Любовта на Лайла

ДЕСЕТА ГЛАВА

Жената беше на преклонна възраст. Крехка като спаружена трева, тя седеше в сянката на чепатия бряст. На хвърлей от нея имаше леха теменужки, които се препичаха на слънчицето и флиртуваха с жужащите пчели. Хората, живеещи в старческия дом „Медисън“, често се разхождаха по криволичещите, покрити с плочник пътеки през моравите. Някои бяха в инвалидни колички, тикани от роднини или от персонала на дома, други вървяха по двойки или сами — стъпваха плахо като всички възрастни.

Пееха птици. Жената се заслуша, кимна и продължи да върти куката и конеца в пръстите си, които отказваха да се предадат на артрита. Бе облечена в яркорозов панталон и памучна блуза, която й беше подарък от един от правнуците. Открай време обичаше ярките цветове. Някои неща не избледняват с възрастта.

С годините кожата й бе потъмняла и като стара карта бе набраздена с бръчки. Допреди две години бе живяла сама, беше се грижила за своята градина и си бе готвила. После падна лошо в кухнята, лежа безпомощна цели дванайсет часа и се убеди, че е време да промени нещата.

Бе вироглава и упорита и отказа на многобройните си роднини, поканили я да живее при тях. Беше й мъчно, че вече не може да се оправя сама вкъщи, но за нищо на света нямаше да обременява другите. Имаше пари и можеше да си позволи място, където да се чувства като у дома и да получава добри медицински грижи. В старческия дом „Медисън“ си имаше самостоятелна стая. Вярно, вече бе отминало времето, когато можеше да се грижи за своята градинка, ала и тук имаше цветя, на които да се радва.

Тук, в старческия дом, можеше да си намери компания или да се усамоти в стаята си. Мили Тобаяс бе на мнение, че на деветдесет и осем години си бе извоювала правото да избира.

Радваше се, че са й дошли гости. Денят бе започнал добре. Беше се събудила, общо взето, бодра, ако не се смятаха обичайните болежки. Ставите я присвиваха, значи щеше да вали. Е, нищо, каза си тя. Тъкмо ще напои цветята.

Пръстите й работеха, но тя рядко ги поглеждаше. И сами си знаеха какво да правят с куката и конеца. Затова пък Мили не изпускаше от поглед пътеката — недовиждаше и затова носеше очила с дебели цветни стъкла. Съгледа двамата си посетители — снажният млад мъж с буйна тъмна коса и стройното момиче в лятна рокля и с коса с цвят на октомврийска шума. Вървяха към нея, хванати за ръце. Мили имаше слабост към младите влюбени и реши, че двамата са хубави като на картинка.

Продължаваше да мърда пръсти, когато двамата дойдоха по пътеката при нея под сянката.

— Вие ли сте госпожа Тобаяс?

Възрастната жена се взря в Макс и видя сериозни сини очи и свенлива усмивка.

— Да — потвърди тя. — А вие сте доктор Куотърмейн, нали? — попита жената с дрезгав глас. — Напоследък докторите се дипломират младички.

— Да, госпожо. А това е Лайла Калхун.

Мили реши, че младата жена пред нея не е от срамежливите, ала не й стана неприятно, когато тя приседна на тревата до нея и започна да се любува на плетката.

— Красиво е — отбеляза Лайла и докосна с пръст тъничката синя нишка. — Какво плетете?

— Каквото излезе. А вие сте от острова.

— Да, родена съм там. — Мили въздъхна едва чуто. — Не съм ходила на острова цели трийсет години. Не исках да живея там, след като изгубих моя Том, но и досега ми липсва шумът на морето.

— Дълго ли бяхте женени?

— Петдесет години. Добре си живеехме. Родиха ни се осем деца, отгледахме ги всичките. Сега имам двайсет и трима внуци, петнайсет правнуци и седем праправнуци — засмя се бабката пресипнало. — Понякога изпитвам чувството, че съм сътворила този стар свят. Извади си ръцете от джобовете, момче! — каза жената на Макс. — И ела да седнеш тук, че ме заболя вратът да гледам нагоре. — Тя изчака той да се настани на тревата. — Това твоята изгора ли е? — попита го старицата.

