Любовта на Лайла

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Макс не я изпускаше от очи. Бяха дали описанието в полицията, но не искаше да рискува. До вечерта научи за зоната, оставаща след отлива, едва ли не всичко, което човек можеше да узнае. Вече разпознаваше ирландския мъх от обикновените водорасли, макар и още да се въсеше, сетеше ли се за твърдението на Лайла, че от мъха ставал чуден сладолед — направо пръстите да си оближеш.

Ала така и не зърна Кофийлд.

Той бе споменал мимоходом на Лайла, че е на къмпинг в парка, затова пазачите претърсиха района педя по педя, но удариха на камък — от него нямаше ни вест, ни кост.

Никой не забеляза как мъжът с брадата ги наблюдаваше с бинокъл. Никой не забеляза и гнева, припламнал в очите му, когато той си даде сметка, че бе разкрит.

Лайла и Макс тръгнаха с колата към къщи. Тя разплете плитката си.

— Сега по-спокоен ли се чувстваш? — попита го.

— Не.

Лайла пъхна ръце под косата си, та вятърът да я вее на воля.

— Излишно е да се безпокоиш. Ала при всички положения беше мило от твоя страна.

— Това няма нищо общо с милото поведение.

— Още малко и ще си помисля, че си разочарован, задето не си влязъл в ръкопашен бой с този тип.

— Може и да съм разочарован.

— Искаш да си премериш силите с него, а? — засмя се тя, после се наведе и го захапа лекичко по ухото.

— Не ми е до шеги — изсумтя Макс. — Няма да се успокоя, докато той не се озове зад решетките.

Лайла се отпусна назад върху седалката.

— Ако има поне капчица здрав разум, ще се откаже и ще се махне оттук. Ето, ние живеем в къщата, а почти не сме отбелязали напредък.

— Не си права — възрази Макс. — Убедихме се, че изумрудите наистина съществуват. Видяхме ги на снимка. Открихме госпожа Тобаяс и тя ни даде сведения от първа ръка какво се е случило в деня, преди да умре Бианка. Разбрахме и кой е Кристиан.

— Моля? — възкликна Лайла и изправи гръб. — Кога сме разбрали за Кристиан?

Той се намръщи и извърна поглед към нея.

— Забравих да ти кажа. Не ме гледай така. Първо се изтърси леля ти, която вдигна цялата къща на бойна нога. После ти ми казваш за мъжа в парка. Съвсем ми изхвръкна от главата, че не съм ти разказал за Кристиан.

Тя си пое дълбоко въздух, за да запази самообладание и да не избухне.

— Защо тогава не ми кажеш сега?

— Вчера открих името му в библиотеката — започна Макс и й разправи от игла до конец на какво се бе натъкнал.

— Кристиан Брадфорд — повтори Лайла. — Звучи ми познато. Опитвам се да си спомням дали съм виждала някоя негова картина. Все пак е живял от време на време в селището, починал е тук, нищо чудно някой от местните хора да има негови творби.

— В колежа не си ли унила изобразително изкуство?

— Не съм учила нищо, освен когато ножът опреше до кокала. И аз се чудя как съм завършила. Колкото до изобразителното изкуство, за мен то открай време е най-вече хоби. А и откакто се помня, съм искала да стана естествоизпитателка.

— Никакви амбиции ли нямаш? — усмихна се той. — Ще си съсипеш доброто име.

— Е, чудо голямо! Ще го преживея някак — пошегува се и тя на свой ред. — Брадфорд, Брадфорд — повтори отново тя. — Готова съм да се закълна, че ми е познато. — Затвори очи, опитвайки се да си спомни, и ги отвори вече когато свърнаха по пътя за Замъка. — Точно така. Познавахме един Брадфорд. Израсна на острова. Холт, Холт Брадфорд. Мургав такъв, вечно замислен и нацупен. Беше няколко години по-голям, сега трябва да е на трийсет и една-две. Преди десетина години замина някъде, но ако не ме лъже паметта, някой спомена, че се е върнал. Има къща в селището. Божичко, Макс, ако Холт е внук на Кристиан, значи това е същата къща.

— Не се радвай предварително. Нека първо проверим.

— Щом толкова настояваш да следваме логиката, ще поговоря със Сузана. Тя го познаваше малко по-добре. Помня, че още първата седмица, след като взе шофьорска книжка, го бутна от мотоциклета.

— Не съм го бутала от мотоциклета — опроверга я сестра й и влезе във ваната, пълна с гореща разпенена вода. — Той сам си падна, защото не успя да завие. А аз бях в дясното платно и имах предимство.

— Ала го познаваш, нали? — попита Лайла и приседна на крайчеца на ваната. — Какво ни е известно за него?

— Има ужасен характер. Онзи път имах чувството, че ще ме убие на място. А ако беше носил каска, нямаше дори да се одраска.

— Питам те не какъв е по характер, а кои са майка му и баща му.

Сузана отвори очи. Не криеше отегчението си — банята бе единственото място, където можеше да намери спокойствие и да се усамоти. Сега дори тук бяха нахлули и й пречеха.

— Защо?

— Ще ти кажа после. Хайде, Сузи!

