Маската на Атрей

51.

Самолетът на авиолинии „Делта“, извършващ полет 133, излетя от Атина навреме малко след обяд и пое по траекторията си към летище „Дж. Ф. Кенеди“ и после към Атланта. Пътуването щеше да продължи четиринадесет часа. Дебора гледаше синьото небе и омарата над пистата и изпробваше удобно място за краката, изпитвайки познатото смущение и безнадеждност от недостатъците си.

Приеми истината — помисли тя. — Светът е устроен за по-дребни жени във всяко едно отношение.

Самолетът се издигна във въздуха и тя се опита за последен път да зърне Акропола, но не видя нищо, освен бледи правоъгълници от избелял бетон, каквито имаше в изобилие в този невероятно красив град. Престоят й в Гърция беше свършил и Дебора се прибираше у дома. Съдбата й поне беше по-завидна от участта на гърците след Троянската война. Повечето не се бяха върнали, а останалите бяха заварили убийства и хаос. На Одисей му беше провървяло повече, но му бяха необходими десет години, докато се добере до Итака и появата му бе предизвикала смут. През следващия час Дебора се зачете в списанието на авиолинията, като разлистваше цветните реклами за места, където не беше ходила и се питаше колко от тях ще види, преди да умре.

Странно. В стерилната обстановка в самолета, с тихото бръмчене на моторите и притъпяващото налягане в ушите й, мисълта, че през последните няколко дни на два пъти животът й висеше на косъм, беше невероятна дори за въображението. За пръв път, откакто чу звука на мотопеда по пътя за Акрокоринта, и първите изстрели от пушка изсвистяха в руините, тя се запита дали всичко не е било някакво огромно недоразумение или абсурдна случайност.

Той знаеше името ти. В тунела към водохранилището те нарече Дебора.

Споменът я накара да потрепери.

Да ти предстои да умреш, без да имаш представа защо.

И двата пъти убиецът беше един и същ, татуиран с думата, която Ричард озадачено беше надраскал в нощта, когато беше умрял. Това едва ли беше случайно. Някой искаше Дебора мъртва.

Но защо? Да убият Ричард заради съкровищата, които се бяха оказали без никаква стойност, беше едно, но да я преследват в друг континент само няколко дни след смъртта му беше нелогично. Дебора беше разбрала, че златото и предметите от гробницата са направени от местен селски занаятчия като сувенири за богати и претенциозни туристи, но преследвачите й не знаеха ли това? Не беше трудно да го научат. Сигурно им беше ясно, че предметите нямат стойност. Ако убиецът също го знаеше, тогава защо я преследваше?

Няма логика.

Възможно ли беше в края на краищата съкровището да е автентично? Наистина, тя не разполагаше с безспорни доказателства нито за това, нито за противното, а само с догадки и косвена информация. Подвел ли я беше Попадреус да мисли, че колекцията е фалшификат, опитвайки се да я отклони от следата, докато чака пристигането й в Гърция? Да, и това беше възможно, но изглеждаше малко вероятно. Ако трупът с погребалната маска се появеше в Атина и бъдеше изложен в музея, Дебора незабавно щеше да разбере откъде е дошъл и щеше да въвлече гръцкото правителство в сложен и скъпоструващ съдебен процес по въпроса кой е притежателят на съкровището и как се е сдобил с него.

Ако дотогава не те убият — обади се вътрешният й глас, който обичаше да говори такива неща. — Ти разговаря с Попадреус за интереса си към погребалната маска и изведнъж те причака убиец. Случайно ли беше това?

Не й се вярваше, че директорът на музея е способен на такава кръвожадна пресметливост. Знаеше, че доводът не е убедителен, но не разполагаше с друго.

Дебора се облегна назад, затвори очи и отмести мисълта си към Калвин, който беше обещал да я чака, когато пристигне. Тя се усмихна. Удоволствието от приятното очакване за известно време прогони неприязънта й към интимните връзки и всички старомодни предупреждения, които вътрешният й глас обожаваше.

Думите на нападателя обаче продължаваха да кънтят в съзнанието й. Дебора нямаше представа какво става. Всъщност, колкото повече напредваше в догадките си, толкова по-объркана се чувстваше, сякаш се опитваше да сглоби един ребус с парчета от две мозайки. Струваше й се, че зад картината, която вижда, има друга, съвсем различна.

Все пак успя да поспи три часа и когато се събуди, видя, че стюардесите прибират остатъците от вечерята и се подготвят за приземяването в Ню Йорк. Щом кацнаха, Дебора си купи „Ню Йорк Таймс“ и жадно го изчете от край до край, докато чакаше отново да се качи на самолета.

Четиридесет и пет минути преди предвидения час на пристигането им в Атланта, до Дебора се появи стюардеса, и се наведе над нея. Предразполагащата й усмивка криеше някаква предпазливост и бдителност в гласа й.

— Вие ли сте госпожица Дебора Милър? — усмихна се тя, показвайки съвършените си зъби.

— Да. Проблем ли има?

— Не — умело излъга стюардесата. — Скоро ще се приземим в Атланта и исках да се уверя дали сте на мястото си, посочено в билета.

Дебора застана нащрек.

— Когато кацнем, някой от стюардите ще ви придружи.

— Защо? Не разбирам.

— Трябва да слезете първа от самолета.

— Първа?

— Преди останалите пътници.

— Какво? Защо? Какво става?

52.

Безпокойството й нарасна, но колкото повече настояваше за обяснения, толкова повече членовете на екипажа твърдяха, че не знаят нищо и й казваха да се успокои, като неизменно се навеждаха над нея и се усмихваха, сякаш имаха работа с избухливо разглезено тригодишно дете или с психичноболен човек. Добре поне, че до нея не седеше пътник, чиито любопитни погледи или въпроси трябваше да издържи през оставащите двадесет минути от полета.

Защо искаха да слезе първа и кои бяха „те“?

Дали това беше специално посрещане, уредено от Калвин, за да й спести досадното блъскане и чакане, с които завършваха всички полети? Мисълта я изпълни с надежда. Може би Калвин искаше да я предпази от някого в самолета. Никой не й изглеждаше познат. Обърна й внимание само едно хлапе, което каза на майка си, че „онази висока жена“ закрива видеоекрана. Дебора седна и закопча колана си, преди стюардесите учтиво да я укорят, че не го е направила.

А може би на летището я чакаше някой друг. Мисълта я разтревожи. Но дори ако някой на земята искаше да й стори зло, как беше уговорил екипажа да му съдейства?

Така както „детектив“ Сернига пое разследването, без да е ченге — помисли тя.

Самолетът започна да се спуска и стомахът й сякаш се качи в гърлото, все едно беше в лодка, неочаквано повдигната от вълна. Дебора започна да барабани с пръсти по облегалката за ръце. По радиоуредбата се разнесоха обичайните указания — сгънете масичките, изправете седалките…

Хайде. Ако ще кацаме, да го направим.

Тя се втренчи навън през прозореца. Самолетът мина през облаците и после се видя градът. Дебора направи опит да се ориентира кое от предградията вижда — колкото да занимае с нещо съзнанието си. Нищо не изглеждаше познато. Видя само индустриални комплекси от складове и огромни паркинги, а сетне бели къщи, които едва се забелязваха през дърветата и дълги, оживени пътища, осеяни с бензиностанции. Пейзажът можеше да е от всеки голям град.

Стюардесата, която я предупреди, че ще бъде придружена, седна на сгъваемото столче до вратата на пилотската кабина и си сложи предпазен колан. За миг погледите им се срещнаха и жената бързо се извърна. Заловена без професионалната си усмивка, тя изглеждаше уморена и малко притеснена.

Хайде. Да приключваме.

Дебора видя коли, автобус и дори неколцина от малкото пешеходци в Атланта, а после върхове на дървета, жици и изведнъж оживена магистрала и мост. Самолетът прелетя над шосе с три ленти в двете посоки и висока телена ограда и след това се появиха писти със знаци и букви, оградени от стотици декари ниски шубраци и трева. Последва още едно разтърсване и сетне настъпи тишина. Самолетът сякаш се носеше без мотори и гравитацията не съществуваше. Накрая колесникът меко докосна земята и Дебора усети, че се навежда напред от инерцията.

До нея се приближи един от стюардите, млад, атлетичен мъж, който имаше вид на хомосексуалист.

— Къде са нещата ви, госпожице Милър?

Тя го погледна глуповато и кимна към багажния шкаф над главата й. Той протегна ръце и взе раницата и пазарската чанта.

— Нещо друго?

— Не.

— Ще излезем веднага щом спрем.

Дебора кимна и не отговори. Устата й беше пресъхнала. Тя се огледа, без да знае какво търси. Спомни си, че когато беше десетгодишна и изнасяше самостоятелен концерт на пиано, надничаше през завесата на бруклинския културен дом, за да види баща си в публиката. Ръцете й се потяха и трепереха — това беше сценичен страх. И сега изпитваше същото.

Самолетът намали скоростта, зави, измина още малко разстояние и спря. Преди да светне таблото с указание към пътниците да разкопчеят предпазните колани, стюардът помогна на Дебора да стане и я поведе към изхода. Жената, която седеше там, стана и тръгна с делови вид и извърнат встрани поглед.

Придружителят на Дебора натисна лоста на заключващия механизъм и бутна вратата. Облечените в непромокаеми светлоотразителни якета мъже и жени от поддръжката в подвижния тунел се отместиха встрани и Дебора видя униформен полицай. До него стояха Кийн и Сернига.

— Благодаря — каза Кийн на стюарда. — Ние ще поемем нещата оттук.

Униформеното ченге взе чантите й, а стюардът се върна в самолета, без да пророни дума.

— Бихте ли дошли с нас, госпожице Милър? — попита Сернига. — Искаме да ви зададем няколко въпроса.

— Няма да дойда с вас.

— Ще дойдете — рече Кийн и се приближи до нея.

Навътре в тунела настъпи суматоха и след миг се появи изтормозен на вид мъж с разрошени коси. Калвин Бауърс. По петите му тичаше пазач от охраната.

— Дебора — извика той.

— Разкарайте го! — изкрещя Кийн.

— Опитват се да ме задържат! — извика Дебора.

Пазачът застана пред Калвин, който се опитваше да види какво става.

— Аз съм неин адвокат! — извика той. — Не можете да я арестувате, без да вземете и мен.

— Не я арестуваме — отвърна Сернига, без да откъсва очи от Дебора, — въпреки че можем и ще го направим, ако глупавото й упорство продължава.

Калвин се освободи от охраната, взе на бегом последните няколко метра и се присъедини към тях. Пазачът го последва като надигран футболен защитник.

— Може ли да повикаме други ченгета? — обърна се Дебора към Калвин.

— В безопасност сте — каза Сернига.

— С вас? — извика тя. — Сериозно? Искам да видя значката ви.

Лицето на Сернига помръкна.

— Нямаме време за такива неща — започна той.

— Искам да видя значката ви! — повтори Дебора, повишавайки тон.

Сернига погледна накриво Кийн. Другият детектив сви рамене и отмести поглед встрани. Сернига направи кисела физиономия, бръкна в якето си, извади черен кожен калъф с размера на портфейл, отвори го и й го показа.

Дебора се вторачи в съдържанието на портфейла. Там имаше карта със снимката на Сернига, шофьорска книжка и три големи букви: ФБР.

53.

— ФБР? — попита Дебора и инстинктивно погледна Кийн, който сви рамене и кимна, мълчаливо изразявайки съгласието си. — Защо не ми казахте?

— Беше решено, че не е необходимо — отвърна Сернига.

— Почакайте — намеси се Калвин. — Защо случаят се смята за федерален? Кой има правомощия тук?

— Аз — отговори Сернига.

Кийн се беше дръпнал назад и ги наблюдаваше насмешливо.

— Това е безумие — рече Калвин. Възмущението му го накара да се отърси от професионалните задръжки. — Не може да се представяте за ченге и после…

— Мога. В случая мога да направя точно това.

— Извинете. — Стюардът се появи отново. Имаше срамежлив вид. — Пътниците от самолета чакат да слязат. Моля ви, бихте ли се преместили в сградата на летището?

Сернига се завъртя на пета и тръгна.

Минаха през митницата и паспортния контрол, като показваха значки, даваха обяснения и продължаваха да се карат помежду си. По ирония на съдбата, като се имаше предвид, че именно нея водят по такъв унизителен начин, Дебора изглеждаше най-спокойната в групата. Положението не би могло да е по-лошо — помисли тя и макар че беше стъписана от лицемерието на Сернига, се почувства в малко по-голяма безопасност.

Калвин обаче не се успокои толкова лесно.

— И все пак искам да знам защо федералните агенти разследват случая — гневно извика той.

— Вече ви казах — отвърна Кийн. Злорадството му от процедурата бързо бе преминала и той отново беше станал кисел и раздразнителен както обикновено. — Откраднатите предмети са изнесени от щата и са предявени обвинения в международна контрабанда. Случаят очевидно е твърде голям за нас, обикновените ченгета.

Униформеният полицай се качи в черно-бяла кола и замина. Дебора и тримата мъже седнаха в стария олдсмобил на Кийн, паркиран в нарушение на правилника пред отделението за получаване на багажа, напуснаха очертанията на летището и поеха по магистрала 85. Ченгетата седяха отпред, а Дебора и Калвин се настаниха на задната седалка, където беше прекалено топло и задушно. В продължение на няколко минути никой не каза нищо.

Дебора погледна Калвин. Той се беше втренчил намръщено навън през стъклото, но се обърна към нея и се усмихна.

— Не исках да те посрещам така.

Тя кимна, сякаш знаеше какво има предвид той и споделяше чувствата му.

— Къде предпочитате? — обади се Кийн.

— Какво означава това? — троснато попита Калвин.

— Питам дамата къде иска да я закараме — обясни Кийн и се ухили на Сернига, който не реагира.

— Имам ли избор? — попита тя.

— Вкъщи ли искате да се приберете и да се изкъпете или да отидете в музея?

На Дебора не й хареса идеята да се къпе, докато Кийн обикаля из апартамента й.

— В музея. — Смяташе да се върне у дома сама и освободена от напрежението, а не да чупи хубавите си порцеланови чинии от гняв и да бъде учтиво разпитвана.

Ами ако Калвин пожелае да дойде с теб? — лукаво попита вътрешният й глас.

Млъкни.

Тя се загледа навън през стъклото и прехапа устни, за да престане да се усмихва.

— Да започнем с въпроса: защо напуснахте страната — каза Сернига.

Той беше станал груб и по-заядлив, отколкото на летището. Дебора не беше сигурна дали това е защото беше принуден да признае статута си на „агент“ вместо да остане само „детектив“. Вероятно още преди това беше в лошо настроение. Тя имаше определеното усещане, че Сернига е изключително раздразнен от екскурзията й в чужбина, макар че никой не й беше забранявал да напуска страната.

— Вече ви казах — отвърна Дебора. Разговаряха повече от час в тихия малък кабинет на музея и тя започваше да губи търпение.

— Госпожице Милър, няма да ми е трудно да ви отправя обвинения за възпрепятстване на правосъдието — като вземем предвид действията ви досега. Ако отказвате да ни съдействате, няма да имам друг избор.

Той не блъфираше. Беше ядосан и може би малко унизен от измъкването й, както и от бавния напредък в разследването. Дебора не трябваше да се държи толкова враждебно. В края на краищата, колкото и подозрителен да беше Сернига в началото, все пак е федерален агент и следователно съюзник в разбулването на загадката около смъртта на Ричард. Ако не се държеше с него подобаващо, тя наистина можеше да си навлече сериозни неприятности.

— Добре. Заминах, защото приятелят ми беше убит, защото някой ме причака в апартамента ми и защото ви подозирах, че не сте ченге. Отидох в Гърция, защото малкото неща, които знаех около смъртта на Ричард, водеха натам. И исках да видя дали ще мога… Не знам.

— Да си поиграете на детектив — подхвърли Кийн, без да вдига глава от тетрадката си.

Дебора сви рамене.

— Не знаех на кого да вярвам. Имаше логика да замина.

— Логика, на каквато са ви учили в музейното училище — подигравателно се ухили Кийн. — Но в реалния свят е друго.

— Няма такова нещо като музейно училище — възрази Дебора. — Но що се отнася до професията ми, тя е не по-малко реалистична от вашата.

— Нима? — иронизира Кийн и наклони глава на една страна, сякаш я предизвикваше да го удари.

— Нека още веднъж повторим какво правихте в Гърция — обади се Сернига, като говореше високо и спокойно, явно за да потуши искрата на конфликта, припламнала между Дебора и Кийн за трети път през последния час.

Тя им беше казала истината за пътуването си до Гърция. Не спомена само едно нещо: не разкри предположението си, че изчезналата погребална маска е била носена от частично запазен труп. Полицаите все още мислеха, че търсят антика, притежаваща само парична стойност. Мисълта, че беше търсила трупа на Агамемнон, изглеждаше прекалено абсурдна, за да я сподели с ченгетата. Ако я запазеше за себе си, Дебора можеше да спаси достойнството на онези, които бяха измамени да я издирват сериозно — Ричард, Министерството на културата и антиките на Гърция, Сергей Волошинов и може би дори Маркъс, макар че Дебора не беше склонна да прогони напълно съмненията си спрямо него.

Опита се да прехвърли интереса на Сернига към убития руснак, но той не искаше и да чуе, а Кийн завъртя очи, когато тя спомена думата „останки“ от писмото като доказателство.

— Няма връзка между двата случая — подигравателно отбеляза той. — Същата нощ в окръг Фултън са били убити двама търговци на наркотици. Мислите, че и те са излезли да си купят древногръцки погребални маски? За да ги окачат на мерцедеса си?

— Руснакът не е замесен — заяви Сернига, като миролюбиво прекъсна иронията на колегата си. — Случаят е приключен.

— Не виждам докъде ще ни доведе този разговор — намеси се Калвин Бауърс. Изглеждаше уморен и измъчен, сякаш не беше спал добре предишната нощ. — Защо не продължим сутринта, ако имате други въпроси, на които клиентката ми не е отговорила поне по няколко пъти?

Някой почука на вратата на кабинета. Сернига отвори. Облечена в сива манта и въоръжена с метла, Тоня надникна вътре.

— Ще заключвам. Имате ли нужда от нещо, преди да си тръгна? — без да поглежда Дебора, попита тя.

— Благодаря — отговори Сернига и поклати глава. — Всичко е наред.

Тоня се поклони почтително и отстъпи назад, но сякаш се сети за нещо и се обърна към Дебора.

— Госпожице Милър — официално каза тя. — Бих искала да ви предупредя, че след две седмици напускам. Много харесвах господин Диксън, но сега, след като го няма, мисля, че мястото ми не е тук.

Държането на чернокожата жена беше явно високомерно и предизвикателно и усмивката на Кийн потвърди, че Тоня се държи презрително с новата шефка на музея. В очите й обаче имаше някакво предупреждение, която сякаш казваше: „Включи се в играта“.

Дебора не беше споменала пред полицаите, че бе срещнала Тоня в Гърция, и че чернокожата жена също е заинтересувана от изчезналите антики.

— Добре, но няма да получиш заплатата си, ако музеят не блести от чистота, когато приключиш. Нямаше ме само няколко дни, а ти не си помръднала пръста си. Идвала ли си изобщо на работа?

— Използвах случая да посетя семейството си в Луизиана — отговори Тоня. Предизвикателността й нарасна. — Музеят беше затворен и полицаите се пречкаха навсякъде. Не се обиждайте — добави тя и кимна на Кийн.

— Няма — отвърна той, като очевидно се забавляваше.

Хитро — помисли Дебора, полагайки усилия да сдържи усмивката си. Реши, че е постъпила добре, като не спомена името й в разказите си за Гърция.

— Госпожице Милър? — властно попита Тоня, сякаш тя беше уредникът, а Дебора чистачката. — Може ли да говоря с вас, преди да си тръгнете тази вечер, по въпроса за документите ми?

— Разбира се — предпазливо отвърна Дебора.

Но се запита защо чернокожата жена все още е в музея и защо слухти около ченгетата, след като двете бяха разбрали, че издирваните съкровища са копия. С последната си забележка Тоня беше уредила среща между тях, затова до края на нощта Дебора щеше да получи отговор на този въпрос.

— Искам да ви питам нещо — каза Кийн, когато вратата се затвори зад Тоня. — Ако вие бяхте откраднали маската, какво щяхте да направите с нея?

Дебора се замисли. Вероятно той й отправяше завоалирано обвинение, но въпреки това трябваше да отговори.

— Предполагам, че бих се опитала да я продам на черния пазар, освен ако не работя за определен купувач. Или ще я скрия, докато нещата се успокоят и всички, освен най-упоритите колекционери престанат да я търсят.

Кийн повдигна вежди. Може би не очакваше откровен отговор, но реши, че този му върши работа.

— Ами ако крадците са работели за определена заинтересувана страна — попита Сернига, — например за гръцкото правителство, и са дошли не да откраднат маската, а да я изследват?

Дебора им беше разказала уклончиво за разговорите си с Попадреус, но федералният агент беше усетил, че крие нещо.

— Мисля, че бих направила каквото е необходимо, за да се уверя в автентичността на маската.

— И как бихте го направили?

Тя въздъхна.

— В идеалния случай бих се обърнала към експерт, който да изследва маската, макар че според мен въпросните хора може да са били експерти. След това бих я дала в лаборатория, където да бъдат извършени анализи.

— Ако е продавал или подарявал маската, Ричард сигурно е доказал предварително автентичността й пред купувача.

— Ако е мислел, че маската ще го превърне в мишена за безскрупулни търговци, Ричард би я скрил и би я показал само на заинтересуван купувач. При всички случаи не е можел просто да изпрати лабораторните анализи на купувача и да очаква, че той ще приеме единствено неговата дума за достоверността им. Купувачът би искал да наблюдава тестовете.

— Не разбирам — каза Кийн. — Ако предметът е голям и е от злато, тогава е ценен. Какво значение има колко е стар и какъв е произходът му?

— Това не е въпрос на парична стойност — намеси се Калвин, — а на културна ценност, естетика, историческо значение и връзка с митове и легенди. Тези неща го правят безценен.

— Не разбирам — повтори Кийн, сякаш се гордееше от факта, че е далеч от всичките тези глупости.

— Всъщност между парична стойност и културна ценност няма разлика — обясни Дебора. — Златото е ценно и има висока стойност само защото хората са решили, че им харесва, и се среща сравнително рядко в природата. Както и диамантите. В диамантите няма нищо особено, освен че са рядко химично съединение, и хората са решили, че ги харесват. Едно и също е. Но докато златото и диамантите непрекъснато се добиват от много места, микенската погребална маска е уникална. Няма да бъдат изработени други като нея, но тъй като не е възможно да се отдели стойността от възрастта й, на кого е принадлежала и така нататък, процесът на доказване на автентичността е решаващ.

— Как може да стане това? — попита Сернига. — Споменахте за лабораторни анализи. Какви? Датиране по въглеродния метод?

— Златото не може да се подложи на такова изследване. Радиовъглеродното датиране се прилага за материал, който някога е бил органичен. Методът не е надежден за златото.

— Какви други лабораторни изследвания има?

— Нито едно, което да е научно обосновано и което да даде неоспорими доказателства за произхода.

— Защо говорим всичко това, по дяволите? — попита Сернига.

— Другите предмети в колекцията могат да бъдат изследвани с въглеродно датиране — например керамиката. Не знаем какво още е имало в сандъка с маската. Ако съществуват други предмети от същия археологически обект, датирането им би изяснило автентичността на маската.

Дебора не спомена, че единственото нещо, което със сигурност може да бъде изследвано с въглеродно датиране, е всяка част от човешкото тяло, стояла в допир с маската. Ако в стаичката зад библиотеката наистина бе лежал самият Агамемнон, въглеродният анализ вероятно щеше да определи възрастта на тъканта с точност до плюс-минус стотина години. В миналото значителна част от тъканта трябваше да бъде унищожена в хода на изследването, затова археолозите не бяха склонни да го правят. Онзи, който унищожава нещо, за да открие нещо друго, се отклонява от пътя на разума — беше казал някой. Спектрометричният анализ обаче беше променил всичко това. Апаратурата струваше милиони долари и само по-добре финансираните лаборатории можеха да получат резултати и от най-малкото парче анализиран материал.

Тези лаборатории, разбира се, бяха малко, и ако бяха поискали такова изследване, гърците щяха да имат ограничен брой възможности за избор в Съединените щати. За тяхно и за нейно щастие, Дебора знаеше, че на два часа път от Атланта има такава лаборатория.

54.

— Искате ли да ви закараме? — попита Сернига.

Предложението я свари неподготвена. Калвин стоеше до него и Дебора видя как бързо отмести очи. Агентът го беше изпреварил с поканата си и тъй като колата й все още беше на паркинга на Темпъл, освен ако не я беше взел „паякът“, тя не можа да измисли причина да откаже.

— Трябва да уредя документите на Тоня, преди да тръгна. Ще ми отнеме няколко минути — отговори Дебора, без да смее да погледне Калвин.

— Ще почакам — рече Сернига.

Дебора се усмихна насила и благодари, а после се обърна към бюрото си и многозначително взе да размества листовете отгоре.

— Тогава аз тръгвам — каза Калвин.

Дебора вдигна глава. За секунда очите им се срещнаха и изстенаха от безмълвно отчаяние.

— Добре — каза тя. — Предполагам, че ще се видим утре.

Не знаеше какво мисли той, нито беше сигурна в собствените си намерения, но Калвин очевидно беше разочарован от професионалното кавалерство на Сернига. Тя предположи, че това означава нещо.

