Любовта на черния конник

ГЛАВА ПЪРВА

Сара сънува за пръв път Черния конник в нощта, когато баща й — Матю Раулингс — бе убит в една кръчмарска свада. Щом първоначалната врява утихна и я заведоха в стаята й в пансиона, където предния ден Матю бе намерил евтин подслон, тя беше легнала на старото походно легло и беше вперила невиждащ поглед в тавана. Замаяна от мъка, тя дори не разсъждаваше, а само лежеше вцепенена в тъмнината, без да плаче и без да може да повярва в бедата, която така внезапно я бе връхлетяла. Когато най-накрая заспа, в този миг на безкрайно страдание, пред нея се появи Черния конник…

Обстановката, в която той се появяваше, винаги бе неясна, но въпреки че не можеше да определи къде се намира, тя чувстваше, че е в голяма опасност и че смъртта й приближава. В съня си тя не знаеше по какъв начин ще умре, но беше сигурна, че това ще се случи ако някой не й се притече на помощ. В света на сънищата си тя не се страхуваше от смъртта, но изпитваше силно съжаление и дълбока тъга към себе си; струваше й се, че ако бе направила нещо по-различно, ако беше избрала нещо друго, то вместо самотна смърт съдбата щеше да й отреди живот, вероятно дълъг и щастлив. В тези моменти, когато и най-слабата надежда си бе отишла, се появяваше Той.

Нищо не нарушаваше безкрайната синева на хоризонта пред нея, а в следващия миг на хълма се появяваше черен конник. Слаб и висок, той яздеше умело и без усилие, а лицето му бе винаги в сянката на черна широкопола шапка. Сара никога не виждаше ясно чертите му, но чувстваше с цялото си същество, че го обича и че няма да умре, защото той — любимият Черен конник — щеше да я спаси. За Сара времето спираше своя ход, когато Черния конник заставаше неподвижен на хълма, с поглед, търсещ я настойчиво в далечината. После изведнъж очите му я намираха, конят му с внезапен порив се спускаше към нея и в следващия миг тя беше в прегръдките му. Силните ръце я притискаха до сърцето му, което биеше развълнувано; топлите му устни покриваха с нежни целувки лицето й, а гласът му й шепнеше думите, които тя копнееше да чуе. В този прекрасен миг, здраво обгърната от ръцете му, тя се чувстваше сигурна и знаеше, че никога вече няма да бъде сама… защото нейният Черен конник я обичаше…

През набраздения от капки дъжд прозорец на мрачната си таванска стаичка в пансиона Сара можеше да види само малкото гробище и голата купчина пръст на гроба на баща й, погребан там преди два месеца. Последното убежище на Матю Раулингс не беше такова, каквото Сара би избрала за него, но тогава, както и през всичките седемнадесет години от живота си, тя не бе имала право на друг избор освен да следва съдбата и по-точно — баща си. А той, въпреки че обичаше единственото си дете, не я водеше по път, застлан с килим от рози.

С мисли, мрачни като удавената от дъжд тексаска равнина пред себе си, Сара се отдалечи от прозореца. Смъртта на баща й и това, че прехраната й в момента зависеше единствено от несигурното доброжелателство на госпожа Сандерс, собственичка на пансиона, я накараха да се замисли за бъдещето. Тя почти не бе го правила в последните четири години, когато щом се събудеше сутрин вниманието й се насочваше към това къде ще се нахранят с баща й когато дойде време за ядене и къде ще спят през нощта. Седнала на старото легло, тя тъжно си помисли, че нещата не винаги бяха такива.

Да, някога бе по-различно. Тя смътно си спомняше майка си, прекрасната Розмари, която бе починала когато Сара беше на три годинки. Тогава Сара бе твърде малка, за да разбере какво причини на баща й смъртта на обожаваната от него жена. Сега тя разбираше, че това го бе превърнало от жизнерадостен, скромен и работлив плантатор в безразсъден играч, който пиеше твърде много и поемаше безсмислени рискове. Тя почти не си спомняше времето, когато баща й не беше толкова пиян и толкова дързък като в деня, когато го убиха. По-ясен беше споменът й за предишния им дом — внушителната къща в плантацията Мокингбърд Хил, близо до Начез, Мисисипи.

Сара погледна занемарената тясна стаичка и иронична усмивка изкриви устните й. Колко различно е сега! Наистина ли бяха минали повече от четири години, откакто баща й проиграя всичко, което притежаваше? Повече от четири години я деляха от нощта, когато той се прибра, събуди я и й каза, че трябва да заминат! И че всичко — и елегантната къща, и богатата мебелировка, и полята, засети с памук, и многобройните роби, и конюшните с породисти коне — всичко е било заложено на една карта и е загубено!

Когато надмогна първоначалния си шок, обърканата и уплашена Сара се опита да погледне на тази коренна промяна като на приключение. Но дните минаваха и тя с горчивина разбираше, че не е никакво приключение това старите приятели да те срещат на улицата и да се правят, че не те познават, да делиш грубото старо легло с бълхи и всякакви паразити, да прекарваш вечерите си рамо до рамо с нечистоплътни мошеници в опушени кръчми с мирис на алкохол, където баща ти да се мъчи да си върне изгубеното богатство по единствено възможния за него начин — чрез хазарт.

Мълвата за ужасната загуба се бе разнесла мигновено сред приятелите им и въпреки че някои от тях им съчувстваха и предлагаха помощта си, повечето им обърнаха гръб. От упорита гордост и чисто твърдоглавие баща й не прие помощ от приятели и беше принуден да играе където може и да печели пари колкото за най-неотложните им нужди.

Срамът не им позволи да живеят повече в околностите на Начез. Те го напуснаха на борда на един речен кораб и се превърнаха в скитници, които не остават за дълго на едно място. Матю търсеше непрестанно хазарта, преследваше победата, която трябваше да му върне богатството и водеше Сара след себе си.

Сара свикна с всичко това — тя и нямаше друг избор, но никога не се примири с големите загуби на баща си, когато бяха принудени да се измъкват като крадци в нощта, оставяйки след себе си ядосани кредитори. Когато порасна тя допълваше скромните им средства като чистеше и готвеше в пансионите и къщите, където отсядаха. Тази дейност бе твърде далече от безоблачния живот, който бе водила преди, но поне я държеше на разстояние от съмнителните кръчми, които баща й посещаваше и от все по-сладострастните и похотливи погледи на мъжете, с които баща й играеше.

Красивото лице и оформящото се тяло на Сара ги доведоха в Тексас. Един ден Матю осъзна, че любимата му дъщеря вече не е малко момиченце и че стройната й снага и прекрасното лице рано или късно ще станат причина за неприятности. Вече имаше няколко инцидента, които можеха да излязат от контрол ако не бе бързата му намеса. Няколко седмици той премисляше положението и най-накрая го осени една идея: за доброто на Сара той щеше да преглътне проклетата се гордост и да пише на единствения си роднина — един далечен братовчед на име Сам Кантрел. Сам беше мил, добросърдечен човек и като деца те бяха много близки, преди той и баща му Анди да тръгнат за новата колония на Стивън Остин в Тексас преди около четиридесет години. Оттогава те не поддържаха постоянна връзка, но може би Сам щеше да се съгласи да им помогне.

Те бяха чакали нетърпеливо отговор и когато пристигна писмото на Сам Кантрел, с което той ги уверяваше, че ще направи всичко което е по силите му за да им помогне, Матю прегърна Сара и се разплака. Те тръгнаха незабавно за Сан Фелипе в Тексас, тъй като този град бе най-близо до плантацията на Кантрел — Магнолия Гроув.

Те не избраха най-прекия път, а криволичеха между местата, където Матю можеше на хазарт да спечели пари за път и така бавно напредваха към Сан Фелипе. Матю никога не бе имал кой знае какъв късмет, а когато достигнаха това малко селище без име на брега на река Сабина в Тексас, съдбата съвсем го изостави. Те наеха стаята, в която сега Сара седеше, а в замяна на това тя трябваше да готви и чисти на госпожа Сандерс. Щом уреди това, Матю незабавно се отправи към малката невзрачна кръчма от другата страна на улицата, търсейки с кого да поиграе карти с надеждата да увеличи малкото пари, които беше спестил за играта. Тази нощ му провървя и то толкова, че той реши да останат още един ден, за да си опита късмета отново.

На следващата нощ, преди два месеца, късметът за последен път обърна гръб на Матю Раулингс. Той загуби всичко и прекалено пиян за да си мери думите, обвини победителя в измама.

Извадиха се оръжия, отекнаха гърмежи и след миг Матю лежеше мъртъв на пода.

