Машината на времето

Дванадесет

Така се завърнах. Сигурно дълго време съм стоял безчувствен в машината. Отново се появи примигващата редичка от дни и нощи, слънцето пак грейна в позлата, а небето посиня. Задишах далеч по-спокойно. Пулсиращите контури на земята прииждаха и се отдръпваха. По циферблата стрелките се въртяха в обратна посока. Накрая отново видях неясните сенки на къщите, доказателствата за умиращото човечество. И те се промениха и се стопиха, а на тяхно място дойдоха други. Малко след това, когато стрелката за милионите стигна до нулата, намалих скоростта. Започнах да разпознавам нашата недотам красива, но близка нам архитектура, стрелката на хилядите се върна на началното си положение, нощта и денят се разграничиха. Край мен се появиха старите стени на лабораторията. Сега вече съвсем внимателно взех да спирам машината.

Съгледах нещо дребно, което ми се стори чудновато. Бях ви казал, струва ми се, че когато тръгвах, преди скоростта съвсем да се увеличи, госпожа Уочет бе прекосила стаята с бързина, която ми напомни ракета. На връщане отново минах през минутата, когато тя прекосяваше лабораторията. Сега обаче всяко нейно движение бе като че ли точно обратното на предишното. Вратата в другия край се отвори и тя безшумно се понесе през лабораторията с гръб напред и изчезна зад вратата, от която преди това беше влязла. Точно преди нея бях зърнал за миг Хилиър, но той мина като светкавица.

Спрях машината и отново се озовах сред милата ми лаборатория, сред инструментите ми, сред приборите, точно както ги бях оставил. Смъкнах се с последни сили и седнах на кушетката. Няколко минути треперих като в треска. После взех да се успокоявам. Ето ме пак в моята работилница, каквато си беше по-рано. Възможно е да съм заспал и всичко да е било само сън.

И все пак не съвсем! Бях тръгнал с машината от югоизточния край на помещението. А бях спрял в северозападния, до стената, където видяхте машината преди малко. Това ви дава точното разстояние от малката полянка до пиедестала на белия сфинкс, в който Морлоките я бяха отнесли.

Известно време мозъкът ми остана като скован. След малко се надигнах и дойдох по коридора тук, накуцвайки, защото петата още ме болеше, и безжалостно мръсен. На масата до вратата погледът ми попадна на вестник „Пел Мел“. Датата беше действително днешна, а като се извърнах към часовника, разбрах, че наближава осем. Дочух гласовете ви и дрънченето на чиниите. Не смеех да пристъпя — беше ми лошо и усещах слабост. И тогава подуших аромата на прелестно истинско месо и отворих вратата към вас. Останалото знаете. Изкъпах се, вечерях, а сега ви разказвам премеждията си.

— Зная — каза той след малко, — че всичко това ще ви се стори абсолютно невероятно. А най-невероятното за мен е, че тази вечер съм тук в тази приятна мила стая, гледам скъпите ви ликове и ви разправям тези странни приключения.

Той се обърна към Медика.

— Не. Не очаквам да ми повярвате. Приемете го като лъжа — или пророчество. Сънувал съм примерно всичко в работилницата. Считайте, че съм размишлявал върху съдбините на нашата раса и накрая съм измъдрил тази фантасмагория. Ако решите, че моите уверения са обикновен творчески проблясък, ще можете да вникнете в тях. А ако ги приемете като приказка, какво бихте си помислили?

Той пое лулата си и захвана по стар навик, да почуква с нея нервно по пръчките на решетката. За момент се умълчахме. След това столовете заскърцаха, по килима замърдаха обувки. Отместих поглед от лицето на Пътника във времето и се взрях в слушателите му. Бяха в тъмното, а пред тях плуваха ситни цветни точици. Медикът изглеждаше погълнат в размишления за нашия домакин. Издателят се бе втренчил в края на пурата си — шеста по ред. Журналистът се зае да търси часовника си. Останалите, доколкото си спомням, бяха неподвижни.

Издателят се изправи с въздишка.

— Жалко, че не пишете! — каза той и сложи длан на рамото на Пътника във времето.

— Не вярвате ли?

— Е…

— Знаех си.

Пътникът във времето се обърна към нас.

— Къде е кибритът? — попита той. Запали една клечка и заговори над лулата си, изпускайки дим. — Да ви кажа право… сам не вярвам… И въпреки това…

Очите му се насочиха в безмълвен въпрос към повехналите бели цветя на малката масичка. После сведе поглед към ръката, с която държеше лулата си, и видях, че се взира в някакви полузаздравели ранички по кокалчетата на пръстите си.

Медикът стана, приближи до лампата и заразглежда цветята.

— Странни са тези плодници — каза той. Психологът се наведе да ги види, протягайки ръка, за да получи едно цвете.

— Бас държа, че вече е един без четвърт — каза Журналистът. — Как ще си ходим?

— На гарата има колкото искате кабриолети — отговори Психологът.

— Любопитна история — подхвърли Медикът, — сигурен съм, че не познавам естествения ред на тези цветя. Може ли да ги взема?

Пътникът във времето замълча. После изведнъж каза:

— В никакъв случай.

— Откъде сте ги взели всъщност? — попита Медикът.

Пътникът във времето вдигна ръка към главата си. Заговори като човек, който се опитва да задържи някаква неуловима мисъл.