— Да — отвърна той и се поколеба, сякаш се готвеше да добави още нещо, но се забави в нерешителност и когато Сернига го погледна, започна да отстъпва назад. Вратата се затвори зад него с категоричност, от която Дебора изпита желание да изкрещи.

— Нали искахте да говорите с чистачката?

— Да — съвземайки се, отговори тя. — Ей сега ще се върна.

Излезе от стаята колкото можа по-бързо. Калвин беше стигнал до вратата на фоайето. Тя го извика и той спря и се обърна.

— Какво става? — попита Калвин.

— Съжалявам, че трябва да… — Дебора посочи неопределено към кабинета.

— Няма проблем. Ще се видим утре.

— Да — отвърна тя и изведнъж се почувства глупава като хлапачка.

Той остана още малко в някакво изчакване. Горната част на тялото му леко се олюляваше, сякаш се колебаеше между противоречиви импулси. След това се усмихна примирено и се дръпна назад.

— До утре.

— Ще чакам с нетърпение — отговори Дебора, без да е сигурна какво точно иска да каже.

Тоня беше в кухнята и изцеждаше парцала в мивката. Когато видя, че Дебора влиза, тя бързо се приближи до нея, погледна над рамото й и затвори вратата.

— Хей — каза чернокожата жена и я прегърна. — Как си?

— Добре. Само съм уморена.

— Естествено. — Изражението на Тоня беше като на загрижена приятелка и Дебора се зачуди на факта, че обтегнатите им отношения се бяха променили неузнаваемо от срещата им в Микени. — Извинявай за държането ми преди. Нали не им каза, че ме видя там?

— Не.

— Слава богу.

— Защо? Знаела си, че Сернига е от ФБР, нали?

— Да. Той ми го каза веднага щом се върнах, сякаш да ме стресне и да ме накара да споделя всичките си тайни. Не му повярвах и се обадих да проверя. Наистина е агент на ФБР. Но защо ФБР разследват случая? Няма логика.

— Споменах само за маската, но трупът е бил изнесен от щата, вероятно прекаран нелегално по международни канали. Това е федерално престъпление, нали?

— Разбира се. Но кога са разбрали?

Дебора осъзна какво има предвид Тоня и млъкна, сякаш изпита същата паника, както когато чу разговора между Кийн и Сернига през отдушника в банята.

— И двамата дойдоха да разследват убийството на Ричард — каза Тоня. — На този етап никой не знаеше нищо за контрабанда или откраднати предмети, или поне не споменаха такова нещо. Тогава защо е замесено ФБР? Обадих се на мой приятел, който работи в полицията на окръг Клейтън, и го попитах кои са най-често срещаните причини ФБР да се включи в разследване на убийство. И знаеш ли какво отговори?

— Да?

— Престъпления от омраза. Не се поколеба. Това беше първото, което каза. Престъпления от омраза.

Дебора отново изпита чувството, че е на абсолютно погрешен път, търси погрешни улики и подрежда друг ребус…

— Но как е възможно убийството на Ричард да е престъпление от омраза? — попита тя, като се опитваше да се отърси от объркаността си. — Той беше бял, от мъжки пол, и доколкото знам, не беше извратен. Жена му беше починала отдавна, но… Не. Не беше извратен.

— Възможно е престъплението от омраза, което разследват, да не е свързано с Ричард? Ако е било извършено преди години?

О, боже — помисли Дебора. — Пак се започва.

— Баща ти? — попита тя. — Мислиш, че разследват смъртта на баща ти?

— И аз си зададох много въпроси — леко отстъпи Тоня. — Свързах се с военните власти и дори споменах за ексхумирането му. Просто се питам дали някой не е решил да разследва случая.

— Тогава защо пазят разследването в тайна? Особено от теб?

— Наистина. Но предпочитам да бъда предпазлива.

Дебора кимна бавно и замислено. Престъпление от омраза? Не вярваше в такава версия, но знаеше, че ако го каже на Тоня, ще разклати основите на новото им приятелство. За чернокожата журналистка историята за смъртта на баща й беше прекалено важна и свързана със силно емоционални проблеми, за да приеме каквото и да било недоверие. Познаваше Тоня достатъчно добре и знаеше как би реагирала. Щеше да се обиди, да се ядоса, да се разсърди и да се затвори в себе си.

Дебора мълчеше. Изражението й беше сериозно.

— Като стана дума за тайни, забелязах, че си започнала да си слагаш грим и парфюм, а? — Тоня изведнъж започна да се държи фамилиарно. Тонът й стана весел и закачлив. — Запитах се кога ще проумееш, че университетът няма да ти вземе дипломата, ако от време на време се държиш като жена.

Дебора махна с ръка и се изчерви. Беше си сложила малко червило и две капки „Шанел №5“ — неща, които държеше неизползвани почти от епохата на Шлиман.

— А някога чистачките си знаеха мястото — с шеговита надменност отбеляза тя.

— Хубави времена бяха. — Тоня подсили забележката си със силен ироничен смях и излезе от стаята.

Дебора се замисли върху разговора им и загатнатото в него обещание за бъдещи неприятности.

Престъпления от омраза?

— Между другото — каза Тоня, като подаде глава на вратата, — как се наричаше онзи град до швейцарската граница?

— Магдебург.

— Така си и мислех. Не е той. Поне аз не можах да го намеря. Има Магдебург близо до Берлин, но едва ли е имало смисъл да се опитват да пренасят нелегално товар чак дотам, ако Съюзниците са дишали във врата им, нали?

— Да — намръщи се Дебора. — Може би има и друг град със същото име.

— Може би — каза Тоня и излезе.

Дебора включи компютъра и написа „Магдебург“. Първите страници бяха на немски. Едната като че ли разказваше за театър, а друга за туристическа забележителност, но никоя не съдържаше географски карти. Опитът да намери с търсачката „Магдебург“ също не даде резултат. Следващата страница показа нещо като сайт на търговска камара, който за щастие беше на английски. Указанията я препратиха към географска карта.

Тоня имаше право. Магдебург наистина се намираше в средата на страната, на около сто и петдесет километра от Берлин, в провинция Саксония-Анхалт. Да изпратят трупа в онази посока би означавало да го предадат на Съюзниците от Запада. И дори ако намерението на германците е било да го отдалечат от руснаците, които са приближавали от изток, това пак не обясняваше как трупът се бе озовал на двеста и петдесет мили по-нататък на юг.

Дебора не се отказа от търсенето и прегледа друга страница. Една-единствена статия на английски изпъкваше сред останалите. Тя щракна на нея и озадачеността й нарасна.

Това беше всичко. Дебора беше по-озадачена от всякога. Защо вината автоматично се приписваше на Съветския съюз и имаше ли някаква връзка с историята на Волошинов, предполагаемият бездомник, убит близо до музея? Имаше ли връзка между масовата екзекуция и нейното собствено издирване на убийците на Ричард? Или връзка между тях и следата от фалшиви антики, която очевидно ги оплиташе? Изглежда старите кости бяха свързани по някакъв начин, сякаш всеки труп, открит от нея, беше част от по-голямо и по-странно човешко образувание, чиято истинска същност щеше да се изясни едва когато Дебора се отдръпнеше назад от сглобения скелет.

Във всичко това имаше точно толкова логика, колкото и в новата идея на Тоня за престъпленията от омраза. Докато крачеше обратно към Сернига, Дебора опита да се отърси от тази мисъл. Помъчи се да се убеди, че идеята не се основава на реални доказателства. Спомни си обаче мършавия бял младеж, който два пъти се беше опитал да я убие в Гърция, злобното му, самодоволно изражение, обръснатата глава, татуировките…

Престъпления от омраза?

Сернига я закара до дома й, като през целия път мълча. Изчака, докато Дебора отвори вратата на апартамента си и се увери, че вътре няма никого и нищо не е докосвано. Тя разбра, че не е така едва след като той си тръгна.

На пръв поглед всичко изглеждаше наред, но след час и нещо Дебора започна да забелязва дребни несъответствия — окачени на закачалки дрехи, които беше хвърлила в коша за пране, чекмедже на бюрото, оставено незаключено и разместени книги на лавиците. Маркъс беше споменал, че не е пипал нищо в апартамента й, и тя му вярваше. Ако той беше казал истината, тогава някой друг бе влизал там, докато я нямаше, и очевидно беше търсил нещо. Тайнственият посетител не беше бързал, сякаш знаеше, че Дебора няма да се върне скоро, и умело се бе опитал да прикрие претърсването. Ако не беше нейната педантичност, граничеща с обсебеност, Дебора вероятно нямаше да забележи дребните размествания. Нямаше обаче представа какво са търсили.

Тя се обади на Сернига да му съобщи, но добави, че не желае никой да я безпокои отново. Огледа повторно апартамента си и след малко размисъл, прикова със стари гвоздеи вратата.

— Вероятно сутринта ще ми трябват десетина минути, докато изляза — измърмори Дебора и остави чука на масата, за да й е под очи.

Обгърната от тишината на стаята и влажната лятна нощ в Атланта, тя отново и отново се запита дали изобщо има представа защо Ричард беше убит. В Гърция нещата сякаш се бяха изяснили, макар че всичко вече й се струваше толкова отдавна и толкова далеч… Очакваше, че нещата ще се доизяснят със завръщането й у дома — но полицаите все още се мотаеха из музея и Тоня развиваше странни теории. Празнотата, зейнала след смъртта на Ричард, все още не беше запълнена, и Дебора се чувстваше напълно объркана.

Тя взе телефонната слушалка и набра номер.

— Ало?

— Здравей, Калвин. Обажда се Дебора. Съжалявам, че звъня толкова късно.

— Мислех, че като се върнеш от Гърция ще мога да спя спокойно.

Дебора се усмихна и неудобството й се изпари, когато чу удоволствието в гласа му.

— Не ми казвай, че се нуждаеш от сън за разхубавяване. — Тонът й загатваше „точно ти“. Тя прехапа устни, когато той се засмя.

— Тъй като си будна по всяко време, независимо в кой континент се намираш, сънят за разхубавяване очевидно е мит.

Дебора се изчерви и смени темата на разговора, преди да развали всичко, като подхвърли някаква мъглява забележка колко лесно Калвин флиртува.

— Намираш ли за странно, че именно федералните агенти се появиха да разследват убийството на Ричард, и то преди някой да е казал нещо за контрабанда или за някакви международни престъпления?

— Не — отговори той, като бързо се съсредоточи. — Но сега, като спомена за това… Какво имаш предвид?

— Сещаш ли се за някаква възможност убийството на Ричард да е свързано с престъпление от омраза?

Калвин млъкна, сякаш нещо изкара въздуха от белите му дробове.

— Престъпление от омраза? Срещу Ричард? Как?

— Не знам — неубедително отвърна тя. — Просто се питам.

— Странна мисъл за посред нощ.

Дебора усети, че той отново се усмихва. Добре че поне не беше добавил: „в хубавата ти главица“.

— Знам. Съжалявам. Не трябваше да те безпокоя.

— Няма проблем. Радвам се, че говоря с теб. Преди… докато бяха ченгетата… — Гласът му постепенно заглъхна. — Сега е по-добре.

— Да.

— Добре ли си? Искаш ли да дойда?

Дебора се поколеба секунда по-дълго, отколкото трябваше, но отговори безгрижно, че всичко е наред и не е необходимо. И се е залостила здраво…

— Щом си сигурна.

— Искаш ли утре да се разходим с кола? Ще попитам Сернига дали не му трябвам, но мисля да отида на едно място.

— Така ли? Разбира се. Къде?

— Атина.

— Пак в Гърция? — Калвин беше наистина стъписан. И може би разтревожен и дори паникьосан.

— Атина, Джорджия — засмя се тя. — Родината на местните булдози. Там между другото се намира и Центърът за приложни изотопни изследвания.

— Какво е това, за бога? — попита той, но вече облекчено.

— В този Център разполагат с една много голяма и скъпа машина, където може би е бил закаран за анализ трупът на Агамемнон, след като е бил изнесен от спалнята на Ричард.

— Чий труп???

И Дебора му разказа.

55.

Сутринта се обади на агент Сернига, който я увери, че днес не му е необходима. Би могла да свърши някоя работа „в района“, но трябвало да държи включен мобилния си телефон и да не напуска страната. Тя се съгласи и някак успя да избегне други въпроси.

Защо не му кажеш за лабораторията? — запита се Дебора, — и че може би си заслужава да се провери, ако гърците са занесли там трупа с погребалната маска?

Защото вероятно това беше задънена улица. Защото може би не си струваше да се издирват откраднатите предмети. Защото тя подозираше, че Сернига все още пази в тайна от нея истинската причина за разследването. И защото се безпокоеше, че доброто име на Ричард ще бъде опетнено, ако се разчуе, че е вложил толкова много енергия в колекция, която не заслужава дори да бъде поставена на лавиците в някаква тайна стаичка — да не говорим за гръцкия Национален археологически музей…

А не е ли защото обичаш да си играеш на детектив? — попита вътрешният й глас.

Не — предизвикателно отговори тя. — Не.

Обади се на Калвин и го предупреди, че ще го вземе от кантората му. Той трябваше да се погрижи за някакви документи, преди да се измъкне до края на деня. Калвин говореше за разходката им така, сякаш щеше да бъде придружена от шампанско и кошница с ягоди и Дебора реши да се издокара, като обръщаше внимание на всички детайли — нещо неприсъщо за нея. Сложи си обеци и парфюм, като го направи с женско удоволствие, което също не беше характерно за нея. Изпробва по-тъмен нюанс червило, но тази стъпка й се видя твърде смела, и го избърса, смутена от импулса си.

Господи — помисли тя. — Мразя ухажването. Или с каквото там го е заменил двадесет и първият век. Цялата тази предпазлива игра, глупавите усмивки и многозначителните разговори, дребните лъжи, престореното безразличие и опитите за спечелване на надпреварата чрез психическо въздействие. Да, точно така. Ухажването е като да играеш тенис, с цел да загубиш — да постигнеш достоен резултат, така че мачът да не изглежда нагласен, но въпреки това загубен. Игра на тенис с високи токчета и воал.

Или по-скоро се страхуваш от онова, към което ще доведе ухажването — любов, връзка и най-страшното от всичко — секс? — обади се гласът от тъмните ъгли на съзнанието й.

На кого му пука? — помисли Дебора, изтръпвайки от мисълта, сякаш можеше да я екзекутира като с електричество. — Да речем само, че мразя ухажването и да спрем дотук, а?

Решително избра една лятна рокля, достатъчно делова, за да подхожда за посещението й в лабораторията, и същевременно загатваше за известна небрежна елегантност, сякаш я беше грабнала от закачалката, без да се замисля.

Тръгна към колата, без да поглежда отражението си в огледалото.

Кантората на Калвин беше в една нагорещена кула със синкави стъкла. Намираше се срещу стар парк в един от най-скъпите квартали на града, където цените на земята бяха започнали да съперничат на тези в Бостън и Ню Йорк. Дебора обикновено не се смайваше от такива неща. Смяташе, че административният разкош е предизвикателство към професията и нейните ценности, но се обърка от удоволствието, което изпита, когато видя как Калвин излиза усмихнат през луксозните врати от тъмно стъкло. Той напълно се вместваше в изчистените, изящни линии на постройката.

— Страхотно място — отбеляза тя, когато потеглиха.

Калвин сви рамене.

— Вътре е мрачно и няма достатъчно асансьори, но е удобно, защото живея точно зад ъгъла.

Дебора се усмихна, мина през кръстовището и се отправи към магистралата на север, като се питаше дали това е встъпление към покана.

Те се движиха четиридесет минути по магистрала 85 и после се отклониха по шосето за Атина. Бъбреха за книги, филми и кулинария, без да споменават Ричард, нито повода за пътуването. Градът ги изненада, появявайки се неочаквано след километри борови гори. Преди шест месеца Дебора беше идвала тук на университетски симпозиум и още пазеше картата на района. Погледна я бегло и веднага намери пътя за Центъра за приложни изотопни изследвания.

Тъй като беше лято, в сградата липсваше оживлението на студентите, но освен че извършваше научни изследвания, ЦПИИ се занимаваше и с търговска дейност. На рецепцията Дебора потвърди, че предварително е уговорила среща, и че носят проба за изследване. Добави, че се интересуват само от датиране по радиовъглеродния метод. Усмихна се на Калвин, докато служителката предаваше искането им на лабораторията, и той отвърна на усмивката й, макар и малко нервно.

— Не разбирам. Имаш проба?

— Не са човешки останки. Ще ги избудалкаме.

Лаборантът, който излезе да ги посрещне, беше млад мъж с жълтеникава кожа и грижливо подстригана брада. Трудно можеше да се определи произходът му, но говореше без акцент.

— Аз съм доктор Керем. Моля, елате с мен. Носите ли пробата?

Дебора извади запушена епруветка, която съдържаше част от дърво, малко по-голяма от треска.

— Достатъчно ли е? — попита Калвин и тя го погледна.

— Напълно — отвърна доктор Керем. — И трябва да се подготви?

— Да, ако обичате — отговори Дебора. — Смятаме, че е парче от испански галеон от шестнадесети век, но трябва да бъдем сигурни.

Доктор Керем ги заведе в просторно помещение, осветено от неонови лампи и изпълнено с приглушеното бръмчене от постоянния пулс на електричеството.

— Тук ли ще бъдат направени изследванията? — попита Дебора.

Залата беше пълна с командни табла, метални цилиндри, озадачаващи сложни апарати и километри разноцветни кабели, поставени в сини телени клетки. Керем неочаквано се усмихна широко и гордо, сякаш му бяха направили комплимент.

— Най-добрият в страната електростатичен спектрометър за ускорение на частици 1.5SDH-1 — обясни той. — Очаквахте, че ще е по-голям, нали?

— Да — отвърна Дебора, като реши, че това е желаният отговор.

— Петстотин киловата — все още сияещ, добави Керем. — Прави точен анализ на въглеродните изотопи в изключително ниски нива на концентрация — една частица на един квадрилион. Този малък красавец напълно си заслужава парите. Директно измерва броя на атомите на изотопа въглерод 14, затова могат да се използват микроскопични проби, съдържащи поне два милиграма въглерод. Точността на измерването е в границите на 0,5 процента. Чувствителността му е сравнима с теоретичните граници, които за въглерод 14 са четири граматома.

Дебора и Калвин придобиха подходящи за случая смаяни изражения.

— Точно така — продължи Керем и се впусна да обяснява съставните части, като напевно изброяваше имената и функциите им. Очевидно мислеше, че Дебора има представа за какво говори. — Това е източникът на йони — добави той. — Това е инжекционният магнит, самият пелетронен ускорител, анализиращият магнит, фарадеевите клетки, електростатичният анализатор и детекторът на частици на въглерод 14. Щом пробата е на по-малко от шест хиляди години, ще можем да определим точно възрастта й.

— Отлично — отбеляза Дебора.

Доктор Керем протегна ръка за епруветката с парчето дърво.

— Може да ми го оставите — каза той. — Попълнете формулярите на рецепцията и ще се свържем, когато тестовете приключат. Ще струва четиристотин долара.

— Кога ще бъдат готови резултатите?

— След около два-три месеца. Спешно ли е?

Дебора посърна.

— Да.

— Можем да го направим за две седмици, но цената е шестстотин долара. Или дори по-бързо.

Две седмици?

Дебора се замисли, опитвайки се да съобразява бързо.

— А кога ще бъдат готови предишните проби?

— Предишните проби?

— Да — отговори тя, без да поглежда Калвин. — Преди седмица и нещо нашият музей изпрати други проби. Човешки останки и керамични парчета. Донесоха ги двама гърци. Може би ще вземем всички резултати едновременно.

Дебора затаи дъх. Лаборантът се намръщи и прелисти страниците на тефтера си.

— Не виждам други проби от вашата институция.

— Може да са записани на името на Ричард Диксън, главният попечител на музея. Той се занимава с по-големите разходи.

Той отново провери. Тя прехапа устни.

— Диксън. Да, ето. Платено е допълнително, за да се укори процесът, и би трябвало утре следобед да са готови. Адресът за обратна връзка обаче е друг. Ще ги изпратим по пощата.

— Чудесно — с разтуптяно от вълнение сърце рече Дебора. — Ще дойдем утре, преди да ги изпратите. Господин Диксън очаква с нетърпение резултатите. Трябва спешно да вземем решение за една изложба.

— Добре — съгласи се Керем. — Ще останете ли в града?

— Ще отседнем в някой хотел — отговори тя, отново без да поглежда Калвин.

56.

Взеха две стаи, макар че според Дебора шансът да използват само едната беше по-голям от средностатистическата прогноза. Мисълта я накара да се почувства нервна и непохватна. Не беше сигурна какво мисли Калвин и макар да смяташе, че са на едно мнение, съмненията й — неизменно най-силните гласове в такива положения — я изнервиха още повече.

В такива положения…

Звучеше така, сякаш се случваше всяка седмица. Истината беше, че се случи много отдавна. Тя прогони мисълта и започна да наблюдава Калвин как се храни.

Дебора би се задоволила със сандвич и бира, каквито имаше на всеки ъгъл в Атина, Джорджия. Очакваше, че ще хапнат набързо на крак и после ще отидат да си легнат. Калвин обаче имаше други намерения. Не беше наясно какви са, освен че включват повишаване на тонуса на вечерта.

Той беше намерил и запазил маса в най-луксозното и скъпо бистро в града, където със сигурност не се мотаеха хлапета в лятна ваканция, и поръча агнешко и бордо с вида на човек, който знае как се правят тези неща. Дебора устоя на изкушението напук да си поръча бира, за да се направи на интересна — тъй като от една страна не беше сигурна какво би постигнала, а от друга се забавляваше, че го вижда как демонстрира класа и стил. Бистрото даде официален тон на вечерта и й беше трудно да се отпусне. Заведението беше неестествено тихо. Приличаше по-скоро на синагога, отколкото на ресторант и натоварваше всяка дума с особено значение. Дебора реши да остави Калвин да говори.

Той й разказа за работата си, като наблегна на нейното еднообразие вместо на детайлите, и за страстта си към риболова, спестявайки й подробностите и по тази тема.

— Всичко е стратегия — каза Калвин. — Да избереш подходящата муха за съответната риба и за съответните условия. А още по-добре е да си направиш изкуствени мухи и да се учиш как да надхитриш рибата.

Дебора се усмихна.

— Знам, че звучи лесно за един адвокат — рече той, — но повярвай, надхитряването на кафявата пъстърва в бързотечащ поток е по-удовлетворяващо от всяка сполучлива сделка или договор, независимо от заплащането.

Това й хареса.

— Значи си заговорник.

— Обичам да печеля чрез психическо въздействие, но без да нарушавам правилата — призна Калвин, кимна и се засмя, и точната тема на разговора стана съблазнително неясна. — Обичам преследването, в което трябва да мислиш и да планираш.

— Преследването на риба — отбеляза тя.

Той се намръщи. Не беше сигурен дали му прави комплимент или не.

— Просто уточнявам — добави Дебора и поруменя. Искаше й се да не го беше казвала.

— Продължавай.

— И ти, и рибата притежавате закачливо остроумие, хитрост, която понякога може да бъде малко неприятна и отблъскваща.

— За теб ли? — засмя се Калвин.

— Имам предвид предвидливостта, почти пресметливостта, която държи хората на разстояние, сякаш непрекъснато ги преценяваш. Те са като риби, за които ти внимателно подбираш мухите.

— Не знам за мен, но ми е ясно какво искаш да кажеш за Ричард. Понякога, когато те погледнеше, сякаш разбираше всичките ти тайни.

— А ти имаш ли много тайни?

— Нито една — след миг на размисъл отговори той и се усмихна. — Мога да ти разкажа всичко.

— И още как.

— Не ми харесва, че ме мислиш за пресметлив и за заговорник — каза той, връщайки се на предишния им разговор, — колкото и хитър да изглеждам. Не звучи много позитивно.

— Знам ли. — Дебора сви рамене и отмести поглед встрани, сякаш въпросът не беше важен. — Но в това има нещо съблазнително.

Тя взе чашата си и отпи голяма глътка вино, без да поглежда Калвин.

Те се върнаха в хотела, но беше ясно, че все още не знаят как ще завърши вечерта. Бяха флиртували, но в края на краищата се бяха затваряли в себе си, за да прикрият чувствата и желанията си. Дебора реши, че е доволна от събитията и е хубаво за нея да действа бавно, доколкото беше свикнала изобщо да не действа, пък и бездруго не познаваше добре този мъж. Но когато той се приближи да я целуне в коридора пред стаята му, се предаде на порива.

Влязоха вътре, като продължиха да се целуват, отначало предпазливо, а после все по-страстно, жадно и настойчиво. Въпреки това, когато ръцете му се плъзнаха към копчетата на блузата й, Дебора усети, че неволно се сковава, и той спря и я погледна. Тя се изчерви, без да е сигурна как да реагира или какво изпитва. Искаше й се очите му да не са на едно ниво с нейните. Безмълвният му поглед я накара да се почувства още по-неловко и Дебора се извърна, ядосана от израза в очите му. Но Калвин протегна ръка и угаси лампата.

Тежките, плътни завеси не пропускаха никаква светлина и мракът накара сърцето й да прескочи един удар, сякаш отново беше в тунела в Микени и бягаше надолу към древното водохранилище. Когато обаче той отново започна да я целува и ръцете му бавно и предпазливо потърсиха разрешение да се плъзнат по тялото й, Дебора се възползва от прикритието на тъмнината, сякаш се отърси от някаква част от себе си. Все едно беше пияна или на почивка, безименна и освободена от всякаква отговорност. Тя го притегли към себе си, сдържайки странното си, неочаквано и обезпокоително желание да се разридае.

57.

