Любовта на Лайла

СЕДМА ГЛАВА

— Какво си се заровил в тези бумаги? — тросна се Хокинс и започна да снове из слънчевата стая в къщата, която бяха взели под наем.

Никога не се бе славил като търпелив човек и предпочиташе да използва по-скоро юмруците си или оръжие, отколкото своя мозък. Неговият съучастник, сега подвизаващ се под името Робърт Маршал, седеше зад дъбовото писалище и старателно преглеждаше документите, които преди месец бе откраднал от Замъка. Бе боядисал косата си кестенява, за да не бие на очи, беше си пуснал и брада и мустаци, също кестеняви.

Ако Максуел Куотърмейн го видеше отнякъде, щеше да го нарече Елис Кофийлд. Под каквито и имена да се прикриваше, както и да се дегизираше, той пак си оставаше безскрупулен крадец, насочил цялото си внимание към изумрудите на Калхунови.

— Доста усилия хвърлих, докато се добера до тези документи — отбеляза меко Кофийлд. — След като изтървахме професора, се налага сам да разчета архива. Просто ще ни отнеме малко повечко време.

— Цялата работа вони — сопна се Хокинс и загледа през прозореца кичестите дървета пред къщата.

Беше сгушена зад трепетликова горичка, откъм която подухваше свеж ветрец. Прозорците на кабинета бяха отворени и в стаята проникваше уханието на борове и на диви цветя. Но единственото, което долавяше Хокинс, бе собственото му раздразнение. Настроението му не се подобряваше и от проблясващата яркосиня вода на залива. Бе лежал доста дълго по затворите, за да стои залостен в някаква си къща, колкото и красива да бе местността наоколо.

Изпука с пръсти и обърна гръб на приказната гледка.

— Сигурно ще киснем тук няколко седмици.

— Научи се да се наслаждаваш на изгледа. И да се чувстваш добре в затворени помещения — отбеляза Кофийлд.

Дразнеше се от припряността на Хокинс, ала волю-неволю бе принуден да го търпи. Засега той му трябваше. А след като намереха изумрудите… Е, тогава вече щеше да е по-различно.

— Лично аз предпочитам къщата пред яхтата, когато става дума за дълги периоди от време. А и не бе никак лесно и евтино да намеря подходяща вила в другия край на залива.

— Това е друго — отвърна Хокинс и извади цигара. — Здравата се охарчихме заради някаква си купчина стари листчета.

— Уверявам те, ще си покрием разходите стократно, веднъж да се доберем до изумрудите.

— Ако те изобщо съществуват.

— Съществуват, и още как! — кимна Кофийлд и махна подразнено с ръка, за да разсее цигарения дим. — Съществуват, разбира се. До края на лятото ще бъдат в ръцете ми. — Той вдигна длани, старателно поддържани, бели, издаващи интелект, сякаш си представяше как зелените камъни блещукат върху тях. — Изумрудите ще бъдат мои.

— Наши — поправи го Хокинс. Кофийлд вдигна очи и се засмя.

— Да, де, наши.

— След вечеря Макс отново се върна към списъците.

Каза си, че трябва да прояви отговорност и да свърши каквото се очаква от него. Всъщност искаше малко да се откъсне от Лайла. Изобщо не се заблуждаваше, че изпитва към нея само желание, онази първична биологическа реакция, която могат да отприщят и лице върху екрана на телевизора или глас по радиото.

Отношението му към нея не бе еднозначно и той не можеше да превъзмогне толкова лесно чувствата си към нея, които от ден на ден ставаха все по-заплетени, по-неуравновесени и неуправляеми. Беше му трудно да се пребори с желанието, обхващащо го още щом я зърнеше, а напоследък към него се прибавяха и мечти — нереалистични, глупашки и невъзможни.

Изобщо не се бе замислял дали някога няма да се влюби, и през ум не му бе минавало да се жени и да има семейство. Работата му бе предостатъчна, тя запълваше чудесно всички празноти. Обичаше жените и макар да не бе донжуанът на университета „Корнел“, бе имал няколко приятни връзки. Но въпреки това никога не бе усещал изгаряща потребност да хукне към олтара и да се запретне да строи дом.

