Лунната светлина ти отива

— Не желая да говоря за това! Какво ви става на всички? Вчера пак ми се наложи да разказвам за същото нещо на Маги Холоуей. Тези звънчета са заключени в склада ми и там ще си останат. Няма да говоря за това. Ясно ли е? — Лицето му беше пребледняло от гняв.

79

Времето рязко бе захладняло. Сутрешното слънце бе отстъпило място на облаците и към единадесет небето бе мрачно и сиво.

Нийл и баща му седяха на двата корави дървени стола, които заедно с бюрото и стола на секретарката представляваха оскъдната мебелировка в приемната на Дъглас Хенсън.

Единствената служителка тук бе неразговорчива млада жена на около двадесет години, която вяло ги осведоми, че мистър Хенсън не е идвал в офиса от четвъртък следобед и знаела само това, което й съобщил по телефона: щял да дойде към десет часа днес.

Водещата към вътрешния кабинет врата беше отворена и се виждаше, че той бе също толкова оскъдно мебелиран, колкото и приемната. Бюро, стол, картотечни шкафове и малък компютър представляваха единствените вещи, както изглеждаше.

— Не прилича много на процъфтяваща брокерска фирма — отбеляза Робърт Стивънс. — Всъщност, бих казал, че повече напомня на мошеническо гнездо, нагласено така, че да можеш бързо да излетиш, ако някой надуе свирката.

Нийл направо агонизираше, че трябва да седи и да бездейства. Къде е Маги? — непрекъснато се питаше той.

Тя е жива, жива е, повтаряше си упорито. И аз ще я открия. Опита да се концентрира върху онова, което казваше баща му, и отвърна.

— Съмнявам се, че показва това място на потенциалните си клиенти.

— Не го показва — отговори Робърт Стивънс. — Води ги на скъпи обеди и вечери. От думите на Кора Гебарт и Лора Арлингтън ми стана ясно, че умее да използва чара си, а освен това ги омагьосва със своята компетентност в областта на инвестициите.

— Тогава значи е изкарал някакъв бърз курс. Детективът, който направи справка за него, ми каза, че е бил изгонен от две брокерски къщи поради чиста некадърност.

И двамата мъже рязко обърнаха глави при отварянето на външната врата. Направиха го тъкмо навреме, за да забележат стреснатото изражение на Дъглас Хенсън, когато ги видя.

Мисли ни за ченгета, реши Нийл. Сигурно вече е чул за самоубийството на вуйчо си.

Изправиха се. Робърт Стивънс заговори пръв.

— Представлявам мисис Кора Гебарт и мисис Лора Арлингтън — рече официално. — Като техен счетоводител съм тук, за да обсъдим инвестициите, които твърдите, че сте направили от тяхно име.

— А аз съм тук от името на Маги Холоуей — обади се сърдито Нийл. — Къде бяхте снощи и какво знаете за изчезването й?

80

Маги започна да трепери неконтролируемо. От колко време лежеше тук? — зачуди се тя. Дали беше заспала или бе загубила съзнание? Главата я болеше толкова много. Устата й беше пресъхнала от жажда.

Колко време беше изминало, откакто за последен път извика за помощ? Дали някой я търсеше? Дали някой изобщо знаеше, че е изчезнала?

Нийл. Той каза, че ще се обади тази вечер. Не, миналата вечер, помисли си тя, като се опитваше да се ориентира във времето. Бях в музея в девет часа, спомни си. Знам, че съм тук от часове. Сега е сутрин, а може би дори по-късно?

Нийл щеше да й се обади.

Щеше ли да го направи наистина?

Тя бе отблъснала проявите му на загриженост. Може би нямаше да се обади. Тя се беше държала студено с него. Може би си беше измил ръцете по отношение на нея.

Не, не, замоли се тя. Нийл не би го направил. Нийл щеше да я потърси.

— Намери ме, Нийл, моля те, намери ме — прошепна и преглътна сълзите си.

Лицето му изникна в ума й. Обезпокоено. Загрижено. Разтревожено за нея. Само да му беше казала за звънчетата на гробовете. Само да го беше помолила да дойде с нея в музея.

Музеят, помисли си внезапно тя. Гласът зад гърба й.

Мислено проследи отново случилото се по време на нападението. Обърна се и видя изражението на лицето му, преди да стовари фенерчето върху главата й. Злобно. Лице на убиец.

Каквото сигурно е било, когато е убил Нюела.

Колелца. Не бе напълно в безсъзнание, когато я изкараха.

Женски глас. Беше чула познат женски глас да разговаря с него. Маги изстена, когато се сети чий бе този глас.

Трябва да се измъкна оттук, помисли си тя. Не мога да умра, след като знам това, не бива да умра. Тя отново ще го направи заради него. Знам, че ще го направи.

— Помощ — изкрещя. — Помогнете ми.

Вика отново и отново, докато най-сетне можа да се застави да спре. Не се паникьосвай, предупреди сетя. Най-важното е да не се паникьосваш.

Ще преброя до петстотин много бавно и после ще извикам три пъти, реши. След това ще продължа да правя така.

Чу над главата си ритмичен, приглушен звук и после усети студена капка върху ръката си. Валеше, осъзна тя, и дъждовните капки се стичаха надолу по вентилационната тръба.

81

В единадесет и тридесет шефът на полицията Брауър и детектив Хагърти влязоха в „Латъм Майнър“. Очевидно обитателите там знаеха, че нещо ставаше. Бяха се събрали на малки групички в коридора и библиотеката.

Полицаите усетиха любопитните погледи, които ги проследиха, докато прислужницата ги водеше към крилото с офисите.

Д-р Лейн любезно ги поздрави.

— Влизайте направо. На вашите услуги съм. — Посочи им къде да седнат.

Изглежда ужасно, помисли си Хагърти, като видя кървясалите очи, сивите линии около устата на доктора и избилата по челото му пот.

— Д-р Лейн, засега само ще ви зададем няколко въпроса, нищо повече — започна Брауър.

— Нищо повече от какво? — попита Лейн, като се опитваше се да се усмихне.

— Докторе, преди да заемете този пост, няколко години сте бил безработен. Защо стана така?

Лейн остана безмълвен за миг, после отвърна тихо:

— Подозирам, че вече знаете отговора на този въпрос.

— Предпочитаме да чуем вашата версия — каза му Хагърти.

— Моята версия, както се изразихте, е, че в „Колъни Нърсинг Хоум“, където аз бях лекуващ лекар, избухна грипна епидемия. Четири от жените трябваше да бъдат изпратени в болницата. Затова, когато и други получиха грипоподобни симптоми, аз, естествено, предположих, че са хванали същия вирус.

— Но не беше така — вметна тихо Брауър. — Всъщност, в крилото на старческия дом, където те са живеели, нещо с отоплението не е било наред и са се натровили с въглероден окис. Три от тях са починали. Не е ли вярно?

Лейн гледаше настрани. Не отговори.

— Не е ли вярно също, че според сина на една от тези жени загубата на ориентация при майка му едва ли би могла да се обясни с грип и той дори ви е помолил да проверите дали няма въглероден окис?

Лейн отново не отговори.

— Лишили са ви от правоспособност за груба нехайност и все пак сте успял да си осигурите този пост. Как стана това? — попита Брауър.

Устните на Лейн очертаха права линия.

— Защото хората в „Престиж Резидънс Корпорейшън“ се оказаха достатъчно справедливи да вземат предвид факта, че съм бил директор на твърде пренаселен дом с прекалено малък бюджет, че съм работил по петнадесет часа дневно и голяма част от гостите са били болни от грип, поради която причина грешно поставената диагноза е обяснима, както и че подалият оплакване мъж непрекъснато намираше недостатъци във всичко — от температурата на топлата вода, до скърцащите врати и неуплътнените прозорци.

Стана.

— Намирам тези въпроси за обидни. Предлагам ви веднага да напуснете сградата. И без това ужасно разстроихте гостите ни. Някой очевидно не се е сдържал да информира всички, че ще дойдете тук.

— Сигурно е била сестра Марки — подхвърли Брауър. — Моля да ми кажете къде мога да я открия.

Зелда Марки се държеше открито предизвикателно, докато седеше срещу Брауър и Хагърти в малката стая на втория етаж, която й служеше за кабинет. Лицето й с остри черти беше почервеняло от гняв, а очите й гледаха студено и злобно.

— Пациентите ми имат нужда от мен — рече тя язвително. — Знаят, че съпругът на Джанис Нортън е извършил самоубийство, чули са и слуха, че е вършила нещо незаконно тук. Те са дори още по-разстроени от обстоятелството, че мис Холоуей е изчезнала. Всички, които се запознаха с нея, много я харесаха.

— Вие харесахте ли я, мис Марки? — попита Брауър.

— Не я познавах достатъчно, за да започна да я харесвам. От няколкото ни разговора ми се стори много приятна.

— Мис Марки, вие сте приятелка на Ърл Бейтмън, нали? — попита Брауър.

— Според мен приятелството включва и близост. Познавам и се възхищавам на професор Бейтмън. Той, както и цялото му семейство, беше много загрижен за леля си, Алиция Бейтмън, която живееше в старческия дом „Сийсайд“, където по-рано работех.

— Всъщност, Бейтмънови са били доста щедри към вас, нали така?

— Разбираха, че се грижа прекрасно за Алиция и любезно настояха да ме възнаградят.

— Да-а. Бих искал да знам защо сте решили, че лекция за погребенията би могла да е интересна на живущите в „Латъм Майнър“? Не смятате ли, че и без това много скоро на всички тях именно това им предстои?

— Полицай Брауър, зная, че нашето общество изпитва ужас от думата „смърт“. Но старата генерация е с много по-силно развито чувство за реализъм. Поне половината от гостите ни са оставили подробни инструкции как да бъдат погребани и често дори се шегуват по този въпрос.

Поколеба се.

— Ще добавя също, че доколкото бях разбрала, професор Бейтмън възнамеряваше да говори за кралските погребения през вековете, което, естествено, е доста интересна тема. Ако се беше придържал към нея… — Спря за миг, после продължи: — Трябва да призная, че използването на звънчетата разстрои някои хора, но начинът, по който Сара Къшинг се отнесе с професор Бейтмън бе безобразен. Той не искаше да стори нищо лошо, а тя постъпи с него жестоко.