Калвин вече беше станал и търсеше къде да отидат да закусят, когато Дебора се събуди. Тя лежа няколко минути, с неопределена тревога за предстоящия ден. След това се изкъпа, облече се и се вторачи безучастно във вестника, докато Калвин се върна.

Хапнаха омлети в малък ресторант. Омлетите бяха превъзходни. Нахраниха се бързо и разговаряха малко. Имаха няколко часа, докато резултатите станат готови, но не можеха да чакат в хотела, нито в някое заведение. Тя погледна часовника си три пъти за пет минути и в края на краищата решиха да чакат в лабораторията, за да разберат какво са установили анализите, веднага щом персоналът беше готов да им каже нещо.

Дебора имаше чувството, че отново е ученичка и чака хирурзите, които оперират баща й, да излязат от операционната. Тогава седя шест часа заедно с една дремеща съседка. Фиксираше голямата стрелка на часовника толкова съсредоточено, сякаш трябваше да я следи как се премества. Вратите се отвориха няколко пъти, но винаги някой излизаше, защото смяната му бе приключила. Най-после хирургът се появи и сърцето й подскочи, заредено с надежда. В същия миг видя изражението му и разбра, че баща й е починал. Стоя права в неестествено бялата стая, докато лекарят търсеше подходящи думи, а дремещата съседка се събуждаше сумтейки. Жената беше от крайно религиозните евреи и я посъветва да разкъса дрехите си над сърцето си в знак на скръбта си. Макар и объркана и озадачена, Дебора се подчини. Това беше последният акт на еврейска ортодоксалност, който извърши. Следващата седмица предизвикателно, но тайно, си купи салата от скариди от магазин за деликатеси в Бруклин и насила ги изяде. Беше спазвала кашер11, но сега се разбунтува.

Всъщност, макар че не се завърна към юдаизма, тя все още съжаляваше за онзи ден и за тайно изядените скариди. Това беше израз на негодуванието й на тринадесетгодишно момиче към Бога, който беше отнел баща й. Постъпката й беше непристойна и баща й би я намерил за оскърбителна, не толкова, защото нарушава обичая, колкото заради злобната й отмъстителност и дребнавост.

Е, това беше много отдавна — помисли тя.

Чакаха във фоайето час и половина и най-накрая се появи доктор Керем.

— Много сте нетърпеливи — каза той и размаха адресиран плик, от който извади няколко сгънати компютърни разпечатки. — Готов съм да изпратя резултатите. Искате ли да ги видите?

— Разбира се — отвърна Дебора, като се преструваше, че е спокойна, но прекаленото й безразличие накара Керем да надникне над очилата си.

Чакаха отдавна. Разбира се, че искаха да видят резултатите.

Той им подаде куп листове за всяко изследване. Имаше графични компютърни разпечатки, придружени от страници с цифри и технически обяснения, дебели колкото роман.

— Какво виждам тук? — попита Калвин, размахвайки първата пачка.

— Това е керамиката — обясни Керем. — Анализите показват, че е от осемнадесети или деветнадесети век. Не можем да бъдем по-точни, защото през онзи период широката употреба на твърди горива изкривява резултатите.

— Сигурен сте, така ли? — попита Дебора. — Не може да са антични.

— Какво имате предвид под антични?

— От бронзовата епоха. Да речем дванадесети век преди Христа.

— Категорично не.

Тя почувства, че тялото й увисва, сякаш изведнъж въздухът е изпуснат от балон в стомаха й. Това не беше изненада, но все пак беше потискащо. Ричард категорично беше умрял заради копия без никаква стойност и нещо по-лошо — може би бе живял заради тях.

— А човешките останки? — попита Калвин.

— Друго нещо — отвърна Керем.

Дебора осъзна чак след известно време какво бе казал.

— В какъв смисъл? — попита Калвин. Изглеждаше съсредоточен и очите му бяха ясни и изпитателни и не мигаха.

— Трупът не е от същия период — отговори Керем.

— На колко години е? — затаила дъх, попита Дебора. Виж това не го очакваше.

— Не е стар. От по-скоро е.

— Какво? — Тя отвори широко очи.

— Някъде от петдесетте години на двадесети век.

— Сигурен ли сте? — попита Калвин.

Керем придоби оскърбен вид.

— Спектрометърът открива разпадането на радиовъглерода. Измерва възрастта въз основа на известната скорост на разпадане на радиоактивните изотопи в органичен материал и е точен до периоди отпреди петдесет-шестдесет хиляди години. Всичко по-старо от тази граница вече не съдържа радиовъглерод. От друга страна, ядрените опити през петдесетте години на двадесети век значително са повишили нивото на радиация в органичния материал. Разликата между материала преди онези тестове и тези след или по време на тях е отличителна и ясно изразена. Човешките останки очевидно са отпреди ядрените опити, но при всички случаи след периода осемнадесети — деветнадесети век. Трупът е от началото на двадесети век. Смъртта вероятно е настъпила през четиридесетте години.

Дебора усети, че челюстта й увисва. Четиридесетте години на двадесети век? В това нямаше никаква логика.

— Може ли да видя анализите? — попита Калвин.

Керем му даде плика и той озадачено прелисти страниците с информация.

Дебора искаше отново да попита дали всичко това е сигурно, но знаеше, че подобен въпрос е безсмислен и би показал липса на уважение.

— Ами, добре. Ние ще тръгваме.

— Другите резултати ще бъдат готови вероятно след два месеца — каза Керем. — Да ги изпратя ли до музея?

— Другите резултати? — учуди се Дебора. Чувстваше се някак мудна и глупава, сякаш беше леко пияна.

— Испанският галеон.

— А, да. Изпратете ги до музея.

Керем им благодари за интереса им към услугите на Центъра, взе плика от Калвин и ги остави да стоят в празното бяло фоайе, което вече приличаше повече на болница, отколкото на чакалня.

— Добре ли си? — попита Калвин.

— Да. Ще се обадя на Сернига. — Дебора нямаше друг избор. Времето да си играе на детектив беше минало.

— Хубаво. — Той я погледна изпитателно. — Може би умно. Ще се отбия до тоалетната, докато говориш с него. И после предполагам, че ще си вземем нещата и ще тръгнем.

Това беше почти въпрос, сякаш тя можеше да му предложи да прекарат няколко почивни дни в планината. Дебора едва чу думите му, кимна и потърси мобилния си телефон.

Излиза, че трупът не е на Агамемнон. Всъщност напоследък не беше и мислила друго, но въпреки това изпита странно безпокойство. Не ставаше дума за древна мумия, прекарала векове в земята, нито за кости, взети от гробище в края на деветнадесети век. Трупът беше по-скорошен и вероятно нямаше връзка с Шлиман, с разкопките, с Микена и дори с археологията. В мислите й изплува и друг настойчив въпрос, докато колебливо натискаше бутоните на телефона. По време на издирването си беше разсъждавала за изчезналите от спалнята на Ричард предмети, задавайки си въпросите какви бяха те и защо. Сега тези въпроси бяха изместени от един.

Чий беше трупът зад библиотеката на Ричард?

И кой го беше убил?

58.

— Агент Сернига — каза гласът по телефонната линия.

— Обажда се Дебора Милър. В Атина съм.

— Къде?

— Атина, Джорджия. Научих нещо, което сигурно ще искате да чуете.

— Казвайте.

Тя започна да разказва. Отишла да изследва възрастта на галеона и случайно попаднала на резултатите от тестовете на Агамемнон. Сернига мълчеше, а Дебора продължи да говори бързо, придвижвайки се от точка на точка, без да прави какъвто и да било опит да скрие нещо. Премълча обаче факта, че Калвин е с нея и когато той излезе от тоалетната и й се усмихна, тя се обърна, за да се съсредоточи върху телефонния разговор.

— Какъв е телефонният номер на лабораторията на ЦПИИ? — попита Сернига, след като мълчаливо изслуша обясненията й.

Дебора погледна квитанцията за тестовете на корабния нос и му го издиктува.

— Вероятно няма да ви кажат повече от мен — добави тя.

— Не искам повече подробности, а адрес за контакт. В момента намирането на хората, поръчали изследванията, е по-важно от самите резултати. Върнете се в Атланта и дръжте телефона си включен.

Дебора затвори. Разбира се. Как бе могла да мисли нещо друго? Не ставаше дума за древна археологическа загадка, а за убийството на най-близкия й приятел. Полицията търсеше убиец, а не труп, и фактът, че беше забравила това, я накара да се почувства унизена и виновна.

Дебора шофираше бързо и се опитваше да открие логика в онова, което бе научила. Новото развитие на нещата я направи сдържана и макар че не съжаляваше за нощта, прекарана с Калвин, нямаше желание да говори. Нито да бъде закачлива или нежна, а да мисли. Не беше свикнала да говори, докато не беше наясно какво иска да каже. Чувстваше се объркана и малко уплашена.

— Какво има? — попита Калвин.

Тя поклати глава.

— Нищо. Съсредоточавам се.

— Върху шофирането или върху резултатите от изследванията?

Заваля дъжд. Дебора включи чистачките и се смъкна по-ниско на седалката.

— И двете. — Не се усмихна и не откъсна очи от пътя. Думите й трябваше да сложат край на разговора.

— Какво мислиш за трупа?

Дебора почувства, че Калвин не се интересува толкова много, колкото се преструва, от възобновяването на контакта помежду им, но не й се играеше по свирката му. Сви рамене.

— Никакви идеи? — попита той.

— Не.

Калвин се обърна към обляното в дъждовни капки стъкло.

— Сигурна ли си, че си добре? Имам предвид с мен.

— Добре съм, Калвин — раздразнено отвърна тя, като си помисли: „Млъкни и ме остави на мира“. — Съсредоточавам се.

Всъщност мислите й се рееха около три неща — възрастта на трупа, факта, че ФБР има правомощия да разследва престъпления от омраза, и смъртта на чернокожия командир на танк в края на Втората световна война, който не познаваше дъщеря си. Но ако хората, които бяха убили Ричард и се бяха опитали да убият и нея в Гърция, знаеха, че сандъкът съдържа трупа не на Агамемнон, а примерно на бащата на Тоня, забравен командир на „Шърман“, екзекутиран заради любопитството си от военен полицай расист преди петдесет години, защо тогава бяха толкова настойчиви и дори убийствено отчаяни да се докопат до него?

Звънът на телефона й я стресна и я изтръгна от мислите й. „Ла Кукарача“. Шегата на Ричард. Двамата с Калвин пътуваха в пълно мълчание повече от час, и се насочваха на юг към града, като вече излизаха от гористите склонове на планината Ред Топ. Водите на езеро Алатуна проблясваха през мокрите от дъжда дървета.

— Обажда се Сернига. Къде сте?

— На половин час път северно от околовръстното шосе. Защо?

— Ще ви дам указания за един адрес. Веднага отидете там. Не се отбивайте никъде.

— Добре. Казвайте.

— Трябва ли да спрете, за да си го запишете?

— Ще го запомня — отговори Дебора, притисна телефона към рамото си и със свободната си ръка направи знак на Калвин.

— Какво? — попита той.

— Писалка — беззвучно раздвижи устни тя, извръщайки лицето си от телефона.

— Добре — каза Сернига. — Адресът е улица Грийнкоув 136, на двадесетина минути път южно от летището. Излезте от магистралата на отклонението за Палмето, завийте наляво и карайте четири мили по Хейсбридж Роуд. Ще отидете право на Грийнкоув. Къщата е първата вляво. Отдалечена е от пътя, но би трябвало да я видите. Изглежда запустяла.

Дебора повтори инструкциите на Калвин, който бързо ги записа. Беше се намръщил неодобрително, че го използват за стенограф.

— Какво е това място? — попита Дебора. — И защо трябва да отида там?

— Там са се настанили гърците — с безизразен глас отговори Сернига, — и крият сандъка.

— Как ги открихте? — изведнъж въодушевена попита тя.

— Обадихме се в лаборатория на ЦПИИ и те ни казаха адреса за обратна връзка.

— Да, разбира се. Чудесно.

— Не съвсем, защото някой ни е изпреварил.

— Всичко… наред ли е? — Дебора не можа да намери подходящи думи.

— Отидете там — заповяда Сернига и затвори.

59.

— Ще те оставя някъде — каза тя на Калвин, без да откъсва очи от шосето. — Къде искаш да спра?

Той се обърна към нея и я погледна, без да отговори.

— Калвин?

— Нещо лошо ли направих? Съжаляваш ли за снощи?

— Не — отговори тя, въпреки че не беше сигурна. — Но не мисля, че трябва да се появяваме заедно там.

— Защо?

— Ами, първо, защото не те поканиха.

— Хубаво — троснато отвърна Калвин. — Много добре. Остави ме пред кантората.

Дебора едва не се извини и не се опита да му обясни, че не става въпрос за него, а че нещата може да станат неприятни, ако други хора ги възприемат като двойка. И че се страхува от онова, което ще види в къщата. Но се въздържа.

Тя спря и го остави. Сбогуваха се набързо и Калвин закрачи към голямата стъклена кула. Дебора потегли и излезе от града. Мина Търнър Фийлд и подкара по околовръстното шосе, но видя знаци само за летището и градчета като Феърбърн, Джоунсбъро и Юниън Сити, чиито имена й бяха непознати. Превозните средства почти изчезнаха и изходите от магистралата се разредиха през няколко километра. Тя се запита дали не е пропуснала отклонението.

Погледна неравните драсканици на Калвин и вдигна глава точно когато минаваше под табелата за изхода към Палмето. Намали и зави. Отпред се появиха еднолентови шосета и пасища за коне, осеяни с червеникавокафяви хамбари с боядисани в бяло греди. Съвършено нов свят и сякаш друга епоха.

Номер 136 изглежда беше произволен, защото наоколо нямаше други къщи. Както Сернига бе казал, сградата беше навътре от пътя и едва се забелязваше в проливния дъжд. Виждаше се обаче, че е порутена и изоставена. Беше стара къща, вероятно във викторианския стил, голяма и украсена с дърворезби и квадратна кула от едната страна. Ако все още можеше да се ремонтира, щеше да бъде изящна постройка, макар и огромна и елегантна, без да бъде претенциозна. Наоколо имаше спрели коли и превозни средства с аварийни лампи и сградата сякаш се намираше в центъра на ураган. По стените й проблясваха червени и сини светлини.

Дебора забрави за Калвин, паркира, успокои се като гмуркач, който поема спортна глътка въздух, и излезе на дъжда. Наведе глава и прибяга по неравната чакълена алея към къщата. На верандата я спря униформен полицай, но очевидно я очакваше, защото когато му каза името си, я пусна да влезе.

Къщата отвътре бе запустяла. Мебелите бяха малко и изглеждаха изоставени, сякаш не бяха се класирали, когато последният собственик беше починал и по-хубавите неща са били продадени. Някъде навътре се чуваше да тече вода. Спукана тръба или пробит покрив?

— Тук горе. — Над перилата на прашното стълбище се наведе Кийн.

Дебора отметна от лицето си мокрите си коси и се качи и той я пресрещна.

— Ах, нейно величество уредничката на музея — с мрачно задоволство каза той.

— Какво става тук? — попита тя. Беше прекалено обезпокоена, за да го репликира.

— Подгответе се. Гледката не е приятна.

Първият труп лежеше прострян по гръб на площадката на стълбището. Ризата му беше разкъсана и на гърдите му с големи, безжалостни разрези, наподобяващи гръцки букви, беше изписана вече позната дума. Атрей. Плътта наоколо беше бледа, но под тялото имаше голяма локва сгъстяваща се кръв. Дебора се подпря на стената, за да не падне.

— Направени са след настъпването на смъртта — каза Сернига, който излезе от една от спалните. — Застрелян е с два изстрела от упор с ловджийска пушка. И после са го разрязали. Кръвта е от раните от пушката.

Агентът на ФБР говореше бързо, произнасяйки думите отривисто, може би от гняв или чувство на безсилие.

— Вижда ли ви се познат?

Дебора погледна трупа. Мъжът беше слаб, вероятно петдесетгодишен и с мургава кожа. Косата и мустаците му бяха прошарени и малко по-дълги, отколкото беше модно. Тя поклати глава.

— Не мисля. Грък ли е?

— Според паспорта му — отвърна Сернига. Дебора не беше сигурна дали това е шега. — Има и други документи, но никой не може да ги прочете. Ще ги изпратя за превод, но мисля, че са от Гърция.

— Документите ли?

— Жертвите. В спалнята има още един. Погледнете го и вижте дали го познавате. И моля ви, огледайте го добре, госпожице Милър. След това ще слезете долу и ще ми разкажете всичко, което все още не сте ми казали и ние ще се опитаме да преценим в колко голяма опасност се намирате.

Той профуча разгневено покрай нея и затропа надолу по стълбите, но по средата спря и се обърна.

— Ако ми бяхте казали за лабораторията преди няколко дни, за да научим адреса на къщата, тези хора щяха да са живи. Би трябвало да се замислите върху това.

Дебора се вцепени, сякаш я беше зашлевил. Кийн гледаше от отсрещния край на коридора. Погледът му беше безмилостен. Тя бързо отмести очи. Лицето й беше пламнало, а устата отворена, сякаш се опитваше да намери думи да каже нещо полезно или поне малко уместно.

60.

Когато се прибра в апартамента си, дъждът беше спрял. По улиците течеше вода. Хорът от щурци и дървесни жаби беше започнал отново. Дебора слезе от колата със сетни сили. Горещият нощен въздух и потискащата влажност като в турска баня изсмукваха и последната й енергия, която беше запазила от срещата със Сернига в Палмето.

Всъщност това не беше среща, а по-скоро словесен дуел, порой от хули, нападки и обиди за намесата, аматьорството, безразсъдната й потребност да крие тайни от единствените хора, които можеха да изправят пред съда убийците на Ричард, и вината й за смъртта на двамата гърци. Кийн се присъедини към тях късно и поне този път само слуша и гледа. След няколко неубедителни възражения за невинност и известно негодувание Дебора млъкна и пое тежестта на обвиненията. Знаеше, че няма смисъл да спори и че агентът на ФБР има право.

Вярно, отначало имаше основателни причини да се съмнява в полицията и по-точно в Сернига. Подозренията й към него се бяха запазили и след като той си призна, че е от ФБР, защото продължи да не й дава информация — но това бяха плитко скроени оправдания за тактиката й. В края на краищата, като разследващ полицай Сернига имаше право да й каже колкото смята за необходимо. Тя, от друга страна, нямаше такова право, и вероятно беше направила достатъчно, за да я обвинят във възпрепятстване на разследването, ако решаха да я подведат под съдебна отговорност. А това може би зависеше от реакцията на гръцкото правителство срещу ФБР, защото не бяха успели да опазят живота на гражданите им.

— Трябваше само да вдигнете телефона — изрева в лицето й Сернига. — И да кажете: „Знаете ли какво, агент Сернига, обзалагам се, че са занесли сандъка в Атина да го датират по въглеродния метод“. Само това трябваше да кажете. Щяхте да станете героиня. Но нямаше да ви бъде достатъчно, нали?

Дебора не можа да измисли обяснение, което би удовлетворило самата нея. Защо отиде в Атина, без да им каже? Заради Ричард ли го направи, опитвайки се да разкрие тайната около смъртта му, водена от псевдосиновни чувства? Може би. Друго, много по-недостойно обяснение й се натрапваше в съзнанието й като гвоздей, бавно забиван в дърво, докато караше към дома си: че отиде там, за да смае Калвин. Почувства се незначителна, бездарна и изтерзана от срам и самопрезрение.

— За каква се мислите? — изкрещя Сернига. — Аматьор детектив, който може да скрие топката на професионалистите благодарение на гениалността си? Вашето разследване не само ни забави и струва живота на двама души, но и не разкри нищо съществено. Мислите, че става въпрос за археология? — приключи той, възмутен от абсурдността на идеята. — Знаете ли, госпожице Милър, за добре образована и интелигентна жена понякога сте смайващо глупава, по дяволите.

Тирадата му все още отекваше в главата й, докато нощта падаше над притихналия апартамент. Дебора се опита да послуша музика и да погледа телевизия, но всичко й изглеждаше неуместно, сякаш проява на неуважение към убитите мъже. Тя се примири с тишината и с вината си, хвърли се на леглото и се втренчи във вентилатора на тавана, усещайки полъха му върху изпотената си кожа. По някое време стана, включи компютъра, за да провери електронната си поща. Нищо. Очакваше съобщение от Калвин, но може би беше по-добре, че в момента не трябва да се занимава с него. Той несъмнено имаше право да бъде озадачен и обиден от пренебрежителното й отношение на връщане от Атина. Като че ли Дебора беше предугадила какво ще види в онази къща, и това бе взело връх над романтичните преживявания. Калвин сигурно го беше разбрал.

Не, не беше така. Нещо друго я бе накарало да му обърне гръб и да се затвори в себе си, още преди да разговаря със Сернига и Кийн — усещането, че е допуснала Калвин твърде близо и трябва леко да го отблъсне, за да не я задуши с вниманието си. Вероятно присъщата й самостоятелност, гордостта и изолацията й, които толкова много й подхождаха в училище, когато се чувстваше различна от останалите момичета, внезапно се бяха обърнали против нея като изведнъж озлобило се вярно куче. Докато седеше сама пред синкавото сияние на компютърния екран и гледаше втренчено празната си електронна поща, й хрумна, че импулсивното й отдръпване от Калвин и внезапното хрумване да запази в тайна от ФБР разкритията си, вероятно са едно и също нещо.

И го разбра едва сега? Виж, Дебора, Сернига има право. За добре образована и интелигентна жена понякога си забележително глупава, по дяволите — ехидно подхвърли вътрешният й глас.

Тя все още седеше умислена, когато забеляза, че лампата на телефонния й секретар бавно мига. Натисна бутона и чу запис на неочакван, но познат глас, изтънчен, образован и малко високомерен.

„Здравей, Дебора.“

— Здравей, Маркъс — отговори тя, сякаш той стоеше пред нея с лулата си в ръка.

„Съжалявам, че не дойдох на срещата в Гърция. Следвах друга улика, която ме доведе обратно тук. Трябва да поговорим, Дебора. Въпросът е там, че… — Той се опита да намери подходящи думи. Гласът му изведнъж стана по-висок и зареден с настойчивост. — Онова, което търсим, съвсем не е каквото мислим… Съжалявам, но… — Маркъс млъкна и на Дебора й се стори, че чу някакво движение. — Пак ще ти се обадя.“

Нямаше второ съобщение.

61.

Дебора се обърна към компютъра. Маркъс щеше да се обади отново. Дори да не се обадеше, тя вероятно вече беше научила колкото знаеше и той. Навярно вече беше разбрал, че трупът е фалшификат и кръстоносният им поход е бил напразен, и затова звучеше толкова…

Разстроен?

Нетърпелив? Разочарован? Чувството й беше познато.

В прозрението й имаше логика, но то я накара да се почувства неспокойна и неубедена. Дебора влезе в търсачката „Гугъл“ и се вторачи в примигващия курсор в полето за търсене, а после пръстите й бавно написаха: Атрей.

На екрана се появиха първите от няколко хиляди попадения — студентски проект за древногръцки мит, сценарий на антична драма, версия на играта „Тъмници и дракони“, с място на действието древна Гърция, дори ваканционни снимки от Микена. В сегашното й настроение слънчевата светлина и усмихнатите лица изглеждаха нелепи.

Дебора се върна на предишната страница и добави още думи в полето за търсене: Агамемнон, толос, злато, Шлиман…

Нищо, освен съвет да провери правописа си.

Тя опита „Атрей“, „керамика“, „гроб“, „гробница“ и „труп“ и получи вариант на страниците, които вече беше видяла, но в различен ред. След това комбинира „Атрей“ с „1940 година“, „Втора световна война“ и „танк «Шърман»“. Последните две думи показаха множество групи с резултати, но в нито един не присъстваше „Атрей“. Всички бяха фокусирани върху справки за войната. Дебора въздъхна, преборвайки се с надигащата се вълна от безразличие, и написа „Атрей, престъпления от омраза“. Чакаше резултатите, когато на вратата се почука.

Погледна часовника си. 22:30. Дано не беше Сернига или по-лошо, Кийн.

„Калвин“ — помисли тя. Облекчението й се пребори със срама и безпокойството, когато неговото име изплува в съзнанието й.

Долепи око до шпионката, отстъпи крачка назад и се намръщи. Беше Тоня.

62.

Странно беше да я види в апартамента си. Двете седяха до масата в кухнята и пиеха виното, което Тоня беше донесла. Бяха разговаряли нормално само веднъж, на хиляди километри от Атланта, в някакво гръцко селце, и това вече изглеждаше нереално.

— Агент Сернига дойде в музея днес следобед. Разказа ми какво се е случило. Като видях изражението на Кийн, си помислих, че сигурно се нуждаеш от питие — каза чернокожата жена.

Дебора се усмихна едва-едва и й благодари.

— Кийн не ме харесва.

— Ако това те утешава, той не харесва и мен.

— А ти какво правеше в музея? Мислех, че си напуснала.

— Трябваше да подготвя документите си — ухили се Тоня. — Пък и все още не съм кандидатствала за друга работа. Напуснах, за да покажа на федералните агенти, че с теб не сме приятелки, но може би ще те помоля да ми дадеш втори шанс. Ако полицията ме обвини в намеса в разследването им, ще трябва официално да обявя кога ще подам заявление за друга работа. Може би „Атланта Джърнъл Конститюшън“ ще ме поискат като разследващ журналист, но е по-вероятно да ме назначат отново като кулинарен критик. Няма да им хареса, ако има нещо подозрително в досието ми. По дяволите. Не съм мислила, че някога ще чистя тоалетни.