— Добре, чакай да помисля. Бяхме съученици, но той бе два-три класа по-голям от мен. Повечето момичета бяха влюбени в него, защото изглеждаше опасен. Майка му беше много мила жена.

— Помня я — прошепна Лайла. — Идвала е вкъщи, след като…

— Да, след като мама и тате бяха убити. Шиеше много хубаво. Мама имаше някои неща, шити от нея. Мисля, че още са някъде в къщата. А мъжът й ловеше омари. Изчезна безследно в морето още докато бяхме ученички. Наистина не помня нищо друго.

— Говорила ли си някога с него?

— С кого, с Холт ли? Всъщност не. Беше мълчалив, само стоеше и гледаше. След онази дребна злополука почти ме наруга. После замина някъде, май в Портланд. Знам, защото завчера госпожа Марсли дойде при мен да си купи корени пълзящи рози и отвори дума за него. Известно време е бил полицай, ала се случило нещо и той напуснал.

— Какво се е случило?

— Не знам. Госпожа Марсли е голяма клюкарка, отвори ли уста, гледам да не я слушам много-много. Май спомена, че сега Холт поправял лодки, нещо от този род.

— Никога ли не ти е говорил за семейството си?

— Защо ще ми говори точно за семейството си? А и ти какво си седнала да подпитваш за него?

— Защото фамилното име на Кристиан е Брадфорд и той е имал къща на острова.

— Виж ти! — възкликна Сузана и въздъхна. — Дали пък този път няма да ни провърви?

Лайла остави сестра си да се кисне във ваната и тръгна да търси Макс. Но тъкмо да влезе в стаята му, на пътя й се изпречи Коко.

— А, ето те и теб!

— Изглеждаш смазана, скъпа! — рече й Лайла и я целуна по бузата.

— То оставаше да не съм смазана! Тази жена… — изпъшка тежко Коко. — Всяка сутрин по двайсет минути правя йогистки упражнения, инак няма да издържа. Ще ми направиш ли една услуга? Занеси й това.

— Какво е то?

— Менюто за довечера — скръцна със зъби леля й. — Държи гостуването й тук да не се различава по нищо от нейните екскурзии с пътнически кораби.

— Дано не се наложи да се правим на юнги.

— Благодаря ти, миличка. А, Макс каза ли ти новината?

— Какво? А, да, каза ми я, макар и със закъснение.

— Взе ли решение? Знам, едва ли друг път ще му се отвори такава възможност, макар и да ми е ужасно мъчно, че си заминава толкова скоро.

— Заминава ли?

— Ако поеме поста, ще се наложи другата седмица да се върне в университета „Корнел“. Снощи смятах да му погледам на карти, ала заради леля Колин все не мога да се съсредоточа.

— Какъв пост, лельо Коко?

— Декан на историческия факултет — поясни по-възрастната жена и изгледа учудено Лайла. — Смятах, че ти е казал.

— Мислех си за нещо друго — отвърна племенницата, като се опитваше гласът й да звучи спокойно. — Значи заминава след няколко дни.

— Трябва да вземе решение — каза Коко и обхвана с длан брадичката на Лайла. — Всъщност трябва да решите заедно.

— Предпочел е този път да реши сам — възрази младата жена и се взря в менюто, но от избилите в очите й сълзи видя думите като през мъгла. — Наистина страхотна възможност, сигурно мечтае от години за нея.

— В живота ни се откриват какви ли не възможности, Лайла.

Тя само поклати глава.

— Не мога да му преча да направи нещо, за което е мечтал. Особено при положение че го обичам. Макс трябва да реши сам.

— Кой тук вдига такъв шум? — провикна се Колин и издумка с бастуна по пода.

— Иде ми да грабна този бастун и…

— Върви да си правиш йогата — препоръча й Лайла и се насили да се усмихне. — А аз ще се оправя с нея.

— Късмет!

— Ти, лелко! Не се ли чу как крещиш? — извика Лайла и нахълта като хала през вратата.

— А ти не почука.

— Не, не почуках. Менюто за тази вечер, госпожице Калхун. Надяваме се да го одобрите.

— Ах, ти, малка нахалнице. И ми се присмива! — схока я Колин, сетне грабна листа, ала пак погледна младата жена и се намръщи. — Какво ти е, моето момиче? Пребледняла си като платно.

— Бледата кожа е семейна черта. Идва от ирландските ни предци.

— Не, наша отличителна семейна черта са избухливостта и припряността — възрази старицата и си помисли, че и преди бе виждала такива очи — пълни с обида, объркани. Но по онова време бе съвсем мъничка и не бе разбирала света на големите. — Май имаш проблеми с твоята изгора.

— Откъде ти хрумна?

— Може и да съм стара мома, ала това не ми пречи да познавам мъжете. Навремето и аз съм се забавлявала.

— Каква хубава дума — „забавлявала“ — усмихна се Лайла, този път по-искрено. — Явно някои от нас са създадени именно за това — да се забавляват през целия си живот. Точно както има жени, които мъжете обичат, но никога не се влюбват в тях.

— Дрънкаш небивалици.

