Малък свят (Академичен романс)

1

Точно в 5 ч. сутринта Морис Зап се събужда от писукането на електронния си ръчен часовник, сложно произведение на миниатюризираната технология, което може да го информира с едно докосване на бутона за точното време навсякъде по света. В Куктаун, Куинслънд, Австралия, например, е 3 ч. следобед, факт, който не интересува Морис Зап. Той се прозява и се пресяга към ключа на нощната си лампа, макар че, случайно или не, точно в този момент в Куктаун, Куинслънд, Родни Уейнрайт от Университета на Северен Куинслънд се мъчи над доклад върху бъдещето на критиката за йерусалимската конференция на Морис Зап.

Този следобед в Северен Куинслънд е горещо, много горещо; потта кара химикалката да се изплъзва от пръстите на Родни Уейнрайт и мокри страницата, върху която се обляга възглавничката на дланта му. От своето бюро в кабинета на едноетажната си къща тук, в обгърнатото с изпарения предградие на Куктаун, Родни Уейнрайт чува шума от вълните, разбиващи се на близкия плаж. Той знае, че там са повечето негови студенти от курса по английски N 351 — „Литературни теории от Колридж до Бардз“ — които порят синьо-бялата вода или лежат по корем върху ослепителния пясък, а момичетата са смъкнали презрамките на банските си, за да получат равен тен. Родни Уейнрайт знае, че те са там, защото тази сутрин, след свършване на занятията, поканиха го да отиде с тях, като се смееха весело и се побутваха един друг с дружелюбен, но предизвикателен жест, който разчетен значеше: „Окей, ние изиграхме твоята културна игра тази сутрин — искаш ли да изиграеш нашата следобед?“ „Съжалявам“ — беше казал той, — „много ми се иска, но имам да пиша доклад.“ Сега те са на плажа, а той на бюрото си. По-късно, когато слънцето потъне зад гърбовете им, те ще извадят кутийки бира, ще запалят огън за барбекю и някой ще подхване мелодия на китара. Когато съвсем се стъмни, някой може да предложи къпане на голо — Родни Уейнрайт е чувал слухове, че това е обичайният връх в настроението на плажното парти. Той си представя участието в такива упражнения на Сандра Дикс, закръгленичката блондинка от Англия, която винаги сяда на първата редица в неговите часове с неизменно зяпнали уста и блуза. После с въздишка той концентрира зрението си върху разчертаната хартия пред него и отново прочита това, което е написал преди десет минути.

„Въпросът е, следователно, как може литературната критика да поддържа арнолдианската функция за идентифициране на най-доброто, което е измислено и казано, при положение, че литературният дискурс сам по себе си е децентриран чрез деконструиране на традиционната концепция на автора за авторитета?“

Родни Уейнрайт загражда в кавички „авторитет“ и искрено желае мозъкът му да измисли следващото изречение. Докладът трябва да бъде завършен скоро, защото Морис Зап иска да види чернова от него, преди да го одобри за конференцията, а от одобрението зависи субсидията за пътуването, която ще даде възможност на Родни Уейнрайт да отлети за Европа това лято (или по-скоро зима), да освежи мозъка си в извора на модерната критическа мисъл, да завърже полезни и влиятелни контакти, добавяйки още нещо към купчинката научна слава, успех, постижения, която може да му спечели деканско място в Сидни или Мелбърн. Не иска да остарява в Куктаун, Куинслънд. Това не е място за възрастни мъже. Още сега, на тридесет и осем, той няма шансове пред такива като Сандра Дикс покрай плажните герои с бронзови тела и напомпани мускули. Ефектът от двадесетгодишно посвещаване на умствена работа е твърде очевиден, когато обуе бански гащета, колкото и свободно да са скроени: под едрата, оплешивяваща, очилата глава започва блед, крушовиден торс със слаби крайници, причудливо закачени като на детска рисунка. И дори ако по някакво чудо Сандра Дикс би проявила снизхождението да пренебрегне тези несъвършенства на плътта, заслепена от блясъка на ума му, неговата съпруга Бевърли скоро би сложила край на всеки опит за приятелство отвъд изискванията на преподавателските му задължения.

Като че да подкрепи мисълта му, в този момент в полезрението на Родни Уейнрайт се вмъква широкият задник на Бев, ненапълно прикрит от рокля на фолклорни мотиви. Превита почти надве, като се поти обилно под широкополата си шапка, тя се тътри заднешком през избуялата морава, теглейки нещо — какво? Маркуч? Въже? Някакво животно на каишка? Накрая се оказва, че е детска играчка, някаква ярко оцветена играчка на колела, която се поклаща и люлее неприлично, докато се движи, а подире й върви гукащо прохождащо бебе, дете на някоя съседка. Жена с трезв ум, Бев Родни Уейнрайт се отнася с уважение към задника си, макар че не го харесва. Той си представя как Сандра Дикс извършва същото движение в дънките си и въздъхва. С усилие връща погледа си върху разчертаната хартия пред него.

„Едно възможно решение … — пише той, а после спира и задъвква края на химикалката.“

„Едно възможно решение би било да изтичам до плажа, да хвана Сандра Дикс за ръката, да я издърпам зад някоя дюна, да сваля долнището на банския й и …“

— Чашка чай, Род? Тъкмо ще правя за Мег и за мен. — Потното червено лице на Бев поглежда от отворения прозорец. Родни спира да пише и виновно покрива написаното. След заминаването й той накъсва страницата на малки парченца и ги хвърля в кошчето за хартия, където ги очакват няколко други накъсани и смачкани парчета хартия. Той започва отново на чист лист.

„Въпросът е, следователно, как литературната критика …“

Морис Зап, който е проспал тези няколко минути, изведнъж се събужда отново, обзет от паника, но като поглежда просветващия циферблат на електронния си часовник, с облекчение открива, че е само 5.15. Измъква се от леглото, като се почесва и потреперва леко (Суолоу, с типично британска пестеливост изключва парното през нощта), навлича хавлиен халат и безшумно прекосява коридора на път за банята. Дръпва шнурчето за светване зад вратата и се смръщва, когато флуоресцентното осветление изсвистява и рикошира от белите и жълти плочки. Уринира, измива ръцете си и изплезва езика си срещу огледалото над мивката. Той напомня изсъхналото русло на силно замърсена река. Прекалено много алкохол и прекалено много пури предната вечер. И всяка вечер.

За учения, обикалящ по света, това е точката на най-голям денонощен спад, когато трябва да се изтръгне от съня и да стане сам в тъмното, за да хване ранния самолет; насочил поглед към обложения си език в огледалото, разтриващ зачервени очи, опипващ наболата си брада, той за момент се учудва защо ли прави всичко това, дали играта си струва усилията. За да се отръска от тези депресиращи мисли, Морис Зап решава да си вземе набързо душ, и — много жалко, ако бученето и воят на водопроводните тръби разбуди домакините му. Той самият надава вой и затреперва, защото водата е едва-едва хладка, но ефектът от душа е освежаващ. Самобръсначката му на околосветски пътешественик, приспособена да работи на всички известни волтажи, а при нужда и на батерии, забръмчава, бръмва и мозъкът на Морис. Той отново поглежда часовника си: 5:30. Таксито е поръчано за шест, има достатъчно време за едно кафе долу в кухнята. Ще закуси на аерогара Хийтроу, докато чака връзката си за Милано.

Три хиляди мили на запад от тук, в Хеликън, Ню Хемпшир, в писателската колония, скрита дълбоко навътре в боровата гора, бившата съпруга на Морис Зап, Дезире, се мята неспокойно в леглото. Часът е 12:30 и тя е стояла будна откакто си легна преди един час. Това е, тя си знае, защото се тревожи за свършената през изминалия ден работа. Успя да напише хилядата думи в едно от дървените бунгала в гората, към които всяка сутрин, с приготвени обеди и пълни термоси, се отправят пребиваващите тук писатели, за да се заключат в усамотение, всеки с музата си; беше се върнала в централната сграда късно следобед, радостна от това изключително постижение. Но в течение на вечерта, докато разговаряше с останалите писатели и художници по време на вечерята, пред телевизора и на масата за игра на тенис, мънички съмнения започнаха да я човъркат за тези хиляда думи. Бяха ли точно тези, които трябваше да бъдат, единствено възможните? Тя устоя на внезапното желание да се втурне нагоре към стаята си и да ги прочете отново. Ежедневието в Хеликън е строго, почти монашеско: дните са за тиха, усамотена битка с изкуството на творчеството; вечерите — за общуване, разговори, почивка. Преди да си легне, Дезире си обеща да не поглежда написаното, а да го остави до сутринта да отлежи, първите минути от следващия ден бяха запазени за тази цел — колкото по-дълго го оставеше да отлежи, толкова по-вероятно беше, че ще е забравила какво е написала и, следователно, ще може да чете написаното с нещо като обективно око, да почувства неочаквания шок при първия прочит, който се надяваше да предизвика у своите читатели.

Легна в 11:30 с очи, старателно отклонявани от оранжевата папка, лежаща върху чамовия скрин, която съдържаше скъпоценните хиляда думи. Но тя сякаш сияеше в тъмното — и даже в момента така, със затворени очи, Дезире чувства присъствието й като пулсиращ източник на радиоактивност. Това е част от книгата, която тя се опитва да напише през последните пет години, книга, която да комбинира измислица и истина — фантазии, критично отношение, изповеди и разсъждения; книга, озаглавена просто „Мъжете“. Всеки раздел от нея започва с известна поговорка или афоризъм за жените, в която ключовата дума е заменена с „мъж“ или „мъже“. Тя вече е написала: „Непостоянство, твоето име е мъж“, „Вбесен като пренебрегнат мъж“ и „Проклетият мъж тормози една жена. Добрият мъж досажда на една. Това е единствената разлика между тях.“ В момента работи върху инверсията на знаменития фройдистки вик на озадачението: „Какво иска мъжът?“ Отговорът според Дезире е: „Всичко — и после още.“

Дезире се обръща по корем и сритва нетърпеливо полите на нощницата си, която се е оплела около краката й от нейното тръшкане и въртене. Тя се замисля дали да не релаксира с помощта на вибратора си, но той е един уред, който използва така, както монахиня бичува плътта си, по-скоро заради принципа, отколкото от истински ентусиазъм, а и батерията е почти изтощена, може да спре преди да е достигнала до оргазъм, съвсем като мъж — хей, това е доста добре! Тя светва лампата на нощното шкафче и записва в тефтерчето, което държи винаги под ръка: „Вибратор с изтощена батерия — точно като мъж.“ С ъгълчето на окото си съзира оранжевата папка, пламтяща на фона на лакираното дърво. Изгасва лампата, но вече е съвсем разсънена, безнадеждно е, нищо не може да се направи, освен да вземе таблетка за сън, макар че от нея ще се чувства със забавени рефлекси през първите часове на деня. Отново светва нощната лампа, сега пък къде са таблетките? О, да, на скрина, точно до ръкописа. Може би, ако си позволи съвсем мъничко да надзърне в него, поне едно изречение, за да заспи…

Застанала край скрина на бос крак, с таблетка за сън в едната ръка, замръзнала по пътя към устата й, Дезире отваря папката и започва да чете. Преди да усети, е стигнала до края на трите машинописни страници, погълнала ги е на три алчни глътки. Трудно й е да повярва, че думите, които са й коствали толкова много часове и толкова много усилия, докато ги открие и спои заедно, могат да бъдат изконсумирани толкова бързо; или че могат да изглеждат така неясни, така непохватни и несигурни в себе си. Всичко ще трябва да се напише отново утре. Тя глътва таблетка, после втора, желаейки единствено забрава сега. Докато чака таблетките да задействат, застава до прозореца и гледа навън към покритите с дървета хълмове, които заобикалят писателската колония, един монотонен, едноцветен пейзаж под студената светлина на луната. Дървета, докъдето погледът стига. Достатъчни за милион и половина тираж на книгата й „Мъжете“. Два милиона. „Растете, дървета, растете!“ — шепне Дезире. Тя отказва да приеме вероятността от поражение. Връща се в леглото, лежи неподвижно по гръб, с отворени очи и опънати от двете й страни ръце в очакване на съня.

Морис Зап се връща в спалнята за гости, облича се удобно за пътуване: кадифени панталони, бяло памучно поло, спортно сако; затваря и заключва куфара, който е приготвил от вечерта, проверява в гардероба и чекмеджетата за останали свои вещи, опипва различни джобове, за да се увери в целостта на своята животоподдържаща система: портфейл, паспорт, билети, писалка, очила, пури. Тръгва на пръсти, доколкото е възможно човек, носещ тежък куфар, да ходи на пръсти, по коридора, внимателно слиза по стъпалата, всяко от което изскърцва под тежестта му. Поставя куфара край външната врата и отново поглежда часовника си: 5:45.

Високо над студения Северен Атлантически океан, на борда на полет 072 на TWA от Чикаго за Лондон, времето изведнъж скача от 2:45 на 3:45, щом самолетът минава невидимата граница между два часови пояса. Едва ли някой от триста двайсет и тримата души на борда усеща промяната. Часовниците на повечето са все още по Чикагско време, където е 11:45 вечерта на предишната дата, пък и повечето от тях спят или се опитват да спят. Аперитивите и вечерята бяха сервирани, филмът — изгледан, безмитен алкохол и цигари — разнесени сред желаещите да закупят такива. Екипажът, уморен от изпълнението на тези задачи, се е струпал в кухненското помещение на кротко клюкарстване и проверка на останалите запаси и постъпленията. Хладилните шкафове, микровълновите печки и електрическите съдове, които бяха пълни при потеглянето от летище О’Хеър, сега са празни. Повечето от храната и напитките, държани в тях, сега са в коремите на пасажерите и, преди още да са кацнали на Хийтроу, повечето от това ще бъде в корема на самолета — в септичните му резервоари.

Главното осветление в пасажерското отделение, намалено за прожекцията на филма, не е светвано отново. Пасажерите, преяли и в много случаи препили, тежко спят. Те се въртят и свличат от седалките, напразно опитвайки се да заемат хоризонтално положение, главите са клюмнали на раменете като че ли са удушени, устата им зяпат в глуповати усмивки или грозни гримаси. Няколкото пътника, неспособни да заспят, слушат музика на запис със стереослушалки или четат на слабата светлина от миниатюрни прожекторни лампи, изкусно вградени за целта в тавана, дебели книги с меки корици и пъстри обложки за секс и приключения от Джаклин Сюзън, Харълд Робинс или Джак Хигинс, купени от книжните щандове на летището. Само една дама държи в скута си книга с твърда подвързия и си води бележки, докато чете. Тя седи изправена, бодра, на мястото до прозореца, 16-ти ред, дипломатическа класа. Лицето й е в сянка, но изглежда красиво, с аристократичен профил, като лице от стар медальон, с високи благородни вежди, високомерен римски нос и решителна уста и брадичка. В петното светлина, обливаща скута й, една фина ръка с маникюр насочва тънък автоматичен молив със златно покритие през печатните редове, спирайки отвреме навреме, за да подчертае някое изречение или отбележи нещо в полето. Ноктите на дългите пръсти с форма на копие са лакирани с керемиден цвят. Ръката, тясна, дълга и бяла, изглежда натежала от трите антични пръстена с инкрустирани рубини, сапфири и смарагди. На китката има дебела златна гривна, а от ръкава на кафяво кадифено сако се подава крайчеца на кремав копринен маншет. Краката на тази читателка са обути в широко скроени голф-панталони от същата мека материя, достигащи точно до под коляното. Прасците й са в плътен кремав клин, а ходилата — в пантофки от ярешка кожа, които са заменили, за времето на полета, чифт модерни ботушки с висок ток, изработени от кремава кожа с гравирано върху подметката име на известен милански майстор на обувки по поръчка. Лакираните нокти проблясват в лъча на лампата за четене при прошумоляването на всяка отгърната страница, която тя внимателно притиска и приглажда, а тънкият златен молив продължава пътя си по страницата. Отгоре е написано: „Идеология и държавен идеологически апарат“, а заглавието на гърба е: „Ленин и философията и други есета“, английски превод на книга от френския политически философ Луи Алтюсе. Забележките в полето са на италиански. Фулвия Моргана, професор по културология към университета в Падуа, работи. Тя не може да спи в самолет и не обича да си губи времето.

В същия самолет, на около 40 м зад Фулвия Моргана, Хауърд Рингбаум се опитва да убеди съпругата си Телма да правят секс тук и сега, на задната редица в икономичната класа. Обстоятелствата са идеални, изтъква той с припряно шептене: светлината е слаба, всички наоколо спят и от двете им страни местата са празни. Ако вдигнат облегалките за ръце, разделящи тези четири места, би се образувало достатъчно място да се опънат хоризонтално и да се изчукат.

— Шшт! Някой ще те чуе — казва Телма, която още не осъзнава, че съпругът й е напълно сериозен.

Хауърд натиска бутона за повикване и когато една стюардеса се появява, помолва за две одеяла и две възглавници. Никой, уверява той Телма, няма да разбере какво правят те под одеялата.

— Всичко, което аз смятам да правя под моето, е да спя — казва Телма. — Веднага щом довърша тази глава.

Тя чете един роман, озаглавен „Опитай по-настойчиво“ от британския автор Роналд Фробишер. Прозява се и отгръща страница. Книгата е възскучна. Преди години я беше купила при предишното им посещение в Англия. Тогава си я занесе в Канада неотворена, пакетира я отново, когато се върнаха в Щатите; после, като търсеше нещо за четене в самолета, я свали от един висок рафт и издуха прахта от нея, като си мислеше, че това ще бъде добър начин да се пренастрои към английския говор и маниери. Но действието на романа се развива в индустриалния район на Средна Англия и диалогът е задръстен с жаргон, какъвто те едва ли ще чуят в околностите на Блумзбъри. Хауърд е получил стипендия от Националната фондация за таланти в областта на хуманитарните науки, за да работи шест месеца в Британския музей. Уредили са малък апартамент под наем над един магазин, съвсем близо до „Ръсъл Скуеър“. Телма възнамерява да се запише в някой от многото изумително евтини образователни курсове за възрастни, каквито там в Англия има за всичко: от чужди езици до подреждане на цветя, и този път наистина да обиколи всички музеи и галерии в столицата.

Стюардесата донася одеяла и възглавници в полиетиленови торби. Хауърд разстила одеялата върху коленете им и мушва ръката си под полата на Телма. Тя го отблъсква.

— Хауърд! Стига! Да не си се побъркал? — Макар и смутена, тя общо взето не е толкова недоволна от този внезапен израз на страст.

