Любовта на черния конник

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

„Още една дъждовна априлска утрин“ — лениво си помисли Сара, застанала пред един от високите прозорци на Розовата стая — „и ето че отново стоя пред гроба на човек, който ми беше много скъп…“

Тя мрачно стисна устни. В малката семейна гробница, разположена на едно възвишение недалеч от къщата, гробът на Сам Кантрел стоеше между тези на двете му съпруги — Маделина и Маргарет.

Сара и сега не беше сигурна правилно ли постъпи като погреба Сам на това място. Разбира се Ан, даже седем години след смъртта на сестра си, бе лоялна към нея и настояваше, че Сам би избрал точно това място за вечния си покой, но Сара не бе напълно убедена. През тежките, ужасни дни след смъртта на Маргарет той вероятно бе осъзнал, че тя не беше любящата съпруга, която си бе представял. Въпреки че през следващите години той не изказа и най-слаб упрек към нея, Сара често се питаше какво ли става в дълбините на сърцето му.

За миг мисълта й я върна в онази кошмарна утрин преди толкова години, когато ужасена бе вперила поглед в тялото на Маргарет. Сърцето й биеше до пръсване; не помнеше колко време бе останала там, но изведнъж се извърна и побягна към къщата…

Без да може да си поеме дъх, шокирана и ужасена, Сара се втурна през входната врата и стресна Сам, който тъкмо влизаше в преддверието. Той забеляза уплашения й израз и тревожно попита:

— Какво има, мила? Какво те е уплашило така?

— Маргарет е мъртва! — извика тя, прекалено разтърсена, за да съобщи по-деликатно новината. — Тя е мъртва! Видях я! Убили са я в павилиона!

Сам стоеше вкаменен в елегантното преддверие. Сара преглътна сълзите си, спусна се към него и като го сграбчи за ръката, силно го разтърси.

— Чувате ли? Тя е мъртва! Някой я е убил!

— Кого са убили? — безгрижно попита Янси, който влизаше откъм библиотеката и бе чул само последните думи на Сара. Без да си дава сметка за сериозността на положението, той добави саркастично: — Надявам се това да е била скъпата ми мащеха.

Леко поуспокоена, Сара се взираше мрачно в красивото му лице, а пред очите й още беше сребърната кама в гърдите на Маргарет.

— Да — рязко отвърна тя. — Точно нея са убили — с испанска кама!

Нехайният израз на Янси се изпари.

— Por Dios! Наистина ли? Къде? — настойчиво питаше той.

— В павилиона зад къщата.

Янси се бе втурнал към вратата докато Сара още говореше, но тогава за пръв път забеляза вкамененото лице на Сам, спря и тръгна към него. Сложи ръка на рамото му и прошепна:

— Съжалявам. Трябва да е ужасно за теб. — Сам не помръдваше и Янси се наведе загрижено напред. — Добре ли си?

Сам като че ли се съвземаше и когато срещна съчувствения поглед на Янси се опита да се усмихне, но не успя.

— Да, да, добре съм — объркано измърмори той. — Но това е такъв шок! Маргарет мъртва! Убита! Не мога да повярвам!

Янси сви устни и Сара усети, че на него не му е трудно да повярва в убийството на Маргарет. Той обаче меко изрече:

— Остани тук. Аз ще видя как стоят нещата в действителност.

— Но това е самата истина! — гневно се намеси Сара. — Аз я видях!

Сам разсеяно я потупа по ръката.

— Сигурен съм, че е така, детето ми. Янси не се съмнява в това, което ти казваш. — Той си бе възвърнал самообладанието и като пое дълбоко дъх, изправи рамене. — Ще дойда с теб — каза той на Янси вече с по-силен глас.

Погледите им се срещнаха над главата на Сара.

— И ти ела с нас, Сара — допълни Сам. — Не искам хората да научат преди да съм видял всичко с очите си.

Сара неохотно тръгна с тях, въпреки че не искаше да остане и в къщата.

Когато двамата мъже влязоха в павилиона, Янси й нареди да остане отвън и Сара с удоволствие се подчини. Тя се разтреперваше само при мисълта да види отново трупа на Маргарет.

Стори й се, че двамата мъже останаха вътре цяла вечност. От мястото си тя чуваше тихия шепот на гласовете им и се чудеше за какво толкова си приказват. Най-после те излязоха със сериозни лица.

С напрегната усмивка Сам се приближи до нея и нежно хвана ръката й.

— Сара — започна предпазливо той. — Сигурна ли си, че си видяла кама?

Сара го погледна учудено.

— Разбира се, че видях. Тя стърчи, забита в гърдите й. — После хвърли обвинителен поглед към Янси. — Испанска! Не ви лъжа! — След това изведнъж я обзе съмнение. — Защо питате? Не я ли видяхте?

Сам бавно поклати глава.

— Това, което казваш, е истина. Маргарет е мъртва и най-вероятно е пронизана с нож, но няма и следа от оръжието… Двамата с Янси не видяхме испанска кама.

— Но тя беше там! Аз я видях!

— Може би само мислиш, че си видяла кама, но в ужаса… — Сам замълча. — Може би си се заблудила?

Сара стоеше като ударена от гръм, взираше се в сериозното му лице и не можеше да повярва на ушите си. Очите му бяха изпълнени с болка и изненада, но имаше и нещо друго — някаква молба в погледа му. В гърлото й заседна буца. Тя с усилие отмести очи. Хрумнала й беше ужасна мисъл. Сам искаше тя да излъже! Да потвърди, че не е видяла камата! С горчивина си помисли, че за това има само едно обяснение. Янси! Сам знаеше или подозираше, че Янси е убил Маргарет и въпреки мъката, искаше да спаси сина си.

Сара хвърли възмутен поглед към каменното лице на Янси. Той стоеше малко зад баща си с ръце, кръстосани пред гърдите. Нали той я бе държал снощи в прегръдките си и я бе целувал така страстно? В мисълта й обаче изплуваха и други спомени как два пъти повтори заканата да убие втората си майка, за разговора на Маргарет и Хайръм след като Янси си бе отишъл, за срещата на двете сестри… Толкова много хора мразеха Маргарет и се страхуваха от нея! Беше ясно, че тя е пропаднала жена, но заслужаваше ли такава смърт?

Сара хапеше устни, а меднозлатистата й коса бе закрила лицето й, тъй като тя упорито гледаше в земята. Какво трябваше да направи? Да настоява, че е видяла камата? Само за миг си представи, че наистина се е заблудила, че в тези първи мигове на уплаха й се е сторило, че вижда кама. „Но аз не съм я измислила. Аз я видях!“ — каза си наум тя.

Тя отново погледна Сам и буцата в гърлото й стана непоносима. Той беше толкова добър човек. Нужно ли беше да го наранява? Тя знаеше отговора на този въпрос и като заби отново поглед в земята, промълви:

— Ако камата не е там, сигурно съм си въобразила.

Сам облекчено въздъхна.

— Скъпо мое дете! Това е биле кошмарно преживяване за теб и не е чудно, че си си представила такова нещо.

Сара не можеше да го погледне в очите, защото се страхуваше, че може да промени взетото решение да защити Янси, а чрез него и Сам.

— Да — безизразно отвърна тя. — Беше ужасно и повече не искам да си спомням за това.

— Разбира се! Разбира се! — бързо се съгласи Сам, сложил ръка на рамото й. После добави с умоляваща нотка в гласа: — И когато властите те разпитват, когато който и да е те пита, нали няма да споменаваш камата?

Сара погледна матовото лице на Янси, а в изумрудените й очи се четеше обида.

— Разбира се, че няма. На никого няма да споменавам за испанската кама.

Гласът на Бартоломю, който я викаше, я изтръгна от неприятните спомени и тя хвърли последен поглед на трите гроба под големия орех.

— Тук съм, Бартоломю! Просто си почивам в стаята си.

Леко намръщен, Бартоломю я чакаше на стълбището. Сърцето на Сара изведнъж се изпълни с признателност към него и тя усмихната си помисли колко внимателен е бил винаги към нея, даже и в първите ужасни дни след смъртта на Маргарет. Тогава те се сближиха и той й доказа привързаността си през всичките четири години на опустошителната война.

За последните седем години Бартоломю не се бе променил много; кожата му с цвят на кафе бе все така гладка и без бръчки и освен леко посребрените коси на слепоочията, ходът на времето не се бе отразил на външността му. А през тези години се бяха случили толкова много неща! — мислеше си тя, докато слизаха с Бартоломю по широката извита стълба.

Накъдето и да погледнеше човек, промяната бе явна. Магнолия Гроув беше все така величествена, но от нея бяха изнесени и продадени всички по-ценни неща, за да се финансират войските. Мраморната настилка на някога внушителното преддверие бе свалена и продадена, както и кристалните полилеи, меките килими, мебелите, китайският порцелан и сребърните прибори. Извън къщата промените също бяха значителни. Някога тъмнозелените врати и прозорци сега бяха с излющена, избеляла от тексаското слънце боя; моравата и градините не се поддържаха; конюшните за многобройни дорести коне бяха почти празни. Просторните акри земя на памуковите полета сега пустееха, защото вече нямаше роби, които да ги обработват, нито пък пари за семена и за наемане на работна ръка. На малкото освободени роби, които се съгласяваха да работят за предишните си господари, не можеше да се разчита. След ден или седмица работа те изчезваха с няколко монети в джоба си и зарязваха сеитбата или прибирането на реколтата.

Не само в Тексас, а и в целия Юг положението бе такова — разрушени къщи, пустеещи плантации и почти никаква надежда да се възвърне изгубеното. Войната между Севера и Юга беше повалила напълно някога могъщата поземлена аристокрация и въпреки че Тексас не бе пострадал толкова от набезите на войските както другите щати от Конфедерацията, той също бе съсипан и унищожен. На територията му не бе имало големи битки и сражения и на обитателите му бе спестена гледката на горящи къщи и плантации, но това беше малка утеха — в подкрепа на Конфедерацията те хладнокръвно се бяха лишили от най-ценните си неща. Болшинството от тях яростно бяха подкрепяли каузата и Тексас бе дал повече мъже и повече пари за Конфедерацията от всеки друг щат в Юга с изключение на Вирджиния. Сега Тексас усещаше горчивата цена на тази лудост.

Победен, разорен и унижен въпреки обещанията за повторно приемане в Съюза и амнистията на последните бунтовници, Тексас трябваше да изстрада и срама на територията му да се обяви военно положение. Гражданите му трябваше да понасят гледката на омразните войски на Съюза в сините униформи, които гордо кръстосваха земите им. Освен това войските на Съюза се поставиха над закона, над заповедите на янките, даже над съдилищата и законите на Тексас. Тексас бе окупирана територия и конгресът на Съединените щати, президентът Джонсън и войските на Съюза я третираха като такава.

Докато слизаше с Бартоломю по стълбите в Магнолия Гроув, Сара се питаше за пореден път през последните две години от смъртта на Линкълн, дали към Юга щяха да се отнесат така жестоко, ако той не беше убит в онази нощ в Театър Форд от Джон Уилкс Буут. Тя сви устни. Кой знае?

Бартоломю прекъсна потока на мислите й.

— Адвокатът е пак тук. Иска да ви види.

— Каза ли какво иска? — попита тя, отърсвайки се от безполезните размисли. — Дали е успял да намери Янси?

Бартоломю поклати глава с язвителна усмивка.

— Господин Адвокатът на Сам никога не си позволява да разговаря с един презрян негър.

— Груб ли беше? — сви устни Сара.

— Не повече от обикновено.

— Ти знаеш — каза поучително Сара — че господин Хендерсън няма да е толкова рязък ако ти не започваш да се държиш високомерно всеки път, щом той дойде. — Тя поклати заплашително пръст към него. — Правиш го нарочно, признай си! Сумтиш, гледаш надменно и говориш с английски акцент, достоен за потомците на херцог.

Бартоломю стигна до края на стълбите, засмя се и невинно изрече:

— Вие не права. Аз само беден нигър.

— О, престани! — прекъсна го Сара. — В коя стая го покани?

Бартоломю се намръщи, но отвърна с равен глас:

— В единствената, която е за пред хора — кабинетът на господаря.

Внезапно вратата на библиотеката се отвори и двамата се обърнаха към нея. Там стоеше Ан Шелдрейк, а лицето й изразяваше безкрайно неодобрение.

Ан също не се беше променила много с годините. Косата й беше все така руса, очите — блестящи, а кожата — порцеланова и гладка, както преди седем години. Беше в черна копринена рокля от преди няколко сезона, но си личеше, че някога е била модерна и скъпа.

Сара я помнеше добре — Ан я беше купила за погребението на Маргарет и я носеше през цялото време на траур за нея. Тези дни тя бе в черно заради Сам Кантрел; този щедър и благороден човек бе отворил вратите на къщата си за нея и съпруга й, когато тяхната плантация беше продадена за неплатени данъци. Имаше и друга причина Сам да бъде толкова щедър към Том Шелдрейк. Том беше осакатял с едната ръка в началото на войната, когато го прониза куршум, предназначен за Сам. Сам беше убеден, че Том му е спасил живота и правеше всичко за своя приятел, даже се мъчеше да се разбира с капризната му жена. Сара съчувстваше на Том, но не понасяше арогантното поведение на Ан и нямаше доверие в нея; сърцето обаче не й даваше да ги помоли да напуснат.

Ан погледна намръщено към Бартоломю и изсъска:

— Къде беше? Казах ти, че двамата с господин Томас искаме кафе!

Бартоломю я изгледа високомерно.

— Забравяте, че не вие ми плащате, а Сара.

— О, боже! — възкликна с отвращение Ан, отворила широко очи от изненада. — Нищо не е както преди войната! Където и да отида — даже в собствения си дом, съм принудена да се съобразявам с надутите прислужници!

Бартоломю и Сара се спогледаха крадешком и улавяйки дяволития блясък в очите му, тя едва се сдържа да не се изсмее. Със сериозно изражение тя се обърна към Ан и смени темата.

— Знаеш ли, че господин Хендерсън е дошъл? Чака ме в кабинета на Сам.

Изражението на Ан веднага се промени.

— Намерил ли е Янси? — попита тя. — Ще можем ли най-накрая да разполагаме с наследството на Сам и да ремонтираме това противно място?

Бартоломю изсумтя, но със строг поглед Сара предотврати коментара му и меко каза:

— Бартоломю, моля те приготви кафе и напитки за госпожа Шелдрейк и съпруга й, както и за нас с господин Хендерсън.

