Машината на времето

Единадесет

Вече ви разказах за неприятното чувство и смут, които съпътствуват пътуването във времето. Този път не бях седнал удобно на седалката, а малко накриво и доста нестабилно. Не зная колко дълго съм бил вкопчен в машината, докато тя се клатушкаше и тресеше, без въобще да я интересува как съм седнал, но когато си наложих да погледна към апаратите, с ужас разбрах къде пристигам. Единият апарат отчита дни, другият — хиляди дни, третият — милиони дни, а четвъртият — милиарди. Вместо да върна лостовете назад, бях ги превъртял напред и когато очите ми попаднаха на индикаторите, осъзнах, че стрелката за хилядите се върти тъй бързо, колкото секундарната стрелка на часовника — към бъдещето.

Докато пътувах, гледката особено започна да се променя. Трептящата сивота потъмня, после — макар да се движех с все същата изумителна скорост — мигащата последователност на дните и нощите, която обикновено показваше, че темпото намалява, се възстанови и започна да става все по-отчетлива. Отначало това безкрайно ме озадачи. Редуването на деня и нощта ставаше все по-бавно, а също и преминаването на слънцето през небето, докато накрая това продължи сякаш векове наред. Накрая над земята всичко замря в постоянен здрач, прекъсван само от време на време от някоя комета, която просветваше през гаснещото небе. Светлата диря, която слънцето оставяше, отдавна бе изчезнала, защото слънцето бе спряло да залязва — то просто се издигаше и спускаше на запад и ставаше все по-голямо и по-червено. Всяка следа от луната бе изчезнала. Кръженето на звездите, което намаляваше все повече и повече, бе сторило място на пълзящи точици светлина. Накрая, малко преди да спра, слънцето — червено и много едро — остана неподвижно на хоризонта, огромен купол, пръскащ мъглява заря, сегиз-тогиз угасвайки за миг. В един момент то пак проблясва, но скоро отново се върна към тъжното си червено състояние. Забавените изгреви и залези ме наведоха на мисълта, че с приливите и отливите на времето беше свършено. Земята бе останала така — обърната с едната си страна към слънцето, както в момента луната е обърната към земята. Крайно предпазливо, защото си спомних как стремително се бях прекатурил предния път, захванах да обръщам движението си. Кръжащите стрелки намалиха скоростта си, докато тази за хилядите ми се струваше почти неподвижна, а за дните вече не представляваше мъглявина върху циферблата. И още по-бавно, докато започнах да виждам неясните очертания на някакъв пуст морски бряг.

Спрях съвсем леко и останах така в Машината на времето, оглеждайки околността. Небето вече не беше синьо. На североизток беше мастиленочерно и от тази чернота ярко и силно блестяха бледи бели звезди. Над мен беше тъмночервено и беззвездно, а на югоизток изсветляваше в огненоалено, където, прорязан от хоризонта, плуваше огромният диск на слънцето — червено и неподвижно. Скалите край мен се открояваха яркочервеникави и всички признаци на живот, които успях да забележа в първия момент, се ограничаваха в наситенозелената растителност, покрила издатините по югоизточната им страна. Беше същата пищна зеленина, типична за горския мъх или пещерните лишеи: растения, които, подобно на тези, растат в постоянно усойни места.

Машината се намираше на полегат бряг. На югозапад морето се простираше и възкачваше към рязката светла ивица на хоризонта на фона на помръкналото небе. Прибой и вълни нямаше, защото не полъхваше никакъв ветрец. Само водата се повдигаше мазно и отново спадаше като леко дихание, сякаш да каже, че вечното море още се движи и живее. По края, където едно време се бе разбивала водата, се беше насъбрал дебел пласт сол, розовеещ под знойното небе. Главата ми натежа и забелязах, че дишането ми се учести. Усещането ми напомни за моето единствено преживяване като планинар, а оттук разбрах, че въздухът е много по-разреден, отколкото при нас.

В далечината, по пустия склон нагоре дочух прегракнал писък и видях нещо подобно на огромна бяла пеперуда, която се носеше косо и пърхаше с криле в небето, описвайки широки кръгове над мен, а сетне изчезна зад някакви невисоки възвишения. Звукът на гласа й бе тъй печален, че аз потреперих и се настаних по-удобно в машината. Хвърляйки още един поглед наоколо, видях съвсем близо как онова, което бях взел за червеникава скална маса, бавно се запъти към мене. И тогава забелязах, че това беше всъщност чудовищно ракоподобно същество. Можете ли да си представите рак, голям колкото ей оная маса, с множество крака, които се движат бавно и несигурно, щипките му се люлеят, дългите му пипала, напомнящи камшиците на кочияш, се размахват и сякаш се ослушват, а изпъкналите му очи бляскат към вас от двете страни на металното му лице? Гърбът му беше набразден и изрисуван с неравномерни шарки, а тук-там се виждаха зеленикави инкрустации. А безбройните пипалца на сложната му уста проблясваха и душеха, докато той се придвижваше напред.

