Малък свят (Академичен романс)

1

„Най-жестокият месец — април“ — рецитираше си тихо Пърс Макгаригъл, като се взираше през мръсните прозоречни стъкла към снега по никое време, покрил с корица тревата и цветните лехи в университетския град Рамидж. Наскоро бе защитил магистърска дисертация върху поезията на Т. С. Елиът, но началните думи от „Безплодна земя“ биха могли, със същата вероятност, да минат през главата на всеки един от петдесет и няколкото мъже и жени на различна възраст, които седяха изправени или отпуснати в редици удобни столове с наклонени назад облегалки в същата аудитория. Защото всички те, в качеството си на университетски преподаватели по английски език и литература, бяха запознати с тази поема и събрани заедно тук, в Средна Англия, за годишната си конференция, обаче твърде малко от тях изпитваха удоволствие.

Разочарованието бе ясно изписано по много лица още от предишната вечер, когато се събраха за традиционното откриване с поднасяне на шери. Участниците вече се бяха запознали със стаите, дадени им в едно от университетските общежития, сграда, издигната набързо през 1969 г. точно по времето на разцвета във висшето образование, която сега, десет години по-късно, изглеждаше от зле по-зле. Навъсени бяха разопаковали багажа си в студентските спални, чиито напукани и надупчени стени пазеха, под формата на избелели правоъгълници, следи от постери, набързо смъкнати от младите обитатели в началото на великденската ваканция (понякога с част от мазилката, залепнала по тях). Оценяващо бяха огледали петньосаната изпочупена мебелировка, напразно бяха изследвали прашния интериор на гардеробите за закачалки и бяха пробвали тесните легла с обезсърчително провиснали в средата пружини, лишени от всякаква еластичност след едно десетилетие блъскане, игри на дий-конче и съвкупления. Всяка стая имаше мивка, ако и не всяка мивка да имаше запушалка, и не всяка запушалка — верига. Едни кранове не можеха да се пуснат, други — да се спрат. За по-старателно измиване, или при физиологичен позив, трябваше да проявят смелост и да излязат в лабиринта от коридори, на течението, където да потърсят някоя от общите бани с тоалетни, вани и душове — но без почти никакво уединение, а и подаването на гореща вода бе ненадеждно.

За ветерани от конференции, провеждани в провинциалните британски университети, това бяха познати неудобства и, до известна степен, стоически приемани; както не много качественото шери, поднесено на откриването (малко позната марка, която явно прекаляваше в деклариране на испанския си произход с яркото изображение на борба с бикове и танцьор на фламенко върху етикета); както и вечерята, която ги очакваше след това — доматена супа, ростбиф с два зеленчука, мармаладен сладкиш и крем-карамел — от всяко ястие старателно бе отстранена и най-малката следа от аромат чрез продължително готвене при високи температури. Нещо повече от обичайно отегчение породи откритието, че конфериращите ще спят в една сграда, ще се хранят в друга, а ще се срещат за лекции и дискусии в главния корпус, като така се осигури на всички участници предостатъчно досадно разхождане насам-натам по пътеки и паважи, станали неприятни и опасни от снега. Обаче истинският източник на депресия, когато участниците се събраха за шерито и хвърлиха по едно око на белите картонени табелки по реверите си с прилежно напечатани имена и университети, от които идват, беше тяхната малобройност и, нека да си го кажем, пълната неразличимост на поставените им номера. За съвсем кратко време те установиха, че нито една от звездите на професията не присъства — нито един, за когото си струва да пропътуваш и десет мили, камо ли стотиците, които много от тях бяха изминали. Но те не можеха да се отърват един от друг през тези три дни: три хранения на ден, три заседания на ден, излет с автобус и посещение на театър — дълги часове на задължително общуване; без да споменаваме седемте доклада, които ще се прочетат, следвани от въпроси и дискусии. Много преди всичко да е свършило, те щяха да си омръзнат, да изчерпат всички теми на разговор, да използват всички подходящи комбинации за сядане на маса и да станат жертва на познатия по конференциите синдром на лош дъх, обложен език и упорито главоболие, резултат от пушене, пиене и говорене пет пъти повече от нормално. Предусещането на скуката и лошото настроение, на които се бяха обрекли, лежеше като студена, потискаща тежест върху червата им (които скоро също нямаше да са изправни), колкото и да се опитваха да прикрият това с остроумни разговори и пресилена сърдечност, с потупване по гърбовете и здрависване и с гълтане на шерито като лекарство. Тук-там се виждаха хора, които тайничко сумираха имената по списъка. Петдесет и седем, включително домакините, това беше много разочароваща цифра за посещаемост на конференция.

Така говореше на Пърс Макгаригъл, по време на откриването, един меланхолично изглеждащ възрастен мъж, който отпиваше портокалов сок от чашата си, в която очилата му заплашваха да се плъзнат всеки момент. Името на ревера му бе „Д-р Рупърт Сътклиф“, а цветът на табелката му — жълт, което означаваше, че е от страната на домакините.

— Така ли? — каза Пърс. — Аз не знаех какво да очаквам. Това е първата конференция, в която участвам.

— Конференциите на УПА (Университетски Преподаватели по Английски език) са много различни. Много зависи къде се провеждат. В Оксфорд и Кембридж можете да очаквате най-малко сто и петдесет. Казах на Суолоу, че никой няма да дойде в Рамидж, но той не щеше и да чуе.

— Суолоу?

— Шефът на нашата катедра — д-р Сътклиф сякаш с известна трудност се насили да изкара тези думи между зъбите си. — Той твърдеше, че ако предложим домакинството си за тази конференция, Рамидж ще се прочуе. Грандомански илюзии, за съжаление.

— Който раздаваше табелките, той ли беше професор Суолоу?

— Не, това беше Боб Бъсби, но и той не е по-добър. По-лош даже. Не беше на себе си от радост седмици наред, организираше излети и тем подобни. Аз мисля, че само ще изгубим от тази история — заключи д-р Сътклиф, с очевидно задоволство, като гледаше над очилата си към полу-празната зала.

— Хей, Рупърт, стари приятелю! Май нещо редеят редиците, а?

Мъж на около четиридесет години, облечен в яркосин костюм, удари енергично Сътклиф между плешките, докато произнасяше тези думи, от което очилата на последния отхвръкнаха от носа му. Пърс сръчно ги хвана и ги върна на собственика им.

— О-о, ти ли си, Демпси! — каза Сътклиф, като обръщаше лице към нападателя си.

— Само петдесет и седем по списък, а и много от тях не са се явили, като гледам — каза новодошлият, чиято табелка сочеше, че това е професор Робин Демпси от един нов университет в Северна Англия.

Беше широкоплещест, набит мъж, с яка челюст, която се издаваше агресивно, но очите му, малки и разположени твърде близо едно до друго, сякаш принадлежаха на друг човек, някак тревожни и раними, в плен на властната физика. Рупърт Сътклиф не изглеждаше особено зарадван да види професор Демпси, нито пък склонен да споделя с него собствения си песимизъм относно конференцията.

— Предполагам, че много хора са задържани от снега — каза студено той. — Шокиращо време за април. Извинете, но виждам Бъсби да ми маха нетърпеливо. Вероятно картофеният чипс е свършил или нещо подобно — и той се отдалечи с тромава походка.

— Господи! — каза Демпси, като се оглеждаше из стаята. — Какъв студен душ! Защо ли дойдох? — Въпросът звучеше риторично, но Демпси се зае да му отговори донякъде и, очевидно, без да си поеме дъх. — Ще ви кажа защо. Дойдох, защото имам семейство тук, беше оправдание да се видя с тях. С децата, всъщност. Аз работех тук, в тази катедра, може да не ви се вярва. Господи, какви умствено изостанали бяха, и още са, като ги гледам. Същите стари лица. Никой никога не се размърдва. Старият Сътклиф, например, тук е от четиридесет години, цял живот. Естествено, аз се измъкнах при първата възможност. Това не е място за амбициозен човек. Последната капка преля, като направиха Суолоу главен асистент вместо мен, макар че аз имах вече три публикации, а той изобщо не беше публикувал нищо. Сега — няма да повярвате — те взеха, че му дадоха деканското място тук, а той още не е публикувал практически нищо. Очаква се книга за Хазлит — Хазлит, моля ви се — беше обявено миналата година, но изобщо не съм виждал и един-единствен отзив за нея. Едва ли е ще е много добра. И тъй, значи, щом Суолоу стана главен асистент, аз казах на Джанет, хубаво, добре, заминаваме, продаваме къщата и отиваме в Дарлингтън — те отдавна ме искаха. Дадоха ми доцентура веднага, и пълна свобода да развивам специалните си интереси — лингвистика и стилистика — тук винаги са мразели неща от този сорт, пречеха ми, говореха пред студентите зад гърба ми, убеждаваха ги да бягат от моите курсове, бях доволен да очистя калта на Рамидж от краката си. Това беше преди десет години, тогава Дарлингтън беше малък, и още е, мисля, но това беше истински шанс, а и студентите там са доста добри наистина. И така, бях значи доста щастлив, но за съжаление на Джанет не й хареса, настрои се против, още щом го видя. Добре де, мястото е малко голо през зимата, извън града е всъщност, на границата с полето, и сградите — повечето готови сглобяеми, сега вече е по-добре, разкарахме овцете, а пък металургичният ни корпус спечели награда, но по онова време, ами… не можахме да продадем къщата тук, имаше забрана на ипотеките, така че Джанет реши да остане още малко в Рамидж, така и така щеше да е по-добре за децата, мислехме, Дезмънд беше последна година в прогимназията, и затова аз пътувах, идвах си всяка седмица, хм, почти всяка седмица, на Джанет й беше малко тежко, на мене също, разбира се, и тогава аз срещнах едно момиче, моя студентка, последен курс, е, ами можете да си представите, бях доста самотен там, беше неизбежно, като си помисля, казах и на Джанет, че е било неизбежно — тя научи за момичето, нали разбирате… — Той внезапно прекъсна, намръщен над чашата си с шери. — Не знам защо ви казвам всичко това — каза, отправяйки леко засегнат поглед към Пърс, който беше озадачен по същата причина от няколко минути насам. — Аз даже не знам вие кой сте. — Приведе се да прочете табелката на Пърс. — Университетски колеж, Лимерик, а? — каза той присмехулно. „Живял бил нявга в Лимерик млад асистент велик“ — сигурно всеки ви го казва?

— Почти всеки — съгласи се Пърс. — Но, да ви кажа, рядко отиват по-далече от това. За „Лимерик“ няма много подходящи рими.

— Как ви се струва „топна си фитила“2? — попита Демпси след минутка обмисляне. — Това трябва да става.

— Какво означава това?

Демпси изглеждаше изненадан: — Ами, значи, нали… изтаковал, изчукал.

Пърс се изчерви: — Метриката е изцяло погрешна — каза той. — „Лимерик“ е дактил.

— Охо? Какво е моето тогава?

— Бих казал, че е каталектичен хорей.

— Наистина ли? Интересувате се от стихосложение, така ли?

— Да, бих казал, че е така.

— Сигурно пишете и поезия?

— Вижте какво, е, да, пиша.

— Така си и мислех. Нещо във вида ви подсказва. Не носи пари, да знаете.

— И аз това открих — каза Пърс. — Ами вие оженихте ли се с онова момиче?

— Кое?

— Студентката. Оженихте ли се за нея?

— О-о, не. Не, тя си замина по нейния път. Както всички го правят накрая. — Демпси изгълта остатъка от шерито на дъното на чашата си.

— И жена ви сега не ви дава да се върнете?

— Не е точно това, тя не може. Има си друг.

— Извинявайте — каза Пърс.

— О, това не ме притеснява — каза Демпси неубедително. — Не съжалявам, че се преместих. Дарлингтън е хубаво място. Тъкмо купиха нов компютър, специално за мен.

— И сте професор вече — с уважение каза Пърс.

— Да, вече съм професор — съгласи се Демпси. Лицето му потъмня, като добави: — И Суолоу е професор, разбира се.

— Кой е професор Суолоу? — попита Пърс, като оглеждаше залата.

— Тук някъде е — Демпси някак с нежелание обходи с поглед пиещите шери в търсене на Филип Суолоу.

В този момент възлите от групирани бъбрещи участници се разхлабиха и разделиха като по някакъв магически знак и отвориха път между Пърс и вратата. Там, застанала в колебание на прага, бе най-красивата млада жена, която той бе виждал досега. Висока и грациозна, с невероятно женствена фигура и нежен тен на лицето в цвят мляко с кафе. Черна коса падаше на искрящи вълни по раменете й, черен бе и цветът на семплата й вълнена рокля, изрязана дълбоко на деколтето. Тя направи няколко крачки през залата и прие чаша шери от поднос, предложен й от минаваща сервитьорка. Не пи веднага, а вдигна чашата до лицето си, сякаш бе цвете. Дясната й ръка държеше дръжката между показалеца и палеца. Лявата й, минаваше хоризонтално през талията и поддържаше десния лакът. Над ръба на чашата погледна тя с очи тъмни като планински езера право в очите на Пърс и се усмихна едва-едва за поздрав. После вдигна чашата до устните си, които бяха алени и влажни, долната — леко подута, сякаш ужилена от пчела. Отпи, а той гледаше как мускулите на гърлото й се движат и приплъзват под кожата. „Свети Боже!“ — издиша Пърс с нов цитат, този път от „Портрет на художника като млад“.

Но веднага, за негово крайно огорчение, един висок, елегантен, забележителен мъж на средна възраст с впечатляваща сребристо-сива брада и немалко количество вълниста коса в същия нюанс отзад и отстрани на главата му, но не и отгоре, се втурна да я поздрави, запречвайки гледката му.

— Ето го Суолоу — каза Демпси.

— Какво? — каза Пърс, излизайки бавно от транс.

— Суолоу е мъжът, който говори с онова апетитно момиче, дето току-що влезе, онова, с черната рокля, или дали да не кажа, наполовина извън нея? Суолоу, както го виждам, си е напълнил очите, а?

Пърс пламна и тялото му се напрегна в кавалерски устрем да защити момичето от обида. Професор Суолоу, наведен напред да разучи табелката й, наистина изглеждаше сякаш грубо наднича в деколтето й.

— Готини бомбички, а, какво ще кажеш?

Пърс се обърна към него свирепо:

— Бомбички? Бомбички? Защо за Бога ги наричаш така?

Демпси отстъпи леко назад:

— Кротко де. Как да ги нарека тогава?

— Аз бих ги назовал… аз бих ги назовал… два купола от храма на нейното тяло — каза Пърс.

— Боже, ти наистина си поет! Виж сега, извини ме, но мисля да грабна още едно шери, докато има време — и Демпси си запробива път с рамене към най-близката сервитьорка, като остави Пърс сам.

Но не и самотен. Като по чудо, момичето се бе материализирало досами лакътя му.

— Здравейте, как се казвате? — попита тя, взирайки се в табелката му. — Не мога да разчитам тези мънички табелки без очила. — Гласът й беше силен, но мелодичен, с лек американски акцент и следа от нещо, което той не можеше да определи.

— Пърс (Persse) Макгаригъл — от Лимерик — каза той с готовност.

— Пърс (Perce)? Това галено от Пърсивал (Percival) ли е?

— Би могло да бъде — каза Пърс, — ако така ви харесва.

Момичето се засмя, откривайки съвършено равни и съвършено бели зъби.

— Какво искате да кажете ако ми харесва?

— Това е графичен вариант — Той го изговори буква по буква.

— О, като във „Финегън Уейк“! Баладата за Пърс О’Рейли.

— Точно така. Persse, Pearce, Pierce — няма да се изненадам, ако те всичките са производни от Percival. Пърсивал, per se3, както би казал Джойс — добави той и бе възнаграден с още една заслепяваща усмивка.

— А какво е Макгаригъл?

— Това е старо ирландско име и означава „син на най-храбрия“.

— Сигурно не е лесно да носите толкова задължаващо име.

— Старая се с всички сили — каза Пърс. — а вашето собствено име…? — Той наклони глава към великолепната й пазва, напълно разбирайки защо професор Суолоу едва не бе забил нос в нея, докато се опитваше да прочете табелката, забодена там; защото името не бе изпринтено с надебелени букви като на другите, а изписано с миниатюрен полуръкописен шрифт. „А. Л. Пабст“, скромно гласеше то. Липсваше означение от кой университет е.

— Анджелика — обади се тя.

— Анджелика! — Пърс като че ли издиша, а не просто произнесе сричките. — Това е прекрасно име!

— Пабст обаче леко разочарова, не мислите ли? Не е от същата класа като „сина на най-храбрия“.

— Това не е е ли немско име?

— Може би първоначално е било, но татко е холандец.

— Вие не приличате нито на германка, нито на холандка.

— Така ли? — тя се засмя. — На какво приличам тогава?

— На ирландка. Напомняте ми жените от Северозападна Ирландия, техните прабаби се изпоженили за моряци от Испанската армада, която се разбила на брега на Мунстер в голямата буря през 1588. Те имат точно такава външност.

— Каква романтична идея! Може и да е вярно. Нямам си понятие откъде идвам поначало.

— Как така?

— Аз съм осиновена.

— Какво стои зад „Л“?

— Много глупаво име. Не ме карайте да го казвам.

— Тогава защо го използвате като инициал?

— Ако използваш инициали в академичните среди, смятат те за мъж и те вземат на сериозно.

— Никой не може да ви сбърка с мъж, Анджелика — искрено каза Пърс.

— Имам предвид кореспонденцията. Или публикациите.

— Имате ли много публикации?

— Не, не много. Е, всъщност, нищо още, засега. Работя над докторската си степен. Вие не казахте ли, че преподавате в Лимерик? Голяма ли е катедрата ви?

— Не е много голяма — каза Пърс. — Всъщност, само трима сме. Това по принцип е земеделски колеж. Съвсем отскоро предлагаме хуманитарни дисциплини. Да не искате да кажете, че не знаете кои са истинските ви родители?

— Не, въобще не знам. Била съм намерена.

— И къде са ви намерили, ако въпросът ми не звучи неуместно?

— Наистина, малко интимен е, като се има предвид, че току-що сме се запознали — каза Анджелика. — Но нищо. Намерили са ме в тоалетната на самолет Стратокрузер KLM, летящ между Ню Йорк и Амстердам. Била съм на шест седмици. Никой не знае как съм се озовала там.

— Г-н Пабст ли ви е намерил?

— Не, татко бил служител в KLM по това време. Те с мама ме осиновили, защото си нямали собствени деца. Наистина ли имате само трима души преподаватели във вашата катедра?

— Да. Професор Макгриди — по староанглийски. Д-р Куинлън — средноанглийски. Аз съм по съвременен английски език.

— Какво? Всичко това? От Шекспир до…?

— Т. С. Елиът. Защитих магистърска степен върху влиянието на Шекспир върху Т. С. Елиът.

— Сигурно се преуморявате до смърт.

— Вижте, истината е, че нямаме много студенти. Малко хора знаят, че въобще съществуваме. Професор Макгриди е привърженик на малкия брой студенти… А вие, Анджелика, къде преподавате?

— Аз нямам подходяща работа в момента — Ангелика изгуби усмивката си и се заоглежда наоколо леко отнесено като че в търсене на назначение, така че Пърс изпусна най-важната дума в следващото й изречение.

— Преподавах на непълно работно време в… — каза тя. — Но сега се опитвам да довърша докторската си дисертация.

— Върху какво е тя? — попита Пърс.

Анджелика обърна тъмните си очи към него:

— Върху романса — каза тя.

В този момент се чу гонг, който обявяваше вечерята, и мнозинството се устреми към изхода, при което Пърс бе разделен от Анджелика. За негово разочарование, той се намери задължен да седне между двама медиависти, един от Оксфорд и един от Аберистуит, които, наклонени под опасни ъгли на столовете си, проведоха оживена дискусия за метриката на Чосър зад гърба му, докато той се привеждаше над печената си кожа от обувка и хвърляше погледи, пълни с копнеж, към другия край на масата, където Филип Суолоу и Робин Демпси се съревноваваха да забавляват Анджелика Пабст.

— Ако търсите соса, млади човече, той е точно под носа ви.

Тази забележка дойде от една немлада дама, която седеше срещу Пърс. Макар тонът й да бе остър, лицето бе приветливо и тя си позволи усмивка на съучастничество, когато Пърс изрази мнение, че на говеждото никакъв сос не би му помогнал. Тя бе облечена в черна копринена рокля със старомодна кройка, а бялата й коса бе гладко прибрана в мрежичка, украсена с мънички мъниста от чер кехлибар. Табелката й я идентифицираше като мис Сибил Мейдън от колежа Гъртън в Кембридж.

— Пенсионирах се преди много години — обясни тя. — Но все още посещавам тези конференции, когато мога. Това ме поддържа млада.

Пърс я попита за научните й интереси.

— Предполагам, бихте ме нарекли фолклорист — каза тя. — Бях ученичка на Джеси Уестън. Какво е полето на вашите изследвания?

— Магистърската ми дисертация беше върху Шекспир и Т. С. Елиът.

— Тогава без съмнение сте запознат с книгата на мис Уестън „От ритуала до романса“, от която мистър Елиът извлече повечето от художествените си образи и алюзии в „Безплодна земя“?

— Да, наистина, запознат съм — каза Пърс.

— Тя отстоява тезата — продължи мис Мейдън, ни най-малко не възпряна от отговора му, — че търсенето на Светия граал, свързван с рицарите на Артур, е повърхностно считано за християнска легенда, а истинският смисъл трябва да се търси в езическите ритуали за плодовитост. Ако мистър Елиът бе взел откритието й присърце, щеше да ни спести сантименталната религиозност на късната си поезия.

— Е — помирително каза Пърс, — предполагам, че всеки търси своя граал. За Елиът това е било религиозната вяра, но за друг може да е славата или любовта на добра жена.

— Бихте ли ми подали соса? — каза Оксфордския медиавист. Пърс му услужи.

— Всичко опира до секса в крайна сметка — декларира мис Мейдън твърдо. — Жизнената сила, безкрайно подновяваща себе си.