— Мислите ли, че той е бил много ядосан? — попита внимателно Брауър.

— Мисля, че се чувстваше унизен и после може би ядосан, да. Когато не изнася лекции, всъщност е много срамежлив човек.

Хагърти вдигна глава от бележките си. В гласа и изражението на сестрата се бяха появили нежни нотки, които не можеха да бъдат сбъркани. Интересно, помисли си. Беше сигурен, че и Брауър го беше забелязал. Приятелството включва и близост. Струва ми се, че дамата се възмущава твърде много, реши той.

— Сестра Марки, какво знаете за една скица, която мисис Нюела Мур е направила заедно с покойната мисис Грета Шипли?

— Абсолютно нищо — отвърна рязко тя.

— Била е в апартамента на мисис Шипли. Изглежда е изчезнала след смъртта й.

— Това е напълно невъзможно. Стаята или апартаментът се заключват веднага. Всички го знаят.

— Ъ-хъ. — Тонът на Брауър стана поверителен. — Сестра Марки, само между нас, какво мислите за д-р Лейн?

Тя го погледна рязко и мина известно време, преди да отговори.

— Стигнала съм до момента, в който дори с цената да засегна някого, когото много обичам, ще рискувам да загубя отново работата си, като говоря открито. Не бих позволила на д-р Лейн да лекува дори котката ми. Вероятно той е най-глупавият лекар, когото съм срещала, а повярвайте ми, аз съм работила с доста лекари.

Изправи се.

— Имала съм също така честта да работя с превъзходни лекари. Затова не мога да разбера как хората от „Престиж“ са избрали д-р Лейн за ръководител на резиденцията. И преди да сте ме попитали, ще ви кажа, че това е причината толкова често да наглеждам гостите, за които се безпокоя. Не мисля, че е в състояние да им осигури грижите, от които се нуждаят. Знам, че понякога това може да не им е приятно, но го правя само за тяхно собствено добро.

82

Нийл и Робърт Стивънс подкараха право към полицейското управление в Нюпорт.

— Чудесно е, че си издействал това нареждане за запор вчера — каза Робърт на сина си. — Този тип беше готов да офейка. Поне така, както стана и след като банковата му сметка е блокирана, има надежда да получим обратно парите на Кора или поне част от тях.

— Но той не знае какво се е случило с Маги — отвърна горчиво Нийл.

— Да, изглежда не знае. Не е възможно да бъдеш шафер на сватба в пет часа привечер в Ню Йорк, да посочиш имената на десетки хора, които биха могли да потвърдят, че си останал до края на тържеството, и да се намираш тук по същото време.

— Успя да каже много повече за алибито си, отколкото за борсовите си сделки — забеляза Нийл. — Татко, по нищо не личи от офиса на този тип, че се занимава с ценни книжа. Видя ли поне едно финансово извлечение, един проспект или нещо от онова, с което е пълен моят офис?

— Не, не видях.

— Повярвай ми, всъщност той не работи в тази дупка. Транзакциите се извършват от друго място — такова, което се занимава със същите мошеничества. — Нийл направи пауза и погледна мрачно през прозореца на колата. — Господи, времето е отвратително.

Толкова е студено и вали като из ведро. Къде е Маги? — помисли си той. Дали не е някъде навън? Изплашена ли е?

Мъртва ли е?

Нийл отново отхвърли тази мисъл. Не можеше да е мъртва. Като че ли чуваше отправения й към него вик за помощ.

Пристигнаха в полицейското управление, където им съобщиха, че шефът е навън, но детектив Хагърти ще ги приеме.

— Няма нищо успокоително за казване — отвърна той откровено на нетърпеливите им въпроси за Маги. — Никой не си спомня да е виждал това волво комби в града снощи. Свързахме се със съседите на мис Холоуей тук. Когато в седем часа минали покрай къщата й, отивайки на вечеря, колата й била на алеята. Нямало я, когато се върнали в девет и половина, следователно трябва да предположим, че е излязла някъде в интервала от тези два часа и половина.

— Само това ли можете да ни съобщите? — попита Нийл с невярващ глас. — Господи, трябва да има нещо повече от това.

— И аз бих искал същото. Знаем, че е отишла в този погребален музей в понеделник следобед. Разговаряхме с нея, преди да излезе и след като се върна.

— Погребален музей? Това не е в стила на Маги. Какво е правила там?

— По думите на професор Бейтмън, му помагала да подбере нагледни материали за някаква телевизионна серия, която подготвял — отговори Хагърти.

— Казахте „по думите на професор Бейтмън“ — забеляза остро Робърт Стивънс.

— Така ли? Е, всъщност нямаме причини да не вярваме на професора. Може да е малко ексцентричен, но е израснал тук, хората го познават и досието му е съвсем чисто. — Поколеба се. — Ще бъда напълно искрен с вас. Мис Холоуей ни довери, че нещо в него я тревожи. И след като проверихме, се оказа, че макар никога да не е имал неприятности с полицията, той е отговорен за един инцидент сред обитателите на дома за възрастни хора „Латъм Майнър“. Изглежда накрая са го изхвърлили навън.

Отново „Латъм Майнър“! — помисли си Нийл.

— Бейтмън също така ни каза, че Маги знаела къде крие ключа за музея и я поканил да отиде отново с фотоапарата си, когато пожелае.

— Мислите ли, че наистина е отишла там снощи? Сама? — попита невярващо Нийл.

— Не смятам. Не, истината е, че снощи в музея е имало кражба — ако щете вярвайте, но липсва един ковчег. По този повод разпитваме тийнейджърите от квартала, които и преди са ни създавали неприятности. Предполагаме, че те са виновниците. Смятаме също така, че може да ни дадат някаква информация за мис Холоуей. Ако е отишла в музея и те са видели колата й паркирана там, вероятно са я изчакали да си тръгне, преди да влязат.

Нийл стана да си върви. Трябваше да се махне, трябваше да прави нещо. Освен това, знаеше, че няма какво повече да научи тук. Но можеше да се върне в „Латъм Майнър“ и ако имаше късмет, да открие нещо. Извинението му щеше да бъде, че иска да разговаря с директора за възможността Ван Хилърови да подадат молба за постъпване.

— Ще ви се обадя по-късно — каза той на Хагърти. — Отивам в „Латъм Майнър“ и ще се опитам да поговоря с някои от хората там. Човек никога не знае кой би могъл да има късче информация, която да се окаже от полза. А разполагам и с добро извинение за посещението си. Бях в дома в петък, за да го огледам от името на една възрастна двойка — мои клиенти — и сега ще спомена, че са се появили още няколко въпроса.

Хагърти вдигна вежди.

— Вероятно ще научите, че току-що сме били там.

— Защо? — попита бързо Робърт Стивънс.

— Говорихме с директора и една от сестрите, някоя си Зелда Марки, която изглежда е близка приятелка на професор Бейтмън. Не мога да кажа повече от това.

— Татко, какъв е телефонният ти номер в колата? — попита Нийл.

Робърт Стивънс извади визитната си картичка и надраска номера на гърба й.

— Ето.

Нийл подаде картичката на Хагърти.

— Ако има някакво развитие, потърсете ни на този номер. А ние ще ви се обаждаме на всеки час.

— Чудесно. Мис Холоуей ви е близка приятелка, нали?

— Нещо повече от това — отвърна рязко Робърт Стивънс. — Смятайте ни за нейно семейство.

— Както желаете — отвърна просто Хагърти. — Наистина ви разбирам. — Погледна Нийл. — Ако жена ми беше изчезнала, бих преживявал същия кошмар. Запознах се с мис Холоуей. Много е умна, и струва ми се, доста изобретателна. Ако има начин да си помогне сама, вярвайте, че ще го направи.

Искреното съчувствие, изписано на лицето на Хагърти, накара Нийл болезнено да осъзнае колко близо бе до възможността да загуби човека, без когото — за свое огромно учудване — сега не можеше да си представи живота. Преглътна внезапно появилата се в гърлото му буца. Тъй като не беше сигурен в гласа си, само кимна и си тръгна.

В колата каза:

— Татко, защо ми се струва, че „Латъм Майнър“ е в основата на всичко това?

83

Маги, нали не викаш за помощ? Не е много умно.

О, Господи, не! Той се беше върнал! Гласът му, глух и ехтящ, едва се чуваше през биещия по земята над нея дъжд.

— Сигурно си се измокрила там долу — извика той. — Радвам се. Искам да ти е студено, да си мокра и изплашена. Обзалагам се, че си и гладна. Или може би само жадна?

Не отговаряй, каза си тя. Не го моли. Той точно това иска.

— Ти съсипа всичко за мен, Маги, ти и Нюела. Беше започнала да подозира нещо, така че трябваше да умре. А нещата вървяха толкова добре. „Латъм Майнър“ — аз съм собственикът на дома, нали разбираш. Само че ръководството не знае кой съм. Имам холдингова компания. Впрочем ти беше права за звънчетата. Онези жени не бяха погребани живи, може би само малко по-рано, отколкото Бог беше отредил. Трябваше да поживеят още. Затова сложих звънчетата на гробовете. Това бе малката ми шега. Ти си единствената, която наистина е погребана жива.

Когато ексхумират онези жени, ще обвинят д-р Лейн за смъртта им. Ще решат, че вината за объркването на лекарствата е негова. Той така или иначе е некадърен лекар с ужасно досие. И с алкохолен проблем. Затова ги накарах да го наемат. Но твоята глупава намеса наистина означава, че няма да съм в състояние да повикам моя малък ангел на смъртта, за да помогне на малките дами да слязат по-рано в гроба. А това е твърде лошо, искам парите. Знаеш ли каква печалба се реализира от продажбата на тези стаи? Голяма. Голяма.

Маги затвори очи, като се мъчеше да заличи образа му от мислите си. Но той сякаш стоеше пред нея. Той беше луд.

— Предполагам си се сетила, че звънчето на гроба ти е без езиче, нали? Сега се опитай да прецениш следното: колко време ще издържиш, след като вентилационната тръба се задръсти?