Хауърд Рингбаум наистина се е побъркал от идеята да влезе в клуба „На мили от земята“ — едно елитно братство от мъже, които са осъществили сексуален сеанс по време на полет. Хауърд прочете за този клуб преди около година в едно списание, докато чакаше реда си в бръснарницата, и оттогава е обзет от амбицията за членство в него. Един колега от Южен Илинойс, където в момента Хауърд преподава английска пасторална поезия и пред когото една вечер изповяда тази своя нереализирана амбиция, се оказа член на клуба и предложи да издигне кандидатурата му, ако изпълни единственото условие за членство. Хауърд попита, дали съпругите се броят. Колегата каза, че това не е обичайно, но според него комисията по приемане на нови членове би могла да направи изключение. Хауърд попита какво доказателство се изисква и колегата каза — изцапана със семенна течност хартиена салфетка, носеща знака на известна авиокомпания, подписана от съответния партньор в сеанса. С типичната за Хауърд Рингбаум непоколебимост на човек без чувство за хумор, свикнал да успява във всички форми на човешко състезание, той се впусна в тази безумна авантюра без секунда колебание. Точно този характер на Хауърд Рингбаум, показан в една групова игра, наречена „Унижение“ и измислена от Филип Суолоу преди много години, му излезе скъпо — коства му работата, доведе го до изгнание в Канада, от което той съвсем наскоро успя да се върне, след като написа дълга поредица от скучни статии върху английската пасторална поезия, захвърлен сред брулените от ветрове прерии на Алберта, но — той не се бе поучил от своя опит.

— А в тоалетната? — прошепва той. — Можем да го направим в тоалетната.

— Да не си откачил? — изсъсква Телма. — Там няма място да се изпикаеш, камо ли… За Бога, миличък, контролирай се малко! Изчакай, докато стигнем до нашето апартаментче в Лондон — тя му се усмихна гальовно.

— Сваляй гащите и сядай на моя! — казва Хауърд Рингбаум без усмивка.

Телма удря Хауърд в чатала с книгата си и той се свива от болка.

— Хауърд? — казва тя с тревога. — Добре ли си, скъпи? Не исках да те нараня.

Морис Зап отива в кухнята на семейство Суолоу, кипва вода в чайника и си прави чаша силно чисто нес-кафе. Отвън небето просветлява и няколко птички чуруликат с прекъсвания в дърветата. Часовникът в кухнята показва 6:00. Морис изпива кафето и застава във външния коридор, готов да отвори на таксиметровия шофьор, преди да е звъннал на вратата, за да не разбуди къщата.

Но някой вече е буден. Чува се скърцане по стъпалата и малко по малко Филип се появява в полезрението му: първо кожените чехли, след тях — голите кокалести глезени, раираното долнище на пижама, домашен халат с калнокафяв цвят и, накрая — сребристата брада.

— Тръгваш ли? — казва той, подтискайки прозявка.

— Надявам се, че не аз те събудих — казва Морис.

— О, не. Просто не мога да те пусна, без да си кажем довиждане.

Следва неловко мълчание. Двамата мъже са като че ли леко сконфузени от спомена за тайните, разменени вечерта под влияние на уискито.

— Надявам се, че по някое време ще ме информираш какво мислиш за моята книга — каза Филип.

— Дадено. Взел съм я със себе си да я чета в самолета. Между другото, скоро ще излезе още една моя книга.

— Още една?

— Заглавието й е „Отвъд критиката“. Бива го, а? Ще ти изпратя един екземпляр.

Двамата мъже се сепват от острия звук на звънеца.

— А, ето го и таксито! — казва Филип. — Имаш предостатъчно време, до аерогарата се стига само за половин час по това време на деня. Е, значи, довиждане, колега! Благодаря, че дойде.

— Благодаря за всичко, Филип — казва Морис, стисвайки ръката му. — Ще се видим в Нови Йерусалим.

— Моля?

— Конференцията. Йерусалимският „Хилтън“ е в новата част на града.

— А, ясно! Добре, ще видим. Ще си помисля за това.

Таксиметровият шофьор вдига куфара на Морис и го занася до колата, една любезност, която не престава да смайва Морис Зап, идващ от държава, в която таксиметровите шофьори стоят заключени в шофьорските си кабини и се зъбят на клиентите през решетки като животни от клетка. Когато таксито завива край ъгъла, Морис поглежда назад и вижда Филип да му маха от външния вход, прихванал полите на халата си с другата ръка. Над главата му завесата на един прозорец се дръпва и някакво лице — на Хилари? — неясно се мярва зад стъклото.

В Чикаго е полунощ; вчера се колебае за миг, преди да стане днес. Студен вятър повява от езерото, запраща боклуците по паважа като бурени в поле и смразява бездомници, уличници и наркомани, търсещи подслон под арките на железопътната естакада. В най-новия и луксозен хотел на града, обаче, е почти тропическа жега. Отличаваща черта на тази сграда е, че всичко, което очакваш да намериш отвън, е вътре и обратно, с изключение на времето. Стаите са разположени в кръг около вътрешно пространство, балконите им се издават към него, в отоплявания от климатична инсталация въздух, и гледат към фонтан и езеро с лилии, пълно с пъстроцветни риби. Тук растат палми и цъфнали лози, които се катерят по стените и обвиват балконите. Отвън, прозрачни асансьори като фини стъклени мехури пълзят нагоре-надолу по отвесните стени на сградата, причинявайки световъртеж на пътниците. Това е тип отворена архитектура.

В разкошен апартамент на последния етаж, от външните прозорци на който бездомниците, уличниците и наркоманите са напълно невидими и даже най-големите автомобили от оживеното кръстовище изглеждат като пълзящи буболечки, в средата на голямо кръгло легло е легнал по гръб гол мъж. Ръцете и краката му са разперени встрани, така той напомня известната графика на Леонардо, с изключение на това, че тялото му е слабо и мършаво, тяло на възрастен мъж, с неравен слънчев тен, посивели косми на гърдите, кокалести леко криви крака и втвърдени мазолести стъпала. Очите, сега затворени, са тъмнокафяви, почти черни. На нощното шкафче има купчина списания, академични тримесечници, някои от които са паднали или захвърлени на пода. Те имат заглавия като: „Диакритика“, „Критически справочник“, „Нова литературна история“ „Поетика и теория на литературата“, „Метакритика“. Пълни са със статии, набрани с дребен шрифт и гъсти редове, с много бележки под линия с още по-дребен шрифт, и дълги библиографски списъци. Не съдържат илюстрации. Но кой се нуждае от илюстрации, щом притежава свой собствен жив, дишащ подлистник.

На леглото, до мъжа, в пространството между левите му ръка и крак, е коленичила добре сложена млада азиатка, с дълга, права, блестящочерна коса, падаща върху златистото й тяло. Единствената й дреха е оскъдна препаска от черна коприна. Тя масажира мършавите крайници и торс на мъжа с леко парфюмирано минерално масло, като обръща особено внимание на дългия му тънък обрязан пенис, който не реагира при тази обработка, безсилно полюшващ се насам-натам в чевръстите ръце на младата жена като суров тестян кравай.

Това е Артър Кингфишър, доайенът на Международното общество на литературните теоретици, почетен професор на Колумбийския и Цюрихския университети, единственият мъж в академичната история, заемал едновременно две декански места на различни континенти (пътувайки с реактивен самолет два пъти седмично, за да прекара от понеделник до сряда в Швейцария и от четвъртък до неделя — в Ню Йорк), понастоящем в пенсия, но все още активен в научните среди като участник в конференции, консултант-редактор на академични списания, съветник в университетските издателства. Мъж, чийто живот е концентрирана история на модерната критика: роден (като Артур Клингелфишер) в интелектуалния елит на Виена в края на19-ти век, следвал заедно с Шкловски в Москва в революционните години, с И. А. Ричардс в Кембридж в края на 20-те, работил с Якобсон в Прага през 30-те, емигрирал в Съединените щати през 1939, където става водеща фигура в „Нова критика“ през 40-те и 50-те, след което „Парижките критици“ от 60-те превеждат ранните му трудове от немски и той бива приветстван като пионер на структурализма. Мъж, който е получил повече почетни титли, отколкото може да си спомни, и който има в своята къща на Лонг Айлънд цяла стая, пълна с (предимно нечетени) книги и разпечатки на статии, изпращани му от негови ученици и почитатели от научния свят. Азиатката пък е Сонг-ми Ли, която дойде преди 10 години от Корея със стипендия на фондацията Форд, за да извърши научно изследване под ръководството на Артър Кингфишър, и остана като негова помощничка, компаньонка, секретарка, масажистка и партньор в леглото, посветила изцяло живота си на това да защитава великия мъж от натрапничеството на академичния свят и да му носи утеха в отчаянието, че вече не е способен да стигне до ерекция нито до оригинална мисъл. Повечето мъже на неговата възраст биха се примирили поне с първата от тези два вида импотентност, но Артър Кингфишър винаги е водил активен сексуален живот, счита го за жизнено важен и по някакъв дълбок и мистериозен начин свързан с интелектуалната му креативност.

Телефонът край леглото издава дискретно електронно писукане. Сонг-ми Ли избърсва намазнените си пръсти с мека хартиена салфетка, протяга се през проснатото по гръб тяло на Артър Кингфишър, при което розовите й зърна леко се отъркват в косматите му гърди, и вдига слушалката. После се връща назад, прикляка на пети, слуша и казва:

— Един момент, моля, да погледна дали е свободен — с ръка на слушалката, тя казва на Артър Кингфишър: — Търсят те от Берлин, ще се обадиш ли?

— Защо не? Не мога да кажа, че прекъсват нещо — казва Артър Кингфишър мрачно. — Кого познавам в Берлин?

Таксито се носи с друсане и грохот през крайните квартали на Рамидж, като подхвърля Морис Зап от единия край на задната седалка към другия, докато шофьорът преодолява многобройните извивки и завои по пътя към летището. Встрани от движещото се такси се развива безкрайната лента от почти еднакви тристайни къщи. Завесите на прозорците в повечето от тях са все още спуснати. Скрити зад тях, хората спят и сънуват, пърдят и хъркат, а зората полазва по покривите, комините и по телевизионните антени. За повечето от тези хора днешният ден ще бъде досущ същият като вчерашния или утрешния: същия офис, същата фабрика, същата търговска зона. Животът им е затворен кръг, те се въртят в колелото на навика, хоризонтите им са близки и непроменливи. За Морис Зап такъв живот е невъобразим, той не се и опитва да си го представи; но тяхната статичност придава вкус на неговата мобилност, предизвиква — докато таксито му препуска през лабиринта от улици и пресечки, по двойни улични платна и кръгови кръстовища — нещо като психическа фрикция, която го сгрява дълбоко, до сърцевината на неговата същност и го кара да чувства, че е гледан със завист, че наистина е човек за завиждане, той — мъжа, когото земната извивка приканващо мами към все нови и нови преживявания зад хоризонта.

В семейната спалня на викторианския си дом на „Сейнт Джоунс Роуд“, Филип и Хилари се съвкупляват така безмълвно и едва ли не крадешком, сякаш са легнали върху задните седалки на реактивен лайнер.

Когато се върна в леглото, като изпрати Морис, Филип бе поизмръзнал от стоене край външната врата по халат и пижама и топлината от пищното тяло на Хилари му се стори неустоима. Той се сви на кълбо и гушна меките възглавници на нейния ханш, като прокара ръка през кръста й и я постави върху едната от тежките й гърди. Неспособен да заспи, той се възбуди, запретна нощницата на Хилари и започна да я гали по корема и между бедрата. Тя беше овлажнена и не се противеше, макар да не беше сигурен, че е напълно будна. Влезе в нея бавно, откъм гърба, сдържайки дъха си като крадец, да не би тя да се разсъни и да го отблъсне (беше се случвало преди).

В действителност, Хилари е съвсем будна, въпреки че не отваря очи. И очите на Филип са затворени. Той си мисли за Джой и пурпурната спалня в светлата италианска нощ. Тя си спомня Морис Зап в това същото легло и спуснатите заради следобедното слънце завеси преди десет години. Леглото прискърцва ритмично; предната табла се удря веднъж-дваж в стената; чува се изпъшкване, въздишка, после — тишина. Филип заспива. Хилари отваря очи. Никой не е видял лицето на другия. Нито една дума не е разменена.

Междувременно, телефонният разговор между Берлин и Чикаго е към края си. Говори глас на безупречен английски с много слаб немски акцент:

— Значи така, Артър, не можем да ви изкушим да говорите на нашата конференция в Хайделберг? Аз съм крайно разочарован, вашите мисли върху рецептивната естетика биха били високо оценени, сигурен съм.

— Съжалявам, Зигфрид, просто нямам какво да кажа.

— Вие сте изключително скромен, както винаги, Артър.

— Повярвайте ми, не е от фалшива скромност, иска ми се да беше.

— Напълно разбирам. Твърде сте зает… Между впрочем, какво мислите за онова ново място по литературна критика към ЮНЕСКО?

След удължена пауза, Артър Кингфишър казва:

— Новините се носят бързо. Това още не е официално.

— Но дали е вярно?

Подбирайки очевидно внимателно думите си, Артър Кингфишър казва:

— Има основания да се смята, че е.

— Чух, че вие, като експерт, ще бъдете в журито, Артър, така ли е?

— За това ли всъщност ми се обаждате, Зигфрид?

Неприкрит, безрадостен смях от Берлин.

— Как можете да си помислите такова нещо, драги ми колега? Уверявам ви, че нашето желание да присъствате в Хайделберг, е съвършено искрено.

— Мислех, че вие държахте катедра в Баден-Баден?

— Така е, но си сътрудничим за конференцията в Хайделберг.

— А какво правите в Берлин?

— Каквото и вие в Чикаго, предполагам. Участвам в конференция — какво друго? — „Постмодернизмът и онтологичното издирване“. Има няколко интересни доклада. Но нашата хайделбергска конференция ще бъде по-добре организирана… Артър, тъй като повдигнахте въпроса за длъжността към ЮНЕСКО…

— Не съм го повдигал, Зигфрид. Вие бяхте.

— Ще бъде лицемерно от моя страна да се преструвам, че не ме интересува.

— Не съм изненадан, Зигфрид.

— Не сме ли били винаги добри приятели, Артър? Още откогато написах отзива за четвъртия том на събраните ви творби в „Ню Йорк Ревю ъв Букс“.

— Да, Зигфрид, отзивът беше хубав. Хубаво беше и че си и поговорихме.

Ръката, която поставя обратно телефонната слушалка в модерния, функционален хотел на „Курфурстендам“, е пъхната в черна кожена ръкавица, въпреки факта, че собственикът й е седнал в леглото, облечен с копринена пижама и закусва от поднос пред себе си. Никой не знае каква чудовищна деформация или нараняване крие тя, макар че са правени много предположения: отблъскващ белег по рождение, гнояща рана, отвратителна мутация, като например крак на хищна птица вместо пръсти или изкуствена ръка от стомана и пластмаса, поставена, след като истинската — така твърдят привържениците на тази теория — била смазана и обезобразена от машинариите в танк „Панцер“, какъвто Зигфрид фон Турпиц управлявал през последните месеци на Втората световна война. Той оставя ръката си облегната за момент върху телефонната слушалка, сякаш да предпази апарата от изтичане на информацията, останала в свързващия го допреди няколко секунди с Чикаго кабел, като същевременно със свободната си ръка замислено рони трохи от кроасан. После вдига отново слушалката и с черен кожен пръст набира централата, като прави справка в тефтерче с черна кожена подвързия и поръчва международен разговор с Париж. Лицето му е бледо и безизразно под нископодстриганата коса.

Таксито на Морис Зап бумти нетърпеливо пред червената светлина на светофара на широка търговска улица, безлюдна в този ранен час с изключение на млекарска кола и микробус за разнасяне на вестници. Голямо рекламно табло на стената възхвалява пътуването с Бритиш Еъруейз, от което може да се предположи, че летището вече е близо. Друга, по-малка реклама, настойчиво приканва минувача да даде свобода на вкуса си7, но не е — както Морис знае от предишния си престой — призив на Организацията за свобода на хомосексуалистите в Рамидж, а се отнася за местен деликатес от карантия. С малко късмет той самият ще нагъва довечера вдигащо пара блюдо с крехко, ароматно талиетелле, преди да премине към, да речем, консолета по милански и, може би, резен-два панетоне за десерт. Устата на Морис се напълва със слюнка. Таксито полита напред. Един часовник над бижутерски магазин показва 6:30.

В Париж, както и в Берлин, е 7:30 поради различните разпоредби на континента за спестяване на електрически ток. В спалня с висок таван в един елегантен апартамент на бул. „Юйсман“, телефонът звъни до двойното легло. Без да отваря очите си, изпъкнали като на гущер върху кафеникаво лице с груба кожа, Мишел Тардю, професор по наратология в Сорбоната, протяга гола ръка изпод пухената завивка и вдига слушалката.

— Oui? — измърморва той, все още без да отваря очи.

— Жак? — запитва немски глас.

— Не. Мишел.

— Мишел кой?

— Мишел Тардю.

Чуват се немски думи на разочарование.

— Моля, приемете моите най-дълбоки извинения — казва обаждащият се на правилен, но със силен акцент френски. — Набрал съм неправилно номера.

— Но аз не ви ли познавам? — казва Мишел Тардю с прозяване. — Като че ли разпознавам гласа ви.

— Зигфрид фон Турпиц. Бяхме заедно миналата есен в Ан Арбор.

— О, да, спомням си. „Връзката автор-читател в повествованието“.

— Исках да се обадя на един приятел на име Текстел. Името му е точно до вашето в тефтерчето ми, а и двата номера са парижки, затова съм ги объркал. Изключително глупаво от моя страна, надявам се, че не ви обезпокоих твърде много.

— Не твърде много — казва Мишел, като се прозява пак. — Au revoir.

Той се завърта назад и прегръща голото тяло в леглото до себе си, обвива се около меките му изпъкналости, гали с пръсти гладката копринена кожа на корема и вътрешната страна на бедрата, завира нос в крехкия тил под парфюмираните кичури златиста коса. „Cheri“, шепне приласкаващо той, когато то се размърдва в съня си.

