Маската на Атрей

21.

Решението да замине за Гърция беше взето интуитивно. Оттам беше започнало всичко. Съкровището беше открито в Гърция. Загадъчните гости на Ричард бяха гърци. И с Гърция той беше провеждал тайни телефонни разговори. Дебора трябваше да търси там, далеч от музея и шофьора на микробуса. Нямаше доверие на полицията в Атланта. Беше убедена, че между всичките тези неща има връзка. С всеки изминат километър тя се приближаваше до събирателната им точка и се отдалечаваше от смъртоносните им цели.

Не можеше да спи, докато пътува със самолет. Седалките винаги бяха твърде тесни, за да се изтяга удобно, пък и не харесваше идеята да спи сред непознати хора. Достатъчен й беше дискомфортът, че са заедно в летящия в небето цилиндър. Не искаше да бъде в безсъзнание и да не знае какво става. Днес обаче повече от всякога имаше нужда да поспи, докато се носеха над Атлантическия океан, после над Средиземно море и над искрящите сини води на Егейско море.

Но не можеше да заспи — колкото и да се опитваше да заблуди организма си, че е нощ. Беше капнала от умора и перспективата, че ще лети повече от десет часа и в Атина ще слезе от самолета на зазоряване, изведнъж й се стори потискаща. Мозъкът й бе объркан от потоците инстинкт и разум. Мислите преминаваха пред затворените й очи като противоречиви субтитри на чуждестранен филм и й подсказваха, че моментът не е подходящ за отпускане. Трябваше да измисли план. Не разполагаше с местна валута, нито си бе запазила стая в хотел и не знаеше защо беше тръгнала да гони вятъра и какво смята да прави сега, след като беше предприела пътуването. Изключено беше да заспи.

Дебора погледа филма, към който пътниците проявяваха определен интерес, изяде поднесената храна и прекара половината време, като се разхожда нагоре-надолу, съзнавайки, че всички я намират за непохватна и досадна. Тя видя мъжа в костюма от три части, в когото се беше блъснала на опашката за билети, но той четеше и изглежда не я забеляза.

Изминаха два часа, а после три. За миг помисли, че е задрямала, но когато погледна часовника на ръката си, стрелките не бяха помръднали. Изправи се и се замисли какво ще прави, когато самолетът се приземи. Поне щеше да бъде в безопасност.

Мъжът в костюма от три части остави книгата и разкърши рамене, сякаш мускулите му се бяха схванали от дългия полет и се протягаше. Той хвърли безразличен поглед назад, където високата американка надничаше зад спътника си, за да види през открехнатите щори утринното слънце. Беше сигурен, че не го е познала, и това беше хубаво. Трябваше да я следи, след като се приземяха, но не прекалено отблизо. В края на краищата нямаше причина да бърза, най-важното беше избирането на подходящия момент.

22.

В Атина беше горещо. Сухата топлина и прахолякът полепнаха неприятно по кожата й и Дебора започна да се поти, докато вървеше от летището към градския автобус. По време на телевизионните предавания на Олимпийските игри, от Атина и предградията й се виждаха само древни развалини и идилични села с белосани с вар къщи на фона на лазурните води и синьото небе. Не беше подготвена за километрите с безлични сиви блокове. Половината не бяха довършени или пък вече бяха занемарени.

Мъжът срещу нея беше най-малко петдесетгодишен, слаб, с атлетично телосложение и прекалено старателно издокаран. Той държеше ръката на два пъти по-млада жена, закръглена красавица с капризно изражение. Тя можеше да му бъде дъщеря, но интимният начин, по който мъжът прокарваше устни по шията й, подсказваше друго. Дебора отмести очи от тях, но пред погледа й нямаше друга гледка, освен мъгливите улици с бетонни сгради.

Какво правиш тук, по дяволите?

— Търся отговори и се крия — измърмори тя. — Не задължително в тази последователност.

На летището Дебора беше намерила павилион за туристическа информация и книжарница и си беше купила пътеводител на Гърция, като със закъснение установи, че е публикуван през 1995 година и цените са в драхми — въпреки че Гърция вече бе възприела еврото. Нямаше представа дали съдържанието също не беше остаряло — но реши да не мисли за това. Избра хотел „Ахил“, в пътеводителя пишеше, че се намира в центъра на Атина. Телефонният номер не беше променен. Дебора се обади и си запази стая, а после се качи на автобуса и започна дългото и потискащо пътуване към столицата.

Слезе на площад „Синдагма“, една от най-зелените части на града, благодарение на парковете и сградата на Парламента в съседство. Няколко минути си проправя път по странични улици с имена, изписани с непознати, но в крайна сметка четливи гръцки букви и най-сетне се добра до слабо осветеното, прохладно фоайе на „Ахил“. Младата жена на рецепцията донякъде напомняше на момичето в автобуса, чернокоса и красива, непосредствена и леко отегчена. Дебора, която смяташе прекалената услужливост на персонала на американските хотели за лицемерна и малко смущаваща, веднага я хареса.

Регистрира се със собственото си име. В края на краищата, Атланта беше далеч от тази мрачна сграда в Стария свят с мраморен под и безразлична служителка.

— Нямате ли багаж?

— Не — отвърна Дебора и се усмихна извинително, сякаш това я правеше странна или подозрителна.

— Добре — равнодушно каза девойката. — Ето ви ключа.

Стаята се оказа приятна, уединена и изпълнена със същата небрежна елегантност като фоайето. Раздрънканият асансьор и твърде тясното стълбище я стреснаха малко, но хотелът беше отличен в най-важните неща и това й беше достатъчно. Банята беше облицована в мрамор, който леко искреше, когато отместиш поглед, завесите бяха дълги и тежки. Тя легна на твърдия матрак, заслуша се в бръмченето на климатичната инсталация и заспа.

Когато се събуди, в стаята беше тихо и тъмно и за миг се обърка. Влезе в банята, извади сапуна от синьо-бялата му опаковка, украсена със стилизиран Пантеон, и едва тогава си спомни къде се намира.

Гърция.

За какво си мислеше? Дебора се върна в спалнята и посегна към телефона, но спря.

Не. Няма на кого да се обадиш.

Тя огледа оскъдните си лични вещи, изкъпа се и слезе на рецепцията. На мястото на мургавата хубавица с безучастно преценяващи очи седеше шестдесетгодишен мъж, който я погледна равнодушно, когато Дебора го попита дали говори английски.

— Разбира се — отвърна той и сви рамене. На лицето му се изписа леко обидено изражение, сякаш го беше попитала дали знае да чете.

— Как мога да стигна до Националния исторически музей?

Мъжът извади карта, където за удобство беше обозначен хотелът.

— Вие се намирате тук, а музеят е тук. Може да отидете пеша, но е горещо. По-добре вземете такси.

Той зачака, сякаш искаше да види реакция. Дебора разгледа картата, търсейки мащаб, който да я ориентира в разстоянието.

— Вземете такси дотам и се върнете пеша. Тогава ще бъде по-хладно — каза портиерът, вдигна телефона и зачака.

Дебора кимна и той набра номера.

Тя седеше на задната седалка на таксито, гледаше сивия бетон на града и натовареното улично движение и смътно се питаше дали полицията вече я издирва. Нямаше да им отнеме много време да проследят паспорта и кредитната й карта, но не знаеше какво са готови да предприемат. Може би щяха да я заподозрат в убийството на Ричард, но едва ли толкова категорично, че да се обадят на Интерпол.

Ами ако ченгетата наистина са замесени?

Кийн беше полицай. Той не я харесваше, но беше ченге. Сернига изглеждаше по-разумен и уравновесен, но… кой би могъл да каже какъв е. От една страна Дебора искаше да се свърже с тях и да им съобщи, че не бяга, но нещо я спираше. Дали да не се обади на Калвин Бауърс…

И какво извинение ще измислиш? — попита ироничният й вътрешен глас. — Смяташ, че му липсваш? И той копнее за непохватната, интелектуално и емоционално увредена жена, на която случайно попадна, докато ченгетата я разпитваха за убийство, извършено по особено жесток начин?

Млъкни.

Плати на шофьора на таксито и излезе в жегата. До музея водеше широка стълба. Мина под портала с колони, купи си билет и започна да се разхожда из празните бели и кънтящи помещения, под прозорците, изрязани точно под високия таван без орнаменти и покрай статуите със съвсем дребни надписи.

Това пространство беше пълна противоположност на американските музеи — непретенциозно и лишено от мебели. Ни най-малко не отстъпваше от гледна точка на развлекателната си стойност или висококултурната си изисканост. Но притежаваше характерна гръцка специфика: не позволяваше нищо да отвлече вниманието на посетителите от експонатите, изложени със семплост, граничеща с аскетизъм. Нямаше хора, хванати за ръце, нямаше весели цветове или привличащи окото диаграми. Атмосферата му сякаш казваше: „Ако искаш да знаеш повече, а това е задължително, купи си учебник или се върни в училище“. На Дебора музеят й хареса — особено се впечатли от колекцията от островната група Циклади със странните й, сякаш постмодернистични статуи, напомнящи за Мур и Пикасо, художници, творили четири хиляди години по-късно.

Тя разгледа внимателно микенската сбирка, като се придвижваше от витрина на витрина умишлено бавно, за да остане в помещението, докато туристите бързо преминават край нея. Нищо не приличаше на предметите, които Ричард беше скрил зад библиотеката си в Атланта. Разбира се, колекции имаше и в други музеи, но тази беше най-голямата и най-богатата. Отново я преряза мисълта, че ако са копия, съкровищата на Ричард са изработени от майстори импровизатори, а не са подражания на съществуващи и запазени образци. С други думи, сбирката му беше или автентична, което би било изумително, или фалшификат — нещо пагубно за доброто му име.

Най-дълго се задържа пред погребалните маски и по-точно пред тази на „Агамемнон“ — и остана доволна, че музеят не я е нарекъл с това неправилно име. Дебора се вторачи в нея, опитвайки се да си припомни снимката, която беше видяла на компютъра в музея. Убедеността й, че онази маска също не е била копие, нарасна.

Погребалната маска на „Агамемнон“ беше малко по-голяма от естествените размери, изработена от злато и леко несиметрична, въпреки че Дебора не можеше да определи дали това е оригиналният й вид или е деформирана от трите и половина хилядолетия, прекарани под тонове пръст и камъни. Носът и устните бяха тънки, а веждите изящно извити. Имаше големи мустаци и брада. Ушите бяха леко отдалечени от косата и брадата и стърчаха като криле. Най-поразителното нещо бяха очите. С формата на бадеми, без ириси и зеници — само цепки, които изглеждаха отворени и същевременно затворени, като придаваха загадъчен израз на лицето, сякаш застинало между живота и смъртта.

— Отдавна я гледате.

Гласът до нея беше плътен и със силен акцент. Дебора се обърна и видя мъж на средна възраст, вероятно грък, със сериозни очи като на ловна хрътка.

— Извинете — каза тя и бързо се огледа, за да види дали не пречи на някоя група туристи. Човекът вероятно беше екскурзовод. Дебора беше толкова погълната от изследването си, по-точно от детективското си разследване, че не бе усетила присъствието му. Откога я наблюдаваше?

— Не е необходимо да се извинявате — рече той и сви рамене толкова изразително, че лицето му се състари с десетина години. Черните му очи блестяха като твърди бонбони. — Свикнал съм хората да се впечатляват от маската, но малцина са толкова… задълбочени и съсредоточени. Сигурно следвате археология.

Дебора се усмихна.

— Аз съм уредник на музей в Америка.

— Простете. Не исках да намекна за липса на знания. Английският ми е… слаб.

— Съвсем не — още по-искрено се усмихна тя. — Специалист съм само по история на Северна и Южна Америка. По гръцка история всъщност наистина съм студент.

— Хубаво — кимна мъжът. — Нали не сте дошли тук, за да докажете, че маската е фалшификат?

— Не. Много ли хора мислят така?

Той отново сви рамене и вдигна ръце с дланите напред.

— Някои. Най-взискателните археолози. Разбира се, не приемат насериозно доводите им, но за конспирациите винаги има пазар, нали?

Дебора кимна и се запита дали наистина беше дошла, за да провери автентичността на маската.

Мъжът изтълкува мълчанието й като възможност да й подаде ръка и да се представи.

— Димитри Попадреус.

— Дебора Милър.

Тя му каза името си машинално и за миг се запита дали трябваше да го прави. Безполезната й мисъл обаче беше прогонена от друга.

— Чакайте. Попадреус? — Дебора погледна в пътеводителя. — Вие сте…

— Директорът на музея. — Той леко се поклони. — От време на време обичам да се разхождам сред посетителите, за да видя какво ги интересува и какво ги отегчава. Туристите са странни същества — добави Попадреус, отмести очи от нея и се вгледа в отдалечаващата се група хора. — Често не разбирам за какво са дошли тук.

Той отново сви рамене и после доволно се усмихна.

— Във вашия музей има ли много експонати от Новия свят?

Новия свят — помисли Дебора. Европейците колонизираха Северна и Южна Америка преди петстотин години, а все още я наричаха „нова“. Може би в Европа времето тече по-бавно. Тя огледа огромното бяло помещение, пълно със съкровища от бронзовата епоха.

— Предимно — отговори Дебора и направи лека гримаса, която повече би подхождала на гърка. — Нашият музей е малък и нямаме експонати от световна класа.

Разбира се, с изключение на тайното микенско съкровище на горния етаж — обади се вътрешният й глас.

— Е, значи маската е истинска, така ли? — закачливо попита тя.

— Защо да не е? — Попадреус я погледна изпитателно. — В стилистично отношение се различава от другите, но това не доказва нищо. Ако разполагаме със стотици, с които да я сравним, може да се установи нещо, но имаме само шест. Разновидностите може да се дължат на вкуса на занаятчията, на особеностите на лицето на починалия или… — Той пак сви рамене и въздъхна дълбоко, за да подчертае думите си. — Няма причина да се съмняваме в разказа на Шлиман къде и кога я е намерил. Но да направи копие — и то за времето, с което е разполагал и преди толкова много години, като се имат предвид и ограничените му възможности — такова нещо е много по-невероятно, нали?

— Предполагам — съгласи се Дебора. — Мислили ли сте да датирате маската, за да сложите точка по въпроса?

— Да, но не е възможно. Някои методи не са подходящи. Изследването с… Как наричате прашеца от растенията?

— Полен.

— Точно така. Датиране с полен. Да се направи такова изследване веднага щом маската е била открита, вероятно би било полезно, въпреки че излъсканият метал задържа малко полен. Сега обаче, след стотина години почистване и реставриране, показанията ще бъдат безсмислени.

— Радиовъглеродно датиране? — подсказа Дебора.

— Радиовъглеродното датиране изисква да се отчупи парче от маската. Това, разбира се, е неприемливо, особено след като няма основателни причини да подлагаме предмета на такава разрушителна проверка, пък и златото не е подходящо за подобно изследване. Малко вероятно е резултатите да са убедителни. Защо да повреждаме предмета, ако никой няма да бъде доволен от резултата?

— А датиране с хелий?

— В бъдеще може би ще го направим — сериозно кимна директорът на музея, — но трябва да бъдем по-сигурни в точността на метода, а също, че маската няма да бъде повредена. — Той я погледна проницателно. — Имате много въпроси за човек, който не се интересува от това дали маската е автентична.

Дебора се усмихна.

— Професионално любопитство. Между археолози.

— Хубаво — усмихна се той. — Разкажете ми за вашия музей.

Тя описа голямата каменна томахавка и останалата част от изложбата за североамериканските индианци и му разказа за гастролиращите келтски експонати, които скоро щяха да пристигнат. Попадреус кимаше, усмихваше се и успяваше да си придаде въодушевен, дори смаян вид. Дебора, естествено, беше прекалено скромна. И как нямаше да бъде, след като разговорът се водеше пред изключителните му експонати? Няколко минути по-късно, с нарастваща неловкост и смущение заради гордостта си от музея „Хълма на друидите“, която учтивото му окуражаване леко нараняваше, тя се върна на темата за микенското злато.

