Малката стопанка

Глава девета

1815

— Не мога да разбера защо продължаваш да отказваш поканите ми за вечеря — каза Нора Джейн на Елизабет Франклин, млада вдовица, която бе срещнала по време на едно от редките си посещения в селото, докато двете вървяха през банкетната зала на път за Кръглия салон. Той беше второто любимо място на Нора Джейн сега, след като повечето от официалните стаи бяха подновени.

Тя дръпна шнура на звънеца до вратата, сигурна, че Бабит скоро ще се появи, като донесе чай и топли кифлички.

— Прекарах месеци след женитбата си, убеждавайки се, че има, както Едмунд Бьорк е написал, „граница, при която търпението престава да бъде добродетел.“ запомни това, Елизабет.

Елизабет се усмихна снизходително, тъй като беше поне с десетина години по-голяма от Нора Джейн и без много да се церемони, беше поела ролята на по-голяма сестра.

— Чела си много потънали в прахоляк книги, а, Нора? Внимавай, иначе като се върне Робърт вкъщи, ще открие, че се е омъжил за учена домакиня. Представяш ли си колко озадачен ще бъде!

— Глупости! Робърт никога няма да се учуди, не би си го позволил. Но не ме прекъсвай, моля те. Идва момент, Елизабет, когато трябва да извадим на въздух мечтите си, в противен случай трябва да ги оставим да умрат. Робърт ме научи на това. Може и да не мога физически да променя външния вид на малката мишка, която баба Темпъл продаде на семейство Гиър, но се научих да си развързвам езика. Това е много забавно и изключително обнадеждаващо. Сега е време ти да уловиш мечтата си и силно да я раздрусаш!

Усмивката на Нора Джейн беше повече любопитна, отколкото закачлива.

— Сигурно още се страхуваш да видиш Роджър.

Елизабет — висока, стройна жена с лешникови очи и светлокестенява коса, сложи ръце на кръста си и наведе глава.

— Мисля си, че ми обеща да не споменаваш името на граф Ийстърли в мое присъствие, Нора Джейн — с по-розовели бузи сгълча тя тихо приятелката си.

— Недей да разваляш всичко сега, като се самоизолираш, Елизабет. Това не ти подхожда.

Нора Джейн посочи на приятелката си стол и сама се настани срещу нея, като същевременно се наслаждаваше на ранното мартенско слънце, което огряваше масивния стъклен купол. Дъгите му превръщаха огромната кръгла стая в блестящо кълбо, в процъфтяваща градина в интимен, макар и официално мебелиран кът.

Церемониалните помещения бяха почти завършени, с изключение на Кралската спалня. По тази причина баба Темпът още се намираше в „Темпъл Манър“ и несъмнено си гризеше ноктите от нетърпение. Сега Нора Джейн беше единствената жена в „Грийн Касъл“. Също както цветята в солариума най-после тя бе разцъфнала, след тежка зима, след осемнадесетгодишна летаргия.

— Нали ти споменах, че преди три дни Беси замина за Лондон? — каза тя след малко. — На първи март, ако трябва да бъда точна, за да се подготви за сезона — завърши тя закачливо, внимателно следейки реакцията на Елизабет.

— Не, не си и много добре го знаеш — отвърна кратко Елизабет, с очевидно повдигнат дух. — Глупости, Нора не мога да повярвам, че си го мислиш, че вярваш, че ще отида при Родж, понеже жена му я няма. И изобщо не се опитвай да ми споменаваш онази работа, която Робърт ти бил казал за нещастния брак на Родж. Няма да си позволя никакви надежди заради такива безсмислици. Може и да съм изтеглила лоши карти преди десет години, но не съм безсъвестна. Знам си мястото.

Нора Джейн се засмя.

— Твоето място ли, Елизабет? И ако това не е най-глупавото нещо! Ако аз си знаех мястото, мислиш ли, че щях да съм тук като лейди Робърт, господарка на „Грийн Касъл“ и надзирател на цялото занемарено имение? Още си мисля, че е неразумно от страна на Робърт да се мотае по цяла Европа и Бог знае къде още, като че ли е млад ерген на пътешествие. Ако може да се вярва на редките му писма, скоро щял да се върне. Конгресът в края на краищата ще стигне до приемливо решение. Бедният ми, броди из цяла Европа по разпореждане на дука и се опитва да следи за изпълнението на най-различните споразумения. Във всеки случай Робърт вярва, че мистър Ралфбергер ще поеме задълженията — напомни Нора Джейн на Елизабет, въпреки че нямаше намерение да я занимава с имението.

Макар и в по-добро състояние от деня на венчавката й, чифликът далеч не беше процъфтяващ. Той беше потънал в забрава, а тя самата не изпитваше особена тъга от отсъствието на съпруга си. Без неговото наблюдение и притеснение, Нора Джейн бе размахала свободно криле. Бе стигнала до извода, че е постъпила правилно онази вечер, когато отиде при Робърт. Освен това той щеше да се върне у дома някой ден. Все някой ден! Междувременно Нора Джейн имаше намерение да накара Елизабет да повярва, че женитбата й е била успешна.

— О, да, „покойният“ мистър Ралфбергер.

— Не се смей, Елизабет! Той ми писа миналата седмица, за да съобщи, че ще е необходим може би още един месец, преди жена му да е готова да издържи на едноседмично пътуване по калните пролетни пътища. Просто си представи Елизабет, три бебета наведнъж, и то момчета! Не бих кроила подобен план. Но къщата за тях е готова, и то повече благодарение на теб и Роби, отколкото на мене. Не знам как щях да намеря време да я оправя и да се погрижа да добавят друга стая, ако ти не беше предложила услугите си първия път, когато дойдох на оглед.

— Нямах избор, ако си спомняш — усмихна се Елизабет — Тъй като това място стоеше празно, откакто си отиде последният управител на чифлика, непослушният ми син се беше настанил там и вярваше, че това е неговият замък. Но Роби се държа добре, нали?

— Е вече не вкарва любимата си коза вътре, щом завали, ако това имаш предвид — съгласи се Нора.

Появи се Бабит с голям сребърен поднос в ръце и занарежда сервиза за чай върху ниската масичка между двата стола.

Двете жени останаха смълчани, докато икономът подреждаше прецизно всяка чашка и чинийка, и после се оттегли с официален поклон към Нора Джейн, без да каже дори дума.

— Усещаш ли студенината му, Нора. Той ме мрази — заяви Елизабет, посягайки към каничката с чай.

— Кой? Бабит или Родж?

Елизабет сви рамене.