Сара се надигна от леглото и започна да обикаля стаята. Тя обичаше баща си, тъгуваше за него, и се опитваше да не мисли, че по-силен човек с по-строг морал нямаше да позволи смъртта на любимата жена да го доведе до такова дълбоко падение. Тя се чувстваше виновна всеки път, когато тази мисъл прекосеше съзнанието й, но вината се смесваше с гняв, защото баща й се беше затворил в своите собствени мъка и отчаяние и не се грижеше много за нея; защото беше останала сама и зависеше от благоволението на случайни непознати.

Изведнъж тя зарови лице в ръцете си. Какво щеше да прави? Преди седмици бе писала на Сам Кантрел за смъртта на баща си, а отговор нямаше. Може би Сам Кантрел е променил намеренията си? Беше ли останала съвсем сама на този свят, без нищо друго освен дрехите, които носеше на гърба си? Какво щеше да стане с нея?

— Сара! Сара, веднага слез долу! Има толкова работа!

Викът на госпожа Сандерс я извади от мъчителното съзерцание на мрачното бъдеще и втурвайки се надолу, Сара бързо изтри следите от сълзи по лицето си.

Госпожа Сандерс бе внушителна жена. Беше висока колкото повечето мъже и поне три пъти по-едра от Сара. От няколко години бе вдовица и съдържателка на пансиона, а двамата й сина държаха кръчмата, където бе умрял Матю и железарския магазин до пансиона. Тя не беше коравосърдечна, а просто практична жена и въпреки че нямаше нищо против да помогне на Сара в този труден момент и така да си осигури един старателен помощник, тя не мислеше да я приема в семейството си. Не беше убягнало от вниманието й, че през последните седмици по-големият й син Нат започна да се навърта наоколо, докато Сара вършеше домакинската работа.

Отношението й към Сара беше видимо охладняло и когато момичето влезе в старателно почистената кухня в задната част на къщата, старата жена я погледна смразяващо и остро рече:

— А, ето те и теб! Погрижи се за свинете и виж дали има достатъчно дърва преди да седнем да вечеряме.

Нат Сандерс, който седеше до грубата дървена маса и пиеше кафе, веднага се намеси.

— Аз ще ти помогна, Сара. Ще нацепя дървата докато ти храниш прасетата.

Тънките устни на госпожа Сандерс се свиха още повече.

— Не, няма! — отсече тя. — Няма да я оставя да живее в тази хубава стая и да яде на масата ни само защото съм благочестива християнка. Тя трябва да заслужи хляба си. Освен това — допълни триумфиращо тя — тъй като явно и ти нямаш работа, иди до магазина и ми вземи няколко пакета жито и боб. Действай, Сара!

Сара бързо излезе и червената й бархетна фуста и евтината вълнена пола се развяха след нея. Тя не искаше да разсърди господарката си, нито пък търсеше вниманието на Нат Сандерс. Твърде често напоследък улавяше погледа му, плъзгащ се по малкия й бюст и тънката талия, а изражението на бадемовите му очи не й харесваше. Без да обръща внимание на проливния дъжд, тя грабна тежката кофа с помия, оставена до портала в задната част на къщата и се запъти към кочината.

Сара не беше едра. Почти на седемнадесет години, тя беше малко над средния ръст, но стройното тяло, издължените кости и деликатните черти я правеха да изглежда много по-крехка, отколкото беше в действителност. Дългата й коса с меднозлатист цвят този ден беше сплетена на плитки и увита на кок от двете страни на главата й и въпреки износената зелена рокля и грубата работа, тя изглеждаше елегантна.

Безспорно така мислеше и джентълменът, който току-що бе оставил коня си в конюшнята в задния двор. Той спокойно наблюдаваше как тя се мъчи да повдигне тежката кофа над оградата на кочината. Отвътре в калта пред едно очукано дървено корито се тълпяха и грухтяха дузина вече големи прасета. Единствено коритото и яката ограда не им позволяваха да я стъпчат. С изражение на сурова решителност Сара най-после успя да прехвърли кофата; помията се изля долу в коритото и сред оглушителна врява свинете се сбиха за парчетата храна.

Дъждът вече не валеше толкова силно, но Сара се бе измокрила до кости. Чак когато се обърна и се запъти към къщата, тя забеляза високия джентълмен, който стоеше до конюшнята. Тя разбра, че той наистина е джентълмен по стилната кройка и финия плат на палтото му, както и по бежовите кожени ръкавици за езда, които носеше. Под ниско нахлупената широкопола шапка се забелязваха гладко обръснатите му бузи, а прошарените мустаци бяха грижливо оформени. Той беше мъжествен човек с благородни черти, около четиридесет и пет годишен — на възрастта на баща й и очевидно не беше някакъв мърляв чужденец, търсещ временно подслон от дъжда. Сърцето на Сара заби силно от вълнение. Можеше ли да бъде той?

Докато тя стоеше и го наблюдаваше с тревожно нетърпение, мъжът се усмихна и приближи към нея.

— Винаги щях да те позная, моето момиче — каза усмихнато той. — Ти безспорно приличаш на Матю — даже и в тази обстановка. Ти трябва да си Сара, а аз съм Самуел Кантрел, братовчед на баща ти — протегна й той ръка, а кехлибарените му очи я гледаха развълнувано.

Независимо че бе решила да бъде твърда, бремето на последните месеци се оказа прекалено тежко и очите на Сара се изпълниха със сълзи. Миг по-късно Сам Кантрел я бе прегърнал, а тя ридаеше неутешимо.

— Хайде, не плачи, дете мое — меко я успокояваше той, поглаждайки с ръка мократа й коса. — Сега си в сигурни ръце. За нищо не се безпокой. Ние с жена ми Маргарет дълго обсъждахме твоето положение и решихме ти да живееш с нас в Магнолия Гроув като наша малка племенница. Маргарет очаква първото дете и ще има нужда от помощ. Трябва да си помагаме… Ти ще си идеална компания за жена ми, а после и за бебето. Повярвай, детето ми, никога няма да ти се наложи да се безпокоиш за бъдещето си — ние ще се грижим за теб. Това желаеше Матю и тъй като за нещастие той вече не може да го изпълни, аз с удоволствие ще го заместя. Хайде сега, изтрий сълзите си.

При всяка мила дума на Сам, Сара започваше още по-силно да плаче, неспособна да повярва, че мъките й са свършили. Отчаяно се мъчеше да спре сълзите си, преглъщаше и бършеше очи.

— Аз… аз… извинете ме! Обикновено не плача толкова!

Сам й се усмихна, потупвайки я по рамото.

— През последните месеци е трябвало да се справяш с твърде много неща. Нормално е да плачеш, но скоро тревогите ти ще са само минало, така че сега ми се усмихни!

Изящните устни на Сара се разтегнаха в несигурна усмивка, а когато погледна Сам, изумрудените й очи меко проблеснаха през тъмните мигли.

— Вие сте много мил — успя да произнесе тя. — Радвам се, че ще се грижа за бебето и обещавам, че никога няма да ви бъда в тежест и да ви накарам да съжалявате за щедростта си.

— Сигурен съм в това, дете мое. А сега ела да влезем вътре и да се скрием от дъжда.

Сара смутено се усмихна, осъзнала че стоят още отвън на дъжда.

— Извинете ме, сър. Заповядайте вътре! В къщата е топло и госпожа Сандерс е сварила кафе.

Госпожа Сандерс беше очарована от решението на проблема, със Сара, както и от самия господин Кантрел. Само за миг тя прецени Сам и го постави в категорията на богатите плантатори. От този момент нататък и особено когато той поиска най-добрата стая за през нощта и обясни, че ще плати всички дългове на Сара и Матю, и най-дребните му желания се изпълняваха мигновено.

Сара учудено гледаше как госпожа Сандерс се суети около Сам. Тя умело му помогна да съблече палтото си и бързо го заведе до удобния стол пред камината в най-хубавата стая. След секунди Сам вече пиеше уиски от личните й запаси. Гледайки го в захлас, тя занарежда:

— Сър! Не можете да си представите колко съм щастлива, че сте дошъл да се погрижите за тази млада жена — тя се усмихна на Сара, която ги беше последвала в стаята и продължи: — Естествено, тя много ще ми липсва. Аз толкова се привързах към нея през последните седмици, че вече я чувствам като своя дъщеря.

Сара невярващо погледна към госпожа Сандерс и не можа да повярва на ушите си. Госпожа Сандерс я счита за своя дъщеря? При тази мисъл Сара едва се сдържа да не се изсмее, но продължи да слуша историите, които госпожата измисляше и които бяха твърде далече от действителността.

Чак на другата сутрин, когато вече яздеха далече от пансиона, Сара успя да каже истината на Сам.

— Сър! — започна със строго изражение тя. — Не трябваше да й плащате за последните два месеца. Бяхме се разбрали аз да й работя, а тя да ми осигури подслон и храна. Вие не й дължахте нищо за моя престой и не трябваше да плащате за хубава стая, тъй като аз живеех на тавана!

Сам й се усмихна.