Както гледах в почуда това зловещо животно да пълзи към мен, усетих, че нещо ме гъделичка по бузата, сякаш там беше кацнала муха. Опитах да я отпъдя с ръка, ала след миг тя се върна и почти незабавно зад ухото си усетих друга. Замахнах натам и хванах нещо подобно на конец. То се изплъзна тутакси от ръката ми. Изтръпнал от ужас, бавно извърнах глава и видях, че съм сграбчил антената на друг рак-чудовище, застанал зад мен. Злобните му очи се въртяха неистово в орбитите, устата му мърдаше живо, предвкусвайки угощение, а огромните му тромави щипки, изпоцапани с мръсни водорасли, се спускаха към мен. В миг ръката ми здраво хвана лоста и аз се отместих на месец от тия чудовища. Но се намирах все още на брега и още щом спрях, ги видях съвсем ясно. Дузини като тях сякаш пълзяха насам-натам в сумрака сред лъскави яркозелени листи.

Не мога да ви предам тази атмосфера на отблъскваща пустош, която обгръщаше света. Червеното небе на изток, чернотата на север, соленото Мъртво море, каменистият бряг, гъмжащ от тези мръсни, бавно подвижни чудовища, еднообразното отровнозелено на мъхообразните растения, изтънелият въздух, унищожаващ белите дробове: всичко това имаше потресаващ ефект. Отместих се отново на сто години и там се озовах пред същото слънце — малко по-голямо, малко по-мътно, — същото умиращо море, същият смразяващ въздух и същата тълпа от земни раковидни, които пълзяха насам-натам сред зелените водорасли и червените скали. А на запад в небето съгледах извита бледа линия, която приличаше на огромна нова луна.

Пътувах така, спирайки от време на време на огромни крачки от по хиляда и повече години, притеглян от загадката на земната съдба, наблюдавайки с непознато досега опиянение как слънцето става все по-голямо и по-мътно на западното небе и как животът на старата земя малко по малко отшумява. Накрая, на повече от трийсет милиона години от сега, необятният нажеженочервен купол на слънцето започна да засенчва почти една десета от потъмняващото небе. И тогава отново спрях, защото пълзящото множество от раци бе изчезнало, а червеният бряг с изключение на яркозелените микроскопични анемонии и лишеи изглеждаше безжизнен. Сега беше обсипан с бяло. Обгърна ме горчив хлад. Към земята летяха редки бели парченца. На североизток под звездите на самуреното небе блещукаше сняг и пред мен се разкри вълнообразното било на розовобели възвишения. По крайбрежната ивица се виждаха гривни от лед, а навътре се носеха цели ледени късове, ала необятната шир, на този солен океан, кървав под безконечния залез, още не бе замръзнала.

Огледах се да видя има ли следи от животински свят. Някакво неопределимо предчувствие още ме задържаше в машината. Ала не видях нищо да се движи, нито на земята, нито в небето, нито в морето. Само зелената пяна по скалите доказваше, че животът не е угаснал. В морето се беше появила пясъчна плитчина, а водата се бе отдръпнала от брега. Стори ми се, че виждам нещо черно да се премята по този бряг, но когато вперих очи в него, то замря и аз реших, че съм се излъгал и че това черно нещо е просто камък. Звездите в небето бяха станали съвсем ярки и почти не блещукаха.

Изведнъж забелязах, че заоблените западни очертания на слънцето са се променили, в кривата се бе появила вдлъбнатина, залив. Видях как тя се уголемява. Минута може би стоях като вцепенен, загледан в тази чернота, която пълзеше да закрие деня, и тогава разбрах, че предстои затъмнение. Дискът на слънцето се пресичаше от луната или от планетата Меркурий. Отначало естествено предположих, че е луната, но твърде много неща ме карат да вярвам, че бях свидетел на преминаването на някаква вътрешна планета, която се намира много близо до земята. По бреговата линия се появи вълничка и сетне шепот. Ала след тези безжизнени звуци светът остана безмълвен. Безмълвен? Трудно би могло да се предаде тази тишина. Всички звуци на човека, блеенето на овцете, крясъците на птиците, жуженето на мушиците, движението, което създава фона на нашия живот — всичко това вече го нямаше. Със сгъстяването на мрака блуждаещите снежинки станаха по-изобилни и затанцуваха пред очите ми, а студенината на въздуха се изостри. Накрая, един подир друг, много бързо белите върхове на далечните хълмове изчезнаха в чернотата. Лекият бриз се превърна в стенещ вятър. Видях как черната сянка на затъмнението се носи стремително към мен. След миг пред взора ми останаха само бледнеещите звезди. Всичко наоколо бе непрогледно. Небето беше абсолютно черно.

Обхвана ме ужасът на тази предълбока тъма. Студът, който се просмукваше в костите ми, и болката причинена от дишането, ме сковаваха. Потръпнах и в миг ми прилоша до смърт. И тогава в небето се появи като нажежена до червено дъга краят на слънцето. Слязох от машината, за да се съвзема. Зави ми се свят и усетих, че съм неспособен да поема по обратния път. Докато стоях така замаян и объркан, отново съгледах онова черно нещо, което се движеше по брега — вече нямаше никаква грешка, че се движеше, — на фона на червената морска вода. Беше кръгло като футболна топка, може би по-голямо, и от него се подаваха дълги пипала: изглеждаше черно пред кървавочервената вода и пъргаво подскачаше. После усетих, че губя съзнание. Ала ужасната заплаха да остана безпомощен в този тъй отдалечен и страшен здрач ми дадоха сетни сили да се покатеря на седалката.