— И двамата, предполагам. Бабит, понеже се злепоставих, като избягах в Гретна Грийн преди десет години, а миналата есен се върнах в къщата на умиращата си майка от Хейстингс като вдовица, без пукната пара и с дете. Ние сме далечни роднини с Бабит и той винаги е бил света вода ненапита, още преди да поеме ключовете на иконом.

— А Роджър? Не можеш наистина да си вярваш, че и той те мрази — продължи Нора Джейн, като си отбеляза наум да обсъди с иконома на семейство Гиър какво представлява прошката като добродетел.

— Сигурно не. Омраза не е точната дума, въпреки, че го разочаровах. Но какво друго можех да сторя, Нора. Не е никаква тайна колко луд за пари е маркизът. Той забрани нашата женитба с Роджър, както и трябваше. Бях само дъщеря на учител и нямах дори коза, която да му донеса в зестра. Не можех да остана тук с разбити надежди, толкова близо до Родж, без да имам възможност да съм с него. Не ставах и сега не ставам за съпруга на граф — бъдещ маркиз. Ако Джак не се беше съгласил да ме отведе, не знам какво щях да направя. И все пак ето ме отново тук, в сянката на „Гриин Касъл“, отново близо до Роджър, без да мога да го виждам, без да мога да му кажа дума дори. Животът ми май се завъртя в доста омагьосан кръг…

— Можеш да го видиш, Елизабет — за кой ли път вече отбеляза Нора Джейн. И за нея не беше лесно да събере смелост и да отиде при Робърт в онази нощ, но го направи. Сигурно и Елизабет, много по-силна от нея, можеше да стори същото. — Той не е на луната. Той е там, където седи винаги по това време на деня в гостната, в семейното крило. Съвсем сам. Няма ги нито Уилям, нито Беси.

— Не това имах предвид, Нора, и ти го знаеш — въздъхна Елизабет, после тъжно се усмихна. — Но стига. Просто отказвам да бъда мрачна в такъв чудесен ден. И няма да ти позволя да ме подведеш. Кажи ти как се чувстваш? Още ли ти е толкова лошо сутрин?

Очите на Нора Джейн заблестяха пакостливо, но след като беше направила всичко възможно, в момента трябваше да се оттегли от бойното поле. Тя обаче знаеше от Робърт, че Роджър вече е направил постъпки за развода си с Беси. Мисълта приятелката й да приеме ролята на нейна етърва й се струваше доста приятна.

Роджър отчаяно се нуждаеше от някой, който да го обича. Беси демонстрираше привързаност, но и на слепеца бе ясно, че не изпитваше нищо към него. Дори напротив, целенасочено и жестоко тя го нараняваше.

— Дали ми е било лошо ли? Не, не и през последните няколко дни — каза тя, подхванала новата тема. — Но не говори за това в „Грийн Касъл“, където и стените имат уши. Никой, освен тебе не знае за положението ми. Дори Мариан. Надявам се настроението ми да се подобри. Бедната Мариан. Притеснявам я почти всеки час, като от кикотене преминавам към сълзи, и то по най-дребни поводи. Вчера, когато й казах, че ще се поразходя до езерото, Мариан ми отговори, че няма да се изненада, ако се върна в къщата разплакана, защото пантите са принудени да обикалят наоколо боси. И знаеш ли, тя не преувеличава.

Елизабет се разсмя.

— Това също ще отмине. Евентуално. Надявам се. Толкова съм ти благодарна, че ми обясни нещата, свързани с раждането, Елизабет, след като Беси така ме изплаши. Никога няма да й простя това, тъй като съм убедена, че съветите й бяха злонамерени. О, Елизабет, само да бях сигурна, че Робърт ще получи писмото ми, щях да му пиша, че очакваме дете. Съдейки обаче по въпросите в собствените му писма, той рядко получава новини от „Грийн Касъл“. Но скоро ще си дойде, сигурна съм.

Елизабет повдигна вежди и поклати тъжно глава.

— Разбирам защо предпочиташ да му съобщиш радостната новина, като се върне. Но аз познавам Робърт още от детството му и не мисля, че той ще бъде доволен като разбере, че жена му не му е съобщила за проблемите с мистър Ролфбергер. Щом не можеш да разчиташ на пощата до Континента, можеш да пишеш до Лондон. Отдавна е време маркизът да се прибере в своя дом и да поеме задълженията си. А ако това не стане, можеш да помолиш Уилям за помощ.

Слушайки приятелката си, Нора Джейн се облегна на стола и установи, че сама е изяла всичките кифли. Честно казано, ако не криеше от закуската, която Мариан й носеше всяка сутрин, щеше да поглъща всяко нещо, попаднало пред погледа й.

Скоро нямаше да може да държи в тайна бременността си. Сигурно докато Робърт се прибереше, щеше да стане огромна!

— Уилям ли? — повтори тя и се засмя печално. — Той наистина е чудесен, Елизабет, но ако се окаже дори наполовина така изобретателен при управлението на „Грийн Касъл“, колкото е при снабдяването си с френски коняк, нищо повече няма да ми трябва. Робърт не трябваше да му отпуска средства.

— Френски коняк ли каза? Мислех си, че просто е изобретил начин да се вмъква в избите на „Грийн Касъл“. Но френски коняк! Как не се сетих по-рано! Нищо чудно, че го срещам толкова често в селото.

— Но Робърт ме увери, че е предупредил всички съдържатели на кръчми Уилям да не купува коняк от тях.

— Не от кръчмите, глупаче. — Ядосана, Елизабет тупна чашата си върху подноса. — С парите си той купува коняка от контрабандистите. Търговията между нашите рибари и Кале процъфтява от години, за съжаление дори и през войната. О, Нора, хванахме го! Всичко, което трябва да направим, е да си поговорим с Джонсън. Той е местният водач на свободно практикуващите търговци, а ми е и братовчед, както и на Бабит. Това ще помогне, за да затворим кранчето на лорд Уилям Гиър. Хайде! Твърде важно е, затова ще позвъним на Бабит. Ще го заловим в бърлогата му и да върви по дяволите неговото целомъдрие!

Нора Джейн скочи на крака, също обхваната от вълнение.

— Наистина ли мислиш, че е това? Че този човек е единственият? Робърт ще бъде толкова доволен, ако Уилям се откаже от пиенето. Но какво общо има Бабит с това? Аз не познавам мистър Джонсън, но ако ме заведеш при него…

— Тебе ли? Не, Нора. Не би било подходящо да виждат лейди Робърт с контрабандисти, не че той ще поиска да разговаря с тебе или пък с мен — прекъсна я Елизабет, точно когато Нора Джейн мислеше да си вземе шапката и да нареди на един от кочияшите да я откара до селото. — Колко мислиш, че харчи Уилям при Джонсън?