Усети да се посипва пръст върху дланта й. Отчаяно започна да се опитва да почисти тръбата с пръста си. Още пръст се изсипа надолу.

— А, и нещо друго, Маги — рече той. Гласът му внезапно бе станал по-глух. — Махнах звънчетата и от останалите гробове. Реших, че идеята е добра. Ще ги сложа пак, когато отново погребат телата. Приятни сънища.

Чу как нещо удари вентилационната тръба, после настъпи тишина. Беше си отишъл. Сигурна беше в това. Тръбата беше запушена. Направи единственото нещо, за което се сети, така че да си помогне. Свиваше и отпускаше лявата си длан, за да може завързаната за левия й безименен пръст връв да не позволи на пръстта около нея да се втвърди. Господи, замоли се тя, нека някой види, че звънчето се движи.

Колко време щеше да мине, преди да свърши кислорода й? — запита се тя. Часове? Ден?

— Нийл, помогни ми, помогни ми — прошепна. — Имам нужда от теб. Обичам те. Не искам да умра.

84

Летиция Бейнбридж категорично се бе възпротивила да постъпи в болница.

— Можеш да откажеш линейката или самата ти да се качиш в нея — рече тя язвително на дъщеря си, — но аз не отивам никъде.

— Майко, ти не си добре — възрази Сара Къшинг, като знаеше прекрасно, че беше безсмислено да се спори с нея. Когато на лицето на майка й се появеше заинатено изражение, нямаше смисъл от по-нататъшни дискусии.

— Кой е добре в девет и половина? — попита мисис Бейнбридж. — Сара, оценявам загрижеността ти, но тук стават разни неща и аз не желая да ги пропусна.

— Ще се съгласиш ли поне да ти носят храната в стаята?

— Не и вечерята. Много добре знаеш, че д-р Евънс ме прегледа само преди няколко дена. Няма ми нищо, което не би се излекувало от само себе си, ако бях на петдесет.

Сара Къшинг неохотно се отказа да спори.

— Чудесно, но ще трябва да ми обещаеш едно нещо. Ако се почувстваш недобре, ще ми позволиш отново да те заведа при д-р Евънс. Не искам да те лекува д-р Лейн.

— Нито пък аз. Колкото и подла да е сестра Марки, тя все пак забеляза промяна в състоянието на Грета Шипли през последната седмица и се опита да накара Лейн да вземе някакви мерки. Той, разбира се, не успя да открие нищо, той сгреши, а тя се оказа права. Някой знае ли защо полицаите са разговаряли с нея?

— Не съм сигурна.

— Е, разбери! — сепна се тя. После с по-мек тон добави: — Ужасно се тревожа за онова прекрасно момиче, Маги Холоуей. Толкова много от младите хора днес са безразлични или раздразнителни с изкопаеми като мен. Не и тя. Всички се молим да я открият.

— Знам, аз също — съгласи се Сара Къшинг.

— Добре, слез долу и разбери какви са новините. Започни от Анджела. Тя не пропуска нищо.

Нийл се беше обадил от телефона в колата да съобщи на д-р Лейн, че би искал да се отбие, за да обсъдят желанието на Ван Хилърови да се нанесат в „Латъм Майнър“. Тонът на Лейн му се стори странно безразличен, когато се съгласи да се срещнат.

В „Латъм Майнър“ ги въведе същата симпатична млада прислужница, която ги беше посрещнала и преди. Нийл си спомни, че името й бе Анджела. Когато пристигнаха, тя точно разговаряше с хубава жена някъде в средата на шестдесетте.

— Ще уведомя д-р Лейн, че сте тук — рече любезно Анджела. Докато тя прекосяваше коридора към интеркома, по-възрастната жена се приближи към тях.

— Не искам да изглеждам любопитна, но от полицията ли сте? — попита тя.

— Не, не сме — отвърна бързо Робърт Стивънс. — Защо питате? Проблем ли има?

— Не. Или поне така се надявам. Нека ви обясня. Аз съм Сара Къшинг. Майка ми, Летиция Бейнбридж, живее тук. Много се привърза към една млада жена на име Маги Холоуей, която явно е изчезнала. Майка ми е ужасно нетърпелива да научи някакви новини за нея.

— Ние също обичаме много Маги — отвърна Нийл, като отново усети бучката в гърлото си — сега тя заплашваше да разруши самообладанието му. — Чудя се дали ще бъде възможно да поговорим с майка ви, след като разговаряме с д-р Лейн?

Забелязвайки неувереността в очите на Сара, той почувства, че трябва да обясни молбата си.

— Хващаме се за сламката с надеждата, че Маги може да е споменала нещо на някого, което би ни помогнало да я открием.

Прислужницата се беше върнала.

— Д-р Лейн е готов да ви приеме — обяви тя.

За втори път Нийл и Робърт Стивънс тръгнаха след нея към кабинета на Лейн. Нийл си напомни, че за пред доктора бе тук да обсъжда Ван Хилърови. Насили се да си спомни въпросите, които бе възнамерявал да зададе от тяхно име. Дали „Престиж“ е собственик на резиденцията или тя е взета под аренда? Щеше да поиска доказателства за достатъчен резервен капитал.

Щяха ли Ван Хилърови да получат някаква отстъпка, ако сами пребоядисат и ремонтират апартамента си?

И двамата мъже останаха стреснати, когато влязоха в кабинета на д-р Лейн. Мъжът зад бюрото бе толкова променен, че сякаш виждаха и разговаряха с друг човек. Учтивият, усмихнат, любезен директор, с когото се бяха срещнали миналата седмица, беше изчезнал.

Лейн изглеждаше болен и съсипан. Кожата му бе пепелява, очите — хлътнали. Покани ги апатично да седнат и после промърмори:

— Разбрах, че имате въпроси. Ще се радвам да ви отговоря. При все това клиентите ви ще бъдат посрещнати от нов директор, когато дойдат през уикенда.

Уволнили са го, помисли си Нийл. Защо? — зачуди се той. Реши да говори направо.

— Вижте, явно не знам какво става тук и не ви карам да обяснявате причините за оттеглянето си. — Направи пауза. — Но съм наясно, че счетоводителката ви е издавала поверителна финансова информация. Това беше една от тревогите ми.

— Да, току-що ни беше обърнато внимание върху този факт. Абсолютно съм сигурен, че това няма да се повтори — отвърна Лейн.

— Мога да ви съчувствам — продължи Нийл. — В инвестиционния бизнес ние, за съжаление, като че ли вечно се изправяме пред проблема за изтичане на информация. — Знаеше, че баща му го гледа с любопитство, но той трябваше да се опита да научи дали това бе причината за уволнението на Лейн. Тайно се съмняваше и подозираше, че отстраняването му е свързано с внезапната смърт на някои от гостите на дома.

— Наясно съм с този проблем — отвърна той. — Жена ми работеше в една брокерска фирма в Бостън — „Рендолф енд Маршал“ — преди да заема този пост. Изглежда безчестните хора виреят навсякъде. Е, добре, нека се опитам да отговоря на въпросите ви. „Латъм Майнър“ е прекрасна резиденция и мога да ви уверя, че гостите ни са много щастливи тук.

Когато петнадесет минути по-късно си тръгнаха, Робърт Стивънс рече:

— Нийл, този човек е изплашен до смърт.

— Знам. И не е само заради уволнението му. — Губя време, помисли си той. Беше споменал името на Маги и единственият отклик на Лейн бе любезно да изрази загрижеността си за благополучието й.

— Татко, може би трябва да се откажем да продължим да се срещаме с когото и да било тук — каза той, когато стигнаха във фоайето. — Смятам да вляза в къщата на Маги с взлом и да я претърся. Може би там ще намерим нещо, което да ни даде някаква идея къде е отишла снощи.

Сара Къшинг обаче ги чакаше.

— Обадих се в стаята на майка. Тя много иска да се срещне с вас. Нийл бе готов да възрази, но забеляза предупредителния поглед на баща си. Робърт Стивънс се намеси:

— Нийл, защо не се качиш за няколко минути? Аз ще проведа някой и друг разговор от колата. Канех се да ти спомена, че запазих един ключ от новата брава на Маги — в случай, че някога забрави своя. Тя го знае. Ще се обадя на майка ти и ще я помоля да ни чака там с него. Ще звънна и на детектив Хагърти.

На майка му щеше да й бъде необходим половин час, за да стигне до къщата на Маги, изчисли Нийл. После кимна.

— С удоволствие ще се запозная с майка ви, мисис Къшинг.

Докато се качваше към стаята на Летиция Бейнбридж, той реши да я разпита за лекцията, изнесена от Ърл Бейтмън в „Латъм Майнър“ — онази, заради която го бяха изхвърлили. Бейтмън е последният човек, който признава, че се е видял с Маги вчера, каза си той. По-късно тя е разговаряла с детектив Хагърти, но никой не е съобщил, че я е виждал след това.

Някой беше ли се сетил за този факт? — запита се Нийл. Дали някой беше проверил достоверността на разказа на Ърл Бейтмън, че е заминал право за Провидънс, след като вчера следобед е излязъл от музея?

— Ето го апартаментът на майка — каза Сара Къшинг. Почука, изчака поканата да влезе, после отвори вратата.

Вече напълно облечена, Летиция Бейнбридж седеше в едно кресло. Направи знак на Нийл да влезе и посочи най-близкия до нея стол.

— Според онова, което ми спомена Сара, вие сте момчето на Маги. Сигурно ужасно се тревожите. С всички ни е така. Как мога да ви помогна?

След като бе преценил, че Сара Къшинг вероятно бе на около седемдесет години, Нийл осъзна, че тази жена с умен поглед и ясен глас трябва да беше на деветдесет или дори на повече. Имаше вид на човек, на когото нищо не му убягва. Дано науча от нея нещо, което да ми помогне, замоли се той.

— Мисис Бейнбридж, надявам се, че няма да ви разстроя, ако бъда напълно искрен с вас. По причини, които още не са ми ясни, Маги бе започнала да изпитва подозрения относно смъртните случаи в резиденцията напоследък. Знаем, че дори вчера сутринта е разглеждала некролозите на шест различни жени, пет от които са живели тук и са починали неотдавна. Тези пет жени са починали в съня си, сами, и нито една от тях няма близки роднини.