— Ами…

— Кажи де, какво толкова умуваш! — настоя Мили и се усмихна така, че се видяха изкуствените й зъби. — Да или не?

Лайла също му се усмихна развеселено и лениво. Макс въздъхна притеснено.

— Би могло да се каже и така.

— Виж го ти колко нерешителен бил — рече старицата на Лайла и й намигна. — Ала не е болка за умиране. Приличаш на нея.

— На кого?

— Как на кого, на Бианка Калхун. Нали за това сте дошли — да поговорим за нея?

Лайла сложи длан върху ръката на Мили. Кожата й бе тъничка като пергаментова хартия.

— Помните ли я?

— И още как! Беше жена за чудо и приказ. Красива, с добро и щедро сърце. Даваше мило и драго за децата си. Повечето богати жени, които идваха да летуват на острова, зарязваха децата си с бавачките и гувернантките, без да им мигне окото, а госпожа Калхун сама си се грижеше за тях. Непрекъснато ги водеше на разходка, играеше си с тях в детската стая. Всяка вечер сама ги слагаше да си легнат. Беше добра майка, а не знам да има по-голяма похвала за една жена.

Мили кимна и се ентусиазира още повече, когато видя, че Макс си води бележки.

— Работих там три лета — през 1912,1913 и 1914 година.

С парадоксалната яснота, присъща само на възрастните, помнеше всичко до най-малките подробности.

— Нали нямате нищо против? — попита Макс и извади малък касетофон. — Така по-добре ще запомним всичко, което ще ни разкажете.

— Нямам, разбира се — отвърна старицата — всъщност й стана неописуемо приятно. Почувства се едва ли не участничка в телевизионно предаване. Намести се на стола, без да оставя плетката. — Още ли живееш в Замъка? — обърна се възрастната жена към Лайла.

— Да, цялото семейство живеем там.

— Божичко, колко пъти съм се качвала и съм слизала по тези стълби! Господарят не обичаше да използваме главното стълбище, но когато го нямаше в къщата, слизах царствено и си представях, че съм господарката. Запретвах поли и вирвах нос. О, в онези дни хващах око, имах и доста ухажори. Флиртувах с един от градинарите. Казваше се Джоузеф. Ала го правех колкото Том да ревнува и да поускори нещата. — Старицата въздъхна, оборена от спомените. — Никога, и преди, и след това, не съм виждала такава къща. Мале, какви мебели, какви картини, какъв кристал! Веднъж в седмицата миехме всички прозорци с оцет, та да блестят като диаманти. А господарката обичаше навсякъде да има свежи цветя. Береше рози и божури от градината, понякога правеше букети и от диви орхидеи и обички.

— Какво можете да ни разкажете за лятото, когато е починала? — подкани я Макс.

— Онова лято тя често се качваше в стаята в кулата, гледаше от прозореца скалите или пишеше в една тетрадка.

— Тетрадка ли? — ахна Лайла. — Искате да кажете, че си е водила дневник?

— Според мен, да. Виждала съм я да пише, когато се качвах горе да й занеса чай. Винаги ми благодареше. И ми говореше на малко име. „Благодаря ти, Мили — ще рече и ще добави: — Какъв прекрасен ден, нали?“ Или: „Ама защо се качваш, Мили, не беше нужно. Как е твоят млад приятел?“ Беше много мила и внимателна — поясни старицата и присви устни. — А колкото до господаря, не обелваше и дума. Изобщо не ни забелязваше, сякаш сме дървета.

— Значи не ви е бил симпатичен — вметна Макс.