— Искам да ви задам още един въпрос.

— Моля.

— Ако маската е истинска, каква е вероятността според вас Шлиман да е намерил друга като нея, която не е била показвана публично?

По-късно, когато си припомняше този разговор, Дебора си даде сметка, че лицето му приличаше на голяма, самотна къща със светнали прозорци и с уютна запалена камина вътре. След като зададе въпроса си, щорите изведнъж се спуснаха. За миг той се втренчи сякаш някъде през нея.

— Никаква. Не виждам как би станало такова нещо — заяви Попадреус, погледна часовника си и се усмихна, този път усмивката му беше предпазлива и не озари черните му очи. — А сега, съжалявам, но ще трябва да ме извините. Имам работа. Забавлявайте се. И моля ви, заповядайте отново — добави той, след като вече се беше отдалечил на няколко крачки от нея. — Споменете името ми на входа и няма да плащате за билет.

Дебора се загледа след него и се запита какво толкова беше казала, че го накара бързо и неспокойно да си тръгне.

23.

На връщане от Археологическия музей Дебора спря пред сергия на улицата и си купи яркожълта раница — багажът й засега. След това намери сравнително евтин бутик и я напълни с дрехи, като неопределено се запита дали това означава, че възнамерява да остане повече от един-два дни. Купи си тениски, къси панталони, памучно бельо, бански костюм, който вероятно щеше да й бъде малък, и дълга, широка бяла рокля, ушита от мек, ефирен плат, може би муселин. Стори й се типично гръцка, като от класическата античност. В днешно време европейската мода уеднаквяваше всички. Младите гъркини бяха облечени стилно, в ярки цветове, излъчваха самоувереност и същевременно любопитна сексуална наивност, а възрастните бяха с наметнати шалове върху безформени черни рокли, в които сигурно беше горещо като в пещ. Дебора се надяваше, че гръцките й покупки ще й помогнат да се слее с местните жители, но шансът беше малък. Не видя никого с нейния американски ръст и постоянно усещаше заинтригувани, безсрамни погледи върху себе си.

Откри голяма книжарница с богат избор от пътеводители и исторически книги на английски и избра няколко. Купи и двата обемисти тома „Гръцки митове“ от Робърт Грейвс. Изобилието от класически сюжети, изложено в музея, я беше накарало да осъзнае колко малко знае за Омир, Есхил и Еврипид. Трябваше да понавакса.

Върна се в хотела след четири. Беше уморена и гладна. Искаше й се веднага да си легне, но трябваше и да хапне нещо. Чете час и нещо, изкъпа се, облече някои от новите си дрехи, взе две от книгите и излезе в сухата жега и прахоляка.

От площад „Синдагма“ тя тръгна по „Ермоу“ и стигна до „Плака“, неотдавна преустроения турски център на стария град. Тук нямаше нито коли, нито бетон. От двете страни на тихите калдъръмени улици бяха построени хотели в неокласически стил, облицовани с теракота. Почти на всяка пресечка имаше джамии или църкви. Куполите и минаретата бяха от грубо одялани тухли. Много сгради имаха странен вид, сякаш бяха облепени с люспи. Тук-там се виждаха много по-стари останки — развалини от древна римска арка, част от колонада от класическия период на Гърция. Атмосферата я успокои, за разлика от обстановката в музея и малко загадъчния разговор с директора. Това беше Атина, която очакваше да види — процъфтяващ и елегантен град, здраво свързан с миналото си.

Потънала в удоволствието на турист, Дебора погледна нагоре и съзря Акропола и част от сграда с колони от двете страни. Всичко беше окъпано в златиста светлина. Гледката беше зашеметяваща. Тя спря, вторачи се в постройката и сякаш физически усети излъчването й. В пътеводителя пишеше, че това е част от Пропилеите или храма на Атина Нике. Изящният бял мрамор блестеше, сякаш зареден с вътрешен огън, който му придаваше неземен вид. Легендите разказваха, че там бащата на Тезей е чакал вест за сина си, заминал на остров Крит да се сражава с Минотавъра в лабиринта под двореца на Кнос. Тезей обещал на връщане да покаже успеха си, като опъне на корабите си бели платна, но развълнуван от победата, забравил. Корабите му пристигнали в пристанището с черни платна. Баща му помислил, че синът му е убит и се хвърлил в пропастта, където намерил смъртта си.

Легенди. Храмът действително ги излъчваше. Може би това привличаше там хора като Ричард и Шлиман. На такива места митовете за богове и герои от войни бяха живи.

Дебора си поръча кебап от агнешко месо и салата от домати, черни маслини и сирене фета в една таверна на открито, наречена „Петимата братя“. Чете, за да отклони романтичния интерес на сервитьорите, наблюдава мършавите котки, промъкващи се между столовете, и реши, че гъркът, който е казал на Илейн Шотридж, че сиренето в нейните тарталети е вкусно като в родината му, е бил в най-добрия случай учтив — или в най-лошия се е пошегувал. Сиренето в таверната беше истинско — влажно, солено и вкусно, като идеално допълваше сладките, поръсени с босилек и зехтин домати. Дебора разучи пътя до Акропола и тръгна.

Разполагаше с по-малко от час, преди да затворят. Времето не беше достатъчно, за да разгледа подробно всичко и със сигурност трябваше да дойде отново, за да види и музея, но щеше да е хубаво да долови атмосферата на меката светлина и в по-прохладния въздух на вечерта. Пътеводителят споменаваше, че по това време туристите са по-малко, тъй като вечер се отправят към хълма Филопапоу, откъдето гледката към Партенона на залез-слънце е неповторима.

Дебора бързо прекоси Римския пазар и се заизкачва по дългите стъпала, виещи се около грамадната скала, където се намираше Партенона, като със задоволство отбеляза, че повечето туристи слизат. Бяха облечени в ярки дрехи и носеха смешни шапки. Лицата, краката и ръцете им бяха изпотени и порозовели от силното слънце. Неколцина развълнувани младежи може би се бяха приготвили да изкачат още един хълм, но повечето изглеждаха уморени и малко унили. Каква ли беше причината? Изтощение, разочарование или неизбежното и потискащо усещане за собственото им невежество пред прехвалените забележителности, сливащи се в една грамадна и озадачаваща купчина от нищо неозначаващи камъни? Дебора не можеше да ги обвини, самата тя разсъждаваше като историк и археолог. Спомни си нечия забележка по повод на туристите. „Онова, което виждам, ме отегчава, а онова, което не виждам, ме безпокои.“

Докато се приближаваше към върха, погледна на север към скалистото възвишение, известно като Ареопаг или Хълма на Марс. Там бе изнасял проповеди Свети Павел; а петстотин години преди раждането на Христос турците бяха обсадили Акропола; там беше заседавал съвета на аристократите на древна Атина преди възникването на първата в света демокрация. И според легендата, там Орест се беше опитал да убие майка си Клитемнестра, за да й отмъсти за убийството на баща си Агамемнон, цар на Микена, син на Атрей.

Атрей. Последната дума, която Ричард беше написал, преди да умре. Тази дума я беше накарала да прекрачи трупа му и да открие тайната стая. Но какво бе означавала за него, защо я беше написал и подсилил с въпросителни знаци?

Дебора мина покрай Храма на Атина Нике вдясно и влезе през Пропилеите на върха на Акропола. Вляво беше Еректиона с неговите кариатиди — колони, оформени като женски фигури. Отпред се намираше Партенона. Тя спря и се залюбува на гледката. Радваше се, че е сама.

Нищо чудно, че това беше една от най-забележителните постройки в света. Огромните стъпала и очертанията на дорийските колони излъчваха несравнимо величие. Разбира се, Партенона невинаги бе изглеждал така и повечето посетители биха останали шокирани от крещящо боядисаната и претъпкана със статуи сграда, която Перикъл бе заповядал да построят след битката при Маратон. През седемнадесети век покривът се беше срутил по време на обсада, когато храмът, използван от турските завоеватели като склад за барут, се взривил и горял два дни. В пътеводителя пишеше, че в днешно време най-голямата заплаха за Партенона са киселинните дъждове и туристите, които се катерят по него всеки път, когато пазачите се обърнат с гръб към тях. Ужасната атинска мъгла разяждаше неумолимо древния мрамор…

— Постройката има идеално съотношение девет към четири във всичките си измерения — я сепна нечий глас до рамото й.

Дебора се обърна и видя непознат мъж, който, макар че прехласнато се беше вторачил в Партенона пред тях, очевидно говореше на нея.

— Наистина ли? — попита тя. В същия миг разбра кой е той и усмивката й стана по-сърдечна. Сега беше облечен различно, но го бе видяла на летището в Атланта. Тогава едва не се блъсна в него, когато се колебаеше дали да се качи на самолета. Спомни си, че по-късно пак го мерна на борда.

Той кимна, погледна я за миг и после отново се загледа в храма.

— Мисля, че сте открили малката колекция на Ричард — каза непознатият. — Или по-скоро сте открили липсата й.

В паметта й сякаш се открехна друга вратичка: гласът му.

Взеха ли трупа? — беше попитал същият плавен, неамерикански акцент.

Дебора отвори уста от изумление и се опита да отстъпи назад, тласната от вълна на ужас.

24.

Мъжът беше едър, с широки рамене и гръден кош, не точно атлетичен, но силен и як, вероятно на около четиридесет и пет години. Очите му се впиха в Дебора.

— Стойте далеч от мен — каза тя, но думите секнаха в гърлото й и прозвучаха нелепо като на малко дете. Отстъпи още назад, изкашля се и се изплю върху напукания мраморен блок под краката си.

Жестът сякаш прикова вниманието му и го спря, но само за миг. Той се приближи до нея с учудващо леки движения.

— Госпожице Милър, трябва да поговорим.

— Направите ли още една крачка, ще се обадя на ченгетата. — Този път гласът й беше по-плътен и по-твърд.

— Защото вярвате на полицията ли? — сухо подхвърли той.

Учтивостта, с която произнесе името й и ироничната горчивина в последната му забележка, направиха акцента му по-очевиден. Мъжът беше англичанин, а не австралиец или южноафриканец. От една страна Дебора смяташе, че този може да се окаже полезен, но от друга в съзнанието й се задейства онази примитивна зона, която делеше света на хищници и плячка. Това диво усещане, което рядко я връхлиташе, насочи погледа й към камъните под краката й и накара мускулите на стомаха й да се свият, а очите й да се стрелнат в търсене на най-близката група туристи. Опита се да си спомни къде е последният пост на охраната, който беше видяла.

Наоколо нямаше никого. Мъжът беше преценил идеално момента на появата си. Акропола, който изглеждаше сякаш религиозно притихнал, изведнъж бе станал смъртоносно безлюден.

— Няма причина да се страхувате — каза той. Тонът му беше по-скоро нетърпелив, отколкото утешителен.

— Да — отвърна тя. Праисторическият инстинкт за оцеляване й подсказа да се огледа за камък, който би могъл да послужи като оръжие — но гърците ги бяха прибрали всичките, за да не ги крадат туристите като сувенири.

— Аз съм на ваша страна — добави мъжът и предпазливо пристъпи към нея.

— Нямам определена страна — предизвикателно отвърна Дебора, рискува и хвърли поглед през рамо. От Пропилеите, които се намираха на двеста метра, излизаха група туристи, приготвяха фотоапаратите си и се разпръскваха в полукръг около екскурзовода.

Дебора пое дълбоко въздух — и още едно парче от ребуса се вмъкна на мястото си: мъжът ухаеше на тютюн за лула и одеколон. Адреналинът й се повиши и изведнъж осъзна, че бе доловила мириса му и на летището, но не го беше свързала с неканения гост в апартамента си.

— Вие имате нещо, което искам — каза той. — И съм готов да преговарям, за да го получа. Това е повече от приемливо, тъй като моето семейство вече е платило за въпросния предмет.

— Нямам представа за какво говорите.

— Я стига — снизходително се усмихна мъжът. — Готов съм да платя много повече, отколкото би предложил всеки музей.

Дебора си спомни още нещо.

— Следили сте ме.

— Разбира се. — Той сви рамене. — Както предполагахте.

Този човек е луд — помисли тя. — Няма начин да не е.

— Ако имам нещо, което е принадлежало на Ричард, мислите ли, че ще го продам на убиеца му? — попита тя, отстъпвайки назад, към посоката, където бяха туристите. Струваше й се, че се намират безкрайно далече.

Лицето му помръкна.

— Ричард е мъртъв, така ли? Опасявах се, че това ще се случи.

Дебора се втренчи в него.

— Знаете, че е мъртъв.

— Видях полицейските коли и ми мина през ума… Но помислих… Надявах се… — Гласът му постепенно заглъхна. За миг мъжът сякаш се смали, но после черните му очи се присвиха и добиха студен израз. — Разбирам. Нищо чудно, че сте напуснали страната. — Това беше обвинение. — Ако обаче мислите, че ще увелича сумата, която съм готов да платя, само защото сте окървавили ръцете си, жестоко се лъжете. Всъщност единственото нещо, което печелите с вашата убийствена бруталност, е, че няма да можете да го продадете на никой музей в света. — Той се усмихна нещастно. — Предлагам веднага да обмислите условията ми или ще бъда длъжен да уведомя полицията за местонахождението ви.

Главата на Дебора се замая от странната и обезпокоителна промяна в тактиката му.

Опитва се да те обърка — обади се вътрешният й глас.

Тя почувства, че в нея се надига силна и горчива омраза към този човек, и изпита желание да го удари с юмрук в лицето. Но може би той целеше точно това — да я ядоса и да я изкара от равновесие.

— Мислите, че не знам какво сте направили? — попита Дебора, потискайки вълната на гадене. Гласът й беше спокоен, монотонен и малко по-висок от шепот. — Вие сте убили Ричард.

Той отново присви очи, сякаш се опитваше да я прецени по-добре.

— Известно ви е, че нямам пръст в това. — Отрицанието му не беше разпалено, а само разумно потвърждаване на нещо, което мислеше, че тя знае. — Защо ще ви се обаждам по телефона?

— Знаели сте, че е мъртъв веднага щом се е случило.

— Не. — Мъжът наведе глава. — Знаех, че в онази нощ ще се извърши… сделка. Обадих се и никой не отговори. Затова позвъних на вас.

— Знам за маската. — Това беше глупаво, но искаше да отклони вниманието му, докато стигнеше до групата туристи. — Ще я взема от вас и ще ви разоблича.

— Ще я вземете от мен? — озадачено повтори той. — Какви ги говорите?

— Маската е у вас.

Непознатият поклати глава и в жест на бащински гняв се обърна. Това беше моментът, който Дебора чакаше.

Тя побягна.

25.

Бягаше с наведена глава, забила поглед в неравната земя. Дългите й крака правеха колкото е възможно по-големи крачки. Спря едва когато връхлетя право в средата на групата стреснати туристи, препъна се и се блъсна в нисък и набит човек, който раздразнено реагира на някакъв чужд език. Дебора смотолеви някакво извинение и се обърна към екскурзовода.

— Преследва ме някакъв мъж. Може ли някой да се обади на полицията?

Неколцина туристи извадиха мобилни телефони и макар да се намираше на един от най-известните исторически паметници в света, сякаш в сърцето на историята, Дебора изведнъж се зарадва, че живее в двадесет и първия век с всичките му екстри.

Най-после попадна на полицай, който спокойно се разхождаше сред древните руини под Акропола, и му съобщи за преследвача, който очевидно бе избягал, веднага щом се бе присъединила към туристите. Обясни, че не познава въпросния преследвач и настоя да я закарат в хотела й. Не спомена обаче факта, че непознатият я беше проследил чак от Америка.

— Оставате ли тук? — попита ченгето, млад, неразговорлив мъж, който изглежда се чувстваше неловко в присъствието на американка с телосложение на щъркел.