Ергенлъкът го удовлетворяваше напълно и замислеше ли се за бъдещето, Макс си казваше, че сигурно ще стане някой сухар, ще пропуши лула и ще си вземе хубаво куче, което да му прави компания.

Бе човек със скромни изисквания и живееше спокойно. Поне доскоро. Смяташе да помогне на Калхунови да намерят изумрудите и после да се върне отново към този спокоен живот. При това сам. Безспорно нещата никога вече нямаше да бъдат същите, ала той бе сигурен, че още преди да бяха задухали зимните хали, Лайла щеше да е забравила недодялания университетски преподавател.

Смяташе, че колкото по-бързо приключи с работата, с която се бе нагърбил по молба на Калхунови, толкова по-лесно щеше да му бъде да си тръгне. Събра листовете и реши, че е време да направи следващата стъпка към завършека на най-невероятното лято през своя живот.

Намери Аманда в нейната стая — тя също съставяше списъци, но за сватбата си, насрочена за след три седмици.

— Извинявай, че те прекъсвам.

— Няма нищо — отвърна Аманда, а после намести очилата и се усмихна. — Всичко вече е под контрол освен нервите ми. — Събра листовете на тесте и ги отмести върху наклонения плот на писалището. — Лично аз предпочитах да избягаме и да се венчаем тайно, ала леля Коко щеше да ме убие.

— Сигурно за една сватба е нужна доста голяма организация.

— Все едно разработваш широкомащабна офанзива. Или участваш в цирк — съгласи се Аманда през смях. — Трябва да мислиш за какво ли не, дори за фотографите, които ще направят цветните снимки, и за подредбата на цветята. Но вече натрупах опит. Организирах сватбата на Катрин, би трябвало да се справя и с моята. Само дето… — Тя свали очилата и започна да си играе с тях. — Цялата тази дандания ме плаши до смърт. Само за това мисля. Я ми кажи, Макс, за какво си мислиш ти, може би ще се поразсея.

— Работя върху този списък. Не знам доколко е пълен — добави той и сложи листа пред Аманда. — Имената на всички слуги, за които успях да открия някакви сведения и които са работили тук през лятото, когато е починала Бианка.

Аманда издаде устни и пак си сложи очилата. Почеркът на Макс бе четлив, имената бяха подредени в стройни колони.

— Толкова много хора! — учуди се тя.

— Да, ако се вярва на счетоводните книги, които прегледах. Реших, че вероятно ще успеем да издирим техните наследници, а при повечко късмет можем да намерим и хора от прислугата, които още са живи.

— Който е работил тогава в Замъка, би трябвало сега да е столетник.

— А, не е задължително — възрази Макс. — Повечето прислужници са били млади. Твърде възможно е да намерим някои от камериерките, градинарите и готвачките. — Забеляза, че Аманда почуква с молива по писалището, и сви рамене. — Знам, шансовете не са големи, ала…

— Напротив, струва си да опитаме — кимна Аманда, без да сваля очи от списъка. — Дори и да не намерим хора, работили навремето тук, някои от тях сто на сто са разказвали разни истории на децата си. Почти сигурно е, че част от прислужниците са били местни хора. — Тя вдигна поглед. — Добра работа си свършил, Макс.

— С удоволствие ще ти помогна да издириш някои от имената в списъка.

— Ще ти бъда много признателна. Няма да е никак лесно.

— Най-добър съм в издирванията.

— Искаш ли да разделим списъка на две и да започнем още утре? — попита Аманда, след като му стисна ръката. — Според мен главният готвач, икономът, лакеят, личната камериерка на Бианка и бавачката са дошли със семейството от Ню Йорк.

— Но прислугата и общите работници са били наемани тук.

— Точно така. Можем да разделим списъка по този признак, а после да сверим данните и да… — предложи Аманда, ала не се доизказа, защото през вратата за терасата влезе Слоун, понесъл бутилка шампанско и две чаши.

— Човек да не те остави сама и пет минути — веднага започваш да забавляваш в стаята си чужди мъже — засмя се той и остави шампанското. — Щели да сверяват данните. Работата явно е дебела.

— Дори не сме стигнали до азбучния ред — засмя се и Аманда.

— Както гледам, идвам точно навреме.

Слоун взе молива от ръката на Аманда и я дръпна да стане.