— Мили Боже! — Гласът на Сара Къшинг прозвуча потресено.

Летиция Бейнбридж не трепна.

— За нехайство ли говорите или за убийство? — попита тя.

— Не знам — отвърна Нийл. — Знам само, че Маги е започнала свое разследване, което вече е довело до заповед за ексхумация на поне две от починалите жени, и сега тя изчезна. А току-що научих, че д-р Лейн е бил уволнен.

— Току-що го научих и аз, майко — включи се Сара Къшинг. — Но всички смятат, че е заради счетоводителката.

— Ами сестра Марки? — попита мисис Бейнбридж дъщеря си. — Затова ли я разпитва полицията? Имам предвид заради смъртните случаи ли?

— Никой не знае със сигурност, но тя е доста разстроена. А разбира се, същото се отнася и за госпожа Лейн. Чух, че са се затворили в кабинета на Марки.

— О, тези двете вечно си шушукат нещо — забеляза пренебрежително Летиция Бейнбридж. — Не мога да си представя какво имат да си казват. Марки може да е ужасно досадна, но поне има мозък. Другата е невероятно празноглава.

Всичко това с нищо не ми помага, помисли си Нийл.

— Мисис Бейнбридж — рече той, — дошъл съм само за минутка. Има още нещо, което бих искал да ви попитам. Бяхте ли на лекцията, която професор Бейтмън е изнесъл тук? Онази, която, както изглежда, е предизвикала голяма суматоха?

— Не. — Мисис Бейнбридж хвърли поглед към дъщеря си. — И тогава Сара настоя да си почивам, така че пропуснах всичко. Но Сара беше там.

— Мога да те уверя, майко, че никак нямаше да ти хареса да ти дадат едно от онези звънчета и да ти кажат да се преструваш, че си погребана жива — обади се разпалено Сара Къшинг. — Нека ви разкажа точно какво се случи, мистър Стивънс.

Бейтмън сигурно е луд, помисли си Нийл, докато слушаше нейната версия за събитието.

— Бях толкова потресена, че наистина наругах този човек и дори хвърлих кутията с онези отвратителни звънчета след него — продължи Сара Къшинг. — Отначало изглеждаше смутен и разкаян, но после на лицето му се появи такова изражение, което почти ме изплаши. Мисля, че характерът му е ужасен. И разбира се, сестра Марки имаше наглостта да го защитава. По-късно разговарях с нея за това и тя се държа доста дръзко. Заяви ми, че професор Бейтмън толкова се бил разстроил, та споделил с нея, че сега сигурно щял да намрази звънчетата, а очевидно те са му стрували доста пари.

— И все пак съжалявам, че не бях там — рече Летиция Бейнбридж. — Като стана дума за сестра Марки — продължи замислено тя, — за да сме напълно справедливи, трябва да кажем, че много от гостите тук я смятат за прекрасна медицинска сестра. Според мен обаче тя е любопитна, нахална и досадна и бих искала да стои далеч от мен, доколкото е възможно. — Направи пауза и добави: — Мистър Стивънс, може да ви прозвучи нелепо, но смятам, че независимо от грешките и недостатъците си, д-р Лейн е много мил човек, а аз доста добре умея да преценявам характерите.

Половин час по-късно Нийл и баща му пътуваха към къщата на Маги. Долорес Стивънс вече беше там. Тя погледна сина си, приближи до него и обгърна лицето му с ръце.

— Ще я намерим — каза уверено.

Неспособен да отговори, Нийл кимна.

— Къде е ключът, Долорес? — запита Робърт Стивънс.

— Ето го.

Ключът веднага отвори новата брава на задната врата и докато влизаха в кухнята, Нийл си помисли: „Всичко е започнало оттук, от убийството на мащехата на Маги“.

Кухнята беше подредена. Нямаше съдове в мивката. Отвори миялната машина; вътре видя няколко чашки и чинийки за чай, както и три малки чинии.

— Чудя се дали снощи е вечеряла навън — промърмори той.

— Или си е направила сандвич — предположи майка му. Бе отворила хладилника и бе видяла разнообразните, нарязани за сандвичи продукти. Посочи няколкото ножа в отделението за прибори на миялната машина.

До телефона няма бележник за записки — отбеляза Робърт Стивънс. — Знаехме, че се тревожеше за нещо — рече ядосано. — Толкова ме е яд на себе си. Ще ми се да я бях уговорил да се премести у дома, когато дойдох тук вчера.

Трапезарията и дневната също бяха подредени. Нийл видя вазата с рози на масичката за кафе и се запита кой ли ги беше изпратил. Вероятно Лаям Пейн, помисли си той. Беше споменала за него на вечерята. Нийл беше срещал Пейн само няколко пъти, но вероятно той беше мъжът, когото бе мярнал да си тръгва от дома на Маги в петък вечерта.

На втория етаж най-малката спалня свидетелстваше, че Маги пакетираше личните вещи на мащехата си: внимателно затворени чували с дрехи, чанти, бельо и обувки чакаха струпани там. Спалнята, която бе обитавала първоначално, бе същата, както я бяха видели, когато оправяха прозорците.

Влязоха в голямата спалня.

— Струва ми се, че Маги е възнамерявала да спи тук снощи — отбеляза Робърт Стивънс, посочвайки приготвеното легло.

Без да отговори, Нийл тръгна нагоре към ателието. Лампата, която беше забелязал предишната вечер, докато чакаше, паркирал отпред, Маги да се върне вкъщи, все още беше запалена и бе насочена към прикачена за таблото снимка. Нийл си спомни, че снимката не беше тук в неделя следобед.

Тръгна през стаята и спря. По тялото му премина студена тръпка.

На масата, под блясъка на светлината, видя две метални звънчета.

Знаеше го със сигурност така, както, че след деня идва нощ — тези две звънчета бяха от онези, които Ърл Бейтмън бе използвал при злополучната си лекция в „Латъм Майнър“ — звънчетата, които бяха изхвърлили, за да не бъдат видени никога вече.

85

Ръката я болеше и бе покрита с пръст. Беше продължила да я движи ритмично с надеждата тръбата да не се запуши, но сега като че ли през вентилационния отвор не падаше повече пръст. Водата също бе спряла да се стича.

Не чуваше вече и барабаненето на дъжда. По-студено ли ставаше или просто влагата в ковчега беше така смразяваща? — зачуди се тя.

Всъщност започваше да й става топло, дори твърде топло.

Започва да ме тресе, помисли си сънливо Маги.

Главата й ужасно олекна. Тръбата е запушена, каза си тя. Едва ли е останал много кислород.

— Едно… две… три… четири…

Сега шепнеше цифрите на глас, като се опитваше да надмогне съня, за да започне отново да вика, когато преброи до петстотин.

Какво значение щеше да има, ако той се върнеше и я чуеше? Какво повече от онова, което вече беше сторил, би могъл да направи?

Ръката й продължаваше да се свива и разпуска.

— Свий я в юмрук — промърмори на глас. — Добре, отпусни. — Така й бяха казали сестрите, когато беше малка и й взимаха кръв за изследване. — Това е само за твое добро, Маги. — Така й бяха казали.

След като Нюела дойде да живее с тях, тя бе престанала да се бои от иглите. Нюела успя да превърне всичко в игра.

— Първо ще свършим тази работа и после ще отидем на кино — увещаваше я тя.

Маги се сети за чантата с фотооборудването си. Какво бе направил с нея и фотоапаратите й. Те бяха нейни приятели. Толкова много снимки бе искала да направи с тях. Имаше толкова много идеи, които й се щеше да изпробва, толкова много неща, които желаеше да заснеме.

— Сто и петдесет… сто петдесет и едно…

Беше разбрала, че Нийл седеше зад нея онзи ден в киното. Беше се изкашлял няколко пъти — особена суха кашлица, която бе познала. Знаеше също, че той сигурно я беше видял, беше забелязал мъката й.

Превърнах случая в нещо като тест. Ако ме обичаш, ще разбереш, че имам нужда от теб — тази мисъл бе искала да му предаде и да го накара да постъпи според нея.

Но когато филмът свърши и лампите светнаха, него го нямаше…

— Ще ти дам още една възможност, Нийл — каза тя сега на глас. — Ако ме обичаш, ще разбереш, че имам нужда от теб и ще ме откриеш.

— Четиристотин деветдесет и девет, петстотин!

Отново започна да вика за помощ. Този път крещя, докато не я заболя гърлото. Нямаше смисъл да се опитва да запази гласа си, реши тя. Времето изтичаше.

Въпреки това започна пак упорито да брои: свий… отпусни…

С цялото си същество се бореше с желанието да заспи. Знаеше, че ако се предаде на съня, повече нямаше да се събуди.

86

Когато баща му тръгна надолу, за да се обади в полицията, Нийл се поколеба за миг, разглеждайки снимката, която бе намерил прикачена за таблото.

Надписът на гърба й гласеше: „Годишнина от рождението на скуайър Мур. 20 септември. Ърл Мур Бейтмън — Нюела Мур — Лаям Мур Пейн“.

Нийл се вгледа в лицето на Бейтмън. Лице на лъжец, помисли си горчиво. Последният човек, видял Маги жива.

Ужасен от страха, че подсъзнанието му казваше онова, което той не желаеше да приеме, пусна снимката до звънчетата и побърза да се присъедини към баща си.

— На телефона е шефът на полицията Брауър — осведоми го Робърт Стивънс. — Иска да разговаря с теб. Казах му за звънчетата.

Брауър премина направо към целта.

— Ако тези две звънчета са от онези, за които Бейтмън твърди, че са заключени в склада на музея му, можем да го доведем тук за разпит. Проблемът е, че е достатъчно осведомен, за да откаже да отговаря на въпросите ни, ще извика адвокат и всичко ще се забави. Най-добре ще е да го притиснем със звънчетата и да се надяваме да каже нещо, с което да се издаде. Когато тази сутрин го разпитахме за тях, той побесня.

— Възнамерявам да присъствам, когато ще го притиснете — рече Нийл.

— Изпратил съм една патрулна кола да наблюдава музея от паркинга на погребалния дом. Ако Бейтмън излезе оттам, ще го последват.