— Трябва да си взема нещата, но после може би…

Какво? Отново ще бягаш?

— Ще ви изчакам — каза той. — Ако искате, ще ви закарам до летището.

Ще избягаш, както избяга от Атланта, и от англичанина преди малко? И къде ще отидеш? Те са тук. Следят те…

— Знаете ли какво — рече тя. — Забравете за случилото се. Всичко е наред. Мъжът изчезна. Ще се върна сама в хотела. Все още не съм разгледала Атина.

26.

Дебора очакваше, че загадъчният мъж с британски акцент ще я причака в хотела. Беше я проследил на летището, беше пътувал с нея в самолета, беше я видял в музея и беше вървял след нея до Акропола. Ясно беше, че знае къде е отседнала.

Фоайето на хотела беше хладно и тъмно, приятно, временно убежище от външния свят. Отново беше дежурен възрастният мъж. Изглеждаше грохнал от умора, но засия, когато Дебора се приближи към него и по навик се обърна към таблото с ключовете — очевидно не беше необходимо да пита за номера на стаята й.

Тя му благодари и взе големия месингов ключ.

— Има ли съобщения за мен? Обаждания? Запитвания?

Той усети, че във въпроса има скрито напрежение, и повдигна вежди.

— Не, госпожице. Проблем ли има?

— Не. Ще се обадя в чужбина от стаята си.

— Не е необходимо да ме предупреждавате.

— Знам, но предполагам, че скоро ще ме потърси друг човек. Телефонът ми ще дава заето няколко минути. Бихте ли му предали да се обади отново в десет часа?

Дори да беше озадачен от цялата тази ненужна информация, мъжът не го показа.

— Добре, госпожице — отговори той и леко се поклони.

Стаята й бе празна и очевидно нищо не беше докоснато. Все пак Дебора предпазливо огледа навсякъде, като се питаше на кого да се обади. Първият човек в списъка й беше майка й, но перспективата да й обяснява в какво положение се намира, й се стори изтощителна. Ако полицията не се беше обадила, семейството й вероятно не знаеше, че Ричард е мъртъв. Нямаше да може да проведе разговора, без да проличи, че се чувства отговорна за смъртта му. Мисълта я натъжи, защото за пръв път от години, наистина искаше да сподели с майка си всичко, както правеше като десетгодишна.

Съжалявам, мамо — помисли Дебора. — По-късно ще ти разкажа. Всичко. Обещавам.

Тя прерови чантата си, намери номер и го набра. Телефонът дълго звъня и най-накрая от другия край на линията недоволно изръмжа мъжки глас.

— Калвин? — попита Дебора.

— Да, кой е, по дяволите? Четири часът сутринта е.

— Дебора Милър.

Последва кратко мълчание и след това сънливостта и раздразнението изчезнаха от гласа на адвоката.

— Дебора? Къде си, за бога?

— В Гърция, Калвин — спокойно отговори тя. — И поне засега ще остана тук.

— Какво става?

— Полицията издирва ли ме?

— Да, но не сериозно. Не съм сигурен. Едното ченге ме попита дали знам къде си, но това беше всичко.

— Кой?

— Има ли значение?

— Да. Кой?

— Кийн. Мисля, че не те харесва. Ще се вбеси, ако разбере, че си напуснала страната.

— Вероятно вече знае. Виж какво, Калвин, знам, че не се познаваме добре, но трябва да се доверя на някого, а ти си работил с Ричард, затова… това ми е достатъчно.

— Разбира се — каза той, вече напълно разсънен. — Мога ли да ти помогна?

— Да. Необходимо ми е всичко, което можеш да намериш в компютъра на Ричард за Шлиман, Микена, Агамемнон и Атрей. Изпрати ми го по електронната поща.

— Какво? Нямам достъп до тази информация.

— Имаш. Ти представляваш неговите интереси и се грижиш за имуществото му. Ричард е бил убит заради нещо в тайната колекция на горния етаж и извършителите са го взели.

— Какво липсва?

Дебора се поколеба.

— Не съм сигурна, но мисля, че е погребална маска.

— Като онази, която гледаше на компютъра?

— Може би. Имай ми доверие. Знам електронния ти адрес. Написан е на визитката ти. Ще ти пиша и те моля да ми изпратиш всичко, което намериш. — Тя се поколеба отново и направи една последна решителна крачка. — Мисля, че полицията няма да залови убиеца на Ричард. Не искат да го хванат.

— Какви ги говориш? Смяташ, че полицията е… замесена?

— Все още не съм сигурна, но ако бях на твое място, щях да проверя двамата детективи, преди да споделя с тях каквото и да било.

Той млъкна. Явно не беше сигурен. Дебора зачака да чуе съгласието му.

— Добре — най-после каза той. — Ще ги проверя.

— И още нещо, Калвин.

— Да?

— Ако ти кажат, че аз съм убила Ричард, не им вярвай. — Изведнъж изпита желание да изповяда пред него тревогата си, но затвори, преди Калвин да има възможност да отговори, а и тя да каже някоя глупост.

Десетина минути погледа телевизия, после се изми набързо с варовитата хотелска вода и се приготви да си легне, когато телефонът иззвъня.

— Госпожице Милър — рече вече познатият глас с английски акцент. — Опасявам се, че днес ви изненадах и ви стреснах.

— Няма значение, но трябва да започнем този разговор на по-равностойни начала.

— Какво имате предвид?

— Вие знаете името ми, но аз не знам вашето.

Колебанието му беше краткотрайно. Стори й се, че го чу да въздиша.

— Добре. Казвам се Маркъс Фиц-Стивънс.

Разбира се, той може би лъжеше, но на Дебора й беше все едно.

— Да започнем отначало, а? — предложи тя.

27.

На връщане от Акропола Дебора бе обмислила репликите на англичанина и беше стигнала до извода, че малко неща в тях звучат логично. Той беше или талантлив актьор, или психолог професионалист. Идеята да я убеди, че не е той убиецът на Ричард, като обвини нея, беше абсурдна. Това означаваше, че Маркъс страда от мания за самозаблуда. От друга страна обаче, може би наистина вярваше, че тя е убиецът. Но ако възнамеряваше да я убие, защо я беше пресрещнал на публично място? Въпросите я доведоха до още по-странна идея — възможно ли беше той да мисли, че маската е у нея? Вероятно. И беше убеден, че тя е повод за пътуването й?

Именно тези въпроси и подозрителността й я накараха да се върне в хотела, където знаеше, че Маркъс ще се опита да се свърже с нея.

Дебора седеше неподвижно. На леглото до нея имаше купчина бланки на хотела. В ръката си държеше химикалка, а към рамото си притискаше телефонната слушалка.

— Е, Маркъс — каза тя, — какво сте намислили?

— Стреснах ви и се отнесох несправедливо с вас, като ви обвиних в убийство.

Официалният му начин на говорене придаде още по-голяма абсурдност на думите му.

— Имате право — предпазливо отговори тя, като чакаше да разбере накъде ще тръгне разговорът.

— Искрено ли вярвате, че аз съм извършил… деянието.

— Точно така. А сега ще ми кажете, че не сте вие.

— Да.

По линията се чуваше само спокойният му, образован глас. Нямаше изщраквания, нито шум или други гласове. Маркъс вероятно седеше в хотелска стая подобна на нейната…

— Когато за пръв път ми се обадихте в Атланта, вие попитахте дали са взели трупа. Кои са „те“ и ако сте знаели, че Ричард е мъртъв, защо попитахте за трупа му?

— „Те“ са двама гръцки бизнесмени. Ричард е уредил с тях сделка, която се е объркала.

— А въпросът ви за трупа?

Този път мълчанието му продължи много по-дълго и Дебора се запита дали връзката не е прекъснала. Когато Маркъс отново заговори, гласът му сякаш се изви от мрака като тънка струя дим, все едно че думите идваха далеч от слушалката. Дебора си спомни мириса пред апартамента й и предположи, че той пуши лулата си. Гласът му сега й се стори по-замислен и приятен.

Защото баща ти пушеше лула — строго си напомни тя.

— Видели сте специалната колекция на Ричард едва след смъртта му, така ли? — попита Маркъс.

— Това има ли връзка с разговора ни?

— Тогава не знаете какво е било взето.

— Радвам се да чуя, че не ме подозирате в кражба.

— Мисля, че няма да е лошо, ако си имаме повече доверие и съставим нещо като работна хипотеза. Аз приемам, че вие не сте извършили убийството и не сте откраднали нищо. Приемете и вие същото за мен. Засега.

— Засега — съгласи се Дебора.

— И допускам, че предметът, взет от забележителната колекция зад библиотеката, не е у вас. Знам какво представлява, но не съм го виждал в нощта, когато Ричард умря.

— Продължавайте.

— Какво мислите, че е взето?

— Погребална маска. Като онази в Националния археологически музей. Според Шлиман е принадлежала на Агамемнон.

— Според Шлиман — повтори Маркъс. — Но вие не вярвате, че в откритите в Микена некрополи са били тленните останки на човека, повел гърците срещу Троя?

— Не.

— Ричард вярваше.

— Ричард беше… — Дебора осъзна, че се усмихва, и отново придоби сериозно изражение. — Мечтател.

— Вероятно затова не ви е показал съкровищата си, които биха засенчили останалите експонати от музея ви.

Дебора се ядоса, но отговори спокойно.

— Смятате, че маската в колекцията на Ричард е от разкопките на Шлиман от деветдесетте години на деветнадесети век?

— Знаете ли какво е съобщил по телеграфа Шлиман за атински вестник по повод откритията си в Микена? Написал е: „Видях лицето на Агамемнон“.

— По-късно обаче е отрекъл да е изпращал подобно съобщение…

— Разбира се, че ще го направи — невъзмутимо отвърна Маркъс. — Въпросната маска така и не е стигнала до официалните власти в Атина.

— Мислите, че маската в музея е фалшификат?

— Напротив, автентична е. Но това не е маската, която Шлиман е имал предвид. Имало е още една, намерена в най-богатия гроб. Той е запазил в тайна съдържанието му.

— Смятате, че Ричард е притежавал маската, която според Шлиман е била сложена на лицето на Агамемнон? — предпазливо попита Дебора, опитвайки се да проумее странното му твърдение. Това беше невъзможно — дори ако Агамемнон действително бе съществувал. Очевидно все още не беше чула всичко.

— И не само маската — каза гласът по телефона. — Вие сте видели достатъчно от колекцията, за да разберете колко е богата, нали?

— Да. — Тя усети, че не й достига въздух и я обзема нещо между страх или вълнение, докато слуша думите на Маркъс. Колкото и малка да беше вероятността всичко да е истина, възбудата разсея съмненията й към него и разказа му.

— И не ви ли се стори странно, че убийците са оставили такива безценни неща и са взели само една погребална маска?

— Да — призна Дебора, — макар че маската е… изключителна… Уникална.

— Така е, но едва ли е била просто извадена от някоя витрина, нали?

— Не. — Тя се задъха още повече, усещайки, че й предстои да научи някаква ужасяваща истина.

— Взели са цялата витрина. Представлявала е голям шкаф на колелца със стъклен похлупак.

Дебора си спомни следите от някаква тежест в окървавения килим, специалния електрически контакт на пода и правоъгълника светлина, насочен към мястото. Предметът в средата на тайната стая е бил много по-голям от маска. По гърба й полазиха тръпки и изведнъж усети студ.

— Какво е имало вътре?

— Когато ви попитах дали са взели трупа, нямах предвид Ричард, а Агамемнон.

28.

Това беше невъзможно. Твърдението, че в стаичката в Атланта е бил трупът на Агамемнон, беше абсурдно. Невероятно беше и археолог от деветнадесети век да е изкопал и съхранил непокътната мумия, лежала в земята три хиляди и петстотин години.

Дебора изведнъж я доядя, че толкова дълго слуша небивалици. И Ричард ли е вярвал в тях? Усети се ужасно потисната. Поиска номера на Маркъс, за да му звънне по-късно и той й го издиктува, без колебание.

Седя повече от час вцепенена на леглото. Дълго обмисля, тъй като не можеше да приеме абсурдната идея на Маркъс за Агамемнон. Сетне отново взе слушалката и започна да набира номер.

След тридесет минути полицията на окръг Декалб откри номер за връзка с Дейвид Барънс, човекът превел писмото на руснака Волошинов. Барънс отговори на второто позвъняване. Гласът му прозвуча така, сякаш беше буден и нащрек.

Дебора не уточни подробности, придаде си официален тон и пристъпи направо към въпроса.

— В писмото има един ред, където се споменават останки. Имате ли представа за какви останки по-точно става дума?

— Мисля, че руската дума беше „остаки“ — отвърна той. Очевидно беше въодушевен, че има възможност да говори по темата, и не полюбопитства коя е тя, защо му се обажда и защо му задава такъв въпрос. — Може да означава много неща. Старинни предмети. Остатъци. Отломки.

— Антики?

— Предполагам. Почакайте. Ще проверя в записките си.

Последва тишина. Чуваха се само далечни звуци, вероятно от телевизор. После Барънс отново взе слушалката.

— „Остаки“ ли казах? Не, не е така — каза той по-скоро заинтригувано, отколкото извинително. — „Останки“. Съжалявам, не забелязах „н“-то. Хм.

— И какво означава?

— Същото, но малко по-специфично.

— Продължавайте — прошепна тя.

— Човешки останки, нещо като труп.

Дебора затвори очи.

— Странно — отбеляза Барънс.

— А последната дума в откъса? — настоя тя и усети, че пулсът й се учести. — Написали сте Мария. Имате ли представа какво означава това?

— Не съм сигурен дали буквите са точно тези. Текстът беше изпокъсан, изцапан и лошо написан. Приличаше по-скоро на МАГД, но не разбрах какво означава. Написах Мария малко произволно.

— Възможно ли е да е част от по-дълго име? На човек… или на място?

— Може би. Не мога да кажа.

Дебора му благодари за отделеното време, затвори, легна по гръб и се вторачи в тавана. По някое време стана, провери дали вратата е заключена, отново легна и след по-малко от пет минути заспа.

Спа дълбоко няколко часа, но се събуди преди изгрев. Националният археологически музей отваряше в осем, а тя седеше на стъпалата вече от половин час. Казаха й, че директорът Попадреус вече е в кабинета си, но не желае да бъде безпокоен.

— Той ме очаква — настоя Дебора, след като се представи. Това донякъде беше вярно, макар и не точно в смисъла, който тя вложи в думите си.

— Един момент — каза служителката с вид на военен.

Не беше ясно дали грубото й, безцеремонно държане се дължи на свободното й владеене на английския език или на характера й. Ограничени от родния си език, туристите вероятно изглеждаха щастливи и снизходителни, наивни в предположението си, че светът ще се приспособи към тяхното неведение. Дебора се усмихна и каза „ефхаристо“7. Жената кимна, но не отвърна на усмивката й.

Наблизо се отвори врата и във фоайето влезе Димитри Попадреус, погълнат в разговор с висок мъж с жълтеникава кожа, големи очила и делови костюм. Някои мъже не се чувстваха удобно в костюми, но на тези двамата очевидно им бяха като втора кожа, сякаш бяха родени с тях. Видът им излъчваше спокойствие и рутинен авторитет. Дебора се обърна към тях. Директорът на музея я видя и поведе другия мъж към нея. Разговорът им изглежда беше приключил. Попадреус я погледна иронично.

— Експонатите ли искате да видите отново или мен? — попита той.

— И двете — усмихна се тя.

— Естествено. — Попадреус се обърна към госта си. — Госпожица Милър е уредник на музей в Съединените щати и проявява интерес към нашата микенска колекция. Това е Александър Давос, министърът на културата и антиките.

— За мен е чест да се запознаем — рече Дебора и се почувства неудобно, докато се ръкуваше с него.

