Малък свят (Академичен романс)

1

Когато Пърс най-после се върна в катедрата на Университетски колеж, Лимерик, там го очакваха две писма от Лондон. Един бегъл поглед му стигаше да разбере, че нито едното, нито другото беше от Анджелика — пликовете бяха прекалено официални на вид и името му — напечатано прекалено професионално, но пък съдържанието им не беше безинтересно. Едното беше от Феликс Скинър, да му напомни, че „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“ биха проявили интерес към дипломната работа на Пърс върху влиянието на Т. С. Елиът върху Шекспир. Другото беше от Кралската академия по литература с информация, че му е присъдена награда от 1000 паунда съгласно завещанието на Мод Фицсимънс за окуражаване на англо-ирландската поезия. Пърс им беше изпратил свои стихотворения за тази награда преди шест месеца и бе забравил напълно за тях. Той нададе ликуващ вик и хвърли писмото във въздуха. Хвана го, докато падаше, и дочете втория параграф, в който се казваше, че наградата, заедно с други почетни награди, раздавани от Академията, ще бъде връчена на прием, на който — надяваха се — той ще може да присъства, и който ще се проведе след три седмици в „Анабел Ли“, Чеъринг Крос Ембаркмънт.

Пърс отиде при шефа на катедрата, професор Лайъм Маккриди, да го попита дали може да ползва академичен отпуск през следващия семестър.

— Отпуск? Това е твърде неочаквана молба, Пърс — каза Маккриди, надничайки иззад обичайните си крепостни кули от книги. Вместо да използва бюро, професорът седеше зад огромна маса, почти изцяло покрита с нестабилни купчини от научни томове — речници, азбучни показалци, староанглийски текстове — като само малка повърхност пред него беше разчистена от писания. Посетителят, седнал на другия край срещу тези укрепления, бе поставен в неизгодната позиция да не вижда събеседника си при дискусия. — Не смятам, че сте били достатъчно дълго при нас, за да имате право на академичен отпуск — колебливо каза Маккриди.

— Добре, обикновен отпуск тогава. Неплатен. Току-що спечелих награда от хиляда паунда за моята поезия, — каза Пърс, насочвайки гласа си към едно издание на „Битката при Малдън“, обаче главата на професор Маккриди изскочи от другия край на масата, над „Речник на диалектите“ на Скийтс.

— Виж ти! — възкликна той. — Добре, сърдечни поздравления. Това коренно променя нещата. Хм, и какво по-точно смятате да правите през този отпуск?

— Възнамерявам да се занимавам със структурализъм, г-н професор — каза Пърс.

Това изявление отпрати професора отново зад прикритие, окопан дълбоко зад публикациите на Обществото за ранно-английски текстове, откъдето гласът му се дочу приглушено и с нотки на оплакване:

— Г-н Макгаригъл, не знам как ще водим курса по съвременна литература без вас.

— През летния семестър няма лекции — изтъкна Пърс, — защото всички студенти учат за изпити.

— А, точно така! — тържествуващо каза Маккриди, прицелвайки се от позиция зад „Беоулф“ на Клебер. — А кой тогава ще проверява изпитните работи по съвременна литература?

— Аз ще се върна и ще свърша това — обеща Пърс. Това нямаше да е кой знае колко тежко задължение, тъй като курсът се състоеше само от пет студенти.

— Добре тогава, ще видя какво мога да направя — въздъхна Маккриди.

Пърс се върна в квартирата си близо до газ-завода на Лимерик и нахвърли пет-шест страници резюме на книга за влиянието на Т. С. Елиът върху съвременния прочит на Шекспир и други писатели от времето на кралица Елизабет, после ги напечата и изпрати на Феликс Скинър с придружаваща кратка бележка, че би предпочел засега да не изпраща оригиналната дипломна работа, понеже тя се нуждае от основно ревизиране преди да стане годна за публикация.

Морис Зап потегли от Милано по възможно най-бързия начин, който благоприличието позволяваше, ако изобщо думата „благоприличие“ можеше да се отнесе към начина на живот на Моргана, в което той си позволи да се усъмни. Опитът за организиране на „тройка“ беше неуспешен. Щом само му стана ясно, че от него се очаква да се излежава не само с Фулвия, но и с Ернесто, Морис се беше извинил набързо, след което напусна огледалната спалня. После взе предпазни мерки и се заключи в стаята за гости. Когато стана на другата сутрин, Ернесто, очевидно пристрастен към пътуванията, бе вече потеглил обратно за Рим, а Фулвия, хладно учтива над кафето и кроасаните, не направи и намек за събитията от предишната нощ, така че Морис започна да се пита дали не е сънувал целия епизод, обаче парещата болка от разнообразните повърхностни рани по плътта му, оставени от дългите нокти на Фулвия върху гърдите и плещите му, го убедиха в обратното.

Следобеда, един шофьор в униформа дойде от вила „Сербелони“ и Морис изпусна въздишка на облекчение, когато големият Мерцедес се отдалечи от портала на Фулвия: струваше му се, че тя е някаква вещица, от чиято сфера на влияние сега се измъква. Милано бе обвит в мъгла, но щом колата наближи града, слънцето се показа и алпийските върхове станаха видими на хоризонта. Те минаха покрай езеро, дълго няколко мили, като влизаха и излизаха от тунели с прозорци, изрязани в скалите през равни интервали, които просветваха на ивици — сини от морето, зелени от брега. Вила „Сербелони“ се оказа достолепна и луксозна къща, построена откъм заветната страна на склон, издигащ се между двете езера, Комо и Леко, с великолепни гледки на изток, юг и запад, които се разкриваха от балконите и просторните й градини.

Морис бе заведен до отлично обзаведен апартамент на втория етаж и оттам на балкона, за да вдиша въздуха, наситен с ароматите на всякакви пролетни цветя, показаха му и гледките в далечината, на които ще може да се наслаждава. Долу, на терасата, други почиващи учени тъкмо се събираха за малък аперитив преди обяда — той бе мернал масата, наредена за обяд в трапезарията, като се качваше нагоре: бели колосани кърпи, кристални чаши, карти с меню. Огледа сцената с чувство на задоволство. Почувства се убеден да остане тук. Сред не най-малките предимства бе и това, че всичко е напълно безплатно. За да попадне човек на такова идилично място, да бъде глезен от слуги, щедро хранен и поен, да са му подсигурени всички удобства за размисъл и творчество — за всичко това бе необходимо само едно: да попълни формуляр.

Разбира се, трябва да е известен с нещо, например да е присъствал на други, подобни на това места, или да е получавал субсидии, стипендии и т.н. в миналото. Това бе красотата на академичния живот, точно така я виждаше Морис. Които имат, ще получат пак. За да започне всичко това обаче, човек първо трябва да напише една наистина дяволски добра книга, което съвсем не е лесно, ако е само млад университетски преподавател, току-що започващ кариерата си, натоварен с преподаване на недобре познат материал, а вероятно и с жена и увеличаващо се семейство. Но благодарение на тази дяволски добра книга, би могъл да получи субсидия за написване на втора книга, вече в по-благоприятни условия; след две написани книги следва повишение, а значи и по-малко натоварване в университета, както и курсове по собствен избор, тогава вече е възможно преподаването да се използва като един вид научно изследване за следващата книга, което вече се отдава още по-бързо. Тази продуктивност носи ново повишение, нови и по-престижни научни награди, още по-голямо облекчение от преподавателска и административна дейност. Теоретично е напълно възможно човек да се издигне до пост на професор, като не прави нищо друго, освен постоянно да отсъства поради някакъв вид академичен платен отпуск. Морис още не беше достигнал върховната цел, но работеше върху въпроса.

Той се прибра в хладната, спокойна сянка на просторната си стая и откри малък кабинет в съседство. Върху широко, покрито с кожа бюро, го очакваше подредена купчинка писма, препратени до Беладжо по уговорка. Сред тях имаше телеграма от някой си Родни Уейнрайт от Австралия, когото Морис напълно бе забравил, съдържаща извинение, че не е спазил крайния срок за изпращане на доклада си за конференцията в Йерусалим, имаше и едно запитване от Хауърд Рингбаум относно същата конференция, което се бе разминало във въздуха с отговора на Морис, че отхвърля доклада му, и едно писмо от адвокатите на Дезире, касаещо таксата за следване на близнаците в колежа. Морис пусна тези съобщения в кошчето за боклук и, като взе лист хартия с герба на вила „Сербелони“ от чекмеджето на бюрото, напечата на електрическата пишеща машина, оставена там за целта, писмо до Артър Кингфишър, напомняйки му, че преди няколко години заедно са участвали в семинар по символизма, като му каза, че е научил за неговото, на Артър Кингфишър, брилянтно слово при откриването на неотдавнашната Чикагска конференция върху кризата на знака, и го помоли, с най-ласкаещи изрази, за услугата да му изпрати едно ксерокс копие от текста на тази реч. Морис препрочете писмото. Не беше ли прекалено любезно? Не, това беше едно от правилата на академичния живот: невъзможно е да бъдеш прекалено любезен към колегите си. Дали не трябваше да спомене интереса си към длъжността към ЮНЕСКО? Не, щеше да е преждевременно. Времето да натисне ще дойде. Това сега беше само нежно, предварително побутване за опресняване паметта на великия мъж. Морис Зап облиза плика и го залепи с удар на косматия си до кокалчетата юмрук. На път към терасата за аперитива го пусна в пощенската кутия, поставена специално за целта в коридора.

Робин Демпси се върна в Дарлингтън в напълно деморализирано състояние. След унижението от шегата на Анджелика (бузите му, и четирите, още пламтяха от мисълта, че оня ирландски дръвник го е наблюдавал как се приготвя за лягане от вътрешността на гардероба), последва още един ден, пълен с неприятности и досада. Работното събрание на конференцията с председател Филип Суолоу — объркан и задъхан от късното си пристигане, отхвърли предложението на Демпси за провеждане на следващата конференция в Дарлингтън, и гласува за Кембридж. После, като се обади предобед на бившето си семейство да изведе двете си по-малки деца на разходка през деня, ги чу да хленчат, че не искат да ходят. Джанет все пак направи всичко възможно те да излязат с него, но само защото, намекна му тя, искаше следобеда да си легне с нейния приятел, Скот, едно застаряващо хипи, дето още носеше дънки и дълга коса, тридесет и пет-годишен вече. Скот беше фотограф на свободна практика, който рядко намираше работа, и една от причините Демпси да недоволства срещу бившата си жена беше, че с част от парите за издръжка на децата тя купува цигари и обективи на тоя некадърен нехранимайко.

Дженифър, 16-годишна, и Алекс, на 14, намусено го придружиха до центъра, където отклониха предложението му да разгледат Художествената галерия или Музея на науката, в полза на ходене по магазините да разглеждат безкрайни рафтове с плочи и касети или дрехи по бутиците на Търговския център. Малко от малко живнаха, когато Робин им купи по чифт джинси и по една дългосвиреща плоча, а когато им взе, по тяхно настояване, хамбургери и чипс за обяд, те дори благоволиха да поговорят с него. Разговорът обаче не подобри настроението му, защото съдържаше главно имена на музиканти, за които той не беше чувал, и възторжени отзиви за Скот, който очевидно ги познаваше добре.

Така си мина денят. Хамбургерите, в добавка към средновековния банкет, му докараха газове и той отпътува за Дарлингтън в крайно дискомфортно състояние. Пристигна по здрач. Малкият му модерен градски дом с вестниците и рекламните листовки, подпъхнати зад входната врата, изглеждаше студен и отблъскващ. Той мина от стая в стая, включи радиото, телевизора, електрическите печки, дано прогони самотата и депресията, но напразно. И вместо да разопакова багажа си, седна пак в голфа и отиде в Компютърния център на университета.

Както и очакваше, Джош Колинс, главният асистент по информатика, беше още там, самичък в яркоосветената панелна сграда, занимаващ се с някаква програма. Някои хора казваха, че Колинс никога не си ходи у дома, че въобще нямал дом, ами спял на пода между своите бръмчащи, мигащи и цъкащи апарати.

— Здрасти, Джош, к’во ново? — каза Робин пресилено весел.

Джош вдигна поглед от една дълга хартиена лента с данни.

— ИЛАЙЗА пристигна — каза той.

— Така ли? — рече Робин Демпси. Това беше тъкмо развлечението, което му трябваше.

ИЛАЙЗА, наречена така по името на героинята от „Пигмалион“, беше програма, която даваше възможност на компютъра да разговаря, тоест, да провежда свързани разговори на книжовен английски с потребители-хора с помощта на визуален дисплей. Разговорът трябваше да бъде от определен контекстов тип, с ясно определени правила и цели, в който компютърът предимно подсещаше и задаваше въпроси, като беше програмиран с репертоар от възможни отговори на най-често употребявани реплики в този контекст. Като модел за ИЛАЙЗА беше адаптиран разговор между психоаналитик и пациента му, като се смяташе, че той идеално отговаря на целите на тази програма. Експериментът представляваше голям интерес за езиковеди, изследващи систематичните аспекти на речевото взаимодействие.

— Дай да я изпробвам — каза Робин.

— Окей — каза Джош. — Използвай терминала в ъгъла. Като ти кимна, напиши „Здравей“.

Робин Демпси се настани на мястото, състоящо се от клавиатура за печатане и визуален екран. Джош занесе една голяма ролка с лента в другата част на стаята, където зад стъклена преграда се намираше главният компютър, и скоро кимна на Робин в знак, че ИЛАЙЗА е готова.

ЗДРАВЕЙ — набра Робин на клавиатурата.

ЗДРАВЕЙ, КАК СЕ ЧУВСТВАШ? — отговори ИЛАЙЗА с думи, излизащи буква по буква върху екрана.

ЧУВСТВАМ СЕ УЖАСНО — отговори Робин.

КАКВО ИСКАШ ДА КАЖЕШ ПО-ТОЧНО?

ЧУВСТВАМ СЕ ДЕПРЕСИРАН.

ЗАЩО МИСЛИШ, ЧЕ СИ ДЕПРЕСИРАН?

ЗАЩОТО СЪМ САМОТЕН.

ИМАШ ЛИ СЕМЕЙСТВО?

НЕ.

ИМАШ ЛИ ПРИЯТЕЛИ?

НЕ СЪВСЕМ.

ЗАЩО ТАКА?

Робин Демпси поспря за известно време, преди да напише отговора си:

НЕ ЗНАМ.

НАИСТИНА ЛИ НЕ ЗНАЕШ ИЛИ СЕ ОПИТВАШ ДА ИЗБЕГНЕШ ВЪПРОСА?

Робин Демпси се изчерви и бързо написа:

НЯКОГА ИМАХ ПРИЯТЕЛИ.

КОГА БЕШЕ ТОВА?

ПРЕДИ ДА СЕ ОЖЕНЯ.

ТИ НЕ КАЗА, ЧЕ СИ ЖЕНЕН.

АЗ СЪМ РАЗВЕДЕН.

РАЗКАЖИ МИ ЗА РАЗВОДА СИ.

Робин Демпси писа забързано около петнадесет минути, без да спре, докато не усети Джош Колинс зад гърба си.

— Да? — каза той хладно, закривайки екрана от погледа на Джош.

— Добре ли си, Робин?

— Да, благодаря.

— Интересно ли ти е?

— Много.

— Може ли да прочета?

— Не — каза Робин Демпси. — Не може.

Феликс Скинър прегледа резюмето на Пърс и реши, че е определено обещаващо.

— Но преди да сключим договор с него, ни трябва предварителен отзив — каза той. — На кого да го изпратим за прочит?

— Не знам, г-н Скинър, наистина — каза Глория, неговата секретарка, като преметна крак връз крак и приглади вълнистата си коса, боядисана в златисто-меден цвят. Тя чакаше търпеливо с молив, поставен върху бележника й. Лична секретарка на Феликс Скинър едва от няколко месеца, тя вече бе свикнала с навика на шефа си да мисли на глас и да й задава въпроси, на които тя нямаше как да знае отговора.

Феликс Скинър оголи жълтеникавите си кучешки зъби, забелязвайки, не за първи път, какви изваяни крака притежава Глория.

— Какво ще кажеш за Филип Суолоу? — предложи той.

— Добре — каза Глория. — Адресът му във файла ли е?

— Като си мисля пак — каза Феликс, вдигайки предупредително пръст, — може би не. Имам чувството, че той май нещо ревнуваше младия Макгаригъл от моя интерес оня ден. Може да не е обективен.

Глория се прозина изящно и отстрани мъничко пухче от предницата на сакото си. Феликс запали нова „Голоаз“ направо от фаса, тлеещ между пръстите му, и задържа възхитен поглед върху очертанията на сакото.

— Сетих се кой — възкликна той триумфиращо. — Ръдиърд Паркинсън.

— Чувала съм това име — каза енергично Глория. — Той не е ли в Кембридж?

— Оксфорд. Бивш мой преподавател, по-точно. Да му звъннем ли първо?

— Ами, може би вие по-добре, г-н Скинър.

— Мъдър съвет — каза Феликс Скинър и се пресегна към телефона. Като набра номера, той се облегна назад в стола с въртяща се седалка и възнагради Глория с поредната кучешка усмивка. — Знаеш ли какво, Глория, мисля, че е време да ме наричаш просто Феликс.

— О, г-н Скинър… — Глория се изчерви от удоволствие. — Благодаря ви.

Феликс се свърза с Ръдиърд Паркинсън сравнително бързо. (Той беше ангажиран с един аспирант, чиято научна работа ръководеше, но портиерът на „Ол Сейнтс“ беше инструктиран да го свързва веднага с телефонни обаждания от други градове, дори да е зает. Такива обаждания обикновено значеха книги за рецензиране.) Паркинсън обаче отказа да поеме рецензията на Пърс Макгаригъл.

— Съжалявам, драги колега, но доста ми се е насъбрало в момента — каза той. — Следващата седмица ще ми присъждат почетна длъжност във Ванкувър. Когато приех, не бях наясно, че за да я получа, ще трябва всъщност да ходя там.

— Е, да, досадно — каза Феликс Скинър съчувствено. — Можеш ли да предложиш някой друг? Касае се за нещо като модерно възприемане на Шекспир и прочие под влияние на Т. С. Елиът.

— Възприемане? Нещо ми е познато. Да, да, вчера получих писмо за конференция върху нещо такова. Един прусак на име фон Турпиц. Познавате ли го?

— Да, ние публикувахме превод на последната му книга..

— Защо не пробвате с него?

— Добра идея — каза Феликс Скинър. — Трябваше да се сетя сам.

Той затвори телефона и продиктува писмо до Зигфрид фон Турпиц, в което го молеше да даде мнението си за резюмето на Макгаригъл срещу хонорар от 25 до 50 паунда под формата на книги от най-новия каталог на издателство „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“.

— Приложи каталога, Глория, и, разбира се, едно ксерокс-копие от материала на Макгаригъл. — Той загаси цигарата си и погледна часа. — Направо съм капнал след всичкото това напрежение. Имам ли записан някой за обяд днес?

— Май че не — каза Глория, поглеждайки в бележника си. — Не.

— Тогава какво ще кажеш да похапнем и да пийнем чаша-две италианско вино в траторията на „Ковън Гардън“?

— Би било чудесно … Феликс — каза Глория доволно.

— Безобразие! — възкликна Ръдиърд Паркинсън, като сложи обратно слушалката. Аспирантът под ръководството му, без да е сигурен дали това се отнася към него или не, не коментира нищо. — Откъде-накъде ще си мисли, че аз трябва да чета загубените драсканици на някакъв абсолютно неизвестен ирландец? Разни бивши студенти си въобразяват, че имат връзки. Аспирантът, който беше завършил в Нюкясъл и чието първоначално възхищение от Паркинсън все по-бързо се превръщаше в разочарование, се опита да придаде на чертите си нещо като израз на съчувствие и загриженост. — И тъй, докъде бяхме стигнали? — каза Ръдиърд Паркинсън. — Предсмъртното желание на Ийтс…

— Предсмъртното желание на Кийтс.

— А, да, моля за извинение. — Ръдиърд Паркинсън попипа бакенбардите си и се загледа през прозореца към купола на върха на Шелдониън и по-нататък, към островърхата кула на църквата „Сейнт Мери“. — Я ми кажи, ако трябваше да пътуваш до Ванкувър, какво щеше да избереш: Британските или Канадските авиолинии?

— Аз не съм добре запознат с пътуването по въздух — каза младият човек. — Един чартърен полет до Майорка е целият ми опит.

— Майорка? Ах, да, спомням си, веднъж ходих там при Робърт Грейвз. Имал ли си шанс да се запознаеш с него?

— Не — каза аспирантът. — Аз ходих на организирана екскурзия. Робърт Грейвз не беше включен в програмата.

Ръдиърд Паркинсън хвърли кратък поглед, пълен с подозрение, към младия човек. Беше ли възможно един неоперен нюкясълец да го иронизира — за негова сметка? Безизразното лице на младежа го убеди, че е точно така. Паркинсън се обърна към прозореца.

— Мисля да постъпя като патриот и да пътувам с Британските — каза той. — Струва ми се, че така е правилно.

Оксфорд все още беше във ваканция, поне що се отнася до студентите, но в Рамидж настъпи първият ден от летния семестър, и той се случи прекрасен ден. Слънцето блестеше от безоблачното небе върху стъпалата на библиотеката и квадратната тревна площ. Филип Суолоу стоеше до прозореца на кабинета си и наблюдаваше откриващата се сцена със смесено чувство на удоволствие, завист и неопределена страст. В топли следобеди като този навън винаги излизаха момичета, облечени в летни дрехи, като луковици пробили меката пръст и цъфнали внезапно в ярки цветове. Те се бяха пръснали по целия двор, в безгрижно настроение, със смъкнати презрамки и вдигнати поли да пекат белите си от зимата крайници. Момчетата, струпани на групи, наблюдаваха момичетата или лудуваха сред тях, разсъблечени до кръста, само по джинси, или подхвърляха пластмасови „летящи чинийки“ с показна демонстрация на мускули и пъргавина. Тук-там вече се бяха чифтосали и младите двойки се припичаха прегърнати или се боричкаха игриво, а пантомимата, която изпълняваха, бе прозрачна любовна игра. Учебници и подвързии лежаха пренебрегнати на тревата. Зовът на пролетта беше омагьосал неустоимо тези млади тела. Мускусът на взаимното им привличане бе почти видим, както цветният прашец във въздуха.

Точно под прозореца на Суолоу, едно изключително красиво момиче, облечено семпло, но пленително в тясна рокля без ръкави, държеше ръцете на висок, атлетичен млад мъж в тениска и джинси. Те стискаха дланите си на една ръка разстояние един от друг и прехласнато се гледаха в очите, явно неспособни да се откъснат и да отидат на каквато и да било лекция или лабораторно упражнение. Филип не ги винеше. Те представляваха чудесна двойка, излъчваща здраве и съзнание за своя добър вид, тръпнещи на прага на еротично блаженство. „О, щастлива любов“ затананика Филип зад прашния прозорец.

За разлика от влюбените върху гръцката ваза обаче, тези тук накрая се целунаха: дълга и страстна прегръдка, при която момичето се изправи на пръсти, а Филип я почувства косвено в дълбините на душата си.

Той се извърна от прозореца, смутен и леко засрамен. Нямаше смисъл да се поддава на пролетните ритуали в Рамидж. Беше престанал да проявява сексуален интерес към студентки след онази злощастна афера със Сандра Дикс, поне към студентки от Рамидж. Разчиташе на пътуванията си в чужбина за нежни авантюри. Не знаеше точно какво да очаква от Турция, на границата между Европа и Азия. Дали жените ще бъдат свободни и достъпни или пък заключени по къщите си? Телефонът звънна.

— Обажда се Дигби Соумс от Британския съвет. За вашите лекции в Турция.

