Любовта на Лайла

ПЪРВА ГЛАВА

Задаваше се буря. От високия извит прозорец на кулата Лайла виждаше как светкавиците лижат със сребърни езици притъмнялото небе на изток. Прокънтя гръмотевица, която се търколи по сгъстяващите се облаци и отекна в зъберите. Лайла също потрепери — но не от страх, а от вълнение.

Щеше да се случи нещо. Младата жена го усещаше не само по натежалия въздух, ала и по първичното бумтене на сърцето си.

Допря длан до стъклото, хладно, гладко и черно като небосвода. Усмихна се и си спомни за прабаба си Бианка — дали и тя бе стояла тук и бе гледала как се задава буря с очакването тътенът й да люшне къщата и да изпълни кулата с призрачен светлик? Дали си бе мечтала нейният любим да е до нея, да споделя мощта и отприщената страст?

Лайла знаеше, че точно като нея сега, и Бианка е стояла тук сама. Може би тъкмо от самота, от болезнена непреодолима самота се е хвърлила от същия този прозорец, за да намери гибелта си върху безмилостните скали долу.

Лайла поклати глава и дръпна длан от стъклото. Пак изпадаше в мрачни настроения и трябваше незабавно да се отърси от тях. Не бе в стила й да живее с черни мисли — предпочиташе да приема живота такъв, какъвто бе, и да избягва неприятните му страни. Ни най-малко не се срамуваше, че предпочита да седне, вместо да стои права, да ходи бавно, вместо да тича презглава, да си поспи, вместо да спортува, та тялото и умът й да са във форма. Не че й липсваха амбиции. Просто бе на мнение, че физическите удобства са по-важни от физическите постижения.

Не бе от хората, които често се отдават на размисъл, и се дразнеше, че от няколко седмици я налягат тежки мисли. Нямаше от какво да е нещастна. Макар и животът й да не бе изпълнен със събития, всичко в него вървеше като по вода. Тя си имаше своя дом и семейство, близките й бяха добре. Най-малката й сестра Катрин се бе върнала от сватбеното си пътешествие и направо бе разцъфтяла като роза. Аманда, най-практичната от сестрите Калхун, бе лудо влюбена и също мислеше да се омъжи.

Лайла одобряваше безрезервно мъжете в живота на двете си сестри. Трентън Сейнт Джеймс, който току-що се бе оженил за Катрин, бе преуспяващ предприемач — под костюмите му с безупречна кройка се криеше нежно сърце. Тя се възхищаваше и от Слоун О’Райли с неговите каубойски ботуши и провлечен акцент, издаващ, че е от Оклахома, защото той бе намерил начин да покори опърничавата Аманда.

И леля Коко бе на седмото небе от щастие — две от любимите й племенници си бяха намерили чудесни мъже. Лайла се подсмихна, спомнила си как леля й си въобразява, че именно благодарение на нея племенниците й са се влюбили. Сега Коко — неизменен ангел пазител на сестрите Калхун, изгаряше от нетърпение да „уреди живота“ и на Лайла и на по-голямата й сестра Сузана.

Дано извадеше късмет! След тежкия развод Сузана едва ли щеше да й съдейства особено, още повече че бе затънала до гуша в грижите по двете си малки деца, да не говорим пък за работата. Беше се опарила жестоко, а една умна жена никога не повтаря грешките си два пъти.

Колкото до Лайла, тя копнееше да се влюби, да усети вътрешната тръпка, която ни обзема, разберем ли, че сме намерили човека, с когото сме орисани да изживеем живота си. Но засега сърцето й вироглаво мълчеше.

Напомни си, че няма закъде да бърза. Беше само на двайсет и седем години, обичаше си работата, бе заобиколена от своите близки. Преди броени месеци за малко да изгубят Замъка, порутената ексцентрична къща на Калхунови, кацнала на скалите край морето. Ако не беше Трент, Лайла сигурно нямаше да набере смелост сега да стои в кулата, която обичаше толкова много, и да гледа как се задава буря.