Тя постави съда със соса в ръката на Оксфордския медиавист със светнали очи.

— Грааловата купа, например, е символ на жената от дълбока древност и е с универсално разпространение. (Оксфордският медиавист изглежда бе премислил за соса.) — А Грааловото копие, с което се предполага, че е пронизан Христос, очевидно е фалически символ. „Безплодна земя“ всъщност цялата е за страховете на Елиът от импотентност и стерилност.

— Чувал съм тази теория — каза Пърс, — но ми се струва прекалено елементарна.

— Напълно съм съгласен — каза Оксфордският медиавист. — Има много гнило в тази работа с фалическия символизъм. — Той набоде въздуха с ножа си, за да подчертае въпроса.

Погълнат от тази дискусия, Пърс не забеляза кога Анджелика е напуснала трапезарията. Потърси я в бара, но я нямаше нито там, нито някъде другаде. Тази вечер Пърс си легна рано и се замята неспокойно на тесния си, буцест дюшек, заслушан в бученето на тръбите в стената, стъпките в коридора пред стаята му и звука на затръшващи се врати и потеглящи коли на паркинга под прозореца. Веднъж му се стори, че чу гласа на Анджелика да казва „Лека нощ“, но докато стигне до прозореца, нямаше нищо за гледане, освен избледняващи въгленчета на задните светлини от потеглящи коли. Преди да се върне в леглото, той светна лампата над мивката и се втренчи критично в отражението си в огледалото. Видя бяло, кръгло, луничаво лице, чип нос и туфа червена къдрава коса. „Не бих казал, че си хубавец, м-да — измърмори той, — но съм виждал и по-грозни муцуни.“

Анджелика не присъства на първото официално заседание, което бе причина Пърс да си мрънка под носа „Най-жестокият месец — април“, докато сядаше в залата. Другите причини включваха: продължаващото студено, влажно време, което не бе предвидено от параджиите в Рамидж, неядливостта на бекона и доматите, сервирани на закуска тази сутрин и скуката от доклада, който слушаше. Изнасяше го Оксфордския медиавист и бе на тема метриката на Чосър. Предния ден, по време на вечерята, той вече бе чул най-важното и повторното запознанство съвсем не подобряваше нещата.

Пърс се прозина и премести тежестта си от единия хълбок към другия на седалката отзад в аудиторията. Не виждаше лицата на много от колегите си, но доколкото можеше да съди от позите им, повечето се бяха отказали да следят дискурса, както и той самият. Някои се бяха опънали назад, доколкото им позволяваха седалките, втренчили отсъстващ поглед в тавана, други се бяха облегнали върху банките, които разделяха редиците, подпрели брадички на сгънатите си ръце, а трети се бяха отпуснали настрани върху две или три седалки, преметнали крак връз крак, с безсилно висящи към пода ръце. В третата редица един мъж тайничко решаваше кръстословицата от вестник „Таймс“ и поне трима видимо бяха заспали. Някой, студент може би, бе издълбал на повърхността на банката, където седеше Пърс думата: „СКУКА“ — дълбоко изрязана със силата на човек, докаран до границите на издръжливостта. Друг бе надраскал бележка: „Суолоу е онанист“. Пърс не виждаше причина да не се съгласи с тези оценки.

Внезапно обаче сред аудиторията се появиха белези на оживление. Говорителят начеваше заключителната си част, и бе споменал нещо, наречено „структурализъм“.

— Разбира се, на нашите приятели отвъд Канала — казваше той с лека извивка на устните си, — всичко, което казвам, изглежда суета и илюзия. За структуралистите метриката, както и самият език, е просто система от различия. Идеята, че може да има нещо вътрешно експресивно или миметично в моделите на ударение би било анатема…

Някои, вероятно болшинството от аудиторията, се усмихнаха, кимнаха и смушкаха един друг. Други се намръщиха, прехапаха устни и започнаха бързо да си водят бележки. Задаването на въпроси, председателствано от медиависта от Аберистуит, бе оживено.

Последва почивка за кафе, което бе сервирано недалеч, в една малка стая на преподавателския персонал. Пърс бе възхитен да намери Анджелика вече настанена тук, прелестно облечена в пуловер с поло-яка, пола от туид и високи кожени ботуши. Бузите й излъчваха здраве. Тя бе се разходила.

— Проспах закуската — обясни тя — и закъснях за доклада.

— Не си изпуснала много — каза Пърс. — И закуската, и доклада бяха несмилаеми. Какво стана с теб снощи? Търсих те навсякъде.

— О, професор Суолоу покани няколко души в дома си на пийване.

— Вие сте приятели с него, така ли?

— Не, е, не съвсем. Никога не го бях срещала преди, ако това имаш предвид. Но той е много мил.

— Хмм-ф — каза Пърс.

— За какво беше докладът тази сутрин? — попита Анджелика.

— Трябваше да бъде за метриката на Чосър, но дискусията беше основно върху структурализма.

Анджелика изглеждаше обезпокоена.

— О, колко неприятно, че го изпуснах. Много се интересувам от структурализъм.

— Какво е това всъщност?

Анджелика се засмя.

— Не, сериозно — каза Пърс. — Какво е това структурализъм? Нещо добро или нещо лошо?

Анджелика изглеждаше смутена и нащрек да не би да се шегуват с нея.

— Но ти трябва да си чувал за него, дори в… Къде си правеше дисертацията?

— Университетски колеж, Дъблин. Но повечето време не стоях там. Преболедувах туберкулоза. Бяха много разбрани, оставиха ме да работя върху дисертацията в санаториума. Ръководителят ми идваше понякога, но предимно работех сам. Преди това получих бакалавърска степен в Галуей. Там изобщо не бяхме чували за структурализма. Като взех магистърската степен, се върнах у дома да поработя във фермата две години. Моите родители са фермери, от графство Майо.

— Имаше намерение да станеш фермер?

— Не, това беше за възвръщане на здравето, след туберкулозата. Докторът каза, че ми трябва живот на открито.

— И — възстанови ли здравето си?

— О, да, здрав съм като бик — той енергично се удари по гърдите. — После намерих работа в Лимерик.

— Имал си късмет. Трудно се намира работа в днешно време.

— Да, имах късмет — съгласи се Пърс. — Наистина имах. По-късно открих, че съм бил повикан на интервю по погрешка. Те всъщност възнамерявали да интервюират друг човек на име Макгаригъл — някакъв амбициозен кариерист от Тринити. Но писмото бе адресирано до мен — объркали нещо в канцеларията — а те бяха твърде сконфузени да оттеглят поканата.

— Е, все пак си постигнал повечето от успеха сам — каза Анджелика. — могли са да назначат някой от другите кандидати.

— Хм, и в това имах късмет — каза Пърс. — Други кандидати нямаше — просто не бяха канили никой друг. Били са прекалено сигурни, че искат да назначат онзи колега Макгаригъл и гледали да си спестят билети за влак. Както и да е, това, което се опитвам да кажа, е, че никога не съм бил в крак със събитията или както и да се нарича това по-интелектуално. Затова и дойдох на тази конференция. Да се усъвършенствам. Да видя какво става в големия свят на идеите. Кой излиза на сцената и кой слиза от нея. Е, ще ми кажеш ли нещо за структурализма?

Анджелика пое дълбоко дъх, после рязко издиша.

— Не знам откъде да започна — каза тя.

Зазвуча звънец за връщане в залата.

— Спасена от звънеца! — засмя се тя.

— По-късно тогава — упорстваше Пърс.

Като се вмъкваха обратно в залата за втория доклад, участниците завистливо поглеждаха през рамо фигурата на Оксфордския медиавист, който се здрависваше с Филип Суолоу. Беше с връхната си дреха и куфарче в ръка.

— Това е проблемът на тези конференции — чу Пърс някой да казва. — Главният лектор по правило се измъква, веднага щом си свърши работата. Кара те да се чувстваш като обсадена армия, когато генералът отлита с хеликоптер.

— Идваш ли, Пърс? — попита Анджелика.

Пърс погледна програмата. „Животните като художествени изразни средства в героичните трагедии на Драйден“ — прочете той на глас.

— Може да е интересно — сериозно каза Анджелика.

— Мисля да не влизам на това — каза Пърс. — По-добре да напиша едно стихотворение.

— О, ти се занимаваш с поезия? Каква?

— Кратки стихове — каза Пърс. — Много кратки.

— Като хайку?

— По-кратки понякога.

— Господи! За какво ще пишеш?

— Ще го прочетеш, като стане.

— Добре. Очаквам с нетърпение момента. Сега да вървя.

Едва-едва усмихнат, Филип Суолоу се въртеше наоколо като овчарско куче, подбиращо заблудени овце.

— Ще се видим в бара преди обяд, значи — каза Пърс. Той разигра, че бърза към мъжката тоалетна, с намерение да се размотава там, докато лекцията за Драйден започне. За негов ужас, обаче, Филип Суолоу, следван от Боб Бъсби, влезе след него. Пърс се заключи в кабината и седна на тоалетната чиния. Двамата изглежда говореха за непристигнал лектор, застанали до писоарите.

— Кога се обади? — каза Филип Суолоу, а Боб Бъсби отговори:

— Преди около два часа. Каза, че ще направи всичко възможно да се добере дотук следобеда, днес. Казах му да не пести разходи.

— Така ли му рече? — каза Филип Суолоу. — Не мисля, че е било особено умно, Боб.

Пърс чу шуртенето на водата от крановете на мивките, изтракването на ролката с хартиени кърпи и блъсването на вратата, когато те двамата излязоха. След минута-две, той излезе от укритието си и тихо се доближи до залата за лекции. Надникна през прозорчето на вратата. Анджелика се виждаше в профил, седнала сама в най-предната редица, грациозно изправена, с химикалка от неръждаема стомана в едната ръка, готова да записва. Беше с очила с тежки черни рамки, които я правеха да изглежда страхотно експедитивна, като опитна и предприемчива секретарка. Останалите от аудиторията представляваха старата картинка от вкаменено отегчение. Пърс се отдалечи на пръсти и излезе навън. Прекоси двора и пое по пътя към общежитията.

Топящият се сняг капеше от дърветата и се стичаше по врата му докато вървеше, но той не усещаше неудобства. Опитваше се да съчини стихотворение за Анджелика Пабст, но за съжаление, някакви стихове от У. Б. Ийтс заставаха упорито между него и музата му, и най-доброто, което можеше да направи, бе да ги приспособи за собствения си случай.

Както си рецитираше, на Пърс Макгаригъл му хрумна, че може би е влюбен. „Влюбен съм“ — каза той на глас към капещите дървета, към накачулената в сняг пощенска кутия, към подгизналия пес, вдигнал крак на портала на общежитията. „Влюбен съм!“ — възкликна той към дългата линия депресирани врабчета, накацали по оградата край кишавия път. „ВЛЮБЕН СЪМ!“ — извика той, като стресна ято гъски зад изкуственото езеро и се затича нагоре, надолу и в кръг в девствения сняг, оставяйки дълбоки следи от стъпки зад себе си.

Задъхан от това упражнение, той стигна до входа на Лукас Хол, високия блок, в който бяха настанени участниците. (Мартино Хол, в който се хранеха и пиеха, обратно, бе ниско, цилиндрично здание, което потвърждаваше мнението на мис Мейдън за универсалността на сексуалния символизъм.) Едно такси бе спряло пред Лукас Хол, двигателят му бръмчеше, а някакъв набит мъж с дебела пура в уста и шапка със спуснати наушници, модел ловджийска, тъкмо слизаше. Като видя Пърс, той извика „Здравейте“ и му махна приканващо.

— Тук ли се провежда конференцията? — попита той с американски акцент. — Конференцията на университетските преподаватели по английски език? Това е точното име, но то не ми се струва точно.

— Тук сме настанени — каза Пърс. — Научните срещи се провеждат в главния корпус нагоре по пътя.

— А, ясно — каза мъжът. — Окей, стигнахме. Колко ви дължа?

— Четирийсе и шест лири и осемдесе, майсторе — отговори шофьорът, като гледаше в брояча.

— Окей, заповядай — каза новодошлият, като отдели десет чисто нови банкноти по пет лири от дебела пачка и ги мушна през прозорчето на таксито.

Шофьорът, като хвърли поглед на Пърс, измъкна глава и се обърна към него:

— Да искате случайно такси до Лондон?

— Не, благодаря — каза Пърс.

— Тръгвам тогава. Мерси, майсторе.

Впечатлен от тази демонстрация на състояние, Пърс вдигна куфара на новопристигналия, хубав, кожен, носещ следи от много етикети по него и го внесе във фоайето на Лукас Хол.

— Наистина ли дойдохте чак от Лондон с такси? — каза той.

— Нямах избор. Когато кацнах на Хийтроу тази сутрин, ми казаха, че другият ми полет е отменен, летището в Рамидж било затънало в сняг. Дадоха ми билет за влак като компенсация. Вземам такси до гарата в Лондон, а там ми казват, че влаковете към Рамидж са спрени. Страшна драма, страната парализирана, Рамидж отрязан от столицата, всички доволни, хамалите едва сдържат радостта си. Като казах, че искам такси за целия път, казаха, че съм луд, опитаха се да ме разубедят. „Никога няма да стигнеш — казват, — магистралите са скрити в преспи, има хора, останали цяла нощ в колите си.“ Аз обаче отивам на пиацата и намирам шофьор готов да пробва и какво, мислите, намираме, като потегляме? Два инча разтопен сняг. Ама че страна!

Той свали шапката си и му я показа. Беше изработена от мъхест туид с едро червено каре на жълто-кафяв фон.

— Купих тази шапка на Хийтроу сутринта — каза той. — Първата ми грижа, като пристигна в Англия, май винаги е да си купя шапка.

— Хубава шапка — каза Пърс.

— Харесва ли ви? Напомнете ми да ви я дам, като тръгвам. Продължавам към по-топли области.

— Много мило от ваша страна.

— Моля. Сега, къде да се настаня?

— Ето там има списък на стаите — каза Пърс. — Как се казвате?

— Морис Зап.

— Сигурен съм, че съм чувал това име.

— Приятно ми е да е така. А вашето име?

— Пърс Макгаригъл, от Лимерик. Вие не сте ли следобедният лектор днес? — каза той. — Името, което предстои да се обяви?

— Точно така, Пърс. Ето защо се напънах да стигна дотук. Погледнете в списъка. Фамилиите със „З“ винаги са малко.

Пърс погледна.

— Пише, че не сте настанен в общежитие.

— А, да, Филип Суолоу спомена нещо за отсядане в дома му. Как върви конференцията?

— Не мога да кажа. Досега не съм ходил по конференции, така че нямам с какво да я сравня.

— Наистина ли? — Морис Зап го погледна с любопитство. — Девствен в конференциите, а? Къде, впрочем, са останалите?

— Слушат доклад в залата.

— Който ти отряза? Добре, научил си първото правило на конференцията, хлапе. Никога не ходи на лекции. Освен ако не изнасяш сам, разбира се. Аз ще изнасям — добави той замислено. — Не целя да те откажа от изслушването на моя доклад днес следобед. Снощи в самолета го прегледах, докато прожектираха филма, и останах много доволен от него. И филмът не беше лош. Каква слушателска аудитория да очаквам?

— Ами, на конференцията има всичко на всичко петдесет и седем души — каза Пърс.

Професор Зап едва не си глътна пурата.

— Петдесет и седем? Сигурно се шегуваш? Не? Не се шегуваш? Искаш да кажеш, че съм пропътувал шест хиляди мили да говоря пред петдесет и седем души?

— При това, разбира се, не всички ходят на лекции — каза Пърс. — Както сам виждате.

— Слушай, знаеш ли в Америка колко хора посещават еквивалентна на тази конференция? Миналия декември на конференцията на УПА в Ню Йорк имаше десет хиляди човека.

— Струва ми се, че ние тук нямаме толкова много лектори — извиняващо каза Пърс.

— Трябва да има повече от петдесет и седем — изръмжа Морис Зап. — Къде са? Да ти кажа ли къде? Повечето са се сврели по дупките си у дома, сменят си тапетите на дневните, плевят си градинките, а единиците измежду тях с по една-две оригинални идеи, колкото да не е без хич, са заминали някъде на конференция в по-топли, по-привлекателни места от това. — Той неодобрително огледа фоайето на Лукас Хол, неговите напукани и прашни подови плочи и стени от гол бетон. — Има ли къде да се пийне нещо тук?

— Барът в Мартино Хол скоро ще отвори — каза Пърс.

— Заведи ме там.

— Наистина ли сте прелетели чак от Америка за тази конференция, професор Зап? — попита Пърс, докато вървяха внимателно през кишата.

— Не съвсем. Имах път към Европа тъй и тъй. Този семестър съм в отпуск. Филип Суолоу чу, че ще идвам и ме помоли да участвам в конференцията му. Така, за да услужа на стар приятел, казах, че ще дойда.

Барът в Мартино Хол беше празен, с изключение на бармана, който наблюдаваше приближаването им през нещо като хромирана решетка на крепостна врата, която се простираше от плота на бара до тавана.

— Това да пази вас вътре ли е или да държи нас отвън? — подхвърли Морис Зап, почуквайки по метала. — За теб какво, Пърс? Бира? Халба бира и голямо шотландско с лед, моля.

— Още не сме отворили — каза барманът. — След дванайсет и половина.

— Аз черпя, и теб включително!

— Да, сър, благодаря, сър — каза мъжът, вдигайки сръчно решетката. — Не бих отказал халба битер.

Докато наливаше бирата, останалите участници в конференцията, излизащи от втората сутрешна лекция, заприиждаха един по един, а Филип Суолоу слезе от микробус. Той направи крачка към Морис Зап и стисна ръката му.

— Морис! Чудесно е да видя след… колко години бяха?

— Десет, Филип, десет години, макар че мразя да си го признавам. Но ти изглеждаш добре. Брадата ти е страхотна. Косата ти винаги ли е била такава на цвят?

Филип Суолоу се изчерви.

— Мисля, че бе почнала да посивява още през 69-та. Как успя да стигнеш дотук?

— С такси — каза Морис Зап. — Което ми напомня, че ми дължиш петдесет паунда за таксито. Хей, какво има, Филип? Нещо прибледня.

— Конференцията току-що излезе на червено — с печално задоволство каза Рупърт Сътклиф. — Здравей, Зап, не вярвам да ме помниш.

— Рупърт! Как бих могъл да забравя това щастливо лице? А ето го и Боб Бъсби, като по поръчка — каза Морис Зап, когато един мъж с не толкова впечатляваща брада влезе с бодра стъпка в бара, с папка в ръка и дрънчащи ключове и монети в джоба. Филип Суолоу го дръпна настрани и те си размениха припрени думи шепнешком.

— Боя се, че са определили мен за ваш председателстващ днес следобед, Зап — каза Рупърт Сътклиф.

— За мен това е чест, Рупърт.

— Избрали ли сте заглавието?

— Да. Казва се „Текстуалността като стриптийз“.

— О — каза Рупърт Сътклиф.

— Познават ли всички този млад човек, който се погрижи любезно за мен при пристигането ми? — каза Морис Зап. — Пърс Макгаригъл от Лимерик.

Филип Суолоу кимна формално към Пърс и насочи вниманието си пак към американеца.

— Морис, трябва да ти поставим табелка, така че всички да знаят кой си.

— Не се безпокой, ако още не са научили, ще им кажа.

— Когато казах „Вземи такси“ — каза Боб Бъсби с лек укор към Морис Зап — имах предвид от Хийтроу до Юстън, а не от Лондон до Рамидж.

— Това вече няма значение — припряно каза Филип Суолоу. — Станалото, станало. Морис, къде ти е багажът? Мисля, че ще ти е по-удобно у нас, отколкото на общежитие.

— И аз мисля така, особено като видях общежитието — каза Морис Зап.

— Хилари няма търпение да те види — каза Суолоу, отвеждайки го.

— Хм, това ще да е много интересна среща — измърмори Рупърт Сътклиф с поглед над очила в посока към отминаващата двойка.

— Моля? — отсъстващо реагира Пърс. Той гледаше навън за Анджелика.

— Преди десет години, разбираш ли, тези двамата бяха избрани по програма за научен обмен с Юфория в Америка. Зап дойде тук за шест месеца, а Суолоу отиде в щата Юфория. Казват, че Зап имал нещо с Хилари Суолоу, а Суолоу с г-жа Зап.

— Не може да бъде! — Пърс беше заинтригуван от тази история, въпреки разяждащото чувство, че вижда Анджелика да влиза в бара с Робин Демпси. Той й говореше с огромно оживление, докато тя бе застинала в лека усмивка като певица от музикална комедия когато й пеят.

— Може! „Каква компания само!“, както е казал Матю Арнолд за приятелите на Шели… А пък по това време, Фордън Мастърс, нашият шеф на катедра, се пенсионира преждевременно поради нервно разстройство, беше 1969, годината на студентските вълнения, време на изпитание за всеки — и Зап беше предложен за негов наследник. Един ден, обаче, точно когато работите му се нареждаха, той и Хилари внезапно отлетяха за Америка заедно, а ние направо не знаехме коя двойка да очакваме: Зап и Хилари, Филип и Хилари, Филип и г-жа Зап, или двамата Зап.

— Какво беше първото име на г-жа Зап? — каза Пърс.

— Забравил съм — каза Рупърт Сътклиф. — Има ли значение?

— Предпочитам да знам имената — каза Пърс. — Не мога да следя разказа без тях.

— И без това въобще не я видяхме. Суолоу се върна с жена си. Заключихме, че ще дадат още един шанс на брака си.

— Изглежда така е станало.

— Ммм. Според мен — Сътклиф каза мрачно, — целият този епизод имаше неблагоприятен ефект върху характера на Суолоу.

— Я-а?

Сътклиф кимна, но не изглеждаше склонен да навлиза в подробности.

— И кога дадоха деканското място на Суолоу? — каза Пърс.

— Не тогава, о-о, не. Не, после беше Далтън, той дойде от Оксфорд, допреди три години. Загина при катастрофа. Тогава назначиха Суолоу. Някои хора биха предпочели мен, струва ми се, но вече остарявам за такива неща.