— А, да. Не ви ли дадох заглавията? Те са „Наследството на Хазлит“ и „Парченце слонова кост“ на Джейн Остин, това е цитат от…

— Да, известно ми е — прекъсна го Соумс. — Проблемът е, че турците не искат това.

— Не искат ли? — Филип усети лек задух.

— Току-що получихме телекс от Анкара. В него пише: „Тук няма интерес към Джейн Остин, може ли вместо това Суолоу да изнесе лекции по литература, история, общество, философия и психология?“

— Това е непосилна задача — каза Филип.

— Да, така е, наистина.

— Мисълта ми е, че няма време за подготовка.

— Бихме могли да изпратим оттук телекс „НЕ“, ако желаете.

— Не, недейте — каза Филип. По принцип той много държеше да зарадва домакините си при всяко от пътуванията си в чужбина, а също и служителите от Британския съвет, за да не спрат да го канят. — Все ще измисля нещо.

— Много добре, тогава ще им телеграфирам, че приемате — каза Соумс. — Останалото наред ли е?

— Мисля, че да — каза Филип. — Не знам точно какво да очаквам от Турция. Как да ви кажа, дали е приемлива… модерна държава?

— Турците държат на това, че са. Но напоследък не им е лесно. Вълна от тероризъм, политически убийства и т.н., и от ляво, и от дясно.

— Да, четох за това във вестниците — каза Филип.

— Доста смело от ваша страна да заминете, наистина — каза Соумс с весел смях. — Страната е в недоимък, вносът е забранен, няма кафе, няма захар. Няма и порно вестници, доколкото знам, така че се налага да си носите. Недостигът на бензин няма да ви засегне, но спирането на тока може…

— Не ми звучи много ободряващо — каза Филип.

— О, затова пък турците са много гостоприемни. Ако не ви застрелят случайно и ако си пиете чая без захар, ще прекарате чудесно — каза Соумс, пак се засмя, и после затвори.

Филип Суолоу устоя на изкушението да се върне при прозореца и да поднови наблюдението над студентското поведение при чифтосване. Вместо това, той плъзна поглед по книжните рафтове в търсене на вдъхновение за лекция по литература, история, общество, философия и психология. Както винаги, вниманието му бе привлечено от редицата непокътнати броеве на „Хазлит и читателя-аматьор“ в техните бледо-сини подвързии, които беше купил от „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“ с отстъпка, за да ги раздава на посетители, отчаян от търговския неуспех на книгата. Лек спазъм на негодувание срещу издателите му го подсети да вдигне телефона и да се обади на Феликс Скинър.

— Съжалявам — каза момичето отсреща, — г-н Скинър е на събрание.

— Предполагам, че става дума за обяд — саркастично каза Филип, като погледна часовника си. Беше три без петнадесет.

— Е, добре, така е.

— Мога ли да говоря със секретарката му?

— И тя е на обяд. Да предам ли нещо?

Филип въздъхна.

— Предайте на г-н Скинър, че професор Зап изобщо не е получавал безплатен брой от моята книга, а аз специално бях помолил да му бъде изпратен такъв при публикуването.

— Добре, професор Зап.

— Не, не, името ми е Суолоу, Филип Суолоу.

— Добре, г-н Суолоу. Ще предам на г-н Скинър, веднага щом се върне.

Всъщност, по времето, когато Филип Суолоу се обаждаше по телефона, Феликс Скинър се бе върнал от обяд. Той се намираше, ако трябва да бъдем точни, в подземното хранилище на „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“. Той беше при това, ако трябва да бъдем съвсем точни, в Глория, която пък беше приведена над куп кашони, със свалени пола и гащички, докато Феликс, с панталони на тънко райе около глезените, и колене, сгънати в маймунски клек, се сношаваше мощно с нея изотзад. Връзката им беше узряла набързо от сутринта насам, стоплена от няколко джина с тоник и голяма бутилка италианско вино по време на обяда. В таксито след това, изследователските ръце на Феликс не срещнаха съпротива — точно обратното, защото Глория беше млада жена с гореща кръв, чийто съпруг, инженер в Комисията по електричество в Лондон, работеше нощни смени. Съответно, когато влязоха в асансьора в сградата на „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“, Феликс натисна бутона за слизане надолу вместо за нагоре. Той беше използвал хранилището в подземието няколко пъти досега при подобни случаи, както правилно се досети Глория, без да коментира темата. Мястото трудно можеше да се нарече будоар на блаженството, подът бе твърде студен и мръсен за лягане, но настоящата им поза устройваше и двамата, тъй като на Глория не й се налагаше да гледа ужасните зъби на Феликс, нито да вдишва дъха му, който сега вонеше и на чесън в добавка към „Голоаз“-ите, той пък в същото време можеше да се наслаждава, понеже я държеше за ханша, на начина, по който пълничките й бели бузки се издуваха между пристягащия ги колан с жартиери и дамските чорапи.

— Чорапи! — изпъшка той. — Откъде знаеше, че обожавам чорапи и жартиери?

— Не знаеххх! — изохка тя. — Ох! ох! ох! — Глория усети, че кашоните се разместват и изплъзват под нея, докато Феликс мушкаше все по-здраво и бързо. — Пази се! — извика тя.

— Какво? — плътно стиснал очи, Феликс се концентрираше за оргазма.

— Падам!

— Свършвам!

— Ох!

— Ах!

Те свършиха и паднаха заедно сред куп намачкани кашони и разпилени книги. Прах изпълни въздуха. Феликс се @претъркули по гръб и въздъхна от удовлетворение.

— Беше адски готино, Глория. Земята се разтърси, дето се вика.

Глория кихна.

— Не беше земята, ами тия кашони. — Тя разтри коляното си. — Пуснала ми се е бримка — оплака се тя. — Какво ли ще си помислят горе?

Тя погледна към Феликс за някакъв отговор, но неговото внимание беше привлечено от книгите, изпопадали от накъсаните кашони. Той беше още на четири крака и все още с панталони около глезените, и стоеше така, втренчил изумен поглед в книгите. Това бяха еднакви томове, в бледо-сини подвързии. Феликс отвори един и извади малък лист, пъхнат в него.

— Господи — каза той. — Нищо чудно, че старият Суолоу не получи нито един отзив.

В деня, преди да замине за Ванкувър, Ръдиърд Паркинсън получи писмо от Феликс Скинър и един брой от „Хазлит и читателя-аматьор“. „Уважаеми Ръдиърд“ — пишеше там, — „ние издадохме тази книга миналата година, но тя беше пренебрегната от пресата — несправедливо според мен. Във връзка с това, тази седмица изпращаме нова партида броеве за рецензиране. Ако Вие самият евентуално бихте могли да поместите някъде една рецензия за нея, би било чудесно. Известно ми е, че сте изключително зает, но имам предчувствието, че книгата ще Ви хареса. С уважение: Феликс Скинър“.

Ръдиърд Паркинсън изкриви устни над това послание и погледна към книгата с хладен интерес. Никога не беше чувал за Филип Суолоу, а първа книга на професор от непрестижен университет не обещаваше много. Като разгръщаше страниците, обаче, вниманието му бе привлечено от цитат, взет от есе на Хазлит, озаглавено „За критиката“: „Нищо не прави в днешно време критикът, ако не се опитва да намери хиляди значения дори в най-очевидния израз… Работата му не е да бъде справедлив към автора, когото той третира без да се церемони излишно, а да отдаде почит на себе си, като покаже познаване на всички критически въпроси и източници“. Хм, помисли си Ръдиърд Паркинсън, оттук могат да се извадят боеприпаси за битка срещу Морис Зап. Той пусна книгата в куфарчето си, заедно с паспорта и червено-белия билет за самолета.

Пътуването до Ванкувър не беше комфортно. За да спести малко от пътните, си беше взел билет за икономична класа, тъй като университетът-домакин му плащаше за първа. Това се оказа грешка. Първо се беше спречкал с едно устато момиче на контролния пункт, което отказа да приеме куфара му за едно пренощуване като ръчен багаж. После, като се качи на самолета, установи, че е имал лошия късмет да получи място до майка с малко дете на скута, което се извиваше, ревеше и плюеше храна отгоре му през по-голямата част от дългия и уморителен полет. Той започна горчиво да съжалява за суетата, която го подтикна да приеме това съвършено ненужно звание, да прелети десет хиляди мили за три дни само заради удоволствието да облича чужди тоги, да слуша кратки и вероятно неточни възхвали в негова чест и после да разговаря за глупости с тълпа досадни канадски нищожества на някой противен прием или банкет, където несъмнено ще се пие само ръжено уиски с лед през цялото време.

В крайна сметка, на вечерята след церемонията по награждаването сервираха вино, и то, Ръдиърд трябваше да признае, доста добро вино — „Пуйи Фюсе ’74“ с рибата, и наистина забележително „Жаври Шамбертан ’73“ с филето. На масата се говореха баналности, както се бе опасявал, но той все пак успя да проведе интересен разговор преди приема с един от другите кандидати за звание, Жак Текстел, швейцарския антрополог и бюрократ от ЮНЕСКО, който любезно го почерпи със сухо мартини.

— Поздравления — каза той. — Аз знам, че съм тук само защото университетът се надява да измъкне малко пари от ЮНЕСКО, но вие сте заслужили почит със собствения си труд.

— В никакъв случай, вашата награда е напълно заслужена! — би отговорил всеки друг, но не и Ръдиърд Паркинсън. Той, бидейки Ръдиърд Паркинсън, просто се подсмихна самодоволно и изпръхтя в бакембардите си.

— Нямате си представа, колко почетни награди съм събрал, откакто станах ПГД — каза Текстел.

— ПГД?

— Помощник главен директор.

— Харесвате ли работата си?

— Като антрополог, да. Парижкият отдел е като племе. Има си ритуали, табута, ред по превъзходство… Очарователно. Но като администратор, ме докарва до лудост. — Текстел сръчно постави празната си чаша върху подноса на минаващия келнер с едната си ръка и взе пълна с другата. — Да вземем например тази длъжност за експерт по литературна критика.

— Какво представлява тя?

— Вие не сте чували за нея? Изненадан съм. Зигфрид фон Турпиц е наясно — той ми звънна в седем и половина сутринта да ме пита за това. Тъкмо бях заспал изтощен от смяната на времето след един полет от Токио.

— И каква е тази длъжност? — настоя да чуе Ръдиърд Паркинсън.

Текстел му разказа.

— Интересува ли Ви? — завърши той.

— О, не — каза Ръдиърд Паркинсън с усмивка и леко поклащане на глава. — Аз съм напълно удовлетворен.

— Приятно е да се чуе подобно твърдение — каза Жак Текстел. — Според моя опит най-издигнатите академици са най-неудовлетворените хора на света. Те винаги смятат, че тревата в съседното поле е по-зелена.

— Аз не мисля, че тревата където и да било е по-зелена от тази в парка на „Ол Сейнтс“ — каза Ръдиърд Паркинсън надменно.

— Сигурно е така — каза Жак Текстел. — Но, разбира се, този, който заеме длъжността към ЮНЕСКО, няма да се мести никъде.

— Няма ли?

— Не, това е чисто концептуална длъжност. С изключение на заплатата, която вероятно ще бъде от порядъка на сто хиляди долара.

В този момент обявиха, че вечерята е сервирана. Ръдиърд Паркинсън бе настанен на известно разстояние от Жак Текстел, а последният напусна веднага след като се нахрани, за да хване влака за Перу, където на другия ден трябваше да открие конференция върху запазване културните останки на инките. Тази раздяла причини леко безпокойство у Ръдиърд Паркинсън; искаше му се по възможност да коригира впечатлението, което може би бе оставил, че е изцяло незаинтересуван от длъжността към ЮНЕСКО. Колкото повече мислеше за това — а той мислеше за него през по-голямата част на пътуването си на връщане към Лондон — толкова по-привлекателно му изглеждаше. Той така беше навикнал към покани за кандидатстване на щедро финансирани длъжности в Северна Америка, че отказът беше станал нещо като рефлекс за него. Те винаги се опитваха да го изкушат с обещания за научен колектив, от който той изобщо не се нуждаеше (научният колектив ли щеше да пише рецензиите вместо него?) и големи привилегии за пътуване, които биха му позволили да лети до Европа колкото често си иска. (Но аз вече съм в Европа, изтъкваше той, ако въобще си направеше труда да отговори.) Тази длъжност, обаче, бе определено различна.

Може би той я отхвърли твърде прибързано, макар че ЮНЕСКО беше институция, редовно вземана на подбив в Оксфорд. Но никой не би се шегувал със сто хиляди долара годишно, освободени от данъци, при това без дори да си преместиш книгите. Проблемът беше, как да запознае Текстел с малко позакъснелите си мисли, без да му се натрапва твърде очевидно. Несъмнено, длъжността ще бъде обявена, като му дойде времето, но Ръдиърд Паркинсън беше достатъчно опитен да знае, че хората, назначавани на висши академични длъжности никога всъщност не кандидатстват за тях, преди да им бъде лично предложено. Това правеше Текстел — сега, в ретроспектива, беше ясно като бял ден, а той пропусна възможността. Ръдиърд Паркинсън огорчено стисна облегалките на стола си. Да речем, една дискретна бележка до Текстел да му намекне за промяната в настроението. Но нещо повече бе необходимо, нещо като кампания, рекламна листовка, манифест — обаче изтънчено, по заобиколен начин.

Като отваряше куфарчето си да потърси лист за писмо до Текстел, погледът на Ръдиърд Паркинсън попадна върху книгата на Филип Суолоу. Той я извади и запрелиства. Скоро се зачете по-внимателно. В съзнанието му се очерта план. Една статия в средата на литературното приложение на „Таймс“. „Английската критическа школа“. „Колко добре е да попаднеш, сред потискащата пустиня на съвременната критика, на човек, който защитава благородната традиция за хуманна наука, здрав разум и чисто удоволствие от великите книги… Навременното изследване на професор Суолоу дава насоки… Обратно на претрупаното с професионален жаргон и твърде педантично произведение на професор Зап, в което перверзните парадокси на модните европейски учени са интерпретирани претенциозно и стерилно… Настанало е време тези, които вярват, че литературата е израз на универсални извънвремеви човешки стойности, да се изправят и преброят … Професор Суолоу е този ясен призив към действие. Кой ще отвърне?“

Нещо такова може да свърши работа, помисли си Ръдиърд Паркинсън, загледан през прозореца към слънцето, което изгряваше или залязваше някъде или другаде над хоризонт от вълнообразни облаци. Ванкувър, където бе зърнал набързо само измитите от дъжда улици между летището и университета, вече се бе заличил от паметта му.

Филип Суолоу потегли за лекторското си турне в Турция в напълно объркано състояние. До последния момент бе работил върху лекция за литературата, историята, обществото, философията и психологията, пренебрегвайки други, по-банални занимания, като например приготвянето на багажа. Хилари, намусена и дръпната, го гледаше късно вечерта преди самото отпътуване как рови за чисто бельо и чорапи.

— Трябваше да помислиш за това по-рано — каза тя. — Знаеш много добре, че утре е денят на голямото пране.

— Ти пък знаеше, че утре заминавам — огорчено каза той, — можеше да се сетиш, че ще ми трябват чисти дрехи.

— Защо ли аз трябва да мисля от какво се нуждаеш ти? Ти мислиш ли аз от какво се нуждая?

— От какво? — попита Филип.

— Не можеш даже да си представиш, че имам нужда от нещо, нали? — каза Хилари.

— Хайде да не се караме — уморено каза Филип. — Не може ли просто да ми дадеш чисти чорапи, гащи и потници? Ако не смяташ, че искам твърде много.

Той беше застанал на прага на хола, хванал разбъркана купчина мръсно бельо, което току-що беше извадил от панера за пране. С рязък удар по масата Хилари остави романа, който държеше, и сграбчи купчината от ръцете му. Тя се затътри към кухнята, оставяйки след себе си пътека от изпадали чорапи.

— Ще трябва да ги центрофугирам до сухо — подхвърли тя през рамо.

Филип се качи в кабинета си, за да прибере нужните книги и документи. Както обикновено, изгуби много време в чудене кои книги да вземе със себе си. Той страдаше от натрапливата невроза, че може да се озове изоставен в някой чуждестранен хотел или железопътна гара без нищо за четене, поради което винаги пътуваше с много книги, повечето от които връщаше неотваряни.

Тази вечер, като не можа да реши кой от късните романи на Тролоп да избере, сложи и двата, заедно с томче поезия от Сиймъс Хийни, една нова биография на Кийтс и „Божествена комедия“ в превод, която вземаше почти при всяко пътуване през последните тридесет години, без да беше напреднал много в четенето й. Докато привърши с тази си работа, Хилари бе вече в леглото. Той легна до нея, буден и неспокоен, заслушан в шума на центрофугата, която глухо бучеше в кухнята, подобно на корабен двигател. Той тревожно си припомняше наум списъка на нещата, които трябваше да носи: паспорт, пари, билети, пътнически чекове, лекции, слънчеви очила, турски разговорник. Те всички бяха в куфарчето му, но все му се струваше, че нещо липсва. Щеше да се качи на същия ранен самолет, с който Морис Зап беше пътувал, и нямаше да има много време сутринта.

Филип рядко спеше добре преди пътуване в чужбина, но тази вечер безсънието особено го измъчваше. Обикновено той и Хилари правеха любов в такива случаи. Между тях съществуваше негласно споразумение да забравят за различията си в прощална прегръдка, която, колкото и формална да бе, поне имаше ефект на релаксант, колкото да поспят за няколко часа. Но щом Филип опита едно-две пробни погалвания върху извисяващите се форми на Хилари, тя дръпна ръката си и сънено изръмжа. Филип се обърна на другата страна, изпълнен с негодувание и самосъжаление. Представи си, че загива в самолетна катастрофа на път за Турция, и си помисли с мрачно задоволство какво чувство за вина ще изпита Хилари при новината и как ще се укорява. Единствения недостатък на този сценарий беше, че включваше собствената му гибел, твърде висока цена за наказание, че не му е изпрала чорапите навреме. Той се опита да измисли нещо друго за компенсация — например любовна авантюра в Турция, но се затрудни, защото си нямаше на представа как изглеждат туркините. Накрая се спря на случайна среща с Анджелика Пабст, за която никога не се знаеше откъде идва и накъде отива и, значи, можеше да се срещне и в Турция, както и където и да е другаде. Едно от многото разочарования на конференцията в Рамидж беше, че не извлече нищо от дружеските взаимоотношения, които установи с тази привлекателна млада жена през първата вечер. С помощта на фантазията, че измъква Анджелика от лапите на турски политически терористи в някакъв турски влак и е възнаграден с пламенни сексуални ласки от нея, облечена само с прозрачна нощничка по време на конфликта, Филип задряма, макар че се будеше начесто през цялата нощ, и се почувства повече уморен, отколкото отпочинал, когато будилникът най-сетне го събуди в 5:30 часа.

Пет и половина наистина не е толкова рано, като се има предвид, че таксито е поръчано за шест. Филип осъзнава това, докато се мие, облича и бръсне с непослушни крайници. Опипом изважда от чекмеджетата и гардероба в полутъмната спалня дрехите, с които ще пътува, ключалките на куфара заяждат. Хилари не мръдва — нито да стане и помогне, нито да му направи чаша кафе. Не би трябвало да я обвинява, твърде рано е, но той наистина я вини. В шест без три минути е готов, така да се каже, избръснат как да е, несресан и с нелъснати обувки, но готов. Тогава си спомня за нещо, което е изпуснал да вземе — тоалетна хартия. Безуспешно търси в кухненския шкаф ново руло и, в нарастващата си паника, разхвърля пакети с прах за пране, хартиени салфетки, препарат за миене на съдове. Бързо изкачва стълбите, влиза с трясък в спалнята, светва и заповедно пита завития гръб на Хилари:

— Къде е тоалетната хартия?

Хилари се надига в леглото и извърта глава, с глупав сънен поглед:

— Ъ?

— Тоалетна хартия. Трябва ми.

— Свършила е.

— Какво?

— Мислех да купя днес.

Филип издига ръце във въздуха: „Невероятно! Направо невероятно!“

— Можеш да си купиш по пътя.

— В шест часа сутринта?

— Може на аерогарата…

— Пък може и да не може. Може и да нямам време.

— Вземи каквото е останало в долната тоалетна, ако искаш.

— Много ти благодаря — казва саркастично Филип.

Той изтрополява надолу по стълбите, като взема по две стъпала наведнъж. В тоалетната на долния етаж намира половин ролка хартия, заредена с пружинен механизъм в керамичен държател, закрепен на стената. Филип се мъчи да освободи хартията от пружинения механизъм. Звънецът на входната врата остро иззвънява. Филип се сепва, хартията пада на земята и рулото се развива с изумителна скорост по целия под. Филип тихо псува, опитва се да я навие отново, отказва се, отива да отвори на шофьора, посочва му багажа, на бегом се качва в кабинета, натъпква пакет хартия за пишеща машина в куфарчето си, тича обратно в антрето, извиква едно сърдито „Довиждане!“ в посока към горния етаж, грабва шлифера си от закачалката и напуска къщата, като трясва вратата след себе си.

— Всичко наред ли е, господине? — казва шофьорът на таксито, щом Филип се отпуска тежко на задната седалка.

Филип кимва. Шофьорът включва на скорост и отпуска амбреажа. Таксито потегля, после внезапно спира, подчинявайки се на извикване от къщата. И ето Хилари идва, носейки се по градинската пътека в нощница и едно старо манто, наметнато отгоре, не особено благопристойна на вид, притиснала към пазвата си разбъркана купчина от чорапи и бельо. Филип сваля прозорчето на колата.

— Забрави да ги извадиш — казва задъхано Хилари и пъха чорапи, потници и слипове през отвора върху скута му. Шофьорът на таксито наблюдава смаян.

— Благодаря — казва Филип навъсен и прибира дрехите.

Хилари му отправя широка усмивка.

— Довиждане тогава. Приятно пътуване!

Тя се навежда към прозорчето за целувка с открехнати устни и затворени очи. Филип трудно може да й откаже и се навежда към нея за формалното докосване.

Но тогава се случва нещо необичайно. Старото манто на Хилари се смъква, деколтето на нощницата й се отваря и Филип зърва извивката на дясната й гръд. Тя представлява добре познат му обект. Преди двайсет и пет години направи първия си тактилен опит за запознанство с нея чрез плахо опипване през дебелия плетен пуловер и широкия здрав сутиен, докато целуваше младата й притежателка, тогава току-що завършила студентка, за лека нощ пред квартирата й една вечер след прожекция на „Броненосецът Потьомкин“ в клуба на кинолюбителя. За първи път видя голата й плът през първата им брачна нощ, беше като изпаднал в транс. Оттогава сигурно я бе виждал и докосвал (нея и близначката й) няколко хиляди пъти — галил и месил, близал и завирал нос в нея, гледал как му кърми децата и сам посуквал при случай. През това време тя постепенно изгуби девствената си твърдост и кадифена повърхност, наедря и натежа, еластичността й намаля, и му стана мила като стара възглавничка — удобна, но незабележима. Но такава е мистерията на желанието — непостоянството и непредвидимостта на неговите движещи сили — че тази неочаквана мимолетна картина на гръдта, люлееща се свободно в широките гънки на нощницата, над прикрити дълбини, от които до ноздрите му достига приятен мирис на топло легло и тяло, доведе Филип почти до припадък от желание отново да докосва, ближе, суче, завира носа си и т. н …

Не много часове след като Филип Суолоу отлетя от аерогара Хийтроу на борда на един DC — 10 на турските въздушни линии в посока към Анкара, Пърс Макгаригъл долетя на Хийтроу на борда на Боинг 737 от Шанън, тъй като беше денят за раздаване на наградите в Кралската академия.