Бартоломю се намръщи, разбрал че Сара няма да му позволи повече да унижава госпожа Шелдрейк. Усетил погледа на Ан върху себе си, той се поклони ниско и с уважение на Сара.

— На вашите услуги, мадам. Веднага ще се разпоредя!

Ан стисна зъби, изпращайки го с поглед.

— Колко щеше да е хубаво, ако Маргарет го бе изпратила на полето преди да умре! Може би камшикът на надзирателя щеше да го научи да уважава по-добрите от него.

— Съмнявам се! — остро отвърна Сара. — Независимо дали е иконом или прост работник, Бартоломю е горд и интелигентен човек и ако сестра ти беше убедила Сам да го прати на полето, а това щеше да е много трудно, след половин година именно Бартоломю щеше да е управител, а не Хайръм Барнел. А сега ме извини, господин Хендерсън ме чака.

Господин Хендерсън беше набит, червендалест мъж на около петдесет години. Той нетърпеливо крачеше по износения килим пред старото дъбово бюро, което бе заменило предишното от елегантно резбован орех. Беше намръщен, но когато видя Сара, се усмихна сърдечно.

Много неща у Сара караха хората да се усмихват. На двадесет и четири години тя беше достигнала красотата, която външността й подсказваше още на седемнадесет. Също като Ан тя носеше старомодна черна рокля, купена за погребението на Маргарет и сега облечена заради Сам, но приликите свършваха дотук. Черното придаваше на Ан внушителен вид, докато у Сара само подчертаваше младостта и нежността на чертите й. Тъмният цвят приятно контрастираше с бледата кадифена кожа и насочваше погледа към деликатната извивка на брадичката и високите скули. Меднозлатистата й коса, която тя още носеше на стегнат кок, изглеждаше по-блестяща на фона на черния плат, а леко извитите вежди и гъстите мигли на изумрудените очи бяха също толкова тъмни. На фино очертаните й устни цъфтеше невинна усмивка, която бе карала не един мъж да се чувства като ударен от гръм.

— Господин Хендерсън! — произнесе топло тя. — Надявам се, че не се забавих много.

Той приближи към нея и пламенно стисна тънката й ръка.

— Когато един мъж чака толкова прекрасна жена, времето няма значение — отвърна галантно той.

— О, господин Хендерсън! Колко сте мил! — прошепна тя и скромно сведе поглед. — Не се учудвам, че госпожа Хендерсън е толкова щастлива и то в тези тежки времена. От колко време сте женен за тази прекрасна жена? — усмихнато попита тя.

Той пусна ръката й и смутено отвърна:

— Е, почти тридесет години. — И усмивката му угасна.

— Има ли нещо важно, за което искате да ме видите? — попита Сара, отдръпвайки се от него.

Господин Хендерсън отново широко се усмихна.

— Скъпа моя! — радостно възкликна той. — Имам прекрасна новина за вас. Току-що получих вест, че моят пратеник е открил Янси във форт Коб, на брега на река Вашита в Индиана. Когато му е съобщил за смъртта на баща му, Янси веднага е напуснал войските на Съюза и сега идва насам. След няколко дни ще бъде тук.

Сара задържа с усилие усмивката на лицето си. И тя, и другите очакваха точно това, но сега, когато връщането на Янси беше толкова близко, изведнъж я изпълниха съмнения и даже ужас.

В дните след смъртта на Маргарет между съседите се водеха разгорещени спорове за вероятния убиец. Янси Кантрел оглавяваше почти навсякъде листата на заподозрените, но освен добре известната му омраза към Маргарет и заплахите към нея, доказателства нямаше. Властите щяха с удоволствие да го обвинят за смъртта й, но за негово щастие той имаше прекрасно, макар и подозрително алиби — че е прекарал цялата нощ чак до сутринта в разговор с баща си в библиотеката, а Сам се бе заклел в това. Никой не мислеше, че Сам казва истината; почти единодушно всички бяха решили, че той съвсем естествено защитава единствения си син. И тъй като Маргарет си бе създала навсякъде неприятели и всички я мразеха, докато Сам беше изтъкнат и уважаван член на обществото им, а и самия Янси си спомняха като объркано малко момче без майка, никой не искаше да се намесва. Простата истина бе, че много хора имаха мотиви да убият Маргарет. Въпреки че според тях Янси бе най-вероятният убиец, алибито му и липсата на доказателства караха властите да търсят и други заподозрени. Известно време те разследваха иконома на Кантрел, Бартоломю Андерсън, както и Хайръм Бърнел. След това за кратко се разпространи невероятната и скандална идея, че Ан Шелдрейк и съпругът й са извършили злодеянието, а после се шепнеше също, че самият Сам Кантрел може да е виновен. Даже и името на Сара се чу като възможно решение на проблема и тя още си спомняше нощите, в които си лягаше с мисълта, че на другия ден могат да я обвинят в убийство.

Смъртта на Маргарет Кантрел предизвика вихър от клюки и лукави предположения и скандалната известност на семейството не намаля даже когато местните власти се принудиха да прекратят разследването без да открият убиеца. Едва преди няколко месеца и най-злобните клюки бяха затихнали, а шерифът и хората му бяха престанали да обикалят около Магнолия Гроув и да търсят следи.

Янси остана в Магнолия Гроув само до погребението на втората си майка и в тези дни Сара почувства нарастващото напрежение между него и баща му. За нейна уплаха, веднъж тя прекъсна ожесточен спор между тях. Сам искаше Янси да остане, но той беше непреклонен. Заминаването му за Ранчо дел Сол на следващия ден след церемонията възбуди клюките и подозренията.

Сара не обичаше да си спомня за тревожните дни след смъртта на Маргарет и постепенно бе свикнала да хвърля цялата вина за тях върху Янси. Тя бе почти уверена, че той е убил Маргарет; освен това принуди баща си да излъже заради него и я направи съучастница като използва привързаността й към Сам, за да я накара да мълчи за испанската кама. Беше извършил всичко това и после хладнокръвно напусна Магнолия Гроув, за да не стъпи никога повече там.

А сега — мислеше си възмутено Сара — тя трябваше да дели наследството на Сам със същия този човек, който се опита да я съблазни — как иначе можеше да си обясни случилото се на стълбите в Магнолия Гроув първата вечер, когато пристигна и нейната реакция на объркано момиче? Безспорно Янси беше един негодник с жестоко сърце, който просто бе изоставил баща си след смъртта на Маргарет. Човек, който не бе отговорил на нито едно от умолителните писма, които Сам му бе пращал, вече на смъртно легло.

Сара нямаше претенции към нито едно пени от частта му от бащиното наследство, но се безпокоеше, че трябва да го дели с един безпринципен негодник, който най-вероятно е убил мащехата си, обърнал е гръб на баща си и е предал Тексас, присъединявайки се към войските на Съюза.

И други неща обаче караха Сара да се страхува от завръщането на Янси. С ужас я изпълваше най-вече мисълта как щеше да реагира той, когато разбере, че сега самата тя е негова мащеха, вдовица на баща му и че Сам й е завещал Каза Палома.

ГЛАВА ПЕТА

Въпреки напрежението през целия ден Сара се мъчеше да изглежда спокойна. Искрено се опитваше да не мисли за пристигането на Янси. Всъщност тя се опитваше изобщо да не мисли за него, а това беше много трудно, тъй като Ан не преставаше да й говори и да си представя какво ще стане, когато той се върне.

Тази вечер Сара си легна с мъчително главоболие. Тя се въртеше в леглото, без да може да мигне от болката в слепоочията, която едва не я караше да вика.

Тя лежеше, гледаше безизразно в тавана и стараейки се да мисли за по-спокойни неща, си припомняше странностите на съдбата.

На устните й се появи иронична усмивка. Колко различно беше всичко от това, което си бе представяла, когато за пръв път срещна Сам Кантрел! Кой можеше да предположи, че жена му ще бъде убита? И че след по-малко от година Форт Самтър в Северна Каролина ще бъде взривен и страната ще бъде хвърлена в дълга и опустошителна гражданска война? Или че Сам, загрижен за това какво ще й се случи след като замине да се бие, ще я убеди да се омъжи за него против волята й? Откъде можеше да знае, че той ще се върне съсипан и умиращ?

Даже сега, след шест години, й се струваше невероятно, че Сам я бе убедил за този брак. Тя не го обичаше по такъв начин и той й бе дал да разбере, че това ще бъде брак за удобство и че няма намерение да го консумира. Този брак щеше единствено да осигури положението й ако нещо му се случи и двамата щяха да го анулират щом свърши войната.

На осемнадесет години Сара беше изпълнена с момински мечти, в някои от които се промъкваше Янси Кантрел. На тази възраст тя не бе мислила да се омъжва за бащата на мъжа, който преследваше мечтите й, за този далечен роднина, на когото бе безкрайно благодарна за грижите. Всъщност именно благодарността я накара да се съгласи на този брак по сметка.

На следващия ден тя се бе омъжила за Сам, изпратена от неодобрителните погледи на Ан и Томас Шелдрейк. Два дни по-късно Сам замина за Виржиния и съпругата му го видя чак след четири години, когато той се върна за да умре в дома си.

Отказала се от мисълта да заспи, Сара стана и излезе на балкона. Тъжна усмивка изплува на устните й. Преди седем години бе стояла на същия този балкон и тогава чу противния разговор между Ан и Маргарет; и до днес тя се питаше понякога дали Янси не е невинен. Ан и Томас Шелдрейк имаха толкова добър мотив!

Тя с отвращение отпрати безполезните предположения и се съсредоточи върху по-скорошни събития и по-точно върху състоянието на Сам, когато той се върна от войната преди две години. Беше се прибрал, за да умре — това бе очевидно още щом го свалиха от разнебитената каруца, с която го бяха докарали.

По ирония на съдбата Сам бе останал невредим през цялата война, а бе тежко ранен при Сейлърс Крийк, в една от последните битки. Конят му бе прострелян, а Сам бе получил множество рани и тъй като положението му бе много тежко, бяха ампутирали и двата му крака над коленете. Той се върна в Магнолия Гроув с парчета от шрапнел в тялото, бледа сянка на мъжа, който беше преди. Въпреки раните на тялото му, духът му отказваше да умре. Той живя още осемнадесет месеца, преди смъртта да го победи. Никога не спомена за анулиране на брака им и Сара мълчеше, защото не искаше да го натъжава през малкото скъпоценни дни, които му оставаха.

Очите й се бяха напълнили със сълзи. Той беше толкова галантен и жизнерадостен въпреки недъзите си и макар че бе умрял преди шест месеца, Сара все още не можеше да повярва, че го няма.

Тя сви устни. Сам беше така упорито добър и заслужаваше нещо повече от жена като Маргарет и син като Янси! Мнението й за Янси никога не беше особено високо, но поведението му преди смъртта на баща му й се струваше осъдително.

Можеше да отговори поне на едно от писмата на Сам — горчиво си мислеше тя. Но това не стана. В началото Сам го извиняваше с мисълта, че не е получил писмото и Сара признаваше, че това може да е така. Най-напред те пращаха писмата в дел Сол и в продължение на месеци не бяха разбрали, че Янси е постъпил в армията на Съюза още в началото на войната и го нямаше в ранчото. Тогава за да го намери, Сам писа до военното командване, но отговор не последва. До днес местонахождението му беше неизвестно и ако господин Хендерсън не бе пратил човек лично да го намери, той може би още нямаше да знае, че Сам е починал… и че тя му е мащеха.

Болката в слепоочията я прониза и тя влезе обратно в стаята. Нахлузи една износена кадифена рокля и реши да слезе долу. Уверено се отправи в тъмнината към кабинета на Сам, тихо затвори след себе си вратата и бързо запали лампата. Отвори долното чекмедже на бюрото му и намери бутилката бренди, която той криеше там — само за „медицински“ цели, както с весело намигване й бе казал веднъж. Тя кисело се усмихна. Сам я бе научил колко отпускащо е брендито и й се струваше нормално да пие само в неговия кабинет, където двамата бяха прекарали толкова спокойни и щастливи часове преди смъртта му. Тя извади от същото чекмедже чаша и си наля солидна доза от кехлибарената течност, а после се отпусна в коженото му кресло и бавно отпи.

Времето минаваше, топлината от брендито се разстилаше по тялото й и тя усети, че напрежението, което я бе обзело при новината за връщането на Янси, се разсейва. Трябваше да признае, че ситуацията не й харесва.

Без съмнение Янси Кантрел имаше много грехове, но тя не вярваше, че е прекалено користолюбив. Вероятно той нямаше да има претенции, че Сам й е оставил половината от Магнолия Гроув, или че преди войната е внесъл на нейно име солидна сума в една банка в Ню Йорк. Каза Палома обаче беше нещо съвсем различно. Тази земя бе принадлежала от векове на семейство Алварес и Янси брутално бе показал, че тя ще остане такава на всяка цена. Сигурно щеше да изпадне в ярост, когато научи странните условия на завещанието. По никому неизвестни причини Сам бе завещал Каза Палома не точно на нея. Тя можеше да прави там каквото иска до края на дните си, но собствеността върху имението щеше да принадлежи единствено на бъдещите й деца.

Сара отпи голяма глътка бренди. Децата й! За какво ли бе мислил Сам? Тя неуверено се засмя. Беше омъжена, сега беше вдовица, но никога не беше станала истинска съпруга на Сам и не можеше да има дете от него! А Сам бе оставил Каза Палома на децата й! Тук имаше нещо нередно!

Със странното си завещание Сам бе осигурил поне едно нещо — тя не се страхуваше, че Янси ще я убие заради Каза Палома, защото ако не оставеше потомство, Бартоломю и Танси щяха да наследят имението. Нямаше начин Янси да сложи ръка върху него, докато не извърши тройно убийство. Разбира се, имаше и още един начин…

Янси нямаше да притежава Каза Палома освен ако… Тя мъчително преглътна. Каза Палома нямаше да принадлежи на човек от рода Алварес, освен ако тя не родеше дете на Янси!

Мили боже! За това ли Сам бе изразил така волята си? Надявал ли се е някога, че тя и Янси ще се оженят и ще имат деца? Че Янси толкова държи на Каза Палома, че нейните деца щяха да бъдат и негови? Но това няма да стане — мислеше си тя. Янси можеше да е женен, или тя да се влюби в друг.

През главата й мина още по-неприятна мисъл. Тя свързваше децата с брака, но не беше задължително да е омъжена, за да има деца. Тя отпи още една глътка бренди, а в главата й се тълпяха най-невероятни идеи. Ами ако Янси я отвлече и я държи затворена някъде, докато извърши грозното деяние?

