Малката стопанка

Глава първа

— Знаеш, че той ще разбие сърцето ти.

Нора Джейн Темпъл продължи да се взира в огледалото с намерението да нагласи сватбения си воал така, че тежката дантела да прилича по-малко на саван. А сега тя висеше върху раменете й и се спускаше до пода, като се влачеше поне шест фута след нея.

„Ако беше още малко по-дълго“, беше казала тя на камериерката си Мариан, „това нещо би могло да изпълнява още една функция: да послужи за покривка на дългата маса в официалната столова на «Грийн Касъл».“ Роклята беше преработена с малко по-голям успех, но изглежда никой не бе сметнал за необходимо да направи нещо с воала, който е бил замислен за неимоверно по-висока младоженка.

Но баба й беше настояла за воала и преглъщайки неодобрението си Нора Джейн се беше съгласила. Беше се съгласила на всичко това. Ето защо нямаше нужда да й бъде напомнено за безсмислието да се преструва, че е много обичана булка.

— Да, Беси — отговори тя на бъдещата си етърва, опитвайки се да се усмихне. — Знам. Лорд Робърт не ме обича. Не ме обичаше, когато ме помоли да му стана съпруга не ме обича и сега. Баба Темпъл каза, че при женитби в този обществен кръг подобни спогодби не са нещо необичайно.

— Това е съвсем вярно — въздъхна Беси. — Вашата женитба ще бъде по сметка. Тъжно е да се каже, но такава беше и моята с Роджър. В крайна сметка обаче Роджър и аз знаехме, че не се женим по любов. Сега е ваш ред. Ние двете сме и ще си останем хванати в капана на „Грийн Касъл“ заедно с тези трима варвари — Робърт, нещастния ми съпруг — инвалид и онова идиотско момче Уилям. Това, което ние, дамите, трябва да понасяме, е неописуемо! Но ти си фантазираш, че един ден всичко ще е наред и наистина ще се обичате с Робърт, нали така, Нора Джейн? Ти се самонавиваш, че го обичаш отчаяно, докато той, интересувайки се само от новото си богатство, едва забелязва, че съществуваш. О, ти, бедно, сладко дете! Животът е толкова несправедлив! Мъжете са така брутални!

Нора Джейн вдигна ръце към слепоочията си и затвори очи. Дали покритата със скъпоценни камъни лента, която придържаше воала към главата й, не й причиняваше това пулсиране в слепоочията? Вероятно по тази причина адски много й се искаше да увие и стегне половината от булчинския воал около гърлото на Беси, а после да наблюдава, кикотейки се истерично, как хубавият прасковен тен на лицето на тази жена става пурпурен като ужасните щраусови пера на баба Темпъл.

— Всичко е наред. Наистина. Моля те Беси, не се безпокой — каза накрая с абсолютно овладян глас Нора Джейн, като се обърна с лице към другата жена, а при всяко нейно движение коприната на старомодната, сватбена рокля нашепваше обвинения към нейната боязливост. Същото усещане предизвикваше и слабият болничен мирис на камфор, който се излъчваше от дрехата и дразнеше ноздрите й. — Ако нямаш нищо против, бих желала няколко мига да остана насаме със себе си, за да се концентрирам, преди маркизът да дойде и да ме придружи до параклиса.

— Разбира се, разбира се! О, скъпо дете, прости ми! — Графинята на Ийстърли целуна бузата на Нора Джейн, после хвана двете й ръце и ги стисна в своите, облечени в ръкавици до лактите. — Само ми позволи пак да ти кажа, че винаги ще бъда до тебе: като твоя скъпа приятелка, като твоя нова сестра. Познавам Робърт, наясно съм с прищевките и пороците му и може би ще успея да те предпазя от противните му настроения.

Нора Джейн внимателно измъкна ръце от любвеобилната хватка на графинята и ги сплете пред себе си, притискайки с тях своя свит, бунтуващ се стомах.

— Неговите лоши настроения ли, Беси? Никога не съм си представяла лорд Робърт по този начин. Винаги добре се е владеел. Дори на третата ни среща преди много дни, когато ми направи предложение, паднал на колене, според обичая, предлагайки ми името си и всичко, което има, съвсем откровено ми каза, че не ме е обичал, и че не ме обича.

Сините като яйца на червеношийка очи на Беси се плъзнаха настрани от лицето на Нора Джейн и тя започна да заеква.

— О, аз, тоест, не обръщай внимание на глупавите ми бръщолевения, скъпа моя. Робърт — в лошо настроение! Глупости! Той е агънце, истинско агънце, уверявам те. Само дето винаги тръби, че нищо друго не го интересува, освен ергенските му похождения и болезнената му любов към „Грийн Касъл“, разбира се. По мое мнение това го прави донякъде цивилизован, но не и подлец. Не мога да си представя защо казах тези неща! Трябва да е от топлината на огъня в камината. Може да те стопи, нали? О, скъпа, хубавата ти прическа започва да се отпуска и забелязвам капчици пот върху горната ти устна. А и си толкова бледа! Така няма да стане! Повикай прислужницата си! Не можем да допуснем лорд Робърт да се притесни, виждайки булката си да клюма пред олтара.

Тя целуна бузата на Нора Джейн за втори път като се усмихваше едва и мигаше бързо, за да прогони съчувствените сълзи.

— Бог да те благослови и да те пази, скъпо момиче. Бог да те благослови и пази!

После, сред шумоленето на коприна и фусти, графинята избяга от стаята с притисната към устните дантелена кърпичка, като че ли всеки момент щеше да избухне в сълзи при вида на наивната девственица, очакваща скоро да бъде отведена пред олтара.

Бог да те благослови и пази? Какво знаеше Беси Гиър? Какво знаеше за Робърт тази жена, живяла със семейство Гиър половин дузина години? Какво знаеше, което на Нора Джейн тепърва предстоеше да научи?

Дали той нямаше луда жена, заключена някъде, загубила ума си благодарение на злия нрав на своя съпруг?

Или пък бе убил първата си жена и я бе хвърлил от скалите зад имението, както граф еди-кой си се бе отървал от нежеланата си съпруга… История, описана в едно от романчетата на баба Темпъл.

Но кой твърди, че Робърт Гиър е бил женен? Разбира се, че не е бил. Баба Темпъл със сигурност щеше да го знае. А и тя каза, че този мъж дори не е имал намерение да се жени и е щял да си остане ерген, ако парите на дядо Темпъл не били променили решението му.

Нора Джейн поклати глава и вътрешно се смъмри заради развихрената си фантазия. Беше водила толкова самотно съществуване в „Темпъл Манър“, че въображението беше единственият й приятел, единствената й компания в дом, където не се гледаше благосклонно на свободно мислещите.

Но дори за нея нещата стигнаха твърде далече. А вероятно мислите й бяха само реакция, дължаща се на отвратителната миризма на камфор, излъчваща се от роклята. Навярно мирисът нахлуваше в мозъка й и объркваше потока на нейното съзнание.

— Мислех, че тя никога няма да си тръгне, миси — промърмори камериерката на Нора Джейн от детските й години, Мариан, появявайки се от ъгъла на стаята. След като огледа господарката си, тя дръпна глава настрани. — Сложила си е толкова много парфюм, че можеш да го намажеш на филия и да го сервираш с чай. Но и вие не сте по-добре днес. Проветрявах тази рокля цели три дни, а тя още мирише на шкаф. За какво намекваше тази особа, всъщност? Нямате нужда от пудра или пък от руж! Мога да направя нещо с тази туфа коса, не че някой може да види каквото и да е под това парче дантела, но просто да не кажат нещо. Искате ли глътка вода, миси? Или пък да ви донеса стол, ако искате да поседнете за мъничко? Краката ми треперят и дрънчат като сухи кости в торба, като си помисля за това, което ще стане днес. Лейди Робърт! О, какво чудо!

— Моля? О, да, да. Благодаря ти, Мариан. Всичко е доста смайващо, нали? Предпочитам да ми поднесеш чаша вино — каза тихо Нора Джейн. Обърна се пак към тоалетната масичка и взе малка ваза от оловен кристал, като че ли просто й трябваше нещо солидно, за което да се хване. — Никога преди не съм пила вино, но наистина вярвам, че може би ми е време да започна да приемам някакъв вид укрепващи средства.

Мариан зацъка с език, като заяви, че господарката й ще пие вода и ще я хареса. После домъкна добре изстудена кана с тази течност. Щяла да донесе и чиния с храна за своята мис, изпръхтя тя, докато пресичаше стаята, но във всичките кухни на „Грийн Касъл“ храната била достойна единствено за прасета.

Нора Джейн се взираше в огледалото и се мразеше за това, че беше допуснала графинята да я разстрои, независимо колко искрени бяха намеренията на тази жена.

„Как можах да позволя на Беси така да ме подреди? Как можах да бъда толкова мека и податлива? Трябваше да й кажа: «А сега, Беси, ако си приключила с тези интимни съвети на опитна съпруга към изчервяваща се младоженка и с напомнянето колко злочеста и неадекватна гледка представлявам в ролята, която трябва да приема, предлагам ти да слезеш долу. Иначе има опасност да си спомня, че не съм нищо друго, освен внучка на месар, облечена в дрехи на дама, и да счупя този хубав предмет в главата ти!» Да, това щеше да звучи доста по-добре. Неприятно, но с известна тежест. Закъснях обаче с цяла вечност. Защо винаги набирам смелост пост фактум“?

Тя въздъхна и хвърли последен поглед към огледалото, отново обезкуражена от това, което видя: дребна, тъничка жена — дете, с големи кафяви очи и прекалено избуяла черна коса, цялата скрита в тежка коприна и още по-тежка дантела.

В този си вид тя изобщо не приличаше на онази Нора Джейн, каквато беше в душата си — тайнствената, здравомислещата, волевата Нора Джейн Темпъл, непозната за другите. Надарена с прекрасен, здрав разум, със собствени мисли и мнение. Със собствени мечти.

Но само мечти.

А сега трябваше да се измъкне от образа, сътворен от властната Сюзън Темпъл, и да поеме ролята на послушна булка. Кога, ако изобщо това стане, ще се почувства достатъчно свободна или достатъчно изплашена, за да захвърли живота, предложен й от другите, и да постигне своите мечти?

— О, Мариан! — извика ядосано тя, щом камериерката отново се появи в стаята. — Приличам на някоя пикла, навлечена в дрехите на майка си. Как изобщо допуснах да кажа „да“ и да облека сватбената рокля на баба Темпъл?

Робърт чу скърцането на инвалидната количка зад гърба си и се обърна към по-големия си брат Роджър Гиър, граф на Ийстърли, въведен в малката приемна от личния си прислужник Филип. Обърна се, за да го поздрави.

— Тук си, за да ме придружиш до ешафода, а Роджър?

— Със следа от самодоволна усмивка на устните и добронамерена завист в сърцето, скъпи братко — отговори графът, махвайки с ръка на Филип да излезе от стаята.

— Благодаря ти, Роджър. Твоето окуражаване ме успокоява.

— Не мисли за това. Не съм дошъл да злорадствам, тъй като не мога да се забавлявам, наблюдавайки теб — най-добрият от нас, как безропотно на свой ред скланяш глава пред желанието на нашия отец да си напълни джобовете. Уилям се крие в оранжерията, разкъсван между облекчението, че е имал късмет да се отърве, и огромното разочарование от факта, че неговият кумир е подвил опашка. Когато за последен път го видях, той давеше личните см чувства в няколко бутилки бордо, убеден, че скъпият ни татко вече оглежда списъка на отбраните гости, за което мисис Темпъл допринесе неимоверно много, и търси бъдеща съпруга на най-малкия си син сред така подходящото общество.

— Да не е търговката на манифактурни стоки?

— Не. Убеден съм, че въпросната дама е втора братовчедка на месар с изключително дълбоки джобове. Хубав джентълмен. Бях закаран при него преди няколко минути и той беше изключително милостив към състоянието ми. Изобщо не спомена думата „сакат“ пред компанията си, докато не се отдалечих на три фута разстояние.

Робърт знаеше, че не е лесно да се отговори, на което и да е от изявленията на Роджър. Само се усмихна с обичайната си усмивка на една страна и отпи глътка от чашата с вино, преди да изрече:

— Убеден съм, че Беси изнемогва да изпълнява ролята си на домакиня, нали?

— Беси? Нима това е някой, когото познавам? О, Беси! Съпругата ми, разбира се. Сега си я спомних, въпреки че не съм съвсем сигурен за чертите на лицето й. Колко хубаво от нейна страна да слезе до „Грийн Касъл“, откъсвайки се от поредния Сезон на „Мидхърст“, за да похлипа над сакатите ми крака и да ми покаже новите си рокли… — Роджър се усмихна, свивайки рамене. — В крайна сметка тя и баща ни се забавляват добре, правейки си планове относно прекрасните пари на малката ти булка. Те винаги са били готови да изядат телето, преди да е излязло от корема на кравата. После стана съвсем сериозен и попита:

— Защо, Робърт? Защо правиш това? Защо се принасяш в жертва по този начин? Девойката едва е излязла от класната стая, зелена е като пролетна трева и едва ли има много мозък. Откакто тя и тази нейна баба — фъртуна нахлуха тук предната вечер, не съм чул да е казала повече от няколко думи. На всичкото отгоре притежава неприятния навик да се взира в празното пространство, като че живее в свой собствен свят. Там вероятно чува и гласове. Много странно. Така че не ме дръж в неведение, братко мой. Защо?

Робърт изпи последната глътка от виното си и се обърна към загрижения си брат.

— Значи баща ни не ти е казал, Роджър? Не съм изненадан. Представям си опитите му да се самозаблуждава, че ще бъда предан син и ще оставя всичко в ръцете му. Но аз няма да го направя. Виждаш ли, това ще е мое богатство, братко, а не на баща ни. Цялото ще е мое, за да се разпореждам с него както ми харесва. Повече от двеста хиляди лири, като прибавя всичко — откритото плащане, ипотеките, ремонтите в „Грийн Касъл“, които вече започнаха. Пред тебе стои не някое безхарактерно жертвено агне, а подло, алчно за пари копеле, въпреки че всички ще имаме полза, щом имението възвърне предишния си вид и се закрепи финансово. Това е. Сега по-малко склонен ли си да ме оплакваш?

Роджър мълча известно време, а красивото му лице изглеждаше замислено под гъстата руса коса. После отметна глава назад и се разсмя.

— Това е чудесно, Робърт. Прекрасно! Татко няма да вземе нищо, така ли? О, бързо, братко Чувал с пари, къде се крие тази огромна планина от пари, която всъщност представлява Сюзи Темпъл? Трябва веднага да хвърля безполезната си личност в краката й и да целуна крайчеца на нейната одежда…

По устните на Робърт премина лек спазъм, след като разбра реакцията на по-големия си брат. Бяха изминали повече от шест години от женитбата на Роджър и Беси и повече от две, след като нещастният случай при езда го осакати, а нито една от тези години не беше лека.

В началото Роджър си падаше по скъпите удоволствия на живота също толкова, колкото маркизът и Беси. Графът и младата му жена компенсираха своята несъвместимост, като се втурнаха из целия „Мидхърст“, посещавайки балове, отдавайки се на романтични връзки и винаги откривайки нови начини за пилеене на пари.

Нещастието сложи край на всичко това за Роджър, но не и за Беси. Тя и маркизът продължиха да прекарват повечето от времето си в Лондон, като все още лудо харчеха, въпреки че вече нямаше какво. А Роджър бе принуден да се оттегли в „Грийн Касъл“. Достатъчно стоя сам, за да разбере, че не бе обичан от никой друг, освен от вечно пияния си най-малък брат и от отсъстващия Робърт. Достатъчно самотен беше, за да се самосъжалява; достатъчно самотен, за да си спомня, че някога е бил щастлив човек; достатъчно самотен, за да превърне някогашното си блестящо остроумие в сарказъм, оцветен с меланхолия и отчаяние.

Но графът на Ийстърли все още притежаваше талант за някои приумици и закачки, засягащи слабостите на близките му. Това, че отнесеният му баща и вероломната му съпруга ще бъдат поставени в ролята на просители пред Робърт всеки път, когато им се доще да пръснат дори едно пени, изглежда доста възбуждаше чувството за сарказъм на Роджър.

— Помислих си, че новината ми ще ти хареса, Роджър — изкоментира Робърт накрая, когато експлозията от смях на брат му утихна. Той се почуди защо му отне толкова време да въведе Роджър в нещата.

После поклати глава, тъй като му беше пределно ясно: не искаше да застане лице в лице с неприятния факт, че не е много по-добър от баща си и щеше да се жени за пари.

— Но аз се женя не по любов, Роджър. Причините за брака ми са противни, знам. Не изпитваш ли обаче поне малко жал към мене?

Графът веднага се намръщи, после се усмихна още веднъж.

— Не. Нито йота, съжалявам. Ще откриеш, както направих аз, че е доста лесно да си купиш щастие. Само внимавай да не прахосаш парите или да не прескочиш твърде висока ограда и да се сринеш от седлото, а после да позволиш на някакъв глупав кон да танцува върху тебе. О, но твоята Нора Джейн не е Беси. Тази мишка с джобен размер няма да цвърчи толкова много, каквото и да правиш, нали? От всичко, взето заедно, бих казал, че си ударил кьоравото. Кажи ми, скъпи братко, все още ли възнамеряваш да ме хрантутиш? А Уилям? Както знаеш, на най-малкото ни братче струва доста пари да поддържа статута си на пияница.

Робърт коленичи до стола на графа, взирайки се настойчиво в лицето му.

— Роджър, няма да те лъжа, като твърдя, че правя това само заради теб и Уилям. Аз също съм егоист. Не мога да понеса „Грийн Касъл“ да се разруши пред очите ми и хората ни да живеят в мизерия. Днес имението прилича на съборетина, а аз обичам тази къща, тази земя, нашите хора. Един ден, когато отново си стъпиш на краката, ще поемеш управлението на имението и аз ще бъда повече от щастлив да ти предам юздите. Ще видиш.

Графът извърна глава, втренчвайки се в слабото ноемврийско слънце, което се промъкваше през потъналите в прах прозорци на малката гостна в семейното крило.

— Колко изключително забавно е всичко! — възкликна той, говорещ сякаш на въздуха. — Първо, той спасява „Грийн Касъл“, а сега си мисли, че може да излекува сакатия. — Погледна пак към Робърт, небесносините му очи се присвиха, а чертите на изпитото му лице заприличаха на блед мрамор. — Друго какво, братко? Може би ще възкресиш мъртвите? Може би ще превърнеш водата във вино?…

Робърт постави лакът върху страничната облегалка на инвалидната количка и подпря главата си с ръка. Беше отишъл на война, оставяйки зад себе си един щастлив, усмихнат Роджър, а когато се върна, намери разсипан, победен, изпълнен с горчилка човек. Това не можеше да приеме. Нямаше да го приеме!

— Роджър, знаеш какво каза докторът…

— Да, да, твоят проклет шарлатанин! Чух го. „Костите са излекувани сега, милорд, пелвисът, бедрените стави — цитира той със сприхав напевен глас. — Единствено неизползваните ви мускули и вашата воля са останали повредени. Ако си наложите, милорд, вие ще ходите отново“. Да си наложа ли? По дяволите, правих го Робърт! Виж тези крака! — възкликна той, стоварвайки юмрук върху изтънелите си бедра. — Те могат да ми причинят адска болка, но не помръдват. Никога няма да се движат!

Робърт многократно беше чувал всичко това преди. На Роджър му казваха, че ще може да се движи, ако повярва в това. Щеше да куца доста, благодарение на лошо счупения си ляв крак, но щеше да може да ходи. Само да бе опитал! Само ако имаше някаква причина, която да го вдигне от проклетия стол! Обхванат от моментно вдъхновение, Робърт заговори, без да обмисля думите си.

— Ще се помръдне ли кракът ти за десет хиляди лири Роджър?

Роджър дълго се взира в брат си, а през това време Робърт се прокле хиляди пъти за глупостта си. После Роджър каза тихо:

— Прав си, братко мой. Ти си копеле.

Извърна глава и изкрещя за Филип, който бързо влезе в стаята и откара господаря си далече от присъствието на брат му.

Робърт облечен с целия финес на младоженец, остана върху протрития килим, коленичил като каещ се грешник, и се чудеше защо изобщо не желае да се моли.

Каменният параклис на „Грийн Касъл“, въпреки че беше свързан с главната сграда посредством грациозно извит коридор, беше с повече от четири века по-стар от останките на господарската къща в имението, която беше строена някъде в средата на XVIII век.

„Вероятно причината е в древността на параклиса“, помисли си Нора Джейн предния ден, когато обикаляше „Грийн Касъл“ заедно с маркиза. Може би именно това обясняваше варварския му вид с това тъмно, тежко дърво и трофей на вълча глава в единия ъгъл, закачена на една греда. Във всички случаи параклисът изглеждаше много необичайно.

Но твърде странно, твърде чудновато изглеждаше и огромната, разпростряла се наоколо господарска къща, като се започне още с разположението на стаите. Според маркиза първо е било построено семейното крило, за да могат семейство Гиър да живеят в комфорт, докато останалата част от къщата е била издигната малко по малко през по-успешни десетилетия. Според личната преценка на Нора Джейн това се свързваше с поредната брачна церемония, когато са се осигурявали пари за по-нататъшния строеж.

Тези останки от „Грийн Касъл“ се състояха от импозантна триетажна тухлена сграда, обхващаща приемните зали, от огромен отделен кухненски павилион точно насреща, който по външност наподобяваше семейното крило, от музикална стая и оранжерия, които образуваха четвъртото крило, срещу крилото на параклиса. Всичко това беше свързано с приемните зали чрез дълги, извити коридори, разположени във всеки от четирите ъгъла.

Огромен стъклен купол покриваше Кръглия салон. Внушително архитектурно творение, което караше Джейн да се пита как е могло да бъде разположено точно там.

Задната част на главната сграда беше също толкова внушителна, колкото и предната. Всеки вход притежаваше огромни, раздвоени стълби, достигащи до равнището на земята. Тези отпред оформяха ъгли, които бяха правени, като че ли за пред експерти по измерване, докато извеждащите от салона стълби се извиваха като полулуни.

„Е, може би не точно полулуни?“, помисли си Нора Джейн, докато се отправяше заедно със смълчания до себе си маркиз от семейното крило по дългия коридор, който водеше към приемните.

Предната вечер, когато правеше безуспешни опити да заспи, тя реши, че извитите стълби повече приличат на пипала или на онези малки израстъци върху главите на насекомите.

Тя си представяше, че ако бе птица и можеше да се издигне високо над „Грийн Касъл“, за да хвърли поглед върху разположението му, имението щеше да й заприлича на огромна, квадратна, обърната буболечка с пипала на главата, а предните стълби — като някакъв вид опашка.

Четирите крила, свързани от извитите коридори, щяха да бъдат краката на буболечката. Квадратни крака? Коя буболечка изобщо притежава четвъртити крака? Може би торният бръмбар? Е, добре, вероятно щеше да намери по-подходящо сравнение, след време, когато опознае добре мястото.

А можеше и да не го опознае… Особено, след като предната нощ се събуди, ужасена до смърт от една огромна черна буболечка, която пълзеше по ръката и.

Нищо чудно, че бе оприличила „Грийн Касъл“ на буболечка — това място гъмжеше от такива твари! Беше видяла две във фамилната столова и още три в гостната. За една от тях баба Темпъл каза, че и се струвала достатъчно голяма, та Уелингтън да я включи като Голиат в предните редици на битката!

Какво опустошение представляваше „Грийн Касъл“. Буболечки и петна от влага по стените… Странни бледи форми върху потъмнелите тапети, бележещи местата на портрети, огледала и украшения, били някога гордостта на това място. Древни паяжини, висящи от потъналите в прах полилеи. Решетки пред камините, почернени от сажди, мръсни килими, които вдигаха облаци дразнещ ноздрите прах… И дузина ниши в огромния мраморен коридор, зеещи празни без статуите си, които някога са били изложени там…

Стигнаха до края на коридора и маркизът я въведе в малък червен салон, като ръката му здраво стискаше нейната точно над лакътя. Това я караше да се чувства не толкова като младоженка, която водят към олтара, колкото като направлявана карета. Следваше величествена зала, висока поне колкото трите етажа на сградата.

Докато вървяха към параклиса, стъпките им отекваха глухо върху пода от италиански мрамор — доста мръсен под от италиански мрамор — и Нора Джейн нервно преброи осемнадесетте извисяващи се от пода до тавана алабастрови колони, по девет от всяка страна на дългата зала.

Дори само тази стая беше повече от предизвикателство за уменията й, свързани с поддържане на дома. Май беше малко страшничка дързостта да бъдеш достойна съпруга на лорд Робърт Гиър. Самата Беси бе признала, че поддържането на къщата изцяло се бе оказало над нейните възможности и още първите години бе абдикирала от поста си, свързан с управлението на това неизбродно имение.

„О колко е хубаво!“, мислеше си Нора Джейн, опитвайки да не се закиска нервно. Тя трябваше да остане абсолютно сериозна, понеже отиваше на собствената си сватба. „В крайна сметка воалът на баба Темпъл поставя забележително начало, помитайки пода, докато вървя“ реши тя.

Изобилстващи с прашинки слънчеви лъчи се процеждаха през четирите по-малки стъклени кубета на покрива, които служеха като единствена илюминация в коридора без прозорци. Нора Джейн се питаше дали има някакъв начин да измие тези куполи, без да разчита прищевките на времето да свършат работата вместо нея.

Чудеше се на още хиляди неща, докато маркизът я водеше през Кръглия салон с рисуваните фрески високо по стените — част от декорацията, имала щастието да оцелее. Тя знаеше, че лудият за пари маркиз много отдавна беше разпродал ценностите на „Грийн Касъл“.

А беше и толкова студено, въпреки че слаби едва пушещи огньове горяха в една или две камини. Щяха да бъдат необходими трупите на цяла гора, за да се затоплят стаите, но едва след като първо се поработеше по въпроса за почистването на комините.

Нора Джейн се чудеше дали изобщо би било възможно да се подреди „Грийн Касъл“, да се върнат портретите и статуите по местата им, да се почисти красивият кръгъл килим в салона, да се намерят мебели, подходящи за почти празните стаи и въобще, дали би могъл човек да се пребори с прахта, влагата и буболечките…

Но най-много се чудеше защо все още мисли за домакинството, след като сега се намираше извън предените на вестибюла и Кралската спалня, на път към параклиса, към баба и, към вълчата глава и към лорд Робърт Гиър.

— Ще има ли музика, милорд? — попита тя, победена от внезапна нервна атака, и заби пети в пода, точно преди лакеят да пристъпи напред, за да отвори двойната врата на параклиса. — Имам предвид, че ако има музика вероятно ще трябва да изчакаме да засвири, но в случай, че няма, как ще разберем дали лорд Робърт е вече вътре, и че не сме закъснели?

— Робърт е вътре, скъпа моя. В крайна сметка той знае кое е добре за него — отговори маркизът, потупвайки я по ръката. „Като че ли, помисли си тя, се опитва да успокои кон“. — Лорд Робърт, лорд Уилям, графът и графинята, скъпата ви баба и нейните няколко отбрани гости — всички ви чакат. А сега предлагам да се усмихнете, скъпа моя, тъй като не изглеждате съвсем добре. Кожата ви е бяла като роклята, която сте облекли, а очите ви са така ококорени… Нали не искаме някой да си помисли, че ви омъжваме насила?

— Съжалявам, милорд.

Нора Джейн вдигна брадичка и се усмихна послушно, макар да бе убедена, че се е получила някаква гримаса. Тя не се омъжваше насила. Далече бе от подобна мисъл. Тя бе преизпълнена от щастие, че щеше да бъде младоженката на лорд Робърт Гиър.

Точно фактът, че ставаше съпруга на лорд Робърт Гиър, я плашеше едва ли не до побъркване!

Как ли щеше да изглежда той, застанал пред малкия олтар? Примирен? Непоколебим? Отвратен? По собствено желание ли щеше да стои там, или баща му го беше вързал със здраво въже за олтара?

Може би не беше прекалено късно да се сложи край на тези глупости или поне да се отложат за по-късно. Нора Джейн се нуждаеше от малко време, дори от няколко години, за да свикне с това ново положение в живота си.

Искаше да се върне в стаята си и да накара Мариан да оправи воала й. Можеше дори да хапне нещо или да посети тоалетната, понеже беше забравила да го стори, преди да й навлекат тази ужасна дантелена рокля.

Искаше й се да надникне под леглото с надеждата да открие там избягалата си смелост, да намери онази Нора Джейн, която бе мечтала да играе ролята на героиня, ролята на съпруга.

Сигурно имаше нещо, което можеше да направи, нещо, което можеше да каже, за да отложи неотложното?

Но Нора Джейн не направи нищо. Не каза нищо. Просто наблюдаваше с широко отворени очи как маркизът даде знак на лакея и вратите се разтвориха.

Тя влезе в преддверието с много ситни крачки, а оттам — във влажния и студен параклис. Желаеше маркизът да престане най-сетне да стиска ръката й и се чудеше дали щеше да падне, ако той я пуснеше. В същото време търсеше сред сумрака своята баба и своя жених.

Първо видя баба си.

Трудно беше да не се забележи баба Темпъл, нищо, че тя стоеше сред множеството. Нора Джейн реши, че й бе писано да прекара живота си като незначителен пигмей сред гиганти, първо баба й, а сега — мъжете от семейство Гиър. Слава на небесата, Беси беше с нормален ръст!

Опитвайки се да не се разсмее, тя се вгледа в грандиозния „ансамбъл“ на баба си. Пурпурните пера, извисяващи се право нагоре над стоманеносивата коса, приличаха на стражи, охраняващи крепостта, наречена Сюзън Форест Темпъл: богата, могъща, нетактична, фантазьорка и без всякакъв вкус.

Вероятно ако самата Нора Джейн беше по-едра, ако бе наследила повече от гена на баба си, отколкото от много по-дребните си родители и дядо, щеше по-малко да се влияе от тази жена, възправяла се винаги пред очите й със застрашителните си размери и насочваща всяка нейна стъпка.

Но как може човек, при това толкова дребен, да се противопостави на такава планина? За да го направи, сигурно трябва да има много повече кураж, отколкото Нора Джейн бе събрала досега в девичата си гръд.

Може би този човек трябва да престане да мисли само как да запази себе си. Трябва да притежава искрица здрав разум и в същото време да има или голям пистолет, или як камшик, или пък полк верни войници, готови да овържат този гигантски пурпурен Гъливер, докато спи.

И сега Нора Джейн се омъжваше в семейство Гиър — още едно котило от гиганти!

Тя потръпна конвулсивно и отправи очи към малкото пейки отляво, където седяха графът на Ийстърли, неговата графиня и лорд Уилям Гиър. Усмихна се леко, като видя, че са сложили графа на пейката, така че инвалидният стол да не се вижда.

Жестът беше много благороден. Тя си помисли, че така графът ще се чувства участник в церемонията много повече, отколкото ако беше оставен настрани, изолиран от ставащото. Той беше настанен до съпругата си Беси. Беси, която беше толкова руса, толкова красива, олицетворение на всичко, което Нора Джейн би искала да бъде, а знаеше, че не е.

Те така добре си подхождаха — красивият русокос граф и равната му по хубост съпруга. Бяха толкова добре облечени, толкова изтънчени, чувстващи се така удобно, тъй като знаеха, че принадлежат на този параклис, на тази земя…

До Беси, но не толкова близо, че да предразполага към сравнение с брат си и снаха си, седеше лорд Уилям, най-младият Гиър. Най-достъпният Гиър. „Пияният Гиър“ — реши Нора Джейн, след като лорд Уилям изхълца силно, после се изкиска и се извини с ясен, весел глас.

Дори и да искаше, беше извън възможностите й да се обърне и да отдаде почит на извисилата се вълча глава. Успя само да вдигне очи и да погледне първо към олтара, после към одеянията на свещеника и най-накрая — към високия тъмнокос мъж, който стоеше от едната страна и се мъчеше да улови погледа й.

Той бе чудно привлекателен! Сигурно нито един от джентълмените на мис Остин никога не е бил дори наполовина толкова красив, толкова страхотен! Колко ли мразеше той тази церемония! Колко ли мразеше нея! Да се продаде публично, да се налага да премине през този обред — подигравка, след като всички важни документи вече бяха подписани — онези, които започваха с „Аз, Сюзън Форестър Темпъл, като възнаграждение за женитбата на внучката ми с лорд Робърт Гиър, дарявам написаната по-долу сума от…“

Тя почувства силна жал към него, тъй като беше сигурна, че е изключително горд мъж.

Да се ожени за пари е едно, но да бъде принуден да вземе жена, стояща толкова по-ниско от него, и то млада жена, която все още противно смърдеше на камфор… Да се ожени за такъв слаботелесен екземпляр с такъв нисък ръст, за такова незначително, малко нещо, за такова катастрофално подобие на съпруга! Та тя се страхуваше дори от собствената си сянка. Страхуваше се от погрешна стъпка, страхуваше се от правилна стъпка, страхуваше се от каквато и да било стъпка. Живееше храбро само вътре в себе си, убивайки дракони и триумфирайки над злото, очароваща света с красотата и ума си и обичана от всички. Но това беше само в тъжното й, романтично съзнание.

А го обичаше. Да, Бог да й е на помощ. Обичаше го. Обичаше го, понеже беше учтив с Аш. Обичаше го, понеже не го беше страх от Сюзън Форестър Темпъл. Обичаше го, защото я измъкваше от живота на сънищата и й предлагаше реалността. Обичаше го, защото очи те му заблестяваха, щом се усмихнеше, а тази усмивка бе така прелестна, и ръката му, когато докосна нейната, предлагайки й женитба, бе толкова силна, толкова суха и толкова здрава… Обичаше го просто защото беше немислимо да прави нещо друго, за да има някакъв смисъл това, което ставаше, това, което щеше да й се случи.

Сега тя беше до него, а маркизът беше изчезнал. Свещеникът говореше. Въпреки страха си се осмели да погледне в тъмните блестящи очи на лорд Робърт.

Сигурно той бе усетил погледа й, понеже сведе очи към нея, които проникнаха през воала, изгледаха обсипаната със скъпоценни камъни лента и ужасната й черна коса. После той й се усмихна само с едното ъгълче на устните си. Очите му проблеснаха закачливо, казвайки й безмълвно, че е съгласен с нея, че знае колко глупаво изглеждат и двамата, че е глупост тази нелепа церемония да се състои пред толкова много зрители, а не само пред адвокат, и колко много му се иска двамата сега да са някъде другаде…

Ако нещата не й бяха известни, би си помислила, че той се кани да я хване за ръка и бързо да я отведе някъде другаде, за да се скрият от този оркестриран фарс. Някъде, където биха могли да поседнат, да поговорят, да се посмеят, а вероятно и да се опознаят по-добре. Биха могли да открият малък поток, да използват сватбения й воал като рибарска мрежа и да си наловят риба за вечеря, която да опекат на огън, а тя можеше да го успокои, че като поднови „Грийн Касъл“, в него няма да има и следа от пурпурночервено.

Всичко можеше да бъде толкова хубаво, така чудесно! Един прекрасен сън… Разбира се, сигурно и двамата щяха да пипнат ужасна настинка и да умрат, след като са дръзнали да седят на студената земя през ноември. О, защо реалността винаги се натрапва, когато сънуваш с отворени очи?

— Събрани сме тук днес, пред лицето на Бога и тези хора, да свържем този мъж и тази жена…

„Да, ли? О, да. Да!“

— Ако някой от тук присъстващите…

— Присъстващ ли? Аз ще говоря! Аз присъствам! Мисля, че трябва да кажа, някой трябва да каже… Роджър, не трябва ли някой от нас да каже? Можем да се впуснем в някои подробности специално за дадения случай. Робърт, ти не можеш наистина…

— Млъкни, Уилям — тихо промълви Робърт, без да се обръща, като хвана ръката на Нора Джейн и я стисна. — Продължавайте, Ваше преподобие, ако обичате. Брат ми има моментно замайване, без съмнение причинено от леката треска, която го мъчи цяла седмица. Съвсем спокойно можем да го игнорираме.

Той се усмихна на Нора Джейн.

— Можем ли, скъпа?

Нора Джейн се усети, че кима утвърдително, тъй като езикът й бе залепнал за небцето на много сухата й уста, а пулсът бучеше в ушите й. Тя щеше да се съгласи, дори ако лорд Робърт учтиво се бе поинтересувал дали би желала заради него да си отреже левия крак и да го пъхне в разтворената вълча паст.

