Любовта на черния конник

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Лошото настроение на Янси се засили, когато влезе в спалнята си и откри, че Сара е отишла да спи в другата стая… а междинната врата между стаите бе затворена и здраво заключена! Постоя намръщен пред вратата, а после изруга през зъби и се отпусна върху самотното си легло. Естествено можеше да разбие вратата, която ги разделяше, но в момента нямаше настроение за стълкновения.

С устни, извити в тънка, сурова линия, той бързо се съблече и се вмъкна в леглото. Лежеше гол върху хладните чаршафи, а уханията от нежния парфюм на Сара и от последната им любовна игра се смесваха и съживяваха ярките спомени от предишната нощ и затова той не се учуди, когато внезапно тялото му се напрегна и го прониза тъпа болка. По дяволите, нямаше намерение да прави скандал, но искаше да люби жената, станала толкова скоро негова съпруга!

Не му беше нужен дълъг размисъл, за да открие какво бе предизвикало постъпката на Сара — тази проклета и бъбрива кучка Ан, която постоянно създаваше неприятности! Трябваше да я удуши заради злостните интриги, които плетеше; той не се съмняваше, че единствено по нейна вина лежи сам в леглото, а не в прегръдките на жена си. Той се намръщи. Е, може би вината не беше изцяло нейна — той определено също допринесе за това с отговора на думите й, но какво очакваха да направи, по дяволите? Да каже на Ан, че толкова се е заблудила, че чак е смешно? Че Каза Палома няма нищо общо с брака му със Сара и той е използвал имението като удобно средство да я накара да се омъжи за него? И че това дали двамата със Сара ще имат деца ни най-малко не го засяга? Той не даваше пет пари за другите неща, стига тя да бе негова съпруга и да я имаше в леглото си! За бога, това бе самата истина!

Той печално се усмихна в тъмнината. Исусе Христе! Сара вече го бе очаровала и замаяла; докарала го бе почти до лудост и го приковаваше като с вериги към себе си — тя със сигурност не се нуждаеше от други оръжия срещу него!

Поне в Палома освен неговите хора с тях двамата нямаше да има никой друг, хладно реши той и бе сигурен, че без Ан, която да създава неприятности, щеше да изглади противоречията със Сара. А що се отнася до Ан… По лицето му премина черна сянка, щом се сети за нея.

Новината за връзката й с Хайръм Бърнел го порази доста неприятно и той още повече се зарадва, че бе накарал Естебан да сложи човек, който да пази Сара — в противен случай никога нямаше да разбере за това. Познаваше добре Сара и си даваш сметка, че тя няма да му разкрие какво е видяла при потока. За щастие младежът, който трябваше да наблюдава сеньората докато тя се разхождаше из имението, нямаше никакви скрупули и разказа всичко на Янси. Тази история излишно усложнява нещата, помисли си той и въздъхна.

Чудеше се дали Том предполага какво става под носа му. Коментарът му тази вечер подсказваше, че той добре познава жена си… а може би и извънбрачните й залитания.

Янси винаги беше считал Том за приятен и общителен събеседник, но по различи причини не го познаваше достатъчно добре. Може би Том знаеше за връзката им, но не се намесваше. Не беше вероятно, но все пак бе възможно. Също така бе възможно войната да е нанесла и други поражения на Том, а не само сакатата ръка — той можеше вече да не е в състояние физически да задоволява жена си и следователно да гледа през пръсти на дискретната й връзка е Хайръм.

Ситуацията смущаваше Янси не толкова заради изневярата на Ан, колкото заради опасността, която представляваше.

Той беше казал на Сара, че не дава пет пари за това кой е убил Маргарет, но това не беше съвсем така. Искаше да разбере кой е способен на такова насилие, за да може да предпази останалите и да няма повече жертви. Въпреки че никога не се бе замислял особено защо Маргарет бе убита, можеше да се допусне, че изневерите й са изиграли съществена роля за това. А щом Ан следваше пътя на сестра си… Той сбърчи вежди. За бога, не искаше отново да се сблъсква с труп на убита жена!

Разбрал че скоро няма да заспи, той стана и запали лампата до леглото си. На златистата светлина на пламъка той обу бричовете си, извади една пура, запали я и унило излезе в малкия вътрешен двор до стаята си.

Настани се в един от столовете и запуши тънката черна пура, а тялото му потъна в тишината на нощта, нарушавана само от пронизителното квакане на жабите и тихото жужене на насекомите. Тъмнината го обгърна и до него достигна ухание на жасмин, но Янси не бе в настроение да оцени нито звуците, нито ароматите на нощта.

Всмукна дълбоко от пурата, без да може да се наслади на силния тютюнев вкус в устата си. Това, което му трябваше, мрачно реши той, беше вкусът на Сара върху езика му и усещането, че е проникнал дълбоко в тялото й. И тъй като това нямаше да стане тази нощ, по-добре бе да измисли какво да прави с Ан и Хайръм. Положението беше опасно и той със сигурност не искаше бомбата да се взриви пред очите му!

Хайръм просто щеше да дойде с тях в Каза Палома, кисело реши той. Когато той бъде там, а Ан — в дел Сол, поне интимните им срещи няма да продължат със сигурност. Това не беше най-доброто решение, но Янси не бе готов да им постави ултиматум, нито пък гореше от желание да им разкрие, че знае за връзката им.

Най-силно в тази история го безпокоеше това, че само преди седмици Хайръм умоляваше Сара да се омъжи за него. Кога беше започнала връзката и колко време продължаваше? Янси определено се тревожеше. Струваше му се, че нещата са доста по-сложни, отколкото изглеждат на пръв поглед и преди да се намеси и да започне да издава неотменяеми заповеди, трябваше да се постарае да научи колкото се може повече.

За момент си помисли да нареди на Хайръм да напусне земите му, но това можеше да ускори нещата, които Янси се надяваше да избегне. Той се намръщи. С нетърпение очакваше да се усамотят със Сара в Палома — особено след злостните думи на Ан тази вечер — и никак нямаше да се радва на присъствието на Хайръм. Той се усмихна с неприязън. Просто ще създаде толкова работа на Хайръм, че той да има време само да спи и да яде — и то в помещенията за каубоите! Никакви специални грижи за господин Бърнел!

Доволен, че е намерил временно решение на въпроса с Ан и Хайръм, Янси хвърли пурата на земята и влезе обратно в стаята. Беше се поотпуснал и си легна в по-добро разположение на духа. Сега му оставаше само да измисли как най-бързо да възвърне благоразположението на Сара и естествено да я вземе пак в леглото си и тогава щеше да е наистина щастлив!

Сара лежеше в съседната стая също будна и изнервена и щеше да е безкрайно радостна, ако той бе открил най-очевидния начин да се върне в прегръдките й и в леглото й — да й каже, че женитбата им няма нищо общо е Каза Палома! Със сухи, възпалени очи Сара унило се взираше в копринения балдахин над леглото. Нямаше нужда да й казва, че я обича — признаваше тя — а само да я увери, че не е бил подвикнат да се ожени за нея от непреодолимото желание да си възвърне земите на предците си. Тя въздъхна и се завъртя за стотен път в леглото, откакто си беше легнала.

Сара беше чула преди няколко часа как Янси влиза в стаята си и със затаен дъх бе проследила стъпките му, когато се бе насочил към заключената врата на спалнята й. Беше се изправила в леглото и с надежда очакваше каква ще бъде реакцията му когато открие, че вратата е залостена. Подозрително скоро след това тя чу как той се отдалечава и почувства едновременно облекчение и покруса — облекчение, тъй като нямаше да се изправи срещу него и покруса от това, че той бе приел постъпката й с такова безразличие. По ирония на съдбата ако в думите на Ан имаше поне капка истина, то точно това спокойно примирение пред бягството й от леглото му я потвърждаваше. Тя успя да сдържи риданията си и когато стъпките му затихнаха, зарови лице във възглавницата. Очевидно той си считаше, че предната нощ и този следобед бе изпълнил задълженията си и повече не трябваше да си прави труда да я люби! — помисли си злобно тя.

Озлобена и нещастна, Сара лежеше и измисляше какви ли не фантастични начини за отмъщение и едва когато осъзна, че не може да стори почти нищо, което да разгневи или разстрои Янси — освен да се окаже бездетна — тя се отказа от безполезните размисли. Въртеше се насам-натам в леглото и копнееше за забравата, която сънят можеше да й донесе.

Най-накрая тя заспа, а призори я стресна силно, властно тропане по вратата на стаята й. Тя разтърка очи и отмятайки назад разбърканите кичури коса, които падаха върху лицето й, скочи от леглото и се спусна към вратата. Още бе сънена и напълно бе забравила снощните събития. Усетила, че чукането е заповедно и е наложително бързо да действа, тя се засуети около бравата и отвори широко вратата.

В бледите лъчи на изгряващото слънце, които проникваха в стаята, на прага се появи високата фигура в тъмни дрехи на нейния съпруг и тя се спря пред него все още замаяна, без да разбира нищо. Суровият блясък в погледа му и стиснатите му устни я накараха да се събуди окончателно. Леко смутена, тя изведнъж се сети за неприятната причина, поради която бе заключила вратата.

— Да? Какво има? — попита тя с войнствен блясък в зелените очи.

Янси стоеше и я наблюдаваше, ядосан, че след самотната си и безсънна по нейна вина нощ, я намира очевидно разбудена от дълбок сън. Настроението му не се промени даже и от това, че тя му се стори непреодолимо привлекателна в скромната си батистена нощница с избродирани розови стръкчета, с блестящите си зелени очи и меднозлатисти кичури, разрошени от съня и спускащи се на талази върху раменете й. Малките й, стегнати гърди съблазнително се открояваха под тънката материя и Янси напрегна всички сили, за да не протегне ръка към тях и да ги попипа.

Безсънната нощ му бе дала достатъчно време за размисъл и той бе проумял, че един от начините да обезвреди Ан беше да увери Сара, че сватбата им няма нищо общо с желанието му да си възвърне Каза Палома… Но веднъж започнат, един такъв разговор, щеше неминуемо да го отведе в потайните кътчета на душата му, в които той не се чувстваше готов да се задълбочава, нито пък да ги обсъжда. Все пак нещо го подтикваше да оправи нещата между тях двамата, но когато застана колебливо на прага, изведнъж се почувства мъчително безпомощен. С усилие се отърси от неочакваното усещане. Dios! Ако не се овладееше, щеше да извади на бял свят най-съкровените си чувства, като обезумял от любов глупак!

За да предотврати това, а може би и нещо повече, той потърси убежище в студения гняв.

— Днес няма да съм тук и тъй като не мисля, че искаш нещата между нас да станат достояние на прислугата, исках да отключиш вратата преди да тръгна — изръмжа той с подигравателно изражение. И понеже не вярваше, че ще може да понесе присъствието й без да извърши нещо, за което и двамата да съжаляват въпреки че сигурно никога нямаше да се разкайва, когато я люби — той се обърна и бързо се отдалечи.

Замаяна, Сара го изпрати с безжизнен поглед, без да може да повярва, че той няма какво повече да й каже. Нищо. Даже не поиска да разбере защо е заключила вратата! Вероятно изобщо не го интересуваше! Ако търсеше неопровержимо доказателство колко малко тя значеше за него, ето че тъкмо го бе получила! Беше изумена как нещата между тях тръгнаха толкова зле.

Нещастна и обезсърчена, тя се запъти към стаята му и инстинктивно, подтиквана от желанието да се докосне до нещо негово, се отпусна върху леглото, където още личеше отпечатъкът на тялото му. Чаршафите все още пазеха полъх от топлината му, както и утешителна следа от неговия мирис и Сара им се наслаждаваше, макар и укорявайки се колко е глупава. Наивна, сантиментална малка глупачка!

В следващите няколко дни отношенията между Сара и Янси не се промениха значително. Пред другите те се държаха сърдечно и учтиво един с друг, но останали сами, Сара бързаше веднага да се скрие в стаята си и решително да хлопне вратата зад себе си, а звукът на завъртащата се ключалка дълго отекваше в настъпващата тишина. Напрягайки всичките си сили, Янси не правеше никакъв опит да прекрачи линията, която тя бе начертала, нито я питаше какво я кара да постъпва така. Просто не обръщаше внимание на проблема, като че ли той не съществуваше… или не го засягаше — често и мъчително разсъждаваше Сара.

Тя се опита да погледне ситуацията отстрани. Не грешеше ли като заключваше вратата? Трябваше ли открито да поиска той да опровергае твърденията на Ан? Нейна ли беше грешката те да са като в задънена улица?

Седнала самичка в малкия двор до стаите им, тя уморено се питаше можеше ли да постъпи по друг начин. Няколко пъти й бе хрумвала натрапчивата и отчайваща мисъл, че не е съвсем честна спрямо Янси — най-напред се разтапяше от любов в ръцете му, а в следващия миг без обяснение заключваше вратата под носа му. Тя кисело сви устни. Може би беше реагирала прекалено бурно на думите на Ан.

„О, по дяволите!“ — мислеше си злобно тя. Само Янси да не беше така дяволски потаен, нищо такова нямаше да се случи! Ако тя бе сигурна, че той я обича и че не се е оженил заради Каза Палома, думите на Ан нямаше да успеят да я наранят така дълбоко и тя нямаше да постъпи по този начин. Беше непреклонна, че и той трябва да понесе част от вината за положението. Ако проклетата заключена врата го засягаше, трябваше да каже нещо! Ако имаше значение за него, той можеше също да реагира по някакъв начин! А ако не беше така…

В този момент Янси се появи в двора с непроницаемо изражение, сякаш мислите й го бяха призовали.

— Опакова ли нещата? — хладно попита той, гледайки я безучастно.

Сара объркано се взря в него, като й се искаше пулсът й да не се ускорява така бясно само при вида му.

— Да опаковам ли? — повтори тя. — За какво става дума?

— За пътуването до Палома — отвърна безгрижно той, без да сваля очи от нея. — Забрави ли за това?

— О, не мисля, че сега това е добра идея — отвърна неуверено тя, а изразителното й лице издаваше смущението й. Палома? При сегашната ситуация той не можеше да иска да отидат там!

— Защо не? Нали все още си моя жена? — настоя подкупващо той. — Ако не ме лъже паметта, утре тръгваме.

Сара безпомощно кимна, без да може да откъсне очарования си поглед от блестящите дълбини на очите му. Той се усмихна не особено окуражително и отсече:

— Добре! Щом още не си опаковала нещата, позвъни на Мария и започни да се приготвяш. Тръгваме утре призори — не искам да пътуваш в горещината.

Той вече се беше обърнал, когато внезапно Сара, събрала целия си кураж, прошепна:

— Защо се ожени за мен?

Янси замръзна на място. Бавно се извърна, за да я погледне. Лицето му беше безизразно и той се взира известно време в нея, без да каже нищо. Сара проклинаше дългия си език и й се искаше да е на хиляди мили далече от този смущаващ и мъчителен разговор, когато той най-накрая повтори:

— Защо съм се оженил за теб? Е, скъпа, мислех, че вече си го разбрала!

Обезсърчена от изражението на лицето му, но запазила хладнокръвие, Сара отвърна:

— Не, не съм и затова те питам! Защо се ожени за мен?

Натрупаният гняв от безизходното положение избухна и той, ядосан както никога в живота си, я сграбчи за раменете и силно я разтърси.

— Да видим ти какво мислиш по въпроса! Защо съм се оженил за теб? — изръмжа той.

— Не мога да ти кажа! — Сара мъчително преглътна. — Не зная! Ти криеш чувствата си. Никога не казваш какво мислиш.

Лицето му потъмня; той я хвана през кръста и я притисна към слабините си. Сара учудено отвори уста, когато усети възбудата му и той се усмихна мрачно.

— Не смятам, че крия какво чувствам в момента, скъпа моя. А що се отнася за това какво си мисля — не искам нищо друго, освен да продължим това, което правехме преди да заключиш проклетата врата! Искам да разкъсам дрехите ти и да видя дали тялото ти е толкова нежно и топло, както си го спомням.

Сара гневно се отскубна от прегръдката му и го погледна със свити юмруци.

— Не говоря за това и ти го знаеш!

Той скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на рамката на вратата.

— За какво друго можем да говорим? Не си ли решила отдавна, че те преследвам само заради великолепното ти тяло? Или по-скоро заради това, което меката ти, съблазнителна плът може да ми даде? — жестоко прибави той. — Наследник за Каза Палома! Не е ли това единствената причина да се оженя за теб? Какъв друг мотив бих могъл да имам?

Сара го гледаше стресната, с широко разтворени зелени очи на бялото лице и Янси веднага се разкая за суровите си думи, а болката като с нож да пробожда сърцето му когато усети страданието й. Той обаче бе прекалено разгневен и наранен, за да се отклони от избрания път, прекалено вбесен, за да махне с лека ръка на това, което ги разделяше и да размисли трезво. Той искаше да я нарани, да я накара да почувства поне наполовина мъката, която беше изпитал през последните няколко дни и макар че дълбоко в себе си се срамуваше от дивите си инстинкти, беше твърдо решен да не отстъпи.

Да чуе как той изрича отблъскващите думи; да чуе произнесени на глас всичките си ненавистни съмнения беше повече, отколкото тя можеше да понесе. Сърцето й се сви в агония и в гърлото й се надигна горчивият, противен вкус на поражението. Тя отстрани поглед от твърдите му черти и безизразно произнесе:

— Мисля, че няма смисъл да говорим повече. — Тя се обърна и прибави със смразяваща учтивост: — Ще ме извиниш ли сега? Ако настояваш за пътуването до Палома, трябва да позвъня на Мария и да започна да се приготвям.

Ръцете му я сграбчиха все едно я бе ударил камшик. Той я привлече до себе си и я целуна с целия плам и болката, насъбрани в душата му. Той откъсна ненаситните си устни от нейните чак когато и двамата останаха без дъх и меко прошепна:

— Повярвай, наистина настоявам за това! И Сара, в Палома… ще споделяш леглото ми! Няма да има никога повече заключени врати между нас!

— Може би имаш намерение да събереш всички ключове и да ги скриеш? — сурово отвърна тя и го изгледа мрачно.

— Щом трябва, да!

— О, наистина ще е необходимо, повярвай — поне за това можем да сме на едно мнение!

Те стояха така и дълго се взираха един в друг като нито единият, нито другият искаше да отстъпи. После Янси я пусна с рязко движение, обърна се и се изгуби във вътрешността на къщата.

Мъчително вдървена, Сара го изпроводи с поглед. Постепенно тя започна да си възвръща самообладанието и се почувства странно безгрижна, изпълнена с учудващо спокойствие. Сякаш сблъскала се лице в лице с най-лошото, вече можеше да гледа напред и нямаше повече да гори в ада на съмненията. Вече знаеше истината — той я бе взел за жена заради наследника на Каза Палома. Много добре. Въпреки гордите си думи, тя ще му роди наследник и няма да му даде нищо повече — кълнеше се гневно тя и като влезе в стаята, яростно дръпна шнура на звънеца за Мария. Ще отиде в Палома; ще му роди дете и после при пръв удобен случай щеше да изтръгне черния му дроб и да го изпържи пред очите му! Изведнъж се почувства доста по-добре и започна отмъстително да изхвърля дрехите от гардероба си.

В този момент не само Сара искаше да стори зло на Янси. Ан Шелдрейк не само щеше да изтръгне и изпържи черния му дроб, но беше достатъчно вбесена, за да го хвърли даже на кучетата!

Ан и Хайръм си бяха уредили среща когато се стъмни, при върбите и тополите, които бяха скупчени при потока, малко по-назад от кокетната малка къща, която Янси беше предназначил за нея и Том. Като хвърляше нервно през рамо предпазливи погледи към нея, тя изтича до уговореното място.

Една бележка от Хайръм, изпратена тайно до нея преди час по един млад каубой, на когото имаха доверие, вече я бе известила за заповедта Хайръм да тръгне за Палома, така че първоначалният й гняв вече бе попреминал. И все пак, когато забеляза очертанията на Хайръм, почти изцяло скрит в дърветата и падналите сенки, сините й очи все още блестяха заплашително. Тя веднага се хвърли в ръцете му и те жадно се целунаха. След миг тя вдигна глава и ядосано извика:

— Какво ще правим? Няма да понеса раздялата ни! Този проклет Янси! Защо си му необходим?

Хайръм разсеяно погали раменете й.

— Не зная, но подозирам, че може да е разбрал за нас.

— Но откъде? Бяхме толкова предпазливи! — Ан изглеждаше уплашена.

Хайръм сви рамене.

— Това е негова земя; хората също са негови — аз съм почти убеден, че няма нещо, което той да не знае. А за това какво ще правим — мислех… — Той замълча, очевидно събирайки мислите си и в настъпилата тишина ясно се чу шум от счупена клонка. Те и двамата подскочиха и предпазливо се взряха натам, откъдето дойде звукът. Нямаше нищо. Никакъв звук повече. Никакво движение. Нищо, само мракът ставаше все по-гъст.

След миг се чу второ изпукване, този път по-далече и двамата облекчено въздъхнаха, когато едно от кучетата, които се скитаха из селото, се отдалечи от потока и се запъти към мъждукащите светлини на къщите. Хайръм отвори уста да каже нещо, но Ан сложи ръката си на устните му и го накара да замълчи. Макар че видя кучето, тя имаше странното усещане, че там има някой, който ги следи. Тя напрегнато чакаше, но времето минаваше без да се случи нищо и тя постепенно се отпусна.

— Съжалявам — нервно се засмя тя. — Просто напоследък Том се държи странно. Чудя се дали…

— Мислиш, че ни подозира? — попита Хайръм явно обезпокоен. Той се поколеба, а после меко попита: — Ще се отървеш ли от него по-скоро, отколкото планирахме?

Ан решително поклати глава и се намръщи.

— Не вярвам той да се досеща какво става и няма причина да се превръщам в скърбяща вдовица точно сега, но той наистина е странен напоследък. — Тя сви презрително рамене. — Забрави вече за моя съпруг и ми кажи, че си измислил как да разделиш Сара и Янси преди тя да забременее и да разруши плановете ни.