Неочаквана тръпка я разтърси, когато си представи, че е негова пленница и той разполага с тялото й… Изчерви се при спомена за топлината и нежността на устните му. Сякаш се беше случило само преди миг, тя отново усети вкуса им при допира им до езика си и гърдите си, прилепени до здравото му тяло и я обхвана познатото вълнение. Засрамена осъзна, че мисълта за Янси, който разполага с тялото й, макар и непочтено, не беше толкова отблъскваща и неприятна, колкото трябваше да бъде.

Тя остави чашата на масата, а ръката й леко трепереше. Това е от брендито, помисли си тя. То изпълва главата й с такива противни идеи. Сам никога не е смятал, че тя и Янси ще имат деца. Никога не е правил и най-лек намек за това. За бога, той се беше оженил за нея! Тя присви очи. Разбира се, че никога нямаше да се остави да я използват като кобила за разплод, независимо колко привлекателен е жребецът! Тя отново потръпна при мисълта за целувките на Янси. Поне се надяваше, че няма!

Обляна от меката светлина на лампата, Сара остана дълго така, опитвайки да се отпусне и да мисли за неща не толкова с смущаващи като завещанието на Сам и връщането на Янси. Беше й дяволски трудно, но скоро се замисли за по-практични проблеми като бъдещото й преместване от Магнолия Гроув.

Сара беше убедена, че Янси ще иска да продаде плантацията и тъй като нямаше нито желание, нито средства да купи дела му, тя беше решила, че скоро ще се премести в Каза Палома. Брадичката й предизвикателно се повдигна. Каза Палома щеше да й принадлежи за цял живот и тя беше убедена, че с парите в Ню Йорк и частта й от продажбата на Магнолия Гроув ще живее в имението доста добре, макар и не луксозно и ще отглежда коне и добитък.

Сара не съжаляваше, че ще напусне Магнолия Гроув. С къщата бяха свързани малко от радостните й спомени и след смъртта на Сам вече нищо не я задържаше в нея. С радост щеше да остави миналото зад себе си и да го забрави. Нямаше търпение да се премести в Каза Палома, развълнувана от мисълта за новите, непознати хоризонти и приключенията, които сигурно я очакваха там.

Сара седеше в кабинета на Сам, обгърната от мислите си и от тишината на къщата, когато изведнъж чу тих звук — прокрадващи се стъпки долу в преддверието…

Тя замръзна на мястото си, заслушана в забързаните удари на сърцето си и в приближаващите стъпки и затаи дъх, когато те спряха точно пред вратата на кабинета. Хипнотизирана, с широко отворени очи тя се взираше в бравата, която леко се раздвижи.

Несъзнателно тя стисна тежката чаша. Не беше кой знае какво оръжие, но ако се прицелеше добре и я хвърлеше…

Вратата се отвори и в тъмнината се очерта висока мъжествена фигура. Сара зърна за миг широкополата шапка, нахлупена ниско над лицето и заплашително широките рамене под тъмното палто и хвърли чашата с всички сили. Докато тя летеше към вратата, Сара взе пълната наполовина бутилка бренди и още една чаша и се приготви да хвърли и тях, ако стане необходимо. Изобщо не й дойде на ум да вика за помощ.

Сара се беше прицелила точно; бе запратила силно чашата и когато тя удари в лицето влезлия мъж, той изруга през зъби. Застанала зад бюрото, с бързо повдигаща се гръд и с явно намерение да се брани, тя напрегнато очакваше следващото му движение. То обаче я изненада. Ръката му бе по-бърза от погледа й и изведнъж в нея се появи револвер.

— Хвърли ги — каза спокойно той — или ще съм принуден да пратя един куршум в прекрасното ти тяло.

Сара замаяно се подчини, познала дълбокия глас. Когато тя остави шишето и чашата на бюрото, той вдигна другата чаша, паднала до него и пристъпи в стаята без да откъсва студения поглед на кехлибарените си очи от нея. Блъсна вратата с крак и застана пред Сара. Постави внимателно чашата на бюрото, което стоеше между тях и се загледа в неочаквано еротичната гледка пред себе си.

Светлината на лампата засилваше златистия блясък на разпуснатите й коси, които леко се спускаха над едното й рамо и той почувства силно желание да протегне ръце и да усети мекотата на меднозлатните кичури. Очите й бяха зелени и широко отворени от уплаха, а тъмните, гъсти мигли и веждите бяха в контраст с бледата кожа. Нежно извитите, съблазнително розови устни приковаха погледа му. Когато откъсна очи от тях, той плъзна поглед надолу и с несъзнателно възхищение отбеляза колко добре старата зелена рокля прилепва към стройното тяло и се запита какво ли има под нея…

Те се гледаха безмълвно, а после, сякаш беше видял достатъчно, той прибра пистолета и седна в едно от старите кожени кресла пред бюрото. Намести шапката си и нехайно кръстоса крака върху бюрото.

— Не очаквах да ми се зарадвате особено… — меко произнесе той. — Но, скъпа моя мащехо, трябваше ли да ме посрещате с такава ярост?

Думите му разрушиха магията, която я бе парализирала. Засрамена от реакцията си, от лудото биене на сърцето в гърдите си, от странното вълнение, което усещаше със стомаха си, тя го погледна и остро отвърна:

— Ако не се бяхте промъкнал като крадец в къщата, нямаше да постъпя така. Вие ме уплашихте!

Той докосна с ръка мястото, където чашата го беше ударила и Сара видя следа от кръв.

— „Вие ме уплашихте“ — повтори с недоверие той. — Е, госпожо, посрещането не бе лошо като начало! Колкото до това, че съм се вмъкнал като крадец — забравяте, че някога това беше мой дом и тъй като е късно, не исках да събуждам хората с пристигането си. — С гневен блясък в очите той добави: — Ако това е наградата ми за опита да бъда деликатен, обещавам, че никога няма да го повторя!

Сара беше огорчена и се чувстваше леко виновна, затова прошепна:

— Извинете ме. Но аз наистина се изплаших и хвърлих чашата преди да ви позная. Съжалявам.

— Наистина ли? Съмнявам се.

Тя сви устни, но не се поддаде на провокацията и меко попита:

— Гладен ли сте? Да ви донеса ли нещо за ядене?

За момент погледът му се плъзна по тялото й и сърцето й подскочи, но той поклати глава и лениво се усмихна.

— Гладен съм, но мога малко да почакам. — Той замълча, наблюдавайки с нескрит интерес червенината, която заливаше лицето й. — Но през това време няма да откажа чаша от това бренди, което се готвеше да хвърлиш по мен.

Сара му наля, съжалявайки, че не го замери с бутилката, когато имаше възможност. Той се наведе напред и й подаде чашата, с която го беше ударила.

— Налей си и ти, не обичам да пия сам.

Тя реши, че ще й е необходимо и не протестира. После седна неуверено в креслото и предпазливо го погледна.

Годините го бяха променили. Янси Кантрел и преди беше красив, но сега във външността му имаше и нещо друго. Като че ли изминалите години го бяха закалили и премахнали всякаква мекота от чертите му. За разлика от преди, върху лицето му бе изписана сурова непреклонност, която подсилваше резките очертания на високите му скули и напомняше на Сара, че вероятно стои пред убиеца на Маргарет. Тя внезапно потръпна, но не можеше да откъсне очи от матовото му лице с испански черти, въпреки че беше по-разумно да стане и да избяга. Леко жестоката извивка на устните му сега й се струваше по-подчертана, орловият нос засилваше наследственото високомерно изражение на лицето му, а открития цинизъм, които и се стори, че долавя в очите му, я накара да се размърда неловко.

Тя отпи голяма глътка бренди и огнената течност едва не я задави. Когато се съвзе и погледна към него, страните й горяха от смущение. Той я гледаше втренчено и нещо в погледа му я правеше нервна.

— Какво има? — попита тя, неспособна да издържа повече изпитателния му поглед. — Защо ме гледате така?

Той повдигна рамене и отпи от брендито.

— Пораснала си. Споменът ми за теб беше от едни големи зелени очи и нежни устни, които трябваше повече да се усмихват.

Това, че той си е спомнял за нея й хареса много повече, отколкото трябваше и тя с неудоволствие отвърна:

— Нямаше много весели неща през тези години.

— О, не бих казал — с лекота отговори той. — В края на краищата си помислила доста за себе си, нали?

Сара смяташе, че вече е станала нечувствителна към циничните забележки за брака й със Сам, но думите на Янси я нараниха. Очите й заблестяха със сдържан гняв.

— Какво имате предвид? — рязко попита тя. Той се усмихна недружелюбно.

— Просто последния път, когато те видях, беше едно малко бездомно дете, което баща ми беше решил да спаси от — хм, съдба, по-лоша от смъртта. А сега си господарка на Магнолия Гроув. Каква промяна в социалното и финансовото ти положение, нали?

Главоболието, което Сара бе успяла да преодолее, отново се върна. Слепоочията й болезнено пулсираха.

— Не сте вие човекът, който ще ме съди! — изправи се тя с достойнство и заобиколи бюрото. — Щом сте така добре запознат с къщата, ще се оправите сам. Аз ви напускам — нямаме какво да си кажем повече.

Тя се отправи към вратата, но преди да е направила и две крачки, Янси скочи от стола и я хвана за раменете. Обърна я към себе си и извика с гневен блясък в очите:

— Никога повече не се измъквай така! Аз ще реша дали имаме нещо да си кажем!

С разтуптяно сърце Сара се взираше в строгото му, потъмняло лице. Той беше само на няколко сантиметра от нея и тя усети мириса му на коне и кожа и топлината, която тялото му излъчваше.

Те стояха така застинали известно време; стройното й тяло леко докосваше неговото и тя си казваше, че само страхът кара кръвта да кипи във вените й и краката й да треперят, но дълбоко в сърцето си усещаше, че се лъже… и че Янси изпитва същото. С широко отворени от уплаха очи тя виждаше как гневът постепенно се отдръпва от лицето му, а внезапното чувствено потръпване на устните му накара устата й да пресъхне.

Тя нерешително се помъчи да се отскубне, но Янси я грабна в ръцете си. Усети топлия му дъх с мирис на бренди, когато накрая той промълви:

— Бог ми е свидетел, chica, колко често съм мечтал за това. — И я целуна.

Беше както първия път, но по-силно и по-властно, като че ли изминалите години бяха задълбочили чувствата им. Топлите му устни силно притискаха нейните и той бе долепил тялото си до нея, без да й позволи никакво отстъпление. Устните му жадно я целуваха и когато езикът му проникна в топлата й влажна уста, от гърлото му се изтръгна дълбок стон. Трескаво вълнение обзе Сара и тя стоеше безпомощно, удивена от сладостта на допира на неговия език. Отпусна се в прегръдките му и той я притисна по-силно, без да крие възбудата си. Ръцете й обвиха шията му и тя нетърпеливо отмести шапката му. С наслада зарови ръце в черните му коси и се прилепи до него. Устните му се плъзнаха към шията й и когато ръцете му вече разтваряха роклята й, тя леко извика, запазила достатъчно здрав разум.

Той прошепна нещо и започна отново да целува устните й с такава страст, че огънят в тялото й се разгоря с пълна сила. Едва когато отново ги спусна към шията й и ръцете му я обхванаха отзад, тя се опомни. С леко стенание се изтръгна от прегръдката му и изхвръкна като подгонен заек от стаята.

ГЛАВА ШЕСТА

Тази нощ за пръв път от много години Сара сънува Черния конник. Сънят беше същият като преди; страхът, който изпитваше и опасността — също, но в един миг й се стори, че в силуета на Черния конник, застанал на хоризонта, има нещо познато. Даже в съня си тя почувства приликата с…

Събуди се, а сърцето й биеше забързано. Тя полежа известно време и устните й се свиха с отвращение. Прекрасно! Не само се бе унижила пред Янси предната вечер, а сега го приемаше и в сънищата си. Каква лудост!

Беше й невъзможно да заспи отново и с присвити очи се загледа в първите златно-розови лъчи на зората, които се промъкваха в стаята. Тя се отпусна с невиждащ поглед на един стар стол близо до прозореца, тапициран с розова коприна и така прекара остатъка от нощта.

Тя забрави съня, но потресаващата сцена, разиграла се в кабинета на Сам, не напускаше мислите й и Сара се учудваше колко развратно и безпринципно същество се беше оказала. Как можа да позволи на Янси да я целува така? И още по-лошо — как това можеше да й харесва?

Тя уморено разтърка очи. Мили боже! Как щеше да го погледне сега? С поведението си снощи сигурно не се бе издигнала в очите му, а ако искаше да му покаже, че е малка уличница, която се хвърля в ръцете на първия срещнат мъж, беше избрала най-добрия начин! И нямаше смисъл да се убеждава, че и той не е по-добър, а това, че бе единственият мъж, който я е целувал, сега нямаше значение! Какво ставаше с нея? Тя смяташе, че той е убил Маргарет, но не направи нищо, а само се разтопи в ръцете му!

Отвратена от себе си и ядосана на Янси че разбива на пух и прах здравия й разум, Сара най-накрая се надигна и започна да оправя неохотно тоалета си. Стресна я леко почукване; вратата се отвори и на прага се появи Танси с китайска порцеланова кана с топла вода в ръцете си.

— О, вие сте будна, а аз мислех че все още спите — изрече тя с мекия си напевен глас, докато слагаше каната на дървения умивалник.

Подобно на Бартоломю и Танси беше мулатка. Имаше блестящи бадемови очи, а кожата й беше с цвят на тъмен мед. Тя беше забележителна жена, наследила най-хубавите черти на двете раси, които я бяха създали. Тялото й бе високо и гъвкаво и се движеше с изящна походка. Сара тайно й завиждаше за нея, както и за пищните форми. Танси не знаеше кой е баща й; преди повече от двадесет години старият Анди Кантрел ги бе довел с майка й в имението след едно пътуване до Ню Орлеанс. По това време тя беше на четиринадесет години, а Бартоломю — на двадесет и две, но още тогава те се харесаха и никой не се учуди, когато след три години той помоли за разрешение да се ожени за нея. Бракът им беше щастлив, но за голямо съжаление те нямаха деца.