— Надявам се, че не сте дошли да купите нещо от нашия приятел тук — каза министърът и лицето му се разтегли в усмивка. Гласът му беше спокоен и английският безупречен. Произнасяше думите прекалено отчетливо. — Ние предпочитаме да пазим съкровищата си в родината им.

— Разбира се — отвърна Дебора. — За съжаление това невинаги е възможно.

В очите му проблесна нещо. Той понечи да се обърне към Попадреус, но после усмивката се върна на устните му, и премълча онова, което искаше да каже.

— Да, така е. Е, трябва да тръгвам. Димитри, ти ще… — Давос довърши изречението на бърз гръцки. Директорът на музея кимна и стисна ръката му. — Беше ми приятно да се запозная с вас, госпожице Милър.

Той се отправи с бързи крачки към главния изход. Служителите мигновено го разпознаха, усмихнаха се и му кимнаха за поздрав.

— Дано не съм го обидила — каза Дебора.

— Не, разбира се — отвърна Попадреус. — Искали сте да разговаряте с мен?

— Да, за разкопките на Шлиман.

— Отново. — Той наклони глава на една страна. Видя й се, че изражението му не е много любезно. — Естествено. Може би предпочитате да отидем в кабинета ми.

Попадреус тръгна бързо и тя го последва, като трябваше да подтичва, за да го настигне.

Директорът зае мястото си зад бюрото и й направи знак да седне на стола. Тонът му се промени в сърдечно и общително държание — сега изглеждаше искрен и дори доволен, че я вижда.

— Кафе? — предложи той. — Истинско е, а не нескафе.

Дебора прие от учтивост. Подозираше, че не всеки получава кафе в малкото му царство. Попадреус вдигна телефонната слушалка, разпореди се на гръцки и после отново насочи вниманието си към нея.

— Е, какви въпроси имате?

— Некрополът в Микена съдържал ли е трупове?

— Разбира се. Нали е некропол.

— Имам предвид дали там все още е имало тела, когато шахтите са били разкопани?

— Да, имало е частични останки.

— Наистина? След толкова много време?

— Чували ли сте за блатните хората от торфеното тресавище в Северна Европа?

— Разбира се.

Най-известните тела на блатните хора бяха на човека от Линдоу и човека от Толунд, намерени в Северна Англия и Скандинавия. Те бяха датирани някъде около първи век, очевидно убити при ритуално жертвоприношение и хвърлени в тресавищата. Бяха открити чак през двадесети век в изумително добро състояние. Единият труп беше забелязан по време на строителни работи в Манчестър и местните полицаи бяха помислили, че са попаднали на наскоро убита жертва. Всичко се виждало ясно — зъбите, мускулите, кожата, косата, съдържанието на стомаха и гаротата около врата.

— Но тези тела са се съхранили благодарение на химичните вещества в тресавището — възрази Дебора. — Подобен състав на почвата се среща изключително рядко. Тук на юг няма такова нещо.

— Вярно е — усмихна се Попадреус, очевидно доволен, че тя е заинтересувана и е наясно с новостите в професията. — Но тези условия може да се създадат изкуствено, ако тялото е непокътнато в момента на откриването.

— Обикновено обаче не става така.

— Чели ли сте „Хамлет“ на Шекспир, госпожице Милър?

— Да. — Дебора се замисли. Учителят й по литература в гимназията обичаше да казва, че всички важни неща водят към Шекспир.

— Спомняте ли си какво казва гробарят на Хамлет, когато го пита колко време трябва да лежи човек в земята, докато изгние?

— Опасявам се, че не.

— Той отговаря, че трупът на кожаря се запазва най-дълго, защото кожата му е така ощавена от занаята, че не пропуска вода. Водата е най-важният фактор за разлагането за мъртвите тела.

— Искате да кажете, че сухият климат тук консервира труповете, като ги изсушава? — попита Дебора.

Хрумна й идея и реши да я провери.

— При най-ранните погребения в Египет полагали трупа в горещия пясък на пустинята. Сухият въздух изсмуквал влагата от тялото и постепенно го мумифицирал. По-късните практики — изваждането на органите, увиването в платнени ивици, импрегнирането с химични вещества и така нататък — са били опити да се пресъздаде естественото изсушаване на телата в пясъка на пустинята.

— Но когато бъде изровено изсъхналото до такава степен тяло, би се разпаднало при контакта с въздуха.

— Да, би се превърнало в прах, с изключение може би на няколко кости.

Дебора си помисли, че историята на Маркъс като че ли не е толкова абсурдна…

— Какво е намерил Шлиман в Микена? — попита тя.

— В некропол А е открил костите на няколко тела, включително детски. Всичко е било внимателно опаковано и изнесено от обекта.

— Къде?

— Тук. Не ги експонираме, но ги съхраняваме в подземието на музея.

Дебора се стъписа.

— Тук?

— Да — усмихна се той на реакцията й. — Това не е тайна.

— Но те са само части от кости, нали?

— Всички, с изключение на една мумия. Намерена е близо до маската, която вчера ви заинтригува.

Тя се вторачи в него.

— Имало е… плът?

— Очевидно — отвърна директорът и по навик сви рамене. — Шлиман е съобщил, че има непокътнат труп, чертите на лицето… всичко. Извикал местни специалисти по балсамиране, за да се опитат да съхранят останките, като пресъздадат условията, запазили блатните хора. Така предполагам. Вероятно с алкохол и растителна смола.

— Успял ли е да го направи?

— Уви, не. Трупът се разпаднал.

Дебора стоеше сама и в пълно недоумение пред златните погребални маски. Ако труповете наистина бяха изсъхнали в безводната гръцка почва, възможно ли беше Шлиман, който очевидно се беше опитал да спаси някои от тях, да бе усъвършенствал метода си на балсамиране върху тяло, за чието съществуване не бе съобщил на правителството? Затова ли прочутата му телеграма, че е видял лицето на Агамемнон, по-късно беше отхвърлена като фалшива, тъй като е решил да скрие трупа от властите? Но ако беше така — защо? Всеизвестно беше, че Шлиман е бил мечтател и е обичал да се хвали. Нямаше ли гръмогласно да разгласи новината за откритието си?

Той обаче не беше предал находките си от Троя на турските власти. Беше направил снимка на откритието си, заявявайки, че съкровището е от погребението на царя на Троя. После всичко беше изчезнало. Много от книгите в спалнята на Ричард бяха доста стари и въпреки че някои съдържаха фотографии на София, съпругата на Шлиман, отрупана с изчезналите накити, никоя не предлагаше обяснение какво се е случило с тях. Това не означаваше, че няма обяснение. Дебора гледаше застиналите златни лица на маските и се питаше дали в края на краищата Ричард беше успял да се сдобие със запазения труп на някой микенски цар…

29.

Дебора вечеря рано, изпи чаша рицина в един бар и се върна в хотела. Отвори „Спомени за Хайнрих Шлиман“ от Лео Дюел, за да види дали ще открие нещо друго за изчезналото „съкровище на Приам“, като подчертаваше с молив откъсите, които й се стореха особено важни. Разказът на Дюел беше приблизително такъв:

През 1873 година турското правителство заплашило Шлиман, че ще отнеме разрешителното му за археологически разкопки, защото го заподозрели (с основание, както се оказало по-късно), че е изнесъл незаконно от страната предмети, които открил в Троя. Той, изглежда, копаел хаотично и се местел от район на район и от ниво на ниво, без да си дава сметка, че голяма част от откритията му са от различни периоди. Шлиман бил убеден, че описаната от Омир в „Илиада“ Троя се намира на най-ниското ниво. Обсебеността му го заслепявала и той не забелязвал, че работниците разрушават други пластове на селището и дори крадат находки.

Странната и оспорвана впоследствие победа на Шлиман дошла в едно юнско утро, само няколко дни, преди разкопките да приключат. Той твърдял, че се разхождал из обекта, когато забелязал блясък на метал в основата на една стена. Започнал да копае и бързо открил изобилие от злато — вази, чаши, диадеми, накити и други ценни неща. Оповестил, че това е съкровището на Приам и че стойността само на златото надхвърля един милион френски франка. Съкровището било окончателното доказателство за достоверността на описаните от Омир богатства на Троя.

Възникнали въпроси около неговия неясен и противоречив разказ за мястото на съкровището. Скоро обаче съмненията станали безпредметни. Без да зачита споразумението си с турците, за които съкровището било национално богатство, предназначено за неотдавна построения в Константинопол музей, той незабавно уредил да го транспортират в Атина, където тогава живеел. Предметите били изнесени тайно в шест коша и един чувал. Съдържанието им било скрито дори от колегите му, участвали в разкопките.

Седемнадесет години по-късно, след като издирванията в Микена се увенчали с успех, Шлиман отново започнал да копае в Троя. Намерил четири безценни каменни брадви и пак тайно изнесъл артефактите от Турция. Когато се върнал в Гърция, декларирал пред митническите власти, че са египетски, за да улесни впоследствие транспортирането им за Берлин.

Берлин?

Дебора препрочете няколко пъти откъсите по този въпрос. Съкровището на Приам и каменните брадви били пренесени в Германия, където след смъртта на Шлиман през 1890 година са изложени в специално построено крило на Етнографския музей в Берлин: подарък за родината от умиращия археолог. Това обаче не е краят на странстването им. Разделът завършваше с една последна любопитна историческа информация.

В края на Втората световна война руската армия превзела Берлин и съкровищата от Троя на Шлиман изчезнали. Предполагало се, че са ги взели отдалите се на плячка и грабежи руски войници. В книгата си Дюел не правеше догадки дали съкровищата са разпилени, откраднати или унищожени. По времето, когато беше издадена, местонахождението им не беше известно и вероятно бяха изчезнали безследно.

Руснаци?

Дебора затвори книгата, легна по гръб и втренчи поглед във вентилатора на тавана, представяйки си лицето на мъртвия Сергей Волошинов, войник от Съветския съюз…

Възможно ли беше Шлиман да е постъпил с Микенското съкровище така, както два пъти бе постъпвал с Троянското? Изнесъл ли беше тайно недекларирани находки, много по-забележителни от онези, за които беше съобщил официално? В Троя той бе демонстрирал убеденост в правата си на собственост върху откритията. Беше се постарал да ги скрие по-скоро от турците, отколкото от гърците, тъй като отношението му към „ориенталските“ турци беше почти отявлено расистко. В края на краищата може би беше решил, че единствено Германия е достойна за върховната му награда. Но ако това беше така, защо в Берлин нямаше никаква информация и документи за съкровището? Шлиман сигурно с гордост би го показал наред с другите си открития на немските посетители на музеи.

Германската общественост обаче го беше осмивала и той бе понесъл тежко подигравките. Освен това беше ексцентричен човек. Беше си построил жилище в древногръцки стил, само на няколко преки от хотела, където беше отседнала Дебора, беше кръстил прислужниците си на герои от митологията и бе настоявал всички писма до него да бъдат написани на гръцки. Шлиман определяше и законите, и правилата. Ако наистина беше открил и съхранил тялото на Агамемнон с всичките погребални предмети около него, той очевидно не би се спрял пред нищо, за да го задържи за себе си? Ако обаче го беше запазил и скрил, как трупът се беше озовал в тайна стаичка в малък музей в Атланта, Джорджия? И каква беше връзката между загадъчното съкровище и мъртвия руснак, който се спотайваше на паркинга на музея само допреди няколко дни?

Сутринта, след обилна закуска от пушена шунка, сирене фета, хляб с хрупкава кора, кисело мляко и мед, Дебора намери младата красавица на рецепцията на хотела и я попита къде може да ползва компютър с интернет.

— Съвсем близо има интернет кафене — отговори гъркинята и по навик извади карта и огради с химикалка пресечката.

Дебора лесно намери мястото, макар че клубът приличаше по-скоро на бар, при това безлюден. Влезе, огледа тезгяха, хромираните високи столчета, стената с огледала и реклами на бренди „Метакса“ и притихналия игрален автомат — и тъкмо бе решила да си тръгне, когато чу мъжки глас.

— Да?

Дебора видя кръглото лице на двадесет и пет годишен мъж, който се появи на стълбите зад бара.

— Говорите ли английски? — попита тя на гръцки. Знаеше само този израз.

— Да — отвърна той и се усмихна малко несигурно.

— Търся компютър.

Усмивката му помръкна.

— С интернет — добави Дебора и подсказа, като раздвижи пръсти, сякаш пишеше на въображаема клавиатура.

Усмивката се върна на лицето му, този път победоносна.

— Там долу — отговори той, посочи стълбите и тръгна напред.

Гордо показа четирите компютъра, наредени на маси до стената. Пред всеки беше сложен хромиран стол, молив и листове.

Дебора му благодари. Той посочи ценоразписа, окачен на стената. Две евро за първия половин час и по едно евро за всеки следващ. Беше приемливо.

— Желаете ли кафе? — попита мъжът.

— Да, моля.

Младият грък излезе. Дебора стартира компютъра и за няколко минути си създаде нов адрес за електронна поща, като си измисли абсурдното и смешно име „посланикотдревността2@hotmail.com“, а след това взе адреса на Калвин от визитката му и написа съобщение.

Текстът беше прекалено неясен.

Не беше сигурна защо добави това „липсваш ми“ накрая. Подписа се с инициала си, така че всеки, който го прочетеше, щеше да се досети за името й. Наистина ли Калвин й липсваше? Тя едва го познаваше. Липсваше й някой, с когото да разговаря, човек, който да е на нейна страна.

А фактът, че е хубавец, симпатичен и умен, не означава ли нищо? — лукаво попита вътрешният й глас.

Реши обаче, че ако чува гласове в главата си, това е знак за приглушената истерия, предизвикана от деликатното положение, в което се намираше. Трябваше бързо да ги накара да млъкнат.

Погледна часовника си и пресметна, че десет минути е пред компютъра, а кафето все още не е пристигнало. Влезе в търсачката „Гугъл“ и написа „Микена“. Първата препратка я отведе в официалния сайт на Гръцкия археологически фонд, където имаше основни исторически данни, няколко снимки, работното време на музеите и цените. Потърси още веднъж, като този път въведе в търсачката „съкровището на Приам“. В същия миг кръглоликият собственик се върна с кафето й.

— Благодаря.

— Моля — отвърна той и остави чашата до нея. Кафето изглеждаше рядко и с твърде много мляко, но въпреки това ароматно. — Англичанка ли сте?

— Американка.

Думата предизвикваше широк диапазон от реакции извън Съединените щати и Дебора го наблюдаваше предпазливо.

— Елвис Пресли! — възторжено възкликна младият мъж.

— Да — усмихна се тя.

— „Сини велурени обувки“.

— Точно така. „Сини велурени обувки“. — Надяваше се, че гъркът няма да започне да пее.

Собственикът обаче беше насочил вниманието си към компютъра. На лицето му беше изписан неподправен интерес. Очевидно с две евро човек не можеше да си купи уединение.

— Приам — одобрително кимна той.

— Да.

— „Пушкин“.

— Моля?

— „Пушкин“ — повтори той, взе лист и написа думата. — Музеят „Пушкин“.

Дебора го погледна озадачено.

Гъркът се наведе над нея.

— Може ли? — попита той.

— Ами… добре.

Младежът започна да трака по клавиатурата и влезе в официалния уебсайт на музея „Пушкин“ в Москва. Дебора го гледаше стъписано. Младият мъж щракна на още две препратки и на екрана се появи витрина с колекцията от артефакти, които Шлиман бе нарекъл „съкровището на Приам“.

Дебора не можеше да повярва на очите си. Гледаше съкровището, намерено в Троя, изнесено нелегално и после безследно изчезнало. Излизаше, че се намира в музей в Москва!

Отдолу пишеше, че изложбата съдържа предмети, открити от Хайнрих Шлиман в края на деветнадесети век. Сбирката била съхранявана в кулата на противовъздушната артилерия на берлинския зоопарк и после била „освободена“ от руските войски. Съкровището било скрито още веднъж за половин столетие, този път в подземието на „Пушкин“, докато впоследствие музеят признал за съществуването му и го експонирал, но вече твърде късно, за да бъде описано в някоя от книгите на Ричард. Турция, Гърция и Германия и персонално още неколцина археолози си оспорвали правата на собственост. Юридическите спорове продължавали…

— Много старо — отбеляза гъркът. — И много красиво.

