Малката стопанка

Глава единадесета

Малкото парти се бе разположило под китката дървета до официалните градини. Графът и Елизабет, разпънали платна върху стативи, весело се състезаваха кой по-хубаво да скицира западната фасада на „Грийн Касъл“. Малкият Роби се боричкаше в тревата с Граулър, а Нора Джейн и Уилям седяха тихо върху одеяло, пийваха си лимонада и се стараеха да не говорят за продължителното, тревожно отсъствие на Робърт.

Дори Сюзън Темпъл, вече приет, макар и нелюбим член на семейството, присъстваше. Настанила се беше в един стол, който бе наредила да довлекат от гостната, с крака, поставени върху ниска табуретка, и мързеливо размахваше ветрилото си в юлската жега, след като на обед обилно се бе натъпкала с храна.

— Ах, един заслужен ден почивка за изтощеното от усилна работа семейство. Не мислиш ли, че изглеждаме изключително пасторално? — тихо каза Уилям на Нора, когато тя се размърда леко върху одеялото, правейки опити да се настани по-удобно. — „Селско семейство по време на неделен отдих“ — ето така го наричам. Или бих го нарекъл така, ако не ми се гадеше от проклетата лимонада.

Нора Джейн наведе глава към него усмихнато.

— Не го проваляй, Уилям. Въпреки че ми се струваше по-естествен с чаша в ръка, благодарна съм, че тя вече не стои там повече от дванадесет часа в денонощието.

Той въздъхна и пресуши остатъка от лимонадата.

— И аз съм благодарен всъщност — каза той, връщайки и усмивката. — Сега прекарвам дните си и си мисля колко по-полезен съм, като обикалям на кон полята, отколкото бях преди, потънал в нещастието си. Само едно нещо още ме учудва. Защо нито един от вас не ме застреля? Благодарих ли ти за тази дребна милост, малка Нора?

— Нали знаеш, че си го мислехме — засмя се тя, като наблюдаваше сините му очи, разширили се от престорена изненада. — Да те простреляме в краката, да те вържем за леглото, да те зазидаме в някоя стая — всичко, което можеше да те задържи на едно място достатъчно дълго, за да открием и унищожим останалото бренди в Англия. Но ти определено ни изненада с действията си. Церемонията, която се състоя в градините, беше много трогателна. Да изхвърлиш всички бутилки от тайника си в езерото с лилиите, след което да се закълнеш никога вече да не докосваш алкохол. Разбира се, боя се, че езерото никога няма да бъде същото.

— Нито жабите, предполагам — отвърна лорд Уилям, заел се да сплита венец от маргаритките, които Нора беше набрала. Чуваш ли ги да крякат под прозореца ти нощем? За първи път, откакто се помня, са настроени и не звучат фалшиво.

Нора Джейн потупа ръката му, почувствала, че ще се разплаче. Напоследък често подсмърчаше, независимо дали беше весела или тъжна. Може би сега причината беше в начина, по който Уилям изви устни в крива усмивка. Това я разстрои, напомняйки й за Робърт.

Но сигурно само така си мислеше. Изминаха толкова месеци, че тя започна да забравя чертите на Робърт, още една причина за разстройването й. Дали изобщо щеше да го познае, като си дойде у дома? Дали щеше да доживее да осъществи мечтите си, надеждите си за общото им бъдеще? Глупаво беше от нейна страна да накара всички да повярват, че тя и Робърт са щастливо оженени.

Дали среднощният сън нямаше да остане всичко, което някога е имала? Нямаше ли Робърт да се върне, а заедно с него и ужасяващата истина, която да сложи край на всичко? Това безкрайно чакане, тази неизвестност дали завръщането на Робърт ще обяви ново начало, я разсипваха.

Най-големият брат на Пеги Клифлинг беше при Ватерло и се върна. Липсваше му лявата ръка до лакътя, но си беше у дома. Семейство Клифлинг бяха достатъчно любезни да изпратят Пеги в „Грийн Касъл“ със съобщението, че брат й е видял Робърт през втория ден от битката, изпънат като струна на коня, предавайки заповедите на дука на различните военачалници на бойното поле.

Но добрите новини на Пеги не бяха достатъчни, за да избият от главата на Нора Джейн демоните на страха. Особено нощем, когато лежеше сама в леглото, а бебето мърдаше под сърцето й и й напомняше, че Робърт не беше наблизо и дори не знаеше за съществуването на детето си.

Преглътнала сълзите си, за да не помрачава широката усмивка на Уилям, тя попита:

— Виждал ли си Пеги напоследък, Уилям? Последния път, когато дойде да ни донесе добрите новини, видях как те гледа и съм сигурна, че те харесва.

— Пеги ли? — лорд Уилям поклати глава. — Някога, може би, Нора Джейн, но вече не. Пеги е добро момиче, но е луда по конете. Единственият шанс да ми обърне някакво внимание е, ако ми пораснат грива и опашка. И дори тогава не е сигурно. Ще трябва да спечеля някое конно надбягване. Жалко. Тя се е разхубавила доста и винаги е била добра партия. Но стига за Пеги. Ето — каза той, като вдигна венчето от маргаритки и леко го положи върху главата й, — позволете ми да ви поставя короната и да ви обявя за Кралицата на юли.

Нора вдигна ръце да намести венеца, тъй като имаше опасност да падне над очите й.

— Майска кралица, Уилям.

— Май, юли, какво значение има? Ти си кралица на всичко наоколо. Ти си най-доброто нещо, което се е случвало някога в това тъжно имение. И така ще бъде винаги. Дори само това, че въведе в ред кухните, е напълно достатъчно. Ние, Гиър, не бяхме яли толкова добре от години! А сега, за да поставя печата на Гиър в знак на одобрение, ще ти даря целувката на милостта, давана в специалните случаи, когато седим заедно, пием лимонада и се държим като солидни граждани.

Казвайки това, Уилям се наведе и целуна звучно бузата на Нора Джейн. Засмяна, тя се приготви да му върне благоволението. Устата й се свиха комично и тя се хвана за раменете му, за да го стигне, тъй като нарасналото й туловище я притесняваше и не искаше да се катурне настрани.

И в този миг замръзна. Усети как кръвта й едновременно завря и се вледени. Не можеше да повярва на очите си, не можеше да мръдне, забрави да диша. Внезапно изгуби всяка друга способност, освен тази да се взира в двамата, който стояха на не повече от петдесет ярда, на стъпалата, водещи към къщата.

„Как изобщо допуснах мисълта, че мога да го забравя.

— Робърт! — Гласът й излезе като ожесточен шепот. Гърлото й беше толкова свито, че едва можа да продума. — О, мили, скъпи Боже! Уилям, това е Робърт!

— Какво? Робърт? Къде? — Уилям веднага се обърна, като едва не събори Нора Джейн, която го сграбчи, за да запази равновесие. — Робърт! Родж, виж! Робърт е! Мили Боже, човече, недей просто да седиш там! Та това е Робърт!

— Никога не се предаваш, нали, Уилям? Както съм ти казвал неведнъж, всяко нещо с времето си — отговори спокойно графът, като все още мацаше с четката си по платното пред себе си. — Елизабет, бъди добра, любов моя. Остави четката си и иди да издърпаш ухото на брат ми.

Нора Джейн чу, че графът говори, но нищо не разбра, понеже ушите й бучаха, а главата й като че бе увита в памук.

Всичко, което можа да направи, докато Уилям скочи и хукна към стълбите, докато графът със закъснение се обърна и изкрещя доволно, докато Елизабет промълви: О, Боже!“ и се заоглежда за Роби и по всяка вероятност за таен изход през градините, докато Сюзън Темпъл се удряше по коленете и се смееше — беше да седи там, на одеялото, с разпръснати около нея поли, молейки се да не се унижи до такава степен, че да се просне мъртва. Внезапно се бе почувствала толкова млада и недодялана, и много, много дебела… Вдигна ръка и дръпна смешното венче от маргаритки, разваляйки творението на лорд Уилям.

Той беше толкова слаб! Винаги ли е бил толкова висок? Толкова недостъпен? Съвсем като лорда на имението.

Отстрани на главата му видя превръзка. Той слезе по стълбите и бавно тръгна към тях, през лъчите слънчева светлина. Бил е ранен, точно това, от което се безпокоеше. И не се усмихваше, не махаше на Родж и Уилям, не изричаше никакви поздрави към всички тях, не я гледаше с нищо друго в очите, освен с леко любопитство, докато широко усмихнатата Беси се беше лепнала за ръката му почти собственически.

Когато бебето ритна с краче ребрата й, Нора Джейн разбра, че сега Робърт изглеждаше така, както в най-страшния й кошмар — почти непознат за нея. Човекът, за когото се бе омъжила. Мъжът, когото едва познаваше, преди да тръгне, за да се присъедини към Уелингтън. Мъжът, който я бе целувал, прегръщал и после я беше оставил. Без нито една дума за любов! Но не и без обещание за любов.

Помнеше ли той всичко това? Дали дългите месеци, които ги деляха, не го бяха накарали да обмисли кратковременната си женитба, да я намрази, да си спомни причината за нея и да сметне мигновеното щастие, което бяха изживели, за подаяние към човек, тръгнал на бой, а може би и на смърт? Дали той не се бе осланял прекалено много на едно поделено ядене, на една-единствена великолепна нощ, за да си създаде от тях представата за чудесен, фантастичен брак, който всъщност не съществуваше, който никога не можеше да се превърне в действителност.

Тя горещо желаеше това ново начало, но сега, когато беше тук, той не тичаше към нея с широко разтворени обятия. Не я викаше по име, не я наричаше „малката ми любимка“. Лицето му не беше усмихнато, а сурово, неразгадаемо, заплашително.

Тъмните му очи, обикновено така блестящи, толкова живи, изглеждаха празни и студени. Тя притисна устата си с ръце, почувствала, че всеки момент може да изпика от болка. Мили Боже, каква груба шега бе подвела глупавото й въображение и я бе накарала да вярва, че завръщането на Робърт ще донесе и на двамата щастие?

— Робърт, кучи сине, как можа да не ни пишеш? — закрещя лорд Уилям, като се добра до Робърт и взе да тупа здраво брат си по гърба.

— Беси? Мисля, че каза, че си писала на семейството — подхвърли Робърт, докато се здрависваше с Уилям безлично и хладно.

Семейството? Нора Джейн потрепери от този официален термин, от отчуждения тон. Нещо не беше наред. Нещо ужасно се беше случило!

— Направих го, Робърт, кълна се — отговори Беси, измъквайки от джоба си дантелена носна кърпичка и започна да си вее с нея. — Знаеш колко малко може да се разчита на пощата в тези дни, Уилям. И спри да дърпаш брат си! Не виждаш ли, че е бил ранен? Винаги си бил безотговорен. Аз се изтощих до краен предел да се грижа за скъпия Робърт през последните седмици. Коя е тази с Роджър? Да не сте му наели болногледачка? Честно ли е, Робърт, в този дом да си позволяват екстравагантности, докато аз съм принудена да мизерствам с няколко лири издръжка?

— О, я млъквай, Беси! — любезно я отряза Уилям, като дърпаше Робърт за ръката, повеждайки го към Нора Джейн. — Онова там е Елизабет, дето бяга, като че ли по петите й са хрътките на ада. Сигурно помниш Елизабет, скъпа снахичке, въпреки че май двете никога не сте се срещали. С присъствието си тук тя направи чудеса за стария Родж, въпреки че не съм изненадан, че хукна да бяга, вместо да чака благодарностите ти. Можеш да не обръщаш внимание на мисис Темпъл, Робърт. Тя ще си стои и без това там, докато се вкисне. Хайде, ела. Нора Джейн има изненада за тебе!

С крайчеца на очите си Нора Джейн наблюдаваше Елизабет и опъващия се Роби, които бързо вървяха към градинската порта. Искаше й се да й извика да се върне, но знаеше, че Елизабет е права да си отиде. Графът също наблюдаваше заминаването и с тъжно и някак си отнесено изражение, преди да се обърне отново към Робърт и на свой ред да го приветства.

— Да, благодаря, ъ-ъ, Роджър. — Робърт кимна в посока на по-големия си брат. Хубаво е да си бъдеш… у дома.

Нора Джейн и графът размениха озадачени погледи. Ръцете на Роджър така стиснаха колелата на стола, че кокалчетата му побеляха. Тъй като не можеше сам да се придвижва по меката трева, той бе принуден да остане на същото място, без брат му да направи дори една стъпка към него.

— А това, скъпи Робърт, е малката Нора Джейн — каза Беси миг по-късно, след като и двамата застанах, пред постланото одеяло. — Твоята съпруга. Тази — и се изхили, после продължи, — тази, която целуваше Уилям, когато се появихме. Бедното дете, все още продължава да държи на тази неравна прическа. Но не трябва да се тревожиш. Аз съм тук сега, за да помогна на малката си сестра.

— Той знае, че това е жена му, тъпачке! И не тя ме целуваше, аз я целувах! — изрева лорд Уилям зад гърба й. А Нора Джейн изглежда чудесно! Какво, по дяволите, става тук? Някой би си помислил, че сме непознати, представяни един на друг на градинско увеселение. Робърт, целуни жена си! И къде е Бабит? Ще то накараме да измъкне нещо от избите, за да празнуваме. Но не и за мене, Робърт. Това е друга изненада.

— Нора Джейн?

Нора Джейн вдигна поглед, след като Робърт произнесе името й по този странен, питащ начин, като че не беше напълно сигурен, че го е казал правилно.

— Робърт — каза тихо тя, усетила как една сълза се стича по бузата й. — Добре дошъл у дома.

И тогава от притеснение, смесено с облекчение, тя припадна.

— Нора Джейн? Нора Джейн! Хайде, сладурче, отвори тези очи. Хубаво е да покажеш колко деликатна жена си, но стига толкова! Чуваш ли ме? Отвори очи!

— Мисис Темпъл, смятам, че малко повече съчувствие и по-малко крясъци ще имат по-добър ефект. И за Бога, престанете да размахвате тези изгорели пера под носа й! — Като каза това, красивият рус мъж, за когото Робърт знаеше, че е по-малкият му брат, пристъпи пред обвитата в пурпур тежка дама и коленичи до дивана в гостната.

— Нора Джейн? — тихо попита той, взе ръката й и я притисна до бузата си. — Ни най-малко не те обвинявам, мила, тъй като това въобще не беше най-приятният шок, който някой от нас е изживявал, но мисля, че е време да се върнеш обратно при нас. Всичко ще се оправи, обещавам. Хайде сега, скъпо момиче, отвори тези хубави като на Граулър очи и ни дари с усмивка.

— Скъпата му, а? — прошепна Беси, която стоеше до Робърт в най-отдалечения ъгъл на стаята. — Колко вълнуващо, не мислиш ли?

Робърт не знаеше какво да мисли. Той усещаше, че не му е тука мястото. Чувстваше се гузен като иконом, заловен със среброто на семейството. По-голямата част от пътуването си от Брюксел той прекара в агонията на умственото затормозяване. Мразеше се за състоянието си, но хранеше надежди, че като види дома и семейството си паметта му ще се възвърне.

Не стана обаче така. Оказа се сред непознати, които го гледаха по различен начин: някои — с любов, други — с жалост, трети — с чувство на безсилие… И той не знаеше дали да мрази тях или себе си. Тогава жена му припадна. Бременната му жена. Господи, бременната му жена!

Лорд Уилям, а не Робърт, вдигна на ръце безчувствената Нора Джейн и я внесе в къщата. Робърт можеше само да стои там и да си мисли, че е поднесъл завръщането си вкъщи, но най-неподходящия начин, че не е успял дори да се престори, че познава тези хора, преди да намери подходящ момент да им каже, че всъщност не ги познава.

— Какво? — попита незаинтересувано накрая, като установи, че Беси говори отново.

— Както вече два пъти ти казах — натърти Беси раздразнено. — Уилям нарече Нора Джейн „скъпата му“. Не намираш ли това интригуващо? Никога не е бил нищо повече от лицемер, заради това и беше такъв жалък пияница. А ти забеляза ли деликатното положение на жена си, Робърт? Странно. Не бях чула нищо за бременност. Сигурно скоро ще роди бедната, като съдя по огромните й размери. Да видим, можем да преброим месеците…

Робърт бързо погледна към дивана, където лежеше жена му, свестила се вече и тихо хлипаща, а после се обърна и се втренчи в Беси.

— Не причини ли достатъчно неприятности за един следобед? Тези хора очевидно са разтревожени.

— Разтревожени? Защо? Какво изобщо имаш предвид?

— Имам предвид, Беси, че ти не си им писала за положението ми. Може и да съм изгубил паметта си, но съм сигурен, че подушвам лъжата от двадесет стъпки. Защо не ги предупреди, че завръщането ми няма да бъде това, което са очаквали? Това момиче можеше да пострада от шока.

— Това момиче — грубо отговори Беси, изкривявайки аристократичното си лице, — целуваше брат ти, когато я видяхме за първи път. Вероятно си забравил и това? Забравил ли си също, че брат ти Роджър те мрази за това, че си узурпирал позицията му тук, в „Грийн Касъл“, след като самият той отказа да поеме отговорността, и че баща ти по-скоро би живял от подаяния на чужди хора, отколкото да се подчини на усилията ти да го спасиш, и че Уилям — напълно непотребен пияница, в този момент се лигави над момичето, което се омъжи за тебе заради титлата ти? Лорд Робърт, ако досега не си разбрал, че аз съм единственият ти приятел тук, в „Грийн Касъл“, значи мозъкът ти е пострадал много повече, отколкото онзи смотан доктор в Брюксел ми каза.

— Все пак те всички изглеждаха щастливи от завръщането ми — Робърт наклони глава на една страна, все още наблюдавайки лорд Уилям, докато той се суетеше около Нора Джейн. — А тебе не те поздравиха, Беси.

Веднага след като тези думи излязоха от устата му, той съжали, тъй като Беси незабавно намери спасение в дантелената си кърпичка и заподсмърча тихо, придвижвайки се към един стол. Как можа да се държи толкова грубо с жената, която е обичал! Жената, която е обичал ли? Изобщо не си спомняше Беси. Не помнеше никого. Нищо. Беше непознат в непознат свят. Един самотен мъж, несигурен в нищо друго, освен в самотата си.

— Значи удар по главата ти е причинил това? Така поне каза Беси, когато се установихме в тази гостна, за да чакаме Нора Джейн да дойде на себе си. Звучи ми доста странно. Сигурен ли си, че не играете някаква игра, ти и тази празноглава жена?

Беси вдигна брадичка и, очевидно търсейки спасение от думите на мисис Темпъл, излезе от стаята. Робърт се разкъсваше между желанието си да й види гърба и мисълта, че тя бе единственият мост към семейството му, единственото познато лице.

Той се обърна и видя, че сега мисис Темпъл стоеше застрашително близо до него, поставила ръце на кръста си. Тя изглеждаше по-висока от повечето мъже. Приличаше му на прислужница, облечена в дрехите на господарката си, а не на богата жена. Като се изключат бижутата й. Жената беше окичила с тях врата, ушите, пръстите си.

— Не, мадам, няма никаква заблуда. Куршум е свършил тази работа, или поне така ми казаха. Момичето ще…, ще се оправи ли жена ми? Предполагам, ме деликатното й положение донякъде е причина за припадъка.

— А причината за деликатното положение на внучката ми е в теб, момчето ми, и не позволявай някой да ти внушава друго! — излая категорично мисис Темпъл. — Сега се размърдай и целуни жена си. Дори с размътен мозък би трябвало да знаеш кое е правилно, иначе нямаше да гледаш толкова виновно.

Той се загледа във възрастната жена, глупаво втренчен в лекия мустак над горната й устна.

— Нямам никаква представа какво би трябвало да й кажа — призна той, чувствайки се все по-неудобно, все повече изтощавайки се физически.

Сега разбра колко много от малкото си сила бе вложил в надеждата, че завръщането в „Грийн Касъл“ ще съживи спомените му и ще му осигури досег до едно определено време от живота му. Това бе нещото, за което би могъл да се хване, тъй като сърцето му боледуваше от чувството, че плува в чужди води, че е захвърлен сред непозната действителност. Никакви спомени. Никакви чувства. Никаква принадлежност. Към никого и нищо.

И най-лошото беше съпругата му, тази Нора Джейн, това малко, с големи очи същество, което го гледаше с такава надежда, с такъв страх, с такова неописуемо отчаяние. Беси му беше казала, че женитбата му с нея е била по сметка, съюз, осъществен поради икономически и социални нужди, изпълнени и от двете страни чрез размяната на брачни клетви.

Така му твърдеше Беси.

Но това дете, тази малка Нора Джейн, не го гледаше като купен съпруг. И ако не му бяха казали съвсем друго, той би си помислил, че момичето го обича.

Но ако обичаше него, защо тогава целуваше брат му Уилям? Уилям, който пръв я бе целунал. Робърт тръсна глава, за да прогони гласа, който току-що му беше нашепнал проклетите думи. Не беше възможно да знае това, нямаше памет. Не че го беше грижа, че жена му му беше непозната, както и всички тези хора. Той мажеше само да съжалява човека, бил някога Робърт Гиър. Лорд Робърт — рогоносец може би? Благодарение на собствения си брат?

Той направи две крачки към Нора Джейн и спря внезапно, тъй като графът изпречи стола си пред него.

— Не го прави, Робърт! Не още. Трябва да поговорим — каза тържествено Роджър Гиър, хвърляйки бърз поглед на Беси, която се бе върнала в гостната. — Сега! Мисис Темпъл, бихте ли ни извинили?

— О, вървете, щом трябва — изломоти мисис Темпъл, като въртеше един от двата пръстена, разположени на малкия пръст на лявата й ръка. Не предполагам, че още няколко минути биха били от значение. Но го върни обратно тук, чуваш ли? Дълбоките кесии могат да се връзват, но мотат и да се отвързват, помни. А аз изобщо не съм щастлива в този момент.

Графът кимна леко с глава.

— Благодаря ви, скъпа госпожо. Вие сте олицетворение на благородството. А сега, Робърт, изведи ме оттук и завий надясно. Отиваме в библиотеката.

— Но моята жена…

— Ако имаме късмет, няма да се случи непоправимото. Ако нямаме, ще ни бъде невъзможно да направим нещо, освен да причиним нови неприятности. Нора Джейн ще се чувства по-добре, ако стоиш настрани от нея, поне докато не обсъдим някои неща. Хайде, да вървим, преди Беси да си науми да ни придружи.

Тайно щастлив, че не му се наложи да застане лице в лице със съпругата си, Робърт хвана дръжките на инвалидния стол и изкара своя брат от гостната. Докато преминаваха през фоайето и по извития коридор, който водеше към централната част на къщата, Робърт се възхити от простата елегантност на „Грийн Касъл“, въпреки разочарованието, че нищо не му беше познато.

— Имението е красиво отбеляза той, докато графът го превеждаше през стаи, едната изцяло в червено, после през друга, по-голяма, докато накрая стигнаха до библиотеката, облицована с тъмен фурнир. — От дълго време ли е притежание на фамилията?

— Достатъчно дълго за нас, за да го сринем до основи. Такова беше, преди да се ожените с Нора Джейн — разсипано. Налей по нещо да пийнем, а?

Робърт се огледа, после установи местонахождението на масата за напитки, върху която бяха подредени гарафи от шлифован кристал. Той се намръщи. Нещо, свързано с масата, го притесняваше.

— Не мисля, че обичам алкохола — каза той и наля вино само в една чаша.

— Ха! Имаш предвид, че не ги харесваше да го виждаш в „Грийн Касъл“. Заради пиенето на Уилям ти нареди да заключват всичкия алкохол до времето за вечеря. Спомни ли си?

Робърт подаде чашата на брат си, после се дотътри до синия кожен диван, отпусна се уморено върху него и разтърка челото си.

— Точно така. Беси каза, че лорд Уилям пие.

— Лорд Уилям, както го нарече, пиеше. Но вече не пие, отчасти заради тебе, но най-вече заради Нора Джейн.

— Не разбирам. — Робърт усети моментно стягане на стомашните си мускули, реакция от думите на графа и ако можеше да се довери на своето чувство, заболя го от ревност. Но как би могъл да ревнува от лорд Уилям? Та той не изпитваше никакви чувства към жена си. Тя беше просто друг човек, с непознато за него лице, още една част от живота, който не можеше да си спомни.

Графът отпи от виното, после обхвана чашата с двете си ръце.

— Не съм изненадан и нямаше да бъда, дори и да не беше ранен в главата. Нора Джейн учуди всички ни. Мислехме, че си се оженил за малка мишка, но тя има подход, скрита сила и най-завладяващите обноски. Тя донесе щастие в моя свят, осмелявайки се да нахълта в бърлогата ми, да ме разтърси и да ме върне обратно към живота. Невъзможно е да си с нея, без да ти се прииска да я зарадваш с нещо, да я накараш да се усмихне. Ти срещна Сюзън Темпъл, Робърт. Дори и да не си я спомняш, трябва да си разбрал, че тя е властна жена. На Нора Джейн й трябваше време, за да почне да диша, след като пое ролята си на господарка на „Грийн Касъл“, но доброто й сърце и бодрият й дух спечелиха и завладяха всички ни.

— Най-вече лорд Уилям? — попита Робърт, а лявото му слепоочие запулсира.

— Включително и Уилям. Има разлика. Двамата заедно са като деца и Елизабет и аз насърчавахме тяхното приятелство, докато те нямаше. Те бяха добри един към друг. Нищо повече.

— Елизабет? — повтори Робърт, като стана и закрачи из непознатата стая. Той спря пред тежкото, цялото в дърворезба писалище, по-скоро усетил, че е седял там много пъти. В съзнанието му изникнаха листове, много изписани листове. Листове. И проблеми. Внезапно, без предупреждение, той усети тежестта на целия свят да пада върху плещите му. Отговорностите на този свят почти го накараха да се свлече на колене, а в същото време му се прииска да бяга, за да спасява живота си, свободата си. Но защо се чувстваше така? Защо?

— Да, Елизабет. Моя много добра приятелка. Единствената жена, която съм обичал. Виж, Робърт, знам, че ти дойде много днес, да се видиш с всички ни като че ли за първи път, напредналата бременност на Нора Джейн, мисис Темпъл, всичко останало. Вероятно трябваше да отложа това за друг път, но съм длъжен да попитам. Какво ти е казала Беси за нас?

Робърт се обърна към брат си, като се облегна на писалището, а ръцете му погалиха топлото дърво.

— Тя ми каза кои сте вие — произнесе той предпазливо. — Кой съм аз. „Ти си моята истинска любов.“ Чуваше думите на Беси в главата си и знаеше, че трябва да ги остави там. Това не беше нещо, което някой казва на брат си, особено когато този брат беше сакат, осъден завинаги да седи в инвалиден стол, неспособен да бъде съпруг. Дори когато този брат току-що бе признал любовта си към друга жена. — Това е всичко. Докторът каза да не насилваме нещата. Натрупването на прекалено много факти би могло да причини мозъчна треска. Мисля, че това каза. Той не е убеден, че паметта ми ще се възвърне.