— Това е само временно, а не…

— Да, докато намеря нещо по-добро. Така казваше майка ми. — Тоня се усмихна дяволито. — Искам да чуя за нощувката ти с адвокат Калвин Бауърс.

Дебора отвори уста от изумление.

— Сернига ли ти каза? — попита тя. Не изпитваше ни най-малко желание да обсъждат този въпрос.

— Не, по дяволите. Никой не ми е казвал. Сама се досетих.

— Нямай доверие на репортер.

— А на чистачка? Хайде, момиче, искам подробности.

— Прекарахме приятна вечер.

— Убедена съм. Виждам, че пак си с червило.

— Да ми даваш козметични съвети ли дойде или да чуеш новините ми?

— Какви новини? — с престорена подозрителност попита чернокожата жена, сякаш отклоняваха вниманието й от любовната авантюра.

— Резултатите от изследванията на трупа. — Гласът на Дебора прозвуча тихо и унило в собствените й уши.

Тоня се опитваше да прогони чувството й за вина за смъртта на двамата гърци, но усилията й не помагаха. Истината се рееше невидима между тях и караше Дебора да се чувства някак отдалечена и изолирана, сякаш се намираше в дъното на дълъг, тъмен тунел.

— Намери ли тялото? — попита Тоня.

— Не, но видях резултатите от датирането по въглеродния метод.

— Онова, което мислим ли е?

— Донякъде. Керамиката и вероятно златото са от деветнадесети век. Трупът е от средата на четиридесетте години на двадесети век.

Тоня внимателно остави чашата си.

— Смяташ, че е баща ми?

— Не знам.

— Но какво предполагаш?

— Възможно е. — Дебора беше прекалено уморена и отчаяна, за да спори. — Но нещо не се връзва…

— Това би обяснило защо са замесени федералните агенти. — Тоня стана и в очите й блесна вълнение. — Било е престъпление от омраза.

— Не знам — повтори Дебора и поклати глава. — Не разбирам защо някой толкова настойчиво би искал трупа, дори да съдържа доказателства за това как е умрял. Военните не обичат тези неща да се разравят, пък и новината вече е стара.

Чернокожата жена я погледна обидено.

— Съжалявам.

— Ами ако военният полицай, който го е убил, по-късно е станал важна клечка или е баща на важна клечка? Това би означавало много. Някой може би се опитва да прикрие убиеца или семейството му.

— Може би. — Дебора не се беше чувствала по-изтощена и унизена, но Тоня, разпалена от предположението си, изглежда, не го забелязваше.

— Не мислиш ли така?

Това беше предизвикателство, което Дебора не желаеше да приеме.

— Предполагам, че е възможно.

— Но не мислиш така.

Тоня не искаше да се откаже. Нужно й беше искрено и ентусиазирано насърчение, но не го получаваше.

— Смяташ, че баща ми не заслужава вниманието? — попита тя, възвръщайки част от предишната си арогантност. — Мислиш, че ничий нос не може да бъде натрит заради убийството на чернокож през 1945 година?

Дебора отстъпи, подозирайки, че вече е късно.

— Не съм казала такова нещо. Мисля само, че няма логика. Защо убиецът на баща ти ще си прави труда да поставя трупа му сред фалшиви погребални предмети и да му слага маската?

— За да скрие факта, че е американец — троснато отвърна Тоня, — и че е убил един от своите.

— Но ти каза, че трупът на баща ти е бил погребан. Никой не се е опитал да скрие факта, че е мъртъв. Не е било необходимо. Знаели са, че думата на един военен полицай е достатъчна, за да накара чернокожите войници да мълчат.

Лицето на Тоня се изкриви от гняв, обида и унижение, сякаш Дебора я беше зашлевила.

— Е, тогава всичко е наред — каза тя, обърна се и тръгна към вратата.

— Не казвам, че са били прави.

— Разбирам какво искаш да кажеш.

— Тоня, съжалявам. Денят беше… Нямах предвид…

— Няма проблем — отвърна Тоня през рамо и отвори вратата. — Ще се видим в музея.

Тя излезе и трясъкът на вратата отекна в апартамента. Токчетата й затракаха в коридора навън. Дебора беше грохнала от умора и пронизваща, вцепеняваща тъга, и не я последва.

Идеален завършек на деня — помисли тя. — Отчуждаването на последния ти съюзник.

Угаси лампата, приближи се до компютъра и погледна резултатите от последното си търсене: „Атрей, престъпления от омраза“.

Страницата, която се отвори, беше озаглавена „Адвокатска кантора за защита на гражданските права «Южна бедност»: ксенофобски групи по райони“.

В средата имаше оцветена в червено карта на Джорджия, осеяна с разноцветни символи — конфедерални знамена, свастики, бели качулки, черен ботуш, разпятие. Под тях беше показан списък на организациите, свързани със символите горе — Черни сепаратисти, Ку Клукс Клан, Християнско самосъзнание, Расисти бръснати глави, неоконфедерати и неонацисти, всички подразделени в специфични групи, вариращи от Ислямска нация и Нова партия на Черната пантера, Белите рицари на Северна Джорджия и Арийски нации до организация на име Бяла революция в Брукс, Джорджия и Националсоциалистическа групировка в Мороу. Сърцето й подскочи в гърлото. Най-отдолу в списъка имаше няколко организации, изброени като „други“.

Едната се казваше „Атрей“.

Символът й беше единствен на картата и се намираше точно на мястото на Атланта. Малкото изображение приличаше на жълт триъгълник, но когато се наведе и го разгледа по-отблизо, Дебора видя, че има изрязани цепки на мястото на очите. Златна погребална маска.

63.

Първата й мисъл беше да изчете всичко написано в уебсайта, а втората — да се обади на Сернига.

Той знае — помисли тя. — Затова е тук. Проблемът не е Шлиман, нито Агамемнон, а именно тази организация, каквото и да представлява.

Започна да щрака с мишката, търсейки повече информация за групировката. Текстът за „Атрей“ беше много по-кратък, отколкото за другите ксенофобски групи.

Отново маската.

Дебора се вторачи в нея. Съзнанието й искаше да се отдръпне, но нещо го привлече. Маската се различаваше от истинската, сякаш умаляването й беше заличило изяществото на художествената изработка и я бе превърнало в стилизирана форма без орнаменти, досущ театрална маска или…

Емблема.

Дебора беше сигурна, че я е виждала някъде. Вече познаваше маската отлично. В стилизираната компютърна миниатюра имаше нещо познато — не точно в самата маска, нито в безбройните нейни снимки, които беше виждала…

Обзе я същото усещане, каквото изпита при вида на татуировката на младия убиец в Микена — смътното чувство, че има нещо познато в изображението…

Отново се втренчи в малката маска на компютърния екран, а после стана и започна да крачи из стаята, опитвайки се да прерови паметта си. Образът в съзнанието й внезапно се проясни: надпис с черно мастило върху дебела бяла хартия.

Забърза към спалнята и грабна чантата, която беше разнасяла из половината земно кълбо. Вътре бяха неотворените писма и сметки отпреди две седмици. Беше ги взела във вечерта на благотворителния прием и не ги беше предала, защото Ричард вече беше мъртъв. Тя ги прерови и го намери — официален бял плик, по-тежък от останалите поради дебелата си като лен структура. Адресът беше напечатан на пишеща машина. Беше изпратен до Ричард в музея — затова го беше получила тя. Ако беше адресиран до жилището му, Дебора нямаше да го види. В горния ляв ъгъл, където трябваше да бъде адресът на подателя, имаше само малка, стилизирана маска.

Изглеждаше безобидна и Дебора си спомни, че когато за пръв път я видя, помисли, че писмото е молба за дарения от местна театрална трупа.

Дебора отвори внимателно плика, използвайки нож, за да среже дебелата хартия, и го изсипа на масата. Предвидливо сложи ръка на устата си — реши да не диша, ако види бял прах, и да избяга на улицата.

В плика обаче нямаше бял прах, а един-единствен лист скъпа хартия. Текстът беше напечатан със същата пишеща машина като адреса. Нямаше подпис, нито дата.

Дебора остави писмото и отстъпи назад, сякаш в написаното там имаше по-убийствена зараза от антракса или нервнопаралитичния газ.

— Не става въпрос за археология — каза на глас тя, повтаряйки думите на Сернига.

Освен ако откачените привърженици на расистката теория за превъзходството на бялата раса не се мислят за приемници на Агамемнон…

Чакай малко.

Възможно ли беше Троянската война, легендарният прототип на благородство, почтеност и решителност, да бъде сведена до геноцид и опит на водещите сили в Европа да изгонят и заличат от лицето на земята събратята си в Близкия Изток? Запада срещу Ориента? Бели срещу араби? Възможно ли беше древната, псевдомитична война да е символ, който трябва да бъде възприеман като борба между цивилизацията и варварството, православието и ереста, земите, станали родина на ранната християнска църква, срещу неверниците от Изтока? И да се е превърнала в пример за ксенофобско озлобление и неонацистки терор?

Колкото и изопачено да тълкуваше историята и умишлено погрешно да четеше литературата и културата, писмото, изглежда, твърдеше, че Бронзовата епоха на Агамемнон е расистки кръстоносен поход. Освен това, които и да бяха членовете на „Атрей“, те искаха съдържанието на сандъка, за да го използват за нещо ужасно. Пишеше, че там е „мечът на Всемогъщия Бог, способен да отприщи жестоко възмездие“.

Какво беше казал Маркъс? „Не е, каквото мислим.“

Сернига имаше право. Не ставаше въпрос за археология, нито за история, изкуство или дори пари. Дебора все още не знаеше какво има в сандъка, тъй като всичките й предположения се бяха оказали неверни, но вече й беше ясно защо някои хора са готови да убиват заради него. Те не биха се спрели пред нищо, за да го вземат, защото мислеха, че съдържа оръжие с изключително разрушителна мощ.

64.

— Да — каза тя по телефона. — Спешно е.

Дебора повтори името си и зачака. Стаята беше осветена само от екрана на компютъра. Гласът, който се чу по линията, беше забързан, отривист и сприхав.

— Сернига. Какво искате?

— Намерих писмо, изпратено до Ричард два дни преди смъртта му. Той така и не го е получил. Отворих го едва сега, но разбрах защо се опитаха да ме убият в Гърция. Не са могли да намерят писмото и са предположили, че съм го прочела.

— Какво пише?

Тя му прочете текста, като вдигна листа към светлината на екрана, за да вижда по-ясно през найлоновото пликче, в което го беше сложила. Този път нямаше да рискува. Щом приключи, последва дълго мълчание.

— Агент Сернига? Там ли сте?

— Вкъщи ли сте?

— Да.

— Стойте там и не говорете с никого.

— Оръжие е, нали? — попита Дебора, когато агентът на ФБР пристигна.

Той не беше сам. Зад него се мръщеше Кийн.

— Кажете, Сернига — подкани го тя. — Оръжие ли е?

Агентът въздъхна и се вторачи в писмото. Не каза нищо, докато не го изчете внимателно.

— Трябва да знаете всичко, нали? — попита той.

Дебора искаше да се усмихне извинително, но очите му бяха остри и устните стиснати. Сернига погледна Кийн, сякаш беше твърде ядосан, за да говори само той.

— Кажи й.

— Всичко ли? — попита Кийн и го погледна недоверчиво и гневно.

— Ако ще й затвори устата и ще я отстрани от пътя ни за десетина минути, да.

Дебора пламна.

— Добре — рече Кийн и седна. — Да предположим, че е оръжие. Групировката „Атрей“ се споменава от петдесетте години на двадесети век. Съобщенията им са непостоянни, винаги пълни с неясни апокалиптични глупости. Никога не са поемали отговорност за нищо и макар да знаем, че имат връзки с ултрадесни организации, склонни към насилие, не можем да разберем какви са целите им. Известно време изглежда ги е предвождал евентуалният им основател, местния предприемач и мултимилионер Едуард Грейвс. Умрял е през шестдесетте години и не знаем кой е поел ръководството. Известно ни е, че голяма част от парите му са скрити и се предполага, че огромна сума е била отделена за бъдещето на „Атрей“. Повечето запознати със случая смятат, че организацията вече не съществува, дори след като името й отново изплува преди няколко години. И после „Атрей“ се появи във връзка със смъртта на някакъв англичанин във Франция.

— Бащата на Маркъс.

— Предполагам. ФБР не знаят какво е правил там, освен че се е опитвал да се сдобие с някакви археологически останки на черния пазар. Британската полиция претърси дома му и намери доказателства за връзка с Едуард Грейвс в края на Втората световна война. Споменава се маска…

— Грейвс служил ли е в армията по време на войната? — прекъсна го Дебора.

— Да — отвърна Сернига. — Бил е военен полицай. Защо? Има ли още нещо, което не сте ни казали?

Тя преглътна. Тоня искаше историята й да бъде запазена в тайна.

— Е? — изпитателно повиши тон Сернига.

Изглеждаше по-студен и по-опасен от всякога и Дебора си представи труповете на двамата гърци, чийто живот можеше да спаси…

— Бащата на Тоня е служил в полк от чернокожи, който е преминал през Южна Германия в края на войната.

Разказа им всичко. Включително спомена за вероятността трупът под маската да е бил на Андрю Мълигру, бащата на Тоня.

Кийн се намръщи и наведе глава. Сернига я накара да повтори историята два пъти, като си водеше записки и ги препрочиташе. Това очевидно беше новина за тях. Вероятно обаче не променяше нищо, но Дебора беше доволна, че най-после може да предложи нещо, което Сернига не знае. Макар че чертите на лицето му не бяха омекнали, когато я погледна.

— Мислех, че татуировката на младежа, когото видях в Гърция, е римска — добави тя, — всъщност е била германска.

— Двете неща са свързани — рече агентът. — Управниците на Третия райх са се мислели за потомци на древните гърци и римляни.

— А оръжието…

— Не се отказваш, нали?

— Мислех, че ако знам какво става, мога да помогна.

— Както помогнахте на двата трупа в Палмето? — сряза я Кийн.

Дебора отново наведе глава.

Сернига заговори сухо и монотонно.

— Поради особеностите на осветлението в стаята зад библиотеката преценихме, че сандъкът с трупа и предметите от погребението е бил два на един метър, горе-долу с големината на ковчег. Освен това смятаме, че е бил подвижен. Тялото е било на дълбочина тридесет сантиметра от капака на сандъка, но определено не на нивото на пода. Ако предположим, че е било на височина метър и нещо, това означава, че под трупа е имало скривалище — с размер около един кубичен метър. В такова голямо пространство може да се скрият всякакви оръжия.

— И не говорим за кутия с пистолети — ехидно подхвърли Кийн.

— Смятаме, че оръжието може да е подобно на оръжията за масово унищожение, които така и не намерихме в Ирак. Направено е в нацистка Германия в последната година на войната и е пренесено тайно заедно с фалшиви антики като прикритие. Известно е, че германската ядрена програма е била доста напреднала, но едва ли са имали материал за атомна бомба. Това обаче не означава, че не са имали материали, които впоследствие са превърнали в някакво устройство, може би „мръсна бомба“, както я наричат.

— Ако в сандъка е имало радиоактивен материал — тихо каза Дебора, — той е бил защитен толкова добре, че радиацията е била абсолютно контролирана. Дори да е изтекло минимално количество, датирането по въглеродния метод би открило масирано увеличаване на радиоактивни частици.

Тя все още се опитваше да се преструва, че това е размяна на идеи, а не нещо като наказание за предишните й действия и бездействия. Искате да знаете какво става? — сякаш злорадстваше Сернига. — Ето какво. И ако ви плаши до смърт, няма кого друг да обвинявате, освен себе си.

— Склонни сме да мислим, че оръжието е химическо или по-вероятно биологическо — рече Сернига. — Нацистите са извършвали задълбочени проучвания в тази област.

В концентрационните лагери — помисли Дебора и отново почувства, че стомахът й се свива.

— Например едра шарка — самодоволно се ухили Кийн. — Или някой гаден грип, или няколко стъкленици с бубонна чума…

— Ричард знаел ли е? — попита тя.

— Не е имал представа — отвърна агентът на ФБР. — Мислел е, че ще обяви едно от най-великите открития на века, ще направи известен музея ви и ще стане национален герой за народа на Гърция.

Новината беше добра, но от неговата уста прозвуча глупаво и просташки.

— Също като вас, и той не е знаел какво става — добави Сернига.

— Мислел е, че става дума за изкуство и история — откровено се озъби в лицето й Кийн и Дебора отново наведе глава. — Можете ли да повярвате?

— А руснакът? — попита тя. — Писмото в него загатваше…

— За какво мислите, че става дума, по дяволите? — с гневен вик я прекъсна Сернига. Лицето му се зачерви и започна да пулсира. — Смятате, че искаме съветите ви като на някакъв проклет експерт, гений, който може да свърши нашата работа? Сто пъти ви казах, че руснакът няма нищо общо с разследването.

— Мислех, че…

— Стига толкова. Върнете се към книгите си и мислете върху тях. Вече не сте заподозряна. Що се отнася до мен, намирам, че ни пречите. Махнете се от пътя ни и не се бъркайте. Отидете на почивка.

— Защо да не отиде в Русия? — иронично подхвърли Кийн.

— Където и да е — просъска Сернига. — Само не се появявайте пред очите ни, докато всичко приключи. Ясно ли е?

Дебора смазано кимна.

65.

На Червения площад се изливаше дъжд. Дебора беше в Москва от два дни и през цялото време валеше толкова безмилостно, че беше невъзможно да си представи града без сиво небе, мокри дървета, лъщящи павета и блестящи кубета.

Два дни.

Знаеше, че това е пълно безумие. Не трябваше да идва тук. След като от десет години не беше напускала Щатите, в рамките на няколко седмици беше предприела две абсолютно непланирани пътувания в Европа. Не можеше да си го позволи и щеше да изплаща цялата абсурдна екскурзия до края на година. И дори през по-голямата част от следващата. В Гърция беше скъпо, но новата капиталистическа Русия далеч я превъзхождаше. Какво правеше тук, за бога?

За да последва насериозно съвета на Кийн и Сернига, сякаш това щеше да изтрие от паметта й презрението, с което я нарекоха глупачка и аматьор? Или за да прогони други образи от съзнанието си?

Мъртвите гърци. Отворените им очи…

Или за да се скрие в друг континент?

Това последното май е най-близо до истината — отбеляза вътрешният й глас.

Имаше обаче още въпроси, които искаше да зададе. Сернига беше казал, че не става дума за археология, нито за руснаците или за Магдебург, но Дебора беше сигурна, че има и нещо друго, което той не спомена. Същността на целия този трагичен фарс. Тя го чувстваше от самото начало — усещането, че кучешките следи, по които върви, всъщност са на вълк или на нещо по-голямо и странно. Щеше да го разпознае само ако заобиколеше ъгъла и го видеше да я дебне.

Беше дошла в Русия, въпреки липсата на достатъчно пари и здрав разум, твърдо решена да проследи дирите още по-нататък, или докато избледнеят напълно, или докато я доведат до звяра.

Предишния ден, след безкрайния полет, Дебора свърши три неща. Запази си стая в хотел „Белград“ близо до парка и само на една спирка с метрото от Кремъл. Посети музея „Пушкин“ и изумено разгледа съкровището на Приам — прочутата сбирка от древни артефакти, които преди сто години Шлиман бе открил в Троя и пренесъл тайно в Германия. Все още не знаеше има ли връзка между съкровището и новото й разследване — освен факта, че смъртта на бившия съветски агент на една пресечка от музея в Атланта и в нощта, когато оттам беше открадната колекция от исторически ценности от времето на Троянската война, не е случайна. Колекцията на Ричард бе фалшификат, но и двете сбирки се бяха намирали в Берлин през 1945 година, когато руснаците чукаха на вратата — и двете бяха изнесени от страната.

И третото, което направи, беше да се обади на Александра Волошинова, дъщерята на убития руснак. Всъщност звъня два пъти. Първия път отговори мъж, заяви, че не разбира какво го пита и затвори. Втория път отговори Александра, но и тя не беше по-общителна; все пак записа номера на Дебора в хотела, в случай че промени решението си.

На другата сутрин се обади.

— Съпругът ми не обича да говоря за баща си. По-точно за работата му. Но аз ще се срещна с вас.

Двете трябваше да се видят на площада, ограден от претенциозната стара сграда на универсалния магазин ГУМ и мавзолея на Ленин, зад който се червенееха тухлените стени на Кремъл. Дебора се загърна в тънкото си палто и тръгна на югоизток, където огромните причудливи кубета на „Свети Василий Блажени“ блестяха в червено-златисто в дъжда. Усети силна тръпка на вълнение, че е тук.

Беше достатъчно възрастна, за да помни какво означаваше Съветския съюз за Америка през седемдесетте и осемдесетте години на двадесети век, въпреки че представата за заплахата от студената война и надпреварата във въоръжаването бе създадена преди всичко от пропагандни поръчкови филми. Макар че беше в разгара на лятото, Дебора малко се изненада, като че очакваше, според щампите, площадът да бъде покрит със сняг, и се стресна от познатата емблема на „Макдоналдс“ в съседство с една мрачна каменна фасада, украсена със сърп и чук. Тя знаеше, че Съветският съюз вече не съществува, но атмосферата на стария режим се чувстваше толкова осезаемо във влажния въздух, сякаш външната показност на западния демократичен капитализъм е временна коледна украса, която печално ще бъде свалена след няколко седмици.

Александра Волошинова беше възпълна като баща си, на четиридесет и няколко години, бледа. Лицето й беше безизразно и малко сурово, а очите черни и предпазливи и непрекъснато се стрелкаха насам-натам, сякаш търсеха някого. Беше с дълго черно манто и светлосив шал. Неизвестно защо, Дебора очакваше да види по-млада жена, и отстъпи встрани, за да се дръпне от пътя й, мънкайки извинения, преди да се досети, че е тя.

— Дебора Милър? — попита жената. Гласът й беше равен, а лицето й безизразно, дори без знак на учтивост.

— Да — усмихна се Дебора. — Вие трябва да сте Александра.

— Сергей Волошинов ми беше баща — каза тя, сякаш правеше тънка разлика. — Защо сте дошли?

Дебора, която се бе въодушевила от факта, че рускинята се съгласи да се срещнат, се почувства обезсърчена. Очевидно Александра не искаше да говори и не я желаеше там.

— Опитвам се да разбера какво се е случило с баща ви, защото мисля, че е свързано със смъртта на един друг човек.

— Но вие не сте от полицията.

— Другият човек беше мой близък приятел.

Жената се замисли, като притискаше като щит чантата до едрия си корем.

— Полицаите казаха, че попаднал в покрайнините.

— Мисля, че това не е истина.

— Госпожо Милър… — започна рускинята.

— Госпожица — поправи я Дебора и се усмихна.

Александра Волошинова спря и я погледна и неочаквано лицето й за миг също се разтегли в усмивка.

— Не сте омъжена — отбеляза тя. — Не е лошо.

— Засега определено е добре.

Рускинята кимна и сетне неочаквано я хвана за ръката и я задърпа към „Свети Василий Блажени“.

— Баща ми беше… — без да я поглежда, каза тя. — Не разсъждаваше добре.

— Бил е… психически неуравновесен?

Александра се замисли и се усмихна мрачно.

— Луд. Баща ми беше луд.

Дебора не намери да каже нещо подходящо, затова я остави да говори.

— Майка ми почина преди шест години. Той дълго време тъгува. Не ядеше. Не излизаше. Беше като вцепенен, само седеше в апартамента си. И след година-две полудя… — Тя махна неопределено с ръка, но жестът изразяваше не толкова тъга, колкото раздразнение. — Внезапно започна да се интересува от предишната си работа. Прекалено много. Четеше и говореше само за нея. На всички! На мен, на семейството ми, на хората в магазините, по ресторантите, в парка. И все едно и също. Бил горд руснак, работил за страната си, знаел тайните й и не вярвал на американците и англичаните, нито на предишното съветско правителство. Те били лъжци и убийци. А какво било сега? Хамбургери и улични банди, изчанчени дрехи и мафия, а бедните продължавали да гладуват като по времето на Сталин и царете… Едно и също. Непрекъснато.

Гласът й стана по-груб и рязък, докато възпроизвеждаше тирадата, която несъмнено беше чувала хиляди пъти.

— Той беше луд, стар човек. Дразнеше всички. Присмиваха му се. А сега е мъртъв и това е добре. За него. За моето семейство. За мен — заяви Александра, сякаш предизвикваше Дебора да оспори думите й.

— Защо е отишъл в Америка, щом като я е мразел толкова много?

— Защото беше луд. — Александра сви рамене. — Не знам.

— Възможно ли е да е разследвал някакъв стар случай от службата му в МВД?

— Да разследва?

— Да се опитва да научи повече за нещо от миналото.

— Може би — безучастно отговори рускинята. — Баща ми написа много писма, но не съм ги чела.

— Във вас ли са?

— У дома. Няколко кашона. Изчистиха апартамента му и ми изпратиха кашоните. Какво да правя с тях? Защо са ми?

— Може ли да ги видя?

Александра я погледна.

— Приятелят ви, който е починал, любовник ли ви беше?

Прямотата на въпроса накара Дебора да се засмее.

— По-скоро ми беше нещо като баща.

— Добре — отвърна Александра и се вторачи право напред. — Може да ги видите.

Влязоха в метрото. Дебора направи като Александра — изсипа шепа монети, без да каже нищо или да се усмихне. От време на време се усещаше, че гледа прехласнато барелефите и мозайките, които украсяваха по-старите станции — украински селяни със снопове пшеница, прегръщащи се производители на трактори с гаечни ключове в ръце, образи на Ленин, изнасящ вдъхновени речи, изображения на победоносната съветска пехота и танкове. Както и в Гърция, имаше чувството, че е попаднала в друг свят.