— Не, опитвам се да бъда реалистка. А това не ми е много присъщо.

— Реализмът не е добра утеха. Лайла вдигна вежди.

— Господи, май приличам на теб повече, отколкото предполагах. Каква ужасна мисъл!

На Колин й беше смешно, ала се сдържа.

— Махай се оттук! Покрай теб ме заболя глава. Ей, момиче — подметна старицата и Лайла спря на вратата, — всеки мъж, който надзърне в очите ти, заслужава или всичко, или нищо.

Лайла се засмя.

— Напълно права си, лелко!

Отиде в стаята на Макс, но него го нямаше. Още не бе решила дали сама да го попита какво възнамерява да прави, или да изчака да й каже той. Накрая си рече, че за добро или за зло, ще следва своите инстинкти. Вдигна разсеяно ризата, която Макс бе метнал в долния край на леглото — същата, която го бе накарала да си купи онзи първи път, когато бяха излезли заедно на пазар. И досега споменът за това пазаруване я разсмиваше. Тя остави ризата, прекоси стаята и отиде при писалището.

Беше отрупано с книги — дебели томове, посветени на Първата световна война, история на щата Мейн, научен труд за промишления преврат. Лайла вдигна учудена вежди, забелязала книга за модата от началото на века. Той бе взел от парка „Акейдия“ и брошура с подробна карта на целия остров.

В друга купчинка имаше книги за изобразително изкуство. Тя взе най-горната и я отгърна на мястото, отбелязано от Макс. Прочете името на Кристиан Брадфорд и също като Макс веднага усети тръпката на откривателството. Седна на стола пред пишещата машина и прочете два пъти кратката биография.

Очарована и развълнувана, остави томчето и се пресегна да вземе друго. И точно тогава забеляза старателно подредените на топче страници с текст, написан на машина. Реши, че Макс отново бе записал най-подробно нещо — помнеше колко старателно бе написал на машина онова, което им бе разказала Мили Тобаяс.

Заинтригувана, Лайла се намести по-удобно на стола и зачете нататък. Беше стигнала до средата на втората глава, когато в стаята влезе Макс. В душата й цареше такъв смут, че се наложи да напрегне цялата си воля, преди да заговори.

— Книгата. Започнал си своята книга.

— Да — потвърди той и пъхна ръце в джобовете си. — Досега съм те търсил.

— За Бианка е, нали? — попита тя и остави листа, който държеше. — Лора, това е Бианка.

— Донякъде.

Не бе в състояние да обясни как се чувстваше сега, след като бе прочела неговите думи — думи, избликнали по-скоро от сърцето му, отколкото от разума.

— Действието се развива тук, на острова — допълни Лайла.

— Стори ми се логично — потвърди Макс, ала не отиде при нея, дори не се усмихна — продължи да стои и да гледа притеснено.

— Извинявай — рече тя някак сковано и прекалено вежливо. — Не биваше да чета, без да те питам, но случайно зърнах страниците и не се сдържах.

— Не се притеснявай — сви той рамене, без да вади ръце от джобовете си. Стори му се, че написаното не и бе харесало. — Няма нищо.

— Защо не ми каза?

— Нямаше какво толкова да ти казвам. Написал съм само петдесетина страници, и то на чернова. Рекох си, че…

— Красиво е — каза Лайла и стана — правеше всичко възможно да не издава обидата си.

— Моля?

— Красиво е — повтори тя и усети как обидата бързо прераства в яд. — Поне това знаеш. Изчел си през живота си хиляди книги, все можеш да различиш доброто от лошото. А твое право е да не пожелаеш да споделиш с мен.

Макс поклати смаяно глава.

— Не че не съм…

— А какво тогава? Държиш на мен, когато става дума за леглото, ала явно не знача нищо за теб, когато взимаш най-важните решения в живота си.

— Не ставай смешна.

— Добре — тръсна глава Лайла, дала воля на гнева си. — Виж го ти него, била съм му смешна. Ами да, от известно време наистина май ставам за смях.

Сълзите, от които тя вече се давеше, го объркаха, но и го ядосаха.

— Хайде да седнем и да обсъдим нещата!

Ала Лайла се подчини на инстинктите си и бутна стола към него.

— Ето, седни! Но не виждам какво толкова ще обсъждаме. Започнал си книгата, ала не си сметнал за нужно да ми кажеш. Предложили са ти да станеш декан, но пак не споделяш с мен. Ти, професоре, си имаш свой живот, аз — мой. Всъщност така се разбрахме още от самото начало. Аз просто нямах късмет — влюбих се в теб.

— Защо не… — започна той и едва сега проумя последните й думи, които го зашеметиха. — Божичко, Лайла! — втурна се Макс към нея, ала тя дръпна ръцете си.

— Не ме докосвай! — каза Лайла толкова гневно, че той застина като попарен.

— Какво очакваш от мен?

— Нищо. И ако бе така от самото начало, сега нямаше да ми причиняваш такава мъка. Но това си е мой проблем. Всичко хубаво!

Макс я сграбчи за ръката, преди тя да бе стигнала до вратата.

— Нямаш право да ми говориш такива неща, да ми казваш, че ме обичаш, и после да си тръгваш.