— Жалко, Робърт. Исках да ти разкажа всичко. Беси никога не е изричала и една истина през живота си. Тя вижда нещата и ги предава само както й е изгодно. Сега видях някакъв блясък в обикновено празните й очи, който не ми харесва, въпреки че не й стига акъл за някакъв вид интрига. Но тя сигурно има някакъв мотив. Ще помисля върху това. Очевидно по-продължителният разговор ще трябва да почака, докато се възстановиш физически, а засега ще трябва да се справим с разкритията на Беси. Не ти ли е казала, че ние двамата се мразим един друг?

Робърт взе една стъклена тежест за листове във формата на пегас и я постави върху дланта си.

— А така ли е? — попита той, като гледаше право в ясните сини очи на графа. И двамата му братя имаха сини очи и светла коса. Трудно беше да се повярва, че той, толкова мургав, им е роднина. — Наистина ли се мразим?

— От време на време — Роджър Гиър отговори усмихнато — значително. Та ние изградихме кариери от презрението към самите себе си, въпреки че аз и Уилям имаме положителен напредък. Просто успяхме да се измъкнем от предишното си падение и да подобрим нещастния си живот. Но това, за съжаление, ще почака за друг ден. Ти си изтощен от пътуването. Засега само искам да се уверя, че си разбрал чувствата си към жена си, към това бедно дете, което ти потресе с почти учтивото си приветствие, след седеммесечно отсъствие. Мисля, не, вярвам, че ти я обичаше. Че тя те обича!

Робърт постави пегаса пак на писалището. Графът беше прав. Много беше изморен. Главата му щеше да се пръсне.

— Вярваш в това? Не си ли сигурен?

Графът посочи на Робърт дръжките на стола, за да се приготвят да се върнат в гостната.

— Сигурен ли е някой за нещо, братко? Сигурен ли беше онзи доктор в Брюксел, че паметта ти никога няма да се върне? Беше ли Беси точна при описанието на твоето семейство, на твоя живот? Ако наистина си изгубил паметта си, ако не можеш да бъдеш сигурен в нищо, как можеш да вярваш на жена ми? Или ще повярваш на очевидното, това, което е пред собствените ти очи? За себе си аз съм сигурен само в едно нещо. Това нещо, Робърт, независимо дали си мой брат или не, ранен или не, е, че съвсем определено ще те накажа, ако нараниш Нора Джейн.

— Добре дошъл у дома, Робърт — каза Робърт с въздишка, като буташе инвалидния стол обратно по предишния маршрут. Добре дошъл у дома.

Глава дванадесета

— Не съм го виждала, откакто припаднах и прекарах остатъка от деня заедно с Мариан, която се суетеше около мен. Той прекара нощта в една от спалните за гости — каза Нора Джейн, поемайки чаша чай от Елизабет, с която седяха в напълно подновения Кръгъл салон, рано на следващата сутрин, далече от останалите членове на семейството. Бабит им донесе освежителни напитки и после благоразумно затвори вратата след себе си.

Огрян от утринното слънце, салонът блестеше в нежно розово. Наново тапицираните столове със заоблени облегалки, подредени покрай кръглите стени, както и почистеният килим, допринасяха за уюта на широкото помещение. Няколко къта с маси и столове от избелено дърво бяха подредени за разговори, а половин дузина статуи блестяха в алковите си между картините по стените. Освободена от сковаващите установени норми, стаята бе отражение на вкуса и на безпогрешното око на Нора Джейн за красотата.

Днес Елизабет бе облечена в тъмносиво, което беше в пълен контраст със слънчевия салон. Дрехите и, като че ли символизираха траура й за дружбата им с графа, косата й бе жестоко опъната и вързана отзад, а изражението й — тържествено.

— Може да е било за добро, Нора — каза тя, облягайки се на възглавниците. И двамата сте преживели страхотен шок. На нас с Родж ни отне доста време да преодолеем годините, които ни деляха. Несъмнено ти и Робърт ще трябва да преминете през подобна, макар и по-продължителна пренагласа.

Нора Джейн притисна устни с ръка, още веднъж удържайки сълзите си.

— О, Елизабет, какво трябва да правя? Той не ме познава. Не ме помни. Няма спомени, а въпреки това има съпруга, чака дете. Всичко е толкова невероятно, толкова трагично.

— Да, почти като в готически роман — съгласи се Елизабет и се усмихна окуражаващо. — Точно като нещата, които обичаше да си представяш. До този момент, предполагам. Но ти ще преминеш през това, Нора, уверявам те. Робърт те е обичал. Ще те обикне отново. Как би могъл да не го стори?

В последвалата тишина, Нора Джейн си мислеше, че усеща как сърцето й ще се пръсне всеки момент.

— Той, той не… — Тя въздъхна. — Нищо друго не остана, освен истината, Елизабет. Робърт никога не ме е обичал.

Елизабет бързо се наведе напред, а обикновено спокойното й лице се намръщи.

— Какво говориш?

Нора Джейн бе толкова разстроена, че бе на път да колабира.

— О, Елизабет, мислех си, че ме обича, защото ми се искаше да е така. Предполагах, представях си, както Уилям би се изразил. Живеех с един сън, развихрях фантазията си, за да си създам щастие от няколко окуражаващи действия на Робърт, да храня надежди от редките му писма. Но сега този сън свърши.

— Ти си преуморена, Нора — каза Елизабет, отиде до по-младата жена и седна до нея, като я прегърна, за да я успокои. — Знам, че Робърт мислеше за тебе. Родж ми каза за едно писмо, което получил от брат си. В него лорд Робърт подробно описвал как да се грижат за тебе, в случай, че загине. Това не са заръки на човек, комуто ти си безразлична.

— Не, не са, но са постъпки на джентълмен — уточни Нора Джейн. — Никога не съм твърдяла, че Робърт е бил жесток или безчувствен. Казах само, че не ме е обичал. Той просто се опитваше да постигне най-доброто в ситуация, която не можеше да промени. Но сега, сега може да я промени. Може дори да ме е забравил нарочно. Бог е свидетел, че на този свят той притежаваше предимно дългове и ипотеки, направени от бясно препускащото му в живота семейство. Носеше на гърба си грижата за „Грийн Касъл“, желанието си да го спаси. И освен това трябваше да се научи да се оправя с наивната, неприета от висшето общество месарска внучка, която му бе натрапена. Защо ще иска да си спомни нещо от това? Кой би очаквал от него да остане женен за жена, която не може да си спомни?

— Хм! Никога не съм чувала за подобна глупост. Този мъж е бръкнал може би в най-дълбоката кесия на цяла Англия. Трябва да е полудял, за да иска да забрави този факт!

Нора Джейн и Елизабет едва ли не подскочиха при звука от мощния глас на Сюзън Темпъл. Тя се придвижваше към тях с целия си огромен ръст, а думите й още отекваха под широкия купол.

— Бабо? — Нора Джейн видя, че след като цяла седмица се беше движила сама, сега баба й отново беше взела бастуна, знак, че тя също бе разстроена от вчерашната случка. — Не знаех, че си станала и се навърташ наоколо. — „Или пък подслушваш“, заключи тя наум.

— Станала съм, тук съм и премислих нещата хиляди пъти, сладурче — произнесе мисис Темпъл, като отпусна туловището си върху току-що освободения от Елизабет стол. — Знаеш, че хвърлих доста пари по побъркания ти съпруг. Сега чуй как виждам аз нещата. Даваме му седмица или две — о, добре, месец, сърцето ми не е от камък — и тогава ще накараме Стивън да го заключи на някое място, при други лунатици. За пари Стивън ще направи всичко, което му кажа.

— Робърт не е луд! — Нора Джейн се дръпна от задържащите я ръце на Елизабет и стана. — Той е бил ранен в главата и от това е загубил паметта си. Нищо повече!

— Нищо повече ли? Дявол да го вземе, сладурче, та това не е ли достатъчно? Така го казваш, като че ли си е изкълчил глезена. Не беше ли ти тази, която чух да хленчи, като влязох тук? — Мисис Темпъл яростно разтърси глава. — Това е бизнес, малко момиче, и мой район на действие, не твой. Той все още може да стане граф, щом Родж хвърли топа. И не ме гледайте така, мисис Франклин! Цяло чудо е, че графът още не е под земята, тъй като се разкъсва между вас и празноглавата си жена. Ние, англичаните, не сме толкова глупави, да отнемаме титлите на хората, понеже имало бръмбари в главите им. Но Робърт никога няма да успее да заеме положението на баща си. Това ще остане за твоя син, сладурче. През това време искам съпругът ти да бъде заключен някъде, където няма да причини зло никому.

— Махай се! — хладно заповяда Нора Джейн, въпреки че цялата трепереше и се страхуваше да не падне. — Махай се от тази стая, махай се от тази къща, махай се от живота ни!

— Шшт, скъпа, ще навредиш на бебето — предупреди я Елизабет и прегърна през кръста Нора Джейн. — Мисис Темпъл, вие сте жена, която очевидно обича внучката си и наистина сте убедена, че действате в неин интерес. Предлагам обаче да направите това, което тя казва, в противен случай аз няма да бъда отговорна за последствията. Тези последствия, ако се чудите какви са, имат много общо с жестокия побой, който ще ви нанеса със собствения ви бастун. Също като вас аз нямам претенции да съм лейди и не съм мекушава, а и това, което е в главата ми, то е и на езика ми. Да смятам ли, че съм била разбрана?

Без да обръща внимание на Елизабет, мисис Темпъл използва бастуна, за да се изправи в целия си ръст. Нора Джейн не можеше да погледне към нея.

— Сладурче, чуй ме. Сега се налага да мислим с главите си, а не със сърцата си. Не съм те отгледала, за да бъдеш романтична безделничка. Ти си практична душа. Има законни положения, които трябва да бъдат разгледани сега, да бъдат съставени документи, да се уредят срещи…

— Бастунът, мисис Темпъл — напомни Елизабет и пристъпи крачка напред. — По-ниска съм от вас, признавам, но по-млада и по-силна и не отправям само заплахи. Бъдете сигурна, че внучката ви ще бъде в добри ръце, докато дишам. А сега си вървете, моля ви.

След като баба и излезе от стаята, Нора Джейн се хвърли отново на кушетката и се разплака. Елизабет беше до нея, а на Нора й се искаше да беше силна като приятелката си, да бъде повече героиня, отколкото домакиня. Искаше и се да действа, а не само да мечтае, да може да размаха вълшебна пръчица и да направи Робърт отново здрав.

— А това е дървото, от което паднах, когато ти ме гонеше и се кълнеше, че ще ме изкормиш, ако пак яхна коня ти, без да питам. Каза, че съм имал късмет, щом не съм си счупил врата, като съм препускал върху този буен жребец. Накрая обаче паднах и си счупих ръката. Татко наби и двама ни с бастуна си много яко, доколкото си спомням, после цапардоса и Родж няколко пъти, казвайки му, че е трябвало да направи нещо, за да осуети станалото. Не си ли спомняш?

Робърт поклати глава. Той и Уилям обикаляха имението вече час. По-малкият му брат се спираше на всеки няколко крачки, за да припомни мигове от общото им минало. Нищо от това не се стори на Робърт поне малко познато.

Нощта не беше лека за Робърт. Не можеше да забрави очите на Нора. Откакто я видя за последен път вчера в гостната, те го преследваха с трагичното си изражение. Въпреки страданието, причинено от загубата на паметта, най-лошото за него беше болката, която бе причинил на тази невинна жена.

— Защо не приличам на теб и на Роджър? — попита той след поредното неудобно мълчание, което ги върна обратно в семейното крило. Невъзможно му бе да повярва, че тези хора само се преструваха, че той бе член от семейството им. В крайна сметка нямаше причина за подобен фарс.

Нямаше спомени, свързани с тях, нямаше чувства към тях, освен малко съжаление. Беси вече бе показала, че е плиткоумна, и ако той можеше да се осланя на инстинктите си — лъжкиня. Как можеше да разбере кое беше истина и кое — измислица? Фактът, че се предполагаше, че е доста богат и единственият, който държи ключа от хазната на семейство Гиър, не го успокои. Откъде можеше да знае кой му казва истината и кой иска да се възползва от пълната му кесия?

— Защо не приличаш на нас с Роджър ли? Отговорът е много лесен, Робърт. Ела с мен във фамилната гостна. Там са портретите на двамата ни родители. Родж и аз приличаме на баща ни, нещастните ние, а ти — на мама. Не се безпокой, ако не си спомниш много за нея. Тя умря преди години, преди да се случи най-лошото.

— Кое най-лошо? — Робърт се оглеждаше, докато напредваха към гостната. Някой от мебелите извикваха бледа представа в съзнанието му за нещо познато, но целият „Грийн Касъл“ все още оставаше чужд за него.

— Как кое? Разрухата и падението на семейство Гиър, разбира се. Рим не представлява нищо в сравнение с нас, въпреки че Гибон3 не живя достатъчно дълго, за да опише нашето морално и финансово падение — отговори дружески Уилям. — Живеехме в най-елегантния бордей на Британските острови, докато ти не се ожени за Нора Джейн, разбира се. Робърт, неописуемо е чудото, което сътвори този малък ангел, тя и всичките й хубави пари! Ти не би познал „Грийн Касъл“, дори да се беше завърнал от Брюксел без онзи френски куршум в мозъка. Пречиста богиня на домашното огнище, това е нашата Нора Джейн. Чудя се дали си бил герой при Ватерло? Не си е струвало иначе, не мислиш ли, особено след като твоят човек Бригъл е умрял. По дяволите, колко ми се иска да съм бил до тебе, но тогава живеех само с бутилката и не можех да замина. Ето, виж портретите. Това е майка ни. Нали е била хубава?

Робърт се втренчи в очите на двамата непознати от големите портрети, поставени един до друг върху прясно боядисаните в слонова кост стени. Мъжът, баща му, много приличаше на Роджър, с момчешка усмивка и с живи очи.

— Това аз ли съм? — попита той, като посочи тъмнокосо момче на не повече от три години, седнало на малко столче до краката на жената. Тя беше красива жена, повече привлекателна, отколкото хубава, и нейните коси и очи бяха като неговите.

— Да ти си отляво, а Родж стои до нея. И аз съм бил там сигурно, но още невидим, ако разбираш какво имам предвид. Не е имало пари за друг портрет, след като съм се родил, но са ми казвали, че съм бил красиво дете.

Лорд Уилям се извърна от портрета, след като Бабит влезе, носейки поднос с две чаши и кана лимонада с лед.

— О, ето нещо освежително. Нора хитро се грижи да не ожаднея прекалено много и отново да се отдам на изкушението. Ако мъжете можеха да раждат, мисля, че щях да даря света с цяло котило лимони. Искаш ли малко?

Робърт последва брат си до подноса, поставен от иконома върху ниска масичка, и седна срещу него. Мисълта му, че не е лорд Робърт Гиър, се беше изпарила, след като той видя портрета. Той беше лорд Робърт Гиър, дори и да не си го спомняше. И нямаше друг избор, освен да приеме този факт. Хубаво беше да знае нещо.

— Скоро ли ще се роди детето? — попита той, след като шегите на Уилям му напомниха за деликатното положение на жена му. Той зададе въпроса едва ли не така, като че ли брат му знаеше нещо повече по въпроса. Уилям, подобно на Беси, взе да брои пръстите си.

— Някъде към края на август, поне така съм чул — изчисли Уилям, като се настани удобно и кръстоса крака. — Достатъчно време и за двама ви да се опознаете пак. Дяволски объркана ситуация, да имаш бременна жена и да не си я спомняш! А ти наистина не я помниш, нали? Беше време, когато изпивах всичко, освен мастилото в мастилниците, и откривах, че не си спомням какво съм вършил. Беше страшно. Тогава започнах да пия два пъти повече, само за да забравя колко бях уплашен. Мислиш ли, че това ще свърши работа? Или да вземем да те ударим още веднъж по главата, просто за да видим дали второ мозъчно сътресение няма да възвърне паметта ти?

Робърт вдигна ръка към превръзката, която още покриваше раната му.

— Предпочитам да не рискувам, Уилям — каза той усмихнато, започнал да харесва брат си. — Докторът твърдеше, че може и никога да не си спомня. Много ми се иска да му докажа, че греши. Не съм все още толкова отчаян, че да се подложа на второ нараняване. Съжалявам.

Уилям махна опрощаващо с ръка.

— Не се безпокой. Отказах се да решавам проблемите на другите и да обвинявам себе си за тях. Стигнахме и до това. Ако си спомняш, едва не влудих нещастния Родж, докато се мъчех да го стресна, за да се вдигне от този проклет стол. Но днес… Хубаво, ще оставим това засега, понеже си е история на Родж, а не моя. Измори ли се. Или искаш да продължим малкото си пътешествие?

— Всъщност, Уилям, бих искал да видя жена си — отговори Робърт. Той бе сигурен, че е отлагал тази травмираща среща повече от необходимото, особено като имаше предвид катастрофалния ефект, който оката върху нея самото му появяване. — Дали знаеш къде се намира по това време на деня?

— Свикнал съм да предполагам много неща, Робърт, но сега не можеш да си спомниш това, нали? — Лорд Уилям се изправи, поставил пръст на устата си и погледна стенния часовник. — Да видим. Нора Джейн е много последователна в спазването на навиците си. Тъй като едва минава два часът, тя сигурно още работи върху последния си проект. Точно така. Ще я намериш в параклиса. Запомни ли къде се намира? Показах ти го, докато обикаляхме около къщата. Такава разходка не съм правил от седмици, без кон под себе си.

— Ще го намеря — отговори Робърт, тръгнал вече да излиза от гостната. — Благодаря, Уилям. Оценявам помощта ти.

— Не мисли за това, братко — отвърна Уилям като отново му посочи правилната посока. — Бъди добър с нея. Имаш дяволски късмет, Робърт — добави той и го потупа по рамото, а очите му изведнъж станаха тъжни. — Жалко, че не си спомняш защо.

Думите на Уилям още звучаха в ушите на Робърт, докато няколко пъти правеше погрешни завои. Най-накрая намери пътя и пое по виещия се коридор към параклиса. Беше ли жена му божественото създание, чиито портрет бяха нарисували братята му? Тя наистина приличаше на ангел. Но как можеше да си обясни защо целуваше брат му, когато я видя за първи път? Как можеше да обясни думите на Беси, че тя и той били любовници от години? Графът пък не се интересуваше от съпругата си и дори публично беше свързан с друга жена. На кого можеше да вярва? На двамата мъже, които току-що беше срещнал, или на жената, която се бе превърнала в единствената му памет през изминалите няколко седмици?

Той се спря и изчака няколко прислужници, които се изнизаха от параклиса, понесли в ръце ведра с мръсна вода. Като го видяха, те се ухилиха, поклониха се несръчно и избягаха. Не можеше да ги вини. Той и странното му поведение вероятно бяха станали най-голямата атракция за „Грийн Касъл“. Поемайки дълбоко въздух, Робърт влезе в малкия вестибюл. Там се спря, за да привикнат очите му към сумрака, който се разпръскваше единствено от слабите призми светлина, процежда ща се през цветните стъкла на прозорците. И тогава я видя.

Тя стоеше с гръб към него върху високия олтар, почти момиче, с огромна престилка, вързана под гърдите й и с бяла кърпа на главата. До нея, на пода имаше ведро. Тя се навеждаше напред и усилено търкаше интересната дърворезба около олтара. Той виждаше елегантните й добре оформени глезени, докато тя се протягаше, за да стигне до мраморния олтар, с единия крак прегънат в коляното, за да се подпира и пази равновесие.

— Трябва ли да правиш това? — попита той след малко, приближил се тихо и знаейки, че трябва да оповести присъствието си по някакъв начин. — Имам предвид, че току-що видях три момичета да излизат от тук. Защо те не почистят олтара?

Тя се обърна толкова бързо, че той трябваше да се хвърли напред, за да я улови, преди да е паднала. Допирът на малките й елегантни рамене до дланите му го трогна до сълзи. Почти толкова трогателно беше отново да види издутия й корем под престилката, знака на напредналата бременност, причина, за която беше той. Трогателни бяха и големите й кафяви очи, които стреснато го погледнаха, преди бързо да се сведат надолу.

— Рейчъл и останалите знаят какво да правят — обясни тя накрая с тих глас, — но те винаги пропускат по нещо. Баба Темпъл винаги е казвала, че добрата господарка никога не трябва да се бои от малко работа, за да може да очаква и слугите и да работят добре. Но май си прав, Робърт. Трябваше да ги извикам обратно. Как, как се чувстваш днес? Изглеждаш много добре.

— За човек, който се събужда всяка сутрин, без да знае кой е, аз съм съвсем здрав физически — отговори той, като вдигна изпуснатия от нея парцал и го хвърли във ведрото. Най-после тази сутрин научих къде съм. У дома. — Той погледна към сведената глава на Нора Джейн, чудейки се дали и тя усеща напрежението между тях. Напрежение, причинено от наличието на дете, което заедно са създали. Напрежение, което се дължеше и на факта, че единият от тях дори не си спомняше нощта на зачеването. — Радваш ли се, че съм си отново вкъщи, Нора Джейн?

— Нора — поправи го нежно тя, вдигайки изразителните си очи, като че се извиняваше, че му казва нещо, което той би трябвало да знае. — Ти, ти се беше съгласил да ме наричаш Нора. Да, Робърт — довърши тя с официалните думи на послушно дете, научило урока си, — наистина съм щастлива, че си дойде у дома.

Робърт се усмихна. Нещо, което бе заседнало в гърдите му, бавно се отпусна и за първи път от дълго време той се почувства почти човек.

— Благодаря ти, Нора. — Той огледа параклиса и се намръщи при вида на окачената на задната стена вълча глава. — Това надали е най-веселото място в „Грийн Касъл“.

Нора Джейн направи две малки стъпки и седна на първата пейка.

— Тук се венчахме — каза простичко тя и скръсти ръце върху порасналия си корем. След миг, точно когато той се канеше да се извини за глупостта си, тя се усмихна и добави: — И ти си прав. Не е много весело. Но покривът вече не предоставя на богомолците откритата гледка на небето, което все пак е нещо.

Той седна до нея на стабилната дървена пейка. И двамата гледаха олтара, като че ли свещеникът беше там и се готвеше да проведе службата си, а напрежението помежду им придоби почти видими очертания.

— Хубава ли беше церемонията?

— Нашата венчавка ли? — Тя поклати отрицателно глава. — Всяваше ужас. Почти се радвам, че не си я спомняш. Бях облечена в роклята на баба Темпъл, която вонеше на камфор и носех нейния воал, който беше два пъти по-дълъг от мен самата. Още се питам защо ти, след като ме видя, не избяга с крясъци от имението. Това със сигурност щеше да те спаси да не се пожертваш, когато се ожениш за едно толкова старомодно облечено същество.

— Не е било жертва обаче. Оженил съм се заради парите на баба ти, или поне така подразбрах. Това не ме накара да се възхитя на човека, който съм бил.

Тя помръдна върху пейката и постави малката си ръка върху неговата.

— О, Робърт! — възкликна тя пламенно, вдигайки поглед към него. — Дори не си помисляй такива неща. Ти си най-добрият сред мъжете, мил, грижовен и безкрайно щедър, забележително милостив и неегоистичен. Но баба Темпъл е умна, стабилна жена на сделките, която винаги получава това, което иска. Тя искаше тебе и не ти остави никаква възможност за избор, понеже беше разбрала колко много обичаш семейството си и „Грийн Касъл“. Ти знаеш вече, че тя те направи много богат. Достатъчно богат, за да възстановиш „Грийн Касъл“, достатъчно богат, за да помогнеш на семейството си да живее така, както му се полага.

— Ако се опитваш да ме успокоиш, Нора, предлагам да намериш друга тема. Нито един почтен мъж, нито един мъж със съвест не би се оженил заради пари. Може и да не знам кой съм, но знам какво означава да бъдеш джентълмен.

Тя помълча известно време, поставила отново ръце в скута си.

— Ти ме направи щастлива — промълви накрая с толкова тих глас, че той трябваше да се наведе, за да я чуе. Тя се обърна пак към него и той видя сълзи в очите й. В големите й кафяви очи. В наранените й доверчиви очи. В най-изразителните очи, кои го някога бе виждал. — За тебе това нищо ли не означава, Робърт?

Той отпусна глава в ръцете си.

— Не знам, Нора — призна той, мразейки се, че й причинява болка, но неспособен да започне новия си живот с лъжа. — Предполагам, че означава. Да, разбира се, че е така. Означава, че не съм абсолютно чудовище, така ли е?

Той й хвърли поглед с крайчеца на очите си и остана доволен, като видя усмивката й.

— И ние скоро ще имаме бебе — добави той тихо прекланяйки се пред това чудо. — Това също означава нещо. Нов живот. Ново начало.

— Ти… ти говореше за ново начало между нас, след като се върнеш вкъщи.

— Така ли? — Робърт отново се почувства неудобно. Натрапчивата мисъл, че по някакъв начин е наранил това крехко създание, смрази кръвта му. — С какво съм сгрешил в женитбата ни, за да говоря за ново начало?

— С нищо! — възкликна тя и той беше убеден, че лъже. „Никога не е могла да лъже“. Той премига, чул този глас в главата си, който му казваше нещо за тази жена, която не познаваше, не можеше да си спомни да я е познавал или обичал. Но сигурно е имал чувства към нея. Един мъж би трябвало да е слепец, за да не разпознае добротата и, чистотата й, невинната й съблазнителност, дори и в напреднала бременност.

Съблазнителна ли? Та тя беше почти болезнено бременна. Как можа да я сметне за прелъстителна. Дори с престилката, с кърпата, вързана около главата й с изцапаните си тук-там бузи, тя беше най-сърцераздирателното красивото създание, което някога бе виждал. Толкова малка. Така крехка. С огромни очи и съвършено изваяна линия на челюстта, с невероятно дълга, вълнуващо елегантна шия. С пълни, подканящи устни и нежно заоблена гръд.

Беше ли се оженил за пари? Беше ли допуснал това хубаво, невинно момиче да стане жертва на алчността, на копнежа на една стара жена за престиж в обществото и на собственото му желание за състояние? Беше му трудно да приеме тази истина, но трябваше да я приеме. А ако после допълнително е наранил жената, за която се беше оженил? Това беше непростимо!

Той взе ръцете й в своите, нетърпелив да чуе повече.

— Кажи ми, Нора — помоли с прегракнал от желание за истината глас, прегракнал от страха от тази истина. — Какво е това, което съм сторил и не искам да си спомня? Има ли нещо общо с Беси?

— С Беси ли? — тя опита да освободи ръцете си, но той не й позволи. — Не разбирам какво общо има Беси с тези неща?

— Не знам — бързо излъга той, отказвайки да й съобщи това, което можеше да се окаже невярно и само да й причини нови неприятности. Трябваше да говори пак с Беси и да изтръгне истината от нея, с юмруци, ако се наложеше. Той просто не можеше да повярва, че е бил такъв мръсник, та да има любовна връзка със съпругата на сакатия си брат. — Подозирам, че никой в „Грийн Касъл“ не обича особено Беси. Дори Роджър. Най-вече Роджър.