— Казахте, че баща ви е живял в Магдебург — напомни й Дебора веднага щом отново излязоха на открито, защото Александра категорично бе млъкнала в препълнената мотриса.

— В щаба на МВД в Източна Германия. Баща ми беше… изпратен там като млад.

— През петдесетте години на двадесети век?

— Да.

Дебора се замисли. Нямаше логика. Защо германците ще се опитват да изпратят труп в град, който ще падне в ръцете на руснаците и ще стане част от съветската империя? Магдебург се намираше югозападно от Берлин, но не достатъчно далеч от границата с Полша, за да се смята в безопасност, и определено далеч от значително по-сигурното убежище на Швейцария. Пък и ако разказът на Тоня беше истина, американците бяха нападнали германския конвой далеч на юг от Магдебург. Пренасянето му в града би било безсмислено и те не биха се опитвали да го направят. Следователно оставаше една-единствена обезкуражаваща възможност: Сернига имаше право. Нямаше връзка. За каквото и да ставаше дума в писмото на руснака, там не се споменаваше за конвоя, който Андрю Мълигру беше атакувал…

Останките не са стигнали до Магдебург… Въпреки всичко, Дебора подсъзнателно усещаше, че съществува връзка. Имаше чувството, че нещо й се изплъзва, и че цялата история е като картина, която трябва да погледнеш под подходящ ъгъл, така че щрихите да добият смисъл.

— Казахте, че баща ви непрекъснато говорел едно и също и е бил обсебен от стари идеи и проблеми.

— Обсебен — повтори Александра. Думата очевидно й хареса. — Да.

— Имаше ли определени случки или събития, които е споменавал?

Рускинята се поколеба.

— Не. Само общо, нищо определено.

Тя отмести поглед встрани и Дебора почувства, че не казва истината.

Александра и съпругът й живееха в сив и олющен висок блок от ерата на Брежнев, на един час път от центъра на града. До сградата се стигаше по пътека, водеща надолу през горичка от сребристи брези. Качиха се на четиринадесетия етаж с раздрънкан асансьор, боядисан в отровно яркозелено и вонящ на ферментирала урина. Апартаментът беше малък и обзаведен оскъдно, но чист. Александра покани Дебора вътре с почти имперско благоволение, горда, че го притежава и го поддържа добре. От прозореца Дебора преброи четири други съвсем еднакви блока и безброй подобни сгради, простиращи се по пътя, по който бяха дошли.

Василий, съпругът на Александра, беше едър и широкоплещест човек, изглеждаше на петдесет и две-три години. Твърдеше, че не говори английски. Той огледа критично Дебора и тромавото й телосложение, когато тя влезе в стаята като изгубила се, безкрила птица. Александра му каза нещо на руски. Изражението й беше строго, а гласът й сериозен. Той изсумтя няколко пъти и сетне поздрави Дебора по-радушно, отколкото тя очакваше, а накрая като си подсвиркваше, излезе.

— Отива да купи нещо за ядене — обясни Александра. — Ще вечеряте тук.

Това беше покана и Дебора й благодари, като съобрази, че изгонването на съпруга е свързано с темата, която искат да обсъдят.

Имаше пет големи кашона, надписани само с адреса на апартамента.

— Ето — каза Александра и презрително посочи към ъгъла, където бяха натрупани. — Можете да ги отворите.

Тя отиде в кухнята да направи кафе и остави Дебора сама с кашоните и с определеното усещане, че дъщерята на убития мъж с удоволствие би ги изгорила. Бяха пълни със стари кафяви пликове и листа, някои напечатани педантично и събрани в папки, а други бяха изписани с привидно несвързани драсканици. Тя въздъхна дълбоко. Всичко беше на руски и Дебора не разбираше нито дума.

— Бихте ли ми помогнали да прочета нещо? — попита тя, когато Александра се върна, носейки поднос с кафе и сладкиши.

— Няма нищо интересно — намръщи се рускинята.

— Само ми кажете какво пише на папките.

Александра се намръщи още повече, а после нелюбезно изръмжа и се отпусна на тумбестата възглавница до най-близкия кашон.

Дебора не знаеше какво да очаква. В края на краищата Сергей Волошинов едва ли би пазил официални документи. Дори да е пазил, едва ли след смъртта му биха ги изпратили на семейството му. Докато Александра прелистваше първите две папки, сдържаното й, подобно на маска лице, се опъна и помръкна.

— Нищо — заяви тя. — Само глупости.

Доколкото Дебора виждаше, голяма част от папката съдържаше писма, много от които написани на официални листове с държавния герб на Съветския съюз.

— Какво пише там?

— За неговата… обсебеност.

— Класифицирана информация ли е това? Имам предвид тайна ли е? Опасно ли е за вас, ако ми го кажете?

Неочаквано лицето на Александра разцъфна в мрачна усмивка.

— Не. Баща ми работеше в дирекция „Охрана на границата“. Беше войник и дребен чиновник, бюрократ. Работеше с важни фигури, които се занимаваха с тайни и опасни неща, но той не беше от такъв ранг.

— Тогава не разбирам какво не искате да ми кажете.

Александра скочи бързо и Дебора трепна, уплашена, че едрата жена ще я удари. Тя обаче ритна два пъти първия кашон, като го преобърна и разсипа съдържанието му, крещейки нещо на руски. Каменното й лице сега се зачерви от гняв.

Дебора стана и започна да се извинява.

— Не — каза Александра. — Не вие трябва да се извинявате, а той.

Тя отново ритна кашона, който се разкъса.

— Баща ви? Защо?

— Заради това. Тези глупави… срамни тъпотии.

— Не разбирам — повтори Дебора и протегна ръце, сякаш да я успокои. — Моля ви, кажете ми. За какво става дума?

Александра се опита да се овладее, но лицето й остана пламнало от гняв.

— Баща ми беше глупак. — Огорчението й премина в срам. — Години наред беше добър войник на родината си и работеше за комунистите в Източна Германия.

— В Магдебург — подсказа Дебора.

— Да, в Магдебург. Отличиха го с медали и награди, но после го върнаха в Русия и му отнеха…

— Ранга?

— Понижиха го в ранг. Престанаха да му вярват. Петнадесет години работи за КГБ, но се промени. Когато се пенсионира, беше с по-нисък ранг, отколкото в ГДР.

— С какво се занимаваше? — предпазливо попита Дебора, убедена, че й предстои важно разкритие.

— Написа всичко това — отвърна Александра и грабна шепа писма.

— Какво пише там?

Александра застана неподвижно, леко наклони глава и притвори очи, сякаш в религиозен унес, а после ръцете й се раздвижиха сами, и без да гледа, извади лист от купчината.

Листът се различаваше от останалите. Беше гланцов, с отпечатана черно-бяла снимка, нашарена с червени линии и стрелки и с надраскани с маркер букви на кирилица. Тя го сложи внимателно върху тънкия килим, сякаш беше нещо чупливо или взривоопасно. Очите й бяха премрежени и невиждащи. Бутна го към Дебора.

— Какво е това? — попита Дебора, взе го и погледна рускинята, но не получи отговор и се вгледа в снимката.

Всъщност фотографиите бяха четири, на едно и също нещо, снимано от различни ъгли — човек, легнал по гръб, със затворени очи и леко отворена уста. Две от снимките бяха сиви и мъгляви изображения на торса му, а другите показваха отблизо лицето му и бяха по-ясни и контрастни. И на двете се виждаше точка в челото на мъжа. Приличаше на дупка от куршум.

— Не разбирам. — В гласа на Дебора се прокрадна нетърпение, защото рускинята се държеше прекалено театрално. — Кой е този?

Александра продължаваше да мълчи и Дебора изпита странното усещане, че мълчанието й е многозначително и подсказващо нещо. Повдигна вежди и отново погледна снимката.

— Какво? Кой е…

Но още докато задаваше въпроса, успя да фокусира детайлите на листа. Рядката черна коса, сресана към ушите, бледата кожа, веждите, брадичката, формата на носа, грижливо подстриганите мустачки под него като четка за зъби…

— Не, не може да бъде.

Дебора се взря още по-съсредоточено в снимката.

— Не може да бъде — повтори тя. — Прилича на…

— Хитлер — без да я поглежда, каза Александра. — Прилича на Хитлер.

— Адолф Хитлер. Да, но…

— В края на войната Хитлер се е самоубил в бетонен бункер, нали?

— Да. — Дебора загуби ориентир. Имаше чувството, че гази в мъгла. Нямаше представа какво я чака, когато се разсее.

— Руснаците отишли там и намерили трупа му. Имало и други. Взели ги, за да ги изследват и погребат, но телата били увредени и времето било много горещо, затова по заповед на НКВД не ги закарали в Москва, а в щаба на военното разузнаване…

— В Магдебург — бавно добави Дебора. Мъглата се завъртя във вихрушка, връхлитайки я стремително.

— Да, в Магдебург — повтори Александра. — Нещата са прости и ясни. Всички знаят истината. С изключение на баща ми. Ненормалният ми баща отиде да работи там и идеята го обсеби…

— Трупът не е стигнал до Магдебург. Останките на Адолф Хитлер не са стигнали до Магдебург — перифразира Дебора, включвайки думата, употребена в писмото на Сергей Волошинов в нощта на убийството му.

Тоест трупът, който беше датиран по въглеродния метод…

Не. Ричард бе държал трупа на Хитлер в тайната си стаичка в Атланта? Не беше възможно. Как би могъл? Как се беше озовало тялото там?

Така както съкровището на Приам се е озовало в музея „Пушкин“ — отговори вътрешният й глас.

66.

Три часа по-късно Василий се върна и сложи покупките на масата в кухнята, а Александра се залови да готви. Дебора седеше на кресло, тапицирано с пъстра басма, и гледаше кашоните, които бяха преровили. В съзнанието й се блъскаха нови хипотези.

Ако Сергей Волошинов имаше право, тогава всички — тя, Ричард, Маркъс и баща му — се бяха заблуждавали през цялото време. Дебора още отначало предполагаше, че намереното в руснака писмо се отнася за трупа в сандъка, пренасян от германския конвой и озовал се в тайната стая зад библиотеката на Ричард — и сега знаеше, че това е истина. Сгреши обаче, когато реши, че германците са възнамерявали тялото да стигне до Магдебург. Те бяха искали да го закарат в Швейцария на безопасно място, а руснаците го бяха изпратили в Магдебург, макар и по-късно, и ако Волошинов беше прав, бяха взели друг труп.

Волошинов, пък и не само той, мислеше, че тялото, намерено от руснаците в Берлин, е на някой от неколцината мъже, наети като двойници на Хитлер. Този труп двойник беше закаран в Магдебург за изследване, потвърждаване на самоличността и евентуално погребение, а истинският тайно беше изнесен от страната. Десет години Волошинов беше разследвал историята за американската военна част, атакувала германския конвой на няколко километра от швейцарската граница, и още по-дълго, за да разбере какво се е случило после с товара на конвоя. Когато бе решил, че е открил последното му местонахождение, той си беше извадил виза и бе заминал за Атланта.

Така шефовете му се бяха отнесли към теориите му като към безумие и отказът му да ги изостави бе завършил с отнемането на медалите му и преназначаването му на чиновническа работа в Москва. Благодарение на неохотната преводаческа помощ на Александра, Дебора бе проследила същината на доводите му и вече съвсем не беше сигурна, че всичко е мания по конспиративни теории.

В писмата имаше убедителни доказателства, че не само Волошинов се беше занимавал с този случай, дълго след като му бяха заповядали да се откаже. Много други хора също са изпитвали съмнения за останките, погребани в Магдебург. Самият Сталин беше обвинил англичаните и американците, че са позволили на Хитлер да избяга, дори, че са го уредили да живее в някоя чужда, вероятно южноамериканска страна. Това може би беше дезинформация, с цел да представи западните съюзници като мекушави, дори приятелски настроени към човека, когото Русия ненавиждаше. От друга страна обаче беше ясно, че Сталин съвсем не е бил сигурен, че руснаците са намерили именно трупа на Хитлер.

Доколкото Дебора схвана, тезата на Волошинов се основаваше на комбинация от официални документи, разкази на очевидци и слухове. Окончателната картина беше неясна и противоречива. Волошинов очевидно се бе възползвал от непоследователността, и дори бе привлякъл внимание към празнотите и въпросителните в разказа си, сякаш те доказваха пропуските в официалната версия за събитията. Част от основателните доводи идваха от полковник от МВД на име Меншиков. Неговите писмени показания бяха адресирани в писма пряко до Волошинов. Писмата бяха подобни на онова, което Волошинов беше носил в нощта, когато беше убит. Преди да се запознае с бащата на Александра, навремето млад новобранец в Източна Германия, Меншиков бил пехотинец в Седемдесет и девета руска част на фронтовите линии по време на превземането на Берлин. Той твърдеше, че е присъствал, когато бункерът е бил претърсен. Изслушал показанията на оцелелите и наблюдавал как изравят овъглените трупове на Хитлер и Ева Браун от плитък гроб в градината на канцлерството.

Хитлер беше умрял на 13 април 1945 година. Според същите показания жертвата се самоубила с изстрел в главата със собствения си пистолет „Маузер“. Невестата му погълнала цианид. Двата трупа били изнесени навън, залети с бензин, специално купен за целта преди няколко дни, и изгорени пред очите на адютанта на Хитлер, майорът от СС Ото Гюнше. Свидетели на кремацията бяха Гюнше, Мартин Борман, Йозеф Гьобелс, камердинерът му Хайнц Линге и шофьорът му Ерих Кемпке, но поради масираните съветски бомбардировки се беше наложило да изоставят кладата преди труповете да бъдат напълно изгорели. Пазачите на сградата, Евалд Линдлоф и Ханс Райзер, които ги погребали, свидетелстваха, че телата били изгорели до неузнаваемост. Други членове на германското висше командване също се бяха самоубили, включително цялото семейство Гьобелс — Йозеф, съпругата му Магда и шестте им деца.

Няколко дни след смъртта на Хитлер руснаците бяха намерили онова, което бяха помислили за неговите останки. Според Волошинов през онези дни истинският труп е бил прибран в сандък, и с въоръжен ескорт е бил изпратен на юг към швейцарската граница. Той твърдеше, че трупът, изровен от руснаците, е на един от двойниците на Хитлер, но не беше сигурен точно на кого. Някои доказателства сочеха към Густав Вебер, други към актьор на име Андреас Кронщад, а трети към Юлиус Шрек, член на нацистката партия от двадесетте години на двадесети век и любим шофьор на Хитлер. Волошинов пишеше, че един от тези хора е бил заснет нарочно от германците до кладата, след което тялото е било сложено в дървен сандък и транспортирано в руската лаборатория по патология в Берлин. На 8 май 1945 година, докато Европа беше празнувала Деня на победата, руският съдебен патолог доктор Фауст Шеровски и патоанатомът майор Ана Маранц бяха извършили аутопсия на тленните останки.

В края на краищата трупът беше погребан в запустял парцел на Клаузенерщрасе 3032 в Магдебург и бе останал там до 1970 година, когато КГБ очевидно в опит да попречи на Хитлер да получи статута на мъченик за десните симпатизанти и германските националисти, бяха изровили тялото и го бяха унищожили, разпръсквайки праха над река Бидериц.

Освен неясния отрязък от време между смъртта на Хитлер и откриването на трупа от руснаците, когато със сигурност истинското тяло беше изнесено от страната, отначало Дебора реши, че всъщност има малко доказателства за достоверността на историята на Волошинов. Но колкото повече информация поемаше, насърчавайки Александра да превежда, толкова повече започваше да си задава въпроси.

В разказите на пленените германци, които бяха намерили трупа на Хитлер, след като се беше самоубил, и после бяха участвали в изгарянето му, имаше несъответствия. Според показанията им раните от огнестрелно оръжие бяха на различни места. Едни казваха, че са в устата, други в слепоочието, а трети в окото. Един твърдеше, че трупът на Хитлер е бил на дивана до тялото на Ева Браун, а друг, че е бил сам на стол. Петната кръв върху дивана бяха описани с различна форма.

Първият детайл обаче, който наистина я порази като странен, беше относно транспортирането на трупа от Берлин до Магдебург. Според официалните доклади руснаците бяха погребали тялото край пътя и после отново го бяха изровили. Тази любопитна схема се повтаряше девет-десет пъти между Берлин и Магдебург. Властите не обясняваха причината за това и Волошинов бе направил собствени изводи, а именно: че руснаците са се колебаели между желанието си да научат повече за трупа и стремежа си да го унищожат. Двата порива произтичаха от очевидна несигурност за самоличността на тялото и мъчително безпокойство, че то не е на Хитлер.

Дори след като била извършена официална аутопсия, резултатите повдигнали още повече въпроси. Оцелелите от бункера германци твърдо настоявали, че Фюрера се е застрелял, както се виждаше и на озадачаващите снимки, чиято достоверност беше невъзможно да бъде потвърдена. Но в трупа били намерени следи от цианид и парченца стъкло в устата. Нямало нито един куршум. Разбира се, преди да се застреля, нацисткият лидер може би е погълнал ампула с отрова, а куршумът вероятно е минал през него и не е бил открит, но несъответствието явно породило тревоги и вълнения. По време на ексхумацията от бункера била намерена част от черепа на трупа, очевидно излетяла от изходната рана от куршума. Парчето все още беше притежание на руското правителство, макар че неизвестно защо не му бил направен ДНК анализ. Волошинов смяташе, че самото взимане на парчето кост е подозрително — опит на властите да затворят всички пролуки в доклада от аутопсията. Още повече, че това парче не можело да докаже самоличността на трупа, нито дори категорично, че е от същото тяло.

Били извършени анализи на зъбния статус на част от мост, открит в градината на канцлерството, които отново сякаш потвърдили, че трупът е на Хитлер. Но документите, използвани за доказването на верността на изследванията, се основавали на съмнителните спомени на помощника на стоматолога Кети Хаузерман и зъботехника Фриц Ехтман. Двамата работили за зъболекаря на Хитлер доктор Фриц Блашке и били заклети нацисти, и според Волошинов вероятно са се уговорили да дадат фалшиви показания много преди да се наложи. Той твърдеше, че зъбната протеза е била преправена и поставена там, където е можело да бъде намерена, за да заблуди руснаците. За Волошинов това беше поредното доказателство, че нацистите са планирали стратегия за изнасяне от страната и укриване на тленните останки на Хитлер и са оставили някакви улики, за да заблудят руснаците. Затова именно трупът е бил изгорен до неузнаваемост, но не и унищожен, така че руснаците да престанат да търсят истинското тяло. Затова са позволили и манипулираните снимки да попаднат в ръцете на руснаците. Волошинов питаше защо някой предан и фанатизиран нацист би фотографирал трупа на лидера си, преди да бъде изгорен? В това нямало друга логика, освен като стратегия за дезинформация.

Волошинов се опитваше да докаже, че когато КГБ най-после през 1970 година изкопали и унищожили тленните останки, Съветския съюз се опитвал не да отърве света от потенциална нацистка светиня, а по-скоро да сложи край на безкрайните спорове за труп, който знаели, че не принадлежи на Хитлер. Това действие предполагало, че руснаците смятат за невъзможно доказването на автентичността на трупа, дори със съвременните съдебномедицински технологии.

Руснаците са знаели, че не е той. Занесли са трупа в Магдебург и не искат да признаят пред света, че са сгрешили. Но отлично го знаят.

Последната улика, довела до обсебващия личен кръстоносен поход на Волошинов, беше свързана с неговия приятел и наставник Меншиков. Автентичните писмени свидетелски показания, споделени на четири очи, за видяното в Берлин през май 1945 година, бяха накарали Волошинов да се замисли. Тази свидетелска информацията се стори на Дебора по-изумителна и убедителна от всичко останало, взето заедно. Тя помоли Александра да й прочете разказа три пъти и слуша, затаила дъх.

В ъгъла на централния коридор в бункера, водещ нагоре по стълбите към градината, където труповете били изгорени, Меншиков, движейки се предпазливо и здраво стиснал автомата в двете си ръце, намерил кама. Ножът не бил нацистки, а много по-красив — странен, с тънко острие от бронз и инкрустиран със златни изображения на лъвове и колесничар — церемониално гръцко оръжие от бронзовата епоха.

Най-после. Връзката.

Но не микенската кама бе принудила Волошинов да издирва сандъка цели петдесет години и по половината земно кълбо. Нито противоречията в официалната версия, които го бяха накарали да продължи да търси и да пише до правителството, докато лека-полека му бяха отнели ранга и отличията. А омразата към нацистите и силната, макар и парадоксална връзка с неговата родина и проблематичните й управници. Последното и най-важно събитие, което го бе мотивирало, беше смъртта на приятеля му Меншиков, тайно екзекутиран заедно с тридесет други руснаци от собственото им правителство за отказ да потушат бунт в Магдебург, Източна Германия, през 1953 година. Именно този факт повече от всеки друг бе накарал Сергей Волошинов да отстоява каузата си.

Дебора седеше на креслото и държеше ножа, намерен от Меншиков. Той го беше предал на последователя си в търсене на истината. Беше й необходим само един поглед. Тя беше сигурна, че камата е била част от колекцията, скрита в тайната стая в малкия музей в Атланта.

Ето го липсващото парче от ребуса — помисли Дебора.

67.

Тя се вторачи навън през прозореца, докато Москва постепенно чезнеше и се замисли за Александра и съпруга й. Бяха я нагостили с обилна вечеря, включително с хайвер и водка, сякаш Дебора беше висок гост и двамата бяха длъжни да покажат руската си щедрост и гостоприемство. Василий я беше наблюдавал предпазливо по време на вечерята, но после бе насочил вниманието си към съпругата си, която очевидно пазеше обичайното си мълчание с неимоверни усилия. Лицето на Александра приличаше на пълен догоре язовир и когато за трети път напълниха чашите си с водка, стената му се пропука.

— Мислите, че… баща ми вероятно не е бил луд? — попита тя, като се изчерви.

Сякаш не смееше да диша и едва изрече думите. Дебора усещаше как стаята се зарежда с напрегнато мълчание и бдителност. Дали винаги беше таила искра надежда, че баща й не е смешникът, за какъвто го смятаха. Това вероятно обяснява защо беше позволила на Дебора да види книжата, които не искаше да прочете сама.

Дебора я наблюдаваше, докато рускинята се бореше с чувствата си, и се зарадва, че може да бъде откровена.

— Не, не мисля, че е бил луд. — Тя млъкна, все още изумена от идеята. — Смятам, че е бил прав.

И тогава Александра се разрида за себе си и за мъртвия си баща.

Сега вече знаеше всичко. От време на време имаше усещането, че е на погрешен път и сюжета, който разплита, е пълен абсурд — и сега знаеше защо. Наистина това нямаше нищо общо с археологията, освен само факта, че нацистите се бяха смятали за приемници на древните гърци. Хитлер се беше отъждествявал на съвременен Агамемнон, водещ ксенофобската си война срещу малцинствата — и когато войната беше свършила и той се беше самоубил, беше поискал да бъде положен в гроба в цялото си величие, като древногръцки цар.

Дебора си спомни разговора със занаятчията от Микени за известните нацисти, касапи и психопати като Химлер и Гьобелс, които посещавали историческите местности. Те смятаха Шлиман за тевтонски супермен, отчасти защото беше открил други супермени — героите от армията на Агамемнон. Във всичко това имаше някаква извратена логика. Ето защо Хитлер бе поискал през 1936 година Олимпийските игри да се състоят в Берлин. Според него Германия имаше това право като наследник на древногръцкия физически и културен елит.

Преди да тръгне за летището, в московска книжарница Дебора прелисти книга за нацистката естетика. Направи го уплашено, страхувайки се, че ще има снимки на жестокости и извращения, но не се оказа така. Нацисткото изкуство беше сдържано и класическо и се дистанцираше от абстрактното и експресивното за сметка на консервативното. Изкуството и архитектурата на древна Гърция бяха издигнати в култ. Книгата беше пълна със строителни планове — някои начертани от самия Хитлер, които приличаха на Партенона в Атина, както и със статуи, очевидно проектирани или копирани от класически оригинали. Дори арийската политическа „философия“ се основаваше на гръцко-римската естетика или поне представляваше неин националсоциалистически, етноцентристки и расистки вариант. Това показваше, че упадъкът на античния свят и израждането му в съвременен вариант беше пряка последица от кръстосване с расизма. Прочиствайки се от „низшите раси“, нацистите мислеха, че пресъздават и възобновяват златна ера в изкуството и културата по примера на древна Гърция.

И накрая бяха облекли техния генерал в погребалните доспехи на Агамемнон като заслуга за неговото класическо достойнство и имперски амбиции, но артефактите — независимо дали знаеха, че са фалшиви или не — бяха само украса: погребални труфила. Важното беше тялото.

Дебора беше поразена от факта, че в книжата на Волошинов не се споменаваше вероятността Хитлер да не е умрял в бункера. Там се разказваше само как истинският труп се е изплъзнал от ръцете на руснаците, а не за предположението на Сталин, че Хитлер може да е избягал. В хипотезата имаше прекалено много информация, за да придаде достоверност на тази конспиративна теория, макар че известно време беше широко обсъждана. Това обаче повдигаше друг въпрос. Защо докато страната около тях пламтеше, нацистите си бяха направили труда да съхранят трупа на мъртвия си водач, виновен за всички провалени планове?

За идните поколения — мрачно отбеляза вътрешният й глас.

Трупът не беше обикновен, а икона, символ, паметник — подобно на мумията на Ленин, останала до Кремъл години след като създадената от него социалистическа система най-после се беше сринала. Какъвто и друг мотив да имаха, за да унищожат заровените в Магдебург останки, руснаците знаеха, че мъченикът, загинал за обречена кауза, е почти толкова опасен, колкото живия човек, и костите му щяха да бъдат съсредоточие за симпатизанти на нацизма…

Е, добре — помисли Дебора. — А по-нататък?