Нора Джейн се намръщи, чувствайки се така, като че ли са й отмъкнали под носа голямо приключение, каквото неминуемо щеше да се окаже срещата с контрабандист. Сигурно мистър Джонсън имаше доста особен вид. Вероятно бе с черна превръзка на окото, а може би и с дървен крак и кацнал на рамото му папагал. Жалко, че образът на един контрабандист щеше да остане само като фрагмент от въображението й. Но Джонсън можеше да се окаже и отчайващо обикновен човек. В такъв случай по-добре беше да не го вижда. Така в мислите й щеше да си остане само Робърт и всичко, случило се с тях двамата, надминало дори най-смелите й мечти.

Тя се откъсна от мислите си и насочи ума си към темата, която беше на дневен ред.

— Защо ти е да знаеш сумата?

— Защото Джонсън не би се отказал от тези пари просто от добри чувства към нас двете — отговори Елизабет, докато се отправяха през салона към балната зала да търсят иконома. — Но ако му платим, за да не снабдява Уилям с контрабанда, той ще спечели два пъти, като продаде стоката на някой друг.

Нора Джейн бе възхитена от това блестящо решение.

— Знаех си, че ще те харесам, Елизабет Франклин. Да притежаваш дяволски ум сигурно е най-прекрасното нещо на света. А аз винаги съм била фантазьорка, когато, разбира се, не нареждам да подменят дюшеците или да проверят, дали оградата е достатъчно здрава, за да не избяга добитъкът.

Все още обсъждайки стратегията, която щяха да използват, за да включат Бабит в начинанието да лишат Уилям от единствения източник на алкохол, Нора Джейн и Елизабет вървяха към фамилното крило. По пътя и двете налетяха на графа на Ийстърли, когото тъкмо изкарваха от гостната.

— Елизабет! — изненадан и притеснен възкликна Роджър, поглеждайки първо към любовта на своята младост, после към неподвижните си крака и накрая към Нора Джейн. Тогава очите му се присвиха от неприязън, защото реши, че Нора е причината за тази среща. — Филип! Откарай ме в стаите ми!

Нора Джейн не разбра кое я накара да направи това, дали ускореното дишане на жената до нея, или наскоро придобитата й смелост, но тя хвана Елизабет за лакътя, точно когато се обръщаше, за да избяга, и каза:

— Роджър, така ли трябва да се отнасяш с гостите ни? Имах по-добро мнение за тебе. Филип, свободен си.

— Нора Джейн, остави това — тихо помоли Елизабет с треперещ глас. — Моля те!

— Не, няма да го оставя! — разпалено отвърна малката домакиня, след като Филип, на когото предишната седмица бе подарила чиния сочни сливи, бързо се поклони и се изниза някъде към кухните.

— Роджър, Елизабет е моя приятелка и моя гостенка. Няма да бъда толкова ужасна и да кажа нещо от арсенала на Уилям, нещо от сорта на „ако не искаш да виждаш приятелката ми, просто се вдигни от стола, върху който си залепнал с такъв инат и се махни“, но ще те помоля да се държиш изискано.

— Робърт трябваше да си потърси богаташка от котилото на някой манифактурист — заяви горчиво графът с ръце, стиснали одеялото в скута му. — Месарските внучки се оказаха големи грубиянки.

Това извади Елизабет от притеснението й. Тя издърпа лакътя си от хватката на Нора Джейн и се понесе право към инвалидния стол. После наведе глава и се втренчи в графа.

— За подобна грубост бих издърпала ушите на Роби — каза тя с тона на учител, който бе усвоила от баща си, — но синът ми, който е едва на девет, не би си позволил подобна обидна реч. Как смееш! Как си позволяваш да говориш по този начин на Нора! А като си помисля, че пазех такъв скъп спомен за тебе… Е, благодаря ти, Родж, че направи бъдещето ми по-леко, понеже сега знам, че омъжването ми за Джак ме е възпряло да извърша най-катастрофалната грешка в живота ми!

Тя се извърна, готова да си тръгне, но този път бе задържана от ръката на графа.

— Елизабет, почакай — помоли той, като погледна нагоре към нея, след като тя се обърна. Сините му очи, с болка забеляза Нора Джейн, бяха пълни със сълзи. — О, Елизабет, ти все още си хубавата ми, бодлива къпина. Не ме напускай отново! Моля те!

Те останаха така известно време, взирайки се един в друг, замръзнали като живата картина, която много често изникваше в будното въображение на Нора Джейн.

И тогава бавно Елизабет се отпусна на колене върху плочите. Тъмнозелените й поли се разпростряха около нея. Тя повдигна ръката на графа към устните си.

— Да те напусна ли? Никога няма да те напусна, скъпи мой Родж — каза тихо Елизабет. — Всъщност никога не съм го правила.

Нора Джейн тихо излезе от залата, като бършеше сълзите си е опакото на ръката си. Почувства се щастлива заради Елизабет, заради Роджър, но изведнъж я обхванаха самота и копнеж по Робърт.

— Откога е трябвало да сме уведомени за това? — попита Робърт, разположил се в главната квартира в Брюксел, където се занимаваше с работите на Уелингтън.

— Отпреди няколко дни, сър — каза потъналият в прах офицер, като едва успяваше да прикрие вълнението си от новината.

Младият офицер никога не беше ходил на война, никога не беше ставал свидетел на това, което тя правеше с младежи като него.

— Ето, сър, копие от официалното съобщение, дошло до Метерних от Генералния консулт в Генуа — продължи офицерът. — Пристигна през нощта, но той не го прочете до следващата сутрин, колкото и да ви се струва невероятно това! Депешата е с дата от двадесет и осми февруари. Дукът си помисли, че трябва да сте уведомен, и настоява незабавно да се явите във Виена, сър.

Робърт разгъна единствения лист и зачете бързо.

Кампбел, английският специален пълномощник, се е обадил, за да се поинтересува дали не са виждали Наполеон в Генуа. Той е изчезнал от остров Елба.

Остави копието на телеграмата върху писалището и прокара ръка през тъмната си коса, като се облегна на стола и погледна календара, поставен в сребърна рамка: 9 март 1815.

— Мили Боже! Та той вече може да е във Франция и на път за Париж, точно това, от което се опасявахме. Проклети да са Талейран и Мурат заради техните схеми и дивотии в желанието им да похитят този мъж! Знаехме, че Наполеон няма да седи мирен, след като чуе за заговора им. Конгресът е като решето, пръска информация навсякъде. Хиляди дяволи!

На другия ден, веднага след като мълчаливият Бригъл приключи с опаковането на вещите на господаря си, други двама офицери влязоха в малката брюкселска хотелска стая, превърнала се в личен кабинет на Робърт. Те носеха много новини и клюки.

