Маската на Атрей

1.

В днешно време

Едрият мъж се облегна на стената, като не отместваше внушителния си крак, с който небрежно подпираше вратата.

— Вие сте поразителна млада дама, госпожице Милър — провлечено каза той.

Очите му бяха като цепки върху свинско лице и влажният му език се подаваше през дебелите, разтворени джуки.

— Знам — отвърна Дебора.

Тя беше висока точно метър осемдесет и два. Тялото й имаше формата на лула. Рядко я наричаха привлекателна. Никога красива. Но често чуваше „поразителна“. Преди години би останала поласкана. Това обаче беше отдавна. Тази вечер, след седмици уморителни планове и днешния ден на светски усмивки и раболепни разговори, Дебора беше прекалено уморена, за да бъде учтива дори с Харви Уебстър, изтъкнатия член на Сдружението на бизнесмените християни в Атланта и шеф на финансовия съвет на музея. Минаваше полунощ и тя искаше да се прибере вкъщи.

— Много поразителна — повтори Уебстър и протегна ръка към талията й.

Тялото му беше като на жаба, кожата му беше подпухнала и увиснала като изпуснат балон, пълен до половината с вода и разпльокан.

— Господин Уебстър — каза тя, поглеждайки нашарената със старчески петна ръка, плъзгаща се към нея. — Мисля, че това няма да бъде разумно.

„И вероятно ще повърна, ако ме докоснеш“ — помисли Дебора.

Ръката му се поколеба, сякаш той реши да изтълкува отказа й като престорена свенливост и после отново се насочи към тялото й.

Тя се дръпна.

— Господин Уебстър — уморено се усмихна Дебора. — Моля ви.

Той смени тактиката. Похотливото му хилене се превърна в по-човешка усмивка и ръката му се вдигна нагоре в театрален жест, че се предава.

— Не исках да ви обидя. — Усмивката му стана широка колкото вратата, която беше препречил. — Надявах се, че можете да ми покажете музея сега, след като всички си отидоха.

Печелеше време. Беше странно един шестдесет и пет годишен мъж да излъчва самодоволството на обикновен гимназиален глупак. Самодоволство и заплашителност.

— Само ние двамата — добави Уебстър и се ухили мазно, така че беше невъзможно намеренията му да се изтълкуват погрешно.

Беше се държал по този начин цялата вечер — просто си беше такъв, особено след няколко питиета. Дебора се смяташе за толерантен човек, но търпението й се изчерпваше.

— Друг път, господин Уебстър, през деня, когато е светло, има хора и разполагам с хубав остен.

Тя се усмихна, за да покаже, че се шегува, но той изкриви устни.

— Остроумен език имате, госпожице Милър.

— Благодаря — отвърна Дебора, примирявайки се с факта, че за една вечер няма да го победи, — макар че не езикът ми е остроумен.

Уебстър въздъхна и вдигна белите си като сирене ръце в шеговит знак, че отстъпва.

— Добре — отново се усмихна той. — Ще се прибирам.

— Карайте внимателно — посъветва го тя и леко се отмести встрани, когато Уебстър направи последен опит да я прегърне.

— През седмицата ще дойда да се видя с Ричард, така че… до скоро.

Той излезе заднишком през остъклената врата, като продължаваше да я фиксира, сякаш очакваше, че Дебора ще промени решението си и ще го покани да се върне.

— Лека нощ, господин Уебстър — измънка тя и си рече: „Пиян, развратен, стар плужек“.

Дебора с облекчение излезе навън в мрака, въпреки глождещата мисъл, че изгонването на Уебстър ще й излезе през носа. Той контролираше даренията за музея и беше влиятелна личност в местното бизнес общество, особено сред по-възрастните бели граждани. Сдружението на бизнесмените християни не забраняваше открито членуването на чернокожи, но фактът, че в организацията нямаше такива, при това в град като Атланта, пълен с преуспяващи афроамериканци бизнесмени, красноречиво говореше за негласните му предпочитания. Дебора се беше опитала да балансира между влиянието на сдружението в музея и други подобни организации с по-разнообразен членски състав — въпреки това всеки път, когато изпратеха чек, тя се чувстваше някак неловко. Хрумна й, че би могла да включи и някоя еврейска бизнес групировка, но и тази мисъл я накара да се почувства неудобно — сякаш се канеше да се възползва от произхода си. Всъщност правеше всичко възможно да го изтика встрани от живота си. Защо да рискува да излага и себе си, и музея на антисемитски настроения, след като и без това отдавна беше скъсала с еврейските си корени…

Престани — прошепна вътрешният й глас, разумен и сериозен като на баба й, пронизващо неприятно въплъщение на бръснача на Окам2, който бдително се спотайваше в главата й, готов да пререже защитните й прегради като скалпел на сръчен хирург. — Уебстър вероятно не знае, че си еврейка. Откъде би могъл да знае?

Всъщност тя не се тревожеше за политическите последици от отблъскването на Харви Уебстър. И по принцип рядко се притесняваше за каквито и да било политически последици, които биха я превърнали в бреме за музея, тъй като снизходителният и отстъпчив бащински поглед на Ричард я караше да се чувства „дръзка“. Думата, според нея, принадлежеше към епохата на неговата ранна младост, когато не е бил достатъчно зрял, за да я осмисли. Не, ако Уебстър и Сдружението решаха да оттеглят подкрепата си заради нейната липса на благодарност, щеше да се наложи да дава обяснения, макар че в крайна сметка щеше да изпита огромно облекчение. Бизнесът създаваше странни интимни партньори, какво да се прави…

Дебора провери вратите на музея и обиколи фоайето под скелета на тиранозавър рекс и грозния нос на испанския галеон, който Ричард тържествено беше представил пред публика предишния месец с такъв апломб, сякаш известяваше, че тази година Коледа е дошла по-рано. На корабния нос беше изобразена полугола жена с тяло на дракон, която повече би подхождала като украса на мотоциклет „Харли Дейвидсън“, отколкото на испански галеон, натоварен със съкровища от епохата на Ренесанса — но Ричард я намираше за забавна смесица между история и кич. Дебора намръщено погледна застиналото лице и прелъстителните извивки на жената, сетне люспестата й опашка, чиято сексапилна съблазън напомняше за змията от райската градина. Гърдите й приличаха на нощни лампи от шестнадесети век. Дебора се усмихна накриво.

— Ричард — каза тя, — много те обичам, но имаш скапано чувство за хумор.

Сви рамене, въздъхна и поспря, за да огледа опустошенията, нанесени на музея от фирмата за кетъринг. Бяха оставили четири торби, пълни с картонени чинии — а беше редно да ги изхвърлят. В полукръглата ниша, където преди три часа беше направила представянето си, тя видя пластмасови чаши с недопито мартини, салфетки с остатъци от хапките и лепкави петна по лакирания под. Закани се да направи на пух и прах пред Ричард тази ужасна фирма „Вкус на елегантност“ — и не само защото пастетът им от черен дроб беше ужасен.

Ричард Диксън беше основателят на музея, главният колекционер, най-големият източник на финансиране и пътеводната му звезда. Той беше работодател на Дебора, неин наставник и приятел. В редките моменти, когато беше достатъчно откровена пред себе си, за да го признае, той й беше близък като баща. Родният й баща беше починал от инфаркт, когато тя беше тринадесетгодишна.

Точно преди двадесет години.

Много често, докато Дебора се опитваше да модернизира малкия музей, издърпвайки го в двадесет и първи век и принудена да се справя с проблеми като Харви Уебстър, Ричард Диксън беше единственият, който й вдъхваше сили. Сега внезапно, докато стоеше сама посред нощ във фоайето на музея, нищожна под кокалите на тиранозавъра и осветена само от слабата светлина на витрините с новите експонати на североамериканските индианци, Дебора се запита колко още ще издържи Ричард.

И какво ще правиш, ако него го няма? Защото изминаха двадесет години и още не си превъзмогнала смъртта на баща си. Поне не напълно.

Тя потрепери.

— Не трябва да пия на подобни приеми — каза си на глас. — Ставам сантиментална.

Огледа се, като се опитваше да прецени дали има още нещо, което трябва да направи тази нощ. Паспортът й все още беше в служебния сейф, където го беше сложила, след като изпрати по факса данните на организаторите на изложбата за келтите — в случай че реши да напусне страната с няколко ценни предмета, скрити под блузата… Но за това — утре. Нямаше защо да бърза.

Дебора се зае да прегледа пощата, като отделяше съобщенията за сметките от рекламните брошури, както и пликовете, предназначени за нея и за Ричард.

Една трета от купчината отиде в кошчето за отпадъци. Писмата до нея можеха да почакат, а и адресираните до Ричард не изглеждаха по-спешни. В ъгъла на един от пликовете имаше малка триъгълна маска. Несъмнено беше писмо за помощ от някоя местна театрална трупа. Ричард получаваше десетки такива молби на седмица. Отговаряше на всички, освен на съвсем неизвестните и на най-глупавите, и често откликваше със значителни дарения. Дебора се усмихна уморено и снизходително, сложи писмата в чантата си и започна да заключва вратите. Сутринта щеше да ги прочете.

Тя включи алармата, набързо огледа оградения с грамадни южни магнолии паркинг и се приготви да излезе в жегата навън. Беше юни, почти разгарът на лятото в Атланта и нощите бяха знойни. Дебора спря на вратата. През последните няколко дни край музея се навърташе бездомен мъж — много възрастен, но с ясни и интелигентни очи и мърмореше на някакъв непознат език. Предишния ден той отново се спотайваше на паркинга, докато Дебора заключваше. Въпреки горещината беше облечен в дебело палто и очите му я следяха с изнервяща съсредоточеност.

Но от него нямаше следа, както впрочем и от грижливо измития ягуар на Уебстър, така че Дебора излезе в задушната нощ, прозя се широко и с дълги крачки се запъти към малката си тойота. Въпреки умората и раздразнението, вечерта беше преминала добре.

Тя обаче продължи да мисли за това колко много е остарял Ричард, докато караше на юг през центъра на града. Сградите на офисите все още светеха — постмодерни кули от стъкло и светлина, бликащи от енергия, нови и лъскави като всичко в Атланта, извън нейния музей.

На колко години беше Ричард? Седемдесет и пет, седемдесет и шест? Горе-долу там някъде. И реакциите му ставаха все по-бавни. Затова я назначи — да поеме тя бремето да направи музея известен, докато той постепенно се оттегля в жилището си в съседство с музея, като за него остане само ролята на щедър благодетел. Преди пет години тази перспектива изглеждаше далечна, но сега нямаше начин да се избегне скоростта, с която моментът наближаваше. Те не говореха на тази тема, но тя бе надвиснала над тях осезателно — като уголемяващо се, зловещо, отровно растение. Явно, Ричард губеше сили. Съвсем определено. А… после?

Времето наближаваше. В известен смисъл вече беше реалност. Мисълта за това я потисна.

Дразнещ залп от електронни звуци я стресна и я изтръгна от нежеланите мисли. Мобилният й телефон. Ричард беше решил, че ще бъде забавно тайно да го програмира да звъни с мелодията „Ла Кукарача“. Дебора трябваше да пренастрои отново телефона си или да му го даде на него. Идеята притъпи раздразнението й и я подсети, че той обича да се обажда в такива нощни часове, когато смята, че наоколо няма никого. Ричард си беше тръгнал преди час и половина, като уклончиво бе подхвърлил, че е стар и уморен, а след това крадешком й намигна и я остави на Уебстър и приятелите му. И за това трябваше да му го върне.

— Да? — рязко каза тя, готова да го залее с хапливата си ирония.

— Дебора?

Не беше Ричард.

— Здравей, мамо — отговори тя и сърцето й се сви. Обичаше майка си, но понякога…

— Бяхме излезли със семейство Лоустайн — каза майка й, сякаш Дебора я бе попитала. Не бяха се чували от две седмици. — Помниш ли ги? — Тя произнасяше думите отчетливо, като че дъщеря й беше глуха. — От Кеймбридж? Все едно, сега те живеят в Лонг Айланд, но бяха на гости в града. Отидохме да вечеряме и едва не припаднах като се върнах вкъщи и разбрах, че имам съобщение от най-голямото си момиче. Първото от един месец.

— Е, не чак от месец.

— Горе-долу толкова.

— Съжалявам, мамо. — Дебора усети, че главата започва да я боли. Не беше в състояние да спре болката, така както не беше в състояние да направи нищо за майка си. Не трябваше да й се обажда. Беше го направила импулсивно, от желание да сподели с някого триумфа на вечерта, но сега, само час по-късно, идеята й се стори нелепа.

Майка й беше медицинска сестра и работеше на половин ден. Обичаше да казва, че най-голямото постижение в живота й е бракът й с бащата на Дебора — доктор по вътрешни болести. Тя напусна работата си веднага щом забременя с Дебора, и отново се върна по-късно, тъй като се наложи да плаща сметките след смъртта на съпруга си. Пред възмутените пубертетски очи на Дебора майка й почти две години отчаяно напускаше и постъпваше в болницата, сякаш беше публично оскърбена от съдбата, същинска кралица на красотата, чиято корона е отнета заради процедурна грешка. Дебора обожаваше баща си въпреки — или може би именно заради честите му отсъствия от дома им — и ненавиждаше последвалите професионални опити на майката да смае дъщеря си. Както и откровения й ужас, когато върлинестата, грубовата и недодялана като момче Дебора на петнадесет години стана висока метър и осемдесет и продължи да расте.

— Е, каква е голямата новина, Деби? Обадих се веднага щом чух съобщението ти. Гласът ти звучеше така, сякаш имаш да ми казваш новина.

Никой друг не я наричаше Деби. Това беше един от натрапчивите начини, по които майка й продължаваше погрешно да тълкува индивидуалността на дъщеря си.

— Става дума за работата — отвърна Дебора и примирително затвори очи. — Денят беше успешен.

— Това е чудесно, скъпа — каза майка й, като си пое дъх след едва доловима пауза. — И какво друго при теб? Сутринта говорих с Рейчъл, но ти не си се обаждала и на нея.

Рейчъл, добрата дъщеря, с фигура на гимнастичка, която като вечен подарък за майка си живее със съпруга си и детето си само на три преки от родната къща в Бруклин…

— Не, скоро не съм говорила с Рейчъл. Работата върви добре.

— Работиш прекалено много. Също като баща си. Но него поне го виждах.

— Винаги си добре дошла.

— Там?

— Не съм в Калкута. Живея само на два часа път със самолет.

— Как си го запомнила? — язвително подхвърли майка й.

— Много смешно, мамо.

— А нещо ново, освен работата? Да не си се омъжила тайно?

Това беше от онези добронамерени шеги, най-големият талант на майка й, който убиваше всичко у Дебора. Тя можеше да те прониже в сърцето с една-единствена забележка, сякаш нанизваше на шиш парчета агнешко. В случая небрежно подхвърлената, лековата забележка казваше следното:

1. Работиш прекалено много и, честно казано, усилията ти не си заслужават.

2. В живота ти няма мъж. Както винаги.

3. Идеално умееш да криеш тайни от семейството си.

4. Да сключиш брак далеч от нас би било типично за теб. В края на краищата, когато отиде в онзи невернически Содом, ти ни изостави, изостави родния си град, културното си наследство и всичко, което ни е скъпо.

От смъртта на татко се навършват двадесет години, мамо — тъжно помисли Дебора.

— Не, мамо — успя да се усмихне тя, — в момента в живота ми няма нищо ново.

Дебора все още обмисляше някои полушеговити-полуязвителни забележки, които можеше да отправи, когато телефонът отново иззвъня.

— Мамо — започна тя, — тъкмо се прибирам вкъщи. Може ли да се обадиш като…

— Всичко все още там ли е?

Дебора понечи да отговори и в следващия миг осъзна, че чува непознат глас.

— Какво? Кой се обажда?

— Къде си?

— Кой е? — повтори тя.

— Взеха ли го? Къде си?

Мъжът крещеше. И този глас… В интонацията имаше нещо познато. Акцентът? Британски? Австралийски? Нещо такова.

— Съжалявам — хладно учтиво каза Дебора. — Мисля, че грешите номера. Наберете отново и се свържете с онзи, на когото искате да крещите.

— Чуй ме, глупава жено! Трябва да се върнеш…

Тя затвори и изключи телефона.

2.

Движението по шосето не беше натоварено. За по-малко от десет минути Дебора стигна до Десета улица и се отправи към Пиедмонт. Съзнанието й вече се подготвяше за сън и изключваше зона след зона, сякаш прекъсваше електрически релета. Когато спря на чакълестата алея, специално поддържана за обитателите на жилищната сграда „Бей Корт“, тя вече беше на автопилот. Слезе от колата, заключи вратите, провери пощенската си кутия и влезе в апартамента си.

Светлината на телефонния секретар я изтръгна от унеса. Мигаше в червено и я разсъни. Дебора вече беше изслушала съобщенията си по телефона по време на благотворителния прием, но явно някой я беше търсил през последния един час. Ричард? Тя се смръщи, натисна копчето и продължи към спалнята, за да си вземе четката за зъби.

— Там ли си?

Замръзна. Отново онзи глас. С британския акцент. Пак беше сбъркал номера.

Но това е малко вероятно…? Преди минути се обади на мобилния ти телефон.

— Ако си там, вдигни слушалката.