„Анабел Ли“ беше един стар параход за увеселителни разходки, извършвал някога редовни рейсове по Темза. Пребоядисан и с подновена мебелировка, с неподвижни витлови колела и изчистен комин, сега стоеше закотвен на брега на Темза при Чеъринг Крос Ембаркмънт, превърнат в ресторант с бар и няколко стаи за настаняване, и можеше да бъде наеман за специални случаи като този например. Лондонските литератори ахкаха от възхищение пред оригинално решеното място за научна среща, като слизаха от такситата или се изсипваха накуп от метрото за кратка разходка към реката. Беше прекрасна майска вечер, Темза бе пълноводна, а лек бриз развяваше знамената и флагчетата по „Анабел Ли“. Когато се качиха на борда, някои вече не бяха толкова сигурни, че идеята е добра. Под краката се усещаше непрекъснато поклащане, а когато минеше по-голям морски съд, „Анабел Ли“ се повдигаше и спадаше доста рязко, така че гостите залитаха върху червения плюшен килим на главния салон. Скоро обаче бе невъзможно да се направи разлика между ефекта от реката и ефекта от пиенето. Пърс никога не бе присъствал на литературна вечеря досега, но както изглеждаше, главната цел беше да пиеш колкото може повече и колкото може по-дълго, като същевременно говориш с пълен глас и гледаш през рамото на този, с когото говориш, за да се усмихваш и махаш с ръка на останалите, които също пият, говорят и ръкомахат. Що се отнася до Пърс, той само пиеше, тъй като не познаваше никого. Той стоеше встрани, усещайки, че се задушава стегнат в необичайните му яка и вратовръзка, и пристъпяше от крак на крак, докато станеше време за отиване до бара за поредното питие. Келнери разнасяха бяло и червено вино сред гостите, но Пърс предпочиташе бира „Гинес“.

— Извинете, „Гинес“ ли пиете? — чу се глас до рамото му. — Откъде я взехте?

Пърс се обърна и видя едно широко, месесто и покрито с белези от стари пъпки лице да се взира жадно в чашата му през очила с рогови рамки.

— Поисках си я на бара — каза Пърс.

— Това вино е като конска пикня — каза мъжът, като изпразни чашата си в една саксия с цвете. Той изчезна сред тълпата, но се появи след малко, мъкнейки каса „Гинес“. — Аз по принцип не обичам бутилирана бира — каза той, — но „Гинес“ според мен е по-добра бутилирана, отколкото наливна, поне в Англия. Друг въпрос е в Дъблин.

— Споделям мнението ви — каза Пърс, когато мъжът му допълни чашата догоре. — Дали не е от водата?

Те поведоха научен разговор за варенето на силна бира, начесто илюстриран с мостри, преди да пристъпят към запознаване един с друг.

— Роналд Фробишър! — възкликна Пърс. — Чел съм няколко ваши книги. Ще ви награждават ли тази вечер?

— Не, аз представям един „многообещаващ първи роман“. Когато започнах да пиша, нямаше повече от две-три литературни награди, и те бяха на стойност около сто паунда всяка. Днес има толкова много, че трудно можеш да избегнеш получаването на някоя, достатъчно е само да публикуваш нещо. Извинявам се, нямах предвид да омаловажавам вашия…

— Няма нищо — каза Пърс. — Разбирам какво изпитвате. Всъщност аз дори още не съм публикувал стихотворенията си.

— Точно това ми беше думата — каза Фробишър и отвори нова бутилка бира. Той много умело отваряше бутилките, като използваше едната за лост, с който повдигаше капачката на другата. — Искам да кажа, не ми се зловидят парите, които ще вземеш — да са ти честити — но ситуацията става ненормална. Тази вечер тук има хора, които от това и живеят — от награди, академични субсидии и какво ли не. Представям си деня, когато за всяка една издадена книга ще има отделна награда. „Най-добър първи роман за домакиня, живееща в Камдън Таун с две малки деца и неверен съпруг, който работи в сферата на рекламата“. „Най-добър пътепис от мъж под двадесет и девет-годишна възраст, обиколил света, използвайки само редовен автобусен транспорт и едни джинси“, „Най-добър …“

Фробишър можеше още да се горещи по темата, но една млада жена се приближи до него и му каза, че идва неговият ред за презентация на наградата „Най-добър първи роман“. Той остави чашата си.

— Наглеждай ми „Гинес“-а — поръча той на Пърс и изчезна.

Пърс продължи да пие и да пристъпя от крак на крак. Скоро видя познато лице и му помаха по начина, по който бе наблюдавал другите да го правят. Феликс Скинър се доближи, следван от гърдеста млада жена със златисто-медена коса и още една двойка.

— Здравей, приятелче, какво те води насам? — каза той.

— Дошъл съм да получа награда за поезия.

— Виж ти, наистина ли? — Скинър се засмя, разкривайки жълтите си зъби. — Поздравления! Между другото, съжалявам за книгата „Шекспир-Елиът“. Това е секретарката ми, Глория. — Той побутна гърдестата млада жена, която се здрависа вяло с Пърс. Лицето й бе бледо.

— Кога ще си тръгваме, Феликс? — попита тя. — Зле ми е, страдам от морска болест.

— Не можем още да си тръгнем, мила, наградите не са раздадени — каза Феликс и се обърна да представи другата двойка. — Професор и г-жа Рингбаум от Илинойс. Хауърд е един от нашите автори.

Хауърд кимна намусено към Пърс. Съпругата му се усмихна и изхълца.

— Телма, престани — каза той, почти без да мърда устни.

— Не мога да спра — каза тя, премигвайки срещу Пърс.

— Не трябваше да пиеш толкова — каза Рингбаум.

В другия край на салона някой удари с юмрук по масата и започна да държи реч.

— Ужасен човек е Рингбаум — прошепна Скинър в ухото на Пърс. — Издадохме една от книгите му преди около четири години, казвам издадохме, но всъщност подготвихме петстотин екземпляра и трябваше да ги разпродаваме с намаление. Заради това той ме изнуди да го поканя на обяд с жена му днес и сега не мога да се отърва от тях. Той е страхотен досадник, а тя изглежда е нещо като нимфоманка — през цялото време си игра с краката ми под масата. Дяволски неудобно е, казвам ти, а и Глория беше там.

Точно в този момент, Пърс усети присъствието на друг крак до неговия. Той се обърна и видя госпожа Рингбаум съвсем близо до себе си.

— Вие наистина ли сте поет? — каза тя задъхано. Дъхът й беше наситен с джин.

— Да — каза Пърс.

— А ще напишете ли едно стихотворение за мен — каза госпожа Рингбаум, — ако заслужавам вашето внимание?

— Боя се, че стихотворенията не се пишат по поръчка — каза той и отстъпи назад, но госпожа Рингбаум го последва, залепена за него като партньорка по танц в бална зала.

— Нямам пред вид пари — каза тя.

— Телма — каза Хауърд Рингбаум с плачевен глас зад гърба й, — аз алергичен ли съм към аншуа? — Той вдигна малък нахапан сандвич.

Пърс се възползва от ситуацията да постави Скинър между себе си и госпожа Рингбаум.

— Та какво казахте за моята книга? — попита той Скинър.

— А, не получи ли писмото ми? Не? Тази Глория, нещо се е поотпуснала напоследък. Ами, боя се, че получихме силно отрицателна рецензия на твоето предложение. Виж, Ръдиард Паркинсън обявява наградата за биография.

Един мъж с бакенбарди и пълно самодоволно лице се бе изкачил на подиума и говореше на събралите се гости. Речта му беше похвала на нечия книга, макар че насмешливата усмивчица върху устните му някак изкривяваше и девалвираше отношението му и предизвикваше сподавен смях сред публиката.

— Ръдиърд Паркинсън… Чел си книгите му, нали, Хауърд? — каза Телма Рингбаум.

— Абсолютен боклук — каза Хауърд Рингбаум.

Пърс си отвори още една „Гинес“, като приложи похвата на Роналд Фробишър.

— Значи, не искате да публикувате книгата ми изобщо? — каза той на Феликс Скинър.

— Боя се, че не, момчето ми.

— Какъв всъщност беше отзивът от предварителния прочит?

— Ами, че няма да стане. Не е актуално. Не е издържано. Това е.

— Кой го направи?

— Съжалявам, не мога да кажа — каза Феликс Скинър. — Поверително е.

Избухнаха аплодисменти и блесна светкавица на фотоапарат, биографът се качваше да си получи наградата от Ръдиърд Паркинсън.

— Той не е ли случайно тук тази вечер? — попита с мрачен копнеж Пърс. — Защото ако е тук, готов съм да се бия с него.

Феликс Скинър се засмя неуверено.

— Не, не, той е далече от Лондон. Но е много изтъкнат авторитет, уверявам те. А, Ръдиърд, колко се радвам да те видя! Чудесна реч!

Ръдиърд Паркинсън, който беше отстъпил подиума на Роналд Фробишър, се усмихна доволно и поглади бакенбардите си с опакото на ръката си.

— О, здравей, Скинър … Да, мисля, че мина много добре.

Феликс Скинър представи Рингбаум на Паркинсън.

— Това е голяма привилегия, професор Паркинсън — каза Хауърд Рингбаум, като задържа ръката на Паркинсън, отправяйки му възхитен поглед. — Аз съм голям почитател на вашето дело.

— Много мило — измрънка Паркинсън.

— Хауърд! Хауърд, това е Роналд Фробишър — извика Телма Рингбаум развълнувана, сочейки към подиума. — Помниш ли, аз четях една от неговите книги в самолета на път за насам.

— Препоръчвам вашата книга за Джеймс Томпсън на всички мои студенти — каза Хауърд Рингбаум, без да обръща внимание на жена си. — Аз самият съм написал няколко статии на тази тема и би било истинско удоволствие, ако…

— Ах, да, горкият Фробишър — каза Паркинсън, който явно предпочиташе тази тема на разговор, — той беше в Оксфорд, когато бях млад. За съжаление, вече се е изчерпал. Не е публикувал нов роман от години.

— Една от книгите му е направена на телевизионен сериал — каза Глория някъде изотзад и отдолу. Всички се извърнаха и погледнаха с изненада към нея. Тя се беше излегнала на една пейка покрай заоблената стена на кораба със събути обувки и затворени очи.

— Да — изкриви устни Паркинсън. — Смея да кажа, че да. Аз самият не притежавам телевизионен приемник.

Една жена в навалицата пред тях се извърна и намръщи, а някой друг изсъска: „Шт!“ Роналд Фробишър държеше реч с плътен глас и с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на кадифеното си сако, а стъклата на очилата му бяха замъглени и приличаха на бухалски очи.

— Не мога да си представя той да каже нещо, за което си струва да си напрягаш слуха — измърмори Паркинсън. — Всъщност, той май е подпийнал.

— Между другото — обърна се Феликс Скинър към него, — получи ли, хъм, случайно, хъм, една книга от, хъм, Филип Суолоу, която, хъм…

— Да, получих. Съвсем не лоша. Уредих да бъде представена в литературното приложение на „Таймс“, заедно с една друга книга. Трябва да излезе утре. Мисля, че ще бъдеш доволен.

— О, много добре! Аз съм изключително благодарен.

— Смятам, че съдържа важни изводи — каза Паркинсън тържествено. — Повече, отколкото самият автор съзнава.

Отново избухнаха аплодисменти, докато Роналд Фробишър връчваше някакъв плик на усмихваща се млада жена с бретон и рокля от домашно тъкано платно. Председателят, който беше открил процедурата по награждаването, се върна на подиума.

— А сега няколко награди и субсидии за млади поети — обяви той.

— Това трябва да е за теб — каза Телма Рингбаум на Пърс. — Побързай.

Пърс започна да си пробива път напред.

— Първо, по завещанието на Мод Фицсимънс за окуражаване на английско-ирландска поезия — каза председателят. — Пърс Макгаригъл…?

— Тук! — извика Пърс отдолу. — Един момент, идвам.

Взрив от смях приветства появата му на подиума, което Пърс със закъснение отдаде на факта, че все още държеше бутилка „Гинес“ в ръка.

— Поздравления — каза председателят и му връчи чек. — Виждам, че си носите вдъхновението.

— Моето вдъхновение — каза Пърс развълнувано, — е едно момиче на име Анджелика.

— И сигурно много красиво — каза председателят, избутвайки го леко към стъпалата. — Следващата награда…

Когато Пърс се върна обратно, завари Роналд Фробишър да се кара с Ръдиърд Паркинсън.

— Какво си мислиш, че разбираш от литературно творчество? — настъпателно питаше Фробишър. — Ти си просто един подмазвач, който работи за неделните вестници. Веднъж станал подмазвач, такъв си оставаш. Нали те помня какво правеше в „Ол сейнтс“…

— Хайде, стига, стига — каза Феликс Скинър, опитвайки се да разтърве двамата.

— Ама те ще се бият ли? — каза Телма Рингбаум развълнувана.

— Млъквай, Телма — каза Хауърд Рингбаум.

— Наистина, Фробишър — каза Паркинсън, — такова поведение е лошо дори в твоите романи, а в живота е направо непоносимо. — Той говореше с презрение, но същевременно отстъпваше. — И, между другото, аз не бях единственият рецензент, който не обърна внимание на романа ти, кога беше то, преди десет години?

— Осем, но ти беше единственият, дето гадно обиди баща ми, Паркинсън. Още не съм ти простил за това.

Хванал една празна бутилка „Гинес“ за гърлото, Фробишър я размаха в посока към Паркинсън. Някой извика. Феликс Скинър хвана ръцете на Фробишър, а Хауърд Рингбаум го сграбчи за яката и задърпа романиста до задушаване. Смятайки, че това е не само нечестна, но и излишна употреба на сила, Пърс се опита да възпре Рингбаум. Телма се хвърли в битката и енергично срита мъжа си в глезена. Той извика от болка и пусна Фробишър, а после се нахвърли възмутено върху Пърс. Резултатът от всичко това беше, че няколко минути по-късно Пърс и Фробишър се намериха заедно изхвърлени на брега, след като бяха настойчиво помолени от управата на „Анабел Ли“ да напуснат незабавно.

— Глупаци, мръсници — каза Фробишър, като си оправяше вратовръзката. — Да не си мислят, че съм тръгнал да се бия с оня подмазвач? Просто исках да го сплаша.

— Мисля, че успя — каза Пърс.

— Хубаво, сега само гледай — каза Фробишър, — как здравата ще ги изпоплаша, всичките тия… — Той се спусна по някакви влажни стъпала надолу по брега.

Беше тъмно и Пърс не можеше да види какво прави там другарят му. Подпрял брадичка на лактите си, а тях на крайбрежната стена, той се взираше през реката към осветените бетонни стени на Фестивалната зала и Националния театър. Празни бутилки, хартии от сандвичи, картонени кутии, фасове и други свидетелства за лятната нощ се носеха по водата, тъй като приливът беше настъпил. Светлините на „Анабел Ли“ трептяха и подскачаха в златни отражения върху тъмната вода. На кърмата се виждаше женска фигура, надвесена над перилата, явно повръщаше. Фробишър се появи отново, тежко дишащ, бършейки ръцете си в някакъв парцал.

Вътре в салона инцидентът бе предизвикал шумна възбуда.

— Също като през петдесетте — каза някой. — Тогава често се случваше някой писател да намушка критика си. Кръчмата до Кралския двор беше място само за такива работи.

Ръдиърд Паркинсън не бе склонен да гледа толкова леко на случилото се.

— Ще настоявам да изключат Фробишър от Академията заради този скандал — каза той, леко разтреперан. — Ако не, аз ще подам оставка.

— Точно така — каза Феликс Скинър. — Някой видя ли къде отиде Глория?

— Този ирландски пънкар едва не ми счупи глезена — каза Хауърд Рингбаум. — Аз ще осъдя някой за това.

— Хауърд — каза Телма, — корабът сякаш се движи.

— Млъквай, Телма.

Много бавно „Анабел Ли“ започна да се отдалечава от брега. Въжето, което придържаше кораба към мостика за качване, изпука от напрежение и се скъса. Между страничната част на кораба и мостика зина празнина.

— Не мисля, че трябваше да правиш това — каза Пърс.

— Когато завършвах Оксфорд — каза Фробишър със замечтан тон, сякаш седеше край камината — мама и татко дойдоха за церемонията. Паркинсън отговаряше за научната работа в същия колеж. Беше ми преподавал един семестър — надут мазник си беше още тогава, макар да не отричам, че беше чел доста. И тъй, налитаме на него този ден насред двора и аз го запознавам с мама и татко. Баща ми беше квалифициран работник, матричар в леярна, имаше златни ръце, щом излезеше някоя по-завързана работа, шефовете него търсеха, молеха му се той да я свърши. Разбира се, Паркинсън много добре знаеше всичко това, но малко го беше грижа. За него татко беше един прост пролетарий с каскет, който не заслужаваше друго, освен покровителствено високомерно отношение, като към луд. Той взе да говори бързо и непрекъснато, без да даде думата на никой друг, а татко се притесни и почна да се покашля, за да прикрие неудобството си. И сега, така стана, той отскоро си беше загубил всичките зъби, често срещано положение при работниците на средна възраст, беше ги извадил до един, това се правеше превантивно, зъболекарите го препоръчваха в нашия край, а протезата му не пасваше хубаво. С една дума, горният ред изпадна, направо го изкашля. Успя да го хване все пак и го пъхна в джоба си. Беше смешно, наистина, но Фробишър гледаше като че ли всеки момент ще припадне. Минаха години и в един от моите романи аз описах герой по спомени за баща ми — той беше починал вече — и Паркинсън го рецензира в един от неделните вестници. Той писа, спомням си точно думите: „Трудно може да се разбере симпатията на автора към главния му герой. Това, че нечия зъбна протеза е направена зле, не гарантира автоматично, че той е солта на земята“. Виж сега, в книгата нямаше нищо за изкуствени зъби. Това беше напълно лична злоба. Никога няма да простя на Паркинсън за това.

Корабът сега се движеше по течението на известно разстояние от първоначалното си положение. Глория вдигна побелялото си лице от перилото и се загледа към тях, сякаш смътно ги разпозна. Фробишър й махна с ръка и тя, някак озадачено и колебливо, също помаха в отговор.

— Не трябваше да правиш това, казвам ти — каза Пърс. — Може да се ударят в някой мост.

— Няма им нищо — каза Фробишър. — Оставих им едно дълго въже. Знам това-онова за корабите. Като студент работех на товарни катери през ваканциите. На каналите в Стафордшър и Уорсестършър. Хубави времена бяха!

Приглушени викове и тревожни писъци се чуха от кораба. Някаква врата се отвори и палубата се обля в светлина. Един мъж извика от кораба.

— Мисля, че трябва да си заминаваме — каза Пърс.

— Добра идея — каза Фробишър. — Ще те черпя едно. Сега е само — той си погледна часовника, — девет без пет. — След това се плесна по челото — Ей, аз трябваше да бъда в радиото за интервю от девет! — той застана на платното и помаха на едно минаващо такси — „Буш Хауз“ — каза на шофьора и дръпна Пърс в колата. Те се наклониха на задната седалка от едната страна към другата, докато таксито правеше обратен завой.

— Кой ще взема интервю от теб? — попита Пърс.

— Някой си от Австралия.

— От Австралия?

— Да, в днешно време правят смайващи неща по сателита. Австралийската телевизия скоро ще пусне сериала „Някъде далеч напред“ и искат да вземат интервю на живо за някаква културна програма.

— Не си спомням да съм чел „Някъде далеч напред“ — каза Пърс.

— Нищо чудно. Това е само телевизионен сериал. Какво се случва с Арон Стоунхауз, когато става богат, известен и преситен като мен — той отново погледна часовника си. — Ангажирано е студийно време в Би Би Си, няма да им хареса, ако закъснея.

За щастие на Роналд Фробишър, връзката с Австралия се бе забавила и той се настани спокойно в студиото, преди да се чуе гласът на продуцента от Сидни, изненадващо силен и чист. Пърс седна в контролната зала със звукооператора, като слушаше и гледаше очарован. Звукооператорът му обясни ситуацията. Продуцентът беше в Сидни, задаващият въпроси — в Куктаун, Куинсланд. Въпросите минаваха през Куктаун до Сидни по кабел и от Сидни до Лондон през Индийския океан и европейските сателити, а отговорите на Роналд Фробишър се връщаха в Австралия през атлантическите и тихоокеанските сателити. Една кратка размяна на въпрос и отговор обикаляше света за около десет секунди.

Като наблюдаваше Роналд Фробишър със слушалките на главата през голямата стъклена преграда, която отделяше студиото от контролната зала, Пърс се възхити от лекотата, с която писателят се справяше при тази необичайна дискурсивна ситуация, разговаряйки със събеседника си — някакъв мъж на име Родни Уейнрайт с възглух глас, който обаче звучеше така, сякаш беше на другия край на масата, а не на другия край на света. Уейнрайт попита дали Арон Стоунхауз е все още сърдит млад мъж. Все още сърдит, но вече не млад — каза Роналд. Загива ли романът? Като всички нас, и той умира от деня, в който е роден. Кога е най-продуктивен? В първите десет минути след сутрешното си кафе.

Когато интервюто свърши, Пърс излезе да го посрещне.

— Браво — каза той.

— Добре ли мина? — Фробишър изглеждаше доволен от себе си.

Звукооператорът ги повика в контролната зала.

— Чуйте нещо — каза той. — Мисля, че ще ви е забавно.

Гласовете на Родни Уейнрайт и продуцента му в Сидни, мъж на име Грег, все още се чуваха от говорителите. Ясно беше, че са стари приятели.

— И кога ще идваш към Сидни, а, Род?

— Не знам, Грег, доста съм зает. Имам да пиша доклад за една конференция.

— Защо не се съберем да пийнем бира и да огледаме талантите по Бонди бийч.

— Право да ти кажа, Грег, талантите и тук в Куинсланд не са лоши.

— На бас, че момичетата не ходят по монокини.

Настъпи кратка пауза.

— Е, само по лична уговорка.

Грег се изкикоти.

— Трябва да видиш Бонди тези дни, някоя хубава неделя. Очите ти ще изскочат.

Звукооператорът се засмя към Пърс и Роналд.

— Сидни е забравил да затвори линията — каза той. — Те не подозират, че ние все още ги чуваме.

— А те чуват ли ни? — попита Пърс.

— Не, освен ако не включа този микрофон.

— Искате да кажете, че ние подслушваме от дванадесет хиляди мили разстояние? — каза Пърс. — Любопитно.

— Шшт! — изсъска Роналд Фробишър, вдигайки пръст. Разговорът в Австралия се бе насочил към друга тема — към него самия.

— Не ми хареса последния му — казваше Родни Уейнрайт. — И това беше кога, преди осем години май?

— Повече от осем — съгласи се Грег. — Не мислиш ли, че се е изтъркал?

— Сигурен съм — каза Родни Уейнрайт. — И не можа абсолютно нищо да каже за постмодернизма. Сякаш дори не разбра въпроса.

Роналд Фробишър се наведе и включи микрофона:

— Що не си завреш постмодернизма в задника, Уейнрайт?!

От отсрещната страна млъкнаха зашеметени. После Родни Уейнрайт с треперещ глас попита:

— Кой каза това?

— Господи! — каза Грег.

— Господ ли?

— Искам да кажа, господи… по дяволите, още сме в ефир — каза Грег.

На две хиляди мили от Англия, в Турция, от няколко часа е тъмно. Еднотипните къщи в предградието на Анкара, подредени в редица, изглеждат на Акбил Борак, който се приближава към тях с колата си по шосето встрани от главната магистрала, като кораб с осветени илюминатори, закотвен на ръба на тъмната безбрежност, която представлява централната Анадолска равнина. Той спира, изключва двигателя, и схванато излиза от колата. Денят е бил дълъг.