В спалнята си с дъбова ламперия в колежа „Вси светии“, Оксфорд, професорът по белетристика към кралската катедра благочестиво спи сам. Нито един друг човек — мъж или жена — не споделя високото, старомодно единично легло, или което и да е друго легло, с Ръдиърд Паркинсън. Той е стар ерген и девственик. Нещо, за което не бихте се досетили от наличното огромно количество книги, статии и отзиви наоколо, които са пълни с компетентни и нерядко граничещи с неприличието описания на вариантите и приумиците в човешкия сексуален живот. Но това е само секс в главата или върху страницата. Ръдиърд Паркинсън никога не се е влюбвал, нито е пожелавал да се влюби, наблюдавайки съкрушителния ефект на това състояние върху броя публикации на колегите и съперниците си. Когато беше на тридесет и пет, вече стабилен и преуспяващ в академичната си кариера, той обмисли възможността за един брак по сметка абстрактно, претегляйки удобствата и неудобствата на семейния живот, и стигна до заключението да не се жени. Понякога реагираше на красотата на млад студент, ограничавайки се само до поставяне на плаха ръка върху рамото на младежа, но нищо повече.

От ранна възраст четенето и писането бяха запълнили цялото време от живота на Ръдиърд Паркинсън, включително и тези часове, заделяни от нормалните хора за любов и секс. И наистина, би могло да се каже, че за него четенето е любов, а писането — секс. Той е влюбен в литературата и по-специално в английските поети Спенсър, Милтън, Уърдсуърт, а и във всички останали. Да чете техните стихове за него е чисто, безкористно удоволствие, привилегировано общуване с велики умове, екстатична наслада от истината и красотата. А да пише, той самият да пише, е нещо като правенето на секс — изявяване на воля, упражняване на власт, освобождаване от напрежение. Ако не напише нещо поне веднъж на ден, става раздразнителен и депресиран, и това нещо трябва да бъде публикувано, защото да напише нещо, без да го публикува, е като мастурбация или coitus interruptus8 — нещо срамно и незадоволяващо.

Най-висшата форма на писане е, разбира се, създаването на собствена книга, нещо, което се подготвя с деликатност, финес и находчивост и се проточва месеци наред, като любовна история. Но човек не може постоянно да пише книги, дори и в момент на такава заетост има почивки и затишия, когато той просто чете други източници, и тогава нуждата да освободи потиснатото си его върху карирания лист, колкото и банален или незначителен да е поводът, става неудържима. Ето защо Ръдиард Паркинсън никога не отказва покана за написване на рецензия за книга; и тъй като е остроумен и изискан критик, получава много такива покани. Литературните редактори на лондонски ежедневни и седмични вестници непрестанно говорят с него по телефона, пакети с книги се получават в стаичката на портиера при всяко идване на пощата, и той винаги има най-малко три задачи за изпълнение по едно и също време — едната почти готова, другата — на чернова, а третата — на етап водене на бележки. Книгата, върху която си води бележки в момента, лежи разтворена, с лице надолу на шкафа край леглото, до будилника, очилата и чинийката със зъбната му протеза. Това е труд по литературна теория от Морис Зап, озаглавен „Отвъд критиката“, който Ръдиард Паркинсън рецензира за литературното приложение на „Таймс“. Протезата злобно се зъби на книжния том, ухилена сатанински към него, сякаш го кара да се махне оттам, докато Ръдиърд Паркинсън се отдава на почивка.

Будилникът звъни. Часът е 6:45. Ръдиърд Паркинсън протяга ръка да го натисне, премигва и се прозява. Отваря вратичката на шкафа до леглото и изважда тежко керамично гърне, украсено с герба на колежа. Седнал на ръба на леглото с разтворени крака, той изпразва мехура си от съдържимото му след снощното шери и червено вино. В жилището му има баня и тоалетна, но Ръдиърд Паркинсън, дошъл в Оксфорд от Южна Африка на двадесет и една годишна възраст и усъвършенствал се в английския стил до такава степен, че не може да бъде отличен от автентичните представители, е привърженик на старите традиции. Той връща нощното гърне в шкафа и затваря вратичката. По-късно един прислужник от колежа, който получава хубав бакшиш за услугата, ще го изпразни. Ръдиард Паркинсън се връща в леглото, светва нощната лампа, слага очилата си, намества зъбите си, и започва да чете книгата на Морис Зап от страницата, където е спрял снощи.

Отвреме навреме подчертава фраза или си отбелязва нещо в полето. Леко презрение играе по устните му, които са оградени с посивели бакенбарди. Това няма да е благоприятна рецензия. Ръдиард Паркинсън по принцип не обича американските учени. Те се отнасят към неговите трудове с по-малко уважение, отколкото се полага. Що се касае до Морис Зап, той изобщо не ги цени, а ги игнорира тотално (Паркинсън, разбира се, беше потърсил името си в библиографията — първото нещо, което правеше с всяка нова книга). Освен това, Ръдиард Паркинсън е написал последователно три благоприятни рецензии през последните десет дни: за „Сънди Таймс“, „Лисънър“ и „Ню Йорк Ревю ъв Букс“, и сега се чувства леко отегчен от хвалбите. Малко жлъч няма да е излишна този път и каква по-добра мишена от един нагъл, надут американски евреин, нетърпелив да демонстрира владеене на най-новата и претенциозна литературнокритична терминология.

В Централна Турция е 8:45. Д-р Акбил Борак, бакалавър по хуманитарни науки (Анкара), доктор по философия (Хъл), закусва в малката си къща в нов квартал в периферията на столицата. Той пие черен чай от стъклена чаша, защото в момента кафе в Турция не може да се намери. Топли ръцете си с чашата, тъй като въздухът в стаята хладнее поради липса на нафта за парното. Пълничката му хубава жена Оя, поставя пред него хляб, козе сирене и шипков мармалад. Той се храни отнесено, като чете книга, закрепена в изправено положение върху кухненската маса. Тя е „Събрани произведения на Уилям Хазлит“, т. XIV. От другата страна на масата тригодишният му син събаря чаша мляко. Акбил Борак обръща страница, без да забелязва.

— Не трябва да четеш на закуска — оплаква се Оя, като попива млякото. — Това е лош пример за Ахмед, а и на мен не ми е приятно. Цял ден стоя сама тук и няма с кого да си поговоря. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми обърнеш малко внимание, преди да тръгнеш на работа.

Акбил изсумтява, избърсва мустаците си, затваря книгата и става от масата.

— Няма да е още дълго. Останаха само седем тома, професор Суолоу пристига следващата седмица.

Новината, внезапно обявена преди няколко седмици, за предстоящето пристигане на Филип Суолоу в Турция с цел изнасяне на доклад върху Уилям Хазлит, е предизвикала суматоха във Катедрата по английска филология в Анкара, тъй като единствения член на преподавателското тяло, който знае нещо за есеистите-романтици (същият, който преди две години пръв беше повдигнал въпроса за отбелязване 200-годишнината на Хазлит с гостуващ лектор от Великобритания, но неполучил отговор, постепенно беше забравил за това), е заминал за Съединените щати в академична отпуска; а никой друг в катедрата в момента на получаване на съобщението, не беше прочел поне за информация и една дума от писанията на Хазлит. Акбил, който бе избран, поради общопризнатия му превъзходен разговорен английски, да посрещне Филип Суолоу на летището и да го придружава из Анкара, се почувства задължен да запълни този пропуск и защити честта на катедрата. Той съответно взе събраните произведения на Уилям Хазлит в двайсет и един тома от университетската библиотека и сега работи усилено върху тях със скорост един том на два-три дни, жертвайки временно собственото си изследване върху поредица елизабетски сонети.

Том XV е „Духът на епохата“. Акбил го пъха в куфарчето си, закопчава палтото си, целува все още нацупената Оя, щипва бузката на Ахмед и напуска къщата. Тя е последната в редицата нови еднотипни къщи, построени от сиви олекотени блокчета. Всички къщи имат малки градинки с еднакви размери и форма, границите им са ясно очертани, с ниски огради от същите блокчета. Тези градинки имат доста окаян вид. Нищо не успява да израсне между оградните стени, освен жилава трева и трънливи бурени, каквито има и отвън. Това са съвсем символични градинки, плахи стъпки към уютен извънградски начин на живот, зърнат от някакъв пътуващ турски архитект по време на кратка командировка до Ковънтри или Кьолн; или може би немощни опити за отблъскване на психическия тормоз на непоносимата за душата пустош наоколо, защото отвъд задните оградни стени на всяка градинка направо започва Централната анадолска равнина. На хиляди мили няма нищо друго, освен безплодни, прашни, брулени от ветровете степи. Акбил потреперва от полъха на вятъра, който идва чак от Централна Азия и се качва в очукания си ситроен. Не за пръв път той се чуди, дали не сбъркаха с това преместване извън града на такова пусто и безутешно място единствено, за да имат собствена къща, градина и чист въздух за Ахмед. Това му бе напомнила и Оя, когато за първи път видяха в брошура скици на квартала с малки къщи и градинки като онези, в които бяха живели през трите години изследователска работа за неговата докторска степен като стипендиант на Британския съвет. Но в Хъл имаше още: английска кръчма, магазин за чипс и риба на ъгъла, малък парк през две улици с различни люлки, над покривите се виждаха кранове и корабни мачти, и едно усещане за природа, до голяма степен подчинена на културата. От тази зима, която беше доста сурова, нещата се влошиха поради недостига на петрол, храна и електричество; двамата с Оя се скупчваха край малката печка на дърва и се топлеха със спомени за Хъл, като мълвяха вълшебните имена на улици и магазини: „Джордж стрийт“, „Хедън Роуд“, „Маркс & Спенсър“, „Бритиш Хоум Сторс“. И името на централната ж. п. гара на града — Хъл Парагон, съвсем не им звучеше странно9.

За разлика от заспалото предградие, зад оградения периметър на аерогара Рамидж денят отдавна вече е започнал. Морис Зап съвсем не е единственият човек в Рамидж, който заминава нанякъде. Търговци на говеждо месо в раирани костюми, раирани ризи и раирани вратовръзки, носещи лъскави директорски куфарчета и огромни чанти, целите в ципове, копчета, ремъци и джобове, минават контролна проверка за полетите си към Лондон, Глазгоу, Белфаст и Брюксел. Група подранили отпускари, отправили се на почивка в Майорка, облечени с крещящи летовнически дрехи, чакат търпеливо закъснял самолет — тлъсти, спокойни хора, които седят в залата за заминаване, разкрачени, с ръце на коленете, прозяват се, пушат и ядат сладки. Няколко души наредени на опашка в очакване на места за полета до Хийтроу, поглеждат напрегнато Морис Зап, докато той се приближава към гишето за централните графства и поставя куфара си на кантара. Предава го директно за Милано и е упътен към изход N 5. Отива до щанда за вестници и си купува един „Таймс“. Нарежда се на дългата опашка от хора, минаващи бавно през контролния пункт на охраната. Ръчният му багаж бива отворен и претърсен. Опитни пръсти тършуват в бъркотията от тоалетни принадлежности, лекарства, пури, чорапи и един екземпляр на „Хазлит и читателя-аматьор“ от Филип Суолоу. Служителката, извършваща огледа, отваря картонена кутийка с малки, твърди цилиндрични предмети, обвити в сребристо фолио и ги търкаля в дланта си. „Патрони?“ — питащо гледат очите й.

— Супозитории — обажда се Морис Зап.

Съвременните пътешественици са удостоени с твърде малко права, що се отнася до личния им живот. Непознати ровят из багажа им и могат да кажат от един поглед всичко за състоянието на храносмилателната им система, какво противозачатъчно средство използват, дали зъбната им протеза се нуждае от фиксатор, дали страдат от хемороиди, мазоли, главоболие, уморени очи, газове, сухи устни, алергичен ринит или предменструално напрежение. Морис Зап пътува с препарати за всичките тези заболявания, без последното.

Той минава през електронния детектор за метал, като първо предава калъфа на очилата си, за който от опит знае, че активира уреда, взема чантата си на рамо и се запътва към чакалнята до изход N 5. След няколко минути извикват полета за Хийтроу и Морис, заедно с наземната стюардеса и останалите пасажери, излиза отвън. Намръщва се при вида на самолета, в който ще се качи, отдавна не е летял на витлов самолет.

В Токио вече е късен следобед. Акира Саказаки се е върнал в къщи след поредния си работен ден в университета, където преподава английски. Точно навреме, за да не попадне в най-голямото улично задръстване и да избегне унижението да бъде блъскан във вагоните на метрото от широкоплещести контрольори, наети специално на работа, за да осигуряват затварянето на автоматичните врати. Той живее сам във висок модерен блок, тъй като е ерген, а домът на родителите му е в малък курорт далеч в планините. Може да си позволи това жилище, защото, макар и отлично обзаведено, то е с изключително ограничена площ. В действителност, той дори не може да се изправи в него и при отключване на вратата и докато си сваля обувките, се налага по-скоро да лази, отколкото да ходи изправен.

Апартаментът, наричан жилищен модул, е нещо като много луксозна тапицирана клетка. Дълъг около четири метра, три метра широк и метър и петдесет висок; стените, подът и таванът му са облицовани изцяло с мека синтетична материя. Една продълговата ниша, разположена ниско в едната стена служи за диван през деня и легло през нощта. Над нея има рафтове и шкафове. Наравно с отсрещната стена или навътре от нея са монтирани мивка от неръждаема стомана, хладилник, микровълнова печка, електрически чайник, цветен телевизор, стереоуредба и телефон. Ниска масичка стои на пода край прозореца — голям двойно остъклен илюминатор, от който се вижда празно мъгливо небе; ако някой, обаче, се доближи плътно до него и погледне надолу, може да види на улицата потоци от хора и коли, които се сливат, срещат и разделят като фигурки във видеоигра. Прозорецът не се отваря. Стаята е с климатик, автоматичен контрол на температурата и звукова изолация. Четиристотин идентични клетки са струпани и монтирани в тази сграда подобна на гигантски кокошарник. Тази нов тип сграда е предназначена за жилищния пазар версия на капсулните хотели, разположени близо до главните ж.п. гари, така популярни сред японските работници през последните години.

В едната стена има малък люк, който предлага достъп до миниатюрна баня без прозорци с малка вана под формата на кресло, голяма точно колкото да се седне в нея, и тоалетна, която може да се използва само в клекнало положение, по принцип обичайно за японските мъже. В приземието на сградата се намира традиционна японска баня с душове и големи общи вани, но Акира Саказаки рядко я използва. Той е напълно доволен от жилището си, което му осигурява всички модерни удобства в компактна и леснодостъпна форма и му оставя максимум свободно време за неговата работа. Колко много време губят хората да минават от една стая в друга, особено на Запад! Пространството е време. Акира беше изключително шокиран от това как се разхищават и двете в калифорнийските домове, които той посети, докато следваше в Съединените щати. Отделни стаи не само за спане, хранене и изхождане, но също така и за готвене, учене, забавление, гледане на телевизия, игра, пране и занимания с хобита — всичко това разположено прахоснически върху акри земя, така че беше нужна цяла минута за отиване например от нечия спалня до нечий кабинет.

Сега Акира съблича костюма и ризата си и ги прибира внимателно във вградения шкаф над дивана-легло. Той пролазва през люка в малката си баня, сапунисва се и се измива целия, после пълни кресловидната вана с много гореща вода. Безшумни вентилатори изтеглят парата от банята, докато той старателно се напарва, отваряйки всичките си пори, за да измие от тях градските нечистотии. Наплисква се с чиста, възхладка вода и пропълзява обратно в стаята. Облича памучно домашно кимоно и сяда, кръстосал крака на пода пред ниската маса, върху която има портативна електрическа пишеща машина. От едната страна на машината са подредени купчина листи, чиято повърхност е разчертана на двеста квадратчета, във всяко едно от които внимателно е изписан на ръка японски знак; от другата страна на машината има купчинка от празни листи от същата разчертана хартия и твърдо подвързано издание на роман с поомачкана обложка: „Опитай по-настойчиво“ от Роналд Фробишър. Акира поставя син лист за писмо, индиго и машинописна хартия в машината и започва да пише писмо на английски.

Акира Саказаки взема книгата, за да намери листа с въпроси по страници от първото си запитване и се спира, за да разгледа снимката на автора от вътрешната страна на обложката. Той всеки път се спира на нея, сякаш, като разглежда лицето на автора, ще може да разбере по-добре съзнанието на човека зад него, и интуитивно да реши проблемите по особеностите на повествователния тон и стилистичния нюанс на автора, които му създават толкова проблеми. Снимката, обаче, тъмна и зърниста, пази тайните си. Роналд Фробишър е сниман край остъклена с матирано стъкло врата и гравирана с едри букви дума PUBLIC10. Дори само това вече е загадка за Акира. Дали това е обществена тоалетна или обществена библиотека? Символиката би била съвсем различна в двата случая. Лицето на автора е кръгло, месесто, със следи от шарка и посипано с малки черни точици като зрънца от барут. Косата е рядка и разрошена. Фробишър е сложил дебели очила с рогови рамки и опърпан шлифер. Той е вперил унищожителен поглед към апарата. На бележката под снимката пише:

И все още последният, макар че е публикуван преди девет години. Акира често се пита защо Роналд Фробишър не е публикувал нищо през последното десетилетие, но му се струва неучтиво да попита.

Акира намира страницата, която е търсил, и оставя книгата, отворена на масата. Записва, без да гледа клавишите:

Морис Зап би трябвало вече да е на летище Хийтроу, но нещо възпрепятства излитането от Рамидж. Самолетът все още стои паркиран пред сградата на терминала.

— Какво правят тия там — навиват му ластика ли? — подхвърля саркастично Морис към седналия до него мъж.

Мъжът се вцепенява и пребледнява.

— Да не би нещо да не е наред? — казва той с акцент на американец от южните щати.

— Видимостта, сигурно. Изглежда май нещо е мъгливо нататък. От Юга ли сте?

— Мъгла? — казва стреснато мъжът и се навежда през Морис да погледне от прозореца. Очилата му са без рамки и с леко затъмнени стъкла.

В този момент четирите самолетни двигатели дават признаци на живот, като се изкашлят един след друг, точно като в стар филм за войната и витлата се завъртат във влажния утринен въздух. Самолетът стига до края на пистата, обръща и продължава да се движи, колелата му подскачат по пукнатините на бетона без видимо увеличение на скоростта. Морис почти нищо не вижда отвъд края на крилото. Мъжът с очилата е затворил очи и стиска седалката с побелели кокалчета. Морис никога не е виждал някой така изплашен. Самолетът отново обръща и продължава да се движи.

— Излетяхме ли вече? — пита мъжът, след като няколко минути са минали без промяна в ситуацията.

— Не, пилотът май се е изгубил в мъглата — казва Морис.

Мъжът припряно разкопчава колана си, като мърмори:

— Слизам от тоя шантав самолет. — Вика към кабината: — Спрете самолета, слизам!