Тя стоеше неподвижно. Гласът звучеше агресивно. Последва въпросително мълчание, после се чу изщракване и сигнал „свободно“. Апаратът изпиука, избръмча и млъкна. Дебора гледаше, без да помръдва. Нещо в гласа определено я обезпокои, макар че не можеше да определи дали акцентът, безцеремонността му или фактът, че човекът не се представи.

Дебора Милър обаче не се плашеше лесно или поне така си мислеше. Сви рамене — както бе реагирала и на непохватните опити за сближаване на Харви Уебстър — и се приготви да си легне. Утрешният ден щеше да бъде натоварен и остатъкът от будното й съзнание изброи задълженията й, докато гасеше лампата на нощното си шкафче и лягаше под завивките. Слава богу, беше оставила включен климатика.

Ричард искаше да контролират изкъсо новите дарения, които бяха получили. На Дебора й предстояха разговори с „Атланта Джърнъл Конститюшън“, а после работа по подготовката на келтската изложба. Щеше да поиска среща със служителите на фирмата за кетъринг и да преговаря за отстъпка в заплащането, тъй като след приема беше почистила почти всичко сама — включително трябваше да изтърпи и гнева на Тоня, неотдавна назначената чистачка на музея. Разправията с некадърните уредници на банкети щеше да бъде нищо в сравнение с компетентната по всички въпроси Тоня.

Тоня беше бдителна, надменна, нахална, агресивна и язвителна жена — странни качества за чистачка на средна възраст. Дебора си даваше сметка, че такова държание, както и собствената й неловка реакция към него, някак са свързани с факта, че Тоня е умна, образована и чернокожа, но не беше сигурна по какъв начин. Все едно. Не й се мислеше. Представяше си упреците защо местните големци, всичките бели, са направили такива поразии на хубавия, чист под във фоайето…

Дебора сънено се усмихна на идеята за новата келтска изложба — шотландски и ирландски кръстове, илюстрирани ръкописи и накити, събирани четири века. Допреди две години не биха си позволили да я уредят. Тя продължи унесено да се усмихва и задряма.

Събуди я неочакваният звън на телефона, прозвучал като сирена. Дебора седна в леглото, задъхана, объркана и озадачена. За миг помисли, че се звъни на вратата и се приготви да стане, но успя да се съсредоточи. Беше тъмно и радиочасовникът до леглото й показваше три часа. Ако беше будна, щеше да остави телефонният секретар да отговори, но зашеметена и замаяна от съня, тя машинално вдигна слушалката.

— Да?

— Защо не си в музея? Трябва да се върнеш.

— Какво? — Дебора се обърка за миг, но след това съобрази, че чува същия глас. — Кой се обажда?

— Трябва да се върнеш! — повтори гласът със същия напор, както преди. — Не им позволявай да го вземат!

— Какво да вземат?

— Трупа!

— Ако още веднъж ми се обадите, ще съобщя на полицията. Ясно ли е?

Тя прекъсна връзката, легна, като все още стискаше слушалката, вторачи се в тавана и зачака безпокойството й да премине.

Труп?

Полежа няколко минути, наблюдавайки как цифрите се сменят на светлия екран на часовника, без да може да заспи. Като че беше изпила голяма чаша еспресо и усещаше как кофеинът плъзва по вените й. Страстните кафеджии в музея казваха „надрусах се“.

— Наистина съм надрусана…

Релетата й постепенно започнаха да се включват и съзнанието й отново се зареди с енергия. Главата й сякаш се изпълни с електричество. Дори усети мириса му в нощния въздух — като мирис на мълния.

Труп?

Дебора стана, облече се и грабна ключовете за колата си.

3.

Музеят беше тъмен и паркингът пуст, нормално за три часа сутринта. Държеше се глупаво. Трябваше да си е в леглото вкъщи. Отключи входната врата и погледна таблото на алармената система. Не се беше включвала. Нямаше следи от влизане с взлом и всичко в главното фоайе изглеждаше съвсем както го беше оставила.

Но алармата не изписука с обичайния звук като всяка сутрин, когато Дебора идваше на работа — което означаваше, че не е била включена. Тя се вторачи в таблото. Наистина, беше уморена след снощния прием, но нямаше начин да не я е включила. Бързо се пресегна към ключовете на осветлението и ги щракна.

Нищо. Фоайето със скелетите на динозаврите, витрините с информация и временните експонати останаха полутъмни, осветени само от слабите аварийни крушки, които никога не угасваха. Щракна още два-три пъти ключовете на осветлението. Пак нищо. Безпокойството, попречило й да заспи отново след неочаквания звън на телефона, я връхлетя отново, този път по-силно отпреди. Нещо не беше наред.

Дебора извади мобилния телефон от джоба си и го включи. Фоайето се намираше в центъра на музея. Сградата беше с форма на огромен полукръг — нещо като половин колело на каруца, като всяка спица тръгваше от центъра и отвеждаше посетителите в изложбените галерии към периферията — широк коридор с животни и птици от двете страни, свързващ всичко в голяма дъга. Тя бързо прекоси фоайето, мина покрай витрините с експонатите на североамериканските индианци и влезе в една от „спиците“, водещи към периферията.

Там беше по-тъмно, тъй като аварийните светлини бяха разположени по-нарядко. Витрините с местни вкаменелости, картите на Юрския период и Креда, почти изцяло запазеният скелет на велосираптор, плюс няколкото макета на звяра в естествена големина, тънеха в мрак. Огромните стъклени плоскости приличаха на стени на гигантски аквариум. Мисълта за невидими силуети, прикрити зад стъклата, я изпълни със страх и Дебора ускори крачка. Нямаше следа от нещо счупено или съборено, но въпреки това в устата си усети вкус на метал, сякаш някаква първична жлеза в мозъка й бе задействала сигнал за първобитна тревога. Дебора тръгна още по-бързо и набра домашния номер на Ричард.

Телефонът започна да звъни. Тя се подготви да чуе озадачения му глас и след като той не се обади, побягна, притискайки звънящия телефон до ухото си.

Не обръщай внимание на тъмнината и продължавай да вървиш. Не гледай експонатите — посъветва я вътрешният й глас.

Дъгообразният коридор с препарираните животни, където свършваше секторът, посветен на праисторията, не беше любимата й част от музея. Там цареше мъртвешка тишина. И миризмата беше различна — на нафталин и формалдехид, на плесен, мухъл и книги — вариант на науката, създаден от хора, които стреляха с пушки по птиците в небето, след което залепяха надписи на латински пред нескопосно препарираните им трупове. Дебора наричаше това „логиката на колекционера на пеперуди“. Ето нещо красиво. Хайде да го убием, за да видят всички колко е красиво. Беше казала на Ричард, че някой ден ще трябва да ги разкарат и да ги заменят с друго. Той се бе усмихнал и бе произнесъл обичайното си: „Само да не превърнеш музея ми в тематична сбирка“. Ричард мразеше новостите и съпротивата му срещу тенденцията музеите да се модернизират го въвличаше в непрекъснати спорове с управителния съвет, чиито членове искаха да се привличат все повече посетители.

„Музеите са предназначени да образоват, а не да забавляват — обичаше да казва той. — Ако искате, използвайте звънци и свирки, за да вкарате хората вътре, но после им дайте да научат нещо, което ще помнят цял живот…“

Телефонът й продължаваше да звъни.

Дебора тръгна по-бавно. Не беше споделяла с Ричард, но сбирката с препарираните животни не само я възмущаваше като уредник на музея и любител естествоизпитател — а направо я плашеше. На слабата зеленикава светлина на лампите от тавана тя усети присъствието на отдавна умрелите, мухлясали трупове на животни, подобно бронзови готически водоливници с фантастични и уродливи фигури в сянката на някоя катедрала, мъртви, а сякаш те фиксират. Дебора закрачи още по-бързо, изведнъж доловила, че голямата извита галерия става по-светла.

Отначало изпита нещо като облекчение, след това съмнение и накрая — нарастваща паника. Отпред имаше само един възможен източник на светлина и фактът, че проникваше в галерията, беше повече от странен. Тя хукна, мина край препарираните и разкапващи се лъвове с оголени зъби и свирепи жълти очи, скованите чайки и вцепенените им пиленца, черния воден бивол с наведена глава и разперени рога, и започна да шепне задъхано, докато сюрреалистичното белезникавозелено сияние избледняваше с всяка крачка.

— Не. Не. Не.

Вратата между неподвижните пингвини и тюлени зееше широко отворена и отвътре към коридора струеше светлина. Това беше единствената врата в тази част на сградата. Дебора се вторачи в светлия правоъгълник и в същия миг осъзна, че чува нещо далечно и равномерно. Звънене. Тя схвана и изключи мобилния си телефон. Звукът спря.

Ричард живееше в съседната сграда още от основаването на музея. Всъщност, въпреки че не всички знаеха това, къщата му беше по-стара от музея, който бе пристроен към нея по-късно, по негово желание, преди тридесет и пет години — личен негов подарък за града. Близо две десетилетия той ръководеше музея сам, но значителното му богатство, както и големият ентусиазъм не се бяха оказали достатъчни — така че през последните години бе връчил юздите на неколцина професионални музейни работници. Дебора беше третият. Ричард я харесваше, имаше й доверие и вероятно я обичаше бащински.

Трупът.

Тя мина през зеещата врата, която отделяше личния му свят от музея. Той я пазеше като стар питбул и при абсолютно никакви обстоятелства не я оставяше отворена. Сърцето й започна да бие като обезумяло.

— Ричард! — извика Дебора.

Тя прекоси всекидневната, кухнята, библиотеката и трапезарията, но не го видя. Качи се по широкото централно стълбище с извити дълги и тънки махагонови перила, като продължаваше да го вика. Надникна в кабинета му, в спалнята за гости и в банята към нея. Ричард възнамеряваше да превърне тази стая в библиотека, но все отлагаше — помещението беше пълно със спомени от живота му на семеен мъж. Съпругата му беше починала преди девет години и Дебора се съмняваше дали изобщо е изхвърлил нещо нейно. Тя погледна в дневната на горния етаж, където дотогава не беше влизала, погледна и в килера до кухненския асансьор, който Тоня използваше, за да му носи храна, когато Ричард беше потиснат — а това напоследък се случваше често — и спря пред спалнята му.

Почука на масивните двойни дъбови врати.

— Ричард! — извика тя. — Аз съм. Отвори, инак ще вляза.

Гласът й прозвуча овладяно, може би малко по-силно от обикновено, но не пронизително, нито пък паникьосано.

После натисна дръжката. Вратата се отвори.

4.

Спалнята беше празна, а леглото оправено. От Ричард нямаше следа. Дебора погледна в банята и сетне излезе на площадката пред стълбището и отново го повика. За пръв път, откакто беше поела работата, нахлуваше в личните му владения, но стеснителността сега нито беше необходима, нито уместна.

Постоя така няколко минути и се върна в спалнята. Беше напълно озадачена. От Ричард нямаше абсолютно никаква следа.

Като се има предвид какво се боиш, че би могла да намериш — обади се вътрешният й глас, — би трябвало да се успокоиш, че не намираш нищо.

Безпокойството й обаче не намаля.

Седна на твърдото легло и огледа стаята, която благодарение на Тоня беше в безупречен ред. До телефона на нощното шкафче съзря купчина листа. Ричард беше написал нещо с разкривения си почерк. Всичко останало беше чисто и спретнато. Мебелите бяха подбрани с вкус. Книгите в огромната библиотека на стената стояха в идеален ред, изчистени от праха.

Дебора прехапа устни и се наведе да прочете надрасканото върху листа на нощното шкафче. Беше една-единствена дума, оградена няколко пъти и придружена от два въпросителни знака: „Атрей??“.

Тя се втренчи в думата и в паметта й започна да се оформя някакъв неясен литературен образ, но го прогони — нямаше време.

Къде е Ричард, по дяволите?

Тя подпря с ръка главата си и в същия миг мерна нещо, наполовина скрито под широкото легло, сякаш подритнато неволно отдолу. Протегна ръка и го взе. Леко вдлъбнато керамично парче, подобно на част от кръгла делва или ваза. Имаше и рисунка. На пастелнотюркоазен фон бе изобразен женски профил. Очите — изрисувани големи и с форма на бадеми, а косите черни и къдрави. Наподобяваше донякъде съвременна рисунка, но излъчваше неописуемо странен финес, непозната грациозност, енергия и жизненост. Дебора го вдигна към светлината и поглади с пръсти повърхността. Парчето беше от счупен старинен съд.

Не можеше да бъде причислено към нито един период от северноамериканската история — и все пак напомняше нещо. Опита се да го съпостави с познатите групи керамични предмети, които бе изучавала. Но това беше различно. Древноегипетско? Не. Образът беше твърде жизнен, а лицето особено кокетно. Вероятно беше от същата епоха, но… Дебора не беше сигурна. Месопотамско? Асирийско? Не. Но ако беше толкова старо, какво правеше там? В музея нямаше експонати от античността. Тя го погледна отново. Може би беше гръцко.

В съзнанието й изплува написаната на листа върху нощното шкафче на Ричард дума. Оградена и увенчана с два въпросителни знака. Атрей.

Той също беше грък.

В гръцката митология Атрей беше един от потомците на Тантал. Брат му… Имаше нещо около брат му или около децата му… Дебора не можеше да си спомни. Тя се приближи до огромната библиотека на южната стена в спалнята и огледа книгите. Може би там имаше нещо за древногръцката митология.

Да. Докато се придвижваше покрай лавиците, Дебора подсвирна от учудване. Всеки от може би близо четиристотинте тома беше свързан с древна Гърция — митология, история, археология, политика, поезия, култура, изкуство и философия. Тя откри един тежък том, озаглавен „Енциклопедия на древна Гърция“, прелисти на страницата за Атрей и прочете обясненията като насън, все по-малко сигурна какво прави и какво търси.

Ричард. Търсиш Ричард.

Атрей беше глава на управляващ род в Микена, една от най-важните крепости в Гърция през бронзовата епоха, от чиято Лъвска врата, според легендата, Агамемнон повел войската си и обсадил Троя в продължение на десет години. Прокълнатият му дом бивал раздиран поколение след поколение от кървави разпри, разделящи братя, деца и съпрузи, и от безкрайни, ужасяващи, безсмислени отмъщения — братоубийство, отцеубийство, човешки жертвоприношения, кръвосмешение и дори канибализъм. Дебора затвори книгата и се вторачи в керамичното парче в ръката си. В съзнанието й се появиха още студентски спомени из историята на археологията от бронзовата епоха и засенчиха зловещите митологически образи. Вече бе сигурна: лицето върху късчето керамичен съд беше гръцко и по-точно микенско. Но къде бяха другите парчета и каква би могла да е връзката им с името от митологията?

От Ричард нямаше следа. Не беше време за древни загадки и археологически гатанки…

Освен ако не са свързани.

Тя седна безсилно на пода до библиотеката и плъзна поглед по заглавията на най-долната лавица, когато забеляза тънката червена ивица на килима, не по-дълга от двадесетина сантиметра. Докосна я и пръстите й полепнаха. Още преди да го поднесе към носа си, разбра, че това е кръв.

5.

Сърцето й започна да думка като обезумяло. Когато се наведе по-ниско до червената ивица, разбра, че това е диря: кръвта описваше влажна следа, утъпкана като от нещо тежко.

Кръвта на Ричард.

Откъде знаеш?

Вече беше сигурна. Нашепваше й го нещо мрачно, глухо и безнадеждно в душата й.

Тя се опита да се съсредоточи, за да събере и проумее всичко, което вижда.

Придържай се към фактите. Разсъждавай логично.

Започна отначало. Нещо беше оставило кървава диря към библиотеката? Не. Следата излизаше от библиотеката и в средата на стаята избледняваше. В противоположната посока водеше право към стената с лавиците. Нещо се беше изтърколило като че ли оттам, от стената с библиотеката. Но това беше абсурдно, освен ако…

Тя стана и прокара пръсти по лавиците с книги. Мислите й препускаха, като че следваха пулса й.

Не може да бъде.

Не откриваше нищо и започна да изважда книгите. Бяха стотици.

Престани — каза вътрешният й глас. — Мисли. Ако някоя от тези книги е била… — Дебора не се реши да довърши. — Коя би могла да бъде?

Атрей. Микена.

Нещо свързано с обсебеността на Ричард от Троянската война? Той обичаше да й казва, че както и поемите на Омир, легендите и митовете за богове и богини се основават на действителни събития. Момчешкото му въодушевление беше толкова заразително, колкото съмнителна беше археологическата му подготовка.

Ричард не беше археолог, а ентусиаст, по-недипломатично казано, дилетант. Той не се интересуваше от социалната ценност на археологията, нито от различните изследвания на културната еволюция; той търсеше потвърждение, че всички разкази за приключения и слава в легендите са истински. Ричард не изучаваше археологията, за да разбере какви нови принципи или факти разкрива тя, а за да докаже онова, в което вярваше: че всичко някога е било реалност. Той беше като Игаел Ядин3, който бродеше из пустинята Негев и планината Синай с лопата в едната ръка и том на Стария завет в другата. Ричард имаше твърди вярвания и искаше археологията да ги потвърди. Беше като Шлиман, изровил из пясъците Микена и Троя, за да докаже, че омировите разкази за Агамемнон и Елена, Ахил и Хектор, Аякс и Одисей, както и за десетгодишната война, управлявана от своенравни богове, са не поетични измислици, а документирани факти.

Дебора отстъпи назад и обходи с поглед заглавията на книгите.