— Да.

Щом една част от съкровището можеше да се появи след толкова много години, защо и друга да не можеше да излезе на бял свят? Дебора реши да се обади на Маркъс и да поиска среща.

30.

Предложи да се срещнат в ресторант и Маркъс прие.

Решиха да вечерят в „Костоянис“, луксозно заведение зад Археологическия музей. Дебора нарочно отиде по-рано, мина два пъти край ресторанта, наблюдава известно време от прозореца на универсалния магазин на отсрещната страна на улицата и най-после влезе — десет минути преди уговорения час. Беше нервна и фактът, че почти всички посетители бяха местни жители, я накара да се почувства неудобно, сякаш й липсваха откъслечните английски думи, които долавяше от разговорите на туристите тук — те й вдъхваха усещане за нещо познато и й осигуряваха уют и безопасност.

Маркъс пристигна точно начаса. Беше издокаран в елегантен светлосив костюм и преди да седне, поговори на свободен гръцки с главния сервитьор.

Дебора се усмихна измъчено.

— Радвам се, че се обадихте. Имаме да обсъждаме много неща.

По телефона му беше казала, че все още не му се доверява и всъщност продължава да го подозира в убийството на Ричард. Той определи съмненията й като груба грешка. Истината беше, че Дебора вече не знаеше в какво да вярва. Усещаше обаче, че неговият странен разказ за отдавна умрели царе е много по-смислен, отколкото й се иска да признае. Според нея това беше единствената причина за очевидното му желание да разговаря с нея.

— Храната тук е превъзходна — каза Маркъс.

Тя кимна и заразглежда менюто, което беше написано на гръцки. Погледът й се плъзна по списъка, опитвайки се да разгадае буквите, но разпозна само три ястия. Почувства се някак онеправдана.

— Искате ли аз да ви избера нещо? — предложи той, сякаш прочел мислите й.

— Не, благодаря! — Въпреки че всъщност искаше.

— Трябва да опитате заешкото задушено. Това е специалитетът на заведението.

Дебора замълча, докато обмисляше.

— Добре, поръчайте.

Маркъс поръча на гръцки, избра бутилка рицина с не толкова остра миризма на смола като другите видове, сложи лулата си на масата и погледна Дебора.

— Вече си казахме колко малко доверие си имаме един на друг, затова вероятно ще можем да зарежем позьорството и да… пристъпим направо към въпроса, както се изразявате вие американците.

— Няма да е лошо — отвърна тя, остави чашата си и го погледна в очите. — Да предположим, че и двамата търсим едно и също — убиецът на Ричард и съкровището, което е криел, включително трупа на древен цар на Микена.

— Агамемнон.

— Няма значение.

— Да добавя ли това „няма значение“ и към издирването на убиеца на Ричард? Не съм аз и вярвам, че не сте и вие — и толкоз по този въпрос. Не познавах Ричард, но предполагам, че властите няма да открият и да осъдят убиеца му.

— Може би.

Той свъси вежди, но изчака сервитьорът да поднесе храната и сетне продължи.

— Какво искате да кажете?

Дебора не възнамеряваше да започне оттам, но сега моментът й се стори подходящ. Не беше сигурна доколко може да му се довери — все пак нямаше да навреди, ако му покажеше малко добра воля, пък и можеше да изкопчи нещо от него.

— Двама детективи разследват убийството му, Кийн и Сернига. Само че Сернига не е полицай.

Тя му преразказа подслушания разговор и лицето на Маркъс помръкна.

— Е, сега е ваш ред — добави Дебора и се зае със задушеното, което наистина беше превъзходно.

— Добре. „Атланта Джърнъл Конститюшън“ съобщи, че Ричард е бил наръган с нож, но не пише нищо повече за раните. Смятам, че са били нанесени със странно дълго острие с дръжка, извита от двете страни. Прав ли съм?

Тя си представи окървавения труп, раните и локвата кръв под него, спомни си странното оръжие на снимката със свастика на дръжката и неволно потрепери.

— Откъде знаете, щом не сте замесен?

— Ричард не е първият човек, който умря по този начин. Преди десет години във френско село по крайбрежието на Бретан друг възрастен джентълмен загина от подобни рани.

— Преди десет години? Във Франция? Сигурен ли сте, че има връзка?

— Да, убеден съм. Всъщност знам каква е връзката. — Той хапна от ястието и изпи малка глътка вино. — Въпросният джентълмен беше потенциален купувач на трупа на древния цар, озовал се в Америка и в колекцията на Ричард. Търсил го е много години.

— Мислите, че Ричард е имал нещо общо с това? — недоверчиво попита Дебора.

— Не. Смятам, че убийците са едни и същи. Търсили са трупа на Агамемнон и не са се спрели пред нищо, за да го вземат. Във Франция тялото се е изплъзнало от ръцете им и после години наред са го издирвали отново. Мисля, че продавачът се е укрил след убийството във Франция, но убийците са продължили да чакат. И тази година мумията отново се е появила на пазара. Те са попречили на сделката и останалото ви е известно.

Дебора поклати глава.

— Ричард не е получил трупа в нощта, когато умря. Мисля, че тялото е било там от месеци, дори години.

— Но ако не е купувал в нощта, когато беше убит, тогава…

— Може би е продавал — предположи тя.

Маркъс кимна, захапа празната си лула и я задъвка.

— Да. Трупът е бил у него вероятно откакто е бил изнесен от Франция преди десет години. Решил е да го продаде. Предложил го е на черния пазар и убийците са подновили издирването.

— Години по-късно? Кой би могъл да се готви за убийство — най-малко за две убийства — и да чака толкова дълго, за да извърши подобно нещо? Защо трупът означава толкова много за тези хора?

— Това е най-забележителното историческо откритие на всички времена — разпалено заяви той.

— Мнозина ще го оспорят…

— Колекционерите са странно племе. Интересите им граничат с обсебеност. А за такава антика, с богата история и висока пазарна цена, обвита в легенди… Някои биха направили всичко, за да я притежават.

Изразът в очите му я разтревожи.

— Откъде знаете всички тези неща?

— Слухтя от известно време — мрачно се усмихна Маркъс. — От много години знам за трупа, предметите в гробницата и другите находки от Микена. Знам също, че когато са изчезнали, са били пренесени заедно с други, не толкова интересни или ценни артефакти. Единият обаче е доста отличителен, вероятно дори уникален. Преди два месеца се появи отново на абсолютно невероятно място. Знаете ли къде?

Той пак се усмихна, но този път накриво, сухо и безрадостно.

— Как бих могла да знам? — попита Дебора, раздразнена от държането на този всезнайко. — Дори нямам представа за какво става дума.

Маркъс остави лулата си, наведе се над масата и хвана ръцете й. Пръстите му бяха силни и студени и тя понечи да се дръпне, но той я държеше здраво и оголи зъби, изведнъж придобивайки вълчи вид.

— Корабен нос с жена дракон от епохата на ранния Ренесанс в Испания. Звучи ли ви познато, госпожице Милър?

31.

Дебора се опита да си припомни церемонията, когато Ричард тържествено представи уродливата ренесансова женска фигура, състояла се преди не повече от два-три месеца. Когато рано една сутрин отиде на работа в музея, корабният нос беше там в цялото си ужасяващо величие. Бяха го експонирали за първия от поредицата предстоящи благотворителни приеми. Снимката се появи във вестниците…

— Да — каза Маркъс, наблюдавайки как полека я осенява прозрението. — Не знам откога е притежавал мумията, но веднага щом видях жената дракон, разбрах какво е пътувало с нея. Убеден съм обаче, че и други хора са знаели.

— Може би това е била идеята. Ако Ричард се е надявал да продаде трупа и съкровищата от гробницата, вероятно е искал да даде публичен знак за притежанията си.

Дебора погледна чинията си с растящо отвращение.

— Какво има? — попита Маркъс.

— Нищо — излъга тя.

— Питате се защо не ви е казал? И защо не го е подарил на музея?

— Да…

— Не знам. И предполагам, че никога няма да разберем.

— Странно, нали? Работиш с някого години и мислиш, че го познаваш и знаеш какви са стремежите и мечтите му, а после изведнъж… — Дебора се сгърчи от внезапната си откровеност.

— Ако знаехме кой друг може да е свързал корабния нос с Агамемнон?…

— Спомних си нещо. Казахте, че Ричард се е срещнал с двама гръцки бизнесмени. В нощта, когато той беше убит, на приема имаше двама гърци. Не бяха в списъка на поканените и лично аз не съм ги видяла. Очевидно са се познавали и са разговаряли известно време с него…

Хрумна й нещо. Вероятно беше отчаяна надежда, но в нея имаше логика и чувство, което подсилваше представата й за Ричард такъв, какъвто го познаваше.

— Ричард наистина беше обсебен от гръцката легенда за Троянската война, но освен това беше принципен човек. Възможно ли е отдавна да е купил цялата колекция? Прекарал е много години, като я е проучвал тихомълком и се е опитвал да разбере дали е автентична. Смятал е да я представи в музея. — Дебора започна да говори по-бързо, сякаш ослепяла за всичко наоколо, съсредоточена само върху идеята в съзнанието й. — Вероятно обаче е решил, че в края на краищата тялото на Агамемнон не би трябвало да бъде в Щатите, а в Гърция, защото там му е мястото. Ричард беше като Шлиман в разпалените си опити да докаже правотата на Омир, но по въпросите на етиката на собствеността беше различен. Възможно е да се е свързал с някоя гръцка организация за антики или дори с гръцкото правителство. Казал им е какво притежава и е разкрил корабния нос пред целия свят, за да знаят всички, че казва истината. Може би е сключил сделка — те да си приберат тялото на Агамемнон в Гърция, а той да запази останалата част от колекцията и да я изложи в музея. И най-после представители на гръцка организация са дошли да видят предметите. Нещо обаче се е объркало. Или те не са били хората, за които ги е мислел, или…

Дебора не можа да намери повече думи и изведнъж млъкна. Всичко това бяха догадки, които не водеха доникъде.

Маркъс обаче не мислеше така. Очите му блеснаха.

— Имате право. Те ще се опитат да го върнат в Гърция. Няма да рискуват да пътуват със самолет, затова ще го качат на кораб.

— Както е направил Шлиман.

— Трябва да отидем в Коринт — внезапно заяви Маркъс и остави ножа и вилицата, сякаш бе решил да тръгне веднага.

— Коринт? Защо?

— Имате ли пътеводител? Или карта?

Тя извади пътеводителя си и прелисти на картата на Гърция.

— Вижте — каза той и посочи. — Атина е тук. Корабите от Съединените щати пристигат в Пирея, но пристанището е твърде голямо за удобна контрабанда, и трябва да заобиколят през Средиземно море, покрай Италия и Пелопонес и да влязат през Егейско море. Биха могли обаче да спестят много време и неудобства, ако минат през Коринтския проток. Освобождават се от съмнителния товар в Коринт и след това продължават към Цирея. Каналът им спестява двеста-триста мили в открито море. Ако отидем в Коринт, можем да разберем дали има кораби, които по график трябва да пристигнат от Съединените щати. Минаването през канала не е лесно и трябва да бъде планирано предварително. Можем да проследим товара, след като пристигне, дори да го пресрещнем.

— Вероятно ще трябва да чакаме няколко седмици.

— Но ще бъдем готови.

— Предполагам, че можем да предупредим властите, преди корабът да пристигне.

— Доколкото ни е известно, именно властите го внасят в Гърция.

Дебора поклати глава.

— Едва ли гръцкото правителство би се унижило до такава степен, че да извърши кражба и убийство, за да си върне национално съкровище…

— Нима? Гърците са страшно чувствителни към историческото си наследство, като се има предвид, че всяка колониална сила в региона ги е ограбвала през вековете.

— Включително британците — напомни му тя. — Фризът на Партенона е бил перлата на Акропола, а лорд Елджин е свалил мраморните скулптури от фронтоните и ги е откарал в Лондон. В момента те са в колекцията на Британския музей и няма никакви признаци, че ще бъдат върнати на Атина, въпреки непрекъснатите настоятелни молби на гърците. Британците не ги дават, упрекват гръцките музеи, че не полагат достатъчни грижи за експонатите си, и оспорват претенциите им за собственост, позовавайки се на правото си да задържат скулптурите, след като вече са при тях.

— Благодаря за урока по култура и морал — троснато каза Маркъс. — Може ли да се върнем на темата, ако не възразявате?

Дебора се усмихна, изненадана, че чувствата й към него стават по-топли.

— Все още не сте ми разказали как сте се забъркали в тази каша. Вярно, вие сте колекционер и историк, и изглежда, сте обсебен от Микена и легендите около нея също като Ричард. Но откъде знаете за мумията и за това, че е била пренесена заедно с онази испанска грозотия от седемнадесети век?

Тя все още се усмихваше и тонът й беше безгрижен, затова се изненада, когато лицето му се натъжи и погледът му стана премрежен.

— Възрастният джентълмен, който беше убит във Франция, ми разказа всичко. Преди десетилетия е влязъл във връзка с безскрупулен търговец, но сам той не е виждал мумията.

— Какво общо имате вие с всичко това?

Маркъс въздъхна.

— Той беше моят баща.

32.

Дебора влезе в малкото интернет кафене в сутерена веднага щом отвориха. Кръглоликият млад мъж изглеждаше доволен, че я вижда, а може би дори поласкан. Тя внимаваше да не го въвлече в разговор и учтиво отказа на предложението му да й донесе кафе. В очите му имаше поглед, който не искаше да насърчава, нито да изследва. Той остана малко разочарован, но не изрази недоволство срещу усамотението й.

В електронната й поща имаше две съобщения. Едното беше автоматично приветствие, че се е регистрирала в хотмейл, а другото беше от Калвин.

Нямаше прикрепени файлове.

Дебора изпусна продължителна въздишка и се зачуди дали да му отговори. Не знаеше какво иска да му пише, нито защо. В края на краищата, тя почти не го познаваше. Но Ричард му беше имал доверие и това трябва да се броеше за нещо. Вероятно беше разумно да остави на някого съобщение, че възнамерява да отиде в Коринт, с мъж, когото допреди двадесет и четири часа мислеше за убиеца на Ричард. Очите й се върнаха на последното изречение: „И ти ми липсваш“. Дебора почувства тръпка на необяснимо удоволствие, но побърза да се отърси от нея.

Не се дръж като ученичка, по дяволите.

Пое дълбоко въздух и започна да пише, преди да е променила решението си.

Опита се да си внуши, че последното изречение е шега, усилие да разведри странното положение, в което се намираше, но съжали веднага щом го изпрати. Тонът на безсъдържателност на съобщението й беше неприятен.

Е, вече е късно. Ако Калвин смяташе, че има слабост към него, Дебора не можеше да направи нищо от Гърция, пък и това нямаше да й навреди. Едва ли щеше да издаде местонахождението й на полицията. Усещаше се коравосърдечна. И неискрена. Флиртуваше с него, макар и по глупав, двусмислен и пубертетски начин, не само за да го държи на своя страна, но и защото просто така искаше. Харесваше й как Калвин се усмихва и протяга крака пред себе си, когато сяда…

Дебора не се занимаваше с любовни авантюри. Нямаше интимна връзка, каквото и да означаваха тези смешни думи, и не се влюбваше.

И не вярваш на мъжете — напомни й вътрешният глас.

Дори на симпатичните?

Особено на симпатичните.

И без това той щеше да се дръпне веднага щом доловеше интерес от нейна страна. Калвин Бауърс вероятно можеше да избира измежду множество делови и високопоставени жени в Атланта. И връзката от разстояние с бегълка от полицията и с крака като кокили, сигурно не беше на първо място в списъка със задачите му.