— Беси е… — Тя се поколеба, въздишайки, после продължи. — О, Боже. Не съм си и помисляла, че ще бъде толкова трудно да ти припомня всичко, което си забравил. В крайна сметка повечето от това, което казвам, е само мое лично мнение, което може и да не е правил, но Беси… струва ми се, се прицелва много добре. Това, което прави, винаги е в нейна полза.

Устата на Робърт се повдигна във весела, извита на една страна усмивка.

— Много дипломатично казано, Нора. Напълно те разбрах. В Брюксел тя не беше много грижовна, нито изпълнена със съчувствие болногледачка. Постоянно ми натякваше, че моят прислужник Бригъл се „остави да го убият“, за да не се погрижи за мене, и за да не може тя да се върне в Лондон. В началото, доколкото си спомням, тя не възнамеряваше да ме придружи до „Грийн Касъл“. Едва когато… — той се поколеба, установил точно кога отношението на Беси към него се промени и почти заприлича на любов. Това се случи в същия ден, когато докторът ги информира, че паметта на Робърт може никога да не се възвърне.

Той тръсна глава.

— Стига с тази Беси. Сега съм си у дома, у дома със съпругата си, с братята си. Трябва да мисля за бъдещето. Нашето бъдеше. Наше и на детето ни.

— Благодаря ти, Робърт. Толкова се надявах през изминалите месеци и тогава… О, божичко, виж ме — от устата и се изсипа бърз поток от думи — седя си тука и се шляя. Оставила съм Рейчъл и останалите сами да си изпълняват задълженията, което е равносилно да им кажеш да не вършат нищо. Трябва да вървя!

Удоволствие беше да наблюдава изчервяването на Нора Джейн, докато й помагаше да се изправи на крака. Робърт се радваше на внезапно обнадежденият й вид, но си мислеше, че може би й обеща повече, отколкото би могъл да й даде. Той не познаваше тази жена, макар тя да знаеше всичко за него, и не беше влюбен в нея. Можеше и никога да не се влюби.

Трябваше да я опознае, да научи всичко за нея, да забрави женитбата им по сметка и да се концентрира върху това да я направи щастлива. Дължеше й го. Вече беше твърдо убеден, че трябва да даде на таза жена нещо, което нямаше нищо общо с парите, донесла в „Грийн Касъл“. Това още не се беше утвърдило в съзнанието му, но неговите братя му бяха дачи ясно да разбере, че Нора е от голямо значение за всички тях и за щастието им, че нейното появяване в живота им беше променило всички за добро. Братята му въобще не приличаха на заядливите пияни мъже, които Беси бе описала.

— Ще те видя на вечеря, нали? — попита той, като вдигна ведрото, тъй като не искаше Нора Джейн да го носи в деликатното й състояние.

Той я последва по коридора, водещ към официалните стаи.

— Разбира се, Робърт — каза тя и докосна лицето си, точно където беше най-мръсното петно. — Обещавам да изглеждам по-представително тогава.

— Ти си достатъчно представителна и сега, Нора — каза й той честно.

Една прислужница ти пресрещна насред коридора, бързо грабна ведрото от него и се усмихна на господарката си в знак на одобрение, че някой се е погрижил за нея, в нейното положение.

— Между другото, Нора — добави Робърт, спирайки я, когато тя се накани да последва прислужницата, — убеден съм, че си била най-красивата булка.

Глава тринадесета

Робърт нямаше какво да прави, след като се раздели с Нора. Неспособен да открие нито един от братята си, той се упъти към библиотеката — единственото място в „Грийн Касъл“, където се чувстваше по-малко чужд, повече у дома си.

Изпитвайки неудобство, като крадец, налетял на чужди вещи, той седна зад писалището и започна да преглежда чекмеджетата, без да знае какво търси, но подтикван от някакво нагнетяващо се подозрение, че може да открие нещо за себе си в тях.

Откри една дузина листи, гъсто изписани с бележки, отнасящи се до имението, и няколко големи тетрадки, където бяха записани всички разходи и приходи. Той остави листовете настрани и заразгръща тетрадките, в които забеляза най-различни почерци до предната година, след което една и съща смела ръка бе поела изцяло писането.

Но бележките от новата година бяха направени от женска ръка. Не грешеше, почеркът определено беше женски. Сигурно на жена му, на младата жена, за която Родж и Уилям бяха казали, че е неуморна. Нима тя бе поела управлението на цялото имение? Изглеждаше невероятно и жестоко от страна на братята му. Сигурно са могли да поемат малко от товара върху плещите на Нора Джейн, трябва да са го сторили, щом се кълняха, че толкова я обичат. Но той я беше сварил в параклиса да бърше праха! Дори по време на напредналата й бременност мъжете от семейство Гиър не се бяха погрижили да отстранят притесненията и отговорностите от това нежно същество.

„Ненужни, егоисти и по всяка вероятност покварени.“ Така Беси бе описала баща му и братята му и Робърт започваше да подозира, че не е била далеч от истината. Дали Нора Джейн не беше чудо за „Грийн Касъл“, само защото бе дала възможност на семейство Гиър да водят обичайния си живот?

Бяха ли баща му и братята му толкова покварени? И какво представляваше той, в такъв случай, мъжът, който се беше оженил за готовата да им угоди мис „Чували с пари“?

Когато Робърт затвори счетоводните книги и ги върна обратно в чекмеджето, забеляза един лист, който се подаваше от кожена папка с инициалите Р. Е. Г. Разбрал, че листът е написан със същия почерк, който, беше видял в тетрадките, и че бележките са малко, той започна да го чете, като смяташе просто да го прегледа и после да го върне на мястото му.

Но намеренията му се промениха, като разбра, че листа съдържа информация от миналия ноември, предназначена за лондонски адвокат. Ставаше дума за възможността да се определи издръжка и да се постигне развод за „двама, свързани в брачни връзки по временно убеждение и впоследствие установили, че е абсолютно невъзможно да съжителстват. За да бъде запазена репутацията на съпругата, вината за раздялата поема съпругът“.

Робърт прочете страницата два пъти, после потърси празен лист. Взе една перодръжка от писалището и се зае с преписването на текста, като пишеше бързо и сравняваше написаното с почерка върху листа. Беше същият. Той, Робърт, беше писал в счетоводните книги. Той беше направил всички спретнати бележки, отнасящи се за напояването на полята и други подобни неща. И той беше написал писмото до лондонския адвокат, малко след женитбата си с Нора Джейн Темпъл.

От това откритие го заболя стомахът.

— Ето къде си ти, глупавичкият ми, криеш се в тази потискаща стая, когато можем да отидем до селото или да се поразходим до езерото. О, какви скъпи спомени имам от онези дни, когато се промъквахме до езерото и се криехме зад храстите, смеехме се като малки непослушни деца, макар да знаехме, че Роджър не може да ни последва. Робърт? Какво не е наред, та се мръщиш така? Боли ли те пак нещастната глава?

Робърт мълчаливо наблюдаваше нашествието на Беси в библиотеката. С блестящата си като слънце жълта рокля и златиста коса тя беше олицетворение на английската красота. Той стана, докато тя се настани на синия диван, подиря едното си рамо на облегалката му и вдигна крака на седалката, като коте, свило се за дрямка.

— Били сме любовници тук? В „Грийн Касъл“? — попита той, ненавиждайки човека, който е бил. — Не в Лондон, така ли?

— В Лондон ли? Само ако можех да те откъсна от това ужасно имение! Разбира се, ти ме изпращаше от време на време в градската ни къща, в „Мидхърст“, страхувайки се, че някой ден Родж ще ни разкрие. И продължаваше да мислиш за другите, въпреки че единственото, което искаха от тебе, беше да се пожертваш, за да могат те да живеят нашироко. Както мене ме принесоха в жертва на Родж преди седем години.

— Беси, твоето описание за мен като човек, загрижен за другите, някак не се връзва, не мислиш ли?

— Едва ли, скъпи, имайки предвид обстоятелствата. Твоята съпруга, ако си спомняш, е на път да те дари с детето на брат ти. Робърт, не знам колко дълго мога да остана тук при тези условия. Ти нищо не си спомняш. Не помниш колко много ми обещаваше.

— И какво точно съм ти обещавал, Беси? — попита той, като постави ръце върху писалището и внимателно скри писмото до адвоката. — Както сама отбеляза, аз нищо не помня.

Беси се намести по-удобно сред възглавниците на дивана и се усмихна наивно.

— Обеща да бъдеш истинската ми любов, глупчо, точно както вече ти казах. Сега ти видя Родж, видя колко слаб и куц е. От нещастния случай насам той бързо чезне. Няма да мине много време и ще се окаже под земята, бедното създание. И тогава, след като се освободиш от малката мишка, ние ще можем да се оженим и да пътуваме по света с всичките й хубави пари. Но не бих могла да стоя тук и да те виждам, без да те имам, без да те докосвам… Как ме обичаше някога, Робърт! Дори когато трябваше да спиш с онова жалко създание, ти ме уверяваше, че не си изпитал никакво удоволствие. Същото се отнасяше и за нея, понеже бях принудена да изслушам и нейната рецитация за ужаса й от този брачен акт. Още тогава тя искаше да захвърли мъжа, когото най-много желаех, и то заради такъв хулиган като Уилям.

Тя потръпна, извади кърпичката си и подсмръкна веднъж, като че ли се опитваше да не заплаче.

— О, каква жестокост, каква несправедливост!

Робърт усети, че хартията под ръцете му се нажежава, като че ли всеки миг щеше да се разгори в адски огън, изпратен да го изпепели.

— И как съм щял да се отърва от малката мишка, Беси?

— Чрез развод, разбира се. Обсъждахме възможността да зачене и като имахме предвид крехката й фигура, се молехме да умре при раждането. Но и двамата знаехме, че не можем да се осланяме само на съдбата, а и онази жестока харпия беше обещала още едно състояние при раждането на наследник. Накрая ти се спря на развод, въпреки че доста трудно се процедира в такива случаи. Впрочем скоро ще разберем дали е необходимо това, нали? Очаква се Нора Джейн да роди след около шест седмици. Най-после Уилям е успял да свърши нещо полезно.

„Толкова малка. Толкова стегната“. Някой шепнеше в ухото на Робърт, казвайки му неща, които му се струваха някак познати. „Не е създадена за правене на любов. Опасно е да ражда.“ Жлъч се надигна в гърлото му.

Робърт не знаеше накъде да погледне, как да реагира, какво да каже.

— Доста безсърдечно от наша страна, не е ли така, Беси? — попита накрая той, спомнил си нежните кафяви очи на Нора Джейн, плътния й, почти страстен глас, абсолютното доверие, което искреше от очите й в параклиса. — Ако не ми беше казано друго, бих казал, че съм бил копеле от висока класа. Ако наистина съм говорил такива неща, и то луд от любов по жената на сакатия си брат, значи наистина съм бил звяр, имайки предвид положението на Родж и очевидната невинност на Нора Джейн.

Беси се надигна от кушетката, позволявайки му да хвърли поглед на перфектните й прасци, докато ги спускаше към пода.

— Но, разбира се, че си копеле, Робърт — каза щастливо тя, приближи се до него и го целуна по челото. — В крайна сметка ти си Гиър. Но сега трябва да вървя, иначе няма да имам време да си довърша тоалета, преди да е ударил гонгът за вечеря. Няма да те безпокоя никога повече с моята агония, причинена от тъжната дилема. Ще те оставя сам да премислиш всичко.

— Това някакъв вид ултиматум ли е, Беси?

— О, небеса, не. Чакам само твоето решение и никога няма да ти се натрапвам. Ако искаш да прекъснем връзката си, ще бъда отчаяна, но понеже те обичам, ще приема каквото и да е финансово уреждане на нещата, което, сигурна съм, ще направиш за мен. После ще се върна в „Мидхърст“ и ще събирам късчетата от разбития си живот. Ако ме обичаш, можем да започнем оттам, откъдето прекъснахме, от бала на лейди Ричмънд. Просто си спомни, мой най-скъпи Робърт, че аз съм единственият човек на света, който беше достатъчно загрижен за тебе, че да дойде в Брюксел и да бъде близо до тебе, когато храбро се хвърли в битката. Това сигурно трябва да ти говори нещо.

Робърт тъкмо си отвори устата, за да каже нещо уклончиво, когато откъм вратата се чу шум и Уилям нахълта в стаята с оживени от вълнение очи.

— Ето къде си бил! И ти също. Беси. Смешно. Не знаех, че можеш да четеш, нито пък че искаш, в случай, че можеш. Не е ли време да се киприш за вечеря? Трябва да го направиш, знаеш ли, тъй като патриархът пристигна. Можеш ли да повярваш, Робърт? Скъпият ни баща се е откъснал от Лондон, за да посети котилото си. Пристига само с две натъпкани до горе карети, които превозват новия му гардероб.

— Стивън е тук?

— А ти за кой друг си помисли, Беси? За краля ли? Казвам ти, Робърт, почти съм смирен от загрижеността на маркиза за нас. Дали от това или от сакото му, но просто ми се доплака. То е розово, можеш ли да си представиш? А може и да си е дошъл вкъщи, понеже го е закъсал и му трябва издръжката предсрочно? Последното е, подозирам. Възможно е и да си е помислил, че си загинал в битката и състоянието на Темпъл сега се пада на него. Истината може да го накара да се върне обратно, имам предвид това, че си жив. Но, хайде. Робърт. Недей просто да седиш там и да ме зяпаш, като че ли аз съм облечен в розово сако. Татко е заклещил Родж в гостната и не искам да съм отговорен за главите и на двамата, затова трябва бързо да се върна и да спася брат ни.

Още един Гиър. И също толкова сложен, също толкова проклет. Робърт внезапно усети прекомерно изтощение и се учуди сам на себе си, че му се иска Нора Джейн да е до него, когато го представят на баща му. Не знаеше защо, но успокояващото и присъствие, сладката й увереност му бяха наистина необходими в този момент. Нужно му беше и доброто й мнение за него. Изпитваше нужда да погледне в очите й и да се види отразен като обично, човешко същество, а не като безсърдечния лаком човекоядец, какъвто го беше описала Беси; като безчувственото копеле, както бе видно и от писмото върху писалището.

— Ето! — възкликна Беси, пляскайки с ръце, като че бе изпълнила несравним номер на някое парти и очаква аплодисменти. — Казах ти, че съм писала на семейството. Как иначе си мислиш, че Стивън би се довлякъл дотук толкова бързо, ако не е било писмото ми, в което спешно го моля да дойде в „Грийн Касъл“? — Тя се усмихна чаровно. — Може и да греша, Робърт, но си мисля, че ми дължиш едно малко извинение. Трябва да признаеш, че не съм човек, който си измисля.

Лорд Уилям изглеждаше объркан.

— Какви ги бръщолеви тя, Робърт? О, няма значение. Ако реша да слушам всичко, което тя казва, ще трябва да се върна пак към пиенето, преди да е паднала нощта. Хайде, не трябва да караме скъпият ни баща да чака. Може да му хрумне да натъпче джобовете си с малките фигурки и с неща, с които Нора е украсила гостната. Татко винаги е бил този, който знае пазарната цена на всяко нещо.

— Ти върви, Уилям, и вземи Беси със себе си, ако обичаш. Искам да оправя бъркотията върху писалището. Ще дойда след минута.

— Добре, Робърт. Все пак трябва да установя местонахождението на Нора Джейн. Макар че няма да се изпълни с радост, като се срещне с обичния си свекър. Сетих се как се видяха за последен път преди девет месеца. Напомни ми да ти разкажа за това, Робърт. Страшно забавна история! По дяволите, обичам това момиче!

— Знаем, Уилям, знаем — изчурулика Беси, пращайки една въздушна целувка на Робърт, когато Уилям се обърна с гръб. — Побързай, Робърт! Стивън толкова ще се зарадва да те види!

След като остана сам, Робърт взе писмото до адвоката и го накъса на малки парченца, като му се щеше да може също толкова лесно да го изтрие от паметта си. После, само за да се увери, че кожената чанта не съдържа други подобни улики за него, той я извади върху писалището и я отвори. Веднага съзря едно писмо отгоре върху купчината листа.

Това писмо, също с неговия почерк, бе адресирано до Роджър и започваше със „Скъпи братко“. Със сигурност не беше обръщение между мъже, който се ненавиждат.

Писмото засягаше предстоящата по това време битка с Наполеон, но не това го интересуваше. В него той търсеше някакъв намек за характера на човека, който беше, който е бил, Робърт Едуард Гиър.

На втората страница откри това, което отчаяно се надяваше да прочете, споменаването на жена му, на Нора Джейн.

„Треперя при мисълта, че мога да я изоставя сега, когато между нас има толкова недоизказани неща — бе писал той. Вярвам, че бихме могли да имаме хубав живот, ако сме благословени с тази възможност. Много пъти ми се е искало да можем да изличим недоразуменията между нас и да започнем от самото начало, от деня, в който се срещнахме, без аз да правя глупави грешки, които да застават между нас. Бих могъл да я обичам, ако ми бъде дарено такова скъпоценно време. Моята малка любима…“

Робърт притисна писмото до гърдите си, благодарен, че дори и ударен от френски куршум и с разбъркан мозък, не бе повярвал, че може да е бил такава гадина, каквато Беси го описваше. Беше благодарен, че не беше казал нищо за Беси на Нора този следобед в параклиса.

Човекът, който някога е бил, е извършил нещо неправилно в миналото, това беше сигурно. Да се ожени по сметка, да въвлече в брачните окови момиче, толкова сладко и невинно като Нора, само за да спаси една сграда, едно имение, беше непростимо. Но той не беше действал просто от алчност. Предишният Робърт Гиър бе изпитвал нещо към жена си, беше се грижил за нея.

Сегашният Робърт Гиър, новото същество, в което се бе превърнал, щеше да направи това, което старият Робърт Гиър бе пожелал да направи. Щеше да започне отново.

И щеше да се справи с Беси по един или друг начин. В края на краищата той беше лорд Робърт Гиър.

Нора вървеше към семейната гостна, като си пожелаваше за десети път, в разстояние на няколко минути, Робърт да можеше да бъде с нея, когато се срещне с маркиза. Тя беше станала достатъчно самоуверена през изтеклите месеци, но споменът за последните й думи, отправени към бащата на съпруга й, я бодеше. Той навярно я смяташе за безмозъчна и неспособна да се справи със ситуацията, в която сега я бе поставила съдбата: да бъде съпруга на пострадал мъж, мъж, който няма памет. Срамежливата, мрачна, предразположена към истерии, пияната Нора Джейн Гиър.

Но тя си напомни, че се е променила. Тя беше станала всепризнатата господарка на „Грийн Касъл“. Беше възстановила къщата и управлявала имението до пристигането на мистър Ралфбергер, който пое юздите. Дори и тогава следеше работата на управителя на чифлика. Беше променила косата си, облеклото си, дори ума си, осмелила се беше да стане, поне отчасти, жената, която винаги бе искала да бъде.

Но щеше да е хубаво, ако Робърт беше с нея. Щеше да е чудесно, стига той да искаше да бъде с нея. Ако бяха заедно, те можеха да застанат лице в лице с маркиза и да го върнат обратно в Лондон, при масите му за комар и при богатите му приятели. Дори би могъл да вземе Беси със себе си. Това наистина щеше да бъде много хубаво.

Толкова хубаво, колкото и в минутите, които прекараха заедно с Робърт следобед в параклиса, когато тя постави ръката си върху неговата и той й се усмихна. И после, когато нервите й не издържаха и тя се извини и го остави, той й каза, че трябва да е била красива булка. За жена, която напоследък живееше само заради звука на гонга, тя си помисли, че може никога повече да не огладнява, тъй като дълго време можеше да черпи сили от този хубав комплимент!

Тя спря пред едно огледало, поставено точно до гостната, и се огледа. Дали някой беше известил маркиза, че се очаква да стане дядо в разстояние на един месец? Съмняваше се, понеже Беси не знаеше. Щеше ли маркизът да се зарадва на предстоящото раждане? В това също се съмняваше, понеже Стивън Гиър беше празноглав човек, а вестта, че щеше да бъде дядо, би разбила чувството му за значимост, смешното му преследване на младостта и веселието.

Той обаче знаеше, трябва да е знаел, че Сюзън Темпъл искаше внук и беше стигнала толкова далече, че да постави условия за раждането му. И така, при обещанието за още пари Нора Джейн реши, че маркизът може да хвърли един поглед на издутия й корем и да се разхлипа на рамото й, обхванат от вълнението за новото злато, насочило се към ковчежетата на семейство Гиър.

— Занимаваш се с глупости, Нора Джейн — каза тя на образа си в огледалото, като постави ръка върху късата си коса и си припомни смайването на Беси заради постоянството й в поддържането на този стил. Но тя имаше достатъчно причини да не иска дълга коса. Така й беше по-хладно, и освен това не беше принудена да търпи тежката ръка на Мариан и машата за къдрене. Нито пък да прекарва дълго време наведена над ваната, правейки всякакви усилия да крепи корема си, докато Мариан сапунисва и облива косата й.

А и Робърт бе доволен от прическата й. Това беше най-голямата, най-важната причина да подрязва косата си до завръщането му.

— И така, Нора Джейн — каза си тя на глас, — изправи рамене, вдигни брадичка, влизай там и приключвай с това възстановяване на съюза! Не можеш да оставиш Робърт там вътре, насаме с баща му.

— Благодаря ти, Нора. — Отражението на Робърт се появи в огледалото точно зад нейното. — Ако трябва да бъда искрен, не исках да осъществявам тази среща, без съпругата ми да е до мене. — Той й подаде ръка, усмихнат по онзи хубав начин, на една страна, който все още я караше да настръхва от удоволствие. — Влизаме ли?

Нова надежда пламна в сърцето на Нора Джейн и тя почувства прилив на смелост, но знаеше, че не трябва да се замисля толкова много, от страх прекрасното усещане да не изчезне. Тя мушна ръка в неговата.

— За мене е удоволствие, сър — обяви тя, вдигнала глава към него с усмивка, която остана върху лицето й, докато влизаха в гостната. Семейство Гиър се бяха скупчили около студената камина.

— Робърт! Какви глупости чувам за тебе? — изблея маркизът, като се раздели със заучената си поза да се обляга по особен начин на камината.

Нора Джейн установи, че не е имало за какво да се безпокои. Тя сигурно беше невидима, имайки предвид вниманието, с което я удостои свекърът й. Сега страховете й се съсредоточиха върху незнаещия й, нищо неподозиран съпруг и върху това как той щеше да реагира на неочакваното появяване върху сцената на този нагизден, широко усмихнат мъж.

— Здравейте, сър — каза Робърт. Гласът му звучеше напрегнато. Нора Джейн беше избутана настрани и маркизът сграбчи средния си син в мечешката си прегръдка. Сграбчи го така, като че наистина изпитваше обич към него.

— Здравейте, сър ли? Господи, наистина е вярно! Ти никога не си се държал официално с мене. Не мога да се сетя за подобен случай. — Маркизът отстъпи назад с ръце все още върху раменете на Робърт, изучавайки сина си, като че ли загубата на паметта би му причинила многобройни, кървящи рани. Изглеждаш чудесно, Робърт — каза нервно той, като накрая отпусна хватката си. — Просто чудесно. Нали, Беси? Беси, момчета, кажете му, че изглежда чудесно. Просто великолепно! След това той бързо се отправи към масата с напитките.

— Робърт изглежда така, както винаги е изглеждал — хладно отбеляза Беси от мястото си. — Наистина, не мисля, че е здравословно да се вълнуваш толкова, Стивън. Ела и седни. Ставаш за смях.

— О, остави го да вилнее, Беси. — Уилям намигна на Нора Джейн и на Робърт. — Той играе ролята на любещия баща, въпреки че го прави много лошо. Нищо чудно, че губи значителни суми на карти, ако това е най-добрият му начин да замаскира истината. Той умира вътрешно, Беси, като си мисли, че тези хубави пари могат да се върнат обратно при Сюзън Темпъл. Така че остави го, моля те. Позволи му това театрално представление. Аз самият искам да гледам.

— Извинете ни за момент, моля — каза Робърт, като се поклони към семейството си.

Нора Джейн почувства ръката на Робърт с дългите му пръсти да улавя нейната, като леко я стисна и я поведе обратно към коридора. Тя вдигна поглед към него и се изненада, като видя, че той се усмихва.

— Добре ли си? — попита тя.

— Повече от добре, Нора — отговори той, леко засмивайки се. — Не чу ли маркиза? Бил съм великолепен. Винаги ли е такъв?

— Не знам — призна си честно тя, като погледна в гостната към свекъра си. — Той не се задържа тук. Какво ти каза Беси за баща ти?

— Не много. Само, че е луд за пари и периодично продава по някои от синовете си, за да си плати дълговете от комар. Според Беси ред е на Уилям, освен ако аз не си развържа кесията малко повечко. Почувствах и у Родж, и у Уилям, че те не хранят голяма любов към баща ни. А може би трябва да се коригирам. Вярвам, че те хранят достатъчно обич към него. Що се отнася до респекта — маркизът не притежава такъв, ако ме разбираш. Има ли нещо друго, което би трябвало да знам?

Нора Джейн обмисли за момент въпроса му.

— Може да ти е на помощ, ако си наясно с това, че Стивън изпитва смъртен страх от моята баба. Нейна бе идеята ти да получиш контрол върху парите, които тя предложи при женитбата ни. О, да, ние и двамата значително ще забогатеем, когато се роди момче. Мислиш ли, че това е важно?

— За маркиза ли? Да, мисля, че има достатъчна тежест за него. Много добре, Нора, вярвам, че знам достатъчно за момента. Не ми остана нищо друго, освен да ти поднеса закъснелите си, но сърдечни комплименти за това, че изглеждаш чудесно тази вечер. И да ти благодаря, че си загрижена за нещастния си объркан съпруг. А сега ще се присъединим ли към останалите?

Като продължаваше да я държи за ръката, Робърт отново влезе с нея в гостната. Кимна за приветствие към графа, който бе настанен отляво на незапалената камина и помогна на Нора Джейн да се настани на единия от диваните, като сам седна до нея. Нора знаеше, че ще и бъде трудно да стане от меките възглавници, но сега тази мисъл не я тревожеше, понеже съпругът и бе тук, за да й помогне. Нейният съпруг, който мислеше за нея, че изглежда чудесно. Той беше прекрасен, а тя беше чудесна. Всъщност тя се чувстваше повече от чудесно. Беше обнадеждена, за втори път от два часа насам.

— И така, сър, наясно сте с моето раняване — каза Робърт, като се изви малко, за да се обърне към маркиза. — Мисис Темпъл, която напусна „Грийн Касъл“ точно преди вашето пристигане, е много раздразнена от загубата на паметта ми. Точно преди да изхвърчи оттук, за да се срещне с адвоката си, тя ме заклещи в коридора, за да ме уведоми, че би трябвало да бъда заключен. За мое добро, нали разбирате? Мислите ли, че ще си поиска обратно и парите? Би било жалко.

Нора Джейн се изпъна върху меките възглавници, разярена от поведението на баба си.

— Как, е посмяла да повтори тези глупости в твое присъствие? — възкликна тя, като стисна ръката на Робърт. Не е за вярване, че изобщо на някого могат да хрумнат подобни безсмислици. Ще й пиша още тази вечер, за да й напомня, че няма думата по въпроса и, че никога няма да бъде добре дошла в „Грийн Касъл“.