В десния ъгъл на четвъртата лавица имаше тежък том в черна кожена подвързия с позлатени букви. „Илиада“ на Омир.

Протегна ръка, дръпна го и в същото време чу, че нещо изщрака. Спря вцепенено. Библиотеката безшумно се приплъзна към нея.

Тя отвори уста от изумление. Пространството зад библиотеката беше наполовина по-малко от спалнята. Бяха й необходими няколко минути, за да го огледа и доста повече, за да проумее какво вижда.

Мракът иззад отвора се разпръскваше от меко сияние, излъчващо се от няколко витрини покрай стената и сноп светлина, която струеше от сводестия таван, очертавайки продълговат белезникав правоъгълник на пода. Точно оттам започваше кървавата диря.

Дебора бавно коленичи и страхът, обгърнал я като плътно наметало бе пометен от съкрушителна вълна на отчаяние, опустошаваща сърцето и съзнанието й.

Ричард лежеше по гръб. С разперени ръце. Едната свита в юмрук. Гол до кръста. Тялото му беше слабо, а крайниците тънки и крехки. Изглеждаше невероятно стар. Мъртвешки бледата му кожа сякаш излъчваше синкаво сияние, придаващо още по-страшен вид на дълбоките съсирени рани в гърдите и стомаха му. Слава богу, очите му бяха затворени.

Дебора хвана студената му протегната ръка, и я повдигна към устните си. Дъхът й беше секнал. Затвори очи и се разрида.

6.

Нямаше представа откога стои тук. Беше коленичила като богомолка пред олтар. Стоя в същата поза и по време на седемте дни траур в памет на баща си и слуша думите на „Кадиш“4, обещаваща отвъден живот и справедлив, любящ Бог — какъвто Дебора не виждаше. Разбира се, двата смъртни случая бяха съвсем различни, но въпреки това имаха нещо общо и сякаш двадесетте години между тях се стопиха. Тя отново беше тринадесетгодишна и гледаше ту лекарите, ту роднините и равина, ръководещ погребалната церемония. Не си спомняше молитвените думи на иврит, но в паметта й несъзнателно се бяха запечатали откъси от превода на английски.

„Нека всички опечалени да приемат решението на Твоята неведома воля и им помогни да познаят благодатта на Твоята утеха. Съживени от Твоите свети думи, те се прекланят в скръб и обещават, че като всички правоверни в Израел, ще бъдат верни на Твоята Тора и ще пренесат небесното ти царство на земята.“

Думите се занизаха в съзнанието й — горчиви като любимото кампари на Ричард — но и същинска отрова, цианид, известяващ смъртоносната си сила с острота и парливост.

Твоята неведома воля? По-скоро безчувственост, своенравие, а може би безразличие. Този Бог на нейните прадеди беше ли забелязал какво се е случило тази вечер? Забелязваше ли изобщо някога какво става?

Господи, Ричард — редеше в ума си. — Ужасно съм виновна. Трябваше да бъда тук.

Дебора не беше помръднала, откакто го намери. Поемаше бавно въздух и гърдите й се повдигаха едва-едва, сякаш се опитваше да сподели неговата неподвижност и мълчание. Очите й плуваха в сълзи, които се стичаха по лицето й и капеха върху килима като летен дъжд.

В безмълвната й мъка нахлу собственият й пронизителен, настойчив вътрешен глас, като на полицай, който разблъсква тълпата, събрала се край пътна катастрофа: властен и заповеднически. Гласът заглуши чувствата в полза на разума: Ричард е бил убит, следователно в дома му не е безопасно и Дебора трябва да предприеме нещо.

Но тя нямаше сили да си тръгне, нито да откъсне поглед от Ричард и от раните му.

Явно бе изтекла много кръв. Раните представляваха хоризонтални разрези, широки около два сантиметра и половина, ръждивочервени и ярки по краищата, но ужасяващо дълбоки и черни в средата. На гърдите му имаше ивици тъмна кръв, въпреки че дълбоката локва, в която лежеше, изглеждаше да е изтекла откъм гърба му. Възможно ли е да е бил наръган толкова дълбоко шест-седем пъти — отново се обади настойчивият й вътрешен глас, който обичаше детайлите, — че острието да е излязло през гърба му? Какво оръжие би направило това? Вероятно сабя, а не нож. Отстрани на всеки разрез имаше по две вдлъбнатини в кожата, малки кръгли рани…

Дебора бързо извърна очи, внезапно обезсилена от отчайващо чувство за гадене, което предизвика болезнени спазми, без да може да изхвърли нещо от стомаха си. Очите й пресъхнаха и я засмъдяха. Тя ги притвори с усилие. Изведнъж й хрумна безумната мисъл, че трябва да измие раните и кръвта…

Не трябва да преместваш трупа — отново се обади вътрешният й глас, — защото полицаите ще искат да снимат всичко така, както е. Някой друг ще подрежда после.

— О, Ричард, имахме още толкова работа. И да си кажем още много неща.

Тя произнесе думите на глас — и като в отговор телефонът й иззвъня.

Дебора не реагира веднага. Бавно отмести ръка от Ричард и притисна апаратчето до ухото си. Движенията й бяха безшумни, а дишането равномерно.

— Да?

— Взеха ли трупа?

Онзи глас. Тя не отговори. Погледът й все още беше прикован в Ричард.

— Взеха ли го?

Дебора се усети, че не диша.

— Взеха ли трупа? — настоя гласът.

— Не — отвърна тя. Нямаше представа защо отговори.

— Чакай там. Идвам.

Линията прекъсна.

Дебора се вторачи в телефона, опитвайки се да проумее думите. Изведнъж вцепенението я напусна, сякаш казаното й въздейства като електрическа енергия. Скочи, обърна се с гръб към трупа и набра номера на полицията.

7.

Гласът бе казал, че идва. Не спомена защо, нито какво иска или за колко време ще е там. Не се представи, не каза откъде знае за случилото се в музея или защо пита взет ли е трупът и от кого. Ясно беше, че който и да е и каквото и да иска, непознатият е свързан по някакъв начин със смъртта на Ричард Диксън. Дебора каза всичко това на дежурната диспечерка, която я попита дали е сигурна, че човекът е мъртъв.

— Има множество рани от нож в гърдите и корема. Тялото му е в тайна стая. Написал е името Атрей, затова се сетих за Троя, опитах се да извадя „Илиада“ и библиотеката се отвори…

— По-бавно, мила — прекъсна я диспечерката.

Дебора започна методично с „множество рани от нож“, но после се обърка и заговори несвързано.

— Извинявайте — каза тя и изведнъж се почувства глупава и самотна. — Малко съм…

Не знаеше как да опише състоянието си, нито можеше да събере ума си, за да се представи.

— Всичко е наред. Поемете дълбоко въздух.

Диспечерката не я предупреди, че губенето на времето на полицията с фалшиви обаждания може да й навлече огромни неприятности, въпреки вметката за тайната стая — която беше достатъчна, за да постави под съмнение правдоподобността на твърденията й — или пък несвързаното й бръщолевене за Атрей. Жената отсреща схващаше, че всичко е вярно — което означаваше, че Дебора трябва да започне да говори смислено, иначе беше на път съвсем да се оплете. Тя се прокашля.

— Извинете. Ричард ми беше много… Бяхме много близки.

— Мъжът, който е пострадал?

— Той е мъртъв.

Дебора го произнесе съвсем спокойно. Не беше в състояние да разсъждава. Думите й бяха логични, но безсмислени.

Настъпи кратко мълчание.

— Къде точно се намирате? — попита диспечерката.

— В спалнята.

— Имах предвид адреса.

— А, да. — Дебора отново се почувства скована и глупава. — Извинете. Музеят „Хълма на друидите“, Диърборн стрийт 143. Къщата е долепена до музея. Може да се наложи да влезете оттам. Не вие, разбира се, а който дойде…

— Аха. Може ли да ги посрещнете на входа? Близо ли е?

— Не съвсем.

— Добре. Имате ли представа кой е мъжът, който ви се е обадил?

— Не.

— В къщата има ли къде да се скриете? Стая, в която да се заключите и да изчакате полицията?

— Банята — отвърна Дебора и отново почувства, че изпада в паника. Диспечерката реагираше с професионална сериозност на загадъчния мъж по телефона.

— Можете ли да се заключите? Вратата масивна ли е?

— Да. Ще трябва да затворя телефона. Имам мобилен телефон, ако се наложи да го използвам…

— Това е хубаво. Добре ли сте?

— Да. Сега ще затворя.

— Сигурна ли сте, че сте добре?

— Да.

— Влезте в банята и се заключете.

Дебора затвори телефона, погледна към вратата на банята, после отмести очи, стана, прекрачи и надникна в едва осветената стая зад библиотеката, като отбягваше да гледа трупа на пода — и за пръв път забеляза каква невероятна колекция е наредена покрай стените.

8.

От половин поглед разбра, че витрините съдържат старинни предмети, подобни на керамичното парче, което беше държала преди минути в ръцете си. Една от витрините беше отворена и на стъклената лавица вътре имаше очебийно празно място. В тъмнината, извън осветения правоъгълник в средата на пода, бяха разпръснати различни керамични парчета от счупени съдове — гърнета или делви. Някои бяха в същия тюркоазен цвят като фрагмента, който беше намерила под леглото.

Като избягваше да поглежда към трупа на пода, тя бавно огледа стаята. Изумлението й нарасна, когато видя ясно съдържанието на витрините — златна чаша с две дръжки, четири декоративни чинии със стилизирани лъвове, два златни пръстена с печати, каменна плоча с гравирана фигура на човек в колесница, вероятно надгробен камък, сребърна купа с глави на бикове, нанизи с мъниста от стъкло и полускъпоценни камъни и още злато — огърлици, медальони, пръстени и карфици, всички фантастично изящни и богато украсени. Три от витрините бяха пълни с керамика — красиво оцветени кани с геометрични фигури, изящни бокали и вази, изрисувани с воини и ловни сцени. В последната витрина бяха наредени върхове на копия, мечове и ками, инкрустирани със злато и скъпоценни камъни. Бронзът им беше позеленял от годините, но удивително добре запазен…

Ако всичко това е автентично…

Нямаше причина да предполага, че не е. Бяха повече от четиридесет-петдесет предмета. Ако действително бяха каквото изглеждаха, това беше най-голямата и богата колекция от микенски или минойски артефакти извън Националния археологически музей в Атина! Стойността й би била неоценима!

Навярно са фалшификати.

Не беше възможно да съществува сбирка с такъв размер и качество. Повечето исторически обекти в Гърция бяха отдавна разкопани или ограбени още преди столетия. Всичко от Микена, Тиринс и Миноя в Крит беше изучено, описано и документирано и снимките бяха размножени в стотици книги, посветени на историята на изкуството. За съвременната археологическа наука съществуването на подобна колекция беше немислимо.

Дебора обаче разбра, че това, което вижда не са копия или фалшификати на прочути находки. Вярно, не беше експерт по древногръцки антики и не би могла да разпознае всеки съд, открит в Микена, но беше виждала по-известните — и беше убедена, че в малката стая се намират ценни и богато украсени предмети. Освен това бяха различни и непознати, въпреки че приличаха на микенски. Тя се втренчи в една бронзова кама, сложена на изящна прозрачна поставка, и се наведе, за да я разгледа по-отблизо. Кинжалът беше инкрустиран със златни и сребърни фигури на лъвове, преследващи сърни. Красота и изящество. Беше на три хиляди и петстотин години и Дебора беше сигурна, че никой сериозен съвременен археолог или историк не го е виждал.

Никой сериозен археолог.

Какво означаваше това? Стомахът й се сви в спазъм. „Сериозен“ означаваше „с висок морал“. Ако тези неща бяха автентични, тогава те вероятно бяха откраднати, пазени в тайна, продадени без знанието на археологическата общност, укрити. Познанието и насладата от тях бяха запазени само за лична употреба. Дебора изпита страх и разочарование, които я омаломощиха и дори сълзите й изведнъж пресъхнаха.

— Ричард — въздъхна тя. — Какво си направил?

И защо не си ми казал? — обидено и възмутено добави вътрешният й глас, който в момента изобщо не й се слушаше.

Почувства връхлитащата я празнота и скръб. Отново погледна Ричард — мъртвешки блед и непознат, облян в собствената си кръв.

Ти беше мой приятел, наставник и…

Не се реши да добави „баща“. Тайната му беше предателство към нея, към ценностната й система и към съвместната им работа в музея. Освен ако…

Възможно ли беше да е купил тази изключителна колекция на черния пазар с намерението да я покаже в музея? Тя затаи дъх. Напоследък Ричард беше разсеян и потаен. И като че ли имаше вид на човек, който крие приятни изненади. Може би само съхраняваше предметите тук, докато подготви всички официални документи, за да може да изложи тази разкошна сбирка в скромния си музей? Каква сензация щеше да бъде!

Помещението обаче не приличаше на временен склад. Надеждата и идеализмът й угаснаха. Ричард беше имал вземане-даване с нелегални търговци на скъпоценни антики — и в един момент те се бяха обърнали срещу него.

Явно тук беше влизано. Тогава защо не бяха взели предметите? Ако сделката се беше объркала, защо бяха оставили тези уникални съкровища? Защо убийците на Ричард не бяха взели плячката? Ако…

Дебора се обърна инстинктивно. Дръжката на вратата в спалнята се превърташе съвсем бавно и почти безшумно.

9.

Разполагаше само с една-две секунди, за да реши какво да предприеме. Всяко движение й се струваше рисковано. И в последния миг, когато вратата на спалнята бавно започна да се отваря, тя се хвърли на пода и се скри под леглото на Ричард.

Няколко минути в стаята остана да цари тишина. Дебора лежеше по корем. Лицето й беше обърнато към задната част на леглото, само на два метра от вратата. Тя почти спря да диша и се заслуша. Влизането не беше грубо, нямаше тропане на обувки. Очевидно човекът, влязъл вътре, нямаше работа тук. Дебора трябваше да се заключи в банята.

Тя се долепи до пода и разпери длани. Покривката на леглото се спускаше до пода. Осигуряваше й прикритие, но същевременно й пречеше да вижда какво става в спалнята. Освен в едно малко крайче. Вляво покривката леко се беше надигнала, когато Дебора се беше вмъкнала отдолу. Тя бавно извъртя глава и погледна през пролуката.

Килимът, кракът на ъгловата масичка и тъмното пространство зад библиотеката. Протегната мъртва ръка на Ричард.

Това е безумие. Трябва да се махнеш оттук.

Не. Не й хареса, че вратата се отвори крадешком, както и безшумните стъпки.

Измина доста време, преди да долови звук. Тишината продължи дълго и тя сметна, че натрапникът е излязъл — когато ясно чу продължителна въздишка. Премести се леко, като се опитваше да разшири полезрението си през процепа в плата. Тази маневра не й помогна много, но в същото време човекът в стаята направи две бързи крачки към нея и тя видя две бели маратонки с надпис „Найки“. Женски. Бяха обърнати с носовете към трупа и се надигаха на пръсти, сякаш собственикът им протягаше врат да види нещо.

След това рязко се завъртяха и изчезнаха. Вратата се отвори и затвори, този път не толкова крадешком като преди. Неясно и някъде по-надалеч Дебора чу нещо друго — мъжки гласове, разнасящи се във фоайето долу. Полицията.

Давай.

Тя се претърколи, изправи се, оправи дрехите си и открехна вратата на спалнята. На площадката пред стълбището стоеше Тоня, устатата чистачка на средна възраст. На краката си носеше безупречно чисти бели маратонки „Найки“, навярно подарък от някоя от дъщерите или племенниците й. Тоня чу звука от вратата, обърна се, зейна от почуда и с нескрита враждебност се вторачи в Дебора.

10.

Двете жени се гледаха безмълвно, сякаш не чуваха униформените полицаи, които предпазливо се качваха по стълбите. Единият беше плешив и дебел, на не повече от тридесет години, а другият слаб и чернокож.

— Госпожица Милър? — попита плешивият, поглеждайки ту едната, ту другата жена.

— Да — отвърна Дебора, като с усилие отмести поглед от чернокожата чистачка. — Там вътре.

Двете ченгета се спогледаха и плешивият тръгна към спалнята. Остана вътре тридесетина секунди, но Дебора имаше чувството, че е изминало цяла вечност. Чернокожият полицай изглеждаше смутен и притеснен, сякаш беше прекъснал църковно богослужение, но тя не беше сигурна дали това е защото има работа с две жени или с един труп. Той попита нещо, но Дебора не го чу, тъй като напрягаше слух да чуе бърборенето на плешивия по радиостанцията. Даде си сметка, че този смутен полицай всъщност е малко неопитен, но си придава вид на смелчага, свикнал с трупове. Странно, но тя беше прекалено завладяна от скръб, за да се ужасява или гнуси от окървавеното тяло.

— Мислех да започна рано работа — заобяснява Тоня. — Знаех, че ще има много за чистене. Снощи имахме празненство в музея.

— А вие, госпожице Милър?

— Моля? — сепна се Дебора, обръщайки се към чернокожото ченге, което беше извадило бележник и я гледаше нетърпеливо. Той вероятно се тревожеше да не обърка процедурата и Дебора изпита състрадание към него. — Някой ми се обади по телефона да се върна тук. Мисля, че беше малко преди три часа.

В момента наближаваше четири. Това ли Тоня наричаше „да започна рано работа“?