Докато Дебора седеше и разсеяно размишляваше, на екрана се появи ново съобщение. За секунда й се стори, че Калвин отговаря на последното й писмо, и сърцето й сякаш скочи в гърлото в очакване на внезапно и смазващо унижение. Съобщението обаче беше от непознат адрес, съставен сякаш произволно от числа и букви.

Състоеше се от две изречения и нищо не загатваше кой го изпраща.

33.

Възможно ли беше да е в по-голяма опасност, отколкото в Атланта? Нямаше логика. Съобщението може би дори не беше за нея. Никой не знаеше новия й електронен адрес, освен Калвин, а той едва ли го беше дал на друг.

Прибери се вкъщи. Животът ти е в опасност.

Дали не беше шега на хакер, изпратена и на още милиони произволно избрани адреси, неособено смешна, дори за стандартите на хакерите… Беше пределно неопределено — навярно отправено към всеки, до когото стигнеше. И може би изпаднали в паника служители вече търчаха към вратите, за да се върнат у дома. Или се смееха от сърце, ако са разпознали шегата. Ако съобщението й изглеждаше важно, то е защото беше далеч от дома си, не познаваше никого и беше избягала заради убийство… Опасността, ако имаше такава, я дебнеше в Атланта, а не в Гърция.

Освен ако, разбира се, убиецът не те е проследил от Атланта до Гърция…

Глупости.

В хотела я чакаше телефонно съобщение от Маркъс. Моментът не беше подходящ. Дебора беше приела мисълта, че той е съюзник, дори приятел. Загадъчното писмо по електронната поща обаче, колкото и логично да обвиняваше някой неизвестен младеж в хакерски талант, малко я беше разклатило. Засега нямаше желание да разговаря с Маркъс. „Дебора — гласът му беше треперещ и настойчив, — къде сте, по дяволите? Говорих с представителя на параходното дружество в Пирея. През следващия месец през Коринт ще мине само един американски товарен кораб. Трябва да пристигне след три седмици, но очевидно е бил забавен в Ню Орлиънс. Заминавам за Коринт, за да се опитам да разбера каква е причината. Обадете ми се.“

Коринт беше на един хвърлей място от Микена. Дебора знаеше, че може да стигне бързо.

Запази си стая в един сравнително евтин хотел в Коринт чрез портиера на „Ахил“, събра си багажа и звънна на Маркъс, като тайно се надяваше, че той е излязъл. Маркъс наистина не отговори, а и нямаше телефонен секретар. Не й се искаше да му оставя съобщение на рецепцията, нямаше и намерение да го чака да се върне. Трябваше обаче да предприеме нещо.

— Предайте му — след размисъл съобщи тя на рецепцията, — че го е търсила Дебора и че съм отседнала в „Ефир“ в Коринт. Може да се срещнем там. Сега искам да се обадя в чужбина, но не знам номера. Мислите ли, че ще помогне, ако ви кажа името?

— Разбира се — отвърна портиерът. — Ще опитаме, макар че може да струва скъпо.

— Няма проблем.

— Къде ще звъните?

— В Русия. Москва. Името на жената е Александра Волошинова.

Служителят на хотела се обади на три места, като говореше на гръцки и записваше някакви телефонни номера. При последното обаждане той премина на английски и след малко й подаде слушалката. Гласът от другия край на линията беше женски и имаше руски акцент.

— В Москва има три имена Александра Волошинова. Искате ли да ви кажа и трите номера?

Дебора ги записа, затвори и след това набра първия в списъка.

Мъжът отсреща не говореше английски, ядоса се, докато тя повтаряше въпроса си, и затвори. Усмихвайки се съчувствено, портиерът подчерта втория номер.

— Да — отвърна женски глас.

— Много се извинявам за безпокойството — започна Дебора, като полагаше усилия да говори бавно и отчетливо. Съжаляваше, че не знае руски и се чувстваше неловко. — Опитвам се да се свържа с Александра Волошинова, но не говоря руски. Американка съм. Обаждам се за…

— Баща ми — с безизразен тон я прекъсна жената. — Вече ми съобщиха.

— Съжалявам за загубата ви. — Дебора го каза искрено, но съзнаваше, че думите й прозвучаха равнодушно.

— Има ли нещо ново? — В гласа на рускинята нямаше надежда, нито дори любопитство.

— Не — отвърна Дебора. Имаше чувството, че е подлец. — Искам да ви задам няколко въпроса.

Александра не реагира.

— Известен ли ви е човек или място, свързано с баща ви, което започва с буквите МАГД?

Рускинята не се поколеба.

— Магдебург, в Германия. Той живя там известно време.

— Добре — окуражаващо отвърна Дебора.

Отново Германия?

— Баща ви е работил за Министерството на вътрешните работи — добави тя, печелейки време, тъй като не беше сигурна накъде да насочи разговора.

Последва мълчание и после рязък и груб отговор.

— Да, преди много години.

— С какво се занимаваше?

— С какво се занимаваше? — озадачено повтори рускинята.

— Работата му.

— Не знам.

Дебора се намръщи, защото изведнъж се досети, че Волошинова увърта и не желае да отговаря на въпросите й.

— Съжалявам, но не разбрах — настоя тя, опитвайки да бъде учтива.

— МВД — каза рускинята. — Той работеше там.

Дебора смени тактиката.

— Какво е МВД?

— Вече не съществува. — Отново последва мълчание и след малко измъчен и равнодушен глас: — Първоначално се наричаше НКВД.

— НКВД?

Портиерът, който леко развеселено слушаше разговора, застина неподвижно. Очите му се отвориха широко и придобиха кръгъл и уплашен израз. За миг на Дебора й се стори дори, че се кани да отстъпи назад. Тя беззвучно попита „Какво?“, но човекът само са вторачи в нея. Приветливостта му се изпари. Изглеждаше уплашен.

— Извинете, но не знам какво означава това.

— Не желая да обсъждам тези неща по телефона — рязко отвърна рускинята.

— Моля ви. Какво е било МВД или НКВД?

— Тайна полиция. Следили са хора в чужбина и в Русия.

— Шпиони? — попита Дебора, без да откъсва поглед от вцепенения грък, чието нарастващо безпокойство започваше да граничи с паника.

Как е възможно няколко главни букви да предизвикат такъв ужас? — зачуди се тя.

— НКВД стана МВД — Александра Волошинова произнесе много внимателно думите. В гласа й се долови и лек страх. — А МВД се превърна в КГБ.

Дебора знаеше какво означават тези инициали.

34.

За щастие автобусът, който чакаше с включен двигател на автогарата, имаше тъмни стъкла и климатик — и не беше разнебитен, нито пълен с кози и други домашни животни, както се беше опасявала Дебора. Местните жители използваха предимно този начин на пътуване.

Излизането от града продължи четиридесет минути, после пейзажът драстично се промени. Появиха се пясъчни хълмове, осеяни с маслинови дървета. От време на време вляво проблясваше лазурното море. Пътуваха от Атика към Пелопонес, където — съзнанието й на археолог работеше — имаше най-много древни исторически паметници. Коринт, Микена, Тиринс, Епидаврос с уникалния му театър и Аргос, чието име носеше областта Арголид.

Автобусът спря за малко в Елефсина, предоставяйки на пътниците възможност да си купят нещо от прекалено скъпите закуски и разхладителни напитки. Дебора използва възможността да се разтъпче и да подиша чистия въздух извън Атина. После минаха над канала, прекосявайки големия провлак по мост, от който се откриваше главозамайваща гледка стотици метри надолу към бездната. От тази височина огромните фериботи изглеждаха като детски играчки. Крайната спирка на автобуса бе близо до хотела й.

„Ефир“ се намираше на оживена улица, на няколко преки от брега на морето. Древният град Коринт беше малък, чист и слънчев, по-скоро делови, отколкото туристически център и нямаше обаянието на Делфи, Епидаврос или Микена, тъй като повечето чужденци вече бяха преситени от зрелищните руини в Атина. Дебора влезе през плъзгащите се остъклени врати и зачака собственикът на хотела да остави играта на табла и чашата силно черно кафе. Съперникът му, млад мъж в риза с къси ръкави, я наблюдаваше през листата на засадена в саксия палма.

По-възрастният й подаде електронна карта за отключване на вратата и от преградата за писма извади лист с номера на стаята й.

— Вие сте госпожица Милър, нали? Това дойде за вас.

Бележката беше надраскана с молив. „Да се срещнем на Акрокоринт в пет следобед. Маркъс.“

Дебора леко сви вежди. Не обичаше да й определят програмата. Това обаче й спестяваше чакането Маркъс да се обади.

Дремна един час, после излезе, хапна спаначен пай и се запъти към обсипания с обли камъчета морски бряг. Всички на препълнения плаж бяха гърци. Дебора се загледа в сините води и непрестанното шествие от петролни танкери и товарни кораби, насочени през канала. Малко преди четири взе такси до Акрокоринт. Щеше да пристигне по-рано на срещата, но така щеше да има време да разгледа руините преди Маркъс да дойде.

Древният Коринт е бил изключително богат град и бе продължил да процъфтява дори когато беше влязъл в границите на римската империя. Местоположението му беше идеално за контрола на търговията между Йонийско и Егейско море — градът беше порта между източната и западната част на Средиземно море. Тук се намираше храмът на Аполон и по време на римското управление религиозното му значение се бе съчетало с несметни богатства — затова името Коринт се бе превърнало в синоним на разточителство и „плътски грехове“. Тук беше и римското светилище на Венера, която гърците наричаха Афродита, обслужвано от хиляди жрици на любовта. Свети Павел беше живял в града повече от година, утвърждавайки Коринт като важно средище на ранната християнската общност. Светецът обаче не беше успял да изкорени езическата култура в града и бе оставил тази задача на две разрушителни земетресения през шести век (несъмнено Божи гняв), които бяха принудили населението да напусне града.

Историкът у Дебора бе развълнуван от гледката, именно заради липсата на внушителни антични паметници. С изключение на останките от храма на Аполон и огромния римски форум, по-голямата част от Коринт беше в буренясали разкопки и това му придаваше провинциален уют и атмосфера на делнична простота, каквато липсваше в Атина с нейните архитектурни чудеса. Дебора беше преди всичко културен антрополог и археолог, изследовател на древните етноси, а не толкова на архитектурните им паметници. Историята около Шлиман и неговото злато беше откъснала вниманието й от онова, което неизменно привличаше интереса й към миналото — възможността да разбере повече за живота на обикновените хора в онези времена. В книгите за Троя и Микена тя беше погълната от легендите и разказите за епични подвизи и съкровища. Колкото и да заслепяваха с митичния си блясък очите на широката публика обаче, в това число и на Ричард и Маркъс (което беше знак за дилетантския им статус), тези податки съвсем не бяха случайни за сериозните археолози. Дори в Атина самата елегантност на руините беше завладяваща и правеше миналото да изглежда героично и естетизирано, далеч от реалния човешки живот. В по-скромните останки от оживения и процъфтяващ Коринт Дебора можеше да долови сякаш ехото на отдавна заглъхналите стъпки от ежедневието на хората.

Таксито намали и влезе в странична уличка с наредени от двете страни кафенета и туристически магазини. Витрините бяха отрупани с копия на керамични съдове и гипсови статуетки. На нашарените със сергии за пощенски картички улици плътно бяха паркирани автобуси с тъмни стъкла и включени двигатели. Зад тях блестеше белотата на форума, осеян с богато украсени колони. Коринтски стил — спомни си Дебора. По време на римското господство дорийската семплост и йонийската елегантност бяха заменени с по-пищния „коринтски“ стил. На капителите им бяха изваяни орнаменти, подобни на акантови листа. Дебора изви врат, за да види повече, но таксито отново потегли.

За миг й се стори, че шофьорът търси удобно място за паркиране, но когато подминаха и без да спрат влязоха в друга тясна улица, тя го потупа по рамото.

— Нали отиваме в стария град?

— Акрокоринт — отвърна той.

Дебора предполагаше, че Акрокоринт е най-високата точка на древния град, вероятно скално възвишение, където е построен храмът на Аполон.

— Старият град не е ли там вътре? — попита тя и погледна през задното стъкло към крепостната стена, която бързо се смаляваше, докато таксито се отдалечаваше от туристическите автобуси и се движеше по неоживен път.

— Не — отговори шофьорът, наведе се през смъкнатото стъкло и посочи. — Там горе.

На почти отвесната канара, извисяваща се на стотици метри над тях се открояваха назъбени стени и бойни кули, които бяха надвиснали над древния град и едва се забелязваха в далечината поради силния блясък на слънцето. Той се обърна и се ухили, когато колата с усилия започна да пълзи остро нагоре.

Дебора не отвърна на усмивката му. Пътят беше дълъг и тя искрено се съмняваше, че туристическите автобуси можеха да изпълзяват дотам. Шосето лъкатушеше змиевидно в поредица от остри завои и склонът изглеждаше невъзможно стръмен. Дебора не вярваше, че на върха може да има жива душа, особено под лъчите на горещото следобедно слънце. Скоростите на таксито скърцаха и тракаха и за секунда двигателят сякаш спря да работи, но шофьорът го форсира и колата дръпна напред, като бавно и упорито се катереше към върха.

Пътуваха вече петнадесет минути. Не срещнаха други превозни средства. Отдолу се простираха ниви и маслинови горички, но колкото по-високо се изкачваха, спретнато подредените полета се сменяха с неравна, песъклива земя и ниски, чепати дървета, борове и стари маслини. Местността беше пуста, безводна, гола и труднодостъпна дори за двадесет и първия век. Очевидно не отиваха в град, а в крепост.

Първите развалини от стъпала и стени се появиха — но Дебора се изненада, като видя, че това не е древногръцко или римско укрепление. Стените бяха тухлени, облицовани с плочки, вероятно византийски, от Средновековието. Някои изглеждаха от по-късен период, може би от турската окупация.

Колата спря на голям, прашен и пуст паркинг на върха, но шофьорът не изключи двигателя. Дебора му плати и въпреки надигащата й се боязън, не го помоли да почака. Щеше да й струва скъпо и щеше да бъде проява на малодушие. Беше подранила и можеше да постои там малко сама. Мисълта, че ще остане сама на този печален хълм не беше окуражителна, но слезе и успя да се усмихне и да каже „ефхаристо“. Шофьорът се ухили широко, огледа сухото, безплодно и нагорещено възвишение и изразително сви рамене, сякаш искаше да каже: „Твоя работа, мадам“. Той потегли, махна й за довиждане и я наблюдава известно време в огледалото за обратно виждане, до първия завой.

Дебора прекрачи прага на полуразрушената порта с висок свод, тръгна бавно и предпазливо нагоре по дългия склон, водещ към крепостта, и преди да продължи в безпощадната жега, спря под дебелата каменна сянка. Носеше само една бутилка вода и мобилният й телефон не работеше извън Съединените щати. Изведнъж се запита как ще се върне обратно в града. Надяваше се, че Маркъс ще бъде с кола.

Вече бе успяла да разбере, че Акрокоринт не е само крепост. Някои от почти рухналите сгради приличаха на параклиси, други на джамии. Вероятно бяха построени една върху друга през вековете, когато внушителната крепост беше последователно превземана и отстъпвана в продължителна борба за контрол върху региона. Нямаше съмнение в стратегическото значение на мястото. Покатери се на една от големите крепостни стени с амбразури за оръдия и мускети и видя цялото великолепие на древния град в подножието на скалистия хълм и фантастичната синева на Коринтския залив. По-нагоре, над хребета от стени и кули се откриваше гледка към Сароническия залив и към Атина. Тя се вторачи в очертанията на извисяващите се назъбени бойници и засенчи очи срещу слънцето, когато тръгна нагоре по пътеката, лъкатушеща между руините от сгради и укрепления. Наоколо беше абсолютно безлюдно. Въздухът беше изпълнен с пронизително църкане на щурци и скакалци, което ту се засилваше, ту затихваше — като електрически ток, протичащ във въздуха на талазите на горещината.