— Ще правя това, което смятам за добре — отсече Лайла с леден поглед и дръпна ръката си. — Нямам какво повече да ти казвам, а и точно сега нямам желание да те слушам.

Тя си тръгна, прибра се в стаята си и се заключи вътре.

Няколко часа по-късно продължаваше да седи и да се проклина, задето се бе унизила и си бе изпуснала нервите. Бе постигнала само едно — бе притеснила и себе си, и Макс, и бе получила нетърпимо главоболие.

Беше му се нахвърлила и това бе грешка. Беше го притиснала до стената и това бе глупаво. Бе изгубила всяка надежда да го накара да се влюби в нея, защото бе поискала от него неща, които той не искаше да й дава. На всичкото отгоре бе опропастила и едно приятелство, толкова важно за нея.

Сега вече не можеше да направи нищо. Колкото и зле да се чувстваше, не можеше да се извини на Макс, задето му бе казала истината. Не вървеше да се извинява и че се бе влюбила.

Не я свърташе на едно място. Стана и излезе на терасата. Луната бе скрита от облаци. Вятърът ги пришпорваше по небето и лунният светлик ту грейваше, ту изчезваше. Беше горещо и душно. Над черния килим на моравата танцуваха светулки, наподобяващи искри на жарава.

Някъде в далечината се чу тътенът на гръмотевица, ала във въздуха не се усещаше освежаващата миризма на дъжд. Бурята бе някъде над морето и дори капризният вятър да я тласнеше към сушата, сигурно щяха да минат часове, докато разсееше потискащата горещина. Лайла усети уханието на напечените от слънцето цветя и погледна към градината. Бе толкова погълната от мислите си, че гледа цяла минута блещукащата светлинка, докато разбере за какво става дума.

Пак ли, каза си. Бе много потисната и в първия момент й идеше да остави търсачите на скрити съкровища да ровят на воля. Но Сузана бе хвърлила много усилия да подреди градината, та сега някой кретен, въоръжен с карта, да й съсипе многогодишните растения. Накрая Лайла реши, че при всички положения ще се поразсее, ако изгони натрапника.

Слезе нечуто по стълбите и тръгна из тъмната градина. Ориентираше се по лъча светлина. Докато вървеше към него, се двоумеше как да уплаши нахалника, със старото проклятие на Калхунови ли, или като му каже, че всеки момент ще дойде полиция. И двата начина действаха безотказно. Ако не беше толкова разстроена, цялата тази история сигурно щеше да я развесели.

Но светлинката угасна и тя спря и свъсила чело, се ослуша. Не чу обаче нищо освен собственото си дишане. Не помръдна ни едно листо, в шубрака не запя птица. Лайла вдигна рамене и продължи нататък. Хората, проникнали в градината, може би я бяха чули и вече бяха избягали, ала тя искаше да е сигурна.

Бе тъмно като в рог и Лайла насмалко да падне върху купчината пръст. Никак не й стана весело, когато очите й свикнаха с мрака и тя видя, че лехата с прелестни гергини на Сузана бе изпотъпкана.

— Негодници! — изруга тихичко Лайла и изрита със сандала си пръстта. — Какво, по дяволите, им става?

Въздъхна и се наведе да вдигне едно от стъпканите цветя. Тъкмо да го вземе, когато някой й запуши изотзад устата.

— Да не си гъкнала! — изсъска мъжът.

Тя започна да се дърпа, но след миг застина, усетила до гърлото си острието на нож.

— Прави каквото ти казвам и няма да те наръгам. А си се развикала, а съм ти срязал гръкляна. Ясно ли е?

Лайла кимна и въздъхна предпазливо, когато мъжът махна длан от устата й. Щеше да е глупаво да го пита какво иска. И така знаеше отговора. Ала той не бе някакъв зажаднял за приключения летовник, тръгнал колкото на шега да търси посред нощ съкровища.

— Пилеете си времето. Изумрудите не са тук.

— Не ме баламосвай. Имам карта.

Тя стисна очи и се опита да не се разсмее истерично и опасно.

Макс сновеше нервно из стаята, гледаше кръвнишки пода и съжаляваше, че няма пред себе си нищо, което да изрита. Голяма каша бе забъркал. И той не знаеше как, но бе успял да обиди Лайла, да я вбеси и да я отчужди от себе си. Не бе виждал жена, която за толкова кратко време да премине през толкова много чувства — от несрета до гняв, от гняв до лед, и то почти без да му каже и дума. Макс сигурно щеше да се опита да се защити, ако имаше представа за какво. Откъде можеше да знае, че тя ще се разсърди, задето не й бе споменал за книгата? Не бе искал да я отегчава. Всъщност не, сега вече бе излишно да се заблуждава. Не й беше казал чисто и просто защото го беше страх.

Колкото до предложението да оглави факултета, бе смятал да й каже, ала после бе забравил. Пък и как изобщо й бе минало през ума, че той може да приеме и да замине, без да й съобщи?

А какво друго би могла да си помисли, глупак такъв, промърмори Макс, ядосан на себе си, и се отпусна тежко на стола.