— Не ми беше работа аз да казвам дали е симпатичен или не, но да ви призная, не съм срещала през дългия си живот по-коравосърдечен и студен човек. Ние с другите момичета понякога го одумвахме. Защо такава хубава и добра жена се бе омъжила за човек като него? Понякога си мислех, че е заради парите. Божичко, какви само рокли имаше, какви накити! И на какви празненства ходеше! Ала не беше щастлива. В очите й се четеше тъга. Вечер излизаха с господаря или пък посрещаха гости в къщата. Доста често той ходеше някъде и сам — по работа или при разни политици, и не обръщаше внимание на жена си, още по-малко пък на децата. Въпреки че обичаше момчето, най-голямото момче.

— Итън — поясни Лайла. — Моят дядо.

— Беше чудно хубаво детенце. И доста палаво. Дай му да се пързаля надолу по парапетите или да играе в прахоляка. Господарката не го хокаше, задето се цапа, но наближеше ли време да си дойде господарят, го караше да се мие и да си облича чисти дрешки. Ада този Фъргюс Калхун не беше цвете за мирисане. Нищо чудно, че клетата жена бе потърсила другаде малко нежност.

Лайла стисна ръката на Макс.

— Значи сте знаели, че се среща с друг…

— В задълженията ми влизаше да чистя стаята в кулата. Често се случваше да погледна през прозореца и да видя как господарката тича към скалите. Там се срещаше с един мъж. Знаех, че е омъжена жена, но не ми беше работа да я съдя — тогава или сега. Върнеше ли се от среща с него, направо грееше от щастие. Поне за малко.

— Знаете ли кой е бил този мъж? — попита я Макс.

— А, не. Май беше художник, защото понякога съм го виждала пред статив. Ала не съм подпитвала, не съм споделяла и с никого какво съм видяла. Това бе тайната на господарката. Тя заслужаваше да си има своя тайна. — Почувствала умора в китките, Мили остави плетката и отпусна длани върху скута си. — В деня преди да умре, донесе вкъщи на децата малко кученце, помияр. Била го намерила на скалите. Божичко, каква олелия настана!

Децата направо се влюбиха в кутрето. Господарката помоли един от градинарите да напълни корито с вода в задния двор и заедно с децата изкъпа кученцето. Те се смееха, кутрето скимтеше. Господарката си съсипа една от хубавите всекидневни рокли. После помогнах на бавачката да измие децата. Това бе последният път, когато ги видях щастливи. — Мили замълча, за да си спомни още подробности, и загледа как около теменужките танцуват две пеперуди. — А щом се прибра господарят, се скараха ужасно. Никога дотогава не бях чувала господарката да повишава глас. Те бяха в салона, аз — в коридора. Чух всичко до последната дума. Господарят не искаше и да чуе кученцето да остане в къщата. Децата, разбира се, заплакаха, обаче той не им обърна никакво внимание и нареди на господарката да каже на някой слуга да убие кутрето.

— Но защо? — попита просълзена Лайла.

— Ами защото било бездомно и не било породисто. Момиченцето му възрази, ала нали си бе съвсем мъничко, клетото, господарят изобщо не го забеляза. Помислих, че ще го удари — така ми се стори от тона му, — но господарката каза на децата да вземат кученцето и да идат при бавачката. После стана още по-страшно. Господарката бе много ядосана. Дотогава не ми бе минавало през ума, че има такъв твърд характер, ала ето че се опълчи срещу мъжа си. Господарят й наговори какви ли не ужасии, не е за разправяне! Накрая рече, че отивал за няколко дни в Бостън и когато се върнел, кученцето да го нямало, а младата господарка да си знаела мястото. Щом излезе от салона, лицето му… Божичко, никога няма да го забравя! Приличаше на луд, а когато надзърнах в салона, видях, че господарката е пребледняла като призрак, седеше на един стол и притискаше длани към врата си. На следващата нощ вече беше мъртва.

Известно време Макс мълча. Лайла се бе извърнала, очите й бяха пълни със сълзи.

— Чували ли сте, госпожо Тобаяс, че Бианка е смятала да напусне мъжа си?