— Зная, скъпо дете. Но ми се струваше по-лесно да й платя и да тръгнем без разправии.

Сара го погледна с леко смръщени вежди. Стори й се, че Сам винаги избира по-лесния път, че избягва на всяка цена сблъсъците, даже и в своя вреда. Почувства вина. Как смееше да критикува такъв прекрасен човек! Сам беше изключително внимателен с нея за времето, откакто го познаваше. Сутринта й бе купил розова рокля, тъмнозелено наметало, сламена шапка, която се връзваше под брадичката с копринена панделка и още много други неща, за които той бе настоял, че са й нужни. Купи й даже кон — кротка дореста кобила. Тя се беше уплашила от толкова нови придобивки и се чувстваше малко неловко.

— Сигурен ли сте, че жена ви няма да се сърди за парите, които похарчихте за мен? — погледна го загрижено тя.

— Скъпо мое дете! Не мисли за това! Маргарет изобщо няма да се сърди. Тя е мила млада жена и аз съм сигурен, че ще се разбирате много добре. — Кехлибарените му очи проблеснаха лукаво и той добави: — Аз съм богат човек, въпреки че ако през ноември изберат Линкълн за президент и той освободи робите ми, ще стана значително по-беден. Но шегата настрана — това, което похарчих за теб тази сутрин е само част от цената за една единствена рокля на Маргарет.

Поуспокоена, Сара сериозно заяви:

— Обещавам, че ще работя много за вас, сър. Кълна се, че никога няма да ви бъда в тежест!

— Сара, Сара, ти пак продължаваш! Дете мое, ти не идваш в къщата ми като прислужница! Ти си дъщеря на мой братовчед, от когото имам най-хубави спомени и ще влезеш в къщата ми ако не като моя дъщеря, то със сигурност като уважаван и ценен член на семейството.

Сара почувства как очите й се изпълниха със сълзи и буца заседна на гърлото й. Извърна лице, за да скрие вълнението си.

— Благодаря ви. Ще се старая никога да не съжалите за добротата си към мен.

Сам и Сара яздиха близо три седмици, докато стигнат Магнолия Гроув и през това време се опознаха добре. Отначало Сара се смущаваше да пътува с човек, който не й беше баща, но Сам я разубеди.

— Сара, сега аз съм твоята опора. Баща ти те повери на мен и вече си под моя опека. Освен това аз съм почти на четиридесет и пет години и съм почти на възраст да ти бъда дядо — добави закачливо той. Защо не мислиш за мен като за твой баща?

— Ще се опитам и мисля, че няма да ми е трудно — усмихна се през сълзи Сара.

Сам я беше потупал по рамото и те продължиха пътя си, като с всеки изминал ден се привързваха все повече един към друг. Тя му разказваше за щастливите дни в Мокингбърд Хил и за ужасните времена, които бяха последвали след загубата на Матю, а после слушаше с широко отворени очи трагичната история за първата жена на Сам, прекрасната Маделина Алварес, майка на единствения му син — двадесет и седем годишния Янси. С тъжна усмивка на изящно изрязаните си устни Сам бе казал:

— Ние бяхме толкова млади — почти на твоята възраст — и толкова се обичахме, че когато бащите ни не искаха и да чуят за сватба, ние избягахме и се оженихме без тяхно съгласие. С изключение на кратки периоди обаче ние не бяхме истински щастливи… — Той въздъхна замислено. — Баща й — дон Армандо — беше горд испански аристократ, а моят беше също толкова горд, тъй като бе един от първите заселници в Тексас, последвали Стивън Остин. Дон Армандо беснееше при мисълта, че единственото му дете, наследница на голямо ранчо, се е омъжила за гринго, а баща ми Анди беше не по-малко ядосан, че неговият единствен син се е влюбил в някаква испанска уличница, въпреки че семейство Алварес води родословието си от конквистадорите. — Сам се усмихна кисело. — Не беше забавно, но в крайна сметка дон Армандо надмогна яда си и щом Янси се роди, той ни прости. Моят баща обаче никога не го направи, нито прие Янси за свой внук. Честно казано той ненавиждаше Маделина. Анди не можеше да приеме брака ни и направи черен живота на Маделина и Янси. Аз трябваше да предприема нещо, но не бях достатъчно силен, за да му се противопоставя.

Сара се взираше в благородните му, мъжествени черти и изведнъж осъзна, че въпреки своята доброта и щедрост Сам Кантрел беше слаб човек и по-ранното й впечатление, че избира най-лесния път, се потвърди. Това не намали силната й привързаност към него, но нежеланието му да се изправи срещу неприятностите в каквато и да било форма я караше да се чувства неловко. Ами ако Маргарет не я иска в Магнолия Гроув? Ще пренебрегне ли Сам волята й?

По дългия си път на юг те рядко имаше къде да отседнат и най-често замръкваха по пътя. През тези априлски нощи с дъх на пролет те седяха до огъня и Сам разказваше за семейството си и за Магнолия Гроув. До последната нощ преди да стигнат плантацията Сара вече знаеше много за нея и обитателите й. Едно нещо обаче я смущаваше и тази последна вечер тя не можа да се въздържи да попита внимателно:

— Вие не споменавате много често сина си Янси. Той в Магнолия Гроув ли е?

На лицето на Сам се появи странно изражение, което Сара не можа да определи. Вина? Угризение? Мъка? Може би и трите заедно. Без да я поглежда в очите Сам разбута огъня и след миг на мълчание отвърна:

— Никога не сме били близки с Янси. В началото, когато Анди беше толкова ядосан заради брака ми с Маделина, той и майка му живееха с дон Армандо в хасиендата Ранчо дел Сол и аз рядко го виждах. Когато дон Армандо умря, прободен от бик, Янси беше на седем години. Маделина не можеше повече да издържа в имението и дойде да живее при мен. — Сам се бе загледал тъжно в далечината. — Янси беше поразен от смъртта на дон Армандо, но това не накара Анди да се държи добре с него — изразът на Сам стана мрачен, а в гласа му се долавяше силно вълнение. — Маделина умря след по-малко от година от треска и Янси окончателно се обърка. Той не можеше да разбере защо не може да живее в Ранчо дел Сол и защо майка му го е изоставила. Трудно му беше да свикне с Магнолия Гроув след като бе живял дълго в испански дом, а неспирните викове и шамари на Анди вгорчаваха още повече дните му.

— Но защо вие не… — обади се Сара, неспособна да се въздържи, а после си даде сметка какво казва, изчерви се и сведе поглед към ръцете в скута си.

— Ти си права — отвърна Сам. — Аз трябваше да защитя момчето, но бях зает с плантацията — ние отглеждаме памук. Аз просто се надявах, че Анди ще свикне с него. Но това не стана и когато порасна, Янси ме обвини, че не съм се намесил.

— Но след като баща ви е умрял и сте останали само вие и Янси, нещата не се ли оправиха? — кротко попита Сара.

Сам поклати глава.

— Не бяхме дълго време заедно. Баща ми почина когато Янси беше почти на седемнадесет години и на следващата година, преди почти десет години, Янси замина да учи в Харвард. Върна се чак след четири години и тогава…

— Тогава?…

Сам изглеждаше виновен и нещастен.

— Тогава дойде Маргарет… — Той погледна към строгото изражение на Сара и се поколеба, преди да каже рязко: — Маргарет Смол и сестра й — вдовицата Ан Браун — дойдоха с Янси… Маргарет беше едва на двадесет години и с Янси се бяха сгодили, но — дано ми прости Господ — аз му я откраднах и се ожених за нея!

ГЛАВА ВТОРА

Сара гледаше Сам с широко отворени очи.

— Оженили сте се за годеницата на сина си! — възкликна шокирана тя.

Сам не вдигаше поглед към нея.

— Ти, само ти, можеш да разбереш как стана това — пресипнало изрече той. — Аз бях самотен, а Маргарет беше красива и крехка млада жена. Янси я правеше нещастна. Той беше решил след сватбата да живеят в Ранчо дел Сол, но Маргарет мразеше това място. — Сам погледна умоляващо към Сара, търсейки съчувствие. — Маргарет е отгледана в добро семейство. Тя е израснала в Кънектикът и Тексас й е чужд с необятните си простори, а Ранчо дел Сол… — Сам презрително сви устни. — Имението беше почти необитаемо около четиринадесет години — откакто почина дон Армандо — и се нуждаеше от ремонт. То се намира в дива и опасна местност, далеч от други населени места, а на хиляди мили около него няма нищо друго освен шубраци и диви говеда, вълци и гърмящи змии. Дел Сол по нищо не прилича на това, с което Маргарет беше свикнала; тя мислеше, че ще живеят в Магнолия Гроув — по-късно ми призна, че от пръв поглед се е влюбила в къщата. Околността на Сан Фелипе също бе по-различна от нейните представи. Тя е по-култивирана; има прекрасни къщи и е осеяна с памукови плантации, а там където земята не се обработва, има пищна, почти тропическа растителност. Ранчо дел Сол е пълна противоположност на това — намръщи се Сам. — То е далеч по-враждебно и чуждо за човек с чувствителността на Маргарет и тя просто не можа да приеме мисълта да живее в толкова диво и отдалечено място.