„О, да, разбира се!“

Тя обичаше този мъж.

Убедена беше в това.

Нора Джейн си помисли, треперейки, дали пък за здравия й разум не бе необходимо да се влюби… Макар и в мечтата?

Глава втора

— Съжалявам, Робърт. Ужасно, ужасно съжалявам и съм страшно притеснен. Или вече казах това?

Лорд Робърт стоеше пред тоалетната масичка, взираше се в огледалото и се питаше дали изглежда по-различно сега, когато вече беше женен мъж. Не виждаше никаква разлика.

— Да, Уилям, това вече го каза — отговори той и се обърна, за да се усмихне опрощаващо на брат си. — Каза го, римува го, дори сътвори музика по него, докато вечеряхме, е, как беше за удоволствие на месаря, търгуващ със свинско, и закръглената му съпруга. Мисля, че сега вече можем да отхвърлим тази тема.

Лорд Уилям отпусна брадичка върху гърдите си, както си седеше проснат в близкия стол, с протегнати напред дълги крака, за да пази равновесие, и с почти празна чаша в дясната ръка.

— Да протестирам срещу сватбата! Божичко! Роби, папа щеше да ме застреля, ако имаше пистолет в жилетката си. Твоята бедна малка булка, бедната малка Нора Джейн… Това е името й, нали? Нора Джейн? Нора Джейн Темпъл Гиър, а? Такъв дълъг списък от имена за такова малко същество! Тя ми прости веднага. Хубаво дете. Е, не е изключително красива, нали? Въпреки че наистина ми харесват очите й. Те са нежни и доста приличат на тези на Граулър, не мислиш ли?

— Сравняваш съпругата ми с тази твоя хрътка, така ли, Уилям?

Робърт наметна халата върху раменете си. Беше съблякъл сакото, жилетката, бе свалил вратовръзката, но остана по риза и бричове, понеже не искаше да кара младата си жена да се разкрещи посред нощ, в момента, в който той влезеше в спалнята.

Уилям се постара да се вдигне от стола. Внимателно се придвижи по килима към масата с напитките и си наля либерално още три пръста бренди. В крайна сметка той беше прецизен в спазването на навиците си. Не беше като някои пияници, които се освобождаваха от ненужните чаши и пиеха направо от бутилката.

— Аз харесвам Граулър, Робърт. Харесвам го много повече от някои хора. Но, предполагам, че си прав. Не трябваше да го казвам. Не трябваше да си го помислям. Ще ме извиниш пред жена си отново, нали?

Робърт кимна, въпреки че нямаше намерение да се втурне с пълна скорост към младоженката си и да повтори сравненията на брат си за външния й вид. Така че не виждаше и причина да й предава извиненията му.

— Не мислиш ли, че направи достатъчно набези във винарската изба за един ден, Уилям? — попита той, наблюдавайки как брат му яростно се бори да се настани отново на стола.

— Не. Все още стоя, както виждаш. Все още вървя. Все още мисля. Все още мисля, по дяволите! — Той погълна брендито на един дъх, после се обърна, за да се подпре на масата и се ухили глуповато на Робърт. — Когато спра да мисля, тогава съм достатъчно пиян.

Робърт поклати глава.

— Айрин е омъжена вече повече от три години, Уилям, и то доста щастливо. Поне така съм чул. Освен това има дете. Не е ли време да се откажеш?

Уилям се отблъсна от масата с напитки и се втренчи с пиянско внимание в брат си.

— Не споменавай името й отново, Робърт — възкликна той разгорещено, после се изсмя. — Прозвучах ли задоволително разярено, братко? Достатъчно жлъч ли избълва сърцето ми? Не, предполагам, че не. Да ти кажа ли една тайна? О, защо не? Мога да ти се доверя.

Той се наклони напред и размаха пръст срещу Робърт.

— Не пия, за да забравя Айрин, Робърт. Направих го някога, за две седмици, може би, но не повече. Освен това чух, че е затлъстяла, което много ме радва. Дебела и най-вероятно свадлива. Омъжените жени са такива, ти знаеш. Аз пия, разбираш ли… — започна той, после спря като се намръщи. — Е, няма значение. Струва ми се, че пих твърде много, за да си спомня причината точно сега.

Робърт сърдито хвана брат си за рамото и го отведе обратно до стола, действие, което лорд Уилям очевидно не беше способен да извърши сам. Още от закуска човекът беше започнал здраво да се налива. Дрехите му бяха раздърпани, гъстата му руса коса беше паднала върху сините кръвясали очи, крайниците му, като че ли се движеха, независимо от желанията му, а сега и езикът му се плетеше.

Сега не беше нито времето, нито мястото по-малкият брат да си разголва душата. Не и докато Нора Джейн чакаше в съседната стая. Но Робърт знаеше, че трябва да слуша.

— Не ти се налага да пиеш, Уилям — каза той с безразличен глас. Трябваше да каже нещо.

Лорд Уилям въздъхна, след като се отпусна в стола, после се усмихна на брат си.

— Това е единственото нещо, което правя добре. Папа харчи пари, Роджър страда, Робърт ни спасява, а Уилям пие. Всеки от семейство Гиър си изпълнява ролята, Робърт. Аз обаче не се давам.

Той отпусна глава в ръцете си.

— Но понякога не е така. Най-скъпи ми братко, спасителю мой, мислиш ли, че можеш да ме насочиш към вратата? Знам, че е там някъде, но са нужни движения всеки път, когато се опитам да я открия.

Робърт дръпна връвчицата на звънеца, викайки прислужник. Той продължи да наблюдава, докато човекът помагаше на Уилям да излезе от стаята, после се обърна пак към огледалото над тоалетната масичка.

Видя един не много млад мъж. Мъж на тридесет и две, който изглеждаше доста по-различен от баща си и братята си, и който много приличаше на починалата си майка. Мъж, участвал в битките на Полуострова. Мъж, оженил се заради пари, казвайки си, че върши каквото трябва, докато в същото време знаеше, че никога през живота си не бе проявявал по-голямо малодушие.

Не. Не изглеждаше по-различен.

Нито един от тях не бе станал по-различен.

Нито Роджър, потопил се в нещастието си.

Нито Беси, руса и красива, и абсолютно ненужна.

Нито баща му, който все още се опитваше да изобрети начин да отдели Робърт от щедрия дар на мисис Темпъл.

Нито Уилям, решен да играе ролята на пропаднал тип.

Не. Никой от тях не се бе променил, като се изключи факта, че вече имаше още един член на семейство Гиър. Един дребничък, смутен на вид член. Неговата съпруга. Мили Боже, неговата съпруга!

Робърт се упъти към масичката с напитките и си наля щедра порция бренди.

Стаята беше извънредно голяма и много тъмна. По-голяма от стаята, в която Нора Джейн се облече тази сутрин, преди цял един живот време, но по-малка от пищните застрашителни помещения, които обитаваше в къщата на баба си.

А леглото бе по-голямо и от самата стая. Не, не беше. Не съвсем. Само изглеждаше по този начин сега, когато лежеше по средата му, на мили разстояние от краищата, и трепереше.

Мариан, добра жена, но понякога невероятно тъпа, реши, че господарката й е настинала в мразовития и влажен параклис, и буквално я зарови под огромно количество завивки, с намерението да я предпази от по-нататъшни неприятности. Завивките обаче не вършеха работа. Тя продължаваше да трепери.

Но стаята беше хубава. Или пък така й се струваше. Влажните петна по тапетите отнемаха нещо от красотата й. За същото допринасяха и оскъдните мебели: няколко големи гардероба, два тапицирани с избелял брокат стола пред камината и огромен креват с балдахин.

Килимите бяха излинели и на петна, а кадифените завеси — невероятно прашни, както се увери Нора Джейн, след като Мариан излезе и тя ги дръпна, надявайки се в стаята да нахлуе лунна светлина.

Свещниците, а те бяха само няколко, разпръскваха странни сенки по стените до леглото и оставяха скрита от погледа вратата, която, както знаеше Нора Джейн, водеше към стаята на съпруга й.

Тя се взираше в тази врата вече пет минути, петнадесет минути, от цяла вечност. Но тя не се отваряше. Вероятно той беше решил да спи там. Джентълмените правеха понякога такива неща или поне така и се струваше. Те спяха в собствените си стаи, когато съпругите им биваха неразположени или бременни, или когато просто не можеха да понесат да гледат жената, която си беше купила място в бляскавото им семейство.

След като Нора Джейн обиколи Грийн Касъл, тя разбра, че само маркизът притежаваше апартамент с две спални, една за него и една за болната му, сега покойна съпруга.

Роджър и Беси не деляха втората, по-голяма стая единствено защото Роджър бе настанен на приземния етаж в малка всекидневна, която бе превърната в инвалидно помещение. Той нямаше достатъчно средства, за да поддържа своето малко, разположено наблизо имение „Ийстърли“.

Стаите на Уилям бяха най-малки от всички останали. Но пък той не спеше в тях повече от два пъти седмично, както я бе предупредил маркизът.

Обикновено лорд Уилям заспиваше там, където се бе приземил след последното си питие. Бе и казано да не се изненадва, ако някога открие него и хрътката му Граулър, свити един до друг до някои диван, или да подремват, настанени върху стол в гостната, или в много горещите нощи, отпуснали се удобно сред цветята в неподредените градини.

Към какво странно и интригуващо семейство се бе присъединила през този ден! Какъв великолепен живот й предстоеше — въоръжена с един от най-дълбоките джобове на Англия, да поправя тази къща и да я върне към предишната й слава!

Робърт сигурно не знаеше, но Нора Джейн си имаше собствено, осигурено от баба й състояние, за да не разчита на подаянията на съпруга си. Сега, в началото, щеше да използва само доходите от това богатство, но когато един ден роди мъжки наследник, контролът върху цялата сума щеше да бъде в ръцете й. Тогава щеше да даде тези пари на Робърт!

Щеше да ги спаси.

Тя щеше да спаси тях всички. О, да. Щеше да ги спаси, да ги направи щастливи, да ги заобиколи с красота, да внесе любов и ред, и комфорт в живота им!

Нали така правеха героините. Такова беше тяхното занимание. Тя винаги бе мечтала да бъде героиня. Не можеше да бъде като Жана Д’Арк, понеже изобщо не й се нравеше идеята да бъде изгорена на клада, а пък не притежаваше физическите данни и смелостта да стане втора Буъдисия, нито дори кралица Сюзън.

Но тя имаше пари. Много пари. Хубави пари. А имаше и мечтите си.

Най-голямата, най-важната от тези мечти беше да накара лорд Робърт да я обикне. Не можеше да го омае с красотата си, както би успяла някоя като Беси, но имаше други оръжия. Робърт обичаше „Грийн Касъл“. Той обичаше семейството си. А тя щеше да въведе ред във фамилията. Щеше да спаси „Грийн Касъл“. Това беше пътят към сърцето на съпруга й.

Усмихната и не толкова трепереща, както преди минути, Нора Джейн се намести под завивките и с отворени очи засънува цветни сънища, в които всички от пасторалния и красив „Грийн Касъл“ я обичаха, а съпругът й, скъпият й, прекрасен, малко плашещ я неин съпруг — обожаваше земята, върху която тя стъпваше.

Красивата картина изчезна мигновено при звука от гласа на баба й. Щеше ли тази жена да нахлува във всеки миг от живота й?

— Той беше ли вече тук? Сега е долу, в гостната, и говори с брат си. Не с пияния, а със сакатия. Изпълни ли той задължението си към нас? Спа ли с тебе? Няма да види нито пени, докато не спи с теб!

Нора Джейн приседна, опирайки гърба си о инкрустираната табла на леглото, и безмълвно се втренчи в Сюзън, която се движеше тромаво из стаята, бляскава в своя пурпурен, подобен на юрган, сатенен халат.

Какво правеше тя тук? Не знаеше ли, че лорд Робърт можеше да влезе всеки момент? Или имаше намерение да гледа как той се промъква в леглото до нея?

— Аз не съм виждала лорд Робърт, откакто Мариан ме доведе тук, горе, да се изкъпя, бабо Темпъл. Та казваш, че е долу, така ли? Може да е гладен, бедният. Той не яде много на сватбената ни вечеря.

— Гладен ли? — Мисис Темпъл отметна глава назад и високо се изсмя. — Откъде да знам, пък и не ме е грижа. И се изправи. Така приличаш на дете. Трябваше да те храня повече и сигурно сега нямаше да бъдеш такава кльощава. Защо Мариан ти е сплела косата? Когато е навита, ти придава по-голяма важност — един вид ти вдига цената.

— Да, бабо Темпъл — отговори Нора Джейн, играейки си с острия като четка край на дебелата плитка, която бе преметната през дясното й рамо и стигаше почти до кръста й. Дали би могла да извика прислужника и да му нареди баба й да бъде отпратена от стаята, а и от самия „Грийн Касъл“? Лъжливи надежди. Можеше ли да нареди да я изхвърлят навън в нощта, облечена само с този грозен пурпурен халат? Но точно това правеха героините — освобождаваха замъците от всичките им човекоядци. Или пък тази битка бе привилегия на героите? Но тя обичаше баба си, поне през по-голямата част от времето. — Сплете я, понеже косата ми се заплита и разбърква.

На неудачното обяснение на Нора Джейн мисис Темпъл пренебрежително махна с обсипаната си с пръстени ръка.

— Няма значение, сладурче — каза тя с искрена обич. Нора Джейн знаеше, че никога не би могла да изхвърли баба си от къщата. Но самата мисъл за това беше интригуваща.

— Нищо не можеш да направиш с ръста си, Бог да те благослови — каза Сюзън Темпъл. — Ти си копие на дядо си, облечен в рокля. Моят Сам може и да не беше и на половината от височината ми, но беше могъщ. Знаеш, че ти също трябва да бъдеш могъща. Не го забравяй. Сега си лейди Гиър и господарка на тази къща. Тази Беси въобще не я брой, макар да е графиня. Тя е една перушана — хубавичка, безмозъчна женичка, на която изобщо няма да й пука, ако поемеш управлението на това място. Обучавах те добре за този ден, Нора Джейн, учих те дълго и както трябва. Знаеш какво се очаква от тебе. И престани да си играеш с тази коса!

Нора Джейн, отдавна привикнала да се подчинява за всичко на баба си, веднага пусна плитката си и се издърпа по-напред в леглото. Та можеше ли само за един-единствен ден да се отърве от навиците, създадени през целия й досегашен живот.

— Бабо Темпъл — осмели се тя да зададе въпроса, който я ужасяваше непрекъснато, още от деня, в който лорд Робърт Гиър й бе предложил женитба, — какви точно са задълженията ми на съпруга?

Лицето на Сюзън Темпъл се покри с гъста червенина.

— Казвала съм ти го дузина пъти, сладурче. Да планираш менюто, да ръководиш стадото слуги, да хвърляш око на сметките за домакинството, да сложиш в ред тази бъркотия наоколо, да се погрижиш за арендаторите, да играеш ролята на домакиня…

— Да, да, всичко това го знам.

Нора Джейн отметна завивките, за да седне с кръстосани крака под обемистата си бяла нощница от тънък лен, и се вгледа настойчиво в баба си.

— Говоря за моите съпружески задължения, за причината, поради която лорд Робърт и аз трябва да спим в едно легло. За децата. Разбираш ли за какво те питам, бабо Темпъл? Мис Остин намеква за някои неща в книгите си и Мариан ми каза, че имало много повече от целуването. Много ми хареса, когато днес, след церемонията, лорд Робърт ме целуна. Не исках да шокирам Мариан, но наистина имам само бегла представа за същността на това нещо, за различните анатомични органи на мъжа и жената и за какво служат те, за това как всъщност се създава потомство. Но не трябва ли да има нещо повече, нещо като дълбоки чувства…

Мисис Темпъл погледна с голяма надежда към вратата, после въздъхна и се обърна към леглото. Като разположи огромното си туловище на ръба на дюшека, тя взе ръката на Нора и я вдигна към бузата си.

— О, детето ми, каква глупачка съм — каза тя с прегракнал глас. — На мене също никой не ми беше казал за тези неща. Мразех ги за този пропуск и ето, че сега аз допуснах същото прегрешение. Ти си така добре подготвена за всякакви случаи — погрижих се за това. Но си абсолютно невежа за най-важното оръжие на всяка жена: нейната женственост. Получи се така просто защото си малкото ми момиче, единствената ми внучка и аз… се страхувах да говоря по този въпрос с подробности. Какво ще кажеш, а?

Нора Джейн започна пак да трепери. Не беше обичайно за баба й да дава и най-малък знак за обич. Да показва някакви признаци на слабост, за нея беше повече от необичайно; никога преди не се бе случвало. А това плашеше Нора Джейн. Тя потърси начин да помогне на баба си.

— Само си мислех, че трябва да знам мъничко повече как… ъ-ъ… как да го правя, по какъв начин. Мариан каза, че дори може да ми хареса. Тя твърди, че на някои жени им е много хубаво.

— Мариан е магаре — отговори сковано мисис Темпъл. — Виж какво, сладката ми, става късно, а току-що си спомних, че трябва да свърша нещо.

Тя сграбчи непохватно раменете на Нора Джейн и я придърпа в кратка, но силна прегръдка.

— Просто помни, сладката ми, че единственото, което исках, бе ти да имаш всичко, което не можах да ти дам. Исках само най-доброто за тебе. Трябваше да се омъжиш все някой ден и, да опустее дано, мисля, че ти купих красавец!

Тя си тръгна, изчезна сред облак от тежък парфюм и шумолене на кралско синьо, а Нора Джейн отново остана сама.

И отново се разтрепери.

Робърт остави брат си в гостната и се отправи неохотно по коридора, който водеше към брачното му ложе.

Когато часовникът беше отмерил полунощ, той и Роджър бяха седели заедно смълчани почти час, всеки, потънал в собствените си мисли. Роджър не искаше да бъде откаран в самотното си легло, за да прекара още една безсънна нощ, тъй като жена му спеше в отделна стая. Робърт пък се мъчеше да отложи неизбежното с още един миг, с още един час.

Тъкмо стигна до горната площадка на стълбите, когато пред него изникна Сюзън Темпъл. Тя го сграбчи безцеремонно за лакътя и го издърпа в алкова, който някога бе пазил статуята на някаква гръцка богиня, отдавна пренесена в склада, за да спести на семейство Гиър допълнителна работна ръка.

— Все още сте на крак, мадам? — попита той толкова учтиво, колкото му бе възможно — тази неделикатна жена бе взела да му дотяга. — Бих си позволил мисълта, че вече сте се унесли в съня на щастливия победител, тъй като всичките ви най-съкровени мечти се осъществиха. Вие бяхте тази, която чух да цвили от щастие, когато накрая свещеникът произнесе брачните клетви, нали?

— Не сега, Гиър — просъска тя. — Само ми кажи едно нещо — спал ли си някога с девственица?

— О, значи това било! Това е, наистина! Мадам, аз се ожених за внучката ви. Вие имате това, което искахте, и аз имам това, което исках. В по-голямата част от сделката взаимно сме задоволени. Но аз не съм ваша собственост и отказвам да отговарям на всеки ваш смешен въпрос, отказвам и да се подчинявам на всяка ваша заповед; като някой смахнат тъпанар, на когото плащат. Ясно ли се изразих?

Тя се приближи в тъмното към него. Беше толкова висока, че почти се гледаха очи в очи. Заговори тихо, но бясно:

— Аз никога не й казах за тези неща. Тя може да шие, да рисува с водни бои — лошо, признавам, може и да свири сравнително добре. Може да управлява домакинство, да подуши лъжец или мошеник, да прави дузина неща, които обикновените девойки не биха могли. Но никога не й казах…

Сега Робърт беше колкото объркан, толкова и ядосан.

— Никога не сте й казвали какво, мадам? Страхувам се, че трябва да бъдете по-конкретна. Какво не знае моята съпруга?

— Ти знаеш, по дяволите, Гиър! Говоря за болката. Една от сестрите ми — забравила съм коя, — навремето ми разказа нещичко, но се оказа, че всичко това не е вярно. Сам беше добър човек, не беше настоятелен, а и беше значително по-възрастен. Може и да е бил непохватен, но не можех да бъда сигурна, тъй като нямаше начин да преценя, нямах източник за сравнение, ако разбираш какво имам предвид. Непрекъснато мислех за титлата и за общественото положение. Забравих колко невинна е внучката ми и какво дете е всъщност. О, това не е честно! Лорд Робърт, синко, разбираш ли какво се опитвам да кажа?

— Да. За нещастие ми се струва, че напълно ви разбирам — На Робърт му се прииска да беше изпил повече коняк. Може би цяла гарафа. — Нора Джейн не знае нищо за консумирането на един брак, абсолютно неподготвена е за физическата болка, която се изпитва след домогването на съпруга до жена си. Благодаря ви, мисис Темпъл. Толкова съм ви задължен!

Той се обърна и остави жената в сянката, сигурен, че ако се позабавеше още малко, сигурно щеше да му се прииска да я удари.

Сюзън още веднъж го сграбчи за ръката.

— Слушай, ще се споразумеем с теб.

Робърт се вгледа в нея многозначително, докато тя го пусна.

— Мисля, че направихме достатъчно сделки.

— Не. Изслушай ме. Ще си тръгна сутринта и няма да се върна месец, два месеца, ако обещаеш да… да бъдеш мил с детето.

Робърт се замисли върху това за миг, все още изпълнен от желанието да удари Сюзи Темпъл. Тя да не би да си мислеше, че той е някакво чудовище! Не само, че нямаше намерение да връхлети върху жена си и да я изнасили, а му беше трудно да повярва, че изобщо ще е възможно да изпълни съпружеските си задължения тази нощ, тъй като в ни най-малка степен не бе привлечен от детето, дори и в най-смътно романтичен смисъл.

— Три месеца — рече той накрая, наслаждавайки се на мисълта да види „Грийн Касъл“ освободен от мисис Сюзън Темпъл за цели три месеца.

— Три ли? — мисис Темпъл се намръщи. Очевидно тя беше планирала да се настани там до първото кръщение. — О, добре. По въпроса за сделките ти си два пъти повече мъж, отколкото баща ти е бил някога. Но трябва да консумирате брака още тази нощ. Колкото повече отлагате, толкова по-трудно ще бъде за Нора Джейн. Няма да й е лесно, но тя трябва да стане жена. Сега. Тази нощ. Или ще се разминеш с ипотеките. Още не съм ги платила и това ти е добре известно.

— Колко вежливо! Колко изтънчено! Колко любвеобилно! — Робърт поклати глава. — Така вдъхновяващо! Да вземем да се уточним за четири месеца. Ще бъдем лишени от бляскавата ви компания до първи март. Съгласна ли сте?

— Съгласна съм! — отсече мисис Темпъл с въздишка като вирна брадичка и разкърши рамене така, като че ли бе смъкнала от тях тежък товар. — Аз наистина я обичам. Ужасно я обичам. Но по свой собствен начин.

— Както кажете, мадам — отвърна Робърт отвратен и я остави там, където стоеше.

Той застана пред вратата на спалнята, постави ръка на бравата и погледна към стълбите. Мисис Темпъл величествено се оттегляше към коридора, водещ към стаите за гости в най-отдалечения край на къщата. Едва тогава Робърт отвори вратата и се прокрадна вътре.

Необходими му бяха няколко мига да привикне с полумрака, въпреки че тази стая бе негова, откакто бе напуснал детската на третия етаж, и познаваше всеки инч от нея. Погледна първо столовете, а после леглото, където различи малка фигурка, облегната на възглавниците.

Тя може и да не знае много, помисли Робърт, но в крайна сметка бе разбрала къде й е мястото.

Предпазливо приближавайки леглото, сдържащ дъха си и изпълнен с тайната надежда да я намери заспала, накрая той видя тези огромни очи с дълги мигли да се взират в него. Очите на Граулър. Големи. Кафяви. Доверчиви.

И дявол да го вземе, толкова невинни.

— Добър вечер, Нора Джейн — заяви той фаталистично знаейки, че не би могъл повече да отдалечава момента, към който се бе отправил още, след като се съгласи на тази женитба.

Защо не можеше да бъде като другите мъже и да приеме тази брачна нощ като задължение, което трябваше да бъде изпълнено, като едно упражняване в съпружеските права? Въпреки че в неговия случай това можеше и да не се окаже съвсем приятно, то със сигурност щеше да му даде успокоителното усещане, че си е получил пая от сделката в замяна на малко отпускане.

Нали за това бяха съпругите — да осигуряват наслада и наследници? Дори принцът — регент за първи път бе изпълнил задължението си към собствената си, но неподходяща съпруга, като само бе помолил личния си прислужник да му донесе бренди.

— Лорд, лорд Робърт — чу я той да шепне и още веднъж беше приятно изненадан от нейния приятен тембър. Гласът й беше плътен, леко дрезгав, почти мелодичен. Нямаше нищо общо е този на баба й. Нищо у нея, слава Богу, не беше като у баба й.

Трябваше да бъде благодарен на съдбата за тези дребни неща, с които го бе облагодетелствала.

Усмихна се насила и отговори.

— Само Робърт, Нора Джейн. Едва ли са ни необходими подобни формалности.

— Робърт — повтори тя и той забеляза, че се бе поотпуснала някак си. Пръстите й престанаха да стискат завивките в смъртна схватка.

А очите й наистина бяха доста хубави. И определено не бяха като на Граулър. Повдигаха се нагоре във външния си край, съвсем леко и напълно достатъчно, за да бъдат интересни. Интригуващи. А шията й бе толкова дълга, така странно грациозна над изправените рамене. Това го учуди. До този момент той не беше забелязал, че жена му изобщо притежава шия.

Лицето и също изглеждаше някак различно тази нощ. Нежната линия на брадичката й бе толкова красива, така чисто изваяна, скулите й бяха толкова високи, с едва доловима тайнственост… Можеше да я види по-ясно сега, когато ужасната й планина от черна коса бе махната от лицето.

Въпреки осемнайсетте си години тя бе малко, приказно дете, деликатна елфида. И въпреки че беше слаба, в действителност тя беше доста хубава. Млада, но не толкова млада, че да не се омъжи. Не прекалено млада, за да не бъде с мъж в леглото.

Защо ли не бе обърнал внимание на това преди? И защо не бе забелязал как го гледа тя, почти с обожание? Мили Боже, възможно ли бе това? Дали детето не си представяше, че е влюбено в него?

Тя проговори отново.

— Вие ще, тоест, би ли искал да си легнеш сега?

— Разбира се, да, Нора Джейн — каза той, развързвайки колана на халата си, а усмивката му стана по-широка. Вероятно той щеше да отнесе повече облаги от тази женитба, много повече, отколкото просто да приключи с живота си на обеднял благородник. А ако тя го обичаше, значи я бе спасил от Сюзи Темпъл. Значи не беше направил това единствено за пари. Не би могъл. Възможно бе самият той да е бил привлечен от нея. О, по дяволите! Щеше да анализира чувствата си някой друг път. Сега си беше наумил по-важни неща. — В крайна сметка аз просто желая да си легна сега…

Нора Джейн широко отвори очите си, но щом той отметна завивките, плътно ги стисна. Робърт целомъдрено духна няколко от половин дузината свещи, който горяха на масичката до леглото, преди да се освободи от бричовете и ризата си и да се плъзне, почти чисто гол, между чисто новите чаршафи, донесени от баба й.

Когато лунната светлина заструи през прозорците, той полежа няколко мига, без да мърда, позволявайки й да свикне с факта, че двамата делят едно легло.

Накрая той се обърна с лице към нея и подпря главата си с ръка, излагайки на показ голите си рамене и гърди.

Видя, че тя лежеше по същия начин, наблюдавайки го с тези огромни очи, втренчени в него, като че очакваха всеки момент той да се хвърли върху плячката си. „Как бих могъл да устоя и да не го направя…“

— Точно така — започна тихо той, надявайки се да спечели доверието й. — Аз съм гол. Сега сме женени, Нора Джейн. Знаеш ли какво правят женените, когато са заедно в леглото?

— Аз… аз имам някаква представа. Не съм толкова загубена. Чела съм романи — отговори тя, все още вторачена в него. Очевидно страхът почти я беше лишил от разум, но тя не бягаше. Не плачеше. Просто го гледаше, без да мигне, без да трепне. Храбро. По същия начин, както в деня, в който й предложи женитба, както и в параклиса.

Тя беше много добра във взирането. Почти му се струваше, че вижда през него и дамгосва лицемера, които той представляваше в опитите си да повярва, че е влюбен, докато примитивните му чувства в момента можеха да се охарактеризират единствено с думата похот. Робърт потрепери вътрешно и отхвърли проклетите мисли, предпочитайки да се съсредоточи в мига, който му бе под ръка. Възможността, която му бе паднала.

О, това бе окуражаващо! Деколтето на нощницата й се бе смъкнало настрани, откривайки пред погледа му прекрасно оформена ключица. Тя имаше дребната, добре изразена костна система на истинската царственост и достатъчно мека плът, която да покрие този аристократичен скелет, за да го направи интересен и привлекателен.

Или само се опитваше да убеди себе си, че тя събужда в него желание колкото да бъде консумиран бракът? Само докато се появи на бял свят мъжки наследник. Докато успее да накара сам себе си да повярва, че не бе копеле, възползвало се от удобния случай.

Тъмната стая се осветяваше само от няколко свещи, които бе оставил запалени, от няколкото лъча лунна светлина, които падаха в долния край на леглото, и от отблясъците на умиращия огън. Бе избързал с изгасването на свещите до леглото. Искаше му се да можеше да види повече от Нора Джейн Гиър.

Много повече.

В същото време беше наясно със своята голота. С нарастващата си възбуда. Дали това се дължеше на добронамерените му мисли, или на външния вид на жена му? Каквото и да бе, въздействието й върху него бе окуражаващо.

— Чела си романи нали, Нора Джейн? — проговори той след известно време. — И така, знаеш някои неща, предполагам. Знаеш ли как се правят бебетата? — попита той, а в същото време му се прииска да си фрасне един.

Не трябваше да говори за бебета. Трябваше да обясни, че това, което бяха на път да направят, бе в резултат на любовта на женените, на взаимната им грижа един за друг и че това можеше да се окаже, ако бъде вълнуващо, красиво изживяване.

Но може би бе по-добре направо да се захване с осигуряването на потомство. Така бе по-голяма вероятността да набере точки. А любовта и грижата, красотата на преживяването бяха друга тема, тема за по-нататък.

Със сигурност тези хубави неща не бяха целта, която би могъл да постигне през тази първа нощ. За нея, за тази девствена младоженка, това нямаше да е прекрасно. Девствена! Всеки мъж искаше девствена съпруга, но всеки се плашеше да спи с такава! Освен някой, който беше садист.

— Бебета, Нора Джейн. Ти живееш в провинцията. Сигурно си виждала… била си свидетел на…

Тя не му отговори веднага. Само се намръщи, после отвърна погледа си от него.

— Знам повече, отколкото бих искала баба ми да вярва, че знам, ако това имате предвид. Когато бях малка, имах едно куче — обясни тихо тя. — Казваше се Моли. Един ден край нас мина едно скитащо куче и… После готвачката плисна кофа с вода върху тях и безпризорното куче избяга. По-късно Моли се сдоби с четири малки. Но не е възможно да твърдите, че няма нищо повече от това. Ако това е всичко, нищо чудно, че мис Остин не навлиза в подробности. Мислех си, че има нещо общо с целувките и… прегръдките! Сигурно не може да бъде…

„Чудесно сравнение, Гиър“ — смъмри се Робърт безмълвно, но ти беше този, който отвори вратата. Той протегна ръка и започна да си играе със сатенените панделки по нощницата на Нора Джейн, които се връзваха около врата й.

— Всъщност има много общо с целуването. И с прегръщането. Съвсем сигурен съм.

— Това е обнадеждаващо, Робърт — каза му тя без всякакво притворство. — Защото не мисля, че на Моли много й хареса онова преживяване. Ъ-ъ… — Тя все още гледаше право в него, все още му вярваше. Обичаше ли го? — Би ли ми обяснил по какво още се различава?

На Робърт му се искаше да се предаде. Да захвърли всичко. Да се махне. Можеше да замине за Франция. Там имаше манастири, високо в планините. Можеше да си живее спокойно, да общува с природата, да се моли, да тъпче грозде и да прави долнокачествено вино, да се наказва за всички възбуждащи, ужасни мисли, които в момента препускаха в мозъка му.

Не беше длъжен да стои тук и да бъде изтезаван от доверието на това невинно, вълнуващо, влудяващо дете, да бъде обичан от това младо момиче, обречено на разочарование.

Той пусна сатенената панделка и вдигна ръка, за да погали бузата й. Гладката й, топла буза. Единият пръст премина по очертанията на ухото й. Беше малко ухо, подобно на раковина и плътно прилепнало към главата. Възхитително ухо.

Закопня да го обходи с пръсти, да го изследва, да навлезе в ушната мида дълбоко и да види дали тя ще потръпне в отговор на това интимно нашествие.

— Е, както казах, мъничкото ми, хората се целуват. Ние го направихме този следобед, в параклиса. Спомняш ли си? Би ли искала да започнем с целувка?

— Това… това изглежда добре — прошепна тя и той усети мускулите на стомаха си да се стягат, докато тя помръдна главата си съвсем мъничко, привлечена от ръката му. С дланта си той обхвана почти половината й лице, с един пръст притисна плитчината зад ухото й, а с палеца си леко галеше съвършената й долна устна.

Тя беше толкова мъничка, толкова крехка, че той усети внезапно смирение и изпита не само страх да не я нарани, но и да не я счупи.

Трябваше ли да я предупреди за болката?

Не. Тя щеше да научи за нея достатъчно скоро.

Трябваше ли да го направи бързо?

А искаше ли да го направи бързо?

— Нора Джейн — прошепна той, премествайки се още по-близо до нея, така че вече не ги деляха инчове, толкова близо, че можеше да види тъничката вена, пулсираща неистово в основата на шията й. Внезапно той се почувства могъщ, безкрайно мъдър и въпреки това ужасяващо уязвим. — Нора.

Не разбра кога беше започнал да я целува.

Устата й ухаеше и леко напомняше с вкуса си подсладен с мед чай, беше мека и влажна, и вълнуващо неподготвена.

Той продължи да целува клепачите й, малкия й правилен нос, подобните на раковини уши.

Обсипа с целувки дългата й шия — бързи, подобни на кацащи и отлитащи пеперуди целувки, които засилваха желанието му, изостряха апетита му за още… и още… После отново заклейми устните й, обучавайки я, въвеждайки я в познанието със своя носещ наслада език.

Как се случи така, че се оказа сведен над нея, не разбра. Миг след това я усети да трепери, след като мушна едната си ръка под тялото й, а с другата започна да гали едната й малка твърда гърда през тънкия лен на нощницата.

Тя се вдърви от шока. Защото за нея това беше шок.

Той беше толкова голям, а тя толкова малка! Ако се отпуснеше върху нея, щеше ли да я прекърши с тежестта си? Ако свалеше нощницата й, щеше ли тя напълно да се вцепени, уплашена от него, уплашена от собственото си тяло, от собствената си голота, притисната от неговата?

В един момент той си помисли, че можеше да се окаже невъзможно да я обладае. Глупав, късоглед мъж! Невъзможно беше да не я обладае. Но нали не бе влюбен в нея? Дори не я познаваше, но пък я желаеше!

Господи, как я желаеше!

— Нора Джейн? — попита я тихо той, задъхан, докато притискаше устни о вдлъбнатината зад ухото й. — Обвий ръце около мен, мъничката ми. Прегърни ме!

Тя бе изцяло покорна и незабавно обгърна раменете му. Направи го непохватно, но с нетърпение, което сътвори чудеса за плановете му през следващите няколко минути.

Нямаше да я съблича. Не тази нощ. Имаше достатъчно време за това. Имаше години за това. Щеше да я дари със собствената й скромност, взимайки само това, което трябваше да вземе. Щеше да остави експериментите за друг път, за друг момент, когато нямаше да се притеснява за болката, а двамата щяха да имат безкрайно много време за удоволствие…

Той плъзна ръка между краката й, използвайки пръстите си, за да придърпа бавно одеждата й над коленете, над бедрата й.

— Не искам да те нараня, мъничката ми — каза той, когато тя го стисна конвулсивно, а дишането й стана накъсано — дали от страх, дали от страст, той не искаше да гадае. — Но ще боли малко този първи път. Само този път, обещавам, и никога вече. Идеята не е моя, Нора Джейн, а на природата. Ще се справим ли с това?