При руснаците беше останал за разпознаване двойник на Хитлер, а по пътя за Швейцария истинското тяло, издокарано в пълната си микенска премяна, беше пресрещнато от военна част — танков батальон, състоящ се изцяло от чернокожи.

Нещо откачено — промълви Дебора.

Това беше казал бащата на Тоня на танкиста Томас Морис за онова, което беше видял в сандъка. Нещо откачено.

Предполагам, че е бил Хитлер, издокаран като Агамемнон — помисли тя.

Военният полицай беше откраднал сандъка и бе убил чернокожия командир на танка, като правилно беше преценил, че престъплението му няма да бъде сметнато за достатъчно сериозно, за да бъде извършено пълно разследване. Отначало вероятно не е знаел какво представляват древногръцките предмети, освен че са ценни. Той бе разпитал тук-там и се беше свързал с британски колекционер, за да научи каквото може за златната маска и другите артефакти, пренесени заедно с трупа, може би като е обещал да му ги продаде, за да събере пари да транспортира трупа на Хитлер. След като го беше направил, военният полицай беше изпратил сандъка в Съединените щати, но неизвестно защо пратката не бе пристигнала, бе изгубил следите й и бе създал тайна организация, за да я намери.

Години наред местонахождението на сандъка беше неизвестно, докато накрая се бе появил на френски плаж. Ричард беше научил за него чрез канали на черния пазар и го бе докарал в Атланта, но в края на краищата бе решил, че трупът, който бе мислил за Агамемнон, трябва да бъде върнат на Гърция.

Но нещата се бяха развили другояче и Дебора нямаше представа къде е тялото сега, нито у кого. Възможно ли беше надеждата на отдавна умрелите нацисти да се беше осъществила? Откачените привърженици на теорията за превъзходството на бялата раса да са се обединили отново под едно общо знаме, което ги сплотява, увеличава редиците им и ги изпраща да щурмуват Троя отвътре — жилищни комплекси, военни поделения, административни небостъргачи и дребния бизнес като византийците, скрити в дървения кон? Това със сигурност не беше възможно. Или Дебора беше наивна? Тя си спомни районирането на географската карта на ксенофобски организации в уебсайта на адвокатската кантора за защита на гражданските прави „Южна бедност“, изпълнен с икони на Ку Клукс Клан, Арийски нации, Бръснати глави, Нова конфедерация… Може би, в края на краищата, не беше толкова невъзможно.

Веднага щом самолетът се приземеше, тя щеше да се обади на Сернига и да му разкаже всичко — за Хитлер и Волошинов, за Магдебург и за падането на Берлин. Щеше да му обясни, че…

Греши?

Да, и това. Разговорът нямаше да бъде лесен.

Тя се замисли за Калвин и се запита какво би казал за всичко това. Предишната вечер в леглото Дебора най-после бе позволила мислите й да се върнат назад към нощта, която бяха прекарали заедно, преди да отидат да получат резултатите от лабораторията на ЦПИИ. Установи, че не може да си спомни почти нищо. Спомените й бяха откъслечни, без образ, защото той угаси осветлението и плътните хотелски завеси бяха изолирали светлината на уличната лампа. Сутринта Калвин стана преди нея и тя осъзна, че не го е видяла без делничните му дрехи. Спомняше си единствено колебливото опипване в мрака. Би било хубаво да види лицето му в онзи миг, за да може после да си го спомня.

Е, може да се случи отново. Следващия път ще го видиш и ще си го спомняш.

Може би. Но за да се върне към онзи момент, щеше да бъде необходим много по-труден разговор, отколкото й предстоеше с полицаите.

68.

— Глупави конспиративни теории — заяви Кийн.

Сернига без желание се беше съгласил да се срещнат и двамата с Кийн бяха дошли в апартамента й.

— Вижте, убитият руснак е бил обсебен от Хитлер и е проследил трупа до музея „Хълма на друидите“…

— Само защото някакъв побъркан от бившия Съветския съюз е мислел, че…

— Вижте — повтори Дебора, — мислите, че това са заплетени тъпотии от сорта, че кацането на Луната всъщност е снимано в киностудио, но в действителност е най-простото решение, в което се вместват фактите. Неонацистка групировка издирва оръжие. Колекционер на антики търси древен артефакт. Труп от средата на четиридесетте години на двадесети век е положен в гроба с цялото величие на античен военен герой. Ами ако всички тези неща са едно и също? Ако не търсите ядрена бомба или стъкленица с едра шарка? Ако трупът е артефактът и едновременно оръжието?

Кийн отвори уста да възрази, но Сернига я слушаше внимателно. Гневът, с който я беше изпратил след последната им среща, беше заменен със снизхождение, но колкото повече Дебора говореше, толкова по-неудобно, изглежда, се чувстваше той. Изглежда, че колкото и абсурдно да звучи историята й, федералният агент може би й вярва.

— Какво по-точно имате предвид? — попита Сернига.

— Може би оръжието не е биологично или химично, а идеологическо. Политическо. За ненормалните нацисти Хитлер е Господ и баща. Трупът му е обвит със значение, граничещо с магия.

— Магия?

— Така им се струва. Тялото не е само знаме, а талисман, икона и абсолютен символ на всичко, в което вярват и което представляват.

— Добре, но как се превръща в оръжие?

— Хората се съюзяват около подобен символ. Трупът е трябвало да бъде унищожен преди десетилетия от враговете на Хитлер и нацизма. Ако тялото се появи сега в цялото си величие, това за тях би било нещо като възкресение, победа и военен триумф. И навярно членовете на групировката „Атрей“ мислят, че ще им даде сила да поведат война.

— Срещу кого?

— Срещу евреите, арабите, чернокожите, хомосексуалистите, недъгавите, хората с леви убеждения, смесените бракове — отвърна Дебора, като отброяваше на пръстите си. — И срещу всеки, който се застъпва за тях и вярва в правото им на съществуване.

Двамата се умълчаха неспокойно и се втренчиха в нея.

— Преоткриването на трупа на Хитлер в ръцете на неговите привърженици може би е точно онова, което е необходимо да задвижи нещата.

— Това не може да се случи тук — тихо каза Кийн.

— Дано да сте прав — отговори Дебора.

— Дори да го направят, не могат да победят.

— Не победиха последния път, но се замислете какво стана оттогава. Във всеки случай няма да бъде като преди, с танкове, униформи и свастики, а ще бъде под формата на терористични атаки — взривяване на мост, стрелба в „Макдоналдс“, бомба в електроцентрала. Не е необходимо да бъде открита война с непредсказуеми последици.

Настъпи дълго мълчание и после Сернига стана. Изглеждаше обезпокоен, сякаш бе подреждал ребус, а Дебора беше разместила всичко. Сега картината беше различна, по-странна и тревожна отпреди, но имаше логика.

— Не знам — каза агентът на ФБР. — Изглежда… не знам. Но трябва да разнищим този въпрос. Не казвам, че сте права, но в предположението ви може да има нещо вярно.

Дебора кимна. Кийн наведе глава и се вторачи в обувките си.

— Вижте — каза Сернига, променяйки тона си, докато вървеше към вратата, — бях прекалено строг към вас. Не сте виновна за смъртта на гърците. Не сте ги застреляли вие…

— Знам, но ако ви бях казала…

Той изчака.

Тя прехапа устни и кимна.

— Има ли кой да бъде до вас? — попита Сернига. — Приятели? Семейство?

Дебора отмести поглед встрани.

— Да, има някой — отвърна тя, като се запита дали това все още е вярно.

69.

Двамата полицаи си тръгнаха. Дебора седна на ръба на леглото и се втренчи в нощния мрак и дъжда през прозореца. Ръмежът ту спираше, ту започваше отново, още по-силно. На запад проблясваха светкавици.

Тя отвори тефтерчето си с адресите и намери номера на Тоня. Не знаеше дали все още е валиден и не си спомняше да го е използвала, но нямаше други координати. Телефонът звъня известно време, докато се включи секретарят. Дебора измънка извинение и после още по-непохватно избъбри нещо като план, някаква нелепа стратегия уж за непредвидени обстоятелства, включваща всичко, което Тоня наричаше „женско“ — грим, парфюм и така нататък.

Звънна и на Калвин в дома му и отново й отговори телефонен секретар. Не можа да измисли нещо кратко и остроумно, което би било уместно в случая, особено ако той седеше там и слушаше, и затвори. Беше твърде късно, но провери и в кантората и пак се свърза с гласовата му поща. Приготвяше се да си легне, когато си спомни за навика му да работи до късно в музея, и реши да отиде там, сякаш случайно, уж да свърши нещо.

Готова ли си да обясниш защо не му говореше след посещението в лабораторията на ЦПИИ? И защо отново избяга от страната, без да пророниш дума? — обади се вътрешният й глас.

Дебора се облече и докато заключваше вратата на апартамента си, набра от мобилния си телефон номера на музея.

Звъня дълго и най-накрая някой вдигна слушалката. Беше Калвин и гласът му прозвуча нетърпеливо.

— Да, Дебора, какво има?

— Как разбра, че съм аз?

— Кой друг може да се обажда по това време?

— Идвам — заяви тя. Не искаше да се извинява по телефона.

— Ей така? — Калвин беше ядосан и тя не можеше да го обвини. — Напускаш страната, без да ми се обадиш, а после неочаквано се появяваш на прага ми…

— Всъщност на моя праг — поправи го Дебора, опитвайки се остроумничи и да разведри атмосферата. — Ти си в моя музей.

— Все едно.

— Може ли да говорим на четири очи?

Той явно се замисли.

— Добре.

— Да донеса ли нещо? Китайска храна?

— Защо не дойдеш и да видим как ще потръгнат нещата, преди да предприемем нещо прибързано?

— Съгласна съм.

— Направих разпечатка на меню от интернет — каза Калвин, когато Дебора влезе в кабинета на музея. — От ресторант-градина „Хонконг“.

— Мислех, че първо ще видим как ще потръгнат нещата, преди да направим нещо прибързано.

— Действах по интуиция.

Те все още не се усмихваха един на друг.

— И на какво се основаваше интуицията ти?

— Реших, че ще дойдеш да се извиниш и че си притеснена, съдейки по онова, което чух за къщата в Палмето. И че трябва да бъда по-състрадателен, отколкото заслужаваш…

— Млъкни и ми дай менюто.

Калвин най-после се ухили, Дебора също.

— Какво искаш?

— Пиле „кунг пао“ — отговори тя.

— Друго?

— Пръчици за хранене.

— Друго?

Калвин застана до нея. Тонът му беше весел и закачлив.

— Имаш предвид какво друго ще искам, освен храна? — Дебора вдигна глава и се усмихна, когато той плъзна ръце около талията й.

— Точно така.

— Чакай да помисля. Смятам, че това е всичко. Може би и пролетно рулце.

Калвин се засмя и леко я отблъсна.

— Обичаш да ме дразниш.

— Момичетата трябва да ядат. По-късно ще обсъдим десерта.

— Добре — съгласи се той. — Искаш ли да се поразходим и заедно да вземем храната? Тук съм от няколко часа, пък и ти имаш да обясняваш много неща.

Музеят беше сгушен в една зелена долина, близо до поток, на двеста метра от главния път — и докато вървяха под дъбовете и евкалиптите, свежестта на дъждовната нощ беше опияняваща.

Калвин изслуша съкратената й история за последните няколко дни и я хвана за ръката, когато Дебора каза, че е отговорна за смъртта на двамата гърци.

— Не си виновна. Единствените отговорни за убийството им са онези, които са ги застреляли.

Тя стисна ръката му и го погледна. Калвин беше с тънка бяла тениска и риза в цвят каки, с панталон от военен плат и спортни обувки. Наричаше ги „неофициалното облекло на адвоката от Юга“. На кехлибарената светлина на жълтите лампи лицето му изглеждаше съвършено симетрично, волево и красиво. Дебора се усмихна — награда за съчувствието му и след малко двамата стигнаха до ресторанта, голям, огрян в червени светлини.

Храната им скоро беше готова и пакетирана, но това не ги спаси от дъжда. Започна да вали сериозно, когато излязоха навън. Отначало се подслониха под огромната червена порта на ресторанта, но после решиха, че ще завали още по-силно, и побягнаха.

Първата гръмотевица изтрещя, когато изминаха две преки, и някъде в центъра на града блесна мълния. Двамата се засмяха и продължиха да вървят. Калвин затананика прочутата песен на Фред Астер „Пея си в дъжда“ и Дебора въодушевено затанцува в дълбока локва, като напълни обувките си. Водата шуртеше по водосточните тръби и с гръмогласен рев се вливаше в каналите. Дори изкълченият глезен не можа да развали приповдигнатото й настроение от приятното вълнение, че бяга под дъжда с този красив мъж, усеща как дрехите й залепват за тялото и от косите й се стича вода. Трябваше да се съблекат веднага щом влезеха вътре. Това беше единственото разумно нещо…

Стигнаха до вратите на музея. Дебора се опитваше да пъхне ключа в ключалката и се смееше толкова силно, че едва се държеше на краката си. Беше мокра от главата до петите, сякаш бе лежала във вана с дрехите. Калвин изхлузи ризата си и остана по тениска.

Двамата едва не паднаха, когато вратата се отвори. Смехът им отекна безразсъдно в хладното и тихо фоайе. Дебора имаше чувството, че е дете и я напушва неудържим смях, докато седи в Храма, и непреодолимото добро настроение раздира изпълнената с почит тишина. Калвин затвори вратата и се обърна към нея, ухилен до уши.

— Мисля, че се намокрих — каза той.

Дебора го погледна.

От ръкавите на ризата му капеше вода. Лампите на входа осветиха силуета му на фона на тъмното, обляно в дъжд стъкло зад него. Бялата тениска беше залепнала за изваяните му като на статуя гърди и стомах. Материята беше тънка и бе станала прозрачна от водата. И Дебора видя линиите върху плътта му — черни и синкави, татуировка на погребална маска с германски орел отгоре и една дума: Атрей.

70.

Истина е — помисли Дебора.

Беше се съмнявала, опасявала и се бе мъчила да не повярва, но се оказа истина.

Ако отместя поглед и се държа нормално, може би Калвин няма да забележи, че съм я видяла — разсъждаваше тя. — Той ще се изсуши или отново ще си облече ризата и ще реши, че не съм видяла татуировката. Ще помисли, че му се е разминало както в хотела в Атина, Джорджия, когато угаси лампата в стаята. Ще прецени, че не знам какъв е.

Дебора обаче не можеше да се преструва. Не умееше да го прави. Можеше да отмине, да замълчи и да спечели минута-две, но Калвин очакваше да вечерят заедно и вероятно нещо повече. Нямаше да може да го погледне в очите и да понесе усмивката му, без да се запита дали се е усмихвал, преди да наръга Ричард в гърдите с нацистката кама. Нямаше да може да слуша гласа му, без да го чува как шепне по телефона адреса на къщата с двамата гърци, докато чакаха резултатите от лабораторията на ЦПИИ. Не беше необходимо да го пита какво е извършил и как. Всичко беше ясно. Ребусът се подреди и сякаш заседна в гърдите й на мястото на сърцето и белите дробове, изпълвайки я с убеденост, сякаш беше видяла всичко лично с очите си.

Ти знаеше. Убеждаваше се, че не е така, но знаеше — упрекна я вътрешният й глас.

Би могла да се обърне към него и да продължи да бъбри и да се смее, сякаш не се е случило нищо, и после, след вечерята и нерешителното им любене, да се свърже с федералните агенти и веднъж завинаги да сложи край на цялата тази история. Трябваше само да издържи няколко часа, дори по-малко, ако успееше да се обади по телефона, без да събуди подозрения.

Можеш да отидеш в тоалетната — посъветва я вътрешният й глас. — Така както направи той, когато издаде заповедта гърците да бъдат убити.

— Добре ли си? — лукаво се усмихна Калвин.

— Да — отвърна тя, обърна се и се усмихна. — Но съм мокра. Мисля да се преоблека.

— Първо се нахрани. Винаги съм искал да вечерям близо до хилядагодишна антика. Искаш ли да ядем върху индианските експонати ей там?

Дебора положи усилия да се ухили по-широко.

— Идеално. Нареди нещата, докато се измия.

— Сигурна ли си, че си добре? Изглеждаш… нервна.

— Да го наречем трепетно очакване.

— За китайската храна? — сластолюбиво и мазно се усмихна той.

Намираш го за привлекателен.

— Не само за китайската храна — успя да каже тя.

Калвин се ухили, направи крачка към нея и протегна ръце.

— Чакай да се измия — настоя Дебора, отстъпи назад и направи гримаса.

— Може да дойда с теб — похотливо предложи той.

— Използвай стаята за малките момчета.

— Позволено ли е на големите момчета да я използват?

Беше в настроение за закачки. Дебора изпита желание да изкрещи.

— Само този път — каза тя.

— Побързай. Няма да чакам дълго и ще дойда да гледам.

Дебора седна на тоалетната чиния в заключената стаичка и се засуети, докато извади мобилния си телефон. Ръцете й трепереха.

Дано да работи…

Хайде.

Моля те, всемогъщи Боже, Ти, който изпращаш утеха на скърбящите сърца, ние се обръщаме към Теб за успокоение в този час на изпитание.

Думите се появиха изневиделица от отдавна дремещ спомен и тя ги прогони, сякаш полагаше усилия да се събуди. Дебора се вторачи в телефона. Гръмотевичната буря можеше да обърка силата на сигнала, особено в коритото на потока, където се намираше музеят.

Тя извади визитката на Сернига от чантата си и набра номера.

— Може ли да говоря с агент Сернига? — попита Дебора, когато чу женски глас.

— Агент Сернига се прибра у дома си. Да му предам ли нещо?

— Трябва да го намеря веднага. Спешно е. Свързано е със случая, който той разследва.

— Какъв е случаят?

— Ричард Диксън и двамата гърци. Моля ви, нямам време за обяснения.

— И кой го търси? — невъзмутимо попита жената.

— Дебора Милър. Моля ви, незабавно трябва да се свържа с него.

Силният ритник по вратата събори Дебора по гръб и я простря на плочките. Телефонът изтрака на пода.

Калвин Бауърс го взе и го пусна в тоалетната чиния.

— Наистина трябва да направиш нещо с отдушниците. Всичко се чува. — Гласът му беше монотонен и спокоен, а лицето безизразно. Промяната в него беше драстична. — Човек не може да се усамоти в тази сграда.

71.

Тя не се разплака. Нито започна да се моли. Нямаше намерение да се опитва да обяснява или да призовава чувството му за справедливост, приятелство или любов, защото инстинктивно и безсъмнено разбра, че нито едно от тези неща не е било реално. Очакваше, че ще изпадне в паника, но необикновеното положение прогони ужаса и я остави странно спокойна, някак отстранена и изпълнена със справедливост. Нямаше да плаче. Нито да се моли.

Опита да се изправи, когато Калвин я удари по лицето с опакото на ръката си. Не я заболя много, но небрежната му бруталност я изненада и я накара да се свие в ъгъла. Бауърс стоеше на прага и тя нямаше къде да отиде.

Изведнъж й мина през ума, че той смята да я убие, там където се е свила. Какво друго можеше да направи? Тя се надигна, приклекна и вдигна глава. За миг очите им се срещнаха и Бауърс се ухили цинично и злобно.

— Знаеш ли, мисля, че така е най-добре. — Видът му беше неузнаваем. — Не бих издържал отново да ме докосваш.

Дебора обтегна мускули, но не отговори.

— Чу ли какво казах? — попита Бауърс, все още спокойно, и сетне добави шепнешком, почти нежно: — Еврейке.

Той сви юмрук и дръпна назад ръката си, за да замахне. Дебора се хвърли напред, заби глава в стомаха му и го блъсна с всичките сили на краката си. Юмрукът му се стовари върху рамото й. Заболя я, но ударът й го изкара от равновесие и атаката й го простря по гръб. Главата му се тресна в плочките на пода и глухо изкънтя. Дебора изтръпна, докато пълзеше покрай него, но не се надяваше, че падането го е убило.

Бауърс лежеше там и тя се надвеси над него. По главата му нямаше кръв и въпреки че беше изцъклил очи, тя знаеше, че всеки момент може да стане. Дебора го прескочи тромаво, отвори вратата на тоалетната и хукна към вътрешността на музея.

Трябва да намеря телефон.

Тя побягна като залиташе към кабинета и търсеше ключовете. Глезените й започнаха да се огъват и големите й крачки станаха несигурни.

Не сега. Няма време за болка.

Стигна до фоайето, когато чу, че вратата на тоалетната се тресна в стената. Бауърс идваше.

Дебора се поколеба. Ако влезеше в кабинета, нямаше да има къде да избяга. Той вероятно щеше да разбие вратата и да нахълта, преди да е успяла да се обади по телефона. Обаждането щеше да почака. Трябваше да излезе от музея. Пътят беше само осемстотин метра и тя познаваше района по-добре от Бауърс.

Дебора се обърна, за да прекоси фоайето и го видя. Той беше зад ужасния корабен нос и се отправяше към изхода, като се препъваше, приведен на една страна, досущ потъващ галеон. Може би ударът по главата му беше причинил леко мозъчно сътресение.

Добре — помисли тя.

Бауърс очевидно смяташе, че Дебора вече е излязла. Вероятно му беше изтекла малко кръв, бе изпаднал в безсъзнание за минута-две и бе загубил представа за времето.

Добре.

Но не достатъчно. Дебора затаи дъх. Надяваше се, че той ще изскочи навън в дъжда и тя ще успее да се заключи в кабинета и да се обади на Сернига. Бауърс обаче забави крачка, спря и като див звяр се втренчи в затворените врати, а после рязко се завъртя и се наведе. Изглежда, видя нещо на земята. Дебора надникна покрай зеленикавата жена змия със зловеща усмивка и сърцето й сякаш подскочи. Бауърс протегна ръце към бял найлонов плик и го докосна с дланта си.

Смътно, като отзвук от безсмислен, несвързан сън, Дебора осъзна, че това е китайската храна.

Проверява дали все още е топла.

Само допреди няколко минути това щеше да бъде вечерята им, споделеното им преживяване, любовната игра. Споменът беше толкова уродлив и извратен, че й отне секунда, докато разбере, че всъщност той се опитва да установи колко време е бил в безсъзнание и колко далеч е избягала Дебора. Бауърс бръкна в джоба си, извади мобилния си телефон, изправи се и започна да натиска бутоните.

Дебора тръгна веднага щом чу приглушения му глас. Направи две-три крачки, когато глезенът й се огъна и тя тромаво се спъна. Но не откъсваше очи от мъжа, шепнещ по телефона. Гласът му отекна за миг и той се обърна и я видя, докато Дебора хукна по тъмния коридор към двойните врати.

Тя познаваше музея като пръстите на ръката си. Можеше да се скрие. Да заобиколи. Да влезе в жилището на Ричард и да се измъкне оттам…

Двойните врати се отвориха с трясък и пред нея застана хлапакът с бръснатата глава и татуировките, когото бе оставила да лежи в безсъзнание на стълбите под земята в Микена. Белият заек.

— Да — каза той по телефона, който притискаше под брадичката си, и се насочи към нея. — Виждам я.

Младежът извади кама и я размаха като фокусник или танцьор в стриптийз. Ножът се различаваше от онзи, който носеше в Гърция. Острието беше дълго и тънко, а дръжката леко извита надолу. На върха имаше малка свастика. С този нож беше убит Ричард. Камата на Калвин — разочаровано и тъжно помисли Дебора.

72.

Нямаше къде да избяга. Бауърс беше зад нея и се приближаваше бързо. Младежът отпред си тананикаше и я наблюдаваше.

Дебора можеше да атакува единия, но изгледите й за успех не й харесваха. Липсваше елементът на изненада и другият бързо щеше да се нахвърли върху нея. Тя нямаше оръжие, нито шанс да избяга. Никакъв шанс.

Дебора бързо извади от чантата си парфюма „Шанел №5“ и го насочи към бръснатата глава. Той трепна, но не от страх за очите си, а в конвулсия на кикот.

— Хвърли го — заповяда Калвин. Гласът му прозвуча предпазливо, сякаш шишенцето съдържаше нервнопаралитичен газ. — Няма да те нараним. Искам да ти задам няколко въпроса.

— Какви? — попита тя, запазвайки донякъде предизвикателността си.

— Откога знаеш? И кой друг знае?

— Духай го.

— Не мисля, че моментът е подходящ за феминисткото ти позьорство.

Бауърс протегна ръка към пищяла си. Чу се кратък звук на отлепване и той отново се изправи с насочен малък пистолет към Дебора.

Тя се обърна да го погледне и вдигна парфюма към него.

— Кучка — презрително се ухили младежът. — Колко си жалка.

Той се приближи бързо към нея и предавайки се театрално, Дебора пусна шишенцето на земята. Парфюмът се счупи, разпръсквайки стъкла и ухание на цветя и мускус.

Калвин застана до нея и я хвана за ръката.

— Ела с нас, прави каквото ти казваме и може да доживееш до сутринта.

Дори да е истина — помисли тя, — няма голяма разлика. Никой не подозира, че съм тук. Когато Калвин разбере какво знам, ще бъда мъртва. След няколко часа, а може би и по-малко.

Хлапакът я повлече към жилището на Ричард и оттам към гаража му. Вътре беше спрял стар тъмносин микробус. Двигателят му бръмчеше. Дебора го позна веднага. Това беше онзи микробус, който се бе опитал да я изтласка от шосето. Осветлението вътре беше запалено и тя видя още един младеж с обръсната глава.

