Машината на времето

Епилог

Нищо не ни остава, освен да се чудим. Ще се върне ли той някога? Възможно е да се е понесъл назад в миналото и да е попаднал сред кръвожадните, космати диваци от каменната ера; в бездната на Кредното море или сред кошмарните гущери, огромните влечугоподобни чудовища от времето на юрата. Дори сега — ако ми бъде позволено да кажа така — той може да се лута по някой еолитен коралов риф, обитаван от плеизозори, или край самотните солени езера на триасовата ера. Или пък е отишъл напред, в някоя от по-близките нам епохи, където хората са още хора, но загадките на нашето време вече са разкрити и отегчителните ни проблеми разрешени? В зрелия период на расата, защото аз, от своя страна, не мога да мисля, че последните години на усилни експерименти, фрагментарни теории и взаимно несъгласие са наистина кулминацията на човечеството! Казвам, от моя гледна точка. Зная, че той — защото по този въпрос бяхме разговаряли дълго, преди да бъде създадена Машината на времето — имаше нерадостни мисли за съдбата на човечеството и виждаше в нарастващия „куп“ цивилизация само едно нелепо натрупване, което накрая неизбежно ще се срути и ще унищожи своите създатели. Ако това е тъй, все едно трябва да продължим да живеем. Ала за мен бъдещето е още тъмно и непрогледно — една необятна, неведома шир, осветена на няколко произволно избрани места от спомена за неговия разказ. Освен това пазя, за свое успокоение, два неизвестни бели цвята — вече сухи, кафяви, плоски и крехки, — за да ми доказват, че дори когато мисълта и силата вече няма да ги има, в сърцето на човека още ще живеят благодарността и взаимната топлота.