— Тръгваме — отсече Нийл и добави: — Чакайте малко, шефе, знам, че разпитвахте тийнейджъри. Научихте ли нещо от тях?

Долови колебание в гласа на Брауър, преди той да отговори.

— Нещо, на което не съм сигурен, че вярвам. Ще говорим за това, когато се видим.

— Искам да го чуя сега — възрази рязко Нийл.

— Тогава ви моля да разберете, че не вярваме особено на тази история. Едно от момчетата призна, че снощи са били близо до музея или по-точно — срещу него, от другата страна на улицата. Момчето твърди, че около десет часа видели две коли — катафалка, следвана от комби — да напускат паркинга на музея.

— Какво комби? — попита нетърпеливо Нийл.

— Момчето не е сигурно за марката, но се кълне, че било черно.

87

— Успокой се, Ърл — настоя Лаям Пейн за десети път в продължение на един час.

— Не, няма да се успокоя. Знам колко много това семейство се е подигравало с Бейтмънови и особено с мен.

— Никой не се е подигравал с теб, Ърл — рече успокоително Лаям.

Седяха в офиса на музея. Беше почти пет часът и старомодният полилей глобус хвърляше слаба светлина из стаята.

— Виж — добави Лаям, — имаш нужда от питие.

— Искаш да кажеш, че ти имаш нужда от питие.

Без да отговори, Лаям стана, отиде до шкафа над мивката, извади бутилка уиски и две чаши, после взе съда с лед и лимон от хладилника.

— Двойно уиски с лед и малко лимон — ще бъде готово след минутка и за двама ни — промърмори той.

Ърл омекна и го изчака да сложи чашата пред него, после каза:

— Радвам се, че се отби, Лаям.

— Когато се обади, разбрах колко си разстроен. Разбира се, аз пък съм повече от разстроен заради изчезването на Маги. — Направи пауза. — Ърл, през последната година се срещах с нея от време на време. Нали знаеш, обаждах се и излизахме да вечеряме, когато бях в Ню Йорк. Но онази вечер в „Дъ фор Сийзънс“, след като осъзнах, че си е тръгнала, без да ми каже и думичка, нещо се случи.

— Случи се това, че я пренебрегваше, за да се здрависваш с кого ли не на партито.

— Не, случи се това, че си дадох сметка какво говедо съм бил и ако ми кажеше да вървя по дяволите, бих залазил натам, само за да й угодя. Но освен, че ме накара да осъзная колко важна бе станала Маги за мен, онази нощ ми дава и надеждата, че тя е добре.

— Какво би трябвало да означава това?

— Просто, че след като се разстрои, тя си тръгна, без да ми каже дума. А Бог е свидетел, че има достатъчно причини Маги да бъде разстроена, откакто пристигна в Нюпорт. Може би е имала нужда да се махне.

— Изглежда забравяш, че колата й бе намерена изоставена.

— Вероятно е заминала със самолет или влак, като е оставила колата си паркирана някъде и някой я е откраднал. Може би хлапета, които са решили да се позабавляват.

— Само не ми приказвай за хлапета — сряза го Ърл. — Моята теория е, че също такива непълнолетни хулигани са извършили и кражбата тук снощи.

Рязкото издрънчаване на звънеца стресна и двамата. Ърл Бейтмън отговори на мълчаливия въпрос на братовчед си:

— Не очаквам никого — заяви той, но после се усмихна лъчезарно. — А може би полицаите идват да ми съобщят, че са открили ковчега.

Нийл и баща му се срещнаха с шефа на полицията Брауър на паркинга на погребалния музей и той предупреди Нийл да сдържа езика си и да остави задаването на въпроси на полицията. Звънчетата от къщата на Маги бяха сложени в кутия от обувки, която детектив Хагърти сега носеше нехайно под мишница.

Когато Ърл ги отведе в офиса на музея, Нийл с изненада забеляза седналия там Лаям Пейн. Внезапно се почувства неудобно в присъствието на съперника си и го поздрави възможно най-сдържано, като все пак донякъде се успокои от факта, че нито Ърл, нито Лаям знаеха за връзката му с Маги. С баща му бяха представени просто като двама нейни загрижени приятели от Ню Йорк.

Бейтмън и Пейн отидоха да донесат за мъжете столове, които взеха от експозицията в първата стая. Раздразнението ясно личеше по лицето на Бейтмън, когато се върнаха. Сопна се на братовчед си:

— Лаям, обувките ти са кални, а онзи килим е много скъп. Сега ще ми се наложи да мина с прахосмукачка цялата стая, преди да си тръгна.

После внезапно смени темата и се обърна към детективите:

— Имате ли някакви новини за ковчега? — попита той.

— Не, нямаме, професор Бейтмън — отвърна Брауър, — но имаме новини за други произведения на изкуството, които струва ни се, са ваша собственост.

— Това е нелепо. Нищо друго, освен катафалката не липсва — отвърна той. — Проверих. Интересува ме ковчегът. Нямате представа какви планове имах за него. Изложбата на открито, за която ви споменах. Ковчегът щеше да бъде част от най-важната експозиция там. Дори съм поръчал изкуствени коне с черни пера, а ми изработват и копие на каретите, които викторианците са използвали при погребенията. Ще бъде зашеметяваща гледка.

— Ърл, успокой се — намеси се внимателно Лаям Пейн. Обърна се към Брауър. — Шефе, има ли нещо ново относно Маги Холоуей?

— Не, за съжаление няма — каза му Брауър.

— Помислихте ли върху предположението ми, че Маги може просто да е искала да избяга от ужасните емоции на изминалите седмица и половина?

Нийл погледна презрително Лаям.

— Вие изобщо не познавате Маги — промърмори той. — Тя не се опитва да избяга от проблемите. Тя тръгва към тях с главата напред.

Брауър пренебрегна и двамата мъже и заговори на Бейтмън.

— Професоре, засега само се опитваме да изясним някои факти. Не сте длъжен да отговаряте на въпросите ни. Разбирате ли ме?

— Защо да не отговарям на въпросите ви? Нямам какво да крия.

— Добре. Доколкото знам, всички звънчета, които сте поръчали за лекцията си за погребенията през викторианската епоха, са прибрани в склада. Така ли е?

Гневът ясно пролича в изражението на Ърл Бейтмън.

— Няма да позволя отново да ме връщате към онзи инцидент в „Латъм Майнър“ — отвърна остро той. — Казах ви го.

— Разбрах. Но ще отговорите ли на въпроса ми, ако обичате?

— Да. Прибрах звънчетата в склада. Да.

Брауър кимна на Хагърти и той отвори кутията за обувки.

— Професоре, мистър Стивънс намери тези звънчета в дома на Маги Холоуей. Приличат ли на онези, които вие притежавате?

Бейтмън пребледня. Вдигна едно от звънчетата и го оглежда една минута.

— Тази жена е крадла! — избухна той. — Сигурно снощи се е върнала тук и ги е задигнала.

Скочи, затича по коридора и нагоре по стълбите, а останалите го последваха. На третия етаж отвори със замах вратата на склада и бързо отиде до един рафт на дясната стена. Протегна се нагоре, хвана една кутия, затисната между две други, и я измъкна.

— Твърде е лека. Вече ми е ясно — измърмори той, — че някои от тях липсват. — Зарови из предпазните обвивки, докато не си изясни съдържанието на кашона.

Обърна се към застаналите зад него петима мъже с почервеняло лице и блеснали очи.

— Тук са само пет от тях — проплака той. — Седем липсват! Онази жена трябва да ги е откраднала. Нищо чудно, че вчера непрекъснато ме подпитваше за тях.

Нийл поклати слисано глава. Този човек е луд, заключи наум той. Наистина вярва в онова, което казва.

— Професор Бейтмън, трябва да ви помоля да дойдете с мен в полицейското управление — рече Брауър официално. — Длъжен съм да ви информирам, че сте заподозрян за изчезването на Маги Холоуей. Имате право да не говорите…

— Няма какво да ми четете правата — извика Ърл Бейтмън. — Маги Холоуей се е промъкнала тук, откраднала ми е звънчетата, — а може би дори и ковчега — и вие обвинявате мен! Смехотворно! Мисля, че трябва да търсите човека, който й е помогнал. Не може да го е направила сама.

Нийл сграбчи Бейтмън за реверите.

— Млъкни — изкрещя той. — Знаеш дяволски добре, че Маги никога не е взимала тези неща. Където и да е намерила двете звънчета, те са били от огромно значение за нея. И ми отговори на следното: едни хлапета са видели катафалка, придружена от комбито на Маги да потеглят оттук около десет часа снощи. Кое от двете караше ти?

— Замълчи, Нийл — заповяда му Брауър.

Нийл видя изписалия се по лицето на шефа на полицията гняв и в същия момент Робърт Стивънс го дръпна настрани от Ърл Бейтмън.

Не ми пука, помисли си той. Не е време да се превземам с тоя лъжец.

— Искаш да кажеш моята катафалка? — попита Бейтмън. — Това е невъзможно. Тя е в гаража.

Още по-бързо, отколкото бе изкачил стълбите, Бейтмън се втурна надолу по тях и полетя право към гаража. Дръпна рязко вратата и влезе вътре, следван по петите от останалите мъже.

— Някой наистина я е използвал — възкликна той, надничайки през прозореца й. — Погледнете я. По килима има кал!

Нийл искаше да удуши мъжа, да го бие, докато не каже истината. Как бе принудил Маги да следва катафалката му? Или може би някой друг е карал колата й?

Лаям Пейн хвана братовчед си за ръката.

— Ърл, всичко ще се оправи. Ще дойда с теб в управлението. Ще се обадя на адвокат.

Нийл и баща му отказаха да си тръгнат. Останаха в чакалнята на полицейското управление. От време на време детектив Хагърти идваше при тях.

— Човекът се отказа от адвокат, отговаря на всичките ни въпроси. Твърди, че е бил в Провидънс снощи и може да го докаже с телефонните обаждания, които е направил от апартамента си вчера вечерта. На този етап просто не можем да го задържим.

— Но ние знаем, че е направил нещо на Маги — възрази Нийл. — Трябва да ни помогне да я открием.