В кухнята Оя му е оставила нещо за хапване и термос с черен чай. Тъй като се е нахранил добре вечерта за сметка на университета, той не докосва храната, но изпива чая. После се качва на горния етаж, стъпвайки внимателно по стълбата, за да не събуди Ахмед.

— Ти ли си, Акбил? — сънено пита Оя от спалнята. Акбил измрънква потвърждаващ отговор и отива в стаята на Ахмед да погледне нежно спящия си син и да прибере провисналата ръчичка под одеалото. После влиза в банята. А след това се вмъква в леглото и се люби с Оя.

Акбил Борак редовно се люби с жена си, като правило почти всяка нощ (освен когато му се налага да стои до късно над събраните съчинения на Уилям Хазлит). В Турция зимата, която мина, му предложи много малко други удоволствия. Освен това е полезно за здравето, смята той. Тази вечер, понеже е уморен, любовта им е кратка и без увертюри. Акбил скоро се обръща по гръб с въздишка на удовлетворение и придърпва юргана над раменете си.

— Не заспивай, Акбил — оплаква се Оя. — Кажи ми как мина денят. Професор Суолоу пристигна ли благополучно?

— Да, самолетът му само малко закъсня. Ние с г-н Къстър отидохме да го посрещнем с колата на Британския съвет.

— Той как изглежда?

— Ами, висок, слаб, прегърбен. Има хубава сребриста брада.

— Хубав мъж значи?

— Не е лош. Малко нервен обаче. Ексцентричен, така да се каже. От джоба на шлифера му висеше потник.

— Потник?

— Да, бял потник. Може да го е свалил в самолета, защото е било прекалено горещо, не знам. А като излизахме от аерогарата, взе че падна.

— О, боже! Да не би да е пил нещо в самолета?

— Не, кракът му пропадна в някаква шахта. Знаеш колко са лоши пътищата след зимата. Тази дупка сигурно беше половин метър дълбока, точно пред сградата на терминала. Стана ми неудобно. Ние наистина си нямаме понятие от строеж на пътища в тази държава.

— Професор Суолоу женен ли е?

— Да, има три деца. Но нещо не му се говори за тях — каза Акбил сънено.

Оя го пощипна.

— После какво стана? Като падна?

— Вдигнахме го, аз и г-н Къстър, изтупахме прахта от дрехите му и го откарахме в Анкара. По време на пътуването беше доста неспокоен, постоянно залягаше зад гърба на седалката на шофьора. Нали знаеш, че на някои отсечки от магистралата пътят е в ремонт и движението е само от едната страна, така че трафикът в двете посоки използва само едното платно. Предполагам, че това е бая обезпокояващо, ако не си свикнал.

— После какво стана?

— После отидохме на Аникабир да положим венец пред гробницата на Ататюрк.

— Защо?

— Г-н Къстър сметна, че това би било хубав жест. И там стана една, чакай да ти кажа. — Акбил внезапно се разсънва и се повдига на лакът, за да разкаже на Оя случката. — Нали знаеш какво страхопочитание те обхваща, като отидеш за първи път на Аниткабир. Вървиш покрай онзи дълъг площад с лъвовете и другите статуи, с войниците на стража край парапетите, неподвижни и мълчаливи и те като статуите, че и въоръжени до зъби. Може би не трябваше да казвам на професор Суолоу, че да изразиш непочтителност към паметта на Ататюрк е върховна обида.

— Ами то си е така.

— Е, но аз му го казах почти на шега. Той пък взе, че се разтревожи много от тази информация. Постоянно питаше: „Може ли да си издухам носа?“ или „Войниците да не сметнат, че съм съмнителен, като куцам?“

— Той куц ли е?

— Откакто падна на летището, понакуцваше малко, да. Както и да е, г-н Къстър му каза: „Не се безпокойте, правете точно каквото правя аз“. И така, минахме през целия площад, г-н Къстър отпред с венеца, професор Суолоу и аз след него в крачка, под погледите на войниците. Завихме наляво към Великия събор така, много тържествено, направо като самите войници, и наближихме Залата на честта. И тогава, не щеш ли, г-н Къстър се спъна в едно паве, което стърчеше, и както държеше венеца, падна на ръце и крака. Преди да успея да го спра, професор Суолоу се метна на земята и легна проснат като мюсюлманин за молитва.

Оя зяпна и се разкикоти.

— И какво стана после?

— Вдигнахме го и пак го изтупахме. След това положихме венеца и посетихме музея. После се върнахме в Британския съвет да обсъдим програмата на професор Суолоу. Този човек трябва да е невероятно начетен.

— В смисъл?

— Ами, нали знаеш, че е дошъл тук да чете лекции върху Хазлит, защото миналата година беше стогодишнината. Другата лекция, която предлагаше, беше за Джейн Остин, а само студентите от четвърти курс са я чели. Затова ние помолихме Британския съвет, ако му е възможно, да предложи лекция върху по-широка тема, например литература и история или литература и общество или литература и философия… — Акбил се прозя и затвори очи. Сякаш изгуби нишката на разказа си.

— Е, и? — каза Оя, като го смушка нетърпеливо в ребрата с лакът.

— Ами, явно молбата ни е била изопачена при изпращането на телекса. В нея пишело, бихте ли изнесли лекция върху литературата, историята, обществото, философията и психологията — върху всичко това. И той, представи си, се съгласил! Подготвил си лекция върху литературата и всичко останало. Ама че се смяхме после!

— И професор Суолоу ли се смя?

— Е, г-н Къстър най-вече — призна Акбил.

— Горкият професор Суолоу — въздъхна Оя. — Не смятам, че денят е бил много приятен за него.

— Затова пък вечерта мина по-добре — каза Акбил. — Заведох го на кебапчийница и си хапнахме добре, пихме и ракия. Говорехме за Хъл.

— Той познава ли Хъл?

— Чудно, той никога не е ходил там — каза Акбил. — Така че аз му разказах доста неща.

Той се обърна настрани, с гръб към Оя и придърпа юргана над раменете си. Като разбра, че той повече няма да разговаря, Оя се нагласи да спи. Протегна ръка да угаси нощната лампа, но миг преди пръстите й да докоснат ключа, светлината угасна от само себе си.

— Пак спряха тока — рече тя на мъжа си. Но той вече дълбоко спеше.

— Проблемът е — каза Роналд Фробишър, че оня глупак Уейнрайт и тоя мазник Паркинсън са прави за едно. Аз съм изчерпан. Блокирал съм върху един роман от шест години, не съм публикувал от осем. — Той погледна тъжно халбата си със светла бира. Пърс беше още на „Гинес“. Намираха се в една кръчма близо до Странд.

— Та си изкарвам прехраната от телевизията. Адаптирам мои романи или чужди. Някой път епизод от „Колите «Z»“ или от „Летящия отряд“. Понякога за „Пиеса на деня“.

— Чудно, че още можеш да пишеш пиеси, а романи не можеш.

— Ами, виж сега, справям се с диалога много добре — каза Фробишър. — А някой друг се заема с картините. Но в литературата точно разказът придава индивидуалност на книгата. Описанията на хора, места, природа, такива неща. Това е като бира, съхранявана в дървен съд — ароматът на дървото преминава в бирата. Телевизионната драма пък е като бидон — само се пени, никакъв аромат. Говоря точно за стила — специалния уникален начин за употреба на езика от писателя. А ти си поет, ти знаеш за какво говоря.

— Да, знам — каза Пърс.

— Аз имах стил някога — каза Фробишър сериозно. — Но го изгубих. Или по-скоро загубих вяра в него. Което е същото, всъщност. Още едно?

— Мой ред е — каза Пърс, изправяйки се. Но се наложи да се върне от бара с празни ръце. — Много ми е неудобно — каза той, — но ще ми се наложи да те помоля за заем. Всичко на всичко имам няколко банкови документа и чек за хиляда паунда. Барманът отказа да го осребри.

— Всичко е наред. Черпя те още едно — каза Фробишър, като му подаде банкнота от десет паунда.

— Ако нямаш нищо против, ще взема банкнотата назаем — каза Пърс.

— И за какво мислиш да изхарчиш тези хиляда паунда? — го попита Фробишър, когато се върна с напитките, стиснал пакет картофен чипс между зъбите си.

— Ще търся едно момиче — каза Пърс недостатъчно ясно.

— Ще търсиш какво …?

— Момиче, Анджелика се казва. Вземи си малко чипс.

— Не, благодаря. Хубаво име. Къде живее тя?

— Точно това е проблемът. Не знам.

— Хубава ли е?

— Прекрасна.

— Знаеш ли, на онзи американски професор жена му ми се слагаше.

— Тя и на мен ми се слагаше — каза Пърс. Фробишър изглеждаше леко разочарован от тази информация. Той започна разсеяно да яде чипс. За нула време в пакетчето не остана нищо друго, освен няколко трохи и зърна сол. — Как така загуби вяра в своя стил? — попита Пърс.

— Ще ти кажа. Започна точно преди шест години от едно пътуване до Дарлингтън. Сега там има нов университет, нали знаеш, една от онези модерни постройки, целите от стъкло и бетон, в края на града. Те искаха да ми връчат почетно звание. Не беше най-престижният университет в света, но никой друг не ми беше предлагал почетно звание. Идеята беше, че Дарлингтън е работнически, индустриален град, затова те ще удостоят с почетно звание писател, който пише за работническата класа и индустриалния живот. Аз се хванах. Бях поласкан, да ти кажа истината. И така, отидох да си получа званието. Обичайните празни комплименти, тоги, поклони, сваляне на шапка пред заместник ректора и т.н. Ужасно отвратителен обяд. Но аз го приех, нямах нищо против. Обаче после, когато официалната част свърши, бях сразен от един мъж на име Демпси от факултета по английски.

— Робин Демпси — каза Пърс.

— О, ти го познаваш? Да не ти е приятел?

— Определено не.

— Хубаво. Както вероятно знаеш, този Демпси е кукнал по компютрите. Научих това по време на обяда, защото той седеше срещу мен.

„Следобед бих искал да ви заведа в нашия компютърен център“ — каза той. — „Имаме нещо уредено за вас, което мисля, че ще ви заинтересува“. Той се клатеше на стола си от възбуда, докато казваше това като хлапе, което не може да дочака да отвори коледните си подаръци. Така че, когато награждаването свърши, аз отидох с него в този компютърен център. Твърде гръмко име, всъщност това беше просто една сглобяема постройка с няколко овце на тревата отвън. Там имаше още един младеж, нещо като отговорник, казваше се Джош. Но само Демпси участваше в разговора. „Сигурно сте чували“ — каза той — „за нашия център по компютърна стилистика?“ „Не“ — казах аз. — „Къде е той?“ „Къде ли? Ами тук, предполагам“ — каза той. — „Искам да кажа, това съм аз, така че той е там, където съм аз. По-точно, където съм аз, когато се занимавам с компютърна стилистика, което е само част от моите научни интереси. Става дума не толкова за място“ — каза той, — „колкото за озаглавена хартия за писма. Както и да е“ — продължи той, — „когато научихме, че университетът възнамерява да ви даде почетно звание, ние решихме да създадем, във ваша чест, първия пълен масив в нашата лентова архива“. „Какво значи това?“ — казах аз. „Това значи“ — каза той, хванал плоска метална кутия, подобна на тези за филмови ленти, — „това значи, че всяка дума, която някога сте публикували, се намира вътре“. Очите му блестяха с някаква маниакална радост, сякаш беше Франкенщайн или някакъв магьосник, сякаш ме беше заключил в тази плоска метална кутия. Което донякъде и наистина беше направил. „Каква е ползата от това?“ — попитах аз. „Каква е ползата от това ли?“ — повтори той с истеричен смях. — „Каква е ползата?! Хайде да му покажем, Джош“. И той подаде кутията на другия, който извади лентата от нея и я постави в едно от устройствата. „Елате насам“ — казва Демпси и ме слага да седна пред нещо като пишеща машина с прикрепен към нея телевизионен екран. — „Чрез тази лента“ — каза той, — „можем да накараме компютъра да ни даде каквато пожелаем информация за вашия идеолект“. „Моля?“ — казах аз. „Вашия собствен, специален, характерен, уникален начин за употреба на английския език. Коя е любимата ви дума?“ „Моята любима дума? Нямам такава“. „Напротив, имате!“ — каза той. — „Думата, която използвате най-често“. „Това вероятно е «и» или «със»“ — казах аз. Той поклати глава нетърпеливо. „Ние сме инструктирали компютъра да игнорира всички така наречени граматически думи — членове, местоимения, съюзи, модални глаголи, които имат висока честота във всички видове дискурс. И тогава стигаме до същината, това, което наричаме лексикални думи, думите с характерно семантично съдържание. Думи като «любов», или «тъмнина», или «сърце», или «Бог». Да погледнем“. И той написа нещо на клавиатурата и веднага моята любима дума се появи на екрана. Коя мислиш, че беше тя?

— Бира? — опита се да познае Пърс.

Фробишър го погледна леко подозрително през бухалските си очила и поклати глава.

— Опитай пак.

— Не знам. Наистина — каза Пърс.

Фробишър спря, за да пийне една глътка, после погледна тържествено към Пърс.

— „Мазен“ — каза той накрая.

— Мазен? — попита Пърс неразбиращо.

— Масло, мазен, смазан. Различни производни от един и същ корен с буквална и метафорична употреба. Отначало не му повярвах, изсмях се в лицето му. Тогава той натисна един бутон и машината започна да изброява всички фрази в моите книги, където думата мазен се появява под една или друга форма. Те се появяваха, изреждаха се по екрана пред мен, по-бързо, отколкото можех да ги прочета, с отбелязани страници и редове. „Мазен под, пътища, лъснали мазно от дъжда, изцапан с мазнотии маншет, намазана с конфитюр филия, мазна усмивка, омазана маса, мазнишки дребни теми на разговор, дори, ще повярваш ли, тялото му се движеше в нейното като добре смазано бутало“. Бях смаян, повярвай ми. Всичките ми работи изглеждаха пропити с мазнина. Никога не бях осъзнавал, че съм така вманиачен на тази тема. Демпси се смееше от радост и натискаше още бутони, за да ми покаже кои са другите мои любими думи. „Сив“ и „мръсен“ бяха на първите места в списъка, доколкото си спомням. Изглежда имах вкус към депресиращи думи, започващи с буквата „г“. Още: „потъвам, пуша, чувствам, боря се, бягам, чувствен“. След това той премина към класификация по категории. Частите на тялото, които най-често споменавах, бяха „ръка“ и „гърди“, обикновено една върху друга. Пряката реч на мъжете-герои неизменно завършваше с „каза той“. Но речта на жените изобилстваше от експресивни глаголни групи: „каза задъхано тя“, „въздъхна тя, нетърпеливо прошепна тя, страстно извика тя“. Всички мои герои имат кафяви очи като мен. Любимото им възклицание е „егати“. Жените, в които се влюбват, като правило носят библейски имена, особено такива, които започват с „Р“ — Рут, Рахел, Ребека и т.н. Главите обикновено завършват с кратко, потискащо изречение.

— И ти помниш всичко това отпреди шест години? — учуди се Пърс.

— Да не би да забравя, Робин Демпси ми даде разпечатка на цялото това нещо, пъхна го в папка и ми го даде да си го нося вкъщи. „Малък сувенир от днешния ден“ — той бил доволен да го нарече. Е, занесох го, препрочетох го във влака, а на другия ден, като седнах на бюрото и опитах да поработя върху романа си, открих, че не мога. Всеки път, когато ми трябваше прилагателно, „мазен“ изскачаше от паметта ми. Всеки път, когато напишех „каза той“, го задрасквах и пишех „изстена той“ или „засмя се той“, но не ми изглеждаше добре, а когато се връщах отново на „каза той“, то също не ми изглеждаше добре, струваше ми се банално и механично. Робин и Джош наистина ме бяха прекарали здраво. Оттогава не съм в състояние да пиша художествена литература.

Той свърши и изпразни халбата си наведнъж.

— Това е най-тъжната история, която някога съм чувал — каза Пърс.

Осветлението в кръчмата притъмня и отново светна.

— Време е, дами и господа! — извика барманът.

— Хайде — каза Фробишър. — Знам едно местенце, където можем да пийнем по още едно. В Сохо.

В компютърния център на Дарлингтън до късно свети. Студентите, които идват тук да работят, са си отишли отдавна в квартири и общежитийни стаи, в Студентския бар или в Студентската дискотека, оставяйки след себе си хартиени отпадъци — резултат от труда им през деня: перфокарти в различни цветове, рула принтерна хартия, цигарени угарки и смачкани картонени чаши. Въздухът е напоен със застоял, леко прегорял мирис, като че ли машинарията е изгорила цялата си натурална сладост. Само двама мъже са останали в сградата. Единият, седнал в остъклена кабина, обелва целофанената опаковка от сандвич със сирене и го яде, наблюдавайки замислено другия, който се е прегърбил над конзолата в ъгъла на главната зала.

НИКОЙ НЕ МЕ ХАРЕСВА — печата Робин Демпси.

КАКВО ТЕ КАРА ДА МИСЛИШ ТАКА? — отговаря ИЛАЙЗА.

В СТОЛА НА ПЕРСОНАЛА ГЛЕДАМ МОИТЕ КОЛЕГИ КАК ИДВАТ КЪМ МАСАТА МИ С ПОДНОСИ В РЪКА И КАК СМЕНЯТ ПОСОКАТА, ЩОМ МЕ РАЗПОЗНАЯТ.

ЗАЩО МИСЛИШ, ЧЕ ПРАВЯТ ТАКА?

ЗАЩОТО НЕ ИСКАТ ДА РАЗГОВАРЯТ С МЕН.

ЗАЩО МИСЛИШ, ЧЕ НЕ ИСКАТ ДА РАЗГОВАРЯТ С ТЕБ?

ЗАЩОТО СЕ ОПАСЯВАТ, ЧЕ ЩЕ ИМ ГОВОРЯ ЗА МОЯТА НАУЧНА РАБОТА, А ТЕ НЕ МОГАТ ДА ПОНАСЯТ, ЧЕ АЗ ВЪРША ПОВЕЧЕ НАУЧНА РАБОТА, ОТКОЛКОТО ТЕ ВСИЧКИ ВЗЕТИ ЗАЕДНО.

РАЗКАЖИ МИ ЗА НАУЧНАТА СИ РАБОТА.

Робин Демпси печата в продължение на един час, без да спре.

Пърс никога не беше посещавал Сохо. Той беше шокиран, но и възбуден от дръзките опити за дразнене на похотта на всяка крачка, предназначени за всякакви вкусове. Стриптийз, пийп-шоу, масажни салони, порнографски филми, видео, книги и списания. Ритмично думкане на див рок, идващо на тласъци от дъното на стълби, слизащи под земята. Мирис на риба и чесън, издухван от вентилаторите. Проститутки и сутеньори, облягащи се на вратите. Думата „СЕКС“ пламтеше отвсякъде — по витрини, заглавни корици на книги, тениски, с големи и малки букви, печатни, неонови, от електрически крушки, в червено, жълто, синьо, вертикално, хоризонтално, диагонално.

— Сохо е съсипан — оплака се Роналд Фробишър. — Вече е само една голяма порнографска пустош. Всички приятни италиански бакалии и винарни са изместени. — Той спря на ъгъла на една пресечка, леко разколебан. — Може да се загубиш, толкова бързо се променя. Тук имаше магазин за кафе, доколкото си спомням.

Сега тук имаше магазин за порнографска литература. Пърс надникна вътре. Мъже разглеждаха стенни рафтове, мълчаливи и съсредоточени, сякаш уринираха или се молеха.

— Не ми се струва много весело тук — отбеляза той, като отминаха.

— Не, но това не е за учудване, нали? Ако започнат да мастурбират в магазина, веднага ще ги изхвърлят.

Фробишър свърна в една тясна странична уличка и спря пред навес, над който имаше ярко осветена табела: „Клуб Екзотика“

— Егати — каза Фробишър. — Какво е станало със стария „Лайтс аут“?

— Изглежда е превърнат в стриптийз-клуб — каза Пърс, разглеждайки фотографиите на танцьорки, изложени в стъклена витрина отвън на стената: Лола, Шармен, Манди.

— Влизате ли, момчета? — каза нисък смугъл мъж от вътрешната страна на вратата. Тези момичета ще поставят графит в молива ви.

— Лента за пишеща машина ми трябва на мене — каза Фробишър. — Какво е станало с „Лайтс аут“, дето беше тук?

— Де да знам — сви рамене мъжът. — Влезте вътре да видите шоуто, няма да съжалявате.

— Не, благодаря. Хайде, Пърс.

— Един момент само — Пърс се подпря с ръце на стената, почувствал внезапна слабост. Една от снимките беше несъмнено фотография на Анджелика. На нея тя беше гола, омотана във вериги, с ръце, вързани на гърба. Косата й се развяваше назад. Изражението й симулираше отчаяние и страх. Червен хартиен кръг върху пубиса й гласеше „Цензурирано“, а червена лента през гърдите й я идентифицираше като „Лили“. А. Л. Пабст. Анджелика Лили Пабст.

— Какво има, Пърс? — каза Фробишър. — Да не ти е зле?

— Искам да вляза — каза Пърс.

— Какво?

— Точно така — каза портиерът. — Младият мъж има добра идея.

— Как може да искаш да влезеш вътре, тези са обирджии! — каза Фробишър.

— Не го слушайте — каза портиерът. — Само три паунда, които включват и едно питие.

— Виж какво, ако наистина ти се гледа стриптийз, позволи ми да те заведа на място от класа — каза Фробишър. — Знам едно заведение на „Бруър стрийт“.

— Не — каза Пърс. — Трябва да вляза точно тук.

— А, вие знаете нещо? — въпросително каза портиерът. — Имате добър вкус, не като този стария с вас.

— Кого наричаш стар? — каза Фробишър заядливо. Като мърмореше, той последва Пърс по стъпалата надолу. Пърс плати за двамата с остатъка от банкнотата на Фробишър.

— Чувствам се обиден, че плащаме за такова нещо — каза писателят, докато се спъваха и опипвайки, търсеха свободна маса. „Клуб Екзотика“ беше тъмен като секс-киното в Рамидж, с изключение на малка сцена, където, окъпана в розова светлина и под акомпанимент на записана диско музика, една млада жена, но не Анджелика, обута само в ботуши с шпори, енергично яздеше люлеещо се конче. Те седнаха и поръчаха уиски.

— Думата ми беше, че ако искам да видя малко цици и задници, трябва само да го напиша в телевизионен сценарий — каза Фробишър. — „С измъчваща усмивка тя бавно разкопча блузата си. Робата й се плъзна към пода; беше съвсем гола под нея“. Такива работи. После, след няколко седмици, сядам комфортно в собствения си дом и гледам. Това тук е нещо като дразнещо стриптийз шоу, където момичетата винаги се правят, че вършат нещо друго.

Преценката на Роналд Фробишър изглежда беше правилна. Поредица от номера последваха ездачката на кончето, при които голотата се показваше в най-различен несъответстващ контекст — в пожарна, в самолет, в иглу. Понякога участваше повече от една танцьорка, имаше и млад мъж, мускулест, но явно хомосексуален, който отвреме навреме се комбинираше с момичетата в пантомима на банална тема, въоръжен по правило с камшик или друг инструмент за мъчение. Нямаше и следа от Анджелика.

Масите бяха наредени в полукръг, с лице към сцената. Когато някой от предната редица си тръгнеше, друг се придвижваше напред, за да заеме мястото му.

— Искаш ли да отидеш по-напред? — попита Фробишър.

Пърс поклати глава.

— Стига ли ти? — попита Фробишър с надежда.

— Искам да изчакам края.