Пак си напомни, че има своя дом, своите близки, интересна работа, а освен това и една загадка, която й предстоеше да разгадае — изумрудите на нейната прабаба Бианка. Не ги беше виждала, ала бе достатъчно да затвори очи, за да си ги представи до най-малките подробности.

Два прелестни наниза яркозелени изумруди, обрамчени с диаманти с леден блясък. За Лайла изумрудите имаха не само парична и естетическа стойност — те олицетворяваха пряката й връзка с една жена, чиято потомка бе, и надеждата за вечна любов.

Според преданието Бианка решила да сложи край на своя брак, лишен от любов, и си събрала багажа, подредила вещите, които обичала най-много, включително огърлицата, и го скрила с надеждата, че все някой ден ще намери начин да се събере със своя любим. Но явно се отчаяла от дългото чакане и се самоубила — скочила от прозореца.

Какъв трагичен край на една голяма любов, каза си Лайла, макар че, когато си мислеше за това, не винаги се натъжаваше. Духът на Бианка още витаеше в къщата и Лайла я чувстваше до себе си в тази просторна стая, където Бианка часове наред бе копняла за Кристиан.

Младата жена се зарече да намерят изумрудите. Това бе техен дълг.

Огърлицата вече им бе създала доста главоболия. Журналистите бяха научили отнякъде за нея и се бяха впуснали да описват надълго и нашироко онова, което наричаха „заровеното съкровище“. И то с такъв успех, че в Замъка започнаха да прииждат не само любопитни туристи и любители на загадките — в къщата бе нахълтал и безскрупулен крадец.

Лайла потрепери при спомена как Аманда бе могла да загине, докато бе бранела архива на семейството и да не допусне един престъпник да се добере до следа, която да го отведе при изумрудите. Ала колкото и смело да се бе държала Аманда, човекът, представил се като Уилям Ливингстън, бе успял да отмъкне цял куп документи. Лайла се надяваше той да не намери нищо друго освен стари готварски рецепти и неплатени сметки.

Уилям Ливингстън, известен още като Питър Мичъл и с десетина други имена, нямаше да се докопа до изумрудите, каквото и да струваше това на сестрите Калхун. Лайла бе убедена, че Бианка бе част от Замъка, точно както напуканата мазилка и скърцащото дюшеме.

Отдалечи се от прозореца. Днес й бе тежко на душата. Не можеше да каже защо тази вечер изумрудите и жената, която ги бе притежавала, не й излизаха от ума. Но вярваше безрезервно в инстинкта си, в предчувствията.

Тази вечер щеше да се случи нещо.

Пак погледна през прозореца. Бурята наближаваше и набираше сила. Лайла изпита непреодолимо желание да излезе навън и да я посрещне.

Макс усети, че му се повдига, когато лодката отново се разклати. „Яхтата — поправи се той, — красива, дълга осем метра, с всички удобства. Сякаш си у дома.“ Въпреки че неговият дом не бе от най-уютните — живееше в малък, небрежно обзаведен апартамент недалеч от студентското градче на университета „Корнел“. Ала сега хубавата осемметрова яхта се носеше по водите на бурния Атлантически океан и двете хапчета срещу морска болест, които Макс бе взел, изобщо не му действаха. От клатушкането месинговата настолна лампа върху писалището току подскачаше. Той се опита да не й обръща внимание. Мъчеше се да се съсредоточи върху работата. Преподавателите по история на Америка не получаваха всяко лято интересна работа, която освен другото щеше да му донесе и добри пари — каква по-добра възможност да се издържа с хонорара, докато пише своята книга.

Обикновено само в романите милионери ексцентрици наемаха специалисти, на които възлагат някакво проучване. В случая с Макс това си бе самата истина.

Яхтата отново се разлюля. Той долепи длан до стомаха си, който го болеше непоносимо, и си пое три пъти въздух. Когато и това не му помогна, се опита да насочи мислите си към късмета, който бе извадил.

Бе получил писмото на Елис Кофийлд точно навреме, малко преди да поеме за лятото друг ангажимент. Освен че го ласкаеше, предложението бе и много изгодно и Макс не можеше да си позволи да не го приеме.

