Лунната светлина ти отива

Може и да се влюбя в това място, помисли си тя. Нюела е прекарвала летата тук като момиче. Колко ли й е липсвало, когато се е преместила.

След като извървя около два километра, Маги спря и тръгна да се връща. Вдигайки поглед, тя осъзна, че от пътя се виждаше само третия етаж от къщата на Нюела — моята къща, помисли си. Около нея има твърде много дървета забеляза тя. Трябва да се отсекат или поне да се подрежат. Чудя се защо онази част от имота, откъдето би се разкрила зашеметяваща гледка към океана, не е била застроена досега? Дали пък няма забрана да се строи там?

Този въпрос не й даваше мира, докато приключваше с разходката си. Наистина трябва да проверя, реши тя. Нюела ми спомена, че Тим Мур е купил имота най-малкото преди петдесет години. Дали оттогава не са настъпили някакви промени в ограниченията за строеж? — зачуди се.

След като се върна в къщата, остана само колкото да изпие набързо още едно кафе и точно в девет излезе. Искаше да приключи с посещението на гробищата.

40

В девет и четвърт Нийл Стивънс паркира пред пощенската кутия, върху която бе изписано името Мур. Слезе, мина по пътеката, прекоси верандата и позвъни на звънеца. Никой не отвори. Макар да се чувстваше като воайор, той отиде до прозореца. Пердето бе дръпнато само наполовина, така че добре виждаше стаята, която очевидно представляваше дневната.

Без да знае какво точно търси, освен някакъв недвусмислен знак, че Маги Холоуей може да е вътре, той мина отзад и надникна през прозореца на кухненската врата. На печката забеляза кафеварка, а до мивката бяха обърнати чашка и чинийка за кафе, както и чаша за сок, очевидно изплакнати и оставени там да изсъхнат. Но дали стояха така от дни или само от броени минути?

Накрая реши, че нищо няма да изгуби, ако позвъни на съседите и попита дали някой е виждал Маги. В първите две къщи не откри никого. В третата на позвъняването му се озова симпатична съпружеска двойка, някъде в средата на шестдесетте. Докато им обясняваше набързо причината, поради която ги безпокоеше, осъзна, че късметът му бе проработил.

Съпрузите се представиха като Ирма и Джон Уудс и му разказаха за смъртта и за погребението на Нюела Мур, както и за това, че Маги живееше в къщата.

— Трябваше да заминем при дъщеря си миналата събота, но тръгнахме едва след погребението на Нюела — обясни мисис Уудс. — Върнахме се късно снощи. Знам, че Маги е тук. Не съм разговаряла с нея, откакто се прибрахме, но тази сутрин я видях да се разхожда.

— А аз я зърнах да потегля с колата преди около петнадесет минути — включи се в разговора Джон Уудс.

Поканиха го да влезе на кафе и му разказаха за вечерта на убийството.

— Маги е много симпатично момиче — въздъхна Ирма Уудс. — Забелязах колко се разстрои, че е загубила Нюела, но тя не е от хората, които биха го показали. Болката се четеше само в очите й.

Маги, помисли си Нийл. Ще ми се да бях тук, за да те подкрепя.

Уудсови нямаха представа къде можеше да е отишла тя тази сутрин, нито пък колко дълго щеше да отсъства.

Ще й оставя бележка да ми се обади, реши Нийл. Няма какво друго да направя. После му хрумна нещо. Когато пет минути по-късно си тръгна, той не само й беше оставил бележка, но също така на сигурно място в джоба си имаше телефонния й номер.

41

Като си спомни за любопитните въпроси на детето, което искаше да разбере защо снима гроба на Нюела, Маги спря в един цветарски магазин и купи есенни цветя да ги сложи на гробовете, които си бе наумила да огледа.

Както и преди, щом прекрачи входа на „Сейнт Мери“, статуята на ангела и старателно поддържаните гробове сякаш й внушиха усещането за покой и безвременност. Сви наляво и подкара по извиващия се нагоре път, който водеше към гроба на Нюела.

Слезе от колата и почувства, че работникът, който почистваше пътеката от бурени, я наблюдава. Беше чувала за хора, ограбени на гробищата, но бързо се отърси от тази мисъл. Наоколо се виждаха и други работници.

Като се вземеше предвид обаче фактът, че толкова наблизо имаше хора, тя се зарадва, задето се беше сетила да купи цветя; предпочиташе да не личи, че оглежда гроба. Коленичи до надгробната плоча, подбра половин дузина от цветята и ги нареди едно по едно в основата на паметника.

Цветята, които Грета Шипли бе сложила там във вторник бяха махнати и Маги бързо погледна снимката, която държеше, за да види точно къде бе забелязала блясъка на някакъв, по всяка вероятност, метален предмет.

Имаше късмет, че беше взела снимката, защото, осъзна тя, предметът, който търсеше, бе потънал по-надълбоко в мократа почва и можеше лесно да остане незабелязан. Но беше там.

Погледна бързо встрани и забеляза, че бе приковала вниманието на работника. Наведе се по-напред, сведе глава и се прекръсти, после плъзна сключените си длани към земята. Все още в молитвена поза, пръстите й докоснаха почвата, тя ги зарови около предмета и го освободи.

Изчака малко. Когато се огледа наоколо, работникът беше с гръб към нея. С едно движение тя измъкна предмета и бързо го скри между съединените си длани.

В същия момент чу приглушено иззвъняване.

Звънче? — помисли си. Защо, за Бога, някой ще заравя звънче на гроба на Нюела? Сигурна, че и работникът бе чул звука, тя се изправи и бързо се върна при колата си.

Положи звънчето върху останалите цветя. Не желаеше да се излага нито миг повече на изпитателния поглед на работника по поддръжката на гробищата, така че бавно подкара по посока на втория гроб, който искаше да посети. Паркира в една задънена алея и се огледа. Наоколо нямаше никого.

Отвори прозореца на колата, внимателно вдигна звънчето и го извади навън. След като изтърси полепналата по него пръст, тя го завъртя в ръка и го огледа, придържайки с пръсти езичето, за да не дрънчи.

Звънчето бе дълго около осем сантиметра и учудващо тежко — не много различно от старомодния, миниатюрен училищен звънец, като се изключеше декоративният гирлянд от цветя в основата му. Езичето също беше тежко, както забеляза. Ако се пуснеше свободно, несъмнено щеше да звъни доста силно.

Маги затвори прозореца на колата, приближи звънчето до пода и го разклати. Из колата се разнесе меланхоличен, но ясен звън.

Камък за Дани Фишър, помисли си тя. Това бе заглавието на една от книгите в библиотеката на баща й. Спомни си, че като дете го беше попитала какво означава и той й беше обяснил, че една от традициите в еврейската религия била всеки, който се отбива на гроба на приятел или роднина, да оставя там камък като знак за посещението си.

Дали този звънец не означаваше нещо подобно? — зачуди се Маги. Със смътното чувство, че е извършила нещо нередно, като е взела звънчето, тя го скри под седалката на колата. После подбра още половин дузина цветя и със следващата снимка в ръка отиде да посети гроба на друга приятелка на Грета Шипли.

Гробът на мисис Райнлендър бе оставила за накрая; на снимката от този гроб като че ли най-ясно се виждаше дупка в пръстта близо до надгробната плоча. Докато подреждаше последните цветя върху влажната трева, пръстите на Маги потърсиха и откриха мястото.

Маги имаше нужда да помисли и не й се искаше да се върне в къщата, където можеха да й попречат. Вместо това отиде с колата до центъра на града, откри една закусвалня и си поръча топла кифла със сладко от боровинки и кафе.

Наистина бях гладна, призна си тя докато хрупкавата кифла и силното кафе й помагаха да се освободи от огромното безпокойство, което бе изпитала на гробищата.

В мислите й изплува друг спомен за Нюела. Когато Маги беше десетгодишна, Порджи, палавата й, миниатюрна болонка, бе скочила върху задрямалата на дивана Нюела. Тя бе изпищяла, а когато Маги дотича, Нюела бе казала през смях: „Извинявай, мила. Не знам защо съм толкова изнервена. Сигурно някой се разхожда върху гроба ми“.

После, тъй като Маги бе на възраст, когато децата искат да знаят всичко, на Нюела й се беше наложило да обясни, че това е стара ирландска поговорка, която означава, че някой се разхожда на мястото, където един ден ще те погребат.

Сигурно съществуваше някакво просто обяснение за онова, което бе открила днес, реши Маги. От шестте посетени гроба четири, включително и този на Нюела, имаха звънчета в основите на паметниците — всички те бяха напълно еднакви по тегло и големина. Изглеждаше също така, че звънчето бе махнато от земята край надгробната плоча на мисис Райнлендър. Явно само на една от приятелките на Грета Шипли не бе отдадена тази странна почит — ако, разбира се, такова бе значението на откритото от нея.

Докато допиваше кафето и поклащаше глава, отказвайки предложението на усмихнатата сервитьорка да й долее, в главата на Маги изплува едно име: мисис Бейнбридж!

И тя като Грета Шипли живееше в „Латъм Майнър“ от откриването му. Сигурно също познаваше всички тези жени, осъзна Маги.

След като се върна в колата си, Маги се обади на Летиция Бейнбридж по клетъчния телефон. Тя беше в апартамента си.

— Ела направо тук — каза тя на Маги. — Ще се радвам да те видя. Тази сутрин ме беше обзела някаква меланхолия.

— Тръгвам — отвърна Маги.

След като остави слушалката, тя бръкна под седалката, за да извади звънчето, което бе взела от гроба на Нюела. Сложи го в дамската си чанта.

42

Това беше една от най-дългите седмици в живота на Малкълм Нортън. Шокът от отказа на Нюела Мур да продаде къщата си, последван от съобщението на Барбара, че възнамерява да отиде при дъщеря си във Вейл за неопределено време, му бяха подействали вцепеняващо и опустошително.

Трябваше да получи онази къща! Това, че беше казал на Джанис за предстоящите промени в „Уетлънд Акт“ бе ужасна грешка. По-добре да беше рискувал да подправи подписа й върху документите за ипотеката. Толкова беше отчаян.

Ето защо, когато Барбара го свърза с шефа на полицията Брауър в петък сутринта, Малкълм усети как по челото му избива пот. Отне му няколко мига да се съвземе достатъчно, за да се увери, че от тона му ще лъха добро настроение.

— Добро утро, шефе. Как сте? — попита той, като се опитваше да звучи весело.

Чет Брауър явно не бе в настроение за празни приказки.

— Добре съм. Бих искал днес да намина да си поговорим няколко минути.

За какво? — помисли си Малкълм, моментално обхванат от паника, но отвърна сърдечно:

— Чудесно, но ви предупреждавам, че вече си купих билети за бала на полицията. — Дори в собствените му уши този опит да се пошегува прозвуча нелепо.

— Кога сте свободен? — попита рязко Брауър.

Нортън нямаше намерение да казва на Брауър точно колко е свободен.

— Едно заключително дело е отложено от единадесет за един, така че имам пролука.

— Ще се видим в единадесет.

Доста време след като чу изщракването от другата страна на линията, Малкълм гледа нервно слушалката в ръката си. Накрая я остави.

На вратата тихо се почука и Барбара надникна в кабинета му.

— Малкълм, случило ли се е нещо?

— Какво може да се е случило? Иска да говори с мене. Единствената причина, за която се сещам, е убийството миналия петък.

— О, разбира се. Убийството. Обичайна процедура е полицията да разпитва близките приятели дали не са си спомнили нещо, което тогава да им се е сторило маловажно. И разбира се, вие с Джанис сте отишли у мисис Мур за вечерното парти.

Вие с Джанис. Малкълм се намръщи. Дали тази забележка не бе предназначена да му напомни, че все още не беше предприел никакви официални постъпки да се раздели с Джанис? Не, за разлика от съпругата му, Барбара не си играеше на словесни игрички, изпълнени със скрит смисъл. Зет й бе помощник-прокурор в Ню Йорк; вероятно го беше чувала да разказва за случаите си, реши Малкълм. Телевизията и филмите, разбира се, също бяха изпълнени с подробности за полицейските процедури.

Тя понечи да затвори вратата.

— Барбара — промърмори той умолително. — Дай ми само още малко време. Не ме оставяй сега.

Единственият й отговор бе решителното изщракване при затварянето на вратата.

Брауър пристигна точно в единадесет. Седна изопнато в креслото срещу бюрото на Нортън и премина право на въпроса.

— Мистър Нортън, трябваше да отидете в дома на Нюела Мур в осем часа в деня на убийството?

— Да, със съпругата ми бяхме там може би в осем и десет. Доколкото разбрах, вие току-що сте били пристигнали на местопроизшествието. Както ви е известно, бяхме инструктирани да чакаме в дома на съседите на Нюела, Уудсови.

— В колко часа си тръгнахте от офиса същата вечер? — попита Брауър.

Нортън вдигна вежди. Замисли се за миг.

— По обичайното време… не, всъщност малко по-късно. Някъде в шест без четвърт. Имах среща извън офиса, така че донесох папката тук и проверих за съобщения.

— Оттук направо вкъщи ли се прибрахте?

— Не съвсем. Барбара… мисис Хофман, секретарката ми, този ден си беше останала у дома поради настинка. Предишният ден бе отнесла вкъщи една папка, която трябваше да проуча през уикенда, така че се отбих у тях, за да я взема.

— Колко време ви отне това?

Нортън се замисли за малко.

— Тя живее в Мидълтаун. Туристите бяха натоварили движението и ми отне някъде около двадесет минути във всяка посока.

— Значи сте се прибрал вкъщи около шест и половина.

— Всъщност, може би малко по-късно. По-скоро към седем без нещо, струва ми се.

В действителност се беше върнал у дома в седем и петнадесет. Ясно си спомняше часа. Малкълм мълчаливо се изруга. Джанис му беше казала, че по лицето му можело да се чете като в отворена книга, когато Ирма Уудс им бе съобщила за завещанието на Нюела. „Изглеждаше така, сякаш искаше да убиеш някого — беше промърморила тя с подигравателна усмивка. — Не можеш дори да измамиш някого, без да оплескаш всичко“.

Така че тази сутрин бързо си беше подготвил отговорите на въпросите, които предполагаше, че Брауър ще му зададе относно реакцията му на отменената продажба. Нямаше отново да позволи да издаде чувствата си. И се радваше, че беше обмислил добре ситуацията, защото полицаят всъщност му зададе доста въпроси във връзка с очакваната продажба.

