ЧАСТ ВТОРАПОХИЩЕНИЕ НА СЪРЦЕТО

ГЛАВА ДЕВЕТА

Сара беше толкова смаяна от своеволието на Янси, че даже и когато той я натовари като чувал с картофи на седлото на един кон и я завърза за него — ритаща и увита в одеяла — тя не можеше да повярва, че той ще го извърши. „Няма да посмее“ — каза си храбро тя. Той само иска да я изплаши. Но след няколко минути конят тръгна и тя осъзна в какво положение се намира. Той я отвличаше! Щеше да я отведе в дел Сол!

Приглушен яростен вик се изтръгна от гърдите й и тя удвои усилията да се измъкне — като диво животно, попаднало в капан. „Няма да успее“ — мислеше си гневно тя. Не беше жестока по природа, но докато се опитваше да се освободи му пожела наум доста зловещи неща.

Въпреки незавидното си положение, Сара успя да се ориентира в обстановката. Янси беше обмислил всичко добре. Вече беше установила по звука, че конете са три — единия го яздеше Янси, вторият носеше нея, но имаше и трети. Може би товарен? Или в среднощното отвличане участваше и някой друг? Ако третият кон имаше ездач, то той трябва да беше много тих. Те се отдалечаваха от Магнолия Гроув и беше ясно, че Янси ни най-малко не се страхува, че някой ще вдигне тревога и ще ги преследва. С нарастващ гняв тя слушаше как той безгрижно си подсвирква и пришпорва конете. Трябваше на всяка цена да избяга! Не трябва да губи нито миг! Всяка измината миля я отдалечава все повече от свободата.

Непрестанните й яростни опити да се отскубне караха коня нервно да криволичи. Сара мрачно се усмихна. Добре! Нека Янси си има работа не само с капризна жена, а и с уплашен кон! Плътно увита в одеялата, тя не можеше да вижда нищо и не знаеше какво става около нея, но от поведението на коня и от успокоителните думи, с които Янси се опитваше да укроти обърканото животно тя заключи, че не му е лесно. След няколко бурни минути на диво мятане Янси спря коня и у Сара проблесна искрица надежда. Може би Янси е решил, че всичко това не си заслужава труда.

Надеждите й не се оправдаха. Тя усети, че Янси изравни коня си с нейния и я потупа по задните части.

— Знам че си ядосана, скъпа — весело и безгрижно започна той. — Но трябва да се примириш, иначе ще се принудя да направя нещо, което ще ти хареса още по-малко!

Тя му отвърна с глухо ръмжене и той леко се засмя.

— Знам, знам, че вече ти е омръзнало, но сама си си виновна за това, chica! — Той я убеждаваше като малко дете и Сара звучно скръцна със зъби. — И помни, че не ми остави никакъв избор — съвсем ясно ми даде да разбера, че това е единственият начин да те заведа в дел Сол. Какво друго можех да направя в този случай?

Въпреки че беше заглушен, отговорът на увитата фигура не будеше никакви съмнения относно характера си. Огрян от лунната светлина, Янси се усмихна.

— Е, ще трябва малко да почакаш, докато успееш да осъществиш това, което си замислила за мен. Сега се успокой, не ми създавай повече трудности и цялото това пътуване ще е по-лесно и за двама ни. И не ме принуждавай да спирам повече — добави спокойно той, без следа от веселото настроение. — Ако ми създаваш повече трудности, ще ти сторя нещо, което ще ти хареса още по-малко.

Заплахата беше явна и с горчива въздишка Сара си наложи да се отпусне. Поне засега Янси държеше положението в свои ръце и тя щеше да си докара само неприятности, ако продължаваше да упорства. Не й беше лесно покорно да приеме поражението, но спря да се мъчи да се освободи и се опита да се нагласи по-удобно върху седлото.

За съжаление в ездата оттук нататък нямаше нищо приятно. Янси очевидно държеше да изминат колкото се може повече път докато се зазори и въпреки че трябваше да води и другите два коня, успяваше да поддържа много бърз ход.

Отначало не беше много зле, но след няколко часа непрекъсната езда Сара се чувстваше като пребита, сякаш беше паднала надолу по някаква стълба. Всеки сантиметър от тялото й я болеше и тя беше сигурна, че ще има синини в продължение на седмици. Но сега мислеше за по-належащи неща. Нуждата да облекчи тялото си я накара да се размърда. Знаеше, че няма да издържи дълго и извика към Янси с надеждата, че той ще успее да я чуе въпреки одеялата и конския тропот.

За щастие конете спряха, а Янси слезе и застана до коня й. С пестеливи, бързи движения той я отвърза от седлото и я свали на земята. Краката й не я държаха и когато той грубо махна одеялата, тя политна към него.

— Предупредих те, че ако ме накараш да спра, ще те накарам да съжаляваш! — мрачно каза той.

Поемайки големи глътки свеж въздух, Сара бързо изрече:

— Ти не разбираш! Аз трябва… — Тя се изчерви и промълви едва чуто: — Аз трябва да… Аз… — Срамежлива по природа, тя ужасно се смути, че трябва да признае нуждата си и го погледна умолително.

Янси веднага разбра и сви устни.

— Съжалявам, chica. Трябваше да спра по-рано. — Той я погледна изпитателно и спокойно продължи: — Можем да постъпим по два начина. Или ще ми дадеш честна дума, че няма да избягаш, ако те пусна сама, или… ще дойда с теб. Кое избираш?

Нуждата я караше да бърза и със зачервено от обида лице тя едва чуто изрече:

— Кълна се! Няма да избягам! — И без да чака потвърждение тя се мушна в храстите.

Янси търпеливо чакаше.

— По-добре ли си? — попита я меко той, когато тя се появи след няколко минути.

Сара се изчерви още повече. Кимна с глава, послушно се запъти към коня и застана безмълвно до него. Янси се приближи със завивките и тя трепна, но беше очевидно, че няма да се съпротивлява.

Огряна от бледата луна, с гъста коса, спускаща се по раменете и стройно тяло, очертано от закърпената муселинена рокля, тя изглеждаше толкова измъчена, че Янси усети болка в сърцето си.

— Ако обещаеш да не създаваш неприятности, няма да те връзвам повече — каза й той сърдито.

Тя го погледна с благодарност и той я повдигна и внимателно я постави на седлото, ругаейки се наум за глупостта си. После строго я изгледа и добави:

— Един звук, едно движение — и пак ще те вържа, разбра ли?

Тя кимна с широко отворени зелени очи и като че ли не можеше да повярва, че няма да се наложи повече да понася задушаващите я одеяла. Янси промърмори нещо и започна да наглася стремената на коня й.

Тя не беше облечена като за езда и това пролича още щом Янси докосна босите й стъпала. Той се намръщи. За миг задържа ръцете си върху тях, а после въздъхна, тръгна към товарния кон и дълго рови в един от вързопите.

— Слез от коня и сложи това — сухо й нареди той, когато се върна. — Нямам намерение скоро да спирам, а със сегашното си облекло ще привличаш погледите на хората ако срещнем някого.

„Това“ бяха ботушите й, сламена шапка с широка периферия, износена къса басмена рокля и чифт момчешки панталони до коленете. Тя сви устни, а подозренията й, че поне един човек от Магнолия Гроув е съдействал на това пъклено дело, се засилиха. Тя грабна дрехите от ръцете му, обърна се с гръб към него и под скромното прикритие на нощницата нахлузи панталоните и ботушите. После се поколеба за момент, защото за да облече роклята трябваше да свали нощницата. Смутено погледна през рамо и видя, че Янси я наблюдава развеселен. После промърмори нещо доста неподходящо за една дама и пак му обърна гръб. Пое си дълбоко дъх, със светкавично движение съблече нощницата и се пъхна в роклята.

Пред очите на Янси се мярнаха белите, нежно заоблени рамене, изправения гръб и тънката й талия, а после басмената рокля скри прелестите й от очарования му поглед. За миг той задържа погледа си върху задните й части, изящно подчертани от късите панталони. Сара се извърна към него и забеляза как той открито разглежда тялото й.

— Надявам се, че си се забавлявал! — ледено произнесе тя. Той се засмя и й подаде широкополата сламена шапка.

— О, разбира се, скъпа! Наистина!

Прекалено ядосана за да му отговори, Сара нахлупи шапката и грациозно възседна коня. Пришпори го в галоп без определена мисъл. Янси уплашено извика и се спусна към своя кон. Само за миг Сара осъзна, че това беше шансът й за спасение; че няколкото ценни мига, в които Янси ще се забави докато се качва на коня си, могат да й върнат свободата. И ако нейният кон е по-бърз… Развълнувана, тя пришпори коня и когато животното се впусна в див галоп, от гърлото й се разнесе лек смях. Тя ще му покаже! Изпадна във възторг но изведнъж си помисли, че не е избрала правилно момента — не знаеше къде се намира и накъде трябва да тръгне, а от Янси, чийто кон вероятно бе по-бърз, я деляха само секунди. Тя чуваше тропота на копитата зад себе си и с всяка минута се уверяваше все повече, че той ще я настигне. А още по-лошо беше, че му бе дала дума да не бяга. След тази рискована постъпка беше много вероятно да прекара остатъка от пътя овързана в одеялата.

Тя не си даде повече време за размисъл, рязко дръпна юздите, а конят изцвили и се изправи на задните си крака. Сара не беше особено добър ездач, но успя бързо да се прилепи към него, молейки се да не падне назад и да я убие. Забравила за Янси, който спря коня си не толкова драматично, Сара няколко мига се бори да усмири животното.

Щом конят се успокои, Янси приближи с мрачно лице и взе юздите, които тя стискаше в ръка.

— За какво беше всичко това? — гневно попита той, мъчейки се да прикрие ужаса, който го бе пронизал когато конят й се изправи назад и тя изглеждаше толкова малка и беззащитна на седлото.

Сърцето на Сара възвърна нормалния си ритъм и тайно доволна, че опасният миг е отминал, тя го погледна и отвърна с обезоръжаваща искреност:

— Забравих, че ти обещах да не се опитвам да бягам.

Янси объркано се втренчи в нея за няколко секунди, а страхът постепенно го напускаше. Накрая, когато тя беше вече убедена, че пак ще я завърже, той само се намръщи и ледено каза:

— Не забравяй повече!

За щастие товарният кон ги бе последвал и Янси го хвана без проблеми. Те отново потеглиха — конят на Сара послушно вървеше до този на Янси, а товарният — малко зад тях.

Сара никак не беше доволна от положението си, но се радваше, че язди коня, а не се поклаща безпомощно, увита в огромните одеяла и завързана за седлото. Радваше я и това, че дрехите й сега бяха по-подходящи, въпреки че й беше странно да няма под тях риза или поне кюлоти. Стегнатият й бюст и тънката талия нямаха нужда от корсет, който да подчертава формите им и тя често си го спестяваше, но пък и без риза и кюлоти! Чувстваше се особено, почти неприлично и усещаше как гърдите й повдигат басмената рокля и как късите панталони прилепват към бедрата и задните й части. Тези усещания я объркваха и я караха да мисли за тялото си по начин, който й беше непознат.

Луната се беше скрила; скоро щеше да се зазори и беше станало по-светло. Сара любопитно се огледа наоколо. По изгряващото слънце определи, че се движат на северозапад, но въпреки че не бяха на повече от петнадесетина мили от Магнолия Гроув, пейзажът й бе непознат. Бяха оставили цивилизацията зад себе си и бяха навлезли в дива пустош. Местността приличаше на необработваемите земи край Магнолия Гроув — величествени дъбове, магнолии, орехови дървета, лози във всички оттенъци на зеленото и разпръснати между тях храсти. Сред тревите пищно цъфтяха диви пролетни цветя във великолепни нюанси на синьо, розово й жълто. При други обстоятелства Сара щеше да се чувства прекрасно.

Те продължаваха да яздят на северозапад и когато слънцето се издигна високо в яркосиньото небе, Сара осъзна колко полезни са свободните дрехи и широкополата шапка. Денят беше горещ и влажен, но Янси не даваше знак за спиране. Все пак той й беше подал голям сандвич със сирене и манерка с вода. Конете спираха единствено да пият вода от малките поточета и рекички, често срещащи се из тези земи. Сара беше разочарована, че не задминават никакъв конник или каруца и въпреки че през цялото време се оглеждаше крадешком, не забеляза човешко присъствие. Тя сви устни. Не можеше да разбере защо Янси поиска думата й, че няма да избяга — тук очевидно нямаше никой, при когото да отиде!

Те спряха да починат едва следобед. Сара не беше свикнала да язди; всяка частица от тялото й я болеше и тя слезе от коня с искрено облекчение. Краката й се бяха вдървили и след толкова часове езда тя пристъпваше несигурно и се чувстваше някак странно отново върху твърда земя.

Янси беше избрал приятно място за отдих. Недалеч бълбукаше поточе, за конете имаше трева в изобилие, а дъбовете хвърляха примамливо хладна сянка. Във въздуха монотонно жужаха насекоми и изтощена от безсънието и драматичните събития, Сара с благодарност се отпусна върху меката пролетна трева, хвърли настрана шапката и се отпусна за пръв път откакто Янси я бе събудил в спалнята й през нощта.

Без да обръща внимание на Янси, който правеше временния бивак, Сара затвори очи и само след миг дълбоко спеше. Когато усети ръката на Янси леко да разтърсва рамото й, тя реши, че са минали само няколко минути. После отвори очи и осъзна, че е спала няколко часа, тъй като слънцето се бе спуснало ниско на хоризонта. Погледна сънливо към Янси, който лежеше до нея на тревата, подпрял се на лакът. Разсеяно забеляза наболата черна брада, покриваща страните му и загатнатата умора в бръчиците около блестящите златистокафяви очи с дълги ресници. Без да съзнава колко е привлекателна, Сара лежеше и невинно се взираше в него, а чудните й очи излъчваха мек изумруден блясък и меднозлатистата й коса бе очарователно разпиляна около лицето.

Янси си помисли, че никога в живота си не е виждал по-прелестна картина; инстинктивно протегна ръка, плъзна я по бузата й и обърна лицето й към себе си, за да я целуне. Топлите му устни се движеха леко и с всяко докосване се задържаха по-дълго върху нейните, като постепенно усилваха деликатния натиск.

Беше като сладко мъчение и за двамата — ръката му, която нежно галеше лицето й и устните, които упоително лениво я целуваха. Опиянена от тези възбуждащи целувки, Сара се остави на вълните на желанието, на пробудената от изкушаващите ласки чувственост. Това не бе внезапно избухващата дива страст на предишните им целувки, а неуловимо изпълващо я усещане за собственото й тяло, за лекото напрежение в гърдите, за присвиването на стомаха и сладката топлина между бедрата, която достигаше до всяка фибра на тялото й.