Реално погледнато, не бе кой знае колко известен. Няколко негови статии бяха посрещнати добре, той бе получил две-три награди, но това бе всичко в строгия свят на науката, на който Макс с удоволствие се бе посветил. Бе добър преподавател, ала това се дължеше на факта, че изпитваше огромно удоволствие да обяснява миналото на студенти, погълнати от настоящето.

Бе изненадан, че Кофийлд, един лаик, бе чувал за него и го ценеше дотолкова, че да му възложи тази интересна работа. Но за човек с нагласата на Максуел Куотърмейн най-вълнуващи бяха не толкова яхтата, хонорарът и перспективата да прекара лятото в Бар Харбър, колкото историята, съдържаща се във всяко листче от документите, които имаше за задача да опише и подреди.

Бележка за продажбата на дамска шапка с дата 1932 година. Списък на гостите, поканени на тържество през 1911 година. Втори екземпляр на квитанция за поправка на автомобил марка „Форд“ от 1935 година. Написани на ръка напътствия как се приготвя билков лек срещу круп. Имаше писма отпреди Първата световна война, изрезки от вестници с имена като Карнеги и Кенеди, разписки за превоза на скъпи скринове и свещник, излинели картички.

За човек, който живееше с миналото, това бе същинска ракла със съкровища. Той бе готов да подреди един по един документите и безплатно, ала Елис Кофийлд настоя да му плати хонорар, по-голям от парите, които Макс печелеше за цели два семестъра.

Мечтата му се бе сбъднала. Вместо цяло лято да обяснява на отегчените студенти политическата обстановка и развитието на културата в САЩ в навечерието на Първата световна война, той ги изживяваше. С парите, половината от които вече бе получил, можеше да си вземе една година неплатен отпуск и да започне книгата, която отдавна мечтаеше да напише.

Бе много признателен на Кофийлд. Благодарение на него цялата следваща година можеше да се посвети на своята книга. Дори не бе мечтал за такава възможност. Със своя ум бе спечелил стипендия, позволила му да следва в университета „Корнел“. Пак със своя ум и с усърдна работа едва двайсет и пет годишен бе станал асистент. Оттогава вече осем години работеше къртовски, преподаваше, готвеше се за лекциите, проверяваше курсови работи и бе успял да напише само няколко статии.

Сега благодарение на Кофийлд щеше да има време, с каквото не бе разполагал никога, и да се захване с книгата, за която не бе споменавал на никого, но която вече носеше в главата и сърцето си.

Искаше да напише роман за двайсетте години на века. Не просто лекция по история или изложение за причините и последиците от войната, а разказ за хора, понесени на гребена на историята — хора, които, докато четеше техните стари документи, опознаваше все по-добре.

Кофийлд му бе осигурил това време, беше му дал възможност да проучи документите. И всичко това имаше привкуса на лятото, прекарано в разкош на яхтата. Макс съжаляваше само, че го мъчи такава непоносима морска болест.

Пак прокара длан по лицето си и се опита да се съсредоточи, ала излинелите ситни букви на документите заиграха пред очите му, сетне се удвоиха и добавиха силно главоболие към морската болест. Каза си, че сигурно ще му поолекне, ако излезе да подиша чист въздух. Кофийлд не обичаше Макс да излиза вечер от каютата, но работодателят му надали щеше да бъде доволен, ако той бъдеше повален на легло.

Изправи се и изстена, усетил как стомахът му отново се бунтува. Бе пребледнял като платно. Излезе от каютата и залитна — дали изобщо щеше да стигне до палубата? Беше на яхтата вече седмица и тъкмо си мислеше, че ще се справи, когато излезе първата буря и Макс рухна.

Хвана се за махагоновия парапет и, залитайки, тръгна по коридора към стълбата за палубата.

Вратата на каютата на Кофийлд бе отворена. Макс за нищо на света не би подслушвал, ала сега спря, за да си поеме дъх. Чу, че неговият работодател разговаря с капитана, и след малко разбра, че двамата не обсъждат времето или курса на яхтата.