— Сигурно сте останал малко разочарован — рече замислено Брауър, — но от друга страна, всеки агент по недвижими имоти в града разполага с къщи като на Нюела Мур, които плачат да бъдат купени.

Което означава, защо съм искал точно тази? — помисли си Нортън.

— Понякога хората желаят определена къща, защото ги е омагьосала. Тя сякаш им говори: „Купи ме, твоя съм“ — продължи шефът.

Нортън зачака.

— Вие с мисис Нортън сигурно наистина сте се влюбили в нея — предположи Брауър. — Говори се, че сте ипотекирали собствената си къща, за да я купите.

Сега Брауър се отпусна назад с полузатворени очи и сключени пръсти.

— Всеки, който желае дадена къща толкова много, няма да се зарадва на новината, че ще пристигне някаква си роднина, която може да обърка всичко. Има само един начин да се предотврати. Да бъде спряна роднината или поне да се намери възможност да й се попречи да въздейства върху собственичката на къщата.

Брауър се изправи.

— За мен беше удоволствие да разговарям с вас, мистър Нортън — заключи той. — Сега, преди да си тръгна, имате ли нещо против да поговоря със секретарката ви, мисис Хофман?

Барбара Хофман не обичаше да се преструва. Миналият петък си беше останала вкъщи, оправдавайки се с настинка, но всъщност искаше само да прекара един спокоен ден и да обмисли всичко внимателно. За да успокои съвестта си, бе донесла у дома си купчина папки от офиса с намерението да ги подреди; щеше й се да са в изрядност, ако решеше да каже на Малкълм, че напуска.

Странното бе, че неволно той й бе помогнал да вземе решението си. Почти никога не идваше в дома й, но тогава, в петък вечерта, неочаквано се изтърси да види как е. Той, естествено, не знаеше, че съседката й, Дора Холт, се е отбила у тях. Когато Барбара му отвори, се бе навел да я целуне, но при предупредителния й поглед бе отстъпил назад.

— О, мистър Нортън — бе казала бързо. — Приготвила съм папката за сделката с Мур, която искахте да вземете.

Беше го представила на Дора Холт и после се беше престорила, че рови из папките, като накрая извади една и му я подаде. Разбиращата усмивка и любопитството в очите на другата жена обаче не й бяха убягнали. В този момент осъзна, че ситуацията е нетърпима.

Сега, като седеше срещу шефа на полицията Брауър, Барбара Хофман се чувстваше гузна и много неспокойна, докато му разправяше съшитата с бели конци история за причината работодателят й да я посети в дома й.

— Значи мистър Нортън е останал само за минутка?

Тя малко се отпусна, тук поне можеше да бъде напълно искрена.

— Да, взе папката и веднага си тръгна.

— Коя папка беше това, мисис Хофман?

Налагаше се отново да излъже:

— Аз… аз… всъщност, беше папката по сделката с Мур. — Вътрешно се сви при потиснатото извинение в гласа си.

— Само още нещо. В колко часа мистър Нортън дойде в дома ви?

— Малко след шест, струва ми се — отвърна искрено. Брауър стана и кимна към интеркома на бюрото й.

— Бихте ли съобщили на мистър Нортън, че искам да го видя за минутка?

Когато шефът, на полицията Брауър се върна в кабинета на адвоката, той не хаби думите си.

— Мистър Нортън, разбрах, че папката, която сте взел от мисис Хофман миналия петък, е била за сделката с Мур. Кога трябваше да се осъществи тя?

— В понеделник сутринта в единадесет — каза му Нортън. — Исках да се уверя, че всичко е в ред.

— Вие сте бил купувачът, но мисис Мур не е имала друг адвокат, който да я представлява? Не е ли доста необичайно?

— Съвсем не. Всъщност идеята беше нейна. Нюела смяташе, че изобщо не е необходимо да търсим друг адвокат. Давах й добра цена и щях да й предам парите чрез чек. Тя също така имаше правото да остане в къщата до първо число на следващата година, ако желаеше.

Шефът на полицията Брауър се вгледа мълчаливо в Малкълм Нортън за известно време. Накрая стана да си върви.

— Само още нещо, мистър Нортън — рече той. — Пътуването от къщата на мисис Хофман до дома ви не може да ви е отнело повече от двадесет минути. Така че сте пристигнали вкъщи малко след шест и половина. А твърдите, че е било почти седем. Ходихте ли някъде другаде?

— Не. Може би греша за времето, когато съм се прибрал.

Защо ми задава всички тези въпроси? — зачуди се Нортън. — В какво ме подозира?

43

Когато Нийл Стивънс се върна в Портсмут, майка му веднага разбра по изражението му, че не бе успял да открие младата нюйоркчанка.

— Сутринта изяде само една филийка — напомни му тя. — Нека ти направя закуска. В края на краищата — добави, — вече не ми се удава често да се суетя около теб.

Нийл потъна в един стол до кухненската маса.

— Струва ми се, че се суетиш около татко на пълен работен ден.

— Така е. Но ми харесва.

— Къде е татко?

— В офиса си. Кора Гебарт, жената, на чиято маса спряхме снощи, се обади и попита дали не може да дойде да поговори с него.

— Разбирам — отвърна отнесено Нийл, подрънквайки с приборите, които майка му беше поставила пред него.

Долорес спря приготовленията, обърна се и го погледна.

— Когато започнеш да си играеш така, това означава, че си притеснен — забеляза тя.

— Притеснен съм. Ако миналия петък се бях обадил на Маги, както възнамерявах, щях да взема телефонния й номер, щях да мога да й позвъня и щях да науча за станалото. И щях да бъда тук, за да й помогна. — Направи пауза. — Мамо, ти не знаеш как жадуваше да прекара това време с мащехата си. Никога не би се сетила, като я гледаш, но на Маги никак не й е било лесно.

Докато хапваха палачинки с бекон, той й разказа всичко, което знаеше за Маги. Онова, което премълча, бе колко ядосан е на себе си, че не знаеше повече.

— Струва ми се, че наистина е чудесна — каза Долорес Стивънс. — Нямам търпение да се запозная с нея. Но ме чуй, трябва да престанеш да се самоизмъчваш. Тя е в Нюпорт, оставил си й бележка, а имаш и телефонния й номер. Със сигурност ще се свържеш с нея днес или пък тя ще ти се обади. Така че се успокой.

— Знам. Измъчвам се само от гадното чувство, че е имало случаи, когато се е нуждаела от мен, а аз не съм й помогнал.

— Било те е страх от обвързване, така ли?

Нийл остави вилицата си.

— Просто не е честно.

— Нима? Знаеш ли, Нийл, много от умните, преуспели млади мъже от твоето поколение, които не са се оженили до тридесет години, после решават, че могат да се забавляват до безкрайност. Някои от тях така и ще направят — те наистина не желаят да се обвързват. Но другите, те не знаят кога да пораснат. Чудя се дали тревогата ти не означава, че внезапно си осъзнал колко много те вълнува Маги Холоуей — нещо, което преди не си искал да си признаеш, защото си се страхувал от обвързване.

Нийл се загледа в майка си.

— А аз си мислех, че татко е с труден характер.

Долорес Стивънс скръсти ръце и се усмихна.

— Баба ми все повтаряше една поговорка: „Мъжът е главата на семейството, жената е шията“. — Направи пауза. — А шията завърта главата.

Като видя изуменото изражение на Нийл, тя се разсмя.

— Повярвай ми, не съм съвсем съгласна с тази мъдрост. Смятам съпруга и съпругата за равни, а не за някакви играчи. Но понякога, както е в нашия случай, онова, което се вижда отстрани, невинаги е истинското положение. Сумтенето и оплакванията на баща ти са просто неговият начин да изрази тревогата си. Разбрах го още на първата ни среща.

— За вълка говорим, а той в кошарата — рече Нийл, като видя през прозореца баща му да се задава по пътеката от офиса си.

Майка му надникна навън.

— Ах, води Кора. Тя изглежда притеснена.

След няколко минути, когато баща му и Кора Гебарт се присъединиха към тях край кухненската маса, Нийл разбра какво я тревожеше. В сряда тя бе продала облигациите си чрез един борсов посредник, който бил ужасно настоятелен в опитите си да я накара да инвестира в някакви рисковани, препоръчани от него акции, така че дала съгласието си за сделката.

— Снощи не можах да спя — оплака се тя. — Искам да кажа, след онова, което Робърт спомена в клуба — че не желае още една от клиентките му да изгуби и последния си цент… Изпитах неприятното чувство, че говореше за мен и изведнъж усетих, че съм направила ужасна грешка.

— Обадихте ли се на този брокер да анулира покупката на акциите? — попита Нийл.

— Да. Това може да се окаже единственото умно нещо, което съм направила. Или съм се опитала да направя, защото той отговори, че било прекалено късно. — Гласът й изтъня и устните й затрепериха. — А оттогава го няма в офиса му.

— Какви са тези акции? — попита Нийл.

— Аз имам информацията — каза баща му.

Нийл прочете проспекта и извадката с данните. Беше дори по-лошо, отколкото бе очаквал. Обади се в офиса си и нареди на Триш да го свърже с един от старшите брокери.

— Вчера сте купили петдесет хиляди акции по курс девет — обърна се той към мисис Гебарт. — Да видим какво е положението при тях днес.

Осведоми накратко брокера за ситуацията. После отново се обърна към мисис Гебарт.

— Сега курсът е седем. Давам нареждане да продава.

Тя кимна в знак на съгласие.

Нийл каза в слушалката:

— Дръж ме в течение.

След като затвори, обясни: — Преди няколко дни се разнесъл слух, че компанията, чиито акции сте купили, щяла да бъде погълната от „Джонсън & Джонсън“. За съжаление обаче съм убеден, че това е наистина само слух, който е целял да вдигне изкуствено цената на акциите. Ужасно съжалявам, мисис Гебарт; поне би трябвало да успеем да спасим по-голямата част от капитала ви. Колегата ми ще се обади веднага, щом осъществи продажбата.

— Онова, което ме вбесява — изръмжа Робърт Стивънс, — е че това е същият брокер, който накара Лора Арлингтън да инвестира в някаква рискована компания и тя загуби спестяванията си.

— Изглеждаше толкова симпатичен — проплака Кора Гебарт. — И говореше с такава вещина за облигациите ми, като обясняваше, че макар да са освободени от данъци, лихвата не си струвала да връзваш толкова пари в тях. А някои дори губели покупателната си способност заради инфлацията.

Думите й привлякоха вниманието на Нийл.

— Значи сте му казали за облигациите си, след като ви се е сторил толкова вещ — рече рязко.

— Не съм. Когато се обади да ме покани на обед, аз му обясних, че не желая да говоря за инвестиции, но тогава той ми изтъкна какви са клиентите му — като мисис Даунинг например. Изтъкна също, че и тя имала облигации от онези, които много от възрастните хора притежават, а той й осигурил цяло състояние. След това заговори точно за облигациите, които аз държа.

— Коя е тази мисис Даунинг? — попита Нийл.

— О, всички я познават. Тя е един от стълбовете на старата гвардия в Провидънс. Наистина й се обадих и тя направо се прехласна, докато говореше за Дъглас Хенсън.

— Разбирам. И все пак, бих искал да го проверя — рече Нийл. — Изглежда ми от онези хора, които злепоставят бизнеса ни.

Телефонът иззвъня.

Маги, помисли си Нийл. Дано да е Маги.

Обаче беше колегата му от инвестиционния фонд. Нийл слуша известно време, после се обърна към Кора Гебарт.

— Продал ги е при курс седем. Смятайте се за късметлийка. Тръгнал е слух, че „Джонсън & Джонсън“ ще излязат с изявление, че нямат абсолютно никакъв интерес да купуват компанията. Независимо дали слухът е верен или не, той е достатъчен, за да срине акциите й.

Когато Кора Гебарт си тръгна, Робърт Стивънс погледна сина си с обич.

— Слава Богу, че беше тук, Нийл. Кора е умна и има голямо сърце, но е прекалено доверчива. Би било срамота да остане без пукната пара заради една грешка. Но и при това положение може да й се наложи да се откаже от преместването в „Латъм Майнър“. Беше хвърлила око на един от големите апартаменти там, но може би все пак ще е в състояние да плати за някой по-малък.

— „Латъм Майнър“ — повтори Нийл. — Радвам се, че го спомена. Трябва да те поразпитам за това място.

— За какво, за Бога, ти е да се интересуваш от „Латъм Майнър“? — обади се майка му.

Нийл им обясни за Ван Хилърови, които търсеха място, където да се оттеглят.

— Обещах им да проуча тази резиденция. Почти бях забравил. Трябва да си уредя среща да я разгледам.

— Ще играем голф чак в един часа — каза Робърт Стивънс, — а „Латъм Майнър“ не е много далеч от клуба. Защо не се обадиш да провериш дали не можеш да си уредиш среща сега или поне да вземеш някакви материали за клиентите си.

— Никога не отлагай днешната работа за утре — промърмори Нийл с усмивка. — Освен, разбира се, ако преди това не успея да се свържа с Маги. Сигурно вече се е прибрала.

След като телефонът иззвъня безрезултатно шест пъти, той остави слушалката.

— Още я няма — рече мрачно. — Окей, къде е указателят? Ще се обадя в „Латъм Майнър“ да приключа с тази работа.

Д-р Уилям Лейн бе самата любезност.

— Обаждате се в много подходящ момент — каза той. — Един от най-хубавите ни апартаменти е свободен — двустаен, с тераса. Имаме само четири такива жилища и в останалите три живеят очарователни двойки. Елате веднага.

44

Д-р Лара Хорган, новият съдебен лекар на щата Род Айлънд, не можеше да си обясни каква бе причината за безпокойството й. Но всъщност седмицата не беше лека за отдела й: смъртните случаи при произшествия включваха две самоубийства, три удавяния и едно убийство.

От друга страна, по всичко изглеждаше, че смъртта на жената в резиденцията „Латъм Майнър“ бе чиста рутина. И все пак нещо в нея я безпокоеше. Медицинската история на починалата жена, Грета Шипли, бе абсолютно ясна. Предишният й лекуващ лекар се беше пенсионирал, но приемникът му потвърждаваше, че от десет години мисис Шипли страдаше от хипертония и бе преживяла поне един инфаркт.

Д-р Уилям Лейн, директор и лекуващ лекар в „Латъм Майнър“, изглеждаше компетентен. Персоналът имаше опит, а удобствата бяха първокласни.