Бързо, един през друг, повтаряха слуховете за движението на императора.

На първи март Наполеон, заедно с хилядата си души, слязъл на сушата в Кан и поел през алпийските села, съпровождан от приветстващи го тълпи. После яздил свободно напред повече от сто мили, без инциденти, като оставил зад себе си в снежните планини дори оръдията си, толкова бързал да стигне Дофина.

Едва извън Гренобъл, близо до Мур, Бонапарт се сблъскал с кралските войски на Пети армейски корпус. Тогава той изкарал коня си напред, за да ги пресрещне, и изнесъл прочувствена реч пред някога лоялните му войници, предизвиквайки всеки от тях да излезе и да убие своя император.

„Да живее императора!“ извикали хилядата като един и час по-късно две хиляди войници марширували след водача си към Париж…

— Седем хиляди човека сега го следват към Лион, или поне така чух да говорят — клатейки глава, един от офицерите информира лорд Робърт. — Не са много, но информацията ни е от няколко дни; може да са станали петдесет хиляди досега, дори сто хиляди, плюс Старата гвардия, тези обучени ветерани! Проклет да е този тлъст Бурбон, който се нарича нещастен крал! Тези войници никога нямаше да се присъединят към императора, ако кралските особи знаеха какво вършат.

— Кралете рядко знаят какво им се иска — каза Робърт неохотно, а мислите му се върнаха към Нора. Беше уверен, че щяха да изминат дълги месеци, преди да я види отново. Ако изобщо я видеше отново. Ако оцелееше след битката, която се задаваше. — Какво друго чухте, джентълмени? Какво става сега?

Другият офицер поклати глава.

— Изчакваме, предполагам. Барон фон Щайн е готов да закрещи на Конгреса и да го обяви извън закона, но Наполеон все още разчита на лоялността на Хабсбургите. Как е възможно да обявиш извън закона зет си, съпруга на дъщеря ти, бащата на внука ти?

— Един по-добър въпрос, сър — отговори Робърт, вече представящ си първия си разговор с волевия Уелингтън. — Как може той да застане пред Съюзниците?

Докато Робърт стигна до Виена, въпросът с лоялността на Хабсбургите беше решен от дъщерята на австрийския император, Мария Луиза, съпругата на Наполеон. Сега тя живееше открито с един австрийски офицер и настояваше четиригодишният й син, наричан някога гордо Наполеон Франсис, да се нарича само Франсис.

Тя бе написала официална декларация до Конгреса, заклевайки се, че няма нищо общо с императора изгнаник и бе помолила тя и синът й да бъдат взети под протекцията на Съюзниците. Каква преданост на влюбена жена!

Но Наполеон все още имаше верните си французи, които добре се биха в миналото. Амбициите на Наполеон никога не се бяха ограничавали само с Франция. Никой не вярваше, че той се е отказал от плановете си да завладее света.

На тринадесети март официално бе оповестено становището на Конгреса:

Император Наполеон Бонапарт сега бе извън закона. Никога повече нямаше да се обръщат към него с каквато и да било официална титла. Той вече бе заклеймен като „узурпатор“, като „човек извън закона“.

А войната сега беше неизбежна.

— Проклятие! — избухна лорд Робърт Гиър, останал сам в стаята си, загледан в Дунава. Той проклинаше Конгреса, Мария Луиза, патетичния Бонапарт, кълнеше всичко и всеки, който го разделяше от „Грийн Касъл“, от Нора.

Нора Джейн се изчерви, като прочете на глас тези думи пред Роджър, Уилям и Елизабет. Всички се бяха събрали заедно в семейната гостна през ранния майски ден. Тя усети леко вълнение в нежно закръгления си корем и беше сигурна, че детето на Робърт също се вълнува и че трябва да чуе всяка дума от писмото на баща си. Нора си пое дълбоко въздух и продължи.

Очите на Нора Джейн се напълниха със сълзи, докато изричаше последните думи е разтреперани устни:

— Нора? Добре ли си?

Тя вдигна очи и видя, че Елизабет е застанала пред нея. Усмихна се едва, кимвайки с глава.

— Добре съм, Елизабет. Нищо няма да се случи на Робърт. Бог няма да го позволи. — Гласът й изневери и тя леко изхлипа. Ще бъдеш ли с него, Господи?

— Невежа егоистична кучка — промърмори графът, като смачка писмото на жена си, а после взе ръката на Елизабет, докато Нора Джейн безшумно стана, за да излезе от гостната, твърдо решена да не плаче.

Уилям, който бе издържал на принудителната трезвеност не повече от две седмици, напусна стаята, за да напълни отново чашата си. Той си беше намерил друг източник на бренди, който дори решителната Елизабет, не успя да открие.

Уилям върна писмото на графа и после се хвърли на един стол с разперени ръце и крака, с отпусната на гърдите брадичка.

— Е, това ни довърши! Като че ли скъпата ти жена не ни нарича непрекъснато страхливци! Иска ми се да взема пистолета, братко и да пръсна непотребния си мозък.

Графът придвижи инвалидния си стол напред и се настани точно пред по-малкия си брат.

— И ти ли си толкова наясно, колкото и аз, че сме като воденични камъни, увиснали на шията на Робърт? — попита тихо той, съзирайки болка в обикновено засмените му, макар и размътени, сини очи.

Уилям вдигна глава.

— Какво предлагаш?

— Ще ти кажа, Уилям — каза графът тържествено, като внимателно сгъна писмото. — Много ценя желанието на Нора Джейн да изглеждаме добри в очите на брат си. А ние изменяме на дълга си вече доста време. Предлагам, Уилям, да сключим споразумение. За всяка глътка, която не излееш в гърлото си, ще ти позволя да ми помогнеш за тези нещастни крака, като приложим предписаното от шарлатанина на Робърт, ако мога да си го спомня. Накратко, Уилям, крайно време е ние двамата да пораснем. Само се надявам да не е станало твърде късно.

— Ето, прочети тези глупости и после ги унищожи.

Графът, който беше в слънчевата градина заедно с Елизабет, й подаде писмото.

Той седеше на стола си, а Елизабет — до него, върху постлано на земята одеяло. Двамата прекарваха чудесно времето си, като рисуваха с водни бои западната част на „Грийн Касъл“, докато Бабит не им донесе последната поща. Синът на Елизабет, Роби, отегчен от такова скучно занимание, бе изчезнал с един от градинарите, който търсеше някаква къртица, разровила цветните лехи.

— Докато четеш, любов моя — добави графът, — моля те, не забравяй, че се ожених за тази жена заради парите й. И го направих, след като разбрах, че си изгубена за мене. Не искам това да прозвучи като извинение, но е факт!