Сам ги беше освободил дълго преди да замине на война и Сара им бе безкрайно признателна, че останаха в Магнолия Гроув. Те винаги бяха в добри отношения с нея, а в първите месеци след като Сам замина за да се присъедини към генерал Лий, Сара просто не знаеше какво щеше да прави без тях. Те знаеха за всичко, което ставаше в Магнолия Гроув и нямаше нещо, което да не знаят за нея — затова се отнасяха с нея като към любима по-малка сестричка, на която се караха или пък я глезеха — според ситуацията.

Тъй като нямаше как да скрие нещата, Сара попита:

— Знаеш ли, че Янси се върна снощи?

Танси се засмя и равнете й зъби блеснаха.

— Разбира се! Сега седи в кухнята и се тъпче с бисквити и кафе, а мъжът ми се диви на всяка негова дума! — В думите на Танси пролича голяма привързаност и сърцето на Сара отново се сви.

Тя винаги беше разчитала на Бартоломю и на Танси и често, даже и след войната, бе мислила за себе си и за тях като за едно цяло. Присъствието на Янси неминуемо щеше да промени нещата.

Танси се намръщи, забелязала гримасата на Сара и осъзнала, че тя не се вълнува от новината. Когато Сара изсипа водата в един леген и започна да мие лицето си, Танси попита:

— Кажете ми сега защо сте толкова кисела, сякаш са ви потънали гемиите? Не се ли радвате, че младият господар се върна?

— Той не ти е господар — измърмори Сара. — Забрави ли, че си свободна?

Танси се засмя.

— Старите навици трудно се забравят; подозирам, че той винаги ще бъде за нас младият господар, даже когато много остареем. Но вие не ми отговорихте. Не сте ли доволна, че той си е в къщи?

Сара привърши тоалета си, обърна се към гардероба и разрови дрехите в него. Нямаше особен избор — още носеше траур за Сам. С въздишка измъкна една черна рокля, подобна на тази, с която беше предния ден. Постави я на леглото и погледна към Танси.

— Не те ли безпокои това, че вероятно той е убиецът на Маргарет? Или че така жестоко изостави Сам, даже когато той умираше?

Усмивката на Танси се стопи.

— Ах, това проклето убийство! Тя си го заслужаваше! А за мастър Сам — те никога не бяха близки, пък и откъде сте сигурна, че е получил писмата? Може би е имал причина да не отговори — не ви ли е идвало наум?

Самата Сара често се беше питала дали Янси е получил писмата, но сега не беше склонна да го извинява.

— Това може да е така, но защо не дойде да види баща си преди войната? — упорито настоя тя. — А дали Маргарет си е заслужила смъртта или не, е отделен въпрос и не Янси е трябвало да решава кога тя да умре!

Танси гледаше гневно Сара с ръце на хълбоците и войнствен блясък в очите.

— Толкова ли сте сигурна, че той я е убил? Той не беше единственият човек, който я мразеше. Аз самата никак не я обичах! Нито пък още пет-шест човека, които мога да ви изредя!

Сара не можеше да спори с нея. Всичко, което Танси казваше, беше истина и въпреки че Сара бе почти сигурна, че Янси е виновен за убийството, в нея все пак се прокрадваше сянка на съмнение. Тя не знаеше защо — дали защото не искаше Янси да е извършил такъв грях или защото имаше реална причина за съмнение. Не искаше обаче да обсъжда тези неща с Танси — очевидно бе на чия страна са симпатиите й и това накара сърцето на Сара да се свие още повече. Тя смени нарочно темата и меко попита:

— Ще пратиш ли Пеги да ми донесе закуската? Днес ще закусвам тук.

Танси изглеждаше разтревожена.

— Да не сте се карали снощи с мастър Янси? Той каза, че сте се видели. Какво се е случило, че сега се криете в стаята си като уплашен заек?

— Нищо не е станало! И не се крия! — остро отвърна тя със зачервени страни.

Танси се засмя.

— Тогава слезте в кухнята, както правите винаги и елате да закусим.

Сара отчаяно въздъхна. Тя не знаеше как Танси и Бартоломю винаги така извъртаха нещата, че тя беше принудена в крайна сметка да се съгласи с тях. Погледна Танси, но тя й намигна и се насочи към вратата, като изрече през рамо:

— Сега се облечете и слезте долу. Не се сърдете за глупости.

— О, върви си. Ей сега идвам — неохотно се засмя тя.

След двадесетина минути Сара се запъти със сериозен израз към кухнята — отделна малка постройка, долепена до задната част на къщата. Мисълта, че след броени минути ще види Янси, караше дланите й да се изпотяват, а сърцето й забързано да тупти и й се искаше страстните мигове от предишната нощ никога да не се бяха случвали.

Докато вървеше към кухнята, тя нервно оправи един непокорен кичур коса, измъкнал се от обичайния й кок. После спря пред вратата и си пое дъх. Нямаше да му позволи да я изплаши! Този дом беше неин и тя бе господарка на Магнолия Гроув. С решителна усмивка на устните тя отвори вратата и влезе вътре.

За нейно най-голямо разочарование в кухнята бяха само Пеги и Танси. Войнственото настроение, с което бе влязла, се изпари и тя зае обичайното си място в единия край на дървената маса.

Скоро след като Сам замина да се бие за Конфедерацията, Сара беше престанала да се храни в просторната столова, защото се чувстваше изолирана и й беше смешно да яде в такова самотно величие. За кратко тя се бе преместила в по-малката и по-уютна дневна, но войната продължаваше и тя най-после бе слязла да се храни в кухнята.

Първия път, когато я видя там да пие кафе и да си приказва с Танси, Бартоломю се стъписа, но после свикна. В Магнолия Гроув бяха останали малко следи от някога строгия протокол и от няколко години те живееха заедно — като в малка затворена демократична общност.

Сара се намръщи. Нещата се промениха, когато Сам се върна и още повече когато семейство Шелдрейк се премести да живее у тях. Ан Шелдрейк беше изумена от самата мисъл да се храни в кухнята като обикновените хора. Тя не остави на мира Сам, докато той не купи с част от оскъдните си средства прилична маса и столове за някога внушителната столова. Шелдрейкови се хранеха там, а Сара продължи да яде в кухнята, като се качваше горе единствено за вечеря. В кухнята се чувстваше уютно, а и това й даваше възможност да избегне досадните оплаквания на Ан.

Сара отпи глътка от горещото силно кафе, което Пеги бе поставила пред нея и се замисли за бъдещето. Безспорно нещата щяха да се променят и тя не смяташе, че ще се чувства по-добре.

— Да ви изпържа ли малко шунка с яйца? — попита Пеги, застанала пред голямата желязна печка.

Пеги беше природена сестра на Танси. Беше на шестнадесет години и имаше същото високо, гъвкаво тяло и изящни черти, въпреки че кожата й бе тъмношоколадова, а очите — черни като нощта. Майка им бе умряла преди три години и Танси с нежелание започна да се грижи за Пеги, но тя се оказа весело, добросърдечно и мило момиче. Сара много я обичаше и беше благодарна, че тя реши да остане в Магнолия Гроув заедно с Танси и Бартоломю. Когато им върнаха свободата, всички роби напуснаха плантацията, с изключение на един възрастен негър със сълзящи очи и жена му, които поддържаха градината и конюшните.

— Не, няма нужда — отвърна Сара и се усмихна на Пеги. — Кафето ще ми е съвсем достатъчно.

Пеги си сипа чаша кафе и седна на масата.

— М-м-м, колко е хубав нашият мастър Янси — дяволито изрече тя. — Той е най-красивият мъж, когото съм виждала!

Танси изсумтя и вдигна поглед от дървените нощви, в които замесваше тесто.

— Избий си тия мисли от главата! Няма да ти позволя да си въобразяваш разни неща!

— Аз пък не искам да ми казваш какво да правя — сърдито промърмори Пеги.

Сара тъкмо отвори уста да прекрати спора, когато вратата на кухнята се отвори и на прага се появиха Янси и Бартоломю. Янси внесе нещо вълнуващо и динамично в стаята и на Сара й се стори нечестно, че той изглежда толкова мъжествен и бодър, а тя през цялата нощ не е мигнала. Беше като олицетворение на здравето и бодростта — с широка бяла риза, бричове и ботуши от еленова кожа, с черна коса, падаща на вълни почти до широките рамене и загоряла кожа, излъчваща жизненост. „Той има предимството да бъде особено привлекателен“ — злобно си каза Сара, но само един бегъл поглед към лицето му изтри всякаква мисъл от съзнанието й и тя започна да се държи неестествено.

Бързо отпи голяма глътка кафе като се опитваше да сложи в ред обърканите си мисли, но беше забравила колко е горещо и силно се опари. Янси сигурно забеляза, защото се усмихна. Тя пусна чашата на масата и с горящи от болка устни произнесе официално:

— Добро утро. Добре ли спахте?

Янси си наля кафе и се настани срещу нея на масата.

— Наистина ли те интересува? — безцеремонно отвърна той. Сара усети, че се изчервява и сдържа с усилие гнева си.

— Просто се опитвам да бъда учтива!

Янси се усмихна, но очите му останаха сериозни.

— Струва ми се, че не е нужно да се държим толкова официално един към друг. Не съм ли прав?

Сара усети, че останалите ги слушат с интерес и й стана неловко.

— Може би, но не трябва и да се държим грубо.

— О, не беше ли снощи точно такава? — Янси бе повдигнал гъстите си вежди.

— Какво, по дяволите, очаквахте? — избухна ядосано тя. — Изчезвате от тук и не се трогвате даже когато баща ви е на смъртно легло, а после се появявате през нощта без предупреждение, а аз трябва да съм ви признателна за това, така ли?

Янси изкриви устни и на Сара й хрумна, че той я намира забавна. Това я вбеси още повече.

— Как смеете да ми се подигравате! — изсъска през зъби тя.

Янси отпи от кафето си, а после смирено произнесе:

— Много добре се справяш, скъпа мащехо! Какъв характер! Защо не ми каза, че има такъв змийски език? — обърна се той към Бартоломю. — Какво ли е станало с невинното, бездомно дете, което баща ми доведе в къщи?

Сара едва се сдържа да не плисне горещото кафе в лицето му и високомерно се изправи.

— Тъй като трябва да се съобразяваме един с друг докато сме в Магнолия Гроув, моля елате в кабинета на Сам да поговорим насаме — отсече тя и вирна презрително нос.

Чувствена усмивка плъзна по лицето на Янси, а в очите му танцуваше лукаво пламъче.

— Повярвай, chica, това е най-голямото ми желание.

Сара се изчерви, разбрала че той си мисли за снощи, а не за нещата, за които става дума сега. Проклет да е!

— Чудесно! Чакам ви там — отвърна тя с високо вдигната брадичка.

Тя тъкмо се канеше да излезе, когато вратата на кухнята се отвори и влезе Хайръм Бърнел. Възцари се мълчание, а през това време бившият управител оглежда обстановката в стаята.

Хайръм се беше присъединил към армията на Конфедерацията и бе воювал рамо до рамо със Сам, но за разлика от него се върна здрав. В Магнолия Гроув вече нямаше роби за надзираване, но работа имаше много и Сам му бе обещал да го наеме за дълго време въпреки променените условия. Когато Сам почина, Сара продължи да изпълнява волята му, доволна, че Хайръм й помага. Той беше почтен и много учтив и любезен, но макар че го държеше на разстояние, тя подозираше, че е влюбен в нея.

Независимо от това Сара планираше да го вземе в Каза Палома — щеше да й е нужна много помощ в новите начинания. Хайръм беше доказал, че е надежден и може да работи упорито, а докато не преминаваше невидимата преграда между тях, щеше да е безценен помощник в имението.

Хайръм кимна леко на Янси и стана ясно, че вече са се видели, а изразът му показваше, че не е особено доволен от неговото завръщане. После се обърна към Сара и с уважение повдигна шапката си.

— Добро утро, госпожо. Исках да ви кажа, че със стария Ной ще сеем днес житото. Като свършим, да започнем ли да орем северната нива?

Докато Хайръм говореше, Янси се бе надигнал и без да бърза, беше застанал точно зад Сара. За нейно учудване той постави непринудено ръка на рамото й и тя неспокойно си помисли, че той предявява някакви права над нея, предупреждавайки Хайръм да се пази. Изпреварвайки отговора й, той се обърна към Хайръм.

— Може би паметта ме лъже, Хайръм, но се кълна, че тази сутрин ти наредих да прегледаш складовете и да изхвърлиш всичко ненужно. Така ли е?

— Аз приемам заповеди само от господарката Сара, а не от такива като вас! — войнствено отвърна той.

Янси стисна по-силно рамото й, без да й дава възможност да се отдалечи. Всички очакваха намесата й и тя проклинаше Янси, който я беше поставил в такова неловко положение.

— Щом Янси ти е казал вече какво да правиш, изпълни го — меко нареди тя на Хайръм, а после студено отблъсна ръката на Янси и се изви към него. — Ще съм ви благодарна, ако първо обсъждате с мен заповедите, които давате на моите работници!

Няколко мига Янси наблюдава гневното й изражение, а после отново я хвана за рамото.

— Време е да си поговорим насаме, нали? — спокойно отвърна той.

Не й даде възможност да отговори и я дръпна навън от кухнята. Насочиха се безмълвно към къщата. Щом влязоха вътре, Сара се освободи от ръката му и тръгна напред към кабинета на Сам, изричайки наум множество остри забележки към него.

Тя се настани зад бюрото, а Янси затвори вратата след себе си и се отпусна лениво на креслото отпред. Отново, както и предната вечер, вдигна крака върху единия край на бюрото и ги кръстоса удобно. После без да бърза извади дебела черна пура и едва след като я запали и синкавият дим обви лицето му, той проговори.

— Трябва да съм благодарен, че не отмени просто от инат заповедите ми — бавно каза той.

— „От инат“ ли? — Сара ядосано си пое дъх. — Как смеете! Не забравяйте, че през последните шест години аз лично управлявах Магнолия Гроув! Хайръм Върнел е мой работник! И двамата сме собственици на това имение, но аз няма да позволя да се бъркате в работите ми и да заповядвате на хората, които работят за мен — разбрахме ли се?

Той я гледаше безстрастно и не можеше да се определи какво е изражението на кехлибаренозлатистите му очи.

— Тъй като стана дума, бъди така добра да ме запознаеш с условията по завещанието на Сам, преди да продължим. Всичко което знам е от кратката бележка, която ми прати Хендерсън: Сам е починал, ти си негова вдовица, а аз съм един от главните наследници. Може също да ми обясниш защо Шелдрейкови живеят тук — сви устни той. — Последното, което бях чул за тях е, че Томас Шелдрейк е богат — много по-богат от Сам, ако не ме лъже паметта.