— След това чух нещо такова. Господарят уволни бавачката, макар че онези малки клети същества бяха смазани от мъка. Тя — казваше се Мери Бийлс — обичаше децата като свои, обичаше и господарката. Срещнах я в селото в деня, когато трябваше да откарат господарката в Ню Йорк, където щяха да я погребат. Та бавачката ми каза, че господарката за нищо на света не би посегнала на живота си, не би причинила такава мъка на своите деца. Според нея било злополука. И пак тогава ми каза, че господарката е смятала да замине и вече е стигнала до убеждението, че не иска да остане с господаря. Искала да вземе и децата. Мери Бийлс сподели, че щяла да замине за Ню Йорк и да остане с децата, каквото и да говорел господин Калхун. След време научих, че той отново я бил взел на работа.

— Виждали ли сте някога изумрудите на Калхунови, госпожо Тобаяс? — попита Макс.

— Виждала съм ги, разбира се. Зърнеш ли ги веднъж, до гроб ще ги помниш. Когато си ги слагаше, господарката бе същинска царица. Изчезнаха в нощта, когато почина. — По устните й заигра едва доловима усмивка. — Знам легендата, момче. Може да се каже, че съм я изживяла.

Лайла бе преглътнала сълзите и отново извърна очи към старицата.

— Имате ли представа какво е станало с тях? — попита я тя.

— За едно съм сигурна — Фъргюс Калхун за нищо на света не би ги хвърлил в морето. Беше голям скъперник, цепеше косъма на две, бе от хората, които няма да хвърлят в някое езерце дори цент за късмет. Ако господарката наистина бе решила да го остави, сигурно щеше да вземе изумрудите със себе си. Но за беда той се върна.

Макс сбърчи учудено чело:

— Върнал се е?

— Точно така, прибра се следобеда, преди господарката да умре. Тъкмо затова е скрила изумрудите. Ала клетата, така и не успя да се махне, да отведе със себе си и децата.

— Къде? — прошепна Лайла. — Къде би могла да скрие огърлицата?

— Някъде в онази къща, но знае ли човек точно къде! — възкликна Мили. — Върнах се, за да помогна да опаковаме нещата й. Всички до един плачехме. Увихме прелестните й рокли в тънка хартия и ги заключихме в една ракла. Наредиха ни да почистим стаята й, да махнем дори гребените и парфюма. Господарят искаше да не остане нищо, ама нищичко, което да му напомня за нея. Никога повече не видях изумрудите.

— А дневника? — попита Макс и изчака Мили да помисли, издала напред устни. — Намерихте ли в нейната стая дневника?

— Не — отвърна старицата и поклати бавно глава. — Нямаше дневник.

— А хартията за писма, някакви картички?

— В чекмеджето на писалището бяха хартията за писма с нейното име и бележничето, където господарката си записваше какви срещи и ангажименти има, ала не съм виждала дневник. Изнесохме всичко, не остана дори един-едничък фуркет. През лятото на следващата година господарят се върна. Държеше стаята на господарката заключена, нищо в къщата не напомняше за нея. Имаше нейни снимки и един неин портрет, но после изчезнаха и те. Децата почти не се усмихваха. Веднъж заварих момченцето да стои пред стаята на майка си и да гледа вторачено вратата. Напуснах преди края на лятото. Не издържах повече да работя в тази къща, за такъв господар. Бе станал още по-студен и коравосърдечен. Започна да се качва в стаята в кулата и да стои там с часове. Същото лято се омъжих за Том и не се върнах повече в Замъка.

Малко по-късно Лайла излезе на тесния балкон в хотелската стая. Видя долу дългия син правоъгълник на плувния басейн и чу смеха на хората, които се плискаха във водата и се радваха на летния ден.

Ала мислите й бяха далеч от прежулящото лятно слънце, от виковете и надиплената от вятъра вода. Те я връщаха осемдесет години назад, когато жените са носели дълги прелестни рокли и са записвали в личните си дневници своите блянове.