Макс реши, че е излишен. Аманда и Слоун вече се целуваха, съвсем забравили за него. Тръгна да излиза и им хвърли през рамо завистлив поглед. Двамата се усмихваха, без да казват нищо. Личеше си, че са наясно какво искат — да са заедно.

Върна се в стаята си и реши тази вечер да поработи върху бележките за своята книга. А ако набереше смелост, можеше да седне пред старата пишеща машина, която Коко му бе изнамерила отнякъде. Можеше да направи тази стъпка — тази голяма стъпка, и вместо да се готви, да започне да пише самия роман.

Погледна допотопния очукан ремингтън и усети как го присвива под лъжичката. Искаше му се да седне и да сложи пръсти върху клавишите, точно както влюбеният иска да прегърне обичана, желана жена. Изпитваше ужас да застане пред празния бял лист, сякаш му предстоеше да се изправи пред цял взвод войници с насочени към него пушки.

Започна да си втълпява, че просто трябва да се подготви. Реши, че трябва да подреди по-добре справочниците и да сложи бележките така, че да му е удобно да ги използва. Трябваше да нагласи и светлината.

Сети се за десетки дребни подробности, които трябваше да обмисли, преди да започне. Накрая като че ли всичко бе готово и той се настани пред пишещата машина.

Съзнаваше, че му предстои да се заеме с нещо, за което бе мечтал цял живот. Единственото, което му оставаше да стори, бе да напише първото изречение, после вече щеше да му потръгне.

Отпусна пръсти върху клавишите.

Всъщност откъде му бе хрумнало, че е в състояние да напише книга? Бе по силите му да се справи с дисертация или лекция. Беше учил точно за това. Но виж, с книгите, с романите, беше друго — човек нямаше как да се научи да пише белетристика — или го можеше, или не. За това се искаха въображение, остроумие и чувство за драматизъм. Да си представяш историята бе едно, да я изложиш върху хартията — съвсем друго.

Не беше ли глупаво да се заема с нещо, обречено на провал? Докато се подготвяше да започне книгата, не го дебнеха рискове и разочарования. Можеше да се готви години наред, без да се срамува. Ала започнеше ли истински да пише романа, вече нямаше да може да се крие зад бележките и справочниците. Провалеше ли се, щеше да се лиши дори от своята мечта.

Със свито сърце прокара пръсти по клавишите и започна да си измисля хиляди извинения, за да протака още. Най-сетне първото изречение се роди в мозъка му, изля се върху празния бял лист и Макс въздъхна дълбоко.

Три часа по-късно вече бе написал цели десет страници. Фабулата, въртяла се толкова дълго в главата му, сега приемаше форма и се избистряше в думите. Неговите думи! Онова, което бе написал, може би беше ужасно, но той не се притесняваше. Ето че пишеше и това му се струваше вълнуващо и невероятно. Изпитваше неописуема наслада от потракването на клавишите.

Смъкна ризата и обувките и пак се надвеси със свъсено чело над машината. Пръстите му препускаха по клавишите, сетне спираха, докато се мъчеше да формулира онова, което беше в главата му, и да го изложи върху хартия.

Точно така го завари и Лайла. Макс бе оставил вратата към терасата отворена, за да усеща ветреца, макар че отдавна бе престанал да го забелязва. В стаята бе тъмно, ако не се смяташе наклоненият лъч светлина от настолната лампа върху писалището. Лайла стоеше и го наблюдаваше, възбудена, че бе толкова погълнат от работата си и косата му бе паднала в очите.

Струваше й се съвсем естествено, че бе дошла при него. Чувстваше се безумно влюбена, как можеше да стои далеч от тук? Нямаше нищо лошо в това, да иска да прекара една нощ с Макс и да му засвидетелства любовта си по начин, който той ще разбере и ще приеме. Тя изпитваше потребност да му принадлежи, да изкове връзка, която да е важна и за двамата.

Не секс, а близост. Беше я усетила още в мига, когато Макс бе лежал полумъртъв върху камъчетата на плажа и бе протегнал ръка към нея. Още тогава между тях се бе зародила връзка, която Лайла нямаше как да отрече. А и вече не искаше — тъкмо затова бе станала от леглото си и бе дошла при него, водена от инстинкта толкова безпогрешно, както онази вечер, когато въпреки бурята бе слязла на плажа.