Една стюардеса забързва по пътеката към него.

— Не бива да правите това, сър, моля ви, сър, седнете и затегнете колана си.

След протести и уговаряния мъжът сяда обратно на мястото си.

— Аз имам един от тези, специалните билети — обяснява той на Морис, — и реших да отида от Лондон до Страдфорд-на-Ейвън по въздух. Никога вече.

В този момент гласът на капитанът прозвучава от уредбата и разяснява, че е карал нагоре-надолу по пистата, за да се разпръсне мъглата с витла.

— Не ми се вярва — казва Морис.

Маневрата, обаче, е очевидно успешна. Получават разрешение за излитане. Самолетът спира за миг в края на пистата и звукът на двигателите достига най-високата си степен. Корпусът се разтриса и задрънчава. Зъбите на южняка тракат — дали от страх или от вибрацията, трудно е да се каже. После самолетът рязко потегля, набира скорост и изненадващо бързо се издига във въздуха. Скоро те са над слоя облаци и ярка слънчева светлина облива пътниците в салона. Очилата на южняка са от фоточувствително стъкло и се превръщат в два непрогледни черни диска, така че трудно може да се каже дали страхът му е намалял. Морис се пита дали да започне разговор с него, но от двигателите идва толкова силен шум, че решава да си спести усилието, пък и в тези непрозрачни очила има нещо призрачно, което не събужда желание за сприятеляване. Вместо това, Морис изважда вестника си и наостря уши в посока към приятния звук от количката за кафе, идваща по пътеката.

Морис Зап се топли на слънцето, чашата кафе вдига пара на подноса пред него, и чете в своя „Таймс“ за сблъсъци между полиция и демонстранти срещу Националния фронт в Саутхол, за земетресения в Югославия, боеве в Ливан, политически убийства в Турция, недостиг на месо в Полша, бомбени атентати в Белфаст и много други трагедии, бедствия и насилия на различни места по земното кълбо. Но тук горе, под слънцето, над облаците, всичко е спокойно, макар и не тихо. Самолетът не вози гладко и бързо като реактивните, но има повече място за краката, отколкото обикновено, и кафето е горещо и хубаво. Както го информира вестникът, има и много по-лоши места.

— Егати — изпъшква Роналд Фробишър, навеждайки се да прибере сутрешната поща от постелката до вратата, — това пък ако не е поредното писмо от оня мой японски преводач.

Часът е 8:35 в Гринуич — както се казва, по Гринуич — тук е нулевата точка, спрямо която се изчисляват всички часови пояси. Синият плик с писмо въздушна поща, което Роналд Фробишър върти между пръстите си не е, разбира се, онова, което Акира Саказаки напечата преди няколко минути, а друго, изпратено миналата седмица. Трето се намира в товарното отделение на един джъмбо-джет някъде над Персийския залив, на път за Лондон, а още едно минава през компютризираната техника на Централната поща в Токио, препуска по конвейерни ленти, завива наляво, завива надясно, потъва и изплува като кану, борещо се с бързеи.

— Това трябва да е най-малко петото или шестото за последния месец — недоволства Роналд Фробишър на връщане към трапезарията.

— А? — казва жена му Ирма, без да вдига глава от вестник „Гардиън“.

— Оня приятел, дето превежда „Опитай по-настойчиво“ на японски. Досега сигурно съм отговорил на около двеста въпроса.

— Не знам защо си правиш труда — казва Ирма.

— Защото е интересно, право да ти кажа — казва Роналд Фробишър, като сяда на масата и разрязва писмото с нож.

— Едно извинение да си отлагаш работата — казва Ирма. — Недей да забравяш сценария на „Гранада“, за другия петък е.

Тя не сваля очи от страницата за жени в „Гардиън“. Разговорите с Роналд са достатъчно предсказуеми за нея, затова тя може да чете и да говори с него едновременно. Може дори да си налива кафе в същото време, което и прави в момента.

— Не, наистина, очарователно е. Слушай. „Стр. 86, 7-ми ред отгоре: И резерва на задната седалка12 — Това дали е резервната гума, която Енок държи на задната седалка в колата?“

Ирма се закисква, но не заради въпроса на Акира Саказаки, а от нещо на женската страница в „Гардиън“.

— Разбираш ли, проблемът е ясен — казва Роналд. — Това е съвсем естествена грешка. Искам да кажа, откъде накъде „резерва“ ще означава секс?

— Не знам — казва Ирма и отгръща нова страница. — Ти ми кажи, ти си писателят.

— „Стр. 93, 2 отдолу: Енок отиде за резерва.13 — Значи ли това, че Енок е отишъл да вземе резервна гума за колата си?“ Направо да ти дожалее за човека. Никога не е идвал в Англия, което още повече затруднява нещата.

— И защо ли му трябва? Не вярвам японец да се интересува от четиво за сексуалния живот по затънтените улици на Дъдли.

— Защото аз съм изтъкната фигура в следвоенната британска литература, затова. Ти изобщо не схващаш този факт, нали? Никога не си вярвала, че мога да бъда разглеждан като „литература“? Ти просто смяташ, че съм един драскач, който фабрикува телевизионни сценарии.

Ирма, свикнала с внезапните пристъпи на раздразнение на Роналд Фробишър, продължава безгрижно да чете. Фробишър дъвче ядосано препечена филия с мармалад и отваря друго писмо.

— Слушай това: „Уважаеми г-н Фробишър, през септември в град Хайделберг ще се проведе конференция на тема «Възприемане на литературния текст» и ние очакваме с трепетно нетърпение участието на няколко изявени съвременни писатели, какъвто сте и Вие самият.“ Разбра ли сега? Това може да е доста интересно, всъщност. Никога не съм бил в Хайделберг. От някакъв шваба, фон Турпиц.

— Не ходиш ли прекалено много на такива конференции?

— Това е професионален опит. Можеш да дойдеш и ти, ако желаеш.

— Не, благодаря. Предостатъчно се размотавах по църкви и музеи, докато ти предъвкваше старите теми с тамошните подлизурковци. Защо напоследък всичките ти почитатели са чужденци? Те не знаят ли, че с тия „сърдити млади хора“ отдавна вече е свършено?

— Нещата нямат нищо общо със „сърдитите млади хора“! — сърдито казва Роналд Фробишър. Той отваря ново писмо. — Искаш ли да дойдеш на събирането в Кралската академия за литература? Тази година ще бъде на кораб. От мене се очаква да раздавам едните награди.

— Не, благодаря. — Ирма отгръща още една страница от „Гардиън“.

Над главите им прелита реактивен самолет по въздушния си път към Хийтроу.

Мъглата над Хийтроу, по причина на която полет 072 на TWA от Чикаго е отклонен към Станстед, внезапно се е вдигнала, затова самолетът се връща обратно и приближава към Хийтроу от изток. Десет километра над главите на Роналд и Ирма Фробишър, Фулвия Моргана затваря книгата „Ленин и философията“ и я прибира, заедно с пантофките от ярешка кожа в своята обемиста оранжева чанта от велур, марка „Фенди“. Тя намества ходила в кремавите ботушки „Армани“ и вдига ципа, за да загърне на топло прасците си, внимавайки да не закачи чорапогащите си. Отправя високомерен поглед надолу към извиващата се Темза, катедралата „Сейнт Пол“, Лондонската кула и Тауър бридж. Тя съзира кубето на Британския музей, под което Маркс е изковавал концепциите, които трябваше да позволят на човека не само да разбере света, но и да го промени — диалектически материализъм, теорията за принадената стойност, диктатура на пролетариата. Но псевдо-готическата фантазия на сградите на Парламента, подпиращи високия Биг-Бен, напомня на носещата се по въздуха марксистка колко бавна е скоростта на промяната. Майката на парламентите е майка на репресиите. Следователно всички парламенти трябва да се забранят.

— О, виж, Хауърд, Биг Бен! — възкликва Телма Рингбаум и смушква съпруга си на задната редица на икономичната класа.

— Аз съм го виждал вече — казва той без настроение.

— След минута кацаме. Да не забравиш безмитния алкохол.

Хауърд опипва под седалката за найлоновата торбичка, в която има две бутилки шотландско уиски, купени на летището в О’Хеър и пропътували приблизително осем хиляди мили от мястото на дестилацията си, които сега са само на няколко стотин от мястото на своя произход. Приглушено тупване съобщава, че колесникът е спуснат. „Трайстар“ започва спускането си към Хийтроу.

Морис вече се е приземил на Хийтроу и нагъва шунка с яйца и препечен хляб, седнал на висок стол край бар-плота на ресторанта на терминал N 1 с книгата на Филип Суолоу „Хазлит и читателя-аматьор“, подпряна на захарницата. Яде лакомо, не защото бърза, а просто от лакомия. Има цели два часа чакане до тръгването на полета му за Милано. Като облизва маслото от пръстите си, отваря книгата, която, както се и очаква, започва с епиграф от Уилям Хазлит:

„Аз съм само в позицията на защитник. Няма да направя позитивистични заключения, нито ще изляза с нещо ново, а просто ще се опитам да защитя усещането за здрав разум срещу рафинираните фалшиви философии.“

Морис въздъхва, поклаща глава и си намазва още една филия.

В Куктаун, Куинсланд, Родни Уейнрайт дъвче вечерята си предпазливо — отчасти защото има разклатен кътник, а пържолите са препечени, отчасти защото няма апетит.

— Исусе Христе, егати жегата — измърморва той, избърсвайки челото си със салфетка.

— Род, внимавай с езика — упреква го Бев, като поглежда двете им деца, Кевин, петнадесетгодишен и Синди, на дванадесет, които с мазни пръсти увлечено глозгат кокали от пържоли. Докладът на Родни Уейнрайт върху бъдещето на критиката не е напреднал особено през последните три-четири часа. Той написа два листа, после ги накъса. Аргументацията му е блокирала на: „Въпросът е, следователно, как критиката може да…“. Сенките на тучната морава са дълги. Грохотът на вълните се носи през отворения прозорец. На плажа, точно в този момент, Сандра Дикс, сменила мокрия бански с избелели отрязани дънки и прилепнала тениска, обръща прясно уловена риба върху нажежена скара.

В Хеликън, Ню Хемпшир, Дезире Зап спи, дишайки дълбоко, и сънува как лети, пикира и се рее по нощница в ясното синьо небе над многочислени борове.

При събуждането си — за втори път тази сутрин — Филип Суолоу посяга към гениталиите си и бързо ги докосва. Това е жест на самоуверяване, изпълняван от него всяка сутрин от петгодишна възраст, когато майка му беше му казала, че ако не спре да си играе с пишлето, то ще се откъсне. Той се протяга под чаршафите. Там, където беше Хилари, е останала изстиваща вдлъбнатина в матрака. Поглежда будилника на нощното шкафче, разтрива очи, отваря ги, богохулства и скача от леглото. Слизайки забързано по стъпалата, се разминава със сина си Матю, тръгнал нагоре.

— Здрасти, татко наш — казва Матю, който напоследък кой знае защо е решил, че е много смешно да се прави на младеж от работническата класа на Северна Англия.

— Ти не трябваше ли да си на училище? — студено пита Филип.

— Проблем в мината — казва Матю. — Индустриална акция на учителите.

— Срамота — казва Филип през рамо. — Университетските преподаватели никога не стачкуват.

— Щото няма кой да забележи — провиква се отгоре Матю.

Артър Кингфишър спи, плътно опрян в добре оформените гръб и ханш на Сонг-ми Ли, която, преди да си легнат, му приготви лула с опиум. Затова сънищата му сега са психеделични: пустини от пурпурен пясък с дюни, които се движат като нефтено море, гора от дървета с малки златни пръстчета вместо листа, които милват пътника щом се пресегне да ги свали, огромна пирамида с мъничък стъклен асансьор, който се изкачва по едната стена, а се спуска по другата, параклис на дъното на езеро, а на олтара, където би трябвало да е разпятието, черна ръка, отрязана от китката, с дълги, стесняващи се към върха пръсти.

Зигфрид фон Тупиц сега е с черни ръкавици на двете си ръце. Те стискат волана на черното му BMW купе 625CSi, с двигател 3453 кубика, устройство за впръскване на горивото „Бош L-джетроник“, пет скорости и автоматично превключване. Той кара колата с постоянните 180 км/час по платното за бързо шофиране на аутобана между Берлин и Хановер, принуждавайки по-бавните превозни средства да му правят път не чрез светване на предните фарове (което е забранено от правилника), а чрез мълниеносно придвижване и заставане плътно зад тях; шофьорите поглеждат в огледалото за обратно виждане, което до преди миг е било чисто, ако не се смята малката черна точица на хоризонта, и откриват, за свой ужас и смайване, че то изцяло е запълнено от черния капак на беемве с тъмнеещо предно стъкло, а зад него — под ниско подстригана безцветна коса, плува бледото лице на Зигфрид фон Тупиц — и тогава бързо, доколкото нервният шок им позволява, свиват встрани и оставят беемвето да мине.

В старомодната кухня на апартамента си с висок таван на бул. „Юйсман“, Мишел Тардю ръчно мели кафе на зърна (тъй като не понася острия звук на „Мулинекс“-а) и лениво се пита защо ли Зигфрид фон Тупиц ще иска така спешно да разговаря с Жак Текстел, че да му звъни в 7:30 сутринта. Мишел Тардю лично познава Текстел, швейцарски антрополог, а понастоящем важна персона някъде в ЮНЕСКО. Време е, мисли си Мишел, те двамата с Текстел да вечерят заедно.

Като свършва с меленето, чува външната врата на апартамента да се хлопва. Албер, очарователен в тъмно-син вълнен блузон и прилепнали бели джинси „Левис“, които Мишел му донесе от Щатите при последното си посещение, влиза и тръсва на масата, с недвусмислено намусено изражение, хартиен плик с кроасани и кифлички и вестник „Le Matin“. Албер мрази да изпълнява поръчки рано сутрин и често се оплаква от това. И сега се оплаква. Мишел го убеждава да погледне на тази досадна работа в светлината на модерната теория за повествованието:

— Това е приключение, cheri, история с тръгване и завръщане: рискуваш да тръгнеш, за да се върнеш, натоварен със съкровища. Ти си герой.

Отговорът на Албер е кратък и обиден. Мишел се засмива добродушно и налива вряща вода в кафе машината. Той не възнамерява да освободи Албер от сутрешното му задължение — трябва да му се напомня кой плаща кроасаните и кафето, да не говорим за дрехите и обувките, и прическите, и грамофонните плочи, и уроците по пързаляне на лед.

В Анкара, Акбил Борак най-сетне е пристигнал в двора на университета, около деветдесет минути след тръгване от дома, тридесет от които е прекарал на опашка за бензин. Към университета се стичат тълпи от студенти, вървящи — без да правят разлика — по улицата и по тротоарите. Като натиска клаксона на равни интервали, Акбил си пробива път през този човешки поток, който се раздвоява пред ситроена му и се събира отново отзад. Той вижда свободно място на тротоара, изкачва бордюра и паркира. Потокът пешеходци секва и се разпилява за момент, после отново се завихря около спрялото превозно средство. Акбил заключва колата си и енергично пресича централния площад. Две политически противопоставящи се групи студенти, едните от левицата, другите — от десницата, разпалено спорят. Гласовете се издигат, почва блъскане и нанасяне на удари, някой пада на земята, а едно момиче изпищява. Внезапно дотичват двама обути с тежки кубинки въоръжени войника и, с огнестрелно оръжие, насочено към нарушителите на спокойствието, им извикват да се разпръснат, което те правят, някои от тях на заден ход с ръце във въздуха в омилостивяващ жест на предаващи се. В Хъл не беше така, спомня си Акбил, докато стои прикрит зад масивна чугунена статуя, изобразяваща Кемал Ататюрк, подканващ младите хора на Турция да вземат своя дял от облагите на образованието.

Акира Саказаки е написал последния си — засега — въпрос към Роналд Фробишър (много труден, за литературния и метафоричен смисъл на crumpet14 и връзката му с pikelet15), вече го е адресирал, залепил, сложил пощенска марка, готово за изпращане утре, пъхва полуфабрикат в микровълновата печка и — докато го чака да се опече — чете пристигналото с въздушна поща литературно приложение на „Таймс“ и слуша концерт за цигулка от Менделсон в стерео-слушалките си.

Биг Бен удря един часа. Други часовници, в други краища на света, удрят десет, единадесет, четири, седем, два.

Морис Зап се уригва, Родни Уейнрайт въздъхва, Дезире Зап изхърква, Фулвия Моргана се прозява — бързо, учудващо широко, като котка — и възвръща обичайната си самоувереност. Артър Кингфишър отронва немски думи насън. Зигфрид фон Турпиц, хванат в задръстване на аутобана, нетърпеливо барабани по волана с пръсти. Хауърд Рингбаум дъвче дъвка, за да облекчи налягането върху ушните си тъпанчета, а Телма Рингбаум се мъчи да натика подутите си стъпала в обувките. Мишел Тардю сяда на бюрото си и подхваща работа върху сложно уравнение, алгебричен израз на сюжета във „Война и мир“. Ръдиърд Паркинсън си сипва индийско оризено ястие от котлон върху кухненски шкаф в трапезарията на преподавателите и заема мястото си на масата сред тишина, прекъсвана само от шумолене на вестници и потракване на съдове и прибори. Акбил Борак отпива черен чай от стъклена чаша в малък кабинет, който дели с още шест колеги, и потъва в концентрирано четене на „Духа на епохата“. Акира Саказаки къса фолиото на вечерята си и настройва радиото на BBC — World Service. Роналд Фробишър търси „spare“ в Оксфордския речник на английския език. Филип Суолоу ходи насам-натам из кухнята на къщата си в Рамидж, като избягва погледа на жена си. А Джой Симпсън, която Филип смята за мъртва, но всъщност е жива някъде по това въртящо се кълбо, е застанала на отворен прозорец вдишва дълбоко, засенчва очите си с ръка, и се смее.

2

Професията на служител от „Проверка на билети и багаж“ на Хийтроу, или на което и да е летище по света, не е блестяща или особено удовлетворяваща. Многократно и механично служителят оглежда билета, сверява го с пътническия списък в компютъра, откъсва едната част, проверява теглото на багажа, поставя етикет, пита: „Пушачи-непушачи?“, дава място и бордова карта. Единствената промяна в това еднообразие настъпва при поява на проблеми — когато полети се бавят или спират поради лошо време, стачки или технически спънки. Тогава служителят понася цялото недоволство на клиента, без да може да направи каквото и да е за негово успокоение. Повечето време работата е скучна и монотонна, тъй като представлява обработване на хора, нетърпеливи да приключат кратките си бизнес-отношения с човек, когото вероятно никога повече няма да видят.