— О, съвсем не — каза Пърс, защото Рупърт Сътклиф се надяваше да го чуе.

— Едно нещо ще кажа — продължи Сътклиф. — Ако бяха назначили мен, щяха да имат декан, който не се занимава с работи, които не разбира, и не пътува насам-натам, къде ли не през цялото време.

— Много ли пътува професор Суолоу?

— Напоследък май по-често отсъства, отколкото стои тук.

Пърс се извини и си запробива път през навалицата на бара към Анджелика, която чакаше Демпси да й донесе нещо за пиене.

— Здравей, как беше лекцията? — поздрави я той.

— Скучна. Но след това имаше интересна дискусия за структурализма.

— Пак ли? Ти наистина трябва да ми разкажеш за структурализма. Въпросът не търпи отлагане.

— Структурализъм? — каза Демпси, приближавайки с шери за Анджелика точно когато Пърс отправяше искането си. Той гореше от нетърпение да се покаже експерт. — Всичко тръгва от лингвистиката на Сосюр. Произволността на знака. Езикът като система от различия без позитивни термини.

— Дайте ми един пример — каза Пърс. — Не мога да вникна в аргументи без примери.

— Добре, да вземем думите куче и котка. Няма абсолютно никаква причина комбинацията от фонемите к-у-ч-е да различава четирикрако, което прави „бау-бау“ от друго такова, което прави „мяу“. Това е чисто произволно свързване, и няма причина говорещите езика да не решат от утре к-у-ч-е да означава „котка“, а пък к-о-т-к-а — „куче“.

— Това няма ли да обърка животните? — каза Пърс.

— Животните ще се приспособят с времето, както и всеки друг — каза Демпси. — Това се знае, защото едно и също животно е означено с различни акустични комбинации в различните естествени езици. Например, куче е chien на френски, Hund на немски, cane на италиански и т.н. Котка е chat, Katze, gatto, според това, в коя част на Общия пазар си попаднал. И ако ние трябва да вярваме на езика повече, отколкото на ушите си, английското куче прави „ууф-ууф“, френското — „вуа-вуа“, немското — „вау-вау“, а италианското — „баау-баау“.

— Привет, чувам звуци като от играта „Кучешка бисквитка“. Някой може ли да я играе? — каза Филип Суолоу. Беше се върнал на бара с Морис Зап, сега вече с табелка. — Демпси, ти нали помниш Морис?

— Тъкмо обяснявах структурализма на този млад човек — каза Демпси, след като размениха поздрави. — Но ти никога не си имал време за лингвистика, нали, Суолоу?

— Не мога да кажа, че съм имал. Така и не разбрах кое беше първо — морфемите или фонемите. А като погледна дървовидна диаграма, усещам ума си празен.

— По-празен — каза Демпси ехидно.

Последва неудобно мълчание. Анджелика го наруши:

— Всъщност — каза тя меко, — Якобсон цитира градацията на положителните, сравнителните и превъзходни форми на прилагателното като доказателство, че езикът не е абсолютно произволна система. Например: празен, по-празен, най-празен. Повече фонеми, по-голяма емфаза. Това е вярно и за другите европейски езици, например латинския: vacuus, vacuior, vacuissimus. Изглежда наистина има някаква иконична корелация между звук и чувство, преминаваща през границите на естествените езици.

Четиримата мъже я зяпнаха.

— Кое е това дете-чудо? — каза Морис Зап. — Няма ли да ни запознаете?

— О, извинявам се — каза Филип Суолоу. — Мис Пабст — Професор Зап.

— Морис — каза американският професор, като протягаше ръка и се взираше в табелката на Анджелика. — Радвам се да се запознаем, Ал.

— Това беше фантастично — каза Пърс на Анджелика по-късно, на обяд. — Как само постави на място този Демпси.

— Надявам се, че не бях груба — каза Анджелика. По принцип, той е прав, разбира се. Различните езици разделят света на различни части. Например, овчето месо, което ядем. Във френския, има само една дума за овца и месото от нея. Така че на френски не можеш да кажеш с една дума като на английски „мъртъв като овче месо“, ще прозвучи абсурдно.

— Не знам, но вкусът на това е повече като на мъртва овца с две думи — каза Пърс, избутвайки чинията си настрани. Една служителка с престилка и яркоруси къдрици, която буташе количка, накамарена с чинии и остатъци от храна, я прибра от масата.

— Свършихте ли? — каза тя. — Не е ваша вината. Не е много хубаво, нали?

— Написа ли стиха? — каза Анджелика.

— Ще ти дам да го прочетеш довечера. Ще трябва обаче да дойдеш на най-горния етаж на Лукас Хол.

— Където е твоята стая ли?

— Не.

— Тогава защо?

— Ще видиш.

— Загадка? — Анджелика се засмя, бърчейки носле. — Обичам загадките.

— Десет часа, на последния етаж. Луната ще е изгряла дотогава.

— Сигурен ли си, че това не е просто опит за романтична среща?

— Е, добре, но нали ти каза, че научната ти работа е върху романса.

— И мислиш да ми дадеш още малко материал? Уви, вече имам предостатъчно. Изчела съм стотици романси. Класически и средновековни, ренесансови и модерни. Хелиодор и Апулей, Кретиен дьо Троа и Малори, Ариосто и Спенсър, Кийтс и Барбара Картланд. Не се нуждая от повече данни. Трябва ми теория да ги обясня.

— Теория? — ушите на Филип Суолоу помръднаха под сребристите кичури коса, през няколко стола нататък през масата. — Тази дума ми напомня за Гьоринг. Щом я чуя, се хващам за револвера.

— Значи едва ли ще харесаш лекцията ми, Филип — каза Морис Зап.

В крайна сметка, малко хора харесаха лекцията на Морис Зап, а няколко души от аудиторията дори напуснаха, преди да е свършил. Рупърт Сътклиф, задължен като председателстващ да седи с лице към публиката, си придаде изражение на невъзмутима безстрастност, но почти неуловимо за погледа краищата на устата му се извиваха надолу под все по-остър ъгъл, а очилата му се свличаха все по-надолу по носа в течение на дискурса. Морис Зап говореше, като крачеше нагоре-надолу по подиума със записки в едната ръка и дебела пура в другата.

— Пред себе си виждате — започна той, — човек, който някога вярваше във възможностите на интерпретацията. Това означава, че аз мислех, че целта на четенето е да установим смисъла на текста. Бях отдаден на занимания с Джейн Остин. Мисля, че имам правото при цялата си скромност да заявя, че бях постигнал повече от всеки друг. Написах пет книги за Джейн Остин, всяка от които се опитваше да установи какво означават нейните романи и, естествено, да докажат, че досега никой не е разбрал правилно какво означават те. После се заех с с разбори върху творбите на Джейн Остин, като целта на всеки бе да бъде напълно изчерпателен, да изследва романите от всевъзможни гледни точки — историческа, биографична, риторична, митологична, структурална, фройдистка, юнгеанска, марксистка, екзистенциалистка, християнска, алегорична, етична, феноменологична, архитипна, и каква ли още не. Така че, когато всички разбори бъдат написани, да няма нищичко повече за казване по даден роман.

Разбира се, аз така и не извърших това. Проектът бе не толкова утопичен, колкото в противоречие със собствените ми интереси. С това не казвам, че, при успех, всички ние бихме останали без работа. Мисълта ми е, че той не можеше да успее, защото не е възможен, а не е възможен, поради самата природа на езика, на който смисълът непрестанно се пренася от едно означаващо към друго и не може никога да бъде притежаван.

За да разберем едно съобщение, трябва да го разкодираме. Но всяко декодиране е ново закодиране. Ако вие ми кажете нещо, аз проверявам, дали съм ви разбрал добре, като го повтарям със собствени думи, тоест, различни думи от тези, които вие сте използвали, тъй като, ако аз повторя вашите собствени думи съвсем точно, вие ще се усъмните дали аз наистина съм ви разбрал. Но ако аз използвам свои думи, то значи съм променил вашия смисъл, колкото и незабележимо да е това; и дори ако аз по необичаен начин покажа разбирането си, като повторя непроменени вашите думи, няма гаранция, че не съм раздвоил смисъла им в своята глава, защото аз внасям различен опит в езика, литературата и невербалната реалност на тези думи, следователно за мен те значат нещо различно от това, което значат за вас. И ако вие мислите, че не съм разбрал смисъла на съобщението ви, вие не просто го повтаряте със същите думи, а се опитвате да го обясните с различни думи, различни от тези, които сте използвали първоначално; но тогава това вече не е това, с което сте започнали. И всъщност, вие не сте вие, които сте били, когато сте започнали. Времето се е придвижило, откакто сте отворили уста да говорите, молекулите на вашето тяло са се променили, това, което сте възнамерявали да кажете, е било изместено от това, което вече сте казали, и което вече е станало част от вашата лична история, несъвършено запомняна. Разговорът е като игра на тенис с топка, направена от материя, която всеки път преминава над мрежата в различна форма.

Четенето, разбира се, е различно от разговора. То е по-пасивно в смисъл, че ние не можем да взаимодействаме с текста, не можем да повлияем на развитието на текста със собствените си думи, тъй като в текста думите вече са дадени. Това е може би, което насърчава търсенето на интерпретация. Ако думите са фиксирани веднъж завинаги на страницата, дали не може смисълът им също да бъде фиксиран? Не, защото същата аксиома — всяко декодиране е ново закодиране — е приложима към литературната критика дори още по-неоспоримо, отколкото към обикновения разговорен дискурс. В един обикновен разговорен дискурс, безкрайният процес на кодиране-декодиране-кодиране може да бъде прекратен от някакво действие, както ако аз например кажа: „Вратата е отворена“, а вие кажете; „Искаш да кажеш да я затворя ли?“, а аз кажа: „Ако обичаш“, и вие затворите вратата — ние можем да бъдем удовлетворени, че на дадено ниво моят смисъл е бил разбран. Но ако литературният текст каже: „Вратата беше отворена“, аз не мога да попитам текста какво иска да каже с това, че вратата е отворена, мога само да правя догадки за значимостта на тази врата — отворена от кого, водеща към какво откритие, мистерия, цел? Аналогията с тениса не става за дейност като четенето — то не е процес на подаване и отблъскване, а безкрайно, мъчително водене все по-нататък, флирт без консумация, или, ако има консумация, тя е самотна, тя е мастурбация. (Тук аудиторията се размърда неспокойно) Читателят играе сам със себе си, докато текстът му подава играта, играе с неговото любопитство и желание, както стриптизьорката играе с любопитството и желанието на публиката си.

Сега, както някои от вас знаят, аз идвам от град, прочут с баровете и нощните си клубове, в които играят полу- и съвсем голи танцьорки. Казвали са ми — аз лично не съм посещавал тези места, но ми е казвано от авторитетен източник, не от кой да е, а от самия домакин на тази конференция, старият ми приятел Филип Суолоу, който ги е посещавал — тук няколко души от аудиторията се завъртяха на седалките си да видят по-добре и пуснат широка усмивка към Филип Суолоу, който пламна до корените на сребристо-бялата си коса, — че момичетата свалят дрехите си преди да започнат да танцуват пред клиентите. Това не е стриптийз, това е само стрип4 и никакъв тийз5, това е терпсихореен еквивалент на херменевтичните заблуждения за възстановимостта на смисъла, твърденията, че ако отстраним реторичната обвивка от литературния текст, ще открием голите факти, които той се опитва да предаде. Класическата традиция на стриптийза, обаче, която датира от танца на Саломе със седемте воала и преди него, и който е оцелял в унизителна форма из вертепите на Сохо, предлага валидна формула за заниманията с четене. Танцьорката възбужда публиката, както текстът възбужда читателите, с обещания за едно последно разкритие, което безкрайно се отлага. Воал след воал, дреха след дреха се свалят, но не друго, а бавенето в събличането възбужда, не събличане само по себе си, защото точно в момента, когато тайната се разкрие пред нас, ние губим интереса си към нея и копнеем за друга. Когато видим бельото на момичето, искаме да видим тялото й, когато видим гърдите й, искаме да видим заоблеността на дупето й, когато видим нейното дупе, искаме да видим най-интимната част от тялото й, нейния пубис, и когато видим пубиса й, танцът свършва, но задоволени ли са нашето любопитство и желание? Не, разбира се. Вагината остава скрита в тялото на момичето, засенчена от космена покривка, и дори ако тя разтвори крака пред нас (в този момент няколко дами от аудиторията шумно напуснаха), и това няма да задоволи нашето любопитство и нашето желание, задвижени от стриптийза. Заковали поглед в цепнатината, ние откриваме, че някак сме подминали целта на диренето си, отишли сме отвъд удоволствието от съзерцаваната красота; взрени в утробата, ние се връщаме към тайнството на собствения си произход. Точно това е четенето. Опитът да прозрем самата сърцевина на текста, да притежаваме веднъж завинаги смисъла му, е напразен — там намираме единствено себе си, не творбата сама по себе си. Фройд е казал, че пристрастеното четене (а аз предполагам, че повечето от нас в тази зала трябва да бъдат отнесени към категорията болни, които натрапчиво четат) — това пристрастено четене е сюблимирал израз на желанието да се видят майчините гениталии (тук един млад мъж от аудиторията припадна и бе изнесен), но същността на всичко това, която може да не е била изцяло разбрана и от самия Фройд, лежи точно в концепцията за сюблимацията. Да четеш, това означава да отдаваш любопитството и желанието си на безкрайно сюблимиране — от едно изречение към друго, от едно действие към друго, от едно ниво на текста към друго. Текстът разгръща воалите си пред нас, но никога не позволява да бъде притежаван; и вместо да се стремим да го притежаваме, би трябвало да изпитваме удоволствие от възбудата, която ни доставя.

Като илюстрация на тезата си, Морис Зап цитира голям брой пасажи от класическата английска и американска литература. Когато седна, последваха разпръснати и несигурни аплодисменти.

— Откривам дискусиите — каза Рупърт Сътклиф, оглеждайки неспокойно аудиторията над рамките на очилата си. — Има ли въпроси или коментари?

Настъпи продължителна тишина. Тогава Филип Суолоу се изправи.

— Изслушах лекцията ти с голям интерес, Морис — каза той. — Огромен интерес. Умът ти не е загубил нищо от остротата си от момента на първата ни среща. Но съжалявам като виждам, че през изминалите години си се поддал на вируса на структурализма.

— Не бих се нарекъл структуралист — прекъсна го Морис. — Пост-структуралист, може би.

Филип Суолоу направи жест, говорещ за нетърпимост към подобни незначителни уточнения.

— Думата ми е за този фундаментален скептицизъм относно възможността да се постигне сигурност в каквото и да е, който аз свързвам с пакостното влияние на едно континентално теоретизиране. Беше време, когато четенето представляваше елементарен въпрос, нещо, което се научаваше още в началното училище. Сега то изглежда като някаква тайнствена мистерия, в която само един малоброен елит е посветен. Цял живот съм чел книги заради техния смисъл или поне това е, което винаги съм си мислел, че правя. Очевидно съм се заблуждавал.

— Не си се заблуждавал, че си се опитвал да го направиш — каза Морис Зап, запалвайки пура, — но си се заблуждавал при всеки опит.

— Имам само един въпрос — каза Филип Суолоу. — Той е следният: какъв, при цялото ми уважение, е смисълът от дискусии по лекцията ти, ако, съгласно твоята собствена теория, ние изобщо не сме в състояние да дискутираме думите, които ти току-що каза, а само някакви несъвършени спомени или субективни интерпретации на казаното?

— Няма смисъл — каза безгрижно Морис Зап. — Ако под смисъл разбираш постигането на някаква сигурна истина. Но дали наистина си я откривал някога на конференция във времето за въпроси и дискусии? Бъди искрен, бил ли си някога на лекция или семинар, в края на които да си намерил поне двама души на едно мнение дори върху най-краткото резюме на казаното?

— Тогава какъв, за Бога, е смисълът на всичко това? — извика Филип Суолоу, с ръце във въздуха.

— Смисълът, разбира се, е да се крепи институцията на академичните литературни изследвания. Ние поддържаме своята позиция в обществото чрез публично изпълнение на определени ритуали, подобно на всяка друга група от работещи в областта на словото — адвокати, политици, журналисти. И тъй като по всичко изглежда, че сме изпълнили задълженията си за днес, защо да не се оттеглим и пийнем по нещо?

— Чай, боя се, ще ни се наложи — каза Рупърт Сътклиф, вкопчвайки се с облекчение в тази покана да ускори приключването на разискванията. — Много ви благодаря за крайно…мм…стимулиращата и…хъм… провокираща размисъл лекция.

— Стимулираща и провокираща — колегата удари право в целта — каза Пърс на Анджелика, докато излизаха в индианска нишка от лекционната зала. — Майка ти знае ли, че си дошла тук и слушаш такъв език?

— На мен ми беше интересно — каза Анджелика. — Разбира се, това всичко започва от Пърс.

— От мен?

— Пърс (Peirce). Още един правописен вариант на твоето име. Американски философ. Писал беше някъде за невъзможността да съблечеш воалите на представителността от смисъла. Било е преди Първата световна война.

— Виж ти, наистина ли? Знаеш ли, ти си забележително начетена млада жена, Анджелика! Къде си се образовала?

— О, на различни места — каза тя неопределено. — Предимно в Англия и Америка.

Те минаха покрай Филип Суолоу и Рупърт Сътклиф в коридора, които оживено се консултираха с Боб Бъсби, очевидно за театрални билети.

— Ще ходиш ли на театъра довечера? — каза Анджелика.

— Аз не се записах за ходене. На листа не пишеше коя пиеса е.

— Мисля, че „Крал Лир“.

— Ти значи ще ходиш? — тревожно попита Пърс. — А моя стих?

— Твоя стих? О, боже, забравих. В десет часа на последния етаж, така ли беше? Ще се опитам да се върна незабавно. Професор Демпси ще ме заведе с колата си, това ще спести време.

— Демпси? Трябва да внимаваш с него, знаеш ли? Той ловува млади момичета като теб.

Анджелика се засмя.

— Мога да се грижа за себе си.

Завариха Морис Зап да пие чай сам в общата стая, явно останалите участници бяха образували нещо като санитарен кордон около него. Анджелика смело се доближи до американеца.

— Професор Зап, вашата лекция ми достави истинско удоволствие — каза тя с по-голям ентусиазъм, отколкото Пърс бе очаквал или би могъл да се насили да одобри.

— Благодаря ви, Ал — каза Морис Зап. — Аз самият изпитвах такова, докато я изнасях. Изглежда обаче съм засегнал тукашните.

— Докторатът ми е на тема романс — каза Анджелика, — и ми се струва, че много от това, което казахте, е приложимо към романса.

— Естествено — каза Морис Зап. — То е приложимо към всичко.

— Искам да кажа, идеята за романса като разказ-стриптийз, безкрайното водене на читателя, повтарящото се отлагане на последното разкритие, което никога не идва или, когато дойде, унищожава удоволствието от текста…

— Именно — каза Морис Зап.

— А в романсите има и немалко действителен стриптийз.

— Нима? — каза Морис Зап. — Да, сигурно има.

— Героините на Ариосто, например, винаги остават без дрехи, а героите ги поглъщат с очи, докато ги спасяват.

— Отдавна не съм чел Ариосто — каза Морис Зап.

— И, разбира се, „Кралицата на феите“ — двете момичета на шадравана в Беседката на блаженството.

— Трябва да погледна това отново — каза Морис Зап.

— Освен това Мадлин, събличаща се под взора на Порфиро във „Нощта на Света Агнес“

— Точно така, „Нощта на Света Агнес“.

— Жералдин от „Кристабел“.

— „Кристабел“ …

В този момент Филип Суолоу дойде забързан.

— Морис, надявам се нямаш нищо против, че идвам точно сега.

— Разбира се, не, Филип. Vive le sport.

— Просто никой друг нямаше желание да говори, а аз съм много загрижен за тези въпроси, аз наистина смятам, че нещата са в криза… — той прекъсна, тъй като Анджелика тактично се отдръпна. — О, съжалявам, прекъснах ли нещо?

— Всичко е наред, ние свършихме — каза Анджелика. — Благодаря ви, проф Зап, бяхте много отзивчив.

— За теб винаги, Ал.

— Всъщност, да ви кажа, името ми е Анджелика — тя се засмя.

— И аз мислех, че Ал трябва да е съкратено от нещо — каза Морис Зап. — Обадете ми се, ако мога да ви помогна с още нещо.

— Той не ти помогна с нищо — каза Пърс възмутено, докато си хапваха сладки с чай. — Ти даде идеите и примерите.

— Да, но неговата лекция даде стимула.

— Ти ми каза, че той е плагиатствал всичко това от онзи философ, съименника ми.

— Не съм казвала, че е плагиатствал, глупчо. Само че Пърс е имал същата идея.

— Защо не каза това на Зап?

— Трябва да се отнасяш с тези професори внимателно, Пърс — каза Анджелика с лукава усмивка. — Налага се да ги поласкаеш малко.

— Ах, Анджелика!

Един яркосин костюм застана помежду им.

— Бих искал да обсъдим онази много интересна идея на Якобсон, която споменахте тази сутрин — каза Робин Демпси. — Не можем да позволим на Макгаригъл да ви монополизира за цялото времетраене на конференцията.

— Аз трябва да се видя с д-р Бъсби тъй и тъй — каза Пърс, оттегляйки се с достойнство.

Той намери Боб Бъсби в административната стая на конференцията. Някакъв млад мъж от Лондонския университет, когото Пърс беше дочул да прави забележката за генералите, изоставящи армиите си през кафе-почивката, размахваше билет за театър под носа на Бъсби.

— Да не искаш да кажеш, че този билет въобще не е за „Крал Лир“? — казваше той.

— Ами, за съжаление, театърът е отложил представленията на „Крал Лир“ — каза Бъсби извинително. — И е удължил коледната пантомима.

— Пантомима? Пантомима!?

— Това е единствената продукция през цялата година, която носи печалба, не можеш да ги виниш — каза Бъсби. — „Котаракът в чизми“. Убеден съм, че е много добра.

— Мили боже! — каза младият мъж. — Има ли някакъв шанс да си върна парите от билета?