Неусетно бе обгърнала с ръце шията му, а тънките й пръсти си играеха с черната му коса; в един безкраен миг като че ли й бе достатъчно да усеща как тъмните къдрици се увиват около пръстите й, а медените му устни замайващо я целуват. Но топлината все по-силно заливаше тялото й и Сара бе обзета от смътно нетърпение. Внезапно й се прииска той да я целува както преди, да усети твърдостта на устните му и вкуса на езика, който ще се плъзне в устата й…

Тя неспокойно се размърда, притисна между пръстите си тъмните кичури коса и леко изстена, когато той отново я целуна без да й даде това, което тя очакваше. Сара не изчака той да вдигне глава; пръстите й се свиха и за свое удивление тя се чу как прошепва, останала без дъх:

— Целуни ме, Янси! Наистина ме целуни!

Янси издаде приглушен стон и притисна устните й без следа от предишната нежност, а езикът му се вмъкна във влажната дълбина между тях. Целуваше я пламенно като все повече отпускаше тялото си надолу, докато накрая почти легна върху нея.

Сара прие тежестта на тялото му, усещайки възбудено как гърдите й се допират до него, а езикът му, намерил нейния, я пронизваше с огнени стрели и я караше да се извива в изнемога. Тази жажда се появи у нея толкова постепенно и неусетно, че тя даже не забеляза промените в тялото си, не усети кога кръвта й диво запрепуска във вените, нито настойчивите желания на плътта. Тя беше твърде невинна, за да знае колко непреодолимо завладяваща е тази възбуда. Вълшебните целувки на Янси сякаш я бяха уловили в капан и тя безпомощно се отдаде на страстта, жадувана от горещата й плът.

Всички пречки помежду им изчезнаха; съществуваше единствено този момент — сладкият, упоителен момент, когато лежаха на меката трева, дъбовете хвърляха хладната си сянка върху телата им и Янси страстно я притискаше в прегръдките си. Странната клауза в завещанието на Сам, ужасяващото тълкуване на Янси, даже грозното похищение бяха забравени — съществуваха само топлината на тялото му, сладостният плам на целувките му и вкусът му върху езика й…

Даже ръката му, спуснала се върху гръдта й, не наруши чувствената магия и тя потръпна, когато той прокара пръстите си върху нея и леко докосна набъбналото зърно. Той се отпусна между краката й — това изглеждаше най-естественото нещо на света, а устните му последваха ръката му, възбуждащо се сключиха около зърното и тя удовлетворено изстена.

Мисълта й беше парализирана и Сара се бе оставила на чувствата на неопитното си тяло, всеки нерв от което я тласкаше към една цел и тя не беше способна да го спре. Смътно усещаше, че Янси диша учестено, че движенията му стават все по-нетърпеливи и това някак странно усилваше възбудата и първичните импулси, които властваха над нея.

Тя не се възпротиви, когато пръстите му разкопчаха роклята й и откриха голотата й; после той свали и своята риза и притисна силното си здраво тяло до напрегнатата й гръд, а тя само въздъхна със задоволство и се прилепи до него. Докосването до обраслата с гъсти черни косми гръд й се стори безкрайно възбуждащо и Сара се мъчеше да уталожи напрежението в гърдите си като се извиваше в невинна самозабрава, притиснала се до него.

Янси внезапно се отстрани от нея, промърмори нещо неразбрано и захвърли настрана последните остатъци от дрехите си. Великолепното му тяло прикова погледа на Сара. Тя не можеше да откъсне очи от него и с искрен възторг се взираше в прекрасното лице, широките рамене, силните гърди, тънкия кръст и аристократично издължените крака. Но вниманието й бе погълнато от гледката на възбудената му мъжественост. Янси беше наистина чудесно сложен… навсякъде, но Сара, която никога не бе виждала възбуден мъж, не можеше да оцени колко щедро го бе дарила природата. Тя просто го наблюдаваше със странно вълнение и се разтърсваше от тръпки на страх и очакване.

Нито за миг не й хрумна да спре това, което ставаше между тях; то изглеждаше неизбежно, естествено последствие на магнетичното привличане, появило се в мига, когато той я целуна за пръв път на стълбите в Магнолия Гроув преди толкова много години. Всяка мечта, всяка мисъл, изпълнена с копнеж по него водеха до този момент и силна тръпка я прониза когато осъзна, че след няколко мига силното му тяло ще се слее с нейното, че тя ще му принадлежи и животът й вече няма да бъде същият…

И все пак тя не направи нищо, за да го предотврати — не можеше. Тялото й изгаряше в неутолимо желание, всяка негова фибра го зовеше и я тласкаше в ръцете му. Когато той отново легна на тревата до нея, тя се устреми към него без задръжки; протегнатите й ръце жадуваха да го докоснат, а устните й нетърпеливо се разтваряха в очакване на страстна целувка. Обладана от стихийните желания на тялото си, тя не се смути даже когато Янси нервно отстрани и последните й дрехи — искаше той да я открие, да разглежда тялото й, искаше да види как чудните му кехлибаренозлатисти очи потъмняват от неутолимо желание…

Янси пиеше със замаян поглед прекрасното гъвкаво тяло пред себе си и чувстваше, че гърлото му се свива, но жаждата, която го изгаряше, се примеси с неочаквана нежност. Сара беше възхитителна — лежеше отмаляла върху зелената трева, с бледа кожа с цвят на алабастър, с гърди, чиито втвърдени зърна бяха като пролетни ягоди, а между стройните бедра проблясваше меднозлатистият триъгълник, формите на тялото й бяха изящни, гърдите — малки, но твърди и закръглени, талията — тънка, ханшът — приятно заоблен, а краката… Погледът му се задържа за миг върху тези изящно оформени крака, представяйки си как се отпуска между стройните бели бедра…

Той изстена, наведе си към нея и страстно я целуна, а езикът му проникна в устата й, превзе я и я подчини, както Янси скоро щеше да направи с тялото й. Но целувката не му беше достатъчна; той искаше да вкуси всяка частица от тялото й, да познае аромата й, да отгатне плътта й и същността, която я правеше Сара. Устните му очертаха огнена линия по гърдите й и ги покриха с горещи, жадни целувки, а ръцете му се плъзгаха по стройното й тяло, изучаваха извивките му и опознаваха мекотата на плътта му. Движенията му ставаха все по-нетърпеливи и той не задържаше за дълго вниманието си върху никоя част от тялото й, докато не се принуди да потърси още по-силна съблазън. Тя му харесваше и го възбуждаше както никоя друга жена до този момент. От гърлото му се изтръгна възторжена литания.

— Ах, mi amiga, толкова си preciosa, толкова нежна… — Той леко я ухапа, а ръцете му покриха набъбналите й гърди и той прошепна: — Тялото ти има вкус на нектар… Мога да те изям, да те погълна вътре в себе си, така че никога да не можеш да избягаш… — Намерил устните й, той я целуна с пламенно нетърпение.

Сара посрещна с облекчение жадните му целувки, отпуснала се по вълните на желанието и безпомощно извиваше тялото си към него, галейки широките му рамене и силните му ръце. Той неуморно се движеше върху нея, сплел крака с нейните и топлината му я изгаряше, а допирът на ръцете му я караше да копнее за нещо непознато до този момент. Той плъзна нетърпеливо пръстите си надолу по тялото й и ги задържа за миг върху бедрата й, преди да ги разтвори и да потърси меднозлатистия триъгълник между тях.

Страх, примесен с наслада изпълни Сара, когато той леко докосна нежната плът, която откри там. Той си играеше с нея, пламенно целуваше устните й, а пръстите му създаваха неописуемо усещане, което се разпростираше на вълни по цялото й тяло и тя в самозабрава се извиваше в ръцете му, докато болезненият копнеж на тялото й стана почти непоносим. Реакцията й изтръгна от него доволно стенание и той плъзна устните си върху зърната на тръпнещите й гърди, а езикът и зъбите му продължиха да разпалват буйния опън, който я караше да реагира така необуздано.

Сара изгаряше от страст; плътта й отчаяно желаеше — не, копнееше — за освобождаване от усещанията и чувствата, които бушуваха в нея и я разтърсваха, целувките й станаха по-нетърпеливи и по-пламенни, а ръцете й се плъзгаха по тялото на Янси с необуздано вълнение. Когато Янси спусна ръката си по-навътре и измъчващите му пръсти потънаха в топлата й влажна плът, във въздуха се разнесе приглушеният й вик на първична наслада и тя се раздвижи в изнемога.

— О, боже! О, боже! — извика тя едновременно уплашена, и възторжена от това, което става с нея. — Не мога повече! Какво правиш с мен?

— Правя любов с теб, mi amiga — дрезгаво отвърна Янси, целувайки ъгълчето на устните й, без да спре нито за миг движението на измъчващите я пръсти. — Подготвям тялото ти за моето! Карам те да усетиш огъня, който гори в мен… — Устните му намериха гръдта й и нетърпеливо се сключиха около зърното й. — Толкова си красива — прошепна той. — Толкова топла и желана, толкова… — той въздъхна, сякаш не му достигаха думи и я целуна, а езикът му отново вкуси сладостта на устните й.

Чувствайки се изцяло покорена от него, с тяло, тръпнещо от силата на еротичните желания, в чиято власт беше, тя се извиваше под ласките му, най-голямата наслада от които идваше изпод лениво движещите се пръсти на ръката му. Тя плъзгаше все по-нетърпеливо ръце по широките му плещи и по гърдите му, като всеки път ги спускаше по-надолу…

Когато най-накрая го докосна и почувства топлината и големината му, Янси изстена дълбоко.

— Стига! — промърмори той. — Стига! И аз не мога повече! Подлудяваш ме, скъпа! — той внезапно се изправи, разтвори бедрата й и бавно се отпусна между тях.

Сара затаи дъх и се взря с широко отворени очи в лицето му. Това искаше тя, за това жадуваше тялото й и все пак не можа да потисне тръпката на страх и вълнение, която я разтърси, когато той се намести между бедрата й и започна постепенно да се вмъква в скритата топлина между тях. Инстинктивно се вцепени и вдигна ръце пред гърдите си, за да се предпази, но Янси като че ли отгатна страха й, промуши пръстите си между телата им и започна нежно да я гали, хладнокръвно разпалвайки огъня, който я караше да забрави всичко друго, освен сегашния миг.

Въпреки неутолимото желание, което го изгаряше, Янси я облада внимателно. Направи го инстинктивно; нещо у Сара го караше да сдържа страстта си и някаква вътрешна мъдрост го подтикваше поне отчасти да овладее острата нужда да я притежава, а това направи сливането им бавно и незабравимо и за двамата.

С нежност, на каквато не мислеше, че е способен, той подготвяше тялото й да го приеме. Бавно, сантиметър по сантиметър, той се плъзгаше в нея, а натискът на топлата й копринена плът върху възбудения му член го караше да стиска зъби и да се бори с желанието да потъне дълбоко в нея с едно единствено необуздано движение. С притворени очи и отметната назад глава той се бе съсредоточил върху това, което правеше, вкусвайки всеки разтърсващ миг, но когато достигна бариерата, доказваща девствеността й, той отвори очи в недоверчиво учудване.

Усещането как плътта й се слива с неговата, как тялото й се разширява, за да го пропусне в себе си, накара Сара да потръпне от странна нежност към него. Обвила с ръце шията му, със замечтан израз в очите и гърди, които се притискаха до неговите, тя го приемаше нетърпеливо и внезапната болка я изненада.

Без да продумат, те се гледаха дълго, а после в кехлибаренозлатистите му очи проблесна нещо — нещо жестоко и ликуващо. Той тържествуващо се усмихна, устните му силно притиснаха нейните и после неумолимо преодоля бариерата, за да я притежава изцяло.

Проникнал дълбоко в нея, Янси се опиваше от победата си, налагайки си да не помръдва и да не се замисля върху въпросите, които напираха в него, а просто да остави това безценно завоевание да се запечата необратимо в съзнанието му. Не успя обаче дълго да остане неподвижен, тласкан от първичното желание да продължи. Имайки предвид състоянието й, той се мъчеше да се сдържа и с отчаяно усилие се овладя, налагайки си бавни, лениви тласъци и така несъзнателно увеличи сладостта на момента и удължи насладата им.

Янси я беше обладал толкова внимателно, че болката на Сара бе изчезнала изведнъж. Беше останал само лек дискомфорт, който намаляваше с всяко безкрайно внимателно движение на едрото тяло на Янси вътре в нея. Тя с готовност се бе оставила той да я подчини, отпусната под силата на тялото му, под гърдите му, които притискаха нейните и под ръцете му, които бяха обхванали задните й части и я придържаха, докато той отново и отново потъваше в топлите й дълбини. Тя беше така погълната от усещането за тялото му, за вкуса на плътта му, от аромата на мускус, от възхитителните неща, които правеше с нея, че когато той изведнъж се вцепени и извика с глух, измъчен глас името й, топлата вълна на удоволствието, която избухна в нея, я изненада.

Сара отвори широко очи от учудване; тръпките на тялото й привлякоха цялото й внимание и тя едва усети как Янси се отпусна до нея, закрил лицето си с ръце. Когато бе проникнал в нея това й се стори най-вълнуващият момент, който някога е преживявала; усещането, че се движи вътре в нея бе също толкова възбуждащо, но после… Странна усмивка на задоволство се изписа на устните й. „Хм-м-м, другото беше просто блаженство!“ — реши замечтано тя, протягайки се като котка.

Движението й накара Янси да се обърне и без да обръща внимание на голотата си, той се подпря на лакът и се загледа в нея. Загорялото му лице беше безизразно и без следа от предишната страст.

— А сега ще ми обясниш ли какъв брак сте имали с баща ми? — рязко попита той.

ГЛАВА ДЕСЕТА

Задоволството на Сара в миг се изпари и тя се изчерви. Действителността се стовари като гръм върху нея и в съзнанието й отчетливо изплуваха предишното недоверие и враждебността между тях. С неприятно усещане в корема тя осъзна каква лудост е да забрави, че Янси е неин неприятел, че той не й вярва и я подозира в най-долни намерения за брака с баща му. Той беше неин похитител и по гърба й полазиха ледени тръпки, когато се сети, че любовта им може да е била добре обмислен ход от негова страна. Той се беше заклел, че ще бъде баща на децата й. Вероятно е съвсем права да подозира, че това, което за нея е откритие, за него е просто средство за постигане на целта.

Вълна от срам я заля; тя седна и грабна късата басмена рокля, която лежеше на тревата. С треперещи ръце я придърпа към себе си, съзнавайки че скрива само малка част от голото си тяло. Янси язвително се усмихна.

— Не е ли късно за такава скромност?

Сара се зачерви още повече и смутено промълви нещо, търсейки с поглед панталоните си.

Янси ни най-малка не се притесняваше от голотата им и дръпна с рязко движение роклята й.

— Por Dios! Разкажи ми за брака ви! — настоя той. — Защо беше още девствена? Каква черна магия си направила на баща ми, за да го държиш далече от леглото си?

Сара умолително погледна смачканата рокля в ръката на Янси.

— Ами… ами ние така решихме — промърмори тя. — Моля те, дай ми дрехите!

— Не! — избухна Янси. — Какво е това обяснение, по дяволите — „ние решихме“? Какво си сторила на баща ми, за да се съгласи с такова неестествено положение?