Лицето му бе развълнувано и Сара не се сдържа да попита:

— Но нали тя го е обичала?

— Не беше съвсем така — въздъхна Сам. — Откакто Янси я бе довел в Магнолия Гроув, аз много се привързах към нея. Смятах, че чувствата ми са плод на бащина любов към годеницата на моя син, а милото й отношение към мен е като към бъдещ свекър. — Сам уморено прокара ръка по лицето си и продължи: — След като се върнахме от първото посещение в дел Сол бях сигурен, че нещо не е наред и една вечер попитах Маргарет. Тя неохотно и през сълзи потвърди, че Янси се е променил и вече не е същият млад човек, в когото се е влюбила и че може би се е съгласила да се омъжи за човек, когото вече не обича. Аз много се развълнувах от нейната изповед и се опитах да я успокоя, защото бях сигурен, че това са нормални тревоги преда брака. Убеждавах я, че щом Янси завърши ремонта в Ранчо дел Сол и я вземе при себе си, мястото ще й хареса много повече. Въпреки че тя се съгласи с мен, бях убеден, че нещата между тях не вървят — тежко въздъхна Сам. — Янси не обръщаше внимание на тревогите й. Изглеждаше обсебен от ремонта в ранчото и въпреки жалните й протести, след седмица замина да наглежда работата в имението като остави аз да се грижа за Маргарет и Ан в Магнолия Гроув.

Сара не остана с добро впечатление за Янси Кантрел. Ако можеше да се вярва на думите на Сам, Янси беше студен и безчувствен към основателното безпокойство на Маргарет. Но това все още не оправдаваше Сам…

Въпреки че умираше от любопитство да чуе края на разказа, Сара се чувстваше неудобно. В края на краищата, независимо от растящата взаимна привързаност между нея и Сам, това беше стара история и тя не трябваше да се бърка в нея. Сам очевидно изпитваше болка когато разказваше и тя го съжали.

— Не трябва да ми разказвате повече, ако ви е тежко — меко каза тя и го погледна със съчувствие.

Сам горчиво се усмихна.

— Предпочитам никога повече да не говоря за това, но щом ще живееш с нас, трябва да разбереш какво се случи и защо Маргарет постъпи така. Освен това съм сигурен, че ако сега не ти разправя за скандала, някой доброжелател ще ти го разкаже с пикантни подробности — с най-добри чувства към теб, естествено! — Поглеждайки я през пламъците на огъня, Сам възмутено поклати глава и сухо продължи: — Боя се, че никой от нас не излезе с достойнство от ситуацията — безспорно и аз, и Маргарет извършихме неща, които искаме да забравим. Аз нямах намерение да се влюбвам в нея, нито пък тя в мен — то просто се случи. Оженихме се преди шест години, през септември. — Сам отново въздъхна и мрачно прибави: — Янси не разбра за това докато не си дойде в Магнолия Гроув почти два месеца след сватбата. Аз постъпих малодушно и не му писах — мислех, че ще е по-жестоко да прочете новината в писмо. Може би сгреших, може би беше за предпочитане да го уведомя, след като грехът беше сторен. Както и да е, той пристигна нетърпелив да я направи своя съпруга и докато съм жив няма да забравя изражението му, когато научи, че неговата годеница е вече моя жена. — Сам изглеждаше ужасно и в погледа му се четеше безмерно страдание. — Той още не ми е простил и аз не го виня за това.

Сара знаеше, че Сам не е бил прав, че за постъпката му няма почти никакво извинение, но му съчувстваше с цялото си сърце. Страданието, изписано на мъжественото му лице показваше, че въпреки любовта си към Маргарет, той горчиво съжалява за разрива с единствения си син. Сам не отместваше поглед от танцуващите оранжево-червени пламъци на огъня и Сара меко го попита:

— Оттогава нищо ли не сте чували за него?

Той уморено се усмихна.

— Рядко го виждам. Макар и неохотно, тази година той даде да се разбере, че иска да се помири с мен, но не и с Маргарет — по някой път мисля, че от всички най-силно презира нея. В редки случаи съм го придумвал да ме посети и два пъти ходих до дел Сол, за да се опитам да изгладя нещата помежду ни.

— Може би след време нещата ще се оправят — прошепна Сара с окуражаваща усмивка. После й хрумна странна мисъл. — Той знае ли за бебето?

Сам кимна с глава.

— Колебаех се дали да му пиша, че Маргарет е бременна, но не исках да мисли, че крия нещата. Той го прие добре и ми отговори, че на моята възраст сигурно се радвам отново да стана баща — усмихна се смутено Сам и се пошегува: — Аз съм по-скоро на възраст да имам внуци, а не деца.

— О, сър! Вие изглеждате много добре за годините си — сериозно му отвърна Сара.

Сам искрено се засмя и в погледа му проблесна възхищение.

— Ти си прекрасна млада жена, Сара Раулингс. Надявам се, че ще бъдеш щастлива в Магнолия Гроув, въпреки миналите несполуки.

— О, и аз се надявам! — заяви пламенно Сара.

Късно следобед тя зърна внушителното имение и сърцето й се изпълни с радост. Мисълта, че тази прекрасна къща с просторни веранди и елегантни бели колони ще бъде неин дом й се струваше като сън. Когато препуснаха със Сам по дългата алея с дъбове от двете страни и забеляза сивозеления испански мъх по масивните стволове на дърветата, Сара си спомни отчетливо Мокингбърд Хил и сълзи бликнаха от очите й. Много неща от пейзажа й напомняха за изгубения дом — широките зелени памукови поля, дъбовете, магнолиите, изобилието от диви лози и орлови нокти, които сякаш растяха навсякъде. Сега оставаше само и Маргарет да бъде толкова мила и приветлива, колкото твърдеше Сам…

Сара изведнъж се засуети, забелязвайки не особено чистата си розова рокля и къдриците, които се бяха спуснали от завитите на кок плитки. Тя поправи лентата на шапката си, слезе от кобилата и следвайки Сам, подаде юздите на коня си на едно от малките негърчета, които бяха изскочили иззад къщата. Със свито сърце тя изкачи трите широки стъпала, водещи към верандата. В къщата се влизаше през голяма врата от тъмнозелено дърво с елегантни ветрилообразни прозорци над нея, която Сам отвори с окуражаваща усмивка, за да въведе Сара.

Отвътре къщата беше също така внушителна, както и отвън и пристъпвайки напред, Сара се намери в просторно преддверие с мраморен под в розово и бяло. Огромен кристален полилей висеше от тавана и това отново й припомни стария й дом в Мокингбърд Хил.

Тъкмо бяха влезли и Сара чу силни, ядосани гласове. В преддверието имаше няколко врати и беше съвсем ясно, че зад една от тях кипи яростен спор.

Сам смръщи вежди и замълча, но се усмихна успокоително на Сара и направи крачка напред. Тъкмо тогава вратата вдясно от тях се отвори с трясък. На прага се появи и застина висок млад човек с навъсено изражение; беше трудно да се определи кой е по-изненадан — той или Сам и Сара.

Независимо от неприветливото изражение, младият човек беше безспорно най-красивият мъж, когото Сара бе виждала в краткия си живот. Носеше бяла риза с дълги ръкави, яркочервен копринен пояс, елегантно завит около кръста и тесни жълтеникави панталони, които очертаваха мускулестите му крака. Сара обаче бе най-силно поразена от учудващо правилните черти на лицето му и не можеше да откъсне очарования си взор от него. Красив и опасен, помисли си замаяно тя, поглъщайки с поглед блясъка на кехлибарено златистите му очи с гъсти мигли, дръзката извивка на стиснатите устни, горната от които бе фино очертана, а долната — чувствена и пълна. Къдрава черна коса обрамчваше деликатните му черти, кожата му бе по испански матова, а надменният орлов нос сякаш бе взет от портрета на конквистадор. Той малко приличаше на Сам, като не се смятат кехлибарените очи и гъстите вежди, но и двамата имаха здрави мускулести тела. Младият мъж бе малко по-висок от Сам — беше над един и осемдесет и раменете му бяха по-широки, но Сара не се съмняваше, че пред нея стои синът на Сам — Янси Кантрел.

Янси пръв се съвзе и на матовото му лице се появи язвителна усмивка.

— Следващият път когато идвам, трябва предварително да се уверя, че сте си в къщи преди да напусна Ранчо дел Сол. Цяло щастие е, че най-после се прибирате, mi padre, защото още един ден в Магнолия Гроув с прекрасната ви съпруга за компания щеше да ме накара да я убия!