Цитаделата беше концентрична. Линиите на вътрешните отбранителни кръгове се виеха зигзагообразно, като следваха контурите на хълма. Върхът беше гол. Наблизо се виждаше хребет с ясно очертана квадратна кула, застрашително надвиснала над каменните стени и над широките склонове с неокосена, изгоряла от слънцето трева. Вървеше бавно. Усещаше потта по раменете и по лицето си и тежестта на обувките си. Денят беше прекалено горещ за подобна разходка…

Спря по средата, където пътеката се разширяваше в открито пространство, застлано с калдъръм, и погледна назад към пътя, по който се беше изкачила, и към далечната синева на морето. Сложи морно ръце на кръста си и пое дълбоко въздух.

В същия миг се разнесе пронизителен пукот и я обсипа дъжд от каменни отломки. Един куршум се заби в зида до нея.

35.

Дебора се дръпна инстинктивно, но първият й импулс беше не да потърси прикритие, а да размаха ръце и да изкрещи ядосано. Предположи, че тази стрелба е някаква глупава грешка: някой кретен е решил да убива катерици или нещо подобно и тя случайно се е озовала наблизо. Вторият куршум изсвистя покрай ухото й и част от византийската плочка на стената зад нея се пръсна на парчета.

Какво става, по дяволите?

Дори когато се хвърли на земята, претърколи се към купчината камъни в ъгъла на постройката и чу, че третият куршум рикошира точно там, където беше стояла допреди секунда, Дебора все още мислеше, че това е грешка.

В лудешки туптящото й сърце се прокрадна недоумение и възмущение.

Кой може да стреля по мен!

После настъпи тишина.

Не мърдай. Ослушвай се. Дишай.

Тя зачака. Усещаше болка в китката и в охлузеното си рамо. Беше се ударила, когато се хвърли на земята. Косата й беше полепнала по очите и тялото й беше обляно в пот, по която полепваше прахоляк. Пълно безумие. Дори да се прицелваха нарочно в нея, това беше работа на луд. Някакъв ненормален тип стреляше по туристи. Идеята, че мишената беше тя, Дебора Милър, беше твърде непоносимо тревожна, за да мисли в момента за нея. Тя я прогони и разкърши китката си. Май беше изкълчена.

Къде е стрелецът?

Дебора погледна към арката и крепостната стена, откъдето беше минала, като се опитваше по дупките от куршумите да направи някакъв извод за мястото на стрелеца, съдейки по траекторията им. Точно така трябваше да се справи с положението — да принуди трезвия си разум да надделее над нарастващата вълна от паника. Да, логика, умозаключения, разсъдливост. Беше добра в тези неща. Те щяха да спасят живота й…

Господи, дали ще се стигне дотам — да спасява живота си?

Реши, че стрелецът трябва да е някъде нависоко, и погледна нагоре, като се опитваше да прецени къде би могъл да се намира.

Четвъртият куршум попадна в камък на няколко сантиметра от главата й и го разцепи на три. Едното парче я удари в слепоочието. Дебора се долепи до земята. Почувства болка и за миг се запита дали куршумът не я е улучил. Докосна главата си и пръстите й се навлажниха от собствената й кръв.

Не извира като гейзер. Раната явно е повърхностна.

Зави й се свят. Мозъчно сътресение? Страхотно.

Дебора положи усилия и предпазливо се огледа, опитвайки се да не привлече вниманието на стрелеца. Трябваше й по-добро прикритие.

Но кой стреляше по нея? Инстинктивно предположи, че е мъж. Маркъс? Кой друг знаеше, че тя е там? Освен ако изстрелите не бяха произволни, предназначени за всеки, който се появи там горе…

Искаше й се да вярва в тази неясна хипотеза, но по всичко личеше, че на куршумите е написано нейното име — абсурден и изтъркан израз, който бе чула във филм на Хичкок. Лежеше в прахоляка, усещаше парещите лъчи на слънцето върху кожата си, мислеше трескаво и объркано, като имаше чувството, че наблюдава някой друг и слуша размишленията му, сякаш гледа филм.

Трябва да се махнеш оттук.

Ако останеше там до залез, стрелецът щеше да слезе и да я намери. Нямаше да се наложи да я търси дълго. Прикритието й не беше надеждно и ако той се придвижеше няколко метра, щеше да я види ясно. Дебора можеше да разбере дали е сменил позицията си едва когато нападателят я вземеше на прицел и откриеше огън. Той обаче може би не предполагаше, че тя ще се придвижи. Сигурно очакваше, че ще се държи като заек, вцепенен и застинал неподвижно, за да не може хищникът да проследи движенията му. От една страна тази реакция беше стратегия, а от друга се дължеше на панически страх. Това очакваше от нея стрелецът. Ето защо реши да бяга.

Да, това беше единственият начин. Дебора се надигна, наведе се и хукна. Измина четири дълги крачки, когато отново отекна изстрел. Тя не видя къде попадна куршумът, затова предположи, че е някъде зад нея. След още две крачки се приближи до нащърбен от вековете зид, висок до кръста й. Тя го прескочи и в същия миг край нея прелетя поредният куршум. Каменна отломка се заби в бедрото й. Дебора извика и се хвана за крака. В камъка в бърза последователност рикошираха още два куршума и после отново настъпи тишина.

Колко патрона беше изстрелял? Нямаше значение. Дебора не разбираше от оръжия, но като че ли последните изстрели прозвучаха по-скоро отчаяно. Може би стрелецът нарочно беше изпразнил пълнителя и сега зареждаше друг, следователно Дебора временно беше в безопасност. Може би сега беше моментът отново да побегне.

Не! Стой зад стената. Тук си в безопасност.

Тя обаче усещаше, че първата й мисъл беше по-разумна. Положи усилия да се изправи бързо и притича още няколко метра надолу по пътеката.

Оказа се, че е взела правилното решение. След шест-седем крачки отново проехтя изстрел. Куршумът падна на няколко метра вдясно от нея и Дебора се усмихна: неизвестният нападател очевидно бързаше и стреляше неточно. Тя продължи да върви, като се движеше на зигзаг и подскачаше като газела по неравната земя. Дългите й щъркелови крака за десет секунди си отмъстиха за всяка обида и язвителна забележка, отправяна дълги години по техен адрес. Когато се разнесе поредният изстрел, Дебора вече се беше върнала при вътрешната порта. Ако слизаше внимателно и на пресекулки по склона, потенциалният убиец не би могъл да я засече.

Но надолу към града водеше един-единствен път. Ако я настигнеше с кола, нападателят щеше да навакса за неточната си стрелба. Тя беше сигурна, че когато пристигна, на паркинга нямаше коли. Той се беше качил горе или пеша, или го бе оставило такси или друго превозно средство, скрито някъде. Дебора прецени възможния си избор, докато минаваше под свода на крепостната порта и се отправяше надолу към паркинга.

Чакай. Поеми си дъх. Може би, ако се скриеш ще се появи помощ…

Не виждаше коли, нито някакво възможно скривалище. Помисли, взе решение и хукна по прашния паркинг и по спираловидния път надолу по възвишението. Щеше да се движи плътно до склона, така че стрелецът да не може да се прицели отгоре, и нямаше да спира да бяга. Слизането до града щеше да й отнеме половин час, ако можеше да издържи и да не спира, въпреки че беше нервна и уплашена, обезводнена и изтощена. Бедрото й болезнено пулсираше, но Дебора все още не куцаше и вероятно щеше да измине половината път, преди да започне да я безпокои. Може би някой щеше да се появи и да й помогне…

Стига убиецът да не го изпревареше. Тя ускори крачка и се остави инерцията да я поеме надолу, докато почти загуби контрол и започна да се препъва по пътя. След две минути вече не чувстваше болката в крака си. Изминаха още няколко минути, а после още няколко — и тогава го чу: далечно бръмчене на малък мотор. От върха се спускаше мотоциклет.

36.

Неизвестният нападател може би не я беше забелязал, откакто се бе спуснала от Акрокоринта и само предполагаше какво разстояние е изминала надолу по пътя. Бръмченето на мотопеда се усили и Дебора потърси къде да се скрие.

На планинския склон имаше само бетонна канавка за оттичане на водата и отвесна предпазна стена. От другата, по-ниската страна, се простираше маслинова градина с криви, ниски и дебели дървета.

Дебора прекоси пътя, навлезе двадесетина метра в градината и се хвърли по лице на земята. Преди прахолякът около нея да се разсее, тя чу, че моторът излиза от завоя. Може би стрелецът я беше видял как бяга да се скрие. Трябваше само да се вгледа внимателно в рехавата сянка на дърветата и щеше да я види.

Тя лежеше неподвижно. Воят на мотора леко отслабна. Той намаляваше скоростта.

Искаше да побегне, но нападателят със сигурност дебнеше. Тя полагаше усилия да не помръдне и дори не обърна глава да се огледа, а изчака, докато той навлезе в полезрението й.

Мотоциклетът беше малък, най-много двеста кубика. Цветът му беше неопределен, тъмен и осеян с ръждиви петна. Мъжът беше слаб, с ботуши, тениска в защитна окраска и военни дрехи. На главата си носеше светлоотразителна зелена каска, която закриваше лицето му.

Маркъс?

Не можеше да е той. На гърба му беше преметнат дълъг, тънък предмет, увит в парцалива кърпа. Пушка.

Мъжът изведнъж се обърна и тъмното стъкло на каската му се насочи право към нея. Дебора сякаш усети погледа му. Спомни си за яркожълтата си раница и съжали, че не е легнала върху нея. След малко мотопедът форсира и потегли, набирайки скорост надолу по склона.

В безопасност си. Засега.

Дебора не помръдна още една-две минути, като слушаше как ударите на сърцето й стават все по-бавни и дишането й се нормализира.

Той щеше да се върне. След километър-два щеше да осъзнае, че е пропуснал да я види и щеше да се върне, надявайки се да я хване на открито. Дебора се замисли какво да предприеме. Маслиновата горичка щеше да я прикрива още около километър, ако тръгнеше право надолу към града, вместо да заобикаля по пътя. След това обаче нямаше представа къде ще се скрие — трябваше да пресече пътя, за да мине напряко. Все пак известно време щеше да бъде в безопасност.

Хрумна й да захвърли яркожълтата раница, но после реши да я скрие под широката сива риза, която си беше взела за хладните вечери. Размисли — и сложи в нея камък с размера на пъпеш. Нямаше да й помогне много, ако играта на ловец и далечна плячка продължи. Но ако той се приближи до нея, тя щеше да има нещо като оръжие. Усети тежестта на камъка и опънатия ремък на рамото си и реши, че вероятно с добре насочено замахване ще може да убие мъжа. Догади й се от подобна мисъл и отпи голяма глътка вода. Тръгна бързо и тихо надолу между уханните, прашни дървета, като непрекъснато се ослушваше.

Маслиновите дървета бяха малки и засадени на голямо разстояние едно от друго, затова не предлагаха истинска дебела сянка. Вървеше приведена, готова да се хвърли по очи на земята, ако чуе мотопеда. Ако обаче бе решил да спре край пътя и да се върне да я търси пеша, мъжът със сигурност щеше да я забележи пръв.

Няма смисъл да мислиш за това сега.

След няколко минути Дебора видя бетонна ограда на двадесетина метра отпред и разбра, че там пътят пресича градината. Ако продължеше и започнеше да се катери по предпазната стена, тя щеше отвсякъде да бъде заобиколена — затова легна по корем и запълзя. Отгоре на стената се откриваше гледка над пътя, който се виеше на три метра отдолу. Друга маслинова горичка се простираше от другата страна. Огледа се. Всичките й сетива търсеха следа от моториста.

Нищо.

Тя се изтегли нагоре върху зида и усети внезапна, силна болка в китката и бедрото. Успя да прехвърли единия и после другия си крак над заострения ръб на стената, докато увисна несръчно на пръстите на ръцете си. Спусна се в канавката, като одра лакътя и лицето си на камъка, когато се опита да омекоти падането с колене, докато преодоляваше последните няколко сантиметра. Приземяването беше тромаво, но Дебора се измъкна от канавката и започна да пресича пътя, като въртеше глава наляво и надясно, търсейки преследвача.

Все още нищо.

Прекоси с дълги крачки нагорещения асфалт, стигна до дърветата на отсрещната страна, наведе се, тъй като пулсирането в бедрото й се засили, и се запрепъва надолу.

Стрелецът, изглежда, беше изчезнал. Дебора се спускаше все по-надолу и се приближаваше към нивите зад стария град и туристическите магазини и кафенета от двете страни на пътя пред римските руини. Той сигурно не би рискувал да стреля на оживено място. Беше пропуснал шанса си и бе заминал, за да докладва някому.

Дърветата отново се разредиха. В далечината вече се виждаше покривът и петте монолитни колони на древния храм на Аполон. Дебора изпълзя последните метри до каменната стена и огледа пътя и крайните редици маслини. Приготви се да прехвърли единия си крак през зида, когато й хрумна да се увери, че този път ще се приземи по-меко, и надникна над ръба. В канавката долу беше спрял мотоциклет. В тревата до него лежеше слабият мъж с лимоненозелената каска. Пушката му беше насочена към завоя на пътя, който остро се извиваше обратно нагоре по хълма към Акрокоринт.

37.

Мъжът се намираше на три-четири метра от нея и вероятно само каската му беше попречила да чуе приближаването й. Тя се дръпна назад, легна в прахоляка и сухите треви и се запита дали движението я е издало.

А сега какво?

Нападателят се беше окопал в малка псевдовоенна лисича дупка, както вероятно бе направил на върха на Акрокоринт — и чакаше Дебора да се появи на пътя, безгрижна и глупава като всеки турист.

Ако се хвърлеше върху него, тя щеше да има моментно предимство. Можеше да замахне с камъка в раницата и… Но той беше с каска — следователно този план беше рискован.

Можеше да чака, макар че само един господ знаеше колко. Слънцето залязваше и въпреки че още няколко часа щеше да е почти светло, идеята да остане там до мръкнало не й хареса, особено толкова близо до преследвача.

Дебора можеше да се опита да отвлече вниманието му и да хвърля камъчета в храстите, както бе виждала по филмите, и да се промъкне покрай него, докато той се оглежда да види какво става.

Не. Отхвърли и наивната идея да се изправи пред него и да се опита да го убеди да я пусне от този абсурден фарс. Оставаше планът да чака. Това не й се нравеше, искаше да направи нещо по-действено, но изглеждаше най-безопасно, ако разбира се, не издадеше звук, докато той се откажеше от преследването.

Тя си припомни още клишета от филми, но всичките бяха по-скоро комични, отколкото сериозни и вероятно биха довели до куршум в главата й — неустоим подтик да кихне, звън на мобилен телефон или внезапна нужда да пишка. Положи усилия да не мисли за подобни неща. Хрумна й колко е странно, че лежи почти глава до глава с човек, който се опитва да я убие.

Фактът, че иска да я застреля, вече беше безспорен, и за пръв път въпросът „кой?“ постепенно започна да измества въпроса „защо?“.

Дебора беше избягала в Гърция, за да се спаси от явна смъртна заплаха в Щатите, но сега, докато лежеше на по-малко от пет метра от преследвача си, тя осъзна иронията и глупостта на решението си.

Прибери се вкъщи. Животът ти е в опасност.

Сега това електронно писмо съвсем не изглеждаше случайно.

Дебора се страхуваше от факта, че единият от полицаите, разследващи смъртта на Ричард, не е ченге. Освен това беше убедена, че е следена с неизвестен умисъл от частно лице, което не представлява властите. Този някой бе Маркъс. Двамата обединиха усилията си, за да разследват заедно, въпреки че и това решение започваше да й се струва съмнително. Независимо от всичко обаче, тя не можеше да проумее кой би я искал мъртва. Не знаеше нищо съществено около убийството на Ричард. Убийците му сигурно биха я предпочели жива, за да може постепенно да се злепостави с нелепите си действия.