Макс също излезе на балкона, застана тихо зад нея и я прегърна през кръста, а тя успокоена се облегна на него.

— Винаги съм знаела, че е била нещастна — рече Лайла. — Усещах го. Както усещам и че е била безнадеждно влюбена. Но и през ум не ми е минавало, че е била уплашена. Виж, това не го долових.

— Било е много отдавна, Лайла — възрази той и я целуна по косата. — А и госпожа Тобаяс може би преувеличава. Не забравяй, че когато се е разиграло всичко това, е била младичко момиче с богато въображение и изострена чувствителност.

Тя се извърна и се загледа спокойно в очите му.

— Едва ли самият ти си вярваш.

— Сигурно е така — съгласи се Макс и прокара по бузата си кокалчетата на пръстите й. — Ала няма как да променим онова, което се е случило. Сега вече не можем да й помогнем.

— Как така да не можем! — възкликна Лайла. — Можем, и още как! Като намерим огърлицата и дневника. Сигурно си е записвала в него всичките си чувства. Всичките си желания, копнежи, страхове. Надали го е оставила на място, където Фъргюс ще го намери. Ако е скрила изумрудите, значи е скрила и дневника.

— И ние ще ги намерим. Ако се вярва на госпожа Тобаяс, Фъргюс се е върнал по-рано, отколкото е очаквала Бианка. Не е имала възможност да изнесе изумрудите от къщата. Те са още там и е само въпрос на време да ги намерим.

— Но…

Макс поклати глава и обхвана лицето й с длани.

— Нали самата ти твърдиш, че човек трябва да се осланя на чувствата си? Помисли само! Трент идва в Замъка и се влюбва в Катрин. Решава да ремонтира част от къщата и да я превърне в хотел, и ето че на повърхността излиза старото предание за изумрудите. Чрез вестниците всички научават за тях и Ливингстън, или Кофийлд, или както там му е името, решава на всяка цена да сложи ръка върху огърлицата. Започва да ухажва Аманда, тя обаче вече е влюбена в Слоун, който също е там заради къщата. Кофийлд започва да нервничи и открадва част от архива на семейството. Така на сцената се появявам и аз. Ти ме вадиш от водата и ме отвеждаш в къщата. Оттогава бележим доста голям напредък. Успяхме да намерим снимка на изумрудите. Издирихме и жена, която е познавала Бианка и която потвърди, че огърлицата е в къщата. Всичко, всяка стъпка е свързана. Нима смяташ, че щяхме да стигнем толкова далеч, ако не ни беше писано да намерим изумрудите?

Тя го погледна по-ведро и обви пръсти около китките му.

— Действаш ми много добре, професоре. Точно сега имах нужда точно от това — от малко логика, която да ми вдъхне оптимизъм.

— В такъв случай ето ти още малко логика. Според мен сега трябва да се опитаме да разберем кой всъщност е художникът.

— Кристиан ли? И как?

— Остави на мен.

— Както кажеш — рече Лайла и отпусна глава върху рамото му, за да е по-близо до него. — Има още нещо. Ти може би ще отсъдиш, че то няма нищо общо, ала аз непрекъснато си мисля за него.

— За какво?

— Преди месец-два Трент излязъл да се разхожда на скалите. И намерил Фред. Така и не разбрахме какво е търсел там сам самичък. Покрай тази случка се сетих за кученцето, което Бианка е занесла на децата си и за което ден преди да умре се е скарала с Фъргюс. Питам се какво ли е станало с това куче, Макс — въздъхна тежко тя. — Освен това си мисля за децата на Бианка. Трудно е да си представиш дядо си като малко момченце. А и не го познавам, родила съм се вече след като е починал. Но го виждам как стои пред вратата на майка си, смазан от мъка. Сърцето ми се къса.