Черил Самърби, служителка на Бритиш Еъруейз в Терминал N 1 на Хийтроу, обаче не се оплакваше от скука. Въпреки че пасажерите, които минаваха през ръцете й, едва ли я забелязваха, тя много добре ги забелязваше. Черил инжектираше интерес в работата си като извършваше бърза оценка на техните характери и се отнасяше с тях по съответен начин. Едни, които бяха груби или арогантни или по какъвто и да е начин неприятни, поставяше на неудобни или неподходящи места — точно до тоалетната или до майки с плачещи бебета. Други, които й правеха приятно впечатление, награждаваше с най-добрите места и при възможност ги поставяше до някой симпатичен представител на противоположния пол. В ръцете на Черил Самърби разпределянето на места беше изящно изкуство, деликатно и сложно действие като организиране на първи срещи на клиенти в агенции за запознанства. Това й носеше удовлетворение и приятно чувство, че тайничко върши добро; понякога си мислеше колко много любовни истории, дори бракове, са започнали благодарение на нея, пък нека хората си вярват, че са се срещнали по една чиста случайност.

Черил Самърби винаги беше на страната на любовта. Тя твърдо вярваше, че любовта върти света и даваше своя малък принос за поддържане въртенето на земното кълбо около оста му чрез дискретен мениджмънт на местата в самолетите на Британските авиолинии. На рафта под гишето си държеше любовен роман на издателство „Билс & Муун“ за четене през редките периоди, когато нямаше пасажери. В момента четеше „Любовна сцена“ за едно момиче на име Сандра, която отива на работа като детегледачка в дома на филмов режисьор, чиято жена трагично е загинала при катастрофа, оставяйки на грижите му две малки деца. Разбира се, Сандра се влюбва в режисьора, но за съжаление той е влюбен в актрисата, изпълняваща главната роля във филма, който режисира в момента — или само се преструва, че я обича, за да я поддържа в настроение? Разбира се, че се преструва! Черил Самърби беше чела достатъчно любовни романи на това издателство, за да знае, че едва ли наистина е нужно да четеш по-нататък, за да предскажеш точно как ще свърши историята. Половината й съзнание презираше тези любовни историйки, но тя ги поглъщаше с алчна бързина като евтини сладки. Собственият й живот засега беше лишен от романтика — не поради липса на предложения, а защото тя беше момиче със старомодни морални принципи, което възнамеряваше да застане пред олтара девица. Беше срещнала няколко мъже, които нямаха търпение да я облекчат от бремето на девствеността й, но без първо да се оженят за нея. Ето защо все още очакваше Господин Идеал да се появи. Нямаше ясна представа как би изглеждал той, освен че трябва да има мощен гръден кош и твърди бедра. Всички герои от романите на „Билс & Муун“ имаха мощни гърди и твърди бедра.

Мъжът с ловджийска шапка от туид не изглеждаше да притежава тези атрибути — точно обратното, но Черил го хареса още щом го видя. В него имаше нещо изключително, всеки детайл от фигурата му бе някак карикатурно преувеличен като на герой от анимационен филм; при това той самият явно го съзнаваше, но не му пукаше. Човек го досмешаваше, само като го видеше как наперено върви сред гъмжилото от хора с абсурдната си шапка, килната напред, захапал дебела пура, с широко развян двуред шлифер над карирано спортно сако в крещящи тонове. Черил му се усмихна, докато той се двоумеше между двете гишета, обслужващи полета за Милано и, уловил тази усмивка, той застана на опашка пред нея.

— Здравейте — каза той, когато редът му за обслужване дойде, — срещали ли сме се някъде?

— Не, господине — каза Черил. — Просто се загледах в шапката ви. Харесва ми.

Тя взе билета му и прочете името върху него: „Зап, М., Проф.“

Професор Зап свали ловджийската си шапка и я показа отблизо.

— Купих я точно тук, на летището, само преди няколко дни — каза той. — Предполагам, няма да ми трябва в Италия. — После доволното му изражение се смени с тревожно: — По дяволите, обещах да я дам на младия Макгаригъл, преди да си замина — той удари шапката в бедрото си, с което потвърди липсата на твърдост в този си крайник. — Мога ли да изпратя колет оттук?

— Нашата поща е в ремонт, но има една на Терминал N 2 — каза Черил. Вероятно ще желаете място за пушач, професор Зап? До прозореца или до пътеката?

— Няма значение. Въпросът е с какво да опаковам тази шапка?

— Оставете я при мен, аз ще я изпратя.

— Наистина ли? Много мило от ваша страна, Черил.

— Просто част от обслужването, професор Зап — усмихна се тя.

Той беше от малкото пасажери, които забелязваха името й върху табелката, закачена на униформата, и като го видеха, го използваха.

— Само напишете името и адреса на своя приятел върху този етикет и аз ще се погрижа, като ми свърши дежурството.

Докато той изпълняваше тази задача, тя прегледа плана на местата, поставен пред нея, а след това вдигна поглед към компютърния екран с имената на вече обслужените пасажери. Преди около четвърт час оттук беше минала една изключително елегантна италианска дама — също професор, на подходяща възраст, по-млада, но не прекалено, която говореше много добре английски, ако не се счита лекият дефект в придихателните й съгласни. А, ето я: МОРГАНА Ф., ПРОФ. Тя бе доста придирчива, поиска място до прозорец, за пушачи, колкото се може по-напред, и то от лявата страна на самолета. Черил нямаше нищо против: уважаваше хората, които знаят какво искат, стига само да не създават излишни усложнения в случай, че не могат да го получат. Професор Моргана изглеждаше така, сякаш би създала безкрайно много усложнения, но не възникна необходимост. Черил успя да я настани точно както желаеше, в 10-та редица, до прозореца, на място А. Сега тя отстрани стикера от място 10 Б на плана пред нея, и го залепи върху бордовата карта на професор Зап. Той й даде шапката си, с етикета и две банкноти от един паунд, подпъхнати отстрани на вдигнатата периферия.

— Изпращането едва ли ще струва толкова много — каза тя, като прочете етикета: „П Макгаригъл, Катедра по английски език, Университетски колеж, ЛИМЕРИК, Ирландия.“

— Е, ако ви остане ресто, почерпете се.

Докато разговаряха, те чуха малка, приглушена експлозия — звук, безпогрешно различим, от бутилка безмитен алкохол, която пада върху мозаечния под на салона и се разбива на парчета в найлоновия си плик; а също и вик: „По дяволите“, и после едва-чуто плахо „О, Хауърд!“ На няколко метра оттук, мъж и жена се гледаха обвиняващо над претоварена количка, от която очевидно бе паднал найлоновият плик. Професор Зап, който бе извърнал глава, за да определи произхода на фаталния звук, се обърна пак с лице към Черил, и вдигна яката на шлифера си, снишавайки се леко.

— Гледайте да не привлечете вниманието на онзи мъж — прошепна той.

— Защо? Кой е той?

— Казва се Хауърд Рингбаум и е известен финк16. Освен това, макар че той още не знае, аз отхвърлих доклада му за конференцията, която организирам.

— Какво значи финк?

— Финк значи най-общо казано гаден, досаден тип, такъв като Хауърд Рингбаум.

— Кое му е толкова лошото? Не изглежда такъв.

— Той е много самомнителен. Много е гаден. Много е стиснат. Например, когато Телма Рингбаум каже, че е време да поканят хора на гости, Хауърд не изпраща покани, а се обажда и пита дали, ако случайно организира парти, ще дойдете.

— Онова трябва да е жена му с него — каза Черил.

— Да, това е Телма. Тя е сляпа за недостатъците на мъжа си — каза професор Зап, — всички се чудят как го търпи.

През рамото на професора Черил наблюдаваше как Хауърд Рингбаум внимателно вдига найлоновата торбичка за дръжките, а дъното й се издува застрашително от тежестта на разлетия алкохол.

— Може да го прецедя — каза Хауърд Рингбаум на жена си.

Докато казваше това, едно парче назъбено стъкло проби торбичката и струйка чисто шотландско се изля върху велурената му обувка.

— По дяволите! — каза той отново.

— О, Хауърд!

— Какво всъщност правим на това място? — изръмжа той. — Нали каза, че оттук се излиза.

— Не, Хауърд, ти каза, че оттук се излиза. Аз само се съгласих.

— Заминаха ли вече? — тихо каза професор Зап.

— Заминават си — каза Черил. Забелязвайки, че пасажерите на опашката зад професор Зап стават неспокойни, тя побърза да приключи с него. — Ето ви бордовата карта, професор Зап, бъдете в залата за заминаване половин час преди полета. Багажът ще ви чака в Милано. Приятно пътуване.

Ето как около час по-късно Морис Зап се озова седнал непосредствено до Фулвия Моргана в самолет „Трайдънт“ на Британските авиолинии на път за Милано. Не след дълго те откриха, че и двамата са научни работници. Още докато самолетът се придвижваше към пистата, Морис беше поставил в скута си книгата на Филип Суолоу за Хазлит, а Фулвия Моргана — своята с есетата на Алтюсе. Всеки тайничко хвърли едно око на четивото на другия. Това свърши работата на масонско ръкуване. Погледите им се срещнаха.

— Морис Зап от щата Юфория — протегна той ръка.

— А, да, слушала съм ваш доклад. Миналия декември, в Ню Йорк.

— На конференцията ли? Значи не се занимавате с философия, така ли? — кимна той към „Ленин и философията“.

— Не, моята област е културологията. Приятно ми е, Фулвия Моргана от Падуа. В Европа критиците много се интересуват от марксизма. В Америка не толкова.

— Струва ми се, че ние в Америка винаги сме предпочитали Фройд пред Маркс, Фулвия.

— Фулвия Моргана, моля.

Морис бързо прегледа картотеката от имена, която съхраняваше в паметта си. Той смътно си спомни, че е виждал това име върху заглавните страници на различни престижни списания по литературна теория.

Фулвия Моргана каза:

— Току-що се връщам от Чикаго. В момента там всички четат Дерида. Америка е полудяла по деконструкционизма. Защо е така?

— Как да ви кажа, аз самият съм нещо като деконструкционалист. Има нещо вълнуващо в него — последната интелектуална тръпка. Като да режеш клона, на който седиш.

— Именно! Това е така нарцистично. Така безнадеждно.

— На каква тема беше вашата конференция?

— Наричаше се „Кризата на знака“.

— О, да, бях поканен, но не можах да отида. Как мина?

Фулвия Моргана сви рамене под кафявото си кадифено сако.

— Както обикновено. Голям брой отегчителни доклади. Няколко интересни партита.

— Кои участваха?

— О, кои ли не. Групата на йейлската школа по херменевтика. Хората на Джоунс и Хопкинс, които работят върху проблема на читателската реакция. Местните чикагски аристотелианци, естествено. И Артър Кингфишер беше там.

— Наистина ли? Трябва да е доста стар вече.

— Той изнесе приветствената реч първата вечер.

— Какво впечатление направи?

— Ужасно. Всички очакваха да видят какво отношение има към деконструкционализма. Дали е за или против? Дали ще доведе ранните си структуралистични произведения до логичния им край или ще се върне към защита на традиционните школи? — Фулвия Моргана говореше, сякаш цитира някакъв отзив за конференцията, който вече е написала.

— Позволете ми да се опитам да отгатна — каза Морис.

— Само ще си загубите времето — каза Фулвия Моргана, докато разкопчаваше предпазния си колан и приглаждаше над колената кадифените си голф-панталони. Самолетът беше излетял по време на техния разговор, без Морис да забележи. — Той каза: „От една страна това, от друга страна — онова“. Нищо конкретно. Дрънкаше глупости и постоянно се отклоняваше от темата. Повтаряше неща, които е казвал преди двайсет-трийсет години, и то по-добре от сега. Направо се изложи, според мен. Въпреки това, станаха на крака да го аплодират.

— Е, да, той е велик. Поне беше велик. Кралят на литературните теоретици. Смятам, че за много хора той беше въплъщение на истинския професионалист в академичната литературна наука.

— В такъв случай трябва да кажа, че тази наука е в много нездраво състояние — каза Фулвия. — Какво четете, книга за Хазлит ли?

— Тя е от един мой британски приятел — каза Морис. — Даде ми я вчера. Не е точно в кръга на обичайните ми предпочитания.

Прииска му се час по-скоро да се освободи от книгата на Филип, написана върху чудата, старомодна тема, и то по най-банален начин.

Фулвия Моргана се наведе към нея и се взря в името на обложката.

— Филип Суолоу. Познавам го. Преди няколко години дойде в Падуа и изнесе лекция.

— Точно така. Снощи тъкмо ми разказваше за ходенето си в Италия. Било е наситено със събития.

— Нима?

— Да, на връщане самолетът му се подпалил, наложило се да завие обратно и да извърши аварийно кацане. Но всичко минало добре.

— Трябва да ви кажа, че лекцията му съвсем не беше „наситена със събития“. Даже беше много скучна.

— Това не ме учудва. Хубав човек е, този Филип, но трудно може да накара пулсът ви да се ускори от интелектуална възбуда.

— Какво представлява книгата?

— Ами, чуйте това, то ще ви даде представа.

Морис прочете на глас един пасаж, който си беше отбелязал в книгата на Филип:

„Той е най-големият учен, който знае най-много за това, което е най-отдалечено от обикновения живот и реалното наблюдение, което е от най-малка практическа полза и най-малко подлежи на доказателство чрез експеримент, и което, преминавайки през най-голям брой междинни стадии, е най-пълно с несигурност, трудности и противоречия.“

— Много интересно — каза Фулвия Моргана, — това Филип Суолоу ли е?

— Не, това е Хазлит.

— Изненадвате ме, звучи много модерно. „Несигурности, трудности и противоречия“. Хазлит очевидно е бил изпреварил времето си. Това е забележително атакуване на буржоазния емпиризъм.

— Мисля, че е казано иронично — каза Морис внимателно. — Взето е от едно есе, наречено „Невежеството на учения“.

Фулвия Моргана направи разочарована физиономия.

— О, англичаните и техните иронии! Никога не можеш да ги разбереш.

Пристигането на количката с напитки в този момент беше щастливо избавление от темата. Морис поиска шотландско уиски с лед, а Фулвия коктейл „Блъди Мери“. Техният разговор се върна върху темата за чикагската конференция.

— Всички говореха за онова място към ЮНЕСКО — каза Фулвия. — Не открито, разбира се.

— Каква е тази длъжност? — внезапно безпокойство блъсна Морис като удар с нож в гърба и пресече чувството за вътрешна топлина, предизвикано от уискито и приятното обстоятелство, при което така неочаквано се беше запознал с великолепната си колежка. — Не съм чувал нищо за място в ЮНЕСКО.

— Не се безпокойте, още не е обявено — каза Фулвия с усмивка. Морис се засмя с леко пренебрежение, но дори в собствените му уши смехът прозвуча фалшиво. — Очаква се да бъде представителна длъжност за експерт по литературна критика, отпусната от ЮНЕСКО. Това всъщност е само слух. Мисля, че Артър Кингфишър го е пуснал. Казват, че той ще бъде председател на журито.

— И какво още — каза Морис с привидно безразличие — казват за тази длъжност?

Не му беше необходимо да чуе отговора й, за да разбере, че това най-после беше наградата, достойна за неговата амбиция. Представителна длъжност към ЮНЕСКО! Това ще носи най-високия доход в професията. Фулвия потвърди неговата интуиция:

— Говори се за 100 000 долара годишно. Освободени от данъци, разбира се, както всички заплати в ЮНЕСКО. Задължения? Практически несъществуващи. Длъжността няма да бъде свързана с никоя конкретна институция, за да се избегне фаворизиране на някоя страна. Това е чисто концептуална длъжност (с изключение на заплатата), която ще бъде заета, щом се яви подходящ кандидат. Той ще има кабинет и секретарски персонал в главния офис на ЮНЕСКО в Париж, ще посещава конференции, ще приема световноизвестни учени, но изцяло по свое собствено усмотрение. Няма да преподава на студенти, няма да проверява студентски работи и няма да председателства комисии. Ще му бъде плащано единствено, за да мисли — да мисли и, ако му дойде вдъхновението, да пише. Цяла стая секретарки на Плас Фонтеноа ще чакат търпеливо пред компютрите си, готови за написване, копиране, редактиране, скрепване и разпращане до всяка точка на света на неговите последни размишления върху онтологията на литературния текст, терапевтичната стойност на поезията, същността на метафората или връзката между литературните изследвания в синхрония и диахрония.

Морис Зап усети виене на свят при мисълта не само за богатството и привилегиите, които ще донесе тази длъжност на човека, който я заеме, но също и за завистта, която би се надигнала в гърдите на онези, които не успеят да я заемат.

— Той пожизнено ли ще бъде назначен или за определен срок? — попита Морис.

— Мисля, че ще я назначат за три години, като я изтеглят от нейния университет.

— Нея? — повтори Морис разтревожен. Да не би кандидатурите на Юлия Кръстева или Кристин Брук-Роуз вече да са издигнати? — Защо говорите за „нея“?

— А вие защо говорите за „него“?

Морис се успокои и вдигна ръце с жест на човек, който се предава:

— Touche! Някой, който е бил женен за една от най-популярните писателки-феминистки, не би трябвало да попада в този капан.

— О, така ли?

— Да, пише под името Дезире Бърд.

— О, да! „Giorni difficili“. Чела съм го — тя погледна с нов интерес към Морис. — Този роман автобиографичен ли е?

— Отчасти — каза Морис. — А тази длъжност към ЮНЕСКО — вас самата изкушава ли ви?

— Не — каза Фулвия подчертано.

Морис не й повярва.

В момента, когато Морис Зап и Фулвия Моргана се заеха с лекия обяд, сервиран на 10 000 метра над Североизточна Франция, Пърс Макгаригъл пристигна на Хийтроу с метрото. След заминаването на Анджелика, нищо вече не го задържаше в Рамидж, затова той пропусна деловото заседание, което представляваше последното мероприятие на конференцията и взе влака за Лондон. Надяваше се да успее да купи евтин стендбай-билет за полета до Шанън този следобед, тъй като субсидията му за конференцията беше изчислена на базата на пътуване с влак или по море и не покриваше разноските дори за нормална икономична класа в самолет. На гишето на „Аер Лингус“ в Терминал N 2 записаха името му и го помолиха да дойде пак в 2:30. Докато се колебаеше какво да прави в промеждутъка от няколко часа, салонът бе временно блокиран от над сто мюсюлмани-поклонници, с етикети „Сарасин Турс“ върху багажа си, тръгнали да видят Мека, които се проснаха на пода за молитва. Двама чистачи, облегнали се на метлите си недалеч от Пърс, наблюдаваха този спектакъл с неприязън.