Фактът, че на мисис Шипли й беше прилошало на погребалната литургия на приятелката й, Нюела Мур, жертвата на убийството, както и второто прилошаване, бяха красноречиви доказателства за напрежението, на което сигурно е била подложена.

Д-р Хорган бе свидетелка на много случаи, когато възрастен съпруг или съпруга си отиваше часове, дори само минути след смъртта на своя спътник. Човек, ужасен от смъртта на близък приятел, лесно би могъл да преживее същия фатален стрес.

Като щатски съдебен лекар д-р Хорган бе запозната с обстоятелствата около смъртта на Нюела Мур и добре съзнаваше колко биха могли да разстроят някой, толкова близък на жертвата, колкото е била мисис Шипли. Многобройните жестоки удари по тила на мисис Мур се бяха оказали фатални. Примесените с кръвта и косата песъчинки говореха, че нападателят бе намерил оръжието, вероятно камък, някъде на брега и бе влязъл в къщата, носейки го със себе си. Това също така показваше, че нападателят е бил наясно — обитателката на къщата е дребна и крехка, а може би дори бе познавал мисис Мур. Ето я причината, каза си тя. Натрапчивото усещане, че смъртта на Нюела Мур някак си е свързана с тази в „Латъм Майнър“, изглежда ми праща тревожни сигнали. Реши да се обади на нюпортската полиция и да попита дали вече са попаднали на някаква следа.

Вестниците от седмицата бяха натрупани на бюрото й. На страницата с некролозите откри кратка справка за живота на мисис Шипли, за обществената й дейност, за членството й в ДАР* и за това, че покойният й съпруг е бил председател на управителния съвет на преуспяваща компания. Като опечалени роднини се посочваха трима братовчеди, жители съответно на Ню Йорк Сити, Вашингтон и Денвър.

[* Дъщери на американската революция. — Б.пр.]

И никой наблизо, за да се погрижи за нея, помисли си д-р Хорган, докато оставяше вестника и се обръщаше към планината от документи, които чакаха върху бюрото й.

Тогава й мина една последна, безпокояща мисъл: сестра Марки. Тя бе открила тялото на мисис Шипли в „Латъм Майнър“. Имаше нещо в тази жена, което не й харесваше — някаква лукава многозначност. Може би шефът на полицията Брауър трябваше отново да поговори с нея.

45

Като част от издирванията си за серията лекции Ърл Бейтмън бе започнал да прави копия на стари надгробни плочи, получени чрез натъркване върху хартия. Това бе станало предмет на една от беседите му.

— Днес върху надгробните паметници се записва минимална информация — обясняваше той. — Само датите на раждането и на смъртта, ако трябва да бъдем точни. Но в предишните векове на тези паметници е можело да се прочетат чудесни истории. Някой са мъчителни, други — забележителни като случая с морския капитан, погребан заедно с петте си жени — никоя, от които, бих могъл да добавя, не е живяла повече от седем години, след като се била омъжила за него.

В този момент обикновено го възнаграждаваха с вълна от смях.

— Други паметници — продължаваше той, — предизвикват благоговението ни с величието си и с историята, която предават.

Тогава споменаваше за параклиса в Уестминстърското абатство, където кралица Елизабет I бе погребана само на около метър от братовчедка си, която наредила да обезглавят — Мери, кралицата на Шотландия.

— И още нещо интересно — добавяше той, — в Кетчъкън, Аляска, през деветнадесети век на гробището „Тъмстоун“ имало запазен парцел за „Опетнените гълъбици“, както наричали младите жени, живеещи в бордеите.

Този петък сутринта Ърл подготвяше резюме на лекциите, които предлагаше да изнесе по кабелната телевизия. Когато стигна до темата за отпечатъците от надгробни плочи, си спомни, че имаше намерение да потърси още интересни паметници; после, съзнавайки, че денят бе чудесен, реши да посети най-старите части на гробищата „Сейнт Мери“ и „Тринити“.

Караше по водещия към гробищата път, когато забеляза едно черно волво комби да излиза от портите и да свива в обратната посока. Маги Холоуей притежаваше кола същия модел и цвят, помисли си той. Дали не бе дошла да посети гроба на Нюела?

Вместо да отиде в старата част, той подкара наляво и сви нагоре по хълма. Пит Браун, гробищен служител, с когото се беше запознал при честите си обикаляния сред старите надгробни паметници, почистваше от бурени пътеката близо до гроба на Нюела.

Ърл спря колата и отвори прозореца.

— Доста е спокойничко тук, Пит — подхвърли той. Това бе стара шега помежду им.

— Наистина е така, професоре.

— Стори ми се, че видях колата на доведената дъщеря на мисис Мур. Гроба ли посети? — Беше сигурен, че всички знаят подробностите около смъртта на Нюела. Нямаше чак толкова много убийства в Нюпорт.

— Хубава дама, слаба, с тъмна коса, млада?

— Прилича ми на Маги.

— Да. И явно познава половината от гостите ни — каза Пит и се засмя. — Един от нашите я видял да ходи от гроб на гроб да слага цветя. Останалите момчета също са я забелязали. Бива си я.

Е, не е ли интересно това? — помисли си Ърл.

— Всичко хубаво, Пит — сбогува се той и му махна, докато потегляше бавно. Като знаеше, че всевиждащите очи на Пит Браун го следят, продължи към старата част на „Тринити“ и започна да се разхожда сред гробовете от седемнадесети век.

46

Едностайният апартамент на Летиция Бейнбридж в „Латъм Майнър“ представляваше голямо ъглово помещение с великолепна гледка към океана. Тя гордо показа огромната гардеробна и банята.

— Да си сред член основателите си има своите предимства — рече оживено. — Спомням си как с Грета решихме да се запишем още на официалния прием. Труди Никълс се чудеше и се помайваше, а после не можа да ми прости, че съм взела това жилище. В края на краищата плати сто и петдесет хиляди отгоре за един от най-големите апартаменти, а горкото гълъбче живя само две години след това. Сега го обитава семейство Креншоу. Бяха на нашата маса онази вечер.

— Спомням си ги. Много са симпатични. — Никълс, помисли си Маги. Гертруд Никълс. Нейният гроб бе сред онези, на които имаше звънчета.

Мисис Бейнбридж въздъхна.

— Винаги е тежко, когато някой от нас почине, но е още по-тежко, когато е и от нашата маса. А съм сигурна, че Елеонор Чандлър ще получи жилището на Грета. Когато дъщеря ми Сара ме заведе при домашния ни лекар вчера, тя ми разказа за слуховете, че Елеонор се мести тук.

— Не се ли чувствате добре? — попита Маги.

— О, съвсем добре се чувствам. Но на моята възраст всичко може да се случи. Казах на Сара, че д-р Лейн чудесно се справя с измерването на кръвното ми, но тя настояваше да ме види д-р Евънс.

Седнаха една срещу друга на столовете на колелца, поставени до прозореца. Мисис Бейнбридж се пресегна и взе една от многото сложени в рамки снимки на близката маса. Показа я на Маги.

— Моята тайфа — рече гордо. — Трима синове, три дъщери, седемнадесет внука и три на път. — Усмихна се с голямо задоволство. — И най-хубавото е, че много от тях са още в Ню Ингланд. Няма седмица, в която някой да не намине насам.

Маги съзнателно си отбеляза тази информация; нещо, върху което да помисли по-късно, каза си. После забеляза една снимка, направена в големия салон тук, в „Латъм Майнър“. Мисис Бейнбридж бе в средата на група от седем души. Взе я.

— По някакъв специален повод ли е? — попита тя.

— Деветдесетият ми рожден ден преди четири години. — Летиция Бейнбридж се наведе напред и посочи двете жени в двата края на групата. — Тази отляво е Констанс Райнлендър. Тя почина само преди две седмици, а Грета, разбира се, я познаваш. Тя е вдясно.

— Мисис Шипли нямаше близки роднини, нали? — поинтересува се Маги.

— Не. Нито пък Констанс, но ние тук бяхме почти роднини.

Време беше да попита за звънчетата, реши Маги. Огледа се, като се чудеше как точно да повдигне въпроса. Стаята очевидно бе обзаведена с личните вещи на мисис Бейнбридж. Голямото легло с дърворезба, старинната английска маса, бомбайският скрин, персийският килим в нежни тонове — всичко говореше, че е от старо семейство.

Тогава го видя: сребърно звънче върху полицата над камината. Стана и отиде до него.

— О, не е ли прекрасно? — Взе го.

Летиция Бейнбридж се усмихна.

— Майка ми го използваше, за да вика прислужницата си. Мама беше поспаланка и Хети търпеливо стоеше на пост пред вратата й всяка сутрин, докато звънчето не я повикаше. Внучките ми го смятат за „майтап“, както се изразяват, но звънчето е свързано с много мили спомени за мен. Много от нас, старите момичета, са израснали в подобна среда.

Точно от такова въведение се нуждаеше Маги. Седна отново и бръкна в чантичката си.

— Мисис Бейнбридж, намерих това звънче на гроба на Нюела. Любопитна съм кой го е оставил там. Дали тук няма някакъв обичай да се оставя звънче на гроба на приятел?

Летиция Бейнбридж изглеждаше смаяна.

— Никога не съм чувала за подобно нещо. Искаш да кажеш, че някой нарочно го е оставил там?

— Очевидно — да.

— Много странно. — Тя се извърна настрани.

Със свито сърце Маги си даде сметка, че по някаква причина звънчето бе разстроило мисис Бейнбридж. Реши да не споменава нищо за това, че бе открила звънчета и на другите гробове. Очевидно те не бяха нещо като почит, която приятелите си отдаваха един на друг.

Пусна звънчето обратно в чантичката си.

— Обзалагам се, че знам какво се е случило — импровизира тя. — Онзи ден на гробищата срещнах едно малко момиченце. Приближи се и ме заговори, докато слагах цветя на гроба на Нюела. Открих звънчето, след като то си тръгна.

Летиция Бейнбридж направи искания от Маги извод.

— О, предполагам, че това обяснява всичко — рече тя. — Със сигурност никой възрастен човек не би си помислил да оставя звънче на гроба. — После се намръщи. — Какво е това, което се опитвам да си спомня? О, Господи, нещо просто ми мина през ума и изчезна. От възрастта е, предполагам.

На вратата се почука и мисис Бейнбридж промърмори:

— Това трябва да е подносът с обяда. — След това повиши глас: — Влезте, моля.

Появи се Анджела, младата прислужница, която Маги беше срещала при предишните си посещения. Поздрави я и стана.

— Наистина трябва да тръгвам — каза Маги.

Мисис Бейнбридж също се изправи.

— Толкова се радвам, че се отби, Маги. Ще те видя ли утре?

Маги разбра какво имаше предвид.

— Да, разбира се. Ще дойда в погребалния дом, както и на службата за мисис Шипли.

Когато слезе долу, с радост забеляза, че фоайето беше празно. Сигурно всички са в трапезарията, помисли си тя, докато отваряше външната врата. Бръкна в чантата си, за да извади ключовете за колата и неволно докосна звънчето. Приглушеният звън я накара да хване езичето, за да го накара да млъкне.

Не питай за кого бие камбаната*, помисли си Маги, докато слизаше по стъпалата на „Латъм Майнър“.

[* Заглавие на един от романите на Хемингуей — целият израз е: „Не питай за кого бие камбаната, тя бие за теб“. — Б.пр.]

47

Д-р Лейн, Нийл Стивънс и баща му завършиха обиколката си на „Латъм Майнър“ при входа на трапезарията. Нийл чу бръмченето на разговорите, видя оживените лица на добре облечените възрастни хора и оцени по достойнство цялостната обстановка в красивото помещение. Сервираха келнери с бели ръкавици и навсякъде се носеше ароматът на прясно изпечен хляб.

Лейн взе едно меню и го подаде на Нийл.

— Днес за основно ястие изборът е между доувърска писия с бели аспержи и пилешка салата — обясни той. — За десерт може да се избере студено кисело мляко или шербет с домашни бисквити. — Усмихна се. — Бих могъл да добавя, че това е типично меню. Готвачът ни е не само майстор в приготвянето на специалитети, но и на диетични ястия.

— Впечатляващо — отвърна Нийл и кимна доволно.

— Нийл, запазили сме игрището за след тридесет минути — напомни на сина си Робърт Стивънс. — Не смяташ ли, че видяхме достатъчно?

— И което е по-важно — добави любезно д-р Лейн, — мислите ли, че бихте могли да препоръчате свободния апартамент на клиентите си? Без да желая да ги насилвам, мога да ви кажа, че няма да остане празен задълго. Семейните двойки предпочитат по-големите ни жилища.

— Ще говоря с клиентите си в понеделник, когато се върна в Ню Йорк — отвърна Нийл. — Мястото е много впечатляващо. Непременно ще им изпратя проспекта и ще ги посъветвам да дойдат и сами да разгледат всичко.

— Прекрасно — зарадва се искрено д-р Лейн, когато Робърт Стивънс нарочно вдигна часовника си, завъртя се и тръгна надолу по коридора към външната врата. Нийл и д-р Лейн го последваха. — Обичаме при нас да се настаняват семейни двойки — продължи д-р Лейн. — Повечето от гостите са вдовици, но това не означава, че не обичат наоколо да има мъже. Всъщност, дори между някои от неженените ни гости са се завързвали романи.

48

По пътя за вкъщи Маги реши да купи продукти. Подкара към малко пазарче, което беше забелязала близо до пристанището. Там взе необходимото за зелена салата и доматено пюре. До гуша ми дойде от бъркани яйца и пилешка супа, помисли си тя. После видя реклама на прясно приготвена нюингландска мидена яхния.

Продавачът бе човек с обветрено лице на около шестдесет години.

— Нова ли сте тук? — попита любезно той, когато му даде поръчката си.

Маги се усмихна.

— Как разбрахте?

— Лесно. Когато жените вземат мидена яхния, всички те купуват поне килограм.

— Тогава по-добре да ми дадете още половин килограм.

— Имате глава на раменете си. Харесвам тази черта у младите хора — отвърна той.

Докато потегляше с колата, Маги се усмихна на себе си. Една от причините да задържи къщата в Нюпорт бе, че при толкова много възрастни хора наоколо, щяха да я смятат за млада още доста дълго.

А освен това, не мога просто да оправя нещата на Нюела, да приема най-доброто предложение за къщата и да си замина, каза си тя. Дори Нюела наистина да е била убита от непознат, остават още толкова много въпроси без отговор.