— Не говори така — рече Макс и я притисна до себе си. — По-добре си мисли, че Бианка е била поне малко щастлива със своя художник. Не си ли я представяш как е тичала към скалите, за да открадне час-два на слънчице, или бърза към прикътано място, където са могли да бъдат само двамата?

— Да, представям си я — потвърди Лайла и го целуна лекичко по врата. — Може би тъкмо заради това обичам толкова да седя в стаята на кулата. Бианка е познала там не само нещастие, била е и радостна, особено когато си е мислела за него.

— И ако има някаква справедливост, сега те са заедно. Тя изви глава, за да го погледне.

— Точно така, действаш ми ужасно добре. Защо не се възползваме от басейна долу? Иска ми се да поплувам с теб не само когато това е въпрос на живот и смърт.

Той я целуна по челото.

— Дадено!

Лайла всъщност не плуваше, а се носеше по водата. Макс за пръв път виждаше човек, който направо спеше върху водата — отпуснала тяло, тя лежеше на повърхността. Бе по изрязан бански в две части с десен, имитираш леопардова кожа, от който кръвта на Макс, пък и на всички други мъже в радиус от сто метра, направо кипваше. Лайла се крепеше над водата, като пляскаше леко с ръце. От време на време преминаваше лениво на бруст, а косата й плаваше около нея. Случваше се и да се пресегне и да прегърне Макс през врата, разчитайки на него да я крепи на повърхността.

После го целуваше с хладни мокри устни и олекнало като водата наоколо тяло.

— Време е да подремна — му каза по едно време и след като го остави в басейна, отиде да се излегне на шезлонга под чадъра.

Когато се събуди, сенките се бяха издължили и само неколцина ненаситни летовници продължаваха да се плацикат във водата. Огледа се, ала не видя Макс. Беше малко разочарована, че не бе останал с нея. Сгъна хавлиената кърпа и отиде да го потърси в хотела.

Стаята беше празна, но той й бе оставил върху леглото листче, на което бе написал с четливия си почерк: „Излязох по работа. Връщам се след малко.“

Тя сви рамене, настрои радиото на станция с класическа музика и влезе в банята да полежи в топлата вода на ваната.

Освежена, се избърса с хавлиената кърпа и се зае да маже тялото си с крем. Искаше й се тази вечер да намерят с Макс някое уютно ресторантче със сумрачни сепарета и приятна музика и да пият охладено пенливо вино, докато свещите на масата се стопят.

После, след като се приберат, ще дръпнат пердетата на балконските прозорци и ще се затворят като в пашкул. Той ще я целува навсякъде, по онзи опияняващ начин, който довежда и двамата едва ли не до лудост. Лайла взе шишенцето с парфюма и си сложи малко върху омекналата от крема кожа. Ще се любят бавно или трескаво, нежно или отчаяно, докато заспят прегърнати.

Няма да мислят за Бианка и за нейната трагедия, за изумрудите и крадците. Тази вечер ще мислят само за тях двамата.

Както си мечтаеше за Макс, излезе от банята и отиде в спалнята.

Той я чакаше. Сякаш бе стоял там и я бе чакал цял живот. Тя спря, та очите й да свикнат със свещите, които Макс бе запалил, и влажната й коса проблесна на нежния им светлик. Помещението се изпълни с уханието й, което — загадъчно, прелъстително, се сля с миризмата на букетчето фрезии, които й бе купил.

И той като нея си бе представил една съвършена вечер и се бе постарал да направи така, че тя да се сбъдне.

По радиото още свиреше нежна, романтична музика. На масата пред отворената врата на балкона светеха две дълги бели свещи. Във високите бокали с формата на лалета се пенеше току-що налято шампанско. Слънцето залязваше, снишаваше се по небето досущ алено кълбо, кървящо на фона на все по-наситената синева.

— Реших да хапнем тук — рече Макс и й протегна ръка.

— Макс! — възкликна Лайла, задавена от надигналите се чувства. — Знаех си от самото начало — допълни тя и сплете пръсти с неговите. — Ти си поет.