Страхотно. Бауърс има частна армия. Собствено движение „Хитлерова младеж“.

— Това е удоволствие, което не заслужаваш — рече Калвин. — Ще пътуваш отзад.

— Трябва ли да бъда щастлива?

— Разбира се. Нали това търсиш?

Дори сега, когато й предстоеше неизбежна смърт, Дебора изпита любопитство.

Трупът е вътре!

Двамата мъже бяха завързали ръцете й зад гърба с лъскава сребриста лента. Хлапакът грубо я блъсна вътре, тресна вратата и я заключи от външната страна. Дебора се преви на две на пода. Седалките бяха махнати. Бауърс и бръснатата глава седнаха отпред. Дебора се изви на една страна, за да разгледа сандъка до нея.

Голямата дървена кутия с размерите на ковчег беше боядисана в черно и не се отличаваше с нищо. Тя не виждаше горната част, тъй като върху сандъка беше метнато дебело черно одеяло, но предположи, че е стъклена. Отвътре излизаше кабел.

Тя лежеше там, усещайки присъствието на мистериозния труп до нея. Микробусът потегли.

Доколкото можеше да прецени, пътуваха петнадесетина минути. В началото и към края на пътуването се движиха относително бавно през тъмни местности и по виещи се пътища, но по средата караха бързо и сградите отвън хвърляха разкривени отражения на трепкащи светлини по тавана на микробуса. Валеше дъжд и чистачките бръмчаха монотонно и скърцаха.

Когато спряха, пръв слезе младежът и след минута Дебора чу, че задните врати се отварят. Вдигна глава.

— Слез — каза Калвин, който все още седеше на предната седалка. — Бавно. И не прави нищо глупаво, защото ще пробия дупка в черепа ти. Ясно ли е?

Тя не отговори, но се премести и прехвърли краката си на чакъла навън. Хлапакът я чакаше. Беше извадил ножа си и я гледаше насмешливо и злорадо.

— Ти ме удари в Гърция, еврейко.

Тонът му беше сприхав, а акцентът — от затънтените, бедни провинции на Джорджия. Беше озлобен и изпълнен с омраза.

— Защото ти се опита да ме убиеш, селяко — отвърна Дебора.

Той я удари в слепоочието. Чу се силен пукот и тя помисли, че е спукал тъпанчето на ухото й. От очите й потекоха сълзи. Неволно се преви на две и прехапа устни, за да потисне риданията си.

— Внимавай какво говориш — каза младият неонацист.

Тя не отговори, но се изправи, усещайки, че към тях се приближава Калвин.

— Спусни подвижната стълба — каза Бауърс. — Аз ще я държа под око.

Той срещна очите й невъзмутимо, но когато разчете в тях дълбокото презрение, сви рамене и се усмихна.

— Страхотна е, нали? — попита Калвин и й показа тънкото острие на ножа. — Германска кама от военновъздушните сили от времето на Третия райх. Получих я от моя наставник.

— Едуард Грейвс — каза тя.

Лицето му се изопна.

— Откъде знаеш? Кажи ми кой друг знае и ще сключим сделка.

— Както направи с Ричард?

— Ричард беше скапан бизнесмен. Убеден съм, че ти си по-добра.

— Не залагай на това.

Той отново сви рамене.

— Щом искаш да си мъченица, кой съм аз, че да ти попреча? — Той вдигна ножа пред очите й.

За секунда тя мерна отражението на лицето си в острието. Изглеждаше някак далечна, образ от сън, мъгляв и странен, призрачна морска сирена, издигаща се от вълните.

— Помогни ми — каза хлапакът, който смъкваше големия черен сандък надолу по подвижната стълба. Дървеният ковчег все още беше покрит с одеялото.

— Не мърдай — рече Калвин.

Не беше необходимо да я предупреждава, тъй като нямаше къде да избяга. Той за секунди щеше да я застреля.

Бауърс се обърна и подпря сандъка, докато младежът го насочваше надолу.

— Трябва да го вкараме вътре — каза хлапакът. — А тя?

Дебора внезапно изпита потребност да говори и да отклони за малко събитията.

— Питаш откога знам? Отдавна. Спомняш ли си нощта, която прекарахме в Атина, Джорджия, когато каза, че знаеш как те поглежда Ричард? Когато се запознахме, ти спомена, че не си го виждал. И още: единственият друг човек, освен мен, виждал адреса, на който лабораторията щеше да изпрати резултатите, си ти. Смяташ ли, че не ми е хрумвало и тази връзка: докато ти изпращах подробности за движението ми в Гърция, някакъв маниак ме преследваше и се опитваше да ме убие? И е мислел, че знам нещо, защото ти ме видя да гледам в компютъра на Ричард. Само ти знаеше, че съм видяла писмото, което си изпратил на Ричард в музея. И преди това. В деня, когато се запознахме, ти каза, че индианската томахавка е „варварско“ оръжие. Мислиш, че не свързах тези неща и не се досетих, че си малоумен привърженик на расистката теория за превъзходството на бялата раса?

Не беше точно така — обади се вътрешният й глас. — Би трябвало, но допреди малко не свързваше фактите. Направи го едва когато видя татуировката му. Ако не друго, трябваше поне да се досетиш, че мъже като него не се увличат от жени като теб.

Тогава не знаеше. Поне не беше сигурна.

Калвин я погледна. Дъждът се стичаше по лицето й.

— Е, на кого друг каза?

Дебора не отговори. Вторачи се в лицето му с цялата си предизвикателност и презрение, които можа да събере.

Той се усмихна развеселено и малко недоверчиво. Очевидно не й вярваше, но това беше хубаво. Засега.

— Ще я затворим — каза Бауърс, — докато е готова да говори. Ако се съмнява в сериозните ни намерения, скоро ще види нещо, което ще я убеди в противното.

73.

Дебора предположи, че се намира в къща. Постройката обаче беше странна и не изглеждаше като никоя от онези, които беше виждала. Приличаше по-скоро на древногръцки храм, направен от бял камък и с колони с орнаменти. Сернига беше предположил, че „Атрей“ са наследили много пари от сенчестия бизнес на основателя си по време на войната. Нищо чудно сградата да е била построена с тези средства.

Микробусът беше паркиран отзад, в нещо като вътрешен двор, крилата на причудливата къща го скриваха от любопитни очи. Въпреки че чуваше непостоянния шум на автомобилното движение наблизо, Дебора нямаше представа откъде идва.

— Изградена е от предшественика ми — каза Калвин, докато я водеше за лакътя, — човекът, който задвижи всичко преди петдесет години. Господин Едуард Грейвс. Велика личност и добър мой приятел. Почти баща. Иска ми се да беше доживял да я види. Поддържам я като ритуална зала за нашата малка организация.

— Буржоазна грозотия — отбеляза Дебора.

— Нямам предвид къщата, макар че той построи и нея. Къщата не е важна. Това е само фасада.

— Какво има зад нея?

— Ще разбереш — доволно и като че ли малко развълнувано, отвърна Калвин.

До големите двойни врати водеха каменни стъпала и Дебора се насочи към тях. Хлапакът извади подвижната стълба от задната част на микробуса.

Тя спря, чакайки Калвин да отключи вратите, като се дръпна от младежа с неговите цинични змийски очи, и се запита дали да не направи опит да избяга. Ако го стореше, те сигурно щяха да я застрелят, но дали тази участ нямаше да бъде много по-добра от онова, което я чакаше вътре?

— Влизай — заповяда Бауърс и я покани с церемониален жест на благородник от осемнадесети век.

Влязоха в квадратно фоайе и тръгнаха по коридор с черен дървен под и картини в рамки — атлетични мъжки тела, скалисти пейзажи и древни оръжия. На едната стена имаше старинни снимки на статуи със свастики, всички от края на тридесетте години на двадесети век и с надписи „Берлин“. Едната показваше нацист от висшето командване в пълна униформа, който разглеждаше прочутата мраморна статуя на дискохвъргач.

Без да я изпуска от прицел, Бауърс спря и издърпа ориенталския килим от пода, разкривайки под него правоъгълник, изрязан в дъските. Той щракна две скрити месингови ключалки и подът бавно се отмести и се спусна надолу. Под капака се показаха стръмни каменни стъпала, водещи към подземието на къщата.

— Слизай — нареди Калвин, още по-доволен от изражението й.

Дебора предпазливо се наведе и неспокойно надникна надолу. Големите каменни блокове на стените й изглеждаха познати.

— Хайде. — Бауърс я блъсна с дулото на пистолета.

Тя напрегна мускули и започна да слиза. Бауърс взе мощно фенерче, запали го и тръгна след нея. Дебора се наведе, за да мине под пода, и долови мирис на наскоро издялано дърво, но когато продължи по каменните стъпала, усети друга миризма — на хладна, влажна пръст. Лъчът на фенерчето се отразяваше в стените. Ставаше все по-хладно. Продължиха още надолу, когато тя видя какво има на дъното.

— Господи.

— Точно така — рече Калвин. — Внушително, нали?

В края на стъпалата имаше тежки двойни врати с масивни колони от двете страни. Над огромния трегер беше издялан каменен триъгълник с два имперски лъва. Това беше репродукция на съкровищницата на Атрей в Микена, пренесена в центъра на Атланта и издялана от гранита на Джорджия.

Дебора замря стъписана.

— Точно копие на оригинала — каза Бауърс, — направено в размер една трета от автентичния мащаб. Частни наемници я градиха тайно в продължение на десет години, но нашите хора свършиха повечето работа. Не фигурира в чертежите на къщата. Никой няма да я намери, ако претърси сградата от тавана до мазето.

Хлапакът се мъчеше да смъкне надолу сандъка на колелца.

— Не разбирам — рече Дебора. — Мислех, че… Не разбирам.

Калвин се усмихна многозначително и извади голям ключ от джоба си.

— Така и предполагах — каза той и го пъхна в ключалката. Скрит механизъм изщрака на няколко места нагоре в грамадните врати, които се отвориха.

Отвъд цареше непрогледен мрак.

— И вероятно след като видях това, ще трябва да ме убиеш? — попита Дебора. — Просто ме убеди, че си психопат.

— Не. Виж онова — отвърна Бауърс и насочи навътре лъча на фенерчето.

Помещението беше точно като гробниците толос в Микена — огромен пчелен кошер с циклопски очи, по-сив на цвят, но инак същият хладен сводест купол. Имаше обаче разлики — грамадни скоби за факли, червени знамена, изрисувани със свастики и трупът на земята.

Лежеше по гръб. Едната му ръка беше протегната, сякаш в смирена молитва.

Дебора затвори очи и стисна зъби, за да не се разридае.

До мъртвеца имаше счупена лула. Маркъс беше срещнал участта на баща си.

74.

— Ще те заключим тук за малко — каза Калвин, — докато обсъдим плановете си, и после ще говорим.

— Убил си го в Гърция и си го пренесъл тук? Защо? — попита тя. Не че имаше значение. Говореше само защото не искаше да бъде заключена в тъмната гробница с трупа на Маркъс.

— Не, разбира се. Той дойде да ме търси. И всъщност ме намери.

— И ти го уби.

— Очевидно — отвърна Бауърс.

— Защо? — повтори Дебора и преглътна, за да прикрие треперенето в гласа си. — Той беше страстен колекционер като Ричард. Мислеше, че е намерил трупа на Агамемнон.

— Да. Докато не срещна мен. Някак успя да ме свърже с предшественика ми и откри малката ми гробница, всъщност неговата. Временно. — Калвин се ухили на шегата си. — Щом разбра каква е… — той потърси подходящи думи, — философската ми ориентация, Маркъс започна друго разследване. И когато го открих, той беше направил онова, което очевидно ти не си сторила.

— Какво? — попита Дебора, без да я е грижа вече за нищо.

— Откри какво има в сандъка.

Младият мъж с обръснатата глава, който буташе сандъка към средата на толоса, вдигна глава.

— Почти е готов — каза той. — Ей сега.

Дебора разсъждаваше трескаво. Ако се престореше, че знае повече, щеше да изглежда вероятно, че е казала на много други хора. Това можеше да запази живота й.

— Знам всичко — заяви тя.

— Точно така — презрително каза Калвин. — Разбира се.

— Знам, че ако направят балистична експертиза на пистолета ти, полицаите ще те арестуват за убийството на Сергей Волошинов, агент на МВД, когото си застрелял, защото също като мен е знаел какво има в сандъка.

Думите й го стреснаха. За миг той изглеждаше искрено изненадан, но после се усмихна.

— Искаш ли да чуеш какво друго знам? — попита Дебора, предизвиквайки мълчанието и самодоволството му.

Бауърс не й обърна внимание, а погледна младия неонацист, който протегна ръка под сандъка, намери кабела и го включи. Под одеялото блесна призрачна светлина и контурите на грубо изсечения камък се очертаха релефно. В същото време отгоре светна невидима дотогава лампа с мека светлина. Хлапакът се отдръпна към стената и се втренчи във витрината. Лицето му беше изопнато, напрегнато и дори уплашено.

— Мигът на истината — заяви Калвин, приближи се до ковчега и почтително смъкна одеялото.

В сандъка имаше съсухрено човешко тяло. Лицето беше скрито под лъскава златна маска. Трупът беше покрит с изцапано, избеляло червено знаме със стилизиран черен орел.

— Трябвало е да го оставите да вони в Берлин — отбеляза Дебора.

Бръснатата глава рязко се обърна и я погледна и за миг й се стори, че е прекалила. Калвин обаче се ухили мазно и самодоволно и това, изглежда, успокои съмишленика му.

— Нашият генерал най-после е у дома — измърмори Бауърс. В очите му блесна нещо, каквото Дебора не беше виждала дотогава. — И мисията на „Атрей“ е изпълнена. Донесохме тленните останки на Адолф Хитлер в Америка и хората ще се тълпят да видят костите му. Кой би се изправил пред такава армия?

Дебора се оказа права. Това нямаше да я спаси, но поне беше права.

75.

— Тя знаеше — каза младежът.

— Няма значение — отвърна Калвин, все още усмихвайки се на трофея си.

— Трябва да поговорим. Веднага.

Бауърс най-после отмести немигащите си очи от мумифицирания труп, и го погледна. Той разбра безпокойството на хлапака, кимна и тръгна към изхода.

— А нея? — попита младият неонацист.

— Заключи я. — Калвин се обърна и се усмихна на Дебора. — Засега.

Дебора седеше в гробницата, колкото е възможно по-далеч от трупа на Маркъс, гледаше сандъка със стъкления капак, върху който беше фокусирана единствената лампа в помещението, и се опитваше да мисли. Беше затаила подозренията си към Калвин с неясната надежда, че ако е замесен, може да научи от него къде е оръжието и какво представлява. Е, сега знаеше. Но това съвсем не й помагаше.

Имаш ли представа защо пренебрегваше подозренията си към Калвин? — обади се вътрешният й глас.

Беше ги пренебрегвала, защото в случай, че не бяха истина…

Ако можеше да се убедиш, че не са истина…

… тогава може би щяха да заживеят в спретната къща с бяла оградка, а наоколо да тичат двете им дечица?

Беше потиснала съмненията си, за да даде шанс на връзката им — като същинска нещастна героиня от телевизионен филм. А сега любимият й и неговият главорез щяха да я убият. Преди това щяха да я изтезават, докато признаеше, че не е казала на федералните агенти, и после щяха да я убият и да поръсят кръвта й в някакъв псевдопримитивен погребален ритуал, посветен на извратения касапин на милиони.

Дебора стана, приближи се до сандъка и потърси резе. Намери две, по едно в двата края, щракна ги и вдигна стъкления капак. Трупът не миришеше на нищо, освен може би на формалдехид, макар че вероятно си въобразяваше. Тя протегна ръце, хвана маската и я вдигна.

Лицето под нея беше съсухрено и обезобразено, но определено мъжко. Имаше малки, четинести мустаци под носа и кичур рядка черна коса на челото, паднал над дупка от куршум. Очите бяха затворени и хлътнали.

Смъртта на колко души е причинил този човек? И още колко ще загинат заради полуизгнилите му кости?

Дебора потърси оръжие — камък, с който да разбие на парчета трупа. Последният й акт на предизвикателство.

Можеш да опиташ нещо друго — посъветва я вътрешният й глас.

Тя се замисли върху идеята и обиколи ковчега. Нямаше какво друго да направи. По-добре да опита.

Приключи за петнадесетина минути и задърпа електрическия кабел, докато го изтръгна от стената. Лампата угасна и помещението потъна в мрак. Дебора седна на студения камък и се заслуша в приглушения тътен на гръмотевиците навън. Очите й безуспешно се опитваха да различат очертания в тъмнината. След известно време ключалката изщрака. Дебора скочи и вратата се отвори.

Може би е Сернига.

В гробницата обаче влязоха младият неонацист и Калвин.

— Кучката е повредила осветлението.

— Няма значение — отвърна Бауърс.

— Не виждам нищо. — Жестоките малки очи на хлапака се взираха в мрака.

Дебора реши, че двамата изглеждат развълнувани и леко паникьосани, и се зарадва. Бяха разтревожени, че може би някак е успяла да доведе там федералните агенти.

— Промяна на плана — съобщи Калвин. Гласът му отново стана спокоен.

Младежът хвърли одеялото върху сандъка и го забута към изхода, а Бауърс насочи пистолета си към лицето й и се усмихна.

— Сбогом, Дебора.

76.

Тя не се поколеба. В мига, в който видя оръжието, отстъпи назад. Калвин беше добре осветен, но по раздразненото му изражение тя разбра, че я е изгубил в сенките. Дулото на пистолета му потрепери, докато я търсеше. Дебора направи още две безшумни крачки назад и легна на пода. Очите й бяха приковани в осветеното пространство, където Калвин стоеше неподвижно, а младежът с обръснатата глава буташе сандъка нагоре по стълбите. Тя събу едната си обувка и я хвърли. Обувката падна на три метра встрани от нея и звукът накара Калвин да се прицели. Той стреля веднъж и после още два пъти. Звуците отекнаха оглушително в затвореното пространство.

Дебора чу рикошета, сви се и затаи дъх, докато куршумите свистяха из каменната стая.

— Хайде — нетърпеливо извика хлапакът. — Трябва да тръгваме.

Дебора вдигна глава, като внимаваше да не прави резки движения, в случай че очите на Калвин бяха привикнали с тъмнината. Той продължаваше да се взира с насочен пистолет. Не знаеше дали я е улучил или не.

— Застреля ли я? — нервно попита младият неонацист. — Трябва ми помощ. Нямаме време…

— Да. Така мисля.

— Мислиш? Влез и провери.

— И тя да избяга покрай мен, както направи с теб в Микена? — попита Бауърс и най-после спусна оръжието си. Той погледна хлапака и съдейки по сковаността на тялото му, Дебора разбра, че не обича да му казват какво да прави. — Няма значение. Тя и без това е мъртва.

Калвин излезе, отстъпвайки назад заднишком. Тежките врати се затвориха и заключиха. Гробницата потъна в непрогледен мрак.

Дебора изпусна затаения си въздух и се запита дали се беше молила на Бога, докато куршумите летяха от камък на камък.

А сега какво? Те може би нямаше да се върнат и това беше добра новина, но изглеждаха убедени, че тя вече не представлява заплаха за тях, което беше странно. Не я искаха за заложник, нито да я мъкнат с тях, вероятно смятаха, че тя ще умре от глад, заключена в камерата само с трупа на Маркъс.

„Тя и без това е мъртва“ — беше казал Калвин. Перчене ли беше това или наистина беше така?

Мисълта я разтревожи. Колко време щеше да мине, преди Тоня да намери парфюма? Това беше паролата, която беше оставила на телефонния секретар. В случай че неясните й подозрения към Калвин се окажеха основателни, тя бе оставила знак, на който Тоня щеше да попадне, докато чисти. Беше свързан с нещо, което Дебора обикновено не използваше — „женско“, както се беше изразила Тоня, резка от червило на огледалото, оставена обеца или локвичка „Шанел №5“, който всяка жена би доловила веднага щом влезе в сградата. Тези бяха знаците, водещи към откриването й…

И към още едно провалило се усилие да бъдеш…

Какво? Женствена?

Чувството за загуба и агонията на съжаление, че няма да има повече флиртуване с Калвин Бауърс, бяха притъпили и направили смешно незначителен израза в очите му, когато внимателно и преднамерено я нарече еврейка.

Да бъде проклет и да гори в ада.

Дебора знаеше, че е права, и ако все още някаква част от нея искаше всичко това да не беше вярно. Тя щеше да я намери и да я изреже, дори да се намираше в сърцето й, защото беше нелепа, сантиментална, глупава и самоунищожителна.

Нека да гори…

Така както половината семейство на майка й беше изгорено в Аушвиц от такива като Калвин Бауърс и съсухрената купчина кости, която „Атрей“ искаха на всяка цена да съхранят.

Нека да гори.

Едва след известно време Дебора установи, че в помещението не е толкова хладно, колкото беше преди. И след още малко осъзна. Залута се безнадеждно из тъмната гробница, като търсеше в стените някаква пролука, когато разбра, че камъните са топли.

Въобразяваш си…

Това обаче беше очевидно и камъните се нагорещяваха с всяка изминала секунда. След една-две минути усети, че замириса на пушек. Приближи се пипнешком до вратата, заслуша се и чу далечен грохот и пукот на нещо ужасяващо и познато — жадно бушуващ и бързо разпространяващ се огън.

Тя и без това е мъртва.

Господи.

Къщата гореше и каменната гробница се бе превърнала в огромна пещ. Много преди солидните кедрови дървета да изгорят и пожарникарите да овладеят стихията, Дебора щеше да бъде мъртва, изсъхнала и изпечена. Непрогледният мрак в гробницата се изпълни с отчаяние и смразяващ, убийствен ужас. Думите отново се появиха като врязани в съзнанието й…

„Нека да гори…“

77.

Не — помисли тя. — Няма да се предам.

Още не.

Заудря по вратата и започна да крещи, докато напрежението върху гърлото й я накара да повърне. Въздухът изсъхваше бързо и тя усещаше мириса на пушека, макар че не го виждаше. Промъкна се покрай стените на гробницата, като отново търсеше пролука. Паниката й нарастваше, докато въздухът ставаше все по-гъст и парлив. Положи усилия и се вторачи в мрака, в случай че пламъците отвън осветят процеп в камъните, но знаеше, че погребалната камера е издълбана в земята. Ако успееше да отмести камъните в задната част, щеше да види само плътно натрупана, сбита глинеста пръст.

Мисли!

Хрумна й да опита да се покатери нагоре, но формата на кошер на толоса правеше това невъзможно. Дори да стигнеше до върха, пак нямаше откъде да излезе. Пък и пушекът там щеше да бъде по-гъст и въздухът по-горещ, защото по всяка вероятност цялата сграда гореше.

Адска скара — помисли тя. — Не е необходимо пламъците да влязат, за да ме изпекат.

Тоня щеше да открие парфюма чак на сутринта, но въпреки това полицията нямаше да знае къде да търси.

Мисли!

Не можеше да измисли нищо. Нямаше начин да се измъкне, нито да подаде знак за тревога. Пожарникарите щяха да дойдат едва когато някой съсед забележеше огъня, но дотогава щеше да бъде късно.

Камъните най-близо до вратата бяха най-горещи и Дебора инстинктивно се отдръпна от тях. В това нямаше логика. Огънят гореше в къщата и подземието, но задната част на гробницата беше изградена от пръст и камъни. Разбира се, в тази грамадна пещ това нямаше значение. Просто щеше да й отнеме повече време да умре там…

И в следващия миг й хрумна нещо.

Точно копие на оригинала — беше казал Калвин.

Добре. Какво знаем за оригинала и как би могло да ни помогне?

Нищо. Каменна гробница с дървени врати, които ще горят по-дълго, отколкото ти ще се изпечеш.

Не. Има нещо друго.

Дебора побягна към вратата и се долепи до топлите камъни вляво.

Не може да бъде. Тук е по-хладно.

Тя започна да търси къде да вкопчи пръстите си в камъка.

Първите три метра са отвесни. Трябва само да се издигнеш малко нагоре.

Дебора намери вдлъбнатина и стъпи. Първо единият и после другият й крак се отделиха от земята и се помъчиха да се закрепят на ръба на каменния блок. Пръстите я заболяха, но не намериха опора.

Дебора се закашля и се пусна на пода.

Придвижи се до другата страна на вратата, като внимаваше да не се спъне в свития на кълбо труп до стената.

Протегна отново ръце, опипа с пръсти и се изтегли нагоре. Този път краката й намериха издатина и тя успя да се изкатери около шестдесет сантиметра, достатъчно високо, за да стигне до трегера над вратата. Вкопчи се в ръба и тялото й се залюля встрани. Тя извика и за секунда увисна на една ръка, а после се хвана с другата. Знаеше, че ако не може да се издърпа нагоре, отново ще падне.

Но успя да се задържи, усети, че острият ръб се впива в дланта й, и се изтегли. Трегерът беше широк един метър, достатъчно, за да приклекне до голямата триъгълна плоча. Дебора сложи ръка върху нея и почувства горещината, но не се осмеляваше да се надява.

— Ти каза, че е точно копие, копеле — измърмори тя. — Е, да видим дали е така.

Изправи се бавно, долепена до каменните блокове на огромния дялан триъгълник. Ъгълът на купола я принуждаваше да се наведе назад, към тъмното пространство, а после протегна крак и се приготви да ритне горещата плоча, на която бяха изобразени имперските лъвове.

— Копие — изсъска тя. — Една трета от автентичния размер.

Това означава, че каменната плоча трябва да е дебела не повече от два-три сантиметра, тъй като оригиналните са били направени така, че да спестят прекомерната тежест върху трегера.