— Познавате ли човека, който ви се обади?

Дебора поклати отрицателно глава и започна да обяснява как е открила трупа. Тоня я гледаше недоверчиво.

— И не сте знаели за стаята зад библиотеката, така ли? — попита плешивият полицай, който се беше присъединил към тях и бе поел разпита в свои ръце.

— Нямах представа за съществуването й.

— Аз също — обади се Тоня, без да поглежда към Дебора.

— След малко ще дойдат криминалистите. Има ли къде да ги изчакате?

Някъде другаде, само не тук.

Чернокожото ченге остана да пази спалнята, а останалите заслизаха към всекидневната. Двете жени се разположиха на старинните столове от началото на осемнадесети век и мълчаливо се вторачиха в стените. Плешивият полицай се заразхожда насам-натам като разглеждаше картините и експонатите. От време на време записваше нещо в бележника си, сякаш да докаже, че е детектив, а не обикновено ченге. Двадесетина минути по-късно входната врата на къщата се хлопна. Разнесоха се гласове и вътре влязоха цял отряд следователи и цивилни ченгета, като мъкнеха всевъзможни технически средства.

— Да се върнем горе — предложи полицаят. — Някой може да иска да разговаря с вас.

Гласът му прозвуча несигурно, но те го последваха и седнаха в креслата на площадката пред стълбището. Ченгето отиде да говори нещо с водещия разследването.

— Съжалявам за Ричард — неочаквано се обади Тоня. Заяви го внезапно, почти безцеремонно, сякаш проявяваше снизхождение или нечувано великодушие.

Дебора успя само да кимне. Не знаеше какво да каже. Тоня беше добър работник и се гордееше с труда си. Винаги подчертаваше, че работата в музея й създава огромни главоболия. Беше костелив орех, устата и пряма, и въпреки че беше в позиция на подчинен служител, мразеше да се държат властно с нея.

Ненавижда да се държат властно с нея — напомни си Дебора. В същото време Тоня се отнасяше с безкраен респект и уважение, граничещо с абсолютно покорство към Ричард. Тя не харесваше Дебора, вероятно защото й беше пряк шеф — при това жена, млада и бяла. Дебора обаче имаше чувството, че има и още нещо, някаква лична неприязън. Ричард беше мъртъв, а Тоня се беше вмъкнала посред нощ в спалнята му…

Не мисли за това. Остави на детективите — посъветва я вътрешният й глас.

Тя въздъхна и продължи да рее празен поглед, докато къщата се изпълваше с всякакви хора от силите на реда и съдебната медицина, снабдени с фотоапарати, пликчета за веществени доказателства и ролки с жълта полицейска лента. Всички бяха мъже. От време на време разменяха помежду си по няколко думи и поглеждаха към Дебора и Тоня, но дълго време никой не ги заговори. Дебора имаше чувството, че е зрител на странно, сюрреалистично представление на камерна сцена. В продължение на половин час в къщата влизаха и излизаха хора, разговаряха и записваха разни неща, щракаха с ярките светкавици на фотоапаратите. Не след дълго пристигна една полицайка, ниска и набита, любезна жена, която предложи на Дебора вода и се опита да отвлече вниманието й, докато изнасяха трупа на Ричард. Патологът разговаряше с водещия разследването детектив — показваше с ръце нещо дълго около тридесет и пет сантиметра, а после с палеца и показалеца си — широчината на прободните рани.

Оръжието.

— Госпожице Милър? — обърна се към Дебора детективът, когато съдебномедицинският експерт забързано тръгна. — Готови сме да ви изслушаме. — Той кимна към Тоня. — Ако нямате нищо против, моля ви, изчакайте тук няколко минути. След малко ще ви зададем няколко въпроса.

Детективът беше висок горе-долу колкото Дебора, строен, с атлетично телосложение, чернокос и приятен слънчев загар. Повечето жени биха го намерили за красив, но Дебора заключи, че не е привлекателен, без да си прави труда да се запита защо.

— Аз съм детектив Крис Сернига — представи се той. — Бихте ли дошли тук?

Инспекторът го каза много внимателно, сякаш травмата отново да влезе в спалнята можеше да бъде твърде непосилна за нея. Когато Дебора се изправи в целия си ръст и тръгна, той като че трепна и се поколеба. Но изпъна гръб, изправи рамене и я последва. В стаята имаше още един детектив, мъж с оредели коси и лекьосан костюм от изкуствена материя. Той разглеждаше библиотеката и не се обърна, когато те влязоха.

— Дейв — каза Сернига, — това е госпожица Милър. Тя е намерила трупа.

Мъжът с оределите коси се обърна да види свидетелката и задържа погледа си върху нея. Тя усети леката му неприязън, въпреки че не можеше да си я обясни.

— Детектив Кийн — каза той, без да протегне ръка. Нито пък показа значката си. Държеше се така, сякаш Дебора по никакъв начин не заслужаваше вниманието му и отново се обърна към лавиците с книги.

— Съзнавам, че ви е много трудно — рече Сернига, — но се надявам, че ще можете да отговорите на няколко въпроса.

Тя кимна беззвучно. Спалнята беше в състоянието, в което я беше оставила. Тайната ниша зад библиотеката все още зееше. Мекият блясък, излъчван от странните съкровища, се отразяваше по стените. Липсваше само трупът. Мястото му на пода беше оцветено в зловещо кървавочервено под светлината на наклонените надолу лампи. Стаичката беше преградена с полицейска лента. Дебора имаше чувството, че гледа през очите на някой друг, че сънува странен кошмар, в който светът е изкривен и нереален.

— Знаете ли дали в музея се съхраняват ритуални оръжия?

Гласът на Сернига я приземи. Тя примига.

— Ритуални? — озадачено попита Дебора. — В една витрина на долния етаж има томахавка…

— Не — прекъсна я той. — Имам предвид оръжие с тънко острие, нещо като кама или сабя.

Тя леко отвори уста, когато осъзна за какво говори детективът, а после кой знае защо се изчерви.

— Не, тук няма такова нещо. Съжалявам.

Нямаше представа защо каза, че съжалява. Ръцете й едва видимо трепереха.

Сернига беше наведен над записките си.

— Тежка нощ за момчетата в района — отбеляза Кийн и криво се усмихна към колегата си.

— Моля? — попита Дебора.

— Това е второто убийство тази нощ — отвърна Кийн и небрежно сви рамене. — Другото е на една пряка оттук. Пак възрастен мъж.

Той го подхвърли безучастно, сякаш констатираше вкуса на сандвич.

— Има ли връзка между тях? — попита Дебора, изумена, че той съобщава този факт.

— Не. Начинът на извършване е съвсем различен.

— Казали сте на полицая навън, че досега не сте знаели за тази стая зад библиотеката, така ли? — попита Сернига.

— Да — отговори тя.

— И тази нощ сте я открили случайно? — попита Кийн.

В очите му определено имаше нещо, което не й харесваше, някаква самонадеяност и подозрителност.

— Не беше случайно. Търсех Ричард, тоест господин Диксън, и влязох тук. Наведох се да взема това парче от керамичен съд и видях кървава диря до библиотеката…

Тя показа парчето, което разсеяно беше стискала в ръката си през цялото време, откакто беше започнал кошмарът — и се сепна, когато двамата детективи се вторачиха в него.

— Съжалявам. — Отново имаше чувството, че е направила нещо абсолютно идиотско. — Трябваше да го дам на първия полицай, който дойде. Или може би да не го пипам, да го оставя там, където беше…

— Нима? — иронично попита Кийн.

— Откъде го взехте? — леко раздразнено попита Сернига.

Дебора посочи.

— Страхотно! — изръмжа Кийн. — Уликите от мястото на престъплението са пипани и разместени.

— Какво представлява това? — попита Сернига, без да обръща внимание на възмущението на колегата си.

— Моля? — сепна се Дебора.

— Керамичното парче. Какво представлява?

— Част от ваза или делва — отвърна тя, отмествайки поглед от Кийн. — Изглежда старинно, но може да е фалшификат. Прилича на древногръцко. Или микенско.

— Гръцко? — Тонът му прозвуча смаяно и заинтригувано.

— Къде е останалото? — процеди Кийн.

— Мисля, че ей там. — Дебора посочи към ъгъла на стаята, където бяха разпръснати другите парчета.

— Има ли някаква стойност? — попита Сернига.

— Зависи дали е автентично — отговори тя. — Искам да кажа старо. Ако е фалшификат, не струва нищо, но ако е оригинално… Това е друга работа.

— Въпреки че парчетата ще трябва да се слепват? — попита Сернига.

— Налага се повечето старинни неща да бъдат залепяни. Ако се направи, както трябва, си остават ценни.

— Колко? — попита Кийн, намесвайки се като каубой, който се кани да отнеме чуждо гадже за танц.

— Нямам представа.

— Кажете нещо приблизително.

— Трябва да видя съда сглобен. Ще зависи от формата и размера…

— Все пак горе-долу?

— Хиляди — потрепервайки отвърна Дебора, — десетки хиляди. Може би и повече.

— За това нещо? — смаяно попита Кийн.

— За целия съд. Ако е автентичен, предметът е от Микена.

— Микена?

— От бронзовата епоха в Гърция.

— Кога е била бронзовата епоха? — попита Сернига.

— Петнадесети — дванадесети век преди Христа.

Двамата детективи със страхопочитание се втренчиха в керамичния къс в ръката на Кийн. Дебора неволно се усмихна.

— А останалите неща? — попита Сернига и посочи витрините. — Всичко ли е от бронзовата епоха?

— Приличат на микенски, но…

— Но какво? — Кийн ясно показваше, че се дразни от отговорите на един педантичен професионалист, който увърта нещата, вместо да говори по същество.

— Не разбирам как е възможно да са автентични. Специалистите би трябвало да знаят за тях и да са ги виждали. Човек не попада случайно на подобна колекция.

— Каква стойност би имала, ако е автентична? — попита Сернига.

— Милиони. Милиарди. Не бих се осмелила дори да предположа цената й.

В стаята настъпи мълчание. Двамата детективи се обърнаха и започнаха да разглеждат златните, бронзовите и керамичните артефакти, които неясно блестяха на меката светлина. Мигът беше пълен с тържествен респект, спомени, тайнственост и тъга, сякаш Дебора седеше сама в синагогата между богослуженията, след смъртта на баща си.

Дали всичко не е било само за пари? Затова ли умря Ричард?

— А тази дума? — наруши мълчанието Сернига, връщайки я в настоящето и показа листа, вече сложен в найлоново пликче. — Атрей. Говори ли ви нещо? Свързана ли е по някакъв начин с работата на господин Диксън?

Тя поклати глава.

— Това е име от една легенда.

11.

Освободиха я в пет и четиридесет и пет сутринта и й казаха, че трябва отново да поговорят, след като се наспи. Дебора им даде домашния си телефонен номер, увери ги, че през целия следобед ще бъде в музея и за втори път тази нощ излезе на паркинга да вземе колата си. Двата момента коренно се различаваха.

Ричард. Господи, колко бавно осъзнаваше факта, че той е мъртъв! Отначало в сърцето й нахлуха само внезапна празнота и смут, сякаш неочаквано бяха откъснали част от нея и не беше наясно какво да изпитва. Беше все едно да хванеш нагорещена дръжка на кафеник, която толкова пари, че в първия миг не чувстваш болка. Тъгата пълзеше към съзнанието й, но в момента в него цареше объркана празнота, към която напират кошмарни чувства.

А след това?

Как щеше да се справи със себе си, с работата си в музея, как щеше да продължи да живее, сякаш нищо не се е случило? Този период щеше да бъде още по-лош и труден. Не можеше да мисли за работата, без да мисли за човека, който й я беше дал. Преодоляването на мъката изискваше да забрави, а това й се струваше нелоялно и нередно.

Все още беше тъмно, когато Дебора спря пред дома си. Паркира до стария дрян и се приближи до входната врата. Щурците свиреха и въздухът беше натежал и влажен, но Дебора не усещаше нищо. До апартамента й водеше тесен коридор с порта от ковано желязо и арка от виещи се глицинии вместо козирка. Тя вдъхна уханието им, но когато стигна до вратата си и протегна ръка да отключи, долови още някакъв мирис — приятен, като на екзотичен ликьор… или може би на мъжки одеколон. И някакво слабо, сладникаво ухание на тютюн за лула, което й напомни за баща й.

Чакай.

Дебора застина неподвижно и пое миризмата предпазливо, сякаш беше отровна. Този път я долови по-ясно и осезаемо. Тя не пушеше и рядко употребяваше парфюм. Понякога използваше лек грим. Смяташе да си сложи парфюм за благотворителната вечер, но докато успокояваше Ричард, докато укротяваше Тоня и даваше указания на служителите от фирмата за кетъринг, не й остана време да се прибере вкъщи.

В тесния коридор имаше само още един апартамент. Принадлежеше на госпожа Рейнолдс, вдовица, която, доколкото Дебора знаеше, не излизаше от сградата, след като се мръкнеше и настояваше гостите й да спазват същите часове.

Дебора внимателно пъхна ключа в ключалката си и на момента почувства необяснима вътрешна напрегнатост. Гъстият въздух в Атланта й се стори по-задушен от всякога. Свиренето на щурците сега отекваше пронизително в тъмния коридор. Превъртя ключа бавно и тихо, в очакване да чуе познатото изщракване, но вратата се отвори сама.

Чакай.

Останала за миг на прага, Дебора пое дълбоко въздух и усети лъха на снощната вечеря — спагетите с чесън и босилек, които беше оставила на печката. На какво още? Приятният топъл мирис на стая, пълна с растения, затворени вътре, за да бъдат предпазени от знойния летен ден. И още? Леко ухание на мъжки одеколон и застоял дим от лула.

Бягай.

Тя се обърна и без да затваря вратата бързо закрачи към зелената си тойота.

В апартамента й имаше някой.

Насочи електронния ключ към колата, отключи я, седна зад волана и пъхна ключа в стартера. Превъртя го и двигателят тихо забръмча.

Слава богу.

Запали фаровете и премести тойотата няколко метра, насочвайки светлия сноп към алеята и портата от ковано желязо. Блясъкът освети нощта в изненадващ цвят, сякаш буйната зеленина на глициниите и червеното на тухлите изскочиха от мрака. И белезникавата ръка на мъж, хванала се за железата.

След секунда ръката пусна метала и изчезна сред пищната растителност. Портата тихо изскърца на пантите си и настъпи тишина.

Дебора даде на заден ход колата и набра номер от мобилния си телефон.

12.

Полицаят в патрулната кола пред музея махна на Дебора да мине. Тя влезе вътре, като се опитваше да диша дълбоко и равномерно, за да се успокои, преди да започне да обяснява.

Те я чакаха във фоайето на партера. Стояха до тиранозавър рекс и корабния нос с жената дракон. Дебора очакваше да види повече униформени ченгета, но там бяха само двамата детективи. Както и Тоня. Кийн вдигна глава, когато Дебора влезе. Беше явно ядосан и лицето му беше зачервено.

— Помирисали сте, че има някой в апартамента ви? — изстреля, наблягайки на думата.

Бяха се запознали с всичко, което тя бе разказала на дежурния диспечер. Нямаше желание да повтаря историята.

— Да, усетих, че вътре има някой. — Дебора погледна Тоня. Всъщност разпитват ли я?

Чернокожата жена извърна глава с прошарени сплетени коси, като не пропусна да й хвърли многозначителен поглед: безценната госпожичка не желае да бъде безпокоена? Неин проблем.

— Бихте ли ни направили кафе? — обърна се Кийн към Тоня.

Чистачката се вцепени. Дебора се подготви за тирада, но Тоня само сви рамене.

— Днес изглежда няма да свърша много работа. Желаете ли захар или сметана?

Дебора учудено повдигна вежди. Сернига се обърна към страховития корабен нос с жената дракон.

— Невероятно нещо — с безизразен глас отбеляза той, докато я разглеждаше.

— Да — съгласи се Дебора, после добави по-отстъпчиво: — Ричард искаше да я реставрират добре. Мисля, че прилича на рисунка от албум на „Уайтснейк“5.

— Харесва ми — реши Сернига, ухили се и извади бележника от вътрешния си джоб.

— Десет долара и е ваша — уморено се пошегува Дебора. — Предполагам, че искате да ви разкажа за човека в апартамента ми.

— Не е необходимо, освен ако имате да добавите нещо към онова, което сте казали по телефона.

— Не виждам какво да добавя.

— Видяхте ли го?

— Видях само ръката му на желязната порта.

— Бял ли беше?

— Да.

Сернига забарабани с химикалката по ръба на бележника си.

— Да поговорим още малко за музея. Може би в кабинета? — предложи той.

Тя го поведе покрай гишето за информация, тоалетните, магазина за книги и сувенири. Кабинетът беше в съседство. Вътре имаше две бюра с компютри, принтер, два телефона и библиотека. В средата бе разположена овална маса от лакиран махагон и осем стола. Двамата седнаха. Влезе Кийн, мърморейки нещо тихо на униформения полицай пред стаята и без да поглежда Дебора.

— Няма много за разказване — започна тя, като гледаше Кийн намусено да обследва стените. Очите му се плъзгаха по плакатите с древно колумбийско изкуство и изложбата на местни любителски снимки — сякаш беше проповедник, крадешком прелистващ „Плейбой“. — Ричард беше меценат на изкуството и образованието в Атланта…

Кийн изсумтя и Дебора го стрелна с поглед.