Главата й кимна утвърдително и той се запита дали невинните й доверчиви очи бяха отворени, или плътно затворени. Помоли се да бъде второто. Не искаше да види в тях болката й, болката, която щеше да й причини. В този момент той разбра, че оттук нататък би искал по-скоро да умре, отколкото да я кара да страда.

Като се наведе леко, той вмъкна коляното си между краката й и усети силното напрежение на мускулите й.

Дали не трябваше да спре? Не трябваше ли да я успокоява по-дълго, да я възбуди, да я накара да се отпусне и бавно да я поведе към разочарованието, което бе сигурен, че я очакваше?

Не. Не можеше да чака. Никога не бе имал девица. Никога не бе искал да обладае девственица. Но сега тази мисъл го вълнуваше неизмеримо, преминаваше извън всякакви граници на сдържаност, почти надхвърляше рамките на разума. Ах, какво копеле беше той!

Щеше да вземе нейното моминство, нейната девственост, нейната невинност и, Бог да му е на помощ, щеше да бъде във възторг от този дар. Имаше нещо почти праисторическо в мисълта да проникне през фината мембрана, която разделя момичето — дете от жената. Нещо безкрайно могъщо и неизмеримо възбуждащо.

Той застана между краката й, повдигайки се леко, така че да надвисне над нея, като гледаше надолу към малкото й личице и виждаше нарастващото объркване и страха в тези чудесни, доверчиви очи.

Ръцете й вече не бяха обвити около него, а лежаха сковани отстрани до тялото й. Жертвена девица, оставена за заколение върху олтара на амбициите на баба й и алчността на съпруга й. Неговата алчност и набъбналата му похот.

Трябваше ли да го гледа?

Плъзвайки ръка между краката й, той я потърси, насочвайки се към нея, срещу нея, а очите му се затвориха, внезапно изпитал срам от собственото си желание.

И тогава най-после я намери. Тя беше влажна! Не много, но достатъчно, за да му даде надежда, кураж. Достатъчно, за да го накара да повярва, тъй като той искаше да повярва, че бе готова за него.

Не. Не можеше да се самозалъгва. Тя не беше готова за него. Нищо в краткия й живот не я бе подготвило за него. Тялото й можеше и да го стори инстинктивно, но съзнанието й, сърцето й не го правеха, не биха могли да го направят.

Напрежението между тях стана непоносимо, глухата тишина бе нарушавана само от тежкото му дишане, от нейната неподвижност, нейното мълчание.

Тя беше толкова нежна, толкова малка, толкова стегната…

И той я усещаше така осезателно!

Мозъкът му го заплашваше, напомняше му, подканяше го, проклинаше го и го увещаваше, предизвиквайки го да бъде по-малко от това, което трябваше да бъде, но да бъде повече, отколкото си бе представял.

Толкова стегната… Толкова стегната… Толкова стегната… Толкова — О, Боже, о, Боже, о, Боже!

Нарастващото му напрежение се отприщи и той почувства, че потъва, за да влезе, да бъде обгърнат, за да прониже, да бъде вътре, в плен на горещината, на влагата, на тъмната тайна от плана на природата — най-чудната, най-озадачаващата шега на природата.

Робърт лежеше неподвижен, а телата им бяха сплетени от гърдите до коленете. Главата му бе отпусната до нейната върху възглавницата.

Тя мълчеше, напълно неподвижна, и той се мразеше, защото знаеше, че я боли. Беше сигурен, че се раздвоява между объркването от току-що случилото се и от силния копнеж да види главата му побита на кол за това, че я бе наранил, че бе влязъл грубо в най-тайното й, най-интимното й място.

Но той не можеше да спре.

Беше стигнал твърде далеч, за да спре.

Следващия път щеше да бъде по-добре за нея. Закле се в това, въпреки че не проговори — не би могъл да проговори.

Всичко, което можеше да направи, бе да довърши започнатото, това, което баба й бе започнала, което бе започнал безотговорният му баща — прахосник.

Всичко, което можеше да направи, бе да се лъже и да си казва, че това не е нищо повече от поставен печат на взаимно изгодната сделка.

Всичко, което можеше да направи, бе да почувства ужаса й… мекотата й… топлината й.

И своята похот.

Започна да се движи. Надявайки се да й достави някакво удоволствие, той се движеше бавно, премервайки тласъците си, молейки се за някакъв вид отговор. Но всичко, което усещаше, бе собствената му страст, която нарастваше бързо, неконтролируемо.

„Толкова стегната! Толкова стегната! Толкова стегната!“

Той свърши едва ли не преди да бе започнал. Успя само да обвие ръце около крехкия й гръб и да сдържи дъха си, докато семето му се изливаше в нея, заклевайки я, правейки я негова, независимо дали той искаше това, или не; правейки я негова, независимо дали тя искаше, или не.

Докато лежеше там, търсейки глътка въздух, и се проклинаше, че не би могъл да се овладее, почувства, че малките й ръце го обгръщат разтреперани и се отпускат върху хлъзгавия му от пот гръб. Почувства устните й върху бузата си, преди тя да извърне глава, преди отново ръцете й да се строполят върху леглото.

Тя му беше простила. Искаше му се да се самоубие.

Той стана от леглото, бързо облече халата си и взе малката хавлиена кърпа от умивалника.

Тя бе придърпала завивките до брадичката си, а очите й бяха широко отворени и немигащи, сякаш току-що бе изживяла ужасен шок. Със сигурност беше претърпяла шок. Но същото стана и с него.

— Ето, Нора Джейн, може би искаш да използваш това.

Това беше всичко, което каза, всичко, което успя да измисли. Боеше се да не види кръвта й, доказателство за неговото нашествие.

Тя взе кърпата, промърморвайки някакви благодарности, после се обърна на една страна, с гръб към него.

Искаше му се да я прегърне, да я успокои, но не посмя. Вероятно искаше малко време за себе си. Искаше да помисли. А, може би, и да поплаче. Той бе изпълнил задължението си и повече не бе необходим.

— Няма да боли следващия път, Нора Джейн — каза той безпомощно, с толкова плътен глас, че едва го разпозна. — Никога повече няма да те боли. Обещавам.

— Така казваш ти, Робърт. Благодаря ти. Аз… Ще бъде ли възможно да остана сама сега?

Не му оставаше нищо друго, освен да събере разхвърляните си дрехи и да се оттегли в малкото легло в стаята си, при гарафата с бренди, която го очакваше. Щеше да пие колкото може повече и колкото може по-бързо.

И нямаше да гледа в огледалото.

Глава трета

„Грийн Касъл“ изглеждаше красив на дневна светлина, но само ако не се взреш наоколо прекалено много.

Избледнелите цветове на тапицираните мебели в утринната стая бяха хубави, стига да не забележиш протритата материя.

Необичайно силното ноемврийско слънце изливаше светлината си през квадратите на високите до тавана прозорци и френски врати. А струящата светлина откъм ветрилообразните сводове оформяше причудливи шарки по изтърканите килими, но осветяваше и паяжините, скрити в ъглите, и праха, покрил захабения паркет.

И дневната стая, и фамилното крило, и целият „Грийн Касъл“ напомняха на Нора Джейн за стара жена, доведена почти до просешка тояга, но все още горда, все още изправена и все още храбра, непозволяваща на света да се отнася пренебрежително с нея.

С една дума това място просто викаше Нора Джейн на помощ, искаше тя да възвърне предишната му красота.

Но това беше много жалко, тъй като Нора Джейн Темпъл Гиър никога през живота си не бе изпитвала по-малко желание да спаси някого или нещо. Всичките й розови сънища през последните няколко седмици, всичките й романтични мечти, свързани с пристигането й в „Грийн Касъл“, сега бяха изчезнали. Изпариха се в мига, когато разбра, че в предишния си добре уреден, макар и скучен живот не е имала и най-бледа представа за това, което й се случи.

Тя вече беше жена, или поне така й каза Мариан сутринта, когато дойде да я събуди, тюхкайки се над малките тъмни петна по чаршафите, по нощницата й и по онази ужасна проклета хавлиена кърпа. Сега тя беше съпруга.

Не бе ли това най-прекрасното от всички неща? Тя беше вече съпруга.

Баба Темпъл беше права: Мариан беше магаре. И това беше всичко, което Нора Джейн Темпъл Гиър научи със сигурност миналата нощ.

Но всичко това приключи. Беше нов ден, първият ден от новия й живот. Преди десетина минути баба й я бе целунала сконфузено по бузата и бе напуснала „Грийн Касъл“, без да се сбогува или да остане за закуска.

Нора Джейн остана сама в къща, пълна с непознати. При това нямаше и най-беглата представа за живота, който й предстоеше.

Наистина не бе подготвена за случилото се снощи. Това бе чистата истина. Не бе подготвена за унижението, насилието, болката или за тревожното усещане, че става нещо нередно с нея. Въпреки това тя почти хареса преживяването през нощта. Докато дойде болката, разбира се. След това единственото нещо, което я интересуваше, бе след колко време Робърт, съпругът й, новият й господар щеше да приключи с това нещо, каквото и да бе то и колкото й изтощително да беше, за да я остави на мира.

На него очевидно не му хареса изживяното. Това болезнено силно личеше от мълчанието му, от бързото му оттегляне. Но Нора Джейн беше убедена, че той е бил задоволен. Ако наистина това, което й се случи снощи осигуряваше потомство, все някой би трябвало да изпитва удоволствие от него, в противен случай човешката раса щеше да е изчезнала много отдавна.

Ето, върху тази мисъл заслужаваше да помисли! Тя затвори очи и се опита да си представи импозантната си баба и своя дребен, болезнено слаб, винаги мълчалив дядо, заети с това, което тя и Робърт правеха през нощта. Трябва да са го правили, та нали баща й се бе родил?

И все пак й се струваше необичайно да се подчинява на мъжка воля в леглото, или където й да било другаде.

О, какви неща си мислеше! Защо трябваше да я е грижа за баба й, като си имаше собствено, съвсем скорошно изживяване, което да си припомня, с което да тормози съзнанието си?

Тя спря да крачи нервно из стаята и седна върху един малък, покрит с розов брокат стол, а полите й — целите във волани, се разпростряха около нея.

„Не беше чак толкова лошо“, реши тя, припомняйки си устните на Робърт върху нейните, топлината на дъха му в ухото й, ръката му, докосваща гърдите й, голото й бедро. Припомни си усещането за тялото му, притиснато о нейното, изпълващо я.

Той й каза, че ще боли само първия път. Това означаваше, че определено смята да го направи пак. Вероятно след няколко опита и на нея това упражнение щеше да й хареса повече. Нора Джейн искрено се надяваше на това.

Тя вдигна и двете си ръце, за да повее с тях на горещите си бузи, тъй като прекалено силният огън в камината, комбиниран с не твърде целомъдрените й мисли, я караха да се изпоти цялата. После повдигна тежката си навита коса, за да разхлади влажната кожа на врата си. За хиляден път й се прииска да бе оставила косата си сплетена на плитка, както обикновено я носеше нощем, вместо всяка сутрин по цял час да седи пред тоалетката и да изтърпява горещата маша за къдрене в ръцете на Мариан. Тя теглеше и навиваше, докато косата й ставаше като балон, тежко провисваше над челото и се спускаше над раменете й.

А роклята й? Само да не бяха тези многобройни волани, тези пластове от коприна! Колосаните й фусти се търкаха в меката кожа над коленете, щом седнеше, и я караха да се чувства ниска и тантуреста, щом се изправеше. Всичките й рокли толкова много се различаваха от тези на графинята на Ийстърли — с опростени модели, елегантни. Освен това Беси се обличаше не толкова натруфено, колкото Нора Джейн, а изглеждаше два пъти по-добре.

Нора Джейн имаше купища рокли, всичките ушити от любимата шивачка на баба Темпъл. Мисис Лийвън беше удивително сръчна с иглата и копираше всичките си модели от рисунките в старите дамски списания, които баба й бе натрупала в салона си, за да може гардеробът на Нора Джейн „да пращи“.

От какви ли списания гледаше шивачката на Беси, когато кроеше роклите й? Може би беше време да се поинтересува, а после просто да поръча на тази жена няколко рокли, които да са без такова огромно количество къдри.

Но вероятно не би трябвало да пилее парите на Робърт за такива обикновени неща. Тя, естествено, си имаше собствени пари, но не възнамеряваше да харчи от тях за себе си. А дали и Робърт нямаше да има нещо против тя да се възползва от собствените си средства?

Трябваше да го попита, въпреки че ако изчезнеше така, както тази сутрин, щеше да й се наложи дълго време да чака отговор.

„Както обикновено, язди навън из полетата“ — и бе казал един от лакеите, когато бе събрала кураж да попита дали съпругът й се навърта наоколо. Тогава бе разбрала, че ще закусва сама във фамилната столова. „Маркизът ни накара да му занесем подноса в стаята. Графът също закусва в леглото. Не можем да направим много за господаря Роджър. Неговата лейди вдига врява заедно с тази нещастна камериерка, която домъкна със себе си от Лондон. А господарят Уилям не яде закуската си — той я пие, ако разбирате какво искам да кажа. Така че мога и да събера тези яйца, мадам, тъй като никой няма да закусва заедно с вас.“

Тя наистина закуси сама и това доста й хареса. По-рано винаги закусваше заедно с баба си, която използваше това време, за да продължи уроците си по управляване на имение с обхвата на „Грийн Касъл“.

Баба Темпъл сигурно бе кроила планове за този ден от много години, заключи в себе си Нора Джейн, след което взе вълнения си шал, стана от стола и се отправи към двойката френски врати. Надяваше се, че една разходка в мразовития въздух сред градините щеше да избистри мисълта й.

— Ето къде си, скъпо дете! Бабит ми каза да проверя дали не се криеш тук. Виждам, че си оцеляла през нощта. А колко си красива тази сутрин! Обожавам, просто обожавам тази рокля! Не мога да си обясня обаче защо тези плисета от талията до подгъва излязоха от мода. Дори самите корсажи бяха свалени или, бих казала, вдигнати от мода, нали?

Нора Джейн се обърна, за да види как Беси Гиър се носи из стаята като видение на красотата. Беше облечена в сутрешната си рокля от муселин на клончета в зелено и бяло, а дългите й руси букли бяха просто прибрани с дебела кадифена панделка. Роклята с дълги ръкави беше с дълбоко деколте, която открояваше пищния й бюст, но не чак толкова, че да бъде нескромно. Леко събраните й поли падаха право към глезените, като дискретно откриваха изящните смарагденозелени, почти детски чехълчета, така подхождащи на елегантния крак.

— Не са на мода ли, Беси? — попита Нора Джейн и се намръщи. Та роклята й бе ушита преди по-малко от месец. Мисис Лийвън я бе приготвила специално за чеиза й.

Беси се разположи удобно на стола, от който Нора Джейн току-що бе станала.

— Боже мой, така е, скъпа! Тази потънала в невежество провинция е изостанала с години от лондонските ни шивачи. С години!

Тя извъртя очи нагоре и се изкикоти.

— Но, ти, разбира се, знаеш това, нали, скъпа? Баба ти се е погрижила за облеклото ти, като е предполагала, че по-новата мода не би показала в благоприятна светлина слабата ти фигура и малките ти гърди. Никой обаче не трябва да се срамува от малки гърди, нали така? О, виждам, че ми се отваря работа. Така ще се позабавляваме, Нора Джейн! Но да оставим това засега, тъй като искам да обсъдя нещо много по-важно тази сутрин. Кажи ми, напълно ли си опустошена?

Беси говореше толкова бързо и скачаше от тема на тема с такава пъргавина, че на Нора Джейн почти й се зави свят от опитите да следи мисълта й. Тя се раздели с желанието за освежителна разходка в градините и послушно се настани върху малка кушетка, поставена до розовия брокатен стол.

— Опустошена ли, Беси? Страхувам се, че не разбирам въпроса ти.

Тя се приведе леко напред, което би накарало баба Темпъл да закрещи от ужас, а после да подпре с дъска гърба й, за да може да стои изопната. Но баба Темпъл не беше тука и Нора Джейн можеше да се привежда, колкото си иска. Можеше дори да се прегърбва, ако и това й хрумнеше.

Още миг-два Нора Джейн мисли върху въпроса на Беси. Беси също беше съпруга. А и сега бяха нещо като сестри. Сигурно нямаше да е лошо, ако споделяше с нея.

— То дойде като някакъв шок — призна накрая тя, не знаейки какво друго да каже. — Но сега се чувствам чудесно. Наистина.

С розовия си език Беси облиза още по-розовите си устни…

— Значи той дойде при тебе? Бях почти сигурна… Но той наистина е свършил работата си. Е, баба ти трябва да е много доволна. Знам, че баща ми беше много ухилен сутринта, след женитбата ми с Роджър, когато ме завари да хлипам в същата тази стая. Плачех, а сърцето ми се късаше.

— Робърт каза, че това било необходимо — тихо изрече Нора Джейн. Искаше й се никога да не бе започвал този твърде интимен разговор. — Той… той каза, че ще след време ще стане по-добре.

— По-добре ли? — Беси махна с ръка. — По-добре от кое? От това да се предложиш на някоя мечка да те тъпче? От това да бъдеш предмет за задоволяване на мъжки перверзии нощ след нощ — и всичко това в името на осигуряването на наследник? Физическата болка, наречена от мъжете така поетично „дефлориране“, няма да се повтори, кълна се, но какво ще кажеш за психическия тормоз? Ще ти кажа, Нора Джейн. Едва не подскочих от радост, когато Роджър претърпя злополуката. О, сърцето ми кървеше заради нещастието му, наистина кървеше! Но няма да бъда честна, ако не ти кажа, че паднах на колене и благодарих на Бота, като разбрах, че повече няма да бъда мачкана и тормозена. Не че той не ходеше при любовниците си и при някакви долни танцьорки от операта. Благодаря на небесата за проститутките. Но Роджър искаше наследник, затова отказваше да ме остави на мира.

Нора Джейн се притесни, че се налага да слуша такива интимни подробности от живота на друга жена. Но тя беше толкова обезпокоена за своя личен живот…

— Ти никога ли не си харесвала това? Изобщо не си го намирала приятно? Ни най-малко, така ли? Имам предвид…

— Да го харесвам! Скъпо мое дете, никоя жена, притежаваща известно благородство и разум, не прави нищо друго, освен да понася подобно насилие. — Беси погледна към вратата, като че искаше да се увери, че не ги подслушват, после махна на Нора Джейн да се приближи. — Ние не сме създадени да харесваме това, скъпа моя. Вярвам, че това е част от наказанието на Ева. О, Робърт може да ти каже, че би трябвало да се наслаждаваш на неговите напъни, но това е единственият начин един мъж да успокои собствената си съвест, когато издевателства над тебе. На тях това им харесва. Момиче, те дори страшно много обожават това! Бог е мъж, спомни си. Мъжете са създадени за удоволствия, а ние жените сме тези, които трябва да страдаме от месечните цикли и от агонията на раждането. Един мъж би ли кърмил дете, питам те? Биха ли се примирили мъжете да имат увиснали бюстове и издути безформени тела? Едва ли. Аз лично винаги съм го смятала като наказание за това, че се обличаме с красиви неща, че не трябва да ходим на война или да работим за насъщния хляб.

Беси се облегна назад и вдигна дясната си ръка, мърдайки разперените си пръсти така, че пръстенът върху третия и пръст проблясваше на слънчевата светлина.

— Освен това, Нора Джейн, ако плачеш, понякога те ти дават диаманти.

— Разбирам.

Нора Джейн не разбираше нищо. Абсолютно нищо не разбираше, но не искайте да го признае. Бяха й харесали целувките на Робърт, докосването му. Едва към края се бе зачудила дали това, което той правеше, не бе някаква тъжна, клатушкаща се комедия.

— Според думите ти. Беси, излиза, че нито една благовъзпитана жена не харесва, хм, упражнението?

— Точно така! — Беси отново се разсмя, тръсвайки глава така, че златните й къдри затанцуваха около врата й. — О, някои жени истински го харесват — каза тя, повдигайки една от съвършените си вежди. — Някои долни, разпуснати жени. Но произходът и възпитанието не са всичко. Дори дъщеря на търговец на въглища или внучка на месар могат да имат усета на дами. Аз, например, съм доволна, че не харесвам това, което светът нарича правене на любов. Ако го правех, това щеше да покаже на Роджър, че се е оженил за жена, стояща много по-ниско от него. Той беше достатъчно щастлив да си търси удоволствие другаде, доволен от това, че съпругата му е лейди. Мисля, че Робърт се чувства по същия начин. Всъщност убедена съм в това! С минимално количество късмет, Нора Джейн, щом веднъж те сдобие с дете, той изобщо няма да те безпокои повече. Тогава можеш да се съсредоточиш, както правя аз, върху най-важните аспекти, необходими, за да бъдеш лейди — да правиш партита, имащи успех, да се обличаш според положението си в обществото, да клюкарстваш, пазаруваш, да ходиш на театър, да вършиш всичките тези хубави неща.

Беси плесна с ръце.

— Което ни връща към темата, най-скъпа на сърцето ми. Нора Джейн, би ли искала да погледнеш някои модели от последната модна лондонска колекция? Донесох ги от Мидхърст. Съвсем сигурна съм, че Робърт би желал да си поръчаш изцяло нов гардероб, такъв, които да е в крак с модата в изисканото общество.

— Това ми прилича на излишно прахосване на пари, Беси — каза Нора Джейн, все още размишляваща върху думите на тази жена относно задълженията на една лейди в брачното легло. Работата беше в това, че на нея донякъде й хареса първата брачна нощ и ако още повече й харесаше следващия път, това щеше да докаже на Робърт, че тя не е лейди, а само едно нещастно подобие на такава.

Нищо чудно, че я напусна така рязко миналата нощ, въпреки че тя го беше прегърнала и дори целунала. О, какво ли си е помислил за нея? Защо баба Темпъл не я бе предупредила? Защо мис Остин бе отделила толкова време да пише за гордостта и предразсъдъците, докато в същото време би могла да направи голяма услуга на младите английски дами, описвайки начина, по който се създава поколение?

— Прахосване на пари ли? О, Нора Джейн, ти си най-безценното дете, което някога съм виждала. Робърт сега притежава кралско състояние благодарение на баба ти и на собственото ти пожертвование. Убедена съм обаче, че то е десет хиляди пъти по-ценно, от какъвто и да е принос на баба ти към хазната на Гиър.

Нора Джейн прехапа устни, погледна роклята на Беси после своята и тогава проговори:

— Робърт не е в течение, но аз имам собствени доходи.

— Наистина ли? Имаш си пари за дребни разходи? Но това е просто страхотно! А и толкова е мъдро от твоя страна да не кажеш нищо на Робърт, тъй като той веднага ще ги грабне, за да ги използва за ненужни неща като земеделски сечива и млечни крави. Ти се нуждаеш от нов гардероб. Девойче, как бих искала да мога да си позволя няколко нови неща, с които да заменя парцалите по себе си. Заслужила си няколко хубави рокли. И Бог да те пази, ще имаш едва ли не часове на разположение да ги носиш, докато в корема ти не се появи детето на Робърт. Мога само да се моля за теб това да се случи скоро.

— Баба Темпъл настоява да е момче — каза глухо Нора Джейн, чудейки се защо изобщо споменава за тази част от сделката. Но защо пък да не го направи, след като Беси сама бе споделила тайните си?

Беси се усмихна загадъчно.

— О така ли? Не е ли проницателно от нейна страна най-вече сега, когато всички знаят, че Роджър никога няма да създаде мъжки наследник? В такъв случаи, скъпо дете — заяви твърдо тя, — ти определено заслужаваш малко нови рокли. Единствено Бог знае колко момичета ще се измъкнат на бял свят, разкъсвайки бедното ти малко тяло, преди Робърт да се сдобие със син. Някой би си помислил, че собствената ти баба би трябвало да вземе под внимание дребния ти ръст, преди да се хвърли в тази сделка. Като си помисля за всичките жени, които са умрели преждевременно при раждане… — Очите на Нора Джейн се разшириха, докато тя поставяше ръка върху плоския си корем.

— Умрели ли, Беси? Наистина ли?

Графинята отново махна с ръка.

— Да, да. Но ние няма да се занимаваме с подобни мрачни мисли, тъй като от тях няма никаква полза. Дрехи — ето за какво ще мислим сега. Ще ти трябват шест или седем за през деня и същият брой вечерни, няколко къси вълнени палтенца, редингот, костюм за езда. Ти яздиш, нали? Половин дузина шапчици, чантички, ръкавици. О, и пелерина, обшита с кожа с подходящ маншон! Самурени, най-добре. Ще те облечем по последна мода от главата до петите!

Да разкъсват тялото й ли? Не беше ли това тяло вече достатъчно насилено? Нора Джейн започна да се чувства така, като че май наистина си е заслужила няколко нови дрехи.

— Ако ми помогнеш, Беси, предполагам, че и двете можем да си поръчаме по няколко рокли. Твоите ще бъдат подарък от мен, като благодарност за помощта ги.

Ръцете на Беси полетяха към бузите й и тя запримига ожесточено с дългите си мигли, за да възпре сълзите, които се появиха в хубавите й небесносини очи.

— За мене ли? Ти си толкова добра, моя скъпа сестричке! Но не мога да приема. Просто не мога.

Нора Джейн започна да се чувства изморена. Жената беше достатъчно приятелски настроена, но компанията й бе изтощителна. Тя реши да сложи край на неискрените протести на Беси.

— Е, щом не можеш…

— Но ти настоя! Ще постъпя грозно, ако ти откажа! Ще направя така, че да изглеждаш страхотно красива! Робърт ще бъде толкова горд! Освен с косата ти, разбира се. За нещастие тя е твърде много. Ако си облечена обаче по последна мода, просто трябва да се направи нещо с косата ти.

Нора Джейн, която бе започнала да се чувства като някакво уродливо творение на природата, вдигна ръка, за да докосне внимателно подредената си фризура.

— Ти също ли не я харесваш? — попита тя, съгласявайки се с новата си сестра. Щеше да бъде глупаво да се противопостави на Беси, при положение, че самата тя ненавиждаше косата си. — Винаги е трябвало да държа главата си съвсем изправена, за да мога да издържам тежестта на тези ужасни букли. Какво предлагаш?

— Да я отрежеш цялата, разбира се. Точно сега в Лондон се е наложил един модерен стил. Наречен е „тит“ и вярвам, ще ти придаде много хубав вид.

Нора Джейн бе заинтригувана.

— Тит ли? Хм. Впрочем как точно изглежда?

— Ами — започна Беси, потупвайки собствените си меки букли, които висяха около раменете и, — прическата изисква доста къса коса. — Тя се изкиска. — Извънредно къса, всъщност. Но това ще бъде чудесна промяна за тебе, сигурна съм. Нещо като мек, пухкав, къдрав ореол. Девойче, ти ще изглеждаш чудесно!

— О — въздъхна Нора Джейн, облягайки се на прашната възглавница. — Пак ще трябва да си имам работа с машата за къдрене. Ама че неприятност!

Беси разтвори широко очи.

— Света Богородице, нима тези красиви букли не са естествени? Никога не би ми хрумнало! Но, Нора Джейн, аз съм сигурна, че щом веднъж косата се подстриже, тя се къдри добре от само себе си. Ето, моята например, а е значително по-дълга от стила „тит“.

Тя скочи от стола и се тръсна до Нора Джейн, притегляйки я в ухаещата си прегръдка.

— О, ще бъде толкова забавно да те уча как да бъдеш истинска дама в обществото! Щом на Робърт му омръзне да играе ролята на лорда в имението и ни заведе в Лондон, ти ще се превърнеш в най-бляскавата звезда там. Всичко, което трябва да направиш, сладка Нора Джейн, е да ми се довериш.

Нора Джейн изтърпя прегръдката й, усмихвайки се едва и се учуди защо не намира нищо толкова радостно в ентусиазираните пророчества на Беси.

— Спа ли с нея?

Погледът на Робърт обходи салона и попадна върху маркиза. Робърт все още бе облечен в дрехите си за езда. Беше прекарал деня в пътешествия из полята, подготвяйки в ума си списък с проекти, чието изпълнение можеше да се осъществи в рамките на една седмица. Беше измръзнал, изморен и в никакъв случай не бе настроен да отговаря на въпроси.

— Винаги джентълмен, нали така, татко? — коментира сухо, след което си сипа напитка.

— Сега не е времето да ме дразниш, Робърт — отговори маркизът студено, докато наместваше реверите на новия си жакет. — Това е бизнес. Сюзън Темпъл е взискателна жена. Не бих се учудил, ако поиска да види чаршафите. На къде ли се е запрашила сега? Избягвах я цял ден, криейки се в стаята си, за да узная накрая от Бабит, че е офейкала преди закуска. Сигурен бях, че ще остане да надзирава работата по подреждането на кралските покои. Тя ще спи там, ти знаеш. Мога само да се надявам влагата да я убие.

— Ще пия за това пожелание — промърмори Робърт, отпивайки глътка вино. След това отговори на въпроса на баща си. — Мисис Темпъл потегли, без да закуси, като изрази разочарованието си, че няма да може да се сбогува с тебе, преди да яхне своята метла и да полети към дома си. Доколкото разбрах, някаква неотложна работа я зове обратно в „Темпъл Манър“.

Маркизът се ухили, сядайки обратно на стола и кръстоса добре оформените си крака един върху друг. Той надхвърляше шестдесет и седем, но все още бе красив мъж. Ако някой се съмняваше в това, можеше направо да попита за Стивън Гиър и веднага щеше да получи информацията, че той е в разцвета на силите си и все още може да завърти доста женски глави, ако си постави за цел. Той самият много отдавна щеше да се е оженил по сметка, ако не намираше толкова удобно положението си на вдовец. И ако не беше така добре „съоръжен“ със синове за женене.

— За да изплати ипотеките, вероятно ще се срещне с човека, занимаващ се с деловите й въпроси каза той накрая. — Добро момиче е Сюзън. Тя ще спази докрай условията на сделката.

Робърт постави празната си чаша на масата и се обърна, за да се качи горе, нетърпелив преди вечеря да измие от себе си миризмата на коня.

— Същото ще направя и аз, татко — каза той, желаейки да го уязви. — Реших да отпусна на всеки от вас сумата от по двеста лири. И на четиримата. Това би трябвало да е повече от достатъчно за нуждите ви.

— Двеста лири! — Маркизът подскочи от стола си с пъргавината на доста по-млад мъж. — Дано да се продъниш в ада! Та това са подаяния. Как да се върна в Лондон? Наистина ли вярваш, че искам да стоя в тази влажна, прогнила къща?

— Поправките на тази сграда започват утре сутринта — отвърна сухо Робърт и се упъти към вратата, като обърна гръб на баща си.

— Още по-лошо! Ще чукат и трополят, и… Не! Отказвам! Абсолютно и изцяло отказвам!

Робърт повдигна рамене.

— Много добре, татко. Потегляй за Лондон. Убеден съм, че търговците, чийто длъжник си, ще оповестят пристигането ти и ще те очакват с отворени обятия. Ще искаш ли да те посетя за Коледа? Ще бъдеш във „Флийт“, предполагам, но все пак ще проверя къде точно се намираш.

— Почакай малко! — Маркизът профуча през стаята и сграбчи ръката на Робърт. — И Роджър ли ще получи същата сума?

Робърт погледна към ръката на баща си, спомняйки си, че точно по същия начин го държеше предната вечер и мисис Темпъл. Беше започнало да му дотяга да го дърпат на разни страни.

— Защо питаш?

Маркизът извърна главата си, за да избегне напрегнатия, изпитващ поглед на сина си.

— Просто така — каза той, свивайки рамене. — Беси да вземе четиристотин лири, тъй като Роджър не харчи нито пени, нали? На мен се падат двеста, на Уилям също толкова. Значи това би трябвало да ни е достатъчно, за да преживеем… Не очакваш от нас да плащаме от собствените си джобове за поддържането на градската къща, надявам се. Да, да. Това би трябвало да ни стигне.

Робърт тръсна ръка, за да я освободи от хватката на маркиза.

— Имаш предвид да стигне на теб и Беси — каза той с отвращение, — тъй като се съмнявам, че имаш намерение да вземеш Роджър и Уилям в „Мидхърст“. Извини ме, татко. Мислех да измия праха от себе си в легена, но реших, че се нуждая от цялостна баня.

— Не се опитвай да се държиш грубо с мене! — развилия се маркизът с почервеняло лице. — Ако не бях аз, нямаше да имаш крилца, с които да хвърчиш. Аз бях този, който се съгласи да се срещне със Сюзън Темпъл, помни това!

Робърт се затресе от смях.

— Да, татко, ще го запомня. Ти беше този, който накара това нещастно малко момиче да плаче, нали така? Ще й предам поздравите ти, в случай, че не се е заключила в спалнята си, страхувайки се да не повторя снощното си нападение. Греховете ми са още по-големи, защото съм убеден, че тя е влюбена в мене. До предишната нощ, разбира се.

— Оплеска ли я, братко? А аз си мислех, че си най-зрелият от нас. Купих на Беси диамантена огърлица с парите на баща й. Това имаше много успокоителен ефект. Можеш и ти да опиташ.

Робърт се обърна, изненадан, че не е чул приближаването на инвалидната количка на Роджър.

— Да не би Филип да е смазал колелетата на твоята каляска? — пошегува се той, като се чудеше как толкова голяма къща понякога можеше да се окаже тясна за всички от семейство Гиър, които бродеха из стаите.

— Би трябвало да оповестя влизането си с фанфари и тромпети, предполагам — каза Роджър, давайки знак на Филип да премести количката по-близо до огъня. — И така, малката мишка ще ни смае ли с радостна новина през лятото? Може би тепането на малки крачета ще те зарадва повече от тепането на моите колела?

Робърт въздъхна с носталгия по относителното спокойствие и тишина на бойното поле.

— Продължавай, Роджър. Сигурно имаш още какво да кажеш по въпроса? Някоя неприлична шегичка? Няколко противни намеци? Моля, да чуем… Просто кажи всичко, преди съпругата ми да се появи на масата за вечеря.

— Ако изобщо се появи — добави меко той, хранейки слаба надежда тя да остане в стаите си, далече от любопитното му почти до жестокост семейство.

— Не, Робърт. Приключих — обяви Роджър, като хвана колелетата от двете страни на количката и се придвижи към масата с напитки. — Всъщност приключил съм с това вече повече от две години. Защо ми е да измъчвам мозъка си със спомени за малките радости на брачното легло? Вероятно ще се пропия като скъпия ни Уил. Той изглежда е открил щастието в бутилките. И ти няма да има защо да се страхуваш от скрибуцането ми наоколо или от тътрузенето ми по стълбите. Всичко, което трябва да направиш, е да накараш Филип да ме върже за този стол и аз ще мога в пълна безопасност да пия, докато изгубя съзнание.

— Бутилката няма да ти даде смелост, Родж — хладно отбеляза Робърт, облягайки се на рамката на вратата.

Роджър запрати чашата си през стаята и тя се разби с трясък в камината. От виното огънят запращя и засъска.

— Какво искаше да кажеш с това, Робърт? — просъска той вбесен. — Или това се е превърнало в някакъв нов източник на удоволствия за тебе тези дни? Да се бориш със сакат е по-лесно, отколкото с мечка, а?

— Стига, момчета — прекъсна ги маркизът. Няма нужда от борба. Роджър, брат ти само се опитва да ги помогне. Знаеш колко е упорит. Докторът каза, че можеш отново да започнеш да ходиш и Робърт е убеден, че ще го направиш. Само не допускайте онази Темпъл да дочуе какво е казал докторът. Поне докато не плати ипотеките. А ти, Робърт, защо не се качиш горе да се къпеш, както спомена? Колебая се да го кажа, но доста понамирисваш на конюшня.

Робърт погледна Роджър, който се взираше в огъня със стиснати челюсти, а после баща си, който се усмихва по най-благоразположен начин, като че ли единствената голяма радост в живота му беше да бъде арбитър в този спор между синовете му.

— Много добре — каза Робърт с досада, прокарвайки ръка през тъмната си коса. — Денят беше дълъг. А и ще ми трябват по четиридесет часа на ден през следващите няколко месеца, за да приведа в ред земите, преди изобщо да си помисля да включа хората ни в реставрирането на къщата. Освен ако Нора Джейн не е наистина способна да поеме върху плещите си това предизвикателство. Със сигурност се чувствам претоварен в този момент. Съжалявам, Роджър.

— И аз съжалявам за това, че не мога да ти бъда полезен — отговори тихо Роджър. Просто ми направи услугата да концентрираш енергията си върху сътворяването на чудеса в „Грийн Касъл“ и да ме оставиш на мира.

