Малката стопанка

ЕпилогРефлексии

1821

— В безименен гроб, на чужда земя, охраняван от английски войници. Той би предпочел да загине в битка — каза тъжно Робърт, като остави настрана вестника, в който бе описана смъртта на Наполеон Бонапарт. — Никога няма да забравя очите му, когато мина покрай мене, начина, по който ме умоляваше с поглед да се смиля и да му изпратя куршума, който щеше да го превърне в легенда. Той не заслужаваше безличната смърт на победен император.

Нора Джейн направи един последен бод върху малката ризка, която бродираше за рождения ден на сина им, Джереми, после откъсна конеца със зъби.

— Ти си добър човек, Робърт. Изпитваш жал дори към врага. Мислиш ли, че нашето правителство някога ще позволи да върнат тленните му останки във Франция?

Робърт вдигна Арчибалд на коленете си, като погъделичка с брадичката си топчестото русо едногодишно дете и то се заля от смях.

— Ако го направим, няма да е скоро. Дори мъртъв, Наполеон всява страх в сърцата на онези, които ще се възкачат на трона. Но преди да ме обвиниш в бунтарство, малка моя, позволи ми да кажа, че скъпият ни крал Джордж си заслужава трона. Бог е свидетел, че чака достатъчно дълго, за да го получи. Не спомена ли, че си получила друго писмо от Елизабет? Този път къде е завлякъл моят брат — вагабонт нея и Роби?

Нора Джейн се усмихваше, докато наблюдаваше съпруга си и най-малкия си син с допрени глави, единият Гиър — тъмнокос, като по-големия си син, а другият — рус като чичовците си.

— Във Венеция са, а оттам ще отпътуват за Капри. Той е изразил желание да посети „Синята пещера“, място, за което се безпокои, че скоро ще бъде погълнато от морето. Елизабет казва, че Родж няма да се спре, докато не видят и нарисуват всяка забележителност от Париж до Атина.

И двамата помълчаха известно време, всеки потънал в собствените си мисли. Изминали бяха пет години, откакто Родж официално се отказа от титлата си в полза на брат си, и две, откакто той, съпругата му и доведеният му син не бяха посещавали „Грийн Касъл“. Робърт се беше борил с брат си, като не искаше да приеме правата му на първороден син в замяна на значителен доход, но Родж беше непреклонен. Беше изживял шест години, оженен без любов, като през две от тях бе прикован за инвалидния стол, и възнамеряваше да прекара остатъка от живота си както сам пожелаеше. А той желаеше да пътува със съпругата си, да види много места. Това той смяташе за невъзможно преди, когато нямаше надежда да проходи отново. Сега беше щастлив, Елизабет и Роби също бяха щастливи и единственото, за което Робърт съжаляваше, беше, че брат му не ги посещава по-често.

И така, сега Робърт, който обичаше „Грийн Касъл“, но не го поставяше вече над всичко и над всеки, щеше някой ден да остави имението на по-големия си син, любимия му Патрик. За тригодишната си възраст той притежаваше всички признаци на амбициозност, като заявяваше, че не иска да е нищо друго, освен рицар, побеждаващ огнедишащи дракони.

— Къде са Патрик и Оливия? — попита Робърт след малко, като установи, че той, Нора Джейн и Арчибалд бяха сами в семейната гостна.

— Патрик е с Уилям и Пеги в конюшните, не си ли спомняш? Пеги твърди, че нищо не е по-важно от това той да яхне онова пони, което тя и брат ти му подариха за рождения ден. Рожденият му ден! Та той е чак след седмица! Но Пеги просто няма търпение да го настани върху първото му пони.

— А Оле? — поинтересува се Робърт, когато Мариан влезе в стаята и гушна Арчибалд, казвайки, че е наложително присъствието му в детската, където ще си пие чая. Това, изглежда, беше всичко, което Робърт можеше да направи, за да улови дирите на семейството си в неделите. А те бяха единствените дни, в които не обикаляше полята на „Грийн Касъл“, за да свърши някоя работа или да се възхити на факта, че имението се бе превърнало в най-хубавия имот в цяла югоизточна Англия.

Нора Джейн въздъхна шумно, давайки му да разбере, че, наричайки с това умалително име дъщеря им, е постигнал желания ефект, и отиде да седне до съпруга си.

— Оливия е на разходка с баба Темпъл и сър Хари с новата им карета. Мисля, че баба планира да отиде в Лондон за пролетния сезон на висшето общество и се упражнява да изглежда надменна, когато се включи в разходката там. Не че може да надмине дъщеря ни в това отношение. Робърт, не я наричай Оле.

Той реши, че е време да направи едно малко признание.

— Правя го само, за да се насладя на тези хубави кафяви очи, когато заискрят от възмущение.

Тя лепна на бузата му една бърза целувка.

— Знам това, скъпи. Точно за това го правя — да ти угодя и да се забавлявам.

Робърт обви с ръка раменете на Нора Джейн и я притегли към себе си, целувайки косата й. През цялото време Робърт се подсмихваше вътрешно, защото, интересувайки се къде са децата им, той всъщност се интересуваше дали е останал насаме с жена си.

— Значи децата ни има кой да ги забавлява. Това означава, че сме сами, нали така, малката ми? — попита той, като започна да си играе с кадифеното й ухо.

Тя се притисна до него.

— Точно така — съгласи се усмихната. — Децата са заети, братята ти са със съпругите си, Стивън още е в Шотландия, баба и сър Хари парадират величието си някъде навън, а Беси, бог да ни пази, е все още в Ямайка, омъжена за древен плантатор. Това позволява на нас, двама възрастни, женени хора, да позволим на старите си кокали да отпочинат в неделя следобед.

— По-добре си почивам в леглото — изрече провлечено той, като повдигна единия край на устата си в немирна усмивка.

— О, но защо това не ме изненадва? — контрира го Нора Джейн засмяно, докато той я изправи на крака и я грабна в обятията си. Беше му родила три деца, но все още му се струваше лека като перце. Неговата мъничка богиня. Малката му любимка.

Като се кискаше и се държеше здраво за врата му, докато той я носеше по стълбите, Нора Джейн скри глава в гърдите му, тъй като Бабит се появи в коридора.

— Не желаем да ни безпокоят, Бабит — информира приятелски иконома Робърт, докато прехвърча покрай него.

— Да, милорд — отговори достолепно Бабит, макар в гласа му да се усещаше съвсем лек намек, че се забавлява от всичко това. — Точно както всеки следобед в неделя, милорд.

— О, Господи, малката ми — комично изненадан, попита жена си Робърт — нима съм станал предсказуем?

— Никога предсказуем, скъпи мой — увери го Нора Джейн, когато той ритна вратата на спалнята им, за да я затвори към останалата част от света. — Само привързан към семейния живот.