— Мисля, че вече няма значение дали Янси ще е баща на детето или аз — бавно каза той.

— Какво имаш предвид? — изсъска Ан, видимо разгневена. — Необходимо е ти да си съпруг на Сара и баща на детето й, ако искаме да вземем Каза Палома!

Хайръм леко се усмихна в сгъстяващата се тъмнина.

— Престани да мислиш за това — няма нужда да бъда баща на детето й, даже на което и да било от бъдещите й деца. Това което ни трябва е да стана съпруг на Сара.

Ан се намръщи и го погледна строго.

— Но ако нямате дете, каква полза ще имаш да си съпруг на Сара? Освен това, ти даже и съпруг не можеш да й станеш, докато Янси е жив — добави злобно тя. — Тя трябва да остане вдовица, за да можеш да се ожениш за нея!

В мрака Хайръм успя да забележи как изведнъж на Ан й просветна. Прекрасното й лице внезапно разцъфна и тя го погледна с нескрито възхищение.

— Естествено! Той се ожени за нея — следователно Сара ще го наследи! — Ан се прекръсти, очарована от идеята. — Дел Сол, сребърните мини в Мексико, всичко ще бъде нейно. Не ни трябва Палома! — Тя поривисто го целуна. — Колко умно от твоя страна, скъпи! Колко умно!

— Радвам се, че мислиш така — промърмори Хайръм и леко я целуна. — Струва ми се къде-къде по-лесно да убия Янси, отколкото да го държим далече от леглото на Сара! А щом умре, аз ще съм на разположение да утешавам скърбящата млада вдовица. — Той отново целуна Ан и я завъртя около себе си. — Само си помисли — ако всичко върви както трябва, а аз съм сигурен, че ще е така, след по-малко от година ще бъда patron на дел Сол.

Ан весело се засмя, но след миг лицето й потъмня.

— Разкажи ми какво смяташ да правиш с Янси — попита го тя, а очите й алчно блестяха. — Кога и как ще го убиеш?

Хайръм замислено прокара ръка по лицето си.

— Още не съм го измислил, но няма нужда да бързаме. След като няма да се тревожим, че Сара ще забременее, мога да си позволя по-дълго да обмислям кой е най-малко подозрителният начин да я направя неочаквано вдовица. — Той се засмя. — Реших, че заповедта да отида в Палома е може би най-доброто нещо, което ни се е случвало от доста време. Като замина, ти ще трябва да измислиш как Том да бъде застигнат от преждевременна смърт. А колкото до мен… в Палома ще гледам да поправя отношенията си със Сара. И ще открия най-добрия начин да убия това копеле Янси Кантрел! — добави той със стиснати устни.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Тръгнаха за Каза Палома призори. Тъй като Палома беше на половин ден езда от дел Сол, Янси предвиждаше спокойно пътуване в усамотение със Сара, въпреки че трябваше да се оглежда за скитащи индианци. Напрежението между тях обаче, както и враждебното присъствие на Хайръм, обрекоха на провал всички планове на Янси да поухажва Сара.

Яхнал любимия си кон — як, тъмен, червеникавокафяв жребец — Янси наблюдаваше мълчаливо и с мрачно лице как Сара гъвкаво възсяда Локуела, а Хайръм изниква от едната й страна на дорест кон с бяло петно на челото. Приятелската усмивка, с която се обърна към Сара, предизвика у Янси остра нужда да го изхвърли от седлото, но той само изруга през зъби, пришпори коня и ги поведе напред. Танси, Бартоломю и няколко други слуги с багажа на Сара и различни провизии, щяха да ги последват по-късно същия ден.

Въпреки твърдото си намерение да не се радва на нищо, което Янси е планирал, Сара не можеше да потисне надигащия се в нея ентусиазъм, когато започнаха да яздят към Каза Палома. Янси налагаше умерен ход на конете и колкото повече се отдалечаваха хасиендата и къщите, толкова по-силно я обземаше усещането за приключение.

Най-напред тримата яздеха в сковано мълчание и безмълвната тишина на утринта се нарушаваше само от скърцането на кожените седла и приглушения тропот на конските копита. Когато хасиендата се изгуби зад тях, Янси намали ход и изравни коня си с този на Сара и въпреки че тя не му обърна внимание, усещаше върху себе си втренчения поглед на Янси.

В хладния въздух проехтя печален вой на вълк, който я разсея за миг и очите й инстинктивно срещнаха суровия му поглед. До края на живота си този вой щеше да й напомня ужасното й преживяване, което можеше да завърши много по-трагично, ако Янси — нейният черен конник, не се беше появил на хоризонта. Загледана в тъмните дълбини на очите му, Сара въпреки намеренията си изведнъж се почувства без дъх, копнееща да усети ръцете му около себе си и устните му върху своите…

Ядосана на себе си, тя отклони поглед и обърна към него прекрасния си леден профил. Меката му усмивка не я накара да се почувства по-благосклонна и тя решително се обърна към Хайръм.

— Е, Хайръм, ето ни най-накрая на път за Каза Палома. И на теб ли ти се иска да отидеш там толкова, колкото и на мен?

Хайръм се усмихна накриво.

— Имахме такива планове, нали? Двамата заедно щяхме да превърнем едно старо, полуразрушено ранчо в голяма скотовъдна ферма — унило изрече той. — Аз толкова се надявах да станем партньори по друг начин, че нещата ще бъдат различни и вие ще… — гласът му заглъхна и забелязал буреносното изражение на Янси, той бързо добави: — Ех, не така си представях отиването ни в Палома, но нямам търпение да видя имението.

Хайръм умишлено напомни на Сара за първоначалните им планове; имайки предвид последното им ожесточено стълкновение преди сватбата й, той не беше сигурен как тя — или съпругът й — щяха да приемат изказването му. Той обаче трябваше да поеме риска; беше жизнено необходимо да възстанови отношенията си със Сара и като за начало не му се видя лошо да й припомни по-щастливите времена, когато двамата с нея бяха изпълнени с идеи за Палома.

Сара не можеше да повярва, че той се осмели да спомене по такъв начин за миналото и се вдърви, като го гледаше с възмущение и недоверие. В съзнанието й изплува споменът за това как той страстно целуваше Ан Шелдрейк и разбирайки, че нежните му чувства към нея, които претендираше че изпитва, бяха една безскрупулна лъжа, тя едва се сдържа да не го нарече безпринципен мерзавец, какъвто всъщност беше. Вече й бе известна презряната му непочтеност — от сега нататък тя щеше да си отваря очите и нямаше да се поддаде отново на предразполагащите му обноски! Хайръм не разбираше какъв късмет има — той избягна безкомпромисните укори само защото тя бе решила да покаже на безчувствения си, арогантен и надменен съпруг колко малко значи той за нея.

Тя се усмихна престорено на Хайръм и му отвърна:

— Радвам се, че си открил, че няма смисъл да въздишаш по миналото и каквито и разочарования да си изтърпял по отношение на Каза Палома, не си им позволил да угасят ентусиазма ти. — Тя погледна сурово съпруга си изпод дългите си мигли. — Животът е прекалено кратък, за да се занимаваме с неприятните неща — особено с тези, които не можем да променим.

— Скъпа, искам да те предупредя, че ако веднага не промениш темата, „неприятните неща“ ще станат много повече.

Сара му беше признателна за намесата и когато лъчите на зората обляха в златно-розова светлина хоризонта, поне единият от тримата ездачи беше удовлетворен. За миг тя си помисли дали да не забие още по-дълбоко ножа, но един бегъл поглед към лицето на Янси я убеди, че да си играе с огъня е не само опияняващо, но и много опасно занимание.

В продължение на няколко мили те яздиха в мълчание, но когато тъмнината се разсея и прерията блесна под топлата слънчева светлина, настроението им като че ли се оправи и те започнаха да си приказват. Когато искаше, Янси можеше да бъде очарователен събеседник и тъй като се стремеше да спечели благоразположението на жена си — и да не даде предимство на Хайръм — той се показа невероятно обаятелен. Колкото повече пътуваха, толкова повече той омайваше Сара с разкази и сведения за местността и особено за Каза Палома.

На пръв поглед земята изглеждаше безкрайна и равна, покрита чак до хоризонта с висока почти до кръста трева, осеяна тук-там с големи петна от непроходим гъсталак, мескитови дървета и устремени към небето кактуси. Сара изненадано установи, че има множество ручеи, очертани от тополи, върби и акации, през бистрите води на които конете с лекота преминаваха. Колкото повече яздеха, толкова по-силно тя чувстваше нежните вълнообразни очертания на терена, малките долчинки и падини, които го пресичаха, както и заоблените хълмове, оживяващи безбрежната равнина. Както беше свойствено за тази част от Тексас, местността изобилстваше с дивеч — антилопи, мечки, пъдпъдъци и диви пуйки, както и с безброй диви говеда и тънконоги мустанги, които се обръщаха в панически бяг само при вида на конниците.

За Сара времето летеше, тъй като тя се бе потопила в нежното внимание на съпруга си и прехласнато слушаше разказите му за първите дни на испанските заселници в Тексас, докато се взираше в девствената дива красота на земята. Даже се учуди, когато той спря коня си и меко произнесе:

— Това е, скъпа. Каза Палома.

На малък хълм в далечината нетърпеливият поглед на Сара съзря скупчени постройки. Беше прекалено далече и почти нищо не можеше да се различи, но когато приближиха, сърцето й се сви пред мъчителната гледка на явна разруха.

Освен че бяха построени край лъкатушещи ручеи с дървета по бреговете и бяха изградени от кирпич, между Каза Палома и дел Сол имаше малко прилики. Както и в дел Сол, централната къща бе оградена от здрави стени, а тесните бойници в гладката им повърхност напомни убедително на Сара, че тези земи са все още диви и опасни. Команчите продължаваха да извършват смели набези и обезпокояващо много жители на Тексас намираха смъртта си в индианските атаки.

Повече от дузина постройки бяха струпани около стената, която ограждаше хасиендата, но те изглеждаха толкова отчайващо въпреки новите си сламени покриви, че тревогата на Сара се задълбочи. Тук не я посрещнаха добре оформени ниви, нито овощни градини; Палома беше просто едно малко, самотно селище сред безбрежната пустош, която го обкръжаваше и макар че имаше доста окуражаващи знаци, че хората на Янси са поработили здраво за краткото време, което бяха имали, беше очевидно, че Палома е била изоставена на разрухата.

Кактуси и мескитови дървета бяха избуяли навсякъде и независимо че повечето трънливи храсти около имението бяха изкоренени и събрани на купчини, за да ги горят, накъдето и да погледнеше Сара виждаше колко много работа още трябва да бъде свършена — навсякъде се забелязваха изпочупени огради, останки от стари плевни и хамбари и прогнили навеси. Докато яздеха, проправяйки си път между крякащите кокошки и блеещите кози, които хората на Янси бяха взели със себе си, тя мрачно призна, че за да се възвърне поне част от предишния блясък на имението, ще са нужни страшно много пари, цяло богатство. Със сигурност много повече, отколкото тя притежаваше, криво се усмихна тя. Проклетият Янси отново се бе оказал прав!

Когато влязоха през портите в земите на имението, Сара осъзна, че Каза Палома е много старо селище, а главната сграда приличаше повече на крепост, отколкото на къща. Хората на Янси със семействата си бяха работили здраво, за да придобие имението човешки вид и забелязвайки по лицата им, че те очакват реакцията им докато се блъскаха, за да се приближат колкото се може по-близо до своите сеньор и сеньора, Сара сърдечно им се усмихна и лошото й настроение изчезна. Каза си, че трябва да е щастлива от обрата, който нещата бяха взели. В крайна сметка, разсъждаваше логично тя, ако беше пристигнала в Палома и беше заварила потискащото, порутено място така, както вероятно го бяха намерили хората на Янси, преди да се хванат на работа, тя щеше да остане напълно съкрушена от непосилната задача, която щеше да се изправи пред нея. Задача, която ставаше двойно по-тежка от факта, че ако се провалеше, не само че щеше да остане без пукната пара в джоба, но и останалите членове на домакинството й от Магнолия Гроув щяха да са обречени на същата съдба.

Сара потръпна от картината, която се бе появила пред очите й. Изведнъж се почувства безкрайно щастлива, че не бе дошла тук само с романтичните си мечти и една каруца, побрала всичко, което притежаваше и усмивката й стана още по-сърдечна и ослепителна.

Янси, който й помагаше да слезе от коня, остана поразен от прекрасната й усмивка и ръцете му здраво обгърнаха гъвкавия й кръст.

— Не си ли разочарована? — попита с дрезгав глас той, като не се лиши от удоволствието бавно да плъзне тялото й надолу по своето.

Дъхът на Сара спря, когато тя срещна погледа му и откри явното желание в очите му. После бавно поклати глава.

— Не — меко каза тя. — Не съм разочарована.

Янси забрави за всичко друго, освен за любимата жена в ръцете му. Без да обръща внимание на хората около тях и без да се стеснява, той внимателно я привлече към себе си, като все пак й оставяше възможност да се отдръпне и после нежно я целуна.

Радостните възгласи на околните ги върнаха рязко към реалността. Осъзнал къде се намират и забелязал хората, които наблюдаваха с нескрит интерес, Янси неохотно откъсна устни от нейните. На лицето му се появи весела усмивка.

— Добре дошла в Каза Палома, mi esposa… — прошепна той. — Надявам се тук да бъдеш много щастлива.

В следващите няколко мига се разменяха поздрави и докладваха на Янси докъде са стигнали различните работи, с които се бяха захванали хората му по неговите нареждания. Постепенно обаче хората се разпръснаха, за да продължат всеки своята работа. Естебан беше един от последните и след като си размениха няколко шеги, Янси му нареди да се яви по-късно при него. Едва когато Естебан нахлупи сомбрерото си на главата и се отдалечи, Янси се сети за Хайръм.

Със суров блясък в очите и с ръка все още около кръста на Сара, Янси бавно се обърна към Хайръм, който беше останал на коня си през цялото време, докато траеше врявата, предизвикана от пристигането им.

— Естебан — извика той. — Un momento. — Когато Естебан спря и се върна обратно, той рязко продължи: — Заведи Хайръм при мъжете, които правят кошарите и му покажи какво да работи. После погледна хладно към Хайръм.

— Няма нужда да сваляш багажа си — ще работиш навън заедно с другите мъже и ще спиш заедно с тях. — Той криво се усмихна. — Лагерът е на открито. Съжалявам, но ще трябва да спиш на земята, а тъй като тук няма нищо, което да заслужава вниманието ти, вярвам, че ще се съгласиш, че това е най-доброто решение.

Хайръм сви гневно устни, но само леко кимна и без да продума, пришпори коня си, за да последва Естебан. Янси гледаше как той се отдалечава и се чудеше какви ли проблеми може да му създаде Хайръм.

Едно остро ощипване по ръката прекъсна унесения му размисъл и го върна към далеч по-приятното занимание да възвърне благоволението на съпругата си. Целувките, които си бяха разменили при пристигането доста го бяха окуражили, но когато срещна погледа й, войнственият пламък в блестящите й зелени очи му показа, че с отношението си към Хайръм е загубил голяма част от постигнатото.

— Колко лошо постъпи! — възмутено каза тя. — Не трябваше да се отнасяш толкова високомерно с него! Той дълги години беше управител при баща ти и го последва във войната! Убедена съм, че заслужава много повече внимание, отколкото ти прояви към него. Да го накараш да спи на земята като пеон! Засрами се! — Увлечена, тя завърши въодушевено: — За бога, Хайръм е не просто някакъв негодник, когото си прибрал по милост! Той е почти като член от семейството!

— Не и от моето семейство! — отвърна Янси без да повишава тон. — Не съм забравил, че някога той имаше явни желания към теб. — Той я погледна строго. — Когато е постоянно под опека, няма да се тревожа, че ще си мислиш какво си изпуснала!

Сара пое възмутено дъх.

— Как смееш! Като че ли аз… — не й достигнаха думите. Почти разтреперана от справедлив гняв, с вирнат високо нос, тя отчуждено изрече: — Моля те, покажи ми стаята! Нямам какво повече да ти кажа!

За нейно учудване той й отвърна меко.

— Скъпа, извини ме! Не трябваше да намеквам, че може да направиш каквото и да било, с което да престъпиш брачната си клетва — ти си прекалено честна и почтена! Прощаваш ли ми? — пресипнало попита той с мек блясък в погледа и със странна усмивка на устните.

Просто не беше честно! — отчаяно си помисли Сара. Беше му ядосана, а той само трябваше да й се усмихне, да я погледне с тези златистокафяви очи с гъсти мигли и вътрешностите й омекваха! Но той все пак се извини, спомни си тя.

— Не го заслужаваш — тихо отвърна тя, а от възмущението й вече бе останала едва забележима следа.

Янси се засмя и я вдигна на ръце. Звучно я целуна и докато Сара все още не с беше опомнила, бързо я занесе в хладния интериор на хасиендата. Щом влязоха вътре, той я пусна на земята и широко разтвори ръце.

— Къщата е на ваше разположение, мадам!

Въпреки непривлекателния си външен вид, хасиендата в Палома всъщност беше доста удобна и просторна. Имаше доста по-малко стаи от дел Сол, а и повечето от тях бяха много по-тесни, но мястото излъчваше сурово очарование, което веднага завладя вниманието на Сара. Тя открито призна, че за това допринася фактът, че цялата къща беше основно пометена и подовете бяха изтъркани, а от складовете на дел Сол бяха докарани множество изящни предмети и мебели, с които да обзаведат стаите. Вълнена постилка в блестящо синьо и златисто покриваше каменния под; на едната стена висеше старинен, прекрасно изработен гоблен, а в голямата sala бяха разпръснати множество удобни кресла от червеникавокафява кожа.

Тя непрестанно усещаше присъствието на Янси от едната си страна, тъй като ръката му отново бе обвила кръста й; така двамата заедно обиколиха новия си дом и Сара реши, че той много й харесва. Стаите бяха по-пусти и мебелировката — доста по-оскъдна и проста, отколкото в дел Сол, но независимо че обожаваше дел Сол и му се възхищаваше, усещаше, че в Палома има нещо друго… Тук беше по-уютно, усещаше се ободряващата липса на великолепие. Тя се чувстваше по-свободна, а богатството и елегантността на поколенията испански аристократи, живели в дел Сол, тук не бяха толкова очевидни. Първите прадеди на Янси от Испания, заселили се в тези земи и построили тази къща, са били дръзки авантюристи, трудолюбиви мъже и жени, хора на действието и въображението. Сара беше съпричастна с духа им и с къщата, която беше безмълвно свидетелство за победата им над враждебната природа и върлуващите многочислени банди от команчи, които опустошаваха областта.

Малкият, открит вътрешен двор в средата на къщата беше великолепна изненада за нея, както и изящната плачеща върба, засенчваща почти целия двор и миниатюрния звънлив фонтан. Стар храст с жълти рози пълзеше, здраво захванат по едната стена на хасиендата, а нежният му аромат се носеше в топлия въздух и Сара забеляза, че в основата на другата стена, на слънце бяха поставени няколко глинени гърнета с прясно засадено червено и бяло мушкато. В хладната сянка на върбата бяха примамливо поставени малка черна масичка от ковано желязо и два стола с червени възглавници и на Сара й се прииска да се отпусне и да остави да я изпълни спокойната и ведра красота на това място.

За разлика от дел Сол, тук нямаше покрити галерии с изящни арки и почти всички стаи на хасиендата бяха отворени към този централен вътрешен двор. Това беше характерно за повечето испански къщи — в него се събираха семействата и прекарваха по-голямата част от времето си. Сара разбираше защо — мястото беше толкова примамливо!

— Харесва ли ти? — попита Янси, усмихнал се на изразителното й лице.

— О, да! — радостно отвърна Сара. — То е като оазис на спокойствието — като че ли външният свят просто се е стопил.

Янси едва забележимо се усмихна и отново огледа двора. В очите му се появи замислено изражение и той бавно каза:

— Спомням си, че майка ми много обичаше това място. Двамата с баща ми с часове седяха на тази масичка, смееха се и приказваха, докато аз си играех в краката им. А когато той заминаваше, тя седеше тук и му пишеше дълги писма, или пък ми четеше на глас тези, които той й беше изпратил — поне голяма част от тях. Сигурен съм, че е пропускала някои части заради невинните ми уши!

— Изглежда майка ти и Сам са били силно влюбени един в друг — започна неуверено Сара. Янси рядко говореше за родителите си и тя не искаше да нарушава потока на спомените му, но думите му просто се нуждаеха от отговор.

Янси й хвърли скептичен поглед.

— Е, в началото със сигурност е било така — преди Анди и дядо ми да ги разделят.

— Но как дедите ти са могли да го направят? — възрази Сара. — Това не е могло да се случи, ако Сам и майка ти наистина са се обичали.

Янси изсумтя.

— Анди презираше майка ми и независимо, че родословното й дърво беше доста по-внушително от неговото, той винаги я бе смятал за „испанска блудница“, за която баща ми се е оженил напук на неговата воля! — Той изглеждаше мрачен. — Едно нещо признавам на това старо копеле — той никога не направи опит да прикрие отношението си към майка ми и сватбата й със Сам! Чувстваше се непоносимо унизен и съм сигурен, че е умрял, проклинайки майка ми, а може би и мен самия.

— Но защо Сам нищо не е направил? Как е могъл просто да стои настрана и да позволи на Анди да го раздели от майка ти?