Звънчетата, например. Кой би ги сложил на тези гробове? Вероятно на някоя от възрастните им приятелки й беше хрумнало и не се беше замислила, че могат да бъдат забелязани, предположи тя. Но откъде да знам, помисли си, че няма звънчета на половината нюпортски гробове? От друга страна, едно от тях липсва. Дали човекът, който ги слагаше, не бе променил решението си?

Сви в алеята пред Нюелината къща, отнесе продуктите до кухненската врата и си отключи. Остави пакетите на масата, върна се и бързо завъртя ключа. Ето още нещо, сети се тя. Смятах да извикам ключар. Довечера Лаям ще ме пита дали съм го направила. Беше толкова разтревожен от внезапното появяване на Ърл.

Една от любимите поговорки на Нюела й мина през ума, докато търсеше телефонния указател: По-добре късно, отколкото никога. Маги си спомни как Нюела го бе казала една неделна сутрин, когато пристигна тичешком до колата, в която Маги и баща й вече я чакаха.

Никак не й беше приятно да си припомни отговора на баща си, толкова типичен за него: „А още по-добре, никога късно, особено след като останалата част от паството успява да се появи навреме“.

Откри указателя в едно дълбоко чекмедже в кухнята и се усмихна, като видя залепената за него бележка: „Ксерокопирани рецепти, остатъци от свещи, ръждясали ножици, изрезки от вестници, дребни монети“.

Дано не ми се налага да търся нещо в тази къща. Такава бъркотия е. После усети как гърлото й се стяга. Онзи, който е обърнал къщата наопаки, е търсел нещо и има вероятност да не го е открил, прошепна й един вътрешен глас.

След като остави съобщение на телефонния секретар на първия ключар, когото потърси, тя прибра покупките и си стопли купичка от мидената яхния. Когато я вкуси, остана доволна, че бе купила повече, отколкото възнамеряваше. После се качи в ателието. Пръстите й се потопиха неспокойно в гърнето с мокра глина. Искаше да се заеме със започнатия бюст на Нюела, но знаеше, че не беше в състояние. Лицето на Грета Шипли настояваше да бъде пресъздадено — всъщност не толкова лицето, колкото очите: проницателни, искрени и бдителни. Радваше се, че бе взела повече арматури.

Маги остана до работната маса около час, докато глината не започна да наподобява жената, която бе познавала толкова за кратко. Най-сетне силното безпокойство бе преминало и тя можеше да измие ръцете си и да се заеме със задачата, която със сигурност щеше да бъде най-тежката: да подреди картините на Нюела. Трябваше да реши кои да запази и кои да предложи на посредник, като знаеше, че вероятно по-голямата част от тях щяха да свършат на боклука и то изтръгнати от рамките си — рамки, които някои хора щяха да оценят по-високо от изкуството, което някога бяха подчертавали.

В три часа започна да преглежда творбите, които не бяха сложени в рамки. В килера до ателието откри десетки скици, акварели и маслени картини — главозамайващо количество, за което Маги си даде сметка, че не би могла дори да се надява да оцени без професионална помощ.

Повечето от скиците бяха средна работа и само няколко от маслените картини се оказаха интересни, но сред акварелите имаше изключителни неща. И те като Нюела, помисли си тя, бяха топли и ведри и изпълнени с неочаквана дълбочина. Особено й хареса един зимен пейзаж — дърво с натежали от сняг клони бе подслонило необичаен венец от цветя, сред които кученца, рози, теменужки и лилии, орхидеи и хризантеми.

Това занимание така погълна Маги, че вече минаваше пет и половина, когато слезе бързо долу, за да вдигне телефона, който й се бе сторило, че звъни.

Обаждаше се Лаям.

— Ей, за трети път се опитвам да се свържа с теб. Вече бях решил, че ме отбягваш — каза той с облекчение. — А знаеш ли, че единственото друго предложение, което получих за вечерта, е от братовчед ми Ърл?

Маги се засмя.

— Съжалявам. Не съм чула телефона. Бях в ателието. Нюела не е обичала да има навсякъде апарати.

— Ще ти купя един за Коледа. Да те взема ли след около час?

— Добре.

Времето ще ми стигне точно колкото да се топна във ваната, помисли си Маги, докато затваряше. Бе очевидно, че вечерта захладняваше. В къщата като че ли постоянно ставаше течение и Маги имаше странното и неприятно чувство, че все още усеща допира със студената и влажна почва на гробовете.

Когато водата зашуртя във ваната, й се стори, че отново чува телефона и бързо затвори крановете. От стаята на Нюела обаче не долиташе звън. Или ми се е причуло, или изпуснах още едно обаждане, реши тя.

Като се чувстваше освежена след ваната, тя внимателно подбра облеклото си — бяла официална блуза и дълга до средата на прасците черна пола, които бе купила през седмицата, след това реши, че няма да е зле да си сложи и малко грим.

Забавно е, че се контя за Лаям, помисли си тя. Той обаче ми създава самочувствие.

В седем без четвърт вече чакаше в дневната, когато на вратата се позвъни. На прага стоеше Лаям с дузина дългостеблести червени рози в едната ръка и със сгънат лист хартия — в другата. Топлотата в очите му и леката целувка, докоснала за миг устните й, повдигнаха духа на Маги.

— Изглеждаш страхотно — каза й той. — Ще трябва да променя плановете, за вечерта. Очевидно „Макдоналдс“ няма да свърши работа.

Маги се засмя.

— О, Божичко! А аз очаквах с такова нетърпение да хапна един „Биг Мак“. — Бързо прочете бележката, която й беше донесъл. — Къде намери това? — попита тя.

— На външната ви врата, мадам.

— О, разбира се, че влязох през кухненската врата. — Сгъна листа. Значи Нийл е в Портсмут, помисли си тя, и иска да се срещнем. Не е ли чудесно? Никак не й беше приятно да си признае колко разочарована се почувства, когато той не й се обади миналата седмица, преди тя да замине. После си напомни, че го беше сметнала за още един знак за безразличието му към нея.

— Нещо важно ли е? — попита Лаям между другото.

— Не. Един приятел, който е тук за уикенда, иска да му се обадя. Може би утре ще му звънна. — А може би няма, каза на себе си. — Чудя се как ме е открил.

Качи се горе за чантата си и, докато я взимаше, усети тежестта на звънчето. Дали да го покажа на Лаям? — подвоуми се.

Не, не и тази вечер, реши тя. Не искам да говоря за смърт и гробове, не и сега. Извади звънчето от чантата си. Въпреки че бе стояло там часове наред, то все още бе студено и влажно на пипане и я накара да потръпне.

Не желая това да бъде първото нещо, което ще видя, когато се прибера по-късно, помисли си тя, докато отваряше вратата на килера. Сложи го на един рафт и го избута назад, докато не се скри напълно от погледа й.

Лаям бе направил резервация за „Комъдорс Рум“ в „Дъ Блек Пърл“, изискан ресторант със забележителна гледка към залива Неръгенсит Бей.

— Апартаментът ми е тук наблизо — обясни той, — но ми липсва голямата къща, в която съм израснал. Скоро обаче ще се бръкна по-надълбоко и ще купя някоя от старите къщи, след което ще я ремонтирам. — Гласът му стана сериозен. — Дотогава ще съм улегнал и, ако съм късметлия, ще имам красива съпруга, която е преуспяващ фотограф.

— Престани, Лаям — скастри го Маги. — Както би казала Нюела, говориш смахнато.

— Но не съм смахнат — отвърна тихо той. — Маги, моля те, започни да гледаш на мен с други очи. От миналата седмица насам непрекъснато мисля за теб. Не ми излиза от ума, че ако се бе натъкнала на онзи наркоман, който е нападнал Нюела, същото можеше да се случи и с теб. Аз съм голям, силен мъж и искам да се грижа за теб. Знам, че подобни чувства са старомодни, но не мога да се преборя с тях. Такъв съм и така чувствам нещата. — Направи пауза. — А сега е крайно време да престана. Виното добро ли е?

Маги го погледна втренчено и се усмихна, доволна, че не беше поискал да му отговори.

— Добро е, но трябва да те попитам нещо, Лаям. Наистина ли мислиш, че някой случаен наркоман е нападнал Нюела?

Лаям изглежда се учуди на въпроса й.

— Ако не е така, то кой? — попита той.

— Който и да го е направил, сигурно е видял, че очаква гости и все пак се е забавил, за да претърси къщата.

— Маги, нападателят вероятно отчаяно се е нуждаел от наркотик и е претърсил къщата, за да намери пари или бижута. Във вестника пишеше, че халката на Нюела е била свалена от пръста й, така че мотивът трябва да е бил обир.

— Да, халката беше свалена — призна Маги.

— Случайно знам, че тя имаше много малко бижута — продължи Лаям. — Не позволи на чичо Тим да й подари годежен пръстен. Каза, че два са й напълно достатъчни за един живот, а освен това и двата били откраднати, докато живеела в Ню Йорк. Спомням си как се оплака на майка ми, че след тази случка не желаела да притежава нищо, освен изкуствени бижута.

— Знаеш повече от мен — забеляза Маги.

— Така че освен парите, които е имала, убиецът й не е взел много, нали? Това поне ми носи известно удовлетворение — промърмори Лаям мрачно. Усмихна се, разсейвайки тежкото настроение, надвиснало над тях. — Сега ми разкажи как прекара седмицата. Надявам се, че Нюпорт започва да ти влиза под кожата? Или по-добре аз да ти разкажа живота си.

Разправи й как като дете броял седмиците в пансиона, докато не станело време да се върне в Нюпорт за лятото, за решението си да бъде борсов посредник, подобно на баща си, после да напусне работата си в „Рендолф енд Маршал“ и да открие собствена инвестиционна къща.

— Самолюбието ми бе поласкано от факта, че някои от богатите клиенти решиха да дойдат при мен — заяви той. — Винаги е страшно да започнеш собствен бизнес, но тяхното доверие ме накара да повярвам, че съм взел правилното решение. И си е така.

Докато донесат поръчаното от тях, Маги напълно се беше отпуснала.

— Тази вечер научих за теб повече, отколкото за десетината предишни вечери — каза му тя.

— Може би съм малко по-различен на своя територия — отвърна той. — А може би ми се иска да видиш какъв страхотен човек съм. — Вдигна едната си вежда. — Освен това се опитвам да ти покажа какъв заможен мъж съм. Само за сведение, тук ме смятат за доста добра партия.

— Веднага престани с тези приказки — сряза го Маги, опитвайки се да прозвучи твърдо, но не успя да скрие леката си усмивка.

— Окей. Твой ред е. Сега ми разкажи за седмицата си.

Маги нямаше желание да го прави. Не искаше да разваля почти празничното настроение. Беше невъзможно да говори за седмицата и да премълчи за Грета Шипли, но наблегна на това колко й е била приятна компанията й, а после му разправи и за зараждащото се приятелство между нея и Летиция Бейнбридж.

— Познавах мисис Шипли. Тя беше прекрасна жена — каза Лаям. — А що се отнася до мисис Бейнбридж — е, тя е страхотна — добави ентусиазирано. — Истинска легенда. Разправи ли ти за всички събития от славните времена на Нюпорт?

— Малко.

— Някой път я подкачи за историите на майка й за Мами Фиш. Тази жена наистина е умеела да разтърсва старата гвардия. Има една славна история за вечерния прием, който дала, и как един от гостите я помолил да доведе със себе си принц Де Драго от Корсика. Разбира се, Мами с удоволствие приела, така че можеш да си представиш ужаса й, когато „принцът“ се оказал маймуна, изтупана в безупречно вечерно облекло.

Засмяха се заедно.

— Мисис Бейнбридж има толкова грижовни роднини — забеляза Маги. — Вчера например, след като научила за смъртта на мисис Шипли, дъщеря й отишла да я вземе и да я заведе на лекар, защото знаела, че ще се разстрои.

— Тази дъщеря трябва да е Сара — вметна Лаям. После се усмихна. — Мисис Бейнбридж случайно да ти е разказала за номера на откачения ми братовчед Ърл, който направо подлудил Сара?

— Не.

— Този човек няма равен. Ърл изнася лекции за погребалните обичаи. Знаеш го, нали? Кълна се, че този тип е смахнат. Докато всички останали ходят да играят голф или излизат с лодките си, неговата представа за приятно прекарване на времето е да стои с часове на гробищата и да прави отпечатъци от надгробни плочи.

— На гробищата! — възкликна Маги.

— Да, но това не е всичко. Имам предвид историята с онази лекция върху погребалните обичаи, която изнесъл не къде да е, а в „Латъм Майнър“. Мисис Бейнбридж не се чувствала добре, но Сара била при нея и отишла на лекцията. Ърл включил в беседата си разказа за викторианските звънчета. Изглежда богатите викторианци толкова се бояли да не ги заровят живи, че искали в капака на ковчега им да бъде пробита дупка, през която една вентилационна тръба да стига до над земята. Към пръста на предполагаемо мъртвия завързвали връв, която минавала през вентилационната тръба и стигала до едно звънче на гроба. След това плащали на някого да наблюдава гроба в продължение на седмица в случай, че погребаният наистина възвърне съзнанието си и се опита да позвъни със звънчето.

— Мили Боже! — възкликна Маги.

— Чакай малко, стигам до най-хубавата част — частта за Ърл. Ако искаш вярвай, но той има тук, близо до погребалния дом, нещо като музей, който е пълен с погребална символика и всякакви джунджурии, та му дошла откачената идея да си направи дузина копия на викториански гробищни звънчета, за да ги използва като илюстративен материал при лекцията си. Без да казва какво представляват, този смахнат човек ги раздал на дванадесет от дамите, всички в шестдесетте, седемдесетте и осемдесетте си години, и ги завързал към безименните им пръсти. После им наредил да държат звънчетата с другата си ръка, да разклатят пръст и да се преструват, че са в ковчег и се опитват да се свържат с наблюдателя на гроба.

— Отвратително! — възмути се Маги.

— Една от стариците припаднала. Дъщерята на мисис Бейнбридж събрала звънчетата на Ърл и била толкова вбесена, че практически изхвърлила и него, и звънчетата му от къщата.

Лаям направи пауза, после добави по-сериозно:

— Най-обезпокоителното обаче е, че според мен Ърл изпитва огромно удоволствие да разказва тази история.

49

Нийл се беше опитал да се свърже с Маги на няколко пъти — първо от съблекалнята на клуба, а после — веднага, щом се прибра вкъщи. Или я няма цял ден, или непрекъснато е влизала и излизала, или не вдига телефона, помисли си той. Но дори непрекъснато да се е връщала и излизала, сигурно бе видяла бележката му.