— Боя се, че е твърде късно.

— Аз ще го купя — каза Пърс.

— Виж ти, наистина ли? — каза младият мъж, като се обръщаше. — Струва два паунда и петдесет. Давам ви го за два.

— Благодаря — каза Пърс, като подаде парите.

— Да не тръгнеш да разправяш на всички, че е „Котаракът в чизми“ — примоли се Бъсби.

— Да разбирам ли, че това ще бъде нещо като мистериозно пътуване?

— За мене мистерията е — каза младият мъж, — защо ли сме дошли в тази забравена от бога дупка?

— А, не е толкова лошо — каза Бъсби. — На централно място е.

— Централно спрямо какво?

Боб Бъсби се смръщи замислено.

— Ами, откакто построиха магистралата M 50, стигам до Абатството в Тинтърн, от врата до врата, за деветдесет и пет минути.

— И често ли ходиш там, а? — каза младият мъж. Той замислено мачкаше банкнотите, които му даде Пърс. — Да има наблизо свестен магазин за риба с пържени картофки? Умирам от глад. Не съм слагал в уста нищо, откакто пристигнах.

— Има магазин за готова китайска храна, на втория светофар по „Лондон Стрийт“ — каза Боб Бъсби. — Съжалявам, че не ви харесва храната. Впрочем, очакваме с нетърпение утре вечерта.

— Какво ще има утре вечерта?

— Средновековен банкет! — каза Бъсби, с широка усмивка на гордост.

— Не мога да го чакам — каза младият мъж на излизане.

— Смятах, че това ще бъде кулминационната точка на конференцията — каза Боб Бъсби на Пърс. — Специално сме ангажирали една фирма да се погрижи за храната и да осигури забавленията. Ще има медовина, трубадури, и — той потри ръце в предчувствие на веселба — млади слугини.

— О-хо — каза Пърс. — Животът в Рамидж се разгорещява, явно. Между другото, да имате карта на града? Някаква моя леля живеела тук и трябва да прескоча да я видя. Адресът е на „Гитинг Роуд“.

— А, това не е далеч от тук! — възкликна Бъсби. — Може да се отиде пеша. Ще ви го начертая.

Като следваше упътването на Бъсби, Пърс тръгна натам, мина по няколко тихи улици с големи хубави къщи от двете страни — следи от гуми на ровери и ягуари бяха набраздили заснежените алеи, водещи към тях; пресече една оживена улица, където автобуси и камиони бяха превърнали снега в бразди от черна киша и навлезе в район с по-стари и не така добре поддържани сгради. Няколко минути по-късно пред себе си забеляза фигура, която се препъваше и хлъзгаше по тротоара, увенчана с позната ловна шапка.

— Привет, професор Зап — каза той, изравнявайки се с него. — На разходка ли?

— О, здрасти, Пърс. Не, отивам да посетя стария си хазяин. Преди десет години изкарах шест месеца тук. По едно време мислех даже да остана. Трябва да съм бил мръднал. Познато ли ти е това място?

— Никога досега не съм идвал, но една моя леля живее тук. Не точно моя леля, а роднина на едни братовчеди. Майка ми каза непременно да я потърся. Натам съм тръгнал.

— По задължение, а? Аз тук съм надясно.

Пърс погледна чертежа си:

— И аз.

— Е, как ти харесва Рамидж?

— Много улични лампи има.

— Тоест?

— Заради тези лампи нощем звездите не се виждат както трябва — каза Пърс.

— Да, има и още няколко недостатъка, ако питаш мен — каза Морис Зап. — Като например ресторанти, дето да не заведеш и най-върлия си враг, четири вида различни контакти във всяка стая, хотелски спални, където ушите ти залепват от студ за възглавниците и диско-водещи, които заслужават да им прережеш гърлата. Не мога да кажа, че липсата на звезди ми досажда чак толкова.

— Дори луната изглежда по-неясна отколкото у дома — каза Пърс.

— Ти си романтик, Пърс, знаеш ли това? Ти трябва да пишеш стихове. Това е улицата: „Гитингс Роуд“.

— На леля ми улицата — каза Пърс.

Морис Зап се спря насред тротоара.

— Това е забележително съвпадение — каза той. — Как се казва леля ти?

— Мисиз О’Ший, мисиз Нуала О’Ший — каза Пърс. Съпругът й е д-р Брендън О’Ший.

Морис Зап изпълни лек танцов подскок от възбуда.

— Това е той, моят хазяин! Майчице божия, как само ще се изненада да ни види заедно!

— Майчице божия! — каза д-р О’Ший, като отвори външната врата на голямата си, мрачна на вид къща. — Това ако не е професор Зап!

— А ето тук и вашият племенник от Емерълд Айл, Пърс Макгаригъл, дошъл да види леля си — каза Морис Зап.

Лицето на д-р О’Ший посърна.

— А, да, майка ти ни писа, Пърс. За съжаление, се разминахте с г-жа О’Ший — тя замина за Ирландия вчера. Но заповядайте, влизайте. Нямам какво да ви предложа, пък и отварям кабинета след двайсет минути, но влезте.

Той ги въведе в мразовита приемна с лек дъх на мухъл и нафталин и включи една електрическа печка, имитация на камина. Изрисуваните въглени светнаха, но реотанът — не.

— Нищо, на мен ми се струва, че става топло само като я гледам — каза докторът.

— Донесъл съм малко контрабанда — каза Морис Зап, като вадеше половин бутилка уиски от джоба на шлифера си.

— Господ да те поживи, съвсем като едно време — изпъшка д-р О’Ший. — Той коленичи и заопипва в бюфета за очилата си. — Уискито течеше като вода — довери той на Пърс, — когато професор Зап живееше тук.

— Не го разбирай погрешно, Пърс — каза Морис Зап. — Това е просто начин Майло да каже, че обикновено държах бутилка-две от „шотландеца“ в гардероба. — Наздраве, Майло!

— Та къде е сега леля Нуала? — попита Пърс, като си глътнаха уиски, а О’Ший напълни отново чашите им.

— В Слайго се върна. Семейни проблеми — д-р О’Ший поклати сериозно глава. — Сестра й е зле, много зле. И всичко заради тази нейна дъщеря, Бернадет.

— Бернадет? — прекъсна го Морис Зап. — Говориш за онова чернокосо дете, което живееше у вас, докато аз бях в апартамента горе?

— Същата. Познаваш ли братовчедка си Бернадет, Пърс?

— Не сме се виждали от деца. Но дочух слухове за скандал.

— Да, имаше скандал, така си е. Като си тръгна от нас, отиде да работи в някакъв хотел в град Слайго, като камериерка в хотел там, и един от гостите се възползвал от нея. Накратко, тя забременяла и била уволнена.

— Кой е бил мъжът? — каза Морис Зап.

— Никой не знае. Бернадет отказала да каже. То се знае, като се върнала у дома си, родителите й били много шокирани, много ядосани.

— Рекли й да не припарва до прага им? — каза Морис Зап.

— Не с толкова много думи, но резултатът бил същият — каза д-р О’Ший. — Бернадет си прибрала багажа и напуснала дома посред нощ — той млъкна за ефект, пресуши чашата си и прокара опакото на ръката си през устата си, при което се чу стържещ звук от наболата му брада. — И повече нищо не се знае за нея. Майка й се съсипа от тревоги. Разбира се, ние всички се боим, че Бернадет може да е отишла в Лондон да се освободи от детето в някоя от тамошните клиники за аборти. Кой знае, може да е умряла така, в смъртен грях. — Като стигна малко прибързано до такова тъжно заключение, д-р О’Ший се прекръсти и въздъхна. — Да се надяваме, че добрият Бог й е дал милостта на покаянието накрая.

В хола звънна телефон.

— Това ще да е кабинетът, искат да знаят какво е станало с мен — каза д-р О’Ший. Той се надигна и приведе да изключи осветлението на електрическата печка.

— Ние тръгваме — каза Морис Зап. — Беше ми приятно да се видим, Майло.

Отвън, пред къщата, той се обърна и погледна най-горния етаж с въздишка.

— Държах апартамента там горе — Бернадет го чистеше. Бедното дете, беше хубавичка, ако и да бе загубила всичките си зъби. Побеснявам, като чуя за забременели момичета в днешно време. Мисля, че мъжът, какъвто и да е бил, е трябвало да вземе предпазни мерки.

— В Ирландия трудно се намират предпазни средства — каза Пърс. — Забранено е да се продават.

— Наистина ли? Досещам се как ще си напълниш куфарите с „Дарекс“-и — както наричат тук кондомите, прав ли съм?

— Не — каза Пърс. — Аз съм привърженик на предбрачното целомъдрие и при двата пола.

— Добре, идеята е хубава, Пърс, но ако искаш мнението ми, едва ли ще има успех.

Разделиха се на ъгъла на „Гитингс Роуд“, понеже Морис Зап отиваше у Филип Суолоу, недалече оттук, а Пърс се връщаше в общежитието.

— Ще ходите ли на театър довечера? — попита Пърс.

— Не, Филип Суолоу ме предупреди. Вероятно ще си легна рано, да свикна с новото време след пътуването. Всичко хубаво!

Пърс забърза обратно към Мартино Хол, но откри, че е закъснял за вечерята, която бе изтеглена по-рано заради ходенето на театър.

— Не съжалявай, не беше хубава — каза служителката с русите къдри, която подреждаше празната трапезария за сутрешната закуска. — Овчарски пай, направен от остатъците от обяда. Има останали малко соленки и сирене, ако ти свършат работа.

Благодарно натъпкал уста със сметанови соленки и сирене чедър, Пърс забърза към фоайето на Лукас Хол. Демпси, готов за тръгване и издокаран с тъмно-кафяв блейзър и сиви панталони от каша, стоеше до вратата.

— Ще ходиш ли на театър? — попита Пърс. Имам нужда от превоз.

— Съжалявам, приятел, колата ми е пълна. Има автобус, който тъкмо тръгва от долния край на алеята за коли. Ако се затичаш, сигурно ще го хванеш.

Пърс се затича, но не го хвана. Докато стоеше пред портала на общежитията и се чудеше какво да прави, Демпси профуча с Фолксваген Голф, изпръсквайки Пърс с киша. Анджелика седеше на предната седалка. Тя се усмихна и помаха. Отзад нямаше никой.

Беше студено и притъмняваше. Пърс вдигна яката на анорака си, пъхна ръце в джобовете и се отправи в посока към центъра на града. Докато намери театъра, голяма футуристична бетонна конструкция, близо до Градската зала, представлението на „Котарака в чизми“ бе вече започнало и Пърс бе заведен до мястото си, докато на сцената един мъж, облечен като Робин Худ, обучаваше публиката да освирква лошия барон Бладърбъс всеки път, щом се появи. Последва дует от сина на воденичаря и принцесата, която той обичаше; палячовска комична интерлюдия, през която двама некадърни майстори, които трябваше да слагат тапети в кралската зала, се заливаха един друг с лепило и постоянно изпускаха инструментите си върху подутия от подагра крак на краля; и, като финал към първото действие — зрелищен номер с песни и танци за цялата компания, под надслов „Треска в събота вечер“, в който Котаракът в чизми триумфира в Кралското състезание по диско-танци в двореца.

Лампите светнаха за антракта, откривайки на Пърс смаяните физиономии на колегите му от конференцията. Някои изявиха намерение да напуснат незабавно и да потърсят някой хубав филм. Други се опитваха да му намерят хубавото: „В края на краищата, това е единствената истински популярна театрална форма в Англия днес, мисля, че всеки е длъжен да влезе в съприкосновение с нея“, трети очевидно се наслаждаваха безкрайно да освиркват, ръкопляскат и припяват, но не искаха да си признаят. От Анджелика и Демпси обаче нямаше и следа.

Като ги търсеше сред навалицата във фоайето, Пърс попадна на мис Мейдън, която бе отличаваща се фигура сред еднообразната провинциална маса, наметнала шал от лисича кожа върху дълга до земята вечерна рокля и с лорнет в ръка. На Пърс му мина през ума, че трябва да е била много хубава жена в младостта си.

— Здравейте, млади човече, каза тя. Как ви се струва пиесата?

— Много ми е трудно да я разбера — каза той. — Какво прави Робин Худ в нея? Аз мислех, че „Котаракът в чизми“ е френска приказка.

— Ами! Не бива да приемате нещата буквално — каза мис Мейдън, като го потупа укорително с навита на руло програма. — Джеси Уестън описва пантомима, играна близо до Ръгби, Уоруикшър, в която драматичните герои са Дядо Коледа, Св. Георги, един турски воин, майката на воина — Мол Фини, един доктор, Хъмпти Джак, Велзевул и Главчо-Празноглавчо. Как бихте го разбрали?

— Боя се, че никак.

— Не е трудно! — тържествено каза мис Мейдън. — Свети Георги убива воина, майката тъжи, докторът го съживява. Това символизира смъртта и възраждането на зърнените посеви през зимата и лятото. В крайна сметка всичко опира до едно и също — жизнената сила, безконечно обновяваща сама себе си. Робин Худ, както знаете, се свързва със Зеления рицар от средновековната легенда, който първоначално е бил бог-дърво или природен дух.

— Но какво общо има това със сегашното шоу?

— Ами вижте, подагрозният крал очевидно е Кралят на рибарите, господстващ над безплодната земя, а синът на воденичаря е героят, който възстановява плодовитостта й чрез магическото посредничество на Котарака в чизми и е възнаграден с ръката на кралската дъщеря.

— Излиза, че Котаракът в чизми е еквивалент на Граала? — каза Пърс насмешливо.

Мис Мейдън не се смути.

— Разбира се. Чизмите са фалически, а несъмнено сте запознат и с вулгарното значение на „котенце“?

— Да, чувал съм го — промълви Пърс.

— Това е много древна и широко използвана метафора, уверявам ви. Така че разбирате как героят на „Котарака в чизми“ представлява същата комбинация от мъжки и женски елементи, както купата и копието в легендата за Светия граал.

— Невероятно — каза Пърс. — Започваш да се чудиш как позволяват на деца да гледат тези пантомими. Между другото, мис Мейдън, да сте виждали Анджелика Пабст и професор Демпси тази вечер?

— Да, видях ги да излизат от театъра точно преди началото на спектакъла, каза мис Мейдън. — Те ще съжаляват, като разберат какво са изпуснали. А, ето и звънецът! Трябва да се връщаме по местата си.

Пърс не се върна на мястото си, а напусна театъра и се прибра в Лукас Хол. Взе асансьора до последния етаж, където бе тъмно и пусто, защото не се бе наложило да настанят някого толкова далече от земята. Сградата се състоеше от два еднакви блока, съединени с остъклени през етаж коридори. Коридорът на последния етаж, както Пърс бе вече установил, предоставяше чудесна панорамна гледка към околностите на двете общежития с изкуственото езеро между тях и югозападните предградия на Рамидж. Той се загледа в небето: имаше малко облаци, но общо взето беше ясно и луната изгряваше.

След около час Пърс чу скърцането на асансьор, изкачващ шахтата. Той изтича до вратата на асансьора и застана там, усмихнат в очакване. Вратата се отвори и разкри намръщеното лице на Демпси. Пърс смени изражението на лицето си.

— Какво правиш тук? — поиска да узнае Демпси.

— Размишлявам — каза Пърс.

Демпси излезе от асансьора.

— Аз търся Анджелика — каза той.

— Няма я.

Вратата на асансьора се затвори автоматично зад Демпси.

— Сигурен ли си? — каза той. — Тук горе е много тъмно. Защо не си светнал лампите?

— Аз мисля по-добре на тъмно — каза Пърс.

Демпси включи стълбищното осветление и се огледа подозрително.

— За какво мислиш?

— Съчинявам стихове.

Намръщването на Демпси премина в насмешка.

— Поработих върху този „лимерик“ — каза той. — Какво ще кажеш за това като начало:

— По-добре е от последния ти опит — каза Пърс. — Това е всичко, което мога да кажа в твоя полза.

Демпси натисна бутона да отвори асансьорната врата.

— Ако видиш Анджелика, кажи й, че съм в бара.

Когато асансьорът слизаше, вратата на аварийния изход се отвори и Анджелика стъпи на площадката. Видът й беше малко раздърпан и бе останала без дъх, а гърдите й се повдигаха и спадаха по най-изумителен начин под бялата й копринена блуза с висока яка, която носеше. На Пърс му се стори, че едно копче липсва от блузата й.

— Да не би колегата да ти е досаждал? — каза той свирепо.

— Кой?

— Оня, Демпси. Главчо-Празноглавчо.

Анджелика се засмя широко.

— Казах ти, че мога да се грижа за себе си — каза тя задъхано. Тя постави ръка на гърдите си — Останах без дъх от тези стълби.

— Защо не накара Демпси да спре колата, като минавахте край мен? — каза той укорително.

— Ти ми каза, че няма да ходиш на театър.

— Промених мнението си. Както и ти, очевидно. Не можах да те намеря там.

— Да, когато открихме, че е „Котаракът в чизми“, вместо „Крал Лир“, отидохме в една кръчма. Робин искаше да продължим в някоя дискотека, но аз му обясних, че имам уредена среща тук, така че ето ме. Къде е стихотворението?

— То е стих от една дума — каза Пърс донякъде успокоен. — Най-прекрасната дума на света всъщност. Може да се прочете само на тъмно — той загаси стълбищното осветление. — Хайде, хвани ме за ръка — той заведе Анджелика в остъкления коридор и й показа гледката. — Там долу — каза той. — Край езерото.

Покритата със сняг земя брилянтно отразяваше светлината на почти пълната луна, сега вече високо в небето. Тревната площ, която се издигаше леко нагоре от ръба на изкуственото езеро бе сега широка ослепителна белота с изключение на мястото, където следи от стъпки, размеквали бавно снега през целия ден, бяха изписали с огромни вълнообразни букви едно име:

Анджелика

— О, Пърс — прошепна тя. — Каква чудесна идея. Земна поема.

— Защо я наричаш така? Аз щях да кажа снежна поема.

— Мислех си за изкуството върху земя — нали знаеш, за онези шарки, дълги цели мили, които могат да се обхванат само от самолет.

— Това е също така слънчева поема и лунна поема, защото слънцето разтопи снега под стъпките ми, а луната ги освети така, че да ги видиш.

— Колко ярка е луната тази вечер! — промълви Анджелика. Тя не беше издърпала ръката си от неговата.

— Замисляла ли си се някога, Анджелика — каза Пърс, — колко забележително е това, че луната и слънцето ни изглеждат приблизително еднакви?

— Не — каза Анджелика, — никога не съм мислила за това.

— Толкова много митове и символи зависят от съотношението на тези две дискообразни тела в небето ни, едното владеещо деня, другото — нощта, като близнаци. А това е само измама на перспективата, резултат от относителните размери на луната и слънцето и разстоянието им от нас и едно от друго. Вероятността това да стане случайно, сигурно е милиарди към едно.

— Смяташ, че това не е случайност?

— Мисля, че това е едно от великите доказателства за божествения създател — каза Пърс. — Според мен Той е имал око за симетрията.

— Като Блейк — усмихна се Анджелика. — Впрочем, чел ли си „Плашещата симетрия“ на Фрай? Отлична книга, мисля.

— Не искам да говоря за литературна критика — каза Пърс, като стисна ръката й и пристъпи по-близо. — Не и насаме с теб, тук горе, на лунната светлина. Искам да говорим за нас.

— За нас?

— Ще се омъжиш ли за мен, Анджелика?

— Разбира се, че не! — възкликна тя и издърпа ръката си, смеейки се невярващо.

— Защо не?

— Ами по много причини. Току-що сме се запознали, а и не искам да се омъжвам.

— Никога ли?

— Не казвам никога, но искам първо да напредна професионално, а това означава да бъда свободна да ходя навсякъде.

— Нямам нищо против — каза Пърс. — Готов съм да дойда с теб.

— Какво, и да зарежеш собствената си работа?

— Ако е необходимо — каза той.

Анджелика тръсна глава.

— Ти си непоправим романтик, Пърс — каза тя. — Защо всъщност искаш да се ожениш за мен?

— Защото те обичам — каза той, — а аз вярвам в предбрачното целомъдрие.

— Аз май че не — каза тя дяволито.

— О, Анджелика, не ме мъчи! Ако си имала други, не искам и да чувам за тях.

— Не това имах предвид — каза Анджелика.

— Не възразявам, ако не си девствена — каза Пърс и добави: — Разбира се, бих предпочел да си.

— Девственост — замисли се Анджелика. — Какво е това? Наличие или отсъствие? Наличие на девствена ципа или отсъствие на пенис?

— Пази Боже, нищо такова — каза Пърс като се изчерви, — аз самият съм девствен.

— Нима? — Анджелика го погледна с интерес. — В днешно време хората обикновено спят заедно, преди да се оженят. Или поне аз така го разбирам.

— Това е против принципите ми — каза Пърс. — Но ако обещаеш да се омъжиш за мен накрая, може да направя изключение.

Анджелика се изкиска.

— Не забравяй, че това е изцяло твоя идея. — Тя изведнъж чукна по стъклото. — А, виж! Има някакво малко същество долу в снега — може ли да е заек?

— „И заекът трепна уплашен в снега“ — цитира той.

— Какво е това? О, да, „Нощта на Света Агнес“.

— Страшно обичам тази фраза „във вълна завито“, а ти? Кара те да се чувстваш обгърнат от топло одеяло, но може да бъде и метафора за преспа, по такъв начин сякаш въплъщава събирането на крайностите: жега и студ, чувственост и суровост, живот и смърт, които минават през цялата поема.

— О, Анджелика — възкликна Пърс. — Остави вербалната текстура. Спомни си края на поемата:

— Бъди моята Мадлин и нека аз да бъда твоят Порфиро!

— Какво, да изпуснеш края на конференцията?

— Мога да почакам до утре вечерта.

Анджелика се изкикоти.

— Това ще е голям майтап да го изиграем утре вечер. И без това ще има средновековен банкет.

— Знам.

— Би могъл да се скриеш в стаята ми и да гледаш как си лягам. После аз да си мечтая за теб като за мой бъдещ съпруг.