Хагърти поклати глава.

— Той се тревожи повече за ковчега и калта в старата си катафалка, отколкото за мис Холоуей. Според него тя е довела някого, за да откраднат ковчега и звънчетата, някой, който е откарал ковчега с катафалката. Ключът е бил закачен на видно място на една кукичка в офиса. След няколко минути братовчед му ще го откара в музея, за да си вземе колата.

— Не можете да му позволите да си тръгне — възпротиви се Нийл.

— Не можем да не го пуснем да си тръгне — отвърна Хагърти.

Детективът се поколеба и после добави:

— Има нещо, което така или иначе ще се разчуе, а предполагам също, че ще ви заинтересува. Знаете, че се занимавахме и с обвиненията за нередности в „Латъм Майнър“ във връзка с предсмъртното писмо на онзи адвокат, който се самоуби. Докато бяхме в музея, шефът получи съобщение. Беше решил, че е от първостепенно значение да разбере кой всъщност е собственикът на „Латъм Майнър“. Ще познаете ли кой е той? Не някой друг, а братовчедът на Бейтмън, мистър Лаям Мур Пейн.

Хагърти се огледа предпазливо, сякаш се страхуваше Пейн да не се появи зад него.

— Мисля, че той все още е вътре. Настоя да остане с братовчед си по време на разпита. Попитахме го дали е собственик на „Латъм“. Веднага призна. Казва, че е солидна инвестиция. Но очевидно не желае да се знае, че той е собственикът. Според него ако хората научели, щели да започнат да му се обаждат с оплаквания или с молби за услуги. Звучи правдоподобно, нали?

Беше почти осем часът, когато Робърт Стивънс се обърна към сина си.

— Хайде, Нийл, по-добре да се прибираме — подкани го той.

Колата им беше паркирана от другата страна на улицата, срещу полицейското управление. В мига, в който Стивънс завъртя стартера, телефонът иззвъня.

Беше Долорес Стивънс. Тя си беше тръгнала за вкъщи, когато те потеглиха към музея.

— Нещо ново за Маги? — попита нетърпеливо тя.

— Не, мамо. Предполагам, че скоро ще се приберем.

— Нийл, току-що ми се обади някоя си мисис Сара Къшинг. Каза, че майка й, мисис Бейнбридж, живее в „Латъм Майнър“ и че днес си разговарял с нея.

— Точно така. — Нийл усети как интересът му се събуди.

— Майката на мисис Къшинг си спомнила нещо, което според нея би могло да е важно и се обадила на дъщеря си, тя пък потърсила телефонния ни номер в указателя, опитвайки се да те издири. Мисис Бейнбридж казала, че Маги споменала нещо за някакво звънче, което открила на гроба на мащехата си. Попитала дали слагането на подобно звънче не било някакъв обичай. На мисис Бейнбридж току-що й хрумнало, че Маги може да е говорила за едно от викторианските звънчета на професор Бейтмън. Не съм сигурна какво означава всичко това, но исках веднага да ти го предам — рече тя. — До скоро виждане.

Нийл подробно предаде на баща си съобщеното от Долорес Стивънс.

— Как го тълкуваш? — попита Робърт Стивънс сина си, докато палеше колата.

— Изчакай малко, татко. Не потегляй още — отвърна развълнувано Нийл. — Как го тълкувам? Много ясно. Звънчетата, които намерихме в къщата на Маги, вероятно са взети от гроба на мащехата й и от нечий друг, сигурно на някоя жена от резиденцията. Иначе защо би задала този въпрос? Ако наистина снощи се е върнала в музея, което все още ми е трудно да повярвам, то е било, за да провери дали някои от звънчетата, които според думите на професор Бейтмън е трябвало да бъдат в кутията, не липсват.

— Ето ги и тях — измърмори Робърт Стивънс, когато Бейтмън и Пейн излязоха от полицейското управление. Проследиха как мъжете се качиха в ягуара на Пейн и няколко минути останаха в колата, разговаряйки оживено.

Дъждът беше спрял и пълната месечина озаряваше вече добре осветения район около управлението.

— Пейн трябва да е минал по доста кални пътища, когато е пристигал от Бостън днес — отбеляза Робърт Стивънс. — Погледни колелата и гумите. А и обувките му бяха в доста лошо състояние. Чу как Бейтмън му се развика по този повод. Изненадващо е също така, че той е собственикът на онзи дом за възрастни. Нещо в този човек не ми харесва. Маги сериозно ли се срещаше с него?

— Не мисля — отвърна мрачно Нийл. — Аз също не го харесвам, но явно преуспява. Онази резиденция струва цяло състояние. Проверих и операциите му с инвестиции. Сега притежава собствена фирма, а очевидно е бил достатъчно умен да отведе със себе си и някои от най-добрите клиенти на „Рендолф енд Маршал“.

— „Рендолф енд Маршал“ — повтори баща му. — Не беше ли работила там и съпругата на д-р Лейн?

— Какво каза? — запита Нийл.

— Чу ме. Казах, че съпругата на Лейн е работила в „Рендолф енд Маршал“.

— Ето това не ми даваше мира! — възкликна Нийл. — Не разбираш ли? Лаям Пейн е свързан с всичко. Той притежава резиденцията. Сигурно е имал решаващата дума при назначаването на д-р Лейн. Дъг Хенсън също е работил в „Рендолф енд Маршал“, макар и само за кратко. Сега се е уговорил трансакциите му да минават през тяхната клирингова къща. Днес споменах, че Хенсън вероятно действа от друг офис, както и че е твърде глупав, за да е измислил сам плана за ограбването на онези жени. Той е бил само подставено лице. Явно някой друг планира нещата вместо него. Е, може би този някой е Лаям Мур Пейн.

— Нещо не е съвсем наред — възрази Робърт Стивънс. — Ако Пейн е собственикът на резиденцията, той би могъл да получи необходимата му финансова информация, без да намесва нито Хенсън, нито лелята на Хенсън, Джанис Нортън.

— Но е много по-безопасно да остане в сянка — изтъкна Нийл. — Така Хенсън става изкупителната жертва, ако нещо се обърка. Не разбираш ли, татко? Лора Арлингтън и Кора Гебарт са били в списъка на чакащите. Той не само е продавал апартаментите. Той е мамел и чакащите, когато не е имало свободни апартаменти.

— Явно е, че Бейтмън използва Пейн като отдушник на проблемите си — продължи Нийл. — Ако Бейтмън се е разстроил от това, че Маги е питала за инцидента в „Латъм Майнър“, не е ли вероятно той да го е споделил с Пейн?

— Може би. Но какво имаш предвид?

— Имам предвид, че този тип Пейн е ключът към всичко. Той тайно притежава „Латъм Майнър“. Жените там умират при уж най-обичайни обстоятелства, и все пак, като се замислиш колко са починали в последно време и вземеш предвид сходствата — всички са били доста самотни, без близки роднини, които да ги наглеждат — положението започва да изглежда подозрително. И кой ще спечели от смъртта им? „Латъм Майнър“, като продаде отново опразнените от тях апартаменти на следващия в списъка.

— Искаш да кажеш, че Лаям Пейн е убил всички тези жени? — попита Робърт Стивънс с невярващ глас.

— Не знам още — отвърна синът му. — Полицията подозира, че или д-р Лейн, или сестра Марки може да имат вина за смъртните случаи, но когато разговарях с мисис Бейнбридж, тя си направи труда специално да изтъкне, че д-р Лейн е „мил човек“, а Марки — добра медицинска сестра. Струва ми се, че тя знае какво говори. Умна е. Не, не знам кой е убил тези жени, но смятам, че Маги е стигнала до същия извод за смъртта им и е била твърде близко до истината, за да остане убиецът спокоен.

— Но каква е ролята на звънчетата във всичко това? А на Бейтмън? Не ми е ясно — възрази Робърт Стивънс.

— Звънчетата? Кой знае? Може би така убиецът следи бройката. Възможно е обаче, ако Маги е намерила тези звънчета на гробовете и след като е прочела некролозите на жените, да е започнала да разбира какво всъщност се е случило. Звънчетата може да са означавали, че тези жени са били убити. — Нийл направи пауза. — Що се отнася до Бейтмън, той ми се струва прекалено голям чудак, за да е в състояние да участва в нещо толкова добре обмислено като това. Не, мисля, че мистър Лаям Мур Пейн е нашият човек. Чу го като направи онова идиотско предположение, за да обясни изчезването на Маги. — Нийл изсумтя презрително. — Обзалагам се, че знае какво се е случило с Маги и просто се опитва да намали усърдието, с което я търсят.

Забелязвайки, че Пейн бе запалил колата си, Робърт Стивънс се обърна към сина си.

— Ще го проследим, нали? — рече той.

— Точно така. Искам да видя къде ще отиде Пейн — отвърна Нийл и започна да се моли мълчаливо: Моля те, моля те, нека ме отведе при Маги.

88

Д-р Уилям Лейн вечеря в „Латъм Майнър“ с някои от привилегированите обитатели на резиденцията. Обясни отсъствието на Одил с това, че била съкрушена от мисълта да се раздели със скъпите си приятели. Що се отнасяше до него, макар да съжаляваше, че се налага да се раздели с работа, която му беше толкова приятна, той твърдо вярваше в поговорката „отговорността не може повече да бъде прехвърляна“.

— Искам да уверя всички, че подобна недискретност повече няма да се повтори — обеща той, като имаше предвид злоупотребата на Джанис Нортън с поверителна информация.

Летиция Бейнбридж бе приела поканата да вечеря на масата на доктора.

— Да разбирам ли, че сестра Марки, подбудена от етични съображения, е отправила обвинения към вас, че не предприемате нищо и оставяте хората да умрат? — попита тя.

— Така научих. Не е вярно, разбира се.

— Какво мисли съпругата ви по този въпрос? — настоя мисис Бейнбридж.

— Истински наскърбена е. Смяташе сестра Марки за близка приятелка. — Каква глупачка си, Одил, добави мислено той.

Сбогува се любезно и с подходящите думи:

— Понякога е редно да оставиш някой друг да поеме юздите. Винаги съм се опитвал да направя най-доброто, на което съм способен. Ако съм виновен за нещо, то е, че съм вярвал на една крадла, а не че съм проявявал престъпно нехайство.