Нийл придружи родителите си, които отиваха на коктейл у едни съседи, и оттам отново се опита да се свърже с Маги в седем. След това реши да тръгне за вечеря със собствената си кола, така че ако успееше да я открие по-късно, да може да се отбие за едно питие.

На масата в „Кенфийлд Хауз“ имаше шест души. Въпреки че омарът „Нюбърг“ бе страхотен, а компаньонката му за вечерта, Вики, дъщеря на приятели на родителите му, бе много привлекателна банкова директорка от Бостън, Нийл се чувстваше ужасно неспокоен.

Като знаеше, че би било невъзпитано да пропусне питието след вечеря в бара, той изтърпя с огромно усилие бъбренето и когато най-сетне в десет и половина всички станаха, Нийл съумя да откаже любезно поканата на Вики за партия тенис в неделя сутринта заедно с приятелите й. Накрая с въздишка на облекчение се озова в собствената си кола.

Погледна часовника: беше единадесет без петнадесет. Ако Маги се беше прибрала и си беше легнала рано, той не желаеше да я притеснява. Оправда решението си да мине покрай къщата й с това, че само искаше да види дали колата е на алеята, за да бъде сигурен, че още е в Нюпорт.

Първоначалната радост, когато видя, че колата й наистина беше там, веднага бе помрачена, щом осъзна, че до нея бе паркирана друга — ягуар с масачузетска регистрация. Нийл мина покрай дома със скоростта на охлюв и бе възнаграден, защото забеляза външната врата да се отваря. Мерна висок мъж да стои до Маги и после, усещайки се като воайор, даде газ, сви по Оушън Драйв и подкара обратно към Портсмут със свит от съжаление и ревност стомах.

50

Събота, 5 октомври

Заупокойната служба за Грета Шипли в църквата „Тринити“ бе многолюдна. Докато седеше и слушаше познатите молитви, Маги си даде сметка, че присъстваха всички поканени на вечерното парти у Нюела.

Д-р Лейн и съпругата му, Одил, седяха заедно с доста от гостите в резиденцията, сред които бяха всички от масата на мисис Шипли в сряда вечерта, с изключение на мисис Бейнбридж.

Малкълм Нортън и жена му, Джанис, също бяха тук. Той имаше доста мрачно изражение, помисли си Маги. Когато мина покрай нея на влизане, той бе спрял да й каже, че се е опитвал да се свърже с нея и би искал да се видят след погребението.

Ърл Бейтмън се бе приближил да я поздрави преди началото на службата.

— Много се страхувам, че след всичко това, когато си помислите за Нюпорт, ще си спомняте само за погребения и гробища — бе заявил той. Очите му бяха скрити зад леко оцветените кръгли слънчеви очила, с които приличаше на кукумявка.

Не бе изчакал отговора й, а бе продължил към едно празно място на първия ред.

Лаям пристигна по средата на службата и седна до нея.

— Съжалявам — измърмори в ухото й. — Дяволският будилник не иззвъня. — Взе ръката й в своята, но след миг тя я дръпна. Знаеше, че мнозина я наблюдават скришом и не желаеше да се носят клюки за нея и Лаям. Нямаше как да не си признае обаче, че чувството й за изолираност се разсея, щом твърдото му рамо докосна нейното.

Когато бе минала покрай ковчега в погребалния дом, Маги се бе взряла за миг в спокойното, прекрасно лице на жената, която бе познавала съвсем за кратко и все пак толкова много бе харесала. Хрумна й мисълта, че Грета Шипли, Нюела и останалите им добри приятелки вероятно се радваха, че отново са заедно.

Тази мисъл бе донесла със себе си настойчивия въпрос за викторианските звънчета.

Когато мина покрай тримата души, представени като братовчеди на мисис Шипли, лицата им бяха замръзнали в подходящи сериозни маски, но тя не откри в тях нито следа от искрената, пареща болка, която бе забелязала в очите и в израженията на близките приятели на мисис Шипли от „Латъм Майнър“.

Трябва да разбера кога и как са починали жените, чиито гробове посетих, и колко от тях имат близки роднини, помисли си Маги. Бе осъзнала важността на тази информация при посещението си при мисис Бейнбридж.

През следващите два часа се чувстваше така, сякаш действаше ръководена от някакъв вид дистанционно управление — наблюдаваше, попиваше събитията, но не усещаше нищо. „Аз съм само един фотоапарат“ — бе собствената й реакция на поведението й, докато се отдалечаваше заедно с Лаям от гроба на Грета Шипли след погребението.

Усети как някой хвана ръката й. Беше хубава жена с посребрена коса и забележително изправена стойка.

— Мисис Холоуей — каза тя. — Аз съм Сара Бейнбридж Къшинг. Искам да ви благодаря за посещението при майка ми вчера. Тя ви е толкова признателна.

Сара. Това беше дъщерята, която се бе скарала с Ърл по време на лекцията за викторианските звънчета, помисли си Маги. Щеше й се да успее да поговори с нея насаме.

Със следващите си думи Сара Къшинг й даде тази възможност:

— Не зная колко време ще останете в Нюпорт, но утре сутринта ще водя майка да се почерпим някъде навън и ще ми бъде много приятно, ако дойдете и вие.

Маги се съгласи с готовност.

— Отседнала сте в къщата на Нюела, нали? Ще ви взема в единадесет, ако сте съгласна. — Сара Къшинг кимна, обърна се и изостана, за да се присъедини към групата, с която беше дошла.

— Хайде да отидем да обядваме на някое тихо място — предложи Лаям. — Сигурен съм, че нямаш желание за никакви събирания след погребението.

— Да, така е. Само че искам да се прибера. Трябва да прегледам дрехите на Нюела и да ги сортирам.

— Тогава да вечеряме заедно?

Маги поклати глава.

— Благодаря, но ще се занимавам с подреждането и пакетирането, докато не приключа.

— Е, трябва да те видя, преди да тръгна за Бостън утре вечер — възрази Лаям.

Маги знаеше, че не би й позволил да каже „не“.

— Добре, обади ми се — отвърна тя. — Ще измислим нещо.

Разделиха се при колата й. Вече завърташе ключа, когато я стресна потропване по прозореца. Беше Малкълм Нортън.

— Трябва да поговорим — промърмори настоятелно той.

Маги реши да потегли и да не губи нито неговото, нито своето време.

— Мистър Нортън, ако е за купуването на къщата на Нюела, мога да ви кажа само това: засега нямам никакво намерение да я продавам, а съвсем случайно вече получих и доста по-добро предложение от вашето.

След едно неясно „Съжалявам“, тя завъртя стартера. Ужасеното изражение на мъжа й причини почти болка.

51

Нийл Стивънс и баща му започнаха да играят голф в седем часа и по пладне вече се бяха върнали в клуба. Този път Нийл чу вдигане на телефона още при второто позвъняване. Когато позна гласа на Маги, той въздъхна с облекчение.

Думите му звучаха несвързано дори в собствените му уши, докато разказваше как й бе телефонирал след заминаването й в петък, как после бе отишъл при Джими Ниъри, за да се опита да узнае името на Нюела, така че да може да я открие тук, как бе научил за смъртта на мащехата й и толкова съжалявал…

— Маги, трябва да те видя. Днес — завърши той. Долови колебанието й, чу я да казва, че трябва да си остане вкъщи и да приключи с подреждането на личните вещи на Нюела.

— Колкото и да си заета, все пак ще трябва да вечеряш — възрази той. — Маги, ако не ми позволиш да те изведа, ще пристигна пред дома ти заедно с вечерята. — После се сети за мъжа с ягуара. — Освен ако няма някой друг, който вече да го прави — добави той.

След отговора й на лицето му грейна усмивка.

— В седем часа? Страхотно. Открих чудесен ресторант за омари.

— Доколкото виждам, се свърза с тази твоя Маги — отбеляза сухо Робърт Стивънс, когато Нийл го настигна на вратата на клуба.

— Да, свързах се. Довечера ще се видим за вечеря.

— Е, добре, ще се радваме да я вземеш с нас. Знаеш, че довечера ще празнуваме рождения ден на майка ти в клуба.

— Рожденият й ден е утре — възрази Нийл.

— Благодаря ти, че ми каза! Ти помоли да го празнуваме днес. Искаше да си заминеш обратно утре следобед.

Нийл стоеше с ръка на устата, сякаш потънал в мисли. После мълчаливо поклати глава. Робърт Стивънс се усмихна.

— Доста хора смятат майка ти и мен за приятна компания.

— Компанията ви наистина е приятна — отбеляза вяло Нийл. — Сигурен съм, че на Маги ще й хареса с вас.

— Не се и съмнявам. Сега да си вървим вкъщи. Една друга моя клиентка, Лора Арлингтън, ще дойде в два. Искам да прегледаш онова, което е останало от акциите й и да видиш дали не можеш да й препоръчаш някакъв начин за увеличаване на дохода й. „Благодарение“ на онзи отвратителен брокер положението й наистина е лошо.

Два часа по-късно Нийл седеше с мисис Арлингтън в кабинета на баща си. Положението й наистина е лошо, помисли си той. Бе притежавала стабилни акции, носещи добри дивиденти, но ги беше продала всичките, за да хвърли парите в едно от многото рисковани предприятия. Преди десет дни убедили мисис Арлингтън да купи сто хиляди акции от някакво съмнително предприятие по пет долара едната. На следващата сутрин акциите се покачили на пет долара и четвърт, но до следобеда започнали да падат стремглаво. Сега струваха по-малко от долар.

Значи петстотин хиляди долара в акции са сведени до около осемдесет хиляди и то при положение, че се намери купувач, помисли си Нийл, като погледна със съжаление през бюрото към пепелявото лице на жената, чиито сплетени пръсти и приведени рамене издаваха тревогата й. Тя е на възрастта на мама, помисли си той, а в момента изглежда с двадесет години по-възрастна.

— Положението е доста лошо, нали? — попита мисис Арлингтън.

— Страхувам се, че е така — отвърна Нийл.

— Разбирате ли, това бяха парите, които смятах да използвам при освобождаването на някой от по-големите апартаменти в „Латъм Майнър“. Но винаги съм се чувствала виновна при мисълта да употребя всичките тези пари за себе си. Имам три деца и когато Дъглас Хенсън се оказа толкова убедителен, а мисис Даунинг ми потвърди колко пари е спечелила за по-малко от седмица с негова помощ, си помислих, е, добре, ако удвоя парите, ще мога да оставя нещо на децата, както и да живея в „Латъм Майнър“.

Опита се да сдържи сълзите си.

— А после миналата седмица не само загубих парите си, но на следващия ден ми се обадиха, че един от големите апартаменти бил свободен, онзи, който трябвало да вземе Нюела Мур.

— Нюела Мур ли? — бързо повтори Нийл.

— Да, жената, която беше убита миналата седмица. — Мисис Арлингтън попи с кърпичка сълзите, които повече не можеше да сдържа. — Сега изгубих апартамента, а децата не само няма да получат наследство, но на едно от тях може да му се наложи и да ме приюти.

Поклати глава.

— Знам го от седмица, но писменото потвърждение за покупката на акциите, което получих тази сутрин, просто ме довърши. — Попи сълзите си. — Е, стига.

Лора Арлингтън се изправи и се опита да се усмихне.

— Вие наистина сте толкова симпатичен млад мъж, колкото баща ви непрекъснато ни повтаря, че сте. Значи смятате, че просто трябва да задържа онова, което е останало от акциите ми?

— Да — отвърна Нийл. — Съжалявам за случилото се, мисис Арлингтън.

— Е, да си помислим за всички хора по света, които не притежават половин милион долара, за да ги „профукат“, както би се изразил внукът ми. — Очите й се разшириха. — Не мога да повярвам, че го казах! Извинете ме.

После на устните й заигра лека усмивка.

— Но знаете ли какво? Чувствам се много по-добре, след като споделих всичко това. Майка ви и баща ви искаха да се отбия при тях. Мисля, че ще е по-умно да си вървя. Благодарете им от мое име, моля.

Когато тя си тръгна, Нийл се върна в къщата. Родителите му бяха на верандата.

— Къде е Лора? — попита разтревожено майка му.

— Знаех, че няма да иска да се отбие тук — отбеляза Робърт Стивънс. — Едва започва да проумява колко много неща са се променили за нея.

— Тя е от голяма класа — каза разпалено Нийл. — Бих искал да удуша онзи мошеник, Дъглас Хенсън. Кълна се обаче, че първото нещо, което ще направя в понеделник, е да изровя всичко за него, за да мога да го притисна и ако има начин да бъде подадено оплакване срещу него в SEC*, повярвайте ми, ще го направя.

[* Комисия, регулираща фондовите пазари. — Б.пр.]

— Чудесно! — отвърна ентусиазирано Робърт Стивънс.

— С всеки изминал ден все повече и повече ми заприличваш на баща си — рече сухо Долорес Стивънс.

По-късно, докато Нийл гледаше мача между Янките и Ред Сокс, той усети, че го тормози усещането за нещо пропуснато при преглеждането на акциите на мисис Арлингтън. Нещо не беше наред, нещо извън лошо направената инвестиция. Но какво? — зачуди се той.

52

Детектив Джим Хагърти бе познавал и харесвал Грета Шипли почти през целия си живот. От времето, когато като малко момче носеше вестниците до вратата й, той не си спомняше случай, в който тя да не се беше държала мило и дружелюбно с него. Освен това плащаше редовно и му даваше щедри бакшиши, когато събираше пощата в събота сутринта.

Не беше като някои скръндзи в останалите богаташки къщи, помисли си той, които си откриваха сметка, после плащаха вестниците за шест седмици напред и добавяха бакшиш от десет цента. Особено добре си спомняше един снежен ден, когато мисис Шипли бе настояла той да влезе и да се стопли, да изсуши ръкавиците и плетената си шапка на радиатора, докато пие какаото, което му беше приготвила.

По-рано днес сутринта, докато присъстваше на службата в църквата „Тринити“, той бе сигурен, че много от хората там споделяха мисълта, която не му излизаше от главата: смъртта на Грета Шипли бе ускорена от шокиращото убийство на близката й приятелка Нюела Мур.

Ако някой получеше инфаркт, докато се извършва престъпление, извършителят можеше да бъде съден и за второ убийство, помисли си Хагърти, но какво трябваше да се направи в случаите, в които приятел умира в съня си дни след престъплението?