— Края ли? Да останем тук цяла нощ! Те просто въртят номерата докато стане време за затваряне, не знаеш ли?

— Добре, но още не сме видели всичко — каза Пърс.

Сценичното осветление намаля при гледката на голо момиче, мятащо се като риба в мрежа, провисена от тавана. Последваха слаби аплодисменти от публиката. Завесите се затвориха и зад тях се чу слабо дрънкане на вериги, което достигна до ушите на Пърс. Той стана и се наведе напред, едва сдържайки дъха си.

Записаната музика този път не беше толкова безвкусна, беше по-скоро симфоничен рок, отколкото диско, с много дисторжън от електрическа китара. Завесата се вдигна и разкри голо момиче, точно в същата поза като фотографията на Лили отвън: гола, прикована във вериги към картонена скала, гърчейки и извивайки се в своите окови, устата и очите — широко отворени от страх, дългата коса — развяваща се в струята въздух, духащ от машина за вятър зад кулисите. Но това не беше Анджелика. Беше момичето от люлеещото се конче. Пърс се свлече в стола си, без да е сигурен дали от облекчение, или от разочарование.

— Да вървим — каза той.

— Добре, де, но дай да изчакаме края на този номер — каза Фробишър. — Всъщност, това е първото нещо, което малко от малко ми действа. Май че е от начина, по който веригите се впиват в плътта, така ми се струва.

Пърс трябваше да се съгласи, че спектакълът притежава сила, която липсваше на предишните номера. Голотата, например, беше тематично подходяща. Осветлението и звукът — експресивни: ефект на вълни се прожектираше върху завесата, а шум на прибой се смесваше с китарени акорди. Който и да бе измислил този номер, явно разбираше нещо от Андромеда като архетип, въпреки че накрая беше пародия. Младият хомосексуалист, облечен като Персей, или може би като св. Георги, пристигаше да спаси жертвената девица, но беше прогонен от сцената от друго голо момиче с маска на дракон, което се оказа, че има по-скоро любовни, отколкото насилнически намерения към пленницата. Осветлението притъмня при сцената на лесбийска любов.

— Доста добре — каза Фробишър по стълбите на излизане.

— Хареса ли ви шоуто, момчета? — попита портиерът.

— Какво се е случило с Лили? — попита Пърс.

— Коя?

Пърс посочи фотографията.

— О, искаш да кажеш Лили Папс24?

Фробишър гръмко се разсмя.

— Хубаво име за стриптизьорка.

— Тя сама ли се наричаше така? — попита Пърс.

— Да, Лили Папс, с двойно „п“. Тя напусна преди две седмици. Още не сме направили снимка на новото момиче.

— Какво стана с Лили? Къде мога да я намеря? — каза Пърс.

Мъжът сви рамене.

— Не ме питайте. Тези момичета идват и си отиват. Да ви кажа, Лили беше нещо специално. Не само хубава в тяло, но имаше и мозък. Видя ли номера с дракона? Бива си го, а? Това беше нейна идея.

— За твоя позната ли ставаше дума? — попита Фробишър, когато се отдалечиха от „Клуб Екзотика“.

— Това е момичето, за което ти казах. Тази, която търся.

Фробишър повдигна вежди.

— Ти не ми каза, че е стриптизьорка.

— Тя не е точно такава. Не знам защо го прави. За пари, предполагам. Иначе е образовано момиче. В момента работи върху докторат. Изобщо не би трябвало да се занимава с такива работи.

— А, да — каза Фробишър, — разбирам. Ти вървиш по следите на тази девойка и смяташ да я спасиш от мръсния живот, на който я е обрекла бедността?

— Искам да го направя — каза Пърс. — Заради нея самата.

— Не заради себе си?

Пърс се поколеба.

— Е, добре, да, предполагам… Но това беше шок, да видя снимката й на такова място. Аз не знаех, разбираш ли?

Все още му беше трудно да си представи, че момичето, което помнеше от конференцията в Рамидж, с което пламенно разговаряха за структурализма, романса, поезията на Кийтс, играе голо в кабаре под земята някъде из мръсното Сохо. Душата му се гърчеше при тази мисъл, но в края на краищата това не беше неизкупимо падение. Несъмнено, за Анджелика, както и за Бернадет, това беше просто вид работа, начин за изкарване на пари — макар че въпросът защо е трябвало да избере този начин, си оставаше загадка. Един ден той ще знае отговора. А междувременно, трябва да вярва в Анджелика и в първото впечатление от нея. „Да“ — каза си той, ускорявайки крачка. — „Искам да я намеря заради себе си“.

Филип Суолоу се събуди внезапно в хотелската си стая с всички признаци на започваща диария. Беше непрогледен мрак. Той се пресегна към ключа на лампата на стената над главата си и го натисна, но нищо не стана. Изгоряла крушка, спрян ток? Изпотен и леко треперещ, той се опита да си спомни географията на стаята. Куфарчето му беше до тоалетката срещу долната табла на леглото. На около метър и половина оттам беше банята. Внимателно стана от леглото и, стиснал мускула на сфинктера си, напипа пътя покрай ръба на леглото до края му. С ръце, протегнати напред като слепец, затърси тоалетната масичка, но така стана, че първи палецът му установи местонахождението й. Скимтейки от болка, затършува в куфарчето да извади листите, които бе сложил вместо тоалетна хартия, а оттам с придържане към стената като алпинист се добра до вратата на банята. Опита се да светне вътре, но без успех. Спрели са тока, значи. Мивката наляво, тоалетната — отвъд нея. А, най-после. Той се наведе, седна на чинията и изпразни втечненото съдържание на червата си. Смрад изпълни тъмнината. Това ще да е от кебапа, или, по-вероятно, от салатата към него. Добре поне, че успя да стигне клозета навреме, въпреки спрения ток.

Филип започна да се бърше. Когато лампите светнаха от само себе си, видя, че е стигнал до пета страница на лекцията за Хазлит.

2

Пърс се събуди късно на следващата сутрин след нощ, пълна с кошмари, със суха уста и умерено главоболие. Полежа малко на гръб, втренчен в противопожарната пръскалка на тавана — металният пъп на стаята му в ИМКА25, чудейки се какво да направи най-напред. Реши да се върне в „Клуб Екзотика“ и да попита пак къде може да е Лили.

Огрян от утринното слънце, Сохо съвсем не изглеждаше толкова грешно място. Наистина, порно магазините и секс кината вече бяха отворени и няколко предани клиенти вече бяха дошли, но фасадите и светещите надписи имаха избелял, срамежлив вид. По улиците и тротоарите сновяха хора, заети с работа: чистачи събираха боклук, пощальони на скутери разнасяха колетни пратки, костюмирани служители носеха куфарчета, младежи бутаха рафтове на колела с дамски дрехи. Въздухът ухаеше приятно на зеленчуци, пресен хляб и кафе. Пърс си купи по един брой от „Гардиън“ и литературното приложение на „Таймс“. „ЛОНДОНСКИТЕ ЛИТЕРАТОРИ ПУСНАТИ НА ДРЕЙФ“ беше заглавието на първа страница в „Гардиън“. „РЪДИЪРД ПАРКИНСЪН ЗА АНГЛИЙСКАТА КРИТИЧЕСКА ШКОЛА“ гласеше корицата на „Таймс“.

Като се върна по пътя, който бяха извървели с Роналд Фробишър предната вечер, Пърс намери „Клуб Екзотика“. Само че това не беше вече „Клуб Екзотика“. Името, изписано със стъклени тръбички, лежеше свалено на тротоара, с влачещ се кабел. Над вратата двама работника издигаха нова, по-голяма табела „ПУСИВИЛ“

— Какво е станало с „Екзотика“? — попита ги Пърс.

Единият го погледна отвисоко и сви рамене, другият, без да се обръща, рече:

— Сменили са й името.

— Нови собственици ли има?

— А-ха. Шефът в момента е вътре.

Пърс слезе по стълбите и блъсна тапицираната люлееща се врата в дъното. Вътре оголени крушки, висящи от тавана, хвърляха мижава светлина върху килим на петна и износена мебелировка. Прахосмукачка бучеше между масите. В средата на стаята, мъж в костюм оглеждаше млада жена, която беше само по бикини и обувки с високи токчета. Мъжът държеше папка в едната си ръка и обикаляше около момичето като продавач на стари коли, разглеждайки евентуалната си покупка за следи от ръжда. Покрай стената бяха насядали още момичета в неглиже, очевидно очакващи същия оглед.

— Да? — каза мъжът, мярвайки Пърс. — Донесохте ли новото осветление?

— Не — каза Пърс, скромно извръщайки очи от полуголите жени. — Аз търся едно момиче на име Лили.

— Някоя тук да се казва Лили? — каза мъжът.

След кратка тишина, едно момиче се надигна от края на редицата.

— Аз съм Лили — каза тя, сложила ръка на ханша си, със сластно-замечтан поглед под тупирана руса коса.

— Боя се, че не ви познавам — заекна Пърс.

— Ти никога не си била Лили — каза момичето до блондинката, като я дръпна назад да седне. — Ти просто му хвърли око.

Смях плисна на вълни покрай редицата от столове.

— Тя е работела тук — каза Пърс, — когато това беше „Клуб Екзотика“.

— Да, ясно, но това вече не е „Клуб Екзотика“. Тук е Пусивил, а аз трябва да намеря дванадесет голи до кръста сервитьорки до понеделник, така че, ако нямате нищо напротив… — мъжът намръщено погледна папката си.

— Кой държеше „Клуб Екзотика“? — попита Пърс.

— „Гърлз Ънлимитид“ — каза мъжът, без да го погледне.

— Те са на площад „Сохо“ — каза блондинка.

— Знам — каза Пърс, — но благодаря все пак.

За пет минути пеша той стигна до площад „Сохо“. „Гърлз Ънлимитид“ беше на четвъртия етаж в една сграда от западната страна. След като обясни по каква работа е дошъл, той беше приет в кабинета на една дама на име г-жа Гасгоан. Стаята беше покрита с червен килим и мебелирана с бели шкафове и тръбни столове и маси. На стената имаше голяма карта на света. Г-жа Гасгоан беше облечена елегантно в черно и пушеше от цигаре.

— Какво мога да направя за вас, г-н Макгаригъл?

— Търся едно момиче, казва се Лили Папс. Доколкото знам, тя е работела за вас в „Клуб Екзотика“.

— Ние продадохме акциите си от „Клуб Екзотика“.

— Да, разбрах.

— Вие наш клиент ли сте?

— Клиент?

— Наемали ли сте някое от нашите момичета?

— Господи, не! Аз съм само приятел на Лили.

Г-жа Гасгоан гневно издуха дим през ноздрите си.

— Да не искате да кажете, че сте се разхождали на луна с нея?

— Би могло да се каже, струва ми се — отговори Пърс, като си спомни остъкления коридор високо в небето на Рамидж, снегът под луната, цитатите от Кийтс.

Г-жа Гасгоан изгаси цигарата си и завъртя цигарето, за да изкара угарката. Тя падна в пепелника като гилза от изгърмял патрон.

— Лили е една от най-многостранните ни служителки. Тя се прехвърли на друга работа — нещо, което излезе съвсем наскоро.

— Къде?

— Не мога да ви кажа. Това е част от договора с нашите момичета, да не издаваме къде са пред техни роднини или приятели. Доста често, разбирате ли, те бягат от някакви неприятности в дома си.

— Аз дори не знам къде е домът й! — протестира Пърс.

— И аз не ви познавам, г-н Макгаригъл. Бихте могли да бъдете частен детектив, например. Ще ви кажа какво мога да направя. Ако ми оставите името и адреса си, ще го препратя на Лили и ако тя желае, може да се свърже с вас.

Пърс се подвоуми, неуверен дали Анджелика ще отговори, ако разбере, че той е научил тайната й.

— Благодаря, но не желая да ви създавам затруднения — каза той накрая.

Г-жа Гасгоан го погледна така, сякаш подозренията й се потвърдиха.

Той напусна офиса на „Гърлз Ънлимитид“ и тръгна да търси банка, където да осребри чека си. По пътя си мина покрай витрината на една книжарница, на която продавачът тъкмо подреждаше няколко прашни на вид броя от „Хазлит и читателя-аматьор“ на Филип Суолоу, заедно с едно увеличено ксерокс-копие от рецензията на Ръдиърд Паркинсън в литературното приложение на „Таймс“ встрани от тях. В банката Пърс взе повечето от парите си в пътнически чекове. После отиде до клон на Томас Кук и си купи билет за самолета до Амстердам. Единственото нещо, за което можеше да мисли в момента, бе да потърси бащата-осиновител на Анджелика.

Той бе едва от три часа в Амстердам, когато срещна Морис Зап. Пърс беше застанал на един от извитите мостове над каналите в стария град, мъчейки се да разгадае туристическата карта, когато американецът се приближи до него и го потупа по гърба.

— Пърс! Не знаех, че и ти си на конференцията!

— Каква конференция?

Морис Зап посочи голямата пластмасова кръгла значка на ревера си, на която бе написано неговото име в средата на кръгов надпис: „VII Международен конгрес по литературна семиотика“. На другия му ревер имаше ярко емайлирано копче, на което пишеше: „Всяко декодиране е ново закодиране“.

— Направиха ми го по поръчка в един наш магазин за копчета — обясни той. — Всички тук са луди по него. Ако бях донесъл един куп такива копчета, щях да забогатея. Един японски професор ми предложи десет долара за него. Но ако не си на конференцията, какво тогава правиш в Амстердам?

— Нещо като почивка — каза Пърс. — Спечелих награда за поезия. — Той усети, че няма желание да се довери на Морис за Анджелика.

— Сериозно? Поздравления!

На Пърс внезапно му хрумна нещо.

— Случайно Анджелика не е ли на конференцията?

— Не съм я виждал, но това не означава, че не е тук. Конференцията се откри едва вчера, а присъстват стотици хора. Всички сме настанени в „Сонеста“ — отличен хотел. Ти къде си отседнал?

— В един малък пансион наблизо.

— Не е била много голяма наградата, значи?

— Аз се опитвам да я пестя за по-дълго — каза Пърс. — Може да намина на конференцията.

— Защо не? Аз самият се канех да отида днес следобед. Между другото, какво ще кажеш за един обяд? Тук има страхотна индонезийска храна.

— Добра идея — каза Пърс. Развлечението беше добре дошло след обезсърчителната сутрин. В главния офис на KLM бяха любезни, но дискретни. Те подвърдиха, че Херман Пабст е работил като изпълнителен директор в аеролиниите през петдесетте, но бе напуснал през 1961, за да заеме някакъв пост в Америка, подробностите около който те не можеха или не желаеха да разкрият. Пърс се сблъска с перспективата да продължи търсенето в Америка. Той се питаше как ли неговите 1000 паунда ще му стигнат.

Морис Зап изглежда бе вече овладял паяжината на амстердамските канали и улици. Той уверено поведе Пърс покрай крайбрежния цветен пазар, по мостове, по тесни алеи и оживени търговски улици.

— Знаеш ли какво? — каза той. — Тук наистина ми харесва. Равно е, което значи, че мога да се разхождам, без да се задъхвам, има хубави пури, евтини при това, а пък чакай само да видиш нощния живот.

— Онази вечер бях в Сохо — каза Пърс.

— Сохо-шмохо — каза Морис Зап. — То е детска градина в сравнение с това, което става в rosse buurt, квартала на червените фенери.

Те излязоха от тясната уличка на широк площад, където столове и маси бяха разположени на открито пред кафенетата. Морис Зап предложи един аперитив.

— Имаме ли време? Кога започва конференцията? — каза Пърс.

Морис сви рамене.

— Няма значение, ако изпуснем няколко доклада. За мен единствено важно е да чуя фон Турпиц.

— Кой е той?

Морис Зап махна към един келнер.

— Джин, нали? Това е местното вино.

Пърс кимна.

— Два „Болс“-а — поръча Морис с разперени два пръста във въздуха.

— Турпиц е един шваба, дето се занимава с теория на възприемането. Преди години написа книга, „Романтичният читател“ — защо хората се самоубиват след прочитане на „Вертер“ или тръгват на поклонение към страната на „Новата Елоиз“… Не лошо, но по принцип традиционна литературна история. След това Йаус и Изер от Констанц направиха удар в теорията на възприемането и Турпиц се прехвърли на печелившата страна.

— Защо тогава искате да го чуете?

— Само за да се убедя. Той е нещо като мой съперник.

— За жена?

— О, боже, не! За работа.

— Аз мислех, че сте доволен от сегашната си работа.

— Всеки човек си има цена — каза Морис Зап. — Моята е сто като субсидия годишно, без данъци. Да си чувал за нещо ново, някаква длъжност към ЮНЕСКО по литературна критика?

Докато Морис разказваше на Пърс за нея, келнерът донесе две чаши изстуден джин.

— Сега трябва да го изпиеш на една глътка — каза Морис, помирисвайки чашата.

— Твой човек съм — каза Пърс, вдигайки своята.

— Наздраве за двама ни — каза Морис. — Да постигнем всичко, за което мечтаем.

— Амин — каза Пърс.

Те обядваха много добре в един индонезийски ресторант, където тъмнокожи келнери с бели тюрбани донесоха на масата им безброй ароматични ястия от пиле, скариди, свинско и зеленчуци. Морис Зап беше вечерял там предишния ден и беше изучил менюто.

— Това е фъстъчен сос — каза той, като ядеше лакомо, — това е месо, задушено в кокосово мляко, това са късчета печено на скара прасенце. Хапни си скаридена бисквитка.

— Няма ли да ти се доспи днес следобед? — попита Пърс, докато слизаха тежко по стъпалата от ресторанта и се отправяха към „Сонеста“.

Небето се бе заоблачило и атмосферата бе станала душна и потискаща, като пред буря.

— Аз ще подремна на първия доклад — каза Морис. — Ти ще ме събудиш, щом Турпиц се появи на подиума. Няма да го сбъркаш, той винаги ходи с черна ръкавица на едната си ръка. Никой не знае защо и никой не смее да го пита.

„Сонеста“ беше огромен модерен хотел, залепен до едни стари здания на ул. „Катенгат“, като бе обхванал в границите си една Лутеранска църква с форма на ротонда, превърната в зала за конференции.

— Надявам се да са свалили освещението от нея — отбеляза Пърс, като влизаха под огромния куполообразен свод. Мощен орган от дърво, с позлатени ръбове, и резбован амвон, издаден от стената, единствено напомняха за първоначалното предназначение на постройката.

— Отново да е осветена, искаш да кажеш — каза Морис Зап. — Информацията е религията на съвременния свят, не знаеш ли това?

Пърс огледа бързо пълнещите се редици столове, отчаяно надявайки се да види Анджелика, сериозна и владееща се зад тежките очила, с писалка от неръждаема стомана, поставена върху бележника й. Един мъж с кожесто лице и провиснали клепачи, придружен от намусен младеж в тесни джинси, се поклони едва доловимо на Морис Зап, като минаваха покрай него.

— Това е Мишел Тардю — прошепна Морис Зап. — Още един вероятен претендент за длъжността към ЮНЕСКО. Хлапакът би трябвало да е научният му асистент. Можеш да разбереш колко е добър в изследванията по начина, по който си върти задника.

— Привет, млади човече! — Пърс усети леко потупване върху рамото си. Като се обърна, видя мис Сибил Мейдън, застанала зад него в пъстра рокля със сгънато ветрило в ръка.

— Ах, здравейте, мис Мейдън! — поздрави я той. — Не знаех, че се интересувате от семиотика.

— Реших да разбера за какво всъщност става дума — отговори тя. — Човек никога не бива да отхвърля нещо, което не разбира.

— И какво разбрахте от семиотиката досега?

Г-ца Мейдън размаха ветрилото си.

— Мисля, че са празни приказки — заяви тя. — Обаче Амстердам е очарователен град. Ходихте ли в музея на Ван Гог? Ах, тези късни пейзажи от Арл! Кипарисите са така прекрасно фалически, нивите — така препълнени с плодовитост.

— Струва ми се, че трябва вече да сядаме — каза Пърс. — Мисля, че започват.

На всеки стол имаше листовка, която на пръв поглед приличаше на проект за електростанция, цялата в стрелки, линии и квадратчета, надписани „трагедия“, „комедия“, „пасторал“, „лирика“, „епос“ и „романс“. Заглавието на доклада беше „Семиотична теория на жанра“. Четеше го някакъв потен славянин на лош английски, смесен с френски, официалният език на конференцията. Зад гърба на Пърс ветрилото на мис Мейдън равномерно шумолеше; отвреме навреме в залата се разнасяха възклицания на недоверие или присмех. Главата на Пърс натежа като гюле. Той задряма и главата му клюмна напред, но веднага се събуди от болезненото разтягане на вратните сухожилия. Накрая той подпря брадичка на гърдите си и заспа дълбоко.

Пърс сепнато се събуди от сън, в който четеше доклад за влиянието на Т. С. Елиът върху Шекспир от амвона в някакъв параклис, приличен на вътрешността на реактивен самолет. Събудила го бе гръмотевица. Зад високите прозорци на ротондата небето бе тъмно и осветлението бе включено. Дъжд затрополи по покрива. Той се прозя и разтърка очи. На трибуната някакъв мъж с бледо лице и руса коса говореше в микрофона на английски със силен немски акцент, отхапвайки съгласните и плюейки ги върху микрофона, сякаш бяха семки от плод, и от време на време жестикулираше с ръка в черна ръкавица. Пърс тръсна глава като плувец, който изтръсква вода от ушите си. Макар видимо да се беше събудил, сънят му сякаш продължаваше по аудио-канала. Той се ощипа и усети болка. После ощипа задрямалия до него Морис Зап.

— Стига, Фулвия! — измънка Морис Зап. След това, отваряйки очи, той се надигна. — А, да, това е фон Турпиц. Откога говори?

— Не знам точно. И аз бях заспал.

— Бива ли го докладът му?

— Мисля, че е много добър — каза Пърс. Морис Зап го погледна намръщено с недоумение. — Но все пак — продължи Пърс, — може да съм пристрастен. Защото лично аз съм го писал.

— Какво? — зяпна Морис Зап.

Светкавица блесна навън и светлините в аудиторията угаснаха. Чуха се изненадани и уплашени викове сред публиката, удавени на мига от ужасна гръмотевица над главите им, която ги накара да подскочат от страх. Лампите отново светнаха. Фон Турпиц продължи да чете със своя безмилостно отчетлив акцент, без да се спре или разколебае. Той очевидно бе говорил от доста време, защото достигна края на дискурса си след десет минути. Той сгъна листите, вдървено се поклони към председателя и седна под вежливи аплодисменти. Председателят покани за въпроси. Пърс се изправи. Председателят се усмихна и кимна.

— Бих искал да попитам лектора — каза Пърс, — дали е чел предварителния проект за влиянието на Т. С. Елиът върху модерния прочит на Шекспир, предаден неотдавна от мен на издателство „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“ в Лондон.

Председателят изглеждаше озадачен. Фон Турпиц — смаян.

— Бихте ли повторили въпроса, моля? — помоли председателят.

Пърс го повтори. Силен шепот от коментарии и предположения премина като бриз през залата. Фон Турпиц се наведе към председателя и каза нещо в ухото му. Председателят кимна и се приведе над микрофона, обърнат към Пърс. Значката на ревера му дрънна като медал.

— Може ли да ви попитам, господине, вие официално регистриран участник ли сте в конференцията?

— Не, не съм… — каза Пърс.

— Боя се тогава, че вашият въпрос е неуместен — каза председателят. Фон Турпиц бърникаше листовете хартия, сякаш процедурната схватка нямаше нищо общо с него.

— Това не е справедливо — протестира Пърс. — Имам основания да смятам, че фон Турпиц е плагиатствал част от доклада си от един мой непубликуван ръкопис.