Именно тя трябваше да вземе решението и го знаеше. Колкото и силно да я желаеше, той нямаше да посегне към нещо, което не му предлагат. А дори и да му го предложеха, може би пак щеше да се колебае заради своите принципи. Виж, ако я обичаше… Ала Лайла реши да не мисли за това. И да не я обичаше, с времето щеше да я обикне. Чувствата й бяха прекалено дълбоки и силни, че да не намерят отклик.

Затова и щеше да направи първата стъпка — да го прелъсти.

Макс бе толкова съсредоточен, че дори и тя да бе извикала, пак нямаше да я забележи. Накрая обаче долови мириса й, донесен от повея на ветреца. Кръвта му се възпламени от желание още преди да бе вдигнал поглед и да я бе видял в рамката на вратата. Бялата роба се вееше около тялото й. Косата й бе разпиляна от вятъра. Небето зад нея приличаше на черно платно, от което сякаш току-що бе слязла — илюзия, превърнала се в реалност. Лайла му се усмихна и той усети как пръстите му застиват върху клавишите.

— Лайла!

— Присъни ми се сън… — Казваше му истината и това донякъде успокояваше изопнатите й нерви. — За теб и мен. Грееше луна. Почти усещах светлика й върху кожата си, докато не ме докосна ти. — Тя влезе в стаята и от движението коприната прошумоли тихичко, точно като плавно стичаща се вода. — После не чувствах нищо друго освен теб. Имаше и цветя, ухаеха едва доловимо, много сладостно. И славей, който зовеше напевно своята любима. Много хубав сън, Макс — допълни Лайла и спря при писалището. — После се събудих — сама.

Той бе сигурен, че след миг ще се взриви, ще остане без сили. Тя бе по-хубава от всяка фантазия, косите й се спускаха като горски пожар по раменете й, под тъничката развята коприна личеше източеното й тяло — прелестно и изкусително.

— Вече е късно — каза Макс дрезгаво и се покашля. — Не бива да идваш тук.

— Защо?

— Ами защото…

— Защото не е прилично ли? — подсказа му Лайла. — И безразсъдно? — Тя вдигна косата от челото си. — Опасно?

Той стана от стола и стисна облегалката.

— Да.

В очите й се четяха отколешни тайни.

— Но аз съм безразсъдна, Макс. А ти?

Точната дума бе „отчаян“. Копнееше да я докосне един-единствен път. Пръстите му върху облегалката на стола побеляха от напрежение.

— Ами уважението?

Лайла се усмихна много сърдечно и мило.

— Та аз те уважавам, Макс.

— Не, имах предвид… — поде той, ала спря насред изречението. Когато се усмихваше така, тя изглеждаше толкова прелестна, млада, крехка. — Решихме да бъдем приятели.

— Ние сме — изрече Лайла и без да сваля очи от него, вдигна ръка, за да приглади назад косата си.

Пръстените й проблеснаха на светлината на лампата.

— А това е…

— Нещо, което искаме и двамата — довърши тя вместо него.

Но когато пристъпи напред, Макс се дръпна рязко и преобърна стола. Лайла се засмя, ала не подигравателно, а нежно и щастливо.

— Изнервям ли те, Макс?

— Думата е твърде мека — отвърна той, като едвам си поемаше дъх. Гърлото му бе пресъхнало, ръцете му бяха отпуснати безпомощно. — Не искам, Лайла, да съсипваме онова, което е между нас. Бог ми е свидетел, не искам да ми разбиваш сърцето.

Тя се засмя и въпреки че също бе притеснена, усети лъч на надежда.

— А дали мога да го разбия?

— Знаеш, че можеш. Сигурно вече не помниш колко мъжки сърца си разбила.

Ето, пак се започва, помисли си Лайла, разтърсена от разочарование. Макс явно я възприемаше и винаги щеше да я възприема като нехайна сирена, примамваща мъжете колкото да им се наслади и после да ги зареже. Не искаше да проумее, че беше безумно влюбена в него, и то не от днес. Но тя нямаше да позволи това да я спре, а и не можеше да го направи. Тази вечер щеше да бъде с него. И знаеше, че бе права.