— Гадни пакистанци — каза единият. — Щом трябва да се молят, що не вървят да го правят в параклиса?

— Не става — каза другият, който изглежда не бе толкова ограничен. — Трябва им джамия, не ти ли е ясно?

— Да, бе! — каза първият саркастично. — Само това ни липсва на Хийтроу, шибана джамия.

— Не казвам, че трябва да имаме такава — каза търпеливо вторият. — Просто казвам, че християнски параклис не им върши работа. За тях ние сме „не-вер-ни-ци“. — Той видимо изпита огромно задоволство от произнасянето на тази дума.

— Ти сигурно мислиш, че тука трябва да има и синагога, и индийски храм, и тотемен кол, че да играят около него индианците? К’во правят тия тука? Да вървят на терминал три, като ще ходят на тъпата си Мека.

— Извинете, счу ли ми се, че тук има параклис? — прекъсна ги Пърс.

— Ами, аз знам, че има един — каза възмущаващият се, — близо до „Загубени вещи“. Нали там беше, бе Фред?

— Тц, до Контролната кула е — каза Фред. — Вървете през подлеза към Терминал три, после гледайте знаците за автобусната спирка. От края на автобусната спирка малко наляво, после надясно. Ще го намерите, няма начин да не го намерите.

Пърс обаче не го намери, и то не веднъж. Той се замота из стълби нагоре и надолу, ескалатори, движещи се пътеки, тунели, мостове. Както и центъра на Рамидж, Хийтроу не насърчаваше прякото, хоризонталното движение. Пешеходците трябваше да вървят по най-заобиколни, измамни лабиринтообразни пътища. Веднъж видя табела „Към параклис «Сейнт Джордж»“ и старателно тръгна в указаната посока, но стигна до обществена пералня. Попита няколко служители за пътя, но получи объркващи и противоречиви съвети. Изкушаваше се да се откаже от търсенето, защото ходилата го боляха, и куфарчето му натежаваше все повече в ръката му, но продължи да упорства. Гледката на молещите се мюсюлмански поклонници му беше напомнила в какво окаяно състояние е собствената му душа и, макар да не очакваше да намери католически свещеник в параклиса, за да му се изповяда, усещаше напираща необходимост да извърши акт на разкаяние в някое свято място, преди да повери живота си на въздушното пътуване.

Когато се озова на Терминал N 2 за трети път, бе почти отчаян, но съзирайки млада жена в униформа на наземния персонал на Британските авиолинии, която се приближаваше към него, той я заговори, като си обеща, че вече е за последен път.

— Параклиса „Сейнт Джордж“? Той е близо до Контролната кула — каза тя.

— Всички ми казват така, но от половин час търся къде ли не и не знам защо изобщо не го намирам.

— Аз мога да ви го покажа, ако желаете — ведро каза младата жена. Малка пластмасова табелка на ревера й я идентифицираше като „Черил Самърби“.

— Много мило от ваша страна — каза Пърс. — Ако сте напълно сигурна, че няма да попреча на работата ви.

— Аз съм в обедна почивка — каза Черил, чиято походка бе много интересна, тя вдигаше високо коленете си и стъпваше изящно и отмерено, като цирково пони. Създаваше впечатление за енергично движение, без фактически да изминава много, но от вървежа й дългата до раменете й руса коса и други части от анатомията й се полюшваха по много приятен начин. Беше съвсем лекичко кривогледа, което придаваше на очите й сияещ, ненасочен вид; беше дори по-привлекателна с този дефект, отколкото ако го нямаше. Носеше пазарска чанта от ярка импрегнирана тъкан, от горната част на която се подаваше романтично романче, озаглавено „Любовна сцена“ и ловджийска шапка от жълтеникаво-кафяв туид на едри червени карета, която се стори позната на Пърс.

— Тази шапка не е моя — обясни Черил, когато я запита. — Един пасажер ми я остави сутринта да я изпратя на негов приятел.

— Не се ли казваше случайно професор Зап?

Черил спря насред стъпка, с единия крак вдигнат.

— Откъде знаете? — каза тя учудено.

— Той е мой приятел. На кого трябваше да я изпратите?

— На Пърс Макгаригъл, Лимерик.

— В такъв случай мога да ви спестя усилието — каза Пърс. — Защото аз съм същият.

Той извади от джоба на сакото си бялата кръгла картонена табелка от конференцията в Рамидж и я даде на Черил за оглед.

— Виж ти — каза тя. — Това се казва съвпадение. — Тя извади шапката от чантата си, като я държеше за периферията и я постави с церемониален жест на главата му. — Идеално ви стои — засмя се тя. — Пъхна етикета, адресиран от ръката на Морис Зап в горния джоб на Пърс и на него му се стори, че кой знае защо, тя опипа за миг гръдния му мускул както пилчар щипва пиле. Тя извади два паунда. — Вашият американски приятел, професорът, ми каза да се почерпя от рестото. Сега можем и двамата да се почерпим.

Пърс се колебаеше.

— С удоволствие бих дошъл, Черил — каза той, — но аз трябва да намеря този параклис.

Това бе само една от причините да не тръгне с нея. Чувството за вярност към Анджелика, въпреки че му бе изиграла номер предната нощ, също го възпираше да приеме поканата на Черил.

— О, да — каза Черил, — съвсем забравих за параклиса. — Тя го съпроводи още четиридесет-петдесет метра, после посочи към голямо дървено разпятие недалеч от тях.

— Ето го там.

— Много благодаря — каза той и проследи с възхитен поглед отминаващото момиче.

С изключение на семплия дървен кръст, параклисът отвън напомняше по-скоро противобомбено убежище, отколкото място за молитви. Зад една ниска червеникаво-кафява тухлена стена всичко, което се виждаше, бе куполообразен покрив от същия материал и вход със стъпала, водещи под земята. В дъното на стъпалата имаше малък вестибюл, масичка с изложена религиозна литература и служебен вход. На стената имаше малка дъска за обяви, покрита със зелено сукно, върху което посетителите забождаха разнообразни молби и петиции, написани на парчета хартия: „Нека синът ни пътува без премеждия и се завърне скоро у дома“, „Бог да пази Руската православна църква“, „Господи, погледни благосклонно на слугите си Марк и Мариана, които отиват да сеят семената ти на полето на мисионерството“, „Господи, моля те да намеря багажа си (загубен в Найроби)“. Параклисът беше издълбан в земята под формата на ветрило, с олтар в най-тясната точка, а ниският таван, обсипан с вградени крушки, се извиваше, докато се срещне с пода; така че като седнеше на една от първите пейки, човек сякаш бе седнал в предната пасажерска част на голям реактивен самолет; и никак нямаше да се изненада, ако видеше надписа „Не пушете! Затегнете коланите!“ да светне над олтара, а по пътеката да се зададе стюардеса, вместо обичайната разпоредителка.

Встрани имаше малък допълнителен олтар, където, за изненада и удоволствие на Пърс, край нишата в стената, мъждукаше лампа, като знак, че Благословеното тайнство е спазено. Тук той каза проста, но искрена молитва за откриването на Анджелика и за възстановяване чистотата на собственото му сърце (защото той си обясняваше бягството й като наказание за неговата лъст). Успокоен и ободрен, се изправи на крака. Мина му през ума, че би могъл да остави своя молба на дъската за обяви. Написа на лист, откъснат от тефтерчето си: „Мили Боже, позволи ми да намеря Анджелика“, като изписа името й на отделен ред, с онзи непрекъснат лъкатушещ шрифт, който бе използвал, когато го издълба в снега в Рамидж. Ако такава е волята на Бог, тя може да мине оттук, да разпознае написаното от неговата ръка, да се разкае и да му се обади.

Пърс не можа да се приближи незабавно до дъската за обяви с петицията си, защото една млада жена беше застанала пред нея и тъкмо забождаше своята върху зеленото сукно. Дори с гръб към него, тя представляваше крайно неподходяща фигура в тази обстановка: смолисточерна коса, накъдрена и сложно фризирана, къса бяла изкуствена шубка, впити панталони от червено рипсено кадифе и златни сандали на високи токчета. След като закрепи молбата си на дъската, тя постоя неподвижно пред нея за момент, после извади от чантичката си копринен шал, украсен с рулетки и зарове, който метна на главата си. Като се обърна и мина край него на високите си токчета, запътена към вътрешността на параклиса, Пърс зърна бледо лице, което смътно му се стори, че е виждал и преди, може би по време на лутанията му из Хийтроу тази сутрин. Забоде молбата си на дъската и не можа да устои да не погледне правоъгълната розова картичка, която беше видял момичето да слага.

Пърс изтегли картичката от дъската за обяви с нокътя на палеца си, обърна я и прочете напечатаното на задната страна:

Пърс постави картичката на мястото, където я беше намерил, и влезе отново в параклиса. Момичето беше коленичило в последния ред с наведено лице и спуснати клепки, натежали от грим. Пърс седна на отсрещната пейка от страната на централната пътека и се загледа в профила й. След няколко минути то се прекръсти, изправи се и стъпи на пътеката. Пърс я последва и се обърна към нея:

— Бернадет Макгаригъл?

Успя да я улови миг, преди да припадне.

Докато Морис Зап и Фулвия Моргана летяха над Алпите, извършвайки дисекция върху последния труд на Роланд Бардс и наслаждавайки се на втора чаша кафе, общинските служители в Милано излизаха на стачка без предупреждение в подкрепа на двама уволнени чиновника от данъчния отдел, обвинени в корупция (според горните етажи на администрацията те били освобождавали роднини от данък сгради, според долните — били принесени в жертва, защото не освобождавали шефовете си от данък сгради). Самолетът „Трайдънт“ на Британските авиолинии се приземи, следователно, насред граждански хаос. Повечето от персонала на летището отказваха да работят и пасажерите трябваше да освобождават багажа от купчината под търбуха на самолета, и после да го носят сами през пистата до сградата на терминала. Опашките пред митницата и „Проверка на билети и багаж“ бяха дълги и неуправляеми.

— Как ще пътувате до Беладжо? — попита Фулвия Моргана, докато стояха на опашка.

— От вилата казаха, че ще изпратят кола да ме посрещне. Далече ли е дотам?

— Не много. Трябва да ни посетите в Милано по време на вашия престой.

— Би било много хубаво, Фулвия. Съпругът ви също ли е учен?

— Да, той е професор по италианска ренесансова литература в Рим.

Морис се замисли за миг-два.

— Той работи в Рим. Вие работите в Падуа. А пък живеете в Милано?

— Комуникациите са добри. Можете да летите няколко пъти на ден между Милано и Рим, а до Падуа има autostrada. Освен това, Милано е истинската столица на Италия. Рим е заспал, мързелив, провинциален.

— А Падуа?

Фулвия Моргана го погледна така, сякаш очакваше ирония.

— Никой не живее в Падуа — просто каза тя.

Те минаха през митницата с изненадваща скорост. Нещо в елегантния, властен вид на Фулвия или може би в нейния кадифен голф-панталон, привлякоха като магнит един служител и те скоро бяха свободни от потната, притискаща, нетърпелива тълпа. От другата страна на паспортния контрол, обаче, имаше друга потна, притискаща, нетърпелива тълпа — от посрещачи. Някои държаха вдигнати табелки с напечатани имена, но нито едно от тях не беше на Зап.

— Нека не ви задържам, Фулвия — каза Морис, с нещастно изражение. — Ако никой не се появи, ще взема автобус.

— Автобусите стачкуват — каза Фулвия. — Имате ли телефон на вилата? — Морис й даде писмото-потвърждение, че ще бъде посрещнат. — Но тук пише, че пристигате миналата събота, на Малпенса, другото летище — забеляза тя.

— Да наистина, но аз промених плановете си, за да присъствам в Рамидж. Писах им за това.

— Може да не са получили писмото ви — каза тя. — Пощенските услуги са нашият национален позор. Ако имам наистина спешно писмо за Щатите, отивам с колата до Швейцария да го изпратя оттам. Пазете багажа.

Тя беше мернала празна телефонна кабина и се спусна към нея, грабвайки приза под носа на вбесен бизнесмен. Един момент по-късно се върна, за да потвърди догадките си.

— Както и мислех, не са получили писмото ви.

— По дяволите — каза Морис. — Какво да правя?

— Всичко е уредено — каза Фулвия. — Ще прекарате нощта у нас, а утре от вилата ще изпратят кола до нашата къща.

— Това е много мило от ваша страна — каза Морис.

— Изчакайте пред вратите с багажа — каза Фулвия. — Аз ще докарам колата.

Морис застана на пост край багажа им, греейки се на топлото пролетно слънце и хвърляйки погледи на познавач към най-интересните автомобили, които спираха пред летището да приберат или оставят пасажери. Бронзово масерати купе, каквото досега той беше виждал само в списания, на цена над 50 000 долара, привлече погледа му, но му трябваше известно време да осъзнае, че Фулвия беше седнала на волана му зад затъмненото предно стъкло и маха нетърпеливо към него да се качва. Като минаваха през портата на летището, тя размаха вдигнат юмрук към стачния пост, и когато онези се засмяха широко и отговориха със същия жест, Морис разбра, че това е знак на солидарност с работническата кауза.

— Има нещо, което искам да те попитам, Фулвия — каза Морис Зап, докато отпиваше от уискито с лед, налято от кристална гарафа, донесена върху сребърен поднос от прислужница в черна униформа с бяла престилка тук, в салона за гости на първия етаж на великолепната къща от 18-ти век, недалеч от вила Наполеоне, до която бяха стигнали след толкова ужасяващо бързо каране, че улиците и булевардите на Милано се бяха изнизали като бледа сива мъгла в паметта му. — Може да звучи наивно, дори невъзпитано, но не мога да го потискам повече.

Фулвия повдигна учудено вежди над великолепния си нос. И двамата бяха си отпочинали, взели душ и преоблекли, тя — в дълга, свободно вееща се роба от фин бял памук, което подчертаваше вида й на римска императрица. Седяха един срещу друг, потънали дълбоко в меки, поддаващи, покрити с животински кожи, фотьойли, на персийски килим, застлан върху полиран дървен под с меден цвят. Морис огледа просторната стая, в която немного на брой, но подбрани антични мебели, бяха умело съчетани с най-изискан модерен италиански дизайн, и по чиито кремаво-бели стени висяха, той се бе уверил с оглед отблизо, оригинални картини от Шагал, Марк Ротко и Франсис Бейкън.

— Просто искам да разбера — каза Морис Зап, — как успявате да съгласувате живота си на милионери с марксизма.

Фулвия, която пушеше цигара в наргиле от слонова кост, махна пренебрежително във въздуха.

— Типичен американски въпрос, ако мога така да кажа, Морис. Разбира се, аз признавам противоречията в нашия начин на живот, но това са самите противоречиви характеристики от последната фаза на капитализма, които в крайна сметка ще го срутят. Ако се отречем от мъничкия си дял привилегии — тук Фулвия протегна ръце с жест на скромен собственик, сякаш искаше да поясни, че тя и съпругът й се наслаждават на жизнен стандарт само с един-два пункта по-висок от този, да речем, на пуерториканско семейство, издържащо се от социални помощи и живеещо в квартал за бездомници — не бихме ускорили нито с минута осъществяването на този процес, който си има свой неумолим ритъм и движещи сили, и се определя от натиска на масовите движения, а не от жалките опити на отделната личност. Тъй като, от гледна точка на диалектическия материализъм за историческия процес няма разлика дали Ернесто и аз, като единици, сме богати или бедни, ние теоретично можем да бъдем богати, а и това е роля, която ние умеем да изпълняваме с достойнство. Докато да бъдеш беден с достойнство, беден като италианските селяни, това е нещо, което не се научава лесно, то се предава поколения наред, то е в кръвта — Фулвия говореше бързо и гладко, сякаш цитирайки неща, които тя и нейният съпруг бяха имали случай да казват повече от един път. — Освен това — добави тя, — тъй като сме богати, имаме възможност да помогнем на онези, които предприемат по-активни действия.

— Кои са те?

— О, различни групи — каза Фулвия неопределено. Телефонът иззвъня. Тя претича през стаята с развяваща се зад нея роба, вдигна го и проведе разговор на много бърз италиански, от който Морис не долови друго, освен неколкократно „caro“ и веднъж споменаването на собственото му име. Фулвия постави слушалката и се върна по-бавно на мястото си. — Моят съпруг — каза тя — ще се забави в Рим поради стачката. Миланското летище е затворено. Няма да се върне довечера.

— О, съжалявам — каза Морис.

— Защо? — каза Фулвия с усмивка — лека и загадъчна като на Мона Лиза.

— Не искаш ли да се върнеш вкъщи, Бернадет? Майка ти се съсипва от тревоги по теб, баща ти и той.

Бернадет поклати глава енергично и запали цигара, щракайки нервно със запалката, при което отчупи парченце от ярко червения си лак.

— Не мога да се върна — каза тя с глас, който, макар и дрезгав от многото цигари, а несъмнено и алкохолни напитки, все още беше запазил напевния акцент на родния край. — Никога вече няма да мога да се прибера у дома.

Не вдигаше очи изпод дългите, слепнали от грима мигли, за да не срещне погледа на Пърс, а мачкаше фаса от цигарата си в зеления пластмасов пепелник върху бялата пластмасова маса в снекбара на Терминал N 2. Салата с шунка, от която едва бе изяла две хапки, стоеше на масата пред нея. Унищожавайки собствената си порция, Пърс оглеждаше лицето и фигурата й и се учудваше, че беше разпознал в тях, докато тя мина покрай него в параклиса, чертите на онази Бернадет, която последно бе видял на семеен излет до пясъчната ивица на Рос Пойнт, онова лято, когато и двамата бяха тринайсет-четиринайсет годишни, срамежливи и неразговорливи един с друг. Той я помнеше като слабичко, буйно и палаво момиче с разрошена черна коса и дупчица от паднал зъб, тичащо покрай разбиващите се вълни по брега с най-хубавата си рокля, вдигната и подпъхната да не й пречи, помнеше и как майка й после я мъмреше, че цялата се е изпръскала.

— Защо да не можеш? — внимателно настоя той.

— Защото имам дете, а съм без съпруг, затова.