— Съжалявам — каза председателят. — Не мога да приема въпрос от някой, който не е участник в конференцията.

— Добре, ето аз съм участник — каза Морис Зап, ставайки на крака край Пърс, — така че позволете ми аз да задам въпроса: Чел ли е професор фон Турпиц ръкописа на Пърс Макгаригъл за издателите „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“ или не го е чел?

Ропот се надигна в залата. Викове: „Позор!“, „Да се приеме!“, „Отговорете!“ и „Нека да говори!“ ведно със съответните възклицания на различни езици се откроиха в смесения говор. Председателят погледна безпомощно към фон Турпиц, който хвана микрофона и гневно заговори на немски, размахал механично черен пръст към Пърс и Морис Зап, а после наперено слезе от трибуната.

— Какво каза той? — попита Морис.

Пърс сви рамене.

— Не говоря немски.

— Каза, че няма намерение да стои тук и да слуша обиди — каза мис Мейдън зад тях, — но ми изглеждаше определено виновен. Вие бяхте съвсем прав да защитите себе си пред Черната ръка, млади човече.

— Да, това ще се разчуе — каза Морис Зап, потривайки ръце. — И няма да повиши ни най-малко реномето на фон Турпиц. Хайде, Пърс, ще те черпя още едно уиски.

Ликуването на Морис обаче не продължи дълго. В бара той забеляза сгънатия брой на литературното приложение на „Таймс“, подаващо се от джоба на Пърс.

— Това ли е последният брой? — попита той. — Може ли да го разгледам?

— По-добре недей, ако питаш мен — каза Пърс, който го беше чел във самолета за Амстердам.

— Защо не?

— Ами защото съдържа една доста враждебна рецензия за твоя книга. От Ръдиърд Паркинсън.

— Този задник? В деня, когато получа хубава рецензия от него, ще знам, че съм изчерпан. Я да видя. — Морис почти насила издърпа списанието от Пърс и с треперещи пръсти запрелиства страниците, докато стигна до рецензията на Паркинсън. — Но тук всичко е за книгата на Филип Суолоу — каза той намръщен, като плъзгаше поглед надолу по печатните колони.

— Писаното за теб е в края — каза Пърс. — И няма да ти хареса.

Действително, на Морис Зап не му хареса. Когато свърши с четенето на рецензията, той замълча за момент, блед и тежко дишащ.

— Това е гаден заговор — каза той накрая. — Паркинсън пробутва собствената си заявка за длъжността към ЮНЕСКО под прикритието на хвалби за мизерното книжле на Филип Суолоу върху Хазлит.

— Така ли мислиш? — каза Пърс.

— Разбира се. Погледни заглавието: „Английската критическа школа“. Трябваше да я нарече „Английската школа на благородните говна“. Може ли да ми го дадеш за малко? — завърши той и, изправяйки се, натъпка приложението на „Таймс“ в джоба си.

— Разбира се, но къде ще ходиш?

— Ще прегледам доклада си за утре сутринта да видя дали не мога да вмъкна някоя и друга хаплива забележка срещу Паркинсън.

— Аз не знаех, че ще изнасяш доклад.

— А как иначе ще си покрия разходите по конференцията? Това е същият доклад, който изнесох в Рамидж, само че леко променен. Той е идеален за нагаждане. Смятам да го чета из цяла Европа това лято. Искаш ли да се поразходим из града довечера?

— Добре — каза Пърс.

Те си уговориха среща. Щом само Морис Зап изчезна, сухата кожеста фигура на Мишел Тардю се приплъзна в освободилото се пространство в тапицираното полукръгло сепаре до Пърс.

— Драматична интервенция — каза той, след като се представи. — Да смятам ли, че сте специалист по творчеството на Т. С. Елиът?

— Точно така — каза Пърс. — Магистърската ми дисертация беше върху него.

— Тогава може да ви заинтересува конференцията, която едни мои швейцарски приятели организират това лято.

— Не съм сигурен къде ще бъда това лято — каза Пърс.

— Аз самият смятам да посетя тази конференция — каза Мишел Тардю, поставяйки ръката си върху коляното на Пърс под масата.

— Аз търся едно момиче, разбирате ли — каза Пърс.

— Ах — потръпна Тардю и отдръпна ръката си. „C’est la vie, c’est la narration“. Всеки от нас е субект в търсене на обект. Виждали ли сте между другото един млад човек в черен кадифен костюм?

— Не, за съжаление, не съм — каза Пърс. — Бихте ли ме извинили, трябва да тръгвам.

Навън от хотела, небето отново беше синьо и късното следобедно слънце грееше върху измития, блестящ град. Пърс се качи на едно от лъскавите, покрити с плексиглас туристически корабчета, които се плъзгаха по тесните водни пътища и се провираха под мостовете с безразсъдна скорост, почти жулвайки се едно в друго при разминаване в различни посоки, грачейки обяснения на четири езика от високоговорителите си. Веднъж мярна момиче, разхождащо се по един от мостовете на петдесетина метра пред него, което от такова разстояние изглеждаше като Анджелика, но това, той знаеше много добре, беше само мираж, породен от собственото му желание. Когато корабчето стигна до моста, момичето беше изчезнало.

По-късно вечерта, когато каналите бяха станали дълги, черни огледала, гладко положени между дърветата и уличните лампи, Морис заведе Пърс на разходка из квартала с червените фенери — един лабиринт от улички близо до Нювемаркт. Това беше, както Морис бе обещал, далеч по-шокиращ и необичаен спектакъл от онова, което предлагаше Сохо и като че ли прекалено много за младо момче от Каунти Майо. Във всяка ярко осветена витрина седеше проститутка, облечена само с лека, очертаваща фигурата й роба или прозрачно неглиже и всяка от тях дръзко оглеждаше минувачите за евентуални клиенти. Това наистина бяха улиците на греха, с обектите на мъжка похот, откровено изложени като стока във витрина на магазин. Нужно бе само да влезеш, да уговориш цената, и жената щеше да дръпне плътната тежка завеса и да задоволи желанието ти. Две неща предпазваха този трафик на женска плът от долнопробност. Първото беше интериорът на къщите — безупречно чист и издържан в уютен дребно-буржоазен стил с тапицирани столове, бродирани калъфчици, цветя и безукорно спално бельо, застлано на леглото, което обикновено можеше да се зърне в задната част. Второто бяха самите жени — млади и привлекателни, които в повечето случаи прекарваха времето си заети по домашному с плетене.

— Защо ли го правят? — чудеше се Пърс на глас пред Морис. — Такива хубави момичета на вид. Биха могли да се омъжат и да гледат семейства, вместо да се продават по този начин. — Той внимаваше да не улови погледите на жените, не толкова, защото се боеше да не го омаят, колкото, защото се чувстваше леко засрамен, че наблюдава тяхното себеизлагане, докато той самият е обвит в добродетел. Морис сви рамене.

— Може би те планират да се задомят по-късно. Когато понапечелят.

— Но кой ще се ожени за… момиче, което е вършило такива работи, за да се прехранва?

Морис вървеше пред Пърс по тесния, пълен с народ тротоар. Повечето от хората явно бяха зяпачи, туристи като тях самите, а не сериозни клиенти. Сред навалицата можеха да се видят дори влюбени двойки или женени, разхождащи се, хванати за ръка, смеещи се и смушкващи се един друг, сякаш извличаха огромно сексуално удоволствие от атмосферата на сексуална свобода. Кой знае защо, това депресира Пърс повече, отколкото всеки друг компонент на сцената и го накара да се почувства още по-натъжен заради момичетата във витрините.

И тогава той я видя — в една къща с ниска червена врата и номер тринадесет върху нея. Анджелика. Бе вън от всяко съмнение, това беше Анджелика. Тя не беше седнала във витрината, а в малка приемна, на шезлонг край лампион с розов абажур, и лакираше ноктите си, така съсредоточена върху заниманието си, че дори не вдигна поглед, когато той спря на тротоара и впери невярващи очи във витрината. Дългата й черна коса бе свободно пусната върху раменете й, облечена бе в дълга черна рокля с дълбоко деколте от някакъв блестящ плат. Лакът на ноктите й беше ярко червен. Когато изпъна ръка, за да огледа ефекта на светлината от лампата, изглеждаше сякаш е потопила пръстите си в прясна кръв.

Пърс отмина замаян. Усещаше, че нещо го дави, не му достигаше въздух. Сблъска се слепешката в друг пешеходец, спъна се в бордюра на тротоара, чу остро скърцане на спирачки и се намери проснат върху предния капак на една лека кола, чийто шофьор, показал се от прозорчето, ядосано му крещеше на холандски или немски.

— Толкова е жалко, че е курва — каза Пърс на шофьора.

— Пърси, какво по дяволите правиш? — каза Морис Зап, изниквайки от тълпата, която наблюдаваше инцидента с вял интерес — Търсех те навсякъде. — Той хвана Пърс за ръката и го отведе на тротоара. — Какво ти е? Какво искаш да правиш?

— Да остана за малко сам, ако нямаш нищо против — каза Пърс.

— Аха! Ти май видя нещо интересно в някоя от тези витрини, а? Добре, не те обвинявам, Пърси, човек е млад само веднъж. Само бъди така добър да ме послушаш, ако момичето ти предложи кондом, забрави за папата, сложи го заради мен, окей? Не ми се ще да ставам причина да лепнеш нещо. Аз се връщам в хотела. Чао!

Морис Зап стисна ръката на Пърс и отмина с поклащаща се походка. Пърс се върна по стъпките си назад, нарочно. Морис му бе подсказал една идея: ще блъсне вратата на тази уютна, розова приемна и ще попита: „Колко?“ Колко да плати на това вечно убягващо му момиче, което беше ухажвал и преследвал по алеите и коридорите на Рамидж, без да спечели нищо повече от целувка, колко пари иска, за да си разтвори краката пред клиент, който плаща? Даваше ли търговска отстъпка за стар приятел, за поет, за редовен член на Асоциацията на университетските преподаватели? Като репетираше такива саркастични въпроси в главата си и си представяше как Анджелика ще скочи сепната от шезлонга си с пребледняло лице, слисана, с ръка, притисната към сърцето й, той си пробиваше път през множеството от зяпачи, докато стигна до къщата с червената врата. Завесите бяха спуснати.

На Пърс му призля. Той се облегна на стената и заби пръсти в твърдата зърниста повърхност. Група английски младежи минаха покрай него, в редици по четирима, като ревяха запалянковска песен и дриблираха бирена кутийка на земята пред тях. Един от тях блъсна Пърс с рамо, но Пърс не протестира. Чувстваше се вцепенен и празен, дори гняв не му бе останал.

Скандирането на английските хлапаци отзвуча, след като те завиха зад ъгъла и улицата моментално утихна и опустя. След няколко минути червената врата се отвори и после затвори зад млад човек, който спря за миг да си оправи тесните черни панталони. Пърс разпозна в него компаньона на Мишел Тардю. Той крадешком се огледа наляво и надясно, после спокойно закрачи. На тротоара падна светлина от завесите, които отново бяха дръпнати широко и разкриваха предната стая. Пърс излезе от сянката и погледна вътре. Красива девойка от смесен евро-азиатски тип му се усмихна насърчително. Пърс зяпна от почуда. Той огледа вратата на къщата: червена, номер тринадесет, изписан с блажна боя. Нямаше грешка. Върна се при витрината. Същото момиче му се усмихна пак и с премигване на очи и леко накланяне на глава го покани да влезе. Той така и направи и когато влезе, тя го поздрави с усмивка и няколко неразбираеми думи на холандски.

— Извинете — каза той.

— Американец? — попита тя. — Вие искате да прекарва време с мен? Четиридесет долара.

— Преди малко тук имаше едно друго момиче — каза Пърс.

— Тя няма тук, гледа бебе. Не се тревожете, вие прекарва добре с мен.

— Тя се занимава с гледане на бебета? — надежда, облекчение и упрек към себе си изпълниха гърдите на Пърс.

— Да, аз имам дете горе. Не се тревожете, то спи, няма да чуе нищо.

— Анджелика гледа вашето бебе?

— Тя се казва Лили. Приятелка, помага ми. Аз казвам да пусне завеса, но тя не тревожи.

— Къде отиде тя? Къде мога да я намеря?

Момичето сви рамене и се понамръщи.

— Не знам. Прекарва време с мен или не? Тридесет долара.

Пърс извади тридесет-доларова банкнота от портфейла си и я остави на масата.

— Къде мога да намеря Лили?

С бързината и ловкостта на фокусник момичето грабна банкнотата, сгъна я с пръстите на едната си ръка и я пъхна в деколтето си.

— Тя работи в кабаре „Сини небеса“ на Ахтербург Вал.

— Къде е това?

— Свийте надясно в края на тази улица, после по моста. Вие ще видите табела.

— Благодаря — каза Пърс.

Той се затича по улицата като хокеен играч, маневрирайки през навалицата и уличното движение, жонглирайки топката на обърканите си емоции. В един замаян миг си мислеше, че е открил Анджелика, заета с напълно невинна, благородна работа като светска сестра от благотворителна мисия сред проститутките на Амстердам. Това беше мисъл, пълна с мечти. Но ако Анджелика не беше просто детегледачка, то тя не беше и курва — как бе могъл изобщо да го допусне? Засрамен, че е имал подобна идея, колкото и вероятна да бе изглеждала при дадените обстоятелства, сега охотно прие факта, че тя участва в спектакли на голо. Не че одобряваше това, надяваше се да я убеди да напусне, но то не накърняваше фундаментално чувствата му.

Той сви зад ъгъла на улицата и се затича по моста; видя сини неонови букви, трепкащи в черната вода, и заслиза бързо надолу, като вземаше по три стъпала наведнъж. Няколко души, наредени на опашка за представлението в „Сини небеса“, обърнаха главите си и изгледаха Пърс, който пристигна с трясък до входа и рязко спря, задъхан, пред фоайето. Фасадата беше добре осветена и приличаше по-скоро на малко кино. Програмата се рекламираше с движещи се букви. „СЕКС НА ЖИВО“, обявяваше тя на английски. „ИСТИНСКИ СЕКСУАЛЕН АКТ, ПРЕДСТАВЕН НА СЦЕНАТА“. Върху колоните, които поддържаха тавана на фоайето, имаше фотографии от представлението. На една от тях, гол космат мъж, широко засмян, повдигаше изотзад голата коленичила Анджелика. Тя изглеждаше точно като в онзи кадър от филма в Рамидж, който той бе смятал за халюцинация. Пърс се завъртя на пети и бавно си тръгна.

Какво направи Пърс след това? Напи се, разбира се, като всеки лишен от илюзиите си влюбен. Купи си половин литър уиски от един магазин за спиртни напитки, върна се в пансиона, легна на леглото и пи до безсъзнание. Събуди се на следващата сутрин под неизгасената електрическа крушка, без да е сигурен кое е по-лошо — болката в главата му или вкуса в устата му, макар че нито едното, нито другото можеше да се сравни със сърдечната му болка. Имаше билет за връщане в Лондон без определена дата. Той не си направи труда да провери в колко часа има полет, а направо напусна пансиона и взе автобус за аерогара Шипхол, загледан безцелно през прозореца към депресиращите околности на Амстердам: фабрики, бензиностанции и оранжерии, пръснати из равния и безличен пейзаж, като корабни отпадъци върху бряг, от който приливът се е оттеглил.

Той си осигури място за следващия самолет до Лондон и прекара един час в салона за заминаващи, близо до изхода, без да чете, без да мисли, просто го проседя; празнотата и анонимността на мястото с редицата пластмасови столове срещу огромен матиран прозорец, който ограждаше като в рамка безизразното небе, подхождаха на нулевото състояние на ума и сърцето му. Полетът бе обявен, той се затътри към борда, покрай механично усмихващия се и кимащ екипаж, самолетът се издигна във въздуха като асансьор, той се загледа втренчено през илюминатора към небесния пейзаж, равен и безличен като онзи земния долу. Поднос с храна, увита в целофан, бе поставен пред него и той вяло се зае да консумира съдържанието му, без да усеща нито вкус, нито аромат. Самолетът го разтовари отново на земята и той мина през безкрайните покрити коридори на Хийтроу, толкова дълги, сякаш линиите им се пресичаха на хоризонта.

За полета до Шанън имаше само места „клубна класа“, но той осребри още един чек и плати надбавката без възражение. За какво ли трябваше да пести парите си сега? Животът му бе станал пуст, изчезнал бе целият смисъл. Лятото се простираше пред него, безплодно като пустиня. Имаше два часа до тръгването на самолета. Той повлече крака към параклиса на св. Георги. Неговата молба все още стоеше забодена на зеленото сукно, леко огъната в ъглите: „Господи, помогни ми да намеря Анджелика“. Откъсна листа от крепящото го габърче и го смачка в юмрука си. Влезе в параклиса и седна на най-задната пейка, отправил празен поглед към олтара, и остана така в продължение на цял час. На излизане остави друга молба на дъската за обяви: „Господи, помогни ми да забравя Анджелика. И моля те, отклони я от този унизителен живот“.

Той прекара още половин час, седнал в друга анонимна чакалня, после се затътри на опашка за качване на друг самолет, мина покрай механично усмихващ се и кимащ екипаж и зае мястото си. Самолетът се издигна като асансьор във въздуха и той се загледа през илюминатора към друга безлична прерия от облаци. Един друг поднос с храна без мирис и без вкус бе поставен на скута му заедно с половин бутилка изстуден кларет като поздравление, задето пътуваше в „клубната класа“. Но този път като че ли се очертаваше известно отклонение от монотонната рутина на полета. Пърс, седнал в предната секция на самолета, забеляза необичайно сноване на екипажа напред-назад през завесата, която закриваше вратата на пилотската кабина. Постепенно в притъпеното му апатично съзнание проникна фактът, че трите стюардеси са обезпокоени от нещо.

И наистина, капитанът се обади по интеркома и информира пасажерите, че самолетът е спукал предна гума при отлитането, следователно ще трябва да извърши аварийно кацане в Шанън, където пожарните и спасителните екипи вече ги очаквали. Разтревожен шепот премина през самолета при това съобщение. Сякаш дочул го, капитанът се опита да успокои пасажерите, като обясни, че той не се и съмнявал в благополучното приземяване, но тази процедура била задължителна при спукване на гума, защото евентуално — добави той — може да се спука и друга гума (което обяснение дойде може би в повече). Малко преди приземяването, пасажерите щели да бъдат инструктирани да свалят обувките си и да заемат положение за аварийно кацане. Екипажът ще демонстрира и ще даде съвет или помощ, където е необходимо.

В действителност, самият екипаж изглеждаше така, сякаш имаше нужда от съвет и помощ. Пърс рядко бе виждал три млади жени да изглеждат толкова уплашени. Малко по малко страхът им се предаде на пасажерите. Ужасът на последните се увеличаваше и от силната турбулентност, в която навлезе летателният апарат, преди да започне спускането. Въпреки че това нямаше нищо общо със спуканата гума, някои технически неграмотни хора направиха обратното заключение и взеха да издават страхливи писъци или набожни възклицания, докато самолетът се накланяше и подрусваше във въздуха. Някои се зачетоха в пластмасовите карти с инструкции по техника на безопасност, пъхнати отзад на всяка седалка, на които имаше разноцветни схеми на аварийните изходи и неубедителни рисунки на пасажери, весело плъзгащи се по надувни улеи, като деца на пързалка в детски кът. Други, по-практични, изтегляха спасителните жилетки изпод седалките си и се опитваха да ги облекат. Стюардесите подтичкваха объркано нагоре-надолу по пътеката, разубеждавайки хората да не надуват спасителните си жилетки и парирайки спешните поръчки за алкохолни напитки.

Безразличен към живота, Пърс наблюдаваше поведението на тези около него с безстрастно любопитство. От мястото му екипажът в кабината се виждаше добре. Той се загледа в главната стюардеса, която взе микрофона от една ниша близо до кухненското помещение, прочисти гърло и се приготви да направи съобщение. Изражението й беше тържествено.

— Дами и господа — каза тя с провинциално произношение, — получи се молба от пасажер да кажем заедно молитвата за разкаяние. Има ли свещеник на борда, който би желал да ни води в тази молитва? — тя зачака напрегнато с поглед, насочен по дължината на самолета (завесата между клубна и икономична класа беше дръпната да не пречи) за знак от някой доброволец. Другата стюардеса дойде от секцията на икономична класа, поклащайки глава: „Нямаме късмет, Мойра“ — прошепна тя на главната стюардеса. „Нали знаеш как е, точно когато ти трябва свещеник, няма ни един. Няма дори монахиня“. „Какво да правя?“ — каза Мойра притеснено с ръка на микрофона. „Ще трябва ти сама да кажеш молитвата“. Мойра изглеждаше отчаяна. „Забравила съм я“ — изхленчи тя. „Не съм ходила на изповед, откакто вземам противозачатъчни“. „О, Мойра, не си ми казвала, че вземаш хапчета“. „Ти я кажи, Бриджит“. „О, аз не бих могла“. „Можеш, можеш. Нали казваше, че си била «дете на Дева Мария»?“ Главната стюардеса каза в микрофона:

— Тъй като на борда очевидно няма свещеник, колежката ми Бриджит О’Тул ще ни води в молитвата за разкаяние. — Тя пъхна микрофона в ръцете на смаяната Бриджит, която го погледна така, сякаш очакваше всеки момент да я ухапе. Самолетът се вдигна и падна гадещо. Двете момичета, загубили равновесие, се вкопчиха една в друга за подкрепа.

— В името на Отца … — подсказа шепнешком Мойра.

— В името на Отца и Сина и Светаго Духа — пресипнало каза Бриджит в микрофона. Тя го закри с длан и шепнешком се тросна: „Паметта ми е празна. Не мога да си спомня молитвата“. „Добре тогава, кажи която молитва знаеш“ — настоя Мойра. — „Каквото ти дойде наум“.

Бриджит стисна здраво очи и поднесе микрофона към устните си.

— За това, което скоро ще получим — каза тя, — нека Бог ни направи истински благодарни.

Пърс все още се смееше, когато след десет минути те кацнаха, напълно благополучно, на летището в Шанън. Бриджит му се усмихна глупаво на излизане от самолета.

— Извинете за тревогата, г-не — измънка тя.

— Ни най-малко — каза той. — Вие ми върнахте апетита за живот.

Той отиде в Ирландската туристическа агенция и попита може ли да наеме селска къща в Конемара.

— Искам нещо много тихо и изолирано — каза той. Беше решил какво да направи с остатъка от парите и отпуската. Щеше да си купи кола на старо, да напълни задната седалка с книги и листи за писане, да си вземе достатъчно „Гинес“ и касетофона с песните на Боб Дилън, и да прекара лятото в някой скромен еквивалент на самотната кула на Ийтс, зает с писане на поезия.

Докато изчакваше разговорите по телефона, преди да получи отговор, той разгърна някаква брошура, рекламираща кредитните карти „Америкън Експрес“, и като нямаше какво друго да прави, попълни един формуляр за заявка.

Филип Суолоу уреди хотелската си сметка и седна във фоайето с готовия багаж до него в очакване да бъде откаран с колата на Британския съвет или по-скоро, с лендроувъра, защото такова бе превозното средство, благоразумно предпочетено от Съвета в Анкара. Филип никога не бе виждал такива улици в модерен град, целите в дупки и ями, като повърхността на луната. Когато завалеше дъжд, пътищата се наводняваха, защото работниците, които ги бяха полагали, бяха разчистили строителните отпадъци, изсипвайки ги в отводнителните шахти, поради което те постоянно се запушваха.

Управителят на хотела мина покрай Филип, усмихна му се и се поклони.

— Заминавате за Англия тази вечер, г-н професоре?

— Не, не. За Истанбул. С нощния влак.

— А! — Лицето на управителя светна от възторг и завист. — Истанбул е много красив град.

