Машината на времето

Десет

Към девет часа сутринта пристигнах до същата скамейка от жълтеникав метал, откъдето бях огледал света през оная първа вечер на моето приземяване. Помислих колко прибързани са били заключенията ми през оная нощ и не можах да сдържа горчивия си смях над необмислената ми самоувереност. Пред мен се разкриваше същата красива сцена, същата обилна зеленина, същите разкошни дворци и величествени руини, същата сребриста река, която лъкатушеше сред плодородните си брегове. Сред дърветата пъстрееха ярките одежди на красивите люде. Някои се къпеха точно там, където бях спасил Уийна, и мисълта затова внезапно ме прободе мъчително. Като мръсни петна по този пейзаж се издигаха сводовете на пътищата към Долния свят. Сега разбирах какво крие цялата тази хубост на Горните хора. Денят им беше много приятен, също като деня на домашните животни по ливадите. И те нямаха врагове и никакви грижи за своите нужди. Същият беше и краят им.

Стана ми мъчно, като си помислих колко кратко е просъществувал човешкият ум. Той беше извършил самоубийство. Беше се запътил стремглаво към удобствата и безгрижието, към едно балансирано общество, чийто идеал бяха сигурността и неизменността, общество, постигнало своите стремежи, за да стигне накрая дотук. Очевидно в един момент животът и собствеността бяха станали абсолютно обезпечени. Богатите са били сигурни в своето богатство и комфорт, тружениците — в своя живот и труд. Без съмнение в този съвършен свят не е имало проблеми на безработицата и нито един нерешен социален въпрос. И след това бе настъпила великата тишина.

Ние сме склонни да пренебрегваме един природен закон :че интелектуалното развитие е за сметка на промяната, опасността и бедствието. Едно животно, което се намира в съвършена хармония с околната среда, представлява съвършен механизъм. Природата въздействува върху интелекта едва когато навикът и инстинктът станат безполезни. Няма интелект там, където липсва промяна или няма нужда от промяна. От интелекта се възползват само ония животни, които трябва да се сблъскат с огромното разнообразие от нужди и опасности.

И тъй според мен човекът от Горния свят се е насочил към крехката си хубост, а оня от Долния свят — към механиката. Само че това съвършено състояние е било лишено от един-единствен елемент, за да достигне механичното си съвършенство — абсолютната неизменност. Очевидно с течение на времето изхранването на Долния свят, независимо как се е осъществявало, е било нарушено. Майка Нужда, която за някакви си хиляди години е била изтикана на заден план, отново се е появила, и то долу. Долният свят, бидейки в допир с машините, които, колкото и да били съвършени, все пак понякога се нуждаели от малко мисъл освен от навик, вероятно по неволя си запазил доста повече инициатива от Горния, макар и различна от човешката.

И когато другото месо започнало да не достига, те се обърнали към онова, което старите навици досега забранявали. Така виждах аз нещата, обгърнал с поглед за последен път света на осемстотин и две хиляди седемстотин и първа година. Това обяснение може да е погрешно, тъй като е измислено от един смъртен. Но аз така виждах нещата и така ви ги предавам.

След умората, вълненията и ужасите на последните дни и въпреки моята скръб тази скамейка, спокойната гледка и топлото слънце бяха изключително приятни. Бях много уморен, спеше ми се и скоро размишленията ме унесоха. Схващайки това, послушах инстинктите си, проснах се на тревата и дълго и оздравително спах.

Събудих се малко преди залез слънце. Сега Морлоките нямаше да могат да ме нападнат, докато спя, и като се протегнах, се упътих към Белия сфинкс. В едната си ръка държах железния прът, а с другата премятах кибритените клечки в джоба си.

В този момент се случи нещо крайно неочаквано. Когато наближих пиедестала на сфинкса, открих, че бронзовите врати са отворени. Бяха се приплъзнали назад по жлебовете.

Спрях като закован пред тях в нерешителност. Вътре се виждаше малко помещение, а на едно издигнато място в ъгъла се намираше Машината на времето. Лостчетата бяха в джоба ми. И така след цялата ми сложна подготовка за обсада на Белия сфинкс се озовах пред някакво хрисимо отстъпление. Захвърлих железния прът, почти съжалил, че няма да го използвам.

Но докато се навеждах към портала, внезапно ми хрумна нещо. Този път поне бях схванал умствените операции на Морлоките. Потискайки силното желание да се разсмея, пристъпих бронзовата рамка и се упътих към Машината на времето. С изненада забелязах колко внимателно беше смазана и почистена. До този момент бях подозирал, че Морлоките поне отчасти са я разглобили в опитите си да разберат по свои неясни пътища нейното предназначение.

Затова сега застанах пред нея, изпитвайки наслада само да я докосна, и в този миг се случи това, което бях очаквал. Изведнъж бронзовите врати запълзяха и запушиха рамката с трясък. Бях обгърнат в мрак. Хлъцнах доволно от радост.

Вече чувах мърморещия им смях, докато се насочваха към мен. Съвсем спокойно опитах да запаля кибрита. Трябваше само да пъхна лостовете в ключалките и да отлетя като призрак. Ала не бях предвидил нещо съвсем незначително. Тези клечки бяха от най-неприятните — палеха се само на кибритена кутия.

Можете да си представите как изведнъж цялото ми спокойствие се изпари. Малките зверове тутакси ме наобиколиха. Един ме докосна. Замахнах яростно към тях с ключовете и пипнешком се покатерих на машината. По мен се плъзна една ръка, после втора. След това се наложи да се преборя с нахалните им пръсти по ключовете, като в същото време трескаво затърсих ключалките, в които да ги пъхна. Едва не ми отмъкнаха единия. Докато се изплъзваше от ръката ми, замахнах в тъмното с глава — чух как дрънна черепа на Морлока, — за да си го възвърна. Това последно възкачване според мен беше още по-страшно и от битката в гората.

Най-накрая наместих лоста и го дръпнах. Вкопчените в мен ръце се отпуснаха. След малко тъмнината се отдръпна пред очите ми и аз се озовах сред същата сивота и хаос, които вече ви описах.