Край на внимателно премислените му планове, край на предпазливото ухажване! Край на кроежите му да я накара да се влюби в него. И какво се оказа — Лайла още от самото начало е била влюбена!

Тя го обичаше! Той прокара пръсти през косата си. Лайла Калхун бе влюбена в него и не му се налагаше да прибягва до вълшебна пръчица или да прилага някакъв сложен план. Единственото, което е трябвало да прави, е било да бъде верен на себе си.

А вместо това се бе показал кръгъл глупак и не й бе повярвал дори когато тя се бе опитала да му го каже. Сега се бе заключила в своята стая и не искаше изобщо да го слуша.

При така създалото се положение Макс можеше да направи само две неща. Можеше да я поизчака да се успокои и да иде да я моли. Или пък още сега да заблъска по вратата й и да я накара да го изслуша.

Второто му допадаше повече.

Без да губи повече време в умуване, той излезе на терасата. Беше два след полунощ и бе по-разумно да почука на стъклото на нейната врата откъм терасата, отколкото да тропа на вратата откъм коридора и да вдигне на крак цялата къща. Пък и така бе по-романтично. Смяташе да бутне вратата, да я отвори, да прекоси стаята, да прегърне Лайла и да я притиска до себе си, докато…

Но тъкмо да се отдаде на мечтите, когато зърна Лайла — тя слезе от терасата и се изгуби в градината.

Толкова по-добре, каза си Макс. Топла градина по късна доба! Дъхав въздух и страст.

— Знаеш къде са — изсъска Хокинс и дръпна косата й назад толкова силно, че Лайла едвам се сдържа да не извика.

— Ако знаех, щях да ги взема.

— Само си правите реклама! — тросна се Хокинс и я завъртя към себе си, за да допре до бузата й ножа. — Ясни сте ми. Разигравате театро, за да ви пишат по вестниците. А аз съм вложил в тази работа време и пари и тази нощ смятам да си ги върна.

Лайла бе толкова ужасена, че не можеше да помръдне. Виждаше в очите на мъжа неудържим гняв. Успя и да го познае — това бе човекът, когото Макс наричаше Хокинс.

— Картата — подзе тя и точно тогава чу как Макс я вика по име.

Ала още преди да си бе поела дъх, Хокинс отново опря ножа в гърлото й.

— А си гъкнала, а съм убил първо теб, после и него.

При всички положения щеше да ги убие, помисли си Лайла трескаво. Личеше му по очите.

— Картата — прошепна тя. — Фалшива е. — Острието заигра по кожата й и Лайла притаи дъх. — Ще ви покажа. Ще ви покажа точно къде са изумрудите.

Трябваше да го отведе по-далеч от Макс. Той отново я повика и в гласа му прозвуча такова отчаяние, че очите й се напълниха със сълзи.

— Насам! — махна тя напосоки и се остави Хокинс да я влачи по пътеката, докато гласът на Макс заглъхна. На хвърлей от тях градината свършваше и започваха скалите — вече се чуваше шумът на прибоя и се долавяше миризмата на море. — Ето тук — показа Лайла и, влачена от Хокинс, се препъна о неравната земя.

Тук склонът ставаше стръмен, почти отвесен и се спускаше шеметно надолу, към острите назъбени скали и разбеснялото се море. Небето се озари от първата светкавица. Тя трепна и погледна отчаяно през рамо. Вятърът се бе усилил, но Лайла не го усещаше. Облаците затулваха луната, нощта бе непрогледна. Тя се запита дали се бе отдалечила достатъчно, дали Макс се бе отказал да я търси и се бе прибрал в къщата, където щеше да е в безопасност.

— Мисли му, ако се опитваш да ме разиграваш.

— Не. Ето тук са. — Лайла тръгна по скалите и се заспуска право надолу. — В едно сандъче под камъните.

Реши да върви съвсем бавно, макар и да й идеше да хукне презглава. А после, когато Хокинс започнеше да копае, тя щеше да скочи и да се завтече към къщата. Мъжът я хвана за подгъва на полата и го разпра.

— Едно погрешно движение, и си труп! — изсъска той, като се наведе към нея, и Лайла видя лудешки блесналите му очи. — Ако не намеря сандъчето, ще те убия, така да знаеш!

После отметна глава и задуши като вълк. Макс изруга бясно и изскочи от тъмното.

Лайла изпищя, видяла как ножът проблясва в светлината на поредната гръмотевица. Двамата мъже се свлякоха на земята до нея и се затъркаляха по камънака и прахта. Тя все още пищеше, когато скочи върху гърба на Хокинс и го сграбчи за ръбата, с която той държеше ножа. Острието се заби в пръстта на два-три сантиметра от лицето на Макс.

— Бягай! — извика й с цяло гърло Макс и се вкопчи с две ръце за мускулестите китки на Хокинс.

Той обаче успя да го удари по слепоочието и Макс изстена. Двамата се затъркаляха отново, тласкани от инерцията надолу към урвата. Лайла наистина хукна, ала не към къщата, а към тях, като се хлъзгаше по сипея — изпод нозете й върху боричкащите се мъже захвърчаха ситни камъчета. Запъхтяна, грабна един голям камък. Но след миг отново изпищя — звук, разцепил въздуха, — понеже кракът на Макс увисна над урвата.