Робърт стисна юмруци, тъй като отново се почувства безпомощен пред нежеланието на брат си сам да си помогне.

— Ще поговорим ли повече след вечеря?

— Разбира се! — Маркизът разцъфтя от радост, махайки с ръка на Робърт да излезе от стаята. На тръгване той чу баща си да казва: — А сега, Роджър, по въпроса с отпуснатите средства. Мислех си от колко малко се нуждаеш тук, в „Грийн Касъл“ и колко благодарна ще е скъпата Беси, ако…

Робърт изкачваше стъпалата по две наведнъж и се чудеше дали е възможно да се удави във ваната си. В този момент вярваше, че може би така ще е най-добре за всички и най-вече за жена му.

Глава четвърта

Нора Джейн затвори тежката врата след себе си, повдигна полите си и запристъпва към стълбите, тържествувайки тихичко, че е успяла да напусне спалнята, преди Робърт да се появи от стаята си. Той не я бе потърсил цял ден. Защо ли тогава ще го е грижа, ако сега тя го избягваше?

Докато се мотаеше, тя се обърна назад, за да погледне дали Робърт е дошъл в коридора и буквално се сблъска с някого, който се беше изтъпанчил на пътя й.

— Лорд Уилям, добре ли сте? — попита тя, като се опитваше да закрепи опасно клатушкащия се мъж, който пък, от своя страна, правеше всичко възможно да предпази съдържанието на чашата си да се излее върху килима. — Моля, простете ми!

— О, здрасти, Нора Джейн — каза Уилям, широко усмихнат, като в същото време се взираше в нея като бухал и мигаше с очи. — За момент си помислих, че съм налетял на някоя врата. Закъде си се втурнала така? Да не би Робърт да те преследва за целувка? Няма значение. Ето и гонгът за вечеря. Трябва да намеря стълбите. Татко държи да сме навреме на масата, въпреки че нямам дори най-смътна представа защо, като се има предвид, че ястията ни са още по-лоши, когато са горещи. Най-вече виното.

Нора Джейн плъзна ръка в неговата. Разбра, че Уилям е едновременно пиян и някак си тъжен, една могъща комбинация от проблеми. Това незабавно предизвика съчувствието й. Той беше твърде млад, за да бъде обезверен от света. Дори не беше женен.

— Вероятно ще ме придружите до гостната, лорд Уилям — предложи тя, като го хвана под лакътя и го обърна внимателно, за да го насочи в правилната посока. — „Грийн Касъл“ е огромен и понякога се обърквам.

Той потупа ръката й приятелски, като й позволи да го води, и тръгна с прекомерно изправено тяло, като се надяваше така да прикрие клатушкането си.

— Колко прекрасно! Робърт се е оженил за дипломат. Но ти трябва да ми казваш Уил, скъпа сестро. Вече знаеш, че тук, в „Грийн Касъл“, се държим непринудено. Роби, Родж, Беси, Уил и… папа? Не. Не папа. Татко Гиър, става ли? Ей Богу! Това пък е притесняващо! Но няма защо да се безпокоим. Ще измислим нещо. Кажи ми, как ти харесва животът в „Грийн Касъл“ досега? Това ли е всичко, на което си се надявала?

— Всичко, на което съм се надявала ли? Предполагам, че да.

Лорд Уилям спря в началото на стълбите и адресира изказването си към малкия мраморен бюст на Атина, който си кротуваше в стенната ниша.

— Чу ли това, красавице? Лейди Робърт предполага — възкликна той, после се обърна към Нора Джейн. — Аз самият правя същото, скъпа. Предполагам. Предполагам, че животът е истински, защото е непоносимо глупаво да е фантастика. Предполагам, че брендито е дар от боговете, дали от тези на небето, или от другите в ада — отказвам да науча. Предполагам, че добрият Господ притежава прекрасно чувство за хумор. Иначе защо ще прави така, че джентълмените да губят косата си точно на върха на главите си, място, където с нищо не може да се прикрие скръбната загуба. Това би могло да става на темето, където може да бъде покрито съвсем добре, като се остави косата отгоре да стане по-дълга. Бог трябва да е обмислил това, нали разбираш, и е решил плешивината да е отгоре на главата, просто за да ни дразни. Много забавен приятел е този Господ.

Присвивайки очи, той се наведе над Нора Джейн, с изражение наполовина критикуващо, наполовина клоунско.

— А сега, сестро моя, кажи ми какво мислиш за всичко това?

— Изобщо не мога да проумея повечето неща, Уил — отговори Нора Джейн, смеейки се от все сърце. Колко хубаво бе да се разговаря с лорд Уилям! Нямаше нужда да обмисля думите си или да се преструва на лейди, за да не си спомни някой, че бе само внучка на месар. Освен това до утре сутринта лорд Уилям едва ли щеше да си спомня и думичка от това, което му бе казала. — Аз все още се опитвам да разбера каква е била причината Бог да сътвори мъжете и жените. И слоновете — каза му честно тя. — И буболечките! И паяците!

Уилям извъртя очи.

— Слоновете ли? Ти изчерпа темата, скъпа сестро. Не очакваш отговор сега, нали? Целият живот е съставен от глупави малки тайни. Всичките му причини, нередности, заблуди — грешки ли са те? Или лош късмет? Ужасяваща режисура? Или пък са част от някакъв грандиозен план? Със сигурност трябва да пия за тях — имам предвид да мисля за тях известно време.

Той огледа наоколо въпросително, после вдигна глава и попита:

— Защо стоим тук? Мястото изглежда доста странно за пребиваване, точно в най-горната част на стълбището. Някой може да се подхлъзне и да падне, нали знаеш? А и тук няма маса с напитки. Оттук нататък моята чаша — той я вдигна към устата си, поглъщайки съдържанието й на една дълга глътка — е празна.

— Бихме могли да слезем в гостната — предложи тя, след като внезапно си помисли, че Робърт може всеки момент да се появи в коридора. — Сигурно там има маса с напитки.

— Прекрасно! Ще си пийнем малко, преди гонгът отново да удари. По едно съвсем малко питие, нищо повече. Робърт, както знаеш, е заключил избите — шепнеше той в ухото на Нора Джейн, докато заедно се препъваха надолу по стълбите. — Мисля, че очаква от мен да порасна или нещо такова. Проклет моралист е нашият Роби! Сега той е женен, както знаеш.

— Май наистина е така, Уил. Чух да се носи някаква мълва по този въпрос.

— Разбира се, че си чула. Аз съм пиян, така ми се струва. Но много те харесвам, Нора Джейн Гиър. Наистина.

— Благодаря, Уил — отговори тя поласкана. Въпреки че беше потънал дълбоко в чашите си, лорд Уилям беше изключително приятен, хубав джентълмен и първият, който някога й бе признал, че я харесва. А всичко, което Робърт й бе казал, бе, че не я обича.

Все още крепейки Уилям за ръката, Нора Джейн влезе с него в гостната. Огромната стая бе празна, с изключение на графа на Ийстърли, който седеше в инвалидния си стол пред огнището, с гръб към тях.

Намигайки бандитски, лорд Уилям постави пръст на устните си, увещавайки Нора Джейн да пази тишина. После й подаде чашата си. Тя наблюдаваше объркана как той пресича стаята на пръсти, без да спира, докато не застана точно зад брат си.

Уилям кимна с глава към Нора Джейн и й се усмихна конспиративно, преди да се обърне още веднъж с лице към графа на Ейлсбъри и да събере ръце като фуния пред устата си.

— Пожар! — изкрещя той с всичка сила. — Пожар в кухните! Бягай! Спасявай живота си!

Когато гласът на лорд Уилям завибрира из въздуха, Нора Джейн едва не изпусна чашата, но Роджър Гиър дори не трепна. Той само задвижи с ръце колелата, за да насочи стола към средата на стаята и каза тихо:

— Ако не оповестяваше пристигането си с миризмата на силен алкохол, който се усеща от тридесет стъпки, Уил, можех и да се стресна. Нямаше да скоча на крака, както ти предполагаш, и да се втурна с пълна скорост извън къщата, но можеше леко да се стресна.

Той придвижи количката покрай Уилям, който остана зад гърба му, като клатеше глава определено разочарован.

— Е, здравей, Нора Джейн. Надявам се Уилям да не те е притеснил с изтърканите си салонни трикове. Изглежда вярва, ме това е върхът на веселието, но той винаги е умеел лесно да се забавлява.

Нора Джейн пристъпи по-навътре в стаята, търсейки място, където да остави празната чаша на лорд Уилям. Тя притежаваше единствено опита от компанията на баба си, който можеше да използва като ръководство, но вече бе започнала да вярва, че се е омъжила в много странно семейство.

— Добър вечер, граф Ийстърли.

Лорд Уилям показателно прочисти гърлото си.

— Хм, Роджър — поправи се тя сконфузено.

После побърза да седне с изправен гръб и с ръце, прилежно положени в скута, както беше научена. Почувства се доста неудобно, че гледа надолу, докато разговаря с графа, който беше наистина красив във вечерното си облекло, въпреки че дългите му крака бяха покрити с тънко одеяло.

Струваше й се, че е изключително нечестно този мъж да бъде прикован за инвалидната количка.

Тя напрегна мозъка си, за да може да каже нещо, да каже каквото й да било:

— Доста студено е тази вечер, нали? За ноември, имам предвид — каза тя, като се успокояваше, че това звучи учтиво, макар и малко глупаво. — Мислите ли, че може да завали сняг?

— Сняг ли? Не мисля, но не се насилвай заради мене, Нора Джейн. Нито един от нашия дом не е изключително учтив. Сигурно се чудиш какво стана тук току-що.

Той й се усмихна, предразполагайки я да се изпусне.

— Позволи ми да ти обясня. Уилям вярва, че ако съм достатъчно изплашен, тоест ако ми изкара акъла от страх мога да се вдигна като Лазар от този стол и да проходя отново. Той се захвана с това, откакто Робърт доведе някакъв напредничав доктор от Лондон миналия месец, за да ми направи петминутен преглед и да се произнесе, че ще мога да ходя, само ако повярвам в това. Или пък, както смята Уил, ако някакъв шок ме накара да забравя, че знам, че не мога да ходя. Вече съм забравил най-малко половината от случаите, в които обичният ми брат правеше опити да бутне количката ми в камината, втурваше се в стаята, за да ми каже, че принцът регент е на прага, крещеше „Пожар“ в ухото ми и криеше стола ми, докато бях в леглото, нощем се разпищяваше, че от небето пада метеор и се насочва право към къщата. Това е всичко, нали, Уил?

Лорд Уилям си беше сипал друго питие и в момента седеше отпуснат в един стол срещу Нора Джейн.

— Забрави прасето, Родж — напомни му той намигайки закачливо на Нора Джейн. — Домъкнах едно изгубено прасе тук миналата седмица, просто за да видя какво ще се случи. Нищо не стана, освен че ядохме сравнително добре през следващите няколко дни. Дори за една готвачка е трудно да развали вкуса на прасе. Всичко, което трябва да направи, е да пъхне ябълка в устата му и да го изпече.

Той се усмихна. Изглеждаше толкова млад почти момче, толкова невинен, че на Нора Джейн този мъж й допадна повече от всеки друг, който бе срещната след пристигането си в „Грийн Касъл“. Харесваше го и му желаеше по-добър живот.

— Но надеждите ми, свързани с тебе, скъпи братко остават големи — завърши лорд Уилям и се намръщи. — Някои от близките дни ще се препъна о нещо, което ще свърши работа. Някой съвсем близък ден.

— Ако първо не те застрелям — каза графът вежливо. — Това е, Уил. Ах, нима това, което виждам, е съпругата ми, която се навърта около прага и отказва да влезе, докато не спрем да бръщолевим и с благодарност не аплодираме влизането й?

Нора Джейн се извъртя на стола си и погледна наляво, за да види, че наистина Беси стоеше на прага. Русите и къдри бяха вдигнати високо на тила и украсени с перли, млечнобелите й рамене се показваха грациозно от просто скроена, елегантна рокля от тъмно розово кадифе.

Нора Джейн огледа собствената си рокля — още едно от недодяланите творения на мисис Лийвън ушита от снежнобял сатен, с твърда дантела отпред и стегната в талията с широк жълт пояс. Фасонът на днешната и рокля беше почти същият като този на роклите, които носеше като малка. О, небеса! Почувства се толкова старомодна!

— Боже мои, Роджър — изчурулика Беси, докато се носеше из стаята с толкова грациозни движения, че по-скоро плуваше над килима, отколкото ходеше по него. — Ще бъдеш звяр тази вечер, предполагам? В агония ли си сега, бедният ми? — попита тя, като лепна една бърза целувка на косата му, после взе малката брокатена табуретка за крака и седна до него с ръка върху рамото му.

Тя бе въплъщение на предана съпруга. И двамата представляваха картина на предаността. И двамата бяха красиви създания — и двамата руси, и двамата — добре облечени, и двамата вече наясно със себе си. Единствено инвалидната количка изглеждаше не на мястото си.

Беси се усмихна на Нора Джейн.

— Роджър не е виновен, че е подъл. Краката понякога го болят — каза тя, обяснявайки грубиянското държание на съпруга си. — Бедното ми скъпо същество! Мъжете имат толкова малко опит в понасянето на болката, за разлика от жените, родени за нея. Мъжете могат само да причиняват болка. С изключение на скъпия Уил завърши тя, посочвайки девера си с едно махване на елегантната си ръка. — Той не би наранил никой. Нали, Уил?

— Беси, защо не пийнеш чашка шери, преди да ни повикат за вечеря? — попита графът с твърд тон и Нора Джейн усети, че става нещо, което тя не можеше да разбере.

За миг Беси допря бузата си до крака на графа.

— Не сега, Родж, благодаря ти — отговори тя със сладък глас, все още загледана в лорд Уилям с мила, почти майчинска усмивка. Ти си толкова добър, Уил. И ти, като Родж, дори отказа да отидеш на война, да поемеш кървавата пътека, която съпругът на Нора Джейн следваше с такава жар. Не, не, Уил. Ти не притежаваш сърцето и ума на убиец.

— Аз щях да отида — каза Уилям, а тъжните му, внезапно изтрезнели очи, като че молеха Нора Джейн за разбиране. Тя само слушаше, опитвайки се да си представи Робърт Гиър със сабя в ръка и с кръвясали очи. Да сътвори този образ бе лесно и смущаващо.

— Ти бе женен, Роджър — продължи Уилям, — и носеше отговорността за наследника. Робърт си купи офицерски чин с парите, които имаше от майка ни. Но ако татко се беше съгласил да заплати за моя офицерски чин…

— На баща ни не му трябваха двама синове на война, които можеха и да умрат — завърши графът, след като гласът на Уилям заглъхна и той намери спасение в чашата си. — Стигаше му, че една от останалите му разменни монети замина с Уелингтън. Да проиграе на комар с бойното поле и последния си син за женене, щеше да бъде прекалено много дори за баща ни. Приключи с въпроса, Уил. Войната е спечелена. Никой не го е грижа вече.

Стаята внезапно се изпълни с напрежение. Ясно бе, че глупавото дърдорене на Беси бе отворило стара рана. На Нора Джейн и се искаше да разбере какво е станало.

Лорд Уилям направи второ пътешествие до масата с питиетата.

— Можех да се включа и аз. Трябваше да направя нещо. Джими замина, Фред замина…

Джими умря, Уилям, а Фред се върна у дома без зрение и с една ръка — напомни му Роджър.

— А ти свърши в този проклет стол. — Уилям задържа чашата с двете си ръце. — Но, както каза, всичко това е стара история. Божичко, колко съм жаден! Нора Джейн, би ли искала малко шери?

Нора Джейн бе объркана. Какво общо имаше неучастието на лорд Уилям във войната с осакатяването на графа?

— Шери ли? Аз не съм… имам предвид, че никога не съм… Защо не? Благодаря ти, бих пийнала малко. Съвсем малко, моля.

Лорд Уилям си сипа за пореден път, снабди и Нора Джейн с пълна чаша от кафеникавата течност. Тя се взря в нея с ококорени очи, докато той се отпусна тежко на кушетката, и се почуди дали би могла да изпие такова огромно количество, без да се напие.

Съмняваше се в това, тъй като, откакто влязоха в стаята, лорд Уилям бе изпил повече от три пъти по толкова. Така че вдигна чашата до устните си и отпи съвсем малко от течността.

Но Нора Джейн внезапно изгуби способността си да преглъща. Вкусът на шерито бе противен почти толкова, колкото и на лекарството, което Мариан наливаше в гърлото й миналата година, когато кашляше и подсмърчаше.

Докато се бореше с желанието да изплюе шерито обратно в чашата, Нора Джейн усети, че всички погледи са приковани в нея. После преглътна с мъка и чу Робърт да поздравява всички приветливо, влизайки в стаята.

Очите й веднага се насълзиха, а гърлото й пламна, сякаш току-що бе погълнала течен огън. Набързо направи няколко кратки вдишвания, с поглед, решително отправен към пода, докато не видя чифт добре обути мъжки крака да крачат насам и да спират пред нея.

— Добър вечер, Нора Джейн — каза Робърт с нисък и невероятно безличен глас, като че не бяха се обрекли един на друг едва вчера, като че не бе дошъл при нея предната нощ и… — Надявах се да поговоря с теб горе и да те придружа за вечеря, но изглежда съм закъснял. Имах работа, свързана с имението, разбираш ме, нали? Би ли искала аз да взема чашата ти? Ти не би трябвало да пиеш шери.

Смъденето бе попреминало и стомахът й се затопли. Стана й доста приятно и тя се отпусна. Прие факта, че отново вижда съпруга си. Това се оказа по-лесно, отколкото си представяше. Чувстваше се чудесно, просто чудесно. Трябваше ли да се държи с нея като с непослушно дете, хванато да яде бонбони преди времето за чай? Сега тя беше жена — нали така й каза Мариан.

Вдигна очи, за да погледне красивото му лице, и каза:

— Но аз едва го опитах, Робърт. Наистина е доста добро.

Тя пое друга, доста голяма глътка и се усмихна напрегнато, докато си налагаше да я преглътне. Държеше чашата срещу гърдите си, за да не може той да я вземе. — Защо не си вземеш собствена чаша?

Лорд Уилям се изсмя рязко, удряйки се по коляното.

— Да, Роби. Вземи си чаша! Не е наша вината, че си закъснял. Нора Джейн и аз сме се заели да обсъждаме слоновете и не бихме искали да ни безпокоят. Правилно ли го казах, скъпа сестро?

— И буболечките. Паяците също — каза Нора Джейн, преди да преглътне още от шерито. Тя се изкиска. — И прасетата.

Вкусът на шерито вече не я дразнеше, а и самото питие я успокояваше. Тя можеше да гледа Робърт, да гледа ръцете му, устата му, огромния му ръст и да не мисли за предишната нощ. Нито пък да си мисли за по-късно тази вечер… Скъпият, сладък, мил Уил беше до нея. И Беси, и графът бяха с нея. Нямаше причина да се страхува. Нямаше защо да се плаши, че Робърт може да се нахвърли отгоре й и да повтори атаката си от брачната им нощ.

Не, не атака. Повече подхождаше нежно принуждаване. Нежно принуждаване с гадна изненада накрая. Само ако можеше да спре да мисли за това, да спре да разсъждава върху това! Но ако можеше и да забрави, че част от нея, малка част от нея, тайно очакваше и се надяваше да изпита тази нежна принуда отново…

Една от къдриците й се плъзна над очите и тя я духна, за да я отстрани.

— Беси смята, че бих могла да подстрижа косата си — избълва бързо тя, след което веднага се запита защо го е казала. Пое друга голяма глътка шери, преди да позволи на Уилям да напълни чашата й до горе още веднъж.

— Нима? — каза Робърт и седна на стола срещу нея, скривайки от погледа й всички други в стаята. Защо трябваше да е толкова красив? Беше й толкова близък, а в същото време — непознат. — Беси, разкажи ми за това, ако обичаш.

Графинята плесна с ръце от удоволствие.

— О, Роби, знаех си, че ще бъдеш доволен! Днес с Нора Джейн си поговорихме и аз й казах за „тит“. Спомняш ли си, Робърт? Това е красива прическа. Вярвам, че лейди Ема, нейна светлост, предпочита точно този стил. Или го е харесала преди женитбата си? Негова светлост държи своята херцогиня доста време вкъщи, нали? Но откъде да знаеш това, Роби, като отдавна не си бил в Лондон при откриването на сезона и приемите. Колко време мина — пет години? Скъпата Ема някога ти много я харесваше, нали. Роби?

— Не си спомням, Беси. Както знаеш, повечето от тези пет години прекарах в щаба на Уелингтън отвъд океана. Но независимо от това знам какво е „тит“. Не мисля, че стилът е подходящ за съпругата ми — изкоментира лорд Робърт доста остро, или поне така й се стори на Нора Джейн. Може би просто прояви магарешки инат, защото така му се щеше.

Но нали Беси каза, че Робърт имал зъл характер, а тя сигурно имаше защо да го каже. Нора Джейн обаче едва познаваше този човек. Каква подигравка! Всъщност пълен абсурд! Направо смешно! Нима вярваше, че е влюбена в този мъж? Как изобщо си бе помислила такова нещо! Как можеше някой да обича някого, когото в действителност не познава?

Каква гатанка! Трябваше, както каза лорд Уилям, „да предполага“ по този въпрос.

Но сега трябваше да се концентрира единствено върху въпроса какво не беше наред. Може би Робърт си мисли, че тя не може да изглежда така добре, както тази персона лейди Ема? Вероятно с „тит“ нямаше да бъде толкова красива, но би могла поне малко да изглежда представителна?

Или не беше позволено на една месарска внучка да се домогва до прическата на една херцогиня?

Всичко това не изглеждаше много честно, особено като се сети за големите си планове за „Грийн Касъл“. Спомни си бъдещето, което си представяше — тя, щедра, обичаща, обичана, героиня. Как смееше той да я съди? Той дори не я познаваше! И точно сега ли трябваше да научи, че Робърт „харесвал“ лейди Ема! Нора Джейн отпи от шерито, но се намръщи, като видя, че чашата й пак е празна.

Бе започнала да усеща главоболие, което караше слепоочията й да пулсират. Къде се беше дянал маркизът? Не каза ли лорд Уилям, че вечерята се сервира в точно определен час? Тя не яде много по време на самотния си обяд и след като един от лакеите преждевременно й отмъкна чинията, наистина бе останала гладна.

Сигурно още малко шери щеше да успокои стомаха й. Тя подаде чашата си.

— Извинете, но чашата ми е празна. Бих ли могла да помоля за още?

— Разбира се!

— Не.

Нора Джейн погледна първо Уилям, който каза „да“, после Робърт, който отказа на молбата й. Можеше и да бе красив, нейният съпруг, но не бе много добър. Не бе планирала да изпълзи от гробницата на баба Темпъл, само за да може лорд Робърт Гиър да стъпи на врата й!

— Защо не, за Бога? — попита го тя, смаяна от твърдо стиснатите му устни, същите устни, които бяха галили и притискали нейните миналата нощ. Света Богородице, та в тази стая беше толкова топло! — Моля те, Робърт! Жадна съм.

Омагьосана, Нора Джейн наблюдаваше как лицето на Робърт почервенява над снежнобялата яка на ризата. Тя захапа устни, защото разбра, че съпругът й може да я удари. Но той заговори отново и тонът му беше любезен.

— Шерито е мека напитка, Нора Джейн — обясни той, — но за човек, несвикнал с вино и алкохол, може да бъде доста силна. Най-добре е, когато се изправяме пред нови изживявания, да действаме благоразумно. Не си ли съгласна?

Нора Джейн затвори очите си за миг, после се изкиска. Не знаеше защо го направи — това, което нахлу в главата й, не бе никак смешно.

— Вероятно това ще представлява проблем само първия път? — каза тя нахално, осмелила се да прехвърли границата. Но веднага й се прииска да вземе думите си назад.

— Да му се не види, Робърт — каза граф Ийстърли. — Трябва да бъдеш умен и да държиш малката си мишка далече от шерито. В него има много повече алкохол, отколкото съм смятал до този момент.

— Млъкни, Родж! — каза Робърт кратко, докато Нора Джейн примига отново, чудейки се дали е изпаднала в това, което баба Темпъл наричаше „нервно разстройство“. Но беше съвсем сигурно, че се чувстваше доста странно.

— Да млъкна, така ли? Боже, Боже! Подхвърляш на някого няколко хиляди лири и изведнъж той става Негово Благородие — господарят на имението. Той раздава подаяния, а всички ние трябва да страдаме и да сме му благодарни. Това ли искаш да кажеш, Робърт.

— Проклет да си, Родж, много добре ти е ясно, че си знам мястото. И ако сам бе поел част от отговорността, вместо да се вайкаш над нещастието си, може би нямаше да се наложи аз да…

Сливайки думите, Уилям заговори с високо вдигната чаша и изрецитира песенно стих от Айзък Уатс:

— Затваряй си устата, Уилям! — в един глас наредиха Робърт и графът, а Нора Джейн беше сигурна, че знае края на изречението на Робърт: „Може би нямаше да се наложи да се оженя за месарска внучка.“ Обърна се към Беси за съдействие.

Не остана разочарована. Беси скочи на крака и се изправи като стожер пред Нора Джейн.

— Престанете! Света Дево, някой би си помислил, че сте отгледани от диви зверове! Трябва да се срамувате от себе си. Вижте какво направихте! Малката Нора Джейн плаче!

Нора Джейн вдигна ръка към бузата си и изненадано установи, че бе суха. Тя не плачеше. Изобщо не и се плачеше. По-скоро искаше да се смее. Това беше истински фарс.

И най-лошото от този фарс беше, че на Нора Джейн почти й се прииска баба Темиъл да не си бе заминала, понеже бе уверена, че сега тя щеше да се възправи в гостната с пурпурния си аксесоар, натиквайки в миша дупка с острите си думи и тримата мъже от семейство Гиър. Тази картина предизвика нова вълна кикот.

— Беси не мисля, че… — започна тя, но не продължи, защото бе останала без дъх след изригването от смях. Правеше опити да погледне към мястото, където седеше Робърт.

След миг обаче я заля нова вълна от смях. Имаше нужда да се смее, защото цял ден се беше ужасявала от срещата с Робърт и сега, когато го видя, разбра, че няма защо да се страхува от него. И как би могла. Той се заинтересува от нея, чак когато тя се оказа заобиколена от семейството му.

Беси се опита да помогне на Нора Джейн да се съвземе, като заяви:

— Не знам кой от вас е най-лошият, наистина не знам. Първо Уилям я кара да пие, а после вие двамата вдигате скандал. Това е нейната първа вечер в „Грийн Касъл“ като член на семейството и вие я провалихте. Тотално я провалихте! Точно както и казах: вие, Гиър, едва ли сте нещо повече от добре облечени варвари! Толкова се срамувам заради всички вас! Ела, Нора Джейн, нека ти помогна да се качиш по стълбите. Камериерката ще ти донесе поднос с хубава вечеря.

Нора Джейн не се противопостави, понеже някъде дълбоко в мозъка й проблясваше мисълта, че в момента оттеглянето бе най-добрият изход. Освен това изобщо не се чувстваше добре.

Двете жени бяха стигнали вече почти до вратата, когато влезе маркизът, облечен по последна мода, с лице, огряно от широка усмивка.

— Толкова съжалявам, че закъснях — каза той, въпреки че гласът му не звучеше ни най-малко извинително. — Бях зает с нещо неотложно. Трябваше да напиша отговор на писмото на скъпия лорд Стаунтън, който ме кани да се присъединя към него за настъпващия ваканционен сезон — в Шотландия, не по далече. Там има хубава ловна хижа, с около двадесет стаи. Така че ще потегляме на село — мястото е чудесно. И няма да има никакви дърводелци! Заминавам сутринта. О, добър вечер, дами! Бих казал, Нора Джейн, че не изглеждаш добре.

— Придружавам новата ти снаха до горе, Стивън — остро заяви Беси. — И ако искаш да разбереш защо, помоли синовете си за обяснение. Трябвало е да ги озаптяваш повече, Стивън, наистина е трябвало. Аз също няма да сляза, тъй като не изгарям от желание да вечерям с такива безчувствени чудовища. Така че вие, зверове, можеше да лочите яденето от коритата си.

Нора Джейн сметна, че това е реч за пример и се усмихна на Беси — нейната нова сестра, защитничката й, жената, която мислеше, че ще изглежда много хубава с прическа „тит“. После се обърна към маркиза.

— Сюзън няма да бъде много доволна, нали разбираш? Лека нощ, Стивън — изтананика тя щастлива, че се е осмелила да изрече подобно нещо. После през целия път по стълбите се кискаше в шепа, спомняйки си изненадата на маркиза, която повдигна веждите му почти до оредяващата линия на косата му. Това я развесели още повече.

Глава пета

Спалнята беше тъмна и тиха. Мариан бе спряла да кудкудяка като квачка за това как младите дами трябвало да си знаят мястото, за злото, което носи виното и за разни други неща, за които Нора Джейн нито искаше да се сеща в момента, нито да ги помни.

Това, което искаше, беше просто да умре. Никой нямаше да съжалява, ако изчезнеше от белия свят: нито баба й Темпъл, нито маркизът, ни Беси, по всяка вероятност дори и лорд Робърт Гиър, насила станал неин съпруг.

Как само щяха да се вайкат и да хапят устни заради изгубените пари, заради неосъществените си мечти за наследници и пълни джобове, за хубави рокли и поправени мелници…

Да, смъртта изглеждаше приемлива възможност. Разумно средство за избавление. Предпочитан избор. И най-вероятно щяха да й устроят хубаво погребение, но тя, да се свети името Божие, нямаше да бъде там, за да го види.

О, колко й беше мъчно!

Беше се направила за посмешище тази вечер и никой не бе обърнал внимание на това, освен самата тя и Мариан, може би, която й разясни лошите последици от пиенето на прекалено много вино. То обтягало нервите на нищо неподозиращите млади дами, за които било по-добре да си стоят в спалните, да си пийват лимонада или, казано по друг начин, да си държат езика зад зъбите.

Да благодари на небесата за Беси! Защото ако тази състрадателна лейди не я бе спасила, изтиквайки я от сцената на нейното падение, не се знаеше какво щеше да се случи.

Наистина ли каза онези неща на Робърт? Наистина ли се обърна към маркиза със „Стивън“? Какво, за Бога, стана с нея? Тя не беше мъжкарана. Беше тиха, послушна, срамежлива и ужасно притеснителна млада жена: баба Темпъл й бе казвала това много, много пъти. О, никога през живота си не се бе държала така нахално!

И никога повече нямаше да го направи! Тази закъсняла изява на смелостта й и чудесните неща, които мислеше да каже вече часове след събитието, си имаха и добра страна — сега бе сама в леглото си и не бе длъжна да се унижава публично.

— Главата ми! — простена тя, когато часовникът над камината отмери дванадесет през нощта. Звуците му, подобни на биещи камбанки, завибрираха в главата й като развихрила се буря и накараха зъбите й да затракат.

Тя зарови лице във възглавницата и си пожела по-лека смърт от тази след агонията вследствие на шерито. Сигурно трябваше да хапне нещо от подноса, който Мариан донесе след обезпокоителната интерлюдия в легена. Но тогава последното нещо, което искаше да види, беше чиния, препълнена с пилешко, което плуваше в мазнина.

Тя лежеше, без да мърда, а видения, свързани със срама й, танцуваха под затворените и очи. Внезапно усети, че има някой в стаята, до леглото.

— Мариан? Ти ли си, Мариан? — попита тя.

„О, моля те, Господи, ако изпитваш поне малко състрадание към мене, бедната грешница, направи така, че да е Мариан!“

— Не, Нора Джейн — тихо отговори Робърт от тъмното и тя знаеше, просто знаеше, че той седи на ръба на дюшека и наблюдава как тя, злочест, окаян къс човешка плът, лежи там. — Искаш ли да позвъня за нея?

„Да! Боже Господи, да! Звъни й да дойде, тичай до стаите на слугите да я доведеш, кажи й да се въоръжи с широкоцевна пушка, за да те прогони оттук. Отиди, за да мога да се скрия в скрина, докато се върнеш!“

— Не, не, всичко е наред — отвърна едва-едва Нора Джейн. После се обърна по гръб, примигвайки при опитите си да проникне в тъмнината и да види повече от очертанията на лорд Робърт, но успяваше да види само очертанията на един силует на лунната светлина, струяща от прозорците. — В немилост ли съм?

Той поклати глава отрицателно.

— Напротив, скъпа моя. Аз съм този, на когото семейството гледа с лошо око. Те имат едно и също мнение по въпроса. И двамата ме обвиниха, че съм брутален, грубиян и студенокръвно влечуго, че съм успял само в разстояние на един-единствен ден да доведа съпругата си до такова отчаяние, че да търси спасение в силни напитки. Убеден съм, че ще бъда разпнат призори. Кажи ми, много ли те боли главата?

— Само когато дишам — призна Нора Джейн и се повдигна, за да се облегне на възглавниците. Сатенената завивка се плъзна към коленете й така, че скромната й памучна нощница се превърна в бяло петно на лунната светлина.

Плитката, сплетена от Мариан, падаше отпред на гърдите й и тежестта на гъстата коса предизвика нов рунд от боксовия мач вътре в черепа й.

— Толкова съжалявам! Трябваше да те послушам. Баба Темпъл ми казваше, че всички силни напитки са оръжия на дявола. Не мога да си обясня защо настоях да изпия цялата чаша.

— Цели две чаши. А аз мога да обясня — каза лорд Робърт, въздишайки. Той протегна ръка и докосна нейната. Нора Джейн трепна, след което веднага се намрази за тази реакция. Бе настръхнала като дива кобилка, на която слагат юзда за първи път.

Но той не отмести ръката си. Просто я остави да лежи върху нейната, меко, нежно, успокояващо. Тя почувства, че болката в главата започва да я отпуска.

Дали докосването му не е вълшебно? И не беше ли тя най-глупавата, най-наивната, чувствителна гъска, сътворена някога?

— Нора Джейн… Нора, убеден съм, че бихме могли да поговорим, не мислиш ли?

— Да говорим ли?

Тя огледа стаята и чак сега успя да различи двата стола пред загасващия огън, ръбовете на масите и другите мебели, подредени покрай стените. Стаята обаче беше смалена единствено до големината на леглото, което тя и Робърт сега деляха. Близостта между двамата беше изнервяща. Беше любопитно възбуждаща.

— Сега ли? — изкряка тя накрая.

— Миналата нощ щеше да бъде по-добре, съгласен съм — каза той, като се наведе напред, за да вземе кутийката с огниво и да запали свещите, поставени на масичката до леглото. Светлината сякаш погали мъжествените му черти и тя си спомни как изглеждаше той предната нощ, точно преди да я целуне, преди да я докосне… О, Господи, нима имаше намерение да го направи пак тази вечер?

Тя искаше ли той да го направи? Не бе възможно да го иска! Нима?…

— Имам значителен опит с жените, но нито една не е притежавала твоята невинност. Факт, който, предполагам, едновременно ме осъжда и ми прави чест. Снощи… Е, добре, виж, ние вече сме женени, Нора. Стореното е сторено. Трябваше да подходя към някои неща по друг начин. По по-добър начин. Но не го направих. Оплесках я здравата.

— Ти не можеш да се смяташ за отговорен, Робърт. Беси ми обясни защо — каза му бързо Нора Джейн, опитвайки се да го успокои. После веднага се запита какво значение имаше за нея как се чувства той.

— Наистина ли? Значи има обяснение, което трябва да чуя. Какво ги каза скъпата ми слабоумна снаха?

Нора Джейн реши, че със сигурност няма да умре от препиване. Причината за предстоящата й смърт бе определена сега: щеше да издъхне просто от притеснение.

— Тя ми каза, че на тебе, ъ-ъ, че на тебе това ти харесва. Че на всички мъже им харесва.

— Така ли? Е, това е било голяма помощ от страна на скъпата Беси. Тя обаче почти е права. Снощното преживяване беше много приятно, само че единственото, за което съжалявам, е, че ти не можа да му се насладиш така, както аз.

„Истина е. От мен се очаква да не се наслаждавам“ — помисли си тъжно Нора Джейн, разбрала, че становището на Робърт само потвърждаваше казаното от Беси. Той не очакваше да й хареса. Ако кажеше, че й харесва, само щеше да потвърди недостойното си потекло. Селянка месарка.

— Беси ме информира за всичко, свързано с това — каза му тя. Искаше й се свещите да не светят толкова силно, за да не можеше да вижда лицето му, нито пък той нейното.