— Той искаше така! — гневно отвърна тя, мъчейки се да изтръгне роклята си.

Янси дръпна ръката си и без усилие парира опитите й да я достигне.

— „Той искал“ — с недоверие възкликна той. — Лъжеш! Когато се е оженил за теб, баща ми е бил здрав, жизнен мъж и нищо не би го спряло да консумира брака ви.

Сара се примири, че няма да получи дрехите си, докато не му разкаже по-подробно за странния си брак със Сам. Тя въздъхна и започна:

— Ние с баща ти се обичахме, но не по начина, за който си мислиш. От мига в който го видях за пръв път, Сам непрестанно се грижеше за мен като за дъщеря и никога не е правил и най-слаб намек за друго чувство, а аз… — Сара замълча и очите й се напълниха със сълзи, когато си спомни колко мил и внимателен беше Сам с нея и колко много й липсваше. — Постепенно свикнах да мисля за него като за баща. Безспорно той се грижеше повече за бъдещето ми от Матю — сухо се усмихна тя и смело погледна намръщения Янси. — Независимо какво си мислиш, аз го чувствах като баща и го обичах както дъщеря обича баща си.

Янси изсумтя.

— И точно защото те е обичал като дъщеря, затова ли се е оженил за теб?

Огорчена, Сара рязко отвърна:

— Да, за това! Той искаше да е сигурен, че ако му се случи нещо през войната, аз ще имам с какво да живея. Каза ми, че е искал да ме осинови, но събитията са се развили твърде бързо и за времето, което му оставало до заминаването, можел само да се ожени за мен. — Сара не издържа презрителния поглед на Янси и сведе очи. Гласът й стана съвсем тих. — Отначало това трябваше да е брак по споразумение и нито един от двамата не искаше да го превръща в нещо друго. Оженихме се само защото Сам искаше да напусне Магнолия Гроув, спокоен за моето бъдеще в случай че загине. — Очите й потъмняха от вълнение. — Той ме молеше да се оженя за него! Най-напред идеята ме шокира и аз отказах, но после осъзнах, че мога да успокоя мислите му само по този начин. Бяхме решили да анулираме брака щом той се върне от войната, но тогава той вече умираше… — На гърлото й заседна буца и тя бързо продължи: — Бракът имаше за цел само да ми даде сигурност и това показва колко прекрасен и щедър човек беше баща ти. Това че се ожени за мен, беше един великодушен жест от негова страна!

Янси я стрелна насмешливо с очи.

— Трогателна история, но не й вярвам.

Сара ядосано вирна брадичка.

— Добре! — изсъска тя. — А според теб какво се е случило?

Янси стисна устни и се приближи към нея.

— Аз смятам — започна спокойно той, а в гласа му се усетиха заплашителни нотки — че ти си предложила брака. Че само ти си мислила за бъдещето си и си се подсигурила по единствения възможен за теб начин ако той умре, някой друг да се погрижи за теб.

— Това изобщо не е вярно! — възмутено отвърна Сара. — Ти едва ме познаваш — как можеш да си помислиш такива долни неща за мен?

Янси горчиво се засмя.

— Забравяш, че съм имал работа с такива като теб. Едва не се ожених за една жена, с която много си приличате. Въпреки че тя не излъчваше твоята безпомощна невинност, Маргарет много добре знаеше накъде върви!

— Аз не съм като Маргарет! — ожесточено отвърна Сара. — Аз обичах баща ти! Исках той да е щастлив и да му осигуря утеха, когато трябваше да ме остави сама в Магнолия Гроув.

— И естествено никога не ти е хрумвало, че като се омъжваш за него, всъщност мислиш за себе си!

Поразена, Сара го гледаше виновно, без да може да промълви дума. Тя наистина бе мислила какво ще означава това да бъде вдовица на Сам и щеше да е долна лъжа да отрече, че не се е грижила за собственото си бъдеще. Но това не беше основният й мотив, болезнено разсъждаваше тя. Тя никога не бе си представила, че е възможно да се омъжи за Сам, но той толкова настояваше! Нищо лошо не бе сторила!

— Така е, чрез женитбата с баща ти аз си осигурявах бъдещето — призна накрая тя. — Щях да съм последната глупачка, ако не го бях осъзнала. Особено след като Сам го изтъкваше като мотив за брака ни!

Върху красивото лице на Янси се бе изписала открита неприязън и той я гледаше намръщено.

— Ето какво ще ти кажа — ти си дяволски умна и много по-съобразителна от Маргарет! — унило се засмя той. — Тя никога не би си признала грешките, но ти — ти го правиш с толкова измамна искреност, че всеки друг би бил обезоръжен!

— Но не и ти.

Кехлибарените му очи се сведоха към голото й тяло.

— О, не. Не и аз, госпожо. Както вече споменах, Маргарет ми показа колко разочарования може да донесе една пресметлива жена — даже и такава малка кучка с прекрасно личице като теб!

Долната устна на Сара трепна издайнически, но тя примигна, за да отпъди сълзите.

— Ясно ми е, че щом си си съставил такова мнение за мен, няма какво повече да говорим — изрече тя със спокойствие, което и струваше доста усилия. — Но, кажи ми — щом съм такова презряно същество, щом съм порочна като Маргарет, как може да искаш да стана майка на децата ти? — Тя срещна погледа му без да трепне. — Нали такава беше целта на това, което направихме? — Сълзите и терзанията надделяваха над желязната маска, която си беше наложила и тя припряно продължи: — Нали това беше част от плана ти? Причината, заради която ме отвлече? Нали трябва да нося твое дете, така че Каза Палома да принадлежи на човек, във вените на когото тече кръвта на рода Алварес? — гласът й леко потрепера. — Ти хладнокръвно ме прелъсти — трябва да си го обмислил много добре, но как тогава смееш да ме наричаш пресметлива? Твоите мотиви не се различават много от това, в което ме обвиняваш!

Янси я сграбчи за раменете и я разтърси.

— Никога нищо не съм планирал! Освен да те заведа в дел Сол!

— О, искаш да ме убедиш, че това, което стана, беше случайно? И че не си целял аз да забременея? Че не се надяваш от това да се роди дете?

— Demonio! Изобщо не беше така! Никога не съм си помислял… — той замълча и я погледна навъсено. — Исках само да спрем и да си починем. Ти си на седлото почти от полунощ и когато стигнахме дотук, аз си помислих… — той се намръщи още повече. — Помислих си, че ще е добре да си починеш, преди да продължим нататък.

— Това ли било? — спокойно попита тя. — И не си имал намерение да ме прелъстиш? Нито пък мисълта да се любим ти е минавала през главата?

Той промърмори някаква ругатня и отново я повали на тревата. Доближи загорялото лице и устните си на няколко сантиметра от нейното.

— Ах, ти, малка магьоснице! Знай, че откакто те целунах в кабинета на Сам, не съм мислил за нищо друго освен да те любя!

Той грубо я целуна, като че ли беше сърдит, но дали на нея или на себе си, Сара не можеше да разбере. Тя знаеше само, че е опасно да му позволи да я целува и че трябва да го спре. Опита да се изплъзне, но той беше по-силен и твърдо решен да получи това, което иска и тя не успя да отблъсне топлото му, мускулесто тяло, което я притискаше към земята. Устните му я търсеха, а езикът му се опитваше да се вмъкне в устата й.

Сара замаяно се бореше и отчаяно се мъчеше да го спре, преди да е станало твърде късно. Накрая тя успя да промуши лакътя си между телата им и извърна главата си настрана.

— Престани! — извика тя. — Не прави нещата по-лоши, отколкото са!

И двамата дишаха учестено и известно време се взираха един в друг с почти допрени лица. Желанието, замъглило погледа на Янси, постепенно угасна и той изкриви устни в горчива гримаса.

— И сега не мислех, че… Аз… — полуядосано, полуобъркано изражение се появи на лицето му. — Когато съм до теб не мисля за нищо друго освен за това колко сладки са устните ти и как ми се иска да се слея с теб… колко мека и жарка ще е плътта ти, какво удоволствие ще ми доставиш. — Той замълча, погледна я втренчено и продължи с пресипнал глас: — Сара, трябва да ми повярваш — никога не съм мислел, че това ще се случи. — После почтеността го накара да добави: — Поне не сега. Не тук и не по такъв начин. Аз наистина смятах само да си починем. Повярвай — събудих те само за да ти кажа, че е време да тръгваме. Не съм искал да те целувам… — Очите му се спряха на устните й и той преглътна. — Просто така се случи… Не съм го предвиждал. Ти беше толкова очарователна, толкова неотразима — исках да те целуна само веднъж, но… — Той се наведе и допря устни до ъгълчето на устата й. — А като те целунах, вече не можех да спра… желаех те. — Той бавно я целуна отново и дрезгаво прошепна: — И пак те желая… сега…

Целувките му бяха вълшебни, но Сара знаеше, че не се ли измъкне преди желанията на тялото й да са я влудили, после нямаше да има смисъл. Тя се изтръгна от прегръдката му и скочи на крака. Избягваше да поглежда към изкушаващото му тяло и като събра припряно дрехите си, се спусна към близкия поток. Пусна дрехите на земята и се потопи в бързите му води, радостна, че той се оказа по-дълбок, отколкото изглеждаше. Затоплената от слънцето вода стигна почти до кръста й. Тя инстинктивно поиска да измие от себе си следите от сливането на телата им, като че ли като премахнеше външните доказателства, щеше да заличи и случилото се. Отново и отново се потапяше във водата и яростно изтриваше от кожата си свидетелствата за бурната им страст.

Сара не си даваше сметка, че плаче и сълзите се стичат по лицето й докато Янси, също потопил се в потока, не я взе в прегръдките си.

— Preciosa! Не плачи! Аз не мислех… — той тихо изруга и промърмори: — Извинявай! Кълна се, че няма да те докосвам повече. — Той горчиво сви устни и се поправи: — Кълна се, че ще се опитам да не те докосвам повече, но ти си толкова привлекателна!

Тя се извърна към него.

— Тогава пусни ме да си отида — каза глухо тя. — Върни ме в Магнолия Гроув.

Янси я притисна по-силно в прегръдките си и разкаяното му изражение изчезна начаса.

— Не. Не искай това от мен! — отвърна той с решително свити устни.

Сара ядосано се изтръгна от ръцете му, без да я е грижа, че не е облечена и излезе на брега. Бързо навлече дрехите си, без да поглежда към Янси, който също излезе и бавно започна да се облича.

Той объркано се взираше в нея и каменното й лице го караше да се чувства неловко. Por Dios! Какво щеше да прави с нея, по дяволите? Той не си беше представял нещата така! Той я гледаше, а сърцето му се късаше и се изпълваше с гневно, виновно отчаяние. Не беше мислил да я люби… поне не толкова скоро и случилото се нямаше нищо общо със завещанието на Сам.

Той се приближи до конете, където стоеше тя и се изкашля.

— Запалих огън и направих кафе и сандвичи. Добре е да хапнеш преди да тръгнем.

Сара ядосано го стрелна с поглед.

— Не се прави на загрижен!

Янси едва сдържа гнева си.

— Не съм загрижен — каза той накрая. — Само благоразумен. Все още е светло и ще яздим още няколко часа докато се стъмни. Ако искаш яж, ако искаш — недей, но те предупреждавам, chica — ще огладнееш преди да спрем за през нощта.

Сара би предпочела да захвърли храната в лицето му, но в това време стомахът й напомни за себе си и тя се отправи към малкия огън. Във враждебно мълчание те изпиха кафето и изядоха сандвичите, които Янси беше взел със себе си.

Едва когато се качиха на конете и се приготвяха да тръгват, Янси проговори. Той приближи с коня си до нея, стискайки в ръка юздите на нейния кон и въжето на товарния, погледна извърнатото й настрана лице и меко каза:

— Сара, не мога да върна нещата назад — даже не знам дали искам, но ти трябва да ми повярваш, че не съм замислял предварително това, което се случи.

— Аз те молих да ми повярваш за Сам, но ти не го направи. Е, сега е мой ред да проявя такава благосклонност. — Тя сурово го изгледа с блеснал поглед и ожесточено произнесе, подчертавайки всяка дума: — Не ти вярвам! — После извърна лицето си от него и се загледа настрани.

Янси изучаваше известно време деликатния каменен профил пред себе си, изненадан от болката, с която се бе свило сърцето му. Стисна устни. Cristo! Няма да се остави отново да бъде обсебен от едно красиво лице! Въпреки необикновените и завладяващи чувства, които тя предизвикваше у него — един път се беше опарил и нямаше намерение да го повтаря, даже и когато примамката е толкова съблазнителна. Маргарет беше причинила достатъчно опустошения в живота му, които той нямаше да забрави до края на дните си и независимо от това колко привлекателна бе Сара, колко уязвима изглеждаше и колко я желаеше, втори път нямаше да се хване в капана. Никога!

— Мисли каквото искаш! — отвърна сухо той.

Потеглиха и дълго време яздиха в потискащо мълчание и за няколко часа не си размениха и една дума, въпреки че и преди това не си говореха много често. Спирането ги беше забавило много повече, отколкото Янси бе планирал и тъй като беше решил предварително къде ще спрат за през нощта, те яздиха дълго след като слънцето залезе.

Сара не беше опитен ездач, макар че през целия си живот бе яздила и колкото повече път изминаваха, толкова по-остро чувстваше болките във всеки мускул от тялото си. Когато слънцето се скри и започна да се спуска мрак, тя вече беше на края на силите си, прималяла от глад и болки, но понасяше всичко безропотно. Беше се заклела, че по-скоро ще умре, но няма да помоли Янси да спрат, но не можа да сдържи една въздишка на облекчение, когато най-накрая Янси спря конете.

— Тук ще останем за през нощта — каза й той.

Беше прекалено тъмно и Сара не можа да огледа мястото, където спряха, но по тихото бълбукане на вода и скупчените тъмни сенки на дърветата предположи, че много прилича на това, където бяха спрели преди. Тя несръчно се смъкна от коня и отблъсна ръката на Янси, който искаше да й помогне.

— Не ме докосвай! — изсъска през зъби тя.

Янси тежко въздъхна, обърна се и се зае да завърже конете и да свали седлата. Сара стоеше и неуверено го наблюдаваше, докато той не й подхвърли хладно през рамо:

— Ако няма да ми помагаш, поне намери къде да седнеш и не ми се пречкай в краката — хладно й подхвърли той през рамо.

Сара тръсна разплетените си коси.

— Аз съм тук по принуда и ти естествено не можеш да очакваш да ти помагам по какъвто и да е начин — остро отвърна тя, въпреки че по природа беше много услужлива и внимателна.

Той я погледна, но тъмнината скриваше изражението му.

— Да, скъпа — ледено изрече той. — Сигурен съм, че от теб не може да се очаква нищо разумно.

— Колко е добре, че се разбираме! — не му остана длъжна тя. Враждебността помежду им не намаляваше и след вечерята от сандвичи и кафе, Сара с облекчение заспа. Янси беше сложил седлото й близо до огъня и беше хвърлил там няколко одеяла.