— Уийна ги сложи в джоба ми, докато пътувах във времето. — Той огледа стаята с невиждащи очи. — Да ме убият, ако си спомням нещо. Тази стая и всички вие, и атмосферата на този ден е прекалено много за паметта ми. Правил ли съм някога Машина на времето или модел на такава машина? Или е било само сън? Казват, че животът е сън, един скъпоценен нещастен сън по някое време — ала не бих издържал още един такъв. Това е лудост. Ами откъде идва тогава този сън?… Трябва да видя машината. Ами ако няма такава?

Той сграбчи припряно лампата и я понесе, пръскайки червени отблясъци през вратата и по коридора. Тръгнахме след него. На припламващата лампа видяхме ясно машината — приклекнала, грозна и килната на една страна — вещ от месинг, абанос, слонова кост и прозрачен, искрящ кварц. Беше твърда — защото аз протегнах ръка и пипнах страничното перило, — по слоновата кост имаше кафеникави точици и петна, по долните части бяха полепени стръкове трева и мъх, а едното перило стърчеше огънато встрани.

Пътникът във времето остави лампата на скамейката и погали с ръка повреденото перило.

— Всичко е наред — каза той. — Това, което ви разказах, е самата истина. Извинете, че ви доведох тук в тоя студ.

Той пое лампата и всички се върнахме в стаята за пушене в абсолютно мълчание.

Заедно с нас в салона дойде и той и помогна на Издателя да облече палтото си. Медикът се взря в лицето му и след кратко колебание заяви, че сигурно се е преуморил от работа, а Той се разсмя широко. Помня как застана на вратата и ни пожела лека нощ с висок глас.

С Издателя взехме кабриолет. Според него разказът бил „най-долнопробна лъжа“. Лично аз бях неспособен да стигна до някакво заключение. Разказът му беше тъй фантастичен и невероятен, а думите му толкова трезви и верни. Лежах буден през по-голямата част от нощта и мислех за това. На следния ден реших да отида при Пътника във времето. Казаха ми, че е в лабораторията, и тъй като вече познавах добре къщата, се отправих натам. Лабораторията обаче беше празна. За момент вперих поглед в Машината на времето, протегнах ръка и пипнах лоста. При това движение, приклекналата, тежка на вид маса се заклати като клон, разлюлян от вятъра. Нестабилността й ме стресна извънредно много и не зная защо, се сетих за детството си, когато ми забраняваха да се меся в чужди работи. Върнах се по коридора. Пътникът във времето ме посрещна в салона за пушене. Идваше от вътрешността на къщата. В едната ръка носеше фотоапарат, а в другата — раница. Като ме видя, се засмя и ми подаде лакът за поздрав.

— Страшно съм зает — каза той — с онова оттатък.

— Но… да не би да се заблуждавате? — казах аз. — Наистина ли пътувате във времето?

— Наистина пътувам. — И той ме погледна в очите най-чистосърдечно. Нещо се колебаеше. Обходи с поглед стаята. — Нужен ми е само половин час — заяви той. — Зная защо дойдохте и е много мило от ваша страна. Ето няколко списания. Ако останете за обяд, този път ще ви докажа, че пътувам, с веществени доказателства и всичко останало. Нали няма да се разсърдите, ако ви оставя?

Съгласих се, без да съзнавам добре пълното съдържание на думите му, а той ми кимна и закрачи по коридора. Чух как вратата на лабораторията с трясък се затвори, седнах на един стол и взех някакъв вестник. Какво щеше да прави преди обяда? Внезапно някакво обявление във вестника ми напомни, че в два часа бях обещал да се срещна с Ричардсън, издателя. Погледнах часовника си и видях, че трудно ще мога да удържа на обещанието си. Станах и тръгнах по коридора, за да съобщя това на Пътника във времето.

Когато хванах дръжката на вратата, дочух някакво възклицание, странно замъглено в края, после прищракване и тъп удар. Силна струя въздух ме блъсна, когато отворих вратата, и отвътре долетя звук на счупено стъкло, посипано по пода. Пътникът във времето не беше там. Стори ми се, че за миг видях призрачна, неразличима фигура, седнала сред вихрена маса от черно и месингово — фигура тъй прозрачна, че пейката отзад, с чертежи по нея, се виждаше абсолютно ясно, но щом разтърках очи, това видение изчезна. Машината на времето бе отлетяла. С изключение на уталожващия се прах отсрещният ъгъл на лабораторията беше празен. Стъклото на капандурата очевидно току-що беше разбито.

Изпитах необяснимо изумление. Знаех, че се е случило нещо странно, и за момент не успях да осъзная кое е странното. Докато стоях така със закован поглед, вратата към градината се отвори и се появи слугата.

Спогледахме се. И тогава започнаха да ми хрумват разни неща.

— Оттук ли излезе господин…? — попитах аз.

— Не, господине. Никой не е излизал оттук. И аз мислех, че ще го заваря в лабораторията.

Едва тогава разбрах. С риск да разочаровам Ричардсън, продължих да стоя в очакване на Пътника във времето; чаках за втория, навярно Още по-чудноват разказ, за доказателствата и снимките, които щеше да донесе със себе си. Но вече започвам да се боя, че трябва да чакам цял живот. Пътникът във времето изчезна преди три години. И както всекиму е известно, вече не се завърна.