— Нямам намерение да губя огърлицата — отсече нетърпеливо Кофийлд. — Вече съм хвърлил доста усилия, а и пари.

— Не проумявам защо забърка и Куотърмейн. Ако научи защо ти трябват документите и как си се сдобил с тях, ще ни създаде доста неприятности.

— Няма да разбере. Казах му, че архивът е на моето семейство.

— Ами ако чуе нещо?

— Да чуе нещо ли! — прекъсна го със смях Кофийлд. — Толкова е затънал в миналото, че не чува дори името си. Защо според теб се спрях именно на него? Знам си работата, Хокинс, и преди да наема Куотърмейн, го проучих до девето коляно. Сухар! Не може да му се отрече, че е умен и духовит, но се интересува единствено от миналото. Изобщо няма да обърне внимание на нещо, което става в настоящето, например на кражба с взлом или на изумрудите на Калхунови.

Макс застина като попарен. Кражба с взлом! Тези три думи се врязаха в съзнанието му.

— Нещата в Ню Йорк вървят по-добре. Диамантите на онази бабичка — Уолингфорд, са ни в кърпа вързани. До седмица са наши!

— Диамантите ще почакат — отсече по-твърдо Кофийлд. — Искам изумрудите и ще ги имам. Вече двайсет години съм в този бизнес — кражбите, и знам, че веднъж в живота човек изважда късмета да се сдобие с такова съкровище.

— Диамантите…

— Са камъни — изрече Кофийлд тихо и малко налудничаво. — А изумрудите са легенда. И ще бъдат мои. Каквото и да ми струва това.

Макс се вцепени. Нямаше представа за какво говорят двамата. Ала едно бе повече от очевидно — беше го наел един крадец и в архивите, които му бе възложил да проучи, имаше нещо повече от история.

Не му бяха убягнали и фанатизмът в гласа на Кофийлд, и потиснатото насилие в думите на Хокинс. А историята доказваше, че няма по-страховито оръжие от фанатизма. Макс можеше да се брани срещу него единствено с познание.

Трябваше да вземе архива и да намери начин да се измъкне от яхтата, а после да отиде в полицията. Макар че онова, което щеше да съобщи, бе лишено от логика. Отстъпи назад с надеждата, че докато стигне в каютата си, мислите му ще се прояснят. Но точно в този момент яхтата бе разклатена от поредната огромна вълна, Макс се олюля и без да иска, залитна през вратата.

— Доктор Куотърмейн — изрече Кофийлд, хванал се с две ръце отстрани за писалището, и сбърчи чело. — Както виждам, сте се озовали на неподходящото място в неподходящ момент.

Макс отстъпи назад, проклинайки люшкащата се палуба под нозете си.

— Исках да подишам свеж въздух.

— Чул е всичко до последната дума — изсумтя капитанът.

— Знам, Хокинс, изписано е на челото му. Нашия професор хич не го бива да се преструва. Какво да се прави, налага се да променим малко плана — допълни той и дръпна едно от чекмеджетата. — Опасявам се, докторе, че докато сме в Бар Харбър, няма да имате възможност да слезете на брега. — Кофийлд извади лъскав револвер. — Не е много приятно, ала съм сигурен, че докато свършите работата, ще се чувствате добре в каютата. Отведи го, Хокинс.

Яхтата се разлюля от поредната гръмотевица. Това бе достатъчно, та Макс отново да изгуби равновесие. Но бързо си възвърна самообладанието и хукна презглава по коридора. Качи се на палубата — виещият вятър бе заглушил виковете на Кофийлд и Хокинс.

Пръските солена вода го заслепиха, докато търсеше трескаво откъде да избяга. Черното небе бе разцепено от светкавица, озарила разбуненото море, озъбените скали в далечината и смътната сянка на сушата. Следващата вълна за малко да го повали, ала с огромно усилие на волята Макс все пак се закрепи. Тласкан от инстинкта, хукна, като се хлъзгаше по мократа палуба. В светлината на следващата гръмотевица видя един от помощник-капитаните, който го наблюдаваше от поста си. Човекът му извика нещо и замаха с ръце, но Макс се завъртя и продължи да тича по хлъзгавата палуба.