— Леглото на госпожата — беше казал сухо.

На пръв поглед то не изглеждаше твърде примамливо, но след това, което Сара бе преживяла откакто за последен път беше спала в леглото си, тя реши, че е много по-удобно, отколкото можеше да очаква. Подпряла глава на седлото, нахранена и завита в одеялата, Сара заспа почти веднага.

За Янси не можеше да се каже същото. Той седеше при огъня, който лениво догаряше и с мрачен поглед наблюдаваше заспалата Сара. Тя беше загадка за него, признаваше си той. Беше замислил отвличането й в дел Сол с безгрижна привързаност, сигурен, че трябва да направи точно това, за да я предпази от собствената й лудост. Идеята й да живее в Каза Палома беше абсурдна — проклетата къща всеки момент можеше да се срути, а в стремежа си да я ремонтира Сара щеше да пропилее и последното пени от това, което Сам й беше завещал. Той изкриви намръщено устни. Не че много го беше грижа за това — то просто не беше практично, каза си мрачно той. А после и това завещание на Сам!

Por Dios! За какво ли си е мислил Сам, когато е обвързал собствеността над Каза Палома с такова условие? Янси вярваше, че Сара е подтикнала Сам да постави това изискване в завещанието, но въпреки това не беше убеден, че Сам до такава степен си е загубил ума, че да се съгласи с подобен план. Нищо ли не бе научил баща му от Маргарет? Освен това Сам знаеше какво е неговото отношение към въпроса за Каза Палома. Янси се усмихна с горчивина. По дяволите! Той беше заплашил с убийство Маргарет, за да не й позволи да сложи ръка върху тези земи — какво ли е смятал Сам, че той ще стори на Сара? Сам трябва да е знаел, че той ще направи всичко, което е по силите му, за да върне Каза Палома към земите на рода Алварес.

Тъкмо допиваше последната глътка кафе, когато една мисъл го накара да се вкамени. Разбира се! Този пресметлив стар негодник! И от гроба се опитваше да го командва! Той сви устни. Този път Сам беше поставил в капана примамка, на която не можеше да се устои — Сара!

Навъсен, Янси остави настрана празната чаша. Знаел ли е Сам колко го привлича Сара? Дали баща му не е сложил проклетата клауза само за да го вкара в клопката?

Янси озадачено поклати глава. Въпреки различията между тях — а те не бяха малко — той никога не би сметнал, че Сам е способен на такива дяволски интриги. Сам беше мил и великодушен човек, което съвпадаше с версията на Сара, но освен това имаше слаба воля и лесно можеше да му се въздейства. Затова на Янси му се струваше невъзможно Сам методично да е обмислял план, чрез който да свърже вдовицата си и своя син. И все пак смътната идея, че Сара може да казва истината… Мощен прилив на надежда го изпълни, но почти веднага той изчезна пред спомена за Маргарет и нейното предателство. Не! Няма да се остави отново да бъде изигран! Никога повече няма да се загуби ума по едно прекрасно лице и една примамлива усмивка! Никога!

Нямаше лесни отговори, уморено реши той накрая, нито пък който и да било от тях го задоволяваше — даже този да обвини Сара за всичко. А бог му е свидетел, че искаше да направи точно това! Ругаейки наум, той се намести до Сара на тревата. Времето щеше да разбули истините, а беше повече от сигурно, че той няма доникъде да достигне тази вечер. Утре и през следващите дни щеше да разреши загадката Сара Кантрел.

Извивката на тялото му инстинктивно беше последвала формата, която бе заела Сара. Янси си каза, че трябва да е близко до нея, за да не може тя да избяга. Той спеше много леко и беше сигурен, че и при най-малкото й движение ще се събуди. Колкото до бягството — той беше научил конете си да се подчиняват единствено на него. Това беше необходима мярка когато човек живее сред индианци, които са прочути конекрадци. За още по-сигурно той беше скрил ботушите й. Даже и да успееше да се измъкне докато той спи, боса и без кон тя нямаше да стигне далече. Усмихвайки се на своята съобразителност, той заспа.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

На сутринта Янси нито се усмихваше, нито пък се чувстваше особено съобразителен. Беше спал добре и не се бе случило нищо неприятно — Сара спеше дълбоко до него, когато той се събуди с първите лъчи на слънцето — но раздразнено осъзна, че нито един от проблемите му не е решен. Сара си оставаше загадка за него и студенината, с която се държеше, не намаля ни най-малко през дългото, мъчително пътуване.

Пътуването до дел Сол не беше нещо, за което Сара си спомняше с удоволствие. Те си продумваха само когато беше наложително и бяха свели до минимум общуването помежду си. Пътят не беше опасен, нито пък труден, макар че яздеха в продължение на часове, но Сара по-скоро се радваше на това — пейзажът поне й даваше възможност да спре погледа си на нещо друго, а не на ненавистната личност на арогантния й, властен и порочен похитител. Отначало Сара безучастно гледаше как той пали огън и приготвя храна, но незнайно защо съвестта й започна да се обажда и тя започна да поема част от работата. За десет дни път те си бяха изработили такава система, че можеха да си направят удобен бивак само за няколко минути.

Въпреки враждебността, която витаеше във въздуха, това пътуване не беше чак толкова неприятно. Пейзажът наоколо радваше окото и омайваше възприятията с почти тропическата си пищност, а след първите няколко дни тя свикна със седлото и с коня и откри, че й е приятно да язди. Беше освободена от грижите, които дълго време бяха тежали на крехките й рамене в Магнолия Гроув и въпреки трудностите, които я очакваха, настроението й се повдигаше с всеки изминал час. Очакваше със странно нетърпение да види дел Сол и земите около него, обрасли в гъст храсталак.

След дългите часове езда през деня, тя всяка вечер с удоволствие очакваше спирането и тъй като малко неща можеха да я развличат, тя прекарваше времето преди да си легне най-често в размисъл за превратностите на съдбата. Често след импровизирана вечеря с царевичен хляб, изпечен на огъня и вкусно месо от дивеча, който Янси бе убил, Сара си спомняше подобни вечери със своя баща. Щастливите спомени я караха да се усмихва несъзнателно и да се радва на спокойствието на момента. Понякога обаче тя се взираше в златно-червените пламъци на огъня, бавно отпивайки от кафето си и се питаше какъв ли щеше да бъде животът й, ако Матю не бе проиграл Мокингбърд Хил и не се бе оказал толкова глупав, че да се остави да го убият. После се отърсваше и се опитваше да не мисли за мрачното минало.

Колкото повече яздеха напред, толкова повече се променяха теренът и растителността. Земята ставаше по-суха, пищността й не беше толкова тропическа, а високите, величествени дървета, пълзящите лози и избуялите диви цветя постепенно намаляваха. Нямаше я вече плодородната тинеста почва, толкова ценена от земевладелците, а пейзажът се отвори към безкрая на хоризонта. Дните станаха по-топли и по-сухи, но Сара свикна с жаркото слънце.

В средата на май те стигнаха до просторната хълмиста прерия — яздеха сред треви, стигащи почти до кръста им и минаваха покрай широки площи, покрити с бодливи акации, огромни кактуси и мескити. Близо до рекичките и поточетата буйно растяха скупчени едни до други канадски тополи и върби, а Сара се удивляваше на невероятното разнообразие от диви животни, които срещаха. Беше пълно с големи стада мустанги и говеда, но имаше и зайци, пуйки, пъдпъдъци, елени и антилопи. Нощно време слушаха печалния вой на койотите и вълците, а от време на време и ужасяващия рев на някоя пантера.

Сара се мъчеше да сведе до минимум разговорите между тях, но една вечер след като се бяха нахранили, любопитството й надделя.

— Колко път има още до ранчото? — неочаквано попита тя. Янси се усмихна.

— Този въпрос от два дена ти е на езика. — Не обърна внимание на полуотворената й от учудване уста и продължи: — Смятам, че утре ще спим в истински легла.

Въпреки очакванията си, Сара нямаше търпение да види дел Сол и бе много любопитна какво представлява той. Късно следобед на следващия ден, когато превалиха малък хълм, тя забеляза в далечината черна точка и сърцето й трепна. Погледна Янси и възбудено попита:

— Това ли е дел Сол?

Янси леко кимна.

— Si, това е моят дом. — Той замълча, вперил поглед в прелестното й лице и Сара долови странна предпазливост в гласа му — като че ли бе някак плах… или несигурен за впечатлението й от дел Сол. Едва когато тишината започна да става напрегната, той се извърна напред и тихо добави:

— Надявам се, че там ще си щастлива.

Той пришпори коня си, Сара покорно го последва и те се насочиха към къщата, която беше като точица на хоризонта. Докато яздеха натам, Сара се замисли за странното поведение на Янси. Само след няколко минути тя разбра причината за необяснимата му боязън — Маргарет!

Тя не се изненада особено от тази предпазлива резервираност на Янси. От всичко, което беше слушала за единственото посещение на Маргарет в дел Сол, ставаше ясно, че тя просто ненавиждаше това място. Всъщност предполагаше се, че именно тази открита омраза към дел Сол я беше тласнала към брака със Сам. Беше съвсем естествено Янси да се безпокои за реакцията на Сара.

Прелестна усмивка разцъфна на устните й. Не би трябвало, но все пак тази плахост у Янси като че ли накара част от възмущението й към него и арогантното му поведение да се изпари.

Когато наближиха дел Сол Сара разбра, че малката точка всъщност се състои от множество постройки, струпани една до друга, а с всяка измината миля се убеждаваше, че домът на Янси не е просто къща, а по-скоро едно цяло село. Мястото беше възхитително — напред докъдето погледът стигаше, се простираше хълмиста прерия с буйна трева, прорязана тук-там от дървета и храсти, които очертаваха извивките на ручеи и потоци. Дел Сол беше построен на малко възвишение близо до един от тези искрящи потоци и колкото повече приближаваха, толкова повече Сара се удивляваше на изобилието от устремени към небето дървета и гъстата трева в тази местност. Около хасиендата — а тя не можеше да се сбърка заради масивните си каменни, подобни на крепостни стени, внушителни размери и височина — бяха разпръснати множество по-малки къщи, хамбари и обори, една огряна от на слънцето бяла черква и няколко ниски кирпичени постройки. Наоколо имаше оградени пасища, просторни обработваеми земи, портокалови плантации, лозя и царевични ниви и неповторимото зелено на току-що покълналите стръкове. Докато яздеха към къщата пред тях се скупчваха и разбягваха с крякане, грухтене и блеене кокошки, прасета и кози.

Сара се мъчеше да погълне всичко със сетивата си — ослепителната белота на сградите, портокаловия аромат във въздуха, възбудените гласове на децата, стадата говеда и коне в далечината и мургавите каубои, яздещи малки здрави мустанги. Следа от ситен прах във въздуха бележеше пътя до хасиендата с дебели защитни стени, блестящи като сняг. При вида им възторгът на Сара се изпари. В края на краищата дел Сол щеше да е нейният затвор.

Те едва бяха стигнали до първите къщи и изведнъж срещу тях се зададе тълпа от полуголи, изпоцапани, жизнерадостно усмихнати дечица, засмени жени с шалове в блестящо синьо, аленочервено и жълто и мъже в провиснали бели панталони със сомбрера на главите. Топлият следобеден въздух се изпълни с възторжени викове.

— Ах, сеньор Янси, вие се връщате при нас!

— Това е El Patron! Елате, елате, El Patron е тук!

— Сеньор! Сеньор Янси, колко дълго ви чакахме!

— О, сеньор! Колко е хубаво, че отново сте при нас!

Двамата бавно напредваха, защото Янси се спираше да приказва с хората. Те избутваха пред себе си малките деца и му ги показваха, поверявайки ги в ръцете му. Сара беше удивена от дълбокото уважение, с което се отнасяха към него. Беше ясно, че много го обичат и искрено го боготворят. Тя изсумтя недоволно — нищо чудно, че беше такъв самодоволен и властен деспот!

Най-накрая тълпата остана зад тях и те се изправиха пред внушителната порта от ковано желязо на входа за хасиендата. Сара очакваше какво ще види зад нея, но въпреки това остана омагьосана от великолепната гледка, която се разстилаше пред нея.

Зад тези масивни двуметрови стени като че ли имаше друг свят — светът на изяществото и богатството, светът на старата испанска аристокрация. Имението беше разположено почти на пет акра земя и там, където, нямаше сгради, се простираха зелени морави, пресечени от стройни редици портокалови и маслинови дръвчета, а характерните за местността храсти бяха разпръснати в очарователен безпорядък. В едно отдалечено кътче Сара съзря бреговете на малък поток, а точно пред нея започваше двор с каменна настилка, в средата на който се издигаше великолепен фонтан, разпръскващ вода в три искрящи струи. В дъното на двора се издигаше внушителната хасиенда. Двукрилата бледожълта сграда изглеждаше по-просторна, отколкото бе в действителност. Широки сенчести галерии с изящни сводове и балкони с парапети от ковано желязо обграждаха къщата. Храст с малки пурпурни цветчета обвиваше единия й ъгъл; в другия растяха рози с упойващ аромат, а към двора водеше портал, окичен с жасмин. Сара беше очарована.

И тук, както и в селото, ги обгради тълпа развълнувани тъмнокоси мургави мексиканци, които открито се радваха на завръщането на Янси. Янси можа да слезе от коня едва след няколко минути, а след още известно време успя да се обърне към Сара. Доловила множество дискретни изучаващи погледи към себе си, Сара се питаше как ли ще я представи Янси. Тя знаеше малко испански, както повечето жители на Тексас, но общо взето трудно разбираше. Когато обаче Янси обхвана кръста й с ръце и я свали от коня, тя успя да улови думата novia сред меките испански изрази, с които той се обръщаше към хората. Радостните викове и многословните поздравления бяха красноречиви.

— Аз не съм твоята novia! Как можа да им кажеш, че съм ти годеница? — изсъска през зъби Сара, успяла да запази усмивка на устните си.

Янси я привлече по-близо до себе си и обгърна безгрижно с ръка талията й.

— Но ти си, скъпа моя! Мислиш ли, че ще позволя децата ми да не носят моето име? — прошепна с весела усмивка той.

Усмивката й стана по-неуверена, но очите й хвърляха опасни зелени мълнии.

— Аз не съм бременна и няма да се омъжа само заради способността си да раждам деца!

Ръката му почти болезнено се впи в кръста й и за радост на околните той я привлече към себе си и звучно я целуна, а после изрече, без да отдалечава устните си от нейните:

— Никога ли не ти е минавало през ума, моя малка гълъбице, че може да не давам и пет пари за „способността ти да раждаш деца“?