Янси въздъхна и нетърпеливо потри врата си с ръка. Не обичаше да говори за родителите си и изобщо за миналото и в друг случай щеше да прекрати този разговор. Той обаче усещаше, че за Сара е важно да разбере как са стояли нещата, какво чувства той към Сам и как се отнася към любовта…

— Сам не можеше да се бори против баща си — започна неохотно той. — Анди го беше възпитал да му се подчинява безпрекословно и ми се струва, че единственият път, когато Сам му се е противопоставил, беше когато избяга с майка ми. Понякога се питам откъде е намерил смелост за това — то беше толкова нехарактерно за него. — Той беше вперил невиждащ поглед към малкия фонтан, струите на който изпълваха със звънливи звуци двора, а после рязко каза: — Сам беше внимателен, отстъпчив човек и както знаеш, съвсем безволев. И в най-старите ми спомени за него той винаги бе избирал пътя на най-малкото съпротивление и тъй като Анди постоянно ругаеше майка ми и изискваше неща, които Сам не можеше да се прави, че не забелязва, не е никак странно, че те в края на краищата се отчуждиха един от друг — независимо колко много са се обичали в началото. Старият Анди Кантрел беше дебелоглав егоист и деспот, въпреки че ми е дядо! — откровено каза Янси. — Той беше свикнал да се налага и да пречупва волята на хората, когато му изнася. Старият негодник беше и умен — залагаше на предаността на Сам към него и винаги го викаше обратно в Магнолия Гроув, претендирайки че има някаква неотложна работа, която само той може да свърши. След известно време на Сам му беше по-лесно просто да прави това, което Анди искаше от него.

— Но майка ти не е ли могла да… — Сара го гледаше ужасена.

— Какво да направи? — хладно отвърна Янси. — Да се бори със свекъра си за любовта на съпруга си? — Той изръмжа със суров израз на лицето: — Ако Сам беше мъж на място, истински мъж и не беше позволил на Анди да го манипулира, нямаше да има нужда тя да се бори за любовта си! Тя не трябваше да го прави! — Лицето му загуби суровото си изражение и върху него се изписа умора. — Не бяха само Сам и Анди — тя също си имаше проблеми. Нейният баща също не приемаше брака им и въпреки че в края на краищата се примири с него, по свой начин положи всички усилия да я настрои против Сам и да омаловажи чувствата й към него. И двамата бяха уязвими — Анди настройваше Сам, а Армандо — Маделина и те нямаха никакъв шанс. Това, което се случи между тях, бе неизбежно и аз се съмнявам, че нещата щяха да се поправят, ако майка ми бе надживяла Анди — злото вече беше сторено.

Сара оглеждаше очарователния двор със замислено изражение и се мъчеше да си представи какво е чувствала Маделина, влюбена и омъжена за един човек, но постоянно губеща битката с неговия баща и постоянно настройвана срещу него от собствения си баща. А и Сам — какво ли му е било на него? Беше обичал майката на Янси — в това Сара бе убедена; бил е влюбен в Маделина както в никоя друга жена… но Янси не вярваше в това… Тя се извърна към него и внезапно попита:

— Ти обвиняваш Сам за всичко, нали?

Янси остави шапката си на желязната масичка и уморено прокара ръце през косата си.

— Не и не го мразя — никога не съм го мразил. Може когато бях по-млад да съм негодувал, че не е бил по-силен, че не е застанал зад мен и майка ми, но омразата никога не е завладявала мислите ми. Той ме обичаше по свой собствен начин и когато станах по-възрастен, осъзнах, че той просто не можеше да не бъде слаб. — Янси сви устни. — Даже и след Маргарет не го намразих. Той ме нарани дълбоко — не мога да го отрека — и имаше един период, в който бях така изпълнен с болка и яд, че ми се струваше, че го мразя, но не бях прав. Той ми беше баща и след всичко, което беше казано и извършено, аз го обичах.

Сара потърси с поглед очите му и това, което откри в тях, я убеди, че той казва истината — наистина бе обичал Сам. После тихо го попита:

— Щом си го обичал, защо не отговори на нито едно от писмата му? — Тя не можеше да потисне обвинителната нотка, която трептеше в гласа й. — Когато беше на смъртно легло, той те умоляваше да дойдеш да го видиш, но ти не го направи! Твърдиш, че си го обичал, но му отказа единственото нещо, което желаеше — да си до него, когато умира!

Янси се намръщи.

— За какво, по дяволите, говориш? Освен проклетия пратеник на адвоката му, никога не съм получавал писмо от него — нито едно!

Сара изглеждаше смутена.

— Но… но той ти писа — много пъти. — Янси я гледаше скептично и тя разпалено продължи: — Аз съм виждала писмата с очите си, наистина! Даже писах някои от тях вместо него!

— Е, аз не съм получил нито едно! — Той я сграбчи за ръката и я разтърси. — Наистина ли смяташ, че ако съм получил писмо от Сам, ако съм знаел, че умира и иска да ме види, е нямало да отида при него? Исусе Христе! Колко високо мнение имаш за мен!

Тя го погледна несигурно. В думите му имаше толкова болка и възмущение, че тя не знаеше в какво повече да вярва.

Чул въздишката й, Янси повдигна брадичката й и се взря в изумрудените дълбини на очите й.

— Никога не съм получавал писмо от Сам — подчерта той. — Ако бях получил, през ада щях да мина, но да се върна при него. А преди да приключим с неприятната тема за брака на родителите ми, нека те уверя, че аз не съм като баща си. Нито съм слаб, нито лесно мога да бъда пречупен и никога няма да позволя на който и да било да издигне преграда между нас!

Споменът за думите на Ан я прободе и Сара, дълбоко поела дъх, хладно отвърна:

— Не, не вярвам, че ще го допуснеш… но нашите отношения са твърде различни, нали? Ние не се обичаме и ти се ожени за мен по съвсем практични съображения. Любовта няма нищо общо с това!

Ноздрите на Янси се разшириха от гняв и очите му яростно заблестяха.

— Малка сляпа глупачка! — дрезгаво рече той. — Предполага се, че жените разбират от тези неща, но ти си така заслепена от това проклето условие в завещанието на Сам, че не виждаш и това, което е под носа ти. — Той грубо я разтърси. — Знаеш ли, има моменти, когато страшно ми се иска да извия прекрасната ти шия! — После, наблягайки на всяка дума и изстрелвайки я като куршум, той каза: — Практичните съображения нямат нищо общо с нашия брак! Ако бях практичен човек, щях да те оставя на вълците и да се смятам дяволски щастлив, че съм се отървал толкова лесно!

Сара го гледаше с отворена уста и нещо в очите му, нещо в тона на думите му хвърляше лъч на омайна надежда в душата й. Без да сваля поглед от матовото му лице, събрала цялата си смелост, тя го попита задъхано:

— Искаш да кажеш, че не си се оженил за мен заради Каза Палома? — Тя нервно преглътна. — Че си имал други причини да ме вземеш за жена?

Той се усмихна и я притисна до себе си. Целуна я и едва когато кръвта запулсира бясно във вените й и тя не можеше да разсъждава трезво, когато цялата бе изпълнена с мисъл за него, а ръцете й обвиваха врата му и тялото й нетърпеливо се притискаше до неговото, той вдигна глава и доволно се вгледа в замаяното й изражение. Докосна възбуждащо с устните си нейните и изръмжа:

— А сега какво мислиш, за бога?

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Напълно объркана, Сара не се възпротиви, когато той я вдигна на ръце и я занесе в съседната стая. Пред погледа й се мярнаха бели стени, на една от които беше окачено тъкано пано в блестящо пурпурночервено, сапфирено синьо и жълто, нарушаващо еднообразието на белия цвят, а масивното старомодно испанско легло от тъмно дърво я посрещна гостоприемно с мекотата на пухените си завивки, когато Янси я положи върху тях. Той я последва в леглото, а едрото му тяло се беше надвесило над нея и ръцете му я галеха докато събличаха дрехите й.

Не можеше да спре да я целува с жадни пламенни целувки, от които тя не можеше да си поеме дъх и които я караха да копнее за любовта му. Желанието замъгляваше разсъдъка й и тя непохватно и припряно се мъчеше да разкопчае дрехите му, а когато ръцете й най-после докоснаха кожата му, тя въздъхна с наслада. Сякаш не можеше да му се насити — пръстите й галеха лицето му, а после се спуснаха по широкия гръб към стегнатите задни части и накрая се спряха на мускулестите очертания на гърдите му.

Когато немирните й пръсти леко докоснаха зърната на гърдите му, Янси подскочи и изстена от удоволствие, а ръцете му обхванаха по-здраво хълбоците й. Той копнееше за нея и беше така възбуден и готов да я люби, че му се струваше, че ще умре, ако не намери незабавно облекчение в нежното й тяло. Непреодолимото желание, което бе потискал през изминалите дни, безмилостно се надигна в него, а копринената й кожа под дланите му, вкусът на езика й когато срещаше неговия, упойващият й аромат, изпълващ ноздрите му и приглушените стонове на задоволство, които милувките му изтръгваха от гърдите й, го доведоха почти до края.

Сара го следваше по пътя към екстаза. Залостената врата на стаята й беше лишила от удоволствията на брачното ложе не само Янси, но и нея самата и когато той я взе в ръцете си, за да я донесе в стаята, Сара беше обзета от предателско, неудържимо желание. Искаше го. Искаше да чувства движението му в себе си. Искаше страстните му целувки; искаше да усети ръцете му на гърдите си и възбудения му член дълбоко в себе си. Изгаряше от копнеж да изпита отново възторга, до който я довеждаше той, когато я любеше и когато ръката му се спусна между краката й и пръстите му се плъзнаха във влажната, топла плът, тя изстена и разтвори бедра, извивайки се в ръцете му.

Когато чу стона й и почувства готовността й, Янси, вече болезнено възбуден, се отпусна по гръб, увличайки я със себе си. Полулегнала върху него, тя го погледна леко изненадана.

— Ела отгоре, любима — ти ще решиш колко бързо ще достигнем до рая… — прошепна дрезгаво той, а очите му блестяха от първично желание.

Тя отвори широко очи, когато той я повдигна и я намести така, че бедрата й обхванаха хълбоците му, а после бавно и сладострастно я спусна върху изправения си член. Беше възхитително усещане, още повече че можеше да вижда изражението му, когато той започна да се плъзга в стегнатото й тяло, а на загорялото му, напрегнато лице се изписаха удоволствието и възбудата, които го изпълваха, когато усещаше как плътта й се разтваря, за да го приеме. Тя гореше от нетърпение да му помогне и се спусна надолу, възхитена как малкото й тяло приема великолепния му набъбнал член. Глух стон се изтръгна от гърлото му, когато тя най-накрая стигна до долу и го пое изцяло в мекото си тяло. Той я изпълваше и беше толкова голям и толкова твърд, че я беше страх да помръдне. Тя се изви леко и устните й се разтвориха от изненада, когато тялото й се разтърси от прилив на удоволствие. Той обхвана хълбоците й и нетърпеливо я раздвижи върху себе си и тя силно потръпна от пронизващата наслада, която тези прости движения предизвикваха в нея.

Тя замаяно го погледна и той й се усмихна напрегнато.

— Направи го, Сара… двамата ще стигнем до рая.

Опряла ръце върху едрото му тяло, Сара се подчини и стройното й тяло се повдигна леко и после се спусна отново върху изгарящия му член. Беше невероятно усещане — както за сила, така и за безпомощност, а очите й заблестяха от чувствена възбуда, когато го направи отново и отново, а спиралата на удоволствието я завърташе все по-силно, докато нуждата да намери облекчение стана почти непоносима.

Ръцете на Янси бяха върху гърдите й, а пръстите му сладострастно галеха набъбналите им зърна и правеха движенията й все по-нетърпеливи и по-стремителни с приближаването на върха, към който двамата се стремяха. Не само Сара търсеше отчаяно облекчение; хълбоците му се повдигаха, за да срещнат нейните и всяко потъване във влажната й топлина го караше да стене. Внезапно той се изправи и жадно целуна устните й. Ръцете му обгърнаха главата й и когато той се отпусна назад, тя го последва, а зърната на гърдите й го докоснаха и устните им се сляха, така че езикът му можеше да повтори нетърпеливите движения на тялото му.

Сара отвърна нетърпеливо на властната му целувка, а езикът й пламенно се извиваше около неговия; те останаха прегърнати, а яростните тласъци на тялото му в нейното я караха да потръпва от любов и страст към него. Горещата следа, която ръцете му оставяха върху гърба й, плъзгайки се по кожата й, усещането на хълбоците му между бедрата й и замайващото чувство, че е върху него, я караха да иска този момент никога да не свършва. Това безумно, първично желание за наслада я измъчваше, но беше най-сладкото мъчение на света и двамата заедно се потапяха в него, докато достигнаха върха…

Ръцете на Янси внезапно обхванаха хълбоците й, за да насочват движенията й и когато първите вълни на удоволствието разтърсиха тялото й, Сара отметна глава назад и се изпъна с вик на наслада. Едва тогава Янси си позволи да се отпусне от напрежението и почти веднага достигна същия бурен екстаз като Сара.

Стресната от силата на удоволствието, Сара се отпусна върху гърдите на Янси, а сърцето й биеше сладостно учестено. Те полежаха така известно време, без да искат да нарушат интимността на този миг, а Сара лежеше върху гърдите му, докато ръката му леко галеше гърба и хълбоците й, а устните му разсеяно докосваха меднозлатистите къдрици на косата й. После Сара се размърда и се плъзна до него на леглото, а пръстите й се заиграха с гъстите черни косми на гърдите му.

Янси я обгърна с ръце и въпреки че Сара искаше да си поговорят за много неща, тя се поддаде на унасящата я дрямка. След по-малко от пет минути тя беше дълбоко заспала.

Няколко мига след това Янси се взираше в прекрасното й лице и изведнъж го обзе странна радост, че баща му се е оженил за нея. Ако Сам не бе предприел такава драстична мярка, за да я предпази, някой друг мъж можеше да спечели сърцето й и сега тя щеше да лежи също толкова кротко до него. Той се намръщи и му хрумна чудатата идея, че Сам може би се е оженил за нея не само за да осигури бъдещето й — той би могъл да има и друга причина да я вземе за жена, като например да я запази недокосната и със свободно сърце докато се върне синът му…

Лицето му потъмня. Идеята беше безнадеждно заплетена и безкрайно смешна, но както мрачно призна той, съвсем по вкуса на един романтично настроен и съзнаващ вината си баща, какъвто беше Сам! Той широко се прозя и очите му се затвориха, а с ръцете си още по-здраво обгърна Сара. Смешно, помисли си сънено той. Безкрайно смешно беше даже и за секунда да допусне, че Сам се е оженил за Сара, за да я запази за него!…

Сара се събуди първа след известно време и няколко минути просто лелееше и се наслаждаваше на близостта и топлината на отпуснатото тяло на Янси. Даже и в съня си той здраво я беше обвил в ръцете си и тя се усмихна неопределено. О, колко много го обичаше! Въпреки че беше най-вбесяващият мъж на земята!

Освежена от съня и с мисъл, вече незамъглена от страстта, Сара се замисли за чудатите думи, които Янси бе произнесъл в двора. Искаше й се да го събуди и да го накара да й обясни поточно какво искаше да каже, но не беше сигурна в себе си и малко се стесняваше. Никога не бе произнесъл и една дума за любов, никога не бе казал защо настоява да се ожени за нея и въпреки че действията му подсказваха силни чувства към нея — това тя не можеше да отрече, отчаяно й се искаше да чуе тези две прости думи: „Обичам те.“

Макар че можеше напълно да се убеди, че желанието да притежава Каза Палома не беше единственият му мотив за женитбата им, а тази мисъл все пак не беше много далече от съзнанието й, Сара не беше съвсем сигурна, че Янси е влюбен в нея. Без сянка на съмнение тя знаеше, че той я желае — това, което се беше случило толкова скоро в това легло го доказваше! Но тя не беше убедена, че предизвиква у него каквото и да било по-трайно чувство. Той беше мил и внимателен с нея, снизходителен и закрилящ я, загрижен за безопасността и приятното й прекарване, но така би се държал и собственикът на скъпа кобила!

Сара леко изви глава и се загледа в арогантния му профил. После въздъхна. Даже и в съня изражението му не подсказваше нищо и нямаше да подскаже, ако той не решеше, помисли си мрачно тя. Янси криеше толкова много неща в себе си и само от време на време правеше леки намеци за това, което мисли и чувства, че Сара се запита дали някога наистина ще узнае какво става зад вбесяващо загадъчния му поглед. Тя отново го погледна и отчаяно й се прииска да го разтърси, за да го събуди и да го попита какво изпитва към нея, но се колебаеше, уплашена, че може да не хареса отговора. Тя сви устни. Ако изобщо получеше отговор! Янси имаше вбесяващия навик да отговаря на всичките й въпроси пак с въпрос — проклет да е!

Изведнъж в стаята проехтяха ударите на часовник, отброяващи три часа и Янси подскочи в леглото.

— Исусе Христе! Не знаех, че е толкова късно! — Той изскочи от леглото, бързо се облече и като целуна пламенно Сара, дрезгаво каза: — Не искам да те напускам, но обещах на Естебан да се срещнем в два часа и закъснявам с цял час!

Той излезе от стаята преди Сара да успее даже да го попита кога ще се върне. Вече не й се спеше, а и нямаше друга причина да остане в леглото, затова тя се огледа за дрехите си като си мърмореше нещо за мъжете. Откри дрехите на пода, където Янси ги бе хвърлил по-рано и с лека глупава усмивка на устните ги събра и се облече.

Когато влезе най-напред в стаята, не бе имала време да я огледа подробно, но сега, без разсейващото присъствие на Янси, което да я отвлича, тя се огледа любопитно наоколо. Стаята беше просторна и приятно обзаведена. Имаше само една врата и когато замислено я разгледа и установи, че няма ключалка, Сара направи печална гримаса. Не се съмняваше, че се намира в стаята на господаря и че в Каза Палома няма допълнителни стаи към нея или друга спалня, в която господарката на хасиендата да може да се оттегли — или да се заключи от съпруга си!…

Янси се беше замислил върху този приятен факт докато бързаше за срещата с Естебан, а на красивото му лице беше разцъфнала несъмнено доволна усмивка. Даже и когато влезе в малката sala в задната част на хасиендата, където се бяха разбрали да се видят, усмивката още не бе напуснала лицето му, а когато откри, че въпреки закъснението му Естебан търпеливо го чака, доброто му настроение още повече се повиши. Двамата мъже се поздравиха и Янси се извини за закъснението. Двамата се настаниха в тъмнозелените кожени столове пред масивното махагоново бюро с изящна дърворезба и започнаха да обсъждат повода за срещата.

— Открих откъде са взели змията, сеньор — поне аз съм убеден, че става дума за същата змия — каза откровено Естебан, а черните му очи бяха вперени в лицето на Янси.

— Откъде? — изстреля в отговор Янси.

— Нали познавате Гилермо — синът на Лупе, братовчеда на Мария? — започна спокойно Естебан и когато Янси кимна, той продължи: — Преди около две седмици Гилермо заедно с няколко други момчета си играели навън и намерили голяма змия — както ще си спомните тя е била много голяма, по-голяма от нея никой от тях не бил виждал и те я хванали и я занесли в къщи в чувал.

— Била е змията на Гилермо? — попита недоверчиво Янси, без да може да повярва, че който и да било от хората му е искал да стори зло на Сара. — Гилермо ли е сложил проклетата змия в леглото на Сара?

Естебан поклати енергично глава.

— Сеньор! Как може да си помислите такова нещо! Не! Не! Гилермо никога няма да навреди на вас или на сеньората! Никога!

Янси изглеждаше засрамен.

— Знам, че дори не трябваше да си помисля за такова нещо — прости ми! Кажи ми какво се е случило.

— Не знам точно какво е станало и причината да не потърся веднага Гилермо, за да видя дали още гледа змията си въпреки че Мария ми каза за нея в деня, в който я бяха донесли беше, че я бях забравил. Без изобщо да се сетя за змията на Гилермо, аз проучих нещата, както ми наредихте, но не открих нищо. Говорих е всички слуги от хасиендата и с някои от хората в селото, но нито един от тях не бе виждал никакъв гринго да напуска пределите на селото и тъй като бях забравил за змията на Гилермо, нямах какво да ви докладвам. — Естебан въздъхна. — Бях сигурен, че съм се провалил и едва вчера, когато се върнах в дел Сол за още провизии, се отбих да видя Лупе. Гилермо беше там и изглеждаше доста тъжен. Попитах го какво има и той ми каза, че змията му е изчезнала — някой е махнал капака на дупката й и или я е откраднал, или я е пуснал на свобода. — Естебан сви устни. — Простете ми, сеньор. Не трябваше да забравям за змията на Гилермо — трябваше да се сетя и сам да проверя дали животното е още там, но не го направих. — Той загрижено погледна Янси. — Щях да ви кажа всичко това още вчера, но вие не бяхте в хасиендата и аз трябваше да се върна в Палома с провизиите. Много съжалявам за това закъснение.

Янси отхвърли извиненията му.

— Не се притеснявай за това — свършил си много добра работа. Научи ли нещо друго?

Естебан прегърби рамене.

— Не много, сеньор. Разбрах, че Гилермо е открил, че змията я няма на сутринта в деня, когато се оженихте за сеньора Сара — той си спомнял добре заради всичките тези вълнения около празненството.

Янси изглеждаше замислен, а заплашителният блясък в очите му беше станал по-силен.

— Разбра ли дали някой гринго е знаел за змията?

— Да, сеньор — кимна Естебан. И тримата. — Той се поколеба, а после допълни откровено: — Включително и Бартоломю, и Танси. Малко след като са пристигнали, всички са били разведени из селото и аз специално питах Гилермо дали са им показали змията. Той каза, че всички са я видели. — Той се засмя за миг. — Каза, че русата жена е изпищяла и подскочила, когато е повдигнал капака.

— Лупе и семейството му още ли живеят в онази къща? Тази, която е точно до портите на хасиендата?

— Si! — После Естебан продължи, довършвайки мисълта на Янси. — За който и да било от тях е било съвсем просто да се промъкне покрай стените на хасиендата и след като открадне змията, да я сложи в чувал или кутия и да я донесе в имението. Щяло е да му отнеме само няколко мига…

— И само още няколко минути, докато я сложи в леглото на Сара!