— Това е сладкият ни ангел! — извика лорд Уилям скачайки на крака. — Тя не говори много, но това, което казва, го прави! Робърт не е шантав, само е зашеметен, дявол да го вземе!

— Съвсем вярно спокойно — отвърна графът. — Но Сюзън дърпа конците, не е ли така, татко? Контролира останалото от парите на Робърт, от парите на Нора Джейн. Не смяташ ли, че „Грийн Касъл“ е достатъчно възстановен и доста добре поддържан и не оценяваш ли по-високо от портфейла си средния си син? Моля те, не отговаряй веднага. Помисли известно време.

Нора Джейн погледна бързо към маркиза, внезапно уплашена от факта, че той и баба й могат да се споразумеят и да натикат съпруга й в лудница. По такъв начин маркизът щеше да поеме контрола над парите.

Докато Нора Джейн се взираше в маркиза, той се бе вторачил в Робърт.

— Ти нищо ли не помниш? Нито дори какво си предпочитал за закуска? Не помниш ли поне името на любимия си кон?

— Абсолютно нищо не помня, сър, — отвърна Робърт с влудяващо любезен тон, като вдигна ръката на Нора Джейн и целуна дланта й, карайки я да се чуди какво си беше наумил. Никога не беше демонстрирал пред другите привързаност към нея. Защо го правеше сега? Тя имаше натрапчивото, неприятно усещане, че просто е използвана от предполагаемо безпаметния си съпруг. — Това разстройва ли ви, милорд?

— Не! — избълва маркизът, гледайки Беси. — Ни най-малко! Ще се справим, ще се справим някак си. И се радвам за детето. Родж ми съобщи преди това щастливата новина. Гордея се с тебе, сине. Ние, Гиър, сме добри жребци, с изключение на Родж, но вината не е негова, като гледам как се е застопорил на този проклет стол. Беси, скъпа, имаш ли нещо против да ме придружиш на кратка разходка преди вечеря? Вече съм значително изненадан от чудесата, станали в семейното крило. Една обиколка на останалата част от „Грийн Касъл“ без съмнение ще ме смае. Моите поздравления.

— Нора направи всичко това — изръмжа ядосано Уилям към отдалечаващите се две фигури. — Ако си мислиш, че Беси си е помръднала пръста, ти си много по-сбъркан, отколкото Робърт би могъл изобщо да бъде. Но не бих бил изненадан, ако и двамата се изгубите по време на обиколката, като имам предвид, че никой от вас не прекарва много време в „Грийн Касъл“. Това става два пъти в годината, запомнил съм го, понеже толкова пъти почистваме комините.

— Остави ги, Уилям. Не си струва да се ядосваш — каза графът, избутвайки стола си напред, сега, когато баща му излезе. — Защо не отвориш тези врати към дворчето? От миризмата на парфюмите им ми се повдига. Да вървят по дяволите и двамата, казвам аз. Те ще се отправят към „Мидхърст“ още призори, ако им дадеш пари да се забавляват. Ще го направиш ли, Робърт? Това със сигурност ще облекчи живота ни.

— Маркизът, нашият любим баща, се е прицелил по-високо. В момента изобщо не му е необходимо моето възстановяване. Ще му се да бръкне дълбоко в съкровищницата. А пък аз вече съм абсолютно сигурен, че ще се възстановя. Но Беси, моята спасителка от Брюксел, ще трябва да се примири с оставането си в „Грийн Касъл“ малко по-дълго. Ако нямаш нищо против, малкото ми. — Робърт се усмихна на Нора Джейн, която едва не изкрещя, като чу някогашното му обръщение.

Тя успя единствено да се усмихне нервно и да кимне в знак на съгласие, спомняйки си, че той и бе задал въпрос относно Беси по-рано. Започна да се чуди дали знаеше толкова малко за съпруга си, колкото той я бе накарал да повярва, че си спомня за нея.

Глава четиринадесета

Още на другия ден след пристигането си маркизът потегли обратно за Лондон, като дори не се разпореди да разопаковат багажа му. Замина, след като напъха в джоба си банков чек със задоволителна сума и отправи мили слова към всички, най-вече към Беси, която протестираше относно обвинението, че желае да замине с него.

— Много жалко. Сега ще трябва да измислим какво да правим с нея — прошепна графът на Уилям, който се разсмя на глас.

Робърт не видя жена си, докато не настана време за вечеря. Беше прекарал следобеда, яздейки из имението заедно с Уилям, озадачен все повече и повече, тъй като работниците го приветстваха с ръкомахане, сваляне на каскети и широки усмивки. „Ако не друго — направи си извод Робърт, — поне съм бил толерантен работодател.“

Но нищо не разпозна, докато обикаляше фермите докато яздеше през селото, докато наблюдаваше как се мели зърното. Все още беше чужденец в непозната страна.

И така, преизпълнен с още въпроси, Робърт реши да остане до късно в гостната тази вечер, за да говори на четири очи с по-големия си брат. Оплаквайки се от главоболие, Беси се оттегли рано в покоите си. Нора Джейн също се извини, че е уморена, а лорд Уилям бе поканен на вечеря у семейство Клифлинг. При това положение нямаше кой да ги чуе. Нямаше никаква пречка двамата джентълмени да се впуснат в истински разговор, което не бяха правили, откакто Робърт се завърна в „Грийн Касъл“ с мозъчно сътресение. Нищо не им пречеше, освен фактът, че Робърт не знаеше как да поднесе на брат си темата, свързана с подозренията си към графинята.

— Винаги си притежавал обезоръжаващата дарба да се взираш в някого и да го преценяваш — каза графът и отпи от чашата си с портвайн. Слабият огън бавно загасваше в огнището, а силен, проливен дъжд биеше по прозорците.

— Прости ми, Родж, просто се бях замислил, това е.

— Не се извинявай, братко, не можеш да избягаш от себе си. Тези твои тъмни очи! Винаги ми е било невъзможно да разбера какво мислиш. Да не би пък да си пил повече портвайн? Доколкото си спомням, Уилям изглеждаше по същия начин, когато беше полупиян. Истината е, че предпочитам него пиян, а тебе сериозен. В края на краищата свикнал съм с това. Един мъж обича да знае къде стои или, както е в моя случай, къде седи.

— Не съм пиян, Родж — каза Робърт и остави почти празната си чаша! — Объркан съм — добави откровено той, след което реши, че ако има намерение да направи коментар по темата, е по-добре да се захваща веднага с това. — Как смяташ, до каква степен харесвам Беси?

— Беси ли? — Графът облещи очи. — Ето ти сега въпрос! Можех да си седя така дни наред и да се чудя каква информация би ти била от полза, без дори да ми хрумне, че ще попиташ за вятърничавата ми съпруга. До каква степен я харесваш ли? Не знам, Робърт. Никога не си го казвал. Ти добре знаеше какво мислех аз за нея, какво продължавам да мисля. Но винаги си държал устата си затворена за такива лични неща. Никога не е било в твой стил да обикаляш наоколо и да клюкарстваш или пък да хвърляш камъни в нечия градина. Защо питаш?

Робърт погледна покрай главата на графа, съсредоточавайки погледа си върху ръба на камината.

— Защото тя твърди, че ние двамата сме любовници и сме били такива от дълго време.

— Тя казва какво? Любовници ли? Ти и Беси? По дяволите, Беси и която и да било любовница! Това изявление ще ме вдигне от стола преждевременно! Уилям трябва да е тук, за да бъде свидетел на това последно чудо, тъй като ти ми нанесе смайващ удар, много по-добър от смешните му крясъци за пожар. Сега бих могъл сам да си изправя на крака, като смая и двама ви, само за да падна на пода от смях! Любовници ли? Кажи ми, Робърт, скъпи пострадал от войната братко, какви, дявол да го вземе, ги дрънкаш?

Робърт не можа да схване добре всичко от речта на графа, но вече бе убеден, че подозренията му към Беси се потвърдиха веднъж и завинаги. Тази жена го лъжеше. Повече от очевиден бе отговорът на въпроса, защо го правеше. Осени го мисълта, че след като не можеше да й вярва за това, защо пък трябваше да й повярва за всичко друго, което му беше втълпила?

— Няма значение, Родж — каза бързо той, махвайки с ръка към брат си да престане да се забавлява с това нещо. — Само ми отговори на два въпроса, моля те. Първо: детето, което носи жена ми…, мое ли е?

Лицето на графа потъмня като буреносен облак, а усмивката му се трансформира в гримаса.

— Сега вече ще стана от този стол, Робърт, за да те пребия! На кого другиго би могло да е детето?

— Аз ти зададох въпрос, Родж — напомни му троснато Робърт, тъй като слепоочията му започнаха да пулсират, а и мислите му не бяха много ясни. В съзнанието му се беше запечатала картината, в която Беси му казва, че Нора е прекалено дребна, прекалено деликатна, за да се наслади някога на правенето на любов. Дали му беше внушила това сега, в библиотеката, или някой друг път? И ако беше така, кога? И защо изобщо бе провел толкова интимен разговор със снаха си, когато се предполагаше, че винаги си е държал затворена устата за лични неща?

— Добре де, Робърт, не ме режи така. Задай си въпросите.

— Благодаря ти. Второ: Уилям влюбен ли е в жена ми?

— Уилям ли? Е, ако и това не е най-глупавото нещо! Разбира се, че е, но като брат. Те винаги си допират главите, когато разговарят за слонове и обсъждат защо кокошките нямат зъби. А дискутират и възможността крал Джордж да е сключил договор с дявола, за да живее вечно, напълно побъркан, оставяйки принцчето да става все по-тлъсто, все по-бедно и все по-тъпо. Заедно те са като деца, Робърт, закачливи, засмени, обичащи се деца. Беси ли… Боже милостиви! Разбира се, че Беси го е направила! Как иначе би ти хрумнала такава гадна идея! Винаги съм си мислил, че тя е само въздух под налягане, че е нетактична и затова обижда хората, че причинява неприятности по погрешка, че езикът й изобщо няма връзка с мозъка й. Но тя е правила всичко целенасочено и се оказва доста изобретателна и подла!

Робърт започна да се чувства по-добре. Все по-добре, все по-силен, повече владеещ себе си, въпреки че го ръководеше само умът, а не и паметта му.

— Ти никога ли не си обичал Беси?

— Как бих могъл, при положение, че винаги съм обичал Елизабет? Обичах я дори след като тя избяга и се омъжи, което е направила, както по-късно разбрах, след изричната заплаха от страна на любимия ни алчен баща.

Графът поклати глава с намръщено чело.

— Не можеш да разбереш нищо от това, нали, Робърт? Виж, знам, че Беси ти е казала, че брюкселският доктор не искал да се натоварваш, като се опитваш да си спомниш всичко, което си забравил. Но мисля, че е време да си поговорим по-дълго за Беси, за Нора Джейн, за баща ни, за живота ни тук, в „Грийн Касъл“, дори за ненужните ми крака. След като го направим, ако все още имаш въпроси, с радост ще ти отговоря. Съгласен ли си?

Робърт взе чашата си и се изправи, усмихвайки се на брат си.

— Искаш ли да ти донеса друга напитка? Мисля, че ще останем тук дълго време, понеже и аз имам да ти казвам някои неща. И след като приключим с това, мисля, че ще бъде доста забавно да измислим начин да се отплатим на скъпата Беси за цялата й любезност към ранения й девер.

Нора Джейн седеше сама в библиотеката и се чудеше с какво да се захване. Баба й се намираше в „Темпъл Манър“, точно където й беше мястото, след като беше наговорила такива ужасяващи неща на Робърт.

Но въпреки това старата жена липсваше на Нора Джейн, макар и съвсем мъничко, и й се щеше да бе останала за раждането на детето. Мариан бе на същото становище, признавайки, че оценява присъствието в стаята на родилката на друга жена. Това убеди Нора Джейн, че хора от сорта на Сюзън Темпъл, когато не се занимават с глупости, биха могли да бъдат от полза в критичен момент.

Но пък Елизабет щеше да бъде при нея, за което благодареше на Бога. Тя беше инструктирала Бабит да я извика веднага, щом настъпи моментът. Нора Джейн изцяло се осланяше на приятелката си, чиито знания за раждането бяха от първа ръка. Тя щеше да бъде за нея като гранитна скала по време на суетнята. Много й се искаше да види Елизабет сега, да си поговорят за Робърт, за това как я беше нарекъл „малката ми любимка“, точно както беше направил, преди да замине за континента, преди да изгуби паметта си.

Но това бе невъзможно. Тя и Елизабет се срещнаха само веднъж след завръщането на Робърт и Беси. А докато Беси не заминеше за Лондон, Елизабет нямаше да се появи в „Грийн Касъл“.

През последните седем-осем месеца Нора Джейн се бе ангажирала с подреждането на „Грийн Касъл“, но сега не можеше да върши дори това. Гърбът я болеше неимоверно, когато правеше опити да се присъедини в къщната работа към Рейчъл и останалите. А и глезените й се подуваха в юлската жега, което правеше невъзможни дългите разходки в градините.

Нора Джейн щеше да обиди прислугата, ако отидеше да наблюдава работата им сега, когато всичко беше завършено, с изключение на параклиса. Тя се бе вдъхновила да направи това място по-приветливо, преди синът й да бъде кръстен там. Беше наела компетентни работници, които през по-голямата част от времето не се нуждаеха от нея, а това беше доказателство за собствените й способности да преценява хората.

Този успех, комбиниран с изгонването на баба й и с разумното оттегляне на Елизабет, обаче я оставяше без работа, а само с проблемите й.

Останалите съпруги прекарваха времето си със своите съпрузи. Но другите съпруги имаха мъже, които си ги спомняха, които искаха да бъдат с тях. Тя имаше само собствените си спомени, при това не всички приятни.

Другите съпруги имаха деца, около които да се суетят. Тя имаше само ужасяващите пророкувания на Беси за трудно раждане. И тези предсказания прогонваха разумните доводи на Елизабет, въпреки че тя ги бе охарактеризирала като безсмислени, всяващи паника брътвежи.

Другите съпруги прекарваха нощите с мъжете си и нямаха кошмари. Съпругът на Нора Джейн спеше някъде другаде, неспособен да си спомни онази последна нощ, онази прекрасна, съдбоносна нощ, в която истински я беше обичал, а после я бе притискал в обятията си до зори.

Може би и тя, като Родж и Елизабет, трябваше да се захване с водните бои и платното, въпреки че нямаше никакво желание за това. Нямаше и желание да чете, нито да работи върху счетоводните книги. Не искаше дори да разглежда скъпите бебешки принадлежности, които баба й бе поръчала да доставят от Лондон. Това, от което се нуждаеше, беше Робърт отново да я нарича „малката ми любимка“, да я прегръща отново, да я гледа усмихнат в очите, спомнил си я, познаващ я и, мили Боже, обичащ я! Но той не я беше потърсил, откакто се видяха снощи на вечеря.

— Света Дево, да не би тази стая да е станала център на „Грийн Касъл“? Всеки може да бъде намерен тук, заобиколен от потънали в прахоляк книги и мрачни стени! Как се чувстваш този следобед, скъпа сестро? Изглеждаш ужасно подпухнала. Мислиш ли, че някога изобщо ще си възвърнеш стегнатата фигура? Не познавам много жени, които са успели, нещастните. Роклите им висят смешно над отпуснатите им кореми, които никога няма да придобият предишната си форма. А провисналите им гърди? Ужасна гледка! Но, да, това е цената, която ние, жените, плащаме заради сладострастието на съпрузите си.

— Здравей, Беси — отегчена произнесе Нора Джейн. Не беше очарована от усамотяването си, но да има за компания дърдорещата си снаха не беше кой знае каква придобивка. — Току-що си мислех да се върна в семейното крило и да позвъня на Бабит да донесе там чай. Не е необходимо да носи тежкия поднос толкова далече. — И като се ругаеше вътрешно за прекаленото си възпитание, довърши: — Би ли искала да се присъединиш към мен?

— Колко си разумна! С удоволствие, Нора Джейн. — Щом Нора се изправи и наедрялата й фигура вече не се криеше зад писалището, Беси възкликна: — Сякаш растеш с всеки изминал момент! Нещастното бебе! В крайна сметка скоро ще ти трябват нови рокли. В списанията си видях интересни модели за кърмачки, въпреки че разрезите в горната част ми се струват доста вулгарни. Но ти няма да се представяш в обществото, така че… Баба ти смята ли да наеме дойка? Не знам как стоят в действителност тези неща, нали разбираш, просто ги ненавиждам.

— Баба ми нищо не може да каже по въпроса, а аз възнамерявам сама да се грижа за детето си. Това сигурно идва от плебейската кръв на месарска внучка, която тече в мене — кратко добави тя, докато вървяха по коридора към фамилното крило. В този момент се мразеше за това, че намеси костите на починалия си дядо, за да уязви снаха си. — Защо не замина със Стивън за Лондон, Беси? — попита тя, сменяйки бързо темата. — За тебе провинцията винаги е била ужасно отегчителна.

Те влязоха заедно в семейната гостна. Беси дръпна шнура на звънеца, докато Нора Джейн се разполагаше върху стол с изправена облегалка. Гърбът я беше заболял дори от краткия преход до гостната.

— И да оставя Робърт, когато има неприятности? — ококори се Беси. — Когато станахме толкова близки? Когато аз съм единствената скала, за която да се закрепи в разбунтуваното море, на каквото е заприличало съществуването му? Аз трябва да остана тук, за да бъда опора за Робърт, както и за тебе, мила. Това е мое задължение, чест е за мене! Как изобщо можеш да зададеш подобен въпрос, Нора Джейн? На твое място никога не бих си простила. Никога!

— А Роджър? — С ръце, стиснати здраво в скута й, Нора Джейн бе започнала да иска да запрати тази жена чак на луната. Иначе Елизабет нямаше да дойде в „Гриин Касъл“ и да помага при раждането. — Не оставаш ли и за негово добро?

— Едва ли. — С изящество Беси разпростря полите си от розов муселин около себе си, докато сядаше на една от кушетките, и се усмихна на Нора Джейн. — Да говорим с открити карти, скъпа. И двете знаем, че привързаността на Родж е насочена другаде, към онази Франклин от селото. Но скандално или не, обидно или не за мене, аз падам на колене всяка вечер и благодаря на Бога, че му я върна обратно. Тя може да ощастливи последните му дни. Само небесата обаче знаят в каква мъченица ще ме превърне загубата му…

Бебето мръдна, след което солидно изрита майка си. Нора Джейн се постара да стои кротко, за да не последва нов залп от цъкания и съжаления за неприятностите, които създава бременността.

— Значи оставаш заради Робърт и заради мен? Тогава ти не си съгласна с брюкселския доктор, че възвръщането на паметта му е празна надежда?

— Нора Джейн — каза приятелски Беси, като отново извади наивната си, куха усмивка. — Щом ти харесва да го разглеждаш от тази страна, никой от нас не трябва да губи надежда. О, ето го и Бабит с подноса. Да налея ли?

— Бабит, още една чаша, ако обичаш!

При звука от гласа на графа Нора Джейн се обърна, за да види как Филип го въвежда в гостната. Сети се със закъснение и облекчение, че той имаше навик да пие чай всеки следобед по това време.

— Здравей, Родж — каза тя, задържана само от силната си воля да не хукне към нето и да проси избавление от жена му.

— Здравейте, дами — отговори графът, но Беси не обели и дума. Родж махна на Филип да излезе от стаята. — Хубав ден. И знаете ли защо е толкова хубав? Не? Тогава ще ви кажа, дори и с риск да накарам снаха си да се изчерви. Възстанових малко от силата на краката си през изтеклите седмици и едно друго усещане, ако ме разбирате. Нужди, които смятах изгубени навеки. Мислех да крия новината си като изненада, но повече не мога да сдържам радостта си. Беси, скъпа моя съпруго, мое законно, послушно вместилище, наредих на камериерката ти да пренесе всички твои принадлежности в покоите ми още този следобед. Нямам търпение да дочакам падането на нощта. Вероятно ние двамата сме следващите, които ще дарят наследник на семейство Гиър.

Преди Беси да изтича към графа и да коленичи до инвалидния му стол, сините й очи се разшириха до такава степен, че зеницата покри ириса, а брадичката и провисна едва ли не до гърдите.

— О, скъпи Родж, каква… каква чудесна вест! Ти показваш признаци на възстановяване след всичките тези години! Нора Джейн, не е ли това най-прекрасното нещо! Завладяна съм от щастие! Скъпи Родж! Тази нощ ли каза?

Нора Джейн едва не се разсмя на очертаващата се пред Беси дилема и на театралниченето й в ролята на обичаща съпруга. Но тогава си помисли за Елизабет и вече не й беше смешно.

— Родж… — започна тя, след като Беси помоли да ги напусне, за да успокои превъзбудените си нерви.

— Шшт, сестричке — предупреди усмихнато графът. — Никакви въпроси, ако обичаш. Освен ако не поискаш да узнаеш къде Робърт очаква нетърпеливо жена си. Той има нещо важно, което би желал да ти съобщи.

Нора Джейн не подозираше, че все още може да скача на крака светкавично. Всички мисли за внезапно получилия любовен пристъп граф и за невъзможната му графиня изхвърчаха от главата й.

— Той си е възвърнал паметта?!

— Уви, не — Графът продължаваше да се усмихва. — Но е почти толкова хубаво. Той откри кой е. Хм. Чудя се дали Уилям не би искал да се обзаложи за това колко време ще отнеме на жена ми да си стегне багажа и да хукне към „Мидхърст“?

Робърт не прекара спокойно нощта, нито пък утрото, и това не го изненада. Онова, което му беше причинило, меко казано, неприятности, най-после беше уточнено и той научи докъде се простираха амбициите на снаха му.

И така, той и Нора Джейн не бяха започнали семейния си живот по най-добрия начин. Взимайки под внимание факта, че женитбата им е била по сметка, той реши, че не трябва да се ангажира прекалено много с този не толкова съществен проблем. Не и сега, не и след като беше прочел собствените си думи, написани до брат му, собствените си заключения, отнасящи се до нарастващата му привързаност към жената, с която се беше венчал, и до надеждата му за щастливо споделено бъдеще.

На него все още му бе трудно да си прости, че се е оженил за Нора Джейн само заради пари, но графът му обясни с най-големи подробности в колко трагично положение е било имението „Грийн Касъл“ и колко болезнено се е нуждаело от огромния финансов поток на Темпъл. Обясни му и за неговата голяма преданост към братята и към имението. Всички тези неща, взети заедно, и невероятната сума, предложена от Сюзън Темпъл, биха придумали и мъж с много по-силен характер от този на Робърт. Човек би трябвало да е абсолютен идиот, за да откаже такъв брак.

Сега Робърт знаеше толкова, колкото графът бе решил да му каже: за все още отсъстващата Елизабет, за трите години на лорд Уилям, прекарани в пиянство, и за срамежливата му съпруга, сътворила чудеса в „Грийн Касъл“, спечелвайки всяко сърце по трудния си път. Научи, че е обичал баща си, като едновременно с това е осмивал недостатъците му. Разбра, че не е обръщал никакво внимание на Беси Гиър, че рядко е бил в нейната компания и че е ценял мнението й малко повече от това на селския малоумен.

Сега той беше убеден, а и графът също, че Беси — елементарна, но егоистична душа, си бе наумила да използва достатъчно вярна информация, но да я манипулира и извърта така, както на нея й изнася. Тя се бе постарала да обърне братята един срещу друг и после или да измъкне голяма сума от незнаещия и нищо неподозиращ Робърт, или да се отърве от пропадналия си брак и да се венчае за мъжа, когото виждаше като истинската сила в „Грийн Касъл“ — „наследника“ с объркания мозък на всичките пари на Темпъл.

Но това, което го тревожеше най-много, бяха сцените, които продължаваха да се въртят в главата му през нощта и наслояваха в съзнанието му отрязъци от спомени. Тези „късчета“ понякога като че ли нямаха никакъв смисъл, но въпреки това му подсказваха, че ако не бъде изключително внимателен, би възвърнал паметта си, само за да изгуби Нора Джейн. Ако изобщо я е имал някога. Ако това, което си мислеше, че вижда в очите й, беше повече от внимание, повече от съжаление. Робърт наистина се опасяваше да не изгуби жената, за която брат му се кълнеше, че в крехкото си тяло крие нещо много повече от себеотрицание…

Сцените бяха объркващи, едновременно сладки и горчиви.

Мъничка фея с големи очи надничаше към него иззад решетки — не, колони, гледайки го, като че ли беше кръстоска между рицар в бляскава броня и най-страшния човекоядец, който можеше да бъде сътворен от нечие въображение…

… Крехко, оковало, неподдаващо се тяло — под неговото, тихо хлипане. Чувства на срам, самоненавист и унизителен провал — в мъгла от страст и неочаквано желание. Усещане за безпомощност, дори страх. Клетва да не нарани…

… Уплашени очи, молещи го за разбиране. Ярост, от това че е бил използван, узурпиран. После — жестоко отдръпване, затваряне в себе си, близане на самонанесени рани, затрупване с изтощителна, тягостна работа. И обръщане гръб на нещо, за което е започнал да вярва, че може би желае повече от всичко на света…

Меко тяло и сладостен аромат, обвити ръце, страст без думи, безмълвно изразена любов, нежелана раздяла… Дълги, тъмни, безкрайни дни, прекарани в мисли и надежди…

Всичко това, а и нещо повече, Робърт чувстваше след просветляващия разговор с графа. Емоции изплуваха на повърхността, спомени се криеха в ъгълчетата на съзнанието му, объркващи фрагменти от диалози отекваха в главата му и го измъчваха. Гласът на Роджър. На баща му. На Уилям. На Беси. На малката Нора. На Сюзън Темпъл. Дори неговият собствен…

„Е, имаш я, сине. Хубаво дете. Какво повече би могъл да искаш?“

„Дошъл си да ме придружиш до ешафода, а, Родж“.

„Колко забавно! Първо, той спасява «Грийн Касъл», а сега си мисли, че може да излекува сакатия. Какво още скъпи братко? Моля те, не ме дръж в неведение. Ще възкресиш ли мъртвите? Ще превърнеш ли водата във вино?“

„Твоята бедна малка булка, бедната малка Нора Джейн. Това е името й, нали? Нора Джейн?“

„Папа харчи пари, Роджър страда, Робърт ни спасява, а Уилям пие. Всеки от семейство Гиър си изпълнява ролята“

„Само ми кажи нещо. Спал ли си някога с девственица?“

„Няма да боли следващия път Нора Джейн. Никога повече няма да боли. Обещавам.“

„Така казваш, Робърт. Благодаря ти. Аз… Ще бъде ли възможно да остана сама сега?“

„Оплеска ли я, братко?“

„Ти не можеш да се смяташ за отговорен, Робърт. Беси ми го обясни.“

„Тя е дребничка, нали?“

„Да, Родж, така е. Вярваш ли, че ще може да роди, без животът й да е в опасност?“

„Мътните да те вземат, Робърт, сега разбирам! Ако тя умре при раждане, ти никога няма да получиш втората половина от парите. Не те прецених правилно. Ти не си влюбен в Нора. Не можеш да го направиш. Вече си затънал до гуша в страстта към парите й.“

„Две и петстотин? Десет хиляди годишно? Като джобни пари? Исусе! Робърт, та това е богатство! Прескъпа Нора Джейн, ще се омъжиш ли за мен? Не се безпокой за Робърт, както ми се струва, ти току-що го уби.“

„Не можеш ли да спиш?“

„А ти можеш ли, Робърт? Тази нощ, през всичките тези нощи?“

„Робърт, целуни ме… Помогни ми да разбера защо се чувствам по този начин, когато си до мене.“

„Шшт, малкото ми. Имаме толкова много да си кажем, толкова много да разберем един за друг, но нека не разваляме това съвършенство с думи. Нека сутринта да отнеса със себе си сладкия спомен за съпругата си.“

Сладък спомен… сладък спомен… сладък спомен.