— Направила ли го е? Е, това е хубаво. След като е жена, тя вероятно ти е обяснила всичко два пъти по-добре, отколкото аз бих могъл. Но това, което искам да ти кажа сега, Нора Джейн, е, че не искам да се страхуваш от мен. А ти се боиш от мене, нали?

Тя измъкна ръката си изпод неговата и веднага почувства дланта му върху бедрото си. Топлината му я опари през плата на нощницата. Тя облиза устни и преглътна мъчително, решавайки, че сега бе настъпило времето за смелостта. А може би и за добре насочен удар с юмрук.

— Да ме е страх ли? Пълна глупост. Аз не се страхувам ни най-малко.

— Никога не трябва да лъжеш, Нора Джейн — каза й той, премествайки се така, че да се облегне на таблата в горния край на леглото, с кръстосани върху завивките дълги крака. Позата му беше твърде предразполагаща и тя щеше да се отпусне, ако беше ден и те бяха облегнати на дърво, близо до някой поток, наблюдавайки носещите се облаци. Но не бяха и тя не се отпусна.

— Да лъжа ли? О, да твърдиш това наистина е много лошо от твоя страна. Нима казваш, че лъжа?

— Да, скъпо създание, точно това казвам. И, както ти е известно, го правиш изключително зле. Не те обвинявам обаче, че се чувстваш така. Баба ти ме предупреди, че знаеш много малко за това какво означава да си съпруга. Трябваше да позабавя нещата и да отнема невинността ти с твое съгласие, но има определени правила, засягащи женитби като нашата. Едно от тях е, че съюзът ни трябва да бъде консумиран в брачната нощ. Въпреки големия ни напредък в литературата и изкуството, и колкото и горещо да протестираме срещу това, ние, англичаните, все още сме варварска раса.

— Беси ми обясни и това — каза Нора Джейн, чудейки се защо внезапно я обхвана оптимизъм. Та той имаше намерение да я целуне пак тази нощ. Щеше да я държи в прегръдките си. Много й харесаха целувките и прегръдките му.

Мислите, които я измъчваха през целия ден, изчезнаха поради близостта на Робърт и тя разбра, че сега, когато бе омъжена, никога повече нямаше да бъде сама. Чувството беше успокояващо и в противоречие с това, което Беси бе определила като „наказанието на Ева“.

— Изглежда Беси се е спряла на всички подробности. Май съм подценил скъпата си снаха. Винаги съм бил на мнение, че главата й е съвсем празна. Ще се наложи да й благодаря, нали?

Робърт се обърна, за да погледне Нора Джейн.

— Но нали можем да забравим Беси за момент? Признавайки, че не е във възможностите ми да върна назад случилото се през последните седмици и по-конкретно — снощи, бих искал да започнем отначало. Какво ще кажеш за това?

— Да започнем отначало? — Нора Джейн прехапа устни, ядосана на себе си, че повтаря всяка дума, казана от Робърт. — Не разбирам.

И в този момент, погаждайки й страхотен номер, стомахът й закъркори. Шумно. Гладно.

— Ти не си вечеряла, нали, Нора Джейн?

Твърде много за цивилизован англичанин! Не знаеше ли съпругът й, че би трябвало да не обръща внимание на стържещия й стомах? Това беше нещо твърде лично.

Нора Джейн усети, че устните й взеха да се кривят и моментално си помисли дали няма да се върне предишният й кикот. Но какво пък значение имаше намекът му, когато той всъщност бе достатъчно интимен с нея предната нощ, в същото това легло?

— Шерито — започна тя като глупава овца, избягвайки очите му, — а после пилето беше толкова…

— … Отвратително, безвкусно, потискащо само с вида си и изобщо не можеше да се дъвче. Да, Нора, съгласен съм. Просто бъди благодарна, че не видя рибата! — накратко обобщи Робърт, като я хвана за ръка и просто я издърпа от леглото, а пръстите на краката й се свиха при докосването до студения под. — Ето какво се случва, когато се отпуснат юздите на прислугата. Не знам дали да им изплатя надниците, или да ги изхвърля всичките. Хайде.

Почувствала нощния хлад върху внезапно оголените си крака, със свободната си ръка тя побърза да издърпа края на нощницата си изпод завивките.

— Какво правиш? — попита тя, когато той взе халата й от долния край на леглото и просто я напъха в него. Двамата приличаха на някой изкуфял родител и на нищо неразбиращо дете.

— Ти не вярваш, че дойдох тук, тази вечер, за да повторим станалото предната нощ, нали? Слава Богу, останал ми е малко разум. Ти си гладна, Нора. Изненадващо е, но открих, че и аз съм гладен. Затова слизаме долу в кухните. Там трябва да има някой и друг кокал за глозгане. Къде са пантофите ти?

Той я водеше в кухните? В този час? Божичко! Кухните бяха владение на готвачката и другите прислужници, които не одобряваха присъствието на господарите си там. Никога ли нямаше да разбере тези Гиър?

— Някъде под леглото, предполагам — отговори накрая Нора Джейн, установила, че съпругът й чака отговор. После втрещено загледа лорд Робърт, който коленичи и затърси по тъмния под. — Защо просто не позвъним за Мариан?

Той я бутна обратно на ръба на леглото, нахлузи един след друг пантофите й, след което отново я изправи.

Ухилен по момчешки — имаше доста хлапашки вид за съпруг — той каза:

— Какъв смях ще падне, а, лейди Робърт? Готова ли сте? Трябва да бъдем тихи. Бог знае дали Уилям още не се мотае наоколо. Заключих избите, намалих количеството алкохол за сервиране през деня и той няма нищо, с което да придума Бабит да му даде ключа. Не че Бабит би се смилил над него. Цяла вечер Уилям обикаляше наоколо, претърсвайки шкафовете за някоя бутилка, която може да съм пропуснал. Като някоя изгубена душа ще броди из коридорите, ревящ с такава сила, която може да събори къщата.

— Бедният Уил — промълви Нора Джейн. Състрадателното й сърце бе трогнато от състоянието на лорд Уилям, изпаднал в такова отчаяние.

— Не съвсем. Можех да го заключа в стаите му, без нито капка. Но целта ми е да го откажа от пиенето бавно, за доброто на всички. Сега ела с мен.

Лорд Робърт я хвана за ръка и я поведе към вратата. За да я предупреди да пази тишина, той й намигна и постави пръст пред устата си.

— Нямаш намерение да крещиш „Пожар!“ с всички сили, нали? — осмели се да прошепне тя. Помисли си, че в момента той е копие на обичащия смешките негов по-малък брат.

— О, значи Уилям пак се е занимавал с това — отговори й той с крива усмивка, което й се стори толкова привлекателно. — Имаме доста неща, за които да говорим, Нора Джейн. Ще слезем по стълбите за прислугата в края на коридора, нямаш нищо против, нали? Те водят право към кухните на фамилното крило. Хубаво, че вече рядко използваме главните кухненски помещения, защото и двамата щяхме да измръзнем до смърт, ако се наложеше да пътуваме толкова надалече. Сега тихо, Нора Джейн. Тръгваме!

Чувствайки се като непослушно дете, избягало от детската стая и притеснена от предстоящата авантюра, Нора Джейн се остави да бъде изведена в сумрачния коридор, а ръката й здраво стискаше тази на съпруга й.

Стълбището на слугите беше доста тясно, с неприятни извивки, така че тя постави свободната си ръка върху гърба на лорд Робърт, докато си проправяха път през зле осветения проход. Най-накрая той я изведе право в кухните, където слаб огън гореше в единия край на камина, дълга колкото цялата стена.

„Тази площ изглежда по-обширна на дневна светлина. А и не е много чисто. Ще трябва да си поговоря със слугите, тъй като, за да се приготви добра храна, кухнята трябва да е абсолютно чиста“ — помисли си нервно тя и пристъпи към грубата дървена маса в средата на стаята. Робърт взе свещник с три свещи и се зае да обследва студения килер с дебели стени, който представляваше стая, отделена от главната кухня. Нора Джейн остана в почти непрогледен мрак.

— Намери ли нещо? — попита тя миг по-късно, просто, за да чуе гласа си.

Той се появи почти веднага със свещника в едната ръка и с голяма дървена паница в другата. Паницата беше увита в някакъв плат, но тя със сигурност съдържаше останките на прасето от представлението на лорд Уилям. Робърт сложи паницата на масата и я отви.

— Едно нещо с рядка хубост, нали? Ах, с каква радост ще я погълнем! Трябва да има сирене в онзи шкаф, ей там, Нора — каза той, а после с една от свещите запали още няколко из стаята.

И пак потегли. Този път по посока на кухненското килерче, където държаха хляба, брашното и други неща от тоя род. Тя знаеше това от светкавичния си тур за запознаване с кухните, още преди женитбата си.

Нора Джейн откри малко колелце сирене и после се упъти към откритите лавици, за да вземе оттам две нащърбени глинени чинии, очевидно използвани от прислугата, както и един нож от внушителната редица подобни кухненски съоръжения, забодени в дървен блок до сухата мивка.

— Няма мляко, нали? — попита тя, щом лорд Робърт се върна със самун спечен хляб.

Той постави стола до масата и с елегантен жест на ръката си я покани да заеме своето място.

— Мислех си, че може да има кана при сиренето — обясни тя, — но нямаше. Сутринта ще се наложи да направя списък на необходимите продукти. Мога да върша това. Баба Темпъл ме научи.

Наведе глава, защото изведнъж ужасно се притесни. Как можа да се изложи така? Та дали наистина той се интересува от мнението й, от мислите й, дори от незначителните й домакински умения?

— Значи от Сюзън е имало някаква полза, в края на краищата. Добре. И да ти кажа ли, Нора Джейн, много ми харесва тази нотка на вещина в гласа ти. Моята съпруга, както изглежда, е на път да се превърне в ужаса на кухните.

Робърт измъкна друг, малък тръстиков стол за себе си и седна съвсем близо до нея в края на масата, махвайки с ръка към каната и двете глинени чаши, разположени до шунката.

— Водата е специалитетът тази вечер, милейди — заяви тъжно той, после се усмихна. — Въпреки това съм сигурен, че мога да набавя малко шери.

— Благодаря, не — отговори бързо Нора Джейн, смеейки се нервно, докато отрязваше две дебели филии хляб. След това постави по една върху всяка чиния, забравила, че седи до съпруга си, забравила, че бе облечена само с нощница и халат, забравила, че минаваше полунощ и беше сама с този мъж… Забравила всичко друго, освен насладата, която изпитваше. — Водата е съвсем достатъчна — осмели се да добави тя, гледайки право в него. — Мисля, че е доста невъзпитано от твоя страна да ми напомняш за несполучливия ми избор на освежаваща напитка рано тази вечер.

— Наистина ли? — Лявата вежда на лорд Робърт се повдигна нагоре. — Е, много добре от твоя страна. Аз не бях допуснат до интимния кръг и нямах представа, нали така? Би трябвало да казваш по-често това, което мислиш, Нора. Честността ти подхожда.

Нора Джейн усети, че страните й порозовяват и бе благодарна на сумрака в кухнята.

— Вероятно си прав. Но смятам, че това ще стане бавно, тъй като нервите ми със сигурност няма да ми съдействат за това.

— А сега направо ме накара да се разтреперя като вейка, малката ми.

Изумителната му, омагьосваща усмивка този път почти я накара да се свлече от стола върху студения каменен под. Тя отмести очи от така дълбоко проникващия му поглед.

— Да, добре… — каза тихо тя, жадувайки да сменят темата. — Може би трябва да намеря вилици? — предложи накрая, търсейки спасение в домакинските подробности.

— Няма нужда. — Лорд Робърт взе ножа и бързо се зае с разрязването на розовата шунка, поставяйки еднакви парчета във всяка от чиниите, а после направи същото и със сиренето. Тогава дръпна чинията на Нора Джейн пред себе си и постави върху филията парче шунка и парче сирене, след което я сгъна на две и й я подаде.

— Можеш да започваш, Нора. Това е малък трик, който ние, англичаните, сме научили от Уилям Монтагю, граф на Сандуич. Той открил, че така е по-лесно да се храни на масата за комар, оставяйки свободна едната си ръка за картите.

— Твърде изобретателно, предполагам. — Нора Джейн взе сгънатия хляб и се втренчи като бухал в него. — Какво трябва да правя сега?

— Наблюдавай ме — предложи лорд Робърт, който вече бе повторил ритуала с шунката, сиренето и хляба в собствената си чиния. Отворил широко уста, той наведе глава и отхапа голям залък, усмихвайки й се с пълна уста.

— Амброзията на боговете! — заяви той окуражаващо, след като преглътна. — Давай, Нора! Обещавам, че Сюзън никога няма да узнае.

— Така ще е най-добре, като имам предвид всичките й лекции относно правилните маниери на масата — промърмори Нора Джейн. После хвана сандвича с двете си ръце, подпря здраво лакти на масата и само с една-единствена силна атака отхапа голям къс от дебелия сгънат хляб.

— Вкусно е! — възкликна тя с уста, пълна със забранения деликатес. Остави хляба и почисти трохите от устните си с опакото на ръката. — Абсолютна вкуснотия! Как не ги е срам слугите ти, Робърт! Как смеят да ни поднасят плувнало в мас пиле и да пазят за себе си тази хубава шунка?

Робърт отпи от студената вода, после удари силно чашата върху масата.

— Това е престъпление, ето какво е! Но си спомни, Нора, че сега те са и твои слуги. Какво ще правим с тях? Предлагам да ги изтърбушим и разчекнем, като се съмне!

— Така, както ще направят с тебе ли? Или можем първо да разпием тях, а после да се занимаем с тебе? — каза придобилата смелост Нора. После се закиска, знаейки, че вече не е пияна от шерито. Беше се напила от думите на лорд Робърт, от прекрасната му компания. И бе дръзнала, само през тези няколко мига, да бъде жената, която желаеше да бъде.

Но лорд Робърт я наблюдаваше така любопитно, като че ли никога преди не я бе виждал. Дали не отиде твърде далече? Не си ли позволи прекалено много? Новата й радост се изпари, за да бъде заменена от тягостното напомняне, че трябва да си отваря устата само, за да се прави на глупачка.

Робърт постави лакти на масата и отпусна брадичка върху ръцете си. Тъмните му очи сега проблясваха закачливо.

— Ти не си ми простила, Нора. Надявах се, че след като се навечеря, ще ми върнеш благоразположението си. Не храня надежди относно семейството си, което ме вижда отчасти като спасител, отчасти като преследвач.

Нора Джейн се намръщи, после стана дори още по-сериозна. Хрумна й, че лорд Робърт също като нея е играл ролята на жертвено агне в тази аранжирана женитба. Разбира се, че бе така. Ако тя бе предложена в замяна на обществено положение, то съпругът и бе продаден за семейна изгода.

Тя постави импулсивно ръка върху неговата.

— Много ли беше лошо това за тебе?

Робърт вдигна ръката й към устните си, нежно я целуна и притисна дланта до бузата си. Нора Джейн усети стомаха си да се преобръща пак, но този път чувството беше приятно и пръстите на краката й се свиха от удоволствие в копринените пантофи.

— Не по-лошо, отколкото за тебе, обзалагам се — каза той, освобождавайки ръката й. — Ето защо, Нора Джейн, смятам, че трябва да поговорим.

— Повече ми харесва, когато ме наричаш Нора — изтърси тя и веднага усети, че е стигнала още веднъж твърде далече. — Тоест — продължи бързо, като смотаваше думите, — ако искаш, ме наричай Нора. Но можеш да ми казваш и Нора Джейн, както впрочем винаги са се обръщали към мене, дори и да е най-смешното име на дете, измисляно някога.

Стомахът й пак закъркори и езикът й веднага се схвана.

— Нора — каза меко той с успокояващ тон, с онази усмивка, от която тя буквално се разтапяше, — съгласен съм, че това обръщение е значително по-добре. А сега защо не продължиш с настъплението си върху храната, докато аз се опитам да уредя някои неща между нас?

Нора Джейн кимна безмълвно, сигурна, че би се изкачила на върха на най-високата планина и би скочила оттам, само Робърт да я помолеше. Тя бе започнала да го боготвори, без да се интересува дали това е неправилно или глупаво. Той беше напълно различен от хората, които беше срещала в досегашния си живот. Намираше го толкова великолепен, че не намираше думи, с които да го опише!

Робърт отпи глътка вода, после задържа чашата в ръце, като че искаше да подреди мислите си.

— Откъде да започна?

— Знам много малко за теб и за семейството ти.

— Добре тогава, Нора, ще започна оттам.

Той й се усмихна и тя отхапа голямо парче от импровизираната си вечеря, чувствайки се така, като че ли е извършила нещо прекрасно, а шунката, сиренето и ронливият хляб са наградата й.

— Много обичам семейството си, Нора. Казвам ти го, понеже това, което ще последва, може да те накара да повярваш в обратното, което не е истина. Странна компания сме ние, семейство Гиър, и доста буйна. Откакто майка ми умря преди двадесет години, винаги ни е липсвала женска нежност, цивилизовано влияние. Забелязваш ли, че изобщо не броя прекрасната, изключително безмозъчна Беси? Но ние се обичаме един друг по наш, собствен начин.

— Когато бях на седем, родителите ми загинаха при нещастен случай с една карета — довери му Нора Джейн, чувствайки, че иска да го направи. — Но си ги спомням много добре. Баба Темпъл затъмни с огромния си ръст всичко останало в живота ми, като ме държеше изключително до себе си, подготвяйки ме за „правилния живот“, както обичаше да казва. Мисля, че всички, включително и дядо Темпъл, изпитваха страхопочитание към нея.

— Не мога да си обясня защо — отвърна лорд Робърт със закачлив блясък в тъмните очи, което накара Нора Джейн да потисне нов изблик на смях.

— Тя е доста внушителна, нали?

— Виждам, че скъпата ми женичка притежава дарбата да разбира. Така е, Нора. Ако Уелингтън разполагаше на бойното поле с хиляда човека като Сюзън Темпъл, Бонапарт щеше да се облее в сълзи за една седмица, молейки само за едно — да се върне на Елба. Но да се върнем към семейството ми…

Той отпи пак от водата, после остави чашата на масата.

— Състоянието на семейството значително намаляло, след като баща ми наследил титлата на двадесет и една годишна възраст. Той обаче наследил и склонността на семейство Гиър към комара, което го откъсвало с всеки изминал ден от управлението на „Грийн Касъл“. По-късно Роджър и аз правехме всичко възможно, за да свържем двата края. Същото направи и Уилям, след като приключи с обучението си. Парите на Беси помогнаха за известно време, но тогава Роджър се остави жена му да го замъкне в Лондон, за да живее от Сезон на Сезон, от парти на парти. Боя се, че Роджър никога не е бил от тези, които изпитват носталгия по изсъхналите поля и селското стопанство, но пък наистина харесваше танците и посещенията при шивача си. Непрекъснатите партита му помагаха да забрави жената, която… Но, това е друга история.

Нора Джейн веднага си представи графа на Ийстърли: мъж, принуден да се откаже от истинската си любов, за да се ожени за пари. Романтичен образ на необичан, прикован към инвалидния стол и изпълнен с горчилка човек. Граф Роджър — едно тъжно видение…

Но Робърт продължаваше да говори.

— Накрая си купих офицерски чин. Вярвах, че дългът повелява на втория син или да отиде на война, или да приеме свещенически сан, идея, която бе и продължава да ми е напълно чужда. Надявах се, че Родж и Уил, които се бяха присъединили към останалата част от семейството в Лондон, ще се вразумят и ще се върнат в „Грийн Касъл“, преди напълно да ни разорят.

Той подпря с ръка брадичката си.

— За да бъда напълно искрен, Нора, трябва да ти кажа, че се чувствах безсилен и с вързани ръце, след като се опитах сам да управлявам „Грийн Касъл“ с малкото пари, които имах.

— Къщата се нуждае от някои поправки — кимна разбиращо Нора Джейн. Но беше ли позволено на героите да се чувстват с вързани ръце? Беше ли позволено на съпрузите да бъдат човешки същества?

— Отново владетелка на разума. Не си обиколила земите и градините, нали? Превърнали са се на сметища, а чифликът е опустошен. Няколко от фермерите ни си отидоха, а тези, които останаха, знаят, че е невъзможно да се направи нещо, без да има нужда от много средства. Ето защо беше невъзможно да отхвърля предложението на баба ти. Има толкова много неща за вършене в мелницата, в горите и полята, в селото. Но аз май се отплеснах…

— Ти наистина си загрижен за земята и хората — заяви Нора Джейн. Лорд Робърт Гиър беше добър човек и тя бе горда, че е негова съпруга, макар че все още изпитваше мъничко страхопочитание към него. Но това не бе нищо повече от момичешка боязън и склонност към мелодраматични изводи. — Радвам се, че можах да помогна, макар и малко.

Лорд Робърт се засмя с гърления си приятен тембър.

— Петдесет хиляди лири и уреждането на всички ипотеки едва ли може да се нарече малка помощ, Нора. Ти спаси „Грийн Касъл“. Сега от мене зависи отново да превърна имението в процъфтяващо. Това обаче, боя се, ни връща обратно към въпроса за моето семейство.

— Баща ти заминава утре, нали — попита Нора Джейн и се изчерви, като си спомни как бе нарекла маркиза с малкото му име. Лорд Робърт говореше като герой, а съпругата му просто се бе държала като невъзпитана грубиянка пред цялото семейство. Заминаването на маркиза вероятно щеше да й даде малко простор, щеше да й позволи да диша свободно, да възвърне самообладанието си и да се захване със задълженията си на героиня, в унисон със съпруга си герой. — Дали той ще потегли рано през деня, или пък по-късно? Как мислиш?

Лорд Робърт се усмихна. Той започна да мачка бузата си, което му придаде изражението на малко момче, готово да извърши беля.

— Ако закусиш в покоите ни, ще можеш да го избегнеш, малката ми — подкачи я той, после стана сериозен. — Не трябваше да се самозалъгвам, че баща ми ще остане тук да ми помогне. Той не се върна в „Грийн Касъл“, дори когато заминах да служа при Уелингтън. Тогава нито един от тях не си дойде у дома. Много жалко, като се има предвид какво се случи…

Предусещайки някаква интрига, Нора Джейн забрави да отхапе от хляба.

— Какво се случи, Робърт?

— След като вече почти от две години бях заминал, Уилям реши да ме последва на война. Татко обаче изцяло отхвърли плана му, като отказа да му плати за офицерски чин. С Родж, който също бе решил да стане доброволец, понеже се нуждаехме от всички мъже, годни да носят оръжие, направи същото. И така Уилям и Роджър, които нямаха възможност да си закупят сами офицерски звания, останаха в Лондон. И двамата имаха още една година да безделничат. Предполагам, че така им е хрумнала идеята за конните надбягвания — просто като някакво занимание.

Той се облегна назад и пресуши чашата си, забравил, че в нея имаше само вода, а не вино.

— И Роджър бе наранен — довърши вместо него Нора Джейн, стигнала бързо до този извод. — Тази вечер се досетих, че Уилям се смята отговорен за положението на графа. Но — добави тя с надежда — Уилям е сигурен, че Роджър може отново да проходи, стига само да се опита.

— Имаш пред вид крясъците „Пожар!“? — каза лорд Робърт и отново се усмихна. Нора Джейн окончателно се убеди, че щом се усмихне, съпругът й става изключително красив и още по-достъпен.

— Всички вярваме, за наше и негово добро. Само Роджър отказва да повярва. Костите му заздравяха, но благодарение на неговата инертност мускулите и волята му просто изчезнаха. Бедният Роджър! Щеше ми се да го познаваш отпреди. Преди Беси, преди нещастния случаи. Беше толкова жизнен, толкова безгрижен — Робърт въздъхна. — Рано тази сутрин той дойде при мене и ме помоли да напиша писмо до адвоката ни, с което да се поинтересувам как да се разведе с Беси и да й осигури издръжка, така че тя да има възможността да започне нов живот с някой здрав мъж.

— О милият! — възкликна Нора Джейн. Нежното й сърце бе докоснато от благородството на графа — Сигурно много я обича.

Робърт стана от стола и се подпря с ръце върху него гледайки Нора Джейн.

— Не мисля така. Всъщност, убеден съм, че двамата се ненавиждат. Самосъжалението подтиква Роджър да направи това, дори и да не го признава. Присъствието на Беси в „Грийн Касъл“ му напомня за предишния живот в Лондон, а отсъствието й — горчивия факт, че тя продължава да води съществуване, изпълнено със забавления и свобода в „Мидхърст“, докато той е залепнал тук, в „Грийн Касъл“. Освен това — добави той — го тормози и липсата на дете.

Нора Джейн възнамеряваше да каже на съпруга си, че Беси мрази да изпълнява задълженията си в леглото. Но все още не беше в достатъчно близки отношения с Робърт, за да подхване толкова деликатна тема, без да се изчерви или да заеква. Така че отговори бързо и не съвсем откровено.

— Да, баба Темпъл ми обясни това. Смятам, че тя се уповава на надеждата един ден внукът й да стане маркиз на Чевли. О! Май не трябваше да казвам това, а?

— Защо не, малката ми? Това е съвсем вярно. Сюзън не си хвърля парите напразно. Това е още една причина, която ме накара да проведем този разговор.

Нора Джейн си отдъхна.

— Ти я мразиш, нали?

— Не съвсем. Тя е разумна, прагматична жена. Не харесвам склонността й да използва другите, за да постигне своето. Нора — той се приближи до нея и хвана ръката й, — стореното е сторено, но това не означава, че трябва да играем изцяло по свирката на баба ти.

Нора Джейн отдръпна ръката си. Да не би да смяташе да я отпрати? Задъхано и забързано, тя се втурна да му обяснява:

— Но аз искам да ти помогна. Подготвена съм за съпруга. Мога да ръководя домакинство, да посещавам болни, дори да преглеждам сметките. Може и да не вярваш, като ме гледаш такава малка, но аз знам как да се оправям с прислугата и не се страхувам да давам нареждания. Дори изучих много повече от основното — за изпълнението на ежедневните проблеми, които възникват в един чифлик. Може и да не мога да чета на гръцки или да разпознавам изящното изкуство, но съм един вид учена домакиня. Умът ми е претъпкан от полезна информация.

Тя се намръщи, когато той се усмихна снизходително и поклати глава.

— Но ако ти не…

— Не това имам предвид, малката ми.

— Така ли? — Тя се поотпусна. — Какво имаш предвид?

— Имам предвид, Нора, че ни трябва известно време да се опознаем, преди да повторим предната нощ. Оженихме се като непознати, но дойде времето да се научим да бъдем приятели. Само тогава би трябвало да мислиш за вероятни наследници.

— О, разбирам.

Нора Джейн произнесе това толкова тихо, че сама едва се чу. Защо бе толкова разочарована? Какво, по дяволите, й ставаше?

— В своята стая ли ще спиш в такъв случай?

Усмивката му беше унила.

— Не мисля, че е необходимо нещо чак толкова драматично. Освен това не искаме слугите да говорят, нали? Сюзън плаща поне на двама от тях да й докладват всяко наше действие. Не се тревожи, Нора. Вярвам, че мога да споделям едно и също легло с тебе, без да се хвърлям отгоре ти като див звяр. По-късно, след няколко седмици или месеци, когато станем по-близки, като свикнем с тази женитба, можем да помислим за преодоляването на бариерата. Просто не желая да повторя и тази нощ фиаското, което кара жена ми да се чувства дотолкова нервна с настъпването на вечерта, че да търси утеха в шерито. Прав ли съм?

Той седна отново.

— А сега защо не си довършиш храната, за да те заведа обратно в леглото? Сигурно си изтощена.

— Добре.

Нора Джейн послушно отхапа един залък, после още един, довършвайки яденето не защото беше още гладна, а защото съпругът й бе настоял. Беше сигурна, че предложението му нямаше нищо общо с нервността или с чувствителността й, нито дори с набезите й върху алкохола. Явно тя просто не го привличаше, щом можеше да спи в едно и също легло с нея, без да изпитва и най-слабото желание да я люби. Омъжена едва от два дни, тя се провали като съпруга!

И двамата мълчаха. За да прекъсне конфузното положение, Нора Джейн каза първото нещо, което й хрумна:

— Аз… аз доста харесвам Беси — каза тя. — Може и да е много глупава, но ми беше от голяма полза. Ти напълно ли си убеден, че не трябва да си подстригвам косата? Ако искаш да знаеш, наистина мразя косата си. Баба Темпъл избра прическата, като каза, че щяла да ми придава по-голяма тежест. Аз обаче съм сигурна, че видът ми е такъв, като че ли очаквам всеки момент да бъда премазана от тази огромна купчина коса. А колко ненавиждам машата за къдрене!

Робърт се разсмя високо и отново протегна ръка към нея.

— Е, това решава въпроса, Нора. Щом Сюзън Темпъл е избрала прическата, просто трябва да я сменим! Аз нареждам! Трябва да потърсим някой, който умело да работи с ножиците. Мисля, че не ни е необходима прическата „тит“, трябва ни по-малко драстична промяна. Хайде сега, отдавна мина времето ти за лягане. Ще оставим тази бъркотия на слугите. Те си заслужават допълнителната работа.

Нора Джейн улови ръката му, гледайки го притеснено. В очите му видя онзи блясък, който бе видяла предната нощ, точно преди да пъхне ръка под нощницата й. Но имаше малка вероятност да е променил решението си. След като я бе нахранил, може би смяташе пак да я люби? Щеше ли да се поддаде на първичния инстинкт на мъжа, както би го определила Беси? Това щеше да бъде голямо нещастие, след като се разбираха толкова добре през изтеклия час…

— Да — каза нежно тя, — бих искала сега да си легна. Страшно съм преуморена. Не мога да държа очите си отворени дори минута повече. Наистина!

В същия момент се препъна, дали в нощницата или от лъжата, не разбра, но Робърт веднага я грабна и я, вдигна високо до гърдите си, като дете.

— Обзалагам се, че тежиш по-малко от Граулър — каза той развеселен, — въпреки че очите ти са по-големи.

Приклекна, посочвайки й с глава да вземе свещника.

— Ето, тръгваме, малка моя — изрече той веднага, след като тя вдигна високо свещите. — Дръж се здраво. Не бих искал да те изпусна.

Нора Джейн направи каквото й каза, обгръщайки здраво раменете му и с глава върху гърдите му. Чувстваше се толкова приятно! Под бузата си усещаше финия лен на неговата риза и стегнатите мускули на тялото му.

Той не направи опит да балансира по тясното стълбище на прислугата, а тръгна право към главния портал и коридора зад него, който водеше към главните стълби.

Нора Джейн мярна отразените им силуети в едно от огледалата, покрай които минаваха. Видя своята свободно люшкаща се плитка, подаващите се изпод края на халата пантофки, ръката си, стиснала свещника, и другата — здраво прегърнала рамото на Робърт.

Тя приличаше на героинята на някой булеварден роман, прекрасна мадмоазел, носена от своя любовник. Беше потресаваща, прекрасна! Нора бързо затвори очи, като отново зарови лице в гърдите на мъжа си. Чувстваше се закриляна, обнадеждена, изпълнена с чувства…

Сигурно той я усещаше как трепери.

Робърт тъкмо бе изкачил първото стъпало, когато малко нечленоразделната реч на Уилям го накара да спре.

— Залови я, като се опитваше да избяга от съдбата си, а, Робърт? Колко благородно от твоя страна!

— Върви да спиш, Уил — нареди Робърт. Гласът му завибрира дълбоко в гръдния кош и погъделичка ухото на Нора Джейн. — Всички бутилки са заключени за през нощта.

— А ти върви в ада, Робърт — любезно отвърна лорд Уилям. — Макар че там няма да се чувстваш у дома си. Ти си един такъв светец — кръвник, нали?

— Лека нощ, Уил — тихо каза лорд Робърт и продължи нагоре по стълбите.

Нора Джейн държеше очите си плътно затворени, докато съпругът й се справяше с бравата на вратата на спалнята. Ръката й бе започнала да я боли от тежестта на свещника, така че почувства облекчение, когато той го взе от нея, а после я положи на леглото.

Тя се премести бързо в другия му край, изхлузвайки пантофите и заравяйки крака в завивките, но си спомни, че все още бе облечена с халата си.

„Той ще ми го съблече“ — помисли си тя, после потръпна. Не. Нямаше да го направи. Той каза, че няма да го прави. Много добре тогава. Просто щеше да спи с това нещо, тъй като нямаше намерение пак да се измъква изпод одеялата.

Със завивка, придърпана до брадичката и, и с очи, широко разтворени от любопитство, тя наблюдаваше как Робърт засенчва с ръка всяка от свещите, преди да ги духне и да потопи спалнята в тъмна бездна.

После Нора Джейн зажумя, като се опита да съзре изпод миглите си очертания му от луната силует, да проследи как разкопчава копчетата на ризата си, дългата му шия, широкия гръден кош и накрая силните му мускулести ръце.

Щом той посегна към панталона си, тя се обърна настрани и се завзира в нищото.

Миг по-късно усети тежестта му върху дюшека и бързото повдигане на завивките.

— Нора?

Можеше да се престори на заспала, но не го направи. Обърна се бавно и се взря право в тъмните му очи. Мигна веднъж, втори път и внимателно се прозя.

— Да, Робърт?

Той пак се усмихваше с онази влудяваща я усмивка.

— Наистина ли си преуморена?

Пулсът й забуча чак в ушите й, а устата и пресъхна. Напълно пресъхна, като че ли току-що бе преминала през жежка пустиня, влачейки се по корем. Дишането й се учести, като че бе тичала нагоре-надолу по стълбите като луда…

— Не. Не съвсем. Аз… всъщност съм съвсем бодра в момента.

— Това е хубаво, Нора. Изглежда в момента между ума и тялото ми се води спор. Как да го кажа? За това, което говорихме преди малко долу. За необходимото и на двама ни време… да се опознаем по-добре… и да се харесаме един друг. Е, добре, Нора, въпреки че преди минута моята идея бе добра…

Тя изобщо не можеше да диша в този момент, затова думите й излязоха като въздишка, надежда, молитва.

— Да, Робърт?

— „Да“ ли, Нора? Тогава наистина разбираш моите тъпи опити и си мисля дали би се съгласила… така да се каже…

Тя прехапа устни за миг, после, убедена, че следва традициите на героините, които биха дръзнали да направят всичко за мъжа, когото обичаха, прошепна:

— Да, Робърт.

С щастлива усмивка той протегна ръце към нея.

— Любимото ми мъниче, толкова се надявах да кажеш това.

Глава шеста

— Беси? Мога ли да поговоря с тебе?

Лорд Робърт чакаше снаха си в гостната, както му се струваше, от часове. Щом тя влезе, очевидно посветила по-голямата част от утрото на тоалета си, той се изправи нетърпеливо.

Беси изглеждаше както обикновено — красива, разглезена и безполезна. Изобщо не приличаше на Нора, която бе нетърпелива да му достави удоволствие, да му помогне да въведе в порядък „Грийн Касъл“.

— Да поговорим ли, Робърт? За какво? Да не би да искаш да ми разкажеш за милостинята, която отпускаш на Роджър и на мене? О, да, чух за разточителността ти през свити юмруци. Двеста лири ли бяха? Та дори най-долните просяци по улиците се нуждаят от двойно по-големи суми, за да преживяват!

— Едва ли, Беси — отговори Робърт, посочвайки й стол. После сам се настани, след като изчака тя божествено да разпростре розовите си тафтени поли и да седне с издадена напред долна устна, като намусено дете.

— А и баща ти не може да помогне абсолютно с нищо — продължи тя, като че ли той въобще не бе продумвал. — Никога не съм виждала този човек да изчезва толкова бързо, както сега, измъквайки се от това място за инквизиции. На него ще му е добре да живее от щедростта на богатите си приятели, както беше свикнал, но що се отнася до мене, аз просто не зная как ще я карам. Да беше жив скъпият ми татко! Той не би понесъл такова лошо отношение към единственото си дете…

— Можеш да се обърнеш за съдействие и към скъпата си майка — вмъкна лорд Робърт, знаейки добре, че преди две години майката на Беси се беше омъжила за много по-млад от нея мъж и изобщо не я бе грижа за красивата й дъщеря, в която навярно виждаше заплаха за женитбата си.

— О, дрън, дрън! — отегчено махна с ръка Беси. — Мама и аз никога не сме се разбирали добре. Няма да говорим за нея, нито за съпруга й, който все още се мъчи с всички сили да дърпа конците. Не си го представям, просто не мога да го проумея как ще оцелея до Сезона. Ще заминем за Лондон за откриването на Сезона, нали? Убедена съм, че би искал да покажеш скъпата си жена в обществото.