— Нещо се задавих — мрачно се усмихна той и махна с ръка.

— Винаги е ценял изкуството, културата и образованието — предпазливо продължи тя, — и решил да отвори малък музей. С безплатен вход. Колекцията беше… еротична.

— Еротична? — глуповато се ухили Кийн.

— Еротична — повтори Дебора.

— Жалко — отвърна той.

Тя се обърна към Сернига.

— Представяше най-различни неща. Дреболии от Атланта, изложени хаотично в старомодни витрини. След като се пенсионира, реши да обогати музея. Създаде управителен съвет от настоятели и назначи уредник…

— Вас — прекъсна я Сернига.

— Аз съм третият. Тук съм само от три години.

— Откъде идвате?

— Завърших тукашния университет, но съм родена в Бостън и съм учила в Ню Йорк.

— Да, разбира се, говорите образовано. Предположих, че сте учен човек — отбеляза Кийн.

Дебора се усещаше объркана. Той определено не я харесваше и макар че свикна с това, не можеше да разбере с какво го е заслужила. Беше му станала неприятна от мига, в който я видя.

— Оттогава се старая да разширя и да фокусирам колекцията — продължи Дебора, опитвайки се да се съсредоточи върху въпроса. — Снощи организирахме благотворителен прием. Възнамеряваме да покажем сбирка от келтски антики…

— Изключително интересно — с презрение отбеляза Кийн. — Ще ни дадете ли списък с имената на гостите, поканени на снощната веселба?

— Питахме се дали някой от присъстващите на благотворителния прием е останал до по-късно и после се е върнал — внимателно обясни Сернига, сякаш се оправдаваше.

Дебора се замисли върху думите му. На никого не му пукаше, че Ричард е мъртъв. Интересуваше ги само фактът, че е убит.

Тя отвори чекмеджето на бюрото си и извади списъка на поканените.

— Тук са записани всички, които казаха, че ще дойдат. Не мога да бъда сигурна дали са присъствали, но мога да прегледам имената и да потвърдя кой е бил тук и кой не.

Такъв беше стилът на Ричард. Караше я да поеме цялата организация, а после по някаква прищявка объркваше системата й… Това винаги я вбесяваше и същевременно й бе симпатично.

— А персоналът? — попита Кийн.

— Тук бяха Тоня и двама доброволци. Фирмата за кетъринг си имаха свои служители.

— Колко бяха?

— Трима сервитьори и двама бармани.

— В колко часа си тръгнаха?

— Тоня си тръгна рано. Мисля, че към девет. Остана колкото да види дали всичко върви както трябва. Доброволците си тръгнаха към единадесет и петнадесет. До полунощ всички се бяха разотишли.

— И вие излязохте последна? — попита Кийн.

— Да.

На вратата се почука и Тоня подаде глава, усмихвайки се малко глуповато. Държеше две големи чаши с кафе и ги вдигна въпросително, сякаш искаше разрешение да влезе. Сернига я прикани с ръка и разчисти място на бюрото. Тоня остави чашите и ги бутна към двете ченгета. Не погледна Дебора, нито й предложи нещо. Дебора се замисли за миг дали да не поиска например английска закуска — само за да види изражението й…

Да. Хуморът е спасителният ти пристан…

Тоня излезе. Кийн се обърна към Дебора и разгъна лист хартия, който приличаше на изпратен по факс.

— Виждали ли сте нещо подобно? — попита той.

Докато се обръщаше да го погледне, тя мерна израза на лицето на Сернига — раздразнителност и нерешителност. Той се намръщи и бързо отмести поглед, но Дебора беше сигурна, че е ядосан на Кийн, задето й е показал листа.

Това бе фотокопирна снимка на нож, дълъг и тънък като сабя, с кръстовидна дръжка, леко извита в долната си част, до острието. Забити дълбоко в тялото, краищата на дръжката биха се отпечатали в плътта отстрани на прободната рана.

… оставяйки малки симетрични контузии…

Ножът на снимката беше в калъф от черна кожа. Горната част и върхът на ножницата му бяха украсени с някакъв лъскав метал и бяха закачени на верига, изработена като колан. Оръжието беше елегантно, очевидно смъртоносно, макар че не точно това го правеше забележително. В края на черната дръжка беше оформен диск, върху който беше гравиран или щампован познат символ.

— Свастика ли е това? — попита Дебора.

— Познато ли ви се вижда? — попита Сернига, като се обърна към нея и посочи към листа. Лицето му беше безизразно.

— Не съм виждала подобно нещо — отговори тя и сбърчи чело.

— Няма ли нещо такова в колекцията ви?

— Не.

— В случая свастиката няма значение — след малко добави той. — Опитваме се да определим формата на оръжието.

Сега Кийн стрелна с поглед колегата си, макар че Дебора не беше сигурна какво означаваше това. Озадаченост? Съмнение?

Тя понечи да каже нещо, но на вратата отново се почука, този път по-енергично. На прага се появи униформено ченге.

— Дошъл е един човек да види госпожица Милър. Казва, че е адвокат на Диксън.

Дебора се изуми. Не знаеше Ричард да е имал адвокат.

— Диксън е мъртъв — рече Кийн. — Не му трябва адвокат, по дяволите.

В тона му и в начина, по който я погледна, имаше нещо.

— Заподозряна ли съм? — попита Дебора.

— Не, разбира се — отвърна Сернига.

Кийн наведе глава.

— Обадиха ми се патрулните полицаи, които са проверили апартамента й. Не са открили нищо. Никакви следи от влизане с взлом или претърсване — добави униформеното ченге.

Кийн въпросително погледна Дебора.

— Какво? — попита тя. — Смятате, че си измислям?

— Вечерта е била напрегната за вас — пресилено любезно отвърна той. — Но не исках да кажа, че сте си измисляли.

Кийн й се ухили иронично и многозначително и тя почувства, че отново се изчервява.

— Не, очевидно смятате, че си измислям? — настоя озадачено Дебора. — Не предполагах, че съм заподозряна.

— Всеки е заподозрян, докато се открият виновните, лейди.

— Не разбирам. — Тя отново почувства глупава мудност и замайване в мозъка си, сякаш бе пияна или дрогирана. — Мислите, че аз съм убила Ричард?

— Не съм казал това, лейди.

— Моля ви, престанете да ми подхвърляте разни неща. — В объркаността й проблесна нещо от предишната й предизвикателност. — Не разбирам какво искате да кажете. И предпочитам да не ме наричате „лейди“.

— Няма проблем — с непохватна ирония отвърна той като недвусмислено я огледа от глава до пети.

Дебора го погледна безизразно. Чувстваше се объркана и зашеметена, сякаш се носеше по повърхността на море и не можеше да докосне с крака дъното. Водата под нея беше тъмна и студена и наоколо обикаляха хищници…

— Другият труп, застреляният с неустановена самоличност? — обади се униформеното ченге.

— Какво за него? — попита Сернига.

— Във вътрешния му джоб имаше някои лични документи. Написаното е на чужд език, вероятно гръцки.

— Гръцки?

— Може би. Не бяха сигурни. В момента проверяват.

— Ако се окаже с чуждо гражданство, играта ще загрубее — кисело отбеляза Кийн.

— Може би трябва да го погледнем — обърна се Сернига към Дебора, — и да ни кажете дали сте го виждали тук.

— Защото е грък и защото горе има стая, пълна със старинни гръцки боклуци? — презрително процеди Кийн. — Мислиш ли, че има връзка?

— Може и да няма — отвърна Сернига, присви очи и се обърна към Дебора. — Знаехте ли, че господин Диксън е провел няколко телефонни разговора с Гърция през последните две седмици?

— Не — отговори тя.

— А имате ли представа по какъв проблем?

— Не.

Още тайни — нещастно помисли Дебора.

Сернига въздъхна и погледна униформения полицай.

— Вероятно убийствата не са свързани, но нека да видим другата жертва.

— Случаят не е наш — раздразнително се намеси Кийн. — И без това имаме предостатъчно работа, за да правим тъпи връзки между богаташ, наръган с нож в дома си, и бездомник, застрелян на улицата.

— Бездомник? — попита Дебора, спомняйки си странния човек, който се спотайваше на паркинга.

— Не знаем със сигурност… — отговори Сернига.

Вратата се отвори без предупреждение и в стаята влезе висок, млад, русокос мъж. Беше слаб и облечен в избелял, измачкан костюм и сива риза, разкопчана около врата. Имаше вид на волеви човек, който не е свикнал да му се бъркат в работата.

— Госпожице Милър? — каза той, без да обръща внимание на полицаите. — Аз съм Калвин Бауърс. Бях адвокат на господин Диксън. Тъй като отговарям за имуществото му, включително и музея, реших да ви предложа услугите си.

Очите му бяха изумително тъмносини, почти лилави в напрегнатостта си.

— Госпожица Милър не е обвинена — рече Сернига, стана и ядно погледна към Кийн.

— Хубаво. — Сините очи на Бауърс заплашително се стрелнаха към Сернига. — Но това е вторият продължителен разпит на госпожица Милър само за няколко часа, при това в нощта, когато е намерила трупа на шефа си. Мисля, че всички доказателства, събрани при такива обстоятелства, ще имат съмнителна стойност, нали? Убеден съм, че такова ще бъде и мнението на съдебните заседатели.

— Достатъчно — каза Кийн и стана.

— Вие ли ръководите разследването? — попита Бауърс.

Въпросът накара Кийн да се поколебае и за миг да изгуби самоувереността си. Той погледна към колегата си.

— Аз го водя — каза Сернига. — Може ли да се върнем на въпроса за нощния натрапник в апартамента на госпожица Милър?

— Натрапник? — Бауърс погледна съчувствено Дебора. — Добре ли сте?

Тя кимна. Усещаше се все така напрегната и се питаше кой е той и от къде на къде застава на нейна страна.

— Не можах да го видя. Избягах.

Кийн се ухили. Бауърс го изгледа остро.

— Ако установя, че сте създали враждебна обстановка по време на разпита на свидетелката, ще поискам показанията й да не се взимат под внимание. Ясно ли е?

Подигравателната усмивка на Кийн помръкна и въпреки че не се изличи напълно, той кимна в нещо като знак на съгласие.

— Искам да поясня, че разговаряме с госпожица Милър, а не я разпитваме — отбеляза Сернига.

— Установихте ли какъв е бил мотивът за нападението срещу господин Диксън? — попита Бауърс, продължавайки да се държи предизвикателно.

— Още не — отвърна Сернига навъсен, като се опита да влезе в грубия тон на колегата си. — Допускаме, че може да е несполучлив обир, но… — Гласът му постепенно заглъхна.

— Да? — подкани го Бауърс.

— Не знаем дали нещо липсва.

— Несъмнено затова разпитвате госпожица Милър. Предполагам, че тя ще прегледа имуществото на музея, за да види дали нещо е изчезнало.

— Още не сме стигнали дотам, сър — каза Сернига.

Бауърс се усмихна победоносно. Дали защото го нарекоха „сър“ или заради лекотата, с която издърпваше черджето изпод краката на Сернига?

Той се обърна развеселен към Дебора:

— Госпожице Милър, имате ли пълен опис на експонатите в музея? Това може да помогне на полицията в разследването и да им даде възможност да се занимават с нещо друго, като ви оставят на мира.

Двете ченгета не помръднаха. Дебора стана и отключи шкафа.

13.

Седяха с Калвин Бауърс във фоайето на музея, вече озарено от сега сякаш нелепата утринна светлина. Ричард беше мъртъв, но ето че слънцето отново изгряваше… На Дебора това й се струваше неправилно и неприятно. До заключената входна врата стоеше униформен полицай. Детективите все още бяха в кабинета.

Извън присъствието на ченгетата, Бауърс беше различен — спокоен, отпуснат, искрен и дружелюбен. И красив. Той седеше, нехайно протегнал крака пред себе си, небрежно-елегантен, но пълен с енергия. Дебора не изпитваше желание да разговаря с него и хубостта му я караше да се чувства неловко и някак несигурна в себе си, въпреки че той й се беше притекъл на помощ и би изглеждало детинско да седи там, без да бъде поне малко любезна с него.

— Откога работите за Ричард? — осведоми се тя.

— По-малко от година. Разбира се, той имаше делови връзки с кантората ни по-отдавна. Може би от времето, когато купи музея. Но аз се включих преди няколко месеца, когато господин Диксън ни изпрати документи. Няколко пъти сме разговаряли по телефона и сме си разменяли юридическа кореспонденция, но не сме се срещали.

Дебора се изуми. Справедливият му гневен изблик в кабинета преди няколко минути беше накарал нея и ченгетата да предположат, че Бауърс е стар приятел на Ричард и е лично накърнен както от престъплението, така и от начина на разследване. Адвокатски похват — за да ги изкара от равновесие. Явно, интересът му към случая беше само професионален.

— Не мога да повярвам, че е мъртъв — каза Дебора и веднага съжали, че говори такива неща, особено пред непознат. — Извинявайте. Това беше клише. Не изразява… Господи, предстоеше ни толкова много работа.

Бауърс прие спокойно промяната в тактиката й, сякаш не беше я забелязал.

— Има хора, които ще ви помогнат, нали? Управителният съвет на музея? Лично аз с удоволствие ще ви помогна. Познанството ми с господин Диксън беше кратко, но кантората е създадена отдавна и е обвързана със стойността на имуществото му, затова съм сигурен, че ще мога да разчитам на подкрепа.

Ще мога да разчитам на подкрепа. Бауърс говореше като рицар, който предлага услугите си на дама, изпаднала в беда.

— Ще се справя — малко високомерно каза Дебора. Направи го инстинктивно. Нямаше представа дали ще може да се справи.

— Не се и съмнявам — усмихна се той.

— Съжалявам. Не съм свикнала… — „… да бъдеш нещо друго, освен напълно самостоятелна? — лукаво попита вътрешният й глас.“ — … да се грижат за мен. Ричард ми даваше пълна свобода… — Дебора усети, че нещо стегна гърлото й и млъкна, а после се усмихна смутено и извинително сви рамене.

Бауърс кимна съчувствено. Тя погледна към експонатите във фоайето, които двамата с Ричард така старателно бяха събирали…

— Археолог ли сте? — попита той, поглеждайки косо към изложбата за североамериканските индианци.

— Не точно. Аз съм директор на музея. С магистърска степен.

— И какво трябва да завърши един директор? — предразполагащо се усмихна Бауърс и Дебора се отпусна.

— Завърших и английски, и археология, макар че много хора с моите специалности се занимават с бизнес.

— Лично аз не бих предпочел.

— Аз също — отвърна тя и този път усмивката й беше малко по-сърдечна.

— Каква компания имате! — възкликна той и посочи една великолепна томахавка с каменно острие. — Погледнете това зловещо нещо. Варварско оръжие.

— Не мисля, че местните американци са били по-малко цивилизовани от белите заселници само защото са разполагали с по-неефективни начини за убиване на хора — иронично се усмихна Дебора.

— Местни американци. Странно е как хората мислят, че всичко зависи от понятията.

Тя изпита леко раздразнение, но нямаше време да реагира.

— Госпожице Милър? — чу гласа на Тоня.

Беше се появила от дългия коридор, водещ към жилището на Ричард и стоеше неуверено, смутено сплела пръсти пред себе си като за молитва.

— Може ли да поговорим? — попита тя.

Дебора стана.

— Насаме, ако нямате нищо против — добави Тоня.

Дебора кимна за извинение на Бауърс и двете мълчаливо тръгнаха към кабинета на музея.

— Какво има, Тоня? — попита Дебора, след като влязоха и затвориха вратата. Останаха прави, сковани и напрегнати.

— Мисля, че знаете. Вижте, просто бях любопитна. Имам приятел в полицията. Той ми каза за убийството веднага щом са получили обаждането ви. Спомена нещо за тайна стая и… Исках да видя какво става. Не предполагах, че ще присъства господин Диксън. Нямах никакви намерения.

Дебора не я познаваше добре, но беше разговаряла достатъчно с нея, за да схване, че последното й изречение звучи странно. Тя не говореше като чистачка и не се срамуваше, че е чернокожа. Говореше правилно и внимателно подбираше изразите си — Дебора често се питаше от коя чиновническа професия е изпаднала, за да започне да чисти тоалетните в музей. Тоня се държеше така, сякаш искаше всички да са наясно, че нямат право да се отнасят с пренебрежение към работата и цвета на кожата. При други обстоятелства никога не би казала „Нямах никакви намерения“ и изречението хвърли странен и неясен нюанс върху изповедта й.

— Може би не трябваше да влизаш, преди да е дошла полицията — уморено каза Дебора.

— Да, госпожице, абсолютно сте права — рече Тоня, клатейки глава, сякаш сама бе изумена от себе си.

Никаква агресивна нападка или грижливо оформен хаплив намек за това — какво да направи със забележката си надутата и превзета бяла кучка. Да, госпожице, абсолютно сте права.

От Тоня? Никога.

Дебора присви очи, все едно правеше кастинг за „Отнесени от вихъра“.

— Искате ли кафе? — попита Тоня, след като въздъхна облекчено. — Правех ви кафе, но стомахът ми се беше свил и трябваше да пийна нещо.

Дебора нямаше сили да се усмихне и недоверчиво и обезпокоено се втренчи в гърба й, докато Тоня се отдалечаваше. „Стомахът ми се беше свил“? Кого се опитваше да заблуди и защо?