Това, което чу, накара устата й да пресъхне — Янси не знаеше какви са условията на завещанието! Към гнева й се прибави уплаха и тя смутено го гледаше, но реши да не се предава и само попита:

— Бартоломю не ви ли е казал? Двамата сте ме обсъждали и се учудвам, че той не ви е разказал и за Том и Ан.

— Шелдрейкови сега не ме интересуват — рязко отвърна той. — В момента ме интересуваш ти!

Сърцето на Сара замря при тези думи и тя се опита да превъзмогне внезапното бучене, което се появи в главата й.

— Не виждам защо — прошепна тя.

— Така ли, скъпа? — отбеляза язвително Янси. — Не мислиш ли, че ще се заинтересувам от младата жена, която се е омъжила за баща ми — жена на възраст да му бъде внучка? От невинното бездомно дете без семейство и без богатство, което се е възползвало от трагичното стечение на обстоятелствата? Не мислиш ли, че поне малко ще се заинтересувам от нея?

Гласът му ставаше все по-остър и той с присвити очи я наблюдаваше през синкавия дим на пурата си. Мълчанието й още повече го вбеси. Той се изправи, хвърли пурата в месинговия пепелник до себе си, хвана с две ръце бюрото отстрани и се наведе към нея, заставайки само на сантиметри от лицето й.

— Не мислиш ли, че ще се заинтересувам от тази умна жена, която се е вмъкнала в дома на баща ми и си е осигурила голяма част от неговото наследство? От вдовицата на собствения ми баща, която снощи се остави да я прегръщам и целувам? Не е ли логично да искам да науча всичко възможно за това хитро и пресметливо създание?

Сара беше затаила дъх и го гледаше с широко отворени зелени очи на бледото си лице, а мастиленочерната рокля я правеше да изглежда слаба и уязвима. Думите му и гневът, който прозираше зад тях, я нараниха дълбоко. Тя очакваше, че Янси ще изтълкува по най-лошия възможен начин женитбата й със Сам, но не мислеше, че толкова ще я заболи. Много хора предполагаха, че се е омъжила за Сам заради богатството му и макар че й беше трудно, тя твърдо понасяше учудените им погледи и лукавите подмятания. Но сега, сега беше много по-болезнено, отколкото си представяше!

Тя с ужас усети, че очите й се изпълват със сълзи, но бе решена да не показва колко силно са я наранили думите му.

— Ако ме беше попитал, щях да ти обясня всичко — тихо отвърна тя, стиснала зъби. — Няма нужда да обикаляш наоколо и да разпитваш прислужниците.

— Не съм обикалял! — скръцна през зъби той. — Ти може да си живяла тук през последните шест или седем години, но аз съм израснал в това имение, а колкото до прислужниците… — Той спря и промърмори някаква ругатня. — За бога! Бартоломю е мой чичо, въпреки че майка му е негърка и е незаконнороден! — Устните му се изкривиха в гримаса. — Ние с Бартоломю не само имаме една кръв, но и двамата бяхме считани за мелези, а това, скъпа, свързва хората така, както малко неща успяват!

Сара се чувстваше така, сякаш си бяха разменили ролите и тя се бе оказала виновна.

— Може би е така, но нямаш право да нареждаш на работниците ми, нито пък да изказваш необосновани предположения за мен — отвърна примирено тя.

— Необосновани ли са? — спокойно попита той и за облекчение на Сара се отпусна назад в креслото.

— Да — леко кимна тя, гледайки го от високо.

— Тогава обясни ми къде греша… Не си ли прекалено млада, за да бъдеш жена на Сам? И бъркам ли като твърдя, че когато Сам те доведе в Магнолия Гроув ти нямаше пукната пара, нито пък роднини? Не съм ли прав? — Янси изстрелваше думите като куршуми в лицето й, а очите му сурово блестяха. — Нима не се омъжи за него? И не наследи голяма част от богатството му? Кажи ми, Сара, къде греша?

— Това са само голите факти — неуверено произнесе тя. — Нещата не бяха такива, каквито ги представяш! Аз обичах Сам! Не съм искала проклетите му пари! Той беше добър към мен, защищаваше ме и се грижеше за мен и аз не бих го наранила по никакъв начин, нито пък бих го използвала. Аз го обичах!

Изразът, който се появи на лицето му едновременно я изплаши и я накара да затаи дъх.

— Обичала си го! — извика ядосано той. — Щом толкова много си го обичала, щом си така скърбяща вдовица, защо всеки път, когато те докосна, ти пламваш като в огън? Кажи ми!

Сара мъчително преглътна, силно развълнувана от хода, който разговорът беше взел. Даже и да искаше, нямаше как да обясни нито на него, нито на себе си, нито на който и да е друг защо й въздействаше така и затова изрече първото нещо, което й дойде на езика.

— Беше заради брендито. — Забеляза ироничната му усмивка и заекна: — И-и-и късния час! Бях се у-уплашила.

Нещо проблесна в златистокафявите му очи; той рязко се изправи и с едно движение се озова до нея. Сграбчи я за раменете и я привлече към себе си.

— Да видим дали това е истина, chica! Сега няма бренди, не е тъмно и не можеш да кажеш, че съм се появил ненадейно пред теб.

Сара усети приятния, опияняващ аромат на тютюн и кафе миг преди горещите му устни да притиснат нейните. Това докосване и топлината, която излъчваха, когато той леко я целуна, не можеха да се сравнят с предишните целувки, но ефектът им бе същият — Сара усети, че дъхът й спира и сърцето й неистово започва да бие в ритъма на кръвта, която диво пулсираше във вените й. Ръцете му я привлякоха по-близо до него; целувката му стана по-страстна и тя усети как езикът му се стреми да проникне между устните й. Леко изстена — и с наслада, и умоляващо — когато той намери езика й, оплитайки я неудържимо в мрежите на желанието. Сара чувстваше, че се плъзга надолу, че светът започва да се върти около нея, а той с дълбок стон прихвана главата й и я обърна към себе си, жадно пиейки сладостта на устните й.

Желанията на тялото й се бяха разбудили и тя объркана си даде сметка, че ако не го спре, след няколко секунди ще е прекалено късно… и че всичко, което бе казал за нея, ще е вярно… Тази мисъл я накара да се изтръгне със стон от устните му, освобождавайки главата си от ръцете му. Тя го гледаше с отчаяние; устните й бяха наситено червени и леко подути от целувката. Той дишаше с леко усилие, а очите му отразяваха желанието, което толкова бързо беше обхванало и двамата.

В един безкраен миг те стояха, вперили очи един в друг, а после на устните му се появи сурова усмивка.

— Е, май току-що доказахме, че не си права, нали, скъпа?

Сара не се сдържа и му удари една плесница. Думите му толкова я разгневиха, че бе вдигнала ръка към лицето му преди да се замисли.

С гузно задоволство тя се взираше в пламтящия отпечатък от дланта й върху матовото му лице, но изражението му я накара предпазливо да отстъпи назад.

— Заслужи си го! — промълви тя. — Ти ме обиждаш и се опитваш да ме съблазниш от мига, в който пристигна.

Той замислено докосна мястото, където ръката й го беше ударила и за нейно учудване поклати бавно глава.

— Да, това е един от начините да се обяснят нещата — сухо отбеляза той.

Тя остана още по-изумена, когато той се обърна и седна на мястото си. Сякаш страстният миг изобщо не бе съществувал, той кръстоса ръце на гърдите си и спокойно каза:

— Разкажи ми за семейство Шелдрейк. Защо живеят тук?

Объркана от внезапната промяна у Янси, Сара седна зад бюрото и безцелно запрелиства документите, които стояха отгоре като се мъчеше да събере разпилените си мисли.

— Заради войната — започна тя накрая. — Макар и не съвсем. Като повечето жители на Тексас, Том изцяло подкрепяше Конфедерацията и даде всичките си богатства. Това, както и някои рисковани инвестиции, го доведе до почти пълна мизерия по времето, когато генерал Лий се предаде при Апоматокс. Знаеш ли, че той беше ранен? — вдигна тя очи към него. — Той спаси живота на Сам, но рискува своя. Лявата му ръка е напълно обездвижена и той трудно се справя с този недъг. — Погледът й потъмня за момент, тъй като си бе спомнила за Сам. Мили боже! Ако и той се бе върнал само с една неподвижна ръка…

Вратата на кабинета внезапно се отвори и вътре влетя Ан Шелдрейк.

— Той знае ли? Каза ли му вече? — попита тя.

Янси местеше поглед от виновния израз на Сара към лукавото лице на Ан.

— Какво? Какво не ми е казала? — попита той с хладен, заплашителен глас, присвил очи.

Ан доволно се засмя.

— Ами това, че Сам й е завещал Каза Палома!

ГЛАВА СЕДМА

В кабинета на Сам се възцари мъртва тишина. Янси прикова поглед в напрегнатите черти на Сара и ледено изрече:

— Ще ми обясниш ли за какво говори тя?

— О, не трябва да виниш Сара за това — намеси се весело Ан, която влезе в стаята и удобно се настани в креслото до стола на Янси. — Тя не обича да говори за тези неща, но с изключение на малки суми за Бартоломю и Танси, Сара получава всичко… без разбира се твоята част от Магнолия Гроув. — Ан я погледна хитро. — С нищо не блести, а така добре се справя, нали?

Без да сваля поглед от все по-напрегнатото й лице, Янси се съгласи предразполагащо.

— О, да, погрижила се е дяволски добре за себе си! Кажи ми, в завещанието изрично ли е записано, че тя получава Каза Палома?

— Естествено — любезно отвърна Ан. — Е, има някои странни условия. — На устните й се появи котешка усмивка. — Да кажа ли какви са?

Сара се изтръгна от хипнозата, която я бе приковала в мига, когато Ан влезе.

— Престани, Ан! — ожесточено извика тя. — Янси може да научи когато пожелае условията на завещанието от господин Хендерсън. — Тя с усилие издържа погледа му и остро добави: — След като толкова те интересува, отиди днес следобед при него в Сан Фелипе. Той ще ти обясни всичко.

Янси се усмихна хищно.

— Но аз предпочитам Ан да го направи. В края на краищата тя е тук и изгаря от желание да ми разкаже всичко!

На Сара й се искаше да бе имала повече време да се подготви за този разговор; тя проклинаше ненавременното влизане на Ан и си мечтаеше да е където и да е другаде, само не тук, но си пое дъх и произнесе със завидно спокойствие:

— Няма нужда да безпокоиш Ан. Аз сама ще ти предам условията на завещанието.

— Но скъпа — изрече мило Ан — той изобщо не ме безпокои!

Сара сви устни.

— Добре, но това не е твоя работа и ще съм ти благодарна, ако ни оставиш насаме.

Ан се нацупи, но не настоя. Грациозно се надигна от креслото и черната й копринена рокля прошумоля.

— Щом така си решила, скъпа, аз нямам друг избор. — После предизвикателно погледна Янси и прошепна: — Ние двамата ще си поговорим по-късно — имам толкова много неща за разказване!

Сара едва не тропна с крак, обидена от провокиращата тактика на Ан и не за пръв път си помисли, че трябва да каже на нея и на мъжа й да си потърсят друг дом. Ан приличаше на Маргарет както никой друг. Наблюдавайки я как самодоволно се отправя към вратата, Сара осъзна, че е направила голяма грешка, когато мълчаливо се беше съгласила те да дойдат с нея в Каза Палома. И ако имаше поне малко разум, трябваше да действа незабавно, за да предотврати неприятностите. Този въпрос обаче можеше да почака. В момента трябваше да се справи с много по-критично положение. Тя изправи рамене и погледна Янси право в очите.

Янси също изпрати с поглед Ан и едва когато тя тихо притвори вратата, той се обърна към Сара.

— Разкажи ми пак как Шелдрейкови попаднаха тук — изрече с непроницаемо изражение той.

Сара вдигна рамене, щастлива, че неизбежното обяснение се отлага.

— Знаеш какъв беше баща ти — Том му беше скъп приятел и когато загуби плантацията си, Сам му предложи подслон, особено след като Том бе ранен заради него.

— Подслон, si, но не смятам, че баща ми е мислел вечно да се грижи за тях, въпреки понякога смешната си щедрост — сухо отбеляза Янси.

Сара сведе очи и се намръщи.

— Вероятно не. Сигурно щеше да намери начин Том да стане по-самостоятелен, но…

— Но той умря и ти наследи всичко — хладно допълни Янси.

— Не всичко! — огорчено отвърна тя. — Той ти остави половината от Магнолия Гроув!

— Пет пари не давам за Магнолия Гроув! Нито за който и да било от имотите му, с изключение на Каза Палома и ти го знаеш много добре! — Горчив смях се изтръгна от гърдите му. — За бога, всеки го знае! Нали затова убих Маргарет? — С изопнато лице и святкащи кехлибарени очи той продължи рязко: — И щом не исках тя да го притежава, дяволът ми е свидетел, че и теб няма да допусна в средата на земите си! Кажи ми сега, какво искаш в замяна на Каза Палома? — Той се наведе напред и с напрегнат израз предложи безцеремонно: — Ако ми върнеш Каза Палома, ще ти дам своята част от Магнолия Гроув.

Сара го гледаше без да продума и той продължи по-внимателно, сменяйки тактиката.

— Каза Палома винаги е била земя на рода Алварес. Сара, там е живял моят прадядо, а за теб тя не означава нищо. Това е дива и безлюдна местност и не е място за човек като теб — ти няма как да я използваш. Аз те моля, не — умолявам те — бъди разумна! Ще ти дам моята част от Магнолия Гроув в замяна. Това е добра сделка, като се има предвид състоянието на Каза Палома. — Той почака няколко минути и тъй като Сара все още мълчеше, сви ядосано устни и извика: — Por Dios! Ако това не е достатъчно, ще ти платя и със злато. Това трябва да задоволи алчната ти душа!

Сара поклати глава още докато той говореше.

— Каза Палома не е моя собственост — промълви с треперещи устни тя.

— Какво значи това? — Янси беше присвил очи. — Сам или ти е завещал имението, или не е. Кое от двете е вярно?

Сара си пое дъх и припряно отвърна:

— Сам е оставил имението на децата ми, а ако нямам деца, негови собственици ще станат Танси и Бартоломю.

Тя се бе приготвила да посрещне избухването му и предизвикателно го наблюдаваше. Със смешно учудено изражение той се отпусна назад в креслото. Като човек, зашеметен от удар, той наведе глава и объркано прокара ръка по челото си.