Лорд Робърт знаеше, че такова пътешествие бе невъзможно. Не беше склонен да харчи така необходимите му средства за Сезона по това време, защото присъствието му в „Грийн Касъл“ ще бъде нужно за пролетните посеви. Освен това ремонтите едва ще са започнали, а и много други неотложни работи, които щяха да се сторят на Беси непоносимо скучни, ако й ги изброеше.

— Ще видим — отвърна той уклончиво, като че ли разговаряше с капризно дете, поискало парче от луната. — Но не за това исках да говоря с теб, Беси.

— Наистина ли? — попита тя, повдигайки въпросително едната си вежда. — Тогава не мога да си представя защо съм тук. Ти никога не си искал да говориш с мене, освен, за да ме нахокаш, че съм похарчила няколко пенита за най-неотложни нужди. Само преди месец, когато онзи звяр мадмоазел Стампър, беше дотам нетактична, та да ти изпрати сметките за няколкото рокли, които си купих това лято за празника на мира, ти ме скастри така жестоко, че едва не ме наби. Като че ли беше лорд и господар на всички ни, а не просто по-малък син, изчакващ бедния си сакат брат да умре. Разказах на скъпата Нора Джейн за злия ти нрав, Робърт, въпреки че сладкото дете не ми повярва. Само изчаквам да поиска да си подбере необходимите тоалети за пролетта! О, тя ще разбере истината тогава!

— Какво каза? Няколко рокли ли? Бих могъл да купя цяло малко село за парите, които ти…

Беси намери спасение зад бяла дантелена кърпичка, която притисна към очите си.

— Не, не, Робърт! Не крещи така! Нищо такова не исках да кажа, наистина, а и Нора Джейн те защитаваше много ожесточено. Моля те, плашиш ме. Ти знаеш как изтървавам по някоя глупост! Ти беше много мил и знам колко силна е обичта ти към Роджър. Просто така ми се иска да отида в Лондон за Сезона… А още повече, след като сега разбрах, че онази ужасна жена Елизабет Франклин се връща в селото. И то със сина си! О, тя е родила син, а аз не съм!

Тя захлипа в носната си кърпичка.

— Проклятие! — възкликна лорд Робърт, после пое дълбоко въздух, налагайки си да се успокои. Беше прав в преценката си за жената на своя брат: главата й бе пълна с перушина. Но това не значеше, че не можеше да навреди с острия си език и на Нора, и на Роджър.

— Беси — започна той отново, като се мъчеше да говори тихо и спокойно, — съжалявам. Нямах намерение да избухвам. Всъщност исках да разговарям с тебе за съвсем други неща и по-точно — да ти благодаря за разговора ти с Нора за… за семейния живот.

— Да ми благодариш? Наистина ли? — Тя веднага засия, попивайки за последен път очите си, преди да пъхне кърпичката в джоба на роклята. — О, Робърт, не е необходимо. Само казах това, която всяка любеща сестра би казала.

— И какво точно би казала една любеща сестра? — окуражи я лорд Робърт.

— Наистина ли искаш да знаеш? Колко забавно! Беси се наклони към него с леко приведени рамене, със здраво стиснати в скута ръце и с очи, които се въртяха наляво — надясно, сякаш се страхуваше някой да не я подслушва.

— Разказах й за красотата, за абсолютното чудо на любовта на женените — прошепна тя, после се изкиска. — О, не трябваше да бъда толкова пряма, Робърт, наистина не трябваше. Но като си спомних хармонията и абсолютния екстаз, които делях с моя Роджър, преди нещастния случай, разбира се, знаех, че просто съм длъжна да отстраня страховете на Нора Джейн.

— Разбирам — каза мрачно лорд Робърт. Роджър бе намеквал неведнъж за по-интимната страна от женитбата им с Беси, но Робърт не си спомняше да е произнасял думата „екстаз“. По-скоро бе чувал „отвращаващо“, дори „отегчително до смърт с нейните крясъци, с разрешената коса и други подобни“.

— О, да — продължи Беси, без да си поеме дъх. — Вчера сутринта намерих Нора Джейн бледа като призрак и уплашена. Веднага разбрах, че не е прекарала добре брачната си нощ. Вие, мъжете сте такива нетърпеливи зверове! Аз естествено побързах да я уверя, че всичко ще бъде чудесно сега, след като бракът е консумиран. Знаех, че трябва да бъда лоялна спрямо тебе, въпреки че жени като бедната Нора Джейн… Робърт, не би искал да ме караш да се червя, нали?

— Да, Беси, ще го направя. Моля те, продължавай. Какво щеше да кажеш за Нора?

Беси наклони глава настрани, така че идващата от прозорците слънчева светлина запали малки златни пламъчета в косата й. „Приличат на ореол“, помисли си лорд Робърт, после прогони това сравнение, намирайки го за абсурдно. Графинята на Ийстърли не беше ангел, тя бе безмозъчна лъжкиня, чието безсмислено дърдорене и крещящо невежество можеше да се окаже дори опасно.

— О скъпи! Как да започна? Вие, мъжете, изключително си приличате, Робърт. Обичате лудориите в леглото с всички — от съпругите до най-долните проститутки. Не съм ли нрава?

— Предполагам — отвърна Робърт, чудейки се не е ли той този, който би трябвало да се черви. Тя пак се наведе напред.

— Жените обаче не са като мъжете, Робърт — прошепна важно тя. — Някои от нас, за съжаление, не са създадени за… О, Робърт, как мога да произнеса това? Не могат да се наслаждават на този вид удоволствие. След това, което Нора Джейн сподели вчера, и от собственото ми досещане, боя се, че тя е точно от тези жени.

Беси въздъхна дълбоко и съчувствено хвана ръката му, като че ли го утешаваше за нечия смърт.

— Бедничкият ми! Милото, нещастно момче!

Лорд Робърт избута ръцете й, изправи се и гневно закрачи.

— Това са пълни глупости, Беси! — заяви той, като му се искаше да повярва в собствените си думи. Но той беше мъж, а Беси — жена. Сигурно имаше неща, които той не знаеше.

Спря да крачи наоколо и се завъртя към нея, след като му хрумна друга мисъл.

— Мили Боже, не си казала нищо на Нора, нали? Бялата дантелена кърпичка се появи отново.

— Да съм й казала нещо ли? Как ме нарани, Робърт! Разбира се, че нищо не съм й казала. Но това е известен факт, макар и само на жените, а не на вас мъжете, които се смятате достатъчно силни да разтопите с докосването си всяка жена. Нора Джейн е толкова мъничка, Робърт, с такова деликатно телосложение, че правенето на любов за нея е невъзможно да мине без болка. Предполагам, че по този начин природата предпазва такива жени от смърт при раждане. Ти много приличаш на Роджър, нали, въпреки че бих искала да греша. Но без значение каква е причината, Нора Джейн се ужасява от докосването ти, почти толкова, колкото я е страх да не те разочарова, понеже скъпото дете вярва, че те обича. Тя по-скоро би умряла, отколкото да признае каква болка й причиняват твоите полови изстъпления. В това съм напълно убедена!

Лорд Робърт не каза нищо, тъй като нямаше какво да каже. Нищо не би могъл да каже.

— Ти си бил при нея снощи, нали, Робърт? И отново си се нахвърлил върху нея. Вярно е, разбирам го по лицето ти. И пак си й причинил болка. О, вие мъжете сте зверове! Момче, мога само да се моля да си й направил дете, за да не се налага отново да ходиш при нея. Но тогава пък всички ще заживеем със страха да я видим в родилното легло.

Беси заподсмърча, после избърса сълзите си.

— И въпреки болката, въпреки страха Нора Джейн винаги ще си въобразява, че е влюбена в тебе. Такова сладко, любещо дете, така патетично изгарящо от желание да доставя удоволствие… Робърт, не е нейна вината, че никога не ще може да се наслади на брачното легло. Ти ще се опиташ да не я нараняваш пак, нали?

„Така изгаряща от желание да доставя удоволствие“. Точно както лорд Робърт бе описал пред самия себе си Нора Джейн. Той дълго гледа Беси. Пред очите му бяха фактите от брачната нощ и от предишната нощ, които за проклетия потвърждаваха думите на снаха му.

А Нора беше толкова мъничка, толкова стегната. Защо не бе помислил за опасността, на която щеше да бъде изложена при раждане?

— Не, Беси — каза тихо той, преди да излезе от стаята. — Няма да й причиня болка отново.

Веднага, след като обядва, Нора Джейн метна пелерина върху раменете си и изчезна в градините, където можеше да мисли, без Беси да й дърдори постоянно в ушите за панделки, платове и дантели.

Слава Богу, нито един от тримата останали джентълмени от семейство Гиър не се присъедини към тях на масата, тъй като Нора Джейн не искаше да види отново лорд Робърт, преди да възвърне самоконтрола си.

Тя наистина не се владееше. Защо не бе разбрала, че превръщането от плаха мишка в храбра лъвица беше доста значителна промяна, за да се извърши само за няколко дни?

Тя откри малка каменна пейка и седна, сигурна, че високият жив плет щеше да я скрие от любопитни погледи. После затвори очи и си спомни пълното поражение, което представляваше втората й нощ в леглото с лорд Робърт Гиър.

Как си бе позволила да се отдаде толкова безсрамно на мъж, когото едва познаваше? Но тази уста върху нейната бе толкова топла, толкова настоятелна… А ръцете му бяха накарали тялото й да оживее от удоволствие, с непознат копнеж за нещо, което не можеше да види, но бленуваше да докосне.

Дори сега, на студената дневна светлина, тя ясно си спомняше как кръвта се бе оттеглила от вените й, когато той нежно я освободи от халата и нощницата; как желаеше да притисне тъмната му глава до гърдите си, когато той пое с устни зърното й и го всмука нежно и настойчиво; как жадуваше да го обсипе с целувки, докато той галеше нежната кожа между краката й… Тя се държа като развратница!

Нора Джейн зарови глава в ръцете си, усетила топлината на зачервените си бузи дори и в този влажен, сив, ноемврийски следобед. Тя си спомни твърдо очертаните устни на съпруга си, когато напусна леглото им рано тази сутрин, след нощта, която и двамата прекараха лежейки, без да помръднат, преструвайки се, че спят.

Беси със сигурност грешеше. Всичко, което се случи, реши Нора Джейн, бе породено от най-съкровените й желания. Лорд Робърт обаче бе разочарован от факта, че тя не отговаря на ласките му изцяло. От своя страна тя бе убедена, че да страни от правенето на любов е неправилно, неприлично, дори неблагодарно от нейна страна.

Но отново най-накрая той й причини болка. Тя не очакваше това, въпреки че през целия ден не й беше много добре. Беси беше категорична, че няма да боли след първия път. Това отново доказваше, че етърва й греши.

Все пак Нора Джейн „предполагаше“, спомняйки си термина на Уилям, какво щеше да стане, ако не беше толкова скована, ако правеше всичко възможно да не се срамува.

Сигурно нямаше да я заболи толкова много, когато лорд Робърт беше разтворил схванатите й, разтреперани крака с коляно и се беше притиснал между бедрата й… намирайки я, влизайки в нея, изпълвайки я. После беше започнал да се движи, вмъквайки се навътре в нея отново и отново, преди да се отпусне, дишайки тежко, притискайки я до себе си, докато тя усещаше семето му горещо в утробата си.

— О, Господи! О, Господи! О, Господи! — шепнеше ожесточено Нора Джейн, докато си спомняше усещането за лорд Робърт вътре в нея, усещането за странното стягане, за пулсирането и жегващата болка между бедрата, също както предишната нощ.

Той беше открил това нещо, което тя вече долавяше, но не можеше пълноценно да го усети. Той се беше насладил на момента. После, когато се повдигна на лакти и я погледна, видя сълзи в очите й. След което се прокле тихо и се изтърколи от нея, връщайки се в собствената си половина от леглото. Малко по-късно се бе направил на заспал. Беше предпочел да спи, оставяйки я там, изпълнена с напрежение и бленуваща за нещо, което никога не бе изживявала.

Какво търсеше в очите й и не го видя? Искаше ли той тя да го прегърне, да отвърне на целувките му, дори да се вкопчи в него безумно, докато той изживяваше удоволствието си?

Идеята отново й се стори разумна. Със сигурност бе за предпочитане, вместо да хапе бузата си до кръв, за да не покаже удоволствието, което започваше да изпитва, тъй като Беси й беше казала, че истинските дами просто „го изтърпяват“.

Нора Джейн се изправи и разтърси рамене, разбрала, че отговорите на всички въпроси щеше да намери единствено в себе си. Баба Темпъл беше далече. Беси беше глупава гъска, чиито съвети никога не трябваше да следва. А пък лейди Ема, която и да беше, и каквито и чувства да бе имал към нея Робърт в миналото, беше далече и омъжена.

Всичко зависеше от нея самата.

Нора Джейн тръгна към къщата, изпитала внезапно нетърпение да се мръкне по-скоро. Времето беше настъпило. Времето за действие. Нейното време, в което тя щеше да има смелостта да приеме новите предизвикателства!

Тази нощ, когато съпругът й дойдеше при нея, тя щеше да се остави да я ръководят сърцето й и собственото й тяло. И по дяволите на истинските благородни дами, които понасят правенето на любов, но никога не изпитват удоволствие от „упражнението“!

Тя щеше да прави това, което трябваше да прави. В леглото щеше да си позволява някои неща, дори всичко, понеже сърцето й знаеше, че това беше единственият начин да намери някога някакво щастие, истински покой за душата и тялото си.

И лорд Робърт щеше просто да я приеме такава, каквато беше — месарската внучка, която вярваше, че правенето на любов за нея е най-красивото, най-чудното най-вълнуващото преживяване на земята. Вече беше пренебрегнала едно от правилата на обществото чрез женитбата си с човек над нейното социално положение. Време беше да разчупи друго правило и да го прати по дяволите!

Толкова доволна беше Нора Джейн от това смело решение. На средата на пътеката, водеща към вътрешния двор пред гостната, забеляза друг път, отделящ се към кухните в семейното крило. Тя веднага го разпозна като възможност да стигне до друго едно място, където да прояви новите си чувства и спокойната си сила.

Спомняйки си мизерната обстановка в тези кухни, воднистата супа и жилавото овче месо, което бе сервирано за агнешко на обяд, Нора Джейн присви огромните си кафяви очи, стегна малката си, добре изваяна челюст, изправи елегантните си рамене, повдигна натруфените си с волани поли над глезените и се отправи на бои с персонала.

Тя беше лейди Робърт Гиър, за Бога! Тя беше новата господарка на „Грийн Касъл“, за Бога! И от тук нататък никои, най-малкото самата Нора Джейн, нямаше да забрави това!

А после, след като се оправеше със слугите, щеше да се качи горе и да си подстриже косата!

— Здрасти, Робърт. Да не е умрял някой? Защото над главата ти виси буреносен облак.

Робърт вдигна поглед от главната счетоводна книга, с която се занимаваше, опитвайки се да разбере нещо от сметките за домакинството, които не го интересуваха толкова, колкото тези за чифлика. Бавно изпъна свитите си вежди, докато гледаше брат си Уилям.

— Имаш ли някаква представа от колко време не са изплащани заплатите на слугите, Уилям? — попита той, като всъщност си мислеше, че трябва да бе много глупав да иска отговор от по-малкия си брат на въпрос, които никога не бе му хрумвал. Нито пък това имаше някакво значение за него, което бе още по-жалко.

Лорд Уилям отпусна високата си елегантна фигура в един стол и кръстоса крака, а лъснатите му с тъмен гланц хесенски ботуши проблясваха на слънчевата светлина, която проникваше в кабинета през френските прозорци.

— Неправилен въпрос, Робърт — каза той, отпивайки от чашата, която изглежда бе прикрепена завинаги към дясната му ръка. — Дали ме интересува откога не са изплащани заплатите? Ето, това е правилния въпрос. Отговорът, разбира се, е не, ни най-малко не ме интересува. Особено сега, когато нито един от тези нещастници не ще да ми пусне ключ за избите. Ако имах поне две пенита, които да подрънкват в джоба ми, досега да съм си стегнал багажа и да съм заминал, имайки за пример не много елегантното бягство на благородния ни баща. Вероятно бих могъл да си напрегна мозъка и да се сетя за някоя незалостена врата, където хората имат пълни с вино изби. Кого познаваме наоколо? Мислиш ли, че семейство Крифлинг могат да ме вземат? Пеги Крифлинг е от добър сой, ако добре си спомням. Твърде е височка и не е много красива. Малко е луда по конете, но не е такава, че да вади душата на някой мъж. Винаги души наоколо за комплименти, дори по едно време да си мислех, че си пада персонално по мене. Да, сър Хари Крифлинг би могъл да намери място до огнището си за мен и за кучето ми.

Робърт затвори с трясък счетоводната книга.

— Нима съм такъв стиснат людоед, Уилям? — попита той, спомняйки си за разговора с Беси отпреди няколко часа. Както я караше, скоро семейството му щеше да го обеси за назидание на най-високото дърво в имението и после сигурно щяха да изтанцуват импровизирана джига около него.

Уилям вкара малкия пръст в ухото си и го разтърси.

— Добре ли чух, Робърт? Да не би да искаш мнението ми за действията си? Дявол да го вземе, има напредък!… Човекът си вярва, че има нужда от съвет. Някой би си помислил, че току-що е изкачил на четири крака планината и носи обратно други две глинени плочки. Защото знае: от устата на Господ — в ушите на Робърт. Ти винаги си прав, нали, братко мой? Говориш точно, вършиш всичко правилно, предложи да пожертваш живота и крака си за страната си, а сега даваш останалото от тялото си и от свободата си, за да спасиш семейството от разорение. Кажи ми, Робърт, много ли е болезнено да бъдеш така угнетяващо чудесен? Той пийна пак, после се усмихна на брат си.

— Съжалявам. Малко ми се е завъртяла главата от чашите, това е всичко. Обичам те, Робърт. Наистина. Дори ако впоследствие се превърнеш в кървав, жесток светец.

Лорд Робърт се облакъти на бюрото и отпусна глава в ръце, като заби пръсти в косата си. Никой ли в „Грийн Касъл“ не беше щастлив? Баща му вече избяга от него, Роджър се сърдеше в стаите си, Беси се мусеше, а сега и Уилям се присъедини към хора на неодобрението.

Какво толкова ужасно бе сторил? Ожени се за Нора Джейн Темпъл. Спаси „Грийн Касъл“. Не можеха ли братята му добронамерено да оценят жертвата, която бе направил и жертвата, която Нора бе направила?

Той вдигна глава и се втренчи в Уилям.

— Какво мислиш за Нора? — попита той, без да може да си обясни защо иска информация от пияния Уилям за нещо, което го засягаше толкова, колкото й цвета на чашата, от която пиеше.

— Малката Нора Джейн ли? Достатъчно интелигентно същество, за да си задава въпроси, засягащи слоновете. Тя е прекалено добра за тебе, Робърт. И наполовина не я заслужаваш — произнесе лорд Уилям с необичайно сериозно изражение на лицето. — Ако в онзи проклет ден не се бях хвърлил от страх към бутилката, вместо да отида на срещата, сам можех да се оженя за нея. Тя е твърде свенлива за тебе, Робърт. Толкова е млада, толкова невинна, а са я натруфили по-зле и от жената на викария в утрото на Коледа. Бих я облякъл добре, бих я завел в Лондон, бих я накарал да се усмихва. Но ти няма да го направиш. Ти ще използваш всеки цент за „Грийн Касъл“ и ще оставиш нещастното момиче да се задушава в тези проклети волани, да не може да си поеме въздух в това блато. Да, аз трябваше да се оженя за нея. Нямаше да я карам да плаче.

Робърт започна да добива още по-ясна представа за новото си положение на людоед в семейството.

— Това е съвсем вярно, Уилям. Ти нямаше да я караш да плаче. Ти щеше да я поиш с шери докато се разболее или докато привикне към него. В същото време възможно най-бързо ще прахосаш парите, които ни донесе тя. Щеше да направиш така, че Сюзън Темпъл да те разкъса на парченца.

Уилям си взе друго питие, после потръпна.

— Не ми напомняй за тази жена! Най-доброто, което видях у нея, беше широкият й гръб, когато се омете оттук онзи ден сутринта. Ако скоро пак се върне, ще те застрелям, преди да успееш да заключиш избите. Предупреждавам те, Робърт. Единственият начин да застана лице в лице с тази бойна брадва, е с чаша във всяка ръка и балансирайки върху носа си с още една, готова да се плъзне и да се излее право в гърлото ми!

Той стана, клатейки се леко, и се обърна да поеме към вратата.

— Това ми напомня, че имам уговорена среща след час в селото. Може да се каже, че е много важна среща. Няма нищо общо с посевите и изсъхналите поля. А сега ще ме извиниш, Робърт.

— Върви, Уилям — махна с ръка Робърт и пак отвори счетоводната книга. — Ще те видя на вечеря.

— Ах, да — каза Уилям, спирайки на прага. — Още една прекрасна вечер в „Грийн Касъл“. Дали ще разпознаем месото?

Робърт едва-едва се усмихна на шегата на брат си, после реши да успокои пулсиращата болка в главата си с малко бренди, но си спомни, че бе наредил да заключат всички бутилки, докато стане време за вечеря.

Заразгръща отново страниците, чудейки се лениво как Уилям успява да остане така добре зареден вече два дни, след като бяха заключени избите. И реши, че брат му претърсва всяко кътче в семейното крило за остатъци от алкохол.

Но запасите на Уилям щяха скоро да свършат. Тогава може би Робърт щеше да успее да го убеди, че не само не желае да носи цялата отговорност по управлението на имението, но и че му е невъзможно да го направи без помощта на двамата си братя.

И без помощта на жена си, помисли си той, затваряйки още веднъж счетоводната книга. Сюзън Темпъл каза, че е обучила Нора да ръководи домакинство и съпругата му изглеждаше нетърпелива да предложи помощта си. Сигурно знаеше колко трябва да плащат за свещите и за граха.

Само да не бе толкова млада. Струваше му се невъзможно слугите да изпълняват нарежданията й, ако решеше да им се наложи като съпруга на втория син.

„Вторият син“. Изобщо не му влизаше в задълженията да се блъска с тези неща. Това място беше на баща му и на Роджър. Ръководенето на домакинството беше отговорност, която Беси трябваше да поеме. Но тя се бе оттеглила, по-точно — никога не я бе поемала. Нищо друго не му оставаше — успехът или провалът на „Грийн Касъл“ зависеше от Нора Джейн и от самия него.

Трябваше да изхвърли от ума си онези глупости и смехории, които Беси му наприказва. За Бога, дано да се окажеха само смехории. Дори нежното ухажване на жена му трябваше да се отложи в момента. Всичко, което имаше значение точно сега, беше „Грийн Касъл“.

Освен това намираше за по-лесно и далеч по-успокояващо да мисли за посевите, пресушаването на полетата и за всичко останало, вместо да си блъска главата над нещастието на Нора Джейн и над своето нарастващо желание към нея.

Засега трябваше да бъдат просто приятели, каквито бяха онази нощ в кухните. Той се усмихна на спомена за озадаченото й изражение, когато за първи път отхапа от импровизирания му сандвич.

Да, това беше правилният път — бавно и ненатрапчиво да печели доверието й, да се опознават един друг. А успехът щеше да дойде впоследствие, постепенно и естествено.

А това означаваше, че в крайна сметка би трябвало да прекарва нощите в тоалетната си стая.

— Как ти се е издължило от скръб лицето, братко. Брадичката ти стига почти до коленете. Умрял ли е някой?

Лорд Робърт вдигна поглед, усмихвайки се печално, като чу същата мисъл, изказана и от другия му брат. Загледа как Филип бута стола на графа в стаята. Днес Роджър изглеждаше във форма, по-жизнен от предния ден и Робърт се запита да не би присъствието на Беси в „Грийн Касъл“ да е причина за доброто му настроение. Но това беше пълен абсурд.

Той забави отговора си, докато прислужникът се оттегли в коридора, въпреки че Филип проявяваше много малко интерес към всичко, което не бе свързано с бутането на инвалидния стол. Ако не внимаваше, щеше да бъде върнат на предишната си служба — да почиства конюшните.

— Никой не е умрял, Родж — каза приветливо Робърт, изправи се пред бюрото и се облегна на него. — Просто умувах върху женитбата си.

— А-а, това обяснява мрачната ти физиономия — засмя се графът. — Такава весела тема — женитба. Нямаше да имаме подобни проблеми, ако и двамата не бяхме женени мъже, нали? Другари в нещастието. Май тази характеристика е най-подходяща — за теб — с твоето срамежливо захарче за съпруга, и за мен — с отегчената си и досадна жена. И въобще за всеки от нас двамата — без привилегии в леглото. Или греша, като допускам, че си прекарал предната нощ в собствената си стая?

На лорд Робърт му беше писнало да говори за успеха или провала си в тази област и отказа да коментира. Това обаче не го възпря отново да потърси някакъв съвет.

— Родж, беше ли ти много трудно да започнеш семейния си живот с Беси?

— Имаш предвид дали Беси е стопляла някога леглото ми с нещо повече от безразличното „Пак ли, Роджър“? — Графът поклати глава. — Търси удоволствие другаде, Робърт. Такъв е съветът ми и аз правех точно това. До нещастието. Сега, разбира се, това вече няма значение, което обяснява защо Беси е толкова любезна с мене. Тя знае, че не мога да предявявам никакви сексуални претенции към нея. Има ли нещо чудно тогава, че искам да уредя развода си?

Този път лорд Робърт изцяло се обърка. Беси бе намекнала, повече от намекнала, че тя и Роджър са се наслаждавали на любенето, но брат му твърдеше обратното. При това с категоричност.

И тази особа даваше съвети на жена му! Каква ли бе дефиницията на Беси за „екстаз“? Може би по-кратък израз на „ужасяващо“?

— Какво има, Робърт? — попита графът, изтиквайки стола си по-близо до писалищната маса. — Да не би да искаш да кажеш, че се влюбваш в малката мишка? Мили Боже, разбира се, че е така! Това е точно в твой стил. Ако не беше така, изобщо нямаше да те е грижа дали й харесва или не. Просто щеше да изпълниш задължението си, тоест да напълниш утробата й, точно както иска онази кучка Темпъл, и после да си намериш подвижна женска в селото. За Бога, Робърт, не ти ли стига, че имаш „Грийн Касъл“, всичките тези пари, цялата власт? И любов ли искаш? Защо? Защо трябва ти да я имаш, след като ние, останалите, нямаме нищо? Става ми лошо от тебе! Филип! Измъкни ме оттук! Мога да свърша по-полезни неща, отколкото да гледам как на брат ми му потъват гемиите.

— Родж, почакай! — Робърт се вкопчи в инвалидния стол. — Аз не се оплаквах. Това е просто, защото съм разтревожен за Нора. Беси каза…

— Беси ли? Махай се, Филип! — тихо каза графът, взрял се в брат си. — Всичко е наред, Робърт. Съжалявам, че хвърчах в облаците. Нещо започва да намирисва много лошо тук. Какво ти каза Беси?

Робърт погледна към празната маса за напитки. Би пийнал малко вино.

— Жена ти намекна, че Нора Джейн, след като е толкова дребна, толкова деликатна, може да се окаже неподходяща за правене на любов и за раждане — тихо каза той. — Разбира се, тя спомена, че много й харесвало да се люби с тебе.

— Така ли? — изстреля вбесен графът. — На тази жена винаги й е било необходимо много по-малко, за да се задоволи, отколкото си мислех. Виждал съм я пет пъти по-развълнувана при вида на нова шапчица, отколкото, когато отивах в леглото й. Опитвал ли си някога да правиш любов със закована дъска, братко? Беси е странно същество, Робърт, и е по-умна, отколкото съм я смятал. Мнението ми беше, че главата й е празна. Но за тази работа, свързана с Нора… Е, да ти кажа честно, нямам представа дали Беси е права или не. Нора е дребничка, нали?

— Да, Родж, така е. Вярваш ли, че ще може да роди, без животът й да е застрашен?

Графът удари длани в облегалките на инвалидния стол.

— Мътните да те вземат, Робърт, сега разбирам! Ако тя умре при раждане, ти никога няма да получиш втората половина от парите. А това ще развали плановете ти за „Грийн Касъл“. Не те прецених правилно. Ти не си влюбен в Нора. Не можеш да го направиш. Вече си затънал до гуша в страстта към парите и.

— Филип! — Беше ред на Робърт да извика прислужника, който се втурна в стаята бял като платно и се вкопчи в издадените дървени дръжки отзад на инвалидния стол. — Изкарай оттук господаря си и го прати по дяволите! — заповяда той студено, обръщайки гръб на брат си.

— Ще се видим на вечеря, Робърт — извика през рамо графът, докато го откарваха. — Знаеш колко се радвам семейството ми да присъства тук, в „Грийн Касъл“. Каква весела група. Толкова сме близки, така се обичаме. Колко жалко, че татко не можа да остане! Той щеше да поговори с Господ и да ти каже дали момичето ще оживее и дали бебето ще оцелее.

Робърт си помисли, че щеше да удари Роджър, ако не беше прикован към проклетия стол. Ако брат му прехвърлеше само известно количество от енергията, с която се правеше на злобен и нещастен, към раздвижването на краката си, щеше да възвърне живота си, предишния си добронамерен хумор, човещината си.

Но мъжете от семейство Гиър изглежда бяха неспособни да вършат нещо повече, от това перфектно да изпълняват ролята, която сами са си избрали. Те се самосъжаляваха, угаждаха на себе си и просто бяха егоисти. Това бе образът на Гиър.

Нищо чудно, че Нора Джейн бе за него като глътка чист въздух. И нищо чудно, че по-скоро би си отрязал дясната ръка, отколкото да я нарани или да я изложи на риск, без значение колко пари щеше да загуби и какво щеше да стане с „Грийн Касъл“, ако нямаха наследник.

Робърт беше наясно с това колко много щеше да му струва отдръпването от Нора Джейн. Но трябваше да го направи.

Той изчака, докато скърцането на колелата на инвалидния стол замря надолу по коридора, и затвори вратата на кабинета. Поглеждайки с ненавист счетоводната книга той я грабна и със замах я запрати към френските прозорци. Стъклото се разби на хиляди парчета.

Глава седма

Гонгът за вечеря прозвуча веднъж, след няколко минути още веднъж, изисквайки появата й долу в семейната гостна. Нора Джейн обаче не възнамеряваше да откликва на бездушния призив.

След дезертирането на Мариан тя имаше намерение да остане точно там, където беше, сама, и да си стои така, докато умре.

Как можа да бъде толкова глупава? Чумата да тръшне лейди Ема и хубавата й прическа „тит“! Чумата да тръшне и Беси също!

Струваше й се толкова просто, когато върза здраво косата си на тила с тънка панделка, после събра всичкия си кураж и отряза дебелата туфа точно над възела.

Но не се оказа толкова просто, защото след атаката на ножицата косата й остана твърде дълга отстрани и твърде къса отзад. Цял час прекара в дърпане, скубане, хапане на устни, затваряне на очи и тихи молитви, докато Мариан, не хвана на свой ред ножицата. Това, което остана от прическата й, беше просто катастрофа и камериерката напусна стаята, обляна в сълзи.

Нора Джейн си даде сметка, че прилича на току-що подстригана овца, или, ако щете — на малко момче, овъргаляло се в купа сено. Изобщо не приличаше на модерна светска матрона, каквато е, без съмнение, красивата и женствена лейди Ема.

Беше забележително, наистина, колко бързо един човек можеше да се сгромоляса от висините на самоувереността в дълбините на отчаянието.

След полудневната визита в кухните Нора Джейн се бе почувствала безкрайно уверена в себе си. Тя не бе подгънала крак, нито се бе оплакала. Не последва инструкциите на баба си. Не блъскаше, не тропаше, не заплашваше. Не се опита насила да наложи волята си, което щеше да бъде смешно, тъй като готвачката стърчеше с цял фут над нея и бе два пъти по-дебела. Вместо това влезе в стаята с усмивка, поздрави, после зацъка над тъжната съдба на хората, които изобщо нямаха представа от правилните методи за ръководене кухнята на един маркиз.

„Такова нещастно стечение на обстоятелствата…“, коментираше тя, като в същото време даде да се разбере, че й е ясно защо прислужниците са нещастни. Вероятно готвачката, миячката на съдове, прислугата за обща работа и всички останали щяха да бъдат по-доволни, ако работеха другаде? В мандрата, например. Или пък да обслужват рибарника. А можеха и да бият масло в краварника?

Трудни задачи, това бе сигурно, но очевидно бяха за предпочитане пред работата и спането в къщата, където хората трябва да белят зеленчуци, вместо да се наслаждават на животворното движение по полето в горещите летни дни.

Не било? Но защо? Сигурно щастливите работници бяха способни на много повече неща, отколкото разочарования персонал, обслужващ семейство Гиър на вечеря? Биха ли били така любезни да й кажат какво не беше наред, за да може да им помогне. Тя само искаше да помогне.

Тогава я настаниха на стол близо до огъня, поднесоха й чаша димящ чай и три пресни кифли, щедро намазани с ягодово сладко. Тя слушаше, докато прислужниците изплакваха мъката си, като през цялото време ръкомахаха и обещаваха, че могат да се справят по-добре, ще се справят по-добре, само ако веднъж ги подхване твърдата ръка на господарка, която знае какво иска. А не може ли да им бъде платено, м’дам?

Нора Джейн желаеше да бъде на масата тази вечер, когато в столовата щеше да бъде внесена печената говежда плешка. Копнееше да види невярващите погледи на всички Гиър, след всяко блюдо, което беше включила в менюто, и при вида на цялата подредба на масата за вечеря.

А беше толкова лесно! Всичко, което някой трябваше да направи, бе да се погрижи за тези хора, да изслуша оплакванията им и после разумно да приведе в ред нещата. Един комплимент за таланта на готвачката да сътворява сосове. Мила дума на миячката за вещината, с която почиства ножовете. Оценяващо възклицание за прислужника, който предложи новата господарка да си поговори с Бабит за реда в столовата на прислугата. Обещание от сърце на бузестото момиче, което се осмели да предложи на лейди Робърт да прошепне в ухото на съпруга си за неизплатените от половин година заплати…

Нора Джейн вече не се чувстваше толкова излишна в „Грийн Касъл“. Но и не беше приета от семейство Гиър.

Беси можеше да заявява колкото си ще, че е нейна сестра, но Нора Джейн не беше толкова глупава, че да повярва на тази жена, която не би любезничела, ако не се надяваше да получи няколко рокли като награда.

Маркизът бе избягал, вместо да остане и да опознае новата си дъщеря.

Графът я приемаше като необходимо зло. Мислеше си, че я съжалява, но в действителност не я харесваше, понеже не харесваше никой, най-малко себе си.

Лорд Уилям беше мил, но тъй като винаги, когато се срещаха, бе пиян, тя не можеше да прецени степента на приятелството му. Може би то беше само незлоблив хумор на пияница.

А колкото до съпруга й… Лорд Робърт беше мил, забележително мил, но за това той си имаше своите причини, а и своята вина. Ако беше възможно да спаси „Грийн Касъл“ по друг начин, той щеше да хукне да го гони и да я остави в „Темпъл Манър“, все още под надзора на баба й. Можеше и да му бе благодарна, можеше и да бе влюбена в него, ако изобщо можеше да разпознае любовта, но тя знаеше, че той не бе я търсил. Той не бе я искал.

Но сега поне слугите бяха нейни. Тя ги бе изслушала и те й отговориха, като изразиха своите чувства не с думи, а с парче топъл пай, което донесоха в стаята й час по-късно, поставено върху сребърен поднос и придружено с чаша прясно мляко. Това говореше много повече от едно „благодаря“. Казваше й, че бе приета.

Тя беше господарката на „Грийн Касъл“. Само да можеше да й порасне малко косата, за да продължи започнатото и заедно с ятото слуги да се заеме с въвеждането на порядък в огромната къща.

Тя не знаеше как да й порасне косата, но знаеше как да се справи с почистването на „Грийн Касъл“. Щеше да ги поведе със собствения си пример, като започне от семейното крило с кофа вода и парцал в ръце, и нямаше да спре, докато всеки инч от тази къща не заблестеше. Щом тя водеше, слугите щяха да я следват.

И тогава, след като бъдат премахнати всички паяци, буболечки и хлебарки, щеше да претърси таваните и външните постройки, за да намери мебелите и статуите, за които готвачката й каза, че са складирани там. Щеше да направи „Грийн Касъл“ не само годен за живеене, но и красив.