Върна се във фоайето. Калвин Бауърс разговаряше с едър мъж в лъскав костюм. Харви Уебстър. Сърцето й подскочи, но тя вдигна гордо брадичка и бързо се отправи към тях.

Уебстър беше сериозен, но лицето му засия, когато я видя. Не показваше тревожни признаци от алкохола, който беше погълнал предишната вечер, нито от факта, че Дебора бе отхвърлила ухажванията му.

— Ужасна работа — каза той, когато тя се приближи. Гласът му беше тих, хрисим и учудващо мелодичен. — Ужас. Ако мога да направя нещо, веднага ми кажи.

— Благодаря, Харви — отвърна Дебора.

— Полицаите ми се обадиха рано сутринта. Казаха, че трябва да затворим музея.

— Какво? За колко време?

— Не за дълго. Две-три седмици.

— Три седмици! — възкликна тя.

— Можем да ги убедим да го отворим и по-рано — обади се Бауърс, намесвайки се в защита на Дебора.

— Сториха ми се категорични — отвърна Уебстър и погледна Дебора със съчувствена усмивка, която обаче не стигна до воднистите му очи.

Ето това сигурно беше наказанието й. Уебстър и Управителният съвет щяха да поемат нещата в свои ръце и да я изолират през следващите седмици, докато се прегрупират и организират. Тя се вгледа в престорената лицемерна усмивка на Харви Уебстър и й се стори, че надзърна в бъдещето си — постепенно намаляване на контрола й върху колекцията, докато в същото време Сдружението на бизнесмените християни поемат нещата все повече в свои ръце и накрая превърнат музея в онова, което винаги са искали — тематична сбирка с несериозно съдържание, но пък големи приходи.

— Трябва да говоря с двамата детективи — рече Уебстър и тръгна. — Да видя какво ще мога да направя.

Вероятно да издействаш затварянето на музея най-малко за месец — помисли Дебора, чувствайки се надхитрена.

Тя се обърна, изведнъж обзета от чувство за безсилие, каквото ненавиждаше у себе си. Усети, че Бауърс е зад нея, готов да каже нещо окуражително. Сложи ръце на кръста си и огледа ярко осветеното безлюдно фоайе. Чувстваше се самотна без Ричард и сградата приличаше на празна, безсмислена, безполезна черупка.

Три седмици. Цялата работа по рекламирането на новите изложби, радостните ръкостискания, разговорите, любезните усмивки към дарителите, снимките в пресата на страховития корабен нос, целият труд — всичко беше напразно. За три седмици Атланта щеше да забрави, че музеят е съществувал. И какво ще прави Дебора цели три седмици? Ще снове насам-натам из осветения музей, докато Кийн и приятелите му си подхвърлят дебелашки шеги за хомо еректус?

Господи, колко нелепо.

— Можем да отворим музея и по-рано, ако стане ясно, че нищо не липсва — каза Калвин, който стоеше зад нея, спазвайки благоприлично разстояние.

Дебора се обърна и му се усмихна благодарно.

— Не знам защо толкова много държа да бъде отворен. Вероятно ако се правя, че всичко е нормално… тогава някак…

— Да — побърза да се съгласи Калвин, спестявайки й тактично края на изречението.

Дебора пое дълбоко въздух и се опита да прогони мисълта.

— Мога да направя пълен опис още днес — каза тя, — и да проверя дали всичко е на мястото си. Разбира се, ако от стаята на Ричард зад библиотеката липсва нещо, няма как да разбера какво е изчезнало…

Сви рамене и отново се чу да въздъхва. Споменът за мястото се беше врязал в паметта й като познат и неприятен мирис. И проснатият под лампите труп…

Чакай.

Нещо наистина липсваше.

От отворената витрина зад библиотеката беше извадено нещо. Другите витрини изглеждаха акуратно подредени, затова бе предположила, че оттам нищо не е взето. Осветлението в тайната стая обаче беше странно — ярък правоъгълник светлина от специално насочени лампи, който хвърляше студен блясък върху обезобразения труп на Ричард. Но какво е имало по-рано на това място?

Дебора си спомни, че в средата на пода имаше електрически контакт. А също и витрина — широка и специална, за най-важния експонат на колекцията. Трябва той да е бил доста голям, тъй като колелцата под витрината бяха оставили хлътнали кървави дири по килима… Но кое би могло да бъде толкова по-необикновено и забележително в сравнение с предметите във витрините — и единствено би си заслужавало да бъде взето, като останалите безценни неща останат недокоснати?

14.

— Чувствате ли се достатъчно добре, за да отидете до моргата? — попита детектив Сернига.

Дебора не отговори. Беше тръгнала към кабинета си, но инспекторът я пресрещна. Не можа да измисли какво да каже.

— Знам, че искате официално да бъде разпознат, но не съм готова да го видя отново. Убедена съм, че беше Ричард. Необходимо ли е пак да го погледна?

Беше й неприятно да говори по такъв безпомощен и емоционален начин и пет пари не даваше за озадачеността в очите му.

— Не — отвърна той с лека усмивка. — Нямах предвид господин Диксън. Вие вече го разпознахте. Става дума за другия труп — на човека с неустановена самоличност. Гъркът.

Тя кимна и тръгна след него към колата му. Беше нелогично, но мисълта, че ще разпознава труп някак я успокои. Странно беше, че и някой друг, може би дъщерята на мъртвия грък, изпитва към него същите чувства, каквито тя изпитваше към Ричард. Мислите й продължиха да кръжат около това, докато пътуваха през града, паркираха и тръгнаха по празните бели коридори в сградата на окръжната съдебна медицина. Отбягваше погледите на хората и остана мълчалива, докато Сернига обясняваше нещо. Двамата слязоха в някакво подземие с открити голи тръби, боядисани с блажна боя бетонни стени и стерилни, кънтящи коридори.

Дебора не беше влизала в морга, но беше виждала такива помещения по филми и телевизионни репортажи за престъпността, затова мястото й беше странно познато. Представяше си моргата точно така, дори почувства тръпка на любопитство и задоволство, сякаш й предстоеше среща със стар познайник. Чувството обаче се изпари, веднага щом младият помощник с очила с правоъгълни рамки отметна найлоновото покривало от трупа.

Трупът беше на възрастен мъж, някъде към седемдесетгодишен, нисък и набит. Очите му бяха затворени и хлътнали, но Дебора знаеше, че ако са отворени, ще бъдат ясносини и съсредоточено ще я наблюдават, докато прекосява паркинга.

— Да — каза тя. — През последните няколко дни виждах този човек да се навърта край музея. Може би от три дни. Мърмореше нещо, но не го разбрах.

— Предполагам, че не бихте го разбрали, ако е говорел на гръцки — рече Сернига.

— Не е гръцки — обади се помощникът. — Първоначалният превод показва, че намерените у него книжа са на руски. Мисля, че те използват някои букви от гръцката азбука.

— Това може да означава, че той няма връзка със съкровището — отбеляза Сернига замислено.

— Съкровище? — оживено попита асистентът.

— Може ли да видим вещите му? — попита детективът, без да му отговори.

— Разбира се — отвърна помощникът и хвърли въпросителен поглед към Дебора. Очевидно бе впечатлен от абсурдната дума „съкровище“, която Сернига небрежно спомена.

— Трябва да се преместите в някой хотел — каза детективът като наруши тишината, настъпила след излизането на асистента. — За по-сигурно. Приемете го като отпуск.

Отпуск. Изобщо не й беше до това. В момента не можеше да си представи нищо по-безсмислено. Но, от друга страна, може би щеше да бъде по-добре за нея, ако стоеше настрана, вместо да се чувства безпомощна в музея и да чака височайше разрешение да продължи да си върши работата. След пет секунди размисъл тя взе решение.

— Добре. Ще потърся къде да отида.

— Но — дискретно! — рече Сернига.

Тя примига и кимна в съгласие. Лицето й остана безизразно.

Помощникът се върна с поднос, върху който имаше различни вещи, прибрани в найлонови пликове, както и напечатан върху лист опис — и ги изсипа. Нямаше портфейл, нито нещо, което да наподобява документи за самоличност. Нова четка за зъби, значка с форма на щит, плик, адресиран на руски и окъсан, омазан лист, изписан с разкривени драсканици с черно мастило. Приличаше на къс от писмо.

— Има и още, но е… повредено — каза асистентът и хвърли на Дебора бърз, смутен поглед, а сетне отмести очи към подноса.

Или прогизнало от кръв — помисли тя. — Успели са да спасят само това.

— Готов ли е преводът? — попита Сернига.

— Още не. Малка част може да бъде прочетена — отвърна помощникът, поглеждайки разпечатката, и взе значката, оцветена в червен, зелен и златист емайл с изображение на войник с автомат. По края имаше надпис на кирилица, а в основата на щита — нож и съветския сърп и чук. — Надписът гласи „Граничар отличник“. От петдесетте години на двадесети век е…

— А какви са тези букви отдолу? — попита Дебора.

— МВД6 — отговори асистентът, като провери в листа. — Министерство на вътрешните работи.

— Какво прави възрастен съветски войник в Атланта? — попита Дебора.

— Това не ни засяга — намеси се Сернига, свивайки рамене. — Хайде, да тръгваме.

Ричард очевидно бе имал тайни. Държането му напоследък, връзката му с адвокатите на музея, телефонните обаждания до Гърция и нехарактерното за него въодушевление към събирането на средства навеждаха на мисълта, че убийството му може би е свързано с всичко това. Веднага щом се върна в музея, Дебора отиде в кабинета си и включи компютъра. Всички компютри както в къщата, така и в музея бяха свързани в обща мрежа, така че с правилната комбинация от пароли можеше да се получи достъп до всеки файл.

Компютърът зареди бавно. Тя въведе паролата за влизане и се включи в мрежата, но установи, че липсва връзка с повечето други компютри, включително и с този на Ричард. Дебора се взря в екрана на монитора.

Ченгетата са прибрали компютрите…

И в следващия миг се досети. Компютрите вероятно си бяха на местата, но бяха изключени. Служителите на музея нямаха този навик, но вероятно полицаите ги бяха изключили, след като бяха копирали съдържанието им. Дебора се загледа отчаяно в безполезната машина.

Нещо е имало в стаичката. Ричард го бе запазил в тайна и то бе представлявало същината на някакъв план. Беше се опитвал да уреди нещо, може би изложба или някаква продажба, с която да промени музея завинаги. Дебора беше сигурна, че това щеше да бъде подаръкът му за жителите на Атланта. Ричард не би крил съкровищата си, притискайки ги до гърдите си и любувайки им се в самота. Той би ги показал на всички, за да им се радват, наслаждават и възхищават. Сигурно бе планирал точно това, но нещо ужасно се беше объркало и най-важният експонат под ярката лампа в центъра на помещението е бил взет или откраднат.

В душата й припламна гняв и решимост — по-скоро потребност, да помогне за разкриването на обстоятелствата около смъртта му. Трябваше да стигне до истината — така както се изравя и почиства безценен артефакт. Да огледа на светлина и да проумее напразната му, нелогична кончина. Ще съобщи на полицията всичко, каквото открие.

Вратата се отвори и на прага застана Тоня.

— Извинете — каза тя, като леко се стресна. — Не знаех, че сте тук, инак щях да почукам.

— Няма проблем.

— Ще дойда по-късно — рече чистачката, отстъпвайки назад.

— Би ли включила компютъра на Ричард на горния етаж, Тоня? — побърза да каже Дебора, сякаш току-що се беше сетила за това. — Трябва да запиша нещо от снощния прием.

Лъжата беше неубедителна, но какво пък — безобидна. Тоня се поколеба за миг и после се усмихна.

— Разбира се.

Часовникът в долния ъгъл на екрана отброяваше минута след минута. Дебора чакаше. Стана, отново седна. Тоня сигурно бе съобщила на Кийн за молбата й и той щеше да довтаса и да се наведе над рамото й с насмешлива физиономия. Дебора щракна мишката и понечи да изтегли главното меню, за да изключи компютъра — когато нещо проблесна и на екрана се появи нова иконка. Тя въведе паролата и получи достъп до файловете на Ричард.

Нямаше представа какво търси. Прегледа няколко финансови извлечения и таблици, но всичко изглеждаше наред. Отвори папката с документите му и плъзна поглед по имената на файловете. Едно име смрази кръвта й и я накара да се вцепени. Атрей.

Дебора щракна два пъти върху него и зачака проклетата бавна система да се зареди. В папката имаше един-единствен файл с разширение jpg.

Снимка ли беше това?

Тя щракна още веднъж и изображението започна да се зарежда.

В същия миг вратата се отвори и в стаята влезе Калвин Бауърс.

Дебора се засуети с мишката, за да намали снимката, но като видя какво представлява, затаи дъх.

Екранът се изпълни с някакъв фантастичен образ. Широко, стилизирано лице, изработено от злато. Микенска погребална маска.

15.

— Искате да отхвърлите малко работа, а? — попита Калвин Бауърс, поглеждайки над рамото й вече угасналия компютърен екран.

Дебора бе затворила файла в мига, в който той влезе, но все пак не толкова бързо, че да не му даде възможност да види златното лице.

— Нямате ли навика да чукате? — попита тя. В гласа й се усети паника.

— Извинете — радушно се усмихна той. — Какво гледахте?

Тя се поколеба.

— Древногръцка погребална маска. Мислех да я използвам за уебсайта на музея.

Прозвуча неубедително и глупаво.

— Имате ли такова нещо? — Бауърс знаеше, че нямат подобен експонат.

— Уебсайт ли?

— Гръцка маска.

— Не — призна тя. — Но това е нещо като археологическа икона. Символ.

Адвокатът се замисли, без да откъсва очи от нея.

— Не умеете да лъжете, госпожице Милър. Не е в стила ви. Това не ме засяга, но ако подхвърлите на полицаите подобна версия, ще си имате неприятности.

Дебора се смути и извърна глава. Той имаше право. Животът й беше изграден на принципа на честността. Беше пряма, предпочиташе да нарича нещата с истинските им имена и отказваше да действа предпазливо. Предизвикателствата посрещаше с предизвикателство. Наистина не можеше да лъже — и дълбоко вкоренената й чистосърдечност прие забележката му като комплимент.

— Маската може да е свързана със смъртта на Ричард. Не знам.

— По какъв начин?

— Не съм сигурна. Тъкмо и аз се питах.

Тя се замисли. Не че преценяваше до каква степен може да бъде откровена — по-скоро се опитваше да извади нещо от паметта си. И започна да говори, отначало бързо и непринудено, после по-сериозно и съсредоточено. Очите й бяха присвити от напрежение и оживени.

Микенските съдове, накити и оръжия бяха едно, но погребалната маска съвсем друго. Археолозите намираха предмети от тази епоха на всевъзможни места, но погребални маски се срещаха изключително рядко, предимно при богатите погребения — и по-точно в гробниците на царете.

И освен това изобразява лице.

Оръжията, делвите, пръстените и вазите имаха своята стойност, но нищо не представяше величието на човешкото минало така както изображението на лицето на мъртвеца, колкото и да беше стилизирано. Погребалните царски маски бяха тържествени и церемониални — но също така индивидуални и лични, дори съкровени, сякаш гледаш през тунел към миналото и откриваш, че завършва с огледало: всички легенди, цялата необятност на историята в крайна сметка се фокусират в лицето на едно човешко същество. Нищо чудно, че погребалните маски бяха изключително ценени от колекционерите, а и от посетителите на музеите — погледите им се приковаваха намагнетизирано в маската на човека в момента на смъртта му.

Другата причина тези находки да са особено ценни беше, че често те не оставаха дълго заровени в земята. Гробовете обикновено са ясно обозначени или хората помнеха къде са големите церемониални погребения и изящните предмети, заровени заедно с покойника. По правило гробниците са били ограбвани, понякога веднага след ритуала, а в други случаи столетия по-късно, когато старата цивилизация е загинала и крадците се ориентираха само по преданията. Когато намираха некрополите, археолозите обикновено установяваха, че най-ценните находки вече са изчезнали. Разбира се, имаше изключения, например откритият от Картър златен саркофаг на Тутанкамон. И разкопаната от Шлиман Микена.

Маските бяха изключително редки. Ако в днешно време откриеха някоя, вероятността да бъде изнесена от страната, където е намерена, беше равна на нула. През деветнадесети век великите сили бяха напълнили националните си музеи със съкровища, заграбени от някога могъщи цивилизации — и не минаваше ден без държави като Гърция, Египет, Иран, Индия, Колумбия и Перу да не призоват настоящите притежатели да върнат на родината им откраднатите от тях преди столетие статуи, накити, картини или реликви. Не, в днешно време вероятността съкровище от микенска гробница да бъде тайно изнесено в Америка, без дори да предизвика пиукане на радара на културната общност, беше недопустима.

Тези мисли я насочиха към Шлиман.

— Шлиман? — попита Калвин Бауърс.

Той слушаше съсредоточено, наведен напред. Това беше първото нещо, което произнесе, откакто Дебора започна да разказва. Тя обичаше да говори на тази тема и й хареса, че той слуша внимателно.

— Трябва да направя някои по-подробни справки, преди да ви разкажа повече за него — призна Дебора. — Ричард беше експертът, но не му се нравеше какво мислех за Шлиман, затова избягваше да го обсъжда пред мен.

Тя се усмихна унило.

— Защо, не го ли харесвахте? Познавахте ли го лично?

Дебора се засмя.