Той виждаше само сгърченото от яд лице над него. Чуваше само как тя го вика по име. В следващия миг Хокинс удари главата му о скалата и пред очите му се спусна мрак. Крепеше се със сетни сили на ръба на скалата, между небето и водата. Пръстите му се заплъзгаха. После Макс усети бодването на ножа, долови миризмата на кръв и чу победоносното сумтене на Хокинс.

Във въздуха витаеше още нещо — нещо страстно и молещо, недоловимо като вятъра, ала и силно като земната твърд. И то го удари като пестник. Изневиделица Макс проумя, че сега се бореше не само за своя живот, но и за живота на Лайла и за тяхното бъдеще.

И нямаше намерение да губи тази битка. С все сила удари с юмрук ухиленото лице над себе си. От носа на Хокинс бликна кръв и след миг те отново се вкопчиха на живот и смърт един в друг.

Лайла вдигна камъка над главата си и тъкмо да го пусне, когато мъжете долу размениха местата си. Хлипайки, тя отстъпи назад. Най-неочаквано чу отзад викове и кучешки лай. Стисна още по-здраво камъка — единственото оръжие, с което разполагаше, и се замоли да има възможност да го използва.

После двамата мъже спряха да се боричкат и застинаха. Макс изстена, избута встрани Хокинс и успя да застане на колене. Лицето и дрехите му бяха изцапани с кръв и пръст. Той тръсна изнемощяло глава, за да я проясни, и вдигна поглед към Лайла. С развяната си коса тя приличаше на ангел отмъстител — още стискаше камъка.

— Хокинс падна върху ножа — каза Макс с глъхнещ глас. — Мисля, че е мъртъв. — Замаян, погледна дланите си, целите в кръвта на мъжа, когото бе убил. После вдигна отново очи. — Ранена ли си?

— О, Макс! О, Господи! — изстена Лайла и пусна камъка, за да се свлече и да коленичи до Макс.

— Няма ми нищо — пророни той, потупа я по рамото и я погали по косата. — Няма ми нищо — повтори Макс, макар и да усещаше, че всеки момент може да изпадне в несвяст.

Първо дойде кучето, сетне по склона дотичаха и останалите — по нощници, халати и припряно нахлузени джинси.

— Лайла! — проплака Аманда и прокара трескаво длани по тялото на сестра си, уплашена, че тя може да е ранена. — Добре ли си? Пострадала ли си?

— Не — отвърна Лайла, ала въпреки душната нощ зъбите й тракаха. — Не, той беше… Макс дойде и ми помогна. — Тя погледна Трент, който се бе навел над Макс и преглеждаше дълбоката; порезна рана върху ръката му. — Тече ти кръв.

— Не е болка за умиране.

— Раната не е дълбока — процеди през зъби Трент. — Но сигурно боли много.

— Засега не — пророни Макс.

Трент вдигна очи и погледна Слоун, който бе ходил при мъжа, проснат на скалите над урвата, и сега се връщаше при тях.

— С него е свършено — каза той лаконично.

— Това е Хокинс — обясни Макс, после се изправи и се опита да се задържи на крака, ала се олюля. — Нахвърли се на Лайла.

— Ще го обсъдим по-късно — рече Коко с глас, който както никога не преливаше от жизненост, и го хвана за здравата ръка. — И двамата сте в шок. Трябва да ви заведем в къщата.

— Ела, скъпа — подкани Слоун, после се наведе и взе на ръце Лайла. — Ще те занеса у дома.

— Не съм ранена — дръпна се тя и се извърна да види къде е Макс. — Той кърви. Трябва да му помогнете.

— Ще се погрижим и за него — успокои я Слоун и я понесе през моравата към къщата. — Ти не се безпокой, твоят преподавател не е толкова изнежен, както си мислиш.

Светкавиците озаряваха Замъка, възправил се на хълма. Прокънтя още една гръмотевица, която разцепи небето над къщата, отекна и заглъхна. Най-неочаквано на терасата на втория етаж се появи висок слаб силует с бастун в едната ръка и проблясващ хромиран пистолет в другата.

— Какво, по дяволите, става тук? — извика Колин. — Човек не може да мигне в тази олелия.

Коко погледна уморено нагоре.

— О, я млъквай и върви да лягаш!

Кой знае защо, Лайла отпусна глава върху рамото на Слоун и прихна в смях.

Вече се зазоряваше, когато всичко приключи. Полицаите дойдоха и след като им зададоха какви ли не въпроси, си заминаха с тъжния си товар — трупа на Хокинс. Лайла пийна бренди, за да се окопити, сестрите й настояха да си вземе и топла вана.

Не й позволиха да се погрижи за раната на Макс. Сега си мислеше, че така може би е по-добре — ръцете й трепереха и едва ли щеше да се справи.

Свита на кълбо върху канапето под прозореца в стаята на кулата, ей помисли, че той се бе съвзел удивително бързо след инцидента. Тя още трепереше като листо, а Макс вече стоеше с превързана ръка в хола и обясняваше кратко и ясно на офицера от полицията, водещ разследването, какво точно се бе случило.