Само да можеше да си върне малко от дължината на косата. Боже — въздъхна тя. Беше влудяващо! Всичките й мечти, всичките й планове, собственият и малък успех бяха засенчени от последната й голяма глупост. Лорд Робърт щеше да изпадне в ужас от това, което бе сторила с косата си.

Докато преди приличаше на пудинг с тази навита на букли коса, която я смазваше с тежестта си, а отрупаните й с волани поли се издуваха като балон около нея, сега наподобяваше разплетена дамаджана. Не — пирамида. О, глупости — главата и, тялото и всъщност, приличаха на ябълка, яхнала тиква. Но какво значение имаше? Бе забъркала такава каша!

Докато се смъкваше от леглото, за да хвърли още един поглед на физиономията си във високото огледало, един от воланите на роклята й с цвят на слонова кост се закачи за пирон от таблата на леглото и се разпра около фут или повече.

Тя се обърна разярена, злобно дръпна полата си и отпра целия волан.

— Да те вземат мътните! — възкликна тя, готова пак да се облее в сълзи. В същия момент и, получила внезапно вдъхновение, наклони подстриганата си глава на една страна.

След като установи, че роклята така или иначе е развалена, Нора Джейн протегна ръце зад гърба си и започна да разкопчава забързано копчетата. Нямаше търпение да съблече дрехата и да се отправи към шкафа, пълен с влудяващо количество от еднакво грозни труфила.

Копчетата пукаха и се късаха, докато най-накрая роклята остана да лежи на пода — смачкана, омразна, отвратителна.

Нора Джейн се втурна към шкафа и го отвори широко, после прегледа съдържанието му е присвити очи. Накрая избра най-малко натруфената рокля. Тя бе от бледожълта импрегнирана коприна, със скромно квадратно деколте, за щастие без всякакви къдрички и с леко бухнали ръкави. Полага беше широка и покрита с три реда дълги по пял фут поръбени с дантели волани, два, от които тя вече отстрани мислено.

Макар и нова, роклята беше печално старомодна според преценката на Беси, чийто гардероб, изпълнен изцяло по лондонската мода, засилваше протестите на Нора Джейн срещу собствените й дрехи. Бяха на мода по-дълги ръкави, по-високи талии и елегантни, без всякакви финтифлюшки поли, само с една-единствена дантела на подгъва. Тези дрехи щяха да се носят дори и през пролетта.

Но Нора Джейн не можеше да се занимава сега с повдигане линията на талията или с удължаването на ръкавите. Тя просто щеше да направи това, което можеше в момента.

Метна роклята върху ръката си, грабна кошничката си с шивашки принадлежности и се тръсна обратно на леглото, оставяйки роклята да се плъзне върху кръстосаните и крака.

Съсредоточила се, с език между зъбите, тя действаше, докато накрая разши всичките малки, внимателно направени бодове, придържащи двата горни волана. Остави само волана върху подгъва на роклята.

Следващата стъпка бе да отстрани широкия бял сатенен шал, който бе прикрепен на талията, с цел да се връзва на гърба й в огромна джуфка. Изправяйки се отново, тя съблече две от широките си фусти и после се пъхна в роклята. Извъртя я откъм гърба, за да може да закопчае повечето от копчетата, преди да си поеме дълбоко въздух и да я спусне върху тънката си талия. После мушна ръце в късите ръкави, изви ги назад по начин, най-малко подходящ за една лейди, и закопча останалите кончета.

Можеше да позвъни на Мариан, но вече беше причинила такова душевно разстройство на камериерката, че не искаше да я довежда до нова хистерия с изобретението си.

Ново пътешествие из стаята — до шкафа с обувките й. То завърши с откриването на чифт бледожълти малки пантофки с токчета. Тя ги обу и си пое въздух, за да набере смелост за нов поглед в огледалото.

— О, света Богородице! — възкликна тя, премигвайки от изненадата.

Първото нещо, което забеляза, беше, че усилията й бяха сътворили някакво чудо с нейната коса. Тя изглеждаше далеч по-различна сега, отколкото когато Мариан я решеше ожесточено назад, показвайки на господарката си, че е заприличала на момче.

Косата й беше само леко разрошена. Част от нея падаше върху челото, като се разделяше естествено на път над дъгата на лявото й око. Друга част лежеше близо до бузата й, а косата, която беше зад ухото й, падаше на тила й в доста привлекателен стил.

В крайна сметка косата й вече не беше ужасна. Просто изглеждаше къса. Много къса. Абсолютно права. И представителна… Донякъде.

А очите й! Дали някога преди са били толкова огромни? Толкова кафяви? А миглите й! О, небеса, нима са пораснали толкова много!

Нора Джейн пристъпи напред, вдигайки ръка към скулите си. Изглеждаха по-високи, отколкото си спомняше, с вълнуващи вдлъбнатини под тях, а прекрасният й тен с леката руменина от усилията й, й придаваше задоволително свеж вид.

А брадичката й нима винаги е била толкова деликатна и разположена така грациозно над дългата й шия с ясно очертаните линии на челюстта й, видими чак до мястото, откъдето започваха ушите? Изобщо не приличаше на челюстта на баба Темпъл, която служеше за отправна точка към тройна брадичка, нито пък беше като на Беси — мека и пълна, каквито бяха и бузите й.

И носът й беше доста привлекателен, къс и прав, леко издаден напред. Устата, която винаги й се струваше твърде голяма, изглеждаше красиво разположена под правите й вежди и огромните очи.

Това наистина ли беше тя? Беше ли тази персона, отразена в огледалото, приличащата на мишка малка Нора Джейн Темпъл? Нора Джейн Гиър? Лейди Робърт?

— Света Дево! — Нора Джейн дишаше съвсем лекичко, изпитваща страхопочитание към образа, който я гледаше от огледалото. — Започвам да вярвам, че съм почти красива. Просто бях скрита, това е всичко.

Откъсвайки смаян поглед от неузнаваемото си лице, тя погледна творението на мисис Лийвън, за да види какво поражение му е нанесла.

И тогава се усмихна, нещо, което не беше направила, докато изучаваше промените върху външния си вид. Роклята беше чудесна! Прилепнала в горната част на тялото и в талията. После тя се разширяваше грациозно и се плъзваше над бельото й във форма, наподобяваща обърнато лале, завършвайки с един-единствен волан. Жълтите й мънички пантофки едва се виждаха изпод удължения подгъв.

Ако Нора се вгледаше по-внимателно в роклята, щеше да забележи малките дупчици в плата на мястото на махнатите конци. Но сега нямаше време за дреболии.

Прекалено щастлива беше, за да обръща внимание на подробности. Само събра полите си, щом гонгът за вечеря отново удари, и се втурна извън спалнята, преди здравият й разум да я принуди да направи нещо друго.

За трети път лорд Робърт хвърли поглед на стенния часовник, чудейки се дали да не се качи горе и да провери какво задържа жена му, или да си остане на мястото, подпрян на инкрустираната с различни орнаменти камина, преструвайки се, че е очаквал закъснението й.

Беси например винаги закъсняваше за храна. Точно преди Бабит да обяви, че вечерята е сервирана, тя нахлуваше в стаята с царствена походка, натруфена по последна мода. Бузите й винаги бяха зачервени, тя се извиняваше, останала без дъх, а очите й живо търсеха по лицата на всички възхищение от тоалета й. Глупаво, празноглаво същество, притежаващо всички онези женски недостатъци, които Робърт ненавиждаше.

Дявол да го вземе, дали жена му щеше да се превърне в двойник на Беси? Той отпи нова глътка от виното. Наистина неприятна мисъл! И доста смешна, след като я обмисли, тъй като Нора нямаше нищо общо с Беси.

Тя беше твърде дребна и твърде срамежлива. А и Робърт знаеше, че не притежава гардероба, нито самоувереността и арогантността да играе ролята на светска дама.

Той повдигна едното ъгълче на устните си в лека усмивка, като си спомни как я видя тази сутрин да става от леглото. Нощницата й беше олицетворение на девича скромност, а смешната й плитка се спускаше почти до кръста й.

Освен интригуващите, очевидно интелигентни очи, най-многото, което можеше да каже в полза на външността на жена си, беше, че има безупречна кожа, и че винаги е абсолютно чиста. Накратко — нямаше блестяща перспектива да стане звездата на „Мидхърст“.

Лорд Уилям се промъкна боязливо към него и промърмори само с ъгълчето на устата си.

— Не мога да повярвам, че изричам това, Робърт, имайки предвид бедствието, очакващо ни в столовата, но съм гладен. Мислиш ли, че трябва да кажем на Бабит да сервира, или Нора Джейн скоро ще се появи?

Беси, която седеше наблизо и се мъчеше върху малък гергеф, вдигна поглед усмихнато.

— Джентълмените трябва да научат какво представлява добродетелта, наречена търпение, Уилям — каза тя. — Убедена съм, че Нора Джейн ще бъде при нас след малко. Очевидно има големи проблеми с тоалета си тази вечер. Моля те, бъди кавалер и й направи комплимент, щом се появи, бедничката. Тя е толкова млада. Печално млада.

— Тя е навършила осемнайсет, Беси — дръпна се Робърт, непонасящ мисълта да го смятат за учител в забавачница. — Ти се омъжи за Родж на същата възраст.

— Беси никога не е била на тази възраст, Робърт — уточни графът от мястото си в инвалидния стол. — Била ли си, скъпа?

— И какво точно имаш предвид с това, скъпи?

— Разясни й, Робърт — бързо се намеси Уилям, — че ще се разхвърчи перушина.

Беси едва не ослепи двамата си девери с блестящата си усмивка.

— Не ставай смешен, Уилям. Никога не бих спорила с Роджър, като имам предвид окаяното му положение.

— Колко благородно от твоя страна, скъпа — процеди графът през зъби. — Просто недей да харчиш от зестрата на Робърт за траурно облекло. Такова прахосничество ще се окаже прибързано, тъй като възнамерявам да остана над земята още, да живея дълго, макар и недобре.

— Велики Боже, Роджър, погледни! — възкликна лорд Уилям, сочейки към вратата. — Това е пор! Бързо всички да бягаме, преди да ни е опръскал!

Черно-бяла котка, шляеща се извън кухните, спря на прага, измяука един път и продължи нататък, като провали поредното театрално представление на Уилям, имащо за цел да стресне брат му и да го раздвижи.

Робърт, който стоеше до Уилям, награди брат си с ласкаво почукване по главата, благодарен за навременната му намеса, тъй като Роджър бе започнал да се дразни.

— Никога няма да се промениш, а, Уилям? — рече той усмихнато. — Как би могъл някой скункс да се унижи до такава стенен, че да се отбие тук?

Уилям сви рамене и разтърка главата си.

— Е, нещо тук вътре започна да мирише забележително силно, Робърт — каза той като обяснение и се ухили. — Може и да е основното ястие, въпреки че уханните изпарения от кухните никога не са си проправяли път по-далече от столовата. Велики Боже, виж!

— Откажи се, Уилям. Този номер вече не минава — каза Робърт. Но очите на брат му сякаш щяха да изхвърчат от орбитите и той се обърна, за да хвърли поглед към вратата.

— Мили Боже — промълви и той несъзнателно, като видя Нора Джейн, застанала в гостната.

Робърт не можеше да помръдне, не бе в състояние да направи и крачка дори, нито пък да каже нещо. Всичко, което можеше да направи, беше да стои там като безмозъчен инвалид и да зяпа.

Какво бе направила тя? Наистина ли това бе съпругата му — това фино, елегантно създание с царствено държание и омайваща фигура, и с най-красивото, екзотично лице? Възможно ли беше това да е Нора Джейн? Неговата Нора!

— Девойче, Нора, какво си направила със себе си? — изпищя Беси, преди някой друг да успее да проговори. Тя скочи на крака, втурна се напред и спря точно пред Нора Джейн, клатейки глава, като че ли се взираше в самата смърт. — Косата ти, Нора Джейн! О, скъпа моя, косата ти! Знам, че споменах да я подстрижеш, но… но… детето ми, прислужницата ти трябва да бъде нашибана с камшик!

— Спри я, Робърт. Ако Беси убеди Нора, че е развалила външния си вид, аз лично ще я удуша — прошепна лорд Уилям в ухото на лорд Робърт. — Знаеш, че това е в стила на Беси. Тя иска да бъде кралица навсякъде и да си пъха носа, където не й е работа. А Нора Джейн е доста по-млада от нея, за да може да й се противопостави. Обзалагам се на тазвечерната си дажба бренди, че в сметките на Беси, когато е казала на Нора Джейн да се подстриже, не е било включено превръщането на грозното патенце в лебед. Роклята й също не е толкова лоша, ако се позамислим. Ти си с дяволски късмет! Сега върви да спасиш красивата си младоженка, Робърт, преди Беси да й е внушила, че е преминала границите на приличието.

— Красива е, нали, Уилям? — попита лорд Робърт, правейки крачка напред, без да разбира, че усмивката му бе изпълнена с одобрение, с чувство за собственост, с гордост. — Не мога да повярвам!

— Повярвай, Робърт — каза графът, положил усилия да обърне стола си, за да застане с лице към вратата. — Исусе Христе, ти наистина имаш късмет! Но Уилям е прав. Беси е там и кудкудяка като квачка над пилето си, което току-що е паднало в кална локва. Ако не направиш нещо, тя ще разплаче детето само след миг.

Предупреждението на графа бе достатъчно да извади лорд Робърт от зашеметяващото смайване и да го накара да действа. Той пресече гостната бавно, но целенасочено, заставайки пред Беси, за да поеме студената леко разтреперана ръка на Нора Джейн.

Покланяйки се, той целуна връхчетата на пръстите й после се изправи, здраво хвана ръката й и изрече:

— Ти си истинско видение на красотата тази вечер скъпа моя, и цялото чакане си струваше.

— Наистина ли, Робърт? — попита Нора Джейн, а огромните и кафяви очи се изпълниха с разбиране, защото тя смяташе, че това бе благородна лъжа от негова страна.

— Да, малката ми, наистина. Ти си красива. Но Уилям ми каза, че стомахът му се оплаква, гърлото му пресъхва и Бабит е готов да ни призове на масата. Мога ли да поема ръката ти?

— Не, съвсем определено не можеш — прекъсна го Уилям изниквайки до Нора Джейн, като че ли беше самият Мерлин, сътворил се от ефира. — Много ти е вързан езикът, братко мой, а аз съм абсолютен експерт по комплиментите. — Той пое другата ръка на Нора Джейн и й се усмихна. — Ти си най-великолепното творение, което аз, пиян или трезвен, някога съм виждал. Видение, което заслепява очите. Божествено създание! Ела, моя малка нимфо! Амброзията ни чака! Извини ни, Беси — каза той, като гласът му стана доста остър. — И си затвори устата. Отблъскващо е да зееш така.

— Роджър! — възкликна Беси, вдигнала поли, за да изтича до съпруга си с напиращи сълзи в хубавите си сини очи. — Как можеш просто да си седиш там? Нима ще позволиш на тоя пиян простак да ме обижда?

— Точно така, Родж — доразви тази идея Уилям, като водеше Нора Джейн към столовата, — нима просто ще си седиш там? Защо не се вдигнеш да счупиш главата на този пиян простак заради ужасната обида? Хайде, хайде де, Родж. Две чудеса за един ден дали ще са възможни?

Беси подсмърчаше и въртеше възмутено очи после пристъпи зад инвалидния стол, готова да изиграе ролята на мъченица, като закара съпруга си, където трябва.

— Не се заяждай, Уилям — изрече Нора Джейн като се усмихваше, а в очите й танцуваше закачка. — Друго чудо ни очаква в столовата, ако имаме късмет.

Лорд Робърт се чувстваше повече от пренебрегнат и завиждаше на по-малкия си брат. Изоставен, той вървеше тъжно по петите на жена си, но се наведе малко напред, за да попита:

— Какъв вид чудо, Нора?

Тя се обърна. Усмивката й го ослепи, почти го накара да спре и внезапно го изпълни с непреодолимото желание да я вземе в прегръдките си, да се втурне с нея по стълбите и после да я люби, докато проплаче за милост. Но тогава си спомни, че тя бе плакала през брачната им нощ и снощи отново, и неговият плам, роден така внезапно, бързо угасна.

— Не искам да развалям изненадата, Робърт — каза тя с плътния си, леко дрезгав и винаги привлекателен глас, в който сега звучаха страстни нотки.

Не само сладка, не просто невинна, а сладко, невинно съблазнителна. Дори влудяваща. Дявол да го вземе. Какво ставаше с нея? А с него?

Бабит, който чакаше на входа на столовата със загадъчна усмивка на лицето си, мина напред и отвори двойните врати със замах, после отстъпи и се поклони, подканяйки семейство Гиър да влязат.

— Сега знам кой държи ключа на избите, Робърт — каза лорд Уилям, гледайки подозрително ухиления иконом. — Човекът е попрекалил с опитването на вината и е толкова трезвен, колкото аз съм китаец. Дявол го взел, Робърт, хвърли един поглед!

Лорд Робърт надникна зад гърба на брат си и усети как собствената му челюст увисва, тъй като блясъкът на столовата го шокира. Стори му се, че никога преди не бе виждал тази стая.

Свещи горяха във всички сребърни свещници по стените и върху страничните маси. А полилеят, обикновено толкова прашен и приличащ на беззъба стара вещица, отново се бе превърнал в най-бляскавия предмет на красотата. Навремето именно този полилей бе запленил Робърт, когато стана достатъчно голям, за да напусне детската стая и да вечеря с Родж и родителите си.

По стените все още нямаше картини и килимът все още бе изтънял и малко прашен, но останалата част от стаята бе преобразена. Дългата полирана маса сега бе обсипана с блестящи прибори и китайски порцелан. Огромната сребърна фруктиера, която бе видял за последен път захвърлена в един шкаф, сега заемаше почетно място в средата на масата. Ако баща му сега беше тук, още на другия ден щеше да продаде този предмет.

— Помести се, Робърт — подтикна го графът. Трябва да видя и останалото. Робърт отстъпи встрани, докато Беси побутваше инвалидния стол към мястото, определено за съпруга й, отдясно до празния стол на маркиза, на челното място на масата. После се загледа в по-големия си брат, който с ръце, подпрени на масата възхитено оглеждаше стаята. — Беси, ти си лентяйка произнесе той накрая, намигайки на Нора Джейн.

Лорд Уилям, който в момента преместваше стола на Нора Джейн, отметна глава назад и се разсмя.

— Не подценявай съпругата си, братко — каза той подигравателно. — Скъпата Беси може да работи само върху един-единствен проект за собствено разкрасяване, за разлика от Нора Джейн, която е способна да постигне не само неоспоримо персонално съвършенство, но и да ни осигури естетика и комфорт. А сега дано да не е жилаво овнешкото!

— Абсолютно отвратителен си, Уилям Гиър! — възкликна Беси, пресягайки се за поръбената си с дантела носна кърпичка. Знаеш, че изобщо не разбирам от домакинство.

После засия, усмихвайки се на Нора Джейн.

— Моите комплименти, скъпа, за тази вълшебна подредба, въпреки че не мога да си обясня как си се справила. Вероятно произходът ти е по-подходящ за домакинска работа. Ти сама ли излъска фруктиерата?

— Нейният произход ли, Беси? — саркастично я сряза графът, посягайки за чашата с вино, която Бабит току-що бе напълнил. — Да не би да греша? Нима дъщерята на търговеца на въглища стои по-високо от правнучката на сър Джордж Форестър? Или намекваш за месарската присадка? Сигурно не. Ти никога не би могла да бъдеш така декласирана!

Робърт едва потисна усмивката си, докато помагаше на стисналата здраво устни Беси да се настани срещу графа, после бързо зае мястото си в долния край на масата, където отдясно вече бе седнала жена му, а лорд Уилям се мъдреше срещу нея.

— О, Родж, не бъди груб — промърмори Беси най-накрая, вземайки чашата си с вино. — Просто засегнах миналото на Нора Джейн, понеже мисис Темпъл непрекъснато разтръбяваше домакинските способности на детето. Наистина, Нора Джейн, аплодирам успеха ти и завиждам на твоята сърцатост. Как успя да постигнеш толкова много с тези опърничави слуги? Просто ти се възхищавам!

— Аз… аз — започна Нора Джейн, а бузите й пламнаха. — Благодаря ти много, но не искам вино, Бабит — отказа тя учтиво, щом икономът се приближи да напълни чашата й. — Би ли ми донесъл малко лимонада? Знам, че Сюзи приготви известно количество този следобед.

— Веднага, лейди Робърт! — отговори Бабит, удряйки елегантно пети една в друга, и излезе от стаята, като остави Уилям и Робърт с празни чаши.

— Нора Джейн, това не е честно! — запротестира Уилям. — Чаках цял ден за чаша вино. Бабит никога не е скачал да изпълнява моите нареждания толкова бързо.

— Вероятно защото си скаран до смърт с думи като „моля“ и „благодаря“ — каза лорд Робърт, загледан в порозовелите бузи на жена си, като успя да улови погледа на кафявите й очи, преди тя да го отклони и да смачка салфетката в скута си.

— Беси — опита той да поласкае снаха си, тъй като беше сигурен, че независимо от временния си триумф, рано или късно Нора Джейн щеше да се сблъска с отмъщението на Беси. — Още веднъж искам да ти благодаря за твоята проницателност. Ако не беше ти, Нора никога нямаше да се осмели да си подстриже косата в стил „тит“. Да, Беси, ти я вдъхнови. Сигурен съм, че вие, дамите, нашите две, красиви дами, трябва да получите награда. Какво ще кажеш, Родж? По три нови рокли на всяка, а?

— Три ли? — Беси тръсна златните си къдри. — Винаги пропускаш по нещо, Робърт. Та Нора Джейн вече обеща по половин дузина. Нали, скъпа сестро? От собствените й, доста високи доходи… О, да ме вземат мътните! — ахна тя с ръка на устата си, фиксирайки Робърт, после изписка. — Господи, не трябваше да казвам това! Кога най-после ще се науча да си държа езика зад зъбите? Скъпи Робърт, дали не те притесних?

Удоволствието на Робърт от вечерта и от съпругата му се изпари за миг. Доходи ли? Не беше чул нищо за такива доходи. Нима Сюзън Темпъл си е помислила, че обрича внучката си на гладна смърт, докато „Грийн Касъл“ не бъде приведен в ред? Помислила си е, че ще намали храната на Нора, че ще я остави на хляб и вода? Никога през живота си не бе поставян в подобна унизителна и обидна ситуация. Той хвърли пронизващ поглед към Нора Джейн, принуждавайки я да вдигне очи.

— Имаш ли доходи?

— Аз… аз — започна Нора Джейн, като гледаше виновно Робърт през смешно дългите си мигли. — Е, да, всъщност… Мисля, че баба Темпъл ги определи като джобни пари.

— Джобни пари — повтори глухо Робърт, докато в същото време Бабит постави чаша охладена лимонада пред Нора Джейн. Той бе намерил лед! Помещението за лед било наводнено по време на последния дъжд и съдържанието му било унищожено, поне така казаха на лорд Робърт. Но в лимонадата на жена му имаше лед!

Господи, нима се беше оженил за чародейка, омагьосала слугите и направила от тях свои роби?

— Каква точно е сумата, която мисис Темпъл ти е определила като джобни пари, Нора Джейн?

— Сумата ли? — Тя му се усмихна едва-едва, убедена, че това, което щеше да му каже, нямаше да го изпълни с щастие. — Определя се върху лихвите от капитала, който ще бъде мой, когато, хм… по същото време, когато ти получиш втората половина от парите. Сумата варира, Робърт, но е приблизително две хиляди и петстотин лири на тримесечие, поне така мисля — добави тихо тя, толкова тихо, че той трябваше да се наведе напред, за да чуе.

— Но аз нямам намерение своеволно да ги харча, Робърт — обеща тя с нарастваща смелост. — Просто този следобед изплатих със задна дата заплатите на всички домашни прислужници, както и за следващото тримесечие. Това изглеждайте разумно. Мислех си…

— Ти си си мислила? — изсъска лорд Робърт през стиснати зъби. Нищо чудно, че Бабит едва не й целуваше краката! Нищо чудно, че столовата бе приведена в ред. Неговата съпруга, невинната му съпруга купуваше прислугата му! Точно както Сюзън Темпъл купи него. — Ти си си мислела, така ли:

— Две и петстотин? Десет хиляди годишно! Като джобни пари? — намеси се Уилям, точно когато Робърт щеше да изгуби самообладание, нещо, което не беше правил от тийнейджърската си възраст. — Исусе! Робърт, та това е богатство! Прескъпа Нора Джейн, ще се омъжиш ли за мен? Не се безпокой за Робърт. Както ми се струва, ти току-що го уби. Бабит! — заповяда той с вдигната чанта. — Напълни я догоре и не се оттегляй с бутилката! Имаме повод да празнуваме. „Моля“ ли трябваше да кажа, Бабит? — завърши той и намигна на Робърт.

С пълна чаша и, за да разреди напрежението в атмосферата наоколо, Уилям се изправи и изрецитира пасаж от Ричард Шеридън:

Той изпи виното на един дъх и запрати чашата към камината. Не улучи и тя се разби в стената, което накара графа да се разсмее, истински развеселен, а Беси облещи очи и измърмори, че е принудена да живее сред варвари. Нора Джейн пък отново сведе поглед към скута си с побледняло лице и с рамене, приведени под тежестта на нещастието.

По-късно, много по-късно лорд Робърт научи, че вечерята е имала голям успех с печеното говеждо в средата на масата, освежено с вкусни зеленчуци и сосове, гордост за слугите от кухнята. И за изключително скромната лейди Робърт, която само бе помолила слугите да направят най-доброто, на което са способни.

Ясна бе причината за закъснялата информация, която той, лорд Робърт, бе получил! Веднага след поетичния изблик на Уилям той захвърли салфетката си и напусна разярен стаята. Минути по-късно напусна и „Грийн Касъл“, отправяйки се към селото за порция печен гълъб и няколко халби бира. След това отново се потопи в яда, разочарованието и объркването си.

В мислите си упрекваше жена си. Неговата красива, съблазнителна, приличаща на дете, невинна и въпреки това не съвсем наивна, и въпреки това любопитно брилянтна, непредсказуема съпруга. Той знаеше, че беше неин съпруг, за което беше платено.

Въпреки че, мислеше си той, докато се настаняваше в собствената си стая за през нощта с крака, щръкнали извън късата кушетка, някои неща просто не можеха да се купят.

И неговата мъжественост беше едно от тях!

В крайна сметка нямаше да се мисли до побъркване върху думите на Беси, че Нора Джейн винаги щяла да изпитва болка при правенето на любов и раждането щяло да застраши живота й. Изпълнил си беше задължението, но това не означаваше, за Бога, че щеше да продължи да й прислужва сега, когато месарската внучка бе станала лейди Робърт. Проклет да бъде, ако се приближи до жена си пак, докато не измине адски дълъг период, докато не докаже, че може сам да се справи с „Грийн Касъл“, че той е господар на имението, господар на дома си, господар на собственото си сърце. А междувременно Сюзън Темпъл да върви по дяволите с нейния правнук!

Глава осма

Нора Джейн направи всичко възможно да не критикува Рейчъл, една от няколкото нови прислужнички, които бе наела с препоръката на Бабит. Рейчъл бе потопила парцала във ведрото с мръсна вода и се бе приготвила да избърше плочите на пода пред едно от големите огнища в салона.

Нора Джейн нае Рейчъл и още няколко души от селото, понеже Робърт бе прехвърлил задачите, свързани с „Грийн Касъл“, изцяло върху плещите й. Тя трябваше да има грижата за всичко: от сметките за домакинството и планирането на менюто, до надзираването на малката армия от работници, които поправяха покрива, боядисваха или слагаха тапети по стените. Трябваше да подрежда наличните мебели и да купува нови. Накратко — трябваше да върши абсолютно всичко, свързано с ежедневното ръководене и реставриране на гигантската къща в имението.

Това беше хубаво, тъй като Нора Джейн се нуждаеше от нещо, което да ангажира съзнанието й, в противен случай щеше да прекарва времето си, плачейки. С това се занимаваше нощем. Тихичко хлипаше във възглавницата си, понеже вече от два месеца съпругът и спеше в тоалетната си стая.

— Рейчъл, скъпа, мисля, че и ти, и плочите ще се чувствате по-добре, ако смениш с чиста вода това ведро — каза спокойно тя. После се усмихна с благодарност, след като прислужничката се поклони недодялано и се втурна да изпълнява нареждането й. Нора Джейн се обърна да погледа огромния салон, който бе значително подобрен през изтеклата седмица.

Семейното крило вече бе завършено, тъй като най-малко бе пострадало от годините немарливост, превърнали „Грийн Касъл“ в жалка развалина. През последния месец поради дъждовете и студеното декемврийско време, Нора Джейн прехвърли армията си от слуги и работници в официалните стаи, разположени в центъра на това, което тя все още наричаше наум „размазана буболечка“.

Червеният салон сега бе с нови, китайски тапети. Гипсовият му таван бе боядисан в млечнобяло, подобно на гипсовите орнаменти покрай прозорците, и сводовете над вратите и колоните, стигащи до тавана.

Цели три дни в началото на месеца, ръководени от неуморната Нора Джейн, прислужниците се трепеха от зори до мрак да навиват огромните килими от централното крило, включително и килима в Червения салон, и ги изнасяха навън за цялостно изтупване. Някои от мебелите, които тя откри на тавана, бяха откарани в Червения салон, където семейството често се отморяваше след вечеря. С изключение на Робърт, разбира се.

Приличащата на пещера гостна, лепната до малкия Червен салон също бе подредена, въпреки че бе прекалено огромна и ставаше само за големи увеселения. Благодарение широките пръсти на маркиза, който бе продал всичко, което можеше да му осигури няколко седмици разкош в Лондон, стените й изглеждаха печално оголени.

Затова пък библиотеката бе гордостта на Нора Джейн. Четирите й стени бяха отрупани от пода до тавана с току-що почистени книги, датиращи още от седемнадесети век и включващи всички възможни теми под слънцето.

Въпреки че бе голяма колкото останалите стаи в официалното крило, библиотеката просто светеше с тъмния си прясно полиран фурнир. Килимите с тъмночервени и сини орнаменти, заедно с подредените върху тях кожени столове, тежките писалища в стил „Тюдър“ и единствения диван, син като среднощно небе превръщаха библиотеката в рай в дъждовните дни. За това допринасяше и веселият огън, който пращеше в камината.

Нора Джейн прекарваше там много следобеди, след като се увереше, че слугите са схванали дневните си задължения. Сядаше като свиваше крака под себе си и поглъщаше много книги, които завладяваха въображението й. А тя си представяше, че лорд Робърт седи на някой от столовете срещу нея и също чете, като от време на време двамата си разменят изпълнени с любов усмивки.

Но това, разбира се, беше само мечта, както и всички останали мисли на Нора Джейн, отнасящи се до съпруга й. Човекът, държал се толкова нежно с нея и изведнъж жестоко охладнял.

„Вие направихте «Грийн Касъл» ваш, мадам“ бе казал той на сутринта след катастрофалната вечеря. Вечерята, която бе подготвила като толкова приятна изненада и която се бе превърнала в истинско мъчение за Нора, която остана да седи и да се мъчи да се усмихва до празния стол на съпруга си.

„Домът е твой, а не мой, Робърт. Само се опитвах да помогна“ бе отвърнала тя. Отново потрепери, като си припомни това. Бе изрекла страхливо тези думи, като дете, счупило скъпа ваза, докато се бе опитвало да я постави правилно на масата, знаейки, че никога не би трябвало да я докосва без разрешение.

„Глупости, Нора Джейн“ бе отговорил той почти любезно. Бе я нарекъл Нора Джейн. Вече не се обръщаше към нея с „Нора“. „Ти просто правеше това, на което си научена. Следваше пътя, който баба ти е начертала, път към утвърждаване в обществото, нищо, че това напълно подрони авторитета ми. Но аз си го просех, нали? Много добре. Заповядвай на слугите каквото си искаш. Плащай им от джобните си пари. Те са твои сега, къщата е твоя. Можеш да разполагаш с още пет хиляди лири за мебели, драперии и други подобни. Смятан го за друг сватбен подарък от баба ти. Колкото до мене, аз ще продължа да се занимавам с чифлика.“

„Ти искаше помощ, за да бъдеш свободен да управляваш чифлика, Не е ли така?“ бе се осмелила да попита тя, тъй като така и така вече почти нямаше какво да губи. Бе си отрязала косата, а и след като се втурна в борбата за независимост беше предоволна от постигнатото.

Тогава той я бе погледнал странно, почти тъжно, казвайки: „Да, май наистина исках точно това. Аз съм глупак, любимото ми мъниче. Един горделив глупак. Може би дори идиот. Моля те, дай ми време. Дай време и на двама ни.“ И тогава се бе усмихнал печално. „Само ми обещай, че ще оставиш за най-накрая Кралската спалня, докато вършиш чудесата си в домакинството. Сюзън обеща да не се появява до март.“

И това беше последният път, спомняше си Нора Джейн, в който съпругът й разговаряше интимно с нея и в който я нарече „любимото ми мъниче“. Сега разговорите им се провеждаха само в компанията на останалите Гиър, с изключение на маркиза, който им бе писал, че бил поканен да остане в Шотландия до пролетта.

Но ако Робърт се сърдеше, той все пак не то правеше в стаите си като Роджър, нито пък с бутилка в ръка като Уилям, който все още успяваше, дори и при положение, че всичкия алкохол се заключваше до вечерта.

Не, не и Робърт. Не и изобретателният, трудолюбив, неуморен лорд Робърт Гиър.

Всеки ден той ставаше и излизаше още преди да се е съмнало. Обхождаше полята и решаваше кое да се посади по-напред, за да си спестят бедната реколта, за да се възстановят полята след толкова години занемаряване.

Прекарваше дните си в горите, в мелницата или на пасищата, където бяха новозакупените коне, крави, коне и овце.

Връщаше се вкъщи по тъмно, потънал в прахоляк. Дрехите му бяха просмукани от влага и мръсотия, ръцете му загрубели и почервенели от студа. Под ноктите му имаше кал, по лицето му драскотини. През деня нейният герой бе водил битка или с някоя ограда за поставяне, или с поправянето на някой фермерски покрив, или пък с измъкването на някоя глупава овца от блатото.

Дори за голямо нейно учудване Робърт прекара няколко дни извън „Грийн Касъл“, плавайки с рибарите по канала, без да зачита придошлите от зимата води, нито реалната опасност от бури. Искаше да провери дали е годна за плаване малката им флотилия.

Толкова много го обичаше! Толкова се гордееше с него. Сега й се искаше да замине и никога да не се връща, след като той вече не я обича…

— Това добре ли е, мога ли да продължавам, милейди? — попита Рейчъл, откъсвайки Нора Джейн от тъжната ретроспекция. Тя вдигна тежкото дървено ведро, пълно сега с чиста вода, обилно примесена с оцет. — Том рече дъ ви кажъ, милейди, че му трявате да въ види в салона — кръглия, милейди.

— Том ли? — повтори объркано Нора Джейн, но после съзнанието й се проясни. На Рейчъл доста й харесваше странният дребничък мъж, когото Нора Джейн бе наела да почисти и реставрира статуите, складирани във външните постройки. Съвсем скоро те щяха отново да заемат местата си в празните алкови в салона и навсякъде другаде. — О, имаш предвид мистър Хароу. Разбира се, Рейчъл, благодаря ти.

С уморени стъпки Нора Джейн премина през дългата зала към масивните врати, водещи до Кръглия салон. Тя отново се зачуди защо изобщо си бе помислила, че подреждането на „Грийн Касъл“ ще бъде толкова съблазнително предизвикателство.

Това беше работа, усилена работа, а тя се съмняваше, че някой оценява това. Понякога жадуваше да се върне обратно в „Темпъл Манър“, където да й минава времето в чакане на деня, когато щеше да приложи домакинските си умения.

— Какво има, мистър Хароу? — извика тя, като пристъпи в Кръглия салон, проправяйки си път през гората от сандъци, които лежаха до статуи на гръцки и римски богове, достигнали различни стадии на реставрация.

Мистър Хароу изникна иззад голяма статуя на Афродита. Тясното му лице изглеждаше разстроено, а около оръфаните му дрехи бе вързана широка престилка. Той напомняше на Нора Джейн за страхлив недохранен заек, а дългият му тънък нос винаги се бърчеше, докато правеше опити да задържи очилата си върху него.

— Някакъв проблем ли имате? — попита с притеснение Нора Джейн.