— А ако не си мечтаеш?

— Това е риск, който трябва да поемеш. Порфиро намерил начин да се увери в това, доколкото си спомням — каза Анджелика замечтано, отправяйки поглед към огрените от луна снежни полета.

Пърс, пълен със съмнения, се загледа в нейния фин профил — идеално правия нос, затрогващо леко отпуснатата й долна устна, твърдата й, но нежно очертана брадичка.

— Анджелика … — започна той.

Но в този момент те чуха звука на асансьора, който наближаваше последния етаж.

— Ако това е Демпси пак — възкликна Пърс, — ще го натикам в асансьорната шахта.

Той бързо се върна на площадката и зае предизвикателна поза с лице към вратата на асансьора. Тя се отвори и се показа фигурата на Филип Суолоу.

— О, привет, Макгаригъл — каза той. — Търся мис Пабст. Робин Демпси каза, че може да е тук горе.

— Не, няма я — каза Пърс.

— А, разбирам — каза Филип Суолоу.

Той изглежда обмисляше дали да мине край Пърс и да провери сам, но сякаш се отказа.

— Искаш ли да слезеш долу? — каза той.

— Не, благодаря.

— Е, хубаво. Лека нощ тогава.

Филип Суолоу свали пръста си от бутона за задържане и вратата се затвори.

Пърс бързо се върна в коридора.

— Беше Филип Суолоу — каза той. — Какво, по дяволите, търсят от тебе всичките тези старци?

Но отговор нямаше. Само лунната светлина изпълваше остъкления коридор. Анджелика беше изчезнала.

И така, до следващата сутрин изписаното от Пърс име се задържа върху земята. Но през нощта вятърът промени посоката си, донесе топъл дъжд, който размекна и отми снега. Като дръпна завесите от прозореца на спалнята си, Пърс видя влажна зелена трева и кални цветни лехи под ниски, леко носещи се дъждовни облаци. Долу, цапайки през локвите на паркинга, бе изненадващата фигура на Морис Зап, облечен в яркочервен анцунг и маратонки, стиснал загаснала пура в зъбите си. Като навлече бързо пуловер, джинси и обувки за тенис, които му служеха за чехли, Пърс изтича навън в мекия утринен въздух и скоро изпревари американеца, чиято походка бе фактически по-бавна от нормално ходене.

— Добро утро, професор Зап!

— О, здрасти, Пърс — смотулеви професор Зап. Той извади остатъка от пурата си, огледа я с лека изненада и я хвърли в един лавров храст. — И ти ли бягаш? Виж, да не те задържам …

— Никога нямаше да се сетя, че ходите на бягане.

— Това е джогинг, Пърс, не бягане. Бягането е вид спорт. Джогингът е наказание.

— Значи не ви е приятно?

— Да ми е приятно? Шегуваш ли се? Правя го само заради здравето си. Толкова зле се чувствам от него, че сигурно трябва да е полезно. Освен това е много модно понастоящем в американските академични кръгове. Успехът е не просто въпрос на написани статии, а и на пробягани мили всяка сутрин.

— Както изглежда, започнало е да се предава и тук — каза Пърс. Виждам още един бегач пред нас. Но на вас сигурно не ви се налага да се тревожите за успеха? Вие вече сте прочут.

— Работата не е само да го постигнеш, Пърс, но и да го задържиш. Трябва винаги да помниш бързащите млади мъже.

— Кои са те?

— Никога ли не си чел „Микрокосмография Академика“ на Корнфорд? Знам цели пасажи от нея наизуст. „Дълбоко отдолу ще чуеш грохота на безмилостно множество бързащи млади мъже. Ти може би ще разбереш какво бързат да направят те. Те бързат да те изместят от пътя“.

— Кой е бил Корнфорд?

— Кембриджски класицист от края на 19 век, повлиян от Фройд и Фрейзър. Нали знаеш идеята на Фройд за примитивното общество като едно племе, в което синовете убиват бащата, когато остарее и стане импотентен и отнемат жените му? В съвременното академично общество те отнемат субсидиите ти за научни изследвания. И жените ти също така, разбира се.

— Това е много интересно — каза Пърс. — Напомня ми за „Ритуал и романс“ на Джеси Уестън.

— Да, това е същата основна идея. Освен дето в легендата за Граала героят успява да излекува безплодието на царя. Във фройдиската версия старият бива погубен от децата си. Което ми изглежда по-реално.

— Значи затова се поддържате с джогинг?

— Да, затова се поддържам с джогинг. Да покажа, че още не съм за изхвърляне. Пък и моите амбиции още не са задоволени. Преди да се пенсионирам искам да стана най-високоплатеният професор по английски в света.

— Колко високо платен?

— Не знам. Точно това ми поддържа тонуса. Най-високо издигнатите в тази професия не са хич словоохотливи за заплатите си. Може би аз вече съм най-високоплатеният професор по английски в света, без да подозирам. Всеки път, когато заплаша да напусна щата Юфория, вдигат заплатата ми с пет хиляди долара.

— Значи ли, че искате да се преместите, професор Зап?

— Ни най-малко, просто ги възпирам да ме смятат в кърпа вързан. Няма смисъл да се местиш от един университет в друг в наши дни. Беше време, когато така се напредваше. Имаше много ясен йерархичен ред сред различните учебни заведения и успехът се измерваше с позиция на тази стълба. Възприето бе, че всички най-интересни хора са концентрирани в малкото институции като Харвард, Йейл, Принстън и тем подобни, и за да влезеш в играта, трябва да си на едно от тези места. Това вече не важи.

— Не важи ли?

— Не. Дните на изолирания университет отминаха. Те принадлежат на една остаряла технология — ж. п. линии и печатарски машини. Искам да кажа, погледни този университет — той дава представа за цялата работа: тежката мозъчна индустрия.

Бяха достигнали едно високо място, което предоставяше панорамна гледка към университета на Рамидж с издигащата се над всичко камбанария (претенциозно копие на наклонената кула в Пиза, направено от червени тухли), граничещ от едната страна с озеленените улици, по които Пърс беше вървял предната вечер, а от другата — с фабрики и гъсто разположени еднакви сиви къщи. Железопътна линия и воден канал разделяха на две мястото, което бе покрито със струпани големи постройки в разнороден стил от тухла и бетон. Морис Зап изглеждаше доволен, че намери извинение да спрат за момент, докато разгледат пейзажа.

— Разбираш ли какво имам предвид? — каза задъхано той, като замахна широко с ръка в презрителен жест. — Този университет е огромен, тежък, монолитен. Тежи около един милиард тона. Усеща се тежестта на тези сгради, притискащи земята. Погледни библиотеката — построена е като огромен склад. Цялото място говори: „Тук се съхранява знанието. Ако го искаш, трябва да дойдеш вътре и да го вземеш.“ Е, това не върши работа вече.

— Защо? — Пърс потегли отново в лек галоп.

— Защото — каза Морис Зап, неохотно последвал го — информацията е много по-компактна в съвременния свят, отколкото е била. Така е и с хората. Ergo, вече не е необходимо да складираш информация в една сграда или да държиш най-добрите учени, събрани на куп в един университет. Има три неща, които направиха революция в академичния живот през последните двайсет години, макар че много малко хора осъзнават този факт: реактивните самолети, директните телефонни връзки и ксерокса. В наши дни вече не се налага учените да работят в едно и също учебно заведение, за да контактуват помежду си: те си телефонират или се срещат на международни конференции. И не им се налага с часове да се ровят из библиотечните рафтове за данни: всяка книга или статия, която е интересна, се ксерокопира и се чете вкъщи. Или в самолета, на път за следващата конференция. Аз работя предимно в къщи или в самолетите, поне напоследък. В университета ходя рядко, колкото за лекциите си.

— Това е много интересна теория — каза Пърс. — И доста успокояваща, защото нашият университет има много малко сгради и почти никакви книги.

— Правилно. Докато имаш достъп до телефон, ксерокс и субсидия за ходене по конференции, си окей. Включен си в единствения университет, който действително има значение — глобалния университет. Всеки бързащ млад мъж може да види света, като прескача от конференция на конференция.

— О, аз не бързам — каза Пърс.

— Трябва да имаш някакви амбиции.

— Иска ми се да публикувам стихотворенията си — каза Пърс. — Имам и още една амбиция, твърде лична за разгласяване.

— Ал Пабс! — възкликна Мори Зап.

— Как се досетихте? — попита Пърс смаян.

— Какво да се сетя? Току-що видях Ал Пабс да тича пред нас.

— Наистина! — Фигурата, която Пърс бе мярнал по-рано, действително беше Анджелика: тя сигурно беше направила една обиколка и сега се появяваше отново на пътеката пред тях на някакви си сто метра разстояние.

— Това се казва момиче! Изглежда за милиони, изчела е всичко, което можеш да назовеш и наистина може да тича, нали?

— Като Атланта — промълви Пърс. — Хайде да я настигнем.

— Ти я настигни, Пърс, аз съм изтощен.

Морис Зап скоро изостана от Пърс, а той набра скорост, но разстоянието между него и Анджелика оставаше постоянно. Тя хвърли бърз поглед през рамо и той разбра, че тя е наясно, че той я преследва. Те се спускаха по дълга наклонена пътека, която водеше към общежитията. Все по-бърза и по-бърза ставаше крачката, докато и двамата се затичаха в спринт. Пърс скъси разстоянието. Анджелика беше отметнала главата си назад и черната й коса се развяваше зад нея. Гъвкавите й бедра, пленително стегнати в плътно-прилепващ оранжев анцуг, се оттласкваха от настилката, носени от летящите й стъпала. Достигнаха входа на Лукас Хол рамо до рамо и се подпряха на външната стена; задъхани и засмени. Шофьорът на едно такси, което чакаше до входа, пусна широка усмивка и изръкопляска.

— Какво стана с теб снощи? — дишайки тежко, попита Пърс.

— Отидох да си легна, разбира се — каза Анджелика. — В стаята си. Стая 231.

Морис Зап с усилие дотича, гърдите му свистяха и хъркаха.

— Кой спечели?

— Наравно — каза шофьорът на таксито, като се показа от прозорчето на колата.

— Много дипломатично! А сега, можеш ли да ме закараш до „Сейнт Джонс Роуд“? каза Морис Зап и се качи в таксито. — Довиждане, деца.

— Така ли бягате за здраве, професор Зап — с такси? — попита Пърс.

— Е, аз съм отседнал при Суолоу, както знаеш, и не ми се ще да бягам по улиците на Рамидж в часа на най-голямото улично движение. Ciao! — Морис Зап се облегна назад на седалката в таксито и извади от джоба на анцуга си дебела пура и запалка. Той се занимаваше с нея, докато таксито потегляше.

Пърс се обърна да каже нещо на Анджелика, но тя беше изчезнала. „Имало ли е някога такова изчезващо момиче? — измърмори си той раздразнено. — Сякаш има магически пръстен, който я прави невидима“.

До обяд Анджелика някак успяваше да избегне Пърс. Когато, изкъпан и преоблечен, той отиде в стола на Мартино Хол за закуска, тя вече бе седнала на изцяло заета маса, точно до Демпси. Тя не бе член на малкия керван от участници, които с очебийна липса на ентусиазъм и връхлитани периодично от дъждовни бури, си проправяха път надолу по склона от общежитията към главния корпус за първата лекция на деня. Пърс изчака всички да си тръгнат, постоя напразно още няколко минути и накрая забърза след тях, като веднага беше задминат от колата на Демпси с Анджелика на предната седалка. Двамата бяха замислили, обаче, да закъснеят за лекцията и да влязат на пръсти след началото. Пърс почти не обърна внимание на лекцията, която беше върху проблема за идентифициране на автентичните шекспирови части от текст в „Перикъл“, замислен дълбоко върху проблема какво точно искаше да каже Анджелика предната вечер с нейното предложение да изиграят „Нощта на Света Агнес“. Това, че му каза номера на стаята си, беше явен признак за него, че тя потвърждава уговорката. Обаче не беше сигурен как е разбрала стиха. Не успя да я мерне в блъсканицата през почивката за кафе и сега се забърза към университетската библиотека да направи справка за текста.

Бързо прехвърли първите строфи за студенината на времето, поверието, че девойките, които си легнат гладни в нощта на Света Агнес, ще видят бъдещите си съпрузи насън, пълната отдаденост на Мадлин на тази мисъл насред празника и веселбата в залата, тайното пристигане на Порфиро, който рискува живота си във вражеската крепост за един поглед на своята любима, момента когато убеждава старицата Анджела да го скрие в спалнята на Мадлин, пристигането на Мадлин и подготвянето за лягане. Пърс се задържа за миг върху строфа XXIV —

— и с пламнали бузи продължи да чете описанието на деликатесите, които Порфиро подрежда за Мадлин, опитите да я събуди с музика на лютня, застанал над спящата й фигура. Очите на Мадлин, отварящи се при появата на съня й и нейното полусъзнателно обръщение към Порфиро. После идваше най-важната строфа:

Лесно му беше на Морис Зап да държи на неопределеността на литературните текстове: Пърс Макгаригъл искаше да знае дали е имало сексуално общуване или не — въпрос още по-труден за разрешаване, защото той нямаше личен опит, който да използва. Като цяло, беше склонен да мисли, че правилният отговор е утвърдителен и това, че Порфиро по-късно говори за Мадлин като за своя „булка“, като че ли приключваше въпроса.

Това заключение обаче само поставяше пред Пърс друга дилема. Анджелика може би го канеше да й стане любовник, но нямаше да му позволи да я направи своя съпруга, поне не в близко бъдеще, така че трябваше да се мисли за непредвидени случаи, ужасяващи и неромантични. Вероятно това никога нямаше да хрумне на Пърс Макгаригъл, ако тъжната история на братовчедка му Бернадет не бе още свежа в паметта му, заедно с критичния коментар на Морис Зап: „Побеснявам, като чуя за момичета, забременели в днешно време“. Съответно, въпреки че вътрешно се съпротивляваше, той придаде непреклонен вид на чертите на лицето си и се отправи в търсене на аптека.

Измина дълъг път, за да не би да го види някой заблудил се участник в конференцията, и накрая се намери или по-скоро загуби из центъра на града, сред озадачаващ лабиринт от мръсни, зловонни стълбища, подлези и тротоари, в които местните селяни се изливаха като във фуния нагоре и надолу, над и под огромните бетонни магистрали, вибриращи от трясъка на минаващите превозни средства. Подмина доста аптеки. Някои бяха полу-празни, други — доста пълни за негово успокоение. Накрая, загубил търпение от собственото си малодушие, избра една напосоки и се хвърли безразсъдно напред.

Аптеката изглеждаше безлюдна и той бързо се огледа за обекта на търсенето си, като се надяваше при появата на аптекар да може просто да го посочи. Обаче, преди да намери това, което търсеше, за негов ужас едно младо момиче в бяла престилка се показа иззад барикадата от рафтове.

— Да? — каза тя апатично.

Пърс почувства, че смущението му го стисва за гърлото. Искаше му се да избяга през вратата, но крайниците му отказаха да се движат.

— Какво обичате? — нетърпеливо каза момичето.

Пърс се загледа в обувките си.

— Търся „Дарекс“, моля — успя да измънка с глас на човек, когото душат.

— Малки, средни или големи? — хладно каза момичето.

Това беше обрат на нещата, който Пърс не беше очаквал.

— Мислех, че всички са един размер — прошепна той дрезгаво.

— Не-е. Малки, средни или големи — провлечено каза момичето, като си разглеждаше ноктите.

— Добре, средни тогава — каза Пърс.

Момичето изчезна моментално и пак се появи с учудващо голяма кутия, сложена в хартиена торбичка, за което поиска 75 пенита. Пърс грабна пакета — беше и учудващо тежък — пъхна банкнота от един паунд през отвора и хукна навън от магазина, без да изчака рестото си.

В един тъмен и шумен подлез, украсен с графити на футболни запалянковци, и смърдящ на урина и лук, той спря под една крушка да огледа покупката си. Изтегли от хартиената торбичка кутия от картон, върху чиято опаковка имаше картинка на пухкаво доволно бебе в памперс, което хранеха с някаква кашичка. Името на производителя на този продукт бе написано с големи букви — „Фарекс“.

Пърс измина обратния път към университета дълбоко замислен. Не му се искаше да се връща в аптеката и да обяснява грешката, нито да прави втори опит в друга аптека. Той прие неуспеха на плана си като дело на провидението, израз на божието недоволство от греховните му намерения. На една оживена улица, от двете страни с витрини за продажба на коли, мина покрай католическа църква и се поколеба за момент пред таблото за обяви, което обещаваше: „Изповеди по всяко време“. Това беше изпратена от небето възможност да се изповяда. Но реши, че не би могъл искрено да обещае, че няма да отиде на срещата с Анджелика тази вечер. Пресече улицата — внимателно, защото сега несъмнено беше в състояние на грях — и продължи нататък, оставяйки въображението си да се спира сладострастно върху картината как Анджелика идва в стаята, в която той е скрит, съблича се пред очите му, лежи гола в ръцете му. А после? Страхуваше се да не би неопитността му да разруши екстаза на момента, защото познанията му за сексуалните отношения бяха изцяло литературни и доста мъгляви откъм практическата им страна..

Сякаш дяволът го бе поставил там, друг надпис, напечатан с едри черни букви върху флуоресцентна хартия с цвят на пламък, привлече погледа му:

Пърс свърна през вратата бързо, преди съвестта му да има време да реагира. Оказа се в дискретно затъмнено, покрито с килим фоайе. Един мъж зад бюро го поздрави любезно.

— Формуляр за членство, сър? Само три паунда.

Пърс записа името на Филип Суолоу.

— Това се казва съвпадение, господине! — каза мъжът с приятна усмивка. — Вече имаме записан един г-н Филип Суолоу. Онази врата ето там, моля.

Пърс бутна тапицираната врата и влезе в почти абсолютна тъмнина. Спъна се, залитна към една стена и остана притиснат до нея за миг, докато зрението му се приспособи. Въздухът беше пълен със странни шумове, някаква смесица от тежко дишане, сподавени викове, затруднено издишване, стенене и пъшкане, като от измъчвани души. Слаба светлина го насочи напред, през завеса, край ъгъл, и той се намери в задната част на малка зала. Шумът стана по-силен от преди, но все още бе много тъмно и невъзможно да се види друго, освен трепкащите картини на екрана. Трябваше му известно време, за да осъзнае, че това, което вижда, е гигантски увеличен пенис, който влиза и излиза от гигантска вагина. Кръвта се втурна към лицето му и към една друга част от анатомията му. Приведен напред, затътри крака надолу по пътеката между столовете, като напразно се взираше към едната и другата страна за празно място. Картината на екрана се смени, едрият план отстъпи на по-широка и по-дълбока перспектива и стана ясно, че притежателката на вагината е поставила друг пенис в устата си, а собственикът на първия пенис е поставил езика си в друга вагина, чиято притежателка на свой ред е сложила пръст в нечий си задник, пенисът на който бе не се знае вече в коя поредна вагина; и всички се движеха трескаво, като бутала на адова машина. Не, това не беше Кийтс. Всичко това тук бе недостижимо далеч от размяната на аромати между виолетка и роза.

— Сядай, по-живо! — изсъска някой в обкръжаващата тъмнина.

Пърс слепешком опипа за стол, но ръката му попадна на подплатено рамо и беше изблъскан с ругатня. Стенанията и пъшканията нараснаха до кресчендо, буталата подскачаха все по-бързо и бързо и Пърс установи, че за негов срам си е изцапал панталона. Капки пот потекоха от веждите му и замъглиха погледа му. Когато за един халюцинаторен момент му се стори, че на екрана, между две яки космати бедра се мерна лицето на Анджелика, Пърс се обърна и втурна вън от това място, сякаш бягаше от пъклена яма.

Мъжът зад бюрото вдигна глава сепнато, когато Пърс се катапултира във фоайето.

— Прекалено питомно за вас? — каза той. — Не можете да си получите парите обратно, съжалявам. Опитайте следващата седмица, очакваме едно ново датско парче.

Пърс сграбчи мъжа за реверите и го издърпа до средата на бюрото.

— Ти си виновен, че оскверних образа на жената, която обичам — изсъска той.

Мъжът пребледня и вдигна ръце с жест на човек, който се предава. Пърс го отблъсна назад към стола му, излезе на бегом от киното, пресече улицата и влезе в католическата църква.

Една лампа гореше над изповеднята, на която пишеше: „Отец Финбар О’Мали“ и само след няколко минути Пърс бе разтоварил съвестта си и получил опрощение.

— Бог да те благослови, чадо — каза в заключение свещеникът.

— Благодаря, отче.

— Ти, впрочем, не идваш ли от Майо?

— Да, от там.

— Аха, разпознавам говора от Майо. Аз самият съм от западните части — въздъхна той зад телената решетка. — Това е ужасен, грешен град, не е за младо ирландско момче да бъде захвърлено само тук. Какво ще речеш например за репатриране?

— Репатриране? — каза Пърс неразбиращо.

— Да, да. Аз разполагам с фонд за подпомагане на ирландски младежи, които пристигат тук да търсят работа, но променят решението си и искат да се върнат у дома. Нарича се Фонд за обратна емиграция „Прискръбна Света Богородица“

— О, аз само гостувам тук, утре си заминавам за Ирландия.

— Имаш ли билет?

— Да, отче.

— Тогава успех с божията помощ. Отиваш на по-добро място от това, така да знаеш.

Когато Пърс се върна в Университета, беше следобед и участниците в Конференцията бяха заминали на автобусна обиколка по литературните забележителности на региона. Пърс взе вана и поспа няколко часа. Събуди се с чувство на ведрост и чистота. Беше време да отиде в бара за пийване преди вечеря.

Участниците се бяха върнали от обиколката, която се бе оказала не много успешна: собствениците на дома, в който Джордж Елиът е прекарал детството си, не били предупредени навреме и не ги пуснали вътре, така че трябвало да се задоволят с въртене в кръг из градината и притискане на лица по прозорците. След това, къщата на Ан Хатауей се оказала затворена за ремонт, а накрая автобусът се развалил точно пред Кенилуърт по пътя за Крепостта, а пътната помощ дошла чак след час.