Сара го погледна учудено, а той се засмя и отново я целуна — за голямо удоволствие на зрителите. Без да й даде възможност да се опомни, той започна да я представя на хората около тях и да й обяснява, че те са прислужници в къщата и много от тях са потомци на семействата, които са последвали първите заселници от рода Алварес от Испания в Мексико, а оттам — в Тексас. Сара се усмихваше и кимаше, кимаше и пак се усмихваше, чудейки се дали някога ще запомни всичките тези имена. Не че имаше значение, каза си храбро тя. Тя нямаше дълго да остане тук! Продължи да си мисли за това и когато тълпата изчезна и една усмихната черноока красавица на нейната възраст ги поведе през къщата по една сенчеста галерия към просторна стая в едното крило на сградата.

Докато вървяха, пред очите на Сара се мяркаха широки светли помещения; хладните подове, облицовани с плочки, бяха постлани с пъстри килими, а мебелировката беше елегантно съчетание на семплия мексикански стил и пищния блясък, наследен от испанските благородници. Сара остана очарована, когато откри, че в задната част на къщата има друг двор с фонтан по средата — точно копие на този пред входа на къщата. Хасиендата беше П-образна и трите й крила заграждаха малкото дворче, а покритите галерии с дъгообразни сводове му придаваха уютен и елегантен вид. По балкончетата от ковано желязо на горния стаж се виеха лози, на места в двора бяха разпръснати розови храсти и бял жасмин, тежкият аромат на който се смесваше с лекия мирис на портокал в топлия въздух.

При други обстоятелства Сара би се чувствала чудесно на това място и трябваше често да си повтаря, че не е там по собствено желание и не е поканена на гости. Гледката на широкото легло, покрито с мрежа против комари, я накара да си представи мекотата му. Младата жена до нея се обади:

— Аз говоря малко английски и затова сеньор Янси ми каза че трябва да ви заведа до стаята и че отсега нататък ще бъда ваша прислужница. Той каза, че сте много уморена от пътуването и че вероятно ще искате да се изкъпете. Да приготвя ли банята?

Сара се разтопи от удоволствие.

— О, разбира се, това е най-голямото ми желание! — Тя се усмихна обезоръжаващо чаровно и си призна: — Съжалявам, но май не си спомням името ти.

Жената също се усмихна.

— Не се учудвам! — отвърна тя. — Казвам се Мария Чавес. Аз съм жена на най-добрия каубой на сеньор Янси, моята madre е икономка в къщата, а моят padre е Хуан, счетоводителят на El Patron. С всички се запознахте преди няколко минути, само съпругът ми Естебан го нямаше.

Сара поклати глава.

— Съжалявам, но изобщо не си ги спомням!

— Не се тревожете, сеньорита, имате цял живот пред себе си да научите имената ни — усмихна се Мария. — А сега ме извинете, ще ви приготвя банята.

Чак когато Мария излезе Сара се сети, че не я поправи, когато я нарече „сеньорита“ и се запита дали Янси е споменал, че тя е вдовица на баща му. Силно се съмняваше!

Банята беше чудесна — точно такава, за каквато си бе мечтала — и след седмиците, през които тоалетът й се състоеше от бързо измиване в студените рекички, беше просто божествено да се отпусне в топлата, ухаеща на жасмин вода, да насапуниса цялото си тяло с благоуханния сапун и да мие косите си, докато заблестят от чистота.

Мария и беше донесла кана със сангрия и Сара, напълно отпусната след банята, само по една широка бяла хавлия, бавно отпи от виното с плодов сок и реши да изпробва леглото. То беше толкова меко, колкото изглеждаше и тя внимателно остави чашата със сангрия на дървената масичка до леглото, а стройното й тяло меко потъна в пухения дюшек. В един миг всичките й притеснения се изпариха и преди да се усети, тя вече беше дълбоко заспала.

* * *

Когато Янси влезе в стаята й вече падаше мрак, а тя още спеше. Междувременно той също се беше изкъпал и сменил прашните дрехи, но не си бе позволил и минута почивка. Докато траеше войната, ранчото се управляваше от неговите хора, а имаше и безброй новини, които трябваше да научи. По време на войната той беше успял да се върне само веднъж — веднага след като генерал Лий се предаде на генерал Грант при Апоматокс. Тогава той имаше време само колкото да покаже на хората си, че е жив и да ги увери, че ще се върне при тях при първия удобен случай. Разказите на работниците му отнеха много повече време, отколкото бе предполагал и той разбра, че нещата в ранчото можеха да продължат със същото лениво темпо до безкрай, ако не се бе върнал. Но сега всичко щеше да се промени. El Patron се беше върнал окончателно и имаше планове за бъдещето.

Не малка част от тях бяха свързани с това чудно малко създание, което лежеше толкова безпомощно пред него, мислеше си той докато я гледаше как спи. Разглеждаше стройните й крака, открити от хавлията и изражението му бе ликуващо, но и загрижено. Какво, по дяволите, щеше да прави с нея? Усмивка повдигна ъгълчетата на устните му. О, той много добре знаеше какво — проблемът беше да я накара да се съгласи с него!

Той не беше излъгал хората си, когато им я представи като своя novia; дълго преди да стигнат дел Сол той беше решил, че ще се ожени за Сара, независимо че й нямаше доверие и че алчните й намерения го разочароваха и вбесяваха. Още преди да я види в Магнолия Гроув той бе решил, че отдавна е трябвало да се ожени и че до края на годината трябва да си намери съпруга. Имаше три логични и практични причини за това решение — следващият февруари щеше да навърши тридесет и пет години, притежаваше голямо имение и беше невероятно богат, а нямаше наследник. Време беше сериозно да се замисли за следващото поколение, но за нещастие — поне винаги преди го бе считал за нещастие — без съпруга не можеше да има законни наследници.

Тези размисли го накараха отново да обърне поглед към Сара. Той я наблюдаваше с чувство, което опасно наподобяваше нежност и отбелязваше изящната линия на страните й, меките съблазнителни устни и чувственото обаяние на полуголото й тяло. Но даже и да остави настрана тези очевидни достойнства, нещо в нея винаги го бе привличало и той не можеше да го отрече — независимо дали тя бе намислила да сложи ръка на богатствата му! Наистина завещанието на Сам ускори нещата, но той се съмняваше, че даже и заради Каза Палома би се обвързал с жена, която мрази или която не го възбужда.

Той леко се усмихна. Сара го възбуждаше — в това нямаше съмнение. Даже и сега той усещаше как тялото му се напряга и желанието кара кръвта във вените му да кипва. Искаше му се да се отпусне до нея на леглото и да я събуди с целувка и за миг това чувство като че ли надделя у него, но той се въздържа. Беше си отдъхнал, когато разбра, че не е бременна и че от прекрасния любовен миг в сянката на дъбовете няма да се роди дете. По причини, върху които не смееше да се замисля дълбоко, той не искаше тя да счита, че я е отвлякъл и я е любил само заради завещанието на Сам. По същите неясни причини беше важно Сара да разбере, че желанието му да се ожени за нея няма нищо общо с проклетото завещание.

И все пак той си признаваше, че условията в завещанието на баща му превръщат Сара в най-добрата партия за него и ако разсъждаваше върху ситуацията хладнокръвно, той не трябваше да се тревожи какво мисли Сара за мотивите му. Изражението му изведнъж стана сурово. Като се има предвид как е обмисляла да го постави точно в такова положение, тя трябва да е безкрайно доволна, че планът й е успял!

Точно това сурово изражение на мургавото му лице видя Сара, когато се събуди и то я наелектризира. Скочи от леглото и като обезумяла дръпна към себе си изхлузилата се хавлия.

— Какво правиш тук? — извика задъхано тя, без да си дава сметка колко е съблазнителна с меднозлатистата си коса, падаща на вълни върху голите рамене и дългите, подаващи се под хавлията крака.

— Е, така ли поздравяваш твоя novio? — провлечено попита Янси с дяволито пламъче, танцуващо в очите му и с палци, пъхнати в широкия черен колан на кръста му.

— Ти не си ми novio! — запротестира гневно Сара, а страните й се зачервиха от яд. — Може да си ме отвлякъл от Магнолия Гроув и сега да разполагаш с мен, но при никакви обстоятелства няма да се съглася да се омъжа за теб! И не можеш да ме принудиш! — прибързано добави тя.

Още докато изричаше последните думи тя усети, че сбърка. Снизходителният му израз изчезна и с мрачно свити устни той я привлече към себе си и пламенно я целуна.

— Малка глупачке, мога да те накарам да правиш каквото поискам — изръмжа той, почти докоснал устните й. — Забравяш, че сега си на моя територия. В селото има свещеник, на когото осигурявам хляба, а всички наоколо са мои хора. Наистина ли смяташ, че не мога да накарам моя свещеник да ни ожени и че ми е нужно съгласието ти за брака? — засмя се той и ядът му премина. Отпусна леко ръцете си, които бе впил в нея и спокойно продължи: — Скъпа моя, не можеш да ми попречиш да върша това, което ми харесва. Трябва да го запомниш! Ако продължаваш да подлагаш на изпитание характера ми, ще проклинаш деня, в който си ме срещнала.

Думите му я стреснаха, но тя не искаше да го покаже и повдигна презрително брадичка.

— Аз вече проклинам този ден, така че няма от какво да се страхувам! — отвърна гневно тя.

Янси я изгледа вторачено и по лицето му се плъзна странна усмивка. Той я привлече отново към себе си и потърси устните й.

— Тогава няма причина да не направя това, което искам, нали?

И преди Сара да схване намеренията му, той я събори обратно в пухеното легло. Тялото му почти я покриваше, а устните му търсеха нейните.

Вбесена от постъпката му, Сара се опита да го отблъсне, но нетърпеливите му ръце вече се бяха вмъкнали под хавлията й. Той я разтвори без усилие и устните му очертаха огнена линия по шията към гърдите й и това изтръгна от гърлото й полугневно-полудоволно стенание. Тя бе решила да не се предаде и упорито се мъчеше да не се поддава на сладката възбуда, която обхващаше тялото й, но в един миг забрави защо го отблъсква, когато ръцете му се спуснаха между бедрата й и тя разбра какво търсят…

Пръстите му докоснаха влажната топла плът между бедрата й и тялото й едва не подскочи от лумналото в него желание. Ще е толкова лесно да се остави в ръцете му, да се остави да я съблазни…

Тя беше на ръба на капитулацията, когато Янси стана рязко и бързо свали дрехите си. Това беше тактическа грешка от негова страна, защото колкото и да беше бърз, Сара имаше достатъчно време да осъзнае колко опасно близко беше до отстъплението, до това да го остави да я прелъсти още един път.

Тя като че ли дълго се бе колебала и голото тяло на Янси вече се отпускаше до нея на леглото, когато тя се отдръпна в единия му край. Янси не се впечатли и отново я привлече към себе си, въпреки че тя го удряше с юмруци в гърдите. Той здраво държеше ръцете й между сплетените им тела; Сара не можеше да избегне целувките му и когато той вдигна глава, тя го погледна с блестящи от гняв, а не от страст очи.

— Пусни ме! — изсъска тя с почервеняло лице и искрящи очи. Преди той да отвърне нещо обаче, вратата на стаята неочаквано се отвори.

Сара стреснато се обърна и се изчерви още повече от смущение, както и бедната Мария, която стоеше като закована на прага с поднос със сангрия и топли, ароматни бисквити. Мария начаса извърна ужасено глава и без повече да поглежда към тях, бързо остави таблата на най-близката маса и се шмугна през вратата.

Сара се чувстваше толкова неловко, колкото и Мария, но Янси… Той се изтегна в леглото до нея и гръмко се разсмя. Сара се изправи, загърна се в хавлията си и се вторачи в него.

— Няма нищо забавно! — сковано каза тя.

Янси само й се усмихна.

— Така ли, мила? Е, от моя гледна точка не би могло да стане по-добре! — В очите му затанцува лукаво пламъче и той довърши: — Сега се опитай да убедиш някого, че не си моя novia!

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Дълго време след като Янси излезе с вбесяващо самодоволна усмивка, Сара остана в разхвърляното легло, вперила невиждащ поглед в мрежата за комари над себе си. Мислите й не бяха радостни.

Тя си даде сметка, че само лежи, без да върши нищо и се надигна. Най-напред трябваше да се облече прилично. С отвращение погледна към купчината мръсни дрехи, с които беше пътувала и които лежаха на пода до месинговата вана. Тя не беше видяла какво има в дисагите на товарния кон докато пътуваха, но един ден, когато двамата с Янси бяха по-приятелски настроени един към друг, той й беше казал, че е накарал Танси да опакова някои дрехи за нея. В момента обаче единственият й избор бяха изцапаната басмена рокля и износените момчешки панталони. Тя се загърна плътно в хавлията и неохотно приближи към купа на пода.

За щастие преди да започне да навлича мръсните дрехи, на вратата силно се почука и след отговора на Сара масивната врата от махагон и ковано желязо се отвори. На прага застана Мария с тежките кожени дисаги в ръце. Тя не вдигна поглед към Сара и без следа от предишната сърдечност прекоси стаята и ги остави на леглото.

— Сеньор Янси каза, че ще имате нужда от тези неща. Искате ли да ги разопаковам и да подредя дрехите в гардероба? — сковано изрече тя.

Страните на Сара се зачервиха от срам при спомена за изуменото лице на Мария, когато я бе видяла в ръцете на Янси. Ясно беше, че и Мария е много смутена от интимната сцена, която беше прекъснала преди малко и че твърдо осъжда такава шокираща липса на морал. Очевидно репутацията на Сара беше силно пострадала и в очите на Мария тя бе една обезчестена, паднала жена.

Сара въздъхна и в гърдите й се надигна възмущение към Янси, а после тихо каза:

— Благодаря ти, че ми донесе дрехите, но няма нужда да ги разопаковаш — това мога да направя и аз. — Тя се усмихна неуверено и прибави: — Както виждаш, няма много неща.

Мария не обърна внимание на приятелските й думи, а само кимна с глава.

— Щом нямате нужда от мен, аз ще отида да си върша работата — хладно отвърна тя, а неодобрението се усещаше даже в сковаността на тялото й, когато се обърна и си тръгна. Вече при вратата тя неохотно добави, без да се обръща към Сара: — До леглото ви има един шнур. Той е свързан със звънец в кухнята и ако ви трябвам, само го дръпнете.

На Сара й се искаше да увие тежкия кадифен шнур около врата на Янси, но отговори спокойно:

— Благодаря ти, Мария. Много ми помагаш.

С нарастващо отчаяние Сара насочи поглед към прашните дисаги. Запъти се към леглото и започна да разопакова нещата, като с удоволствие установи колко много и разнообразни дрехи е успяла да напъха вътре Танси. Тя извади последователно две рокли, басмен халат, три чифта фини муселинени кюлоти, две изящно бродирани ризи и корсет с банели. Имаше още много други неща, които Танси грижливо бе сгънала и след като си сложи бельо, пищна тъмнозелена пола и любимата си муселинена блуза с набрани ръкави, Сара се зае да подреди останалите дрехи в огромния гардероб, който заемаше почти цяла стена от спалнята й. Предателството на Танси я беше разгневило, но тя не можеше да не признае, че тя е успяла да сложи всичко, от което би имала нужда — даже пъстър сатенен пеньоар и любимата й муселинена нощница.