— Да, чувал съм.

— Много стар. Много красив. Не като Анкара.

— О, Анкара много ми хареса — каза Филип. Такива лъжи стават втора природа на културния пътешественик. Анкара изобщо не му бе харесала и се радваше да изтръска тукашния прахоляк от обувките си, а прах имаше много, освен когато беше валяло.

Трябваше да признае, че нещата се бяха подобрили след първия му ден: те просто не можеха да се влошат повече. Борак беше много мил и внимателен, макар че имаше само две теми за разговор — Хъл и Хазлит. Несъмнено той знаеше изключително много за Хазлит, много повече, отколкото самия Филип; но пък, сякаш за да наблегне на факта, че те двамата споделят общи интереси и знания за романтичния есеист, го наричаше твърде фамилиарно Бил Хазлит. Филип дни наред се опитваше да намери начин да го поправи, без да изглежда груб.

Останалите турци, с които се бе запознал, бяха не по-малко любезни и гостоприемни. Почти всяка вечер имаше коктейл или вечеря или прием в негова чест в някой от университетите или в нечий тесен, претрупан с мебели апартамент. На частните сбирки винаги имаше храна и напитки, кой знае как доставени или запазени при общия недостиг — на каква цена и с какви домашни жертви, Филип не смееше и да помисли. Официалните приеми бяха дискретно снабдявани с алкохол от Британския съвет — щедрост, високо ценена от турците, които съответно гледаха на Филип като на някакъв талисман, носещ щастие. Университетските преподаватели по английски език в Анкара отдавна не бяха ходили на толкова много почерпки за толкова кратко време. Те се появяваха вечери наред, все едни и същи лица, грейнали от удоволствие, енергично здрависващи се с Филип, сякаш току-що са се запознали с него. Смееха се, разговаряха, слушаха музика на запис, понякога танцуваха. Филип също се смееше, разговаряше, пиеше, веднъж дори се впусна в тромаво „pas de deux“ с една г-жа професор на зряла възраст, която бе съхранила забележително умение да играе кючек. Това изпълнение беше приветствано с шумни овации и дори назовано от представител на Британския съвет, който го бе наблюдавал със замъглени очи, „пробив в английско-турските културни връзки“. Но някъде дълбоко в себе си, където ракията и уискито не можеха да достигнат, Филип се чувстваше самотен и депресиран. Той разпозна признаците на неразположението си, защото и преди беше страдал от него по време на пътуванията си, макар че никога толкова тежко. Това беше чувство, което се дефинираше като прост, настойчив въпрос: „Защо съм тук?“. Защо беше дошъл в Анкара, Турция, вместо да бъде в Рамидж, Англия? Този въпрос стоеше пред него и по време на приемите, но особено остро го мъчеше, когато се изправяше на катедрата в някоя прашна аудитория с лице срещу редици от любопитни мургави млади мъже и тъмнооки млади жени и слушаше как някой турски професор го представя надълго и нашироко, изброявайки всяко академично отличие, което би могло да се измъкне от справочници и свидетелства (Филип тайно очакваше някой ден да чуе, че дори скромният му успех в прогимназията също е бил брилянтно представяне), докато той нервно прелистваше набързо преписаните първи страници от лекцията му за Хазлит; или пък когато лежеше в хотелското си легло в свободните часове между четене на лекции и разглеждане на забележителности (не че имаше кой знае какво за разглеждане в Анкара, щом веднъж си видял Аниткабир и Хититския музей, но неуморимият Акбил Борак се престараваше да го води навсякъде), препрочитайки за кой ли път омачкания „Гардиън“, който бе донесъл със себе си при пристигането, под звуците на чужда музика, гласове, говорещи чужд език и остри шумове от уличното движение, достигащи през стената.

Защо съм тук? Стотици, може би хиляди паунда държавни пари бяха изхарчени за изпращането му в Турция. Секретарки бяха писали писма, телекси бяха бръмчали, телефони бяха звънели, папки — набъбвали в Анкара, Истанбул, Лондон. Ценни изкопаеми горива бяха изгорели, за да бъде издигнат като стрела в стратосферата от Хийтроу до Есенбога. Домашните бюджети и храносмилателните системи на академичното общество бяха подложени на изпитание до границите на тяхната издръжливост, само и само да го забавляват. И с каква цел? За да донесе добрата новина за Хазлит или за литературата, историята, обществото, психологията и философията на тези млади турски буржоа, чийто главен мотив за изучаване на английски език бе да си осигурят работа като държавни служители или стюардеси (това му довери Акбил Борак в миг на вдъхновена от ракията откровеност), както и да избегнат убийствено политизираните факултети по социални науки. Когато го развеждаха с кола из улиците на Анкара, гъмжащи от анонимни безбройни обеднели пролетарии, облечени в еднообразни прашни памучни дрехи, блъскащи се нагоре-надолу по бетонните склонове с неразгадаемата упоритост на мравки, под вечно намръщените погледи на вездесъщите въоръжени военни, той като че ли започваше да разбира посредствения прагматизъм на студентските амбиции. Но как би им помогнал Хазлит?

— Извинете, г-не — хотелският управител се бе върнал. — Ще желаете ли вечеря? Влакът за Истанбул тръгва чак след няколко часа.

— О, не, благодаря — каза Филип. — Излизам.

Управителят се поклони и се оттегли.

Къстър, британският служител по културните въпроси, беше поканил Филип на лека вечеря в апартамента си. „Без претенции да е във ваша чест“ — беше му обяснил той. — „Днес следобед ще пристигне струнен квартет от Лийдз. Трябваше да организирам нещо за тях, така че защо не наминете и вие? Няма да е нищо специално, съвсем неофициално събиране. Ще има още няколко души. Знаете ли какво?“ — добави той, сякаш му бе хрумнала блестяща идея, — „Ще поканя и Борак“. „Струва ми се, че той се е нагледал на мен през последните няколко дни …“ — предположи Филип. „О, не, може да се обиди, ако не го поканя. Съпругата му също. Хасим ще ви вземе от хотела около седем. Носете багажа със себе си и аз ще ви закарам на гарата около десет да хванете влака си“.

Разпознавайки високата фигура и меланхоличните мустаци на Хасим, шофьора на Съвета, канещ се да стъпи на въртящата се врата, Филип се изправи и пренесе багажа си през фоайето. Хасим, който не говореше английски, взе куфара от ръцете му и го поведе към лендроувъра.

Филип се настани на седалката до Хасим и джипът потегли с подрусване. Филип си мислеше, че сигурно щеше да се чувства съвсем различно, ако не беше онова ненадейно спазматично влечение, което изпита към Хилари в последния миг, преди да се разделят. Топлото обещание на люлеещата се гръд, която бе мернал за кратко, се запечата в съзнанието му, дразнейки и измъчвайки го, докато лежеше буден в тясното хотелско легло, задавайки си за пореден път въпроса „Защо съм тук?“ Сексът с Хилари не беше най-великото еротично преживяване на света, но все пак беше нещо. Временно освобождаване от напрежението. Кратка приятна забрава. Тук, в Турция, нямаше надежда за еротично приключение. Вежливите жени, които срещаше, бяха омъжени, и съпрузите им галантно, но бдително ги охраняваха. Студентките с трапчинки и тъмни бадемови очи изобщо не бяха допускани до него на по-близко разстояние от необходимото за слушане на лекциите, с изключение на дъщерите на една от академичните двойки, но Филип имаше чувството, че ако направи намек на някоя от тях, ще стане дипломатически скандал. Турция, поне на повърхността, беше държава, която държеше на морала.

Лендроувърът пълзеше сред сгъстения трафик. В центъра на Анкара сякаш винаги имаше улични задръствания, ако това беше центърът. Филип не можеше да се ориентира в географията на града, защото виждаше все едно и също — гол бетон, напукани тротоарни плочки, улици с дупки, всичко с цвят на пепел, рядко някое дърво или стрък трева, въпреки че беше пролет. Смрачаваше се и под оскъдното улично осветление по улиците плъзваха дълги, зловещи сенки, с изключение на местата, където горяха газени лампи с трепкащ пламък насред импровизирани улични сергии, пълни със забрадени жени, пазарящи се за зеленчуци и кухненски съдове, или където мътна флуоресцентна светлина, отразена от лъскавите изкуствени покрития на масите в някое задимено работническо кафене, проникваше през дебелите стъкла на прозорците. Филип имаше чувството, че ако Хасим внезапно спре лендроувъра и го изхвърли на улицата, той ще изчезне завинаги — ще бъде завлечен в сенчестата тъмнина, съблечен и ограбен до шушка, убит и захвърлен в някоя от задръстените шахти. Чувстваше се безкрайно далеч от къщи. Защо беше тук? Може би беше време да сложи край на пътуванията си, да се откаже от търсенето на интензивни преживявания, за които бе говорил с Морис Зап, да прибере лекторските си записки, да осребри пътническите си чекове, да се отдаде на спокоен домашен живот, безопасен секс с Хилари и привичния кръговрат на учебната година в Рамидж, от срещата с първокурсниците до заседанието на Държавната изпитна комисия, докато стане време да се оттегли, да се оттегли и от секса, и от работата. След което надлежно ще последва и оттегляне от живота. Това ли го очакваше?

Лендроувърът спря; бяха пристигнали пред модерен блок на един от хълмовете, които опасваха града. Хасим с жест показа на Филип да се качи на асансьора и натисна бутона за шестия етаж. Къстър излезе на входната врата на апартамента, зачервен, само по риза, с чаша в ръката.

— А, ето ви и вас, заповядайте! Позволете да взема куфара ви. Влизайте в хола, а аз ще ви донеса нещо за пийване. Джин с тоник? Борак е ей-там. Между другото, квартетът не е струнен, а джазов. В Лондон пак нещо са объркали.

Къстер го поведе по коридора, отвори една врата и въведе Филип в хола, умерено пълен с хора, застанали на групички с чаши в ръка. Първото лице, върху което Филип спря погледа си, бе на Джой Симпсън.

Акил Борак не спираше да се изненадва от поведението на Филип. В деня на пристигането си англичанинът два пъти бе мерил ръста си на земята, а сега, в деня на заминаването си, изглежда се канеше да го направи отново, в хола на г-н и г-жа Къстър, защото той се спъна на прага и ако не падна, то бе благодарение само на това, че успя да се хване за облегалката на един стол. Всички глави се обърнаха към него, и за миг настъпи сконфузено мълчание; след това, като се убедиха, че нищо сериозно не е станало, групите възобновиха веселия си разговор.

Акбил стоеше до Оя и разговаряше с барабаниста на квартета и с г-жа Симпсън, библиотекарката на Британския съвет в Истанбул — приятна, сдържана дама с добре оформени хълбоци и прекрасна руса коса. Акбил тъкмо разказваше на г-жа Симпсън за магазините в Хъл, като се чудеше наум дали северните жени имат руси косми и на пубиса, както на главите си, когато Филип влезе шумно, удряйки се в мебелите до вратата. Акбил се втурна напред да предложи помощта си, но Филип, както беше паднал на колене, сам се надигна, отърси длани и направи няколко несигурни крачки в посока към г-жа Симпсън. Лицето му бе побеляло.

— Вие! — каза той с дрезгав шепот, втренчен в г-жа Симпсън.

Тя също бе леко пребледняла, още повече след този странен поздрав.

— Здравейте — каза тя, стиснала здраво чашата си с две ръце. — Алек Къстър ми каза, че ще се отбиете тук тази вечер. Как ви харесва Турция?

— Вие се познавате, така ли? — каза Акбил, гледайки ту него, ту нея.

— Съвсем малко — каза г-жа Симпсън. — Преди няколко години се запознахме, беше в Генуа, нали така, професор Суолоу?

— Мислех ви за мъртва — каза Филип Суолоу. Той не бе отклонил погледа си нито за миг, дори не мигваше.

Оя задърпа ръкава на Акбил от вълнение.

— О, какво ли значи това? — извика тя.

Г-жа Симпсън се понамръщи.

— О, господи, сигурно сте чели онзи списък във вестниците преди три години — каза тя към Филип Суолоу. — Той беше публикуван преждевременно от индийските власти. Стана причина за голямо объркване и притеснения, за съжаление.

— Искате да кажете, че сте оцелели от катастрофата?

— Аз не бях в самолета. Всъщност трябваше да бъда — това стана преди три години — в скоби обясни тя на Акбил, Оя и барабаниста. — Моят съпруг бе назначен на работа в Индия. Аз щях да замина с него, но в последния момент моят лекар каза да не заминавам, бях бременна в осмия месец и той смяташе, че ще бъде твърде рисковано, затова Джон замина сам, а аз останах с Джерард, нашия син, но не знам защо имената ни бяха оставени в пасажерския списък, или в някой от пасажерските списъци. Самолетът се разби по време на буря.

— И вашият съпруг? — потрепера Оя.

— Имаше много малко оцелели — каза спокойно г-жа Симпсън, — и той не беше сред тях.

Оя плачеше със сълзи.

— Колко ми е мъчно за вас! — каза тя, като се изсекна в кърпичка.

— Мислех ви за мъртва — каза Филип Суолоу пак, сякаш не бе чул обяснението или го бе чул, без да го осъзнае.

— Но нали виждате, професор Суолоу, че тя изобщо не е мъртва! Жива е, жива! — Оя плясна с ръце и се надигна на пръсти, засмяна през сълзи. Акбил имаше чувството, че жена му осигурява всички емоции, които двамата англичани би трябвало да покажат. Джаз-барабанистът се бе изнизал незабелязано по време на разказа на г-жа Симпсън.

— Трябва да сте щастлив — каза Оя на Филип. — Това е като вълшебна приказка.

— Разбира се, много съм щастлив, че г-жа Симпсън е жива и здрава — каза той. Той като че ли бе възстановил самообладанието си, макар лицето му все още да бе бледо.

— А изкуството да ощастливяваш се състои в това, сам да бъдеш щастлив, както Бил Хазлит го е казал — вметна Акбил, според самия него — много духовито.

— Но какво правите в Анкара? — Филип попита г-жа Симпсън.

— Тук съм само за няколко дни, за няколко съвещания. Аз работя в библиотеката на Съвета в Истанбул.

— Аз заминавам за Истанбул тази вечер — каза Филип, показвайки леко вълнение.

— О? Колко време ще останете там?

— Три-четири дни. Връщам се у дома в петък.

— За съжаление, аз съм тук до петък.

Филип гледаше, сякаш не можеше да повярва на тази информация. Той се обърна към Акбил:

— Акбил, Алек Къстър като че ли съвсем забрави за моето питие, ако обичате, бихте ли…

— Разбира се — каза Акбил. — Ще отида да видя.

— Аз ще ти помогна — каза Оя. — А и чашата на г-жа Симпсън е празна. — Тя взе чашата на г-жа Симпсън и почти избута Акбил към вратата.

— Защо не останеш при тях? — измърмори Акбил към Оя на турски. — Ще си помислят, че сме невъзпитани.

— Чувствам, че имат нужда да останат сами — каза Оя. — Мисля, че има нещо между тях.

— Така ли мислиш? — Акбил беше смаян. Той погледна назад през рамо. Филип очевидно бе потънал в разговор с г-жа Симпсън, която пък изглеждаше доста развълнувана. — Този човек не спира да ме изненадва — каза той.

Три часа по-късно, Филип крачеше нетърпеливо нагоре-надолу по широкия перон на централната железопътна гара на Анкара пред високите вагони на експреса Анкара-Истанбул. Влакът изглеждаше старомоден, смътно напомняше приключенските филми от тридесетте, както впрочем и цялата сцена. Струйки пушек и пара се носеха над дълбоките сенки към яркия блясък на електрическите крушки. Селско семейство се беше разположило на една пейка да прекара нощта, заобиколено от вързопи и кошници. Майката, кърмеща бебе, гледаше с безразличие жените в елегантни кадифени панталони и сака, които предвождаха армия от хамали, носещи техните също така елегантни куфари към вагоните първа класа. Служители в униформа, с папки в ръце, наперено ходеха напред-назад, даваха нареждания на черноработниците и гонеха просяците по пътя си. Вагоните втора и трета класа бяха вече пълни, бълвайки миризми на чесън, тютюн и пот от вентилаторите си, а пътниците вътре, притиснати един в друг, глава до глава, крак до крак, стоически се приготвяха за дългото нощно пътуване. От време на време някой слизаше от вагоните и притичваше до малкия павилион, където се продаваше чай, безалкохолни, кръгли хлебчета и отровни на външен вид сладки.

В купетата на първа класа, където Филип имаше спално място, атмосферата беше по-спокойна. Чуваше се звън от удрящи се бутилки и чаши, а някъде играеха на карти, макар че осветлението вече бе доста слабо, за да се различават картите. Усещаше се атмосфера на клюки и интриги, на поръчки и подкупи. В края на коридора червенееха пламъци в отвора на малка пещ за твърдо гориво, която же-пе служителят, отговарящ за спалния вагон енергично зареждаше и пот се стичаше от челото му. „Така се осигурява отопление и топла вода за спалните вагони“ — беше му обяснил Къстър, като го изпращаше. „Изглежда доста примитивно, но пък е ефективно. През нощта става много студено в откритите равнини, дори и пролетно време“.

Филип бе успял да убеди Къстър и Борак да не стоят на гарата чак до тръгването на влака. „Няма смисъл, наистина“ — беше ги уверил той. — „Аз ще се оправя и сам“. „Едно от най-приятните неща на света е да тръгнеш на път“ — каза Акбил с усмивка, — „но аз предпочитам да бъда сам“. „Така ли?“ — каза Къстър. — „Аз пък предпочитам компания“. „Не, не“ — разсмя се Борак. — „Аз само цитирах Хазлит. Есето му «За пътуването»“. „Моля ви, тръгвайте си“ — каза Филип. „Добре“ — каза Къстър. — „Аз може би трябва да се върна да се погрижа за джаз квартета“. „А аз трябва да прибера съпругата си от вашия апартамент, г-н Къстър“. Те си стиснаха ръцете след размяна на любезности, обичайни в такива случаи, и заминаха. Филип с облекчение гледаше как си отиват. Ако Джой решеше да го последва, нямаше да й е приятно Къстър и Борак да я видят.

Но това беше преди половин час, а тя все още не идваше.

„Невъзможно е да се върна в Истанбул тази вечер“ — беше казала тя, когато останаха за малко сами в апартамента на Къстър. — „Току-що пристигнах в Анкара. Багажът ми е все още в коридора, неразопакован“. „Това прави нещата още по-лесни“ — каза Филип. „Просто го вземаш и тръгваш с мен“. Той я пиеше с очи, алчно поглъщайки чертите, които не се бе надявал някога пак да види, меката вълниста руса коса, широката щедра уста, леко възголямата брадичка. „Дошла съм тук по работа“. „Можеш да измислиш някакво извинение“. „Защо трябва да го правя?“ „Защото те обичам“. — Думите излязоха, без да мисли. Тя се изчерви и сведе очи. „Не ставай смешен“. „Никога няма да забравя онази нощ“ — каза той. „За бога“ — промълви тя. „Не тук. Не сега“. „Тогава къде и кога? Трябва да говоря с теб“.

„Ах, вие двамата се запознахте вече?“ — извика г-жа Къстър, идвайки към тях с поднос сандвичи. „Ние всъщност се познаваме. От Генуа“ — каза Джой. „Така ли? Ах, добре, така става, когато човек работи в Съвета, нали, винаги попада на стари познати и то на най-необичайни места. Как сте, Джой? Как са децата — Джерард, нали така беше, и…“ „Г-жа Симпсън тъкмо ми казваше, че Джерард не бил съвсем добре“ — каза Филип. Джой го погледна смутено. „О, мили боже! Нищо сериозно, надявам се?“ — каза г-жа Къстър на Джой. Сърцето на Филип заби силно, докато очакваше нейния отговор. „Имаше лека температура, когато тръгвах“ — каза тя най-сетне. — „Ще трябва да се обадя на момичето по-късно да попитам как е сега“. Филип извърна глава, за да прикрие триумфа си. „Но моля ви се, обадете се“ — каза г-жа Къстър. — „Използвайте телефона, който е в спалнята, там е по-тихо“. Тя огледа стаята като бдителна домакиня на прием. „О, господи, саксофонистът разглежда книгите в библиотеката ни — винаги съм смятала това за лош знак, сигурно скучае, нали така? Моля ви, елате да поговорите с него, Джой. Бихте ли ни извинили, професор Суолоу?“ „Разбира се“ — каза Филип.

До края на приема той не можа да намери начин да остане насаме с Джой. Следеше всяко нейно движение, но не я видя да влиза в спалнята на Къстърови. Когато стана време да тръгва за гарата, доста преди края на партито, бе длъжен да стисне ръката й формално, в присъствието на останалите гости.

„Е, довиждане“ — каза той, опитвайки се да задържи погледа й. — „Надявам се, че момченцето ви е добре. Обадихте ли се?“ „Още не“ — каза тя. — „Довиждане, професор Суолоу“. И това беше всичко. Той й отправи един кратък умоляващ поглед и напусна апартамента с Къстър и Борак. Сега можеше само да се надява, че след неговото излизане, тя се е обадила до Истанбул и е съчинила някаква история около детето, която да изисква спешно завръщане.

Филип отново закрачи пред спалния вагон и свери часовника си с този на гарата. Оставаха само три минути до заминаването на влака. Чувстваше се напрегнат до агония и при все това странно бодър и весел. Депресията от миналата седмица беше отминала, беше забравена вече. Той отново беше мъжът в центъра на собствения си живот — и то какъв живот!

Все още му бе трудно да повярва, че Джой изобщо не е мъртва, а жива. Жива! Топлата дишаща плът, която бе държал в прегръдките си в онази пурпурна спалня в Генуа все още беше топла, все още дишаше. Почувства се напълно променен от чудотворния обрат на съдбата, сякаш някаква вълна го бе вдигнала нависоко. Той се чу да й казва „Защото те обичам“ в ъгъла на големия хол — просто, искрено, без колебание, без смущение, като филмов герой. В края на краищата, той не беше изчерпан, свършен, готов само за пенсия. Все още беше способен на силни чувства. Интензивността се бе върнала, за да я изживее отново. Къде щеше да го отведе всичко това, той не знаеше, нито го бе грижа. Имаше смътно предчувствие за очакващи го трудности и болка, нещо във връзка с Хилари, децата, кариерата му, но той ги изтласкваше настрани. Цялата му мисловна енергия бе концентрирана върху желанието Джой да се появи.

Започнаха да затварят вратите на влака. Же-пе служители, застанали на равни разстояния като часови, се изпънаха в готовност да приемат последни сигнали. Минутната стрелка на гаровия часовник подскочи напред. Оставаше една минута.

Филип неохотно се качи на влака, свали прозореца на вратата и се надвеси от него, отчаяно вгледан в посока към билетната бариера. Един униформен служител под него погледна надясно, после вдигна свирката до устните си.

— Стой! — извика Филип, блъскайки вратата и скачайки на перона. Той беше видял женска фигура да се появява внезапно на бариерата с коса, блеснала в светлината на електрическите крушки. Мъжът със свирката, протестирайки на турски, се опита да качи обратно Филип във влака и като не успя, посегна да затвори вратата. Те се вкопчиха един в друг, а в това време Джой се затича през перона, размахала малко куфарче в ръка. Филип посочи към нея, служителят престана да се бори и си заоправя униформата с вид на засегнато достойнство. Филип му подаде една едра деноминирана банкнота. Мъжът се усмихна и им държа вратата отворена, докато се качат. Вратата хлопна след тях. Свирката остро изсвири. Влакът дръпна напред-назад и потегли. В слабо осветения коридор любопитни лица занадничаха иззад вратите, докато Филип водеше Джой към купето си. Той я въведе вътре и затвори с трясък плъзгащата се врата.