— Янси! — възкликна объркано Сам. — Не ми казвай, че пак сте се карали с Маргарет. В нейното състояние…

Янси се усмихна още по-язвително.

— Повярвайте, сър, въпреки състоянието си, Маргарет е способна на всичко! — Той едва сега забеляза Сара, която стоеше зад Сам и й хвърли изучаващ поглед. — О, какво е това? — присмехулно попита той. — Вашето последно изкупление?

— Престани! — избухна Сам. — Сара е почти дете и не може да спори на равна нога с теб. Баща й е умрял скоро. Той ми беше далечен братовчед, а Сара сега е под моя опека и ти ще се отнасяш към нея с цялото уважение, което дължиш на един член на семейството ни.

— О, да, разбира се, че твоето семейство заслужава такова уважение, si.

Женски глас изведнъж се разнесе зад Янси.

— Кой е? С кого говориш?

Янси демонстративно се поклони и пристъпи в преддверието.

— С твоя обичан съпруг и с момичето, чийто… хм… настойник е той.

— Сам ли? Той се е върнал! — долетя задъхан глас и след миг на прага се появи като видение едно създание с руси къдрици и бистросини очи в рокля от бледосиня коприна с фина дантела. В това облекло — кринолин с обемни поли и здраво стегнат корсет — бременната на Маргарет не си личеше особено, с изключение на леко наедрялата талия, която никакви дантели не можеха да скрият, както и пълнотата на внушителния й бюст. Тя беше олицетворение на женската красота.

Сам не беше преувеличил, твърдейки че Маргарет е прекрасна. Тя имаше огромни очи с дълги мигли, изящно оформен малък нос, розови купидонови устни и прелъстително тяло. Сара не се учудваше, че и Янси, и Сам се бяха влюбили в нея. С младежко възхищение в очите, съзнавайки, че тя самата не е сресана и роклята й не е чиста, Сара се взираше с надежда в прекрасното лице на Маргарет. Тази жена беше съпруга на Сам и ако не я харесаше…

Един поглед на студените сини очи и капризно свитите устни бяха достатъчни Сара да разбере, че не е добре дошла в този дом.

— О, ти все пак я доведе — произнесе Маргарет.

Сам понечи да успокои нещата, но Янси се намеси:

— Ето как бъдещото майчинство разкрива милия и любящ характер на жената… но това в твоя случай не важи, нали скъпа ми мащехо?

Маргарет сви юмруци и сините й очи гневно проблеснаха.

— Не мога да издържам повече — извика тя. — Връщай се в нещастното си ранчо, пълно с добитък и змии. Да не си стъпил повече в къщата ми!

— Магнолия Гроув все още не е твоя, скъпа мащехо — въпреки намеренията ти! — гневно отвърна Янси, а очите му злобно проблеснаха.

— Янси! Маргарет! Престанете! — ядосано се намеси Сам. Той се огледа измъчено и забеляза иконома — висок, представителен мулат с костюм в бяло и червено. Сам се обърна към спорещите и каза сприхаво: — Тук не е място за спорове! Елате в библиотеката да говорим насаме. — После погледна към иконома и леко му се усмихна. — Здравей, Бартоломю! Върнах се, както виждаш. Кажи на Танси и я помоли да приготви моите любими картофени кюфтета за вечеря. Кажи също така да приготвят Розовата стая за Сара Раулингс. Аз съм й настойник и от сега нататък тя ще живее с нас и искам всички да се държат любезно и учтиво с нея.

— Разбира се, сър. Всичко ще е както трябва. — Бартоломю се поклони и изчезна.

С изражение на уплашен заек Сам погледна пак към Янси и Маргарет.

— Моля ви, елате в библиотеката.

Сара си помисли, че трябваше да я поверят на Бартоломю; всъщност от все сърце се надяваше да бе станало така. Но пропускайки Янси и Маргарет пред себе си, Сам здраво я хвана за ръката и я поведе със себе си.

— Съжалявам, че те въвеждам в къщата при такива обстоятелства — промърмори той — но щом ще живееш с нас, трябва да видиш къде си попаднала.

Сара нямаше друг избор и последва Сам. Тя подтичваше зад него и си мислеше, че сигурно не за първи път Янси и Маргарет се спречкват, а Сам се опитва да ги сдобри.

Щом стигнаха до библиотеката, Сам пусна ръката й. Библиотеката беше просторна стая с дълги лавици с книги, покриващи всяко свободно място на стените, незаето от високите прозорци с рубинени завеси. Сам се запъти към масивното бюро от черешово дърво в единия край на стаята, а Сара успя да се скрие в един тъмен ъгъл като се молеше Янси и Маргарет да се вразумят.

Надеждите й обаче бяха напразни. Едва Сам седна зад бюрото и Маргарет избухна.

— Нареди му да се махне оттук! Аз съм твоя жена, майка на нероденото ти дете и ти казвам, че нито миг повече не мога да го търпя в къщата си!

— Това нямаше да бъде твоя къща — отвърна бързо Янси — ако не се бях заблудил така в теб.

— О, как можеш да говориш такива ужасни неща! — проплака Маргарет и погледна умоляващо Сам с пълни със сълзи очи. — Така ли ще стоиш и ще го оставиш да ми говори по този начин? Мислех, че ме обичаш!

Сам й отвърна помирително, хвърляйки предупредителен поглед към сина си:

— Разбира се, че те обичам, Маргарет! А сега, скъпа, не се разстройвай — Янси е просто ядосан, а иначе не мисли така.

— Напротив, точно така мисля — вметна Янси без капка разкаяние на намръщеното си лице.

Свидетел по неволя на грозната сцена, която се разиграваше пред очите й, Сара изпитваше съчувствие към Сам. Той й приличаше на кокал между две разярени кучета — кучета, които обичаше.

Без да обръща внимание на забележката на Янси, Маргарет се взираше в Сам и притискаше дантелена кърпичка към очите си.

— О, Сам! Ти знаеш колко ме измъчва той и колко нещастна ме прави. А в моето състояние…

— Какъв великолепен театър, скъпа мащехо! — прекъсна я Янси, неочаквано развеселен. — Мислила ли си някога — освен когато се омъжи за богат човек — да си изкарваш прехраната на сцената?

Маргарет го погледна иззад кърпичката си, но преди да успее да отговори, Сам уморено изрече:

— Моля ви! Нека спрем за момент!

Янси се поколеба и Сара почувства, че тъкмо в този момент той забеляза колко уморен е Сам и си даде сметка, че той току-що се е върнал от дълъг път. Погледът му се смекчи и той се задоволи само да отбележи:

— Dios! Как можеш да й вярваш, когато тя изопачава всичко за собствена изгода!

— Изопачавам ли като казвам, че преди пет минути се закани да ме убиеш? — попита Маргарет с триумфална усмивка.

Сам се обърна към сина си с изкривено от уплаха изражение.

— Истина ли е това?

Янси подигравателно изкриви устни.

— Si! Казах й, че и тя, и децата й никога няма да притежават и един сантиметър от земите на Алварес и ще я убия, ако това се случи.

Въпреки заплахата за живота на жена му, Сам изглеждаше по-скоро смутен.

— Но за какво става дума? Маргарет няма претенции към твоите земи.

— Но Сам, скъпи — спокойно каза Маргарет. — Забрави ли Каза Палома? Хилядите акри земя, които дон Армандо е дал на теб и Маделина когато се е родил Янси?

— Не съм забравил, естествено — отвърна Сам, явно объркан.

— Но ти какво общо имаш с това? И каква връзка има Каза Палома с желанието на Янси да те убие?

— О, скъпи, ти си забравил, нали? — тъжно произнесе Маргарет. — Или само си ме успокоявал? — Тя изглеждаше примирена. — Предполагам, че винаги моето дете ще бъде на заден план…

С всяка дума на Маргарет Сам ставаше все по-смутен и объркан, докато лицето на Янси се смръщваше.

Настъпи заплашителна тишина, стаята се изпълни с напрежение и даже въздухът се нажежи. Сара леко подскочи, когато Янси внезапно избухна.

— Рог Dios! — Наведен напред, той удари с юмрук фината повърхност на бюрото пред баща си. — Не искам повече да си играем на криеница и да гледам как тя те води за носа. Обещал ли си, че ще дадеш Каза Палома на детето й или не?

Уплашен, Сам местеше поглед от неговото лице към нейното и обратно и тихо промърмори:

— Никога не съм обещавал… твърдо. Може да съм казал нещо, че се надявам… може би един ден… че ти и нероденото ми дете може да живеете в разбирателство. — Той хвърли извинителен поглед към Маргарет. — Но, скъпа моя, как си могла да помислиш… Винаги съм желал Янси да наследи един ден Каза Палома — тя принадлежи от векове на майчиния му род.

Сините очи на Маргарет се изпълниха със сълзи и тя погледна укорително Сам.