Учуди се, като видя на панихидата за мисис Шипли доведената дъщеря на Нюела Мур, Маги Холоуей, да седи до Лаям Пейн. Лаям винаги беше харесвал хубавите жени, каза си Хагърти, а Бог бе свидетел и че доста от тях му бяха отвръщали със същото през годините. Той се водеше за един от „най-видните“ ергени в Нюпорт.

В църквата бе мярнал и Ърл Бейтмън. Е, той пък бе достатъчно образован, за да бъде професор, но все пак не разкриваше пълните си възможности. Музеят му сякаш принадлежеше на семейство Адамс — от него Хагърти го побиваха тръпки. Ърл би трябвало да продължи фамилния бизнес, заключи той. Дори ризите на гърба му бяха платени от някой роднина.

Хагърти се беше измъкнал преди химна в края на службата, но не и преди да си даде сметка, че Маги Холоуей явно се беше сближила много с мисис Шипли, за да отдели време да дойде на панихидата й. Хрумна му, че ако бе посетила мисис Шипли в „Латъм Майнър“, може да бе научила от нея нещо, което да им помогне да разберат защо Нюела Мур се беше отказала да продаде къщата си на Малкълм Нортън.

Нортън бе човекът, който според Джим Хагърти знаеше нещо, което не казваше. Именно тази мисъл го отведе неканен на Гарисън Авеню N 1 в три часа същия следобед.

Когато на вратата се позвъни, Маги се намираше в спалнята на Нюела и разпределяше внимателно сгънатите дрехи на купчини: хубави, практични облекла за благотворителната организация „Гудуил“; по-стари, доста износени — за боклука; значително скъпи, елегантни тоалети за оказионния магазин към болницата.

Щеше да запази за себе си синия костюм, с който Нюела беше облечена онази вечер в „Дъ фор Сийзънс“, както и една риза, с която бе рисувала. Алеята на спомените, помисли си тя.

В претъпканите гардероби се беше натъкнала на няколко жилетки и сака от туид — дрехи на Тим Мур, сигурна бе в това, които Нюела беше запазила от сантиментални чувства.

С Нюела винаги са си приличали, каза си тя, спомняйки си за кутията в гардеробната на апартамента й. В нея пазеше роклята, с която бе облечена вечерта, когато се запозна с Пол, както и една от униформите му на летец, а също и еднаквите им екипи за джогинг.

Докато сортираше дрехите, мозъкът на Маги непрекъснато търсеше някакво обяснение за присъствието на звънчетата върху гробовете. Сигурно Ърл ги беше оставил там, реши тя. Дали го смяташе за нещо като глупава шега с жените от резиденцията — заради врявата, която раздаването на звънчетата по време на лекцията в „Латъм Майнър“ беше предизвикало?

Обяснението беше смислено. Вероятно той познаваше всички тези жени. В края на краищата, повечето от обитателите на резиденцията „Латъм Майнър“ бяха от Нюпорт или поне бяха прекарвали пролетните и летните месеци там.

Маги вдигна една роба, реши, че си е изпяла песента и я сложи в торбата за боклука. Но Нюела не живееше в „Латъм“, напомни си тя. Дали беше сложил звънче на гроба й като знак за приятелство? Той изглежда искрено я беше харесвал.

И все пак на един от гробовете нямаше звънче. Защо? — зачуди се. Имам имената на всички тези жени, помисли си Маги. Утре ще отида отново на гробищата и ще си препиша от надгробните им плочи датите, на които са починали. Във вестниците сигурно има некролози за всяка от тях. Трябва да прочета какво пише там.

Издрънчаването на звънеца неприятно прекъсна мислите й. Кой ли идва неканен? — учуди се тя, докато слизаше по стълбите. След това се улови, че се молеше да не е отново неочаквано посещение от страна на Ърл Бейтмън; не знаеше дали би могла да го изтърпи този следобед.

Отне й миг да разбере, че мъжът на прага бе един от служителите в нюпортската полиция, отзовали се първоначално на обаждането й на 911 в нощта на убийството на Нюела. Представи се като детектив Джим Хагърти. Щом влезе в къщата, той се настани на един дървен стол с вида на човек, който нямаше друга работа, освен да прави закачливи забележки за деня.

Маги седна срещу него на ръба на дивана. Ако умееше да чете езика на тялото, той щеше да разбере, че й се искаше разговорът им да бъде възможно най-кратък.

Той започна, отговаряйки на въпрос, който не му беше задала.

— Боя се, че все още не сме стигнали до яснота по въпроса за заподозрените. Но това престъпление няма да остане ненаказано. Мога да ви уверя — рече той.

Маги зачака.

Хагърти бутна очилата си, докато те не спряха на върха на носа му. Кръстоса крака и замасажира глезена си.

— Стара ски травма — обясни той. — Сега ми служи като показател за това дали вятърът е студен. До утре вечерта ще завали.

Не си дошъл да говориш за времето, помисли си Маги.

— Мис Холоуей, тук сте от малко повече от седмица и се радвам, че голямата част от гостите ни не преживяват шока, който ви посрещна в нашия град. А ето, че днес отново ви видях в църквата на панихидата на мисис Шипли. Предполагам, че сте се сприятелили след пристигането ви.

— Да, така е. Всъщност, такава беше молбата на Нюела в завещанието й, но истината е, че присъствах там на драго сърце.

— Мисис Шипли беше прекрасна жена. Познавам я, откакто се помня. Жалко, че нямаше деца. Толкова ги обичаше. Мислите ли, че беше щастлива в „Латъм Майнър“?

— Да, така мисля. Вечерях с нея там вечерта, преди да почине и беше ясно, че се радва на приятелите си.

— Тя каза ли ви защо най-добрата й приятелка, мащехата ви, в последната минута е променила решението си да се премести в резиденцията?

— Не смятам, че някой знае причината — отвърна Маги. — Д-р Лейн беше уверен, че в края на краищата Нюела би решила да вземе апартамента. Никой не може да бъде сигурен какво е мислила.

— Надявах се, че мисис Мур може да е споделила пред мисис Шипли причината да отмени резервацията си. Доколкото разбрах, мисис Шипли е била много доволна, че нейната отдавнашна приятелка ще живее под същия покрив.

Маги си спомни за скицираната от Нюела карикатура върху плаката — как сестра Марки подслушва. Дали тя все още беше в апартамента на Грета Шипли? — запита се.

— Не знам дали това има някакво значение — започна тя предпазливо, — но ми се струва, че Нюела и мисис Шипли много са внимавали какво говорят, когато една от сестрите се е навъртала наоколо. Имала е навика да нахлува, без да чука.

Хагърти престана да търка глезена си.

— Коя сестра? — попита той малко нетърпеливо.

— Сестра Марки.

Хагърти стана да си върви.

— Взехте ли някакво решение за къщата, мис Холоуей?

— Е, завещанието все пак трябва да бъде потвърдено, но засега нямам абсолютно никакво намерение да я обявявам за продан. Всъщност, може би никога няма да я продам. Нюпорт е чудесен град и ще ми бъде приятно да се оттеглям тук след напрежението в Манхатън.

— Малкълм Нортън знае ли го?

— От тази сутрин — да. Всъщност, осведомих го, че не само не желая да продавам, но съм получила и много по-добро предложение за имота.

Хагърти вдигна изненадано вежди.

— Е, това е прекрасна стара къща и ще се радвам да разберете, че не я подценявам, като казвам, че вътре трябва да е заровено съкровище. Надявам се да го намерите.

— Ако тук наистина има нещо скрито, възнамерявам да го изровя — отвърна Маги. — Няма да намеря покой, докато някой не плати за случилото се с жената, която толкова обичах.

Когато Хагърти стана да си тръгва, Маги импулсивно попита:

— Знаете ли дали ще мога да потърся известна информация в редакцията на вестника или са в почивка в събота?

— Мисля, че ще трябва да почакате до понеделник. Случайно ми е известно, тъй като гостите на града често искат да преглеждат стари светски клюки. Много им е забавно да четат за изисканите ни партита.

Маги се усмихна без коментар.

Докато се отдалечаваше с колата, Хагърти си отбеляза в понеделник да поговори с чиновника в редакцията и да разбере каква точно информация е търсила мис Холоуей в моргата им.

Маги се върна в стаята на Нюела. Бе твърдо решена да приключи със съдържанието на гардероба и шкафчетата, преди да сложи край за днес. Тази стая трябваше да използвам за сортиране, помисли си тя, докато мъкнеше пълните кашони към малката трета спалня.

Нюела винаги е обичала да има наоколо си неща, напомнящи й за различни важни моменти. Докато събираше мидени черупки от повърхността на шкафчетата, препарирани животни от перваза на прозореца, купчина ресторантски менюта от нощното шкафче и евтини сувенири откъде ли не, красотата на кленовите мебели постепенно стана очевидна. Бих преместила леглото до онази стена. Мястото е по-подходящо, реши тя, и ще изхвърля онзи стар скрин… Бих запазила също всички картини, които Нюела е сложила в рамки, и е закачила. Това е онази част от нея, с която никога няма да се разделя или да изоставя.

В шест часа преглеждаше последната дреха в по-големия гардероб — шлифер в бледозлатисто, който беше паднал на пода. Спомни си, че когато онзи ден бе закачила както трябва синия вечерен тоалет на Нюела, шлиферът висеше хлабаво зад него.

Както и при останалите дрехи, тя бръкна в джобовете, за да се увери, че бяха празни.

Левият джоб на шлифера беше празен. Но когато върховете на пръстите й провериха десния, напипаха песъчинки.

Маги ги улови с пръсти и извади ръка. Дълги сенки изпълваха стаята, докато вървеше към тоалетката, за да светне лампата.

През пръстите й се изрони шепа суха пръст. Нюела едва ли би сложила пръст в джоба си, помисли си Маги. Едва ли се беше занимавала и с градинарство, облечена с този шлифер. Той бе съвсем нов.

Впрочем, каза си Маги, май че имаха същия шлифер в бутика, в който пазарувах онзи ден.

Сложи неуверено дрехата върху леглото. Инстинктът й подсказа да не почиства пръстта от джоба сега.

Оставаше да се направи само още едно нещо, преди тази стая да бъде напълно разтребена. Обувките, ботушите и чехлите, които покриваха пода на по-големия гардероб, трябваше да бъдат разпределени и подредени по групи. Несъмнено щеше да изхвърли повечето, но може би щеше да си струва да даде някои на „Гудуил“.

Стига толкова за днес все пак, реши тя. Това е работа за утре.

Беше време за горещата вана, с която бе свикнала в този час на деня. А после щеше да се облече за вечерята с Нийл, нещо, за което не беше мислила много през деня, но което, както осъзна сега, също очакваше с нетърпение.

53

Джанис и Малкълм Нортън бяха отишли с колата заедно на панихидата и погребението на Грета Шипли. И двамата бяха познавали мисис Шипли през целия си живот, макар никога да не бяха станали нещо повече от познати. Когато по време на химна за възхвала бе огледала насъбралите се, Джанис отново с горчивина си бе дала сметка за финансовата пропаст, която зееше между нея и толкова много от присъстващите.

Видя майката на Реджина Кар от едната страна. Реджина сега беше Реджина Кар Уейн. Тя беше съквартирантка на Джанис в „Дана Хол“, а после и двете бяха отишли във „Васар“. Сега Уес Уейн беше основен акционер и главен изпълнителен директор на „Крейтъс фармасютикълс“, така че със сигурност Реджина не работеше като счетоводителка в дом за старци.

Майката на Арлен Рендъл Грийн тихо хлипаше. Арлен беше още едно от нюпортските момичета от „Дана Хол“. Боб Грийн, неизвестен сценарист, когато Арлен се омъжи за него, сега беше могъщ холивудски продуцент. Вероятно точно в този момент тя пътешестваше някъде, помисли си Джанис и лицето й се изкриви от завист.

Имаше и други майки на нейни приятелки и познати. Всички те бяха дошли да се сбогуват със скъпата си приятелка Грета Шипли. По-късно, докато си тръгваше заедно с тях от гроба, тя слушаше с люта завист как се хвалеха една през друга, описвайки натоварения обществен живот на „момичетата“ и на своите внучки.

Изпита нещо близко до омраза, докато гледаше как Малкълм се втурва напред, за да настигне Маги Холоуей. Моят красив съпруг, помисли си тя с горчивина. Само да не бях изгубила цялото това време да се опитвам да го направя такъв, какъвто никога не би могъл да стане.

А наглед като че ли притежаваше всичко: добрия външен вид, безукорното потекло, прекрасното образование — „Роксбъри Летин“, „Уилямс“, право в „Кълъмбия“ — дори членство в „Менса“, където изискването за приемане бе коефициент на интелигентност на гений. Но накрая нито едно от тези неща не бе имало значение; въпреки всичките си преимущества, Малкълм Нортън бе бита карта.

Сега, отгоре на всичко, планира да ме изостави заради друга жена и не възнамерява да раздели с мен нито цент от печалбата, която се надява да осъществи чрез покупката на онази къща. Гневните й размишления бяха прекъснати, когато осъзна, че майката на Реджина говореше за смъртта на Нюела.

— Нюпорт не е като едно време — заяви тя. — И като си помисли човек, че къщата е била преровена. Чудя се какво ли може да е търсил извършителят, който и да е той.

Майката на Арлен Грийн каза:

— Чух, че Нюела Мур променила завещанието си в деня, преди да умре. Може би някой, който би се облагодетелствал от старото завещание, е търсел новото.

Ръката на Джанис Нортън се стрелна към устата й, за да сподави възклицанието. Дали някой е подозирал, че Нюела би могла да реши да направи ново завещание и затова я е убил? Ако Нюела наистина бе починала, преди да напише новото завещание, продажбата на къщата щеше да стане факт, помисли си тя. Имаше подписан договор и Малкълм — изпълнителят на завещанието й — би успял да доведе докрай започнатото. Освен това, прецени Джанис, никой, който не знае за предстоящите промени в „Уетлънд Акт“, не би проявил интерес към имота.

Възможно ли бе Малкълм да е достатъчно отчаян, та да убие Нюела, само за да сложи ръка на къщата й? — запита се тя, внезапно озадачена дали съпругът й нямаше и други тайни, които се опитваше да скрие от нея.

В края на алеята хората се сбогуваха и се разпръснаха. Джанис видя малко по-напред Малкълм да върви бавно към колата им. Когато се приближи към него, забеляза изписаната на лицето му мъка и разбра — Маги Холоуей сигурно му бе казала, че няма да му продаде къщата си.