Говореше спокойно, все едно четеше пред студентите лекция за Първата световна война и нейното отражение върху икономиката на Германия. Вече поободрена, Лайла забеляза, че лейтенант Кугар оценяваше по достойнство сбития му ясен разказ.

Беше й приятно, че и тя, общо взето, се бе овладяла и бе говорила спокойно, макар че бе продължила да трепери въпреки подкрепата на сестрите си, насъбрали се като квачки около нея.

Накрая Сузана бе казала на лейтенанта, че е прекалил с въпросите, и бе отвела сестра си на горния етаж.

Но въпреки топлата вана и брендито, Лайла не успя да заспи. Страхуваше се, че затвори ли очи, ще види всичко отново, ще изживее повторно ужаса, обзел я, когато Макс бе увиснал над бездната. Почти не бяха разговаряли след тази страховита сцена. Ала тя знаеше, че няма как да избегнат разговора. Само искаше да се посъвземе и да си възвърне самообладанието, за да подбере най-точните думи.

Небето над нея вече бе позлатено от изгрева, когато той влезе в стаята, и на Лайла изведнъж й се стори, че никога няма да намери тези точни думи. Макс придържаше бинтованата си ръка, лицето му бе посърнало от умората.

— Не можах да заспя — поде притеснено той. — Помислих си, че сигурно си тук, горе.

— Имах нужда да обмисля нещата. А тук винаги мисля по-добре — поясни тя, не по-малко притеснена от него, и приглади назад косата си, която се спускаше като златна река надолу по белия халат. — Не искаш ли да седнеш?

— Няма да е зле — каза Макс, сетне прекоси стаята и с изтръпнали мускули се отпусна на канапето до нея. Дълго не казаха и дума. — Ама че нощ — пророни най-после той.

— Да.

— Не плачи — помоли я Макс, забелязал, че очите й се пълнят със сълзи.

— Няма — преглътна Лайла и се загледа в прелестния изгрев. — Мислех си, че ще те убие. Божичко, какъв кошмар — непрогледната нощ, жегата, кръвта!

— Вече всичко свърши — успокои я той, после взе ръката й и обви силни пръсти около китката й. — Опита се да ме предпазиш, Лайла, отведе Хокинс по-надалеч. Не знам как да ти се отблагодаря.

Тя го погледна объркано.

— А какво според теб трябваше да направя? Да го оставя да ти се нахвърли от храстите и да те прободе с ножа ли?

— Трябваше да оставиш на мен да се погрижа за него. Лайла се опита да дръпне ръката си, но Макс я стискаше здраво.

— Е, и без моя помощ го направи. Дотича като ненормален, нахвърли се на този маниак, който още малко, и да ме прониже с ножа… — Тя не се доизказа, задавена от сълзите, а той не я прекъсна, само продължи да я гледа търпеливо. — Ти ми спаси живота — пророни Лайла вече по-спокойно.

— Значи сме квит, нали? — попита я накрая, а тя сви рамене и отново се загледа в небето. — В онези последни минути, докато се боричках с Хокинс, се случи нещо много странно. Усетих, че се плъзгам и че след миг с мен ще бъде свършено. После усетих още нещо, нещо невероятно силно. Човек би могъл да си помисли, че е било просто от адреналина, ала то не идваше от мен. Беше нещо… друго — отбеляза Макс и се взря в профила на Лайла. — Бих могъл да го нарека сила. Изведнъж разбрах, че не ми е писано да загубя, че има причини, заради които нямам право да губя. Сигурно докато съм жив, ще се питам дали тази сила, това чувство не дойде от теб или от Бианка.

— Колко нелогично, професоре! — засмя се тя и го погледна.

Той обаче не се усмихна.

— Бях тръгнал при теб, към твоята стая, за да те помоля да ме изслушаш, когато видях, че отиваш в градината. В обичайна ситуация щях да реша, че имаш право, че е логично да те оставя на мира и да ти дам време да се съвземеш след случилото се между нас. Но нещата, Лайла, се промениха. И сега ти ще ме изслушаш.

Тя допря чело до хладното стъкло. После кимна.

— Добре, имаш право да го искаш. Първо обаче нека ти кажа, че знам защо се ядосах снощи — заради книгата. Не биваше да реагирам така…

— Не, реакцията ти бе съвсем естествена. Ти ми вярваше, а аз — не. Опасявах се, че ще се постараеш да си добра.

— Моля?

— Още от малък си мечтая да пиша книги, ала… Не съм свикнал да рискувам.

Лайла се засмя и тласкана от инстинктите, се наведе и го целуна по превързаната ръка.

— Точно сега ли намери да го кажеш, Макс?

— Да, де! Не бях свикнал да рискувам — поправи се той. — Помислих си, че ако ти кажа за книгата и набера смелост да ти дам да прочетеш няколко страници, ще отсъдиш, че не стават за нищо, но от доброта ще си замълчиш.

— Глупаво е да си толкова несигурен за нещо, за което определено имаш талант — възрази тя и въздъхна. — Аз пък постъпих глупаво, като го приех толкова лично. Ала го знай от човек, който изобщо не се старае да е добър — книгата ти ще стане чудесна. Можеш да се гордееш с нея.