— Твоите деца! — тихо измърмори той. — Каза Палома ще принадлежи на твоите деца!

Окуражена от реакцията му — поне не я беше хванал за шията — Сара предпазливо допълни:

— И аз бях толкова учудена, когато господин Хендерсън ми прочете завещанието. — Тя прехапа устни и зачака отговора му.

Той мълчеше. Тялото му беше странно застинало и всяка изминала секунда й подсказваше, че той прехвърля отново и отново условието на Сам в главата си. За неин срам в мислите й лукаво се промъкна хрумването, че някога може да носи негово дете и за да го отпрати, тя отново заговори.

— Съжалявам, че това е такъв шок за теб; когато го чух за пръв път и аз реагирах така. — Тя нервно се закашля и добави: — Ще те оставя сам. Сигурно имаш да мислиш върху много неща.

При тези думи на Сара той повдигна глава и изразът му я накара да замръзне на мястото си.

— Valgame Dios! — извика той с едва сдържан гняв. — Зад ангелските ти черти се крие ум, по-остър и от този на Маргарет! Тя се опитваше да вземе каквото може от баща ми, но ти — ти искаш всичко!

Сара се ядоса, че Янси свърза името й с това на Маргарет, но не можа да разбере смисъла на твърдението му.

— Какво имаш предвид? — попита го тя.

— Ами естествено това, че ти много умело си манипулирала Сам, за да го накараш да сложи такава клауза в завещанието си! А той напълно трябва да си е бил загубил ума по теб, щом е могъл да си представи, че носиш мое дете! Ако беше моя жена, даже и на смъртното си легло не бих допуснал мисълта, че ще родиш дете на друг мъж. Каква е тази сила в очарователното ти личице, която кара мъжете да се превръщат в глупаци? — мрачно се засмя той. — Знаеш ли, че и аз едва не си загубих ума по теб?

Сара поклати глава, без да разбира думите му, слисана от ужасното тълкуване на нещата. Тя е като Маргарет? И е манипулирала Сам?

С широко отворени очи — като на сърна, хипнотизирана от приближаването на дебнещ тигър — тя го видя да става и да заобикаля бюрото, за да застане пред нея. Погледът му обидно оглеждаше от главата до петите стройното й тяло.

— Може би съм виждал и по-добри кандидатки за майка на детето ми, но Сам, благодарение на твоята егоистична намеса, е ограничил избора ми. — Гневът, с който наблягаше на всяка дума, вся ужас у Сара, но тя не можеше да помръдне. Остана неподвижна даже и когато той я сграбчи и я обърна към себе си. Дъхът му с аромат на пура опари бузата й, а устните му почти и докосваха кожата й.

— Знаеш ли кое е най-смешното в тази ситуация, amiga? — попита той със странно измъчен тон, в който ядът беше отстъпил място на чувствата, които го бяха завладели. — Най-смешното е това, querida, че мисълта за теб ме преследваше така, както мисълта за никоя друга жена, даже за Маргарет. Не можех да прогоня от съзнанието си спомена за големите ти зелени очи и сладостта на устните ти. Когато заминах оттук, отнесох в себе си твоя образ; дори едва не се върнах, за да те взема, но си казах, че си прекалено млада и невинна за мен. — Ръцете му се спуснаха към шията й. — Можеш ли да си представиш какво почувствах, когато научих, че си се омъжила за Сам? Когато открих, че изцяло съм се заблудил в теб? Представяш ли си мъката, която ме изпълни? Гневът заради лудостта ми? Ще разбереш ли някога горчивото ми разочарование, когато така мъчително се уверих, че прекрасният ти образ е лъжлив и че си ме заблудила за това, което си в действителност. — Пръстите му се свиха и Сара за миг се уплаши. — Исках да те убия! Ти изглеждаше толкова невинна и деликатна… накара ме да мечтая за неща, за които бях престанал да се надявам… и все пак под маската ти се криеше същество, пресметливо и алчно като Маргарет!

Той замълча, а очите му не се откъсваха от устните й; тихо изруга и сякаш не можеше да се сдържи, приближи устните си до нейните и зъбите му с болка и нежност се впиха в долната й устна. После се наведе над лицето й, обърнато безпомощно към него и я загледа с насмешка.

— Срам ме е да си призная, но макар че те смятах за порочна и коварна като Маргарет, аз все пак те желаех! Мразех те и проклинах душата ти! — мрачно се усмихна той. — А сега откривам, че хладнокръвните ти машинации са ни свързали в нечист съюз — моите деца, родени от теб, ще бъдат разменени за земите на прадедите ми. — После той обгърна с ръце лицето й, а устните му брутално целунаха нейните.

Допирът на устните му я изтръгна от парализата, която я беше обхванала и с лек стон Сара се помъчи да се отскубне от яростната му целувка. Той обаче я държеше здраво и продължаваше да търси езика й. Едва когато ръцете й силно се вкопчиха в китките му и тя започна да се дърпа с колкото сила има, той повдигна глава и се взря в гневния израз на зелените й очи.

— Обвиняваш ме за неща, които не съм извършила и ми приписваш порочни мотиви, каквито никога не съм имала! — разпалено извика тя, а в устните си усещаше парлива болка от страстната целувка.

— Не мисля така! Фактите са налице: омъжваш се за Сам и взимаш каквото можеш от него, но това не те задоволява и изплиташ мрежа, в която да ме хванеш… А заедно с мен — и цялото богатство и необятност на Ранчо дел Сол и сребърните мини в Мексико — засмя се сурово той. — Днес аз съм доста по-добра партия от Сам — даже Маргарет би се изкушила, имайки предвид положението в Магнолия Гроув. А пък ти… — Той я погледна с враждебна надменност. — Ти си открила най-добрия начин да сложиш алчната си ръка върху всичко — защо иначе Сам ще ти завещае Каза Палома при тези условия?

Сара го гледаше, видимо разтърсена и ужасена, че той я смята способна на такава низост и че изопачава до крайна степен фактите.

— Не разбирам… — започна унило тя.

— Какво не разбираш? Че си съзряла удобен случай и си се възползвала от него ли? — попита мрачно той.

— Нещата изобщо не стоят така! — остро рече тя, а гневът й се усилваше.

— Тогава ми ги обясни — и най-вече защо Сам е поставил това смешно условие за Каза Палома.

— Не зная! — ядосано извика Сара и рязко се освободи от ръцете му. — Не знам за какво е мислил през онези последни дни! Той умираше! И аз не го тормозех с разговори за завещания! Нямах представа как е уредил нещата, докато господин Хендерсън не ми прочете завещанието.

Янси изсумтя.

— Сигурен съм, че си изглеждала искрено учудена, когато си разбрала за богатствата си. И Маргарет не би се справила по-добре!

— Не ме сравнявай с Маргарет! — рязко отсече Сара с очи, хвърлящи мълнии. — И тъй като поставяш под съмнение честта ми, какво ще кажеш за твоята? Колкото и отблъскващи мотиви да ми приписваш, аз поне не съм убила никого!

В последвалия напрегнат момент Сара се уплаши, че е отишла твърде далеч. Но Янси изглеждаше успокоен; беше кръстосал ръце на гърдите си и я гледаше с дяволито повдигнати вежди.

— Наистина ли мислиш, че аз съм убил Маргарет?

Реакцията му я изненада; гневът й почна да се изпарява и тя го погледна смутено. Янси беше най-вероятният извършител, а освен това и испанската кама… В интерес на истината той не й приличаше на убиец. Обвинението обаче го развесели, вместо да го ядоса или обиди. Това я обърка и тя замълча.

— Не си ли ти? — попита тя накрая.

Той се усмихна още по-широко.

— Знаеш ли, че си първият човек, който открито ме обвинява и който се осмелява да ме попита аз ли съм извършил това грозно деяние?

Сара го погледна в очите, мъчейки се да открие какво се таи зад този блестящ златист поглед.

— Ти имаше сериозен мотив и щеше най-много да спечелиш от смъртта й.

— Така ли мислиш? А не бях ли просто удобна мишена за обвинението? Por Dios! Никога ли не ти е хрумвало, че някой може да е използвал нескритата ми омраза към нея и последния ни спор, за да скрие следите си?

Сара изведнъж си помисли, че се държи много дръзко с един вероятен убиец. Но ако тя наистина вярваше, че той е убил Маргарет, защо не се плашеше от него? Той наистина я плашеше понякога, но това нямаше връзка със смъртта на Маргарет и се дължеше на начина, по който й въздействаше, а не защото смяташе, че е убиец. Ако го считаше за убиец, защо никога не се чувстваше физически застрашена от него? Защо даже в момента не се страхува за себе си? Смутена от напиращите въпроси, тя прошепна:

— Но камата беше там. Аз я видях. Беше испанска кама!

— И, разбира се, аз съм единствения човек, който може да има испанска кама!

Саркастичните нотки в гласа му я накараха да се изчерви и тя нервно се отдалечи от него. Обърка я натрапчивата мисъл, която инстинктът й подсказваше — че през всичките тези години е грешала и че е възможно — не, вероятно — Янси да не е убил Маргарет. Тя рязко смени темата, връщайки се към главния въпрос.

— Съжалявам, че завещанието на баща ти толкова те огорчи, но нищо не мога да направя — хладно изрече тя, гледайки го предизвикателно с ръце на хълбоците и високо вдигната брадичка. — Съжалявам също, че избра най-лошата гледна точка за брака ми със Сам и го представи така, че да няма нищо общо с действителността. — Тя си пое дълбоко дъх и продължи. — Господин Хендерсън смята, че много трудно ще се намери купувач за Магнолия Гроув. Ако това е така — а аз се моля да не е — трябва да се примириш с присъствието ми, колкото и да ти е неприятно. — Тя замълча и го погледна намръщено. — Освен ако не подпишеш необходимите документи и не си отидеш след няколко дена. Той не беше помръднал от мястото си.

— Ах, chica, Ти си забравила за Каза Палома… — спокойно отвърна той с усмивка, от която я побиха тръпки.

Сърцето на Сара подскочи, но отговорът й беше твърд.

— Не съм забравила за Каза Палома. Когато продадем Магнолия Гроув — а аз се надявам господин Хендерсън да не е прав за купувача, ще се преместя да живея там. Даже и продажбата на Магнолия Гроув да се забави няколко месеца, аз ще отида в Каза Палома щом ремонтът там приключи — стрелна го тя предизвикателно с очи. — Щом си тук, това няма да отнеме много време! Искрено се надявам, че в края на юни вече ще живея в новия си дом в Каза Палома.

Той сви устни, но за нейна изненада не последва гневно избухване.

— Какво смяташ да правиш в Каза Палома? — сухо попита той. — Ще са нужни много пари, може би целият ти дял От Магнолия Гроув, за да направиш имението обитаемо — спомни си, че там не са живели хора повече от тридесет години. От какво ще живееш, след като прахосаш така парите си?

— Аз няма да ги прахосам! Но даже и всичките пари от Магнолия Гроув да отидат за ремонта, остават тези, които Сам внесе в една банка в Ню Йорк. Това е една солидна сума. С тези пари ще живея. След като продам Магнолия Гроув, ще започна… — Тя изведнъж замълча, осъзнала, че няма нужда да му разказва за плановете си.

— Какво ще започнеш? — подкани я той насмешливо, без да сваля очи от лицето й.

— Нищо! — бързо отвърна тя. — Този разговор стана доста дълъг. — Устните й се изкривиха в горчива усмивка. — Естествено тук ще се чувстваш у дома си, но аз не искам да имам нищо общо с теб. Къщата е голяма и ако се постараем, ще можем да се избягваме докато си тук. Нямаме какво повече да си кажем!

— Не си права, скъпа — хладно отбеляза той. — Докато притежаваш Каза Палома, няма да се отделям от теб. Щом като ти така си решила, аз ще се постарая децата, които ще имаш, да бъдат мои! — дрезгаво произнесе той, а в очите му блеснаха искри. — А това, гълъбице моя, означава не само да не се отделям от теб, но и да те имам в леглото си! И ще имаме прекрасни деца!

Сара го гледаше вцепенена и в нея се бореха гневът и възбудата. Гневът взе връх и с ядосано блеснали очи тя извика:

— Как смееш! Наистина ли мислиш, че безропотно ще изпълнявам възмутителните ти планове?

— Защо не? — невинно попита той. — Не мислиш ли, че ще си направим хубави деца? Или смяташ, че ще са по-скоро грозни?

— Въпросът не е дали ще са грозни или не, а дали изобщо ще има деца.

— Не искаш ли хубаво малко бебе от мен? — Янси изглеждаше обиден.

Сара изруга не особено деликатно и го погледна, не забелязвайки лукавото пламъче, което танцуваше в златистите му очи. Янси се приближи до нея, нежно хвана брадичката й и леко докосна с устните си нейните.

— Повярвай, chica, нямам по-силно желание от това да ти направя дете… даже чакам с нетърпение! — прошепна той, а лицето му беше само на сантиметри от нейното.

— Аз не бих чакала толкова нетърпеливо — спокойно отвърна Сара. — Животът е пълен с неочаквани разочарования — даже и за хора като теб.

Янси се засмя.

— Така ли мислиш? — подигравателно попита той.

— Обзалагам се, че ще удържа на думата си!

— Добре, ще видим какво ще ни донесе бъдещето — промърмори той и се отдалечи от нея. — Нали, скъпа?

Сара успя да се съвземе чак няколко минути след като той излезе. Сърдито реши, че никога не е срещала по-надут и по-вбесяващ човек в живота си, а после се насочи към бюрото и се отпусна в едно кресло.

Дълго време остана така, с мрачни и не особено предразполагащи мисли за Янси Кантрел. Прехвърляйки в ума си жалките му арогантни обвинения, тя успя да пропъди гнева и удивлението си от разговора. Едва тогава в съзнанието й изплува отново горчивата сладост на онези мигове, в които той й бе признал, че е носил образа й в себе си… и че едва не се е върнал, за да я вземе… За миг тя потъна в смътни мечти, представяйки си се на седемнадесет години, обвита от сигурните, силни ръце на Янси, а той пришпорва коня си и те препускат към Ранчо дел Сол…

Тя се опомни и се намръщи. Отдавна беше се отказала от тези глупави детински мечти — или поне така смяташе! Фантазии! И освен това, каза си горчиво тя, каквито и чувства да е хранел Янси някога към нея, бракът й със Сам и невероятното му завещание със сигурност са успели да ги разрушат.