— Разбирам. Ти се съобразяваш най-напред с желанията на Янси. Независимо дали става дума за правата на детето ми или за това, че съм подложена на такъв тормоз в моето състояние.

Сам беше видимо разчувстван и безпомощно я гледаше.

— Мила Маргарет, не се натъжавай така. Знаеш, че не е добре за теб. — Жално хлипане се разнесе в стаята и Сам бързо добави: — Ако това значи толкова много за теб, скъпа, можем да го обсъдим по-късно. Вероятно ще постигнем някакъв компромис.

Маргарет заобиколи бюрото и обгърна с ръце шията на Сам.

— О, мили, зная, че ти няма да се отречеш от мен! — целуна го тя по бузата. — Каква ужасна жена съм, скъпи! Ти сигурно си изтощен от пътуването, а аз се карам тук с непоносимия ти син. Остани и уреди нещата с Янси, а аз ще наредя да ти затоплят банята.

Преди Сам да успее да я спре или да прати Сара с нея, Маргарет се измъкна от стаята. Възцари се неловка тишина, а после Янси процеди през стиснатите си зъби:

— Няма нищо за уреждане! Можеш да оставиш на нея и на детето й всичко, което имаш — твоите роби, твоите пари, Магнолия Гроув, плантацията, къщата — всичко, освен Каза Палома. — Той замълча, борейки се с гнева си, а после продължи със заплашително спокойствие. — Каза Палома е земя на рода Алварес и е в средата на ранчото ми, както ти прекрасно знаеш. — Няма да позволя тя или децата й да стъпят на нея! — После кехлибаренозлатистите му очи свирепо заблестяха, а той се наведе към баща си и изсъска: — Иначе ще я убия!

ГЛАВА ТРЕТА

Без да обръща внимание на Сам, който се беше вцепенил, Янси бързо прекоси библиотеката и затвори с трясък вратата след себе си. Дълго време Сам седя мълчаливо, а после унило рече:

— Добре дошла в Магнолия Гроув, мила. Видя ни в най-лошия ни вид, но се надявам да не сме те отвратили от новия ти дом.

— Те много, много се вживяват в нещата, нали? — несигурно прошепна тя.

Сам се засмя.

— Да, мисля че си права. А сега ела да видим дали стаята, която Бартоломю е приготвил, ще ти хареса.

Стаята беше такава, за каквато Сара винаги беше мечтала и отново я накара да си спомни Мокингбърд Хил. Не че беше точно копие на стаята в предишния й дом, но бе също толкова просторна и богато мебелирана. Стените бяха тапицирани с бледорозова коприна; над тесните прозорци се спускаха прозрачни светлозелени драпирани завеси, а подът бе застлан с акминстърски килим в кремаво, зелено и розово. До едната стена беше опрян висок махагонов гардероб, а близо до него беше поставен мраморен умивалник. На другата стена висеше огледало с позлатена рамка, а под него беше поставена изящно инкрустирана тоалетна масичка от полирано дърво и стол, тапициран с кадифе. Но леглото засенчваше всичко това то бе огромно, с балдахин от розова коприна.

С лице, озарено от задоволство, Сара се обърна към Сам.

— О, господин Кантрел! Прекрасно е!

Сам снизходително се усмихна.

— Благодаря, скъпо дете. Не се притеснявай, че няма с какво да се преоблечеш за вечерята. Скоро ще напълним гардероба с прекрасни рокли и дрънкулки. Разгледай новата си стая, а след около половин час Бартоломю ще дойде да те придружи до столовата.

Вечерта обаче не се появи Бартоломю. Сара чу кратко почукване, отвори вратата и едва не се сблъска с жена в скъп вечерен тоалет, която можеше да бъде само Ан, сестрата на Маргарет.

Ан беше пет години по-възрастна от сестра си, но много приличаше на нея. Всъщност тя като че ли бе нейно по-бледо копие — цветът на косата й не беше така златист, очите й бяха по-светло сини, тялото й — не толкова пищно, а чертите на лицето й нямаха божествената красота на Маргарет. Несъмнено тя бе привлекателна и като се изключи Маргарет, би засенчила всяка друга жена.

Ан стоеше в преддверието, потропвайки нетърпеливо с копринената си пантофка, а дълбоко изрязаната й вечерна рокля от богато надиплена рубиненочервена коприна откриваше алабастрови рамене и гордо повдигащ се бюст. Дългите й руси къдрици бяха прихванати от двете страни на главата, а изразът на сините й очи бе съвсем леко по-топъл от този на Маргарет.

Ан оглеждаше презрително стройното тяло на Сара.

— Значи ти си последното добро дело на Сам. Кълна се, че не познавам друг човек с по-добро сърце от неговото! Добре е, че си има Маргарет, която отстранява повечето хора, които искат да го използват.

Сара се почувства унизена, но въпреки това недоверчиво попита:

— Но нали и вие живеете тук? Не зависите ли и вие от господин Кантрел?

Ан се усмихна.

— Слава богу, вече не. Омъжих се отново преди четири години за човек, доста по-богат от клетия Сам. Съпругът ми — господин Шелдрейк — и аз сме тук само на вечеря. Но ако продължава да вали така, ще се принудим да останем и през нощта.

Сара някак се справи с вечерята, понасяйки преднамереното пренебрежение на двете сестри. Обаче Сам и господин Шелдрейк — приятен рус мъж на около тридесет и пет години — любезно се опитваха да я предразположат. Икономът Бартоломю също я поглеждаше благосклонно, движейки се елегантно и мълчаливо около масата докато сервираше разнообразните блюда. Тя често улавяше погледа му и един път той даже й намигна, което за съжаление забеляза и Маргарет.

Тя сви устни и дори не изчака Бартоломю да излезе, а остро се обърна към Сам.

— Скъпи, мислех си, че трябва да си вземем иконом англичанин.

Сам я погледна учудено, но тя продължи.

— Смятам, че Бартоломю се справя много добре. Зная, че е незаконен син на баща ти и че чувстваш някакво задължение към него, но той наистина няма необходимата за един иконом изтънченост. Въпреки че бедният ти заблуден баща го е пратил да го възпитават в Англия, той не е истински англичанин, нали?

Бартоломю се беше заковал на мястото си и Сара можеше да забележи червенината по тъмните му бузи. Тя почувства съжаление към него и объркано впери поглед в кристалната чаша пред себе си, изтормозена от безочливата злоба на Маргарет.

— Маргарет, не трябва да обсъждаме тези неща в момента тихо каза Сам с измъчена усмивка на устните си.

— О, Сам, скъпи! — намръщи се тя. — Понякога си толкова старомоден! Добре, после ще поговорим за това. Но аз наистина смятам, че трябва да му намериш друга работа — той има чертите на вашия род и присъствието му тук е смущаващ спомен за предпочитанията на баща ти към най-красивите робини! Въпреки, че е негов син, ще е по-добре да го пратиш на полето. В края на краищата той е само един роб.

Сам погледна измъчено Бартоломю и промърмори:

— Маргарет, моля те!

— Е, добре! Няма да говорим за това сега. Но Сам, скъпи, аз толкова искам да имаме подходящ иконом — англичанин!

Настъпи неловко мълчание, а после Маргарет се обърна към Ан и започна да й разказва каква нова рокля си е поръчала от Ню Йорк и случаят беше забравен.

На Сара вечерята се стори безкрайно дълга, но поне Янси го нямаше и ако не бяха неприкритата враждебност на Маргарет и студеното безразличие на Ан, тя би се чувствала добре. Безспорно Сам и Томас Шелдрейк се мъчеха да я развеселят но въпреки че Маргарет и Ан бяха достатъчно умни, за да си позволят открита неприязън, Сара със свито сърце усещаше, че присъствието й в Магнолия Гроув е нежелано, независимо от любезността на Сам.

През цялата вечер Сара наблюдаваше Маргарет — с великолепна рокля от синя коприна и руси къдрици, обрамчващи аристократичното й лице, тя без усилие омагьосваше господата и весело бъбреше със сестра си, а на нея не обръщаше никакво внимание. Мълчаливо свита в ъгъла, Сара ставаше все по-тъжна. Тя толкова се беше надявала, така бе мечтала, че двете с Маргарет бързо ще се привържат една към друга, както това стана със Сам, но не било писано да стане така. Маргарет не я искаше тук и всяка нейна дума, всеки поглед, всяко движение жестоко го доказваха.

Сара осъзна, че присъствието й причинява страдание на Маргарет и няма смисъл да мисли колко щастлива би могла да е тук, затова при една пауза в разговора стана и произнесе учтиво:

— Ако нямате нищо против, бих желала да се оттегля в стаята си. Извинете ме!

— Хайде, хайде — запротестира Томас Шелдрейк. — Не бягай така, детето ми. Още е много рано. — Той й се усмихна и в ъглите на очите му се появиха малки бръчици. — Ние с Ан живеем само на няколко мили оттук, но рядко идваме в Магнолия Гроув, така че остани да те видим още малко.