— Убедена бях, че рано или късно ще прехвърлиш част от вината върху мене, сърце мое — каза Елизабет, поклащайки глава. Но през това време бе прочела писмото, надраскано с неравния, отвратителен почерк на Беси, и веселието й изчезна.

— Скоро Беси ще се прибере у дома и спокойните дни ще останат зад гърба ни. Ще ми липсваш. Знам, че ще липсваш и на Роби, заедно с глупавите ти истории, които му разказваш. Мога само да се надявам, че и Робърт ще се върне скоро, за да се усмихне отново Нора Джейн. Толкова се тревожа за нея и за детето! А и мисис Темпъл се е възстановила след нараняването си, ми каза Нора, и ще пристигне след няколко дни. След като чух какво говори Уилям за нея, направо се страхувам да я срещна. Според брат ти единственото друго същество в историята, всявало в сърцата на хората такъв страх и ужас само с вестта за пристигането си, бил хунският вожд Атила. Защо не си е счупила и двата крака, когато е паднала от проклетата си карета!

Графът докосна бузата на Елизабет.

— Всичко ще бъде наред, сърце мое. Обещавам.

Елизабет се усмихна, целуна дланта му, после стисна здраво ръката му.

— Ще те държа отговорен за думите ти, Роджър Гиър. Няма да те оставя на мира!

На шестнайсети юни, нападайки едва с половината си армия, отритнатият от закона Наполеон победи Блюхер при Лин.

Два дни по-късно, след едно разтърсващо начало, когато мъжете се втурнаха от бала на херцогиня Ричмънд право към бойното поле, с някакъв чудодеен късмет дук Уелингтън спечели битката.

Урокът, който съюзниците бяха усвоили от блестящия млад стратег Бонапарт, се обърна срещу самия него. Съюзниците помнеха тези уроци, докато бившият император изглежда бе изчерпан. Той бе изтощен и бе загубил подвижността си, характерна за кампанията му преди тази патетична, предопределена среща извън Брюксел.

Никой не можеше да повярва, че Бонапарт, този майстор на битките, който преди години бе атакувал толкова рано сутринта при Йена, така че оръдията събудиха враговете му, може да си позволи да чака да изгрее слънцето и да не помръдне войските си до дванадесет на обяд.

Неуморните прусаци закрачиха след изгрев — слънце, но бившият император, пред вида на разкаляната от дъжда почва, отказа — също като жена, която не иска да изцапа ръба на роклята си, за да пресече мръсната улица — и остана в палатката си до пладне.

Това бе дар Божи, който Блюхер използва по най-добрия начин.

Бонапарт изпрати Ней с половината си войска към Брюксел да посрещне англичаните, като остави гърба си открит за пруската армия.

След като разбра грешката си, беше невъзможно да върне обратно Ней, тъй като той вече се биеше с Уелингтън при Квартер Брас. Ней изпрати само един армейски корпус, но го насочи погрешно, към Франция. За Съюзниците тази грешка бе дар от боговете.

Фаталният, финален ден на битката изгря, сварвайки Блюхер, едва възстановил се след падането си от коня си при Лин, а Бонапарт — все така муден и не можейки правилно да прецени противника си. Железният дук, въпреки невероятната си храброст, не печелеше битката, по-скоро Бонапарт я губеше.

Робърт видя Бонапарт късно след обед в „Ла Бел — Алианс“. През пушека и мъглата, през адския шум и гледката на избити мъже, той вдигна поглед и съзря бившия император. Обвит в зелен плащ, седнал странично върху огромен кон, Наполеон гледаше надолу към бойното поле.

Той беше оставил Старата гвардия в резерв, въпреки че единственият му шанс бе да я жертва в боя. Цяла Европа вече знаеше, че той е бит, макар че Блюхер бе докладвал бързо спешната заповед на Уелингтън: „Ако корпусите ви не продължат марша си, битката ще бъде изгубена.“

Изтощен до крайност, Робърт се изправи сред високата трева, разлюляна от силния вятър, за да види по-добре. Вече два коня бяха застреляни под него, но той не можеше да си позволи да стои там, изправен над бойното поле, и да наблюдава омагьосан как Старата гвардия най-накрая извиква смразяващото кръвта „Vive L’ernpereur“. Но това не помести нито английските, нито пруските войски, които вече надушваха победата, въпреки кръвта, напоила земята под краката им.

Докато Робърт гледаше, не вярвайки на очите си, Бонапарт пое надолу по хълма, осмелил се да се изложи на британските пушки, подтиквайки хората си да се бият. Въпреки своя страх да не умре в бой или да не свърши в друг британски затвор, той представляваше величествена гледка. И Робърт за миг усети тъга пред разгрома на могъщия някога враг.

Това беше истината. С цената на големи загуби и от двете страни битката най-после приключи. Наполеон най-после изгуби абсолютно всичко.

Раздърпан и с няколко малки кървящи рани по себе си, Робърт се изправи с празен пистолет в едната ръка и окървавена сабя в другата, наблюдавайки как на двадесет ярда от него преминава бягащият император, а копитата на хиляди коне тресат земята под краката му. Дори и пистолетът му да бе зареден, той пак щеше да си стои така, със свито сърце и да наблюдава.

Той не би могъл да отдаде заслуженото на Наполеон за смъртта на толкова воини. Законите трябваше да решат съдбата на този човек.

Накрая лорд Робърт се обърна, като почти не чуваше ужасяващото цвилене на простреляни коне, жалните стонове на умиращите. Всичко свърши и той не усещаше нищо.

Беше неадекватен от умора, от облекчение, от обземащата го тъга, че светът бе достигнал до тази точка, до това място в историята. До този момент, когато си задаваш въпроса какво струват почестите и славата пред страданията и смъртта…

Той не чу яростно чаткащите копита зад гърба си, нито видя трескавите очи на младия френски гренадир, който догонваше бягащия си император.

Не усети куршума, изстрелян повече от паника, отколкото от ярост. Но, уви той го повали.

Глава десета

— Мариан — изрече с тъга Нора Джейн, докато наблюдаваше в огледалото в спалнята профила на тялото си, — трябва веднага да потърся лорд Уилям, тъй като най-после разбрах защо има слонове на този свят. Слоновете съществуват, за да докажат, че на земята има нещо по-огромно и от тях. Това нещо, Мариан, съм аз.

Камериерката, която беше намекнала на Елизабет Франклин само преди един ден, че лейди Робърт скоро ще трябва да бъде превозвана из имението с количката на градинаря, поклати глава и каза:

— Глупости, мис. Та сега е едва първи юли, а бебето се очаква чак към началото на август. Имате още дни и мили, за да растете.