Естебан кимна и весело потвърди:

— Si, сеньор, само няколко минути.

Янси гневно изруга през зъби, скочи от стола и нервно обиколи стаята. С гръб към Естебан най-накрая изрече:

— Не мога да си представя, че някой е желаел смъртта на Сара или е искал да я нарани. — Той погледна през рамо към Естебан. — Сложил ли си някой да я наглежда тук, в Палома?

Естебан кимна.

— Едно момче в самата хасиенда и двама мъже извън стените на имението.

— Bueno! Поне ги няма двамата Шелдрейк и трябва да внимавам само за Хайръм! — каза доволно Янси докато сядаше обратно на стола.

Естебан изглеждаше безкрайно смутен и Янси присви очи.

— Какво има? — остро попита той. Естебан предпазливо се размърда в стола си.

— Не исках аз да съм този, който ще ви го каже, но Шелдрейкови са тук! — нервно отвърна той, потривайки врата си с ръка.

С широко отворена уста от страхопочитание и възхищение Естебан изслуша разнообразните ругатни, плод на въображението на Янси, които прокънтяха във въздуха, когато той спря да говори. Чак след известно време дъждът от хули престана, но даже и богатото въображение на Янси не можеше да измисли повече обидни забележки за родителите на Шелдрейкови и за тях самите, нито още ужасни и зловещи неща, които да им се случат. Когато започна да се повтаря, той спря и уморено попита:

— Кога са пристигнали?

— Само преди половин час, заедно с другите от дел Сол. Русата жена каза, че в дел Сол щяло да й бъде скучно сама и без друга бяла жена, с която да си приказва. Каза, че искала отново да види Палома — да види дали сте направили тук толкова промени, колкото в дел Сол. — Естебан се засмя за миг. — Не остана доволна, когато откри, че работата тук едва започва и че трябва да споделя една малка и оскъдно мебелирана стая с мъжа си. — Усмивката му стана още по-широка. — Танси й каза, че ако стаята не й харесва, може да се върне в дел Сол и че тук никой не я е канил! Танси май не я обича много, нали?

Янси печално изкриви устни.

— Съмнявам се, че някой изобщо може да харесва Ан Шелдрейк! Повечето хора, и аз включително, няма да имат нищо против да отиде при сестра си в ада!

Върнал се в стаята си след няколко минути, Янси все още не беше сигурен как ще оправи нещата с внезапната поява на Шелдрейкови. Беше толкова бесен, че първата му мисъл бе да натовари насила Ан и Том на два коня и да ги прати на края на света, заедно с Хайръм Бърнел, но не знаеше дали това ще помогне.

Когато той влезе в стаята, Танси беше при Сара и двете разопаковаха сандъците, които бяха пристигнали с новодошлите от дел Сол. При шума от отварянето на вратата Сара повдигна погледа си и изражението на лицето й му подсказа, че тя вече е научила неприятната новина.

Явно и неговото лице е било достатъчно изразително, защото Сара сбърчи нос.

— Вече си чул за нашите гости, нали?

Янси се намръщи.

— Да, чух и не знам кого от двамата ще удуша най-напред!

Танси се засмя.

— Аз не бих се чудила толкова — тази жена е най-надменното, алчно, пресметливо, себелюбиво и сеещо раздори същество, което някога съм виждала! — Тя се замисли. — С изключение, разбира се, на сестра й! Но ми е жал за господин Том — тя го командва и той просто не може нищо да направи. — Тя погледна към Янси. — Той не искаше да идва — беше много смутен, когато тя настояваше и се мъчеше да я разубеди. Не бих била много строга към него!

— Ще ги изпратиш ли обратно? — попита с надежда Сара, а големите й зелени очи не се откъсваха от лицето му.

Той я гледаше, разкрачил крака и пъхнал палци в колана на панталона си, любопитен как тя ще реши въпроса.

— Какво искаш да направя? — попита я меко той.

Лицето й се сви в гримаса.

— Искам да ги отпратим веднага в дел Сол, но не мисля, че ще е толкова лесно. Знам, че пътят дотук, макар и кратък, вероятно е изморил Том. И както Танси току-що спомена, той е тръгнал неохотно и вече се чувства неловко от ситуацията — не искам да го унижаваме допълнително.

— Искаш да останат ли? — вдигна вежди Янси.

Сара поклати глава.

— Не. Поне не много дълго. — Тя беше тъжна. — Може би да почакаме ден-два и после учтиво да им намекнем, че в дел Сол ще се чувстват по-добре.

Танси изсумтя, взе няколко дрехи на Сара и ги сложи в едно чекмедже на бюрото. После блъсна чекмеджето обратно с доста повече сила, отколкото беше нужно и се обърна към Сара.

— Чуйте ме, мис! Тази злобна уличница крои нещо! Дошла е тук с някакви планове и не можете да ме убедите, че е само от привързаност към вас!

Сара понечи да спори с нея, но Янси я прекъсна хладно.

— Съгласен съм с Танси. Струва ми се, че Ан наистина нещо крои и че докато не открием какво е то, трябва да им позволим да останат по-дълго, а не само няколко дена.

— Колко дълго? — попита Сара, видимо неодобряваща идеята да остане с Шелдрейкови за дълго.

— Докато разбера какво точно е намислила Ан. — Той се поколеба, а после меко добави: — Сара, Палома е твой дом — ако искаш да си отидат, още на минутата можем да ги изхвърлим.

Твърдението на Янси като че ли изненада Сара и тя изведнъж се усмихна.

— Да, така е — можем да ги изхвърлим. — После срещна втренчения поглед на Янси и кисело изрече: — Но няма да го направим, нали?

— Тази къща е твоя.

Тя замълча и после сви рамене.

— Е, добре тогава. Могат да останат за малко. — После й хрумна една приятна мисъл и тя радостно добави: — Това, че всеки момент мога да ги изгоня ще ми бъде като утеха!

Въпреки появата на Шелдрейкови и все още неизяснените отношения между нея и Янси, през следващите дни Сара се чувстваше добре. Беше влюбена в съпруга си. Харесваше Палома. И се възхищаваше на всички промени, които ставаха пред очите й.

През деня тя обикаляше навсякъде — гледаше как поставят нов покрив на един от оборите, как поправят оградите за добитъка близо до хасиендата, яхваше коня и отиваше да наблюдава как хващат бикове и мустанги, слушаше как Мария и Танси разказват спомени от предишни посещения в Палома, докато готвеха в голямата старомодна кухня. Където и да отидеше Сара, за нейно радостно възхищение навсякъде в старото ранчо кипеше живот. А после и Янси…

Прекарваше по няколко часа на ден на седлото, придружавайки очарователния си съпруг в обиколките, които той предприемаше всеки ден, за да наглежда работата на каубоите по подбирането на мустангите и добитъка. Понякога те не се прибираха по цял ден и се връщаха в хасиендата когато се спускаха пурпурните сенки на мрака. Често вечер, дълго след като Шелдрейкови се бяха оттеглили в стаята си, те седяха на масичката, където неговите родители бяха стояли толкова години преди това и спокойно разговаряха — не за нещо важно, а просто за ранчото, за работата, която се вършеше и за бъдещите резултати от нея. Най-хубави от всичко, признаваше си изчервена Сара, бяха нощите… нощите, прекарани в прегръдките на Янси, в които Сара се учеше да дава пълна свобода на своята чувственост, започваше да опознава неизмеримите дълбини на неговата възбуждаща любовна фантазия и започваше да се пристрастява към пламенната любов, която той правеше с нея.

Сърцето на Сара бе така препълнено от любов към него, че стотици пъти на ден едва не се изпускаше да му го каже; стотици пъти нощем, когато той я довеждаше до върховен екстаз, тя едва не извикваше на глас: „Обичам те!“, но тези две думи останаха неизречени между тях. Янси никога не произнесе думата „любов“; никога не засегна въпроса защо се е оженил за нея, нито пък направи друг намек за истинските си чувства и все пак Сара бе странно доволна.

Може и да не беше голям сърцевед, но притежаваше частица от не толкова често срещания здрав разум. Той й подсказваше, че Янси не би могъл да я люби толкова нежно и страстно нощ след нощ, не би се чувствал така явно щастлив в нейно присъствие, не би я поглеждал с тези разтапящи я погледи така вълнуващо често, не би се отнасял с нея с толкова сърдечна загриженост, нито пък би я дразнил така безмилостно, ако зад действията му не се криеше едно дълбоко чувство.

Не й беше казал, че я обича, но тя чувстваше, че това е само въпрос на време. „И това ще стане“ — казваше си с надежда тя. „Скоро“.

Тези дни на хоризонта пред нея имаше съвсем малко облаци. Бартоломю и Танси бързо свикваха с живота в Палома и даже Ан и Том Шелдрейк като че ли се опитваха да се държат внимателно. Дори Янси беше омекнал и се отнасяше с Хайръм със скована сърдечност, като му беше отделил една от новопостроените къщи в селото, изникващо зад стените на хасиендата, която да ползва когато не е в лагера на хората, подбиращи добитъка. За изненада на Сара, той дори бе стигнал дотам да го покани да споделя трапезата им в хасиендата. Беше прекрасно време и тя посрещаше с усмивка и блестящи от възбуда очи всеки ден. Вече пет седмици, откакто бяха в Палома, а тя все още беше толкова развълнувана от всичко, което ставаше, че сякаш летеше в облаците, а очите й блестяха и на сочните й устни винаги бе готова да разцъфне замечтана усмивка.

През целия юли бе непоносимо горещо, а когато започна август и горещината напълно изсуши земята, Янси беше категоричен, че тя няма да го придружава повече навън, когато щеше много да се бави. Бе й обещал, че сутрин все пак може да идва с него и беше смекчил удара със страстна целувка и с обещанието, че ще има много малко дни, в които ще е навън от изгрев до залез слънце.

Тази сряда в края на втората седмица на август беше точно един такъв ден и след като унило обикаляше из хасиендата до късно следобед, Сара се запъти към спретнатата къщичка, в която живееха Бартоломю и Танси. Както и Янси, Бартоломю беше извън имението, където се занимаваше с добитъка и мустангите и затова когато Сара надникна през прага, завари Танси, седнала удобно в един дървен люлеещ се стол с висока чаша лимонада в ръка.

В този час на деня беше изключително влажно и горещо и след като я въведе вътре и я настани на едно кресло до своя люлеещ се стол, отрупано с меки възглавници, Танси настоя да вземе чаша лимонада. Сара прие с удоволствие. Двете жени поседяха мълчаливо известно време, като поето се наслаждаваха на тръпчивия вкус на лимонадата и на благословената хладина в малката къща.

Замислена за всичко, което бяха преживяли заедно през годините, Сара лениво забеляза:

— Тук е съвсем различно от Магнолия Гроув, нали?

— Ами да! — промърмори засмяно Танси, като се залюля леко на стола. — Наистина е различно! Двамата с Бартоломю тъкмо предната вечер си приказвахме кой би предположил само преди три месеца, че вие ще се омъжите за мастър Янси и всички ние ще дойдем тук, в Палома! Животът е странно нещо — това поне е сигурно! — поклати тя тъмната си глава.

Двете жени се върнаха в миналото за известно време, като често се смееха на щастливите спомени от Магнолия Гроув, а понякога се натъжаваха, сещайки се за нерадостните години в плантацията, които не бяха малко. Повече нещастни, отколкото радостни времена, заключи Сара. Убийството на Маргарет. Дългите, ужасни години на войната. Раните на Сам. Смъртта му.

Отпивайки от лимонадата си, тя се опита да отстрани мрачните спомени, които се тълпяха в главата й, но не можеше да спре да се чуди какъв ли щеше да е животът им, ако Маргарет не бе умряла. Тя се размърда неспокойно и изведнъж проговори:

— Мислила ли си какво щеше да се случи, ако не бяха убили Маргарет?

Танси отпи голяма глътка лимонада.

— Изобщо не мислете за тази жена! Тя заслужи смъртта си! Представяте ли си, опитваше се да прати моя Бартоломю на полето! — Тя отпи още една глътка лимонада и бадемовите й очи гневно заблестяха. — Освен тази нейна сестра, която постоянно създава проблеми, никога в живота си не съм виждала човек, който да предизвиква толкова раздразнение и болка у хората! И винаги се наслаждаваше на това — независимо кой беше наранен и каква мъка му бе причинила! Радвам се, че е мъртва, но и сестра й не е по-добра! Понякога ми се иска някой да вземе една остра испанска кама и да прободе и Ан! Също както Маргарет!

Сара се вкамени и изведнъж й стана студено. Тя отклони поглед от очите на Танси. Повдигаше й се и в същото време се чувстваше замаяна. Всички знаеха, че Маргарет е прободена. Всички. Но не всички заеха, че оръжието, с което Маргарет бе убита преди толкова години, е остра испанска кама! Кама, която бе собственост на Бартоломю и следователно под ръка на Танси… Танси, която обожаваше своя съпруг… Толкова ли обожаваше съпруга си, че да извърши убийство заради него? — смутено се питаше Сара.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Дълго след като Сара се сбогува учтиво и се върна в хасиендата, думите на Танси отекваха в съзнанието й. Тя не искаше, не можеше да повярва, че Танси е убила Маргарет, но тогава как беше научила за испанската кама? Освен ако Бартоломю не бе убил Маргарет, а Танси го бе видяла?

На Сара не й допадаше нито едното, нито другото допускане, но си даде сметка, че постепенно намалява кръга на заподозрените поради своята привързаност към някои от тях. В скоро време, помисли си навъсено тя, ще се убеди, че за всичко е виновен някакъв скитащ негодник, който просто е отмъкнал камата на Бартоломю, случайно е заварил Маргарет сама и случайно я е убил!

Тя въздъхна; прекрасното й лице отразяваше нерадостните й мисли и тъкмо когато влизаше в двора на къщата, Янси я видя и се намръщи. Какво по дяволите се беше случило? Беше оставил своята жена усмихната и радостна сутринта, а сега се връща и открива, че на лицето й е изписано силно страдание. Само ако Ан я е разтревожила с нещо… Той изреди в ума си всички неприятни неща, които можеха да се случат на нещастната Ан, бързо прекоси двора и закова високото си стройно тяло пред Сара.

— Ако искаш, ще я завържа навън, да я открият команчите — изръмжа той вместо поздрав.

Сара беше толкова вглъбена в мислите си, че нито го бе чула, нито видяла да приближава и подскочи от думите му. Съзнанието й все още се занимаваше с това, което Танси бе казала и затова го погледна учудено.

— Искаш да завържеш Танси и да я оставиш на команчите? — объркано попита тя.

— Танси ли? — възкликна Янси, толкова объркан, колкото и Сара. — Не, за бога! Но какво ти е направила Танси, че изглеждаш толкова тъжна?

Сара реши, че няма никакъв смисъл да увърта и каза просто:

— Танси нищо не е направила… — тя замълча и си помисли, че ако Танси е убила Маргарет, то тя наистина е направила нещо. После се поправи: — Е, може би е извършила нещо, но в момента ме разстрои повече нещо, което тя каза. — Тя стрелна Янси с несигурен поглед, пое си дълбоко дъх и припряно изрече: — Танси знае, че Маргарет е била убита с камата на Бартоломю! — Тя внезапно осъзна, че и това не е съвсем вярно и добави, стараейки се да бъде честна: — Искам да кажа, тя не спомена, че е била камата на Бартоломю, а само че е била „остра испанска кама“, а за каква друга може да става дума?

Янси седна срещу нея и изпъна напред дългите си крака, а загорялото му лице не изразяваше нито учудване, нито уплаха. Той бутна широкополата черна шапка над челото си и спокойно предложи:

— Хм-м-м, хайде да започнем отначало. Кажи ми какви бяха точно думите на Танси.

И така Сара му разказа за посещението си при Танси и за това, което бе научила. Когато свърши, тя го погледна изпитателно и се разочарова като откри, че той е толкова спокоен и сдържан, както и в началото.

— Това не ти ли се струва подозрително? — попита загрижено тя. — Искам да кажа как тя е могла да узнае за камата, ако не я е видяла — и то забодена в гърдите на Маргарет!

— Това че е видяла камата, не значи непременно, че трябва да я подозираш — отвърна спокойно той. Сара го изгледа невярващо и той продължи. — Разбери, Танси може да е видяла камата и все пак да няма нищо общо с убийството. Слугите винаги са на крак от ранни зори, преди останалите да се събудят и тя е могла да открие тялото преди теб, но да си държи устата затворена. — Лицето на Янси потъмня. — Като е знаела, че Маргарет има навика да прави интимните си срещи в павилиона, вероятно първата й работа сутрин е била да отиде и да оправи там и така е открила тялото.

Лицето на Сара светна.

— Ох! — възкликна облекчено тя. — Не бях се сетила за това!

Янси се загледа в нея.

— А сега, когато знаеш, забрави за Танси и убийството на Маргарет и мисли само за своя съпруг. Даваш ли си сметка, че не съм те целувал почти дванадесет часа? — каза той, а устните му се изкривиха в чувствена усмивка.

Вниманието й начаса се отклони и засмяна, Сара се надигна от стола. Застана зад него, бутна шапката му и я остави да падне на земята и го целуна невинно по челото.

— Ето! — нежно прошепна тя. — Това задоволява ли те?

Очите на Янси потъмняха и с нещо средно между стенание и ръмжене той я привлече в скута си. Тя обви с ръце шията му; устните им се срещнаха и няколко минути след това в двора не се чуваше нищо друго освен ромона на фонтана и приглушените им въздишки. Когато най-накрая се отдръпнаха един от друг, чертите на Янси бяха напрегнати от нескрито желание, а устните на Сара — порозовели и подпухнали.

— Никога няма да се наситя да те целувам — прошепна той. — Никога. — Той обгърна с едната си ръка раменете й, а с другата я прихвана под коленете и се изправи, като я вдигна със себе си. — Спря ли ти менструацията? Вече пет дни… и скъпа, така копнея за теб!

Независимо от интимността между тях и въпреки че предния месец трябваше да обяви състоянието си, Сара все още се стесняваше от него. Тя се смущаваше най-вече при обсъждането на физиологични въпроси, но сега промърмори само леко изчервена:

— Да, спря. Тази вечер не трябва да спим разделени.

Янси се засмя на смущението й.

— Bueno! — каза той и я целуна по носа. — А сега, преди някой да дойде и да ни прекъсне, искам да ти покажа колко много ми липсваше любовта на твоето малко, нежно тяло през всичките тези безкрайни нощи! — Щом като вратата на стаята се затвори зад тях, за най-голяма радост на Сара той потвърди думите си…

След известно време тя лежеше гола и задоволено отпусната в ръцете на мъжа си, а пръстите й си играеха с твърдите черни косми на гърдите му.

— Днес беше скучно, докато те нямаше — меко започна тя. — Сигурен ли си, че не искаш да промениш мнението си и да ми позволиш да идвам с теб там, където подбират добитъка? — Тя се повдигна на лакът и му се усмихна. — Обещавам да не се разтапям от горещината, а ако ми стане прекалено горещо, веднага да кажа.

Янси печално изкриви устни.

— Напоследък Бартоломю на няколко пъти ми намеква, че работата ми ще тръгне по-добре, ако се съсредоточа напълно върху това, което върша, вместо мисълта ми изцяло да е заета от едно малко зеленооко създание в хасиендата. Като имам предвид това, ще ти предложа да идваш с мен, независимо колко горещо става и за колко време ще ме няма в къщи.

Сара пленително му се усмихна и го целуна. Янси отвърна нетърпеливо на целувката й и Сара успя да проговори чак след известно време.

— Бартоломю е много мъдър човек, нали? — каза задъхано тя. Янси я погледна през спуснатите си клепачи.

— Хм-м-м да, но не колкото мен, когато се ожених за теб!

Сара го погледна смутено и той се засмя, прегърна я и я целуна. Целувката прерасна в милувки, а милувките — в още едно пътуване към екстаза, който телата им създаваха едно за друго.

Янси и Сара не излязоха тази вечер от стаята си, даже и за вечеря и това не изненада никого от обитателите на хасиендата, въпреки че на лицето на Ан се бе изписала открита завист. Обаче тъмните очи на Мария, която сервираше на Шелдрейкови, бяха пълни със задоволство и възхищение. Щом Шелдрейкови се оттеглиха, Мария се усмихна на себе си и отиде да постави до вратата на Янси и Сара малък поднос, отрупан с лакомства и питиета. Тя беше съвсем сигурна, че другата година по това време хасиендата щеше да се оглася от радостните писъци на новородено бебе. Първото от много бебета, ако изобщо имаше някакъв нюх към тези неща!

На другата сутрин Сара беше възседнала Локуела и яздеше до Янси, който беше на своя предпочитан кон — едър черен жребец, а мислите й също бяха насочени към възможната поява на бебе. У нея обаче тази мисъл предизвикваше смесени чувства, а и тя не беше сигурна като Мария, че това ще стане толкова скоро. Измъчваше я фактът, че беше преминала втората й менструация, откакто се бяха оженили с Янси и я гнетеше лошото предчувствие, че може би ще се окаже бездетна. Освен това оставаше досадният проблем със завещанието на Сам и причините на Янси да се ожени за нея… Сърцето й се свиваше при мисълта, че единствено желанието да има наследник за Каза Палома го кара толкова често и старателно да я люби. Тя го обичаше и вярваше, че и той я обича — независимо че пазеше обезкуражаващо мълчание по въпроса! Тя искаше да вярва, че той я обича и че един ден съвсем скоро ще й го каже. Само се надяваше това да стане преди да забременее. Ако забременее изобщо.

Трябва да беше издала някакъв звук, защото Янси изпитателно я погледна и вдигна въпросително черните си вежди. Тя му се усмихна, пропъди потискащите я мисли и весело каза:

— Каква прекрасна сутрин! Не ти ли харесва точно това време, когато е още хладно, а пред теб е целия ден?

— Това удоволствие от сутринта ли те накара така тежко да въздишаш и да изглеждаш така замислена? — сухо попита той.