Не разговаряха, след като се качиха в колата. Малкълм остана загледан втренчено пред себе си няколко мига, после се обърна към нея.

— Ще изплатя ипотеката върху къщата ни — промърмори тихо с равен глас. — Холоуей няма да продава сега, а освен това твърди, че така или иначе имала доста по-добро предложение, което означава, че и да промени решението си, за мен няма да има никаква полза.

— За нас няма да има никаква полза — поправи го по навик Джанис, после прехапа устна. Не искаше да го предизвиква, не и сега.

Ако той някога разбереше, че е имала пръст в контрапредложението, направено за къщата на Нюела, би могъл да се вбеси достатъчно, за да я убие, помисли си с нарастващо безпокойство. Племенникът й Дъг бе направил предложението, разбира се, но ако Малкълм узнаеше, със сигурност щеше да се досети, че тя го беше подучила. Дали Маги Холоуей му беше казала нещо, с което да насочи подозренията му към нея? — зачуди се тя.

Сякаш четеше мислите й, съпругът й се обърна към нея.

— Предполагам, че не си споделяла с никого, нали, Джанис? — попита спокойно.

— Имам леко главоболие — бе казал той с отвлечен, но мек тон, след като стигнаха вкъщи. После се беше качил в стаята си. Бяха минали години, откакто вече не спяха в обща спалня.

Не слезе долу почти до седем часа. Джанис гледаше вечерните новини и вдигна поглед, когато той застана на прага на дневната.

— Излизам — заяви. — Приятна вечер, Джанис.

Тя гледаше невиждащо телевизионния екран, докато се вслушваше да чуе захлопването на външна врата след него. Намислил е нещо, рече си тя, но какво? Остави му достатъчно време да се отдалечи, после изключи телевизора и взе чантата и ключовете от колата. По-рано през деня беше казала на Малкълм, че ще вечеря навън. Напоследък толкова се бяха отчуждили един от друг, че той не я питаше с кого се среща, както и тя не проявяваше интерес към неговите планове.

Не че тя би му казала, ако я беше попитал, помисли си мрачно Джанис, докато пътуваше към Провидънс. Там, в малък, закътан ресторант, щеше да я чака племенникът й. И пак там, докато ядяха стекове и пиеха уиски, той щеше да й предаде пълен с пари плик — нейният дял за това, че му беше дала подробна информация за финансовото състояние на Кора Гебарт. Както Дъг щастливо й беше доверил: „Тази се оказа истинска златна мина, лельо Джанис. Намирай ми все такива!“

54

Докато се обличаше за срещата си с Нийл Стивънс, Маги осъзна, че нахлуващия през прозореца на спалнята морски бриз бе по-влажен от обикновено. Къдрици и къдрички, помисли си с примирение. Реши просто да намачка косата си с пръсти, след като я срешеше. В подобна вечер естествените й къдрици щяха неизбежно да се появят.

Мислеше си за Нийл, докато продължаваше да се приготвя. През последните месеци си беше дала сметка, че очаква с все по-голямо нетърпение обажданията му и оставаше много разочарована, когато ги нямаше.

Но явно за Нийл тя беше само случайна връзка и нищо повече. Беше й дал да го разбере. Въпреки това, тя наистина бе очаквала да й се обади, преди да тръгне за Нюпорт и сега бе твърдо решена да не придава особено значение на тази вечер. Знаеше, че порасналите деца — и особено неженените мъже — често си търсеха извинение, за да се измъкнат, когато гостуваха на родителите си.

Освен това съществуваха отношенията й с Лаям, помисли си за миг Маги. Не беше много уверена как да тълкува внезапната му проява на интерес.

О, стига — сви рамене.

Всичко се обърка, помисли си тя, след като си сложи грим, спирала и руж, а после внимателно начерви устните си в мек коралов оттенък.

Преглеждайки тоалетите, за да си избере на кой от тях, тя накрая се спря на онзи, който бе възнамерявала да облече за вечерното парти на Нюела — яркосиня копринена блуза и дълга пола в същия цвят. Тясното златно колие и обеците бяха единствените й бижута, като се изключеше овалният сапфирен пръстен, останал от майка й.

Когато минаваше покрай стаята на Нюела на път към долния етаж, Маги влезе за момент и запали лампата на нощното шкафче. След като се огледа, взе твърдото решение да се премести в тази стая. Щеше да си пренесе багажа утре, щом се върнеше от закуската с мисис Бейнбридж и дъщеря й. Мога да разместя мебелите и сама, реши тя, а единствените неща, които не съм разчистила, са обувките и каквото там има на пода на гардероба, а това няма да ми отнеме много време.

Докато минаваше през дневната, забеляза, че на донесените от Лаям рози трябваше да им се смени водата. Напълни вазата от кухненската мивка, бръкна в чекмеджето за ножици, подряза стеблата и преподреди розите, преди отново да ги отнесе в дневната. После „зашета“ из стаята, като се занимаваше с дреболии — да оправи отоманката пред дълбокия стол, да махне някои от многото снимки, подредени върху полицата над камината и по масите, като остави само някои от най-хубавите на Нюела и съпруга й, да бухне възглавниците на дивана.

След няколко минути стаята придоби по-предразполагащ, не толкова делови вид. Маги се огледа, мислено пренареждайки мебелите, като знаеше, че двуместното канапе, зад което бяха намерили трупа на Нюела, трябваше да бъде махнато. От самия му вид я побиваха тръпки.

Сякаш свивам гнездо, каза си тя, грижа се повече, отколкото съм правила на всяко друго място след онова глупаво малко апартаментче, което с Пол имахме в Тексас. При тази мисъл се изненада, но и остана доволна от себе си.

На външната врата се позвъни в седем без десет. Нийл беше подранил. Съзнавайки колко противоречиви бяха чувствата й към предстоящата вечер, тя изчака доста дълго, преди да отиде да отвори. Когато застана на прага, внимаваше гласът и усмивката й да бъдат дружелюбни, но сдържани.

— Нийл, радвам се да те видя.

Нийл не отговори, а просто стоеше и я гледаше, като изучаваше лицето й, без да се усмихва, с неспокойни очи.

Маги отвори вратата по-широко.

— Както често се шегуваше баща ми: „Да не би да ти е отхапала котка езика?“ Влез, за Бога.

Той пристъпи вътре и изчака тя да затвори, след това я последва в дневната.

— Изглеждаш чудесно, Маги — промърмори той накрая, докато стояха един срещу друг.

Тя вдигна вежди.

— Изненадан ли си?

— Не, разбира се, че не. Но се поболях, когато разбрах какво се е случило с мащехата ти. Зная с какво нетърпение очакваше да дойдеш при нея.

— Да, така беше — съгласи се Маги. — А сега, къде ще отидем да вечеряме?

Той я попита, заеквайки, дали ще има нещо против да вечерят с родителите му в чест на рождения ден на майка му.

— Защо не отложим излизането за някой друг път? — попита рязко Маги. — Сигурна съм, че на вашите няма да им бъде приятно някаква си абсолютно непозната да се натрапва на семейното тържество.

— Те много искат да се запознаят с теб, Маги. Не ми отказвай — помоли Нийл. — Ще разберат, че заради тях не си дошла.

Маги въздъхна.

— Е, май ще трябва да се съглася.

Остави Нийл да говори, докато пътуваха към ресторанта, като отговаряше на въпросите му възможно най-ясно и кратко. С известно учудване обаче забеляза, че той беше особено внимателен и чаровен и й се наложи да впрегне цялата си воля, за да запази дистанцията.

Бе възнамерявала да продължи да се държи с Нийл сдържано през цялата вечер, но при топлотата, с която я посрещнаха родителите му, и очевидно искреното им съжаление за случилото се с Нюела, беше невъзможно да не се отпусне.

— Скъпа моя, та ти не си познавала никого тук — каза Долорес Стивънс. — Ужасно е, че е трябвало да понесеш всичко това сама.

— Всъщност, има един човек, когото познавам доста добре — този мъж ме заведе на партито в „Дъ фор Сийзънс“, където отново срещнах Нюела. — Маги погледна към Нийл. — Може би го знаеш, Нийл. Лаям Пейн. Той също е в инвестиционния бизнес. Има собствена фирма в Бостън, но редовно идва в Ню Йорк.

— Лаям Пейн — рече замислено Нийл. — Да, наистина го познавам, но слабо. Бива го в инвестирането. Беше прекалено кадърен за бившите си шефове в „Рандолф енд Маршал“, ако правилно си спомням. Привлече някои от най-добрите им клиенти при себе си, когато започна собствен бизнес.

Маги не можа да не изпита известно задоволство при вида на смръщения Нийл. Нека се чуди дали Лаям е важен за мен, помисли си тя. Вече ми даде да разбера колко маловажна съм аз за него.

И все пак, по време на спокойната вечеря, която включваше омари и шардоне, тя осъзна едно нещо — родителите на Нийл й бяха много приятни и остана поласкана, че Долорес Стивънс познаваше снимките, които бе правила за модни списания.

— Когато прочетох във вестника за смъртта на мащехата ти — каза мисис Стивънс, — а и след това, докато Нийл ни говореше за Маги, не те свързах с работата ти. После, днес следобед, докато преглеждах „Вог“, видях името ти под една покривка на „Армани“. Преди хиляда години — докато все още не бях омъжена — работех в малка рекламна компания и наш клиент беше Живанши. Това беше, преди да стане известен. Ходех на всички снимки.

— Тогава значи знаете всичко за… — започна Маги и скоро осъзна, че разправя за битките си с темпераментните дизайнери и придирчивите модели, завършвайки с последния си ангажимент преди пристигането си в Нюпорт. Съгласиха се, че за един фотограф няма нищо по-лошо от нервен художествен директор, който не знае какво иска.

След като се отпусна още малко, Маги им каза за намерението си да задържи къщата.

— Много е рано, за да мога да реша, така че, предполагам най-добре ще е известно време да не предприемам нищо. И все пак, след като поживях в къщата тази седмица, започнах да разбирам защо на Нюела не й се е искало да се раздели с нея.

По молба на Нийл им разказа за отменената от Нюела резервация за „Латъм Майнър“.

— Тя е била дори за големия апартамент, който Нюела толкова много е искала — обясни. — А разбрах, че бързо се заемат.

— С Нийл ходихме там днес — каза Робърт Стивънс. — Той проучва обстановката заради свои клиенти.

— Струва ми се, че в момента предлагат именно апартамента, който мащехата ти не е взела — забеляза Нийл.

— А точно него е искала и Лора Арлингтън — вметна баща му. — Струва ми се, че за тези жилища се води истинска борба.

— Искала го е и друга жена? — бързо попита Маги. — Отказала ли се е?

— Не. Придумали са я да вложи всичките си пари в рисковани акции, и за съжаление, е изгубила всичко — отвърна Нийл.

Разговорът се разпиля към много други теми, но майката на Нийл постепенно насочи Маги към детството й. Докато Нийл и баща му се бяха впуснали в дискусии за това как Нийл би могъл да помогне при злополучните инвестиции на мисис Арлингтън, Маги осъзна, че разправя на Долорес Стивънс за родната си майка, загинала при злополука, когато тя е била бебе, и колко щастливи са били за нея петте години, прекарани заедно с Нюела.

Накрая, като си даде сметка, че още малко и щеше да се разплаче, тя каза:

— Достатъчно носталгия и достатъчно вино. Разкисвам се.

Когато изпрати Маги до дома й, Нийл я съпроводи до вратата и взе ключа от ръката й.

— Ще вляза само за минутка — каза той, отключвайки. — Искам да видя нещо. Накъде е кухнята?

— След дневната. — Маги го последва озадачена.

Той моментално отиде до вратата и огледа ключалката.

— Прочетох, че според полицията нападателят или е намерил тази врата отключена, или мащехата ти е отворила на някой, когото е познавала.

— Точно така.

— Предлагам трета възможност: тази брава е толкова паянтова, че всеки би могъл да я отвори с кредитна карта — заяви той и се зае да й го демонстрира.

— Обадих се на ключар — рече Маги. — Предполагам, че ще се свърже с мен в понеделник.

— Не е достатъчно. Татко е вундеркинд по отношение на мъжката работа вкъщи и израснах по принуда като негов малък помощник. Аз, а може би и двамата, утре ще дойдем да сложим резе и да проверим всички прозорци.

Никакво „ако искаш“, или „съгласна ли си?“, помисли си Маги, усещайки известно раздразнение. Просто „така ще стане“.

— Имам среща за късна закуска — каза му тя.

— Тези срещи обикновено продължават до два часа — отвърна Нийл. — Нека се договорим за два или, ако искаш, можеш да ми кажеш къде ще оставиш ключа.

— Не, ще си бъда тук.

Нийл взе един от кухненските столове и залости с него вратата.

— Така поне ще се вдигне шум, ако някой се опита да влезе — рече той. После огледа стаята, преди да се обърне към нея. — Маги, не искам да те плаща, но от всичко, което чух, излиза, че убиецът на мащехата ти е търсил нещо и никой не знае какво е то, нито дали той го е намерил.

— Ако приемем, че е „той“ — отвърна Маги. — Но ти си прав. Точно така мисли полицията.

— Не ми харесва, че си тук сама — добави той, докато вървяха към външната врата.

— Наистина не ме е страх, Нийл. От доста време сама се грижа за себе си.

— А ако те е страх, никога не би ми го признала, нали?

Тя вдигна поглед към него, и се взря в сериозното му, изпитателно лице.

— Точно така — отвърна просто.

Той въздъхна, обърна се и отвори вратата.

— Прекарах много приятна вечер, Маги. До утре.

По-късно, докато се въртеше в леглото, Маги осъзна, че не изпитваше задоволство, задето беше наранила Нийл, а очевидно го беше направила. Танто за танто, опита се да си внуши, но мисълта, че си беше върнала, не я успокои особено. Номерата, които противоположните половете си погаждаха, не бяха от любимите й развлечения.

Последните й мисли, преди да се унесе, бяха несвързани, безпочвени, явно плод на подсъзнанието й.

Нюела бе подала молба за апартамент в „Латъм Майнър“, после, скоро след като бе оттеглила молбата си, беше починала.

Приятелката на Стивънсови, Лора Арлингтън, бе кандидатствала за същия апартамент, после бе загубила парите си.

Прокълнат ли беше този апартамент и, ако да, защо!