Опитваше се да мисли, в главата му обаче бе пълен хаос. Бурята, люшкащата се яхта, проблесналото в сумрака оръжие. Младият мъж имаше чувството, че случайно е попаднал в чужд кошмар. Беше преподавател по история и живееше с книгите, от които се откъсваше толкова рядко, че не помнеше дали е ял и дали е прибрал дрехите от химическото чистене. Нямаше как да е на яхта в Атлантическия океан и да го гонят въоръжени крадци.

— Докторе! — извика бившият му работодател, който бе само на хвърлей, и Макс се обърна.

Оръжието, насочено към него от някакви си два метра, му напомни, че някои кошмари са истински. Заотстъпва бавно, докато не се блъсна в перилата. Нямаше къде да бяга.

— Знам, че не е много приятно — продължи Кофийлд, — ала според мен е по-разумно да се върнеш в каютата. Бурята няма да трае дълго, но е доста силна. Само това оставаше, да паднеш в морето.

— Вие сте крадец!

— Да! — усмихна се Кофийлд — беше се разкрачил, за да запази равновесие. Явно ликуваше от вятъра, от заредения с електричество въздух, от бялото като тебешир лице на жертвата си, която бе притиснал в ъгъла. — Сега вече мога да бъда по-откровен какво точно търся в архива и мисля, че ще се справиш със задачата по-бързо. Ела, докторе, използвай този свой прословут ум.

Макс видя с периферното си зрение, че Хокинс му е препречил пътя откъм другата страна. След миг щяха да го хванат. И той никога вече нямаше да види своята каюта.

Воден от инстинкта си за самосъхранение, до който не му се бе налагало да прибягва, се метна през перилата на палубата. Чу как пак прокънтява гръмотевица, усети леко парване по слепоочието и се гмурна слепешката в тъмната разбунена вода.

Лайла бе слязла с колата по лъкатушния път чак на плажа. Вятърът се бе усилил и пищеше оглушително, когато тя слезе от автомобила. Не знаеше какво точно я бе тласнало да дойде тук и да се изправи сам сама на бруления от бурята малък каменист плаж.

Вълните се разбиваха о скалите и я обливаха с пръски. Бяха леденостудени и Лайла потрепери, ала не се отдръпна. Затвори очи, отметна глава и започна да им се наслаждава. Тътенът бе оглушителен, див, първичен. Бурята вече бе съвсем наблизо. Огромна, страховита, неистова. Дъждът, с който бе просмукан въздухът, още не бе завалял, затова път светкавиците бяха в стихията си — пронизваха и разцепваха морето, а гръмотевиците се опитваха да заглушат воя на вятъра и водата.

Тя изпитваше чувството, че е сама в мощна картина, в която не се долавяше самота и нямаше и следа от уплаха.

Бе обзета от някакво предчувствие, което усещаше едва ли не с кожата си и което приличаше на страст, тъмна като туптенето на бурята в кръвта й.

Вдигна глава, за да усеща още повече вятъра, и видя, че във водата се носеше нещо. Ако не беше светкавицата, нямаше да го забележи. Загледа се в тъмната форма сред още по-тъмните вълни и си помисли, че сигурно бе делфин, приближил се до скалите. Заинтригувана, тръгна по брега, като придържаше косата си, за да не я разрошват ненаситните пръсти на вятъра.

Осъзна, че не бе делфин, и я обзе паника. Беше човек. Вцепенена от ужас, Лайла го загледа как се гмурка под водата. Каза си, че сигурно само й се бе сторило, че се бе поддала на халата с нейната тайнственост. Бе невъзможно точно тук, край този самотен, обрамчен със зъбери плаж някой да се опитва да се пребори с вълните.

Но силуетът изникна отново и се замята. Лайла изхлузи сандалите си и се хвърли в черната ледена вода.