Тя се отърси от разсъжденията и се замисли за близкото бъдеще. Следващите дни, докато Янси е в къщата, щяха да са голямо изпитание за нея. Той открито призна, че я мрази и проклина душата й и тя не смяташе, че той скоро ще промени мнението си.

После тя си спомни, че въпреки изразената ненавист, Янси едва се сдържаше да не я грабне в ръцете си. Той използваше всеки удобен момент да я прегърне и независимо от омразата, която твърдеше че изпитва, тя силно го привличаше… Тя мрачно се усмихна. Това, че го привлича физически, не означава, че той харесва каквото и да било друго в нея.

Сара въздъхна. Е, добре! Няма смисъл да си въобразява неща, които никога няма да се случат. Има толкова работа за вършене!

През следващите няколко часа тя успя с много усилия да изтрие от съзнанието си изкушаващите мисли за Янси. Стомахът й неочаквано напомни за себе си и Сара си даде сметка, че вече е късен следобед и че е много гладна. С облекчение спря да подрежда документите на Сам — нещо, което не беше правила месеци наред — и се надигна от бюрото. Тъкмо бе стигнала до вратата, когато тя се отвори и на прага застанаха Янси и господин Хендерсън.

Сара ги гледаше изненадана. Господин Хендерсън й се усмихна широко.

— Добър ден, скъпа! Ще ме извините, че нахълтвам така, но Янси дойде при мен сутринта с великолепно предложение и настоя да го придружа и да ви го предам.

С жест Сара безмълвно ги покани в стаята. Янси се настани в едно кресло с обичайната си небрежност, а господин Хендерсън изчака Сара да седне зад бюрото и като потри доволно ръце, започна:

— Ние определихме една цена за Магнолия Гроув — цена, която ще ви се стори съвсем прилична и Янси се съгласи незабавно да изкупи вашия дял от плантацията. — Господин Хендерсън не преставаше да се усмихва радостно. — Сега няма да се налага да търсим купувач — продажбата ще се уреди за няколко дни. Не е ли прекрасно?

Това наистина беше прекрасно, но Сара се почувства изключително неловко. Защо Янси постъпваше така? Тя го погледна, но той я наблюдаваше със загадъчно изражение.

И двамата очакваха отговора й и тя неохотно изрече:

— Това наистина е добра новина, господин Хендерсън. Аз просто не очаквах… — После нервно се обърна към Янси. — Разбирам, че веднага искаш да влезеш във владение на плантацията, но ще ми трябват няколко седмици, за да освободя къщата.

— Разбира се — кимна Янси. — Ще тръгнем, когато се приготвиш.

— Ще тръгнем? — тихо повтори Сара.

— О, да! — намеси се радостно господин Хендерсън. — Това е най-хубавата новина — вие ще останете в Ранчо дел Сол докато ремонтът в Каза Палома приключи! Янси всичко ми обясни докато идвахме насам!

ГЛАВА ОСМА

Сара винаги се чудеше как в следващите няколко мига успя да запази приличие. С нарастващ гняв тя слушаше невинното бъбрене на господин Хендерсън — колко прекрасно било, че Янси се е върнал и е намерил толкова щедро решение на проблема. Без да усеща яда, който витаеше във въздуха, господин Хендерсън продължаваше да бърбори как добре са се наредили нещата и колко доволен би бил Сам от това, че Янси е предложил на Сара гостоприемство и колко сигурна вероятно се чувства Сара с мъж до себе си, който да я закриля. Просто великолепно! Сара го слуша известно време, като непрестанно усещаше погледа на Янси върху себе си — той я наблюдаваше отблизо, с израз на мрачно забавление на матовото си лице. Най-накрая тя не издържа и деликатно, но твърдо подкани господин Хендерсън да си върви.

Янси се надигна с ленива грация да го изпрати и Сара меко го помоли:

— Моля те, върни се след като изпратиш господин Хендерсън. — Очите й яростно святкаха и въпреки усилията си тя не успя да скрие острите нотки в гласа си, когато добави: — Имаме да говорим за толкова много неща!

Янси подигравателно й се усмихна.

— По-късно, chica — нали ще тръгнем за дел Сол веднага щом уредим нещата, така че имам много работа.

Господин Хендерсън ги наблюдаваше с благ поглед и Сара сдържа гневните думи, които й бяха на езика.

— Мисля, че ще е по-добре да поговорим преди това.

В това време на прага изникна Ан.

— О, господин Хендерсън! Това сте вие! Пеги каза, че е пристигнал някой, но не знаеше кой — лъчезарно се усмихна тя на адвоката и продължи: — Имате ли някакви новини за нас?

Естествено, господин Хендерсън трябваше отново да разкаже всичко отначало, но едва свършил, Ан погледна с разбиране Янси и Сара.

— Божествено! — възкликна тя. — От години искам да посетя дел Сол, още повече че последния път, когато го видях, беше толкова занемарен. — Тя погледна приветливо Янси. — Сам често казваше, че си направил много подобрения в имението. Толкова е щедро от твоя страна, че ще ни приютиш, докато Каза Палома стане обитаема. Не мога да изразя колко сме ти благодарни двамата със съпруга ми за това чудесно решение! Страх ни беше да отидем в Каза Палома без да знаем какво ще заварим там.

Лицето на Янси изразяваше безкрайно удивление и той тъкмо се канеше категорично да я изведе от заблуждението, че поканата му се отнася и за тях, но Ан го изпревари.

— О, това преместване ще бъде като балсам за бедния Том. Уверена съм, че щом престане да се безпокои за несигурното бъдеще, състоянието му значително ще се подобри. Толкова си мил с нас, Янси — Сам би се гордял с теб! Толкова е вълнуващо, че членовете на нашето малко семейство така си помагат! — Тя целуна леко Янси по бузата и промълви: — Извинете ме, трябва да кажа новината на Том.

Тя изчезна, шумолейки с широката си черна пола, а Янси, който изглеждаше като ударен от гръм, я изпрати с объркан поглед. Той се опомни чак когато господин Хендерсън вече му стискаше ръката и го уверяваше, че е чудесен човек, който се грижи за голямото си семейство. Погледна объркано Сара, а тя го съжали — все пак много добре знаеше с какъв талант Ан манипулира хората за своя полза — и отиде да изпрати словоохотливия господин Хендерсън до вратата.

След като адвокатът се запъти към града с прекрасната новина, че младият Янси не е такъв негодник — независимо от слуховете, които се носеха за него — Сара бавно се обърна към Янси. На розовите й устни се бе появила лукава усмивка.

— Може би това обяснява защо семейство Шелдрейк още живеят в Магнолия Гроув — хитро отбеляза тя.

Враждебността помежду им за момент бе изчезнала и Янси унило се засмя.

— Тя толкова прилича на Маргарет, когато, преследва собствените си цели, нали?

— Да, наистина — сухо се съгласи Сара.

В този момент се появи Бартоломю и сърдито я смъмри.

— Ето къде сте била! Навсякъде ви търся! Обядът отдавна мина и Танси казва веднага да слезете да хапнете от пилето и кюфтетата, които е приготвила специално за вас.

Сара беше свикнала с покровителствения тон на Бартоломю, но й се искаше да не го беше показал точно в този момент. Тя се изчерви и се почувства като дванадесетгодишно момиченце.

— Господин Хендерсън ме забави — примирено отвърна тя. — Ей сега идвам. — Тя се намръщи на развеселения поглед на Янси и мрачно добави: — А ти не бързай да се поздравяваш с победата! Веднага след като се наобядвам, ще те чакам в кабинета на Сам. Все още имаме много неща за обсъждане.

Янси замислено поглади брадата си.

— Скъпа, казах ти вече, че този следобед съм зает. Но не се тревожи, ще намерим време да поговорим — усмихна й се меко той и си тръгна.

Сара го наблюдаваше как се отдалечава, а в мислите й цареше смут. Тя не знаеше как беше успял, но за по-малко от двадесет и четири часа той без усилие взе под свой контрол живота й. Това беше недопустимо! Тя трябва да си възвърне загубеното без да чака нито секунда повече!

— Как смееш така да си тръгваш! — извика тя след него, а в гласа й се усетиха и гняв, и страх. — Не съм свършила! И ще ти напомня, че Магнолия Гроув все още не е твоя — независимо колко щедро е предложението ти, аз може и да не го приема!

Янси се обърна към нея с непроницаемо изражение в златистокафявите очи.

— Какво означава това? — попита леко заплашително той. — Няма да приемеш предложението ми, така ли?

— Не, не е така. С удоволствие ще приема предложението за Магнолия Гроув — не можеш да си представиш колко се радвам, че ще се отърва от нея — хладно отвърна Сара. После си каза, че след като той не й оставя никаква възможност за разговор, трябва да решат нещата на място и продължи: — Но не може и дума да става да се преместя в дел Сол!

Нещо заплашително проблесна в очите му и той пристъпи към нея. Сара си помисли, че я грози голяма опасност, но Бартоломю деликатно се закашля и това спря Янси.

— Смятам, че трябва да продължите този разговор насаме… и след като Сара се нахрани — извинително промърмори той.

Погледна многозначително Янси и той се отпусна и вдигна рамене с безразличие.

Този път Сара беше признателна на Бартоломю за намесата. Тя мина надменно покрай Янси и с високомерие изрече:

— Всъщност, няма какво повече да говорим. Аз няма да дойда в дел Сол и това е последната ми дума!

Янси я хвана за ръката и я обърна към себе си.

— Смятах да уредя нещата деликатно, но ти не ми даваш никаква възможност, chica!

Сара трепна, но вирна брадичката си.

— Мислиш, че нещата ще стават така, както ти искаш и докато аз безропотно се съгласявам, всичко ще е наред за теб! — Гърдите й се повдигнаха развълнувано и тя извика: — Няма да отида в дел Сол — отивам в Каза Палома и ти не можеш да ме спреш!

Той сви устни и беше ясно, че едва се сдържа да не избухне.

— Не трябва така да ме предизвикваш, скъпа… а когато си слагаш главата в устата на лъва, трябва да си готова за последствията!

Той отблъсна ръката й и се отдалечи. Видимо разстроена от обрата на нещата, Сара нервно потриваше ръце.

— Знаете ли — започна внимателно Бартоломю — Янси е свикнал да урежда нещата в своя полза. От край време съм забелязал, че понякога действа без да мисли за последствията, но когато дипломатично му се посочи, че е прибързан или прекалено властен в решенията си, обикновено се съгласява. Трябва също да ви кажа, че най-сигурният начин да го накарате да се запъне като магаре на мост е да го предизвикате, точно както направихте преди малко — косо я погледна той.

— Е, това хич не е добре! — отвърна Сара. — Няма да му позволя да се меси в живота ми и да го прекроява както му изнася! Освен това не мога да разбера защо иска да отида в дел Сол, след като отношението му към мен е такова. Каквото и да казва, не е направил поканата само от любезност. А сега, ако нямаш нищо против, ще сляза в кухнята да опитам деликатесите на Танси.

По загадъчните пътища на големите домакинства вестта, че Янси е предложил на Сара да изкупи частта й от Магнолия Гроув и да се премести в дел Сол, се бе разнесла и достигнала до всички заинтересовани обитатели. Докато ядеше вкусното пиле и кюфтетата, Сара трябваше да изслуша развълнуваното бъбрене на Пеги, Танси, Ной и жена му Мерси, които също бяха в кухнята. Вътрешно кипеше, но не казваше нищо. Докато не бе уредила нещата с Янси, нямаше смисъл да убеждава останалите, че по-скоро ще умре от глад, но няма да отиде в дел Сол. Храната засядаше в гърлото й и след като хапна малко, тя бутна настрана почти пълната чиния и излезе от кухнята, без да обръща внимание на упреците на Танси.

Опасяваше се, че в къщата я причакват Ан или Том и затова реши да се разходи до малкия поток, който течеше зад кухнята. Там беше приятно, а големите дъбове и магнолиите правеха мястото да изглежда като сенчеста райска градина под почти тропическото априлско слънце. Тя вдишваше дълбоко прохладния въздух и безцелно вървеше покрай бълбукащото поточе, замислена за нещата, които се бяха случили сутринта и за бъдещето, което я очакваше.

Толкова бе потънала в мислите си, че не забеляза колко далече е отишла, докато не я стресна тихо шумолене в къпиновите храсти. В този район на Тексас имаше много плантации и въпреки това на хиляди акри се простираше дива пустош, като само обработваемата земя и тази около сградите беше в някаква степен култивирана. Сара неспокойно се огледа наоколо — само къпинови храсти, орлови нокти и диви лози, увити около големите дървета — и в главата й се мярнаха образите на гърмящи змии, мечки и пуми. Тя реши да се върне обратно.

Нещо пак изшумоля, този път по-близо и по гърба й полазиха тръпки. Тя се огледа наоколо и ускори ход по посока на къщата. Вече почти тичаше, когато зави зад една издатина и спря рязко — срещу нея идваше Хайръм с мрачно лице. Той се спусна към нея и намръщено я попита:

— Вярно ли е това? Че Янси изкупува вашата част и ние ще се преместим в дел Сол?

Сара толкова му се зарадва, че не се обиди от тона му.

— Не! Аз няма да отида в дел Сол! Янси си е въобразил, но скоро ще разбере истината.

Красивите черти на Хайръм се отпуснаха от напрежението.

— Мотивите ми да дойда при вас са изцяло егоистични — страхувах се, че ще ме уволните.

— Не се тревожи, Хайръм! Обещах ти, че ще дойдеш с нас в Каза Палома. — Усмихна му се Сара. — Нали говорихме, че ще ми помагаш в отглеждането на животните? Че ще ръководиш работата?

— Ако Янси позволи — горчиво отвърна той. — Той ме ненавижда и няма да се спре пред нищо, докато не ме изгони.

Сара въздъхна. Тя не беше в настроение да успокоява Хайръм и не искаше да приказват пак за Янси Кантрел!

— Не се безпокой за това какво мисли Янси — меко каза тя. — Не той, а аз ще управлявам Каза Палома!