— Я ми кажи, професоре, мечтаеш ли си понякога за мен? — попита Лайла и пристъпи към него, а той отново се дръпна. Сега стояха в здрача зад светлината на лампата. — Случвало ли ти се е да лежиш в мрака и да се питаш дали ще ни бъде хубаво да сме заедно?

Макс бързо губеше почва под краката си. Съзнанието му бе изпълнено с нея и в него нямаше място за нищо друго освен за желанието.

— Знаеш, че го правя.

Още една крачка, и двамата се озоваха в пороя от лунна светлина, бяла и изкусителна като робата на Лайла.

— И когато си мечтаеш за това, къде сме?

— Това няма значение — отвърна той. Изпита непреодолимо желание да я докосне, пък било то само с връхчетата на пръстите, по косата. — Представям си, че сме сами.

— И сега сме сами — рече тя, сетне плъзна длани и обви с тях врата му. — Целуни ме, Макс. Както първия път, когато седяхме на огряната от слънцето трева. Той впи пръсти в гъстата й коса.

— Няма да се задоволим с това, Лайла. Вече не. Тя изви устни и ги допря до неговите.

— Просто ме целуни.

Макс се опитваше как ли не да не я притиска прекалено силно, да не впива устни в нейните. Знаеше, че е достатъчно силен, за да обуздае неудържимото си желание да я смаже в обятията си. Нямаше да я нарани. Зарече се да не го прави. И макар и слабо, се надяваше, че ще прекара тази нощ с нея и ще се събуди жив.

А Лайла си мислеше, че той е неописуемо мил. И нежен. Целувката бе още по-трогателна, понеже тя усещаше и у двамата трепета на сподавената страст. Сърцето й преливаше от любов. Когато устните им се раздалечиха, в очите й проблеснаха сълзи.

— Не искам всичко да приключи само с целувка — каза Лайла и отново допря устни до неговите. — Никой от двама ни не го иска.

— Така е.

— Люби ме, Макс! — пророни тя. Отстъпи назад и все така впила очи в него, развърза колана на робата. — Тази нощ искам да бъда с теб.

Робата се свлече на пода. Кожата й бе бяла и гладка като мрамор. Дългите й стройни нозе сякаш бяха изваяни от скулптор. Стоеше, обвита в лунния светлик, и чакаше.

Макс не бе виждал през живота си нищо по-съвършено, по-изискано и крехко. Най-неочаквано му се стори, че ръцете му са големи и недодялани, ноктите — груби. Докосна я, като едвам си поемаше дъх. Само плъзна пръсти по кожата й и се ужаси, че може да я одраска. Загледа като омагьосан как дланта му се движи по ръката й, по нежната извивка на раменете, как слиза внимателно, много внимателно надолу към свилено меката кожа на гърдите й.

Лайла почувства как нозете й се подкосяват. Никой не я бе докосвал така, с такава опияняваща нежност. Тя сякаш бе първата жена, която той виждаше, затова искаше да запомни лицето й, извивките на нейното тяло, по което плъзгаше връхчетата на пръстите си. Уж бе дошла да го прелъстява, а бе отпуснала безпомощно натежали ръце. И прелъстената беше тя. Отпусна назад глава, неволно оставила се във властта му. А Макс нямаше откъде да знае, че Лайла за пръв път в живота си капитулираше така безусловно пред мъж.

Не можеше да устои на тъничкото й, изваяно вратле. Притисна устни към него и замилва леко с длан зърната на гърдите й.

Тя усети как като светкавица я пронизва желание. Вцепенена от него, потрепери и извика името му.

Той се дръпна на мига и започна да се ругае.

— Извинявай… — Беше замаян от желание и тръсна глава да проясни мислите си. — Винаги съм си бил недодялан.

— Недодялан ли? — прошепна Лайла и със съзнание, замъглено от копнеж, се притисна към него и прокара устни по рамото му, по врата и надолу по гърдите. — Толкова ли не усещаш до какво състояние си ме докарал? Не спирай! — промълви тя и долепи устни до неговите. — Имам чувството, че ако спреш, ще умра.