— Наистина имам, милейди. Това… това е той!

— О, здрасти, Нора Джейн! — изви трели Уилям, появявайки се иззад една доста вулгарна статуя на Бакхус, Бога на забавленията. — Кажи на този труп да си върви по пътя, ще го направиш ли? Той плаши приятеля ми и аз няма да търпя това!

Нора Джейн завъртя очи в недоумение, като видя, че Уилям държи чаша, пълна догоре с бренди.

— Уилям, какво, за Бога, смяташ да правиш?

— Негово благородие смята да се бори с тази статуя, м’дам — каза мистър Хароу, като кършеше ръце с такова трагично изражение, че Нора Джейн се зачуди какво привлекателно, по дяволите, е намерела Рейчъл в този слаб кривокрак човечец.

— Опитах се да убедя негово благородие, че Бакхус не може да се възстанови — забележете огромните пукнатини в основата му. Но той изобщо не ще да чуе за изхвърляне. — Мистър Хароу изкриви лице и прочисти гърлото си, отбягвайки да погледне Нора Джейн в очите. — Той… той казва, че му е брат, м’дам.

— Мой брат! Точно! Братът на душата ми, сърдечен приятел, единственият мъж, който ме разбира. — Уилям продължи да стиска с една ръка статуята, като в същото време се наведе напред да огледа лицето й. — Не съм ли прав, Бакхус, стари приятелю?

Вдигна чашата си до мраморните устни на статуята.

— Ето ти, братко. Сръбни си малко.

— О, Уилям — Нора Джейн гледаше нервно как статуята леко се наклони на една страна, застрашавайки девера й, — твърде много си пил.

— Твърде много ли? „Дрън-дрън“, сестричке, ако трябва да цитирам скъпата Беси, която ме изхвърли от Червения салон, където унищожава един гоблен, представящ добродетелите на пролетта. Тя казва, че съм отвратителен. Не съм отвратителен, нали, Нора Джейн?

За голямо облекчение на Нора Джейв, той пусна статуята и се запрепъва през стаята, докато застана точно срещу нея. Люлееше се насам-натам и я гледаше в упор, с обхванати от треска сини очи и с изкривено шалче. Изглеждаше толкова млад, толкова тъжен…

— Няма ли да чуя нещо, Нора Джейн? Няма ли да чуя най-блестящото нещо, което някога е казвал човек? — попита той, обръщайки се отново към статуята. — Съжалявам, старче, не се отнася за тебе — каза той на каменния Бакхус, после отново погледна Нора Джейн, Движенията му бяха забавени и тя знаеше от тъжния си опит, че скоро щеше да заспи, както си стоеше.

— За какво говорех? — попита той, сбърчвайки вежди. — О, да! Щях да ти кажа най-брилянтното нещо, най-брилянтното, което някой е казвал. Лесинг го е казал. По дяволите! Имало ли е изобщо подобно име? Немско, мисля. Както и да е, той е казал, Лесинг е казал: „Човек може да пие прекалено много, но никога не пие достатъчно“. Сега кажи, Нора Джейн, това не е ли брилянтно?

— Трябва да го махнете оттук, м’дам. — Хленченето на мистър Хароу се бе засилило. — Иначе не бих могъл да гарантирам за статуите.

— Разбирам — каза Нора Джейн, обви с ръка кръста на лорд Уилям и го поведе към библиотеката, където се надяваше да го убеди да легне на дивана, преди да се строполи някъде.

— Сега можете да си продължите работата, мистър Хароу. Уилям, чуй ме молеше го тя, тъй като тежестта на тялото на „Негово благородие“ заплашваше да събори и двамата на пода. — Трябва да ми помогнеш. Прегърни ме, само за равновесие, нали разбираш.

— Р-р-азби-и-ра се, малка Нора Джейн — откликна пиянски Уилям. Тя забеляза, че чашата му вече бе празна и сигурно не беше първата, нито шестата за деня, въпреки че скоро бе превалило пладне. — Ти ще спасиш Бакхус заради мене, нали? Той е най-добрият приятел на сърцето ми, мой брат. — Малка Нора — продължи той като вървяха бавно към вратите, водещи от малкия салон до библиотеката, а гласът му отекваше глухо под стъкленото кубе. — Скъпа, сладка, прекрасна, малка Нора. Нашата работна пчеличка. Искаш ли пак да декламирам, скъпа сестричке? Да поупражнявам гласа си, да демонстрирам великолепното си ораторско изкуство, „дори полупиян:“ Това е единственият ми талант, знаеш ли? Единственият ми талант — завърши той тъжно.

Уилям взе да се накланя много към Нора Джейн. На нея й се щеше той да се концентрира върху ходенето, вместо върху говоренето, но беше готова на всичко, само да продължава да се движи.

— Разбира се. Уилям. Продължавай, рецитирай ми.

Той постави целувка върху челото й, благодари й и вдъхновено изрецитира:

— Това беше от Исак не знам кой си. В момента не си спомням. Но това си ти, малка Нора, собствената ни сладка работа пчеличка, използваща всеки час от деня. Обичам те, Нора Джейн Гиър — довърши той, лепвайки друга целувка някъде до дясното и ухо. — Аз истински, истински те обичам.

Някъде откъм вътрешността на библиотеката се чу слаб звук, може би смях дори.

— Така ли, Уилям? Е, а аз как да приема това, а?

— Робърт! — възкликна Нора Джейн. Веднага и дойде наум, че е облечена в една от най-старите си рокли, а върху нея бе метнала не много чиста престилка. Косата й беше в безобразно състояние, разрошена и пълна с паяжини, понеже работеше заедно с чистачките. Защо не си беше облякла една от новите рокли? А по всяка вероятност, имаше и петна от сажди по лицето си.

И въобще не й хрумна, че Робърт може да я ревнува от лорд Уилям. Това би било най-смешното нещо. Първо — Уилям беше пиян, и второ съпругът й изобщо не го бе грижа кой я обичаше. Естествено, след като сам не се интересуваше от нея…

Та тя го виждайте единствено на вечеря. „Грийн Касъл“ беше огромна къща и двама души спокойно можеха да живеят в нея с години, без изобщо да се виждат, както тя и Робърт правеха по негласно споразумение от известно време.

— Робърт! — повтори като ехо комично Уилям, надничайки в стаята към мястото, където стоеше брат му и държеше нещо, приличащо на писмо. Какво нравиш тук посред бял ден? Не трябваше ли да си зает с нещо навън, да израждаш теле или да чистиш конюшните, например? Няма значение — каза той, махвайки за нещастие с тази ръка, с която държеше чашата. Изпусна я и тя се разби на пода. — Просто се махни, моля те. Казвам на жена ти колко много я обичам. Всъщност я обожавам. Само добри неща се случват в „Грийн Касъл“, откакто Нора Джейн е тука.

— Така ли, Уилям? — Робърт сгъна писмото и го пъхна в жакета си. — Какво стори, Нора Джейн? Бръкна в дълбоката си кесия, за да снабдиш брат ми с бренди ли? Ето откъде го взима. От щедрата си, наивна, малка снаха. Никой в селските кръчми не би му продал. Погрижих се за това. Така че мога да си направя заключение, че си си купила нов обожател. Първо домашната прислуга, после Беси, чиято любов никак не е евтина съдейки по роклите, с които се ветрее тия дни, а сега и по-малкия ми брат. Дори аз бях купен, въпреки че не мога да се оплача, нали? В края на краищата си имах цена.

— Ох, ох — каза Уилям, изтъпанчвайки се пред Нора Джейн, — мисля, че нашият лорд и господар е ядосан от нещо, малка пчеличке. Внимавай сега, може да ни намушка с рогатата си глава на бик, какъвто си е. Но не се тревожи. Аз ще те пазя.

— Дръпни се от нея, глупако, преди да си паднал отгоре й — нареди Робърт, като бързо пресече стаята и сграбчи брат си за рамото, бутайки го не много нежно към тъмносиния кожен диван. — Дори и пиян, трябва да знаеш, че убиването на златната гъска няма да ни донесе нищо добро.

Уилям се спъна няколко пъти, после се стегна и се обърна, за да се втренчи вбесен в по-големия си брат.

— Ти си магаре, Робърт. Знаеш ли това? Аз може да съм пиян, но ти си задник! — Казал всичко, което явно искаше да каже, лорд Уилям се изпъна като свещ и тръгна сковано към гостната, където, без съмнение, щеше да се строполи върху един от малкото столове и да спи, докато сервират вечерята.

Нора Джейн трябваше да си напомни да изпрати някой да донесе одеяло за него, иначе щеше да се простуди.

Тя се пребори с желанието да последва мъжа си и остана на място. Смъкна ожесточено кърпата от главата си и прокара пръсти през късата си коса, за да я приглади поне малко, докато Робърт наблюдаваше как брат му напредва.

— Трябва да говоря с тебе — каза Робърт веднага, след като лорд Уилям изчезна. Усещане за нещо предопределено, което трябваше да се извърши, потрепваше във въздуха. — Налага се да замина от „Грийн Касъл“. Утре.

Нора Джейн се стресна така, като че ли току-що я беше ударил.

— Заминаваш? — Тя не искаше той да замине. Никога не бе го искала. О, беше си го помисляла, когато му беше много ядосана за това, че я пренебрегваше, но никога не го бе искала наистина. — Къде? Защо?

Робърт приседна на ъгъла на писалището, а десният му крак увисна над пода. Нора Джейн забеляза, че по ботушите му имаше полепнала кал, явно току-що е пристигнал от полето.

Тя знаеше, че не бе получил писмо със сутрешната поща, така че писмото в жакета му трябва да е било доставено от някой, намерил време да го открие из чифлика.

Сърцето й се разтуптя, усетило опасност, грозяща съпруга й.

— Касълриф се е развилнял на конференцията и Уелингтън ме вика във Виена да му помогна да прецизира нещата. Талейран и Мурат са се хванали за гушите, а после изненадващо се съюзили. Крал Луи и останалите от Бурбоните не са нищо повече от тъжна шега. Ако не сме изключително внимателни, Нора Джейн, Наполеон може да реши, че сме оплескали работата и ще направи опит да отплава за Франция, за да я спаси, както той би се изразил. И Бог да ни е на помощ тогава. Седем фрегати и хиляда мъже са предоставени на разположение на императора, ако реши да поеме такъв курс. Как е възможно победителите да дадат на изгнаника такива опасни подаръци?

Нора Джейн направи няколко крачки, после спря, знаейки, че не бива да отива при него. Той нямаше да й бъде благодарен, ако го стореше.

— Но… войната свърши. Отпразнувахме всички победи с Блюхер и с царя, всички паради на мира отминаха, дори издигнаха Храм на съглашението в „Грийн парк“. Прочетох за всичко това и… — Гласът й затихна и настъпи изпълнена с тревога тишина. Тя разбра, че говори несвързано и че Робърт нямаше да напусне любимия си „Грийн Касъл“, ако дукът не беше много притеснен. — Колко… Колко време няма да те има?

Робърт стана, заобиколи писалището и започна да изпразва съдържанието на чекмедже след чекмедже. Натрупа толкова много листове, че тя се озадачи от количеството им. Нямаше представа, че той използва библиотеката.

Кога идваше тук? Сигурно късно през нощта, когато всички си бяха легнали. Той спеше ли изобщо? Нищо чудно, че винаги изглежда уморен и така напрегнат. Защо се трепеше толкова? Какво се стремеше да докаже? Тя знаеше нищожно малко за съпруга си, почти нищо.

— Не знам, Нора Джейн. Може би месеци. Тези листове съдържат подробните ми планове за „Грийн Касъл“, за посевите, добитъка, мелницата всичко. Тук са и имената на най-доверените ми арендатори, както и бележки за тези, които трябва да се наблюдават. Ще дойде Ралфбергер, управителят на чифлика, когото наех миналата седмица. За нас ще е по-добре да пристигне колкото може по-бързо, но това ще стане в разстояние на две седмици. Засега, Нора Джейн, единствената ми възможност е да поверя „Грийн Касъл“ на тебе. От Родж и Уил няма никаква полза. Сюзън, хм, баба ти каза, че си научена изцяло да се справяш с управлението на огромно имение като „Грийн Касъл“.

Нора Джейн се приближи към писалището с изписаните листове така боязливо, като че очакваше всеки момент те да пламнат и да я изгорят.

— Да, вярно е. Научена съм, но никога не ми се е налагало да прилагам на практика уроците си. — Тя взе един лист и видя, че смелият, твърд почерк на Робърт го е изпълнил от горе до долу. Той беше толкова идеално точен, толкова много знаеше и така неохотно и се доверяваше… — Името на онзи мъж е Ралфбергер, нали?

— Говорих с него миналата седмица във Фолкстоун и изглежда е доста компетентен. Но за жалост той не живее там. Настанил се е временно до Уимбълдън — каза й Робърт, като междувременно беше застанал до прозореца, с ръце зад гърба, отпускайки и свивайки юмруци.

— Жена му — Робърт се поколеба за момент, после продължи — жена му всеки момент ще роди първото им дете, затова пристигането им ще се забави. Уредих една къща в селото за него и семейството му, последната в края на алеята, водеща към имението. Може би ще наредиш да я почистят и да покрият покрива й? Боя се, че ще се нуждае и от обзавеждане.

— Разбира се — обеща автоматично Нора Джейн, докато се бореше с напиращите сълзи. Защо се чувстваше така, като че ли едва сега щеше да бъде изоставена? Нима не беше изоставена сама с всички задачи в „Грийн Касъл“, откакто баба й си замина след венчавката? — Ще ти трябва ли нещо друго? Да ти помогна ли да подбереш и опаковаш нещата си за пътуването, ъ-ъ, за пътешествието?

— Благодаря ти, но прислужникът ми Бриг, който ме придружаваше на Полуострова, вече е приготвил всичко — отвърна й Робърт и се обърна с гръб към прозореца, точно когато дъждовните капки плиснаха върху стъклото. Като че ли природата изплакваше мъката си вместо Нора Джейн и денят бе също толкова мрачен, колкото и тя самата. Лицето на Робърт беше сурово, когато каза: — Моля те да ми позволиш сам да съобщя това довечера на масата, след което ще се оттегля рано, тъй като трябва да хвана отлива във Фолкстоун сутринта. Писмото на Уелингтън е от преди три седмици, така че не мога да си позволя да губя повече време.

И тогава, без да промълви нито дума повече, без да я погледне, Робърт излезе от стаята. Остави я да си мисли какво ли щеше да стане, ако бе събрала цялата си смелост и бе осъществила, заедно с него, съня от предната нощ, дръзвайки да му покаже тази Нора Джейн Гиър, която винаги е искала и се е надявала да бъде.

И дали някога ще си прости, ако не му покаже скоро тази Нора Джейн Гиър. Колкото може по-скоро.

Той чуваше шумоленето й в другата стая. Тежката врата не беше достатъчна, за да заглуши неспокойните й стъпки, също както не му попречи да чува тихите й стонове или хлипания по цели нощи през изтеклите седмици, откакто се бе пренесъл в своята стая. Той се мяташе и въртеше в леглото, изпълнен с омраза към себе си, към съдбата, към Сюзън Темпъл, към всички и всичко, с изключение на Нора Джейн Гиър.

Неговата Нора. Неговата Нора с огромните кафяви очи. Неговата Нора със зацапаното личице и навитите ръкави, която показваше на прислужниците какво точно иска от тях. Неговата Нора, храбрата малка фея, която някога той смяташе за кръгла нула.

Колкото и да се мъчеше да си повярва, че тя е пресметливо, умалено подобие на баба си, знаеше, че не е така. И никога не е било. Тя вършеше всичко от загриженост, независимо от това, на което я бяха научили, независимо от това за кого я бяха омъжили. Тя просто и напълно естествено стана господарка на „Гриин Касъл“.

Успехът й сред прислугата първо ядоса Робърт, въпреки убеждението му, че тя е сторила необходимото. По-нататъшният й успех с къщата бе смайващ. Тя вършеше чудеса. Компетентността и беше невероятна. Притежаваше добър вкус и безпогрешно разпознаваше красотата.

Накратко, Нора Джейн беше точно съпругата, която той искаше, жената, от която се нуждаеше.

Но тя не беше негова жена. Не и в пълния смисъл на думата. Не му беше жена от втората вечер след венчавката им, когато прекараха няколко идилични мига в кухнята и той допусна първичния си инстинкт да го завладее, люби я за втори път, причини и болка за втори път.

Само да се бяха срещнали случайно, той и Нора Джейн и естествено да се бяха влюбили и оженили. Само да не беше се подчинил на амбициите на Сюзън Темпът! Само ако не бе допуснал да бъде купен, а Нора Джейн — продадена. Изминаха два месеца и той все още не можеше да си обясни това, което бе извършил в името на „Грийн Касъл“. Все още не можеше погледне недоверчивите, питащи, невинни очи на Нора Джейн, защото се чувстваше виновен за странното им начало страхуваше се от думите на Беси, че Нора Джейн би могла да заплати с живота си за така желания от Сюзън Темпъл внук.

Нора Джейн не беше бременна, поне така изглеждаше. Това все пак беше нещо, някаква малка надежда. Особено сега, когато заминаваше, за да се бие в още една война, ако Уелингтън правилно бе преценил вятъра, който духаше от Наполеоновата Елба.

Робърт много-много не вярваше на приказките на Беси за крехкото тяло на Нора Джейн и за трудностите, които щяла да има при едно раждане. Беси — той бе открил това, наблюдавайки отблизо усмихнатата бърбореща жена — се оказа по-умна, отколкото всички подозираха.

Не беше много интелигентна, но пък бе изобретателна, хитра и подла като лисица. Като играеше ролята на безмозъчна светска дама, тя можеше да каже всичко, да направи всичко, да посее семената на раздора, да пожъне въпроси без отговор, да върти и обръща думите си в зависимост от аудиторията и целите си.

Видя я да прави това с брат му Роджър, размахвайки като знаме любовта си към него, докато в разговора внимателно вмъкваше с меден глас намеци за осакатяването му и за неминуемия му близък край.

Тя си играеше по този начин и с Уилям. Уж го порицаваше закачливо за пристрастяването му към алкохола, но винаги, с остър поглед или намек, му напомняше, че е прав да пие, тъй като е разсипал живота на брат си.

Сега беше ред и на Нора Джейн. Тя изглежда харесваше Беси, но беше толкова млада, толкова наивна, та не можеше да разбере, че Беси щеше да я ласкае само, докато й изнасяше. Беси я коткаше само заради новия гардероб и изреченото с половин уста обещание да й позволи да замине за градската къща на „Гросвенър Скуеър“ през март, уж с цел да подреди там, в случай, че Нора Джейн изобщо пожелаеше да пътува до „Мидхърст“.

След като тази жена веднъж се добереше до Лондон, Робърт знаеше, че Нора Джейн щеше дълго да чака да я види отново. Но дали Нора Джейн беше толкова невинна и наивна, колкото Беси предполагаше? Може би тя беше по-умна от всички останали!

Робърт отметна завивките и стана от неудобната кушетка. Отиде до прозореца и се загледа в неподдържаните градини, пожелавайки си за хиляден път да не е токова горд и такъв инат.

Ако беше малко по-отстъпчив, нямаше да прекарва нощите си в своята стая или в библиотеката, където работеше. А после прегъваше високата си фигура на четири върху кожения диван.

Само ако можеше да отстъпи мъничко, да признае това, което очите, умът и сърцето му говореха, тогава щеше да падне на колене пред Нора Джейн и да я моли за прошка, че е бил такъв „задник“, както Уилям го нарече. И какво значение имаха причините за женитбата му с Нора Джейн? Те бяха женени.

Не явно той не обичаше достатъчно съпругата си, но й се възхищаваше и я ценеше. А още повече я желаеше. Като се оставят настрана мотивите на Беси, която не искаше Нора Джейн да роди наследник, при положение, че самата тя не можеше, се оказваше, че той — уж търпелив съпруг и обигран любовник, не можеше да накара Нора Джейн да се отпусне в прегръдките му и да вземе дейно участие в правенето на любов, вместо да изтърпява всичко това.

Той не беше чак такова чудовище, знаеше как да достави удоволствие на една жена. Не една от любовниците му през ония младежки години в Лондон бе казала, че бил най-добрият, най-изобретателният в леглото. Трябваше ли обаче съпругът да прави с жена си това, което вършеше с любовниците си — жени със съмнителна репутация, готови да легнат по гръб и да извършат всичко, дори да стенат от страст за няколко диаманта.

Но какво значение имаше това сега, когато напускаше „Грийн Касъл“? Преди да получи писмото на Уелингтън, той се успокояваше с факта, че му трябва време да обмисли подхода си към Нора.

Но тези напразно пропилени седмици бяха вече зад гърба му. Не можеше да иде при нея сега. Още по-малко му се искаше да я види да плаче отново, след като я беше насилил, беше потънал дълбоко в нея, губейки контрол над себе си при сблъсъка с дребното и тяло, със стегнатостта й, с миниатюрното и съвършенство, дори със слабите й стонове. Тогава тези стонове от болка ли бяха или от удоволствие? Как му се искаше да знае.

Господи! Той беше чудовище. Как е могъл да си мисли, че й доставя удоволствие, когато тя нямаше представа защо бе толкова развълнуван. Тя можеше само да лежи там, задушавана от него, неизпитваща нищо от екстаза, който той желаеше да я накара да изпита. Навярно единственото, което чувстваше, беше страхът, че той може никога да не престане, да не се махне от нея.

Да се махне. Да, щеше да се махне. Когато получи писмото, изпита едва ли не радост, защото дните в „Грийн Касъл“ бяха станали дълги за него, а нощите непоносими. Работеше заедно с хората си, от зори до мрак, до пълно изтощение. В началото — за да докаже, че може, а после — с надеждата, че ще може да заспи, а не да мечтае.

Но не се получи. И сега не се получаваше с Нора Джейн, движеща се в съседната стая, вършеща Бог знае какво, караща съзнанието му да се върти в дяволски, объркващи, изпълнени е вина кръгове.

— Робърт, мога ли да поговоря малко с теб?

Той се извърна, като чу гласа на жена си, благодарен, че бе метнал халат върху голото си тяло.

— Нора? — каза той, взирайки се в тъмнината, за да различи застаналия на прага силует. Линиите на изящното й тяло се виждаха, благодарение на свещите, които горяха в стаята зад гърба й. Така се беше изгубил в мислите си за нея, че не я бе чул да влиза. — Какво има? Случило ли се е нещо?

Нора поклати глава и той можа да види съвършено изваяната й брадичка и грациозната линия на шията й, плавно преливаща се в раменете.

— Не, Робърт — тихо отвърна тя. — Просто… е, добре, просто исках да ти кажа, че нямам нищо общо с брендито на Уилям. Откъде се снабдява е загадка както за тебе, така и за мене. Не бих искала да заминеш с мисълта, че съм толкова ужасна, за да печеля приятелство чрез разруха.

Той изпусна с въздишка задържания си дъх.

— Сгреших, като те обвиних, Нора Джейн. — Той се усмихна едва, повдигайки единия край на устата си в нещо, което можеше да се определи и като гримаса. — Нападнах те, нападнах и двама ви, а това беше глупаво, егоистично от моя страна. Но — той се поколеба, после продължи откровено — той те целуваше, Нора Джейн, и аз…

Това беше всичко, което успя да каже. А тя продължаваше да стои пред светлината и той виждаше очертанията на тънката й талия, примамливо заоблените бедра, дължината на съвършените й крака.

— Уилям беше пиян, Робърт — каза тя с укрепнал глас, с повече увереност в себе си, както тогава в кухните. Той знаеше, че е изплашена и проявеният от нея кураж предизвика възхищението и желанието му. Такава храбра, малка, приказна принцеса — да дразни великана човекоядец в бърлогата му!

— Той просто се закачаше, сигурна съм — продължи тя. — И на сутринта вероятно няма да си спомня нищо. Мога само да се надявам, че по същия начин ще забрави и странната си привързаност към онази статуя на Бакхус, която мистър Хароу нареди да изхвърлим в градините. — Тя вдигна брадичка. — Но стига за Уилям. Ако трябва да бъда напълно искрена, той просто ми послужи като повод, за да говоря с теб. Дойдох тук по друга причина. — Гласът й се снижи до шепот. — По съвсем друга причина.

Робърт леко тръсна глава, без да схваща напълно думите й. Умът му трескаво работеше върху по-важни неща. Халатът й му се струваше толкова прозрачен, толкова ефирен, разкриващ толкова много… Дали си беше облякла нощница отдолу? Май че не беше.

— Не можеш ли да спиш? — попита той накрая, неспособен да измисли нещо друго, което да каже. Струваше му се, че се е върнал в най-ранната си младост, когато езикът му се схващаше само при мисълта за разговор с дама.

— А ти можеш ли, Робърт? Тази нощ, през всичките тези нощи? — контрира го тя твърдо, още по-самоуверено и може би предразполагащо. Отново го смайваше. Наистина ли това беше неговата Нора Джейн, любимото му мъниче? Това ли бе срамежливата му някога, невинна съпруга? Какъв път бе изминала през изминалите седмици, имаща на разположение само две възможности; да порасне или да се остави да бъде затрупана и да умре под тежестта на товара, който бе принудена да понесе на гърба си.

Тя все още бе някак срамежлива, все още малко колеблива и това го накара да изпадне във възторг. Неговата невинна изкусителка.

Още нещо се криеше в последните й думи — цяла галактика от мечти, дълго бленувани, но отхвърляни от съзнанието като невъзможни. Дали жена му също мечтаеше? Дали го желаеше? Изпитваше ли нужда да прави любов? През изминалите дни той бе забелязал искри на независимост да проблясват в очите и, но възможно ли бе да се надява, че тя е дошла при него да му предложи себе си, любовта и…?

Той отхвърли тъжно тази мисъл. Не, вероятно тя никога нямаше да преодолее бариерата между тях двамата — благодарение на тъпотията, глупостта и несръчните му действия в брачното легло.

Той направи само една стъпка към нея. Неговата стая сега му се струваше като огромна и непреодолима планинска верига. Но трябваше да опита. Само този път, този последен път.

— Не, Нора Джейн, не мога да спя — каза тихо той накрая. Изминалото време му бе помогнало са стигне до истината и да прати гордостта си по дяволите. Беше го обърнал на просия, но изобщо не го беше грижа. — Мога да лежа — продължи той бавно. — Дори мога, налагайки волята си, да затворя очи. Но не мога да намеря път към съня. Нора, напълно съм убеден, че ако не успея още веднъж да те взема в прегръдките си, преди да замина, никога няма да мога да заспя.

— Вярно ли е това, Робърт?

И тогава тя заговори толкова бързо, че той трябваше да се концентрира, за да я разбере.

— Ти ми беше толкова сърдит, Робърт. Беше толкова разочарован. Аз реших да бъда смела, което беше най-глупавото нещо, тъй като изобщо не съм такава. Не и в действителност. Такава съм само в собственото си съзнание. Смелостта не ми донесе нищо добро, нали? Много ме беше страх да вляза тук, дори и сега, защото не исках да се правя на глупачка. Но в същото време, през изминалите близо два месеца, бях убедена, че нищо добро няма да постигна, ако си седя настрана и играя ролята на лейди, когато аз… Но сега ти тръгваш и като мисля за това заминаване, просто не мога да си представя как ще живея без тебе! Трябваше ми време, много време, за да предприема първата стъпка и да изгоря всички мостове зад себе си. Наистина ли искаш да ме прегърнеш? О, Робърт! Точно това се надявах да кажеш, молех се да го изречеш! И трябва да ти кажа, Робърт, — завърши тя яростно, — като се вземе под внимание фактът, че бях много добра, време беше!

При тази екзалтирана реч — наполовина изповед, наполовина обвинение, лорд Робърт не можа да сдържи усмивката си. Но после стана сериозен.

— И сега, когато е време вече, малкото ми, вероятно ще ми кажеш какво да направя, тъй като не бих искал да стъпя накриво към тези горящи мостове…

Той наблюдаваше омагьосан как Нора Джейн пое дълбоко дъх, после вдигна ръка към колана, придържащ халата към кръста й, и го развърза. Дрехата плавно се плъзна по раменете й и се надипли леко в краката й.

Тя остана там, пред смаяния му поглед, абсолютно гола, с прекрасната си кожа, блестяща като коприна на светлината на свещите и с лице, скрито в сянка.

И тогава тя бавно повдигна ръце, приканвайки го. Цялото им минало остана зад тях. Цялото им бъдеще беше пред тях.

Друг мъж на негово място щеше да се възгордее от този жест, щеше да го възприеме единствено като своя победа. Но в този миг Робърт ни най-малко нямаше усещането, че е победител. Почувства се по-скоро смирен, благословен и толкова близо до сълзите, колкото не беше бил от детството си насам.

— О, Господи, Нора, когато решиш нещо, никога не го вършиш наполовина — простена той, унищожавайки пропастта между тях и вдигайки я до гърдите си. Занесе я в спалнята и я положи на леглото. После бързо смъкна халата си и легна до нея.

Взрял се дълбоко в очите й, той се поколеба само миг, преди да попита:

— Сигурна ли си, Нора? Съвсем сигурна ли си?

— Сигурна съм от седмици, Робърт — промълви тя и вдигна ръка, за да погали бузата му, от което по целия му гръбнак се разнесе трепет. — Ако ме беше погледнал, можеше и да забележиш. Робърт, целуни ме… Помогни ми да разбера защо се чувствам по този начин, когато си до мене.

Не му беше нужна нова покана. Устните му откриха нейните и жадно, алчно се впиха в топлата влага на невинната й прелъстителност, а зъбите и езикът му подхванаха нейните в еротичен двубой.

— Толкова си сладка, толкова сладка… — изстена той, докато покриваше лицето и шията й с целувки, а езикът му проследяваше очертанията на брадичката й, вълнуващите вдлъбнатини зад ушите й, пулсиращите вени в основата на гърлото.

Кожата й беше мека, топла и толкова жива… И той бе сигурен, че тя отново му поднася себе си, както бе направила и през брачната им нощ.

Но този път беше различно. Тя обгръщаше раменете му с малките си ръце, пръстите й се забиваха в мускулите му, собствената й уста целуваше врата му, гърдите, раменете му. Нора го заливаше със съгласието си, с неопитността си, смесена с нетърпението да му достави удоволствие, докато той си помисли, че ще експлодира от екстаз, причинен от самоукия й плам.

Той отново откри устните й, разтвори ги и плъзна език вътре, докосвайки небцето й, втурнал се навън и навътре, в такт, наложен от предстоящото му навлизане в тялото й. Сърцето му се разтопи, когато тя не се вкамени, а го посрещна жадно, дори ухапа езика му, когато той се опита да се отдръпне.

Беше божествено, беше повече от божествено да държи жена си в своите прегръдки и тя да е изпълнена с желание, дори с нетърпение.

Докато той почти лежеше върху нея, повдигнал се съвсем леко, ръцете му се придвижиха към малките й гърди. Пръстите му напипаха твърдите й зърна и ги накараха да пламнат. После той смъкна тялото си надолу и смени ръцете с устата си, обгръщайки връхчетата по ред, наслаждавайки се на малкия триумф, донесъл му слабия стон на Нора Джейн в отговор. Робърт усещаше движенията й към него, предлагащи му още по-лесен достъп до нейното тяло.

Какво я бе променило така изобщо не го интересуваше в момента. Всичко, което можеше и искаше да направи, беше да приеме предложеното от нея и да й даде същото в замяна.

Той спусна ръка към талията й, погали бедрото й с пръсти. После се осмели да плъзне тези пръсти ниско под корема й, точно над къдрите, които криеха търсеното съкровище.

Коремът й беше плосък, почти хлътнал и той можеше да опипа тазобедрените й кости, можеше дори да запълни мястото между тях с разтворената си длан, толкова мъничка беше.

Това го накара да спре, напомни му за предупрежденията на Беси. Но той изхвърли от съзнанието си тази нелепа мисъл, когато Нора заби пети в дюшека и повдигна бедрата си към ръката му, отправяйки му покана да продължи.

Той си позволи интимното докосване и краката й се разтвориха, а тя въздъхна в ухото му. После отново въздъхна, щом той плъзна пръсти в гнездото от къдри и по-нататък, към сладкия й, тайнствен център.

И тя беше готова за него. Не беше за вярване, но тя беше готова за него, влажна, топла и разтворена.

Въпреки че сърцето му биеше до пръсване, а тялото му изгаряше, той си наложи да забави темпото, за да се наслади на отговора на Нора Джейн. Не искаше да я обладае, преди да чуе стоновете дълбоко в гърлото й, преди да усети трепета й под пръстите си, довели я почти до безумие.

— Толкова си сладка, толкова прекрасна. Няма да ти причиня болка, Нора — прошепна й той, бавно насочил се между краката й. — Никога няма да ти причинявам болка — закле се докато потъваше в нея, изпълвайки я, като през цялото време я успокояваше с ръце, целуваше лицето, ушите, очите, косата й. — Никога няма да те боли… няма да те боли… О, Нора!

Тогава старият като света ритъм го обхвана и бедрата му се задвижиха, без да бъдат ръководени от съзнателна мисъл, а тя вдигна крака, за да ги обвие около кръста му… Той се приповдигна на лакти, за да я гледа… да се взира в мястото, където се съединяваха телата им… да наблюдава чудото, потъвайки в хубавите кафяви очи, когато тя сграбчи здраво раменете му, с отхвърлена назад глава, със стисната между зъбите долна устна, с гърди, примамливо белеещи се на светлината на свещите… И дойде мигът, когато той усети тялото си готово за финалното освобождаване, а нейното дишане се учести, накъса… И заедно те се понесоха нагоре, към далечната луна и още по-нататък, където всички звезди блестяха по-ярко от слънцето.

Тогава той я прегърна и взе да я успокоява с гальовни, нищо незначещи звуци и нежни целувки, докато чакаше тялото й да престане да трепери и собственото му сърце да се върне към нормалния ритъм.

Не проговори, не искаше да развали магията на изтеклите мигове с нещо толкова незначително като обикновените думи. Само покри телата им с одеялата и продължи да я притиска в обятията си, преизпълнен с обич и проклинайки се наум за глупостта си, накарала го да прахоса изминалите седмици далеч от нея.

— Робърт? — промълви най-после тя, като повдигна глава от рамото му.

— Шшт, малкото ми — зашепна той, като зарови пръсти в косата й и я притисна отново към себе си. — Имаме толкова много да си кажем, толкова много да разберем един за друг. Толкова неща трябва да ти обясня. Но нека не разваляме това съвършенство с думи. Просто си лежи и ми позволи да те прегръщам. Нека на сутринта да отнеса със себе си сладкия спомен за съпругата си. Това ще направи пътуването ми по-леко и ще ускори мисията ми. Защото не искам нищо друго, освен отново да бъда с тебе.

Той почувства, че тя кима утвърдително, после въздъхна, притискайки тялото си още по-близо до неговото и почти веднага потъна в сън, като дете, изтощено след дълъг ден, изпълнен с приключения.

Робърт се усмихна в тъмното, давайки си сметка, че и за двамата това беше истинско приключение. Приключение, изследващо великолепното правене на любов. Сега той знаеше, че беше човек с късмет и бъдещето беше пред него. Сюзън Темпъл му беше направила услуга. Гордостта вече не означаваше нищо. Той имаше „Грийн Касъл“, имаше храбра, желаеща го съпруга и един ден щеше да има син.

В един момент обаче хладна тръпка премина по гърба му и скова усмивката му. След толкова измъченото им начало сега беше фантастично. Но в живота бе невъзможно да имаш всичко, да постигнеш абсолютното съвършенство. И той го знаеше. Действителността винаги се намесваше.

Той обви още по-здраво ръка около тялото на Нора Джейн, като му се щеше да я събуди, да я люби отново и да се поддаде на молбите й да не я напуска.

Тя беше стопроцентова жена и щеше да бъде напълно нормално, напълно в природата й да иска да го задържи сега, когато бяха толкова близки. На него също му се струваше съвсем естествено да забрави, че Уелингтън го зове, и да остане. И тъй като не беше убеден, че ще може да откаже на молбите и, той и позволи да спи.

Самият Робърт обаче не беше склонен да изпусне дори миг от времето, останало му да прекара с Нора Джейн. Той остана да лежи, болезнено буден, заслушан в равното й дишане, докато зората започна да се прокрадва на хоризонта.

Тогава, сигурен, че Бригъл ще го чака долу с багажа, той целуна нежно спящата си любима, и тихо се изниза от леглото, от стаята… За да отпътува надалеч от „Грийн Касъл“… От жената, която се беше престрашил да обича… От жената, която се бе научила да обича…