Докато изминаваше краткото разстояние между резиденцията и бившата сграда за карети, д-р Лейн си мислеше: „Не знам какво ще стане сега, но съм сигурен, че каквато и работа да си намеря, ще си я намеря сам“.

Каквото и да се случеше, той бе твърдо решил да не прекарва нито ден повече заедно с Одил.

Когато се изкачи на втория етаж, вратата на спалнята зееше отворена, Одил седеше до телефона и явно крещеше на нечий телефонен секретар.

— Не можеш да постъпиш така с мен! Не можеш да ме зарежеш просто ей така! Обади ми се! Трябва да се погрижиш за мен! Ти ми обеща! — Тресна слушалката.

— И на кого говореше, скъпа моя? — попита Лейн от прага. — Може би на моя мистериозен благодетел, който въпреки всичко ме назначи на този пост? Не безпокой повече него или нея или който и да е там заради мен. Каквото и да предприема, няма да имам нужда от твоята помощ.

Одил вдигна подпухналите си от сълзи очи към него.

— Уилям, не може наистина да го мислиш.

— О, напротив, мисля го. — Той се вгледа в лицето й. — Наистина си изплашена, нали? Чудя се защо. Винаги съм подозирал, че зад тази вятърничава външност се крие нещо друго.

— Не че ме интересува — продължи той, докато отваряше гардероба си и вадеше куфара. — Просто леко любопитство. След малката ми криза снощи главата ми беше леко замъглена, но когато мозъкът ми се проясни, се позамислих и направих няколко телефонни обаждания.

Обърна се да погледне жена си.

— Снощи не си останала за вечерята в Бостън, Одил. И където и да си ходила, тези твои обувки доста са се поизкаляли, нали така?

89

Вече не можеше да следи цифрите. Нямаше смисъл.

Не се предавай, окуражи се Маги, опитвайки се да накара мозъка си да остане буден, да не се размъти. Щеше да бъде толкова лесно да заспи, толкова лесно просто да затвори очи и да избяга от онова, което се случваше с нея.

Снимката, която Ърл й беше дал — имаше нещо в изражението на Лаям — изкуствената усмивка, премерената искреност, заучената топлота.

Трябваше да се досети, че имаше нещо преднамерено във внезапно проявеното внимание. Беше повече в негов стил, когато я заряза на партито.

Замисли се за предишната вечер, за гласа. Одил Лейн бе спорила с Лаям. Беше ги чула.

Одил беше изплашена.

— Не мога да го правя повече — бе проплакала. — Ти си луд! Обеща ми, че ще продадеш онова място и ще се махнем. Предупредих те, че Маги Холоуей задаваше твърде много въпроси.

Толкова ясно. За момента толкова ясно.

Вече едва сгъваше ръката си. Беше време отново да извика за помощ.

Но сега от устата й излизаше само шепот. Никой нямаше да я чуе.

Сгъвай… разгъвай… поемай си малки глътки въздух, напомни си тя.

Но умът й непрекъснато се връщаше към едно нещо: първата молитва, която беше научила като дете: „Сега си лягам да спя…“

90

— Можеше поне да ми кажеш, че притежаваш „Латъм Майнър“ — укори Ърл Бейтмън братовчед си. — Аз ти доверявам всичко. Защо си толкова потаен?

— Това е само една инвестиция, Ърл — отвърна успокоително Лаям. — Нищо повече. Нямам нищо общо с ежедневното ръководство на резиденцията.

Влезе в паркинга на погребалния музей и спря до колата на Ърл.

— Върви си вкъщи и добре се наспи. Имаш нужда от това.

— Ти къде отиваш?

— Връщам се в Бостън. Защо?

— Да не би да долетя тук само, за да ме видиш? — попита Ърл, все още раздразнен.

— Дойдох, защото ти беше разстроен и защото се притеснявах за Маги Холоуей. Сега, както ти обясних, вече не се тревожа толкова за нея. Сигурен съм, че скоро ще се появи.

Ърл понечи да излезе от колата и после спря.

— Лаям, ти знаеше къде държа ключа за музея, както и ключовете за катафалката, нали? — попита той.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, просто искам да знам дали не си споменал на някого за тях?

— Не, не съм. Хайде, Ърл. Изморен си. Върви си вкъщи, за да мога и аз да тръгвам.

Ърл излезе и тресна вратата.

Лаям Мур Пейн моментално излезе от паркинга и подкара по страничната уличка. Не забеляза колата, която се отдели от бордюра и го последва на дискретно разстояние, когато сви надясно.

Всичко се разплиташе, помисли си мрачно. Знаеха, че е собственик на резиденцията. Ърл вече беше започнал да подозира, че той бе влизал в музея снощи. Телата щяха да бъдат ексхумирани и щяха да открият, че на жените са давани неподходящи лекарства. Ако имаше късмет, щяха да обвинят д-р Лейн, но Одил беше на прага да рухне. Много бързо щяха да измъкнат от нея самопризнания. А Хенсън? Той би направил всичко, за да спаси собствената си кожа.

Така че оставам аз, помисли си Лаям. Цялата тази работа за нищо! Мечтата да бъде втори скуайър Мур, могъщ и богат, се беше изпарила. След всички рискове, на които се беше излагал — да взема назаем от ценните книжа на клиентите си; да купи резиденцията на безценица и да влее пари в нея; да измисля начини, в стила на скуайъра как да измъква пари от хората — след всичко това се бе оказало, че е просто още един провалил се член на фамилията Мур. Всичко се изплъзваше от ръцете му.

А Ърл, този вманиачен глупак, беше богат, наистина богат.

Но какъвто и глупак да беше, Ърл не бе тъп. Скоро щеше да събере две и две, а после щеше да се сети къде да търси ковчега си.

Е, дори и да се сетеше за всичко, нямаше да намери Маги Холоуей жива.

Нейното време бе изтекло, в това беше сигурен.

91

Шефът на полицията Брауър и детектив Хагърти се готвеха вече да си тръгват, когато се обади Ърл Бейтмън.

— Те всички ме мразят — започна той. — Обичат да се подиграват със семейния бизнес на Бейтмънови, да се присмиват и на мен за лекциите ми — но в основата на всичко е, че ни завиждат, защото сме богати. Богати сме от поколения насам, дълго преди скуайър Мур да спечели и първия си мошенически долар!

— Може ли да преминете към същината, професоре? — попита Брауър. — Какво искате?

— Искам да се срещнем на парцела, който съм определил за музея на открито. Имам чувството, че братовчед ми Лаям и Маги Холоуей са се опитали да се подиграят с мен по свой собствен начин. Обзалагам се, на каквото и да е, че са отнесли ковчега ми до един от изкопаните гробове там и са го спуснали вътре. Искам да присъствате, когато го намеря. Тръгвам веднага.

Шефът на полицията грабна една химикалка.

— Къде точно се намира парцелът за музея, професоре?

Когато затвори, Брауър се обърна към Хагърти.

— Мисля, че започва да откача, но също така ми се струва, че ще открием тялото на Маги Холоуей.

92

— Нийл, виж това!

Караха по тесен черен път след ягуара. След като излязоха от магистралата, Нийл бе изгасил фаровете, надявайки се Лаям Пейн да не разбере, че го следват. Сега ягуарът свиваше наляво и фаровете му за миг осветиха една табела, която Робърт Стивънс се опита да разчете.

— Бъдещо място на погребалния музей на открито „Бейтмън“ — прочете той. — Сигурно Бейтмън говореше за това, когато каза, че откраднатият ковчег щял да бъде част от важна експозиция. Мислиш ли, че е тук?

Нийл не отговори. Обземаше го ужас, с който мозъкът му не можеше да се пребори. Ковчег. Катафалка. Гробище.

Ако Лаям Пейн издаваше заповеди да бъдат убивани обитатели на „Латъм Майнър“ и после слагаше символично звънчета на гробовете им, какво ли би направил с някой, който го застрашаваше?

Ами ако бе отишъл в музея снощи и беше заварил Маги там?

Той и някой друг, помисли си Нийл. Би трябвало да са двама, за да карат колата на Маги и катафалката.

Дали я бяха убили и изнесли в онзи ковчег?

О, Господи, не, не, моля те!

— Нийл, може да ни е забелязал. Завива и се връща обратно.

Нийл бързо взе решение.

— Татко, ти го последвай. Обади се на полицията. Аз оставам тук.

Преди баща му да успее да възрази, Нийл бе изскочил от колата.

Ягуарът прелетя покрай тях.

— Тръгвай — извика Нийл. — Тръгвай!

Робърт Стивънс направи внимателно обратен завой и натисна газта.

Нийл затича. Усещането, че трябва да бърза — толкова настойчиво, че стигаше до всяко нервно окончание в тялото му, го накара да се втурне на строителната площадка.

Луната осветяваше калното, разровено с булдозер пространство. Виждаше се, че бяха изсекли дърветата, почистили храстите, проправили пътеки. И изкопали гробове. Дупките сякаш бяха безразборно разпръснати из парцела, а до някои от тях имаше големи купчини глина.

Почистеното пространство изглеждаше огромно, почти докъдето му стигаха очите. Дали Маги беше някъде тук? Дали Пейн бе достатъчно луд да спусне ковчега с тялото й в някой от изкопаните гробове и после да го засипе с пръст?

Да, очевидно беше достатъчно луд.

Нийл започна да кръстосва мястото, като викаше името на Маги. При един от отворените гробове се подхлъзна, падна в него и загуби скъпоценни минути, опитвайки се да се измъкне оттам. Но дори тогава продължи да вика:

— Маги… Маги… Маги…

Сънуваше ли? Маги се насили да отвори очи. Беше толкова изморена. Усилието й костваше прекалено много. Искаше просто да заспи.

Не можеше да движи ръката си повече. Беше толкова изтръпнала и подпухнала. Не можеше и да вика повече, но това нямаше значение. Нямаше кой да я чуе.

— Маги… Маги… Маги… Стори й се, че чу името си. Приличаше на гласа на Нийл. Но беше твърде късно.