Е, да видим.

Дебора ритна силно, усети леко раздвижване, чу, че нещо се разтроши, и се усмихна победоносно.

Още два ритника и от плочата се откъртиха камъни. Трети, и тя видя светлина — червена и примигваща.

Приклекна отново на трегера и започна да удря и да блъска с длани. Появи се още една пукнатина — същинска лава, изригваща от вулканичен кратер през нощта, и после се откърти парче, голямо колкото главата й. Въодушевена, тя допря раменете си и натисна. Нагорещеният камък леко поддаде, издавайки стържещ звук. Направи го отново и отново, докато триъгълникът се разцепи и горните две трети на триъгълника се отвориха.

Дебора блъсна с всичка сила и чу как камъните паднаха долу и се разбиха. Дупката вече беше достатъчно широка, за да се промъкне, макар че бушуващият огън от другата страна я накара да се поколебае. Изглежда, горяха всичките греди в основата на къщата. Накрая щяха да рухнат и дали щяха да я повлекат със себе си в гробницата, или не, беше спорен въпрос. Ако не опиташе сега, никога нямаше да се измъкне оттам. Тя погледна за последен път погребалната камера, осветена от танцуващите пламъци, и изпълзя на външния трегер.

Горещината беше непоносима. Тя приклекна, обърна се с лице към стената, спусна се надолу, падна и се претърколи на земята, за да омекоти удара върху коленете и глезените си.

Каменните стъпала бяха единственото нещо, което не гореше. Животът й беше запазен единствено благодарение на факта, че се намираше под най-буйния огън и най-гъстия пушек, а не над тях, но трябваше да се качи нагоре, за да излезе оттам. Наведе глава и побягна. Горещината се увеличи неимоверно. Горе имаше малък лост. Дебора го натисна и капакът на тавана се спусна. Разнесе се съскане, когато огънят изсмука въздуха отдолу.

Дебора провря глава през отвора и усети как кичури от косите й припламват и се свиват от топлината. Пътят, по който беше влязла, представляваше огнена стена. Не можеше да се измъкне оттам. Но не можеше и да остане, където беше. Без да си дава време да помисли, тя се изкатери горе и хукна по коридора с горящи стени. Ризата й беше завързана на устата. Едва дишаше.

В дъното на коридора тя стигна до врата. Дръжката беше толкова гореща, че кожата на дланта й изцвърча и почувства пронизваща болка. Дръпна се назад и побягна обратно. Дишането й се затрудни. Дръжката на следващата врата беше по-хладна и отвъд имаше килер. Дебора изпъшка, коленичи, притисна лице до пода и вдъхна по-свежия и чист въздух. В сравнение с онова, което беше дишала дотогава, той имаше вкуса на планински поток. Изправи се и като се препъваше, побягна. В този момент пред нея се появиха двойните външни врати.

Горе се разнесе силен трясък, последван от скърцане на дърво. Част от тавана се срути, разпръсквайки дъжд от искри. Дебора наведе глава и побягна към вратите. В същия миг зад гърба й експлодира греда, сякаш беше заредена с динамит.

Стигна до вратите, успя да дръпне резетата и най-после се гмурна в хладната, влажна нощ.

Като се изтърколи от предната част на къщата, видя, че голямата алея за коли е осветена не само от бушуващия огън, но и от светлините на три пожарни коли. Пожарникарите, които свързваха маркучите, изумено се вторачиха в Дебора. Единият извади кислородна маска и се завтече към нея.

— Казаха, че вътре няма никого! — възкликна друг.

— Има ли още някой? — попита пожарникарят с маската, докато й помагаше да слезе по стъпалата.

Тя изведнъж се почувства без всякакви сили и благодарно се облегна на него.

— Някой?

— Има ли още някой? — повтори той. — Не можем да овладеем пожара. Само ще се погрижим да не се разпространи. Нека да гори. Вътре няма друг, нали?

Дебора се замисли за миг и сетне поклати глава.

Нека да гори.

78.

Беше сутрин. Дебора прекара нощта в мемориалната болница „Грейди“, за да бъде под наблюдение. Няколко пъти й подаваха кислород, различни медицински сестри се погрижиха за леките й наранявания и охлузвания и след кратък и неспокоен сън на зазоряване заявиха, че може да се прибере у дома.

Сернига и Кийн дойдоха в шест.

— Били сте доста заета тази нощ, а? — попита федералният агент.

— Горе-долу — отвърна Дебора.

— Искате ли да ми разкажете какво се случи?

— Не тук. На моя територия.

— У вас?

— В музея.

Уличното движение в ранното утро все още не беше натоварено и след двадесетина минути тримата влязоха в музея.

— Може ли да отидем в стаята на Ричард? — попита Дебора.

— Разбира се — отговори Сернига. — Защо?

— Не знам. За да сложим край на случая с него, предполагам.

Агентът седна зад бюрото на Ричард и разтвори бележника си. Дебора се настани на единственото кресло, с гръб към библиотеката. Усещаше болезнено кожата на бинтованите си рамене и ръце. Бяха й дали куп кремове и лосиони за изгарянията, но въпреки това опърлените участъци я заболяваха при всяко раздвижване на въздуха. Кийн я наблюдаваше мълчаливо. Изглеждаше засрамен.

— Това наистина е краят, така ли? — попита тя.

— Що се отнася до мен, да. Няколко месеца ще пиша доклади, но ще се постарая да не замесвам името ви.

— Сигурен ли сте, че е бил той?

— Бауърс ли? Да. Микробусът беше намерен обхванат от пламъци в канавката близо до Вирджиния Хайландс.

— Катастрофирал ли е?

— Трудно е да се каже. По-скоро прилича на запален.

— Запален?

— Саможертвата е любим похват за тези политически мъченици, както се определят. Макар че не разбираме защо са го направили, след като очевидно са се измъкнали с онова, което са търсили. Бяха извадени две тела. Единият явно е татуираният скинхед, когото описахте. Другият, вероятно шофьорът, е Калвин Бауърс. Ще трябва да изчакаме анализа на зъбите, но сигурно е той. В сандък в задната част имаше трети труп. Това ли е, което мисля?

— Не. Не са се измъкнали с онова, което са търсили. Вероятно затова са се запалили заедно с него. Третият труп беше на Маркъс. Размених телата и оставих другото да изгори в гробницата на Атрей. Те бързаха и не го погледнаха отблизо, но предполагам, че са разбрали скоро след като са тръгнали.

Кийн тихо подсвирна.

Сернига я погледна. Не каза нищо, но й се стори, че изглежда смаян. Дебора отмести очи. Не желаеше нито възхищението, нито съжалението му, искаше разпитът да приключи колкото е възможно по-скоро.

— Погребалната маска оцеля ли от пожара? — неочаквано попита тя.

— Да, но не е в такова състояние, че да можете да я покажете в музея. Съжалявам.

— Няма защо. На Маркъс би му харесало да изгори на погребалната клада с маската на Агамемнон на лицето — тъжно се усмихна Дебора.

— Знаете ли, че когато германците са нападнали Гърция, Хитлер е издал изрична заповед Атина да не бъде бомбардирана? Смятал е града за свой духовен дом. Казват, че Втората световна война е модерна по отношение на технологиите, но древна, що се отнася до целите.

— Изтребването на врага — каза Дебора. — Разрушаването на чуждите градове, култури и народи, смятани за по-нисши.

— Величави цели за малка организация като „Атрей“, като се има предвид, че никога не са имали повече от двама членове — рече Сернига. — Предполагам, че това е цената на конспиративността и манията за преследване. Не са могли да завербуват много хора. Въпреки това обаче очевидно са имали един тон пари.

— От Грейвс?

На лицето на федералния агент се изписа озадаченост.

— Едуард Грейвс, военният полицай — поясни Дебора.

— Да. Той изглежда е събрал много пари, докато е бил във Франция, и ги е използвал, когато се е върнал в Щатите. Забележителен предприемач и бизнесмен. При това почтен.

Дебора уморено въздъхна. Не виждаше парадокс в този факт.

— Сега, след като знаем кой е ръководил „Атрей“, ще можем да получим достъп до банковите им сметки. Калвин Бауърс сигурно има огромно богатство. Било му е необходимо, за да дирижира план с такива мащаби.

Дебора отмести поглед. Известно време самоувереният вид и властността на Калвин я бяха заинтригували, дори привлекли. Споменът я разстрои. Смяташе, че е неуязвима пред такива неща.

По-добре внимавай следващия път… — подсказа й гласът отвътре.

— Знаехте ли, когато се срещахте с Бауърс? — попита Сернига, прекъсвайки мислите й.

— Какво? — Тя се размърда неспокойно от втренчения му поглед.

— Знаехте ли, че той е нацистът, убил Ричард?

Дебора не каза нищо, а сетне поклати глава.

Сернига и Кийн си тръгнаха. Тя седя неподвижно десетина минути, мислите й се рееха от Маркъс и Ричард към Калвин. Беше убедена доскоро, че маската на Атрей е златният накит, сложен на лицето на труп от античността — но не се беше оказало така. Това беше фасадата, която Калвин и подобните нему си слагаха всеки ден. Тази постоянна маскировка на нормални хора им позволяваше да живеят на света, без никой да ги познае, неуязвими за паниката, ужаса и недоверието, които истинските им лица биха предизвикали. Колко от тях продължаваха да живеят незабележими в Джорджия и в цяла Америка, но тайно мразеха, ненавиждаха и желаеха изтребването на всички, които не изглеждаха, не мислеха и не обичаха като тях? Мисълта смрази кръвта й и я потисна, като желязно менгеме, стягащо сърцето и белите й дробове.

Децата и техните бащи.

Заради това беше всичко. Дебора, Тоня, Маркъс и Александра и техните бащи. До известна степен Ричард. Може би дори Калвин и Грейвс, военният полицай фашист, негов наставник в „Атрей“. Самият Атрей и Агамемнон. Агамемнон и Орест, който отмъщава за своята майка убийца… Приам и Хектор. Ахил и Пир. Безбройните, безименни жертви в лагерите на смъртта. Родители и деца. Проклятието на Атрей беше повторение на убийствата и отмъщенията, сполетели потомците му. Дебора осъзна как проклятието се просмуква като кръв в платно — или като зараза. Тя се обърна да потърси книгата си — „Възходът и падението на нацистка Германия“.

Калвин беше мъртъв. Беше се самоубил, защото не можеше да продължи да живее с мисълта за поражението си. Разбира се, ако зъбните анализи съвпаднеха. Но кой друг би могъл да бъде? „Атрей“ имаше двама членове. Жалка организация. Но омразата в душите им беше неизмерима и смъртоносна.

Дебора трепна, изведнъж обезпокоена.

Двама? Не. Имаше и трети. Тя го зърна само веднъж, докато той сядаше в микробуса, с който я бяха закарали в гробницата на Калвин.

Това означава, че…

Трябваше да се обади на Сернига. Дебора се обърна и в същия миг чу издайническото изщракване на ключалката. Библиотеката зад нея бавно започна да се отваря.

79.

Хладината, която смрази гърба й, сигурно беше въображаема.

— Здравей, Калвин — без да се обръща, каза Дебора.

Той мина покрай нея, приближи се до вратата и заключи. Изглеждаше измъчен и изтощен. Обичайното му спокойствие го беше напуснало. Модният му костюм беше измачкан, косата му беше разрошена и лицето му беше изцапано с прахоляк, моторно масло и кръв. Отново държеше дългата нацистка кама, която обаче сега висеше на пръстите му, сякаш беше забравил, че е там. Това му придаваше непредсказуемостта на психопат.

— Не си ли изненадана, че ме виждаш? — попита Калвин.

— Не. Последното зловещо плашило, което ми показа, беше върхът на въображението ти. Чета за нацистката етика — красота и прочистване чрез геноцид. Ако не беше толкова отвратително, щеше да бъде смешно. Предполагам, че полицаите ще намерят куршуми в труповете, които си оставил в горящия микробус.

— Да, за съжаление последните ми куршуми. Но в това — добави той, като повдигна пръста с камата, — има някаква поетическа справедливост, нали?

Дебора погледна ножа, но не помръдна.

— Справедливост — повтори Калвин, направи крачка към нея и заговори по-настойчиво, — заради онова, което направи снощи с…

— Фюрера? — В предпазливия й тон прозвуча нотка на презрение. — Той най-сетне получи позорното изгаряне, което заслужава. И знаеш ли кое е най-хубавото? Ти сам запали пожара.

— Млъкни. — Бауърс вдигна ножа.

Дебора нарочно го предизвикваше, вероятно за да го изкара от равновесие. Но може би по-скоро заради горчивото си откритие, че Калвин е глупак, на когото прекалено дълго се бяха възхищавали.

— Вие сте кретени! — изсъска тя. — Превъзходство на бялата раса! Това е смешно.

— Млъкни, еврейко! — извика Калвин.

— Не можеш да ме нараниш — заяви тя, стана и изправи рамене, — инфантилен, жалък тъпак, с твоите знамена, лозунги и глупашки фантазии…

Бауърс се нахвърли върху нея ожесточено и първичната част от съзнанието й се активира, тя сви юмруци и го цапардоса в лицето. За да спре атаката й той я притисна като боксьор. Тя го ритна с коляно в слабините, но Калвин очакваше това, и се претърколи настрани, като я бутна назад. Дебора се стовари на леглото. Той се хвърли върху нея и я прикова там, борейки се да обездвижи ръцете й, докато вдигаше камата.

В същия миг някой почука на вратата.

— Госпожице Милър?

Тоня. Очите на Калвин се разшириха. Пръстите му се вкопчиха в гърлото на Дебора. Тя продължи да се съпротивлява и той пусна ножа, за да я удържи.

— Току-що дойдох и не знаех дали сте тук — отново се чу приглушеният глас на Тоня.

Калвин престана да я души и лицето му се разтегли в усмивка.

— Тя все още не знае — прошепна той и за изненада на Дебора извика: — Дай ни няколко минути, Тоня. Завари ни… в неудобно положение.

— Съжалявам, господин Бауърс — почтително и смутено отговори Тоня. — Ще дойда по-късно.

— Добре.

Калвин се заслуша в тишината и после се усмихна зловещо.

— Сега ще изконсумираме връзката си.

— Не мисля така.

Дебора си го помисли, но думите не бяха нейни. Произнесе ги Тоня.

Тя стоеше зад Бауърс. Той се обърна и се претърколи, но Тоня го удари по главата със старата индианска томахавка. Калвин се отпусна и се свлече на пода. Дебора се изправи. Едва си поемаше въздух и се държеше за гърлото.

— За варварско оръжие това нещо е много ефикасно — отбеляза Тоня.

Дебора се втренчи в нея.

— Само не ми казвай, че без да искаш си разсипала парфюма — рече чернокожата жена.

80.

Два месеца по-късно

Благотворителният прием приключваше. Храната, която беше много по-хубава от последния път, беше поднесена и персоналът на „Вкус на елегантност“ започна бързо и усърдно — някои биха казали подозрително усърдно — да почиства. Оставаше само Дебора да вдигне заключителния тост.

Тя се качи на подиума и погледна към музикантите. Те бяха престанали да свирят и в почивката пийваха по нещо. Дебора огледа лицата на гостите и видя Тоня, която стоеше най-отзад и се усмихваше настойчиво, за да й подскаже да направи същото. Някой почука с лъжица по чашата си и във фоайето на музея настъпи тишина.

— Добър вечер, госпожи и господа — започна Дебора и направи пауза, за да утихнат и последните разговори. — Не искам да развалям вечерта с дълга реч, но бих желала да направя няколко съобщения. Първо, от името на музея ви благодаря, че дойдохте и предложихте помощта си след един много труден период. Вашата морална и финансова подкрепа беше безценна за нас през последните няколко седмици и ще осигурим дейността на музея занапред.

Разнесе се ръкопляскане. Дебора се усмихна и кимна.

— Второ, искам да се възползвам от възможността и да ви представя новия член на екипа ни. Тоня Мълигру работи в музея от няколко месеца, но ролята й се смени и вече ще заема поста директор по комуникациите. Това обхваща много неща — ще отговаря за рекламата, връзките с обществеността и всичко останало, което измисля да й възложа. Тоня?

Тълпата се обърна. Тоня се усмихна скромно и вдигна ръка за поздрав. Фактът, че морето от лица беше по-голямо от обикновено и по-разнообразно по отношение цвета на кожата, беше доказателство за работата, която тя вече беше свършила. Въпреки усилията си, дълго време Дебора и Ричард не бяха успели да го постигнат.

— Освен това бих желала да съобщя за две нови изложби — продължи Дебора. — Едната е постоянна, а другата ще гостува в „Хълма на друидите“ през следващите месеци. Постоянната изложба ще е посветена на културата на робите в Джорджия през деветнадесети век — вълнуващо и затрогващо изследване на афроамериканското наследство в региона, включващо документален филм, който ще бъде прожектиран в специално построена зала, и изложби на артефакти, снимки и документи, разказващи обстойно за всичко от пленяването на робите, търговията с тях в Африка и прехвърлянето им с кораби в Америка — до живота в плантациите и нелегалните канали за бягство. Надяваме се да съберем експонати от малки музеи с нисък бюджет и от частни колекции от Савана и други места в щата, както и да представим материали за живота в Атланта преди приемането на Декларацията за освобождаването на робите.

Отново последваха аплодисменти, този път по-продължителни и по-сърдечни.

— Временната изложба ще бъде тук през първите три месеца на идната година и ще ви предостави неповторимата възможност да видите древногръцки антики. Благодарение на господин Димитри Попадреус, директор на Националния археологически музей в Атина, „Хълмът на друидите“ ще бъде първият музей извън Европа, който ще покаже специална пътуваща изложба на микенско злато, бронз и керамика. Както предполагате, изложбата ще бъде изключителна, нещо невиждано в региона, а може би и в страната, и ние сме много доволни, че ще й бъдем домакини.

Присъстващите отново започнаха да ръкопляскат.

Изложбата, разбира се, беше израз на благодарността на Попадреус към добронамереността на Ричард и тактичността на Дебора и беше изумително щедър. Той неочаквано се беше обадил преди три дни. Провлаченият му глас беше отекнал по изпълнената със смущения телефонна линия като глас от някакво древно минало. Интелигентността на жеста предизвика сълзи в очите на Дебора. Дълбоко в душата си тя чувстваше, че Ричард би искал да покаже на населението на Джорджия точно това — културата, вдъхновила Омир и на свой ред него. Вероятно дори беше мислил, че си струва да умреш за това.

— И накрая — добави Дебора, — искам да почетем паметта на човека, без когото нищо от това нямаше да бъде възможно, и който много ни липсва тази вечер…

Гласът й потрепери и стана дрезгав. Тя млъкна, отново отвори уста и успя да се усмихне. Гостите деликатно и търпеливо изчакаха. Дебора обаче не беше в състояние да продължи да говори. Беше подготвила няколко изречения, с които да се опита да обясни какво означаваше Ричард за града и лично за нея. Смяташе да разкаже анекдоти за смелостта му като директор на музея и покровител на изкуството, за чувството му за хумор и неговата безкрайна отдаденост на археологията. Беше стояла до късно предишната вечер, опитвайки се да намери точните думи да изрази обичта си към покойния, но сега думите заседнаха в гърлото й.

— Съжалявам — промълви тя, помъчи се да се успокои, като продължаваше да се усмихва за извинение и сякаш се упрекваше. Накрая отвори уста да каже нещо. В същия миг от очите й потекоха сълзи и внезапно и неудържимо започнаха да се стичат по лицето й.

Въпреки че зрението й се замъгли, Дебора видя Тоня, която мълчаливо вдигна чашата си. Дебора направи същото. Гостите последваха примера им.

— За Ричард.

— Трогателна реч — отбеляза Харви Уебстър. — Мислех, че не си способна на такова нещо.

— Майстор си на изненадващите комплименти, Харви — усмихна се Дебора.

След малко всички щяха да се разотидат. И Дебора щеше да се прибере у дома и да се наспи, а после отново да започне грижите си около музея и опитите си да живее нормално. Трябваше само още пет минути да изтърпи пренебрежителното презрение и сластолюбието на подпухналия дърт козел.

— Можеше да съобщиш още нещо — добави той, — но реших, че е най-добре да ти го кажа на четири очи.

Дебора изтръпна. Управителният съвет щеше да се опита да я отстрани или да намали финансирането, или…

— Казвай — рече тя и отпи от мартинито си, за да се успокои.

— Сдружението на бизнесмените християни се разпуска. Мислим, че времето ни свърши. Но тъй като сме филантропи, ще подарим значителна сума на музея.

— Много щедро от ваша страна — отвърна Дебора с облекчение.

Раздялата със Сдружението и съмнителните му интереси щеше да й предостави неописуемо голяма свобода в музея и да премахне нарастващите подозрения, граничещи с чувство за вина, че приема парите им.

— Това е най-малкото, което можем да направим — усмихна се Уебстър като показа влажния си, лигав език.

— Избрали сте интересен момент. Защо Сдружението се разпуска точно сега?

— Струва ни се подходящо.

— ФБР смятат, че „Атрей“ е била свързана с други, по-легитимни делови интереси. Мислят, че те са представлявали нещо като твърдо ядро, ударен отряд, зад който стоят умерени организации, но със същите убеждения за превъзходство на бялата раса…

— Сериозно? Не бях чувал за такава организация.

— Убедена съм, че не знаеш. Те са били нещо като звено на терористична организация. Смятахме, че са се сдобили с особено мощно оръжие, но се оказа, че оръжието е по-скоро идеологическо, отколкото физическо.

— Нима? — продължи да се усмихва Уебстър, като се правеше на любезен и заинтригуван. — Казваш „Атрей“? Звучи латинско.

— Гръцко. Атрей е бил баща на обречен дом, отговорен за най-отвратителните актове на бруталност срещу членовете на собственото си семейство, заради които потомците му били прокълнати да водят безсмислени войни и да умират от насилствена смърт от ръцете на роднините си. Тъй като олицетворява насилие и омраза и е свързан с древната слава на Гърция, неонацистите са превърнали Атрей в свой символ, въплъщение на всичко, което искат да постигнат, особено срещу хора като Тоня и мен.

— Невероятно.

— Да.

Той се усмихна мрачно и сухо.

— С хората като теб винаги ще бъде така, нали? Винаги ще има някаква кауза, която да се отстоява, или несправедливост, която трябва да бъде поправена.

— Искрено се надявам.

— Кръстоносните походи са скъпи — добронамерено отбеляза Уебстър.

— Знам, но си заслужават. Преди няколко месеца тук наблизо убиха бездомник. Руснак. Той водеше кръстоносен поход. Неговата борба и обсебеност му струваха всичко.

— Пак започваш — усмихна се Харви.

— Вчера получих писмо от дъщеря му. Правителството му е върнало спечелените от него награди и му е дало посмъртно специален орден за заслуги към родината.

— Но той не е възкръснал, нали?

— Не, но дъщеря му отново го обича и това е най-важното.

Докато Дебора отминаваше, мобилният й телефон иззвъня. Обаждаше се Сернига. Искал да дойде на благотворителния прием в знак на подкрепа, но бил зает. Радвал се, че Дебора е добре и музеят отново е стъпил на краката си. Накрая я попита дали иска да пийнат по чашка някоя вечер, за да „наваксат“.

Тя погледна към гостите, пръснати под големия зеленикав корабен нос с жената дракон, вече доказано автентичен, от седемнадесети век. Дебора вече беше свикнала с нея. Все още я намираше за ужасяваща, но във фигурата имаше и нещо остроумно, сякаш беше последната горчива шега на Ричард — за нейна сметка, разбира се — и вече я харесваше.

— Благодаря — каза тя на Сернига. — Оценявам предложението.

— И?

— Знаете къде да ме намерите.

— Да — неуверено отговори той.

Дебора се огледа за Тоня. Въпреки обещаващото поведение на служителите от фирмата за кетъринг в началото, те пак бяха оставили една маса, отрупана с остатъци от коктейла — салфетки и употребени чинии. Трябваше учтиво, но твърдо да изпрати гостите, за да се върне към работата си и да си легне в разумен час. Следващият ден беше събота и тя беше решила, както каза и по телефона на изумената си майка предишната вечер, да отиде на шабат балак — за пръв път, откакто се беше преместила в Атланта. Това щеше да отбележи новото начало и да бъде по-интересно от червилото, което отново беше прибрала в шкафчето под мивката за неопределено бъдеще. Щеше да се сбогува с Ричард, Маркъс и може би дори с баща си и с безименните мъртъвци от семейството на баба й с думите от „Кадиш“-а, които помнеше.

„Всемогъщи и вечен Отче, в радост и в тъга Ти, източникът на нашия живот, си винаги с нас. Като си спомняме с обич онези, които Ти извика при Теб, ние ти благодарим за примера на техния живот, за нашето ценно познанство с тях, за скъпите спомени и непресъхващото вдъхновение, което те оставиха. В памет на покойниците, които са свързани с Теб чрез вечен живот, нека нашият живот бъде отдаден в служене на Теб. Всички скърбящи Те молим за утеха. Въпреки че може да не разбират намеренията Ти, поддържай неугасваща вярата им в Твоя разум. Дай им сила в скръбта, Господи, и поддържай вярата им в Теб, докато те възхвалят Твоето име.“

Вярваше ли в това? Не съвсем. Може би щеше да повярва с течение на времето. Но чувстваше, че трябва да изрече думите, за да се сбъднат. И че ако ги произнесе в присъствието на други хора, които се борят в същия свят, и откриват същите неумолими истини и същото глобално равновесие от парадокси, тогава може би ще започне новото начало. Имаше поне надежда, а това струваше много повече, отколкото можеше да си представи.