55

Неделя, 6 октомври

По настояване на съпругата си д-р Лейн бе започнал да се присъединява към обитателите на „Латъм Майнър“ и техните гости на късната сутрешна закуска в неделя.

Както бе изтъкнала Одил, резиденцията представляваше нещо като семейство, а поканените на късната закуска бяха потенциални кандидати за дома, на които по този начин се даваше възможност да видят „Латъм“ в много благоприятна светлина.

— Нямам предвид да прекарваме часове там, скъпи — изчурулика тя, — но ти си толкова мил човек и ако хората знаят, че майките им, лелите или каквито там им се падат, са в такива добри ръце, то когато настъпи моментът да направят в собствения си живот промяна, те биха могли да пожелаят също да се присъединят към нас.

Лейн хиляди пъти си беше мислил, че ако Одил не беше толкова празноглава, той би могъл да заподозре, че е саркастична. Но истината беше, че откакто сложиха началото на официалните закуски в неделя — също по нейно предложение — и после започнаха да присъстват на тях, броят на хората, попълващи формуляри поради „възможен интерес в бъдеще“ рязко се беше покачил.

Когато обаче влязоха с Одил в големия салон тази неделя сутринта, д-р Лейн никак не беше доволен да види Маги Холоуей с дъщерята на мисис Бейнбридж, Сара Къшинг.

Одил също ги беше забелязала.

— Маги Холоуей очевидно бързо се сприятелява — измърмори му тя.

Заедно прекосиха стаята, като спираха да побъбрят с обитателите на резиденцията, да поздравят посещаващите ги роднини и да бъдат представени на други.

Маги не ги беше забелязала да приближават. Когато я заговориха, тя се усмихна извинително.

— Сигурно гледате на мен като на вечната досадна гостенка — рече тя. — Мисис Къшинг ме покани да ги придружа с мисис Бейнбридж на късна закуска, но мисис Бейнбридж се чувстваше малко отпаднала тази сутрин, така че реши за по-разумно да не излизаме.

— Винаги сте добре дошла — отвърна галантно д-р Лейн и после се обърна към Сара. — Да ида ли да видя майка ви?

— Не — отвърна решително Сара. — Ще дойде всеки момент. Докторе, вярно ли е, че Елеонор Чандлър е решила да се премести тук?

— Всъщност, да — призна той. — След като чу за кончината на мисис Шипли, тя се обади за апартамента й. Иска нейният декоратор да го поднови, така че вероятно няма да се нанесе до няколко месеца.

— Според мен така е и по-добре — намеси се сериозно Одил. — Дотогава приятелите на мисис Шипли ще имат време да свикнат, нали?

Сара Къшинг пренебрегна въпроса.

— Единствената причина да попитам за мисис Чандлър е, че искам да не я слагате на масата на майка ми. Тя е невъзможна жена. Предлагам ви да я настаните при някои почти глухи гости, ако имате такива. Те, слава Богу, ще пропуснат непоносимите й забележки.

Д-р Лейн нервно се усмихна.

— Ще обърна специално внимание на местата за хранене, мисис Къшинг — отвърна той. — Всъщност, вчера бе направено запитване за големия двустаен апартамент от страна на Ван Хилърови от Кънектикът. Джентълменът ще им препоръча да дойдат да го видят. Може би, ако стане, майка ви ще помисли дали би желала те да седят на нейната маса.

Джентълменът… Той говори за Нийл, мислено отбеляза Маги.

Мисис Къшинг вдигна едната си вежда.

— Разбира се, аз бих искала първо да се запозная с тях, но майка ми наистина обича да има мъже около себе си.

— Естествено, че е така — обади се сухо мисис Бейнбридж. Всички се обърнаха към нея, щом приближи. — Съжалявам, че закъснях, Маги. Струва ми се, че напоследък ми отнема все повече и повече време да правя все по-малко и по-малко неща. Да разбирам ли, че апартаментът на Грета Шипли вече е продаден?

— Да, така е — отговори спокойно д-р Лейн. — Роднините на мисис Шипли ще дойдат днес следобед да приберат личните й вещи и да уредят пренасянето на мебелите. Сега, ще ни извините, но с Одил трябва да обърнем внимание и на останалите гости.

Когато се отдалечиха достатъчно, за да не чуват, Летиция Бейнбридж измърмори:

— Сара, когато аз склопя очи, погрижи се никой да не се доближава до апартамента ми до първо число на следващия месец. Таксата за поддръжка би трябвало да осигурява поне толкова. Струва ми се, че тук не те оставят да изстинеш и вече те заместват с друг.

Мекият звън извести сервирането на храната. Веднага, щом седнаха, Маги забеляза, че всички на масата им си бяха сменили местата и се зачуди дали това бе обичайно след нечия смърт.

Днес Сара Къшинг бе най-подходящият човек за тази група, помисли си тя. Също като майка си и тя беше сладкодумна. Докато Маги ядеше яйцата по бенедиктински и отпиваше от кафето си, тя слушаше внимателно как Сара Къшинг умело ръководи разговора така, че всички да участват и да бъдат доволни.

По време на второто кафе обаче разговорът се насочи към Грета Шипли. Рейчъл Креншоу, която седеше заедно със съпруга си срещу Маги, каза:

— Все още не мога да повярвам. Всички знаем, че ще умрем и когато някой се пренесе в отвъдното, разбираш, че е само въпрос на време. Но Грета и Констанс — беше толкова внезапно!

— А миналата години Алис и Джинет поеха по същия път — добави мисис Бейнбридж и после въздъхна.

Алис и Джинет, помисли си Маги. Тези имена бяха написани на два от гробовете, които посетих с мисис Шипли. И на двата имаше звънчета, заровени в основите на надгробните плочи. Жената, на чийто гроб нямаше звънче, се е казвала Уинифред Пиърсон. Като се опитваше думите й да прозвучат нормално, Маги попита:

— Мисис Шипли е имала близка приятелка, Уинифред Пиърсон. И тя ли е живеела тук?

— Не, Уинифред живееше в собствения си дом. Грета редовно й ходеше на гости — отвърна мисис Креншоу.

Маги усети как устата й пресъхва. Веднага разбра какво трябваше да направи и пълното съзнание за това я завладя с такава сила, че едва не скочи от масата потресена. Трябваше да посети гроба на Грета Шипли и да види дали там също бе поставено звънче.

След като си казаха „довиждане“, повечето от живеещите в „Латъм“ се насочиха към библиотеката, където според следобедната неделна програма трябваше да свири цигулар.

Сара Къшинг остана с майка си, а Маги се запъти към външната врата. После внезапен импулс я накара да се обърне и да тръгне по стълбите към апартамента на Грета Шипли. Дано братовчедите да са там, замоли се пламенно тя.

Вратата на апартамента беше отворена и тя видя познатите признаци на пакетиране и сортиране, с което се занимаваха тримата роднини, които беше срещнала на погребението.

Като знаеше, че няма прост начин да отправи молбата си, тя им изказа съболезнованията си и направо премина към онова, заради което беше дошла.

— Когато посетих мисис Шипли в сряда, тя ми показа една скица, направена от нея заедно с мащехата ми. Ето в онова чекмедже беше. — Маги посочи масата до дивана. — Тя бе едно от последните неща, рисувани от Нюела, и ако мислите да я изхвърлите, бих ви била много благодарна да ми я дадете.

„Разбира се“, „Ваша е“, „Вземете я“ — отговориха й в хор братовчедите.

— Засега все още се занимаваме с бюрото — добави един от тях.

Маги отвори нетърпеливо чекмеджето. Беше празно. Плакатът, към който Нюела бе добавила своето лице, лицето на Грета Шипли и образа на подслушващата сестра Марки, беше изчезнал.

— Тук няма нищо — рече тя.

— Значи Грета или я е преместила, или я е изхвърлила — заяви един от братовчедите, който имаше поразителна прилика с мисис Шипли. — Д-р Лейн ни осведоми, че след смъртта на някой от гостите, апартаментът веднага се заключва до пристигането на роднините, за да вземат личните му вещи. Но все пак обяснете какво представлява скицата в случай, че попаднем на нея.

Маги я описа, даде им телефонния си номер, благодари и си тръгна. Някой е взел скицата, мислеше си тя, докато излизаше от стаята. Но защо?

В коридора едва не се сблъска със сестра Марки.

— О, извинете — промърмори сестрата. — Исках да видя дали не мога да помогна с нещо на роднините на мисис Шипли. Приятен ден, мис Холоуей.

56

Беше станало пладне, когато Ърл Бейтмън пристигна на гробищата „Сейнт Мери“. Бавно се движеше по извиващите се алеи, тъй като обичаше да наблюдава хората, които прекарваха част от неделния ден близо до любим човек.

Засега не бяха много, отбеляза той: няколко старци, една двойка на средна възраст, едно голямо семейство, вероятно дошло за годишнина, след което щяха да се отбият за обилна гощавка в ресторанта надолу по пътя. Типичните неделни посетители.

После подкара през старата част на гробищата „Тринити“, където паркира и излезе от колата. След като хвърли бърз поглед наоколо, започна да разглежда внимателно надгробните паметници за интересни надписи. Вече няколко години правеше отпечатъци тук, но знаеше, че бе твърде вероятно да е пропуснал нещо.

Гордееше се, че наблюдателността му бе нараснала значително оттогава. Да, помисли си той, надгробните паметници несъмнено щяха да станат тема на някое от предаванията по кабелната телевизия. Щеше да започне с цитат от „Отнесени от вихъра“, в който се казваше, че три момченца, всички носещи името Джералд О’Хара Младши били погребани в семейното гробище на Тара*. О, надеждите и мечтите, които виждаме гравирани върху камъка, избледняващи, пренебрегвани — послание, което никой вече не чете, но продължава да разказва за не изтляваща любов. Помислете си само — трима малки сина! Така щеше да започне лекцията си.

[* Въпросният цитат е следният: „Последваха три момченца, които починаха още преди да проходят и сега лежаха в гробището, засенчено от сплетените клони на кедрите на стотина метра от къщата под три камъка, на всеки от които имаше надпис: «Джералд O’Xapa младши»“. — Превод на Надя Баева. — Б.пр.]

Разбира се, бързо щеше да изостави трагичния тон и да премине към веселата история за един от надгробните паметници, които бе видял на гробищата в Кейп Код, където не само се обявяваше, че бизнесът на покойния е подхванат от сина му, но се даваше дори новият адрес.

Ърл се огледа и се намръщи. Въпреки че беше топъл и приятен октомврийски ден и въпреки че доходното му хоби му носеше истинска радост, той бе неспокоен и сърдит.

Както се бяха разбрали, миналата вечер Лаям бе дошъл в дома му за питие, а после бяха излезли да хапнат заедно. И макар да беше оставил чека за три хиляди долара на бара точно до бутилката с водка, където просто не можеше да не бъде забелязан, Лаям нарочно се направи, че не го вижда. Вместо това, отново бе подчертал, че би било по-добре Ърл да започне да играе голф, отколкото да продължава да броди като призрак из гробищата.

„Да броди като призрак“, хайде де, помисли си Ърл, а лицето му помръкна. Мога да му покажа аз какво значи призраци.

И да бъде проклет, ако позволеше на Лаям отново да го предупреждава да стои настрани от Маги Холоуей. Това просто не му влизаше в работата. Лаям го беше питал дали я е виждал, и когато му отвърна, че след понеделник вечерта я беше виждал само на гробищата, както, разбира се, и на погребението на мисис Шипли, Лаям бе казал:

— Ърл, ти и твоите гробища. Започвам да се тревожа за теб. Сякаш си обзет от някаква мания.

— Той не ми повярва, когато се опитах да му обясня за предчувствията си — промърмори Ърл на глас. — Никога не ме приема сериозно. — Внезапно спря и се огледа. Нямаше никой. Не мисли повече за това, напомни си той, поне не сега.

Тръгна из пътеките в най-старата част на гробището, където някои от едва различимите надписи датираха от шестнадесети век. Коленичи до един полуразрушен паметник и примижа, за да разчете бледия надпис. Очите му светнаха, когато разгада написаното: „Сгодена за Роджър Семюълс, но обречена на Всевишния…“ и датите.

Ърл отвори чантата си, за да направи отпечатък от паметника. Друга отправна точка за дискутиране на някоя от лекциите за надгробните паметници щеше да бъде ранната възраст, на която са били покосявани толкова млади хора в миналото. Не е имало пеницилин, за да се лекува пневмонията, чийто път към гърдите и дробовете са пробивали зимните студове…

Коленичи, наслаждавайки се на усещането при допира с меката почва, която излъчваше хладна влага, проникваше през стария му панталон и стигаше до кожата му. Докато внимателно се опитваше да пренесе мъчителните чувства, отразени върху камъка, на почти прозрачната хартия, той се улови, че мисли за младото момиче, което лежеше под него, приютило тяло под вечната пръст.

Тъкмо е била навършила шестнадесет години, изчисли той.

Дали е била красива? Да, била е много красива, реши той. Имала е гъсти черни къдрици и сини като сапфири очи. И дребен кокал.

Пред очите му изплува лицето на Маги Холоуей.

В един и половина, докато караше към входа на гробищата, Ърл мина покрай кола с нюйоркска регистрация, паркирана до бордюра. Изглежда ми позната, помисли си той, после осъзна, че това беше волвото комби на Маги Холоуей. Какво правеше тук днес отново? — зачуди се той. Гробът на Грета Шипли беше наблизо, но Маги, естествено, не беше толкова близка с Грета, за да изпитва необходимостта да го посети още на следващия ден след погребението.

Намали скоростта и се огледа. Когато забеляза в далечината Маги, която вървеше в неговата посока, настъпи газта. Не искаше тя да го види. Явно ставаше нещо. Трябваше да помисли върху това.

Едно решение обаче взе. Тъй като утре нямаше часове, щеше да остане още един ден в Нюпорт. И независимо дали на Лаям му харесваше или не, щеше да посети Маги Холоуей.

57

Маги бързо се отдалечи от гроба на Грета Шипли с мушнати дълбоко в джобовете на якето й ръце и с очи, невиждащи пътеката, по която вървеше.

С всяка фибра на тялото си тя се чувстваше поразена и разтърсена. Беше го открила, заровено толкова надълбоко, че ако не беше опипала с длани всеки сантиметър пръст в основата на паметника, можеше и да не го забележи.

Звънче! Точно като онова, което беше взела от гроба на Нюела. Като звънчетата на гробовете на другите жени. Като звънчетата, които богатите викторианци слагали на гробовете си в случай, че ги погребат, докато още са живи.