На Макс му се струваше, че ще се строполи от вълнение. Лайла заплъзга ненаситно и припряно длани по тялото му. Устата й, Божичко, устата й бе топла и бърза и пронизваше кожата му с всяка задъхана целувка. Той не можеше да диша, не можеше да мисли. Беше в състояние единствено да чувства.

Опита се да си възвърне самообладанието, обърна лицето й към своето, успокои устните й и пак ги зацелува ненаситно. Да, усещаше колко възбудена е тя и това го учудваше. Лайла изстена сподавено и гърлено и се отпусна в обятията му. Тялото й сякаш се разтопи, сля се с неговото в пълно покорство и доверчивост. Макс я вдигна, а тя само въздъхна лениво от удоволствие.

Очите й бяха притворени. Той виждаше как зелените ириси проблясват под гъстите й мигли. Докато я носеше към леглото, се чувстваше едва ли не Херкулес. Положи я нежно, като я гледаше в лицето, върху завивките.

Стаята бе окъпана в лунна светлина, струяща през прозорците като течно сребро. Макс чуваше вятъра, въздишащ тихо в листака, и бумтенето на водата, разбиваща се о скалите в далечината. Усети миризмата на Лайла — загадъчна като на Ева. Тя протегна ръце към него и той ги пое. Замаян от романтичността на нощта, ги доближи до устните си, целуна кокалчетата, връхчетата на пръстите, дланите. Не сваляше очи от нея през цялото време, докато я хапеше лекичко и я възбуждаше с език. Чу я как диша по-учестено, видя как очите й се премрежват от наслада и объркване. Усети тътена на пулса й, когато допря устни до китката й.

Носеше й нещо, за което не бе подготвена. Пълна безпомощност. Дали се досещаше колко покорна му бе Лайла сега? Насладата, опияняваща и възтежка, се стичаше от върховете на пръстите към цялото й тяло. Макс плъзна устни надолу към свивката на лакътя й и тя застена сподавено от удоволствие.

Дори не съзнаваше, че се движи под него, че го приканва да вземе всичко, абсолютно всичко, каквото поиска. Когато устните му най-сетне се впиха в нейните, неговото име бе единствената дума, която Лайла бе в състояние да изрече.

Той се опитваше да обуздае своята ненаситност. Но как да се овладее, след като тялото й бе толкова топло и гъвкаво под неговото? Макс обаче не искаше да се оставя във властта на страстта. Тази нощ — а може би нямаше да има друга, щеше да устои. Искаше нещо повече от това припряно, трескаво сливане, за което копнееше плътта му. Искаше да усети шеметната наслада да опознае тялото й до последния сантиметър, да открие нейните тайни и слабости. С търпение щеше да запечата в съзнанието си как бе усещал допира й, пронизалата я тръпка, как я бе изпивал и я бе чувал да стене. Когато тя прокара длани по тялото му, той осъзна, че и Лайла се бе оставила не по-малко от него във властта на нощта.

Плъзна се бавно надолу по нея, пронизвайки плътта й с щедри целувки и нашепващи пръсти. С мъчителна търпеливост я милва дълго по гърдите, докато те набъбнаха болезнено от страст. Продължи надолу, все по-надолу и тя вкопчи пръсти в косата му, сетне ги разтвори. Сега вече Макс я чуваше как шепне тихо и го моли, как стене задъхано; продължи да я целува надолу по тялото и захапа лекичко бедрото й. Лайла усети дъха му по кожата си, извика и се дръпна рязко назад, залята от първата топла вълна. Загъна се обезумяла, а той неуморно продължи да я гали надолу по коленете.

Не можеше да й се насити. С всеки изминал миг я усещаше все по-мощно. Опияняваше се от насладата, докато напрежението не задумка в слепоочията му и кръвта му не кипна. Вкопчи се в ръцете й и съвсем полудя, когато тя отново достигна върха. Щом тялото й се отпусна изнемощяло, а дъхът й се превърна в ридание, Макс отново долепи устни до нейните.

На Лайла й идеше да го моли, ала не бе в състояние да пророни и дума. Раздираха я безброй чувства, които я лишаваха от сили, замайваха я и я караха да иска още и още. Ако той не я целуваше като обезумял, тя щеше да изкрещи от отчаяние.

Задъхана, смъкна припряно джинсите му — бе прекалено замаяна, за да разбере, че от ненаситните й пръсти Макс трепереше целият. Влажна плът се плъзна о влажна плът, когато двамата най-сетне свалиха панталона.