— Аха — каза Пърс. Той познаваше нравите в Западна Ирландия достатъчно, за да не омаловажава тежестта на това обстоятелство. — Значи ти все пак си родила детето?

— Те си мислят, че не съм, нали? — погледът на Бернадет за миг блесна гневно насреща му. — Че съм го махнала?

Пърс се изчерви.

— Ами, хм, вуйчо ти Майло…

— Вуйчо Майло?! Оня дърт интригант! — При спомена за д-р О’Ший изведнъж много ирландски думи навлязоха в речта й, подобно на слюнка в устата или адреналин в кръвта. — Какво общо има той с всичко това?

— Нищо, само дето от него разбрах какво се е случило с теб, оня ден беше, в Рамидж.

— Ходил си натам, а? Аз не съм от години. Боже, това беше ужасно мрачна стара къща на, как беше, „Гитингс Роуд“, трябваше да мъкна прахосмукачката по стъпалата три етажа нагоре, и можех да си счупя врата, толкова тъмно беше по стълбищата, защото той е толкова стиснат, че не слага крушки в коридорите… — Бернадет поклати глава и издуха цигарен дим през ноздрите си. — Робиня бях там, работата в хотела в Слайгоу беше като почивка в сравнение с това. Единственият човек там, който се отнасяше добре с мен, беше един наемател, те му бяха дали последния етаж. Беше някакъв американски професор. Той ме пускаше при него на цветна телевизия и ми даваше да разглеждам мръсни списания. — Бернадет се засмя тихо на себе си при спомена, като показа гладки, бели, най-вероятно изкуствени зъби. — „Плейбой“, „Пентхаус“, такива. Снимки на момичета, голи, както Бог ги е сътворил, и толкова смели, че даже имената си написали отдолу. Бях невинно момиче тогава, това ми отвори очите, така беше. — Бернадет притеснено погледна Пърс, да види дали не го е сконфузила. — Един ден моят вуйчо Майло ме хвана да ги гледам и щеше да ме пребие от бой.

— Детето ти сега къде е? — попита Пърс.

— В едно семейство, осиновено е. В Лондон.

— Значи все пак можеш да се прибереш у дома?

— И да зарежа Ферги?

— Е, поне за малко.

— Не, благодаря. Много добре знам какво ще стане. Погледите иззад завесите. Зяпането и шушукането в неделя след църква.

— И какви планове имаш за в бъдеще?

— Да спестя достатъчно пари, да се оттегля, да се заема с някой дребен бизнес — бутик, примерно — и да си взема Ферги, за да си го отгледам сама.

— Да се оттеглиш от какво, Бернадет?

— Аз съм в развлекателния бизнес — неопределено каза тя. Погледна часовника си. — Скоро трябва да тръгвам.

— Дай ми адреса си преди това.

Тя поклати глава.

— Нямам адрес. Постоянно пътувам, такава ми е работата.

— Предполагам, че от „Гърлз Ънлимитид“ ще могат да препратят писмо.

Тя пребледня под грима си.

— Откъде знаеш за тях? — После се досети. — Не е хубаво да се четат личните молби на други хора — каза тя с възмущение. — Нито написаното от другата им страна.

— Права си, Бернадет, не трябваше да я чета. Но пък в такъв случай никога нямаше да разбера, че си ти. Сега поне ще мога да кажа на майка ти и татко ти, че си жива и здрава.

— Само не им казвай за „Гърлз Ънлимитид“, каквото и да правиш — помоли тя.

— С какво всъщност се занимаваш, Бернадет? Домакинстваш ли някъде?

— Разбира се, че не! — негодуващо каза тя. — Няма пари в тази работа, освен ако не спиш с клиента след това, и аз съм го правила, до втръсване. — Тя запали поредна цигара и погледна преценяващо към Пърс през дима. — Стриптизьорка съм, ако толкова трябва да знаеш! — каза накрая.

— Бернадет! Не може да бъде!

— Може! — каза тя, изстрелвайки думата. — малко танцувам първо, после свалям дрехите си една по една. Най-добрият ми номер се казва „Камериерката“. „Марлен, камериерката“ — това е професионалното ми име. Дават ми по-добро възнаграждение да свалям тази униформа, отколкото някога ми даваха, за да я слагам, точно така е.

— Но как можеш да понасяш това…

— Първият път е трудно, но бързо се свиква.

— Свикнала си тия мъже да те оглеждат?

— Не се прави на много важен, Пърс Макгаригъл — каза Бернадет, тръсвайки глава. — Какво ще кажеш за оня път в обора, във фермата на ваш’те, когато ме молеше да си сваля гащите и да ти покажа какво има там?

Пърс се обля в червенина.

— Тогава сме били просто деца. Почти не си спомням.

— А аз си спомням, че ти по никакъв начин не искаше да ми покажеш онова си нещо — каза сухо Бернадет. — Не е ли съвсем типично? Бог ми е свидетел, че когато видя мъжете в клуба как ме зяпат, като си изпълнявам номера, докато остана без нищо, те ми приличат на хлапаци с мръсни мисли в главата. За какво постоянно идват, чудя се? Да не би да очакват, че ще видят нещо различно някой ден? Всяка жена има същото в тази част на анатомията си. Какво толкова му е интересното?

Пърс избягна въпроса, като зададе свой:

— А бащата на детето? — каза той. — Той не ти ли помага с пари?

— Не го знам къде е.

— Нали е бил гост в хотела? Може да се издири по регистъра.

— Писах му веднъж. Писмото се върна с печат „Лицето не живее на този адрес“.

— Какъв беше? Как се казваше?

— Няма да ти кажа — каза Бернадет. — И нямам желание да се занимавам с него повече. Той може да иска да ми отнеме Ферги. Беше доста странен и неприятен тип. — Тя погледна отново часовника си. — Наистина трябва да вървя. Благодаря за салатата. — Погледна го, сякаш се извиняваше: — Съжалявам, нямах апетит.

— Не се тревожи — каза Пърс. Виж, Бернадет, ако някога промениш решението си и искаш да се върнеш в Ирландия, има един свещеник в Рамидж, който може да ти помогне. Той разполага с фонд за връщане на млади ирландци в родината. Фонд „Прискърбна Света Богородица“.

— „Оскърбена Света Богородица“ май ще е по-точно — с тъжен смях каза Бернадет.

— Оскърбена ли?

— Да, пък може направо и заплодена.

— Та, този свещеник се казва отец Финбар О’Мали …

— О’Мали, значи? Знам го, фермата на техните е на три мили нагоре от нашата. — каза Бернадет. — Майка му е най-голямата клюкарка в енорията. Той е последният човек на света, при когото ще отида. Не забравяй сега — не казвай на мама и татко какво правя. Само ги поздрави от мен.

— Хубаво — каза той.

Тя се надигна през масата и отърка буза в устните му. Лъхна го силно на парфюм.

— Ти си добро момче, Пърс.

— А ти се правиш на по-лоша, отколкото си — каза той.

— Довиждане — каза прегракнало тя и се отправи с поклащане, нестабилна върху високите токове, по своя си път, без да се обърне назад.

Скоро тя се изгуби от погледа му в прииждащите и заминаващи потоци хора в салона на летището. Пърс съсредоточено изконсумира неизядената й шункова салата. После отиде до гишето на „Аер Лингус“, където любезно му казаха, че полетът до Шанън е запълнен. Съвсем скоро, обаче, излитал самолет на Бритиш Еъруейз за Дъблин с предостатъчно свободни места, ако това можело да му свърши работа. Пърс реши да отлети до Дъблин и оттам да се придвижи на стоп до Лимерик. И затова, съответно, забърза към Терминал N 1, където се представи на гише „Проверка на билети и багаж“ за полета до Дъблин.

— Здравейте отново — каза Черил Самърби. — Успяхте ли да намерите параклиса?

— Да, благодаря ви.

— Представете си, аз никога не съм влизала вътре, за всичкото това време, откакто работя тук. Как изглежда?

— По-скоро като самолет, отколкото като църква — каза Пърс, поглеждайки неспокойно часовника си.

— Тихо и спокойно, сигурно — каза Черил, като се облегна на лакти и доближи сините си леко кривогледи очи съвсем близо до неговите.

— Да, много спокойно — каза Пърс. — Извинете ме, Черил, но самолетът не тръгва ли съвсем скоро?

— Не се тревожете, ще го хванете — каза Черил. — Сега да ви намерим едно хубаво място. Пушачи или непушачи?

— Непушачи.

Черил чукна на клавиатурата и се понамръщи срещу екрана. После вдигна вежди.

— 16 Б. Чудесно място.

Пърс се качи последен на самолета. Не забеляза нищо особено в място 16 Б — беше средното от три едно до друго. До прозореца и откъм пътеката седяха две монахини.

Вечерята — гаспачо, печена токачка и пълнени пиперки, пресни портокали на резенчета в карамелов сос и сирене долчелате — беше превъзходна, както и виното, произведено и бутилирано, информира го Фулвия, в имението на свекъра й, наследствен благородник — конт. Хранеха се на свещи в трапезария с дървена ламперия, обслужвани от прислужник и прислужница, а по тъмнеещите повърхности на стените и масата пробягваха светлини и сенки. В края на вечерята Фулвия с царствен жест отпрати двойката прислужници към стаите им и осведоми Морис, че кафето и ликьорът ги очакват в салона за гости.

— Поразен съм от това щедро гостоприемство, Фулвия — каза Морис, като се облегна на белия мраморен рафт над камината и отпи от миниатюрна чашка горещо, сладко кафе с цвят и консистенция на катран и кофеинов заряд, равняващ се на хиляди волта. — Не знам как да ти благодаря.

Фулвия Моргана вдигна очи към него от дивана, където седеше полуизлегната. Добре оформен крак се подаваше изпод свляклата се бяла роба. Червените й устни се извиха над два реда остри, бели и равни зъби.

— Скоро ще ти покажа как — каза тя; и вероятността Фулвия Моргана да замисля прелъстяване, която Морис Зап бе преценявал наум цяла вечер със смесено чувство на тревога и скептицизъм, сега стана реална. — Седни тук — каза тя, потупвайки калъфките на дивана, сякаш говореше на кучето си.

— Засега и тук ми е добре — каза Морис, като остави чашката и чинийката върху камината с нервно издрънчаване и побърза да се заеме с паленето на пура.

— Кажи ми, Фулвия, кой мислиш, че ще се бори за това място към ЮНЕСКО?

Тя сви рамене.

— Не знам, Тардю, може би.

— Наратолога? Не му ли е минало времето? Спомням си, преди десет години, всички говореха само за такива неща: актанти, митеми и тем подобни. Но сега …

— Само десет години? Толкова ли е кратък животът на научната слава?

— Той непрекъснато се съкращава. Някои хора отново идват на мода, без дори да подозират, че са били излезли от нея. Друг кой?

— О, не знам. Фон Турпиц сигурно ще опита.

— Този нацист?

— Той не е бил нацист, просто войник в армията.

— Да, но изглежда точно като нацист. Като всички онези, които съм виждал, е, само на кино, да си призная.

Фулвия стана от дивана и отиде до количката за напитки.

— Коняк или ликьор?

— Коняк — с удоволствие. А чете ли последната книга на Турпиц? Тя е направо преразказ на Айсър и Джос.

— Стига сме говорили за книги — каза тя и плавно мина през сумрачната стая с чаша като стъклен мехур в ръка. — Или за постове и конференции. — Тя застана плътно до него и погали със свободната си ръка чатала му. — Наистина ли е двадесет и пет сантиметра? — измърка тя.

— Що за идея? — пресипнало каза той.

— В книгата на жена ти…

— Недей да вярваш на всичко, което пише в книгите, Фулвия — каза Морис, грабна чашата с коняк и я пресуши на един дъх. Закашля се и очите му се напълниха със сълзи. — Професионален критик като теб би трябвало да е наясно с това. Писателите преувеличават.

— Но до каква степен преувеличават, Морис? — каза тя. — Искам сама да се уверя.

— Нещо като приложна критика? — опита се да бъде остроумен той.

Фулвия не се засмя.

— Не си ли карал жена си да ти го мери с шивашкия сантиметър? — упорстваше тя.

— Разбира се, че не съм! Това е просто феминистка пропаганда. Както и цялата книга.

Той пое към един от дълбоките фотьойли, като пуфкаше облаци цигарен дим, подобно на отстъпващ боен кораб, но Фулвия го отклони с твърда ръка към дивана, седна до него и притисна бедра в неговите. Тя разкопча ризата му и плъзна хладната си ръка вътре. Той трепна, защото скъпоценните камъни от пръстените й го скубнаха по гърдите.

— Космати гърди — галеше се Фулвия. — Точно като в книгата.

— Не съм казал, че книгата е изцяло измислена — каза Морис. — Някои по-незначителни детайли са взети от живота…

— Космат като звяр… Сигурно си бил звяр за нея.

— Ау — извика Морис, защото Фулвия бе забила дългите си лакирани нокти в плътта му.

— Бил си, да, връзвал си я с кожени каиши и си й правил всички онези унизителни неща.

— Лъжи, и само лъжи! — отчаяно каза Морис.

— Можеш да правиш тези неща с мен, ако искаш, caro — прошепна Фулвия в ухото му, като стисна в същия миг зърното му до болка.

— Не искам да правя нищо с никого, и никога не съм го правил — изстена Морис. — Единствения път, когато сме пробвали садо-мазо неща, беше хрумване на Дезире, не мое.

— Не ти вярвам, Морис.

— Това е истината. Писателите са ужасни лъжци. Те съчиняват. Променят нещата. Черното става бяло, бялото — черно. Те са крайно неетични същества. Оуу! — Фулвия беше захапала ухото му до кръв.

— Ела — каза тя, внезапно изправяйки се.

— Къде ще ходим?

— В леглото.

— Вече? — Морис погледна часовника си. — Още е само десет и десет. Не може ли да си допуша пурата?

— Не, няма време.

— Защо да бързаме?

Фулвия седна отново до него.

— Не съм ли привлекателна за теб, Морис? — каза тя. Притисна се съблазнително към него, но в очите й за миг проблесна едва забележимо заплашително огънче, което подсказваше, че търпението й се изчерпва.

— Разбира се, че си, Фулвия, ти си една от най-привлекателните жени, които познавам — побърза да я увери той. — Точно в това е проблемът. Ти неизбежно ще бъдеш разочарована, особено след писаниците на Дезире. Трябва да знаеш, че съм се отказал от подобен род занимания още преди години.

Фулвия се отдръпна и го загледа невярващо:

— Искаш да кажеш, че си …

— Не, не импотентен. Но — отвикнал. Живея сам. Тичам. Пиша книги. Гледам телевизия.

— И никакви любовни връзки?

— Не, от доста време насам.

Фулвия го погледна съчувствено.

— Бедничкия ми!

— Да ти кажа, не ми липсва толкова, колкото си мислех. Огромно облекчение е да си свободен от цялата тази суетня.

— Суетня?

— Да, нали знаеш, това събличане и пак обличане посред бял ден, душа преди и след това, винаги да мислиш дали бельото ти е чисто, непрекъснато да си миеш зъбите и да се гаргариш с вода за уста.

Фулвия отметна глава и се засмя силно и продължително.

— Голям си смешник! — едва си поемаше дъх тя.

Морис Зап се засмя неуверено, тъй като не бе имал намерение да бъде чак толкова смешен.

Фулвия отново се надигна, като задърпа и Морис да стане.

— Хайде, смешнико, ще ти припомня какво си изпуснал.

— Добре, щом настояваш — въздъхна той и загаси пурата. Така, в по-весело настроение, Фулвия не изглеждаше толкова страшна. — Целуни ме! — каза той.

— Да те целуна?

— Да, да не си забравила да се целуваш? По мое време целувката стоеше между „Здравей!“ и „Свършвам!“. Аз съм старомоден човек.

Фулвия се засмя и се притисна с цяло тяло. Тя притегли надолу главата му, докато лицата им се срещнаха и го целуна дълго и ожесточено. Морис прокара ръце по гърба и ханша й. Оказа се, че няма нищо отдолу. Той усети желание, събуждащо се в него, подобно на изсъхнали корени след пролетен дъжд.

Спалнята на Фулвия беше осмоъгълна, покрита с дебел килим и облицована с розовеещи огледала по стените и тавана, от което всеки жест се умножаваше като в калейдоскоп. Множество Фулвии пристъпиха, голи като ботичелиевата Венера, излязоха от бялата пяна на захвърлените си дрехи и се стекоха към него, протегнали сто ръце. Цял футболен отбор Морисовци се съблякоха по гащета с непохватна бързина и стиснаха с космати лапи безкрайна редица от ханшове в прасковен цвят.

— Как ти се струва, а? — попита шепнешком Фулвия, докато се прегръщаха и вкопчваха един в друг върху тъмно-червените чаршафи на огромното кръгло легло.

— Поразяващо! — каза Морис. Като в оргия, хореографирана от Бъсби Бъркли.

— Престани с шегите, Морис — каза Фулвия. — Не е еротично.

— Извинявай. Какво ти се иска да направя?

Фулвия имаше готов отговор.

— Вържи ме, запуши ми устата, после прави, каквото си искаш.

Тя издърпа от шкафа край леглото чифт белезници, кожени каиши, левкопласт и бинтове.

— Как се слагат? — каза Морис, като въртеше в ръце белезниците.

— Ето така. — Фулвия нахлузи белезниците на китките му и с щракване ги закопча. — Ха, ха! Сега си мой пленник. — Тя го събори на леглото.

— Хей, какво правиш?

Тя му събуваше гащетата, точно това правеше.

— Мисля, че жена ти е преувеличила съвсе-ем мъничко, Морис — каза тя, коленичила над него, а дългите й хладни пръсти се заеха за работа.

— Ars longa трае кратко — успя да каже Морис, но това беше последното, отчаяно остроумие на давещ се. Той затвори очи и се отдаде на усещането.

И тогава Морис чу приглушен удар откъм долния етаж, като от врата, която се затваря, и мъжки глас извика името на Фулвия. Морис отвори очи, а тялото му се вцепени в напрегнато очакване, с изключение на една част от него, която се отпусна по същите причини.

— Кой идва? — просъска той.

— Моят съпруг — каза Фулвия.

— Какво? — Многобройни голи Морисовци в белезници скочиха от леглото и размениха погледи на объркване и ужас.

— Ти не каза ли, че е останал в Рим?

— Може да е решил да се върне с колата — спокойно каза Фулвия. Тя вдигна глава и силно извика нещо на италиански.