— Хайнрих Шлиман е починал много преди аз да се родя. Направил е изумителни открития, но понякога методите му са били доста съмнителни. И ако си спомням правилно, изчезвали са разни неща.

— Артефакти?

— Да.

— Вижте, ще трябва да прегледам кореспонденцията горе, но може би утре ще имаме време да разговаряме отново — след кратко мълчание каза Калвин. — Може би на обяд?

Въпросът беше зададен предпазливо. Той не искаше да изглежда прекомерно заинтересован, нито пък лекомислен. Защо изобщо предложи това? За да има Дебора тема на разговор и да откъсне мислите си от смъртта на Ричард? Може би. Най-вероятно от учтивост. Разбира се, Дебора би предпочела с Бауърс да говорят само за археология. На Ричард това много би му допаднало.

— Добре — отвърна тя и се усмихна, и като че моментално забрави за присъствието му. Мислите й вече бяха съсредоточени върху книгите на горния етаж и онова, което би могла да научи от тях за Хайнрих Шлиман.

16.

Дебора се увери, че ще получи стая без самостоятелен външен вход и се регистрира в „Холидей Ин“, настани се и си поръча хамбургер. Купчината книги, които беше взела от кабинета на Ричард, разбира се с разрешението на Сернига, приличаше на малка планина. Тя погледа телевизия, сменяйки разсеяно каналите, докато умората се просмука до мозъка на костите й. Изключи телевизора, легна и заспа с дрехите.

На сутринта се зарови в книгите, като търсеше определени справки и от време на време жадно прочиташе цели откъси. Приключи по обяд, но не усещаше глад. Закуската й се състоеше само от кафе и кофеинът все още бушуваше във вените й. А може би не толкова кофеинът, колкото прочетеното я бе заредило с енергия.

Отначало археологическата общност се беше присмяла на Шлиман и на убедеността му, че Троянската война наистина се е състояла, но после той бе разкопал Троя в Северна Турция, приковавайки всеобщото внимание. Все още обаче мнозина изпитваха недоверие към находките му и дори учениците му биваха разтревожени от методите му. Той беше обвинен, че „подправя“ откритията си, представя ги погрешно и ги подрежда по такъв начин, че да послужат като доказателства за автентичността на древните поеми. И да увеличи славата си. А после идваше случая със „съкровището на Приам“.

Според Омир Приам е бил цар на Троя по време на гръцката обсада. Той бил баща на Хектор, Трой и Парис, които бяха разпалили войната, отвличайки Елена от Менелай, братът на Агамемнон. Омир описваше града на Приам като много богат и пълен със злато, но до края на разкопките Шлиман все още не беше намерил каквито и да било следи от него. След като обаче работата приключила, той лично го бе открил „случайно“. Някои неща дори се подавали от пръстта. Сред съкровищата имало необикновена колекция от накити. Забележителната и за мнозина твърде съмнителна история ставаше още по-странна, когато, след като си направил снимка заедно със съпругата си София, издокарана с изровените накити, находките бяха изчезнали. Турското правителство било бясно, убедено, че археологът тайно е изнесъл съкровището от страната.

Щом като някои толкова сензационни артефакти могат да изчезнат, защо не и други? — помисли Дебора.

След проучванията си в Турция Шлиман започнал разкопките на Микена. Имал ясно определена цел. Според легендата, когато Агамемнон, царят на победителите гърци, се върнал в Микена, невярната му съпруга Клитемнестра го примамила в банята, където с помощта на любовника си го убила. Погребали го с пищна церемония и Шлиман се надявал да намери гробницата му.

Членовете на гръцкото правителство, както и всички останали, били скептично настроени към очакванията на археолога, но му дали разрешение да провежда разкопки. Шлиман бил убеден, че царският гроб е на точно определено място и изкопал тунел досами главния вход, сигурен, че разравя хвърлена отгоре, а не естествено улегнала и сбита пръст. След като прокопал три метра обаче, той не намерил нищо. Валяло проливен дъжд. Шлиман попаднал на друга шахта, после на още една, и на още три — и нещата взели да стават интересни.

Открил няколко гроба, съдържащи останки от множество тела със златни диадеми с вплетена медна тел. До телата имало поставени сребърни вази и ножове от обсидиан. В четвъртия гроб попаднал на останки от пет трупа, окичени с накити — изумителна сребърна фиала с форма на глава на бик със златни рога, бронзови мечове и златни чаши. Най-забележителното било, че три от телата имали великолепни златни погребални маски.

Едва когато Шлиман се върнал в първия тунел и продължил да копае по-надълбоко, светът на археологията най-после затаил дъх и очите на всички изумено се насочили към древногръцката крепост на хълма. В последния разкопан гроб Шлиман намерил най-значителната си находка — още три трупа, два от които със златни маски. Третата била невиждана дотогава — различна от останалите, по-голяма, по-отличителна, царствена.

В телеграма, по-късно отхвърлена като подправена, с обичайното си високомерие Шлиман съобщил на един атински вестник, че е видял „лицето на Агамемнон“.

Това обаче не било вярно. Всъщност телата и намерените погребални вещи се оказали с три века по-стари от времето на Агамемнон, ако изобщо такава личност някога е съществувала. Нещо повече, някои учени изразили съмнения относно автентичността на зрелищната маска на „Агамемнон“, твърдейки, че формата й е твърде странна. Стилът на носа не съответствал на останалите части на лицето. Мустаците определено изглеждали по модата на деветнадесети век… Възникнал въпросът дали Шлиман не бил преминал от кражби и манипулации към откровено фалшифициране.

Но докато Дебора седеше на стола и размишляваше върху всичко това, в съзнанието й се породи друга хипотеза. Възможно ли беше при разкопките на Микена да са били открити повече предмети, отколкото Шлиман бе оповестил? Възможно ли беше също така нетрадиционната погребална маска, свързана, макар и неоснователно с Агамемнон и днес гордостта на Националния археологически музей в Атина, да е фалшификат? И ако беше така, имаше ли автентична маска, която Шлиман бе заменил? Дали истинската маска беше „изчезнала“ така, както бе изчезнало от Троя съкровището на Приам? Дали пък — колкото и абсурдно да изглежда — тази маска не беше в спалнята на Ричард допреди няколко часа? И ако това би било вярно, как би могла да се озове там, по дяволите?

Ричард може и да беше малко заслепен от юношеските си идеи, но далеч не беше глупак. Ако бе смятал, че стаичката зад библиотеката му съдържа най-голямата уникална колекция от микенски артефакти извън Гърция, тогава би трябвало да е имал доказателство за автентичността й, пълна информация за това къде и кога е намерена. В кръговете на археолозите произходът беше всичко. Беше ли Ричард проследил движението на тази скъпоценност от момента на откриването й? И ако го беше сторил, още някой знаеше ли за това? Убийците му? Онези, на които се беше обаждал в Гърция? Случайно съвпадение ли беше, че възрастен руснак, появил се преди няколко дни, бе умрял в същата нощ и то само през две преки? Знаел ли е нещо за антиките?

Дебора извади хотелския телефонен указател от нощното шкафче и набра номер.

— Полицията на окръг Декалб — отзова се женски глас.

— Обаждам се във връзка с един възрастен руснак, който преди две нощи беше убит близо до музея „Хълма на друидите“.

— Бихте ли се представили?

— Дебора Милър — отвърна тя, изведнъж убедена, че обаждането й е безполезно. — Работя в музея и помогнах при разпознаването на трупа — импулсивно добави тя. Това беше истина, макар и донякъде.

— Случаят е възложен на детектив Робинс, но той не е тук в момента. Да му предам ли нещо?

— Не. Исках само да разбера докъде е стигнало разследването.

— Приключило е — каза жената от другия край на линията.

— Вече? Има ли заподозрян?

— Не, и при дадените обстоятелства едва ли ще има. Не очаквам да се открият много улики, освен ако не намерим съвпадение между куршума и някое познато оръжие.

— При дадените обстоятелства — повтори Дебора. — Какво означава това?

Полицайката въздъхна тежко и на Дебора й се стори, че чу прелистване на страници. След това жената заговори така, сякаш четеше отнякъде.

— Господин Сергей Волошинов не е гражданин на Съединените щати. Бил е с чуждо гражданство, пресрочил е визата си и доколкото имаме информация, е бил психически неуравновесен. Обикалял е нощем по улиците и вероятно така е попаднал на неподходящи хора. Смятам, че няма какво повече да направим.

— Волошинов — повтори Дебора и записа името. — Откъде знаете как се казва?

— В него е намерен плик с марка. Живял е като бездомник най-малко от две седмици. Свързахме се с руските власти и роднините му, но вероятно ще бъде погребан тук.

— Роднини?

— Има дъщеря в Москва. Александра.

— А писмото? Преводачът разбра ли нещо от написаното?

— Един момент. Преводач… Преводач… Да. — Полицайката започна да чете от папката, в която проверяваше. Гласът й беше механичен и леко отегчен. — Преводачът Дейвид Барънс е обяснил, че писмото е силно повредено и са се запазили само няколко четливи думи. Част от едното изречение гласи: „Сега съм по-сигурен от всякога, че останките не са стигнали до Мария“, въпреки че последната дума се чете трудно и може да е непълна. Писмото е отпреди двадесет години. Това е всичко. Ако искате, обадете се пак, но детектив Робинс вероятно няма да може да каже нищо ново. А сега, ако не възразявате…

„Сега съм по-сигурен от всякога, че останките не са стигнали до Мария.“

Фразата се запечата в паметта на Дебора. Дали „останките“ бяха археологически? Би ли могло да се отнесе и до погребални маски от Микена? Дали пък загадъчният руснак не ги беше издирвал и не бе станал жертва на онези, които ги бяха откраднали от тайната стая на Ричард?

17.

Дебора се върна в музея, съзнавайки, че все още не разполага с нищо реално, освен с предположения и догадки, но те така силно я вълнуваха, че искаше да ги сподели със Сернига и дори с Калвин. Неизвестна на света микенска погребална маска, изнесена нелегално от Гърция от Шлиман преди едно столетие и издирвана от самотен руснак чак до Атланта, Джорджия! Това би било сензационно! Подобна хипотеза беше почти достатъчна да отвлече мислите й от смъртта на Ричард и споделянето на идеите й с полицията щеше да бъде нейният принос, нейният начин да отдаде почит на Ричард и да помогне за разкриване на убийството му. И кой знае, може би маската, заради която беше умрял, щеше да бъде намерена. Дебора не можеше да си представи по-подходящ паметник за него.

Не беше хапвала нищо цяла сутрин и изведнъж почувства глад. Спомни си, че от снощния прием беше останала храна и слезе в кухнята в задната част на сградата. Слава богу, Тоня не беше там.

Дебора отгърна салфетките от подносите в хладилника и предпазливо помириса храната. Опита пастета, но установи, че не е вкусен, какъвто й се стори и тогава. Това я подсети за нещо. Откачи телефонната слушалка от стената и набра номера на фирмата за кетъринг. Споделянето на необичайните й предположения със Сернига и Кийн, подсмихващ се самодоволно на заден план, щеше да почака.

— „Вкус на елегантност“ — изпяха отсреща. — С какво можем да ви бъдем полезни?

— Обажда се Дебора Милър от музея „Хълма на друидите“. Може ли да говоря с Илейн?

Отговор не последва, но настъпи мълчание, а после се чу изщракване и друг глас — мазен и превзет.

— Илейн Шотридж.

Дебора започна директно да излага оплакванията си. Беше имала работа с Шотридж и преди и знаеше, че с учтивост и деликатност няма да стигне доникъде. За миг й се стори, че времето се бе върнало назад. Обикновен делови разговор. Ричард работеше в кабинета си на горния етаж и ликуващо чакаше да чуе резултати от караницата на Дебора с Илейн Шотридж, кралицата тиранин на доставката на продукти по домовете в Атланта.

— В наша защита искам да подчертая, че не очаквахме хладилникът да бъде толкова малък — каза Шотридж.

— Това не обяснява факта защо вашите хора не почистиха, нито защо червеното вино свърши.

— С удоволствие сме готови да направим отстъпка в сметката. Десет процента?

— Нека бъдат петнадесет. Не бях зашеметена от подбора на хапките.

— Госпожице Милър — бързо охладня Шотридж, — не възразявам срещу включването на някои действителни пропуски във фактурата, но въпросът за личния вкус не оправдава опитите ви за изнудване на отстъпка в цената. Не ми е приятен намека, че хапките ни са нещо друго, освен най-добрите…

Сега може би беше моментът да й каже, че Ричард е мъртъв и пазарлъкът за няколко чинии тарталети със синьо сирене не се котира много високо в списъка на приоритетите й — но не намери сили. Реши да се придържа към темата на разговора. Щеше да изтърве нишката, ако започнеше да говори за смъртта на Ричард. Както винаги, намери опора в иронията.

— Не мога да платя тридесет долара за чиния с парчета пъпеш, увити в шунка и с вкус на маслини в кожена обувка, затова да зарежем претенциите за изискана кухня.

— Гръцките приятели на господин Диксън лично ме похвалиха за сиренето фета и пастите със спанак — раздразнено заяви Шотридж.

— Момент. Гръцките приятели на господин Диксън? Какви гръцки приятели?

— Господата, с които той разговаря по време на вашето представяне — нахакано отвърна Шотридж.

— Откъде знаете, че са били гърци?

— Приличаха на гърци и ми се стори, че говорят на гръцки. А, да, господин Диксън каза, че са гърци.

Илейн Шотридж днес очевидно я превъзхождаше в областта на иронията.

— Какво друго казаха? — попита Дебора. Беше сигурна, че в списъка няма гръцки имена.

— Нищо. Говореха си на гръцки. Минах с подноса и господин Диксън ме помоли да донеса още тарталети за гръцките му приятели, защото много ги харесали. Казали, че това е най-хубавото сирене фета, което са опитвали. Те кимнаха и се усмихнаха, а после си взеха по три хапки. И после ги оставих.

— Нищо друго ли не казаха?

— Не. Дванадесет процента. Това е последното ми предложение.

— Съгласна съм — отговори Дебора и затвори.

Време беше да говори с ченгетата.

18.

Дебора пъхна в устата си още един сандвич и набързо го прокара с чаша сок от червени боровинки. Тъкмо се канеше да тръгне, когато в стаята влезе Калвин Бауърс.

— Калвин — без да разсъждава, попита тя, — ти харесваше ли Ричард?

Той набърчи чело, докато съзнанието му смилаше неочаквания въпрос, както и факта, че тя го нарече с малкото му име.

— Лично не съм се срещал с него, но да, мисля, че го харесвах. Защо?

— Ще ти бъде ли трудно да повярваш, че той би направил известен музея с лични средства и дори с цената на доброто си име?

— Нито за миг.

Дебора кимна. Правилен отговор. Тя започна да изпитва малко по-топли чувства към Калвин Бауърс.

— Аз също.

Дебора си представи цялата гръцка колекция заедно с маската като централен експонат, подредена в блестящи от чистота витрини във фоайето или в специално построено помещение в дъното на дългия тъмен коридор, с обяснителни текстове и илюстрации по стените — най-богатата сбирка на гръцки антики извън Атина! Ричард безспорно се бе стремил към тази цел.

Бауърс, който я наблюдаваше, сякаш видя образите в съзнанието й, и кимна.

— Разбирам. Ако мога с нещо да бъда полезен…

Тя се усмихна, осъзна, че е затаила дъх, и шумно въздъхна.

— Между другото — добави той, — установих, че липсва част от юридическата кореспонденция на Ричард. Тук има ли някакви писма?

— В кабинета. Там държа повечето документи, отнасящи се за музея. Нещо определено ли търсиш?

Калвин придоби изражение като че трябва да се оправдава.

— Господин Диксън съхраняваше документи, свързани с личното му имущество и делът му в музея. Може би имат връзка със завещанието му. Полицаите ще искат да видят правното състояние на имуществото му, в случай че има някаква връзка с мотива на убийството му.

Дебора кимна делово, като внимаваше да покаже, че това изобщо не я учудва и притеснява.

— Тези неща са лични и би трябвало да са в жилището му, а не в музея, освен ако не са постъпили съвсем скоро.

— Колко скоро?

— Ако са били адресирани до дома му примерно преди ден-два. Жилището е на друг номер на улицата — сто четиридесет и три. Музеят се води на сто петдесет и седем. Не знам защо е така, след като се намират в две долепени сгради, но има две пощенски кутии. Ако е нещо лично, но се получава в музея, отнема няколко дни. Аз се занимавам с деловата кореспонденция, отсявам рекламите и му предавам останалото. Обикновено той не получаваше много писма и ако не отбележа някое като спешно, другите стигат до него по-късно. Това проблем ли е?

Бауърс не отговори и присви очи, после вдигна рамене и се усмихна.

— Едва ли. Просто не бих препоръчал официални документи да минават през ръцете на други хора, освен на получателя. Нали съм адвокат.

Детективите Сернига и Кийн бяха на горния етаж, в кабинета до спалнята на Ричард, заболи нос в списъка с гостите и описа на музейните експонати. Дебора погледна стълбището и внезапно реши да вземе една последна предпазна мярка, преди да се качи да разговаря с тях.

Дамската тоалетна до кабинета й представляваше малка стая, запазена за персонала на музея. Бе оборудвана със стандартна тоалетна чиния, мивка с течен сапун и сешоар за ръце. Електрическият ключ на осветлението беше свързан с вентилатор, който бръмчеше и тракаше почти толкова силно, колкото струята вода, пусната в тоалетната чиния. Когато сешоарът и вентилаторът бяха включени, обикновено не се чуваше нищо, затова кънтежът на повишени гласове я изненада.