Когато се почувства прилично облечена с кюлотите, фустата и ризата под горните дрехи, тя сплете косата си и я уви в обичайния стегнат меднозлатист кок, изправи рамене и чак тогава се реши да излезе навън. Знаеше, че ако новината за интимността й с Янси се бе разпространила сред слугите, отношението им към нея щеше да е подобно на това на Мария. Сара не беше толкова спокойна, колкото изглеждаше докато вървеше по покритата галерия към централното крило на хасиендата. Тя вътрешно трепереше и почти й се повдигаше от мисълта, че ще стане обект на всеобщо осъждане. За нейно облекчение изглежда Мария си бе замълчала, защото двете прислужници, които срещна, й се усмихнаха сърдечно и срамежливо я поздравиха.

Навън беше паднал мрак, но галериите бяха осветени от меката светлина на фенерите, окачени от двете страни на изящните им сводове и вътрешният двор също бе окъпан в златисто сияние. Когато го видя за пръв път, този двор се стори прекрасен на Сара, но сега, осветен от фенерите, той напълно я очарова. Ромонът на фонтана я привлече и тя с възхищение откри малки златни рибки, които лениво плуваха под струите му.

Всичко, което бе видяла до този момент в дел Сол, я беше очаровало — от тъмнокосите, любезни хора до този прекрасен вътрешен двор с каменни плочи и тя със смръщени вежди се чудеше как е могла Маргарет да се изпълни с такава омраза към това място. Още не бе разгледала цялото имение, но очевидно то бе един неочакван оазис от лукс, комфорт и изящна елегантност в девствената пустош на Тексас. И даже ако по време на това първо и единствено посещение то е било занемарено и почти рухнало, както свидетелстваха и други хора, не е ли успяла Маргарет да долови скритото му обаяние? Сляпа ли е била? Или е използвала състоянието му като претекст да се хвърли в ръцете на Сам? Тази идея я смути и тя нарочно насочи мисълта си към други неща — имаше си достатъчно грижи, за да разсъждава върху мотивите на една отдавна мъртва жена… убита жена.

Изправена в безлюдния, меко осветен вътрешен двор, Сара усети как я полазват тръпки. Янси ли беше убил Маргарет? Беше ли тя в ръцете на един убиец? Инстинктът отново й подсказа, че е лудост да мисли за такива неща, но тя съзнаваше, че докато загадката с убийството на Маргарет не се разреши, нито тя, нито другите, свързани някога с пагубната й личност, ще се отърсят от неочаквани подозрения и страхове.

С усилие на волята Сара се отърси от безплодните разсъждения, погледна още един път рибите, които плуваха като червено-златисти стрели във водата и продължи към предната част на хасиендата. Влезе в просторната главна sala и за миг се поколеба, тъй като нямаше представа накъде да тръгне. До нея достигнаха мъжки гласове и когато се обърна натам, забеляза Янси, който приближаваше към нея — висок и красив, с бяла риза с дълги ръкави, разкопчана на врата, тесни черни бричове и черни ботуши. До него подтичваше и едва успяваше да го настига доста по-нисък и по-възрастен закръглен мъж в расо.

Сара затаи дъх. Свещеник! Прониза я мъртвешка студенина. Ами ако Янси му е казал за тяхното прегрешение? Мисълта, че ще трябва да понесе възмущението, което сигурно ще открие в погледа му, едва не я накара да избяга от стаята. Тя си каза, че не е направила нищо лошо, че душата на Янси сигурно е по-черна и от тази на дявола и се застави да остане на мястото си, с учтива усмивка на устните.

С насмешливо пламъче в кехлибарено-златистите очи Янси безгрижно се приближи до нея.

— А, ето те и теб, скъпа! Нека да ти представя падре Кинтеро. Поканих го да сподели нашата първа вечеря в новия ти дом и той с нетърпение очаква да се запознае с жената, за която искам да се оженя.

На Сара й се искаше да има смелостта да каже истината в очите му, но само се усмихна още по-любезно и не опроверга Янси. Изруга се наум, че е толкова малодушна и учтиво кимна на падре Кинтеро, отдъхнала си, макар и объркана от липсата на укори към нея.

След като представянето приключи, те се настаниха в удобните тъмночервени кожени кресла и падре Кинтеро се наведе към нея с лукаво пламъче в кафявите очи и я потупа по ръката, която лежеше на облегалката на стола.

— Янси вече ми разказа всичко — прошепна той — и въпреки че не одобрявам решението му да сключите първо граждански брак в Сан Фелипе, не мога да не изразя задоволството си, че той иска да повторите церемонията тук, сред неговите хора и в католическата църква.

Сара едва се сдържа да не зяпне от изненада като селски идиот срещу усмихнатия нисък свещеник. Тя бързо се съвзе от чутото и отправи смразяващ поглед към Янси. Как може да е такъв негодник! Да каже на свещеника, че вече са женени! Признаваше обаче, че е скалъпил хубава лъжа, за да спаси репутацията й пред своите хора и може би трябваше да му бъде признателна за това. За съжаление тя ни най-малко не се чувстваше благодарна! Насили се да се усмихне, откъсна гневния си поглед от подигравателно развеселения Янси и се обърна към падре Кинтеро.

— О, винаги може да разчитате на моя съпруг — думата едва не я задави — че ще извърши това, което счита за правилно!

Янси й изпрати ангелска усмивка и Сара толкова се вбеси, че пред очите й затанцуваха червени петна. Имаше още няколко такива момента по време на вечерята, но тя се справи по някакъв начин с тях, въпреки че подчертаното внимание, което Янси проявяваше към нея, само я дразнеше, както и предизвикателните погледи, които й отправяше когато кажеше нещо много смело.

С голямо облекчение пожела най-накрая лека нощ на приказливия свещеник и се спусна към своето убежище в спалнята си. Но и там не можа да намери утеха. Вътре я чакаше разкаяната Мария, която се спусна към нея още от прага.

— О, сеньора, простете ми! Аз не знаех, че вие със сеньор Янси вече сте женени! — Тъмните й очи излъчваха истинско страдание и молейки за опрощение, тя продължи: — Не беше хубаво от моя страна така да се държа, но когато сеньор Янси дойде при мен и ми обясни за сватбата в Сан Фелипе, аз всичко разбрах. Не трябваше така да нахълтвам в стаята и наистина съжалявам, че се държах толкова хладно с вас после — наведе глава тя. — Толкова ме е срам! Ще ми простите ли?

Сара се почувства страшно неудобно заради ненужното смущение на Мария, разгневи се още повече на Янси, който я беше вкарал в такава ситуация и бързо изрече:

— О, моля те, дори не го споменавай повече! Нищо лошо не си направила. Нека го забравим!

Лицето на Мария се озари от усмивка.

— О, сеньора! — промълви тя. — Толкова сте мила! Нищо чудно, че сеньор Янси толкова ви обича! — После срамежливо прибави: — Знаех, че трябва да има някакво обяснение. Сеньор Янси е толкова добър човек — той не би направил нищо неприлично!

— О, да! Сеньор Янси е истинско съкровище! — каза тя през стиснати зъби. — А сега ме извини, искам вече да си легна.

Мария сведе очи и лукава усмивка повдигна ъгълчетата на устните й.

— Ах, разбирам — сеньорът е нетърпелив да дойде при съпругата си. Веднага ще ви оставя и няма да ви безпокоя чак до сутринта. До късно сутринта — широко се усмихна тя.

Чак когато вратата се хлопна зад пищната фигура на Мария, Сара даде воля на отчаянието си. Ругаейки и кълнейки непристойно, тя се хвърли на леглото и зарови ръце в пухения дюшек. Пред очите й се мяркаха картини от ужасните неща, които пожелаваше на своя мъчител и това за момент я успокои. Почувства се по-добре, въпреки че не можеше да измисли достатъчно подходящо наказание за него.

* * *

Следващите няколко дни преминаха за Сара като в мъгла; обърканите й чувства я тласкаха от печално примирение в един момент към открито предизвикателство в следващия. След почти цяла седмица в дел Сол, само едно нещо беше ясно за нея — трябваше да се измъкне оттам!

Всичко, което Янси й беше казал, се оказа вярно. Падре Кинтеро щеше да изпълни с удоволствие всичко, което Янси му наредеше и Сара болезнено усещаше, че всички обитатели на дел Сол с радост щяха да жертват дори живота си за El Patron! Никой нямаше да си мръдне и пръста, за да му попречи да извърши това, което си беше намислил и щяха да я сметнат за луда, ако кажеше нещо против него. Те със сигурност нямаше да повярват, че любимият им сеньор Янси ги е излъгал. Някои от тях не бяха разбрали за гражданския брак в Сан Фелипе, но всички умираха от желание да видят как El Patron ще се ожени за нея в селската църква, а подготовката за церемонията вървеше с пълна пара.

Ужасът на Сара се засилваше, тъй като въпреки думата, която си бе дала, че по-скоро ще умре, но няма да се омъжи за него, нещата полека-лека се развиваха точно така, както искаше Янси. Той без усилие се налагаше над все по-отчаяните й клетви, че няма да с омъжи за него и хладнокръвно определи датата на събитието — сряда, пети юни — ден, който все повече наближаваше.

Всяка сутрин тя се събуждаше с ужасяващата мисъл, че датата на сватбата е приближила с още двадесет и четири часа и че нямаше начин тя да я осуети. Освен, мислеше си мрачно тя, ако за жениха няма невеста…

Сара беше вече решила какво ще прави и тъй като знаеше, че времето й е враг, започна да обмисля бягството си и беше благодарна, че има свободен достъп до цялото имение. Нямаше време за губене и два дена след като реши да избяга, тя вече беше успяла да събере и скрие голямо количество продукти, необходими за опасното пътуване. Не й бе трудно да укрие храна, вода, даже нож и един старовремски пистолет. Имаше и подходящи дрехи под ръка — късата рокля, износените три-четвърти панталони и ботушите, които носеше докато пътуваха към дел Сол, щяха да са й достатъчни, за да се върне обратно в Магнолия Гроув.

Сара беше научила много неща от това пътуване и имаше намерение да използва придобитите умения. Знаеше, че начинанието е опасно и безразсъдно, но да се омъжи за Янси Кантрел и се струваше по-голямото зло. По-скоро щеше да рискува живота си в безкрайната пустош на Тексас, отколкото без съпротива да стане негова жена.

Тя лежеше на удобното пухено легло; стомахът й бе пълен с вкусната храна, която Долорес готвеше, а в гардероба висеше почти готова великолепната сватбена рокля от бял сатен, извезана с перли. В съзнанието й изникна споменът за усмивката на Янси, за това как страстно я беше любил и тя си каза, че вероятно е полудяла. Искаше да избяга от нещо, което всяка друга жена с радост щеше да приеме — красив и богат мъж, който караше плътта й да тръпне в екстаз, а сърцето й развълнувано да бие, упорито настояваше да се ожени за нея. Защо това я хвърляше в ужас?

Сара не можеше да обясни даже и на самата себе си. Знаеше, че има връзка със завещанието на Сам и с нежеланието на Янси да приеме нейното обяснение за брака й с баща му, както и да й позволи поне някакво мнение за собственото й бъдеще. Освен това той никога не бе произнесъл думата „любов“…

Една сълза се търкулна по бузата й. Беше й ясно, че той не я обичаше. Желаеше я, искаше тялото й и му се бе наслаждавал в онези незабравими мигове, когато тя се беше отпуснала в ръцете му, но никога не бе дал и най-малък признак, че зад това се таи по-дълбоко чувство. Беше изтъкнал — проклет да е! — множество логични, практични, подходящи доводи в полза на брака им, но никога не бе споменавал за любов.

За нейно облекчение, но и объркване, откакто бяха в дел Сол той не се беше опитал да я люби повторно. В действителност той изобщо не бе търсил непристойна интимност, винаги бе вбесяващо учтив и се отнасяше към нея с подигравателно уважение, което я предизвикваше да му удари шамар. Когато я целуваше — а тя не можеше да не забележи, че той използва всяка възможност за това — целувките му бяха закачливо целомъдрени, нежни и тя ги намираше смущаващо незадоволителни. Спомняйки си как я бе целувал преди, тя си даваше сметка, че в тялото й се е събудил мощен, първичен инстинкт, непознат доскоро. През самотните й нощи сънят бягаше от нея и тя се въртеше в леглото, закопняла за докосването му. Присмехулният пламък, който проблясваше понякога в очите му, я караше да си мисли, че той е съвсем наясно доколко пуританското му поведение не я задоволява…

Беше ясно — тя трябва да избяга! Беше избрала тази нощ, за да осъществи плана си. Премислила бе всичко до най-малката подробност и дотук всичко беше наред.

Беше късно след полунощ, когато тя нахлузи три-четвъртите панталони и познатата басмена рокля, сега обаче изпрани и се прокрадна към мястото, където беше скрила провизиите си. Окачи на рамо дисагите, които бяха забравени в стаята й и тихомълком се насочи към оградата на имението. Там беше малкият обор, в който държаха винаги няколко коня, в случай на нужда. За нейна радост един от конете в обора беше кобилата, която беше яздила до дел Сол — Локуела, наречена така заради игривостта й. Всъщност именно откритието, че Локуела е толкова близко, я бе подтикнало към мисълта за бягство.

Тя се вмъкна в обора, тихо й заговори нещо, докато я оседлаваше и намести дисагите на седлото. После с разтуптяно сърце тя я изведе от обора, хванала юздите в ръка. Вече беше видяла, че недалече в стената има малка желязна порта и тихо, но бързо поведе кобилата натам.

Внимателно побутна вратата със затаен дъх. Тя леко изскърца и Сара се вкамени, но после се отвори и те излязоха. Щом се озова навън, Сара възседна кобилата и препусна.

Заобиколи отдалече селото; нервите й бяха опънати, очите й уплашено оглеждаха наоколо в тъмното, а ушите й се напрягаха да чуят и най-слабия звук от евентуални преследвачи. Наблизо излая куче и тя така пришпори Локуела, че кобилата изцвили уплашено.

Постепенно Сара се отдалечи на безопасно разстояние от притихналото село, но тъй като не познаваше района и не можеше да се ориентира в тъмното, поддържаше бавен и спокоен ход. От време навреме поглеждаше звездите и се молеше да е улучила правилната посока.

Часовете минаваха и дел Сол оставаше все по-назад, небето изсветляваше и Сара се изпълни с въодушевление. С радостен вик тя пришпори Локуела в галоп. Беше успяла! Беше се измъкнала от ръцете на Янси и сега си отиваше в къщи!

* * *

Денят й мина доста добре. Горещината не беше толкова силна, колкото предния ден; Локуела беше отпочинала и доволно препускаше и Сара нямаше причина да намалява хода. Скоро бягството й ще бъде открито, но тя разчиташе на това, че Мария не влизаше в стаята й до късно сутрин, освен ако тя не я повика. Никой, вероятно даже и Янси, няма да се разтревожи, ако не я открият в стаята й; всички щяха да предположат, че е наоколо в имението и едва след няколко часа — а е възможно и чак привечер, ако има късмет — ще стане ясно, че я няма. Може би ще открият, че Локуела е изчезнала, но Сара се надяваше конярят да си помисли, че я е взел някой от каубоите. Най-много се опасяваше да не кажат на Янси, че кобилата я няма веднага щом открият това. Той би се сетил за миг какво се е случило.