— Няма значение — каза Боб Бъсби, като се движеше сред недоволните участници в бара. — Все пак ни очаква средновековния банкет.

— Дано Бъсби знае какво прави — Пърс чу Филип Суолоу да казва. — Не можем да си позволим още една издънка — каза той на един мъж в доста мазен тъмносив костюм, когото не беше виждал преди.

— За какво става дума? — каза мъжът, който държеше тлееща цигара в една ръка и голям джин с тоник в другата.

— В града има едно място, наречено „Веселата стара кръгла маса“, където се провеждат тези уж средновековни банкети — каза Филип Суолоу. — Аз самият не съм ходил, но Бъсби ме увери, че е добро забавление. Той е уредил тамошния състав да участва тази вечер. Те имат трубадури, доколкото разбрах, и медовина и…

— И млади слугини — обади се Пърс.

— Виж ти — каза мъжът в тъмносивия костюм, като погледна Пърс със замъглени от дима очи и го възнагради с жълтозъба усмивка. — Наистина звучи забавно.

— О, здравей, Макгаригъл — каза Филип Суолоу без ентусиазъм. — Познаваш ли Феликс Скинър от „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“? Моите издатели. Не че професионалното ни сътрудничество е било особено печелившо за която и да е страна — заключи той с пресилена веселост.

— Е, имало е и дребни разочарования — съгласи се Скинър с въздишка.

— Само сто шейсет и пет продадени броя цяла година след публикацията — каза Филип Суолоу обвиняващо. — И нито един отзив.

— Знаеш, че всички ние я смятаме за абсолютно-супер книга — каза Скинър. — Просто няма голям пазар за Хазлит тези дни. А съм сигурен, че отзиви ще излязат скоро в научните списания. Боя се, че седмичниците не обръщат достатъчно внимание на литкритиката както преди.

— Защото голяма част от нея не става за четене — каза Филип Суолоу. — Аз не мога да я разбера, та как да очакваш обикновените хора да я разбират? Точно това казва моята книга. Точно затова я написах.

— Знам, Филип, ужасно несправедливо е — каза Скинър. — Каква е вашата област, мистър Макгаригъл?

— Имам разработка върху Шекспир и Т. С. Елиът — каза Пърс.

— Аз щях да ти помогна за нея — намеси се Демпси. — Той току-що бе влязъл в бара с Анджелика, от прекрасния вид на която сърцето му направо спря: кафтан от плътен памук с цвят на вино и втъкана тъмнееща фигурална шарка от други наситени цветове, които леко пробляскваха. — Това е просто идеално за компютърна обработка — продължи Демпси. — Само да прехвърлиш текста на лента и можеш да накараш компютъра да изброи всяка една дума, фраза или синтактична конструкция, които са общи за двамата автори. Можеш прецизно да измериш влиянието на Шекспир върху Т. С. Елиът.

— Но моята дисертация не е за това — каза Пърс. — Тя е за влиянието на Т. С. Елиът върху Шекспир.

— Това звучи съвсем по ирландски, ако мога така да се изразя — каза Демпси с неприлично висок смях. Малките му очички неспокойно се завъртяха в търсене на подкрепа.

— Виж какво, това, което се опитвам да кажа — каза Пърс, — е, че ние неизбежно четем Шекспир през лещите на поезията на Т. С. Елиът. Искам да ви попитам, кой може днес да чете „Хамлет“, без да мисли за „Пруфрок“? Кой може да слуша речите на Фердинанд от „Виелица“, без да се сети за „Огнената проповед“ от „Безплодна земя“?

— Я виж, това звучи доста интересно — каза Скинър. — Филип, стари приятелю, дали не бих могъл евентуално да пийна още едно от същото? — като постави празната си чаша в ръката на Филип Суолоу, Феликс Скинър дръпна Пърс настрани. — Ако още не си уредил публикацията на тази дисертация, ще бъда много заинтересован да я погледна — каза той.

— Тя е само за магистърска степен — каза Пърс с насълзени от дима на цигарата му очи.

— Няма значение, библиотеките изкупуват почти всичко за Шекспир и Елиът. Да ги получат наведнъж под едно заглавие ще бъде кажи-речи неустоимо за тях. Ето картичката ми. А-а, благодаря, Филип, за твое здраве… Виж, съжалявам за „Хазлит“, но мисля, че най-добре ще е да я отчетем като натрупване на опит и да опитаме отново с някоя по-актуална тема.

— Но аз загубих осем години за написването на тази книга! — каза жално Филип Суолоу, докато Скинър го потупваше успокояващо по рамото, посипвайки каскада от сива пепел по гърба на костюма му.

Сега барът беше препълнен с участници, които пиеха с възможно най-голяма скорост, за да се приведат в подходящо настроение за банкета. Пърс с усилие си проби път през навалицата до Анджелика.

— А на мен ми каза, че дисертацията ти е за влиянието на Шекспир върху Т. С. Елиът — каза тя.

— Точно така е — отговори той. — Обърнах го наопаки в моментно хрумване, просто за да поставя този Демпси на мястото му.

— А всъщност, идеята е даже по-интересна.

— И сега май ще се наложи да се заловя с работа по нея — каза Пърс — Харесва ми роклята ти, Анджелика.

— Реших, че това е най-средновековното нещо, което съм си донесла — каза тя с блясък в тъмните очи. — Макар да не мога да гарантирам, че ще се плъзга с шумолене към коленете ми.

Намекът го прониза с тръпка на желание, мигновено разбивайки „непоклатимия му устрем към праведност“. Той разбра, че нищо не е в състояние да го възпре от осъществяване на бдението в стаята на Анджелика тази вечер.

Пърс нямаше намерение да сяда до Анджелика на вечерята, тъй като смяташе, че повече би подхождало на духа на романтичния сценарий да я гледа отдалеч. Но не му се искаше и Робин Демпси да седи до нея и го задържа в бара със сериозни въпроси за структуралистичната лингвистика, докато другите се изнасяха към трапезарията.

— Съвсем просто е наистина — каза Демпси нетърпеливо. — Според Сосюр не връзката на думите с нещата им дава възможност да ги означат, а връзките им една с друга, накратко — различията между тях. „Котка“ означава котка, защото звучи различно от „китка“ или „лодка“.

— Същото значи е с „Дарекс“, „Фарекс“ и „Екслекс“? — попита Пърс.

— Това не е типичен пример — каза Демпси с известна подозрителност в близко разположените си очички, — но — да.

— Сигурно не се смятат вариантите на местните говори — каза Пърс.

— Виж какво, нямам време да ти обяснявам сега — каза Демпси раздразнено и тръгна към вратата. — Викат ни за вечеря.

Пърс си намери едно небиещо на очи място в трапезарията, полускрито от погледа на Анджелика с колона. Не беше кой знае каква жертва да бъде настрани от това празненство. Медовината имаше вкус на хладка вода със захар, средновековният порцион се състоеше от пържено пиле и сварени необелени картофи, всичко това без удобството на ножове и вилици, а младите слугини бяха обичайните сервитьорки от Мартино Хол, които бяха подкупени или изнудени да облекат дълги рокли с дълбоки деколтета.

— Не ме гледайте, сър — примоли се русокосата служителка на Пърс, докато му сервираше пилешки бутчета. — Ако така са се обличали през Средните векове, мога само да кажа, че сигурно са хващали много неприятни пневмонии.

В единия край на трапезарията върху подиум стояха двама комедианти от кръчмата „Веселата стара кръгла маса“, които ръководеха празненството; единият — облечен като крал, а другият — като шут. Кралят имаше акордеон, а шутът — комплект барабани, като и двамата разполагаха с микрофон и усилвател. Докато сервираха храната, те забавляваха вечерящите с шеги за зали и тронове, пееха нецензурни балади и окуражаваха вечерящите да се замерват с хлебни топчета. Правилото на двореца беше, че който желае да напусне залата, трябва да се поклони с реверанс на краля, а когато го правеше, шутът надуваше един инструмент, който издаваше силен пръдлив звук. Пърс се измъкна от залата, докато медиавистът от Аберистуит беше унижаван по този начин. Анджелика, седнала между Феликс Скинър и Филип Суолоу в другия край на залата, за миг му се усмихна и леко помаха с пръсти. Тя не беше докосвала храната в чинията си.

Пърс се измъкна крадешком от Мартино Хол към Лукас Хол, вдишвайки дълбоко студения нощен въздух и с поглед към трепкащото отражение на луната в изкуственото езеро. Кралят и шутът тъкмо бяха започнали поредната песен с мощно усилени дрезгави, режещи гласове и мелодията й го преследваше:

Лукас Хол беше пуст. Пърс леко изкачи стълбите и мина по коридора, като търсеше стая 231. Вратата й беше отключена. Не светна лампата, тъй като в стаята влизаше достатъчно светлина през ветрилообразното стъкло над вратата, а и луната грееше през открития прозорец. Откъси от песента продължаваха да се разнасят от нощния бриз:

Пърс огледа малката тясна стая за място, където да се скрие. Единствената възможност беше вграденият гардероб. Пакетът „Фарекс“ тежеше в джоба на анорака му. Той го извади и постави на нощното шкафче, като си помисли, че той едва ли би могъл да послужи като овлажняващо желе с по-голям успех от крем-извара или канелен сироп, които поне наистина звучаха като бебешки храни.

Чу в далечината приглушено блъсване и скърцане от движещ се асансьор и бързо се скри в тъмната вътрешност на гардероба, като отмести дрехите на една страна. Придърпа вратата, оставяйки един инч пролука, през която можеше да диша и вижда.

После чу вратата на асансьора да се отваря в края на коридора и шум от стъпки, които приближават. Дръжката на вратата се завъртя, вратата се отвори и в стаята влезе Робин Демпси. Той светна лампата, затвори вратата и отиде до прозореца да дръпне завесите. Като свали сакото си и го окачи на облегалката на стола, погледът му падна на кутията „Фарекс“, която той огледа очевидно озадачен. Свали си обувките, после панталоните, оставайки по раирани боксерки и къси чорапи. Съблече останалите си дрехи една по една, като ги сгъваше и поставяше старателно на облегалката, докато остана почти гол. Не това беше спектакълът, който Пърс очакваше с нетърпение. Демпси се помириса под двете мишници, после пъхна пръст в чатала си и също го помириса. Той изчезна от зрителното поле на Пърс за известно време, през което се чуваше как плиска вода на мивката, мие си зъбите и се гъргари. После отново се появи, все още гол, леко треперещ, и се вмъкна в леглото. Угаси лампата от ключа край нощното шкафче, но през стъклото над вратата влизаше достатъчно светлина, за да се види, че той лежи по гръб с отворени очи, втренчен в тавана, като отвреме навреме поглежда малък електронен будилник, чиито цифри се зеленееха на нощното шкафче. В стаята настъпи дълбока тишина.

Пърс се изкашля.

Робин Демпси се изправи в леглото с пъргавината на освободена пружина, като торсът му се залюля за няколко секунди наляво-надясно, докато застане перпендикулярно.

— Кой е там? — с несигурен глас каза той, като опипом търсеше ключа за осветлението. Щом светна, дяволито-нежна усмивка обля лицето му. — Анджелика! — каза той. — В гардероба ли си се крила през цялото време? Ах, ти, палавнице!

Пърс бутна вратата на гардероба и излезе.

— Макгаригъл! К’во, дейба, правиш тук?

— Бих могъл да ти задам същия въпрос — каза Пърс.

— Защо да не бъда тук? Това си е моята стая.

— Твоята стая?!

Пърс се огледа. Сега, на светло, той видя някои признаци на мъжко обитаване: електрическа самобръсначка и афтършейв „Олд спайс“ на полицата над мивката, чифт големи кожени чехли под леглото. Погледна пак към гардероба, в който бе стоял и видя яркосин костюм на единствената закачалка вътре.

— О — каза той безсилно; после по-решително: — Защо си помисли, че Анджелика се крие в гардероба?

— Не е твоя работа, но по една случайност имам среща с Анджелика. Очаквам я всъщност всеки момент, така че ще ти бъда задължен, ако бъдеш така любезен веднага да се разкараш оттук. Какво впрочем правеше в моя гардероб?

— И аз имах среща с Анджелика. Тя ми каза, че това е нейната стая. Трябваше да се скрия и да я наблюдавам как си ляга. Като в „Нощта на Света Агнес“. — В собствените му уши това прозвуча доста глупаво.

— А аз трябваше да си легна и да я чакам да дойде при мен — каза Демпси, — като Руджиеро и Алчина, както каза тя, персонаж от някоя от онези дълги поеми на Айти, очевидно. Тя ми разказа историята им — звучеше доста секси.

Двамата замълчаха за момент.

— Тя като че ли се е пошегувала — каза Пърс най-после.

— Да, така изглежда — каза Демпси безизразно. Той стана от леглото и извади пижама изпод възглавницата. Като я облече, пак си легна и придърпа одеялата над главата си. — Не забравяй да загасиш, като си тръгваш — каза той с приглушен тон.

— А, да. Лека нощ, значи.

Пърс на бегом слезе до фоайето да види дъската за обяви, на която беше намерил Морис Зап. Името на Анджелика отсъстваше от списъка на настанените. Бързо се върна в Мартино Хол. В бара участниците, които преди бяха пили, за да добият настроение за средновековния банкет, сега пиеха, за да изтрият спомена от него. Боб Бъсби прегръщаше чаша уиски сам в един ъгъл, като се мъчеше с храбра усмивка да покаже, че уж по негов собствен избор никой не разговаря с него.

— О, здрасти — каза с благодарност той, щом Пърс седна край него.

— Можеш ли да ми кажеш кой номер е стаята на Анджелика? — попита Пърс.

— Чудна работа, че ме питаш за това — каза Бъсби. — Някой току-що спомена, че я видял да заминава с такси, с куфара си.

— Какво? — възкликна Пърс и скочи на крака. — Кога? Преди колко време?

— О, най-малко преди час — каза Боб Бъсби. — Но, да ти кажа, доколкото знам, тя никога не е имала стая. Аз лично не съм я разпределял, а и тя, струва ми се, не е плащала за такава. Аз всъщност не знам как е попаднала на тази конференция въобще. Тя май не е от никой университет.

Пърс се затича по автомобилната алея до мястото на общежитията, не защото се залъгваше с надежди да настигне таксито на Анджелика, а просто за да се разтовари от чувството на разочарование и отчаяние. Застана на портала и загледа безлюдния път. Луната се бе скрила зад облак. В далечината, зад насипа, прогърмя минаващ влак. Пърс побегна обратно по алеята и продължи да тича покрай двете общежития, около изкуственото езеро — по същия маршрут, по който бяха тичали с Морис Зап сутринта, докато стигна до най-високата точка, откъдето се разкриваше панорамната гледка към града и университета. Жълтеникава светлина от милион улични лампи обагряше небето и затъмняваше блясъка на звездите. Едва доловим шум от уличното движение, което никога не спираше — ни денем, ни нощем — да трополи по бетонните магистрали, вибрираше в нощния въздух.

— Анджелика! — извика той безутешно към безразличния град. — Анджелика! Къде си?

2

В същото време Морис прекарваше една спокойна вечер tete-a-tete с Хилари Суолоу. Филип беше в Мартино Хол, давайки своя принос в средновековния банкет. Двете по-големи деца на Суолоу бяха далеч от дома, в колеж, а най-малкият — Матю, беше излязъл да репетира с училищната рок-група, в която свиреше на ритъм-китара.

— Знаеш ли — въздъхна Хилари, щом външната врата се захлопна зад него. — Шестите класове в неговото училище имат четири рок-групи и нито един кръжок за дискусии. Но ти сигурно ще одобриш, Морис, спомням си, че харесваше тази ужасна музика.

— Не и пънка, Хилари, по който, струва ми се, се увлича твоят син.

— На мен всичко ми звучи еднакво — каза тя.

Те вечеряха в кухнята, която бе разширена и отново обзаведена след последното му идване със скъпи шкафове, фурнирани с тиково дърво, вградена печка на две нива и корково покритие на пода. Хилари беше приготвила пикантни пържоли с тиквички и пресни картофки, следвани от нейния разкошен плодов пудинг, в който отдолу имаше желиран компот, просмукал се леко в дебелия слой с пухкава восъчножълта консистенция, глазиран, разпукнат и златистокафяв отгоре.

— Хилари, ти готвиш дори по-добре от преди десет години, а това значи много — заяви искрено Морис, като довършваше второ парче пудинг.

Тя постави зряло сирене „Бри“ в средата на масата.

— Храната е едно от малкото ми останали удоволствия, за съжаление — каза тя. — С печални последствия за фигурата ми, както виждаш. Налей си вино.

Беше втората им бутилка.

— Ти си в чудесна форма, Хилари — каза Морис, но в действителност тя не беше. Тежката й пазва се нуждаеше от поддръжката на добър старомоден сутиен, около талията й имаше дебели гънки плът, също и около ханша й. Косата й, кестенява и загубила блясък, беше опъната назад в кок, което ни най-малко не спомагаше да се скрият или смекчат дълбоките и по-плитки бръчици и напуканите кръвоносни съдове по кожата на лицето й.

— Ти трябва да се захванеш с джогинг — каза той.

Хилари изсумтя презрително.

— Матю казва, че когато бягам, приличам на паникьосан желиран крем.

— Матю трябва да се засрами от себе си.

— Това е проблемът, като живееш с двама мъже. Те се съюзяват срещу теб. Бях по-добре, когато Аманда живееше у нас. А как е твоето семейство, Морис? Какво правите понастоящем?

— Ами близнаците отиват в колеж тази есен. Аз, разбира се, ще трябва да плащам обучението им, макар че Дезире е богата като Крез от хонорари. Бесен съм, но нейните адвокати ме поставят в неизгодна позиция, което тя винаги е искала.

— Какво прави Дезире?

— Опитва се да довърши втората си книга, мисля. Минаха пет години от първата й, така че по всичко изглежда е блокирала здраво. Така й се пада, като се опитва да изцеди и последния цент от мене.

— Аз четох романа й, как се казваше?

— „Трудни дни“. Хубаво заглавие, а? Бракът е един дълъг период на мъчение. Продала е милион и половина бройки. Какво мислиш за това?

— Ти какво мислиш, Морис?

— За това, че съпругът е такова чудовище? Като че ли ми харесва. Няма да повярваш колко жени ми направиха предложение за женитба след излизането на книгата. Според мен те искат да изпитат какво значи да живееш с истински нерез, преди видът да е изчезнал.

— Ти възползва ли се?

— Не, отдавна съм се отказал от чукане наляво-надясно. Стигнах до заключение, че сексът е сюблимация на инстинкта за работа. — Хилари тихичко се засмя. Окуражен, Морис навлезе в подробности: — Деветнадесети век е определил правилно приоритетите. Това, за което жадуваме, е власт, която постигаме с работа. Като гледам колегите си в наши дни, какво виждам? Те всички се чукат със студентките или един с друг като луди, браковете се разпадат по-бързо, отколкото можеш да си представиш, и все пак никой не изглежда щастлив. Очевидно, те биха предпочели да работят, но се срамуват да го признаят.

— Може би това е проблемът на Филип — каза Хилари, — но аз не смятам точно така.

— Филип? Да не искаш да кажеш, че ти изневерява?

— Нищо сериозно или поне аз не знам за такова, но той има слабост към хубавичките студентки. По някакви причини и те, изглежда, имат слабост към него. Не мога да разбера защо.

— Властта, Хилари. Те си подмокрят гащичките при мисълта за неговата власт. Не се ли започна, когато получи деканското място?

— Като че ли да — съгласи се тя.

— Ти как разбра?

— Едно момиче се опита да изнудва катедрата. Ще ти покажа нещо.

Тя отключи едно кожено куфарче за документи и извади нещо, което изглежда бе ксерокопие от изпитна работа. Подаде го на Морис, който започна да чете:

Въпрос 5. По какъв начин Милтън се опитва да оправдае отношението на Бог към човека в „Изгубения рай“?

— Винаги можеш да познаеш слабия студент — отбеляза Морис. — Той първо си губи времето да преписва заглавието, после изважда линийка и си го подчертава.

„Аз смятам, че Милтън успява много добре да оправдае отношението на Бог към човека, като създава един ужасен образ на Сатаната, макар Шели да казва, че Милтън е от компанията на Дявола, без сам да знае това. От друга страна, може би е невъзможно да се оправдае отношението на Бог към човека, защото, ако човек вярва, Бог винаги може да прави каквото си поиска, а ако не вярва, няма смисъл да се опитва да Го оправдава. «Изгубеният рай» е епична поема в бял стих, което е още един умел начин да се оправдае отношението на Бог към човека, защото ако беше в рими, щеше да изглежда прекалено нагласена. Моят преподавател професор Суолоу ме прелъсти в кабинета си миналия февруари, ако не взема този изпит, ще кажа на всички. Джон Милтън е най-великият английски поет след Шекспир. Той е знаел много езици и без малко не написал «Изгубения рай» на латински, но в такъв случай никой нямаше да може да го прочете днес. Той заключи вратата и ме накара да легна на пода, да не ни види някой през прозореца. Аз си ударих главата в кошчето за боклук. Той възнамерявал също така да напише епична поема за Крал Артур и рицарите на Кръглата маса, но не го направил, което е много жалко, защото е можело да стане по-интересна история.“

— Как се добра до това? — попита Морис, като прегледа написаното.

— Някой от катедрата ми го изпрати анонимно. Подозирам, че е бил Рупърт Сътклиф. Той е бил първият проверяващ работата. Било е поправка през септември, преди две-три години. Момичето било скъсано през юни. Сътклиф и няколко други старши преподаватели го притиснали с това.

— И?

— Той признал, че бил с момичето на килима в своя кабинет, както писала тя — този хубав индийски килим, в който ти прогори дупка с пурата си, помниш ли? — тонът на Хилари беше спокоен, дори леко насмешлив, но на Морис му се стори, че прикрива дълбока болка. — Той заявил, че тя го е прелъстила, започнала да разкопчава блузата си насред консултацията, сякаш не е могъл просто да й каже да се закопчае. За щастие, момичето не предприе нищо. Тя напусна скоро след това, семейството й замина в чужбина.