Сара се намръщи. Нейният прозорлив съпруг забелязваше всичко, особено нещата които тя би искала да скрие!

— Не, разбира се. Просто мислех за нещо друго — измърмори тя, без да го поглежда в очите.

— За какво?

Негодувание обзе Сара. Можеше да е омъжена за него и това му даваше известни права над нея, но не смяташе, че той трябва да се промъква до най-интимните й мисли. Имаше право поне на някакво уединение!

— Не беше нищо важно, даже вече забравих какво беше! — язвително отвърна тя.

Янси й хвърли неразгадаем поглед изпод периферията на черната си шапка.

— Тайни ли, Сара? — спокойно попита той след минута мълчание.

Бе започнала отчаяно да се убеждава, че тя няма никакви тайни, а той е този, който крие нещата в себе си, когато се сети за Хайръм и Ан. От седмици се колебаеше дали да му разкаже какво е видяла и още не беше решила. Тя си пое дълбоко въздух и прибързано изрече:

— Знам, че не е моя работа, нито пък твоя, но знаеш ли, че Хайръм и Ан Шелдрейк се обичат? Че имат връзка?

За нейно учудване Янси изглеждаше много доволен от думите й. Той отчаяно се бе надявал, че тя ще му каже за Ан и Хайръм; искаше доказателство, че му вярва безрезервно и желаеше между тях да няма тайни. Думите й премахнаха леката болка, която гризеше сърцето му и го изпълниха със задоволство.

— Чудех се колко ли време ще ти трябва, за да ми разкажеш за тяхната връзка — просто изрече той.

— Ти си знаел за тях? — възкликна недоверчиво Сара.

Янси се намръщи и внезапно си даде сметка, че следващите няколко мига ще бъдат доста опасни — особено ако Сара се обидеше от признанието, че той е поставил хора, които дискретно да наблюдават всяко нейно движение, откакто откри в леглото си гърмящата змия. Той се надяваше тя да разбере тънката разлика между „наглеждам“ и „следя“. Смутено се прокашля.

— Е, ами откакто намери тази проклета гърмяща змия в леглото си, казах на Естебан да намери някой… — той отново се прокашля, забелязал как тя започва да разбира. — Е, всъщност няколко човека, които да те охраняват. — Гласът му стана по-твърд. — Не исках да намираш други неприятни изненади, а покрай това излезе на бял свят и връзката на Ан и Хайръм.

Сара си пое възмутено дъх.

— Поставил си някой да ме следи, така ли? — попита разгневено тя.

— Не да те следи, скъпа, а да те охранява — повтори твърдо Янси със стиснати зъби.

— Е, извини ме, но аз виждам ситуацията в съвсем друга светлина! — изсъска тя, а зелените й очи блестяха, но не от нежност или радостно вълнение. Тя стисна по-здраво юздите и преди да пришпори Локуела, тя добави ядосано: — Когато някой го „охраняват“, то този някой трябва да знае за това — всичко друго си е чисто и просто следене!

С кисело изражение на лицето Янси я проследи е поглед как се отдалечава към лагера за добитъка, който тъкмо се беше появил на хоризонта. Унило си призна, че твърдението на Сара е правилно. Замислено потри брадичката си. Като че ли дължеше извинение на своята жена и ако искаше отново да спечели благоразположението й, имаше ясното усещане, че трябва доста раболепно да признае вината си и да изрече безкрайно много нежности. Той се засмя. Ще трябва да се признае за виновен, но нямаше нищо против нежните думи, а за да бъде неговата Сара щастлива и усмихната, беше готов на всичко.

Независимо от гъстите храсти наоколо, сборното място за добитъка лесно се откриваше в безкрайната пустош. То беше избрано не само заради лъкатушната рекичка с три ръкава, която криволичеше през равнината, но и заради множеството дълбоки корита на пресъхнали реки със стръмни брегове, които пресичаха тук-там тревистата прерия и които се превръщаха в отлични капани за добитъка, когато бъдеха заградени от едната си страна. Преследвани и гонени от каубоите зад тях, нищо неподозиращите говеда и мустанги бяха безмилостно вкарвани вътре и преда обезумелите животни да открият, че не могат да се измъкнат на свобода от другата страна, зад тях изведнъж се хлопваха скритите порти и ги затваряха в капан. Освен тях бяха построени и яки заграждения от груби дървени трупи, в които да се вкарват говедата и мустангите за подбор и кастриране. Множество фургони с различна форма и големина, както и няколко палатки стояха в сянката на върбите и акациите близо до рекичката. Недалеч от тях между две дървета беше опънато здраво въже от необработена кожа, за което бяха завързани около дузина оседлани коне.

Когато приближи, Сара остана зашеметена от гледката и натрапчивите миризми. Мъже оживено щъкаха насам-натам и гласовете им отекваха надалече; говедата мучаха, конете цвилеха, а в утринния въздух се разнасяше приятен аромат на пушек, прясно сварено кафе и пържен бекон.

Сара дълбоко си пое дъх. Толкова й харесваше това място! Докато слизаше от Локуела и я завързваше за въжето при другите коне, тя мрачно си мислеше, че няма да позволи на Янси да развали радостта й от посещението. Някой да я държи под око, как ли пък не!

Без да обръща внимание на Янси, който приближи коня си зад нея, Сара се огледа и зърна до един от огньовете Хайръм, който пиеше кафе. Тя хвърли навъсен поглед към Янси и се запъти към Хайръм с определено приятелска усмивка на лицето.

Даже и да беше изненадан да е обект на ослепителната усмивка на Сара, която тези дни обикновено се задоволяваше само хладно да му кимне, Хайръм не го показа и когато тя приближи, устните му се извиха в усмивка.

— Добро утро, Хайръм — сърдечно каза Сара, когато дойде достатъчно близо до него, така че той да я чува. — Как си днес?

Хайръм отвърна на поздрава й и посочи с глава едно голямо гърне с кафе, поставено на въглените в огъня.

— Искате ли малко? — попита той. — Силно е, а и току-що съм го сварил.

С чаша горещо черно кафе в ръка, Сара духна дима, който се издигаше от чашата и отвърна непринудено:

— Напоследък нямахме много време за разговор. Харесва ли ти работата тук в Палома?

— Откривам, че ми харесва много повече, отколкото съм предполагал, че може да бъде — честно каза Хайръм. — Много се различава от отглеждането на памук и се учудвам какво удоволствие изпитвам от разнообразните задачи, които трябва да изпълнявам тук.

Сара кимна съчувствено.

— О, зная! Изглеждаше толкова лесно, когато си говорехме за това, нали? Струва ми се, че нито единия от двама ни не си даваше сметка за огромното количество черна работа, която трябва да се свърши. — С крайчеца на окото си Сара забеляза, че Янси приближава към тях и затова насочи целия си чар към Хайръм и го дари с широка, омайваща усмивка.

— Всичко обаче потръгна великолепно, не мислиш ли? — почти се разтопи от възторг тя. — Точно както го бяхме планирали в Магнолия Гроув!

Хайръм примигна от заслепяващия чар на усмивката й. Какво, по дяволите, ставаше? — подозрително се питаше той. В последно време Сара се отнасяше с него като че беше болен от чума, а тази сутрин… Той зърна Янси и като забеляза навъсеното му изражение, веднага разбра какво се беше случило. Както изглежда, в рая на влюбените имаше неприятности. Добре, добре. Късметът му изглежда беше проработил. Може би имаше шанс да си възвърне благоволението на Сара, а оттам нататък… Той й се усмихна и й предложи нехайно:

— Тази сутрин ще помагам в докарването на нова партида говеда. Искате ли да дойдете с мен?

Янси, който се беше приближил до двамата, чу поканата на Хайръм и се навъси още повече. По дяволите, Сара се усмихваше прекалено радостно на това копеле Бърнел и отвръщаше прекалено ентусиазирано на думите на Хайръм, а това силно го засягаше! Двамата стояха малко встрани от останалите мъже, видимо задълбочени в личен разговор и Янси усети как гневът избухва в него.

Изобщо не му допадаше това, че Сара и Хайръм си приказват толкова дружелюбно и задушевно, особено след като тя му беше сърдита и той се сепна, осъзнал че бурното чувство, което го изпълни от глава до пети, беше чисто и просто ревност! За бога, тя беше негова жена! И той бе дяволски сигурен, че няма да стои смирено и да я остави да поставя уловки на друг. Особено пък на Хайръм Бърнел!

Преди Сара да успее да отговори на поканата на Хайръм, Янси се намеси кисело.

— Много мило от твоя страна, Бърнел. Сигурен съм, че жена ми ще се радва да наблюдава подбора на добитъка с теб, но ще е още по-доволна, ако бъде с мен! Мисля да я взема със себе си след малко и съжалявам, че ще трябва да отклони любезната ти покана.

Той прие спокойно възмутеното ахване на Сара и заплашителния поглед, който тя му хвърли, седна до огъня и си наля в една чаша кафе.

— Нали така, скъпа? — мрачно каза той, взирайки се в нея над ръба на чашата.

На Сара й се прииска повече от всичко на света да плисне кафето си в арогантното му лице и да извика колкото й глас държи че не е прав, но внезапно забеляза как каубоите, които бяха наоколо, открито наблюдават сцената и реши, че няма така публично да се противопоставя на Янси. Тя преглътна възмущението си и промърмори:

— Да, така е, скъпи! — После, решена да не му остави последната дума, се усмихна лъчезарно на Хайръм и с треперещ глас изрече: — Това обаче не значи, че няма да излезем друг път, Хайръм. Може би следващия път, когато дойда?

Хайръм повдигна галантно шапката си, но уловил заплашителния блясък в очите на Янси, остави чашата си.

— Както кажете, мадам. Ще се радвам да ви се подчиня, но сега е по-добре да тръгвам. — Едно нещо беше да насърчава Сара, а съвсем друго — да подтиква съпруга й към насилие! Той бързо се отдалечи от тях.

Над ръба на чашата си Янси го видя как възсяда един от конете и препуска заедно с няколко каубои, които тъкмо напускаха лагера. За момент останаха сами със Сара и той я погледна.

— На твое място не бих насърчавала тази връзка — изръмжа той. — Спомни си, че той вече прелюбодейства с една жена, но се съмнявам, че силите му ще стигнат за две!

Сара го погледна и си пое възмутено дъх.

— Ти си най-надменният, арогантен и вбесяващ човек, когото съм имала нещастието да срещна някога! — изсъска тя и добави, разтърсвана от гняв: — Не можеш да си представиш колко пъти ми се е искало никога да не бях те поглеждала, камо ли да се омъжа за теб! Понякога наистина се питам защо се омъжих за теб!

Думите й го прободоха и той не й остана длъжен.

— Трябва да ти напомня, че нямаше голям избор! — Това беше самата истина, но все пак не беше най-умното нещо, което можеше да каже и той го осъзна в момента, в който произнесе думите. Сега не беше моментът да напомня на Сара как я беше принудил да стане негова жена. Той прокле дългия си език, признавайки че никога не би намерил по-неподходящо време, за да обсъждат не особено джентълменския начин, по който я бе накарал да се оженят!

— Е, много ти благодаря, че ми припомни този неприятен факт! — разярено отвърна тя, като се отдръпна назад, а изумрудените й очи гневно блестяха. — Знаеш ли, почти бях забравила какъв безскрупулен и безчувствен негодник можеш да бъдеш! Няма да повторя друг път тази своя грешка! — разпалено завърши тя.

Ужасен от бързината, с която близостта им от последните седмици се изпаряваше, Янси отчаяно търсеше начин да възвърне радостните мигове отпреди да заговорят за връзката между Хайръм и Ан и най-вече отпреди да стане ясно как той беше разбрал за нея!

— Боже мой! Сара, какво става с нас? Аз никога… аз… — прошепна безпомощно той.

— Не се е случило нищо, което да изненада и двама ни. В края на краищата, ти знаеш защо ме принуди да се оженя за теб — гласът на Сара потрепера от подтиснати ридания. — Аз просто сгреших, когато го забравих за известно време!

Думите й прободоха като с кинжал сърцето му и той тъкмо щеше да пристъпи към нея, тъй като нуждата да я прегърне и да я убеди каква лудост е всичко това замъгляваше всичките му мисли, когато към тях се приближи Бартоломю, без да усеща колко напрегната сцена прекъсва.

— О, здравейте! — весело възкликна той. — Не ви видях кога сте пристигнали! Тъкмо мислим да започнем да кастрираме биковете и сигурно ще ни е нужна помощта ви, Янси.

Бартоломю, който изглеждаше съвсем различен с бричове и ботуши, се усмихна закачливо на Сара.

— Дошла сте да гледате красивия си съпруг как работи ли, Сара? — попита той.

— Не! — в един глас му отвърнаха Сара и Янси.

Бартоломю веднага разбра, че е стъпил в гнездо на оси.

— Ах, ами… извинете. — Той се завъртя на пети и бързо се отправи към едно от най-големите заграждения, препълнено с мучащи говеда.

— Не желая да те задържам — злобно се обърна Сара към Янси, все още силно ядосана и обидена. — Сигурна съм, че твоята помощ ще им е от полза, а колкото до мен — не ме е грижа дали изобщо ще те видя отново!

Очевидно в момента нищо не можеше да си оправи между тях и надявайки се до края на деня ядът на Сара да премине, Янси реши, че ще е най-добре засега да я остави сама.

— Отлично! — отсече той с мрачно лице. — Точно това ще направя! А ти се забавлявай!

През сълзи Сара наблюдаваше своя съпруг как се отдалечава в посоката, в която изчезна Бартоломю. Тя потисна риданията си и й се прииска да не му бе наговорила такива противни неща. Сега, когато злото вече беше сторено, тя би дала всичко, за да върне обратно обидните си думи, но беше твърде късно. С натежало от мъка сърце Сара с бавни стъпки последва Янси.

Лагерът вече беше почти безлюден, с изключение на няколко възрастни мъже, които готвеха храната. Всички останали бяха или при добитъка, или навън да докарват още говеда. Сара навъсено си помисли, че няма друг избор, освен да стигне до загражденията и да погледа как мъжете работят.

Тя почти не забелязваше опасната, жестока и еднообразна работа върху добитъка, която се извършваше пред очите й, тъй като мислите й изцяло бяха обсебени от внезапния й разрив с Янси. Със закъсняло разкаяние тя разбра, че е реагирала прекалено бурно на изявлението, че той е поставил някой да я наблюдава. Тя би трябвало да бъде поласкана от загрижеността му за нея и въпреки че би й се искало да знае за хората, които я наблюдават, тя оценяваше причините на Янси да постъпи така — той беше свикнал да издава заповеди и да ръководи нещата без да се съветва с когото и да било! Флиртът с Хайръм не правеше положението по-розово, унило признаваше тя, а в мига, когато се бе усмихнала така подкупващо на Хайръм, тя предполагаше, че Янси ще реагира именно както бе постъпил. Нарочно го провокираше и нямаше защо да се учудва на думите му. Те обаче я бяха засегнали дълбоко и бяха събудили познатите й чувства на негодувание и безпомощност и съвсем естествено тя бе избухнала срещу него.

С крак, подпрян на долната греда на оградата, тя беше вперила невиждащ поглед в пространството пред себе си и въздишаше. Очевидно се бе държала много високомерно, а имаше и смущаващото усещане, че ще трябва сама да поправи грешката си. Отново въздъхна. Този неин проклет, дълъг език! Кога ще се научи да го контролира?

Този ден беше много мъчителен както за Янси, така и за Сара. И двамата се чувстваха наранени и в същото време виновни. Избягваха се един друг — но и двамата се нуждаеха от близостта на другия. Скришом се държаха под око, но нито единият, нито другият се решаваха да направят първата крачка и да прескочат бариерата, въпреки че и двамата умираха от желание да го сторят!

В късния следобед Янси реши да излезе с коня си навън и да помогне да се докарат още няколко крави от равнината и когато премина с коня си покрай Сара, едва се сдържа да не спре и да не си открадне целувка за късмет. Гледайки го как се отдалечава, Сара преглътна и потисна желанието си да му извика да се пази и да бъде внимателен.

Тя продължи известно време да наблюдава мъжете, които се суетяха около биковете, но в края на краищата се отегчи и започна да не я свърта на едно място, тъй като й липсваше приковаващото вниманието присъствие на Янси. Тя се скиташе обезсърчено из почти пустия лагер, мислейки за отсъстващия си съпруг, а идеята, че тя първа трябва да премине бариерата между тях, не напускаше съзнанието й. Кисело изкриви устни. Янси сигурно нямаше да отстъпи от позицията си, а тъй като тя беше изпуснала нервите си и бе изрекла обидните думи, за които горчиво съжаляваше, именно тя трябваше да протегне маслиновото клонче и да се надява, че Янси няма да го счупи на две и да го хвърли в лицето й!

Погледна към слънцето, което се беше спуснало ниско на хоризонта и осъзна, че Янси скоро трябва да се върне и че преди да изтече много време, тя ще има възможността да изкупи грешката си. Тя дяволито се усмихна. Тази вечер, когато останеха сами в стаята, щеше да му покаже колко силно се разкайва! Лека тръпка на вълнение премина през тялото й и тя веднага реши да излезе да го посрещне. Бързо възседна Локуела, препусна към прерията и спря коня зад линията на храстите, за да го изчака. Не се наложи да чака дълго. След по-малко от пет минути тя чу подвикванията и крясъците на мъжете и пращенето в храстите, предизвикано от преминаването на големи животни през тях и нервно стисна юздите на Локуела.

Дъхът й спря, когато след секунди повече от дузина крави неочаквано изскочиха от храстите на не повече от тридесетина метра от мястото, където беше застанала с Локуела. Бяха доста едри, дългокраки и жестоки на вид животни, повечето сиво-кафяви на цвят, но се забелязваха и пъстри или черни, а слънчевите лъчи се плъзгаха по дългите им извити и смъртоносни рога, докато те препускаха през равнината. Сара моментално пришпори Локуела с намерението да помогне на мъжете да задържат говедата в посоката, в която се намираше капанът при рекичката. Тя се огледа за Янси и го зърна да препуска ожесточено по петите на стадото, а ласото му се въртеше във въздуха над гърбовете и рогата на бягащите животни. Естебан и Бартоломю бяха пред него от двете страни на стадото, но Сара не ги удостои с поглед и насочи цялото си внимание към високия, тъмен конник, яхнал едър черен кон.

За миг между мятащите се рога и едри гърбове очите на Сара срещнаха погледа на Янси и сърцето й преля от радост, когато той й се усмихна замайващо. Настроението й се възвърна и с глупава усмивка на лицето тя насочи вниманието си към работата, която трябваше да се довърши. Обичаше тази част от събирането на говедата; обичаше ездата с бясна скорост през прерията и мучащите животни, устремени напред, където безмилостно ги вкарваха в коритото на пресъхналата река в очакващата ги клопка.

Внезапно един огромен черен бик с безумен поглед и свирепо разширени ноздри се отдели от стадото и хукна обратно към храстите. Янси обърна коня си и ласото му полетя във въздуха след отклонилото се животно за да го спре преди то да изчезне в гъстия храсталак.

Затаила дъх, Сара закова Локуела на място и се втренчи в едрия черен жребец и в черния бик, безразсъдно препускащи през неравната местност. С тяло сякаш слято с това на коня, той приличаше на кентавър и развяваше ласото във въздуха, чакайки удобен момент да го хвърли. Най-накрая отпусна въжето от необработена кожа и то достигна целта си, увивайки се около широките, извити рога на бика.

На часа черният жребец се закова на място и въжето на ласото се опъна здраво. Изплъзващият се бик внезапно се срути на земята в облак от прах, размахвайки рога и копита във въздуха. Почти веднага обаче той се изправи и с мощен рев, който накара земята да потрепери, се обърна и взе на мушка преследвача си. Янси вече беше пришпорил коня и черният жребец се отдалечаваше в галоп, а разяреният бик се втурна да го преследва с дълги извити рога, отмъстително насочени напред във въображението на Сара.

Тя нямаше ласо, нито пък идея какво може да направи, но като обезумяла пришпори Локуела натам. Конят се хвърли напред и Сара успя да види Янси, който припряно се мъчеше да развие и откачи ласото от седлото си, както и бика в смъртоносно преследване…

Естебан и Бартоломю бяха схванали какво е положението, но все още бяха твърде далече, за да отклонят бика и затова Сара препусна в още по-отчаян галоп. Големият жребец на Янси летеше напред и оставяше бика зад гърба си, но внезапно през тропота на конските копита Сара чу пронизително цвилене и пред ужасения й поглед жребецът на Янси се препъна и се строполи на земята. Вълни от прах се надигнаха във въздуха и замъглиха погледа й, а когато прахът започна да се разнася, сърцето й болезнено се сви от гледката, разкрила се пред очите й. Янси беше безпомощен, затиснат от тялото на падналия кон.

С крак, притиснат от тежестта на животното, Янси отчаяно забиваше шпори в тялото на жребеца със свободния си крак, но необяснимо защо конят оставаше неподвижен и вцепенен. Бикът, чиято жертва вече имаше друг облик, се стъписа за миг, удряйки копито в земята и ръмжейки яростно недалеч от Янси. Бартоломю и Естебан, които яздеха по-бързи и по-яки коне от Сара, пресякоха пътя й и задминавайки я, пришпориха бясно конете и бързо скъсиха разстоянието между тях и бика. Но беше вече твърде късно.