Маргарет бързо се намеси:

— Щом иска да си легне, не трябва да я задържаме — каза тя и студено погледна зет си. — В края на краищата тя е още малка, за да участва в разговорите на възрастните. — После се обърна непринудено към Сара и добави: — Разбрах, че Бартоломю по погрешка те е настанил в Розовата стая. Тази вечер можеш да спиш там, но утре ще ти потърсим по-подходящо място на третия етаж. А сега бягай и намери с нещо да се забавляваш.

Сара добре разбра какво Маргарет имаше предвид под „подходяща за нея“ стая. Тя се почувства още по-унизена, но преглътна буцата, която се надигаше в гърлото й и се опита да се усмихне. Беше направила само една крачка към вратата, когато Сам решително се обади:

— Няма никаква грешка. Аз избрах тази стая.

Маргарет изглеждаше раздразнена.

— Скъпи, внасяш бъркотия в домакинството. Нали знаеше, че искам да я ремонтирам?

Сам се усмихна неловко.

— Не, не знаех. — После бащински погледна Сара. — Не се тревожи, мила, ще ти намерим хубава стая. Няма да позволя да отидеш на тавана.

Сара измърмори нещо в отговор, пожела на всички лека нощ и излезе. Изтормозена от жестокото отношение на Маргарет и до голяма степен на Ан, тя изведнъж избухна в плач и не забеляза Янси, който слизаше по стълбите, докато не се блъсна в него. Усети най-напред допира на бузата си до здравото му, тяло, а после и силните ръце, които бяха обгърнали раменете й.

Янси изненадано възкликна, когато почувства в ръцете си мекото женско тяло, а после зърна Сара, която объркано се взираше в матовото му лице и се задъхваше от вълнение пред властния му поглед.

Сара стоеше като прикована от този остър взор и не можеше да откъсне очи от лицето му. Докато стояха така замръзнали при стълбата, тя за пръв път в живота си усети мъжко присъствие. Тялото му бе здраво, излъчваше топлина и мирис на кожа и тютюн и Сара усети как постепенно я изпълва непознато вълнение.

В този сякаш безкраен миг Янси бе впил поглед в насълзените й очи и се бе загубил в зелената им дълбини. Ръцете му усещаха гъвкавостта и крехкостта на тялото й и когато най-накрая отмести замаяния си поглед от лицето й, осъзна, че никога в живота си не е срещал по-очарователно създание. Той предположи какво я е разстроило и погледът му омекна.

— Виждам, че Маргарет е насочила острите си нокти и към теб.

Сара отвърна, все така странно изтръпнала:

— Да, всъщност, не.

Подкупваща усмивка повдигна ъгълчетата на чаровните му устни и той закачливо попита:

— Кое от двете? Да или не?

Сара дълбоко пое дъх; надяваше се той да я пусне, искаше й се неговата близост да не е й въздейства по такъв начин. Припомняйки си добрите маниери, тя официално произнесе:

— Вашата мащеха беше много любезна с мен.

Янси весело се засмя.

— Маргарет ли? Ти се шегуваш!

Хипнотизирана от промяната, която смехът предизвикваше върху лицето му, Сара не отговори, загледана в закачливия блясък на кехлибаренозлатистите му очи, в трапчинката, появила се на едната му буза, в добронамерената усмивка на устните му.

Янси се взираше в сълзите, които постепенно изсъхваха на бледите й страни и постепенно престана да се смее.

— Щом не е Маргарет, тогава кой те накара да плачеш? Да го накарам ли да съжалява? — попита той, а в гласа му прозвучаха странни нотки.

Сара бавно поклати глава с поглед, впит в матовото му лице, а изразът, появил се в блестящите му златисти очи ускори ударите на сърцето й. Разбираше, че трябва да сложи край на тази чудна магия, но не знаеше как и просто стоеше, без да съзнава колко е привлекателна с порозовелите си страни и чувствени устни и как чудно греят изумрудените й очи през гъстите мигли на светлината на свещта.

Янси обаче забелязваше всичко.

— Е, chica, щом няма негодници, които да накажа, то нека поне да изтрия сълзите ти… — дрезгаво прошепна той.

Сара замръзна при допира на устните му до насълзените й страни. Дъхът й спря, а той вече покриваше с нежни целувки лицето й и невинно се насочваше към мекотата на устните й. Когато най-накрая ги докосна, главата й се замая и тя помисли, че ще припадне… и че на света няма нищо по-вълнуващо от целувката на Янси.

Сара не си спомняше кога бе обвила с ръце шията му и се бе притиснала към него — да е в прегръдките му й се струваше най-естественото нещо на света.

— Разтвори устните си, querida… нека… нека да… — промълви той.

Изпълнена с вълнение, каквото никога друг път не бе изпитвала, тя и не помисли да му откаже и в очакване отвори устни, а усещането, което я разтърси когато изгарящият му търсещ език проникна между тях, я накара да се отпусне в ръцете му.

Не се знае колко време те останаха страстно прегърнати и как щеше да завърши това, тъй като зад тях се разнесе звънък смях и те отскочиха един от друг като попарени.

— О, скъпа! — извика Маргарет с хитра усмивка. — Когато ти казах да се забавляваш, нямах предвид да изпробваш чара си върху Янси.

Дълбоко развълнувана от непознатото усещане, което я завладя, когато Янси я бе взел в ръцете си, Сара я гледаше объркано. Тя даже не усети как Янси я скри зад себе си от злобния поглед на Маргарет. Като в просъница го дочу да казва:

— Остави я на мира, Маргарет! Тя е толкова невинна! Ако искаш да излееш злобата си на някого, намери си съперник от твоята категория.

Маргарет присви красивите си очи.

— О, не ми казвай, че и ти си се подлъгал от невинния й вид! — засмя се тя с неприязън. — Мъж от рода Кантрел — благороден и готов да защити оскърбените! И ти си един мекушав глупак, точно като баща си!

— Мисля, че каза достатъчно тази вечер — отвърна Янси с равен глас.

С лукаво пламъче в очите Маргарет пристъпи към стълбите.

— Ами ако не съм? Какво ще направиш тогава?

Сара възвръщаше способността си да мисли; усетила напрежението в едрото тяло на Янси, тя се уплаши, че Маргарет ще го предизвика към насилие. Когато той заплашително пристъпи към нея, Сара не се въздържа и се намеси.

— Недейте! Не й позволявайте да ви провокира!

— Ау-у-у! — провлече подигравателно Маргарет. — Не ме е страх от Янси! А на теб ти казах да си вървиш.

Сара се колебаеше — не искаше да остави Янси в този неприятен момент, но нямаше избор. Неохотно се заизкачва по стълбите, но не престана да слуша внимателно какво става долу.

— Коварството ти е съвсем явно, скъпа ми мащехо — изсъска Янси. — Нима завиждаш на младостта и невинността на Сара? Или те е страх, че прелестите й ще очароват баща ми?

— Ах ти, невъзпитан мелез! Баща ти ме обожава! Мога да го накарам да направи всичко за мен. — Маргарет лукаво се усмихна. — Даже да ми даде Каза Палома…

— Рог Dios! — изръмжа Янси. — Ще те убия!

С един скок той се озова до нея, грубо я хвана за раменете и я разтърси. Маргарет не преставаше да се смее и промълви:

— Ти не ме мразиш и все още ме желаеш — затова не ме оставяш на мира.

— Лъжеш се. От години единственото, което искам е да те хвана здраво за шията и да сложа край на проклетия ти живот.

Маргарет се приближи още повече към него и устните й спряха само на сантиметри от неговите.

— Лъжеш! Все още ме желаеш!

Янси изруга, отхвърли я от себе си и забързано излезе, като едва не събори слабия млад човек, който тъкмо влизаше. Щом го забеляза, Маргарет възкликна:

— Хайръм! Какво правиш тук по това време?

От мястото си горе на стълбите, където се бе скрила, Сара успя да разгледа новодошлия. Той беше около тридесет годишен, с хубаво бежово сако и кафяви панталони. Имаше приятна външност, правилни черти и светлоруса къдрава коса. Той запази равновесие, когато Янси профуча край него, погледна Маргарет и отвърна:

— Тази вечер работих до късно. Имам да говоря за много неща с господин Кантрел и когато разбрах, че се е върнал, реших да подготвя всичко за утре сутринта.

— Работиш, значи. Колко досадно!

Той леко се усмихна.

— Е, да. Аз съм управител и съпругът ви ми плаща, за да върша точно това.

Маргарет фамилиарно прокара ръка по ревера на сакото му.