— Чакай! — изстена той дрезгаво и се замъчи да запази поне мъничко самообладание. — Погледни ме — помоли я и се вкопчи още по-силно в косите й, когато Лайла отвори очи. — Погледни ме! — повтори Макс. — Искам да запомниш.

Плъзна се и я облада, разтреперан от усилието да не бърза. Очите й бяха замъглени, но тя не ги извърна, когато двамата се задвижиха в еднакъв ритъм. А когато той я изпълни със себе си с такава съвършена красота, Лайла знаеше, че ще помни това до гроб.

Главата му бе отпусната между гърдите й и това й се стори съвсем естествено и прелестно. Тя се усмихна и замилва Макс по косата. Още го държеше за ръката, както в онзи шеметен миг, когато бяха достигнали заедно връхната точка. Лайла си мислеше в просъница какво ли ще е вечер след вечер да заспиват ей така, прегърнати.

Той усети как тя се отпуска под него с топло покорно тяло и кожа, още влажна от страстта. Пулсът й малко по малко се успокояваше. Макс си представи за миг, че това бе една от многото нощи, че Лайла щеше да му принадлежи по този сложен начин, по който жените принадлежат на мъжете.

Знаеше, че й бе доставил удоволствие, че за кратко бяха били свързани възможно най-силно. Сега обаче не знаеше какво да й каже, защото единственото, което искаше да промълви, бе, че я обичаше.

— За какво си мислиш? — прошепна тя. Той се отърси от унеса.

— Мозъкът ми още не работи.

Лайла се засмя тихичко, с обич. Размърда се и се намести така, че да го гледа в лицето.

— Тогава ще ти кажа за какво си мисля аз — рече тя и го целуна лениво и нежно. — Харесвам устните ти — добави и захапа лекичко долната. — И ръцете ти. Раменете, очите — изрече сетне и прокара върха на пръста си по гръбначния му стълб. — Всъщност сега не се сещам за нещо в теб, което да не ми харесва.

— Ще ти го напомня следващия път, когато решиш да се заяждаш с мен — рече Макс и приглади косата й назад — харесваше му да я гледа как се разпилява върху чаршафите. — Направо не мога да повярвам, че съм тук, с теб.

— Нима не усещаше още от самото начало, че ще стане така?

— Да, усещах — потвърди той и очерта с пръст устните й. — Ала си казвах: гладна кокошка просо сънува.

— Подценяваш се, професоре! — укори го Лайла и обсипа лицето му с леки лениви целувки. — Ти си красив мъж с великолепен ум и състрадателност, на която човек не може да устои — допълни тя и Макс видя по очите й, че не се шегува. — Беше красиво, когато ме люби тази нощ. Това бе най-красивото нещо, което ми се е случвало през живота.

Лайла видя, че този път той не бе смутен, а просто не й вярваше. Сега беше беззащитна, бе разголила душата си и точно затова едва ли имаше нещо, което да я обиди повече.

— Извинявай — рече тя и се дръпна. — Сигурно думите ми прозвучаха изтъркано.

— Лайла…

— Всичко е наред, не се безпокой — увери го тя и стисна устни, за да се овладее и гласът й отново да стане нехаен и ведър. — Излишно е да усложняваме нещата. — Седна в леглото и тръсна назад коса. — Ние, професоре, сме възрастни, зрели хора, няма защо да си погаждаме номера и да разиграваме театро. Приятно ни е заедно, и толкоз. Нали?

— Не съм съвсем сигурен.

— Не искаш ли да живеем ден за ден? Или ако предпочиташ, нощ за нощ? — засмя се Лайла и се наведе да го целуне. — А сега, след като се разбрахме, ще си вървя.

— Остани! — помоли Макс и успя да я хване за ръката, преди тя да бе станала от леглото. — Не си отивай. Никакви номера. Никакви усложнения — допълни той, взирайки се съсредоточено в нея. — Но остани с мен тази нощ.

Тя се усмихна.

— Ще те прелъстя още веднъж.

— Надявах се да ми кажеш точно това — засмя се и Макс и я притегли към себе си. — Искам да си с мен, когато се пукне денят.