Бикът наведе масивната си глава и се насочи напред, а от гърлото на Сара се изтръгна отчаян писък и тя бясно препусна Локуела в убийствен галоп. Искаше да гледа настрани, не искаше да види какво ще се случи, но не можеше да откъсне очите си от заклещеното тяло на Янси и от огромното черно животно, което неумолимо се приближаваше към него. „О, боже!“ — молеше се пламенно тя, докато Локуела скъсяваше разстоянието между тях. „О, боже, не позволявай той да умре!“

Янси не можеше нищо да направи, мислеше трескаво тя; прикован в земята от собствения си кон, той беше безсилен да се защити и не можеше да стори нищо друго, освен да лежи и да чака смъртоносните рога на бика да го направят на парчета. „Това няма да се случи“ — молеше се страстно Сара. „Янси не може да умре по този начин!“

Но нито молитвите на Сара, нито отчаяният галоп на Локуела през прерията можеха да спрат смъртоносната атака на бика. Пистолетът на Янси обаче можеше — пистолетът, който той винаги носеше, окачен на кръста си… Сара нададе приглушен радостен вик, когато го видя изведнъж да протяга ръка към кръста си, сякаш едва сега се беше сетил, че има оръжие и после, здраво стиснал пистолета в ръка да се прицелва хладнокръвно в разярения бик. Проехтя изстрел, който очевидно рани бика — едрото черно животно разтърси голямата си глава, но продължи да приближава. Още един изстрел. И още едно яростно разтърсване на главата. Едва когато Сара беше вече сигурна, че бикът има магическа сила и нищо не може да го спре, Янси стреля още веднъж. На по-малко от десет метра от него, бикът измуча ядосано и с последните искрици живот, които му бяха останали, стовари треперещото си тяло върху падналия кон и неговия ездач.

Всичко стана толкова бързо — само няколко минути бяха изминали, откакто бикът се отдели от стадото, а на Сара, която пришпорваше Локуела натам й се струваше, че времето е спряло и са минали часове, докато стигне до Янси. Естебан и Бартоломю го достигнаха първи. Те вече бяха коленичили на земята и се навеждаха над неподвижното му тяло, когато Сара закова Локуела на място. Тя скочи от коня и се спусна към Янси, но Естебан й препречи пътя.

— Сеньора! Не! Чакайте!

Страданието и скръбта в очите му накараха сърцето й да се вкамени, а после с гневен вик тя се откъсна от ръцете му.

— Не! — изкрещя тя. — Не! Той не е мъртъв!

Без да обръща внимание на рогата на мъртвия бик, Сара се хвърли на земята край Янси и нежно положи главата му в скута си. Треперещите й ръце галеха любимите очертания на лицето му; устните й целуваха челото му, но отговор нямаше. Тя преглътна сълзите си, вгледа се в загорялото му лице и се втренчи вцепенена в тънката струйка кръв, която се беше появила на слепоочието му, където в предсмъртната си агония бикът го беше ударил.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

— Не си и помисляй да умираш! — избухна гневно тя, а сълзите се стичаха по страните й и тя като обезумяла го притискаше с ръце към гърдите си. Треперещите й устни целуваха страните му.

— Ах, ти, арогантен негодник — Не го заслужаваш, но аз те обичам! — с треперлив глас възкликна тя. — Ти трябва да живееш; не можеш да умреш! — Думите й обаче не получиха отговор и Янси остана ужасяващо неподвижен в ръцете й. Обезумяла от страх, тя яростно го разтърси и полуплачевно, полуядосано извика: — О, Янси, ти просто не можеш да умреш! Аз те обичам! Обичам те! О, боже! Моля те, моля те, не му позволявай да умре! — Без да обръща внимание на Бартоломю и Естебан, които безпомощно стояха отстрани, тя целуна бледото му лице. — О, Янси, моля те, моля те, не умирай! Обичам те! Обичам те! — Тези слова се превърнаха в молитва, която тя не можеше да спре да произнася. — Обичам те! Обичам те! — Тази фраза се носеше постоянно във въздуха, като че ли думите притежаваха магическата сила, която да възвърне живота на неподвижното тяло в ръцете й и да го раздвижи. Нито Бартоломю, нито Естебан се опитаха по някакъв начин да се намесят; и двамата стояха неподвижно до нея и мълчаливо наблюдаваха страданието й, поразени и разтърсени от това, което толкова внезапно се беше случило пред очите им.

Пръв Бартоломю, който се взираше с мъчително недоверие в бледото лице на Янси, забеляза потрепването на дългите черни мигли. Той затаи дъх и пръстите му се впиха със стоманена хватка в ръката на Естебан. Естебан изненадано го погледна и тогава Бартоломю посочи лицето му, без да смее да повярва в това, което виждаше. Ресниците отново потрепнаха, този път по-осезаемо.

Потънала в черния лабиринт на ужаса, Сара изобщо не забелязваше какво става. Продължаваше да разтърсва Янси и да целува нежно с устните си любимото лице, припявайки страстния си зов.

— Обичам те! Обичам те! Обичам те!

Тя беше толкова погълната от своя свят, изпълнен със страдание, че не забеляза как Янси отвори очи и как едната му ръка бавно се помръдна и докосна медночервения кичур коса, който се бе измъкнал от обичайния й стегнат кок и се бе спуснал върху гърдите й. Чак когато той леко подръпна косите й, тя сведе поглед към кехлибаренозлатистите му очи, озарени от проблясващото в тях дълбоко чувство.

— Скъпа — прошепна той и изкриви устни в усмивка — ако знаех, че това едва да не бъда убит от подивял бик, ще те накара да признаеш, че ме обичаш, щях дяволски да ускоря нещата!

Незнайно защо Сара, изпълнена от бурна радост, която заливаше на вълни тялото й и все още дълбоко потресена от това, което едва не се случи, внезапно се разгневи на Янси. Тя го отблъсна от себе си и скочи на крака.

Той не очакваше меката възглавница под главата му да изчезне така изведнъж и тупна на земята с приглушен звук — по-скоро не той, а главата му.

— Ух! — изохка той и разтри удареното място като приседна на земята. — Какво ти стана?

— Изплаши ме до смърт! — почти извика тя, а изумрудените й очи святкаха и пръстите й се свиха в юмруци. — Мислех, че си умрял! Никога не го прави пак! Чуваш ли? Никога!

Тя беше прекалено разтревожена за Янси, за да се замисли даже за миг за последните си замайващи думи. Загрижено се загледа в неподвижното му лице, като душата й започваше да ликува, когато той отваряше очи и оглеждаше с разбиращ поглед наоколо, а сърцето й се превръщаше в буца лед, когато очите му се затваряха и той лежеше на земята като мъртъв.

Стори й се, че изминаха часове, но най-после те видяха хасиендата и скоро Янси беше пренесен до леглото си и лежеше разсъблечен под завивките, а раните му бяха почистени и главата — превързана с широка, чисто бяла превръзка от ленен плат, увита плътно около челото. В момента изглежда спеше спокойно, а Сара седеше на един стол отстрани до леглото и го наблюдаваше загрижено как спи. През цялото време, докато го настаняваха удобно, той бе напълно в съзнание и почти не си затвори устата и Сара се поусмихна като се сети за енергичните му протести, когато Бартоломю и Естебан го повдигнаха и го пъхнаха в леглото, за да отстъпят място на Мария и Танси, които начаса се засуетиха около раната му. На нейния силен и арогантен съпруг никак не му бе харесало да е толкова безпомощен!

На Сара й се доспиваше, но Янси през по-голямата част от времето беше буден и в съзнание, с ясен и интелигентен поглед. Страховете й той да не умре бяха отминати почти напълно, но тя нямаше да се успокои, докато той не станеше отново обичайният вбесяващ и надменен егоист, когото тя така обичаше! Отдавна бе осъзнала, че е влюбена в него, но не си бе дала сметка за дълбочината на чувството си, докато не го бе видяла да лежи неподвижен на земята. Никога нямаше да забрави този ужасяващ момент. Никога! Тя не можа да се сдържи и протегна ръка да погали челото му, където ленената превръзка покриваше раната.

Загорялата ръка на Янси внезапно се протегна нагоре и задържа нейната. Той придърпа пръстите й към устните си и ги целуна.

— Всички ли си отидоха вече? — прошепна той, все още със затворени очи. — Вече безопасно ли е да се събудя?

Той отвори очи и Сара се втренчи в него със скандализиран израз на лицето. Янси се засмя и в кехлибаренозлатистите му очи затанцува весело пламъче.

— Скъпа, как иначе щяхме да останем насаме? — спокойно отвърна той. — Те щяха да ни оставят сами само ако се престорех на сериозно пострадал.

Сърцето на Сара подскочи от радост, но тя все пак му се скара.

— Те се притесняваха за теб! Така ни изплаши всички! Да се преструваш, че си по-сериозно ранен, отколкото е в действителност! Не те е срам!

Очите му насмешливо блестяха изпод гъстите черни ресници.

— Да не искаш да кажеш, че не желаеш да останеш насаме с мен? — обидено попита той. — Че не ме обичаш?

— Да! Не! — изрече тя, очарователно объркана. Издърпа ръката си, погледна го втренчено и разпалено продължи: — Ти не заслужаваш да бъдеш обичан! Сигурна съм, че никога няма да разбера какво правиш, за да внушиш такава преданост и вярност на хората ти към теб! Те нямат никаква представа какво арогантно чудовище си!

Думите й ни най-малко не го засегнаха. С изкривено в усмивка лице той се протегна и здраво обхвана ръцете й над раменете. Леко я повдигна и тя се озова върху гърдите му, а краката й останаха да стърчат от ръба на леглото.

— Сара, каква малка глупачка си! — прошепна той, а устните му бяха на сантиметри от лицето й. — Обожавам те — даже и когато си толкова опърничава! — После я целуна — една страстна и пламенна целувка, която замая и без това обърканата й глава.

Светът се завъртя около Сара и всичко друго престана да съществува за нея, освен Янси, топлите устни на Янси върху нейните, ръцете на Янси върху тялото й и сърцето на Янси, което биеше в един ритъм с нейното. Тя се отдаде без да разсъждава на целувката му, на докосванията му и когато най-накрая откъсна устни от неговите, прошепна с въздишка:

— О, Янси, толкова те обичам!

Той отметна назад една къдрица коса, която беше паднала на челото й и отвърна с нежна усмивка:

— Знаеш ли, някога се опасявах, че никога няма да чуя от теб тези думи. Понякога се убеждавах, че съм най-големият глупак на света, защото бях погледнал повторно твоето нежно личице в онази първа нощ, когато се върнах в Магнолия Гроув и безнадеждно се влюбих в теб! Остави ме да те преследвам, скъпа моя — и никога не ми даде и най-малък знак за истинските си чувства. Постоянно хвърляше в лицето ми Каза Палома, отказваше да се омъжиш за мен… принуждаваше ме да действам по омразен за мен начин. Без да ми позволиш да направя каквото и да било друго. — Той я погледна строго, което никак не съответстваше на нежността в очите му. — За много неща имаш да отговаряш, моя невесто!

Сара замечтано се усмихна и очерта с пръст стиснатите му устни.

— Ами ти? — прошепна тя. — Ти нито веднъж не загатна за какво мислиш! Просто ми заповядваше и открито се възползваше от мен!

Той я целуна и непринудено се засмя.

— Така ли беше? — Усмивката му се стопи и очите му потърсиха нейните. — Нали не съжаляваш? Накрая всичко свърши добре, нали?

Внезапната му несигурност я трогна. Тя се намести по-удобно до него на леглото, сгуши се до тялото му и прошепна почти до устните му:

— Никога няма да съжалявам, че се омъжих за теб. Никога! Нито пък за това, че те обичам!

— Мила моя! — дрезгаво изрече той. — Обожавам те!

Той я притисна по-здраво в ръцете си и нетърпеливите му устни потърсиха нейните. Възцари се тишина, нарушавана само от време на време от леки въздишки и приглушен шепот и през следващите няколко минути двамата влюбени не си казаха нищо, което би представлявало интерес за околните. Това бяха безценни мигове на нежност и въпреки че и в двамата гореше едва сдържано желание, те не му се поддадоха, а предпочетоха да се насладят на неописуемото удоволствие просто да знаят, че обичат и че са обичани. Галеха се и се целуваха почти целомъдрено; Сара беше облечена и лежеше върху одеялата, които покриваха голото тяло на Янси, но чувството между тях беше толкова силно, че това нямаше значение. Тя объркано реши, че е направо божествено да е влюбена в съпруга си и особено да знае, че е обичана от него!

Беше допряла бузата си до гърдите му, а той я бе притиснал с ръка до себе си и останаха да лежат така дълго време, наслаждавайки се на този магически миг на безкрайно блаженство — един от редките и чудни моменти, когато всичко в техния свят беше наред и между тях царуваше пълна хармония. Всички съмнения, тревоги и недоразумения бяха изчезнали и те се потапяха без свян в магията на чудната си любов. Най-накрая светът се намеси в идилията им и на земята ги върна едно тихо почукване на вратата.

През полуотворената врата се провря главата на Бартоломю, който се усмихна, виждайки ги да лежат на леглото и забелязвайки най-вече магическото съвземане на Янси. Той влезе в стаята с дяволит блясък в очите и се приближи към леглото.

— Чудех се — каза той вместо поздрав, доколко раната ви наистина е сериозна и доколко е плод на вашата хитрост!

Янси се засмя.

— Съжалявам, ако съм ти причинил тревоги, но — той сведе поглед към Сара, която не беше помръднала — исках да остана насаме с моята съпруга! — Кехлибаренозлатистите му очи заблестяха. — Имахме много неща да си кажем!

Открита привързаност и възхищение се изписаха на лицето на Бартоломю, който поглеждаше ту към единия, ту към другия и откриваше, че и двете лица са озарени от щастие.

— Обзалагам се, че сте открили това, което за останалите беше ясно от месеци.

Сара се засмя и седна в леглото.

— Знаеш ли, че сме можели да открием много по-рано това възхитително състояние на нещата, ако някой просто ни го беше посочил! — дръзко отвърна тя.

— И да се лишим от удоволствието да ви наблюдаваме как го откривате сами? — закачливо попита Бартоломю.

Те побъбриха така няколко минути; после лицето на Бартоломю потъмня.

— Сериозно ли сте ранен? — попита той Янси.

Сара вече се беше преместила на креслото до леглото на Янси. Когато Бартоломю зададе въпроса си, прекрасното й лице придоби загрижен израз. Едната й ръка все още беше сплетена с ръката на Янси — не можеха да издържат да не се докосват — и той успокоително стисна пръстите й.

— Не се тревожи, мила, аз наистина съм много добре — меко каза той и после се обърна към Бартоломю. — Това се отнася и за теб. Ударът беше силен, но аз съм добре. Малко ме боли главата, но това е всичко.

Бартоломю кимна, като че ли думите на Янси потвърдиха собствената му диагноза. Той взе един стол, приближи го до леглото и седна, а изражението му остана тревожно и напрегнато.

— Това, което се случи днес, не беше злополука — направо започна той. — Вашият кон е бил прострелян нарочно. Някой е искал вие да умрете или поне много сериозно да пострадате!

Янси не знаеше кога са открили причината за падането на коня му, но не изглеждаше учуден от това, което Бартоломю току-що беше разкрил.

— Чудех се — каза замислено той — какво го накара да падне така — не изглеждаше да се е спънал в дупката на някой лалугер например. Като че ли изведнъж спря и се строполи.

Бартоломю сви устни.

— Един куршум в мозъка прави точно това — поваля за миг животното!

— Но кой го е сторил? — попита загрижено Сара, а широко отворените й зелени очи се насочваха ту към единия, ту към другия. — И защо?

Бартоломю и Янси се спогледаха.

— Струва ми се, че отговорът е съвсем ясен… — бавно отвърна Янси.

Сара се взря в него, питайки се какво той знае, а тя — не. Не можеше да мисли, че го е извършил някой от неговите хора! Без съмнение всички до един — даже и Бартоломю наред с каубоите — бяха готови с радост да дадат живота си за него. Те със сигурност не биха заплашили живота му! А с изключение на Хайръм, наблизо там нямаше никой. С изключение на Хайръм. Сара отвори уста от учудване, когато я осени прозрението.

— Мислите ли, че Хайръм го е сторил? — изрече тя.

Нито един от двамата не направи опит да опровергае твърдението й и на Сара едва не й прилоша. Беше харесвала Хайръм, беше го считала го за свой приятел и имаше време, когато би било изключено да го заподозре в опит за хладнокръвно убийство. Това бе, естествено, преди да открие, че той се е забъркал в тайна любовна връзка с Ан Шелдрейк, продължавайки да твърди, че обича самата нея! Не искаше да повярва, че този следобед той се е опитал да убие мъжа й, но бе категорична, че повече не трябва да му вярва, а освен това не можеше да отрече, че той бе най-вероятният заподозрян.

В напрегнатата тишина, която се беше възцарила, тя изведнъж се обади:

— Но защо? Мислех, че отношенията ви се бяха пооправили. Напоследък ти се отнасяше много добре с него — не го уволни, както можеше да направиш, даде му почти същата работа, която би вършил, ако моите първоначални намерения се бяха осъществили. Не би трябвало да има никаква причина да се оплаква, а освен това изглеждаше примирен и доволен от положението си тук. Какво щеше да спечели, ако те беше убил?

Бартоломю гледаше в пода, така че Янси взе думата.

— Всичко, което той преследва, е самата теб! — спокойно каза той.

— Мен? — извика тя, явно изненадана. — Какво имаш предвид, за бога?

Янси прикова поглед върху лицето й.

— Ами ако аз бях умрял, ти щеше да останеш една прекрасна, много богата млада вдовица. Ако бях умрял, ти щеше да наследиш всичко — просторните акри на Ранчо дел Сол, безбройните стада диви говеда и коне, сребърните мини в Мексико, с една дума — всичко. — Той се усмихна унило. — Очарователното ти лице и нежното ти тяло ще са достатъчни, за да изкушат всеки мъж, но съчетани с голямо богатство… — Янси замълча, забелязвайки как на ужасеното й лице започна да се изписва разбиране, а после тихо продължи: — Всичко това, съчетано с голямо богатство, ще те направи непреодолимо привлекателна — особено за човек, който не притежава нищо.

— Но аз никога… Аз вече отхвърлих предложението му за женитба. Освен това — отчаяно продължи тя — той обича Ан Шелдрейк. Даже и да може да ме убеди да се омъжа за него, той със сигурност не би искал да се обвърже до края на живота си с мен.

Янси беше притворил клепачи.

— Кой е казал, че ще е за целия му живот? Ако е способен да извърши едно убийство, какво пречи след известно време да станеш жертва на фатална злополука? И да го оставиш богат човек, свободен да се ожени за жената, която си е избрал?

— Мили боже! Нима наистина смяташ, че той е толкова покварен? Да планира не само твоето, но и моето убийство!

Този път отговори Бартоломю.

— Не зная дали той има намерение да ви отстрани или не, но не се съмнявам, че той се опита да убие Янси днес следобед и че мотивът за това е бил да ви направи вдовица. Вдовица, за която е възнамерявал да се ожени. Не можете да ме убедите в противното — погледна той Сара извинително. — Зная, че го харесвахте, но след като Сам умря, за нас двамата с Танси стана очевидно, че той се увърта около вас и ви се подмилква с някакви намерения. Може би не сте го забелязвала, но ние го виждахме и много се тревожехме за вас. Той гледаше на вас като на една надежда за бъдещето и смятам, че даже сватбата ви не е променила гледната му точка. Това е просто още една пречка по пътя му.

Всичко това беше ужасно, но логично и с нарастващо отвращение, което чувстваше със стомаха си, Сара осъзна че е съгласна с начина, по който Бартоломю тълкуваше ситуацията. Все още не беше готова да приеме предположението на Янси, че Хайръм е планирал след време собствената й смърт, но й беше трудно изцяло да го отхвърли.

— Мислите ли, че той е убил Маргарет? — изведнъж попита тя.

Бартоломю повдигна рамене, а Янси бавно каза:

— Не зная. Би могъл, както и още пет-шест други хора.

Сара прокара ръка през слепоочието си.

— Щеше да е по-просто, ако го е извършил. Най-малкото е смущаващо да знаем, че между нас е не само убиецът на Маргарет, но и някой, който вероятно е планирал убийството ти днес следобед!

— Не се тревожи, скъпа — мен ще ме убият много по-трудно от Маргарет! — засмя се Янси.

— Това никак не е забавно! — погледна го Сара. — Той се опита да те убие!

Янси се намръщи и целуна пръстите на ръката й, която още държеше.

— Зная, скъпа, зная, но не смятам, че трябва да се притесняваме, че той ще направи повторен опит в скоро време. Най-вероятно той няма да иска да привлече подозрения върху себе си, нито пък да има някакви улики срещу него. Не вярвам днешното покушение да е било планирано — той просто е видял удобен случай и се е възползвал. Ако успее — добре, но ако се провали, той не губи нищо. Аз поне така виждам нещата.

Бартоломю кимна утвърдително.

— Ние двамата с Естебан говорихме за това и сме склонни да се съгласим. Хайръм няма как да е знаел, че вие ще бъдете точно на това място или че ще има проблем с бика. Ние смятаме, че той е яздил достатъчно далеч от другите, за да е скрит зад храстите и е видял какво се случи. Дал си е сметка, че никой не може да го види и е използвал благоприятната възможност, отчитайки, че когато конят падне е твърде възможно да си счупите врата, а ако това не стане — остава бикът. Нищо е нямало да загуби, ако опита.

— Сега какво ще правим? — преглътна Сара. — Всичко, което знаем със сигурност е, че някой е застрелял коня. Всичко останало са само предположения. Нямаме доказателство, че Хайръм го е направил, а още по-малко — че го е обмислял. Така че какво ще правим — ще го изгоним ли?

— Не зная — започна бавно Янси. — Не съм очарован от идеята Хайръм да се разхожда на свобода наоколо с единствената идея в главата си да ме убие. По-скоро трябва да го задържим тук, където можем да го държим под око докато измислим по-добро решение, или открием доказателство за това, което се готви да извърши.

Сара кимна неохотно, неспособна да предложи нищо друго. Янси погледна Бартоломю с повдигнати вежди.

— Е? Имаш ли друга идея?

Бартоломю възмутен поклати глава.

— Не, струва ми се че не. Не ми харесва идеята това копеле да си мисли, че се е измъкнало, но не виждам какво друго можем да направим освен това, което предложихте. Сара е права — ние имаме само подозрения. Но през това време двамата с Естебан ще се постараем той да бъде наблюдаван отблизо — мрачно допълни той. — От много близо!