Само да можеше да си спомни!

— Робърт? Робърт, добре ли си? Исках да дойда направо при тебе, но Рейчъл ме извика. Трябваше да свърша нещо в параклиса. Робърт? Робърт, чуваш ли ме?

Той вдигна главата си, която беше обхванал с ръце, и погледна с празен поглед над писалището. Там стоеше Нора Джейн. Красивите й очи бяха помръкнали от тревога. Не беше ли чудовищно от негова страна да я желае толкова, най-вече в деликатното й положение, без дори да си я спомня? Без дори напълно да е разбрал кой е той?

— Добре съм, Нора — каза той и бързо я придружи до синия диван, като седна до нея. — Видяла си Родж?

Тя кимаше яростно, докато се настаняваше, някак си неудобно, сред възглавниците.

— Налага се да ти кажа нещо. Никога през живата си не съм била толкова объркана! Прекарах последния половин час, като ми идваше да се смея, а после — да проклинам! Дали трябваше да изпадна в екстаз, че Родж най-после има надежда да си оправи краката? Или пък трябваше да му издърпам ушите заради това, което се кани да стори на Елизабет? Представяш ли си — да каже на Беси, че иска тя да се премести в стаята му! Беше страхотно вълнуващо, но и потискащо. Робърт, престани да се хилиш като мечка! Това е сериозно!

— Изобщо не се съмнявам, малката ми. Кажи ми как реагира Беси на добрата новина на Родж? Зле, както искрено се надявам — каза Робърт, като взе малките ръце на Нора Джейн в своите. Как учестено бие сърцето му сега, когато тя беше до него! Дали изобщо някоя жена в нейното състояние някога е била толкова чаровна, толкова мъничка, така невероятно красива!

Въпреки че той продължаваше да държи ръцете й, тя се дръпна назад и се втренчи в него подозрително.

— О, Боже! Сега наистина съм разтревожена! Виждала съм този пакостлив блясък и преди, но единствено в очите на Уилям, когато беше намислил да изиграе някой нов номер на Родж, за да го вдигне от стола. Не бях разбрала, че това е семейна черта на Гиър. Какво сте намислили ти и Родж, Робърт? И какво имаше предвид Родж, като каза, че не си възвърнал паметта си, но си научил кой си?

Какво трябваше да й обясни? Трябваше ли да й каже за сцените в главата му, за откъслеците от разговори, които бяха и забавни, и потискащи? Необходимо ли бе да събужда надеждите й, само за да ги убие, ако паметта му никога не се върнеше?

И колко от истината за злостните машинации на Беси бе готова да възприеме, без това да й навреди? Във всички случаи скоро щеше да се наложи да обяснява, понеже Беси щеше да дойде да го моли да я изпрати в Лондон, за да се спаси от любовното желание на съпруга си. А той щеше да информира вероломната си снаха, че ще трябва да си стегне багажа и да се упъти към дома на майка си, без никаква издръжка. На Родж беше идеята да я поуплашат първо. „Нека има страх от Бога или от мен, както е в случая“ — бе казал той. Робърт нямаше нищо против шегата, тъй като той самият беше изстрадал много от изопачените истини, представени му от Беси.

— Робърт, чакам — каза твърдо Нора Джейн. А той едва не се разсмя от вида й, изглеждащ тържествено — смешен под бухналата й коса, над издутия й корем! Този корем все още изглеждаше неестествен за нея. Учудващо беше да носи в него дете, тя, която самата бе като дете. Да. Той би могъл да обича тази жена, дори и без да възвърне паметта си.

— Много добре, малката ми — каза той накрая, като се наведе и целуна върха на вирнатото й носле, тайно доволен, че ласките на бившия Робърт все още й действаха. — Съжалявам, не можах да устоя — добави той, като видя, че тя се изчерви и бързо запримигва, спряла дъха си от изненада. — Позволи ми да ти обясня.

Робърт тъкмо отвори уста да й разкаже за Беси и за лъжите й, когато бе прекъснат от Уилям. Следван от Граулър, младият мъж връхлетя в стаята и започна да говори толкова бързо, че думите се сливаха една с друга.

— Робърт! Нора! Никога няма да се сетите какво стана! Хайде, досетете се, де! О, няма значение. И без това никога нямаше да ви хрумне. Бях у семейство Клифлинг, с Пеги, нали ме разбирате. Отидох да видя новия й ловджийски кон — страхотно животно, наистина страхотно! — и мистър Клифлинг ме дръпна настрани. Кълна се, никога през живота си не съм бил толкова учуден! Не можех да си отворя устата, толкова бях шокиран. Той каза, че би насърчил предложението ми, ако го направя. Можете ли да си представите! Той желае аз да поискам ръката на Пеги. Да я поискам ли? Какво ще правя с нея? Аз, последният Гиър, без пукнато пени. Нямам какво да й предложа.

Той се хвърли в близкия кожен стол и опна дългите си крака върху килима. Картина на самото униние…

— Трябва ли да се радвам, Робърт? Или би трябвало да си прережа гърлото и да приключа въпроса?

— Обичаш ли я, Уилям? Никой никога не би трябвало да помисля за женитба без любов.

Робърт хвърли поглед на жена си, за която се беше венчал заради парите на баба й, и която се бе омъжила за него заради титлата му, заради общественото му положение. Или поне така си мислеше. О, Господи, само да можеше да си спомни! Той стисна ръцете й така, че тя се стресна и го погледна в очите.

— Нора? Моя малка? — попита той, забравил за присъствието на брат си в стаята, забравил за цялата вселена. — Защо се съгласи да се омъжиш за мене?

Тя извърна поглед, а бузите й пламнаха.

— Не сега, Робърт. Моля те. Уилям…

— Ще почака — довърши той вместо нея с внезапно подрезгавял глас. В съзнанието му още веднъж се бе появила странно облечената, с още по-странна прическа Нора Джейн, което би могло да бъде само спомен, тъй като жената пред него с нищо не напомняше за онова срамежливо, объркано, изплашено дете. — Защо се омъжи за мене, Нора? Вярваше ли, че си влюбена в мен.

— Това, това има ли значение за тебе, Робърт? — попита тя с тих глас, като от очите й потекоха сълзи.

— Да, малката ми, важно е. Много повече, отколкото някога си предполагала. Вярвам, че бих могъл да живея в мир и съгласие с мъжа, бил някога Робърт Гиър само ако повярвам, че си го обичала. Ако повярвам, че онзи Робърт Гиър вероятно е усещал, че го обичаш и затова е пожелал венчавката да се състои. Това би го направило в моите очи по-малко алчно копеле.

Сълзите продължаваха тихо да се стичат по лицето и, а пъпните й устни се разтрепериха. Болката, която се излъчваше от нея, едва не разби сърцето му.

В момента, в който му се стори, че напрежението в стаята ще го лиши и от последния му дъх, тя промълви:

— Обикнах Робърт Гиър от първия миг, в който го видях. Тогава това бе детска любов, приличаща на боготворене и романтични мечти.

— Ти си ме виждала като романтична фигура, така ли малката ми? Поласкан съм.

— Престани Робърт, иначе няма да ти кажа нищо повече. Ти искаше да знаеш какво съм изпитвала към онзи Робърт Гиър, за когото се омъжих. Да, виждах го като романтичен образ, като герой, пристигнал да ме избави от позлатената кула в „Темпъл Манър“. Но това беше само в началото. Обикнах го още повече, след като го опознах, след като видях благородството и загрижеността му за семейството и хората, чиито живот зависи от чифлика; след като разбрах неговото себеотрицание и лоялността към страната му.

Тя го погледна в очите, като че търсеше нещо там.

— И сега, когато съм на път да родя детето му, аз го обичам толкова силно и искрено, че не мога да го изкажа с думи. Обичам те, Робърт Гиър.

— Дявол да го вземе! — възкликна Уилям и скочи от мястото си. — Трябваше ли да чувам това? Май не трябваше. Мисля, че ще ревна! Хайде, Граулър. Бихте ли ни извинили? Не бих желал да се разцивря пред жена нали ме разбирате?

Робърт чу, че Лорд Уилям си тръгна, но не каза нищо. Той можеше само да продължава да гледа Нора Джейн, вдигнал брадичката й с върховете на пръстите си, можеше само да се взира в очите й с учудване и с преклонение пред подаръка, който току-що му бе направила.

— О, любима! Моя малка любима! Благодаря ти. Аз съм най-щастливият човек на света — прошепна той, бавно свеждайки глава, по-нервен, отколкото си бе представял, че би могъл да се почувства, когато докосна с устни нейните.

Той я обви с ръце и я приближи плътно до себе си, опитвайки от нейната сладост. А в същото време проблясващи спомени, щастливи спомени експлодираха зад затворените му клепачи. Когато жена му с неподозирана сила обгърна раменете му, а устните й жадно се разтвориха за горещата му целувка, той изпита екзалтацията на щастието, без сенките на миналото.

— Ето къде си бил! О, младежо! Какво прекъсвам? Малко целувчици и прегръдчици, а? Това ли е всичко, за което вие, Гиър, мислите — разгонване? Робърт, вече си свършил най-лошото, което би могъл. Няма нужда да мачкаш детето отново.

Робърт притисна главата на Нора Джейн до рамото си и се запита дали Бабит не знае къде са ключовете за библиотеката. Уилям вече ги прекъсна веднъж, а сега, в най-неподходящия момент, се намъкна и Беси. Кой ли още щеше да им се натрапи? Делегация от селото, възнамеряваща да го приветства с добре дошъл? Но защо Беси беше тук? Нима вече се беше свестила и бе тръгнала да обира кесията му?

— Какво искаш, Беси? — попита уморено той жената, която беше поставила егоистичните си желания над всичко, която не бе проявила ни най-малка загриженост за Нора Джейн, за собствения си съпруг, за нито един от тях. Ако нещата вървяха по плана, Роджър беше изстрелял куршумите си право в целта и тя беше дошла да моли девера си да се присъедини към маркиза в Лондон.

Тя притисна ръце до гърдите си, като седна на стола, съвсем скоро освободен от Уилям.

— Аз ли? Нищо не искам от тебе, скъпи, освен пълното ти възстановяване. Ти си чул новината, нали? Още едно чудо стана и до една седмица Роджър и аз ще се преместим в Лондон. Той вярва, че скоро ще може да използва краката си. Можеш ли да си представиш? Забави, пътешествия, танци! Родж беше такъв великолепен танцьор! И ще имаме дете. Син. Син, който да наследи всичко това! — възкликна тя, разперила ръце, като че ли искаше да обгърне целия „Грийн Касъл“. — Боже мили, ще се разплача от щастие.

— Моите поздравления, Беси — изрече хладно Робърт, след като Нора Джейн се изтръгна от прегръдката му.

Нещо не беше наред. Беси беше прекалено словоизлиятелна. В плановете му не влизаше тя да бъде екзалтирана и да пролива сълзи от щастие. Би трябвало да бъде отчаяна, да циври и да моли незабавно да замине за Лондон, разбира се, с чек от Робърт до банката. Беси бе скроила нещо, това бе очевидно. Как можеше да се променя толкова бързо, да бъде толкова гъвкав.

— Твоята неизчерпаема способност да се притворяваш постоянно ме учудва — продължи той, като чувството за грозяща опасност побиваше тръпки по гръбнака му. — Мислех си, че ти и брат ми сте безнадеждно отчуждени и твоите стремежи са насочени другаде, да го наречем така?

— Към тебе ли? Нали това се опитваш толкова деликатно да ми кажеш, Робърт, ти, нещастно полудяло същество? — отвърна тя със смях. — Да се свържа с втория син ли? Да ти кажа ли най-после истината, и то в присъствието на Нора Джейн? Трябва да го направя, сега, когато с Родж сме отново заедно и нищо няма да разруши нашето щастие. О, Робърт, прости ми, че си правех шегички с тебе, говорейки ти неща, които искаше да чуеш. Казвах ти това, което винаги ти се е искало да чуваш — откакто Родж ме доведе тук като своя съпруга. Ти избяга на война, за да не гледаш Родж, да му завиждаш и да го мразиш. Но истината, която ти казах, колкото и да ми бе неприятна, имаше за цел да ти припомни преклонението ти пред моята красота и да помогне за връщането на паметта ти. Аз, е, няма друг начин да го кажа. Аз никога не съм те обичала, Робърт. Дори тогава, когато ме заплаши, че ще се ожениш по сметка за това бедно, нищо неподозиращо дете. Но каквото било, било.

— Не, Беси. Миналото е пролог, тъй като аз се нуждаех от него, за да си спомня, а ти направи всичко възможно да объркаш това минало и да го използваш за собствени облаги.

— Както кажеш, Робърт. Докторът ме предупреди, че, щом се прибереш вкъщи, можеш да се обърнеш срещу мене, твоята предана болногледачка. — Тя се усмихна сладко, махвайки към Нора Джейн. — Но като имам предвид романтичната беседа, която неволно прекъснах, си мисля, че вероятно всички трябва да приключим нещата щастливо. Щастливите Гиър. Кой би си помислил това за възможно?

Нора Джейн премести поглед от Беси към Робърт, очевидно объркана.

— Какви ги дърдори тя? Бил ли си някога влюбен в нея?

— Не знам — каза откровено Робърт, като му се искаше да изхвърли Беси от стаята и да обясни всичко на Нора Джейн. Всичко, което Роджър и той наскоро бяха открили за красивия, е кокоши мозък на пръв поглед, но опасно изобретателен и хитър хамелеон, какъвто всъщност беше Беси.

Той поклати глава.

— Просто не знам, Нора — започна той, улавяйки ръцете й, — не можем да мислим за това сега. Това беше голяма грешка, наивен план, който Родж й аз съставихме, за да… Гласът му затрепери, като установи, че беше на ръба на признанието и бързо се обърна към Беси. Тръпката, която лазеше по гърба му, премина през цялото му тяло. — Къде е той? Къде е брат ми?

— Родж ли? — Беси се усмихна, после въздъхна замечтано. — Излязохме на разходка, за да отпразнуваме насаме щастието си, нещо, което сам можеш да си представиш, имайки предвид положението, в което ви сварих. Аз сама бутах стола на скъпия Родж, не без усилия, разбира се, но това беше най-малкото, което можех да направя, при положение че повече няма да му е необходим. Изживяхме такава красива интерлюдия, навън, при скалите… Разговаряхме за бъдещето, за нашето дете. Твоите пари може и да са спасили „Грийн Касъл“, Робърт, а таланта на скъпата ти жена да го е направил годен за живеене, но аз съм тази, която ще бъде господарка на имението. Толкова вълнуващо беше да говорим за бъдещето! Тогава обаче започнах да кихам. Нора Джейн, ако си спомняш, казвала съм ти, че понякога цветята през лятото дразнят дихателните ми пътища? Поисках да се върнем в къщата, но милият ми Родж получи внезапно вдъхновение да рисува морето на фона на следобедното слънце. Сега Филип му носи боите.

Нора Джейн го дърпаше за ръкава.

— Робърт? Какво не е наред?

Робърт погледна надолу към жена си, неразбрал кога се е изправил. Роджър е отишъл до скалите с Беси? Защо е направил това? След снощния разговор Родж го бе уверил, че не би пресякъл дори улицата с тази жена, даже на отсрещната страна да го очаква съкровище.

— Но, Робърт — попита Беси, — какво не е наред? Изглеждаш така, като че ли си видял призрак. Нора Джейн, вероятно би трябвало да позвъниш за Бабит. Докторът в Брюксел може да се окаже прав и скъпият ни Робърт да е получил мозъчна треска. Не, не! Позволи ми аз да го направя. Ти седни там и не плачи. Всичко ще се оправи. Роджър и аз ще ви позволим да живеете в „Грийн Касъл“. Всичко ще бъде чудесно, обещавам!

Робърт притисна с ръце пулсиращата си глава, опитвайки се да се освободи от гласа на Беси, от изключително обнадеждения й, загрижен глас. Какво му ставаше? Защо изпита такъв внезапен ужас, сега, по средата на наново откритото си щастие?

— Добре съм, Нора — обяви той с почти убедителен тон. — Съвсем добре. Някаква гъска ми лази по нервите — добави той, принуден да се усмихне. — Ела, ще ти помогна да се изправиш. Ще се разходим бавно до скалите и ще предадем на Родж нашите поздравления. Беси, ще дойдеш ли с нас?

Беси извъртя очи.

— Да дойда с вас? Робърт, знам, че си си изгубил паметта, но нищо ли не можеш да запомниш? Цветята, Робърт, цветята. Вие вървете. Аз съм уморена от изживяванията през този прекрасен ден. Ще отида в стаята си да пиша на Стивън за нашето щастие.

Робърт не се и опита да я убеждава, а хвана ръката на Нора Джейн и я повлече навън.

Те едва стигнаха до средата на покритата с трева поляна, когато се появи Филип, мръсен, раздърпан, останал без дъх, с очи, които като че ли щяха да изхвръкнат от орбитите.

Хлипайки, личният прислужник на графа падна на тревата в краката им и обви ръце около коленете на Робърт.

— Направих, аз… направих, каквото ми каза тя, милорд. Занесох боите. Но той не беше там, където винаги стои. Гледах, гледах… И тогава проследих дирите от колелетата, докато се изгубиха близо до хълма. О, милорд, ужасно е! Жестоко! Винаги толкова внимавах, когато минавахме покрай склона, този с дърветата тук-там, който е невъзможно да избегнеш, ако се отправиш към скалите. Но точно там се е изгубил столът на графа — излязъл е от пътеката, през козирката — и към скалите! Видях го там, долу, целия на парчета!

Глава петнадесета

Нора Джейн се чудеше защо не може да заплаче.

Всички останали ридаха цял следобед и вечерта — прислужниците в къщата, помощник-готвачката, Филип и най-вече Беси. Всички, с изключение на Робърт, който все още беше навън, сред скалите, дори сега, в тази страшна буря, идваща откъм пролива. Той продължаваше да вика Роджър през рева на вятъра, продължаваше да търси брат си.

Смрачи се твърде рано, още с първите дъждовни капки. Тя повече не можеше да стои до прозореца на спалнята си и да гледа далечните очертания на високата фигура на съпруга си, увития около него плащ за езда, дългите му крака, очертани на фона на мрачното небе, когато заставаше на някоя скала и се взираше надолу към вълните, разбиващи се в брега, ниско долу.

Сърцето й се свиваше от болка за него, за всички тях.

Нора Джейн никога не бе смятала, че може да бъде източник на сила в критични ситуации — някой, към когото всички да се обръщат за помощ. Но тази роля й беше поверена днес, без да е молила за това. Дълго време тя си бе представяла, че е героиня, но това бяха само детски измислици, а тя беше престанала да живее в мечтите си от много месеци. Тук, днес, това беше реалният свят. Това беше ужасната действителност, без капка фантазия в нея.

Така че Нора Джейн не можеше да играе ролята на героиня, тъй като не участваше в пиеса. Тя можеше само да реагира по най-добрия възможен начин, като скриваше от тези, които обичаше, надигащата се в нея хистерия, като се концентрираше върху домашната страна на трагедията; като продължаваше да мисли, да се бори с проблемите, без да позволява на въображението си да оформя картина, изобразяваща потрошеното тяло на Родж върху скалите…

Това беше единственият начин да се справи, без да започне да крещи.

Хората се нуждаеха от храна. Хората трябваше да получат задачи и тя прекара следобеда и ранната вечер, изпращайки слуги до селото да съберат група мъже, които да претърсят скалите и тясната камениста плажна ивица под тях. Нора Джейн беше тази, която инструктира камериерката на Беси да я отведе в стаята й и да й даде лауданум. Нора Джейн беше тази, която нареди да сервират храна и затоплен ейл на хората, които претърсваха района.

Тя беше тази, оставена почти сама в „Грийн Касъл“, която посрещна Уилям в семейната гостна преди два часа и му каза за брат му. Този засмян млад джентълмен се беше върнал от дома на семейство Клифлинг, където беше отишъл, за да помоли сър Хари за ръката на дъщеря му Пеги.

Така че сега и Уилям беше навън със съпруга й. Прислужници носеха фенери и осветяваха мястото, известно като „хълма“, молейки се да открият ранения Роджър или неговото тяло.

Тялото.

Нора Джейн потрепери и придърпа шала по-плътно върху раменете си. Тя крачеше напред-назад пред френските прозорци, взираше се в главния път към скалите, изтощена от умора и от тъга. И не обърна внимание на тъпата болка, която премина и отмина в слабините й.

Нещастната Елизабет. Как ли щеше да реагира на новината? Тя бе избрала точно този ден, за да отиде с Роби на посещение при баба му, майката на неговия баща, в едно село на шест мили от „Грийн Касъл“. Нора Джейн се питаше кое щеше да е по-лошо — да остави един прислужник на пост пред вратата й или да изчака до утре и лично да й съобщи тъжната вест.

Без значение какво щеше да направи, Елизабет и Роби щяха да бъдат съсипани. Роджър със сигурност беше мъртъв. Инвалидният стол се беше разбил на парчета върху скалите и водите на пролива бяха погълнали завинаги Роджър Гиър. Имаше вероятност и да е решил да се върне сам обратно, а столът му да се е хлъзнал и да е паднал. Но ако е предприел тази стъпка, би трябвало да е наоколо и вече биха го открили.

Роджър Гиър беше мъртъв.

Не. Не! Нора Джейн продължаваше да крачи пред френските прозорци. Не биваше да мисли за това. Не биваше да мисли за Родж. Трябваше да се съсредоточи върху други неща.

Робърт и Уилям дали ще се върнат скоро.

Личните им прислужници бяха ли им приготвили сухи дрехи и топла вода за банята?

Дали на печката още къкреше гърне с яхния? И двамата щяха да бъдат гладни, тъй като не бяха вечеряли.

Трябваше ли да изпрати някой да повика доктора.

А свещеника?

Каква погребална церемония можеше да има без тялото?

„Защо не мога да заплача?“

— Извинете, мадам — обяви Бабит от входа. Обичайно стържещият му глас бе примесен с тъга, но Бабит все още се държеше като цензор. — Мис Пеги Клифлинг е навън сама. Мисля, че е пристигнала с кон. Да я въведа ли?

Пеги Клифлинг тук? Да, това беше близо до ума. Нора Джейн си спомни, че бе изпратила един прислужник с молба да претърсят крайбрежната ивица, включваща и техния имот. Приливите са странно нещо и тяло, подето веднъж от тях, би могло много лесно… — „Спри, Нора! — нареди си наум тя. — Спри да мислиш. От това няма да има полза. Просто действай!“

— О, да, разбира се, Бабит. Покани я, моля те, и ни донеси чай, тъй като мис Клифлинг сигурно е измръзнала до мозъка на костите си, ако е яздила в този дъжд.

Няколко секунди по-късно Пеги Клифлинг влезе в стаята. От дългата й до раменете червена коса се стичаше вода, както и от тъмносиния й костюм за езда. С дългите си, почти мъжки крачки тя бързо отиде до камината, където простя ръце над огъня. Нора Джейн улови за миг решителния поглед на зелените и очи и си отдъхна мъничко, тъй като избраничката на лорд Уилям, висока жена на двадесет и пет, нямаше намерение да припада.

— Дойдох веднага, щом чух, и оставих коняря си няколко мили след себе си — заяви Пеги без излишни церемонии, стрелкайки Нора Джейн със зеления си поглед. — Къде е Уилям? Трябва да отида при него. Бог знае какво може да направи. Виждала съм го преди, полудял от скръб при нещастието с Родж. Няма да допусна моят Уилям отново да грабне бутилката, лейди Робърт, кълна се! Не и този път. Не и когато не ми останаха повече сили. Графът не е мъртъв, не може да бъде мъртъв. О, извинете ме, лейди Робърт. Татко винаги ми казва, че съм много пряма и рязка и се нахвърлям върху всички. Боже мили, та вие сте толкова малка, дори и с този огромен корем! Май всеки момент ще изхвърлите това жребче, ако не греша. Добре ли сте?

— Моля те, Пеги, помолих те и преди, просто ми казвай Нора — каза Нора Джейн, подавайки на Пеги шала, за да се завие. При други обстоятелства би се разсмяла с глас от това, че я сравниха с кобила. — Мисля, че съм много по-спокойна от теб, Пеги. Ако Елизабет Франклин, добра моя приятелка от селото, можеше сега да е с нас, щях да съм още по-добре. На Уилям и Робърт ще им трябват силни жени. На Родж също, щом го намерят.

Пеги прокара ръка през косата си и я отметна назад.

— Навън е кучешки студ, като се има предвид, че сме юли. Благодаря ти за шала, въпреки че вече е разсипан. Хм… Значи няма никакви новини, Нора? Абсолютно нищо?

— Не. — Долната устна на Нора се разтрепери и тя я притисна с ръка, надявайки се да се овладее. Не искаше да говори за това, да мисли за това. — Не и през последните два часа. Но сигурно това е добре. Имам предвид, ако не са намерили тяло… — Гласът й изневери и тя не можа да каже нищо повече.

— О, ела тук, бедно дребосъче! — възкликна Пеги, притискайки Нора Джейн до себе си, като с това разруши остатъците от самообладание у по-младата жена. — Ти, малко, храбро същество!

Тогава Нора Джейн се разплака на гърдите на Пеги, като позволи на скръбта и сълзите й да се отприщят и да облекчат тежестта в душата й. Тя се овладя, едва когато Бабит остави подноса с чай на близката масичка и се оттегли.

Накрая уверена, че трябва да усмири емоциите си, за да не навреди на бебето, а и да е в състояние да помогне на Робърт, щом се върнеше в къщата, Нора Джейн се освободи от прегръдката на Пеги и й се извини за изблика на чувства.

— Ела, Пеги — каза тя, избърсвайки сълзите си за пореден път. После хвана ръката на другата жена и я стисна успокоително. — Хайде да се качим горе и да видим дали Мариан може да ти намери нещо сухо да облечеш. Не можеш да се върнеш у вас тази вечер, в никакъв случай. Ще наредя да ти приготвят стая.

Те тъкмо пристъпиха в коридора, когато Робърт и Уилям разтвориха френските врати и се появиха, подгизнали и тъжни. Зад гърбовете им дъждът се лееше като из ведро. Светкавица разкъса оловносиньото небе, тресна ужасяващ гръм.