— Това ли е всичко?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, единствено тогава ли Филип ти е изневерил?

— Откъде да знам. Само тогава беше хванат. Но никой, с когото разговарях, не изглеждаше особено изненадан. А когато ходя на събирания на катедрата, ме гледат с поглед, който мога да опиша единствено като съжалителен.

Двамата замълчаха за известно време. После Морис каза:

— Хилари, не се ли опитваш да ми кажеш, че си нещастна?

— Предполагам, че да.

След още една пауза Морис каза:

— Ако Дезире седеше тук сега, щеше да ти каже да забравиш Филип и да започнеш свой собствен живот. Потърси си работа, намери си приятел.

— Твърде късно е.

— Никога не е късно.

— Взех диплома за учителка преди няколко години — каза Хилари, — но щом завърших, започнаха да затварят училищата в града, поради намалялата раждаемост. Така че няма работа. Давам малко уроци в Отворения университет, но това не е истинска работа. Що се отнася до любовниците, категорично е твърде късно. Ти беше моят първи и последен, Морис.

— Хей — меко каза той.

— Не се притеснявай, нямам намерение да те завлека в спалнята на пътешествие по алеята на спомена.

— Жалко — каза Морис галантно, но с известно облекчение.

— Преди всичко, защото Филип ще се върне скоро… Не, аз взех решение преди десет години и трябва да държа на него, колкото и трудно да е.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, нали знаеш, когато ние четиримата се държахме… несериозно. Филип искаше развод, но аз го молех да се върне в къщи, да дадем още един шанс на брака си, да станем, каквито бяхме преди, една нормална, доволна брачна двойка. Бях слаба. Ако бях казала: „Върви по дяволите! Прави, каквото искаш!“, след по-малко от година щеше да се върне, смея да кажа, с пълзене, подвил опашка между краката си. Но понеже, аз го помолих да се върне, без да поставям условия, той, ами… притисна ме в ъгъла, както би казал ти.

— Вие… правите ли го заедно още?

— Отвреме навреме. Но той предварително не е доволен. Във вестника оня ден имаше виц за един човек, който изкарал инфаркт и попитал доктора си дали е безопасно да поддържа сексуални отношения, а докторът казал: „Да, те са добро упражнение, но — нищо прекалено възбуждащо, само с жена си.“

Морис се засмя.

— И на мен ми беше смешно — каза Хилари, — но когато го прочетох на Филип, той едва-едва изкриви уста. Той явно мислеше, че това е доста хаплива шега.

Морис поклати глава и си отряза още едно парче сирене.

— Аз съм смаян, Хилари. Честно, винаги съм мислел, че ти си доминиращият партньор в този брак. Сега изглежда Филип командва.

— Да, нещата вървят доста добре за него напоследък. Най-после започна да си изгражда нещо като име. Дори взе да изглежда по-хубав отвсякога.

— Забелязах — каза Морис. — Брадата му е страхотна.

— Прикрива малката му брадичка.

— Този сребрист ефект е много впечатляващ.

— Той ходи на фризьор да освежава цвета й — каза Хилари. — Средната възраст му отива. С мъжете често е така. Докато жените се оказват атакувани едновременно от менопаузата и дългосрочните последствия от бременностите. Не ми се струва много справедливо… Както и да е, Филип впрочем успя да довърши най-после книгата си за Хазлит.

— Не бях чувал за нея — каза Морис.

— Почти не й обърнаха внимание — твърде болезнено за Филип. Но това все пак беше книга и му я приеха в „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“, точно когато се оваканти деканското място, което си беше късмет. Той беше ръководил успешно катедрата в продължение на години, затова назначиха него. Хоризонтите му се разшириха незабавно. Нямаш си на представа каква манна небесна носи титлата професор в тази държава.

— О, имам, имам — каза Морис Зап.

— Започнаха да го канят по конференции, за член на изпитни комисии в други университети, води се в списъка на Британския съвет за лекторски турнета в чужбина. Напоследък той е вечно на път занякъде. След няколко седмици отива в Турция. Миналия месец беше в Норвегия.

— Така е в целия академичен свят в наши дни — каза Морис Зап. — Разправях на едно младо момче на конференцията за това точно тази сутрин. Времето на отделния статичен университет е свършено.

— И на отделната статична университетска любовна връзка, предполагам?

— Именно! Дори два университета не стигат. Учените в наши дни са като пътуващите рицари от миналото, кръстосващи пътищата на света в търсене на приключения и слава.

— Оставили съпругите си заключени у дома?

— Е, много от рицарите са жени в днешно време. Настъпила е положителна дискриминация на Кръглата маса.

— Браво на тях! — каза мрачно Хилари. — Аз принадлежа към поколението, което жертва кариерата си заради своите съпрузи. Така и не взех диплома за магистър, и ето сега седя в къщи и дебелея, докато моят среброкос съпруг обикаля света, несъмнено преследван от академични групарки като онази Анджелика… как й беше фамилията…, която доведе тук по-миналата вечер.

— Ал Пабст? Тя е добро момиче. И умно.

— Но търси работа, а Филип може да е в състояние да й осигури някой ден. Виждах това в очите й, тя поглъщаше жадно всяка негова дума.

— През повечето време от конференцията тя движеше с нашия стар приятел Демпси.

— Робин Демпси? Смях в залата! Нищо чудно, че Филип правеше жлъчни забележки по негов адрес на закуска. Вероятно ревнува. Може би Демпси има свободно място в Дарлингтън. Да направя ли кафе?

Морис й помогна да заредят миялната машина, после занесоха кафето си в хола. Докато го пиеха, Филип се върна.

— Как беше банкетът? — попита Морис.

— Отвратително — изстена Филип. Той се отпусна в единия фотьойл и закри лицето си с ръце. — Не ми се говори за него. Бъсби заслужава да бъде застрелян. Или провесен във вериги от стените на Мартино Хол, което ще бъде по-подходящо.

— Можех да ти кажа, че ще бъде отвратително — каза Хилари.

— Защо не го направи тогава? — каза Филип раздразнено.

— Не исках да се бъркам. Това е твоята конференция.

— Беше моята конференция. Слава богу, че свърши. Абсолютен провал от начало докрай.

— Не говори така, Филип — каза Морис. — Не забравяй все пак доклада ми.

— Добре ти е на теб, Морис. Ти прекара една спокойна вечер в къщи. А аз слушах двама дегенерирали простаци да крещят пронизително неприлични песни в микрофона в продължение на два часа и се мъчех да си давам вид, че ми е забавно. После ме качиха на подиума и караха останалите да хвърлят хлебни топчета по мене и аз трябваше да давам вид, че и това ми е забавно.

Хилари тържествуващо се разсмя и изръкопляска.

— О, сега ми се иска да бях отишла — каза тя. — Наистина ли те замерваха с хлебни топчета?

— Да, и си мисля, че един-двама от тях го правеха по определено отмъстителен начин — каза Филип намусено. — Но да не говорим повече за това. Хайде да пийнем нещо.

Той извади бутилка уиски и три чаши, но Хилари се прозя и изрази намерение да се оттегли. Морис каза, че ще му се наложи да тръгне рано сутринта, за да хване самолета си за Лондон, и може би трябва да се сбогува с нея сега.

— Накъде заминаваш после? — попита Хилари.

— Към вилата на Рокфелер в Беладжо — каза той. — Нещо като място за усамотение на учените. Но също така имам и сума ти конференции, предвидени за лятото: Цюрих, Виена, може би Амстердам. Йерусалим.

— Господи — каза Хилари. — Сега разбирам мисълта ти за странстващите рицари.

— Някои са по-странстващи от други — каза Морис.

— Знам — каза Хилари многозначително.

Те стиснаха ръце и Морис непохватно я целуна по бузата.

— Пази се! — каза той.

— Защо ли трябва? — каза тя. — Не върша нищо опасно. Случайно се сетих, ти не беше ли против пътуванията в чужбина, Морис? Не казваше ли, че пътуването стеснява съзнанието.

— Идва момент, когато човек трябва да се отдаде на Zeitgeist6-а или да напусне играта — каза Морис. За мен той дойде през ’75-та, когато постоянно получавах покани за конференции по случай двеста години от раждането на Джейн Остин на най-неподходящи места: Познан, Делхи, Лагос, Хонолулу, а половината лектори се оказваха познати от университета. Светът е глобален университет, Хилари, разбери това. Картите „Американ Експрес“ изместиха пропуските за библиотеките.

— Очаквам Филип да се съгласи с теб — каза Хилари, но Филип, който наливаше уискито, пренебрегна намека. — Лека нощ, тогава — каза тя.

— Лека нощ, скъпа — каза Филип, без да вдигне поглед от чашите. — Ние само малко ще пийнем преди лягане.

Когато Хилари затвори вратата зад себе си, Филип връчи питието на Морис.

— Какви са всичките тези конференции, на които ще ходиш това лято? — попита той някак алчно.

— В Цюрих е за Джойс. В Амстердам — за семиотиката. Виена — за разказа. Или беше разказа в Амстердам, семиотиката — във Виена…? Няма значение. В Йерусалим съм сигурен, че е за бъдещето на критиката, защото съм един от организаторите. Спонсорира се от едно списание, наречено „Метакритика“, аз съм в редакционната колегия.

— Защо Йерусалим?

— Защо да не е? Това е съблазън, новост. Място, което хората искат да видят, но не влиза в обикновения туристически маршрут. Освен това йерусалимският „Хилтън“ предлага много конкурентни цени през лятото, защото е дяволски горещо.

— „Хилтън“, значи? Малко по-различно от Лукас Хол и Мартино Хол — печално се замисли Филип.

— Точно така. Виж, Филип, знам, че си разочарован от броя участници в твоята конференция, но, честно, какво можеш да очакваш, като караш хората да живеят в тези мизерни студентски спални и да се хранят в стола на университета? Храната и настаняването са едни от най-важните неща за всяка конференция. Ако хората са доволни от това, в тях се поражда интелектуална енергия. Ако не са, губят настроение, надсмиват се и отказват лекции.

Филип сви рамене.

— Разбирам те, но хората тук просто не могат да си позволят такъв лукс. Университетите не им плащат.

— Не, в Англия те няма да платят. Но когато работех тук, открих една интересна аномалия. Можеш да получиш само до петдесет паунда на година или друга такава нищожна сума за посещение на конференция в страната, но нямаше лимит върху субсидиите за конференции в чужбина. Някъде на топло и хубаво, като Монте Карло, може би. Впрочем, защо не дойдеш на конференцията в Йерусалим това лято?

— Кой, аз? На твоята конференция?

— Ти, я. Ще можеш да скалъпиш една лекция за бъдещето на критиката, нали?

— Не смятам, че тя има много бъдеще — каза Филип.

— Идеално! Ще бъде в разрез с останалите. Вземи Хилари с теб да се поразходи.

— Хилари? — Филип изглеждаше объркан. — О, не, тя няма да понесе жегата. Пък и се съмнявам, че ще можем да си позволим пътните разходи. Двама студенти не е малко бреме, знаеш.

— Не ми казвай, и аз се стягам за същото наесен.

— Хилари ли те подсети да предложиш това, Морис? — каза Филип, леко засрамен от собствения си въпрос.

— Въобще не. Какво те кара да мислиш така?

Филип се изви неудобно в креслото си.

— Просто напоследък се оплакваше, че твърде често отсъствам и съм занемарил семейството, че съм занемарил нея.

— А не си ли?

— Предполагам, че да. Единственото нещо, което ме поддържа понастоящем, е пътуването. Смяна на гледки, смяна на лица. Аз ще разстроя всичко, ако взема Хилари с мен по време на академичните си пътувания.

— Какво е това всичко?

Филип въздъхна.

— Кой знае? Трудно мога да кажа с думи. Какво търсим всички ние? Щастие? Знаеш, че не е това. Развлечение, може би отвличане от грозните факти: че има смърт, че ни очакват болести, импотентност и слабоумие.

— Господи — каза Морис, — винаги ли си такъв след средновековен банкет?

Филип се усмихна несигурно и напълни пак чашите.

— Интензивност — каза той. — Интензивност на преживяването търсим, струва ми се. Знаем, че няма да я намерим вече у дома, но винаги има надежда, че можем да я намерим по света. Аз я намерих в Америка през ’69-та.

— С Дезире?

— Не само с Дезире, макар тя да бе важна част от това. Беше всичко онова: възбудата, богатството на цялото преживяване, сместа от удоволствие и опасност, и свободата, и слънцето. Знаеш ли, че дълго време след като се върнах тук, аз продължавах да живея в Юфория вътре в главата си. Външно се бях върнал към старото си ежедневие. Сутрин ставах, обличах костюма от туид, четях „Гардиън“ на закуска, отивах пеша до университета, изнасях същите стари лекции върху същите стари текстове… а през цялото това време водех съвършено различен живот в главата си. Бях решил да не се връщам в Англия и така, във въображението си, се будех в Плотинъс, виждах се седнал на слънце в индийска роба, загледан над залива, обувах дънки и спортна риза, четях „Юфория Таймс“ на закуска и се чудех какво ли ще се случи днес, дали ще има протест или демонстрация, моите студенти щяха ли да си пробиват пътя с бой сред сълзотворен газ и стачни кордони или щеше да се наложи да се срещнем в нечий апартамент и да седим направо на пода, заобиколени с постери, брошури и книги за посещения на извънземни, за авангардния театър и Виетнам.

— Това свърши — каза Морис. — Няма да познаеш мястото сега. Студентската младеж е организирана в дружества, носят делови костюми и учат усърдно, за да влязат в Юридическия факултет.

— И аз това чувам — каза Филип. — Колко депресиращо.

— Но тази интензивност на преживяването, никога ли вече не я срещна след Америка?

Филип заби поглед в дъното на чашата си.

— Веднъж я срещнах — каза той. — Да ти разкажа ли как стана?

— Само да си взема една пура. С каква пура върви тази история?

— Не знам, на никого не съм я разказвал досега.

— Чувствам се поласкан — каза Морис. — Трябва да е нещо специално.

Морис излезе от стаята да си вземе една от любимите си „Ромео и Жулиета“. Когато се върна, осъзна, че обстановката и осветлението са променени в негово отсъствие. Два фотьойла с високи облегалки бяха разположени един срещу друг пред камината, където леко гореше газовата печка. Единствената друга светлина идваше от лампион зад фотьойла, в който седеше Филип с лице в сянка. Между двата фотьойла имаше дълга ниска масичка, а върху нея стояха бутилката уиски, кана с вода, чаши и пепелник. Чашата на Морис беше щедро напълнена.

— Тук ли е мястото на слушателя? — попита Морис, като сядаше в свободния фотьойл.

Филип се усмихна почти незабележимо, като гледаше отсъстващо към камината, но не отговори. Морис вдигна пурата до ухото си, потърка я с пръсти и се заслуша в пращенето на листата. Проби единия й край, отряза другия и я запали с енергично всмукване.

— Окей — каза той, като огледа върха да види дали гори равномерно, — слушам те.

— Това се случи преди няколко години в Италия — започна Филип. — Бях изпратен от Британския съвет на първото си лекторско турне. До Неапол пътувах със самолет, а после продължих из страната с влак: Рим, Флоренция, Болоня, Падуа и завърших в Генуа. Последният ден беше доста напрегнат. Изнесох лекцията си следобеда, а имах резервация за връщане същата вечер. Нашият представител в Генуа, който ме развеждаше из града, ме заведе рано на вечеря в ресторант и оттам ме откара на аерогарата. Отлитането беше отложено — техническа неизправност, казаха, затова аз му рекох да не чака. Знаех, че на другия ден трябваше да става рано и да ходи с колата до Милано за някакво съвещание. Това влиза в историята.

— Надявам се да е така — каза Морис. — В добрата история не бива да има нищо излишно.

— И тъй, служителят на Британския съвет, Дж. К. Симпсън, не си спомням първото му име, хубав млад човек, много дружелюбен и голям ентусиаст в работата си, каза: „Добре, оставям те тук, но ако отменят полета, звънни ми и ще те закарам в хотел за през нощта.“ Закъснението стана по-дълго от очакваното, но накрая, около полунощ, отлетяхме. Самолетът беше английски. Седях до един английски бизнесмен, търговец на вълнен текстил мисля, че беше…

— Това съществено ли е?

— Не, всъщност.

— Няма значение. Солидността на уточнението — каза Морис с толерантен мах на пурата, — подсилва ефекта на достоверност.

— Седяхме в задната част на самолета, точно зад крилото. Той беше на мястото до прозореца, а аз — до него. Около пет минути след тръгването ни от Генуа, тъкмо щяха да сервират напитките — чуваше се подрънкването на бутилки, търговецът се извърна от прозореца към мен, потупа ме по ръката и каза: „Извинете, бихте ли погледнали оттук навън? Въобразявам ли си или двигателят наистина гори?“ Наведох се през него и погледнах навън. Беше тъмно, разбира се, но се виждаха пламъци, които сякаш облизваха двигателя. Е, аз дотогава не бях наблюдавал реактивен самолет нощем, но доколкото знаех, те по принцип имат свойство, подобно на този ефект. Можеше, следователно, да се очаква нещо като огнено сияние да обгръща двигателя през нощта. От друга страна, това определено бяха пламъци и те не излизаха просто от отвора отзад. „Не знам какво да мисля“ — казах. — „Това положително не изглежда съвсем в реда на нещата.“ „Смятате ли, че би трябвало да кажем на някого?“ — каза той. „Но — те сигурно са го видели сами, нали?“ — казах аз. Истината беше, че никой от нас не искаше да изглежда глупак, като предположи, че нещо не е наред и му кажат, че не е така. За щастие, един човек от отсрещната страна на пътеката забеляза, че сме обезпокоени и дойде при нас да погледне сам. „Боже господи!“ — каза той и натисна бутона за повикване на стюардесата. Той вероятно беше инженер или нещо подобно. Стюардесата дойде на момента с количка напитки. „Ако искате нещо за пиене, ще трябва да изчакате реда си“ — каза тя. Персоналът беше леко изнервен от дългия престой. „Капитанът знае ли, че десният двигател гори?“ — каза инженерът. Тя отвори изненадано уста, бързо погледна през прозореца и се затича по пътеката, като буташе количката пред себе си, като забързана бавачка с бебешка количка. Минута по-късно по пътеката се зададе мъж в униформа, вторият пилот, вероятно. Той изглеждаше разтревожен и носеше електрически прожектор, който насочи през прозореца към двигателя. Наистина гореше. Той на бегом се върна в кабината. Много скоро след това самолетът направи вираж и се насочи към Генуа. Капитанът се обади по уредбата да каже, че ще извършим непредвидено кацане поради технически проблем и че ще трябва да бъдем готови за излизане от самолета през аварийните изходи. После някой друг заговори какво точно се налага да правим. Трябва да кажа, че звучеше забележително хладнокръвно, спокойно и овладяно.

— Било е запис — каза Морис. — Те имат предварително записани касети за всякакви случаи. Веднъж минавах с един Джъмбо над Скалистите планини и стюардесата пусна по погрешка запис за принудително приводняване. В същото време ние обядвахме, спомням си безупречния слънчев ден на десет километра височина, а един глас внезапно казва: „Налага се да извършим непредвидено кацане върху вода. Не изпадайте в паника, ако не умеете да плувате. Спасителните служби са уведомени за нашите намерения.“ Хората замръзнаха с вдигнати към устата си вилици. После сякаш адът настъпи, докато се изяснят нещата.

— И в нашия самолет имаше немалко плач и скърцане със зъби — доста от пасажерите бяха италианци, а ти знаеш какви са те — не крият чувствата си. После пилотът спусна самолета ужасяващо рязко надолу в опит да потуши пожара.

— Господи! — каза Морис Зап.

— Той бе достатъчно разумен да обясни преди това какво се кани да прави, но само на английски, а италианците помислиха, че ще се разбием в морето и започнаха да крещят, да плачат и да се кръстят. Но въздушното гмурване помогна — изгаси пожара. След това се въртяхме в кръг над морето около двадесет минути, да се освободим от горивото, преди да кацнем отново в Генуа. Това бяха много дълги двадесет минути.

— Не се и съмнявам.

— Честно казано, помислих, че това са последните ми двадесет минути.

— За какво си мислеше?

— Мислех си — колко жалко. Мислех си — колко несправедливо. Сигурно съм се молил. Представях си Хилари и децата как чуват по радиото за катастрофата, когато се събуждат сутринта, и ми призляваше. Мислех си за оживяване, но ужасно осакатен. Опитвах се да си спомня положенията в застрахователната политика за лектори на Британския съвет по време на научно турне: толкова за ръка, толкова за крак под коляното, толкова за крак над коляното. Мъчех се да не мисля за смърт от изгаряне.

И при най-добри условия за кацане в Генуа, може да ти настръхне косата. Не знам дали знаеш, но там има един голям и висок нос, който се издава в морето. Самолетите, които идват от север, трябва да го заобиколят, после да навлязат между него и планината, над града и доковете. А ние правехме това през нощта с един изгорял двигател. Летището беше в пълна бойна готовност, разбира се, но като малко летище в Италия, това не значеше кой знае какво. Щом допряхме пистата, видях пожарните с мигащи светлини да препускат към нас. Когато самолетът спря, екипажът отвори аварийните изходи и ние всички се плъзнахме надолу по ония надуваеми улеи. Проблемът беше, че не можаха да отворят аварийния изход точно до нас — до мен и търговеца на вълна, защото му беше станало нещо, поради близостта с разваления двигател. Стана така, че ние последни излязохме от самолета. Спомням си как мислех, че това е доста несправедливо, защото, ако не бяхме ние, целият самолет можеше да избухне във въздуха.