Сара се опита да се успокои от думите на Бартоломю, но това бе мрачно успокоение. Само мисълта за това, че Хайръм е толкова близо до Янси, предизвикваше ледени тръпки на страх в тялото й и тя едва изчака Бартоломю да излезе и да затвори вратата след себе си, за да обвие с ръце шията му и разпалено да изрече:

— Да не си посмял да му позволиш да те убие! Чуваш ли? Да не си посмял!

Янси се усмихна и я придърпа още по-близо до себе си.

— Сара, аз те обичам повече отколкото съм обичал когото и да било — нежно отвърна той, целувайки страните й. — Ти си моят живот и аз нямам намерение да оставя Хайръм Бърнел да ме убие. Възнамерявам да имаме дълъг и невероятно щастлив брак и искам да те държа в ръцете и в леглото си до края на живота си! Току-що открих възхитителния факт, че ме обичаш и нима смяташ, че ще позволя на каквото и да било, на когото и да било да ми попречи да се наслаждавам на любовта ти? Чаках прекалено дълго и преживях доста тревоги за това дали ме обичаш, за да позволя сега на Хайръм да прекъсне десетилетията любов, които очаквам от теб!

Какво можеше да направи тя, освен да го целуне? Направи го с голямо желание и скоро откри колко малко са повлияли раните на способностите му. Тя не разбра как се случи, но след няколко секунди вече лежеше гола в леглото до него; дрехите й бяха разпилени в безпорядък по целия под, а топлото му, силно тяло се притискаше пламенно към нейното. Той винаги беше успявал да накара мисълта й да следва неговата, беше успявал да я възбуди само с един поглед, с едно докосване или целувка, но сега беше различно; сега тя знаеше, че зад всяка милувка, зад всяко докосване на устните му и зад всяка дума, която шепнеше докато галеше тялото й, имаше любов и сърцето й ликуваше. Той я обичаше!

Ръцете й страстно го галеха и тя се усмихваше на доволните му стонове, когато пръстите й докоснеха някое особено чувствително място на стройното му тяло. Той я изпълваше с непозната, възторжена наслада — наслада от мускулестото му тяло, от все по-ненаситните му целувки и тя знаеше, че когато той я търсеше, когато най-накрая проникна дълбоко в тялото й със страстно движение, което щеше да доведе и двамата до екстаз, в него бушува същото чувство, което изпълва и нейната душа и това не е само плътско желание — това е любов!

А после, когато страстта им се уталожи, остана неописуемата наслада да лежи до него, да споделят сладкото изтощение, което ги беше обзело и да слуша как той нежно прошепва в ухото й:

— Обичам те, querida — никога не се съмнявай в това! Ти си моят живот!

На блестящия хоризонт обаче имаше едно съвсем малко, едва забележимо облаче и тя отчаяно искаше това последно съмнение да се разсее; въпреки че съзнаваше каква лудост е да пита, тя се надигна и го погледна в лицето.

— Ами Палома? Каква роля има тя в нашия брак? — прошепна с треперещ глас тя.

Очите на Янси потъмняха и той стисна устни.

— Знам, че никога не трябваше да се опирам на това проклето условие в завещанието на Сам, за да те накарам да се омъжиш за мен, но по онова време това изглеждаше толкова удобно! — без да увърта си призна той. — Беше готово оправдание, зад което да се скрия, разбираема за всички причина, която да спусне було пред собствените ми желания… — Той не откъсваше очи от нея и като очертаваше разсеяно с пръстите си фината линия на устните й, дрезгаво продължи: — Сара, аз те желаех, но не мога да отрека, че не исках да се влюбвам в теб. Не исках да призная даже пред себе си, че сърцето ми е завладяно. — Той мъчително преглътна и продължи: — Заклех се, че след Маргарет нито една жена няма да обсеби чувствата ми, че никога няма да си позволя да се увлека по друго женско същество или да се загрижа особено за него! — Той й се усмихна с безкрайна нежност. — И тогава се появи ти… един поглед към прекрасното ти личице беше достатъчен всичките ми мрачни клетви да се изпарят. Желаех те по най-лошия възможен начин — не можех да мисля за нищо друго, но не се тревожех, тъй като страстта е преходно увлечение, докато не осъзнах, че искам не само тялото ти, а самата теб! Бях се влюбил в теб. — Той се взря внимателно в лицето й и спокойно продължи: — Когато се върнах в Магнолия Гроув и те видях в онази първа нощ в кабинета на Сам, се почувствах така, сякаш никога не бяхме се разделяли, като че ли току-що се бяхме пренесли от нощта, когато бе убита Маргарет, а ние се бяхме целували на стълбището. Обзе ме същият възторг, както и тогава, същото желание да те притежавам и закрилям и аз се разгневих и ужасих, а това, че се бе омъжила за Сам и не бе ме дочакала, ме вбеси напълно! — Той мрачно сви устни. — Опасявам се, че от този момент нататък не действах съвсем разумно, но ти стана всичко за мен и нищо друго нямаше значение — даже и Палома! Палома няма нищо общо с нашата женитба, скъпа, нищо общо с това, което се случи между нас… Освен че беше дяволски удобно оправдание, зад което да се скрия! — допълни насмешливо той. — Ако я нямаше Палома, щях да бъда принуден да те ухажвам по общоприетия начин и да призная любовта си много по-рано!

— Би трябвало да се срамуваш от себе си — отнесе се толкова зле с мен! Прелъсти ме, а после ме принуди да се омъжа за теб. Вие, сър, се държахте като подъл и безчестен негодник! — строго произнесе Сара, но меката извивка на устните й и мечтателният израз на изумрудените й очи подсказваха друго.

Янси самодоволно се усмихна и привлече покорното й тяло по-близо до себе си.

— Но нали ме обичаш, скъпа? — прошепна той, почти допрял устни до нейните. — Обичаш ме и ще ме обичаш до последния си ден…

Тя отвърна на целувката му със същата страст, с която той я беше целунал и се остави на вълните на магията, която излъчваше Янси, а сърцето й преливаше от щастие.

— О, наистина — прошепна тя след известно време, когато успя да проговори. — Обичам те повече от самия живот, разбойник такъв!

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Дните, които последваха сблъсъка на Янси със смъртта, бяха безкрайно щастливи за Сара и никой около тях двамата не изпитваше и най-малко съмнение относно дълбочината и трайността на взаимните им чувства. Любовта им беше почти осезаема и човек трябваше само да види как Янси поглежда Сара или как нейното лице се разнежва само при споменаване на името му, за да се убеди колко силна и трайна е тя. Това бяха радостни времена за тях, а щастието им се удвои един ден в края на септември, когато Сара срамежливо призна на съпруга си, че Каза Палома ще има наследник. С гръмогласен вик Янси я грабна в ръцете си, а неописуемо нежното изражение на лицето му свидетелстваше за възторга му от перспективата да стане баща.

Естествено новината се разнесе светкавично из малката общност в Палома и членовете й я приеха с голяма радост и вълнение. Въпреки това не всички, които чуха вестта за бъдещото майчинство на Сара, бяха доволни…

Същата вечер на рискована среща с Хайръм в един от поправените обори за животни недалеч от хасиендата, Ан дойде с напрегнато и сърдито изражение на лицето.

— Чу ли? — попита тя, когато Хайръм се промъкна през голямата двукрила врата в хладния мрак на обора. — Малката кучка е бременна!

Хайръм леко кимна.

— Казах ти, че това няма значение! Нека детето й да наследи Палома! Ние ще имаме дел Сол!

— Кога? — изсумтя Ан. — Ти изпусна единствената благоприятна възможност да убиеш Янси, която ти се представи и ми каза, че подозираш, че е поставил някои от хората си да те следят. Даже не можем да се срещаме, без да се излагаме на голям риск, но даже и когато ти успееш да се изплъзнеш от пазачите си, те веднага донасят на това копеле Янси! — Тя нервно обиколи обора. — Чувствам се като затворник! Ако в скоро време не се случи нещо, ще се побъркам! Мразя това отвратително място! Няма с кого да си приказвам и с изключение на вечерите с влюбените — в устата на Ан тази дума прозвуча като ругатня — няма никакви обществени ангажименти, нито магазини — нищо, с което да се занимавам, за да минава времето. Толкова ми е скучно! — Тя го стрелна с укорителен поглед. — Знаеш ли, че онзи ден така отчаяно исках да се отърва от убийствената скука, че даже отидох със Сара в онези кошмарни заграждения за добитък! — Тя потръпна, а ресниците й примигаха срещу него. — Тъй като ни следят, даже не мога да си позволя удоволствието да се любим и така да се разсея от неприятностите. Ако съм принудена да остана още малко време тук, сигурно ще започна да се привързвам към съпруга си!

Всичко, което тя казваше, беше истина — през последните няколко седмици те се бяха виждали твърде рядко и въпреки че беше опасно, Хайръм изгаряше от страст. Пресегна се към нея и я събори върху една купа сено.

— Я да видим какво мога да направя, за да си промениш мнението!

Любовта им бе бърза, без предварително въведение и те хвърлиха настрани само толкова дрехи, колкото да открият телата си един за друг. Опасността и отчаянието бяха експлозивно съчетани със страст, която бързо ги доведе до върховен екстаз. Последните тръпки на удоволствието още разтърсваха телата им и известно време те останаха легнали върху сеното, с преплетени тела и дишаха тежко.

— О, Хайръм, какво ще правим? — печално попита Ан, обвила с ръце врата му. — Ако Янси наистина е накарал хората си да те следят, той трябва да е узнал за плановете ти и така никога няма да ти се отдаде случай да го убиеш! А що се отнася до Том… — Тя прехапа устни. — Струва ми се, че той подозира нещо. Наблюдава ме, когато мисли, че не го гледам и ме разпитва за всичко, което правя. Мразя го! Не мога да чакам, докато умре!

Близо до тях се разнесе тих, приглушен звук и Хайръм се вкамени и се заслуша напрегнато.

— О, боже! — тихо прошепна Ан. — Сигурен ли си, че не са те проследили?

Хайръм кимна напрегнато.

— А ти? — сковано попита той.

— Том си почиваше в стаята си, когато излязох. Вероятно даже не е забелязал, че съм излязла от къщата.

— Сигурна ли си? Току-що каза, че напоследък те наблюдавал.

— Казвам ти, че бях предпазлива!

Звукът обаче ги беше стреснал и те лежаха вцепенени и с обтегнати нерви и се мъчеха да чуят нещо. До тях достигаше само нощният хор на насекомите. Минутите минаваха в бавна агония и тъй като нищо повече не се случи, Ан въздъхна с облекчение и нетърпеливо се размърда. Независимо че всичко изглеждаше нормално, Хайръм беше неспокоен и като се отдръпна тихо от Ан, той се изправи в мрака. Хладният въздух не донасяше никакъв звук, различен от обичайните и постепенно той се отпусна.

След няколко секунди той помогна на Ан да се изправи и отстрани няколко сламки сено от косата й.

— Може би е време да се заемем с твоя съпруг — подхвърли внимателно той. — Ако той умре, поне едната от пречките, които стоят пред нас, ще бъде премахната.

Ан лъчезарно се усмихна и сините й очи заблестяха.

— О, Хайръм, надявах се да кажеш нещо подобно! Как ще го извършим? И кога? Моля те, моля те, направи го по-скоро!

Той се смръщи.

— Колкото може по-скоро, но не забравяй, че напоследък съм доста затруднен. Не съм свободен да се движа където си поискам, както беше преди, а и трябва да изглежда като нещастен случай — не можем да си позволим Янси да се усъмни повече, отколкото в момента.

Ан кимна и в следващите няколко минути те обсъждаха положението, а после трябваше да се разделят.

Нямаше и пет минути, откакто Хайръм се беше прибрал в къщата си и Хуан Мендоса, оставил на Роджерио Дюран да продължи наблюдението, вече стоеше пред Янси в малката sala в хасиендата и правеше отчета си.

— Той се срещна с русата жена в големия обор, точно до оградите за конете. Не я видях да пристига — тя вече беше вътре и го чакаше. — Въртейки смутено голямото си сомбреро в ръце, Хуан продължи откровено: — Сеньор, мисля, че скоро ще стане доста напечено. Мъжът на русата жена също беше там и видя и чу всичко.

— Какво? — извика изненадан Янси. — Том Шелдрейк е бил там?

— Si, сеньор! Най-напред не го забелязах, но той се бе скрил в бараката, която е до обора и аз го открих едва когато реших да се приближа, за да чувам по-ясно какво си говорят двамата. Беше долепил лицето си към една от пролуките между дъските.

— Той видя ли те? — остро попита Янси.

На младото лице на Хуан се изписа усмивка, а черните му очи игриво проблеснаха.

— Не, сеньор. Бях muy внимателен! — После усмивката му изчезна и той запита: — Нали не е добре, че мъжът на русата жена знае какво прави тя?

— Не, по дяволите, не! — енергично отвърна Янси. Няколко секунди той остана загледан намръщено в пода, а после мрачно добави: — Е, тази вечер не мога нищо да направя, но ми се струва, че е дошло времето да разчистим това змийско гнездо! Добра работа сте свършили — много съм доволен от всички ви — усмихна се той на Хуан. — Нека Диего и Гил сменят теб и Роджерио и си отидете в къщи за през нощта.

Хуан излезе и Янси закрачи из малката sala със сбърчено в размисъл чело. Положението никак не му харесваше, а новината, че Том е следил Ан и Хайръм, определено го правеше неспокоен.

Тъкмо тогава вратата на залата се отвори и влезе Сара.

— Какво не е наред? — попита тя, забелязала намръщеното му лице. — Изглеждаш така, сякаш ти се иска да удушиш някого.

Янси унило присви устни, облегна се на бюрото и я придърпа към себе си. Целуна устните й, обърнати към него и прошепна:

— О, това беше преди да дойдеш в стаята. Сега далеч повече ми се иска да правя любов с прекрасната си съпруга.

Сара се усмихна срамежливо и се притисна към високото му, топло тяло. Отвърна на целувката му и спокойно каза:

— Можеш да го направиш веднага щом ми кажеш защо се беше намръщил така сурово.

Гримаса се изписа на лицето му, но я задържа в ръцете си и бързо й разказа за смущаващия доклад на Хуан.

— Том знае за тях? — зяпна от учудване Сара. — Той ги следи, така ли? Колко ужасно! Какво ще правиш?

Той я пусна, пресегна се и взе една хартия от бюрото.

— Това пристигна днес — поясни той като й я подаде. — Струва ми се, че е частично разрешение на въпроса.

Сара бързо прочете писмото. Когато свърши, погледна към Янси и попита:

— От колко време си го решил? Трябва да си писал преди седмици на твоя приятел, за да получиш сега отговор.

Янси кимна.

— Писах на Джон в деня след инцидента с бика. Тъкмо очаквах отговор от него.

Сара отново прегледа писмото.

— Калифорния — замислено произнесе тя. — Да, това е добре. Достатъчно е далече от тук, а вероятно работата и парите ще се сторят подходящи на Хайръм. — Тя хвърли поглед към Янси. — Знаеш, че това няма да му хареса. Може да откаже да приеме.

— Може… но ако го направи, просто ще му обясня, че нямам намерение да го задържа на работа при мен. Или работата в Калифорния, или нищо. Хайръм е умен човек. Мисля че ще приеме, особено когато му кажа, че съм написал писма до местния шериф и до адвокатите ми, тук и в Мексико, в които обяснявам, че ако умра внезапно, Хайръм Бърнел трябва да бъде разпитан подробно къде е бил по това време.

По лицето на Сара премина облак и тя силно го прегърна.

— О, Янси! Не споменавай за смърт — не мога да го понеса!

— Няма да умра, скъпа, поне не много скоро — спокойно отвърна той и я притисна в прегръдките си. — Смятам да съм тук когато се ражда нашето бебе, а и другите, с които се надявам да бъдем дарени! Както и когато се раждат техните деца! И децата на децата им! Дълги години няма да се отървеш от мен!

Те се целунаха нежно и дълго време в залата не се чу разговор. В края на краищата обаче неприятната тема трябваше да бъде обсъдена.

— Какво ще правим с Ан и Том? — попита Сара, облягайки глава на гърдите му. — Решил ли си какво ще правим с тях?

Янси кимна с глава.

— Стигнах до извода, че Шелдрейкови също могат да се справят и без нас! Трябваше ми малко време, за да се сетя, но идеята изведнъж ме осени. Притежавам малко ранчо, точно до Сан Антонио, което принадлежеше на една моя възрастна леля. В миналото от време на време се чудех какво да правя с него, а сега ми хрумна, че то е много подходящо за Ан и Том. Хасиендата трябва да е в добро състояние и има няколкостотин акра земя. Том може да отглежда добитък или коне или да прави каквото реши. — Янси се засмя. — А за да съм сигурен, че никога няма да прекрачат отново прага на къщата ми, ще дам на Том достатъчно пари назаем, така че двамата с Ан да живеят комфортно в Ранчо Доминго до края на живота си. Къщата не е много голяма, но доколкото си спомням, е просторна и приятна. Том няма да достигне даже една десета от предишното си богатство, но сам ще си е господар и няма да дължи на мен храната в стомаха си и ризата на гърба си!

— Каква чудесна идея! — възкликна радостно Сара. — А може би когато Хайръм ще е заминал за Калифорния и Том няма да е зависим повече от твоята щедрост, Ан ще осъзнае, че той в края на краищата не е чак толкова лош съпруг!

— Да, на куково лято — погледна я насмешливо Янси.

Сара се намръщи.

— Е, нищо не се знае… Само се надявам всички да са доволни от това, което правиш за тях!

„Доволни“ не е точната дума, която Янси би използвал, за да опише разнообразните реакции на обектите на щедростта му. Хайръм открито се навъси, но осъзнавайки че е разкрит, нямаше друг изход освен да приеме предложението за работа в ранчото в Калифорния и да вземе парите за път, които Янси му даде.

— Искам до утре сутринта — рано сутринта — да си заминал — с равен глас произнесе Янси и хвърли няколко златни монети върху бюрото си. — Тук няма работа за теб и колкото по-бързо стигнеш в ранчото на Джон Уестлънд край Чико, толкова по-скоро ще започнеш да градиш собственото си бъдеще.

— Мислите се за дяволски умен, а? — гневно изскърца със зъби Хайръм със свити устни.

— Само когато държа коз в ръката си! И запомни — ако нещо ми се случи, шерифът силно ще се заинтересува от теб. А колкото до това да се ожениш за скърбящата ми вдовица — забрави го! Тя знае много добре що за стока си! — мрачно се усмихна Янси. — Ако умра, моли се шерифът да те открие преди да те е намерила Сара!

Хайръм грабна златото и излетя от стаята, а Янси повдигна рамене. Сега бяха на ред Шелдрейкови. След много размисъл и обсъждане със Сара, беше решено той да се види с Том насаме. Нямаше никакво намерение да позволи Ан да направи бог знае каква сцена и да го отклони от целта му, докато обяснява на съпруга й какво му предлага.

Янси не очакваше някаква особена реакция от страна на Том, когато му представяше плановете си и се оказа прав. Том седеше и смаяно се взираше в Янси.

— Благодаря! — най-накрая произнесе той с дрезгав от вълнение глас. — Винаги съм вярвал, че си добър човек, Янси. Сам би се гордял с теб! — Той наведе глава и подръпна превръзката на сакатата си ръка. — Не мога да ти опиша какво означава за мен твоята щедрост — прегракнало добави той. — Дължа ти твърде много.

— Нищо не ми дължиш, Том — промърмори Янси, видимо смутен. — Проклетото имение не ми трябва, а колкото до парите… Ако Сам беше жив, щеше да направи нещо подобно за теб.

Том го погледна със странно отдалечен поглед.

— Откакто се завърна в Магнолия Гроув трябваше да се бориш с много неща, нали? Сигурно не ти е било лесно да се окажеш изведнъж сред толкова много хора, които очакват от теб да им осигуриш съществуването. Чудя се дали аз на твое място бих постъпил… — Том въздъхна. — Е, добре, това няма значение, нали? Вие двамата със Сара бяхте много любезни и ще е срамно да… — Том замълча и тъжно поклати глава. — Знаеш ли, нещата никога не стават така, както си ги планирал. Винаги има съжаления… периоди, когато не можеш да позволиш на никого да застане на пътя ти…

Янси неловко се прокашля и се опита да разведри малко мрачната атмосфера, която се бе възцарила.

— Естествено че винаги има съжаления, но няма смисъл да роптаем срещу това, което не може да се промени — каза спокойно той и се усмихна леко. — Винаги ще съжалявам, че не се ожених за Сара веднага щом Сам я доведе в Магнолия Гроув, но накрая нещата се подредиха отлично!

Том се усмихна странно.

— Да, нали така става накрая? И само това има значение, нали? Че нещата се оправят накрая? Без значение какво трябва да се направи…

Янси се взря в него изпитателно.

— Добре ли си? Изглеждаш малко… разсеян.

— Не се съмнявам, че изглеждам така. Имам толкова много неща да обмислям… — Том като че ли се отърси от нещо. Надигна се от стола, в който седеше и каза сърдечно: — Е, сега повече няма да те задържам — сигурен съм, че имаш да вършиш други работи. — Той се поколеба за момент, а после изпитателно погледна Янси. — Предполагам, че би желал двамата с Ан да тръгнем скоро — например до една седмица?

Янси не можа да отрече.

— Толкова скоро, колкото намерите за добре. Ще накарам Танси и Мария да ви помогнат да опаковате багажа си и се подразбира, че няколко от моите хора ще тръгнат с вас за Ранчо Доминго и ще ви помогнат да се настаните.

Те поговориха още няколко минути и после Том напусна залата. Янси беше учудващо доволен, че Том си тръгна, но не можеше да каже защо. Нетърпелив да разкаже на Сара за резултатите от сутрешната си работа, той се отърси от странното чувство на неловкост и побърза да я намери.