— Робърт? — извика Нора Джейн, когато той се обърна да затвори вратата, но вече бе разбрала, че не й носят добри новини.

Без да каже нищо, той смъкна мокрия си плащ и го пусна на пода, до този на Уилям, после се упъти към масата с напитките, следвайки брат си. Нора и Пеги си размениха бързи погледи, докато лорд Уилям наливаше две чаши с бренди.

— О, не, не го прави, Уилям Гиър! — извика Пети, пресичайки стаята, за да вземе чашата от ръката на любимия си. — Ето там има горещ чай, който ще те стопли.

— Господи, Пеги, не сега — изръмжа Уилям, като направи опит да си върне чашата. — Нуждая се от нещо по-силно от чай, ако трябва да се върна пак там тази нощ. И какво правиш ти тук, между другото? Току-що се сгодихме, още не сме се оженили, за Бога! О, добре де — възкликна той, когато Пеги се втренчи в него, точно на височината на очите му. — Проклет да съм, ако мога да си обясня как го правите вие, жените! А дори не съм в брачни окови все още. Хайде, Пеги, води ме към чая.

— Робърт? — Нора Джейн стигна до него едва, след като бе пресушил питието си. Той се взря дълго в нея, след което бързо се обърна и запрати чашата в камината, където тя се разби на хиляди парчета. — О, Робърт, недей! Моля те, недей! — тя се вкопчи в ръката му, когато той отново се обърна, за да вземе гарафата, очевидно с намерението да я запрати след чашата.

— Да не го правя ли, Нора? — попита той сковано, като изморено потъркваше врата си. — Родж си отиде и аз помогнах за убийството му. Собственият ми брат! Собственият ми брат, когото тъкмо бях започнал да си спомням, да опознавам. И всичко това, защото исках да накажа Беси, че ме е лъгала. Изглеждаше толкова невинно отмъщение… Боже мой, Нора, та това е почти смешно!

Нора Джейн взе гарафата от ръката му и я върна на масата. От яростта в гласа му, от отчаянието и едва сдържания му яд нея буквално я втресе.

Той погледна нагоре, като че можеше да види в спалните над него.

— Тя още ли е в леглото, играеща ролята на съсипана от скръб вдовица? Нейните хистерии почти ме бяха убедили, ако не бях наясно с шегата на Роджър. Господи, знам, че не мога да го докажа, но това не е нещастен случай. Тя е бутнала Родж от скалата и после дойде тук, толкова хладнокръвна, толкова владееща се, толкова усмихваща се! Тази жена си отваря устата единствено за лъжи! Имам намерение да се кача горе и да изтръгна истината от нея!

— Скъпи, не! — извика Нора Джейн, наистина изплашена, тъй като никога не бе виждала Робърт изпаднал в такава ярост. — Не можем да бъдем сигурни. Освен това може да намерят Роджър. Има толкова места по хълма, където е могъл да се мушне, ако се е освободил от стола.

— Би могло да е така, Робърт — каза Уилям, седнал до Пеги, която му наливаше втора чаша чай. — Филип също не си спомня добре къде е видял стола. Трябва да претърсим цялата площ. Сега, когато заваля, няма да останат никакви следи. Нищо не може да се направи в тази буря.

— Точно така! — възкликна Нора Джейн. — Родж сигурно лежи някъде ранен, но не и мъртъв. Може би е паднал от умора под някое дърво и дълбоко е заспал, докато е чакал да го намерите. Моля те, изчакай до сутринта, докато бурята премине. Нищо повече не можеш да направиш тази нощ. Моля те, Робърт!

— Ние търсим човек, а не игла в купа сено. Трябваше да сме го открили досега. Не мога да не си мисля най-лошото.

— Моля те, Робърт — повтори Нора Джейн.

— За Бога, човече — съгласи си Уилям, като дръпна Пеги, за да я изправи на крака. — Послушай жена си. И да раздрусаш Беси, няма нищо да постигнеш, въпреки че идеята е много привлекателна. Ела, Пеги, любов моя. И двамата сме вир-вода. Ще те дам на Бабит. Той ще ти намери място за спане.

Най-после Робърт протегна ръка и погали обляната в сълзи буза на Нора Джейн.

— Добре, малка моя любимке, всички са съгласни с тебе. Вече е среднощ. Ще изчакам и ще раздрусам Беси на сутринта, дори и да открием Родж. Призори всички ще се съберат за ново претърсване. Няма да се опитвам да спя, но трябва да се изкъпя, да се преоблека и да хапна нещо. Можеш ли да кажеш на Бабит или на някой друг да се погрижи за това, преди да си легнеш, Нора?

Нора преглътна сълзите си и кимна, после проследи с поглед съпруга си, който уморено последва по стълбите Уилям и Пеги. Тогава се появи нова болка в долната част на гърба и в слабините й, но тя реши да не й обръща внимание.

Робърт се беше изкъпал, преоблякъл и бе хапнал от заешката яхния, която Нора беше изпратила от кухнята. Беше едва два часът. Нямаше да се зазори още няколко часа, но бурята утихваше. На сутринта щяха да могат да продължат претърсването.

Това обаче не означаваше, че той щеше да остане затворен в стаите си заедно с мислите, които продължаваха да се блъскат настойчиво в главата му. Тъй като по-голямата част от „Грийн Касъл“ бе потънала в тъмнина, той слезе долу и заброди из коридорите, неспособен да се спре, неспособен да успокои ума си.

Как можа да приеме за забавно хрумването на Родж. И двамата бяха постъпили неразумно, хлапашки. Трябваше просто да обявят истината, че Родж е започнал да движи краката си, а Робърт да възстановява фрагменти от паметта си, от спомените си за Нора Джейн.

Да се справят с Беси трябваше да бъде най-последното нещо в плановете им.

Но Родж му разказа за номера, който бяха направили на баща си за Коледа, поръсвайки любимия пунш на маркиза с карамфилово олио, така че всичките му гости се втурнали към кухнята за студена вода.

Тази история извика в мозъка на Робърт един спомен, за друга една шега, която бяха организирали с Роджър. Подробно разработената им схема беше завършила с това, че маркизът плати петстотин лири на безскрупулен агент за чистокръвен ирландски жребец, който се оказа… скопен. Робърт и Роджър прекараха няколко чудесни седмици в Лондон със своя дял от парите.

Но сега Родж липсваше и най-вероятно беше мъртъв. Мъртъв, въпреки уверенията на Нора, че е заспал някъде в тревата и сега се крие, като може би крои друг номер на Беси, без да е уведомил брат си.

— Кой е там?

Робърт вдигна глава. На стълбите стоеше Нора Джейн и притискаше с една ръка до гърдите си краищата на дълга бяла наметка, а в другата държеше свещник.

— Каква правиш тук, малка моя? — той тръгна към стълбите, за да й помогне да слезе, без да си застъпи подгъва. — Мислех, че си заспала.

— Безпокоях се да не тръгнеш към скалите, без да дочакаш Уилям и останалите. Един Гиър, изгубен на хълма, май е достатъчен. Третото стъпало от горе на долу скърца, въпреки всичките ни усилия да го поправим, и като го чух преди малко, реших да видя какво става. Гладен ли си?

Не беше гладен, но усещаше, че Нора Джейн се нуждаеше от нещо, с което да ангажира съзнанието си, затова й кимна и двамата тръгнаха към кухните. Той седна на стола, който тя му посочи, и с брадичка, подпряна върху ръцете си, започна да наблюдава как тя се движи из кухнята и носи месо, сирене и самун хляб.

Имаше нещо много уютно, нещо изключително успокояващо в премерените движения на жена му, докато се занимаваше с тези най-обикновени домакински неща.

Тя постави нож и две глинени чинии на масата, до тях кана мляко и две чаши, и после седна срещу него, загадъчно усмихната.

— А сега ще приготвя нашето тайно ястие — продължи тя с храната, като отряза две филии хляб и нареди върху всяка резен шунка и резен сирене. — Хлябът трябва да се прегъне ето така — каза му тя, като се подсмихваше. — И после се яде с ръце, както децата отхапват от сладкиши. Тя му подаде едно от творенията си и той си помисли, че приличат на изобретенията на графа на Сандуич, после се облегна да го наблюдава как се храни.

— Правили сме това преди, нали? — попита той, като я наблюдаваше с любопитство и я виждаше такава, каквато бе изглеждала преди месеци, с коса, сплетена в гъста плитка, с уязвими, меки, почти уплашени устни. Той затвори очи. — Усещам го, ние двамата сме тук. Виждам и двама ни. — Той се втренчи през масата още веднъж в нея. — Но това е лудост. Какво сме правили в кухните?

— Сприятелявахме се — отговори тихо Нора Джейн с толкова лъчезарна усмивка, че му се доплака.

И тогава си спомни. Късчетата от минало, които плуваха из съзнанието му безредно през последните дни, изведнъж се съединиха и станаха едно цяло.

Той си спомни.

— И после те разплаках — Робърт протегна ръка през масата, за да хване нейната. — Но не само веднъж — добави той, спомняйки си как й бе обърнал гръб, на нея, на парите на баба й и близо два месеца се беше държал като противен кретен, докато не пристигна известието от Уелингтън. И тогава Нора Джейн бе дошла при него и му бе направила най-големия дар, на който някога се беше надявал…

— Робърт, всичко е наред — зашепна му трескаво тя.

— Всичко ще се оправи.

— Спомних си, Нора — каза той, стискайки ръката и по-силно, вкопчил се в нея, като че тя беше единственият човек на света, който можеше да оправи всичко, което не беше наред. — О, Нора, спомних си колко много те обичам!

Той се свлече от стола и падна на колене пред нея, все още стиснал здраво ръката й, а другата му ръка галеше изпъкналия й корем, доказателството за тяхната любов.

— Едва сега мога да повярвам в това. Сега знам, че ще намерим Родж на сутринта. Това е ден на чудеса!

Той вдигна поглед към лицето й и видя стичащите се по бузите й сълзи. Но видя и долната й устна, прехапана толкова силно, че в ъгълчето й се беше появила малка червена перла от кръв. И тогава усети твърдите очертания на корема й да стават още по-твърди под ръката му, да се превръщат в нещо живо, в огромен, здрав като гранит юмрук от контрактиращи мускули.

— Мили Боже, Нора! Какво става?

Тя бавна повдигна глава, тъй като всяко движение я караше да агонизира.

— Не… не знам, Робърт. Бебето трябва да се роди след около четири седмици, но болките се засилиха през последните два часа. Реших да сляза и да потърся Бабит, за да може да изпрати някого за Елизабет, но вместо това намерих тебе. Преди издържах на болките, Робърт, но изведнъж те зачестиха, идват почти една след друга. Страх ме е… о! О, Господи, нещо става с мен. Мисля, че кървя. Робърт, трябва ми Елизабет. Моля те, Робърт, изпрати да я повикат.

Той я улови в момента, когато тя политна, после я понесе на ръце и хукна с нея навън от кухните, викайки Бабит, Уилям, всеки, който би му помогнал.

Робърт стоеше до леглото, неговото легло, неговото и на Нора Джейн брачно легло, държеше ръката на жена си и й помагаше да издържи болката от поредната силна контракция.

— Ето, това е, скъпа, почини си сега. Почини си и възвърни силите се — каза той, като усети, че контракцията е отминала.

— Ще опитам, Робърт — обеща му тя. Беше толкова мъничка, така трогателно крехка, така изгубена посред това огромно легло, дори и с този корем, който нарастваше при всяка нова болка. — Намериха ли Елизабет?

— Не още, малка моя — отвърна искрено той, но му се щеше да беше я успокоил с някоя заблуда. Уилям лично бе яздил до къщата на Франклин, но я беше намерил тъмна. — Поради бурята сигурно е решила да прекара нощта с близките на съпруга си. Бабит изпрати човек да я доведе.

— А докторът, м’лорд? — попита Мариан, докато изтриваше с влажна кърпа челото на Нора Джейн. — Къде може да е този джентълмен? Минаха три часа, м’лорд. Това бебе трябваше вече да се е родило, понеже водите на мисис са изтекли. Готвачката казва така.

Робърт не отговори веднага, понеже Нора Джейн бе обхваната от нова болка и извиваше гърба си, като че ли се бореше да избегне поредната контракция.

— Всичко е наред, милата ми — успокои я той, когато тя сграбчи ръката му с ярост, която му се струваше невъзможна за толкова дребна жена. — Не се съпротивлявай на тялото си. Мисля, че не ни е необходимо да чакаме Елизабет или добрия доктор. Можем да го направим сами. Нали можем, скъпа?

— Елизабет! — извика накрая Нора Джейн, след като болката я поотпусна и тя падна пак върху дюшека. — Аз имам нужда от нея. Имам нужда да ми каже. Трябва да я чуя да ми го каже отново! Толкова скоро! Бебето идва толкова скоро! Аз… — Гласът и угасна, а тялото й бе обхваната от поредната контракция.

— Тя е много уплашена, м’лорд. Винаги е била уплашена за тая работа, освен когато мисис Франклин бе наоколо и й обещаваше, че всичко ще бъде наред. Дали ще дойде скоро, м’лорд? Мисис ужасно се нуждае от нея.

Паметта на Робърт внезапно се проясни и кръвта му се смрази. Спомни си измамните бръщолевения на Беси за ръста на жена му, за отношението й към интимностите в брачното легло, за трудното раждане, което можело да доведе до смъртта й. О, Господи, същото е наговорила й на Нора!

— Тази кучка!

Мариан го погледна, без да разбира.

— Мисис Франклин ли, м’лорд? О, не, сър. Тя е добра лейди.

— Не, Мариан — каза Робърт, като взе и двете ръце на Нора Джейн в неговата и се наведе до ухото й, с дрезгав от вълнение глас. — Нора, чуй ме! Свести се от болката й ме чуй! Тя те е лъгала. Беси те е лъгала. Тя искаше да те уплаши, да уплаши и двама ни. Тя не искаше ти да раждаш дете, което да наследи всичко, ако се случи нещо с Роджър. Нора, чуваш ли ме?

Тя го погледна, а в очите й се беше настанила болката.

— Робърт? — Тя го дръпна още по-близо. — Кажи ми, че Беси лъже. Кажи го пак. Моля те, кажи ми, че Беси е лъгала.

— О, Господи! — Робърт трепереше, опитвайки се да си спомни всичко, казано от тази вероломна жена. Независимо от факта, че Елизабет е успокоявала неговата Нора, болката изтикваше лъжите на преден план. Бебето идваше на бял свят много рано, а можеше и изобщо да не дойде. Всичко вървеше зле.

— Нора — продължи да шепне той в ухото й, — спомни си всичките лъжи на Беси. Спомни си как тя ти каза, че правенето на любов е болезнено, че не доставя никакво удоволствие. После си спомни какво изживяхме последната нощ, най-прекрасната ни нощ. Нямаше болка, само удоволствието, което двама като нас, които се обичат, си доставят. Тогава бях тук за тебе, заедно с тебе, сега отново съм тук. Нека ти помогна Нора, нека ти помогна да изтърпиш болката!

Нова контракция я обхвана и тя се задъха, но този път задържа очите си отворени, загледана в Робърт, за да черпи от силата му, докато сълзите капеха от неговите бузи върху нейните. Той умираше хиляди пъти, знаейки, че не може да я изгуби сега. Не можеше да изгуби своята Нора, своята майка любима.

— Дишай, Нора — насърчаваше я той. — Не се бори с болката. Предай се на нея. Остави тялото ти да си свърши работата.

— М’лорд, докторът е тук — каза Мариан зад него. — Бил е извън селото. Да го въведа ли?

Робърт кимна, без да отмества поглед от малкото личице на Нора.

— Чу ли това, малкото ми? Докторът е тук. Виждаш ли колко интелигентно коте си, знаеш докога да чакаш. Но сега е време, мила, време е да посрещнем детето си.

— Ти… ти няма да ме оставиш, нали, Робърт? Съжалявам, че бях толкова изплашена. Искам да съм смела. Само, моля те, не ме оставяй!

— Ти си смела, малка моя. Ти си най-смелата жена на света.

Робърт извърна глава, за да изтрие сълзите си с опакото на ръката. Как бе могъл да я забрави дори за миг? Как можа да блокира съзнанието си за малкото чудо, което представляваше Нора Джейн Гиър?

Неговата продадена съпруга.

Неговата единствена любов.

Тя беше дошла тук като непозната. И бе поела върху плещите си целия товар, вършейки всичко правилно, по своя собствен, ненатрапчив начин. По своя неегоистичен, изпълнен с обич начин. Утре „Грийн Касъл“ можеше да се срине от скалите, но той нямаше да скърби за загубата, докато имаше Нора. Тя беше станала неговият свят, неговият живот.

— Няма да те оставя, малката ми — обеща той, когато докторът се втурна вътре и даде задачи на Мариан и на две домашни прислужници. — Никога вече няма да те напусна.

Час по-късно Оливия Анджелик Гиър си проби път към света, с червено лице и ревяща от възмущение, но абсолютно здрава, въпреки дребния си ръст.

Майка й, преди да се отпусне в напълно заслужен сън, изглеждаше невероятно доволна.

Баща й — изключително благодарен на нея и на майка й, след като целуна и двете, прие поздравленията на по-малкия си брат и на останалите от домакинството. После си сложи плаща и излезе в мъгливото утро, отново крачейки към скалите…

Глава шестнадесета

Нора Джейн се пробуждаше бавно и неохотно. Тя не искаше да се изтръгне от своя златен сън, в който щастливо се усмихваше. В този сън Робърт беше до нея, казваше й, че я помни, казваше й колко много я обича, казваше й, че двамата са създали най-красивото бебе.

Очите й се отвориха изведнъж, като разбра, че сънят й всъщност беше истина. Великолепна, прекрасна, чудна истина!

Бавно тя повдигна ръце от чаршафа и ги плъзна по корема си, после се усмихна и обърна глава към нежните звуци, които идваха от украсеното със син балдахин кошче до прозорците. „Тези драперии със сигурност трябва да се подменят“, помисли си тя и си спомни, че когато доставиха кошчето, баба Темпъл бе заявила с гордост, че то напълно подхожда на правнука й.

Оливия Анджелик Гиър. Доста дълго име за такова малко бебе. Оливия Анджелик. Никой нямаше да си позволява да я нарича Оливия Анджелик, както се обръщаха към самата нея с Нора Джейн. Нора Джейн се усмихна отново. О, добре. Време беше баба Темпъл да разбере, че не може винаги да има всичко, щом размаха парите си.

Въпреки това Нора Джейн си даваше сметка, че парите на баба й й бяха купили любов.

Нора Джейн се раздвижи в леглото, копнеейки да отиде до кошчето и да погледне дъщеря си, тъй като единственото, което си спомняше, беше гарвановочерната й коса и двете огромни, синьо-сиви очи. Но това леко физическо напрягане й напомни за деня й нощта на непрекъснато увеличаващите се, парализиращи болки. Чудовищните болки, които бе изтърпяла, преди Робърт да се присъедини към нея през последните минути, насочвайки я в раждането, отстранявайки страховете й, успокоявайки я с присъствието си, вдъхвайки й сила.

Сълзи потекоха по страните й, като си спомни колко зле се е държала. Та тя изобщо не приличаше на героиня. Освен това героини нямаше. Те съществуваха само в романите на баба й. А в живота човек просто правеше това, което можеше. Някои бяха родени да изкачват планини, други — да водят армии, трети — да управляват света. Но повечето хора правеха най-доброто, в зависимост от обстоятелствата. Изживяваха живота си толкова почтено, колкото им бе възможно, надявайки се да направят щастливи тези, които обичаха, да помагат на онези, които имаха по-малко късмет, и да не наранят никого по пътя си.

Някои хора, реши Нора Джейн с очи, препълнени от щастие, бяха родени да бъдат съпруги, майки, да превърнат една къща в дом. И в този миг, с още болящо я тяло и с ясния спомен за сълзите на Робърт, тя не искаше дори да си помисли, че би могла да бъде някоя друга!

Колко прекрасен беше първият час след раждането на Оливия! Тя и Робърт поред държаха дъщеря си, като и двамата се прекланяха пред чудото, сътворили заедно, и Робърт й повтаряше отново и отново колко много обича двете жени в своя живот.

Оливия заплака отново и Нора Джейн се запита дали много ще мърмори Мариан, ако се вдигнеше и отидеше при бебето.

В същия миг вратата се отвори и Мариан се втурна в стаята. С лице, засияло от щастие, тя отиде до кошчето и вдигна малкия увит в одеялце вързоп.

— Тихо, детенце — гукаше нежно тя. — Твоето сладко мамче доста се измори, докато те роди, и трябва да си почине.

— Добро утро, Мариан. — Нора Джейн се опита да се повдигне и подпре на възглавниците, но изохка от усилието. — Донеси ми Оливия, моля те. Лорд Робърт още ли е в леглото или чака навън, нетърпелив пак да я подържи?

Но тогава се сети за Родж. Как можа да забрави! Тя пое бебето и попита:

— Има ли някакви новини, Мариан?

— Лорд Уилям намери един от пантофите на графа преди малко. Доста далече, от скалите, до някакви дървета. Никой не може да повярва, че са го пропуснали вчера. Сега търсят с повече надежда, както казва лорд Уилям, въпреки че ако някой види графинята, не би си помислил така. Тя се е обвила от главата до петите в черно и подсмърча. Сигурно е съсипала цяла кошничка с носни кърпички, но не си е свалила диамантите.

Мариан поклати глава.

— За нея ще е по-добре да се скрие от този ваш съпруг, тъй като, джентълмен или не, сигурно ще откъсне главата на нейно благородие. А може и да й избоде очите.

Нора Джейн погледна към часовника над камината и видя, че минава десет. Слънцето се беше вдигнало високо в небето и изливаше потоци светлина върху прозорците на спалнята й.

— Някой сети ли се да отиде до къщата на мисис Франклин?

— Бабит прати някого преди малко. Щеше да го направи по-рано, ако всички не бяха заети да претърсват скалите. А един пратеник е на път за дома на баба ви. Сигурно добре му е платила, та да я викне на часа, щом бебето се роди. Човекът потегли за „Темпъл Манър“ още с пукването на зората. Казах това на лорд Уилям, докато се наливаше с чай в кухнята и показвайте пантофа на графа, а той ме предупреди да въоръжа слугите с тигани и ножове и да залостя всички врати. Като че ли това ще я задържи!

Нора въздъхна, гледайки Оливия, която отново бе заспала.

— Ако имаме късмет, вестоносецът ще й каже, че правнучето й е момиче и тя изобщо няма да си направи труда да дойде.

— Това е доста вярно, миси, като си помислим, че искаше сладката й ябълчица да си има стъбло. Но дай Боже да изненада всички ни, като все пак се зарадва. Негово благородие едва не се пръсна от гордост заради Оливия и заради вас, миси. Никога не съм виждала мъж да плаче така или пък да стои при раждане. Майка ми ми е казвала, че мъжете искат да останат да гледат, за да се забавляват, но после хукват, като че по петите им са триста дяволи. Имате си чудесен джентълмен, миси. Чудесен.

Нора Джейн избърса сълзите си с крайчето на одеялото на Оливия.

— Да, Мариан. Дано всичко останало да свърши така щастливо.

Чу се леко суетене откъм прага и Нора Джейн вдигна поглед, за да види как Робърт и Елизабет влизат в стаята. Те се усмихваха и Нора се изпълни с надежда.

— Скъпо момиче! — възкликна Елизабет и се втурна към леглото. — Можеш ли да ми простиш?

— Да ти простя? Елизабет, не бъди глупава — каза Нора Джейн на приятелката си, която бе започнала да гука на бебето. — Ти не можеше да знаеш, че съм си наумила да родя снощи. Не си планирала нарочно да отсъстваш от къщи вчера.

— Но аз не съм отсъствала! — възкликна Елизабет, поглеждайки към Робърт, преди да вземе Оливия и да се отдалечи от леглото. — Робърт, може би ти ще обясниш по-добре.

— Всичко с времето си, Елизабет. — Робърт се настани върху леглото и взе ръката на Нора в своята. — Добро утро, малка моя любимке. Изглеждаш прекрасно тази сутрин. Добре ли си почина? И как е нашето малко бебе? Бих искал да я подържа, но едва ли ще мога да я измъкна от ръцете на Елизабет.

Нора Джейн гледаше ту мъжа си, ту приятелката си, без да може да схване защо бяха толкова спокойни.

— Намериха ли Роджър? — попита тя накрая.

— Скъпият ми брат никога не се е изгубвал, Нора. Когато обаче се оправи напълно и може да стои здраво на краката си, имам намерение да го съборя с един удар. А може да отнесе и повече. После Уилям ще се заеме с него. Имаш ли нещо против, Елизабет?

— Изобщо не, Робърт — отговори тя, като постави Оливия в кошчето й възвишени. — Но намеренията ни бяха много…

— Сега съм съвсем объркана — запротестира Нора Джейн. — Родж е добре и винаги е бил добре, така ли? Тогава защо не го намерихте?

— Защото той не е искал да бъде намерен, любима — уточни Робърт и кимна на Елизабет да се приближи до леглото. — Може и да искаш аз да обясня, Елизабет, но предоставям на теб този личен разговор. Ако нямате нищо против, отивам да наблюдавам как спи дъщеря ми.

— Елизабет? — попита Нора, след като приятелката й придърпа един стол и се настани до леглото.

Елизабет въздъхна и завъртя очи.

— Постъпихме толкова глупаво, толкова детски и необмислено! Но Родж беше направо бесен! Все пак да започнем отначало. Виж, Нора, аз не съм толкова добра, колкото ме смяташ. След завръщането на Беси не стоях настрана от „Грийн Касъл“. Напротив, и това беше моето падение. Може и да се изчервявам, Нора, но не мога да те лъжа. От дълго време се срещахме с Родж на любимото ни място сред скалите. Там Родж се упражняваше да ходи. Правеше това от месеци, тайно, заедно с Уилям, но не искаше другите да знаят, преди сам да влезе в гостната със собствените си крака. След всяко упражнение отивахме под дърветата и правехме… лю…

— Няма значение — каза бързо Нора Джейн. — Разбирам.

— Това наистина е милостиво от твоя страна, понеже знам, че се държах като пропаднала жена. Всъщност и двамата не се чувствахме гузни.

— Това обяснява и доброто настроение на брат ми — каза Робърт. — Неговата веселост ми пречеше да си го спомня, понеже през всичките тези години след бягството на Елизабет той беше като ранен звяр.

— Значи вчера на скалите сте имали уговорена среща с Родж? — Нора окончателно бе завладяна от романтизма на случката.

— Да, както обикновено — отговори Елизабет. — Беси предложила на Родж да го откара със стола му до скалите, за да поговорят насаме. Нора, научих какво й е казал вчера и се чудя на глупостта му. Родж сметнал за изключително забавно Беси да го отведе до мястото му за срещи и отпратил Филип. Не само, че настоявал Беси да го бута, но настоявал да го отведе колкото е възможно по-надалече в скалите. Дори преминаха толкова близо покрай мене, че трябваше да се крия в тревата на хълма. Докато й каже да спре, тя вече беше доста изтощена и напълно вбесена. Това беше първата му грешка.