Нора Джейн постави едната си ръка на някогашната си тънка талия, а другата — под корема. Въздъхна, като прецени, че достатъчно е наедряла, за да расте още „мили“. Не искаше нито инч повече. В противен случай рискуваше да започне да се облича в чаршафи, вместо в роклите, които Мариан непрекъснато отпускаше, като разпаряше ръбовете и добавяше разни парчета плат, докато целият модел станеше неузнаваем.

— Благодаря ти, Мариан. Много ме успокои с преценката си, че ще продължавам да наддавам на тегло и обем. Баба Темпъл ме сравни с доста голяма къща, а лорд Уилям вярва, че съм си наумила да се превърна в двойник на стъкления купол над салона. Ако още някой изкаже подобно мнение, просто ще закрещя.

Камериерката измърмори нещо от сорта, че бременните жени винаги са толкова докачливи, и се изправи, за да даде път на господарката си, понеже гонгът за вечеря удари. А Мариан знаеше, че е по-добре да не стои на пътя на лейди Робърт, когато я викат за храна.

— Яде за двама ли? — Нора Джейн чу жената да мърмори недоволно, след като затвори вратата. — С това, което момичето яде три пъти дневно, може да се нахрани цял полк!

Като се озова в коридора, Нора Джейн забеляза, че в „Грийн Касъл“ има изключително много огледала. Тя премина покрай четири от тях, докато стигна до горната площадка на стълбището, а собственото и отражение постоянно й напомняше, че е обезформила тялото си.

Не че беше станала дебела, тъй като лицето, ръцете, дори краката й бяха слаби както винаги. Проблемът беше коремът, и, само коремът, огромният и корем, който влизаше във всяка стая пет секунди преди нея и веднага фокусираше вниманието на останалите членове от семейството.

Баба Темпъл се беше настанила в Кралската спалня, доволна, че е намерила внучката си в деликатно положение. Нора Джейн щеше да приема по-благосклонно емоциите на възрастната жена, ако тя не докосваше непрекъснато изпъкналия и корем, действие, което Нора смяташе за обезпокоителна намеса в личния и живот.

Графът не говореше много за предстоящото раждане, но споменаваше поне веднъж дневно, че би искал Робърт да се домъкне скоро вкъщи, понеже не било честно брат му да стане баща, преди изобщо да е узнал, че това му предстои.

Нора Джейн подкрепяше подобно становище с цялото си сърце, като за милионен път и се щеше да бе на писала на мъжа си за бебето. От друга страна беше благодарна, че поне не е тръгвал на бои с мисълта за бременна жена вкъщи.

Но сега, когато вече бе така чудовищно наедряла, копнежът й да го изненада с вестта за своята бременност, се бе трансформирал в ужас от това, че той би се отвратил от гротескната фигура, в която се бе превърнала „малката му любимка“ в негово отсъствие.

Само да не бе се обръщал така към нея в редките си писма.

Само да не бе подведена през първата седмица от венчавката им.

Само той да не бе заминал за Виена.

Само да можеха да бъдат заедно през изтеклите месеци, за да станат приятели, както Робърт се надяваше, опознавайки се един друг, осмелявайки се накрая да произнесат на глас „обичам те“.

Само да си беше вкъщи. Да бе получила поне едно писмо от него след Ватерло.

Но не. Нора нямаше да мисли за това. Името му го нямаше в нито един от списъците на загиналите. Беси също не бе писала, въпреки че трябваше да се е върнала в Лондон.

С Робърт всичко трябваше да е наред. Абсолютно наред. Той просто беше много зает да работи с Уелингтън за затварянето на Наполеон и за намирането на сигурно място за този човек, място с дузина здрави ключалки и високи огради, без нито една възможност за второ бягство.

Ето защо не и пишеше. Той беше постоянно в движение, зает със задълженията си, без нито един свободен миг, за да пише на жена си. А тя просто трябваше да знае, че не би могъл да й каже нищо по-различно от написаното във вестниците, които докарваха от Лондон.

Нора Джейн трябваше да се съсредоточи върху променената си външност, да помисли за шока, който Робърт можеше да получи, щом я види, и за въодушевлението му от това, че скоро ще го дари със син.

Трябваше да се съсредоточи върху довършването на музикалната стая, на кухненското крило, на все още недооформените градини и на параклиса.

Можеше да посвети времето си и на забавлението на своята баба, чиито движения бяха все още ограничени поради незаздравелия й напълно крак.

Имаше милиони неща, за които да мисли. Целувките на Робърт. Неговото докосване. Засилващото се напрежение в очите му, когато протягаше ръце към нея. Чаровната му полуусмивка. Обещанието му за приятелство. Любенето.

Тя щеше да се концентрира върху тези милиони неща.

В противен случа щеше да полудее.

Робърт отвори очи в същата стая, която си спомняше от последното си събуждане, широка, проветрива, с голямо легло с балдахин и малка масичка до него, върху която имаше една-единствена свещ и някакви тъмни шишенца.

Този път си наложи да се разсъни напълно и не допусна болката в главата да го обземе, така че отново да потъне в сивата мъгла.

Единствено силната воля го накара да принуди измъчения си мозък да си спомни къде се намира и защо. Но не успя да си спомни нищо, освен болката и празнота.

Облиза сухите си напукани устни и се опита да проговори, но от гърлото му се изтръгна единствено стон, безсловесен апел за помощ. Това беше достатъчно.

Чу шумолене в стаята и забързано чукане на токчета, после една врата се отвори и някъде над лавата му долетя глас. Той премига няколко пъти, докато размазаните форми се оформиха в нещо, нещо като лице на усмихната млада жена.

Дали това видение не беше ангел? В рая ли се намираше? Не, ангелите нямат по две глави. Освен това неговата собствена глава нямаше да го цепи, ако беше в рая.

— Ти се събуди! Това е най-чудесното нещо! Ако знаеш колко се изтощих периодично да тичам до теб само, за да ми кажат, че пак си заспал. Направо си изчерпах търпението, Робърт! Всички заминаха за Лондон, оставяйки ме тук да ти бъда болногледачка докато се излекуваш. Като че ли изобщо знам нещо за тези неща. Те ни най-малко не ме и интересуват. Точно в стила на Бригъл беше да умре от раните си, само за да не ми помогне. Разбира се, не би трябвало да споменавам нищо такова, понеже ще ме помислят за ужасна, но аз обвинявам изцяло теб за това. Изобщо не съм ужасна. Ти знаеш колко ме е страх, когато съм в стая на болен. Сигурно си спомняш как избягвах да оставам при Родж след нещастния случай.