Уплашена да не стане отново затворничка на Янси, Сара пришпори Локуела във вихрен галоп и около миля летеше с бясна скорост над земята. В крайна сметка здравият й разум надделя и тя се върна към по-лек ход. Нищо нямаше да спечели, ако кобилата рухне на земята от изтощение.

* * *

Вечерта Сара се установи близо до един гъсталак, до който течеше малко, лениво бълбукащо ручейче. Настроението й бе прекрасно и тя заспа с доволна усмивка на устните, а огънят, който бе запалила, хвърляше бляскави сенки върху крехкото й тяло.

Стресна се от неспокойното цвилене на Локуела и за момент не можа да се ориентира. Локуела нервно обикаляше около клона на акацията, за който Сара я беше вързала и след миг Сара чу скръбния, протяжен вой на вълк да отеква съвсем близо до нея. Кобилата продължаваше уплашено да се дърпа и да цвили, а самотният вой бе последван от няколко други, от които по гърба на Сара полазиха тръпки. От огъня бяха останали само няколко светещи въгленчета и Сара припряно хвърли върху тях купчина съчки. Скоро се чу пращенето на горящите клони, пламъците се устремиха весело към небето и тя успя да зърне проблясващите очи и зловещите тъмни сенки, които се прокрадваха точно зад огъня. Вълци!

Янси я беше предупредил за тях като пътуваха за дел Сол. Бяха големи и кръвожадни, а изобилието от дивеч им бе позволило да се размножат и с всяка година увеличаваха броя си. Бяха смели, упорити и безогледни при лов, а численото им превъзходство им позволяваше да повалят даже кон или бик. Не се страхуваха от хора, но обикновено не създаваха проблеми и не беше никак вероятно да я нападнат. Сара мъчително преглътна. Ако не ги интересуваше тя… тогава бяха подушили Локуела и бяха дошли да разузнаят.

Това беше един от най-тежките моменти в живота на Сара. Беше сама сред безбрежната пустош, само с един стар испански пистолет за защита, обкръжена от глутница кръвожадни хищници, които бяха решили да изядат коня й — а без Локуела тя бе загубена!

Един от вълците — огромен и черен — изведнъж изскочи от тъмното. Локуела изцвили ужасено, дръпна се назад и скъса юздите, с които беше вързана, а после с безумен галоп се изгуби в нощта. Вълците я последваха.

Сара нямаше какво да направи. Кобилата изчезна, преследвана безжалостно от вълците и тропотът на копитата й заглъхна. Ужасена, Сара хвърли още дърва в огъня и придърпа провизиите си близо до себе си, като че ли тези неодушевени предмети можеха да я защитят. Мъчеше се да не мисли какво се е случило с Локуела и какво можеше да се случи на самата нея…

Нощта сякаш нямаше край. Сара дремеше до огъня, здраво стиснала в едната си ръка пистолета, а в другата — тежките кожени дисаги. Сега наистина трябваше да разчита само на себе си.

В ранни зори, когато на хоризонта едва-едва се беше появило розово-оранжево сияние, тя се събуди от неспокойния сън толкова уморена, колкото си бе легнала. Огледа се наоколо и потръпна, когато погледът й пробяга по ширналата се до хоризонта безлюдна равнина, покрита с трева и храсти, а настроението й още повече се понижи. На дневна светлина положението и не изглеждаше по-розово.

Тя допи кафето си, прибра съдовете в дисагите и напълни манерката си от потока. Нито за миг не й хрумна да се откаже. Нямаше кон, но имаше здрави и силни крака и някакви провизии. Естествено трябваше да остави седлото; свали от него одеялото, сложи го на едното си рамо, а на другото намести тежките дисаги и без да поглежда назад се отправи в посоката, в която считаше че се намира Магнолия Гроув.

Тя вървеше упорито и само от време на време спираше да почива на сянка до някой храсталак или под малобройните дървета, които тук-там разнообразяваха монотонната трева, стигаща й почти до кръста. Вървеше напред с отчаяна решителност. Не си позволяваше дори да си помисли за провал, а си представяше колко ще се изненадат всички в Магнолия Гроув, когато се появи там.

Мисълта за успеха й помагаше, но не можеше да компенсира стопяването на провизиите й, нито пък това, че не бе открила вода, откакто напусна поточето, където вълците бяха подгонили Локуела. През целия ден слънцето безжалостно изгаряше крехкото й тяло. През нощта обаче беше още по-зле. Воят на вълците я държеше будна и я лишаваше от здравия сън, който й бе толкова нужен. Струваше й се, че те я преследват и че всяка нощ идват все по-близо…

Беше толкова уморена. Толкова жадна. И полудяваше — мислеше си унило тя. Наистина ли беше вярвала, че ще намери пътя до Магнолия Гроув? Толкова ужасно ли щеше да бъде да се омъжи за такъв интересен мъж като Янси Кантрел? Нямаше ли да е далеч по-добре да бъде негова жена, отколкото да умре самотна тук, където даже костите й няма до открият?

Липсата на вода я измъчваше; безсънните нощи и безкрайното вървене я изтощаваха и Сара постепенно започна да оставя след себе си тъжна следа от захвърлени вещи, опитвайки се да намали товара си. На петия ден съзнанието й беше вече замаяно и тя даже не усети кога изпусна дисагите, нито си даваше сметка в каква посока се движи, въпреки че усещаше, че нещо не е наред. Точно преди да се смрачи тя мина покрай един изсъхнал изкорубен дъб, който беше видяла предната сутрин и най-лошите й опасения се потвърдиха — тя обикаляше в кръг! Не можа да издържи — отпусна се тежко на земята и като опря гръб до едно дърво, обгърна коленете си с ръце и даде воля на сълзите си.

Дълго плака така горчиво, но после се съвзе. Трябваше да продължи. Ако спреше дотук, щеше да умре под този изсъхнал дъб, но ако тръгнеше напред, й оставаше надеждата скоро да открие вода. С мрачна решителност тя се изправи на крака. Пазеше още ножа, манерката и пистолета си и щеше да намери вода! Тя войнствено изправи рамене и енергично пое напред, твърдо решена да не се предава.

Беше притъмняло и преминавайки покрай един гъсталак, Сара се огледа за подходящо убежище за през нощта. Стресна я внезапния вой на вълк недалеч от мястото, където събираше дърва за огън.

Тя изпусна наръча клони и съчки и неспокойно се огледа наоколо, а сърцето й лудо биеше в гърдите. Не забеляза нищо, но воят се повтори, този път по-близо. Докато стоеше, закована на мястото си, се обади друг вълк. Тя мъчително преглътна. О, боже! О, боже! Дано да е сбъркала!

Но времето минаваше, а смразяващият вой на вълците като че ли идваше от всички страни — молитвите й не бяха чути. Вълците бяха намерили своята жертва — самата нея!

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Сара не смееше да помръдне от ужас и стоеше вкаменена, а в ушите й отекваше воят на приближаващите вълци. Каза си, че може би си въобразява и че сигурно друга плячка е привлякла вниманието им. Гробовните звуци, от които й настръхваше косата, заглъхнаха и тя си отдъхна с облекчение.

Нервно се засмя и се наведе да събере падналите съчки. Изведнъж точно зад нея се чуха няколко приглушени излайвания и тя подскочи от уплаха. Звуците този път идваха от по-близко разстояние и тя се убеди, че се самозалъгва. Вълците преследваха нея.

Огледа се като обезумяла наоколо за някакво убежище, но не откри — тук-там бяха разпръснати печалните сенки на бодливи храсти. Те не бяха нито достатъчно високи, нито достатъчно дебели, за да я прикрият от атаката на вълците и кръвта й се смръзна от ужас. Имаше пистолет, но какво щеше да прави, когато се свършат патроните? Може би да използва ножа?

Внезапен протяжен вой по-близо от другите, я накара да се извърне бързо и да впери очи в тъмнината. Вълците приближаваха и издължената, зловеща сянка, която се прокрадна зад храстите, я изтръгна от вцепенението й. Трябваше да бяга. Бързо! Със стиснати зъби тя се хвърли решително напред — нямаше да позволи да я обземат слабост и нерешителност!

Мисълта й трескаво търсеше подходящо място за убежище. В миг я осени идея — беше си спомнила за изкорубения дъб. Ако можеше да стигне дотам… Тя мъчително преглътна, забелязвайки още две зловещи сенки в сгъстяващия се мрак. Трябваше да стигне до дъба! Щом се вмъкнеше в хралупата му, щеше да е в най-защитеното място на километри от тук.

Колко ли далече трябваше да се върне? Тя затича още по-бързо, но за неин ужас нещо изшумоля в храстите зад нея — като че ли някой се промъкваше през тях. Вълците не се и опитваха да скрият присъствието си и Сара ясно долавяше тежкото им дишане и честото скимтене, което й показваше от колко близо я преследват.

Опита се да не мисли за тях и неспокойно огледа равнината пред себе си. Къде ли беше проклетото дърво? Един от най-огромните вълци се промъкна по-наблизо и тя сграбчи още по-здраво пистолета, дръпна предпазителя и в нощния въздух отекна силно щракване. Приглушен лай отляво я накара да се втренчи нервно натам и задавена от ужас, забеляза три или четири вълка, които безшумно тичаха наравно с нея.

Стомахът й се сви и тя осъзна, че глутницата я е обкръжила от три страни и чака водачът им да скочи върху нея. Мъчително преглътна и сляпо се спусна напред.

Огромният як вълк изскочи пред нея неочаквано — жълтите очи на черното туловище като че ли се появиха от небитието и бяха единственото нещо, което Сара мярна пред себе си преди инстинктивно да натисне спусъка. Слава богу, беше се прицелила правилно и вълкът се строполи в краката й, скимтейки в агония. Гледката на гърчещото се тяло и внезапната какофония от вой и скимтене я накараха напълно да изгуби самообладание и тя се втурна да бяга с колкото сили има, зарязала всякаква предпазливост.

Не знаеше колко време е тичала така, представяйки си какво я очаква ако се препъне или залитне и това я изпълваше с енергия, каквато никога не бе подозирала, че притежава. Тя се носеше напред в мрака и само извитият сърп на луната бледо осветяваше пътя й.

Изведнъж пред краката й отново изскочи вълк, но тя отново насочи пистолета и гръмна, а вълкът се завъртя и започна да ближе мястото, където куршумът го бе засегнал.

За момент като че ли вълците отстъпиха и това изпълни Сара с болезнена надежда, че пораженията, които им е нанесла, ще ги накарат да се откажат от нея. Облекчението й бе твърде кратко, тъй като вълците много скоро подновиха преследването.

Краката й тежаха като олово, тя се задъхваше и й се струваше, че ще се строполи на земята и вече няма да се вдигне. В този момент пред нея изникнаха разкривени форми — неповторимите, прекрасни очертания на изкорубения дъб, огрян от бледата сребърна светлина на луната. Почти обезумяла от страх и надежда, тя затича още по-енергично, без да усети че плаче и се смее едновременно. Този кратък промеждутък в гонитбата даде на Сара време колкото да се покатери по издълбаното стебло и да се шмугне в тясната дупка на около метър и половина над земята. Горещо се помоли тя да не е убежище на някакъв хищник, отпусна треперещите си крака на земята и изчезна вътре точно в мига, когато няколко вълка от глутницата се блъснаха в дървото, отскочиха и зъбите им изтракаха във въздуха.

Хралупата беше тясна, раменете и гърбът на Сара се опираха в страните й и пред нея имаше място колкото да провре ръка навън и безразборно да стреля по упоритите вълци, които дращеха с нокти по стеблото и се мъчеха да достигнат до входа на нейната крепост. За момент се почувства в безопасност и се разтресе от нерви; краката й не я държаха и ръцете й така трепереха, че едва можеше да държи пистолета.

Вълците обикаляха около дървото; от убежището си тя чуваше ръмженето и воя им, а и ноктите, които дращеха по кората му, като че ли се мъчеха да я изкопчат оттам. Това обаче не продължи много дълго. Имаше периоди, в които Сара си мислеше, че те са се отказали и са си отишли, но после изведнъж глутницата отново се втурваше към дървото.

Нощта сякаш беше безкрайна. Изтощена до краен предел, Сара дремеше неспокойно между атаките и се събуждаше в мига, когато вълците подновяваха опитите си.

Когато първите лъчи на зората обагриха в розово хоризонта, Сара замаяно се отърси от кратката дрямка. Смътно осъзна, че от известно време вълците не се обаждаха и напрегнато се заслуша. Не се чуваха никакви звуци и като изчака още известно време, тя се промъкна до отвора и се реши да надзърне навън.

Под дървото лежаха телата на три вълка, които явно бе убила през нощта, но освен тях в струящата дневна светлина не се виждаха никакви други. Тя не можеше да повярва, че мъките й са свършили и продължи внимателно да се оглежда и да се напряга да чуе и най-слабия знак за опасност. В топлия въздух се разнасяха само нежните песни на птиците и монотонното жужене на насекомите.

Много уплашена, тя изчака още малко и едва когато слънцето изгря, предпазливо изпълзя от укритието си.

Тази нощ беше оживяла, но щеше да дойде друга, а с нея и вълците…

Щом се мръкнеше, благословеният стар изкривен дъб с хралупата щеше да бъде единственото безопасно място за нея и тя не се осмеляваше да се отдалечи от него, за да не я застигне съдбата, от която едва се бе отървала предната нощ. И все пак ако не напуснеше това сигурно убежище, ако не потърсеше храна и вода, беше все едно дали ще я изядат вълците — така или иначе щеше да умре!

Сара мрачно се огледа наоколо, но докъдето й стигаше погледът земята бе покрита с трева и храсталаци. О, господи! Как можа да постъпи толкова безразсъдно! Толкова глупаво!

Тя се изправи, ядосана на себе си. Не можеше просто да стои и да не предприема нищо! Погледна към трите мъртви вълка. Не трябваше да ги оставя там, защото вонята им щеше да привлече хиени и лешояди. Повдигаше й се, но тя преглътна и за няколко минути успя да завлече тежките трупове далече от дъба.

След като се справи с тях, Сара отново се огледа наоколо, този път по-внимателно. Не оценяваше високо шансовете си да намери вода или храна, но трябваше да опита. Нямаше да умре без борба, сурово се закле тя.

Независимо какво щеше да намери — освен ако не открие друго място, безопасно като изкорубения дъб — тя имаше намерение да се върне доста преди да се смрачи и не й се мислеше какво ще прави, ако не намери вода или храна.