Откри я да седи под сянката на голямата върба в двора, а в средата на масата имаше няколко чаши и плодове. Той я поздрави с целувка, после си наля сангрия и като седна на стола срещу нея, изпъна пред себе си дългите си крака.

— Искам да те зарадвам и да ти съобщя, че до края на седмицата ще се отървем от нашите, хм, гости! — засмя се той над ръба на чашата.

— Добре ли мина? — поинтересува се тя, а в очите й проблесна нежна любов.

Той кимна.

— Толкова добре, колкото очаквах, но нещо в Том… — Той повдигна рамене и продължи: — Стига толкова за тях — разкажи ми какво прави ти тази сутрин. — И Сара направи точно това.

Няколко часа по-късно той седеше сам в двора и чакаше Сара да се появи след следобедния сън, но умът му още се занимаваше с поведението на Том. Беше го смутило, но той не можеше да каже с какво, а това го караше да се чувства още по-неприятно. А писмото, което Мария му връчи само след няколко минути само засили усещането му, че нещо не е наред… ставаше нещо, което нямаше да му хареса особено!

С дълбока бръчка между веждите той се взираше в малкия лист хартия, който се съдържаше в писмото. Защо по дяволите Ан искаше да се види с него тайно в малкия хамбар? Замисли се върху едно изречение от бележката — „Не казвай на никого, тъй като е прекалено опасно!“ Какво за бога имаше предвид? Прочете я още един път, а мисълта му търсеше решение. Наистина ли Ан имаше да му каже „нещо от изключителна важност“ или просто се правеше на сантиментална? Линията между веждите му стана още по-дълбока. Можеше да постъпи по няколко начина, но всъщност имаше само две възможности: или да я хвърли и да я забрави, или да се срещне с проклетата жена и да разбере какво е това толкова дяволски важно нещо, че тя не може просто да дойде в хасиендата и да му го каже. Силно се изкушаваше да избере първата възможност, но въздъхна примирено и реши, че няма да го направи. Както агнето влиза в кланицата, така и той щеше да отиде на срещата в уреченото време. Но за разлика от агнето — усмихна се жестоко той — нямаше сляпо да се остави да падне в капана.

Скоро след това той намери Сара в спалнята им и й разказа за плана си да последва указанията на Ан. Сара се ядоса.

— Как може да си толкова глупав? — извика тя, скачайки от стола пред огледалото, където решеше косата си. — Това е капан! Двамата с Хайръм ще се опитат да те убият. Те безспорно са вбесени от начина, по който искаш да ги разделиш! Тя не може да се чувства щастлива, когато Хайръм заминава за Калифорния, а тя — за Сан Антонио с Том. Тя иска да те убие, усещам го!

— Не беше ли споменала как тя може да реши, че в края на краищата Том не е чак толкова лош съпруг и да се поправи? — невинно попита Янси, а кехлибаренозлатистите му очи се смееха.

— На куково лято! — язвително отвърна Сара с ръце на хълбоците, а очите й хвърляха зелени мълнии. — Няма да се срещаш с тази ужасна жена сам! Забранявам ти!

С развеселен поглед той я прегърна и прошепна в ухото й:

— Querida, трябва да се срещна с нея! Представи си, че е написала бележката с искрени чувства! Представи си, че наистина знае нещо изключително важно! Нещо, което е толкова опасно, че не е посмяла да ме потърси направо тук. Какво ще стане тогава?

Сара сви ръце в юмруци и го заудря по раменете.

— Не ме интересува! — прошепна тя, а в гласа й се доловиха ридания. — Просто не искам да ти се случи нищо лошо!

Той погали главата й.

— Нищо няма да ми се случи. Няма да падна в клопката й.

— Ще дойда с теб! — погледна го решително Сара.

— Не, няма — спокойно отвърна той, като галеше с нежен поглед лицето й. — Ще ме чакаш тук. Ако това наистина е капан, не искам да мисля и за крехката ти шия, а само за моята, която е далеч по-здрава!

Сара дълго и разгорещено спори с него, но накрая остана в стаята, а малко по-късно Янси се промъкна извън хасиендата в тъмните сенки на нощта. С нож, скрит в ботуша и неизменния пистолет в кобура на кръста му, с изопнати нерви в очакване на опасността, Янси предпазливо се прокрадваше към хамбара, в който Ан щеше да го чака. Той беше малък и се намираше малко встрани от останалите пристройки, между няколко ореха и върби. Докато приближаваше, Янси го огледа още един път внимателно, но не видя нищо обезпокоително и като побутна леко едната врата, тихо се вмъкна вътре. Погледът му откри вътре само мрачни сенки и той влезе по-навътре с пръст на спусъка на пистолета. Мракът се беше сгъстил и във вътрешността беше още по-тъмно, но все пак имаше достатъчно светлина, за да забележи неподвижното тяло на пода, недалеч от стълбата, която водеше към плевнята на около пет-шест метра височина.

Янси изруга наум, но преди да се насочи към падналата фигура за да помогне, той още един път огледа бавно и внимателно наоколо. Хамбарът беше използван като склад за различни вехтории и боклуци и пред очите му изплуваха неясни сенки и форми. Отново не откри нищо, което да го разтревожи, но се чувстваше много неловко. Остана напрегнато заслушан няколко минути, но не чу никакви особени звуци.

Положението никак не му харесваше, но нямаше друг избор, освен да изиграе картите, които му се бяха паднали и той предпазливо се доближи до тъмната фигура на пода. За негова най-голяма изненада това беше Хайръм! Мъртъв, както разбра миг по-късно, когато се приведе и потърси пулса му. Ръката му се намокри с нещо лепкаво и въпреки че не виждаше цвета, той бе сигурен че е изцапана с кръв. Бързо огледа тялото и установи, че някой е нанесъл смъртоносен удар отзад върху главата на Хайръм.

Въздухът зад него се раздвижи силно и това беше единственото предупреждение. Янси вече се бе изправил и се обръщаше с пистолета в ръка, когато усети мощен удар в слепоочието. С лек стон той с свлече на пода до тялото на Хайръм. Само бързата му реакция го бе спасила от съдбата на Хайръм, но ударът бе достатъчно силен, за да го повали в безсъзнание за няколко минути — минути, в които ръцете и краката му бяха здраво завързани.

Когато дойде на себе си, усети в ноздрите си лек мирис на пушек и едва тогава откри в какво безпомощно и опасно състояние се намира. Завъртя се по гръб и се загледа в размития силует на човека, който хвърляше дърва и сено във все още неразгорелия се огън, блещукащ до основата на стълбата към плевнята. С всяка измината секунда и с всяко прибавено дърво огънят ставаше все по-силен и все по-ярък, а когато човекът се обърна, на светлината на танцуващите жълто-червени пламъци Янси с ужас разпозна Том Шелдрейк.

— Por Dios! — извика той. — Какво става, по дяволите? Какво правиш?

Том го погледна с налудничав поглед през отблясъците на огъня и изразът на кафявите му очи накара кожата на Янси да настръхне.

— О, съжалявам — каза разкаяно Том. — Надявах се, че съм те ударил достатъчно силно, така че да не страдаш много. В края на краищата ти беше толкова добър с мен. — Той въздъхна. — Наистина съжалявам за това, но едно малко ранчо до Сан Антонио просто не оправя нещата, нали виждаш — сега когато мога да имам дел Сол и изобилието от сребро в мините ти. — Забравил за миг за разгарящия се огън близо до краката му, Том спокойно продължи. — Всъщност взех идеята от Хайръм — знаеш ли, че той мислеше да те убие и да се ожени за вдовицата ти? И естествено той и тази кучка жена ми възнамеряваха да убият и мен. Аз ги разкрих една нощ в дел Сол как го обсъждаха. Мислеха се за дяволски умни. Но аз излязох по-умен от тях! — Той се изсмя зловещо и ужасяващият звук накара Янси да осъзнае, че е във властта на един луд и да започне внимателно да изпробва здравината на въжетата, с които беше вързан. — Това няма да ти помогне — каза Том, който го наблюдаваше. — Вързал съм те много здраво… Естествено, не трябваше да се тревожа за Хайръм. — Той отново се изсмя. — Нито пък за милата ми съпруга.

При тези думи Янси повдигна глава.

— Какво имаш предвид, по дяволите! Къде е Ан?

Том се усмихна и погледна нагоре.

— Моята скъпа, скъпа съпруга е там горе — в края на краищата няма никакъв смисъл да се отърва от теб и да остана обвързан с тази малка уличница! Освен това — не спираше да приказва той — тя заслужава да умре! Да планира с любовника си да ме убие! Каква идея само!

— Защо уби Хайръм? — попита Янси, надявайки се да го разсее и да спечели време. — Той щеше да си тръгне утре сутринта.

Том разсеяно поглади брадичката си.

— Копелето мислеше да ме убие и това е достатъчно основание аз да му видя сметката, а и не забравяй, че се радваше на благоволението на жена ми. Можеш ли да ме обвиниш за това, което извърших? — Той погледна укорително Янси. — Нали разбираш, че ти ускори нещата? Ти си виновен. Ако не беше решил да се отървеш от нас, кой знае колко дълго още щеше да живееш. Щом обаче Хайръм получи заповед да напусне и ти даде да се разбере, че двамата с Ан също ще бъдем изхвърлени от къщата, нещата се промениха!

— Какво? — извика недоверчиво Янси. — Струваше ми се, че съм доста щедър към вас.

— О, наистина беше, мое мило момче! Много щедър. Но твоята щедрост бледнее, когато я сравня с огромното ти богатство. Защо трябва да отида в Доминго, когато мога да имам всичко — щом разбира се оженя за твоята вдовица. — Том изглеждаше много доволен. — Сара май си пада по възрастни мъже, а? Нали се омъжи за Сам! Когато двамата с Хайръм ви няма, не мисля че ще ми е много трудно да я убедя да се омъжи за мен. В края на краищата и аз ще съм скърбящ вдовец — само си помисли как хубаво можем да се утешаваме един друг!

Янси стисна зъби и като се възползва от сянката, която скриваше по-голямата част от тялото му от погледа на Том, отчаяно започна да придвижва пръстите си сантиметър по сантиметър към ножа, скрит в ботуша му. Бдителният му поглед се местеше между Том и горящия огън.

— Излиза, че всичко това си го замислил ти — сухо отбеляза той.

— Е, всъщност не мога да си присвоя целия план — казах ти, че Хайръм и Ан първи излязоха с тази идея. Аз просто я изгладих и я нагодих към моите нужди. — Той хвърли поглед към неподвижното тяло на Хайръм. — Знаеш ли, убих го с удоволствие. О, като стана дума за това — ами мъжете, които го следяха? Ще те зарадвам като ти кажа, че не съм ги убил; някой ще ги намери след известно време вързани в къщата на Хайръм — бях достатъчно предпазлив и не им дадох възможност да ме видят и това ще бъде още една загадка за останалите.

Изведнъж нещо проблесна в съзнанието на Янси.

— Ръката ти — бавно каза той. — Ти я движиш, нали?

Том лукаво се усмихна.

— О, да. От известно време я движа, но беше толкова удобно всички да ме смятат за сакат. Когато си сакат, хората се отнасят с теб по друг начин — мислят, че си безопасен. — Той погледна нагоре към плевнята. — Това накара жена ми да стане непредпазлива и ми позволи да следя нея и любовника й когато ми изнасяше. Знаех за всичко, което планираха! Всичко! Бяха такива глупаци! Да действат така, сякаш неподвижната ръка ме правеше някакъв едва кретащ идиот! Напоследък беше станала доста безочлива и истинските й чувства прекалено личаха. Но накрая аз я изиграх! — сви устни Том. — Тя и сестра й си мислеха, че могат да ме манипулират както си искат. Е, показах на Маргарет колко грешеше, а сега доказах на Ан, че не съм малкото домашно кученце, за което ме смяташе!

— Маргарет ли? — каза предпазливо Янси, а изразът на лицето му беше учуден. — Какво си показал на Маргарет?

Във въздуха с мирис на пушек се разнесе смразяващ кръвта смях.

— Е, глупавата малка кучка мислеше, че може да ме накара да се разведа с Ан и да се оженя за нея! — кисело отвърна той. — Знаеше, че искам да стана съдия и се опитваше да ме убеди, че скандалът няма да ми попречи. Глупава уличница! Като че ли изобщо можех да бъда избран за съдия след като извърша такова скандално нещо! Да се разведа с жена си, за да се оженя за сестра й, която ще се разведе със съпруга си, за да се омъжи за мен! Това беше абсурдно! Даже за миг не трябваше да се допуска, че е възможно! Опитах се да й обясня всичко това, но тя не искаше и да чуе! — той се обърна към огъня и хвърли в пламъците няколко съчки. — Беше толкова красива — продължи той безстрастно. — Никога не съм срещал такава жена в живота си и тя напълно ме омагьоса. Бях луд по нея, макар че подозирах, че иска само парите ми. — Той отново погледна към Янси. — В онези дни бях доста по-богат от Сам, може би по-богат и от теб! Живеех много по-охолно от баща ти и бях доста по-активен в обществото. Затова може би Маргарет беше решила, че ще бъда по-добра партия, даже и да трябваше да предизвика ужасен скандал, за да получи това, което иска. Беше решена да не допусне нищо да се изпречи на пътя й. И аз не позволих нищо да се изпречи на моя — отново се изсмя той. — Когато си даде сметка, че няма да се съглася с плановете й, тя ме заплаши да каже на Сам, че носи мое дете и да предизвика скандал просто за да ми навреди. Не можех да позволя това да се случи, затова откраднах камата на Бартоломю и я убих.

Докато слушаше безгрижното признание на Том, Янси си даваше сметка, че хамбарът се пълни с дим и огънят весело пращи, а пламъците алчно се протягат към всичко, което могат да достигнат и да изпепелят. Близо до пода, където лежеше Янси, въздухът беше все още свеж, но нямаше да остане дълго такъв, тъй като огънят се разрастваше с всяка секунда. Янси отново провери въжетата, макар че бе безполезно и като държеше под око пазача си се изпъна за да достигне с пръста до ножа, скрит в ботуша му.

В този момент Том не му обръщаше внимание, загледан в огъня и зает да се перчи с подвизите си и Янси се молеше да остане по-дълго така, за да може да измъкне ножа. Внезапно Том се обърна и погледна право към него, а Янси замръзна.

— Аз бях този, който сложи змията в леглото на Сара — някак гордо произнесе той. — Мислех, че знае, че аз съм убил Маргарет и исках да й попреча да ме издаде. Каква грешка щеше да стане! — поклати глава той. — Змията едва не ме ухапа, докато я носех към стаята на Сара и едва по-късно се досетих, че Сара не е разбрала значението на разговора между Ан и Маргарет, който бе подслушала в онази нощ в Магнолия Гроув. — Лицето му имаше унило изражение и той продължи, сякаш говореше на себе си. — Отначало толкова се изплаших, че не можех да мисля за нищо друго, освен как да й затворя устата и змията изглеждаше добра идея. Сега разбирам, че щеше да е ужасно, ако планът ми се бе осъществил и тя бе умряла — усмихна се той. — Ако не се оженя за Сара, как по друг начин ще взема богатството ти?

— Наистина как ли? — сухо отвърна Янси, чудейки се как никой не бе забелязал колко болен и опасен беше станал Том. Мрачно реши, че вероятно всички са гледали на него като на пречупен, предизвикващ състрадание човек, без да видят това, което се таи под повърхността.

— Знаеш ли, съжалявам, че трябва да умреш така — промърмори Том. — Винаги съм те харесвал, Янси. Ти си прекрасен човек, а Сам беше добър с мен след като изгубих всичко. Всъщност така и трябваше да бъде, след като му бях спасил живота през войната, но все пак…

— Можеш и да не ме убиваш — можеш да ме пуснеш да си вървя — подсказа му Янси невъзмутимо.

— О, не, сега не мога да променя плановете си — искрено отвърна Том. — Вече убих Хайръм и Ан, а и ти вече знаеш за Маргарет, така че просто нямам друг избор освен да убия и теб, след като знаеш всичко.

Том се огледа наоколо, видимо доволен от начина, по който се развиваха събитията и Янси се възползва от случая и започна да се премества по-далече от огъня към вратата на хамбара. Огънят беше започнал злокобно да пращи, димът ставаше по-гъст и зловонен и ненаситните пурпурнозлатисти езици вече се увиваха около подпорите на плевнята, а вътрешността на хамбара беше озарена от разпростиращите се пламъци. Само след няколко мига мястото щеше да се превърне в един ад и никой нямаше да се измъкне жив…

Том изведнъж погледна към Янси и виждайки го как се премества към вратите на обора, извика строго:

— Не, не, няма да се измъкнеш! — Той се спусна към него, сграбчи го за краката и повлече мятащото се тяло на Янси обратно към огъня. Останал почти без дъх от усилията, той се оплака: — Планирал съм всичко твърде добре, за да го развалиш! Ще бъде толкова трагично — и тримата погълнати от огъня — засмя се отново той със смразяващия си смях. — Ще ти кажа още нещо — откраднах и тази идея на Хайръм. Той и Ан имаха извънредно любопитна среща днес следобед и се страхувам, че ние двамата трябваше да умрем в огъня! Затова Ан ти написа онази бележка — за да те примами тук и Хайръм да може да те убие. Ан трябваше да ме изведе на разходка насам, където Хайръм щеше да ме очаква. Аз е трябвало да бъда зашеметен или убит и тогава Хайръм е щял да запали огъня, който да премахне всички следи от престъплението.

Без да обръща внимание на безцелното бърборенето на Том, Янси се осмели да погледне към огъня и кръвта му се смрази. Той свирепо се бе разгорял и се извисяваше към тавана, хвърляйки злокобни златисто-червени пламъци във всички посоки. Беше станало горещо и на Янси му се струваше, че кожата му е обгоряла; димът изгаряше очите и дробовете му и той разбра, че не трябва да губи нито миг повече. Ако не се измъкне до няколко секунди, после ще е твърде късно!

Зареян в собствените си мисли, Том Шелдрейк изглеждаше напълно безразличен към грозящата ги опасност.

— Не мога да допусна това да се случи, нали? — обясняваше той, като че ли търсеше неговото потвърждение. — Не си ли съгласен, че е много умно от моя страна да измисля начин да се отърва наведнъж от трима ви?

— Не толкова, колкото си мислиш, кучи сине! — изръмжа Янси и напрегнал всичките си сили, се надигна и ритна с двата си крака Том в гърдите. Том се свлече на земята с учуден стон и Янси, съсредоточил всичките си сили в стремежа си да се измъкне, се заизвива и затъркаля към вратата на хамбара възможно най-бързо. Въздъхна от облекчение, когато най-накрая се удари в солидната дървена врата. Нетърпелив да се измъкне и ужасен, че няма да види повече Сара, нито детето си, което ще се роди, той се опита непохватно да отвори вратата с краката си, но след няколко секунди си даде сметка, че Том вероятно я е залостил отвътре. Плътно долепи тялото си до дъските и като поемаше дълбоки глътки въздух от процепа между крилата на вратата, се опита да достигне ножа си.

Изведнъж: се чу смразяващ кръвта звук — писък ли беше това или стенание Янси не можа да установи и внезапно сред огъня, обхванал плевнята се появи Ан, която тромаво и мъчително се заклати към стълбата. Навсякъде около нея се извиваха пламъци и фигурата й се очертаваше ясно на фона им, но тя изглежда все още не беше засегната и вдигнала ръце до главата си, се олюляваше на ръба на стълбата, мъчейки се отчаяно да се спаси.

Ужасният й вик прикова вниманието на Янси и стресна Том, който тъкмо се надигаше от земята близо до стълбата. Той се поколеба за момент, а безумният му поглед се местеше нерешително от Янси към Ан и обратно. После изрева:

— Не! Не! Няма да се измъкнеш! — и се спусна нагоре по стълбата към плевнята. Прикован на място от зловещата сцена, която се разиграваше пред очите му, Янси лежеше неподвижно до вратата на хамбара без да откъсва очи от двете фигури, осветени от огъня, а пушекът се носеше на призрачни кълба около него. Замаяно дочу гласа на Сара, както и тези на Бартоломю, Естебан и останалите и осъзна, че идва помощ… за него, но не и за Ан и Том… никога вече за Ан и Том…

Проклинайки, Том най-накрая стигна до жена си и я блъсна обратно в пламъците. Ан се бореше като обезумяла с него със сила, която й вдъхваше страхът и телата им, преплетени в смъртоносна прегръдка, се олюляваха насам-натам, а те не обръщаха никакво внимание на това, което ставаше около тях. Задната половина на хамбара беше в пламъци; подпорите, които държаха плевнята, заплашително се клатеха, почти изпепелени от яростния огън. Даже и когато подът на плевнята се наклони зловещо, тъй като подпорите една след друга изчезваха в пламъците, Ан и Том останаха вкопчени в смъртоносна схватка, в която нито единият, нито другият успяваха да вземат превес. Внезапно плевнята се продъни в безмилостния ад отдолу с гръмогласен трясък и шум от разцепени дърва; във въздуха се извисиха огромни пламъци и във всички посоки се разхвърчаха искрящи въглени, а двете фигури изчезнаха.

Хипнотизиран от сцената пред себе си, Янси гледаше вцепенен към мястото, където бяха изчезнали Шелдрейкови и не долавяше звуците, които се разнасяха зад вратата на хамбара. Осъзна какво става чак когато вратата се разтресе от мощен удар отвън. Той едва успя да се претърколи настрани и вратата се отвори с трясък, а вътре нахлу хладен, животворен въздух. Замаян от удара по главата и от погълнатия дим, Янси не долавяше ясно какво става около него, но почти веднага до него долетя гласът на Сара — най-любимият звук на света — и той усети нежния й парфюм. А после множество силни, нетърпеливи ръце го понесоха навън, изтръгвайки го от смъртта и възвръщайки му живота — живот, който беше още по-ценен, тъй като до него бе Сара, долепила гърдите си до страната му и притиснала устни до челото му.