— Какво правиш? Какво му каза? — попита Морис, докато се бореше с долните си гащета. Не беше лесно, откри той, да ги обуе с белезниците.

— Казах му да се качи.

— Да не си луда? Как ще се измъкна оттук?

Той заскача из стаята с полуобути гащета, заотваря врати на гардероби, като търсеше някакъв изход или място да се скрие, докато се спъна в собствените си обувки. Фулвия се изсмя. Той размаха белезниците на инч под римския й нос.

— Бъди любезна да ми свалиш тия шибани неща — каза той с шепот, приличен на потиснат вик. Фулвия затърси мудно ключа в чекмеджето на нощното шкафче.

— По-бързо, по-бързо! — трескаво молеше Морис.

Вече се чуваше някой да изкачва стълбите, припявайки популярна песен.

— Спокойно, Морис, Ернесто е светски човек — каза Фулвия. Тя мушна ключе в белезниците и с леко щракване той беше свободен.

Но последва друго едно щракване и вратата на спалнята се отвори. Един елегантен мъж в костюм с прошарена коса и силен слънчев тен влезе вътре.

— Ернесто, това е Морис — каза Фулвия, като целуна съпруга си по двете бузи и го поведе през стаята, където Морис припряно вдигаше гащетата си.

— Felice di conoscerla, signore — Лицето на Ернесто цъфна в широка усмивка и той подаде ръка, която Морис безсилно стисна.

— Ернесто не говори английски — каза Фулвия. — Но всичко разбира.

— Аз май че не — каза Морис.

Ернесто отвори една от огледалните гардеробни врати, окачи костюма си, свали обувките си с два ритника, без да се наведе, и се отправи към прилежащата баня, като пътьом събличаше ризата си през глава. Изотдолу се чу приглушена италианска реч.

— Какво каза? — отвори уста Морис, когато вратата на банята се затвори зад Ернесто.

— Че ще си вземе душ — каза Фулвия, оправяйки възглавниците върху леглото. — И после ще дойде при нас.

— При нас ли? Къде?

— Тук, разбира се — каза Фулвия, вмъкна се в леглото и се настани в центъра му.

Морис онемя за миг.

— Хей! — с укор в гласа каза той след секунда. — Подозирам, че всичко това е нагласено!

Фулвия пусна усмивката си на Мона Лиза.

В малката баня на апартамента им на „Фицрой скуеър“ Телма Рингбаум се приготвяше за лягане с по-голямо старание от обикновено. Изминалият ден беше дълъг и изморителен: агенцията, от която бяха наели апартамента, ги остави да чакат няколко часа, докато извадят дубликат на ключа, който се бил загубил. Когато най-сетне влязоха, установиха, че водата е спряна неизвестно откъде и трябваше да се обадят на агенцията да изпрати човек да я пусне, но пък за да направят това, им се наложи да излязат и да потърсят наоколо неизпочупена от вандали телефонна кабина, защото телефонът в апартамента беше изключен. Кухненската печка беше толкова мръсна, че Телма не се реши да направи на нея дори кафе, преди да я изчисти, а вътрешността на хладилника представляваше нещо като действащ модел на глетчер и трябваше да го размрази преди употреба. Без да се е наспала добре предната нощ, докато приключи с тези задачи, като междувременно накупи и основните хранителни продукти от местните магазини, а освен това сготви вечеря (тъй като Хауърд не обичаше да ходи по ресторанти), Телма беше вече готова да падне от умора. Но нещо специално предстоеше между нея и Хауърд, а животът на Телма не беше така препълнен с романтика, че да си позволи да го пропусне. Освен това, Хауърд се нуждаеше от утешение след получаването на това разочароващо писмо от Морис Зап.

Въпреки умората и обезсърчаваща обстановка в банята — цялата в паяжини и ронеща се боя, Телма чувстваше нарастване на еротичната си възбуда, докато се приготвяше да достави удоволствие на Хауърд. Тя омекоти водата във ваната с ароматична пяна, масажира се след това с парфюмиран крем за тяло, парфюмира се леко зад ушите и в други интимни отвори и цепнатини и си облече най-секси нощницата — фриволна дреха от черен найлон. Изчетка косата си сто и един пъти и прехапа устните си, за да се зачервят. После на пръсти се вмъкна в дневната, остави вратата отворена и застана на прага.

— Хауърд! — изгука тя.

Хауърд се беше привел пред древния черно-бял телевизор и бърникаше копчетата, докато екранът премигваше и пращеше.

— Да? — каза той, без да се обръща.

С глуповата усмивка Телма каза:

— Сега можеш да ме притежаваш, скъпи!

Хауърд Рингбаум се обърна и я погледна с безразличие.

— Ама сега не те искам — каза той и продължи да се занимава с телевизора.

В този момент Телма Рингбаум реши, че ще изневери на съпруга си при първата удала й се възможност.

По целия свят хората са в различно състояние: обличат се или се събличат, сами или по двойки, заспиват или се събуждат, работят или почиват. В момента, в който Пърс Макгаригъл крачи по една ирландска улица посред нощ с ловджийската шапка на Морис Зап на главата си, същият слънчев лъч, който сега, отразен от луната, осветява пътя му и му показва формите на тъмнеещите ферми и селски къщи, където хора и животни спят и хъркат, само преди няколко секунди е събудил бездомниците по улиците на Бомбай и фабричните работници на Омск, светвайки право в премигващите им лица или прокрадвайки се през пролуките на окъсани завеси и повредени щори.

Още по̀ на изток вече е предобяд. В Куктаун, Куинслънд, в кабинета си в университета на Северен Куинслънд, Родни Уейнрайт работи над доклада си за бъдещето на критиката. За да съживи и подтикне хода на разсъжденията си, той преписва това, което вече е написал, от самото начало, подобно на състезател по овчарски скок, който удължава пробега си, за да постигне изключително впечатляващ скок. Надеждата му е, че самият движещ импулс на дискурса ще го пренесе над упоритата пречка, която го спъва от толкова време. Засега върви добре. Ръката му се движи гладко по карирания лист. С лекота добавя тук-там по нещо и прави разнообразни едва доловими промени в оригиналния текст. Опитва се да потисне познанието за това, което следва, опитва се да не види съкрушителния пасаж, който се задава. Опитва се да изиграе собствената си мисъл. Не гледай, не гледай! Давай, не спирай! Събери цялата си сила в една точка, готов за скок, СЕГА!

Да, ясно … Ясно … Ясно какво?

За миг атлетът увисва във въздуха с червено от напъна лице, с изпъкнали очи, с опнати жили, с прът, огънат почти до счупване под тежестта му, летвата е само на сантиметри от носа му. И внезапно всичко рухва: прътът се счупва, летвата се размества, атлетът пада към земята, а краката му ритат във въздуха. Родни Уейнрайт се свлича върху бюрото и зарива лице в длани. Отново победен.

На вратата се почуква плахо.

— Влез — изпъшква Родни Уейнрайт, като поглежда през разперени пръсти.

Руса, момичешка глава с големи очи надниква иззад вратата.

— Добре ли сте, д-р Уейнрайт? — казва Сандра Дикс. — Идвам във връзка с моето задание.

На същата географска дължина, но на друга ширина, Акира Саказаки, преглежда студентски работи, седнал с кръстосани крака в тапицираната си кутийка в небето — упражнения по английски език на студентите от първи курс на университета. „Having rescued girl drowning, lifeguard raped her in blanket“17. Поклащайки с въздишка глава, Акира оправя членуването и словореда, и замества сгрешената дума „raped“18 с „wrapped“19. Това занимание е фасулска работа за преводача на Роналд Фробишър. „Фасулска работа“20 — казва на глас Акира Саказаки и се засмива сам на себе си. Това е английски идиом, чийто смисъл е научил малко по-рано тази сутрин от едно писмо на романиста.

Тази сутрин Акира е облечен в спортна риза „Арнолд Палмър“, а голф-обувките му, марка „Джак Никлъс“, стоят до вратата, готови за обуване, щом стане време да тръгне за университета. Днес е неговият ден за игра на голф. Като се връща вечерта, ще се отбие да поиграе един час на едно от многото игрища за голф в Токио. Отсега го сърбят ръцете да стисне дръжката на голф-стика. Обливан от мощната светлина в горната галерия на заграденото игрище, издигнато като гигантска клетка за птици под формата на равнобедрен триъгълник между три кръстосващи се железопътни линии, той ще запраща в пространството една след друга жълто-оцветените топки за голф, ще ги гледа как се издигат, реят се над милион покриви и телевизионни антени, а после се удрят в мрежата и падат към земята като уцелени птици.

В този спорт Акира вижда алегория на своите върхове и спадове в работата си на преводач. Езикът е като мрежа, която държи мисълта затворена в рамките на дадена култура. Но ако успееш да удариш топката с достатъчна сила в точно пресметнат момент, тя може да мине през мрежата, да продължи своя път, и, вместо да падне на земята, да излети в орбита около света.

В Лондон, Роналд Фробишър, облечен с халат и пижама, е заспал в домашния си кабинет, неудобно излегнат пред телевизора, по който няколко часа по-рано бе гледал повторението на епизод от полицейски трилър-сериал по негов сценарий. Отегчен от собствения си диалог, той неусетно заспа и късните новини, прогнозата за времето, както и проповедта на някакъв евангелистки духовник върху реалността на греха се изнизаха незабелязано покрай него. Сега от телевизионният апарат идва само остро пищене и слаба синкава светлина, която придава на покритите с набола брада и белязани от шарка страни на романиста мъртвешки вид. В краката му лежи пренебрегнато синьо писмо въздушна поща с прегледно написани въпроси: „Стр. 152, «jam-butty»21. — Какво е това?, «Y-fronts»22. — Какви са те? Стр. 191 «Sweet fanny adams»23 — Коя е Фани Адамс?“

Артър Кингфишър също е пред телевизора, но не е заспал, тъй като все още е ранна вечер в Чикаго, където той е отседнал за няколко дни след конференцията върху кризата на знака с цел да повтори приветствената си реч под формата на лекция за хонорар от хиляда долара. Между другото гледа порнографски филм, поръчан по телефона и препредаван по един от видео-каналите на хотела до неговата стая — между другото, защото в същото време чете книга по херменевтика, която се е съгласил да рецензира за едно научно списание — отдавна просрочен негов ангажимент, и вдига поглед от страницата, само когато скуката на текста стане непоносима дори за стария му, изсушен мозък, или щом звукът от филма, преминавайки от банален диалог към тежко дишане и стенания, го предупреди, че хилавите претенции на филма за разказване на някаква история, са изоставени в полза на истинските му цели и задачи. В същото време Сонг-ми Ли, в шармантно кимоно, се е привела над рамото на Артър Кингфишър и бърка в ухото му с помощта на малък резбован бамбуков инструмент, предназначен специално за вадене на ушна кал и широко използван в корейските бани.

Внезапно Артър Кингфишър се възбужда — дали от гледката на полов акт върху малкия екран, дали от фината стимулация вътре в ухото му, или пък от блеснал пред мисловния му взор нов хоризонт на концептуалната мисъл, подсказан от автора на херменевтиката, трудно може да се каже, но той определено усеща признак на живот между краката си, хвърля книгата и привиква бързо Сонг-ми към леглото, сваля халата си и я кара веднага да се съблече.

Тя се подчинява, но кимоното е деликатно и ценно, поясът е навит около тънката талия на Сонг-ми Ли в сложен възел и трябва най-малко половин минута, докато го свали, а дотогава възбудата на Артър Кингфишър вече е спаднала — била е кратка илюзия, призрачна копнежна мисъл. Той се връща унило към книгата и мястото си пред телевизора. Но е забравил какъв нов теоретичен скок беше започнал да вижда във възможностите, които му се разкриха през няколкото минути преди това, а голите тела се гърчат, вкопчват и треперят на екрана така, сякаш направо се подиграват с неговата импотентност. Той затваря книгата, изключва телевизора и затваря очи от отчаяние. Сонг-ми Ли мълчаливо подновява отстраняването на ушна кал от ухото му.

В Хеликън, Ню Хемпшир, вечерята е свършила и Дезире Зап се привежда съзаклятнически над телефона във фоайето на писателската колония, разговаряйки с агента си в Ню Йорк с припрян шепот, неспокойна да не би някой от другите обитатели да я подслуша. Защото това, което доверява на своя агент, е, че е блокирала и тази дума, подобно на думата „рак“ в хирургическо отделение, не бива никога, при никакви обстоятелства, да се казва на глас, макар че е в главите на всички.

— Това място не ми върши работа, Алис — шепне тя в телефона.

— Какво? Не те чувам, сигурно връзката е лоша — казва Алис Кауфман от апартамента си на 48-ма улица.

— Не съм напреднала нито с ред, откакто дойдох тук преди шест седмици — казва Дезире, рискувайки малко да повиши тон. — Още на другата сутрин късам, каквото напиша предния ден. Ще полудея.

Дълбока въздишка като изпразващи се мехове идва по линията от Ню Йорк до Ню Хемпшир. Алис Кауфман тежи сто и десет килограма и ръководи агенцията от дома си, понеже е прекалено тежка да пътува удобно дори с такси до друга част на Манхатън. Доколкото Дезире я познава, а тя познава Алис много добре, нейната агентка трябва да се е излегнала на диван с купчина ръкописи от едната страна на масивното си тяло и отворена кутия с швейцарски шоколадови бонбони „Пияна вишна“.

— Тогава го зарежи, скъпа — казва Алис. — Замини още утре. Махни се оттам.

Дезире нервно поглежда през рамо, уплашена, че еретичният съвет може да е дочут.

— Накъде?

— Дай си почивка, смени мястото — казва Алис. — Замини нанякъде. Иди в Европа.

— Хм — казва Дезире замислено. — Наистина, тъкмо получих покана за конференция в Германия, точно днес сутринта.

— Приеми — казва Алис. — Разходите ще ти се приспаднат от данъка.

— Те предлагат да ми платят разходите.

— Ще има допълнителни — казва Алис. — Винаги има. Впрочем, казах ли ти вече, че „Трудни дни“ предстои да излезе на португалски? Това е седемнадесетият език, без да броим Корея, която издаде пиратка.

Далече оттам, в Германия, Зигфрид фон Тупиц, който беше изпратил поканата за конференция на Дезире, е заспал в спалнята на дома си в подножието на Шварцвалд. Преуморен от дългото шофиране, той лежи буден, по гръб, с извадена над чаршафите черна ръка. Съпругата му, Берта, заспала в съседство на общото двойно легло, никога не е виждала мъжа си без ръкавица. Когато взема вана, дясната му ръка виси извън ваната, на сухо, когато взема душ, я държи протегната хоризонтално между завесите като сигнализиращ полицай на кръстовище. Когато дойде в леглото, никога не е сигурна дали това, което опипва гънките и отворите на тялото й е неговият пенис или кожен пръст. В първата брачна нощ тя го помоли да свали ръкавицата, но той отказа. „Но ако е загасено, Зигфрид?“ — молеше тя. „Първата ми жена веднъж ме помоли да направя това“ — каза Зигфрид фон Тупиц загадъчно, — „но аз забравих да я сложа пак, преди да заспя.“ За първата съпруга на фон Тупиц се знаеше, че е починала от сърдечен удар, намерена една сутрин от своя съпруг мъртва в леглото до него. Берта повече не помоли Зигфрид да свали ръкавицата.

Повечето хора в Европа сега са заспали, макар че Мишел Тардю е буден зад клепачите си на влечуго, обезпокоен от слабия аромат, който се носи откъм тялото на Албер, спящ край него; това не е обичайният мирис на неговата собствена тоалетна вода „Tristes Tropiques“, която Албер обикновено ползва в огромни количества, а нещо неприятно и натрапчиво, просташки синтетично, нещо (носът му потръпва от опитите му да преведе обонятелното усещане на словесен език), като … (гущеровите му очи се отварят от ужас при мисълта) парфюм, какъвто жена би могла да използва! Акбил Борак, обаче, не е буден, заспал е седнал на петдесет страници от края на „Духът на епохата“, и се е килнал напред като посечен с брадва, със сплескан нос върху отворената книга, лежаща на коленете му, докато Оя, обърнала се настрани да не й блести лампата за четене, спи унесено край него. Филип и Хилари Суолоу са заспали гръб до гръб на спалнята си, стара като брака им и провиснала в средата като тесен окоп, в който те се изтъркулват, като заспят, но щом кокалестите хълбоци на Филип допрат месестите на Хилари, телата им се отдръпват като противоположни магнити и, без да се събуждат, и двамата се изтеглят до краищата на матрака.

Пърс Макгаригъл спира в средата на пътя да прехвърли чантата си от едната наболяваща го ръка в другата. Пътуването на стоп бе потръгнало до Милингър, но след това го качи един човек, който се връщаше от сватба и бе попрекалил с чашките, и чак след като минаха три пъти край един и същи пътен знак, той си призна, че се е загубил, падна рязко напред и заспа на волана на колата си. Пърс сега малко съжалява, че не легна и той на задната седалка на колата, защото шансовете му да хване друга кола посред нощ са нищожни.

Той спира отново и се оглежда, обмисляйки нещо. Достатъчно топло и сухо е да поспи на открито. Съглеждайки купа сено в полето отдясно, Пърс се покатерва през портата и се отправя натам. Сепнато магаре скача на крака и побягва. Той пуска чантата, събува обувките си и се опъва в ароматното сено, вперил очи в безкрайното небе, извито над главата му, набодено с милиони звезди. Те трепкат с блясък, какъвто гражданите не могат и да си представят. Една от тях май че се движи, сравнена с другите звезди, и отначало Пърс мисли, че е открил нова комета. После разбира по бавното и устойчиво напредване, че това е комуникационен сателит в геостационарна орбита, една миниатюрна изкуствена луна, която послушно стои над Атлантика, следва скоростта на земното въртене, получава и изпраща съобщения, образи и тайни към и от безчетните човешки създания там долу. „О, ярък сателит!“ — тихо казва той. — „Да бях устойчив като теб!“ И той рецитира целия сонет на глас, обзет от желание стиховете да рикошират от космоса в мислите на Анджелика или в сънищата й, където и да е, за да почувства тя силата на неговия копнеж да бъде с нея.

Но не, махни това последното, за смъртта. Бедният Кийтс е поемал последните си глътки въздух, когато го е писал, и е знаел, че няма повече да сложи глава на младите гърди на Фани Браун, защото собствените му гърди са били останали почти без дробове. Но той, Пърс Макгаригъл, няма още намерение да умира. Дори вероятно ще живее вечно, особено ако намери Анджелика.

С тези мисли в главата, Пърс кротко заспива.