Нора Джейн се намръщи.

— А втората?

— Съобщил е на Беси, че я е излъгал и че е поискал развод, за да се ожени за Елизабет — каза Робърт. Това била най-брилянтната стратегия на Родж точно на ръба на скалите да информира Беси, че губи всичко.

— Не бих казала, че тя прие хладнокръвно новината — продължи Елизабет. — Започна неистово да му крещи, че е разсипал всичко, че е трябвало да умре след нещастния случай, както всеки отговорен мъж би сторил, оставяйки я да бъде графиня. Врещеше, че е платила скъпо с парите на баща си за тази титла и че няма намерение да го остави да й я отнеме. И тъй като не е успяла да ви раздели с Робърт, за да не създадете наследник, който да получи цялото състояние на Гиър, ще се компенсира с титлата. Не мисля, че Беси има много мозък в главата си. Питам се никога ли не си е помисляла, че ще прозрем лъжите й.

— Значи тя го е бутнала! — Нора Джейн се обърна към Робърт. — Но как се е спасил?

Елизабет отговори.

— Видях всичко. Не съм убедена обаче, че Беси го направи нарочно. По-скоро беше толкова бясна, толкова превъзбудена, че просто тикна със злоба стола, като че ли, за да изкара на него яда си. И не смяташе, че той ще се придвижи напред. Но инвалидната количка се плъзна и се насочи към скалната козирка. Не мога да ви опиша колко се изплаших, макар да знаех, че Родж може да ходи. Той се хвърли настрани от стола, точно когато той набираше скорост — великолепно изпълнение, а после остана да лежи в тревата и да наблюдава как стола падна от скалите.

Робърт се закиска, като поклати глава.

— Той каза, че отдавна е замислял да бутне стола от скалите и да гледа как долу става на парченца.

Нора Джейн погледна и двамата.

— Моля ви, давайте нататък, кажете ми всичко.

— Няма много за казване и не съм толкова горда от определената ми роля — продължи Елизабет. — Дотътрих се до него, адски изплашена, и, моля ти се, видях го, как лежи по гръб и умира от смях! Казвам ти, Нора, едва не му откъснах ушите. Но после, след като сподели с мен какво си е наумил, се зачудих дали не съм се влюбила в някой дявол.

— Той е искал да си отмъсти на Беси? — попита Нора, започнала да разбира. — Искал е тя да повярва, че го е убила. Но защо? И защо нищо не ни каза? Робърт и Уилям бяха отчаяни. Всички бяхме!

— Знам, Нора и съжалявам, но Роджър има достатъчно солидна причина. Уверявам те! А и винаги сме смятали да ви кажем — добави Елизабет намръщено.

— Но първо трябваше да го скрия, което не беше лесна работа, тъй като той можеше да изминава само кратки разстояния. Накара ме да оставя един от пантофите му на голямо разстояние от скалите и в съвсем противоположна посока от мястото, където се намираше. Той се надяваше Робърт да го открие и да разбере, че не е паднал от скалите. После му помогнах да се скрие в един дънер, толкова изсъхнал и кух, че цял се побра вътре. Робърт, моля те, разкажи й останалото.

Нора Джейн с очакване погледна съпруга си, като все още се опитваше да си представи графа, натикан в кух дънер. Надяваше се вътре да не е имало мравки и паяци.

— След като настанила Родж, Елизабет отишла в къщата си за одеяла и храна — продължи разказа Робърт.

— Когато се върнала от там, ние всички вече сме били пръснати по скалите, търсейки Родж. Тя знаела, че не може да рискува да се остави да я видят и потеглила обратно към дома си, където да дочака да се мръкне. Синът й бил изпратен преди известно време при родителите на баща му. Родж каза, че ме е чул да викам и му се искало да отговори, но бил толкова разгневен на Беси, че запазил мълчание.

Елизабет въздъхна шумно и подхвана нататък:

— После взе да се смрачава и тогава вятърът се усили, а небесата, като че ли се разтвориха. О, беше страховита буря! Дори и да знаех, че Робърт и Уилям са преустановили търсенето през тази нощ, не можех да направя нищо друго, освен да се препъвам и лутам в мрака и дъжда, за да стигна до Родж и да остана с него. Постарах се да го държа, доколкото е възможно, сух и се молех дъждът да спре. Настинал е много здраво, като частична компенсация за тревогите, които ви причини. Рано тази сутрин намерих Робърт и той ми помогна да го пренесем у дома, преди издирването отново да започне. Бях много закъсняла с помощта си към тебе, Нора, въпреки че изглежда не ти е липсвало много моето присъствие. Оливия е красиво дете, а Робърт ми каза, че самата ти си била чудесна.

Нора Джейн пъхна ръка в тази на Робърт.

— Не аз, а Робърт беше чудесен, Елизабет, но ти благодаря. О, толкова съм щастлива за теб и Родж! Уилям знае ли?

— Всички знаят, малката ми — намеси се Робърт, — с изключение на Беси, която ме срещна в коридора и най-чаровно ме помоли да увелича издръжката, и за да си купила нов, траурен гардероб, тъй като и Родж би искал тя да се чувства удобно. Ще я оставим да се смята за убийца още няколко дни, докато Родж се оправи и ти възвърнеш силите си достатъчно, за да те пренесем долу. Мисля, че искаш да видиш как Беси ще се срещне с Родж. Сър Хари Клифлинг също не е посветен в плана, но и за това си има причина, тъй като Родж е замислил цяла драма. Сър Хари се е съгласил да присъства, без да подозира нищо, тъй като се нуждаем от свидетел, незаинтересуван лично, които да потвърди, че скъпата ми снаха е направила опит да се отърве от съпруга си. След като Родж веднъж завинаги приключи с Беси, тя ще бъде достатъчно мъдра да не предявява претенции към нас.

— Робърт усмихваш се много злобно — отбеляза Нора Джейн, наклонила глава на една страна, докато го гледаше. — Какво сте замислили с Родж този път?

— Всъщност, любима, Родж цели единствено нещо като публично отмъщение. А завършекът на драмата е идея на Уилям — каза й той, целувайки я по челото. Изглежда всички ние, Гиър, много си падаме по белите. Не се чувствам виновен, малка моя, особено като си спомня как тази особа Беси не едва не разби живота на всички ни с невероятния си егоизъм. Почивай си, скъпа, ще се видим по-късно. Елизабет трябва да слезе долу, отпусната тежко върху ръката ми, щастлива заради Оливия, но скърбяща по Родж. Мислиш ли, че ще се справиш с тази роля, Елизабет?

— Ако това ще ни отърве от Беси, готова съм да рецитирам всичките произведения на Шекспир, докато в същото време ме пекат на бавен огън — изрече прочувствено Елизабет и се отправи към вратата, оставяйки Нора и Робърт насаме.

— Обичам те, Нора Гиър — каза Робърт, нежно целувайки свежите й устни. — Обичам те, защото си прекрасна, заради Оливия, заради начина, по който се появи в тази къща и накара всички да се почувстват по-добре от присъствието ти. Но точно в този момент те обичам, понеже не си мислиш, че всички ние, Гиър, сме напълно побъркани.

— Напротив, Робърт — каза тя, прозявайки се, тъй като пак й се доспа. Беше безкрайно щастлива и неописуемо доволна. — Точно за това те обичам. Затова обичам всичките ми луди лоши, чудовищни Гиър!

Сюзън Темпъл пристигна в „Грийн Касъл“ на третия ден след раждането на Оливия, тъкмо когато Робърт бе започнал да вярва, че властната гигантка не желае да види внучката си, която бе имала неблагоразумието да не й се подчини и да се роди момиче.

Лорд Уилям беше зърнал лъскавочерната пътническа карета от полята, в края на имението, и незабавно бе поел към мелницата да уведоми брат си. Робърт изобщо не се помая, а се втурна галопирайки към „Грийн Касъл“ и пристигна там точно когато платеният пратеник помагаше на Сюзън Темпъл да слезе от каретата.

— Добър ден, мадам — каза Робърт, като скочи от коня и се поклони галантно.

— Робърт — отговори кратко тя. — Казаха ми, че Нора Джейн и бебето се чувстват чудесно. Момиче, а? Е, невинаги се уцелва от първия път. Имаш още четири години, въпреки че надали си спомняш уговорката ни. Но така или иначе, скоро ще трябва да повториш, синко. Няма да допусна сладурчето ми да живее с лунатик, който не помни дори името си, още по-малко пък това, за което е бил купен. Но Стивън със сигурност ще те подсети за това.

— Не се и съмнявам, че ще го направи, но ви благодаря за напомнянето. И колко приятно е да ви видя отново! Не е ли това същата брошка, която носехте при запознанството ни в „Темпъл Манър“?

Цели няколко минути мисис Темпъл го фиксира изпитателно, като за голямо учудване на Робърт дебелият й врат пламна в тъмночервено.

— Значи си събрал акъла си, а, синко? Каква приятна изненада. Не говорех сериозно, когато споменах оная работа с лудницата. — Тя се обърна към лакея на Гиър и го тупна здраво по главата. — Клод! Май тлъстото парче злато не ти е било достатъчно за информацията.

— Очевидно не — отговори Робърт, предлагайки ръката си на временно извадената от равновесие Сюзън, придружавайки я до семейното крило. — И купищата злато, изглежда, не можаха да ви купят правнук. Както и да е, но ако сте пристигнали тук да тормозите жена ми с оплакванията си, предлагам ви още сега да премислите нещата. Няма да допусна да тревожите Нора.

— О, така ли? — очевидно свестила се вече, произнесе мисис Темпъл, докато сваляше ръкавиците си. После ги хвърли към лицето му, така че не му остана нищо друго, освен да ги хване. — Много добре от твоя страна, момче. Ха! Всъщност виж кой стоял тук с кръвясали очи и разтворена паст! Какво има, синко? Нима мислиш, че една месарска съпруга не може да се държи благородно, след като е победена? Да не съм те разочаровала? Битка ли очакваше?

Робърт подаде ръкавиците на Бабит и последва мисис Темпъл в семейната гостна.

— Имаше нещо такова, признавам — каза той, като наблюдаваше как огромната маса плът си проправя път към масичката, върху която беше поставено огромно блюдо със сладкиши. — Обаче въпреки че зачетохте раждането на Оливия, Нора и аз искаме да знаете, че не сме съгласни да се установите тук, както планирате, до раждането на мъжки наследник. Не очакваме от вас това нито сега, нито щом се роди първият ни син, най-вероятно в уточнения от вас петгодишен срок, ако Нора няма нищо против. Тя е очарована от майчинството и е блестяща в тази роля, каквато впрочем е във всичко. Моля, мадам, чувствайте се свободна да останете с отворена уста още веднъж.

— Наистина ли? Ти ми връщаш парите? И все още настояваш, че си си върнал паметта? Ти си Гиър, синко, спомняш ли си? Дай си един миг, за да помислиш. Остави кръвта на Гиър да ороси мозъка ти. Никога в историята не е имало Гиър, който да върне дори пени.

Робърт се подпря на ръба на малката масичка, като внимаваше да не напраши мебелите на Нора Джейн, тъй като бе яздил цял ден и бе потънал в прах. Знаеше, че трябваше да се изкъпе и да се преоблече, преди да седне в някой от светлите столове. Новата му грижа го накара да се усмихне, тъй като никога не се беше старал да пази предишните мебели. Но сега Нора Джейн беше господарка на „Грийн Касъл“ и се гордееше със спретнатия си дом.

— Много неща, отнасящи се до мъжете от семейство Гиър вече са невалидни, мадам — каза й той, докато се любуваше на това как тя лапна три захаросани сливи една след друга.

Мисис Темпъл се усмихна с пълна уста.

— Да виждам това. — После смени тона с много по-приличен. — Но защо не сте в траур? Да не би да сте намерили графа жив?

— Изобщо не сме го открили, мадам — хладнокръвно я излъга Робърт, — но траурното облекло ще бъде прибързан знак на песимизъм. Две малки групи още претърсват местата около скалите. Ние обаче сме запланували малка възпоменателна служба тази вечер в параклиса, тъй като надеждите ни почти изчезнаха на този късен етап. Вие, разбира се, сте добре дошла.

Мисис Темпъл въздъхна и поклати глава.

— Нещастният Ийстърли! Какъв позор! Исках ти да станеш граф, но не по този начин. Да се хвърли от скалите! Винаги съм си представяла, че умира в леглото си. Мемориална служба ли каза? Ще трябва да сме облечени в черно, нали? Изпратихте ли да повикат Стивън.

— Не мадам, не сме. Нямаше да бъде от полза при издирването, а и двамата с Уилям решихме, че не желаем този човек да се мотае наоколо и да се обзалага след колко време приливът ще изхвърли тялото на Родж на брега. Не искам да кажа, че той не обича синовете си. Обича ни, но най-важното нещо в живота му е огромната му любов към комара и залаганията. Желаете ли да видите Нора и правнучката си или да позвъня на Бабит да напълни отново купата със сладкиши. Мога да направя и нещо още по-разумно, да извикам каретата ви? Все още остава голяма част от деня, за да успеете да стигнете до удобна странноприемница на път за „Темпъл Манър“.

— Хайде, хайде, синко, не се дръж грубо с мене. Ти не каза нито дума, когато заявих на Стивън мнението си, че графът не ще живее дълго и затова поисках да вложа парите си в теб. Но наистина не искам да видя Ийстърли мъртъв. Бях започнала да го харесвам, докато пребивавах тук. Жена в моето положение обаче трябва да бъде практична.

— Аз също бях практичен, мадам, слушайки ви как погребвахте брат ми, и ви проклинах наум, когато протегнах ръка, за да спася семейството си. Не се гордея с това, което направих, но се научих да живея с греховете си. За щастие Нора ми прости и дори ме обикна. И така, мадам, едновременно с ненавистта си към мотивите ви и срама от моето участие в сделката, аз ви благодаря. Не за парите, а за Нора. Тя ми даде всичко, което ми е скъпо сега — любовта си и нашата дъщеря. Това има по-голяма стойност за мен дори от най-голямото богатство. Това е по-значимо за мене дори от самия „Грийн Касъл“, нещо, което никога не съм вярвал, че мога да кажа.

Мисис Темпъл се вдигна от стола с доволна усмивка.

— Ти наистина го мислиш, нали, синко? Е, това решава нещата! Ще имаш останалата част от уговорената сума, веднага след като се уредят формалностите. Но това не е за тебе, така че не си надигай много главата. Парите ще бъдат за Оливия. За моята мъничка правнучка. За моето малко, сладко момиченце. Ще се натрупа значителна зестра, ако ги вложиш както трябва, в което сама ще се уверя. Но стига приказки за пари и тем подобни! Къде е Нора Джейн? Не съм изминала целия този път, Робърт, за да гледам хубавата ти физиономия цял ден!

Параклисът беше полутъмен. Единствената светлина идваше от няколкото свещи, които потрепваха върху олтара и леко осветяваха изпитото лице на викария.

Нора Джейн седеше на първата пейка отляво, Робърт до нея, а Беси се кипреше самотна от другата страна на пътеката, красива във вдовишкото си одеяние, с проблясващи на ушите и шията диаманти. Мисис Темпъл и сър Хари Клифлинг бяха настанени точно зад графинята, а Уилям и Пеги седнаха зад Нора Джейн и Робърт.

Каменният вълк си беше на мястото, недокоснат от недовършените ремонти на Нора Джейн, и се зъбеше на всички тях.

Единственият звук, който се чуваше в параклиса, беше тихото хлипане на Беси, която често вдигаше към очите си обрамчена с черно кърпичка и внимателно ги докосваше с нея, за да не се зачервят.

Това беше първото излизане на Нора Джейн от стаята й. Баба й беше забранила, но Нора настоя. Не беше сигурна точно какво щеше да се случи в този параклис, но нито леките следродилни болки, нито любовта към детето й, временно оставено в обичните и грижовни ръце на Мариан, можаха да я задържат в леглото.

— Значи сте вдовец, сър Хари? — обърна се мисис Темпъл към дребничкия човек, който беше близо с десет години по-млад от нея. Тя говореше с обичайния си гръмотевичен глас, което накара Нора Джейн да се обърне възмутена. — Моето имение е в противоположна посока от вашето, но това не ни пречи да си правим визити от време на време.

— Визити ли? — изписука сър Хари. — О, не, предполагам, че няма да може, мадам.

— Нали знаете, че съм вдовица? Скъпият Сам се помина преди осемнадесет месеца. Самотно е без другар. Вижте този пръстен. Струваше ми петстотин лири. Някой би казал, че сумата е голяма, но аз имам доста голямо състояние. Вие как сте, сър Хари?

— Тя пак започва — прошепна Робърт в ухото на Нора Джейн. — Ако баща ми беше тук, щеше да се обзаложи, че до един месец тя ще накара сър Хари да й направи предложение.

— Шшт, Робърт — смъмри го Нора, опитвайки се да не се засмее, виждайки, че сър Хари много приличаше на дядо й — лилипут. Майката на Пеги трябва да е била гигантът в семейството. — Освен това, ако направи за себе си и наполовина толкова добре онова, което стори за нас, трябва да сме щастливи.

— Ще бъда щастлив от всичко, което я държи далече от „Грийн Касъл“, малката ми — каза Робърт и се обърна, тъй като Уилям го потупа по рамото.

— Какво чака свещеникът, Робърт, знак от небето ли? Цял ден копнея за този миг. Огледа ли добре Беси? Тя едвам се сдържа при мисълта за дохода, който ще осигуриш на нея и на бъдещия й съпруг. Графини, дори и такива, които миришат на магазин, се харчат добре на открития пазар. Безсърдечна кучка! Едвам се сдържам да не й кажа, че тези диаманти са фалшиви.

Нора въздъхна.

— Уилям! Сигурно се шегуваш.

Робърт сложи пръст на устните си, приканвайки ги към тишина.

— Не, малка моя, не се шегува. Ние сме пръскащите пари Гиър, или поне бяхме такива, когато бяха купени тези бижута. Родж винаги е смятал, че е изиграл на Беси хубава шега. След като стана графиня, тя го заряза и замина със Стивън за Лондон да харчи парите на баща си.

— Извинете — прекъсна ги Пеги със свиреп шепот, — но мисля, че свещеникът е готов да започне. Ще бъде добре, Уилям, ако престанеш да се държиш като пълен идиот и ако спреш да се хилиш, като че ли ти доставя удоволствие смъртта на графа. Господи, Уилям, по-лесно ми е да обяздя див жребец, отколкото да те науча как да се държиш. И за вас се отнася същото!

Нора Джейн веднага застана сериозно и се загледа в олтара, стискайки ръката на Робърт. Щом викарият заговори, хлипането на Беси се усили. Дали тази жена се чувстваше виновна?

— Мои скъпи приятели, милорди, милейди, скъпа графиньо, събрали сме се тази вечер по извънредно тъжен повод, да скърбим за трагичния край на нашия брат Роджър, граф на Ийстърли.

— Нещастното момче! — възкликна мисис Темпъл с изпълнен със сълзи глас, след което силно си издуха носа. — С удоволствие бих дала четвърт от състоянието си, за да го видя у дома здрав и читав.

На Нора Джейн и се стори, че някой въздъхна някъде в параклиса…

Почти веднага лорд Уилям се разкашля силно, като че ли нещо, по всяка вероятност удоволствието от изявлението на мисис Темпъл, бе заседнало в гърлото му.

— Сърце мое — поучаваше го Пеги, като го тупна три пъти здраво по гръб, — трябва да овладееш скръбта си.

Викарият погледна към малкото паство и изчака да настъпи тишина, след което продължи.

— Не познавах добре граф Ийстърли, тъй като не се молеше с нас в неделните дни, но той беше християнин, един от Божиите синове. Той беше син, брат и съпруг.

— О, съпругът ми! Моят нещастен Родж! — запревива се Беси, а раменете й се затресоха от скръб.

Нора Джейн бе абсолютно убедена, че тази жена плаче само заради потресаващия ефект. Но тя плачеше прекалено често. Може би това беше талант, който можеше да се овладее с много практика.

— Да умре от такава жестока смърт, тъкмо когато започвахме новия си живот заедно. Толкова е жестоко, толкова е ужасно…

— Винаги съм се възхищавал на английското притворство, а ти? — Уилям попита Пеги. — Още няколко сълзи и ще се удавим в тях. Как, всъщност Ной е построил онзи ковчег? Не е ли бил около четиридесет аршина дълъг?

Викарият прочисти гърлото си и отвори молитвеника.

„Бог дава и Бог взима. Да се свети името му. Бог…“

— Бог не ме е взел — безтелесен глас изрече високо някъде от тъмното. — Бях бутнат при него.

— Какво, за Бога, беше това? — попита мисис Темпъл наистина изплашена, хвърляйки едрата си персона върху много по-дребничкия сър Хари. — Кой каза това?

— Той беше бутнат! Беше бутнат… Беше бутнат… — прокънтя друг глас.

Елизабет. Не беше точно като една от трите вещици в „Макбет“, но звучеше добре и изключително ефектно. Нора Джейн покри уста с двете си ръце и погледна към Беси, която изведнъж се оказа със сухи очи и извънредно бледа под гъстия черен воал.

— Бутнат ли? — попита Уилям и се изправи, като че ли беше негов ред да рецитира, а Нора Джейн се облегна назад, все още не напълно сигурна какво става, но доволна от хода на събитията. Време беше Беси да бъде изплашена на свой ред.

— Бутнат… — повтори призрачният глас на Елизабет, тъжно проточвайки тази единствена дума. — Една бродеща душа, жестоко убита и осъдена да не намери покой, докато виновният не признае греха си. Да признае… Да признае… Да признае…

— Кажи им, кажи им, кажи им… — пропя първият глас с баритона на Родж, който не можеше да се сбърка. — Дай ми покой. Дай покой на собствената си душа. Ти трябва да кажеш. Ти трябва да кажеш…

Беси присви очи и огледа забуленото в мрак помещение, сграбчила с ръка облегалката на пейката, мъчейки се да локализира източника на гласовете.

— Това е абсурдно! Това не е Родж! Уилям Гиър, с каква чудовищна глупост си се захванал?

— Аз ли? — възкликна лорд Уилям с прекрасно демонстриран ужас, като притисна разперените си пръсти до гърдите си. — Какво, по дяволите, те кара да мислиш, че имам нещо общо с това? Как мога да си правя шеги със собствения си брат, който лежи неизвестно къде и по всяка вероятност служи за храна на рибите? Стига, Беси, знаеш какво мисля. Мисля, че това е духът на Родж! И Бог да ни е на помощ, това с него е банши4. Ела, Пеги, да се махаме оттук!

— Не се шегувай, Уилям! — почти изкрещя Беси. — Няма такива неща като призраци и духове. Няма! Това не може да бъде!

— О, не знам нищо за това, Беси — каза Робърт, като се изправи и посочи с пръст празния олтар. — Скъпият ни викарий изглежда е сметнал това за вероятно и благоразумно е изчезнал. Или може би си е спомнил за някой неотложен ангажимент някъде другаде. Имаш ли представа за какво говорят нашите духове? Доколкото си спомням, ти беше последният човек, видял Родж. Може би ще хвърлиш малко светлина върху този въпрос?

Нора Джейн бе изумена и възхитена.

Признание? Робърт искаше да чуе признание от Беси. Разбира се! И то пред сър Хари и баба й, които да бъдат свидетели, в случай, че тя реши да оспорва развода. О, беше се омъжила в семейство на дяволи. Но безценни и доста по-забавни, от които да било герои от романите.

— Да, Беси — настоя лорд Уилям, който направи три заплашителни крачки към снаха си. — Кажи ни!

— Кажи им… Кажи им… Кажи им! — подканяха призраците в унисон.

— Какво да им каже? — страхливо зашепна мисис Темпъл от мястото си, заровила нос в сакото на сър Хари. — И каквото и да е то, за слава на небесата, нека да им го каже, за да си вървят!

— Кажи им… Кажи им… Кажи им… — отекваха гласовете отново и отново, блъскаха се в гредите, вибрираха по стените, обгръщайки всички в параклиса, докато дори Нора Джейн, която знаеше, че това е номер, се разтрепери.

— Спрете! Спрете! — Беси притисна с длани ушите си и се разплака този път съвсем истински. — Аз нямах намерение да го правя! — избълва изведнъж тя, после бързо погледна към Робърт, знаейки, че е казала много малко, но всъщност твърде много.

— Не си имала намерение да направиш какво, Беси? — попита Робърт, като хвана ръката на Нора Джейн. — Ти нямаше намерение да разстроиш връзката с жена ми, още преди да е започнала, нали? Не го искаше и когато се опита да изплашиш до смърт Нора Джейн относно раждането, и когато ми каза, че тя трябва да бъде предпазвана дори от докосването ми? Не го правеше нарочно и когато изкриви истината след Ватерло, с цел да ме държиш в шах и после да измъкнеш голяма сума от мене в замяна на това, че съм изоставил теб, „истинската си любов“? Не го правеше нарочно и всеки път, когато нападаше Уилям със завоалираните си обиди или преследваше Родж с фалшивото си съчувствие? Не си бутнала и стола на Родж нарочно от скалите, така ли?

Ръцете на Беси се спуснаха от ушите към пребледнелите й бузи.

— Аз… аз… Не беше точно така! Ти изкривяваш всичко! Никога не съм искала да нараня, когото и да било. Само исках да стоя в Лондон. Исках да имам развлечения. Не е честно ти и Нора да имате всичко — титлата, наследника, парите! Двеста лири на тримесечие! Та това е подаяние. Баща ми плати за Роджър. Купи го и плати за него. Аз платих за него. Това ме доведе до вашето варварство, до вашата бедност. Стивън е единственият, който знае как да живее!

— Кажи им… Кажи им… Кажи им…

— Млъквай! — изкрещя Беси със стиснати юмруци.

— Не беше убийство и ти го знаеш! Ти ми се подигра. Каза ми, че искаш да сложим край на женитбата ни. Да се разведем, но това нямаше да ми донесе нищо от парите на Робърт. Така че реших да се преструвам, че никога не си споменавал за развод и да продължа да бъда графиня Ийстърли. Това е засилило колелата ти, а не аз. Изобщо не съм си мислила за убийство. Ти го направи, Родж! Ти ми накара да те бутна! Твоя е вината, че падна от скалите!

Тишината, последвала признанието на Беси, беше едва ли не оглушителна и Нора Джейн задържа дъха си, чудейки се какво ще последва.

От дъното на параклиса се чу шумолене, точно под вълчата глава.

— Добър вечер на всички — каза любезно Роджър Гиър, като се движеше бавно по пътеката между пейките. Елизабет го подкрепяше и той се опираше върху облегалките, докато се придвижваше напред, без да спира. После застана пред Беси.

— Ти!? — Беси се дръпна назад, но само след миг се усмихна широко и протегна ръце към съпруга си. — Ти си жив! О, Родж, скъпи, какво чудо! Ти знаеш, че никога не съм ти мислила злото. Беше случайност! И ти прощавам за тази малка шега. Трябва да си бил извънредно ядосан. Но не и сега, със сигурност. Не и сега, когато ще бъдеш свободен да се ожениш за единствената си любов. И по-рано не бих оспорвала развода. Щях да ти го дам с удоволствие.