— Искам да бъдем само двамата — прошепна той, после взе едно стръкче от нежните фрезии и го затъкна в косите й. — Надявам се да нямаш нищо против.

— Не, разбира се — отвърна Лайла и въздъхна сподавено, защото Макс долепи устни до дланта й.

Вдигна чашите и й подаде едната.

— В ресторантите винаги е пълно с хора.

— И е много шумно — съгласи се тя, докосвайки чашата си до неговата.

— И някой може да възроптае, че те целувам, вместо да си ям ордьовъра.

Лайла отпи от шампанското, без да сваля очи от него.

— Няма да съм аз.

Той прокара пръст по врата й, сетне вдигна брадичката й, за да я целуне по устните.

— Хайде да опитаме вечерята — подкани я след малко.

Седнаха един до друг, за да гледат как залязва слънцето и да си дават един на друг малки късчета омар, залят с разтопено прясно масло. Тя отпи от шампанското, опияняващо и уханно като дъха му.

От радиоапарата се разнасяше прелюдия на Шопен, а Макс целуна Лайла по рамото и пак я замилва по вратлето.

— Когато те видях първия път — призна той, както й да пъхаше между устните парченце омар, — си помислих, че си сирена. И онази, първата нощ те сънувах — допълни Макс и потърка устни о нейните. — Оттогава те сънувам непрекъснато.

— Аз пък, седя ли в кулата, си мисля за теб точно както навремето Бианка сигурно си е мислела за Кристиан. Как мислиш, дали са се любили?

— Кристиан едва ли е могъл да й устои. Тя въздъхна тъжно.

— Съмнявам се Бианка да е искала да се любят — отбеляза Лайла и без да сваля очи от неговите, започна да разкопчава копчетата на ризата му. — А сигурно е копнеела да усети милувката му, да бъде негова. — Пак въздъхна и прокара длани по гърдите му. — Ала предполагам, че когато са били заедно, само двамата, всичко друго е губело значение.

— Обзалагам се, че Кристиан е бил луд по нея — промълви Макс, а после я хвана за ръцете и я накара да се изправи. Отиде да дръпне завесите, за да останат само с музиката и светлината на свещите. — Мисълта за нея вероятно го е преследвала ден и нощ. Лицето й… — Пак прокара пръсти по страните на Лайла, по извивката на брадичката й и надолу по шията. — Виждал го е всеки път, когато е затварял очи. И миризмата й… — Той притисна устни до нейните. — Всеки път, когато си е поемал дъх, е усещал тази миризма, напомняща му какво блаженство е да я целува.

— А Бианка не е мигвала нощи наред и е копняла за една единствена милувка на Кристиан. — С разтуптяно сърце тя смъкна ризата от раменете му и потрепери, когато Макс се пресегна да развърже колана на халата й. — Спомняла си е как я е гледал, докато я е събличал.

— Но едва ли я е желал повече, отколкото аз тебе — пророни той и съблече халата й, който се свлече на пода. Притисна я в обятията си, притегли я към себе си и прошепна: — Нека ти покажа.

Свещите вече мъждукаха. През пролуката между пердетата се процеждаше тъничък сноп лунна светлина. Музиката се сливаше със страстта и с уханието на нежните цветя.

Прошепнати обещания. Отчаяни отговори. Тих гърлен смях, сподавен стон. Търпеливост, сетне необуздана страст, нежност, прераснала в лудост. Двамата бяха неуморни и ненаситни в тъмната нощ. И най-лекият допир отприщваше неудържима тръпка. Лайла и Макс се бяха вкопчили един в друг с щедра любов, с неудържима страст.

Тъкмо решаваха, че ги е оборила умора и вече са задоволени, и отново и отново се извръщаха един към друг, възбуждаха се и търсеха удовлетворение, притискаха се като обезумели и се милваха, докато свещите угаснаха и в стаята пропълзя сивкавият светлик на новия ден.