— Ти дойде — каза той. Това бяха първите думи, разменени между тях. Джой се отпусна върху оправеното легло и затвори очи. Гърдите й се надигаха и спадаха от учестеното й дишане.

— Имам билет — каза тя. — Но нямам легло.

— Можеш да споделиш моето — каза той.

Докато влакът се тресеше и бучеше в нощта, те се любиха несръчно, но екстатично върху тясното легло, а въздишките и стоновете им се заглушаваха от скърцането и тракането на вагоните. После лежаха прегърнати и разговаряха. По-скоро Джой говореше — накъсано, неуверено в началото, но все по-плавно след това — докато Филип слушаше, като в отговор реагираше с конвулсивни спазми и ритмични притискания към мекото й тяло.

— Толкова ми е хубаво … за първи път, откакто Джон … Имах възможности, всъщност, да, но бях измъчвана от вина. Мислех си — това, че Джон загина, е нещо като наказание, нали разбираш? За това, че му изневерих. С теб, разбира се, да не си помисли, че съм имала много връзки? Това беше единственият път, да, изненадан ли си? Защо ти позволих, да, често се питах защо? Не бях правила нещо така неразумно нито преди това, нито след, чак до днес, а сега е различно, понеже те познавам, така да се каже, а и Джон не е жив. Но първия път, представяш ли си, аз, щастливо омъжена жена, горе-долу щастливо, е, поне не по-малко от доста други омъжени жени, изведнъж се отдавам на напълно непознат човек, който се появява посред нощ, като бог или ангел, или не знам какво, и аз не мога да направя нищо друго, освен да се подчиня. Когато се събудих на другата сутрин, мислех, че съм сънувала, но като видях, че Джон е заминал, а твоя багаж е в коридора, осъзнах, че всичко това наистина се бе случило и едва не полудях. Може да съм ти изглеждала хладна, но всъщност бях на ръба на истерията, трябваше да ходя няколко пъти в банята и да бода дланта си с ножицата за нокти, така че болката в ръката да отвлече за малко вниманието ми от мисълта за това, което бях направила.

Имал ли си някога чувството, например като караш бързо при натоварено движение, че всичко е толкова несигурно, макар всеки да смята, че животът му е гарантиран за вечни времена? Всички до един в колите и камионите изглеждат отегчени, разсеяни, всеки иска само да се придвижи от А до Б; а през цялото време от смъртта ги делят само някакви сантиметри или секунди. Един от тях да завърти волана с няколко сантиметра повече, отколкото трябва, и ще започнат да се блъскат един в друг. Или когато шофираш по криволичещ път покрай морския бряг, мислил ли си си, че ако пуснеш за миг кормилото, можеш да излетиш от пътя надолу в пропастта? Това е страшно чувство, защото разбираш колко лесно можеш да го направиш, колко е бързо, просто и невъзвратимо. Аз самата имах чувството, че съм направила нещо такова, с тази разлика само, че излетях към живота, а не към смъртта.

Не можех да се оплача от Джон като съпруг. Той беше добър човек и верен съпруг, доколкото ми е известно, безумно обичаше Джерард, работеше много. По обичайните стандарти, това беше успешен брак. Интимните ни отношения не бяха лоши, доколкото мога да преценя. Запознахме се като студенти в университета и живяхме заедно няколко години, преди да сключим брак. Родителите ни бяха ужасно шокирани, като научиха, но ние всъщност бяхме съвсем неопитни по отношение на секса, искам да кажа, никой от нас не бе имал връзка преди това. Понякога имах странното подозрение, че Джон е решил, може би несъзнателно, разбираш ли, но все пак решил да си намери момиче още през първата година и да заживее на семейни начала, за да не би мисълта за секс да му пречи на следването. Искам да кажа, живеехме съвсем като женени, наистина, а когато действително сключихме брак, това беше чиста проба обществено мероприятие, един скъп обяд — без да настъпи никаква промяна в живота ни. Меденият месец беше просто почивка в чужбина. Спомням си, че се чувствах малко тъжна през първата брачна нощ от това, че всичко е толкова познато, че не бяхме нито притеснени, нито смутени, и на мен ми хрумна странната идея, че може би е най-добре да излезем и да потърсим друга двойка в същото положение — хотелът беше пълен с новобрачни — и да си разменим партньорите или пък да легнем всички заедно в едно легло. Не го мислех сериозно, беше просто хрумване, но предполагам, че беше симптоматично. Не посмях да го споделя с Джон, той нямаше да разбере, щеше да се почувства засегнат или да помисли, че го вземам на подбив. Той беше добросъвестен любовник, беше чел книги за предварителната игра и т.н., правеше всичко възможно да ме задоволи, и наистина ме задоволяваше — искам да кажа, не че имах желание да правя любов с него, поне не дотолкова, че да взема инициативата сама, това оставях на него, но когато поискваше да се любим, обикновено ми беше приятно.

Но някак си нещо липсваше. Постоянно усещах това. Страст може би. Никога не бях чувствала Джон да ме желае страстно, нито аз него. Обичах да чета романи за влюбени, те изглеждаха така отнесени, така отдадени на чувствата си. Аз никога не изпитвах нищо такова. След това взех да чета практични книги за секса и брака и писма до редакцията в женски списания и реших, че романите лъжат, писателите бяха измислили всичко това, а аз съм имала голям късмет, че правя изобщо някакъв секс, без значение с чувства или не. А после, през онази нощ ти се появи, и за първи път в живота си разбрах какво значи да бъдеш страстно желана.

Тук монологът на Джой се прекъсна, докато Филип още веднъж пламенно демонстрира колко основателна е била интуицията на Джой. След известно време тя продължи:

Бях седнала на дивана с Джон срещу теб и той говореше надълго и нашироко за фонетика, изпитни методики и езикови лаборатории. Усещах как твоето желание, излъчващо се като радиоактивност, ме изгаря през пеньоара. За мен беше поразително, че Джон не усеща нищо и е така потънал в разговор, че смята да замине и да ни остави заедно сами. Бях очарована, възбудена. Нямах намерение да ти позволя да се любиш с мен, в действителност смятах, че ти няма да имаш смелост дори да ми предложиш. Бях толкова сигурна в себе си, че пуснах Джон да тръгне за Милано без никакво угризение на съвестта. Но когато се върнах в дневната и ти започна да трепериш, аз също започнах да треперя — ти забеляза ли? А после, когато бяхме в спалнята, и ти трепереше все повече и повече, на мен ми се стори, че си като ядро на атомен реактор, който е, как се казваше …, стигнал критичната точка, че ще се пръснеш, ще прогориш дупка в пода и ще се самоунищожиш от собствената си страст, ако аз не направя нещо.

— Бях се върнал от света на мъртвите — приглушено каза Филип, като си спомняше. — Ти беше животът и красотата. Аз трябваше да се върна към живота. Ти ме излекува.

— Аз пуснах волана — каза Джой — и полетях в пропастта с теб, защото никой дотогава не ме бе пожелавал толкова силно.

В ранното утро те седяха един срещу друг във вагон-ресторанта и пиеха горещ черен чай, като държаха чашите с една ръка, а пръстите на другата им бяха сплетени под масата, докато влакът се носеше покрай китни градчета и селца по азиатския бряг на Мраморно море. Между къщите имаше зеленина — дървета, храсти и лози. Пейзажът беше много по-свеж от сухите плата на Анкара. Няколко ранобудни жители бяха вече в дворовете си и поливаха растенията или спокойно пушеха под полегатите лъчи на изгряващото слънце. Те махаха с ръка на минаващия влак.

— Ти нито веднъж не ми писа — каза Джой.

— Боях се да не те компрометирам — каза Филип. — А и мислех, че ти не желаеш. Толкова студена изглеждаше онази сутрин, когато си тръгнах от Генуа. Аз сметнах, че искаш да забравиш всичко, което се е случило.

— Наистина исках — каза Джой, — но разбрах, че е невъзможно.

— Не след дълго прочетох във вестниците, че си загинала.

— Да, не се бях замисляла за това. Вестниците публикуваха корекция.

— Сигурно съм я пропуснал — каза Филип. — Както и да е, но ти можеше да ми пишеш, особено след като твоят съпруг… Искам да кажа, когато ти вече беше…

— Свободна? Не исках да се намесвам в твоя живот. Поинтересувах се и открих информация за теб. Знам всичко. Ти си женен, с три деца — Аманда, Робърт и Матю. Съпруга Хилари, по баща Брум, дъщеря на капитан трети ранг и госпожа А. Дж. Брум. Не исках да развалям семейството ти.

— Не е останало кой знае колко от този брак — каза Филип. — Децата вече са пораснали, Хилари е отегчена. Преди десет години даже бяхме пред развод. Защо ли не го направихме тогава? — образът на гръдта на Хилари почти бе изчезнал от паметта му, заличен от по-близкото и по-силно усещане на заоблените цилиндрични зърна на Джой, втвърдяващи се при допира му. — Аз преча на Хилари — каза той сериозно. — Без мен тя ще се оправя по-добре.

— Тук Азия се среща с Европа — каза Джой, докато минаваха по огромен новопостроен висящ мост, седнали в раздрънкано такси. Долу под тях огромни танкери и множество по-малки плавателни съдове пореха водите на Босфора. В дясно — зелени хълмове, изпъстрени с бели къщи, се издигаха над стесняващия се канал. Вляво куполи и минарета начупваха силуета на огромния град, зад който се простираше море.

— Мраморно море — обясни Джой. — Черно море е от другата страна на Босфора.

— Прекрасно е — каза Филип. — Комбинацията от вода и небе, хълмовете и архитектурата ми напомнят Юфория и изгледа, който виждах всяка сутрин, когато се събуждах и дръпвах завесите. Тук е люлката на древния свят.

— Знаеш ли какво ще направим? — каза Джой. — Ще отидем с това такси до моста Галата и оттам с ферибот по Босфора до Боазиджи, където живея аз. Най-добрият начин да добиеш първи впечатления от Истанбул е откъм водата.

Филип погали коляното й.

— Ти си моята Юфория, моята Нюфаундленд!26 — каза той.

Половин час по-късно те стояха хванати за ръка на палубата на бял параход, който ги отнасяше нагоре по Босфора, далеч от гъмжащия с народ кей. Джой посочваше забележителностите.

— Онова там е Света София, a ей-там е Синята джамия. Ще те заведа да ги разгледаш. Златният рог е зад моста. Ей-там е Мраморно море с всичките там отломки от корабокрушения.

— Защо са толкова много?

— В този район има твърде много движение на плавателни съдове, корабите непрекъснато се сблъскват, особено големите танкери. Понякога удрят къщите на брега на Босфора. Аз си наех апартамент доста нагоре по хълма.

— Аз при теб ли ще отседна? — попита Филип.

Джой се намръщи леко.

— Не смятам, че ще е удобно. При мен живее едно турско момиче, а и децата ще бъдат любопитни. Няма да имаме спокойствие. Знам един хубав хотел недалеч оттук, ще идвам при теб там. Но ти можеш да се храниш с нас, разбира се.

— Но няма ли да прекарваш нощите с мен? — умолително попита Филип — Искам като се събудя сутрин, да те намирам край себе си.

— Не можеш да имаш всичко, което искаш — каза тя с усмивка.

Фериботът бавно се движеше по Босфора, като спираше на малки дървени кейове, които бяха нещо като морски автобусни спирки. Той завиваше към брега, спираше сред пяна и тракащ шум от витлата, които се завъртаха обратно; пътници, понесли чанти и куфари, бързо слизаха, нови пътници се качваха на борда, звънваше камбанка, и след секунди потегляха отново. Къщите на брега постепенно ставаха по-модерни, а бреговете — по-обрасли със зеленина. На една от спирките, която имаше спокойния вид на морски курорт, Джой го поведе към брега и те взеха такси до апартамента на Джой, разположен на стръмен лъкатушещ път между дворове с високи стени и надвиснали цъфтящи лози. Детски викове и плач се чуваха от прозорците, докато Филип плащаше на таксиметровия шофьор сумата, която Джой беше уговорила още при тръгването („Ако не свалиш цената поне наполовина, значи си измамен“, беше го предупредила тя).

— Децата ще бъдат изненадани да ме видят, че се връщам толкова скоро.

— Какво ще им кажеш?

— О, че срещите са отменени или нещо такова.

Децата вече тичаха надолу по градинските стъпала да посрещнат майка си, следвани от пълничка засмяна девойка с малки черни очи, разположени на кръгло мургаво лице като стафиди в кифла.

— Внимавайте — викаше тя. — Джерард, Миранда! По-полека!

Филип разпозна Джерард, който го подложи на същия враждебен оглед, който си спомняше добре от Генуа. Миранда, около тригодишна, се усмихваше сладко, докато я представяха.

— Носиш ли ни подаръци, мамо? — попита Джерард.

Джой погледна съкрушено.

— О, миличко, нямах време. Върнах се така неочаквано.

— Аз имам нещо — каза Филип. — Обичате ли локум? — той отвори куфарчето си и извади кутия с шипков и бадемов локум. — Това е от Анкара, казаха ми, че е най-доброто, което може да се намери.

— Сигурен ли си, че не е за някой друг? — каза Джой.

— О, не — каза Филип, който го беше купил за Хилари, — освен това, винаги мога да купя друг.

— Само по едно парченце, тогава — каза Джой. — Дайте кутията на Селина и кажете благодаря на професор Суолоу.

— Моля, казвайте ми Филип — каза той.

— Благодаря — каза Джерард намусено с уста, пълна с локум.

— Благодаря, Филип — каза Миранда.

— Миранда, покажи на Филип пътя към къщи — каза Джой.

Момиченцето сложи лепкавата си ръчичка в ръката на Филип и го поведе нагоре по стръмните стълби, които водеха към къщата. Той се почувства странно привлечен от това дете с доверчиви очи, винаги готово да се засмее. По-късно, докато седяха с Джой на балкона на апартамента й, който беше на първия етаж, той наблюдаваше как Миранда играе с куклите си в градинката долу. Те пиеха кафе (удоволствие, толкова рядко в Турция, че тамошните хора едва ли не припадаха, като го намерят) и Джой му разказваше в съкратена форма историята на сегашния си живот.

— Аз, разбира се, можех да остана в Англия и да живея от вдовишката си пенсия, но реших, че това би било твърде потискащо, така че убедих Съвета да изкарам курсове за библиотекарка и да ми дадат работа. Те не бяха много склонни, но аз успях да упражня известен морален натиск. Както и да е, от мен се получи добра библиотекарка.

— Не се и съмнявам — каза Филип разсеяно, като гледаше надолу към градинката. Миранда беше сложила куклите седнали в полукръг и най-сериозно им говореше.

— Питам се какво ли казва Миранда на куклите си?

— Сигурно им разказва за теб — каза Джой. — Тя е много впечатлена от брадата ти.

— Така ли? — Филип се засмя и приглади брадата си със самочувствие. Беше му странно приятно — Тя е много привлекателно момиченце. Напомня ми за някого, но не мога да се сетя за кого.

— Не можеш ли? — Джой го погледна особено.

— Ами, не си ти…

— Ами да, не съм аз…

— Предполагам, че трябва да е съпругът ти, но не си го спомням много добре.

— Не, тя не прилича на Джон.

— А на кого тогава?

— На теб — каза Джой. — Тя прилича на теб.

Четири дни по-късно, като се взираше в заснежените върхове на Алпите от илюминатора на Боинг 727 на Турските въздушни линии, Филип все още се обливаше в горещи и студени вълни при спомена за невероятния миг, когато смисълът на това, което му каза Джой — „Тя прилича на теб“ — постепенно проникваше в него, докато осъзна, че това мъничко момиченце, играещо в градината под тях — крехко създание в бяла памучна рокля със загорели ръчички и руса коса, малко по-голямо от куклите, с които се занимаваше, това късче плът е съществувало, било е в орбита около неговия живот — тихо и скрито, като неоткрита звезда. „Какво!?“ — задъха се той. „Искаш да кажеш, че Миранда е моя… наша… Сигурна ли си?“

— Не съм сигурна, но ще се съгласиш, че приликата е поразителна.

— Но, но… — той търсеше думите и трудно си поемаше дъх. — Но ти ми каза тогава, че ти…, нали знаеш, каза, че всичко е наред.

— Излъгах те. Бях спряла таблетките, двамата с Джон искахме да имаме второ дете. Боях се, че ако ти призная, това ще развали магията и ти може да се откажеш. Нали беше много подло от моя страна?

— Не, това е чудесно от твоя страна, прекрасно е, но, боже мой, защо не ми каза?

— Отначало не знаех дали съм бременна от теб или от Джон. Шокът от катастрофата предизвика преждевременно раждане. В мига, когато видях очите на Миранда, аз знаех, че е твоя. Но какъв беше смисълът да ти казвам?

— Можех да се разведа с Хилари и да се оженя за теб.

— Точно така. Казах ти тази сутрин, че не исках това.

— Но сега вече ще го направя — каза Филип.

Джой нищо не каза в продължение на няколко минути. После, без да го гледа, и като чертаеше кръгчета по пластмасовата повърхност на масата с пръст, натопен в локвичка от разлято кафе, каза:

— Когато чух, че пристигаш в Турция, реших да избегна евентуална среща с теб, защото се страхувах, че може да завърши ето така. Уредих да отида в Анкара точно през дните, когато си в Истанбул — Алек Къстър ме молеше от доста време да се срещна с хората там и да обсъдим някои въпроси. Аз се запознах с твоята програма и направих така, че да пристигна в Анкара, точно когато ти заминеш. Но изчисленията ми се оказаха погрешни с някакви си два-три часа. Когато отидох при Къстър, ми казаха, че ще дойдеш същата вечер.

— Това е съдба — каза Филип.

— Да, и аз стигнах до това заключение — каза Джой. — Затова дойдох с теб на влака.

— И направи много добре, че дойде.

— Исках да дам на съдбата втори шанс — каза Джой.

Ниска облачност покриваше Англия. Когато самолетът се потопи в нея, слънцето изчезна като изгасена светлина, а под облаците валеше дъжд. Влажни капки се стичаха по прозорците на летателния апарат, докато той се приземяваше на влажното пистово покритие в Хийтроу. Чакайки в задушната, влажна зала за багажа си, Филип усещаше как повяхва и се свива след наситените със събития последни дни. Той седна и притвори очи, прожектирайки пред вътрешния си поглед картини от Истанбул, гледките, звуците, ароматите; църкви и минарета, вода и небе, огромния влажнеещ килим под стъпалата им, докато отправяха взор към купола на Синята джамия, цветните стъкла, пробляскващи като скъпоценни камъни, в дворцовия харем, стъпалата на Истанбулския университет, като затворнически, с по един въоръжен войник на всяка площадка, лабиринтообразните алеи на огромния закрит пазар, ресторантите досами брега, където вълната от един минаващ кораб внезапно преля през ниския прозорец и заля цяла маса с вечерящи хора, хотела, където с Джой се любеха следобедите, а руските танкери се плъзгаха под прозореца така близо, че за миг засенчваха светлината, която се процеждаше през венецианските щори. Когато слънцето грееше право върху прозореца, той нагласяваше щорите под ъгъл така, че лъчи от топла светлина нашарваха тялото на Джой, а русите й пубисни косми лумваха като пламък. Той ги наричаше „златното руно“ с пълното съзнание, че Хелеспонт не е далече. Когато я целуваше там, брадата му я гъделичкаше по корема, а той иронично говореше за среброто сред златото, мислейки си за контраста между нейното красиво, все още младо тяло, и неговото — кокалесто, застаряващо, но тя го галеше по главата и го уверяваше: „С тебе се чувствам желана, това е най-важното“. Той се завираше в нея, вдъхвайки аромати на брегове и езера, кожата от вътрешната страна на бедрата й бе мека като обелена гъбка; тя имаше чист солен вкус, като на морска молюска. „О-о“ — шептеше той, — „това е божествено“.

Филип отвори очите си и видя куфара си да се върти самотно върху багажния конвейер. Той го прибра и леко смутен от сексуалната възбуда в резултат от своите мечти, пробяга целия път до първи терминал, за да хване самолета за Рамидж.

Отново горе, сега за кратко, сред слънчевата светлина в бучащ Фокър Френдшип; после надолу през сивите облаци към подгизналите поля и проблясващите магистрали, които заобикаляха летището на Рамидж. Той беше изненадан и объркан от това, че Хилари бе дошла да го посрещне. Обикновено се прибираше с такси и беше разчитал на възможността да бъде още малко сам по време на последния етап от пътуването си, за да обмисли какво да й каже. Но тя беше там, в стария си бежов шлифер, махайки му с ръка от терасата на терминала, докато той и другите пътници слизаха по стълбата от самолета и вървяха през мазните локви на платформата. В сградата на терминала Хилари се спусна към него и въодушевено го целуна.

— Добре ли си, скъпи? Толкова се радвам да те видя жив и здрав, такива събития се случиха — чете ли рецензията?

— Не — каза той. — Каква рецензия?

— В литературното приложение на „Таймс“. Ръдиърд Паркинсън рецензира твоята книга за Хазлит по най-благоприятен начин, на почти две страници.

— Мили боже — каза Филип, чувствайки, че почервенява от удоволствие. — Това трябва да е под влияние на Морис. Ще трябва да му пиша и да му благодаря.

— Мисля, че не е така, скъпи — каза Хилари, — защото Паркинсън е ужасно груб към книгата на Морис в същата рецензия. Той е писал и за двама ви.

— О, не може да бъде! — каза Филип, усещайки спазъм на подло злорадство при тази новина.

— От „Сънди Таймс“ и „Обзървър“ поискаха твоя фотография, а Феликс Скинър — той е толкова въодушевен от това — каза, че това означава, че те също ще те рецензират. Аз едва намерих една твоя снимка по шорти край морето, но те сигурно ще използват само главата.

— Мили Боже! — каза Филип.

— Имам и нещо друго да ти казвам. Отнася се лично за мене.

— Какво?

— Нека първо да докарам колата, докато ти чакаш за багажа.

— И аз трябва да ти кажа нещо.

— Чакай да докарам колата.

Когато тя докара колата до изхода на терминала, Хилари предложи да се премести на пасажерското място, но Филип й каза да не си прави труда. Тя шофираше крайно невнимателно, като форсираше двигателя между смяната на скоростите и рязко спираше на светофарите. Когато познатите улици на тяхното предградие се появиха край прозорците, тя му каза голямата си новина:

— Намерих си работа, скъпи. Е, не точно работа, но нещо, което наистина искам да правя, нещо наистина интересно. Минах предварителното интервю и съм почти сигурна, че ще ме приемат за обучение.

— И каква е тази работа? — каза Филип.

Хилари се обърна и го дари с широка усмивка:

— Брачен консултант — каза тя. — Не знам защо досега не бях помисляла за това. — Тя отново насочи вниманието си към пътя, тъкмо навреме.

— Разбирам — каза Филип. — Трябва да е много интересно.

— Абсолютно очарователно. Нямам търпение да започна подготовката. — Тя отново погледна към него. — Не ми изглеждаш много въодушевен.

— Изненадан съм — каза Филип. — Не бях подготвен за това. Сигурен съм, че ще бъдеш много добра в работата си.

— Ами да — каза Хилари. — Чувствам, че наистина съм наясно по въпроса. Искам да кажа, ние с теб сме имали и хубави, и лоши моменти, но все още сме заедно след всичките тези години, нали?

— Да — каза Филип. — Заедно сме. — Той се загледа навън в имената на магазините: Скечлис, Ръмбелоус, Рейдио Ренталс, Улуъртс. Дебели стъклени витрини, заредени с хладилници, музикални уредби, телевизори.

— А ти какво искаше да ми кажеш? — каза Хилари.

— А, нищо — каза Филип. — Нищо важно.