— Сигурно щеше да му го даде — вметна лорд Уилям, — след като престанеше да крещи и да се тръшка.

Беси стрелна девера си с отровен поглед.

— Ние не бяхме много щастливи, Родж, нали? Нека след развода да ми остане титлата, както и задоволителен доход и любимата ми къща в „Мидхърст“ и всички ще бъдем щастливи.

— Родж, недей просто да стоиш там, по дяволите! Кажи нещо! Тази жена се завърта по-бързо от пумпал — каза потресен Уилям. — Нищо чудно, че не сме разбрали същността й толкова време. Тя самата не си дава сметка какво представлява! Мислите ли, че изобщо осъзнава какво говори? Скъпата Беси не е убийца! Тя е идиот! Прав ли съм, Родж?

— Почакай сега, Уилям. Чуха ли всички признанието на скъпата ми съпруга? — попита Роджър, обръщайки се към сър Хари и мисис Темпъл.

— Да, разбира се — отговори сър Хари, изваждайки голяма носна кърпа, с която попи потта от челото си.

— Мисис Темпъл, сега можете да отпуснете хватката си, ако нямате нищо против. Мачкате ръкава ми и се страхувам, че ръката ми стана съвсем безчувствена.

— Значи това наистина е графът? Не го бях виждала така изправен. Колко е висок! — с изумление констатира мисис Темпъл, извисила се над сър Хари. — А това е онази жена Франклин. Предполагам, че графът ще се ожени за нея сега. Нищо чудно, че никой не е облечен в черно. Сър Хари, бих искала да пийна нещо. Какво ще кажете да ме придружите до Червения салон? Това е най-свястното място в цялата къща и е толкова интимно! — Тя избута сър Хари на пътеката, после спря. — О, а ти, Роджър Гиър, можеш да пратиш по дяволите онзи въпрос, който засягаше четвъртината от състоянието ми.

— Жалко. — Умърлушен, Уилям погледна Пеги. — Вече започнах да измислям начини да взимам заеми от него. Робърт? Не искаше ли да кажеш нещо на Беси?

— Всъщност да — заяви хладно Робърт, поглеждайки живо снаха си, докато тя помагаше на изтощения граф да седне на най-близката пейка. — Беси, ще бъдем много доволни, ако си стегнеш багажа и потеглиш сутринта, тъй като по-нататъшното ти оставане в „Грийн Касъл“ не е нито желано, нито препоръчително. Поръчал съм каретата ти да бъде готова за десет часа. Съмнявам се, че майка ти и новият й съпруг те очакват, но съм сигурен, че ще им обясниш всичко.

— Майка ми ли? — лицето на Беси се изкриви, а устата й се свиха. — Не ме пращате в Лондон, така ли?

— Разбира се, че не в Лондон и не с издръжка — радостно извиси глас Уилям. — Ти вече отмъкна достатъчно от семейство Гиър. Тези диаманти ще ти донесат много пари, ако ги продадеш. Не съм ли прав, Родж? Но не се безпокой, Беси. Щом ние с Пеги заминем за Лондон, ще обясним точно и ясно на всички защо не си там. Тъй като доста често изпълняваше подобни задачи заради мене, това е най-малкото, което мога аз да направя за тебе.

Беси изхвърча от параклиса, притиснала кърпичката си до устните, и Нора Джейн погледна съпруга си, който не изглеждаше доволен като братята си.

— Робърт? Какво има?

Той я целуна по челото.

— Нищо, скъпа, хайде — каза той и я взе на ръце. — Време е да се връщаш в леглото.

— Не мислиш, че Беси ще ни остави да спечелим толкова лесно, нали? — попита Нора Джейн, след като усмивката му не я убеди, че беше напълно щастлив.

— Не знам, малката ми — отговори той, а откровението му я изплаши. — Но тя е такъв невероятен егоист, че сигурно ще се опита да разбие живота на Родж, докато премине разводът.

Нора Джейн обви по-здраво ръка около врата на Робърт и положи глава на гърдите му.

— Как смяташ, дали ще я видим пак?

— О, Нора — въздъхна той. — Кой може да каже? Изобщо не е възможно да се предвиди как действа ум като този на Беси.

Глава седемнадесета

Тя се обърна с гръб към Робърт, за да може да разкопчае копчетата й отзад. Самозалъгваше се, че не е нервна, но усещането на пръстите му по кожата й, докосването му я вълнуваха неимоверно. Тя си пое дъх и започна да бърбори, с надеждата, че това ще я успокои.

След като посетиха детската стая на петседмичната си дъщеря, откъдето Мариан ги изхвърли, като каза, че безпокоят бебето й, Нора Джейн неохотно остави Робърт да се заеме със светложълтата й рокля.

— Благодаря ти. Слушай, Робърт, трябва сериозно да се замислим върху наемането на нова камериерка. Мариан до такава степен е ангажирала съзнанието си с Оливия, че вече не би могла да ми бъде от полза. О, венчавката беше прекрасна! Пеги беше по-хубава от всякога.

— Ъхъ — отговори унесено той, като разкопча и последното копче, смъкна дрехата от раменете на жена си и я целуна по врата. — Красиво!

Нора Джейн затвори за миг очи и краката й омекнаха, но тя се изплъзна от леката прегръдка на мъжа си и отиде до тоалетната си масичка, където свали рубините от ушите си.

— Не можеш да си представиш колко дълго и упорито ние с Елизабет учихме Пеги да не галопира из параклиса, както прави обикновено. Много ми се искаше да беше приключила работата по него, но Уилям отказа да чака да си отидат художниците. Страхувал се да не си промени мнението и Пеги да го бутне от скалите.

Тя се загледа намръщено в огледалото. Знаеше, че бърбори прекалено много, но с Робърт, толкова близо до нея, се смущаваше до сълзи.

Той беше с нея непрекъснато след раждането на детето им. Даваше й сила, успокояваше я със своята любов. Всеки миг бяха заедно, опознаваха се, опознаваха дъщеря си. Връзката им приличаше на приятелство, изразяващо се в държане на ръцете, размяна на нежности и няколко откраднати целувки. Направиха си и пикник до езерото. Разхождаха се в градините, за чиито разкошен вид Робърт й направи комплимент. Разговаряха и се смееха и се радваха един на друг.

Накратко, Нора Джейн беше щастлива от хубавата интерлюдия със съпруга си, който беше съвършен в ухажването. На тази привилегия тя не можа да се наслади преди женитбата си.

През цялото това време Робърт спеше в своята стая, задължение на съпруга, който изчаква жена му да се възстанови след раждането.

След като обаче преди пет дни Оливия бе отделена в отделна, детска стая, Нора Джейн започна да усеща нарастващото и неудържимо напрежение между нея и съпруга й. Това усещане й липсваше от дълго време.

От онази нощ, когато той трябваше да замине от „Грийн Касъл“, за да се присъедини към Уелингтън.

Оттогава те не бяха изживявали любовната страст.

Нейната любов.

Нейната страст.

— Нора? Нещо не е наред ли? Да не би да се изморена? Би ли искала да спиш сега?

Да спи ли? Беше й задал този въпрос и тогава. Спомените нахлуха в паметта й и я понесоха на крилете си към онази прекрасна нощ.

— Да спя ли? — повтори тя, като се обърна към Робърт. И отново се развълнува от стройната и изящна фигура на мъжа пред нея, елегантен с тъмносиньото си сако и бричове, с колосаната си снежнобяла яка, чудесно контрастираща с тъмния му тен. Всички Гиър бяха красиви хора, но Робърт беше повече от красив. Той беше нейният тъмен ангел, осъществяването на мечтите й, нейният рицар в бляскава броня, нейният герой. И той й беше казал, че я обича. Тя също го обичаше, а сега — повече от когато и да било. Тогава защо беше толкова нервна? — Малко съм уморена, но не ми се спи. А на тебе?

Робърт се усмихна с интригуващата си, леко кривната настрани усмивка.

— Не ми се спи, сладка моя — провлечено отвърна той, опирайки бедро в таблата на леглото. — Изобщо не ми си спи, но нямам нищо против да си легна, ако не е твърде рано за тебе да…

Гласът му леко трепна и той погледна към отворените френски прозорци, също толкова нервен, колкото и тя.

Нора Джейн остана безмълвна известно време, като се чудеше дали и той изпитва същите чувства като нея. Дали и него не го е страх, че може да бъде отхвърлен.

— Не — бързо отговори тя. — Нямам нищо против. Тя направи няколко колебливи стъпки към леглото, към съпруга си. Защо се страхуваше? Тя не беше онова срамежливо, с идиотска прическа момиче. Тя беше Нора Гиър, лейди Робърт, влюбена жена!

— О, Робърт, това е глупаво! Вярно е, че изминаха месеци, откакто не сме били заедно по този начин. Но аз се възстанових след раждането. Не съм вече толкова крехка. Няма да се счупя. Робърт, та ние се обичаме! Защо и двамата се страхуваме да направим първата стъпка? Защо танцуваме около същността на нещата? Робърт Гиър, искаш ли да вземеш жена си в леглото, или не?

Той стана от леглото и се разсмя.

— Да, това е наистина жена ми. Много добре, малка моя любимке, какво искаш да направя? Да те метна на рамо, да те хвърля в леглото и да правим с тебе луда любов?

— Звучи разумно. И доста романтично за жена, решила, че мечтите трябва да отстъпят пред реалния свят. Една силна доза романтизъм, точно това ми трябва.

— Романтизъм, така ли? Много добре, малката ми — каза той, като застана пред нея и прегъва елегантния си крак в поклон: — Мадам, ще ми направите ли честта да танцувате с мене?

Тя се обърка.

— Да танцуваме?

— Да танцуваме, любима. Предлагам валс.

Той обви талията й с дясната си ръка, а тя автоматично постави лявата си ръка над лакътя му. После мушна дясната си китка в малкия сатенен илик на полите си, поставен там, за да се вдигне единият край по време на танца, и отпусна ръка в неговата. Чувстваше се великолепно и готова на всяка друга щуротия, която Робърт би измислил.

Останаха безмълвни няколко мига. Тя — по чорапи, а той — по риза, сами в спалнята си, взирайки се един в друг. Нора Джейн усети щастливи сълзи в очите си, сълзи на благодарност към Бога, който й беше дал този мъж.

После се завъртяха във вихрен танц под звуците на музиката, която звучеше в главите им. Очите на единия бяха впити в очите на другия, телата им не се отделяха — прекрасна принцеса в прегръдките на своя принц.

После движенията им станаха по-бавни и те завършиха танца си на верандата, под лунните лъчи.

Той постави дясната й ръка на рамото си, после нежно повдигна брадичката й, с пръсти — милувка за кожата и, а погледът му бе молитва, преклонение обещание.

— Моята сладка, малка любима! — прошепна той с глас, част от лунните лъчи, част от оживелите сънища.

— Бях изгубен без тебе. Толкова самотен без спомена за тебе… Всичко, което знаех тогава, беше, че съм изгубил нещо ценно, нещо недостижимо, което осмисляше живота ми. Това нещо беше любовта. Не „Грийн Касъл“, не парите, не титлите, които винаги съм смятал за много важни. Любовта, с която ме бе дарила ти, Нора, това ми липсваше, липсваше ми през всеки ден от живота ми, докато ти отново не влезе в него. А моят живот — това е цялата ми безкрайна, вечна любов към тебе.

Нора се разтопи в прегръдките му, с ръце на раменете му, с глава — върху широките му мъжествени гърди. Държеше го здраво, като че ли се бе хванала за собствения си живот, понеже той беше нейният живот, той и детето им, и бъдещето, което щяха да делят.

— Обичам те, Робърт — гласът й се задави от сълзи. — Винаги съм те обичала, дори когато малко се страхувах от тебе. Но сега те обичам повече, понеже наистина знам кой си.

Той я вдигна на ръце, върна се обратно в стаята и я положи на леглото.

— И кой съм аз, малката ми? — гласът му звучеше дълбок и страстен в ухото й.

Когато устните му почти докосваха нейните, тя каза:

— Кои си ти ли? Ти си реалността, която ме спаси от детските ме мечти. Ти се любовникът, който ме събуди за нови мечти. Ти си силата, която доведе Оливия благополучно на този свят. Ти си моят живот, Робърт Гиър. Моят живот и моята любов завинаги.

Когато устните им се срещнаха, соленият вкус на сълзите им се смеси с горещината на знойната страст. Дрехите бяха смъкнати от телата, извиващи се от желание от копнеж за любов, толкова дълго неизживявана.

— Люби ме, Робърт — прошепна тя, привличайки го към себе си, подканяйки го. — Люби ме, люби ме.

Той навлезе в нея бавно, пренесъл тежестта си върху ръцете, като я наблюдаваше внимателно, и тя знаеше, че беше готов да се отдръпне, щом съзреше и най-слабата болка, отразена в очите й. Тя усети нарастващото чувство за изпълване вътре в себе си и съвършенството, което можеше да се изпита само в случай като този, когато двама се свързваха и се превръщаха в едно цяло.

— О, Господи, Нора — простена той, допрял буза до нейната, — колко те обичам!

— О, скъпи, знам — каза тихо тя с преизпълнено с любов сърце и с нарастваща страст.

И тогава боговете позволиха на времето да спре своя ход. Сънищата станаха действителност, чувствата се развихриха, страстта се освободи и завъртя двамата в цяла една галактика от емоции. Всички цветове на дъгата ги обляха със светлината си и звездите експлодираха с бляскави искри, които ги придружаваха по време на полета и завръщането им на земята, обсипвайки ги с благословии, с надежди, с видения от утрешния ден, от бъдните дни, които щяха да прекарат заедно.

Робърт не разбра какво точно го събуди на разсъмване. Сигурно не беше изтръпналата му ръка, с която държеше в обятията си Нора Джейн през цялата нощ. Той целуна жена си и навлече бричовете и ризата си, преди да се насочи към френските прозорци, за да ги затвори, тъй като в стаята нахлуваше утринната влага. Ръцете му се задържаха на прозорците, докато гледаше към централната част на „Грийн Касъл“ и се възхищаваше на гледката. Тя беше приказна — изгряващото слънце бавно позлатяваше с лъчите си стъкления купол в горната част на сградата.

Мъгла ли беше това, което идваше от задната част на къщата? Странно бе да има мъгла по това време. Кръвта му се смрази. Това не беше мъгла. Беше дим!

— Нора! — събуди я той, светкавично нахлузвайки обувките си. — Дръпни звънеца за пожар в балната зала! Събуди слугите! Вземи Оливия и слез в семейната гостна! Бъди готова да излезеш навън, ако се наложи! В Кръглия салон има пожар!

Тя скочи, без да обръща внимание на голото си тяло.

— Пожар! Робърт, баба ми!

— Точно там отивам — извика Робърт през рамо и хукна навън. Сюзън, която бе пристигнала за венчавката на Уилям, се беше настанила в Кралската спалня. Всички други гости си заминаха. Освен нея в къщата бяха маркизът, сър Хари Клифлинг и графът. Това бяха хората, които можеха да помогнат на Робърт да се бори с пожара. Уилям и Пеги бяха заминали снощи на сватбено пътешествие до „Лейк Дистрикт“.

Робърт трябваше първо да събуди бабата на Нора и да я отведе на безопасно място. Нора Джейн сигурно се беше облякла много бързо, понеже, докато тичаше, Робърт чу камбаната за пожар да бие. Той отвори двойната врата на Кралската спалня и, останал без дъх, започна да вика мисис Темпъл.

— Мисис Темпъл! — изкрещя отново той, като стигна до леглото и дръпна тежките драперии, които го опасваха. — Събудете се! Сградата гори!

— Гори ли, казваш? Мислех си, че може да ни заловят, но не и по този начин — отговори сър Хари с такова достойнство, на което Робърт не мислеше, че е способен. — Сюзън — сръчка я той, — изглежда скоро ще има още една сватба, ако не изгорим в леглото. Ставай, моя малка любов. Ти, Робърт, върви да си гасиш пожара, ние ще се оправим.

Робърт изобщо нямаше време да ги чака или да се опитва да си представя дребния човечец до огромното туловище на Сюзън. Той пусна драпериите и си плю на петите.

Половин дузина слуги вече бяха на мястото и размахваха парчета от стар килим. След като премина през прага, Робърт спря и се намръщи при тази гледка, разбрал, че пожарът беше доста малък, и то — само в огромната камина.

— Някой е запушил комина с парцали и е затворил регулатора на въздушното течение — каза Бабит, като видя Робърт. — Но всичко вече е наред, милорд. Вътрешните врати са затворени, а прозорците — отворени, за да може да излезе пушекът. Издърпахме парцалите и отворихме отдушника. Сър, кой би направил това?

Робърт погледна иконома, чието лице бе потънало в сажди.

— Отлична работа, Бабит. Нека прислужничките почистят и се почерпете с нещо от избите. Трябва да се върна в семейното крило, за да съобщя на всички, че пожарът е овладян.

Много въпроси изникнаха в главата на Робърт. Наистина, кой беше направил това? Защо? Маркизът го пресрещна в коридора.

— Робърт, Беси е горе в детската стая. — Той задърпа като луд сина си към стълбите. — Нора е там с Беси и бебето. Предупредиха останалите да стоят настрана. Робърт, не е за вярване! Беси е взела Оливия и иска да я изхвърли през прозореца!

— Мили Боже! — Робърт хвърчеше нагоре по стълбите, взимайки по три стъпала наведнъж. Сърцето му биеше до пръсване, мечтите му се превърнаха в пепел, а той се проклинаше за глупостта си. Как бе допуснал да повярва, че Беси ще се остави да я унижат и да я изгонят, че без битка ще се откаже от положението си на съпруга на наследника на имението?

— Робърт!

Изкачил вече стълбите, Робърт спря, като чу графът да го вика.

— Не сега, Родж! Трябва да отида при Нора!

— Знам, братко. Вината е моя. Кажи й, че няма да се разведем, че ще й дам всичко, каквото поиска, само да остави Оливия!

Робърт кимна и тръгна по коридора, налагайки си да се успокои и да мисли. Мина покрай разплаканата Мариан и влезе в детската, като спря точно на прага.

— Не ни пречи, Робърт, моля те — каза му Нора Джейн доста спокойно и той я видя да стои на няколко метра от отворената балконска врата, където беше Беси с дъщеря му в ръце, със спящата му дъщеря. — Ние провеждаме чудесен разговор, Беси и аз, и не се нуждаем от никого. Нали, Беси?

— Те се оказаха фалшиви. Родж казваше, че са диаманти, но се оказаха фалшиви. — Беси се втренчи в Нора. — Имаш ли представа колко унизително беше това за мене, да чуя как бижутерът ми казва, че моите диаманти, носени шест сезона, били фалшиви? Как се унижих да пълзя пред майка си, молейки я да ме прибере пак, след като вече я бях напуснала?

— Мъжете са изключително брутални — каза успокоително Нора Джейн, като бавно се приближаваше към балкона, без да откъсва очи от Беси. — Ти беше толкова мъдра, когато ми го каза, Беси. Но ние с тебе сме сестри. Какво знаят мъжете за нашите болки, за страданията ни?

Робърт не се движеше, не дишаше. Той разбра какво се опитваше да направи Нора Джейн, опитваше се да спечели доверието на Беси. Не смяташе обаче, че този номер ще мине. Защото не някой друг, а Беси беше майсторката на преструвките и печеленето на симпатии.

— Гиър се отнесоха зле с тебе, Беси. Те взеха парите на баща ти и ти дадоха фалшиви диаманти. Допуснаха те до няколко сезона на висшето общество и после те захвърлиха. Не е честно, Беси, и аз искам да ти помогна. Кажи ми как да го направя?

Очите на Беси се присвиха, като погледна към Нора Джейн.

— Разбира се, че ще го направиш, малка мишко! Малка мишка с ужасна коса! Ти ще ми помогнеш, защото ти взе всичко! Но сега се опитваш да ме заблудиш. Правиш се, че ме харесваш, точно както аз те будалках. Ти просто искаш нещо от мене. И аз искам нещо от тебе. Но не си мисли, че ще ми хвърлиш няколко рокли и ще ми обърнеш гръб!

— Не е така, Беси — тихо протестира Нора Джейн — Не съм ти обръщала гръб и наистина искам да ти помогна. Ти просто направи малка грешка. Не си искала да нараниш Родж. Исках да ти пиша, но бях толкова заета.

— О, така ли? — сряза я Беси. Тя стисна така силно Оливия, че бебето се разплака, а това заби нож в сърцето на Робърт.

— Ти беше заета да се правиш на господарка на имението, нали? Даде им парите си и свърши черната работа. Ти не си нищо повече от една икономка, ти, месарска внучка такава! Освен това Родж ще наследи всичко!

— Беси, да се върнем на причината, довела те в тази къща. Какво искаш, Беси?

Беси погледна към Оливия и сви презрително устни.

— Това никога не ме е привличало — каза тя и отстрани дете то от себе си, като го гледаше с погнуса. — Това мръсно копеле ме намокри!

Тя отново се втренчи в Нора Джейн.

— Аз запалих пожара и дойдох да видя племенницата си. Нямам нищо, малка мишко, а ти имаш всичко. Смяташ ли, че е честно?

— Колко искаш, Беси? — най-после Нора Джейн каза това, което Робърт искаше да чуе от толкова време.

Беси се усмихна, но не като луда, а като дете, на което са предложили сладкиш.

— Онази Темпъл предложи петдесет хиляди лири за мъжки наследник — каза тя, като изви назад глава, за да не гледа зачервеното от плач лице на бебето. — Мислех си, че би могла да ми предложиш половината за момичето.

— Това ли е всичко, Беси? Много евтино купуваш дъщеря ми. Бих ти предложила пет пъти повече, но ти винаги си била глупачка!

— Глупачка ли? — Беси престана да гледа Оливия и се втренчи въпросително в Нора.

— Съжалявам те, Беси — продължи Нора Джейн през на плача на бебето, като гласът й се изпълваше със сила, заедно е всяка стъпка, която правеше към балкона. Робърт също тръгна напред, като не изпускаше Беси от очи. — Съжалявам те, понеже никога не си знаела как да обичаш някой друг, освен себе си. Никога няма да намериш щастие в нищо друго, освен в диамантите. Ще се мотаеш из обществото, като напразно ще търсиш щастие, понеже не би го разпознала, дори и да го срещнеш. Ти си вятърничава, плиткоумна и не знаеш цената на нищо!

Гласът на Нора ставаше все по-силен и тя напредваше все по-решително.

Беси стоеше на балкона и премигваше, като не вярваше на очите си, че това миниатюрно създание може да бъде такава тигрица.

— Няма да ме уплашиш, малка мишко! Може и да съм си изиграла лошо картите, но все още държа козовете в ръце. Не се приближавай, защото ще откача и ще изпусна това копеле.

— И какво ще стане после, Беси? Ти също ли ще се хвърлиш от балкона или да оставя Робърт първо да те разкъса? А може и да те оставим жива, за да те обеси палачът. Казах ти, че си безкрайно глупава! Искаш пари от нас, а? Няма да ти дам нито пени! Напусни дома ми! Махай се от живота ни! Виж се на какво приличаш! Заклещена на балкона и напикана! Отегчих се от тебе Беси. Сега ми дай това дете и се махай от къщата!

Беси надникна за малко през балкона, което се стори цяла вечност на Робърт, после погледна първо бебето, а след това — Нора.

— Много добре, малка мишко! Ето ти я! Пристъпвайки обратно в детската, Беси просто хвърли Оливия към Нора Джейн.

Облекчение се разля по тялото на Робърт, след като Нора, почти паднала на колене, улови детето и го притисна до себе си.

— Върви в семейната гостна и ни чакай там! — заповяда Робърт на Беси, която издефилира покрай него с вирната брадичка. — Ако се опиташ да избягаш ще те догоня и ще те застрелям.

Беси извъртя очи.

— Колко драматично! Аз нямаше да й сторя нищо. Дори не запалих истински пожар. Просто си исках своето. — Робърт направи крачка към нея и тя прекъсна излиянията си. — Добре де, но не ме карай да чакам дълго.

Вратата се затвори с трясък зад гърба на Беси.

— Робърт? — обади се Нора с тих и разтреперан глас. Той коленичи до нея, прегръщайки я заедно с детето.

— Толкова бях изплашена, Робърт.

— Шшт, любима — предупреди я Робърт, щом Мариан се втурна в стаята, викайки името на бебето, което изтръгна от прегръдките на родителите му. — Всичко свърши — каза той, помагайки на Нора да се изправи на крака. — Ти беше великолепна. Истинска героиня. Не знам откъде събра смелостта да се справиш с Беси по този начин.

— Не съм героиня, Робърт. Просто се страхувах за детето си и направих всичко възможно, за да го спася.

— Добре, малката ми, няма да те наричам героиня, но се гордея с теб! — каза той, като я целуна по разбърканата коса и я поведе към стълбите. — Само съжалявам, че Кръглият салон е малко поразбутан, след като хвърли толкова труд по него.

Нора Джейн се закова на второто стъпало, до долната площадка.

— Бях забравила пожара — процеди тя през зъби — това нещастно, егоистично, малоумно създание!

Нора се изтръгна от ръцете на Робърт и се втурна в гостната, която вече беше претъпкана от хора. Всички се бяха събрали там. Беси стоеше в средата на стаята и попиваше роклята си с кърпичка.

— Ти! — извика Нора Джейн, сочейки Беси, докато бързо се приближаваше към нея.

— Какво има пак, Нора Джейн? — уморено попита Беси, вдигайки поглед от роклята си. — Не изстрадах ли достатъчно? Какво още искаш от мене?

— Ето това! — каза Нора Джейн, като се спря пред етърва си, повдигна се на пръсти и заби свития си юмрук в уплашеното лице над себе си.

Беси падна на килима от изненада. Мястото около лявото и око бързо взе да почервенява.

Нора Джейн се обърна към съпруга си и му каза съвсем спокойно:

— А сега можеш да си уредиш сметките с тази жена. Искам я вън от дома си!

— Да ме вземат дяволите! — възкликна маркизът като пое поредната солидна глътка бренди.

— Всички да ни вземат дяволите, татко — отбеляза Роджър Гиър, — ако се осмелим да кръстосаме саби с господарката на „Грийн Касъл“.

— А вие какво друго очаквахте? — попита мисис Темпъл, като си проби път напред и дръпна сър Хари след себе си. — Тя е моя внучка, нали така? Хайде, Хари трябва да обсъдим сватбата.

— Разбира се, мой малък пудинг — отговори послушно сър Хари и я последва.

— Робърт? — попита графът, посочвайки към жена си. — Искаш ли да изхвърля този боклук?

Робърт се усмихна.

— Ще имаш тази чест, Родж. Дай й някаква сума каквато прецениш, и я накарай да подпише официален документ, както и съгласието си за развода. Освен това я накарай да се закълне в писмена форма, че ще напусне Англия. Убеди я да замине някъде, където потокът й от сълзи ще пресъхва по-лесно.

После се обърна, все още усмихнат, и се отправи по стълбите към спалнята си, където беше жена му, скъпата му, сладка, прекрасна, героична съпруга. И беше сигурен, че го очаква.