Опита се да извика, но от гърлото й не излезе никакъв звук. Можеше да опита само едно нещо. С болезнено усилие сграбчи лявата си длан с пръстите на дясната и започна да я дърпа нагоре-надолу, нагоре-надолу…

Усети по придърпването на канапа, че звънчето сигурно се движеше.

— Маги… Маги… Маги…

Отново й се стори, че викат името й, само че този път по-тихо и много, много далеч…

Сега Нийл хлипаше. Тя беше тук. Маги беше тук! Сигурен беше! Усещаше присъствието й. Но къде! Къде се намираше тя? Твърде късно ли беше? Беше огледал почти цялото разровено пространство. Можеше да е заровена под всяка една от тези купчини пръст, щяха да са необходими машини, за да бъдат разровени, да се преместят. Бяха толкова много.

Времето му изтичаше. Както и нейното. Усещаше го.

— Маги… Маги…

Спря и се огледа отчаяно. Изведнъж забеляза нещо.

Нощта беше тиха. Нямаше никакъв вятър — дори колкото да размърда едно листенце. Но в далечния край на парцела, почти скрито от огромните купчини пръст, нещо блещукаше на лунната светлина. И се движеше.

Звънче. Движеше се напред-назад. Някой се опитваше да даде сигнал от гроба Маги!

Препъвайки се покрай рововете, Нийл се затича, стигна до звънчето и видя, че то бе прикрепено към тръба, чийто отвор бе почти запушен с кал.

Започна да рови с ръце в пръстта около нея, да рови, да копае и да хлипа.

Докато го гледаше, звънчето спря да се движи.

Шефът на полицията Брауър и детектив Хагърти бяха в полицейската кола, когато им предадоха за обаждането на Робърт Стивънс.

— Две от нашите момчета поеха преследването на ягуара — рече диспечерът. — Но Стивънс смята, че изчезналата жена може да е заровена в онзи музей на открито.

— Вече сме почти там — отвърна Брауър. — Изпрати линейка и оборудването за екстрени ситуации. Ако имаме късмет, ще ни потрябват. — Приведе се напред. — Включи сирената — заповяда той.

Когато пристигнаха, завариха Нийл да копае с голи ръце мократа глина. Миг по-късно Брауър и Хагърти бяха до него и мощните им длани се присъединиха към неговите — копай, копай, копай!

Под повърхността почвата стана по-рохкава, по-малко отъпкана. Накрая стигнаха до полираното дърво. Нийл скочи в дупката, като изтребваше пръстта от капака на ковчега и я мяташе встрани. Накрая изтръгна задръстената вентилационна тръба и почисти дупката, през която бе вкарана вътре.

Дръпна се встрани в широкия гроб, мушна пръсти под капака на ковчега и с нечовешко усилие донякъде го отвори. Задържа го така с лявото си рамо, бръкна вътре, сграбчи отпуснатото тяло на Маги и го вдигна нагоре към протегнатите в очакване ръце на полицаите.

Когато лицето й докосна неговото, той видя, че устните й се движеха и чу тихия шепот:

— Нийл… Нийл…

— Тук съм, любима — промълви той, — и винаги ще съм до теб.

93

Неделя, 13 октомври

Пет дена по-късно Маги и Нийл отидоха в „Латъм Майнър“ да се сбогуват с мисис Бейнбридж.

— Ще дойдем за Деня на благодарността при родителите на Нийл — каза Маги, — но не можех да си тръгна, без да се видя с вас.

Очите на Летиция Бейнбридж светеха.

— О, Маги, не знаеш как се молехме да си добре.

— Мисля, че знам — увери я Маги. — А това, че се погрижихте да съобщите на Нийл за звънчето, което намерих на гроба на Нюела, може би спаси живота ми.

— То доизясни всичко — съгласи се Нийл. — После вече бях сигурен, че Лаям Пейн е замесен. Ако не го бях проследил, щеше да е твърде късно.

С Маги седяха един до друг в апартамента на мисис Бейнбридж. Той сложи ръка върху нейната — не искаше да я изпуска нито за миг, като все още преживяваше кошмара на търсенето й.

— Тук хората успокоиха ли се? — попита Маги.

— О, струва ми се, че да. По-жилави сме, отколкото си мислиш. Разбрах, че от „Престиж“ са решили да купят резиденцията.

— Лаям Пейн ще има нужда от повечето от парите, заради които е убивал, за да плати на адвокатите си — забеляза разпалено Нийл. — Любовницата му също, макар че тя ще свърши с обществен защитник. Обективно погледнато не вярвам да се отърват и да не бъдат съдени за множество убийства. Разбрах, че Одил е признала за умишленото разменяне на лекарства по заповед на Лаям.

Маги си помисли за Нюела и за Грета Шипли, както и за жените, които не беше познавала и чийто живот Лаям и Одил бяха прекъснали преждевременно. Поне им попречих да убият отново, успокои се тя.

— Не бива и да им се размине — отсече мисис Бейнбридж. — Джанис Нортън и племенникът й Дъглас замесени ли са в тези убийства?

— Не — отвърна Нийл. — Шефът на полицията Брауър ни каза, че според него Хенсън и мисис Нортън са участвали само в плана на Лаям да обира подалите молби за резиденцията. Дори Одил не е знаела за това. А Джанис Нортън е нямала представа, че племенникът й работи за Лаям Пейн. Те ще бъдат съдени за измама, но не за убийство.

— По думите на Брауър Одил не може да си затвори устата, като се опитва да си извоюва някакво снизхождение — вметна мрачно Маги. — С Лаям са завързали връзка, докато е работила в бившата му брокерска фирма, точно когато е купувал тази къща. Тя разправила на Лаям за случилото се с д-р Лейн в предишния старчески дом и когато Лаям й изложил плана си, с готовност се съгласила. Тъй като д-р Лейн не е добър лекар, той бил идеалният човек за ръководител на резиденцията. Зелда Марки пък е твърде самотен човек. Одил се сприятелила с нея и така се подсигурила да не могат да я свържат със смъртните случаи.

— Вечно си бъбреше със сестра Марки — отвърна Летиция Бейнбридж, кимайки.

— И е измъквала информация. Одил е напуснала сестринското училище, но не защото не е успявала да си взима изпитите. Знаела е точно какви лекарства да комбинира, за да предизвика сърдечна недостатъчност. Очевидно няколко от набелязаните от Лаям жени са се отървали само благодарение на загрижеността на сестра Марки. Одил твърди, че е молила Лаям да не я кара да пипа лекарствата на мисис Райнлендър, но той бил прекалено алчен. По това време Нюела била взела решение да се премести в резиденцията при положение, че може да получи двустаен апартамент.

— Смъртта на Кони Райнлендър ли е предизвикала съмненията на Нюела? — попита тъжно мисис Бейнбридж.

— Да, а после, след като намерила звънчето на гроба й, явно се е уверила, че в резиденцията става нещо ужасно. Сигурно е задала някои твърде недвусмислени въпроси на сестра Марки, която пък невинно ги е споделила с Одил.

— А Одил е предупредила Лаям — каза Маги. О, Финюела, помисли си тя.

Мисис Бейнбридж стисна устни.

— Парите са били богът на скуайър Мур. Спомням си, баща ми разправяше как Мур безочливо се хвалел, че било по-лесно да ги измъкнеш от някого с измама, отколкото да ги спечелиш честно. Очевидно Лаям Пейн е замесен от същото тесто.

— Сигурно е така — съгласи се Нийл. — Лаям беше прекрасен брокер за клиентите, които не мамеше. За щастие и мисис Гебарт, и мисис Арлингтън ще могат да си получат обратно парите, които са му поверили от личните му авоари.

— И още нещо — рече Маги. — Одил е взела скицата, която Нюела и мисис Шипли бяха направили. Една от прислужниците я видяла и се пошегувала. Одил знаела, че тази скица можела да накара някои хора да се позамислят.

— Радвам се, че д-р Лейн не е бил замесен във всичко това. — Летиция Бейнбридж въздъхна. — О, забравих да ви кажа. Новият ни директор пристигна вчера. Изглежда много мил и е с прекрасни препоръки. Не притежава чара на д-р Лейн, но не можем да имаме всичко, нали? Жена му също е приятна промяна в сравнение с Одил, макар смехът й да е доста невъздържан.

Беше време да си тръгват. Щяха да карат един след друг до Ню Йорк.

— Ще се отбием да ви видим, когато дойдем пак през ноември — обеща Маги, докато се навеждаше да целуне Летиция Бейнбридж по бузата.

— Ще ви чакам с нетърпение — отвърна оживено мисис Бейнбридж и въздъхна. — Ти си толкова хубава, Маги, и толкова мила и умна. Ти си всичко, което една баба би могла да желае за внука си. — Погледна към Нийл. — Добре се грижи за нея.

— Той все пак ми спаси живота. — Маги се усмихна. — Заслужава няколко точки за това.

Петнадесет минути по-късно те бяха готови да потеглят за Ню Йорк. Багажът на Маги вече беше натоварен в паркираното на алеята комби. Къщата бе заключена. Тя остана известно време загледана в нея, припомняйки си онази вечер, само от преди две седмици, когато бе пристигнала.

— Ще е хубаво да идваме тук за ваканциите и през почивните дни, нали? — рече тя.

Нийл я прегърна.

— Сигурна ли си, че няма да е свързано с твърде много лоши спомени?

— Сигурна съм. — Вдиша дълбоко. — Не и ако си наоколо, за да ме изровиш, когато имам нужда от помощ.

Засмя се.

— Не прави толкова стресната физиономия. Черният хумор ми е помагал в някои много тежки моменти.

— Отсега нататък това ще ми е работата — отвърна Нийл, като й отвори вратата. — Сега запомни, не карай твърде бързо — предупреди я той. — Ще бъда плътно след теб.

— Говориш като баща ми — каза Маги. И бързо добави: — Но аз нямам нищо против това.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5849

__Издание:__

Мери Хигинс Кларк. Лунната светлина ти отива

ИК „Албор“, София, 1996

Американска. Първо издание

Превод: Станислава Миланова

Редактор: Албена Попова

Художник на корицата: Златан Рангелов

Компютърно оформление на корицата: „ЗЕМ — Софт“

ISBN 954-8272-46-6