Силите го напускаха. Бе успял да си свали обувките, ала нозете му сякаш бяха от олово. Още от малък плуваше добре. Това бе единственият спорт, за който имаше някаква дарба. Но морето бе много по-силно — влачеше го, подмяташе го, после, сякаш за да го подразни, го пускаше, та да си поеме със сетни сили въздух.

Макс дори не помнеше защо се бори. Изтръпналото му тяло бе вледенено, мозъкът му не работеше. Размахваше ръце и крака просто по инерция. Не бе господар на самия себе си, беше се оставил на морето, което го направляваше, залагаше му капани и както той се видя принуден да признае, щеше да го погуби.

Следващата вълна го заподмята и съвсем изнемощял, Макс се остави да го потопи. Надяваше се само да се удави, преди да се бе разбил в скалите.

Усети как около врата му се увива нещо и с последни сили го отблъсна. Кой знае защо, помисли, че са водни змии или водорасли, и пак започна да се бори. После главата му отново бе над водата и парещите му дробове поеха глътка въздух. Като през мъгла видя до себе си някакво лице. Бледо, приказно хубаво, обрамчено с тъмна мокра коса.

— Дръж се! — извика Лайла. — Ще се измъкнем!

Затегли го към брега, като се мъчеше да преодолее течението. Той си каза, че сигурно халюцинира. Явно халюцинираше, щом в предсмъртния час си представяше, че на помощ му се бе притекла красива жена. Ала възможността да бе станало чудо разбуди вече гаснещото му чувство за самосъхранение и Макс пак напрегна всички сили.

Вълните ги блъскаха и непрекъснато ги теглеха навътре. Небесата отгоре се разтвориха и плисна дъжд. Жената му викаше нещо, но той чуваше само глухото бумтене в главата си.

Реши, че сигурно вече е мъртъв. Сега не усещаше болка. Виждаше единствено лицето й, блесналите й очи, обточените с капчици мигли. После си даде сметка, че в очите й искри гняв и тя иска помощ, нуждае се от нея. Макс я хвана инстинктивно през кръста, така, че да се крепят взаимно.

Вече не помнеше колко пъти вълните ги бяха потопявали и колко пъти те бяха успявали да се измъкнат. Когато съгледа издадените скали, сякаш насочили към тях в разбунената чернилка острите си зъбери, се обърна така, че да предпази жената с изнемощялото си тяло. Една сърдита вълна ги запрати на брега с лекотата, с която махаме с пръст мравка.

Макс си удари рамото в скалата, ала почти не усети болка. Почувства как под коленете му скърца пясък, вкопчил се в плътта. Водата се мъчеше пак да ги засмуче, но вече бе късно — те се строполиха върху каменистия бряг.

В началото му бе много зле — струваше му се, че всеки момент ще се разпадне. Когато най-лошото отмина, се претърколи, кашляйки, по гръб. Небето горе се въртеше — черно, после озарено от светлина. Лицето отново бе над неговото, само на педя. Той усети върху челото си нежна длан.

— Е, отърва кожата, мореплавателю!

Макс само погледна жената. Бе неописуемо хубава, сякаш измислена, стига да имаш достатъчно богато въображение, за да си представиш подобна красота. В примигващите светкавици видя, че косата й бе златисто-червена, гъста и дълга. Виеше се около лицето й, спускаше се по раменете и гърдите й. Очите й бяха тайнствено зелени, като спокойното море. Усещаше как от непознатата върху него капят капчици и протегна длани, за да я докосне по лицето, сигурен, че то в миг ще се разсее като привидение. Ала ето че усети кожата й — хладна, мокра и нежна като пролетен дъждец.

— Истинска! — пророни той едва чуто с пресипнал глас. — Вие сте истинска.

— Ами да — усмихна се тя, сетне обхвана лицето му с длани и се засмя. — А вие сте жив. И двамата сме живи.

Целуна го. Дълбоко и страстно, направо му се зави свят. И отново се засмя. Макс долови в смеха й не само облекчение, но и радост.

Когато я погледна отново, я видя като през мъгла, лицето й започва да избледнява, докато не останаха само невероятните бляскави очи.

— Никога не съм вярвал, че има сирени — пророни той и изгуби съзнание.