След секунда Дебора установи откъде идва той. В стената над тоалетната чиния имаше отдушник за отоплението и климатичната инсталация. Отначало тя не обърна внимание, но после осъзна, че гласовете са мъжки и принадлежат на двамата детективи.

Тръбата на отдушника сигурно стигаше до кабинета горе.

Дебора не беше забелязвала това, но от друга страна то не й влизаше в работата. Колко често някой говореше на глас в онази стая? Там бяха личните покои на Ричард.

Единият глас беше по-висок от другия. Сернига? Не, Кийн.

Какво си се разслухтяла — помисли тя.

Сешоарът за ръце престана да бръмчи и гласовете се откроиха още по-ясно.

— Така твърдиш ти — изрева Кийн. — Аз откъде да знам, по дяволите?

Сернига измънка нещо неразбираемо и Кийн се изсмя в отговор. След това Сернига продължи да мърмори, но Дебора не долови нищо от думите му.

Кой знае защо, протегна ръка и угаси лампата. В стаичката настана непрогледен мрак. Вентилаторът също спря да работи. Гласът на Сернига, с леко металически нюанс от ехото в отдушника, се изви плавно като пушек.

— Вече ти казах — хладно, но раздразнено рече той. — Ако имаш проблем, говори с капитана.

— Направих го — извика Кийн, — и ти много добре знаеш докъде стигнах.

— Тогава слагаме точка, нали?

— Не. Твърдиш, че те са те прехвърлили от окръг Хенри? Сутринта им се обадих. Никой не беше чувал за теб.

Дебора изведнъж почувства студ и несигурност в тъмнината. По гърба й отново полазиха същите ледени тръпки, както когато усети мириса на мъжки одеколон и на дим от лула в апартамента си.

— Твоят началник ти заповяда да работиш с мен — каза Сернига. Сега гласът му беше твърд като стомана, сякаш едва сдържаше гнева си. — Ако имаш някакви проблеми, отнеси се към него.

— Ти ченге ли си изобщо? — попита Кийн. — Видях изражението ти, когато ти дадоха формулярите. Не си попълвал такива неща, нали? Искам да видя значката ти.

Но точно в този миг някой дръпна вратата на банята от външната страна и Дебора не чу нищо повече.

19.

В тоалетната нахлу Тоня.

— О, извинете — не много сърдечно каза тя, но после забеляза пребледнялото лице на Дебора. — Не видях светлина под вратата, затова предположих… Добре ли сте? Имате такъв вид, сякаш сте видели призрак.

— Всичко е наред — отвърна Дебора. — Просто съм… малко уморена. Последните два дни бяха много напрегнати. Мисля да…

Не знаеше какво да каже. Махна неопределено с ръка и се опита да се усмихне, но загриженото изражение на Тоня показа, че не е успяла да я убеди.

— Имате ли нужда от нещо?

— Не.

— Искате ли да повикам ченгетата?

— Не — настойчиво отговори Дебора. — Не е необходимо. Всичко е наред. По-късно ще говорим.

Тя излезе, тръгна по коридора, отдалечи се от стълбището, водещо към кабинета на Ричард и тръгна надолу към музея. Постепенно усети нарастваща решителност и ускори крачка. Докато минаваше покрай ужасяващите образци на препарирани животни от викторианската епоха, вече тичаше. Влезе в кабинета на музея, отвори сейфа и извади паспорта си. Две минути по-късно вече беше във фоайето с тиранозавър рекс и корабния нос със страховитата жена, а след още четири седеше зад волана на колата си и натискаше докрай педала.

Мобилният й телефон беше изключен и Дебора го остави така.

Трябваше да се прибере у дома си или поне да отиде в хотела, да се наспи и да проясни съзнанието си.

Това не променя чутото през отдушника.

Вярно, но може би щеше да открие логика в доловените реплики, ако се отдалечеше от музея с неговите странни съкровища. Трябваше да остане сама.

Дебора прекоси кръстовището на Бъфърд Хайуей и се насочи към магистралата.

Докато завиваше на юг към центъра на града, тя се стресна от свистене на гуми по асфалта зад нея. Погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза тъмен микробус, който рязко потегли, когато светофарът светна в зелено, като бързо подкара след нея.

Ето това са шофьорите в Атланта — помисли тя. — Ще рискуват живота си, само и само да се приберат вкъщи пет минути по-рано.

Дебора остана в дясната лента, за да предостави на бързака повече място, и се запита къде да отиде. Инстинктивно се беше насочила към апартамента си, отдалечавайки се от „Холидей Ин“.

Все още съм твърде близо до музея. И до Сернига и Кийн. Може да карам един час напосоки. Или да отида да се разходя в парка Пиедмонт. Да. Ще се движа по маршрута за дома, ще паркирам на Джунипър и ще се разходя край езерото.

Идеята й вдъхна чувство за цел и Дебора малко се отпусна, докато шофираше. Потокът на уличното движение още повече разсея безпокойството й. Съзнанието й се успокои и отново се съсредоточи върху разговора, който бе чула в тоалетната. Възможно ли беше да е разбрала погрешно? Може би, но беше готова да се обзаложи, че е чула правилно. Дали пък не беше някаква шега между двамата? Едва ли. Кийн подозираше, че Сернига, водещият разследването за убийството на Ричард, не е ченге? Беше ли възможно? И какво означаваше това?

Тя зави по Грейди, навлезе в поредния завой, като все още караше в дясната лента. Частта от съзнанието й, която се беше съсредоточила в шофирането, прекъсна другите й мисли, отбелязвайки познатия знак „Дясната лента свършва след четиристотин и петдесет метра“.

Дебора погледна в страничното огледало и започна да се придвижва наляво, но рязко свърна обратно, когато видя микробус наблизо.

Внимавай!

Тя прогони всички останали мисли и вкопчи пръсти във волана.

Микробусът от лявата й страна не мръдна от посоката си. Шофьорът очевидно не бе забелязал факта, че тя едва не се блъсна в него. Увеличи скоростта, за да се отдалечи — но микробусът направи същото.

Типично.

— Добре, откачен кретен — измърмори тя и намали, за да му даде възможност да я изпревари. Нямаше достатъчно място, за да оспорва предимството си.

Микробусът също намали, като остана да се движи успоредно с нея. Дебора се обърна, за да изгледа гневно шофьора, но стъклата му бяха тъмни и не успя да види нищо.

Микробус?

Тя прозря две неща в бърза последователност. Това беше същият микробус, който я настигна, когато излезе на магистралата. И шофьорът вляво не беше вманиачен малоумник, който си играеше на преследване с шеметни скорости.

„Лентата свършва след триста метра — предупреждаваше знакът над главата й. — Минете вляво.“

— Опитвам се — каза Дебора, подаде мигач и натисна клаксона.

Микробусът не помръдна. Но тя и не очакваше, че ще го направи. Беше я проследил от музея и нарочно я беше притиснал. Дебора увеличи скоростта на осемдесет и после на деветдесет и пет километра. Лентата отпред се превръщаше в тясна ивица, обозначена с оранжеви конуси покрай бетонната стена срещу нея.

Микробусът също увеличи скоростта и се приближи. Изтласкваше я към тъмната стена вдясно. Пространството се стесняваше. Паниката й нарасна. Дебора разбра, че ако микробусът не помръдне, тя ще се удари в стената със смъртоносен сблъсък.

„Лентата свършва след сто и петдесет метра.“

Дебора удари спирачки. Задната част на тойотата леко се завъртя и се закачи в бетонната стена. Разнесе се трясък, последван от пронизително стържене на метал. За миг микробусът продължи напред, но после също удари спирачки, като намали, очевидно за да не й даде възможност да избяга.

Дебора се движеше с тридесет километра в час, но стената се извисяваше отпред застрашително.

Е, добре — помисли тя. — Спирам.

И после какво? Ами ако и шофьорът на микробуса спреше? А ако слезеше?

Тя си представи трупа на Ричард, прострян на пода. Убийците му очевидно не биха се спрели пред нищо.

Дебора се втренчи в бетонната стена отпред и настъпи докрай педала на газта.

20.

Това беше безумие. Безразсъдство. Самоубийство. Беше последното, което очакваше шофьорът на микробуса. Докато разбере намеренията й, тя вече беше десет метра пред него и се измъкваше наляво.

Тойотата закачи ъгъла на стената, разпръсквайки водопад от стъкла и без да намалява, се вмъкна в потока от коли сред хор от клаксони и скърцащи спирачки.

Господи, размина се на косъм. Идиотка! Можеше да се пребиеш.

Да, ако бях спряла.

Това е абсурдно. Не знаеше как ще се развият нещата. Драматизираш.

Но съм жива. Това ми е достатъчно.

Докато се вместваше сред колите в средната лента, успокояваше дишането си и махаше за извинение на разгневените шофьори, Дебора погледна назад и видя, че на следващото отклонение тъмният микробус излезе от магистралата и се скри от погледа й.

Излезе от магистралата, спря пред банкомат и изтегли максималната позволена за деня сума. Направи обратен завой и остави остърганата и очукана тойота на паркинга на Темпъл, недалеч от реставрираната синагога, която все се канеше да посети. Добра се пеша до станцията при Центъра на изкуствата и взе метрото до международното летище „Хартсфийлд Джаксън“.

Някой беше нахълтал в апартамента й и я чакаше в тъмното. Някой се бе опитал да я изтласка от магистралата. Някой беше убил Ричард. Но най-обезпокоителното в случая беше, че не можеше да има доверие на хората, от които най-много се нуждаеше — полицията. Трябваше да се махне от Атланта. Да замине далеч. Нямаше друг багаж, освен чантата си, натъпкана с още неотворени писма до музея, но дрехите не бяха проблем — щеше да си купи каквото й трябва, когато пристигнеше.

Но къде?

Все още не беше решила и този въпрос се въртеше в съзнанието й, докато седеше на коравата оранжева седалка в мотрисата.

Би могла да се прибере в родния си дом в Бруклин при майка си и сестра си, но знаеше, че няма да го направи. Посещенията й в Масачузетс бяха изключително редки, изпълнени с напрежение, трудни разговори и непохватно тъпчене на място, така както беше с всичко след смъртта на баща й.

Здравей, мамо. Аз съм Деби. Някой се опитва да ме убие. Имаш ли нещо против да постоя при теб?

Не, не става.

Дебора излезе от метрото, влезе в южния терминал на летището и тръгна към гишето на авиолинии „Делта“. Тъй като не се беше обадила предварително за резервация, хрумна й да издиктува на служителите погрешно името си на билета, за да забави полицейското издирване в компютрите на авиолиниите.

Не! Довери се на полицията! Кажи им за микробуса. Трябва да им се довериш, инак…

Отново ще настъпи хаос? Точно така.

Тя разгледа изписаното на мониторите и се отправи към малка опашка, на която се беше наредило измъчено семейство с огромни куфари, които непрекъснато се изхлузваха от товарните колички. Жената зад гишето с уморени очи обясняваше нещо за електронни билети. Само на няколко метра зад нея, зад стените от бронирано стъкло, течеше нормалният ежедневен живот…

Където шофьори, склонни към самоубийство, се опитват да те принудят да се блъснеш в бетона, или ако спреш, да те причакат в някой безлюден подлез с нож, който оставя симетрични дупки около входната рана…

Дебора се обърна внезапно и се блъсна в мъж на средна възраст, издокаран в неподходящ за пътуване костюм от три части. Той се обливаше в пот и като почти всички авиопътници, изглеждаше притеснен.

— Извинете — каза тя.

Мъжът беше по-скоро изненадан, отколкото обиден, не й отговори. Дебора отново се обърна към гишето.

Потърси́ полицай.

Който щеше да я предаде на Сернига? Не. Единственият, който може би беше на нейна страна, беше адвокатът, за когото допреди два дни не беше и чувала.

— Какво мога да направя за вас? — служителката й отправи заучената си усмивка.

Членовете на притесненото семейство отминаха, като разговаряха обезпокоено и се вторачваха в бордовите си карти, сякаш бяха написани на шифър.

— Има ли свободни места? — попита Дебора.

— За този полет ли? Пристигате точно навреме!

Дебора се усмихна едва-едва, без да отговори. Жената погледна екрана.

— Да, но ще трябва да побързате. Охраната е тромава. Еднопосочен или двупосочен билет?

— Двупосочен, но може ли без дата на връщане?

— Разбира се — отвърна служителката, докато тракаше по клавиатурата. — Готово. Как предпочитате да платите?

Дебора не искаше да използва кредитната си карта, но нямаше избор. Сигурно все още не я търсеха. Тя сложи на гишето „Мастър кард“ и жената провери цената.

— Да видим. Двупосочен билет до Атина, Гърция…

Интермедия

Франция, 1945 година

Едуард Грейвс свали бялата си каска на военен полицай, бутна я под брезентовата си чанта в кабината на камиона „Опел“ и енергично закрачи към селската поща. Малко се безпокоеше за този етап на плана, защото не говореше френски — но се оказа, че не е необходимо. Показа на началника на пощата грижливо фалшифицираната си военна карта за самоличност и зачака. Някаква възрастна жена одобрително бръщолевеше за освобождението. Грейвс кимна и се усмихна. Искаше му се да го остави на мира.

— Един пакет, мосю — каза началникът на пощата и го вдигна победоносно, сякаш лично бе преплувал Ламанша с проклетото нещо.

Грейвс взе пакета, без да пророни дума, и излезе. Забеляза само, че пощенската марка е английска. Качи се отново в камиона и трескаво го отвори, разкъсвайки със зъби лепенката по краищата. Дългите му сръчни пръсти леко потрепериха, когато извади писмото и пачката британски лири. Той ги преброи бързо и хвърли поглед на бележката с лондонския адрес и името на подателя — Рандолф Фиц-Стивънс. Смачка хартията на топка и я изхвърли през смъкнатото стъкло, а после превъртя ключа на стартера и зачака двигателят да запали.

Три часа по-късно той беше на кея и гледаше как товарният кораб „Сен Ло“ потегля, натоварен с демобилизирани войници и трюмове, пълни с лични вещи и френски продукти, предимно вино, и няколко сандъка, за чийто транспорт бяха платили цивилни граждани като него. Докерите разтовариха за десетина минути сандъка от задната част на „Опел“-а и го пренесоха в трюма. Грейвс стоеше наблизо и се стараеше да не ги гледа прекалено изпитателно и да не изглежда неспокоен, за да не наведе моряците на мисълта да търсят ценни неща. Нямаше доверие на чернокожите и на моряците.

След две седмици щеше да пресрещне сандъка и да се върне в Щатите. Дотогава Рандолф Фиц-Стивънс нямаше да може да го открие, дори ако знаеше кого да търси. А той нямаше представа. Толкова лековерни ли бяха всички британци? Няколко снимки на стоката бяха предизвикали пяна в устата му. Отначало Грейвс реши да поиска десет хиляди лири стерлинги предплата, но когато усети вълнението на британеца, удвои сумата, и Фиц-Стивънс дори не мигна. Вероятно можеше да измъкне и повече. Странно беше да мисли за този тип, който седи край доковете в Саутхамптън — там, където трябваше да изпрати сандъка — чака го седмица след седмица да пристигне и после пише разтревожени, учтиви писма на несъществуващ човек в някакво мижаво френско градче…

Всичко беше минало идеално. Може би щеше да се наложи да отговаря на въпроси за командира на танка „Шърман“, ако приятелчетата му проговореха, но никой нямаше да приеме насериозно показанията на танкистите. Както нищо не свързваше Едуард Грейвс, сержант от военната полиция, с името, написано на товарителницата. Лятото се оказа успешно. Войната, към която бе изпитвал противоречиви чувства, беше свършила, и той бе положил основите на едно невероятно завръщане в Съединените щати!

Войната в Европа наистина беше свършила, макар и само преди две седмици, и германските войски бяха предали оръжията си. Но все още тук-там имаше разпръснати военни части, които или не знаеха последните новини, или бяха предпочели да продължат да се сражават. Такава беше и самотната, понесла тежки поражения подводница, която се намираше на сто и двадесет мили северозападно от Шербург. Командният пункт и радиопредавателят й бяха повредени преди няколко седмици от случайна мина. Немската подводница „U 146“, тип VII, по крайбрежието на Сен Назар всъщност се носеше във водата почти неуправляема от близо две седмици. През това време бурното море бе откъснало остатъка от радиоантената и установяването на контакт с командването беше невъзможно. Капитанът знаеше само, че войната върви зле и че силите на Третия райх вероятно се гърчат в предсмъртна агония, но беше военен от кариерата и не искаше да изостави осакатения си плавателен съд, ако все още можеше да свърши някоя работа. Той не беше сигурен кои укрития за подводници са в германски ръце и беше решил да изчака поне още един ден, след което да се опита да изпрати сигнал за помощ. Ако пристигнеха, преди подводницата да потъне на дъното, спасителите вероятно щяха да бъдат американци. Капитанът щеше да изчака, докато се приближат достатъчно, за да извадят хората му от водата, и сетне щеше да атакува кораба им.

На товарния кораб „Сен Ло“ не му провървя, когато се появи в полезрението на немската подводница: оставаха й само три часа живот и две торпеда, готови да бъдат изстреляни.