— Колко скучно! Никога ли не забравяш задълженията си? — Тя прелъстително се усмихна и леко се наклони към него. После вдигна ръка и насмешливо я плъзна по лицето му, мърморейки: — Милият, благороден Хайръм! Ако поне веднъж забравиш скрупулите си и това, че съм жена на Сам, ще си толкова по-интересен… ще прекарваш с мен нощите си… — Устните й докоснаха неговите и тя бързо добави: — Ще правиш много по-забавни неща от това да висиш над скучните тефтери.

Нито един от двамата не забелязваше Сара, която ги наблюдаваше отгоре и която ахна, шокирана от безочието на Маргарет.

Хайръм сви устни и попита:

— Мислите ли, че съпругът ви ще оцени усилията ми?

Маргарет се наежи и в очите й се появи зъл блясък.

— Колко неприлично! Странно, фактът, че Ан има съпруг не ти пречи да се увърташ около нея.

Хайръм се изчерви и напрегнато произнесе:

— Зле тълкувате любезността на сестра ви към мен. Изпитвам най-искрено уважение към госпожа Шелдрейк — слава богу тя изобщо не прилича на вас.

— Тя прилича на мен повече от всеки друг и ти си глупак, щом не го забелязваш — изсмя се Маргарет.

— Може би — просто отвърна Хайръм. — Ако няма какво повече да ми кажете, мадам, аз ще тръгвам. Извинете ме.

— Ами ако не искам да те пусна? Ако искам например да се разходим навън?

— Ако това е вашето желание, аз разбира се с удоволствие ще ви придружа — отговори стегнато Хайръм.

— Хм, винаги учтивият служител! — каза остро Маргарет. — Чудя се какво ли ще направи Сам, ако му намекна за нечестните ти намерения към мен.

— Това е долна лъжа!

— Е, да… Но се питам Сам на кого ще повярва.

Хайръм сви юмруци.

— Янси е прав да ви нарича вещица! Нищо чудно, че толкова ви мрази.

— Ако не искаш да загубиш добре платената си работа в Магнолия Гроув, говори по-учтиво с мен — усмихна се подигравателно Маргарет. — В края на краищата мога да реша, че е време да наемем нов управител… просто да реша…

— Един ден ще отидете твърде далеч и се моля този ден да съм наоколо! — отвърна Хайръм, едва потискайки гнева си.

— Чудно как не се е намерил някой, който да ви даде урок, а в този момент мога и аз да го направя!

Внезапно Маргарет се умори да измъчва Хайръм и остро нареди:

— О, махай се! Не ме е страх от заплахите ти — и те са скучни като теб.

Хайръм надви яда си, официално се поклони и отвърна:

— Както заповядате, мадам.

Маргарет го изпрати със студен поглед и когато той се скри зад голямата врата, тя с доволна усмивка тръгна натам, накъдето се бе отправил преди това Янси.

Едва когато преддверието остана безлюдно, Сара се престраши да отиде до стаята си. Докато се събличаше, за да се пъхне в мекото пухено легло, мислите объркано кръжаха в главата й.

След половин час тя още се въртеше и не можеше да заспи накрая стана и се отправи към големия френски прозорец, който се отваряше към малко балконче. Излезе навън, вдъхна топлия нощен въздух с аромат на магнолия и усети как напрежението й се изпарява. След няколко мига се почувства по-добре и тъкмо се насочи обратно към стаята, когато чу гласове отдолу.

Веднага ги разпозна — бяха на Ан и Маргарет. Тя си помисли, че е научила предостатъчно за господарката на Магнолия Гроув — даже повече, отколкото би искала и пристъпи в стаята, защото не искаше да подслушва. Шокиращите думи на Ан обаче достигнаха съвсем ясно до нея и против волята си тя се спря на вратата.

— Том мисли, че детето, което носиш, е негово. Така ли е? — гласът на Ан беше съвсем равен.

За миг настъпи тишина, а после се разнесе звънкият смях на Маргарет.

— О, скъпа! Как си разбрала за това? Сигурно той се е почувствал виновен и ти е казал.

— Да, той наистина ми разказа за вашата връзка — преди няколко седмици. Бях много наскърбена, не отричам, но той се закле, че всичко е приключило и решихме да го забравим. Беше като обезумял, когато ми съобщи новината — казала си му, че бебето може да е негово. Аз му обещах да говоря с теб — в гласа на Ан зазвучаха горчиви нотки.

— Завиждаш ли? — отвърна Маргарет. — Или искаше ти да си бременна?

— Негово ли е детето? — повтори Ан.

Засрамена от себе си, Сара все пак слушаше със затаен дъх двете жени и си представяше хитрата усмивка, изкривила устните на Маргарет.

— Възможно е, но…

— Понякога се моля Янси наистина да те убие! — изсъска злобно Ан. — И често мисля да му спестя неприятностите!

— О, Ан! Хайде да не се караме! Зная, че ми се разсърди, когато измъкнах Сам изпод носа ти, но сега вече имаш Том, който е по-млад и далеч по-богат от Сам и също толкова красив. А за другото — та ти не го обичаш, омъжи се само заради парите му — тогава защо ми се сърдиш?

— Защото — рязко отвърна Ан — той е мой съпруг! И всичко, което му се случва, засяга мен и моето положение. Не ме интересува, че сте имали връзка — тя вече е приключила и той вече не е така сляп, за да не забележи каква си. Но твоята бременност го засяга; той се страхува Сам да не разбере, че детето наистина може да е от Том. — Ан замълча и Сара си я представи как се мъчи да се овладее. — Ако се разчуе, че ти носиш дете от Том, това ще разруши всичко. Знаеш, че той има шансове да бъде следващия съдия в Остин Каунти и ако вашата афера и възможното бащинство излязат на бял свят, клюките и скандалът ще развалят всичко. — После Ан продължи със странни нотки в гласа: — Той ще направи всичко, за да спечели този пост и те предупреждавам да не му пречиш!

— О, колко е досаден този разговор! Хайде да се върнем при господата.

Гласовете утихнаха, но грозните думи още звучаха в стаята на Сара и тя се опита да ги изтрие от съзнанието си, докато се мушкаше в леглото. „Бива ме само за подслушване“ — горчиво си помисли тя, вече легнала. Задиша равномерно и се опита да не мисли за порочната жена на Сам. След секунди сънена усмивка се появи на лицето й, тъй като споменът за Янси бе засенчил всичко останало. Миг по-късно тя вече спеше.

По навик Сара се събуди рано. Няколко минути тя остана в леглото, наслаждавайки се на комфорта, а после си спомни какво се бе случило снощи и въздъхна. Примирено си помисли, че няма смисъл да се радва на удобствата. Маргарет щеше да се намеси и тя повече нямаше да спи в тази стая.

Сара с удоволствие забеляза, че някой бе влизал и оставил на масата до леглото й сребърен поднос с димящо кафе в сребърна каничка и чиния топли кифлички със стафиди. Тя бързо привърши сутрешния си тоалет и след миг вече беше захапала една кифличка със златиста кора и отпиваше от кафето. Съзнателно се опитваше да не мисли за вчерашния ден. Като приключи със закуската, отново се погледна в огледалото, разтърси полите на поизмърсената от пътуването розова рокля, оправи косите си и излезе.

Независимо че беше рано, къщата изглеждаше необичайно тиха. Сара се спусна по стълбите и спря в преддверието, тъй като не знаеше накъде да тръгне. Реши, че не трябва да ходи там, където Маргарет не би искала да я види — тоест в цялата къща — и излезе да се поразходи навън.

Беше прекрасна утрин в края на април. Слънцето хвърляше златисти отблясъци, а небето бе ясно и наситено синьо, само едно-две малки бели облачета нарушаваха безкрайната синева. Сара безцелно скиташе из градините и полята. После забеляза недалеч от къщата павилион в романтичен стил и се насочи към него.

С усилие успяваше да задържи далече от себе си мислите за вчерашните събития. Твърдо бе решила просто да се порадва на тези кратки мигове. Докато вървеше към белия павилион с изящни капаци на прозорците, тя се убеждаваше, че няма смисъл да се тревожи напразно. Може би нещата щяха да потръгнат — в крайна сметка Маргарет може да е променила решението си…

Тя влезе в павилиона, озарен от слънчевите лъчи, които преминаваха през щорите. В средата на осмоъгълната стая беше поставена бяла масичка от ковано желязо, а до едната стена имаше широка, удобна пейка с разхвърляни по нея възглавници в ярки цветове. Сара разглеждаше с интерес и най-напред помисли, че петното синя коприна на пода е паднала възглавница. Тя заобиколи масата, за да я вдигне и замръзна на мястото си. Там лежеше не възглавница, а тяло с руси къдрици и порцеланово лице…

Обхваната от ужас, Сара се взираше в картината, открила се пред очите й. Нямаше грешка — в краката й лежеше Маргарет Кантрел, с ясните сини очи и великолепната рокля от синя коприна; Маргарет с една остра испанска кама, забита в сърцето…