Бръщолевенето на двуглавата жена притискаше главата му като с менгеме и направо го убиваше.

— Къде… къде съм? — попита той с надежда отговорът да бъде кратък и точен.

— Къде ли? Какъв глупав въпрос? В Брюксел, разбира се. Лежеше в някаква каруца отвън, на улицата, когато виконтът те откри след купчина нахвърляни като чували ранени войници. Не можеш да си представиш подобна, всяваща ужас гледка! Виконтът веднага те позна, въпреки че не знам как го стори, понеже ти беше целият в кръв, и нареди да те пренесат вътре. Ето къде си сега, в наетата от виконта къща. Но гой и съпругата му заминаха. Всички заминаха, освен мен и една медицинска сестра с лице на врана, а единственото, което ти правиш, е да спиш. Още не мога да си обясня защо просто не оставих сестрата при тебе и не заминах с виконта. Но не, семейството трябва да остане! Не мога да изкажа с думи колко отегчена съм! Изминаха седмици, положително са изминали цели седмици!

Главата адски го болеше. Не искаше да задава други въпроси, тъй като знаеше, че те ще бъдат последвани от нов поток от оплаквания, но трябваше да знае.

— Седмици ли? Седмици са изминали от какво? — Русокосата свирачка с размазани черти изглеждаше шокирана. Четирите й сини очи се разтвориха комично, плувайки пред очите му.

— От битката, разбира се. Е, не чак седмици, понеже сега сме втори юли. Каква лудница беше в града! Всички тичаха към последните карети и каляски, опитвайки се да се върнат в Лондон. Наричат битката „Ватерло“, което е най-глупавото нещо, понеже тя изобщо не се е провела там, или поне така ми беше казано. Войната изобщо не е толкова бляскава, колкото си мислех. Само една бъркотия. Да благодарим на небесата, че спечелихме, в противен случай просто не мога да си представя какво щеше да ми се случи.

Очите й се присвиха.

— Няма ли да искаш да ядеш или нещо от този род? Губиш сили в това легло, а трябва да укрепнеш, за да се махнем от този проклет град, ако това изобщо стане. Би трябвало да проявиш повече загриженост към човека, останал с тебе, когато беше в критично положение.

Изобщо не беше гладен. Просто беше изморен, много изморен. Главата му жестоко пулсираше. Усети, че отново се спуска сивата мъгла и този път нямаше да й се противопоставя. Имаше време само за още един въпрос.

Той погледна пак жената. Двете й глави вече се бяха събрали в едно доста хубаво лице.

— Ти каза, че сме семейство. Ти съпруга ли си ми?

— Нора Джейн? Ела тук, сладурче, и седни. Не ме принуждавай да хвърлям проклетия бастун в краката ти. Избягваш ме дни наред, но настоявам веднага да се сложи край на тази глупост. Време е мъничко да си поговорим. За тази жена Франклин…

Нора Джейн пое въздух и се обърна, за да влезе решително в Червения салон. Там баба й бе заела твърди позиции, проснала се в цял ръст на кушетките. Беше облечена в обичайния си пурпурен цвят и в тази жега напомняше на Нора Джейн презряла слива, която ще се пръсне всеки момент.

— Какво за Елизабет, бабо Темпъл? — попита тя, като тромаво се настани в дървен стол с изправена облегалка. Отдавна се бе отказала да сяда върху меките столове и кушетки, тъй като не можеше да стане от тях без помощ. Беше й страшно, неудобно, най-вече заради това, че обикновено Уилям единствен се мотаеше наоколо и винаги беше зареден с шеги за нейна сметка. Този мъж действително беше станал по-забавен в трезво състояние, отколкото когато беше пиян.

— Какво за нея ли? — изсумтя, не, измуча като бик Сюзън Темпъл. — Тази жена се е установила в къщата, ето какво. И не ми казвай, че ти е приятелка, тъй като не съм вчерашна! Тя прави цуни-гуни с графа. Вози го на разходка, рисуват тези глупави картини в градината, хилят се в музикалната стая, позволява на сина си да тича като луд из цялата къща. Какво хитро същество! Бабит ми каза, че е в траур, но се съмнявам. Защо е заминала оттук преди десет години, след като си е имала съпруг и баща на детето? И защо си държат ръцете, макар той да е в инвалиден стол и да е много малко вероятно да свърши някоя лудория? Въпреки че, сигурна съм, има начини. Пазех те от тези неща, сладурче, но все пак думата „любовница“ говори ли ти нещо? Друго определение няма, Нора Джейн. Като господарка на тази къща, ти трябва да имаш грижата да й посочиш вратата, на нея й на кутрето й.

„Спокойно, Нора — говореше си наум Нора Джейн — Успокой се и, по дяволите, не плачи! Не бъди малка мишка! Родж се нуждае от помощта ти. Родж се нуждае от Елизабет. От тебе зависи да направиш каквото трябва. Ти си героиня, не го забравяй!“

— Не, бабо Темпъл. Няма да направя това.

Вече близо два месеца бабата на Нора Джейн бе заседнала в имението. Нора Джейн се стараеше да стиска зъби, когато старата й правеше изнервящи коментари относно липсата на достатъчно украшения във възстановения „Грийн Касъл“.

Нора Джейн си мълчеше не защото се страхуваше от баба си, а понеже не искаше да прави сцени, тъй като тази жена беше по свой собствен начин добра с нея.

Но на всяко нещо му идва краят! И най-после тя застана твърдо на позициите си.

Сюзън Темиъл се наведе напред от кушетката с присвити очи, а главата и, обвита в пурпурен тюрбан, се килна настрана.

— Какво каза. Нора Джейн? Не вярвам, че съм чула добре.

— Казах „не“, бабо Темпъл — отговори тихо Нора Джейн, след като прочисти свитото си гърло и продължи да върти ръце в някогашния си скут. Елизабет Франклин е винаги добре дошла в „Грийн Касъл“. Не мога да си представя как някой от нас би преживял през последните месеци, ако не бяха спокойствието й силният и характер.

— Хм. Змиите са безшумни, Нора Джейн. Не можеш да ги видиш докато не ти причинят беда. Какво ще стане, като се върне графинята? Ще се разхвърчи перушина. А маркизът? Какво ще направи Стивън? Той рано или късно ще се довлече тук да души около парите ми, ако преценките ми не ме лъжат. Какво ще каже той? Какво ще каже съпругът ти?

Нора Джейн огледа баба си преценяващо. Не беше толкова трудно да бъдеш смел, особено ако с храбростта си помагаш на другите. А може би щеше да помогне и на себе си.