И така, успяхме да излезем. Затичахме се като луди към автобуса, който ни чакаше, и бяхме откарани до терминала. Пожарните започнаха да обливат самолета с пяна. Докато изваждаха багажа ни от самолета, телефонирах на моя човек от Британския съвет. Предполагам, че ми се е искало да изразя облекчението си от това, че съм оцелял, като кажа на някого. Чувствах се особено при мисълта, че Хилари и децата спят в Англия, без да подозират, че едва съм се спасил от смърт. Не исках да събуждам Хилари с обаждане и безсмислено да я плаша, след като всичко е свършило. Но усещах, че трябва да кажа на някого. При това исках да напусна летището. Повечето италиански пасажери бяха в истерия, целуваха земята, плачеха, кръстеха се и т.н. Беше очевидно, че няма да излетим до сутринта и че ще минат часове, докато ни настанят за нощта. А Симпсън ми беше казал да му телефонирам, ако има някакъв проблем, ето защо, макар че минаваше един часа, аз му звъннах. Щом схвана какво е станало, той каза, че веднага ще дойде на летището. Половин час по-късно той ме качи и ме закара в града да намерим хотел. Опитахме в няколко, но без късмет — или бяха затворени през нощта, или бяха препълнени — тази седмица в Генуа имаше панаир на търговията. Той каза: „Защо не дойдеш в къщи с мен? Ние нямаме отделна спалня за гости, но в дневната имаме разтегателен диван.“ И ме закара в своя апартамент в модерен квартал в подножието на планината, откъдето се виждаха градът и морето. Чувствах се извънредно спокоен и никак не ми се спеше, аз самият дори бях впечатлен от собственото си хладнокръвие. Но когато той ми предложи бренди, не казах „не“. Огледах дневната и почувствах внезапно пристъп на носталгия по дома. През последните дванайсет дни бях живял в хотелски стаи и се бях хранел в ресторанти. В днешно време намирам известно удоволствие в това, но тогава все още бях нещо като новак в чуждестранните лекторски турнета и го намирах доста мъчително. А пред мен беше малък оазис от английска домашна атмосфера, където можех да се отпусна и да се чувствам напълно у дома. По пода бяха пръснати играчки и английски вестници, а в банята беше простряно бельо английска марка. Докато си пиехме брендито и аз разказвах на Симпсън цялата история със самолета, съпругата му влезе в стаята в домашна роба, като се прозяваше и търкаше очи да се разбуди. Не я бях срещал дотогава. Името й беше Джой.

— А — измърмори Морис, — помниш значи нейното първо име.

— Извиних й се за безпокойството. Тя каза: „Няма нищо“, но не изглеждаше особено доволна. Попита ме, дали бих желал да хапна нещо и аз внезапно осъзнах, че съм гладен като вълк. Тя донесе от кухнята шунка, кейк и кана с чай и накрая стана нещо като импровизирана вечеря. На масата бях срещу Джой. Домашната й роба беше от мек син велур с качулка и цип отдолу догоре. Хилари някога имаше такава и като гледах Джой с крайчеца на окото си, сякаш виждах по-млада и по-хубава версия на Хилари. Искам да кажа — Хилари, когато беше млада и хубава, когато бяхме току-що женени. Джой беше, според мен, трийсет и две-три годишна, с вълниста руса коса и сини очи. Малко възголяма брадичка, но с широка щедра уста с пълни устни. Имаше лек северен акцент, йоркширски като че ли. Тя се занимаваше с преподаване на английски, водеше часове по разговор в Университета, но основно виждаше ролята си в подкрепа на кариерата на съпруга си. Смея да кажа, че си беше направила труда да стане и бъде гостоприемна към мен заради него. Както говорехме и се хранехме и пиехме, аз внезапно почувствах, че ме обхваща непреодолимо желание към Джой.

— Така си и мислех — каза Морис.

— Сякаш преминавайки през сянката на смъртта, внезапно бях придобил апетит към живота, който смятах, че съм загубил завинаги след завръщането си от Америка в Англия. По някакъв начин това беше по-силно от всичко, което познавах преди. Храната ми се струваше невероятно вкусна, чаят беше ароматен като амброзия, а жената, седнала срещу мен ми изглеждаше непоносимо красива. Още повече, че тя изобщо не подозираше колко е привлекателна за мен. Косата й беше разрошена, лицето — бледо и подпухнало от съня и тя разбира се беше без грим и червило. Седеше тихо, обгърнала с две ръце чашата с чай, без да говори много, като се усмихваше леко на шегите на съпруга си, явно ги беше чувала вече. Аз искрено смятам, че щях да почувствам съвсем същото към която и да е жена в онази ситуация, в онзи момент, стига само да не беше откровено грозна. Джой представляваше просто жената в моите очи. Тя беше като Ева на Милтън, сънят, от който Адам се събужда и открива, че е реалност, както казва Кийтс. Внезапно помислих колко красиви са жените. Колко меки и нежни. Колко прекрасно би било, колко естествено, да отида при нея, да я прегърна и да заровя глава в скута й. И всичко това, докато Симпсън ми разправяше за ужасните стандарти на преподаване по английски в италианските средни училища. След известно време той погледна часовника си и каза, че е минало четири, така че, вместо да си легне, мисли да тръгне за Милано, докато още е разсънен, а да отдъхне, като стигне там. Той отиваше с колата на Съвета, каза ми, така че Джой щеше да ме откара до летището с тяхната.

— Знам какво идва — каза Морис. — И все пак ми е трудно да повярвам.

— Чантата му беше вече приготвена, така че след няколко минути тръгна. Стиснахме ръце и той ми пожела повече късмет в пътуването на следващия ден. Джой отиде с него до външната врата на апартамента и аз ги чух да се целуват за довиждане. Тя се върна пак в дневната, като изглеждаше леко срамежлива. Синята роба й идваше с няколко инча по-дълга и тя трябваше да повдига полите си отпред — при влизането в стаята това й придаде изтънчен, леко средновековен вид. Забелязах, че краката й са боси. „Сега сигурно бихте желали да поспите малко — каза тя. — В стаята на Джералд има второ легло, но ако ви сложа там, той би могъл да се уплаши, като се събуди сутринта.“ Аз казах, че диванът напълно ме устройва. „Но Джералд става страшно рано, може да ви обезпокои — каза тя. — Ако нямате нищо против да легнете на нашата спалня, а аз самата ще отида в детската стая.“ Аз казах: „Не, не“, но тя не ми позволи и каза само да й дам няколко минути време да смени чаршафите, а аз казах, че не съм си и представял, че ще й създам такива проблеми. Мисълта за тази спалня, все още топла от тялото й, беше твърде много за мен. Започнах да треперя целият от усилието да не премина невъзвратимо отвъд всички нравствени бариери, идеше ми да дръпна ципа под брадичката й като парашутен шнур и да се хвърля с нея на пода.

— Това е много изобретателна метафора, Филип — каза Морис. — Трудно мога да повярвам, че никога досега не си разказвал тази история.

— Е, действително, описал съм я — каза Филип, — за мое собствено удоволствие. Но не съм показвал написаното на никого. — Той допълни чашите. — И така, ние стояхме там и се гледахме един друг. Чухме потеглянето на колата надолу по хълма, сигурно Симпсън. „Какво има?“ — каза тя. — „Вие целият треперите.“ Тя самата трепереше леко. Аз казах, че трябва да е от шока. Забавена реакция. Тя ми даде още бренди и сама глътна малко. Бях сигурен, тя разбираше, че не само от шока треперех, а от нея самата, от нейната близост, но не можеше напълно да се довери на собствената си интуиция. „По-добре си лягайте — каза тя. — Ще ви покажа спалнята.“ Последвах я до семейната спалня. Тя беше осветена само от нощна лампа с пурпурен абажур. Спалнята беше голяма, върху нея имаше полуотметнат пухен юрган. Тя го опъна и пооправи възглавниците. Аз продължавах да треперя. Тя попита не бих ли искал грейка с топла вода, а аз казах: „Има само едно нещо, което може да спре треперенето ми — ако ме обгърнете с ръце…“ Макар че светлината в стаята беше слаба, аз видях как тя се изчерви. „Не мога да направя това, не бива да ме молите“. „Моля ви“ — казах аз и пристъпих към нея. Деветдесет и девет жени от сто веднага биха излезли от стаята, дори биха ми зашлевили плесница. Но Джой просто стоеше там. Пристъпих още по-близо до нея и я прегърнах. Господи, беше прекрасно. Усещах топлината на гърдите й през велурената дреха и моята риза. Тя ме обгърна с ръце и леко притисна гърба ми. Спрях да треперя като по чудо. Главата ми беше на рамото й, аз стенех и говорех несвързано в ухото й колко прекрасна, великодушна и красива е тя и какъв екстаз е за мен да я държа в ръцете си и как се чувствам отново свързан със земята и жизнената сила и всякакви такива романтични безсмислици. А през цялото време се виждах отразен в огледалото на тоалетката на тази чудновата пурпурна светлина, брадичката ми на рамото й, ръцете ми движещи се по нейния гръб, сякаш гледах филм или се взирах в кристално кълбо. Това, което наистина ставаше, ми изглеждаше невъзможно, видях ръцете си да се плъзват надолу към талията й, а после да обхващат ханша й, мачкайки полите на робата й, и мълчаливо в главата си казах на мъжа в огледалото: „Ти си луд, сега тя ще се дръпне, ще ти удари шамар и ще изкрещи за помощ.“ Но тя не го направи. Виждах извивката на гърба й и усещах как се притиска към мен. Аз се олюлях и леко залитнах и, докато възвръщах равновесие, промених малко позицията си, и сега, в огледалото, можех да виждам нейното лице, отразено от друго огледало от отсрещната страна на стаята и, мили Боже, видях изражение на пълно отдаване, очите й бяха полузатворени, а устните й — като че леко се усмихваха! Аз вдигнах глава и я целунах по устните. Езикът й влезе в устата ми като топла змиорка. Дръпнах внимателно ципа на домашната й роба и плъзнах ръката си вътре. Тя беше гола отдолу.

Филип направи пауза и се загледа в камината. Морис се намери седнал на ръба на фотьойла си, наклонен напред, а пурата му беше изгаснала.

— Да? — каза той и затърси запалката си. — После какво стана?

— Изхлузих дрехата от раменете й и тя изпука от статичното електричество, докато се свличаше в краката й. Паднах на колене и притиснах лице до корема й. Тя прокара пръсти през косата ми и заби нокти в раменете ми. Положих я на леглото и започнах да си свалям трескаво дрехите с едната ръка, докато с другата продължавах да я галя, уплашен, че ако веднъж само я пусна, ще я загубя. Беше ми останало поне малко разум, колкото да попитам дали е взела мерки и тя кимна, без да отваря очи. После правихме любов. Не беше нито особено изкусно, нито много продължително, но никога не съм свършвал така, като тогава, нито преди, нито след това. Сякаш се опълчвах на смъртта, сякаш чуках не жена, а плочата над собствения си гроб. Тя трябваше да постави ръката си на устата ми, за да ми попречи да викам високо нейното име: Джой, Джой, Джой. — После, почти мигновено, съм заспал. Когато се събудих, бях сам в леглото, завит с юргана. Слънчева светлина проникваше през прорезите на щорите и някъде в друга стая се чуваше пусната прахосмукачка. Погледнах часовника си. Беше 10:30. Чудех се дали не съм сънувал, че правя любов с Джой, но физическият спомен беше твърде ясен и недвусмислен, дрехите ми бяха пръснати по пода, както ги бях захвърлил вечерта. Сложих си ризата и панталоните, излязох от спалнята и отидох в дневната. Дребна италианка със забрадка на главата чистеше килима с прахосмукачка. Тя ми се усмихна, изключи прахосмукачката и каза нещо неразбираемо. Джой влезе в стаята от кухнята с малко момченце до нея, което държеше автомобилче „Dinky“ и гледаше право в мен. Сега Джой изглеждаше съвсем различна — по-елегантна и по-самоуверена. Изглежда си беше порязала ръката, защото имаше сложен цитопласт, но иначе беше безупречно облечена в ленена рокля, а косата й — лъскава и бухнала, сякаш току-що я беше измила. Тя отправи към мен ведра, леко изкуствена усмивка, но избегна да ме погледне в очите. „Здравейте“ — каза тя. — „Тъкмо се канех да ви събудя.“ Тя се беше обадила до летището, самолетът ми тръгвал в 12:30. Щяла да ме откара веднага щом съм готов. Бих ли желал закуска или първо бих взел душ? Съвършената британска домакиня — учтива, търпелива, безстрастна. Попита ме, дали съм спал добре, а аз отново се зачудих, дали епизодът с нея през нощта не беше еротичен сън. Но когато видях синята роба да виси на вратата в банята, си спомних всичко до най-малката чувствена подробност, която просто не можеше да бъде въображаема. Точната форма на нейните зърна, заоблени и цилиндрични, се бе запечатала върху нервните окончания по върховете на пръстите ми. Аз помнех необичайната пищност на интимното й окосмяване и неговия бледозлатист цвят, обагрен с пурпур от нощната лампа и линията през корема й, където свършваше слънчевия тен. Не може да бях сънувал всичко това. Но беше невъзможно да поговорим насаме заради чистачката и момченцето, което се въртеше около нея през цялото време. А и тя очевидно не желаеше. Сновеше чевръсто из апартамента и бъбреше с жената и момченцето. Дори като ме караше към летището, тя взе хлапето с нея, а то беше истинско досадниче, което не пропускаше нищо. Въпреки че седеше отзад, постоянно се навеждаше към нас и си мушкаше главицата между двама ни, сякаш да ни попречи да се сближим. Започна да ми се струва, че ще се разделим без една дума за случилото се през нощта. Това беше абсурдно. Просто не можех да го проумея. Трябваше да открия какво я беше подтикнало към необичайното й поведение. Дали не беше нимфоманка, която се отдава на всеки попаднал й мъж, дали не бях само поредният от дълга върволица лектори от Британския съвет, минали през тази пурпурно осветена спалня? Мина ми дори през ума, че Симпсън може да е в конфликт с нея, че може да съм пешка в някаква ексцентрична еротична игра между тях, че той може да се е върнал тихомълком в апартамента и да се е скрил зад някое от онези огледала в спалнята, но един поглед към нейния профил зад волана на колата беше достатъчен да направи тези предположения неправдоподобни — тя изглеждаше толкова нормална, така цялостна и така английска. Какво я беше мотивирало тогава? Отчаяно ми се искаше да знам.

Когато стигахме до летището тя каза: „Няма да възразите, ако просто ви оставя, нали?“. Но се наложи да слезе от колата да ми отвори багажника и аз разбрах, че това е единственият ми шанс да й кажа нещо насаме. „Няма ли да поговорим за снощи?“ — казах аз, като изваждах чантата си от багажника. „О — каза тя с ведрата си усмивка, — не трябва да се безпокоите, че сте смутили съня ни. Свикнали сме с това. В нашата работа, хора пристигат в най-неочаквано време. Разбира се, не от горящи самолети. Надявам се, че днес ще пътувате по-спокойно. Довиждане, господин Суолоу.“ „Господин Суолоу!“ Това беше жената, която само преди няколко часа беше държала краката си сплетени зад врата ми! Е, съвсем ясно беше, че каквито и мотиви да е имала, тя искаше да се престори, че нищо не се е случило между нас през нощта, искаше да изтрие целия епизод от историята, да го игнорира, да го унищожи. И че най-добрият начин да покажа своята благодарност беше да се преструвам заедно с нея. И така, макар и с неохота, повече не настоях да разговаряме. Позволих си само една волност. Когато ми протегна ръка, вместо само да я стисна, я притиснах до устните си. Сметнах, че това нямаше да изглежда фрапиращ жест на едно италианско летище. Тя пламна така силно, както през нощта, когато я помолих да ме прегърне. И цялата невероятна нежност на тази прегръдка нахлу в моето съзнание, а също и в нейното, бе очевидно. После тя се върна при предната врата на колата, седна на шофьорското място, отправи ми един последен поглед през прозореца и замина. Никога повече не я видях.

— Може би някой ден ще я видиш — каза Морис.

Филип поклати глава.

— Не, тя е мъртва.

— Мъртва?

— И тримата загинаха във въздушна катастрофа на следващата година в Индия. Видях имената им в списъка на пасажерите. Не е имало оцелели. „Симпсън, Дж. К., съпруга Джой и син Джералд“.

Морис леко подсвирна, като издишваше.

— Хм, това наистина е тъжно! Не мислех, че тази история може да има нещастен край.

— И каква ирония на съдбата, като си помислиш само как се срещнахме. Отначало се чувствах ужасно виновен, сякаш бях някак предал върху нея смъртта, от която сам едва бях избягал. Убеждавах се, че това е просто суеверие, но винаги ще съхранявам спомена за Джой в малкия олтар на моето сърце.

— Малък какво?

— Олтар — каза тържествено Филип.

Морис се закашля от дима и премълча.

— Тя ми върна апетита за живот, който мислех, че съм загубил завинаги. Тази пълна неочакваност и нейното безкористно отдаване, всичко това ме убеди, че животът си струва да се живее, че би трябвало да извлека максималното от това, което ми остава.

— Имал ли си още приключения като това? — попита Морис, чувствайки леко неудовлетворение от степента, до която се бе повлиял първо от еротизма на разказа на Филип, после от тъжния му епилог.

Филип леко се изчерви.

— Това, което научих от този случай е: никога не отказвай на някой, който иска тялото ти, и никога не отхвърляй някого, който свободно ти предлага своето.

— Разбирам — каза Морис сухо. — А договорил ли си правилника си с Хилари?

— С Хилари не се разбираме за много неща. Още уиски?

— Добре, но за последно. Трябва да ставам утре в пет.

— А ти, Морис? — каза Филип, наливайки уискито. — Как е сексуалния ти живот напоследък?

— Какво да ти кажа, след като се разделихме с Дезире, опитах да се оженя пак. Живях с различни жени, предимно студентки последен курс, но никоя от тях не поиска да се омъжи за мен — момичетата в днешно време нямат принципи — и постепенно изгубих интерес към тази идея. Сега живея сам. Тичам. Гледам телевизия. Пиша книгите си. Понякога ходя в салон за масажи в Есеф.

— Салон за масажи? — Филип изглеждаше шокиран.

— Имат много хубави момичета от класа по тези места, да знаеш. Не са проститутки. Завършили колежи. Чисти, спретнати, умели в разговора. Когато бях тинейджър, прекарвах изтощителни часове, опитвайки се да убедя някое момиче да ми помогне с ръка на задната седалка в колата на баща ми. Сега това е така лесно, както ходене до супермаркета. Спестява доста време и нервна енергия.

— Но тук няма никаква близост!

— Близостта убива секса. Още ли не си научил това? Колкото по-дълго продължава близостта, толкова по-малко сексуална възбуда предизвиква. Не се самозалъгвай, Филип, смяташ ли, че щеше да е толкова страхотно с Джой втория път, ако беше имало такъв?

— Да — каза Филип. — Да.

— И двайсет и втория път? И след двеста пъти?

— Предполагам, не — съгласи се Филип. — Навикът съсипва всичко накрая, нали. Може би това е, което ние всички търсим — чисто желание, неразредено от навик.

— Руските формалисти имат дума за това — каза Морис.

— Сигурно имат — каза Филип. — Но няма полза да ми я казваш, защото сигурно ще я забравя.

— „Остранение“ — каза Морис. — Да погледнеш познатото под друг ъгъл. Те казват, че целта на литературата е такава. „Навикът поглъща предмети, дрехи, мебелировка, собствената съпруга и страха от война… Изкуството съществува, за да ни помогне да възстановим усещането си за живот.“ Виктор Шкловски.

— По-рано книгите ме задоволяваха — каза Филип. — Но като остарявам, откривам, че само те не ми стигат.

— Но ти скоро пак ще потеглиш на път, а? Към Турция, Хилари ми каза. Какво ще правиш там?

— Поредното научно турне на Британския съвет. Ще изнеса лекция за Хазлит.

— Има ли голям интерес към Хазлит в Турция?

— Не бих казал, но е двеста годишнина от раждането му или по-точно беше миналата година, когато за първи път се постави въпроса за това пътуване. Доста време отиде за решаването му… Между другото, ти получи ли екземпляр от моята книга за Хазлит?

— Не, тъкмо казвах на Хилари, не съм и чувал за нея.

Филип възкликна недоволно.

— Типично за издателите! Аз специално ги помолих да ти изпратят безплатен екземпляр. Нека да ти дам един сега. — Той извади от етажерката един том в бледосиня обложка, написа посвещение вътре, и го подаде на Морис. Заглавието беше „Хазлит и читателя-аматьор“. — Не очаквам да се съгласиш с това, Морис, но ако сметнеш, че има някакви качества, ще ти бъда много благодарен да направиш нещичко да излезе някъде отзив. Досега не е имало нито един такъв.

— Не изглежда като нещо, което би заинтересувало тези от „Метакритика“ — каза Морис. — Но ще видя какво мога да направя. — Той прелисти страниците. — Хазлит като че ли е поостаряла тема.

— Несправедливо пренебрегнат, според мен — каза Филип. — Много интересен автор. Чел ли си „Liber Amoris“?

— Май че не съм.

— Това е леко измислен разказ за неговата страст към дъщерята на хазяйката му. По това време бил разделен с жена си, със слаби надежди за развод. Дъщерята била архитип на сексуален дразнител. Сядала на коляното му и му позволявала да я усеща отгоре си, но не спяла с него, нито му обещавала да се ожени за него, когато бъде свободен. Това почти го докарало до лудост. Бил напълно обсебен от нея. После, един ден я вижда с друг мъж. Край на илюзиите. Хазлит е разбит. Напълно го разбирам. Онова момиче трябва да е имало…

Гласът на Филип пресекна и Морис го видя как побелява, втренчен във вратата на хола. Следвайки посоката на погледа му, Морис видя Хилари, застанала на прага, облечена в избелял син велурен халат с качулка и цип отгоре до долу.

— Не можах да заспя — каза тя. — После се сетих, че забравих да ти кажа да не заключваш външната врата. Матю не се е прибрал още. Какво ти е, Филип, да не ти е зле? Изглеждаш, сякаш си видял призрак.

— Този халат…

— Какво му е? Изрових го, защото другият ми е на химическо чистене.

— А, нищо. Мислех, че си го изхвърлила още преди години — каза Филип. Той пресуши чашата си. — Време е за лягане, май.