— Пак ви повтарям — ако Янси ви позволи! Той се закле, че ще убие Маргарет, но няма да я пусне там. — Хайръм изведнъж сграбчи ръката й и здраво я стисна. Погледна я пламенно и продължи: — Вижте какво стана с Маргарет — той я уби! Мислите ли, че спокойно ще ви остави да вземете Каза Палома? А ако успее да ви примами в дел Сол — какви шансове ще имате тогава? — Ръката му болезнено се вкопчи в нейната. — Не му вярвайте, колкото и чаровен и любезен да изглежда! Не искам той да ви нарани и… и… — Пред смаяния поглед на Сара той се свлече на колене и започна отчаяно да целува ръката й, която държеше в своята. — Сара, Сара, трябва да разберете чувствата ми! — пламенно възкликна той и я погледна в очите. — Опитах се да ги скрия — знам, че е много скоро след смъртта на Сам, но присъствието на Янси ме подтиква да говоря! — Той си пое дълбоко дъх и забързано изрече: — Аз винаги съм ви обичал, още от началото — омъжете се за мен! Нека да застана между вас и Янси Кантрел!

— О, Хайръм — измъчено промълви Сара, като се опитваше да изтръгне ръката си и си мислеше колко ще е добре, ако можеше да се изпари като дим от това място. — О, недей… Ти не знаеш какво говориш! Сега си разстроен, но като размислиш, ще видиш…

Нищо не можеше да спре Хайръм, даже и това, че възлюблената му не изглеждаше никак очарована от предложението. Той се надигна и я прегърна.

— Знам, че не мога да се надявам да ме обикнете както аз обичам вас, но Сара, мила, дайте ми шанс!

Той страстно притисна устни до нейните и Сара се почувства неловко както никога в живота си. Допирът на устните му я накара да потръпне от погнуса. Тя имаше нужда от помощта на Хайръм за да осъществи плановете си за Каза Палома, но не на такава цена! Не искаше да наранява чувствата му, но нямаше намерение да търпи нежеланите му домогвания. Беше извърнала лице настрана, така че нетърпеливите му устни докосваха само страните й и се мъчеше да се отскубне от ръцете му с възможно най-малко борба.

За Янси, който се задаваше оттам, откъдето беше дошъл Хайръм, нещата изглеждаха по съвсем друг начин. Той достигна с два скока до тях и с яростно ръмжене ги отхвърли един от друг. С властно движение блъсна Хайръм на земята, като едва не му изкара въздуха. После обгърна Сара здраво с едната си ръка, докато с другата светкавично измъкна револвер и насочи дългата му цев към смаяния Хайръм.

Хайръм бавно се изправи като не сваляше очи от него.

— Защо не попитаме Сара дали й е приятно да я докосвам? — дръзко изрече той, стиснал юмруци.

За миг Сара помисли, че Янси ще го застреля и с ясното съзнание, че трябва да предотврати ужасната трагедия, се намеси рязко:

— И двамата спрете! Аз не съм кокал, за когото да се карате като две бесни кучета! — После погледна изразително Хайръм и му каза по-спокойно: — Всичко е наред. Сама ще се оправя. — После се усмихна несигурно и добави: — Моля те, Хайръм, не създавай затруднения — върни се в къщата.

Той видимо не беше доволен, но хвърли поглед на револвера в ръката на Янси и кимна леко.

— Ще поговорим по-късно — напрегнато произнесе той.

— Съмнявам се! — рязко вметна Янси.

— Ще видим! — предизвикателно изсъска през рамо Хайръм със зъл блясък в очите. — Ако свалите пищова, ще видим колко смел сте в действителност.

— Хайръм! Моля те! — извика ядосано Сара. — Върви си!

Обръщайки гръб на Янси, той втренчено я погледна.

— Само защото вие ми го казвате — меко отвърна той и с отдалечи.

Сара го изпрати със завистлив поглед, защото Янси продължаваше да я държи здраво в ръцете си като своя пленница. Тя не мислеше, че ще се измъкне толкова лесно, въпреки че поведението й не оправдаваше такава намеса от негова страна. Първоначалната й изненада от станалото се изпари и тя реши, че Янси е постъпил несправедливо. Той нямаше право да действа така, независимо дали тя искаше Хайръм да я целува или не. С всяка секунда тя се вбесяваше все повече; най-накрая успя да освободи китката си и несъзнателно я разтърка там, където Янси се беше вкопчил в нежната кожа.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? Как можеш така да се отнасяш с Хайръм! — троснато попита тя, а зелените й очи блестяха гневно.

Янси я погледна свирепо и тя инстинктивно отстъпи крачка назад, уплашена от мълниите, които хвърляха очите му. В изражението му имаше нещо толкова злокобно, че тя смутено реши, че инстинктите й са я излъгали и че основателно трябва да се страхува за живота си.

Част от тези мисли сигурно се бяха изписали на лицето й, защото след миг яростта на израза му се стопи. Той върна пистолета обратно в кобура и спокойно отбеляза:

— На твое място бих се тревожил повече за себе си, а не за Хайръм!

— Защо? — храбро отвърна Сара. — Не съм направила нищо лошо! За разлика от теб! Ти скочи върху нас и заплаши Хайръм. Как ще обясниш постъпката си?

Янси здраво я хвана за ръката и я поведе обратно към къщата.

— Да кажем, че защитавах интересите си.

— „Защитавах интересите си“! — ядосано извика Сара. — Какво имаш предвид?

Янси я погледна насмешливо.

— Мисля, че знаеш много добре какво имам предвид! — И за нейна изненада той с внезапно движение я привлече към себе си и я целуна.

Целувката му беше властна и Сара усети, че я обхваща познатото замайващо вълнение от допира на устните му, но една част от нея се учудваше колко различна бе реакцията й, когато Хайръм се опита да я целуне. Устните на Янси бяха горещи и търсещи; зъбите му жадно хапеха устните й като я изкушаваха, но и властно настояваха да ги разтвори. Той беше много умел, но Сара упорито се съпротивляваше на предателското желание, което замъгляваше чувствата й. Тя го отблъсна и язвително подхвърли:

— Това ли е единствения ти отговор на всички въпроси? Целувка?

Усмивка повдигна ъгълчетата на устните му.

— Ти можеш ли да измислиш по-добър?

— Със сигурност… — разпалено започна тя, обзета от негодувание към закачливия му тон.

Устните на Янси прекъснаха острите думи и въпреки че тя се съпротивляваше, той я целуна страстно с доволно стенание. Когато откъсна устни от нейните, той я погледна с непознато за нея вълнение.

— Ти си моя! — дрезгаво промълви той. — И си спомни за това, когато Хайръм или който и да било друг се опита да те докосне! Не искам моята жена да подхранва домогванията на чужди мъже.

Гръдта на Сара се повдигна от възмущение и прекрасното й лице се порозовя от гняв.

— Аз не съм твоя собственост! Откъде ти дойде абсурдната идея да предявяваш претенции към мен и към чувствата ми — просто не мога да разбера!

Светкавично променил настроението си, Янси се отпусна и произнесе насмешливо:

— Какво, скъпа, забрави ли? Според твоята идея и завещанието на Сам ние трябва да си имаме бебе, може би две или три! Това обяснява „претенциите“, които имам към теб, нали? Съгласи се, че не мога да стоя настрана и да гледам как те омайват други мъже.

— О, спри! — вбесено извика Сара. — Имаш някаква болна фикс идея за Каза Палома и е време да си я избиеш от главата! Твоите предци може да са живели там, но това е само земя и аз нямам намерение да се превръщам в кобила за разплод, само за да можеш да задоволиш амбициите си! — Тя го гледаше ядосано, без да съзнава колко е привлекателна с кичурите меднозлатиста коса, които се бяха изплъзнали от стегнатите плитки, завити отстрани на главата й.

Със загадъчно изражение Янси отново леко я привлече към себе си. Обидно лесно преодоля съпротивата й и възбуждащо докосна с устните си нейните.

— Сигурна ли си, amiga, че само земята ме изкушава?

Тя го погледна удивено. Тогава той я целуна и устните му уверено и настойчиво се помъчиха да я въвлекат във вихъра на желанието, но тя мрачно се изтръгна от ръцете му. Взря се в матовото му лице и промълви:

— Какво означава това? Ако не е заради земята, то защо ще си толкова… толкова… — тя не намираше думи и безпомощно го гледаше.

Той прокара безгрижно пръст по бузата й.

— Ти си умна жена… — прошепна той. — Убеден съм, че ако помислиш малко, ще намериш отговор.

Той се обърна и си тръгна, но тя беше решена да получи ясен отговор.

— Янси Кантрел, веднага се върни! — властно му нареди тя. — Не си отивай — не сме си свършили разговора!

Янси я погледна през рамо с вбесяваща самодоволна усмивка.

— Но, мила, аз казах по въпроса всичко, което имах!

Това беше прекалено и с доста свирепо за такова фино създание ръмжене тя сграбчи в ръка черните си поли и се спусна след него. Настигна го и започна да удря с юмруци широкия му мускулест гръб.

— Никога повече — извика тя, останала почти без дъх от усилията и от гняв — не си отивай така!

Смеейки се, Янси се обърна и хвана малките й юмручета.

— Каква пламенна малка тигрица можеш да бъдеш — каза й той полунасмешливо, полувъзхитено и очите му заблестяха с мека светлина, която накара сърцето й да спре.

Той престана да се смее и те се взираха един в друг като хипнотизирани. Можеха да останат така безкрайно, загледани очи в очи, но изведнъж прокънтя гласът на Том Шелдрейк и прекъсна магията, която ги бе обгърнала.

— Янси! Янси! Трябва да говоря с теб — викаше високо Том. Янси пусна Сара и погледна в посоката на гласа. Той не беше виждал Том, откакто се беше върнал и с огромно усилие на волята успя да скрие удивлението си от промените в него.

Годините и войната бяха взели своето от Томас Шелдрейк. От войната се беше върнал пречупен и съсипан. Повлияли му бяха не само ужасните рани, но и гледките, и звуците на битките. Беше загубил здравината на нервите си, както и някогашния си момчешки чар. Изглеждаше доста по-възрастен от своите четиридесет и две години, а от някога гъстата му светлокестенява коса бяха останали оредели, провиснали кичури. Кафявите му очи, които едно време усмихнато блестяха, сега бяха безизразни и потъмнели и той като че ли целият се беше смалил, беше станал стар човек. Никак не приличаше на сърдечния, откровен и красив мъж, какъвто беше когато Янси го бе видял за последен път. Том носеше неподвижната си ръка на черна превръзка и Янси, който не беше настроен много любезно към него, изведнъж изпита болезнено съжаление. Том Шелдрейк бе загубил всичко — богатството си, дома си, тялото си — и Янси се засрами от първоначалното си отношение към семейството му.

Запъти се към възрастния човек със сърдечна усмивка, стисна ръката му и непохватно произнесе:

— Е, Том, ето че отново се срещаме!

В очите на Том проблесна искрица и той разтърси ръката на Янси с предишната си сърдечност.

— Наистина! Наистина! И искам да ти благодаря за щедростта! Ан ми каза за любезната ти покана. Не отричам, че имах много резерви към преместването в Каза Палома, но сега, когато ти си насреща, мога да съм спокоен.

Разкъсвана между гнева и примирението, Сара наблюдаваше двамата мъже как се отдалечават към къщата с глави, наведени един към друг. Тя обезсърчено сви устни. Нямаше нищо да спечели, ако се опиташе сега да продължи спора с Янси. Трябваше само да си държи езика зад зъбите, докато останат насаме и тогава да му даде да разбере, че няма да отиде в дел Сол и да му позволи да командва живота й и ако иска, да вземе двамата Шелдрейк, но не и нея! Тя неочаквано се засмя. Почти съжали Янси — сигурно още му се виеше свят от безочливия начин, по който Ан извъртя нещата, а сега, след като видя Том Шелдрейк, той нямаше да оттегли поканата си, въпреки гнева към Ан.

Симпатията й към Янси обаче скоро се изпари. Няколко минути след като двамата мъже изчезнаха по посока на порутените конюшни, тя стигна до къщата и намери там всичко в безпорядък. Бартоломю, Танси и Пеги усърдно сваляха от стените и последните останали картини и украси, а в преддверието купчината от мебели и вещи от домакинството постоянно нарастваше.

— Какво правите? — объркано попита тя, без да сваля поглед от щъкащите насам-натам прислужници.

— О, просто приготвяме нещата за опаковане — отвърна Бартоломю, нарамил едно огледало с позлатена рамка от гостната.

— Янси каза, че ще тръгнем в края на седмицата и ще вземем само най-необходимите неща. Мисля че знам кои от нещата ще искате да вземем — любезно се усмихна той на Сара.

— Съжалявам, но е станала грешка — твърдо отвърна тя. — Янси може да замине в края на седмицата и естествено да си избере половината от нещата тук, но другата част остава в къщата — заедно с мен. — Те я гледаха изумени и тя прибави по-меко: — Разбира се, ако искате, тръгнете с него, но аз няма да дойда и никой няма да ме разубеди!

Тя се насочи към спалнята си без никакво настроение. И там обаче не намери утешение, но нарочно не си разрешаваше да мисли за последния си спор с Янси, тъй като търсеше поне малко вътрешно спокойствие преди да го види отново. Той беше арогантен, вбесяващ, непоносим и твърде, твърде самоуверен и ако тя си позволеше да се замисли за него, щеше да изгуби напълно контрол върху положението.

Тя нарочно пропусна вечерята и се пъхна в леглото без да обръща внимание на протестите на празния си стомах. Остана гладна, но не искаше да се бори с обединените сили на хората в домакинството си, защото съзнаваше, че Янси ги е убедил за заминаването в края на седмицата. По дяволите, всички да заминат ако искат! Тя ще остане!

За нейна изненада заспа почти веднага. Не знаеше колко време беше спала, но изведнъж се събуди с ясното усещане, че в стаята има някой! Сърцето й замря и тя напрегнато се втренчи в тъмнината.

Тъмна сянка се спусна към леглото й, но тъкмо когато се канеше да извика, една ръка бързо й запуши устата и топъл кадифен глас прошепна в ухото й:

— Ах, мила, исках всичко да стане по друг начин, но ти ми даде да разбера, че ако не те отвлека, няма да дойдеш в дел Сол и аз нямам друг избор. Така че сега ще те отвлека!

„Янси!“ — гневно си помисли тя, а страхът й се бе превърнал в яд. Яростно се опита да се отскубне, но той само леко се засмя, взе я на ръце и я уви в завивките й. Главата и горната част на тялото й бяха покрити с тежки одеяла, които задушаваха виковете й за помощ. Янси я повдигна на рамото си и закачливо я потупа отдолу.

— Не се безпокой, chica, няма да нараня майката на децата си! — меко каза той. — А ако сега спреш да се бориш, пътят до дел Сол много ще ти хареса! Не се тревожи за останалите — те скоро ще дойдат! А сега — той отново се засмя — „ти и аз ще препуснем надалеч под звездите…“