— Всъщност, изобщо не ме интересува кой какво ще каже. И тъй като ние с тебе от доста време вече се гледаме, ако те потиска присъствието на мисис Франклин, можеш незабавно да отпътуваш към „Темпъл Манър“.

Темпъл рязко се облегна назад, като че ли бе получила неочакван шамар. И тогава, за голяма изненада на Нора Джейн, оголи зъбите си в широка усмивка.

— Добре, добре, добре. Личи си коя е господарката на имението. Чудесно се справи, сладурче! Разигра си много добре картите. А аз съм бита, без да успея да извадя нито един от козовете си. Може и да не си умна като мене, но да благодарим на Бога, че си взела нещо от духа ми. Това вече се проявява. Забелязах доста промени в тебе. Не мога да кажа, че ми хареса косата ти, но ти се справяш. Да, справяш се. И може би е време да си вървя по пътя.

За Нора Джейн това развитие на нещата беше просто неразбираемо. Всички тези години бяха преминали в страх, а единственото, което е трябвало да направи, е било просто да каже едно „не“, да защити позициите си. Тя прехапа долната си устна — отчасти, за да не се разсмее от последната си победа, от тази неочаквана метаморфоза на послушното дете в независима жена, и отчасти, за да не се разплаче.

— Ще ме оставиш ли сега, бабо Темпъл? Сега, когато Робърт още го няма, а аз чакам дете?

Възрастната жена скръсти ръце на гърдите си и буквално захърка пред учудения поглед на внучката си.

— Е сладурче, ако наистина искаш да остана…

Нора Джейн се усмихна. Помисли си дали току-що не бе извоювала първата си победа като героиня на „Грийн Касъл“.

— Робърт?

Той се извърна от прозореца, за да погледне снаха си, която нахълта в малката гостна, вече облечена в смарагденозелената си пелерина за път и с огромна кутия в лявата ръка.

— Да, Беси?

— О нищо, просто исках да проверя как реагираш при изричане на собственото ти име. Изобщо не си го спомняше, нали?

— Не Беси изобщо не си спомнях името си, нито пък твоето. И двете ти ми ги каза. Всичко е една проклета каша в главата ми.

— Да, и според доктора може да си остане така завинаги — отговори Беси, нежно усмихната. — Милият, нещастен Робърт. И ти не си спомняш нищо друго, с изключение на станалото от вчера насам? Не помниш нищо друго, освен това, което ти казах?

— Точно така, Беси — Щеше му се да я удари. Изгубването на паметта му беше нещо страшно, беше влудяващо, а тя май се забавляваше от този прецедент, като го питаше по десет пъти на ден дали си е спомнил. — Ще дойде ли скоро пътническата карета?

— Не толкова скоро, колкото ми се иска — отговори Беси глезено, като събори купчина вестници от един от столовете, преди да седне и да започне да въздиша от юлската жега, промъкнала се в малката брюкселска къща.

— Честно казано, Робърт, не мислиш ли, че има опасност отново да изпаднеш в криза, като четеш всички тези вестници? Ти най-вероятно си претърпял сътресение на мозъка. Просто не знам как събрах смелост да прочета тази потискаща информация. Във вестниците пише само за Бонапарт. Той е на път за Плимут, на английски кораб. Такова внимание към бивш император! Ако можехме и ние вече да сме на борда на някой кораб… Но ще бъдем, тази вечер. Едва сдържам радостта си!

Робърт взе стол, седна срещу снаха си и я погледна внимателно. Дори след десетте дни, прекарани с нея, още не можеше да реши дали тя беше най-глупавото творение на природата или той, който преди Ватерло беше Робърт Гиър. Сега беше най-тъпоумният мъж, след Адам, който последвал съвета на Ева да изяде ябълката.

— Разкажи ми повече за „Грийн Касъл“, Беси, за братята ми, за жена ми.

— Необходимо ли е, Робърт? Те всички са така ужасно скучни… — Тя извади украсено с дантели ветрило и започна да си вее на лицето, а деликатните къдрици над ушите й потрепваха като малки флагчета, разлюлени от бриза. — О, много са добре. Вече ти казах за Роджър, моя съпруг и твой по-голям брат. Трябва да бъдеш мил с него, Робърт, защото той е много, много огорчен човек и се съмнявам, че ще изкара дълго. Инвалидите бързо умират, нали?

Главата на Робърт започваше да пулсира.

— Ти каза, че той не ме харесва. Каза нещо за това, че съм заел мястото му след нещастния случай, когато си счупил краката.

Беси затвори ветрилото.

— Робърт, не изопачавай думите ми! Само посочих, че си поел управлението на „Грийн Касъл“ и на семейната хазна. Не мога да си обясня защо Родж е толкова разярен, тъй като ти му позволи да продължава да живее в имението и да бъдем така тъжно разделени, въпреки че и двамата знаем защо всъщност направи това, нали? Не че той ще се вдигне, за да оцелее и наследи титлата на баща ти. Що се отнася до мене, безкрайно съм ти благодарна за щедростта и позволението да продължавам да живея усамотено в Лондон. Разбира се, няма да отида в градската къща сега, тъй като не мога да помисля да те оставя сам в „Грийн Касъл“ с неблагодарното ти семейство. Няма да го направя, въпреки че винаги си ми казвал, че ще е по-добре за двама ни да стоя далече известно време, за да избегнем подозренията на онази харпия Сюзън Темпъл.

Робърт тръсна глава, кое го веднага удвои болката зад очите му. Той бе принуден да се съвземе бързо и плащаше сега за това. Непоносимата болка растеше с всеки изминал час, прекаран извън леглото.

— А Уилям?

Беси се изправи и застана до прозореца с гръб към Робърт.

— О скъпият Уилям! Помниш ли, че ти казах за пиенето му? Бедното момче! Той трябваше да се ожени за Нора Джейн, докато не се появи ти с прекрасния си план. Всичките тези пари сега са твои, изпяло твои. Въпреки това си мисля, че Уилям те обича, както и баща ти, когото си поставил в положението на пенсионер, като му отпускаш издръжка като на някой далечен роднина, а не като на маркиз. Но не се тревожи! Както ти качах Стивън има добри приятели, които му позволяват да им гостува, а Уилям и малката Нора изглежда са станали много близки.

— И аз съм постигнал всичко това, като съм си уредил женитбата с една месарска внучка, е едно мекушаво, едва излязло от класната стая дете, чието лице дори не си спомням? Според теб какво съм аз, Беси. Луд за пари, безсърдечно копеле или и двете?

Тя се обърна и му се усмихна, въпреки че лицето и остана в сянка и той не можа да прочете нищо в очите й.

— Но Робърт, защо ме караш да се червя. Повтарях ти и ти повтарям. Ти си моята истинска любов!