Макс сложи длан около врата й.

— Да видим дали ще твърдиш същото и след като ти дам да прочетеш още стотина-двеста страници! — възкликна той, наведе се и я целуна нежно по устните.

Лайла обаче веднага се дръпна и се изправи.

— Ще ти дам първия си отзив едва след като книгата бъде публикувана — отсече тя и притеснена, заснова из стаята.

— Какво има, Лайла?

— Нищо. Случиха се толкова много неща! — въздъхна тя дълбоко и пак се обърна — вече усмихната, към него.

— И предложението да оглавиш факултета! Бях така погълната от собствените си проблеми, че забравих да ти честитя.

— Не съм криел от теб.

— Хайде да не започваме отново, Макс. Най-важното е, че за теб е голяма чест. Няма да е зле да си организираме празник, преди да заминеш.

— Празник ли? — подсмихна се той.

— Ами да. Така де, не всеки ден те назначават декан на факултета. Следващата стъпка е да те направят ректор. Въпрос единствено на време. А после…

— Седни, Лайла. Моля те!

— Добре, щом искаш — съгласи се тя, вкопчила се в престореното си веселие като удавник за сламка. — Ще помолим леля Коко да направи торта и…

— Значи се радваш, че са ми предложили повишение? — прекъсна я Макс.

— Гордея се много с теб — отвърна Лайла и вдигна къдрицата, паднала върху челото му. — Радвам се, че те оценяват по достойнство.

— И искаш да приема предложението? Тя сключи вежди.

— Разбира се! То оставаше и да откажеш! Това е една чудесна възможност за теб, работил си за нея и си си я заслужил.

— Жалко! — поклати той глава и след като се облегна, се загледа в Лайла. — Вече отказах.

— Моля?

— Отказах. Това е една от причините изобщо да не ти спомена. Не смятах, че е важно.

— Нещо не разбирам. Човек не получава подобни предложения всеки ден, та с лека ръка да ги отклонява.

— Зависи от предложението. Освен това подадох молба за напускане.

— Молба за напускане ли? — ахна тя. — Ти не си наред.

— Сигурно. Но ако се върнех да преподавам в университета, никога нямаше да завърша книгата и ръкописът щеше да събира някъде прахта — обясни Макс и протегна длан. — Веднъж ми гледа на ръка и ми каза, че ще се наложи да избирам. Е, вече направих своя избор.

— Разбирам — изрече бавно Лайла.

— Разбираш само отчасти — поправи я той и огледа стаята в кулата.

Сега светлината бе перленосивкава и лека-полека се обагряше в златисто. Едва ли имаше по-подходящо време и по-подходящо място. Макс хвана ръцете на Лайла.

— Обичам те от мига, в който те видях. Не можех да повярвам, че и ти изпитваш същото, колкото и да ми се искаше да е така. И понеже не вярвах, усложних излишно нещата. Не, не казвай нищо, поне засега. Само слушай — примоли се Макс и долепи дланите й до устните си. — Ти ме преобрази. Направи ме по-открит. Сигурен съм, че сме родени един за друг, че съм орисан да бъда с теб. Няма значение дали ще намерим изумрудите, важното е, че благодарение на тях аз съм с теб, а ти си единственото съкровище, от което някога ще имам нужда.

Той я притегли към себе си и я целуна по устните в светлината на новия ден, прогонила от стаята и последните сенки.

— Как ми се иска това да не е сън! — прошепна тя. — Да знаеш колко често съм седяла тук и съм мечтала за този миг!

— Не, не е сън! Истина е — отвърна Макс и обвил длани около лицето й, я целуна, за да й го докаже.

— Ти, Макс, си всичко, което ми трябва в този живот. Да знаеш само от колко време те търся! — рече Лайла и прокара пръсти през къдрите, паднали върху челото му. — Страхувах се любовта ми да не остане несподелена. Страхувах се, че ще си идеш. Че ще се наложи да се разделим.

— Не, още от първата вечер знаех, че моето място е тук, при теб. Не мога да ти обясня защо.

— Не се и налага.

— Не — потвърди той и я целуна по дланта. — Най-малкото на теб. А, и още едно нещо — последното. Обичам те, Лайла, и искам да те попитам дали си готова да рискуваш и да се омъжиш за безработен бивш преподавател, който смята, че е в състояние да напише книга.

— Не съм готова! — отсече тя и се засмя, обхванала с длани врата му. — Затова пък съм готова да се омъжа за един много талантлив, блестящ мъж, който пише чудесна книга.

Макс се засмя и допря чело до нейното.

— Ти го каза по-хубаво.

— Макс! — възкликна Лайла и се сгуши в свивката на ръката му. — Хайде да идем и да съобщим на леля Коко. Ще бъде ужасно щастлива и моментално ще се запретне да прави палачинки с боровинки за празничната закуска, на която ще оповестим годежа си.

Той я положи върху възглавниците.

— А не е ли по-добре първо годениците да подремнат?

Тя се засмя.

— Този път ти го каза по-хубаво!