Тази сутрин тя не откри нищо. Още по-зле — усети, че тялото й е на границата на изтощението и няма да успее да се отдалечи от дъба, както бе мислила. След около два часа тя се върна при дървото полувървейки-полувлачейки се, като дишаше тежко. Свлече се тромаво под дървото точно когато слънцето достигна най-високата си точка в брилянтно-синьото небе и най-накрая се предаде. Щеше да умре. С мъка успя да седне на земята, подпирайки гърба си до стеблото, сви колене и отпуснала ръце върху тях, се загледа в далечината. Местността изглеждаше идеално равна и монотонна, но Сара знаеше, че в действителност не е така. Множество падини и хълмове нарушаваха еднообразието, но те не изпъкваха, а се губеха в морето от треви и храсти.

Тя се загледа в посоката, в която предполагаше, че е дел Сол и се замисли какво ли прави Янси в този момент. Едва-едва се усмихна. Вероятно я проклинаше. Както и факта, че е загубил всякаква възможност да си възвърне някога Каза Палома. Сега ще я наследят Бартоломю и Танси и Сара искрено се надяваше те дълго и щастливо да живеят там — точно както бе мислила за себе си.

Тя въздъхна. Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Примигна с клепачи, а после се намръщи. Какво беше това? Там горе на хълма? Може би силует? Отново ли сънуваше? Или щеше да види Черния конник за последен път?

Тя се изправи, а сънливостта й изчезна. Това наистина беше силует! Очертания на кон и ездач, които не можеше да сбърка… Висок, мургав конник с черна широкопола шапка, засенчваща лицето му, който оглеждаше напрегнато равнината около себе си. Тя смътно забеляза по-малкия дорест кон, който той водеше зад себе си и той като че ли й напомни за нещо. Локуела?

Сара нямаше нужда да види лицето на ездача, за да го разпознае. Такава арогантност и решителност се излъчваха от стойката му и от начина, по който обуздаваше едрия непокорен кон; в стройното, високо тяло прозираше такава стаена сила, че нямаше съмнение — това можеше да бъде само Янси Кантрел!

Тя печално се усмихна. Естествено, че е тръгнал да я търси. Тя беше твърде важна за него. Или по-точно от значение за него — жизнено значение — бяха децата й. Без тях той губеше правото да претендира за Каза Палома…

Сара не направи опит да привлече вниманието му. Примирена със съдбата си, тя просто чакаше, а и не можеше да се помръдне от умора и изтощение. Янси я бе издирил чак тук и скоро щеше да я открие и без нейна помощ.

В чувствата й обаче преобладаваше горещата признателност, че я е намерил, по каквито и да е причини, Той я бе открил и тя щеше да живее, а не да умре в това проклето място! Обзе я дълбоко чувство на благодарност към него. Янси й бе спасил живота! Независимо какво ще й донесе бъдещето, тя никога няма да забрави това. Янси беше спасил живота й!

Той бавно, но неотклонно приближаваше към нея, като от време на време спираше за да разгледа следите по земята. Беше дошъл на около петдесетина метра от дъба, под който Сара се бе отпуснала, когато почти инстинктивно вдигна поглед и забеляза крехката й фигура сред шарената сянка от клоните на дървото.

Жребецът изведнъж се втурна мълниеносно напред, а по-малкият дорест кон с див галоп се опитваше да го догони. На около метър от нея Янси рязко дръпна юздите, а жребецът уплашено изцвили и се изправи на задните си крака. Копитата му бяха още във въздуха, а Янси вече бе скочил на земята и се бе озовал до Сара.

Шапката скриваше лицето му, но Сара смътно долови, че ръцете му треперят и че той облекчено си пое дъх, когато срещна погледа й. Кехлибаренозлатистите му очи блестяха, озарени от непознато дълбоко чувство и след миг тя вече бе в ръцете му, а устните му развълнувано се притискаха до мократа от пот коса на слепоочията й.

Янси я задържа дълго време така в прегръдките си, като че ли още не можеше да повярва, че я е намерил и тя е още жива. Беше преживял войната, атаките на индианци, топовни гърмежи и смърт, но нищо не бе го ужасявало толкова, колкото изчезването на Сара! Едва когато тя прошепна „Вода!“, той успя да се откъсне от нея и да се отправи към коня си за манерката.

Внимателно, както майка се грижи за детето си, той поднесе чашата до устните й и й даде да пийне малко вода. Тя поиска още, но той поклати глава.

— Не, скъпа. Прекалено много е също толкова зле за теб, колкото и прекалено малко. След няколко минути ще ти дам още.

Той наля още вода в чашата, свали алената кърпа от врата си и като я намокри, внимателно навлажни лицето й, а студените капки се стекоха по шият към гърдите й.

Тя въздъхна с благодарност. Сякаш беше в рая.

— Как ме намери? — попита с прегракнал глас тя, затворила очи.

Янси стисна зъби. Взирайки се в изнуреното й лице, той си каза колко е добре, че тя е полумъртва от умора и жажда — иначе щеше да се изкуши да я удари. После забеляза следите от мъките й върху нежната кожа и изражението му омекна.

— Не ме улесни много като си тръгнала в погрешна посока — дрезгаво отвърна той.

— Погрешна посока ли? — отвори широко очи тя. — Не отивах ли към Магнолия Гроув?

Янси поклати глава и мрачно се усмихна.

— Ако беше продължила в тази посока, щеше да стигнеш до Мексико! А на мен изобщо не ми хрумна, че ще се запътиш към друго място, а не към Магнолия Гроув и затова изобщо не си правех труда да търся следи — просто възседнах най-бързия кон и тръгнах след теб. Едва преди два дни си дадох сметка, че съм сбъркал и се върнах в дел Сол — трябва да прибавя, не в много добро настроение. Незабавно се разпоредих да започне издирване — във всички посоки — и същия следобед успяхме да открием следите ти. Локуела се върна на следващата сутрин, припкайки весело — беше доста зловещ момент. — Янси сви устни, а в очите му се появи сурово изражение. — Ясно беше, че е избягала по някакъв начин от теб, а също така и че е препускала доста бързо.

— Вълците — прошепна Сара. — Тя се уплаши и скъса юздите. Мислех, че са я изяли.

— Не и Локуела — тя е опитна стара кобила — спокойно отвърна Янси. — И много умна. Даже при виелица тя може да намери пътя за дел Сол и винаги успява да открие вода — това е една от причините винаги да я водя с мен. — Гласът му стана по-тих и той добави: — Ето защо не се обезпокоих много за теб, докато тя не се върна при нас сама.

Настана тишина и Сара притвори клепачи. Янси не помръдваше, клекнал до нея и вперил напрегнат поглед в изтощеното й лице.

— Може ли да пийна още малко вода? — обади се след малко Сара.

Янси наля още една чаша от кожената си манерка и я протегна на Сара.

— Пий бавно, chica — има още много вода в манерката и няма нужда да я изгълтваш бързо — меко я предупреди той.

Сара се усмихна уморено и се постара да се пребори с желанието си да направи точно това — да я глътне на един дъх — и после я изпи на малки глътки. Толкова беше приятно да усеща как водата се стича в пресъхналото й гърло! Колко хладна е живителната влага! Като нектар. Тя просто лежеше със затворени очи и вкусваше божествено сладката вода с върха на езика си.

Те не говореха много. През целия горещ следобед Янси от време на време й даваше по малко вода и навлажняваше лицето, шията и раменете й, за да облекчи изтощеното й от жажда тяло. Стомахът й силно и настойчиво се обаждаше и това накара Янси с усмивка да й подаде един сандвич с пастърма. Месото беше жилаво и твърдо, като кожа за обувки, но на Сара й се стори, че никога не е хапвала нищо по-вкусно през живота си с изключение, разбира се, на водата…

Най-голямата горещина беше вече преминала, когато Янси изведнъж каза:

— Няколко мили по-назад забелязах малък извор с канадски тополи до него. Ще е подходящо място за нощуване.

Наистина мястото беше удобно, с изобилие от бистра, студена вода, а разлистените тополи предлагаха заслон, както и изсъхнали клони за огън. Янси я беше пренесъл дотам на коня си, обгърнал крехкото й тяло с ръце, а Локуела, натоварена с провизиите, препускаше зад тях. Стигнаха бързо до извора и Сара, вече легнала на едно одеяло и със седлото на Янси за възглавница, наблюдаваше равнодушно как той подготвя бивака.

Беше много уморена, но въпреки че преди известно време умираше от жажда, сега се почувства гладна.

— Може ли да си хапна още малко пастърма? — попита жално тя.

Зает с паленето на огъня, Янси я погледна през рамо. За пръв път се усмихна и зъбите му проблеснаха на фона на мургавото му, брадясало лице.

— Сигурно се чувстваш по-добре, щом мислиш единствено за стомаха си.

— Не мисля само за това — намръщи се тя и сбърчи очарователното си носле. — Една гореща вана и истинско легло ще са направо божествени, но точно сега храната ми се струва по-важна.

Усмивката на Янси изчезна и по лицето му премина сянка.

— Но нали избяга от всичките тези неща? — бързо изрече той.

Сара беше толкова благодарна, че го вижда отново, толкова щастлива, че няма да умре под изкорубения дъб, а той беше толкова внимателен и нежен с нея през целия следобед, че тя напълно бе забравила пропастта, която лежеше между тях. Тя наведе очи и прехапа устни.

— Да, избягах.

Янси сви устни, прогони тежките, гневни думи, които му бяха на езика и погледна встрани. Пое си дълбоко дъх и отвърна спокойно и хладно:

— Ще говорим за това по-късно. А сега, преди да е станало късно, ще потърся някакъв дивеч за вечеря.

Сара му беше благодарна, че смени темата и смутено го изпрати с поглед, когато той възседна коня и извади пушката си. Изведнъж я обзе неизразим страх, че той ще я напусне и тя едва се сдържа да не го извика да се върне. Знаеше, че той ще се върне. Локуела беше завързана здраво за стеблото на една топола; недалеч оттам провизиите образуваха малка спретната купчина, имаше и вода, и огън. Всичко беше наред, но тя все пак се ужаси от мисълта, че остава сама. Събитията от изминалата нощ бяха още пресни и оживяха в паметта й и щом Янси се изгуби от погледа й, тя безпомощно се разплака.

Нямаше от какво да се страхува, каза си ядосано тя. Беше в безопасност. Янси нямаше да я изостави. Той щеше да се върне и тя от нищо не трябваше да се плаши. Беше лесно да си го каже, но известно време след това подскачаше и уплашено се оглеждаше при всеки по-особен звук. Янси го нямаше от около половин час, когато във въздуха отекнаха гърмежи. За нейно облекчение малко след това той се върна в бивака, а отзад на коня, вързана за седлото му висеше малка сърна.

Тази вечер Сара се нахрани добре, въпреки че Янси я предупреждаваше да не преяжда. За пръв път тя последва съвета му без да спори с него, но в крайна сметка си легна до огъня с пълен стомах. През нощта я събуди воят на вълците в далечината, но ярко пламтящият огън и силното тяло на Янси, до което се беше свила в безопасност, я успокоиха и инстинктивният й ужас постепенно изчезна. Тя се сгуши по-близо до топлото тяло на Янси и почти веднага отново заспа.

Стигнаха до дел Сол само за два дни и Сара си даде сметка, че почти през цялото време е обикаляла в кръг. С Янси не разговаряха много по пътя към хасиендата. Той беше непреклонен, че тя трябва да язди до него и тя пътуваше, сгушена в силните му ръце, опряла глава на гърдите му и заслушана в мощните удари на сърцето му, които й се струваха като галеща ухото мелодия.

Благополучното й завръщане в дел Сол предизвика такава неподправена радост, а мексиканците така се тълпяха до коня на Янси, за да пипнат благоговейно ръката или крака й, че Сара се трогна до дъното на душата си и се почувства виновна. Не беше направила нищо лошо и все пак…

Вече в самата хасиенда Янси я занесе до спалнята й и я повери в ръцете на Мария, Долорес и останалите прислужнички, които се засуетиха около нея и бяха готови да изпълнят всяко нейно желание. Веднага я накараха да пие гъст пилешки бульон и въпреки немощните й протести Мария внимателно я изкъпа и втри в изгорялата й кожа омекотяващо масло. Като я мъмреше безобидно и внимателно я сложи да си легне, Мария най-накрая я остави сама.

През нощта Сара спа непробудно и даже не усети, когато Янси влезе в стаята й, запали свещ и застана до леглото й, загледан в нея. Остана така дълго време, спрял поглед на копринените кичури меднозлатиста коса, разпилени по бялата възглавница, на дългите мигли, приличащи на две малки кафеникави ветрила върху бледата кожа на лицето й, на изящната извивка на чувствените й устни. Изражението му беше мрачно замислено. Той дълбоко въздъхна, целуна я с безкрайна нежност по челото и тихо излезе.

* * *

Сара имаше здраво и силно тяло и не й трябваше много време за да се възстанови; след седмица вече нямаше и следа от ужасните мъки, които бе преживяла. Всички, даже за нейно удивление и Янси, се отнасяха изключително мило с нея, но тя напрегнато чакаше възмездието за постъпката си. Тя не чу нито един укор или гневно осъждане и вината взе в съзнанието й чудовищни размери. Всички бяха толкова радостни, че се е върнала невредима, а Янси беше съчинил едно просто обяснение за случката. Нито един човек, нито даже закръгленият падре Кинтеро не бе дал и най-малък признак на недоверие, че тя е излязла да се разходи и се е загубила, както твърдеше Янси…

През деня Сара се радваше на топлото отношение и загрижеността на хората в дел Сол, а нощем неспокойно се въртеше, самотна в голямото легло и беше благодарна на Янси, че й спаси живота и че й спестява неудобните обяснения за дръзката си постъпка. Опасното съчетание на признателност и вина я накара да реши, че в края на краищата ще се омъжи за него. Дължеше му го. През съзнанието й като светкавица в пурпурно лятно небе премина и друга мисъл, едно по-сериозно основание да се омъжи за него — тя го обичаше! Това чувство се беше зародило в нея през последните седмици. Нямаше значение, че той не я обича — когато направи откритието си й се стори, че в нея има достатъчно любов и за двама им. Щеше да му бъде добра съпруга и някой ден може би и той щеше да я обикне… Несигурна усмивка се появи на устните й, когато установи, че бъдещето неочаквано се оцветява розови краски. Тя обичаше Янси Кантрел! И копнееше да се ожени за него!

От погледа й не убягна фактът, че първоначалната дата за сватбата им мина, а Янси не споменаваше за друга. Забелязваше също така, че той се отнасяше много предпазливо към нея и я гледаше със сдържана, потискаща напрегнатост, която я караше да се чувства неловко. О, но той беше толкова внимателен с нея тези дни! И толкова мил! И тя така го обичаше! Как беше могла толкова глупаво да избяга от единственото нещо, за което сърцето й копнееше?

Тя унило си мислеше, че вероятно той не споменава повече за женитба, защото се страхува да не я подтикне към ново безумно бягство. Той никога повече не трябва да се опасява от това! — заклеваше се пламенно тя. А утре сутринта — с нервно очакване си мислеше тя — ще го намери, за да му каже, че ще се омъжи за него и ще му роди наследник за Каза Палома.

Загрузка...