Ами ако мислеха, че Дебора знае повече?

Тя беше зърнала тайната колекция на Ричард и файловете в компютъра му. Може би наистина беше видяла нещо важно, свързващо точките между Агамемнон, Шлиман, Ричард и убийците му, но не правеше връзката. Вторачи се в невероятното синьо небе, заслуша се в свиренето на щурците и се запита какво пропуска. И в същия миг чу нещо. Мотористът се размърда.

Господи. Това е краят.

Стори й се, че той възнамерява да се качи на стената, за да огледа по-добре пътя. Затвори очи и напрегна слух, но нищо не разбра от звуците долу. Надигна се и безшумно се обърна, като вдигна тежката раница за удар, ако ръката или главата му се появят над ръба.

Включването на двигателя на мотопеда прониза тишината толкова внезапно, че тя едва не извика. Запази хладнокръвие и отново се притаи.

Лежа няколко дълги секунди, заслушана в бръмченето. Мъжът се връщаше нагоре по хълма, надявайки се да я пресрещне, докато тя слиза по склона. Дебора изчака още малко, надникна, увери се, че е чисто и скочи. Болка прониза изкълчения й глезен, но тя побягна, препъвайки се, и се отправи към последната маслинова горичка и фермите долу. Все още се чуваше приглушеното бръмчене на мотопеда, който изкачваше хълма. Дебора осъзна, че когато стигне до върха, мъжът може да я съзре как бяга между дърветата. Дългите й, големи крачки бяха станали по-къси и неравномерни, и куцането й щеше да се влошава, колкото по-дълго вървеше.

Пресече горичката за не повече от минута. Стигна до стръмен склон и спря само за миг. Звукът на мотоциклета заглъхна и тя беше убедена, че щеше да го чуе, ако се беше върнал. Дебора се огледа, скочи и хукна по пътя. Петдесет метра по-нататък шосето рязко завиваше на север, надолу към древните руини и към залива. Наведе глава и се опита да се абстрахира от болката. Ризата й беше мокра от пот и по лицето й се стичаха капки. Очите й пареха от солта. Мина завоя, когато глезенът й изведнъж се огъна и тя падна в канавката.

Извика, но по-скоро от отчаяние, отколкото от страх или болка, сякаш отдавна задрямалият първичен инстинкт беше решил, че това е по-полезната реакция. Дебора се изправи и в същия миг чу — или поне така й се стори — бръмчене на малък двигател. Спря за миг, за да се увери. Да. Преследвачът се спускаше по склона и съдейки по пронизителния звук, се движеше бързо. Беше я видял.

Сега ще има гонитба.

Дебора погледна напред. Нагорещената права дълга лента асфалт се простираше докъдето й стигаше погледът. На стотина метра от нея имаше сгради, но те бяха навътре в неравни ливади и приличаха повече на градински бараки. Около руините се издигаше висока ограда. Няколко колони се забелязваха през дърветата край форума. Двеста метра по-нататък шосето се вливаше в главния път. Ако тръгнеше надясно, след една-две минути Дебора щеше да стигне до туристическите магазини и кафенетата.

Ако, разбира се, разполагаше с толкова време. Положи усилия да върви колкото е възможно по-бързо. Кръвта от бедрото й се стичаше към чорапите. Раната минаваше по цялата дължина на крака й. Дебора се опита да не мисли за това. Не беше толкова зле, колкото изглеждаше. Изкълчената й китка нямаше значение. Най-важното в момента беше обезводняването на организма й, изтощението и накуцването с левия крак, което я забавяше.

Още няколко метра…

Мина покрай бараките, откъдето я наблюдаваше един самотен козел. Звукът на мотора отслабна, тъй като пътят правеше завой по източната страна на склона, но после отново се усили. Още един завой и преследвачът щеше да излезе на правата отсечка и да види Дебора. Тя побягна.

Пред нея се появиха античните колони на храма на Аполон. Руините бяха безлюдни и пред тях се издигаше дебела телена ограда. Бръмченето на мотоциклета отново затихна. Може би стрелецът щеше да размисли, да реши, че Дебора пак се е скрила, и да се откаже от преследването. Тя изкриви лице от болката в глезена, стисна зъби и хукна. Зави й се свят и неволно започна да залита по нагорещения асфалт.

Мотопедът излезе от завоя и ревът му прозвуча като изстрел. В един момент беше далечно бръмчене като цикада или косачка за трева, а после звуковите бариери изчезнаха и мотоциклетът забуча зад нея. Дебора не се обърна. Ако нападателят се беше прицелил в нея, тя само можеше да се надява, че няма да я улучи. Нямаше сили дори да се хвърли в канавката.

Измина още петнадесет-двадесет метра, стигна до разклона и зави надясно. Древният храм беше ограден с високи, симетрични каменни блокове, които заглушиха звука на мотопеда. Тя забеляза маси, столове, сергия за пощенски картички, магазин, автобус и… хора.

Нахлу в първото кафене, като преобърна някаква метална маса, докато си проправяше път към кухнята. В заведението нямаше клиенти, но до бара пушеше сервитьор. Той се стресна и се обърна, когато масата се прекатури на земята и една жена на средна възраст с набръчкано и строго лице, заплашително се отправи към Дебора.

Волята й да бяга изведнъж я напусна, загуби равновесие и се строполи на пода, като бутна няколко стола и събори още една маса. Ранена, кървяща и изтощена до краен предел, тя не беше в състояние да помръдне.

— Съжалявам — измънка Дебора, когато гъркинята се изправи над нея.

Жената изкрещя нещо на сервитьора и после се обърна към Дебора. Суровото й изражение се замени със загриженост.

— Всичко е наред — каза тя.

Сервитьорът й подаде бутилка вода.

Гъркинята надигна главата на Дебора и допря бутилката до устата й.

Дебора отпи голяма глътка и почувства как по вените й потече живителна хладина.

Все още имаше усещането, че ще припадне, но успя да се надигне на лакти и да погледне към улицата. Мотористът беше там. Тъмното стъкло на зелената му каска беше зловещо обърнато към нея. След това мотопедът форсира, стрелна се по улицата и се скри от погледа й.

38.

Гъркинята, която се представи с името София (като първата съпруга на Шлиман), предложи на Дебора да хапне — агнешко на скара и краставици. После намаза охлузената и изподрана кожа на бедрото й с йод от старинно кафяво шишенце със стъклена запушалка. Тя знаеше само няколко думи на английски, повечето свързани с менюто, но непрекъснато бъбреше дружелюбно и това успокои Дебора.

Тя й съобщи, че е преследвана от мъж с мотоциклет. Не спомена, че е стрелял по нея и отказа на предложението на София да се обадят на полицията. Гъркинята леко се отпусна, вероятно защото предполагаше, че историята ще бъде посрещната с недоверие. Дебора се изправи и заяви, че вече се чувства добре и ще вземе автобус или такси до хотела, но София възрази и изкрещя нещо на сервитьора, който излезе и след малко се върна зад волана на стар фиат.

Дебора прие шише вода, хляб и за нейна изненада — непохватна прегръдка — и се качи в малкото ръждясало возило. София избъбри поток от неразбираеми гръцки думи, погали я по бузата и й се усмихна окуражително. Докато наместваше дългите си, схванати и изранени крака в колата, Дебора почувства, че ще се разплаче.

Гъркинята се увери, че сервитьорът знае пътя до хотела, тъй като английският му се ограничаваше до имена на английски футболисти като Бекам, Сколс и Оуен и въодушевени, но неопределени звуци, и фиатът потегли към новата част на града и хотел „Ефир“.

Дебора очакваше, че в хотела ще има новини за нея — бележка от Маркъс или самият той ще седи и ще пуши лулата си във фоайето. А може би съобщение от Калвин… Никой обаче не беше проявил интерес или загриженост към кошмарния й следобед и този факт дълбоко я потисна. Щеше да й бъде много приятно, ако Калвин й бе драснал няколко реда.

Ах, малко самосъжаление в добавка към пубертетското ти държане. Страхотно — обади се неумолимият й вътрешен глас.

Това обаче не е само усещане за фиаско — помисли тя, докато благодареше на сервитьора, който изглеждаше щастлив, че е помогнал с нещо, и накуцваше към стаята си.

Беше избягала от Атланта, защото се бе почувствала в опасност, но в Гърция се оказа в същото положение. Освен това не беше отбелязала никакъв напредък в разследването си за причините за смъртта на Ричард. Не научи и не откри нищо важно и имаше тежкото чувство на разочарование. Също така й стана ясно, че никакво разкритие за убийството му не би осмислило смъртта му.

Тя потърка подутия си глезен.

Време е да се върнеш у дома — каза вътрешният й глас.

Дебора се увери, че вратата е заключена, легна гола под чаршафа и спа до сутринта. Събуди се само веднъж от пронизително бръмчене на мотоциклет, препускащ в съня й.

Депресията не я напусна и през следващия ден и когато се събуди, се превърна в главоболие и спомен за ужасяваща загуба. Преди да закуси, тя провери при портиера дали не са я търсили. Нямаше съобщение за нея. Маркъс очевидно я беше зарязал. Тя отскочи до интернет кафенето и отвори електронната си поща — но и там нямаше нищо.

Върна се в стаята си, почисти раната на бедрото си и смени превръзката. Нараняването беше дълбоко и мястото наоколо бе зачервено и подпухнало. Може би портиерът имаше нещо за дезинфекция. Внезапно се почувства обезсилена, облегна се назад в леглото и се загледа през прозореца, над керемидените покриви, към купола на базиликата и морето.

Може би беше време да се прибере вкъщи, да поеме отговорността за всички последици от ситуацията, да предостави издирването на престъпниците на онези, които знаеха какво правят — и да внимава да не завърши в затвора за възпрепятстване на разследването на убийство. Трябваше обаче да свърши само още едно нещо, преди да се отправи към летището на Атина. Винаги бе знаела, че трябва да го направи.

39.

— Микени — извика жената, която взе билета й. Носеше тъмни очила и интересна, пъстроцветна кърпа на главата си. — Микени — повтори тя настоятелно и посочи вратата, сякаш заради Дебора губеха ценни секунди.

Дебора слезе и огледа разклона на прашния път и старата бензиностанция встрани. Автобусът избълва облак кафяв и задушлив пушек. Шофьорът се наведе през стъклото и посочи дългото право шосе.

Микени беше модерно село, построено на мястото на древна Микена. Античната цитадела се намираше на още километър и половина нагоре по хълма. Дебора преметна на гърба си раницата и тръгна в посоката, която беше показал шофьорът. Изтръпна от болката в крака си, но после реши, че се е схванал от пътуването и неразположението ще премине, когато го раздвижи. Можеше обаче и да не се оправи и дори да се влоши, ако вървеше прекалено дълго — но днес беше последният й ден в Гърция и тя искаше да види цитаделата, откъдето беше започнало всичко, дори ако се наложеше да лежи цяла седмица, когато се върнеше в Джорджия.

Прекоси бързо селото, мина покрай няколко малки хотела и ресторанти с големи и празни дворове и прашни чадъри. Туристическите автобуси щяха да пристигнат по-късно и мястото щеше да се изпълни с англичани, германци и американци, които щяха да потърсят тук подслон от безмилостното следобедно слънце, тъй като на руините нямаше сянка. Веднага след кафенетата започваха обширни белезникави ниви с криви, ниски маслинови дръвчета, прашни и сиви на силната светлина и високи, уханни евкалипти от двете страни на пътя. Предишния ден Дебора за цял живот се беше нагледала на маслинови дървета.

Не след дълго видя внушителните златисточервени стени на цитаделата, издигащи се от безводните планини на североизток и спря, за да отпие вода от бутилката си и да се наслади на гледката.

Плати таксата за входа и се качи по павирания път до прочутата Лъвска врата. Стените на крепостта бяха изградени от огромни камъни с неправилна форма. В литературата ги наричаха циклопски — според легендата, че цитаделата е построена от грамадни еднооки великани. Трудно беше да не останеш поразен и да не изпиташ страхопочитание пред строителния гений на древните гърци: да пренесат огромните камъни, да ги наредят и да ги слепят с хоросан, с примитивни техники да изградят огромна крепост — трудна задача дори за съвременните строителни съоръжения. Също като пред Стоунхендж или пред египетските пирамиди, Дебора почувства силен удар върху прекомерното си самодоволство на човек от двадесет и първия век. Съвременните хора бяха свикнали с чувството за културна еволюция и бяха приели, че древните им предшественици са били по-низши от тях, но когато застанеше пред подобни архитектурни постижения, Дебора не можеше да си представи какво би могла да допринесе към процъфтяващата някога цивилизация, ако се върнеше във времето и се озовеше там. Без автомобилите, компютрите и електричеството, какви чудеса на модерния свят би могла да демонстрира на онези древни хора? Можеше да им разкрие няколко принципа на математиката или астрономията, но вероятно щяха да я екзекутират като вещица. Или по-скоро нямаше да й обърнат внимание, както и тя бе пренебрегнала бездомника на Розуел Роуд, който й беше казал, че светът свършва.

Дебора мина под барелефите на двата каменни лъва и за пореден път се запита дали Ричард не бе имал право. Дали все пак голямата армия, отправила се към Троя, наистина някога бе минала през тези порти и слънцето се бе отразявало във върховете на копията и в шлемовете им, украсени с бивни на глигани? Дали самият Агамемнон не беше предвождал колоната, яхнал бойна колесница, и конете му не бяха стъпвали по земята, по която сега вървеше Дебора? Сега, когато гледаше масивните стени и лъвовете пазачи, и когато вътре в града най-после видя некрополите, разкопани от Шлиман в сухата червеникава пръст, всичко това изглеждаше напълно възможно, напълно реално.

„Каква му е Хекуба, той на нея какъв й е, та тъй реве?“8 — питаше Хамлет, след театралната сцена със скръбта на царицата на Троя по повод убийството на съпруга й Приам. Споменът от гимназиалния учебник по литература изведнъж й прозвуча логично и изясни смисъла си. Имаше ли значение дали древните истории са се случвали действително — и дали наистина Агамемнон бе минал през Лъвската врата? Имаше ли значение дали Шлиман беше открил и съхранил трупа му? Нищо нямаше да съживи Ричард. Дебора изпита желание да се махне оттам, да се върне в Атланта, веднага да промени живота си, да се премести другаде.

Тя обаче беше пътувала чак до Гърция и послушно и старателно, като отличничка, щеше да разгледа историческите паметници като хилядите туристи, които идваха тук всяка година. Сега гробовете, разбира се, бяха празни и нищо в каменните им дълбини не загатваше за забележителните открития на Шлиман, направени преди столетие. Наведе се и погледна надолу, като неопределено се зачуди какво бе очаквала да види. Може би някаква улика, пропусната от посетителите в продължение на сто години?

Обиколи крепостните стени, огледа безводните хълмове, наблюдава пръснатите наоколо кози и вдъхна уханието на дива мащерка. След това пресече каменния под на двореца в най-високата точка на акропола и разгледа малката баня, където според легендите Агамемнон беше убит от съпругата си Клитемнестра и любовника й Егист. Дебора видя сводестите гробници, които според Шлиман бяха на двамата убийци, и останките от внушителната в миналото „къща с колони“ в югозападния край на цитаделата. Дори за очите на археолозите всичко беше неясно, озадачаваща плетеница от ниски зидове, прагове и прах, натрупван през вековете. В пътеводителя пишеше, че ако се върви по самите крепостни стени, се стига до странична врата и че някъде там отзад има коварни, неосветени стълби, водещи надолу към подземно водохранилище, построено през дванадесети век преди Христа. Тунелът завършвал с внезапна и необозначена седемдесетметрова пропаст към води с неизвестна дълбочина. Идеята да се разходи по хладния, тъмен тунел беше съблазнителна, но Дебора беше уморена, пък и шахтата очевидно беше смъртоносна. Изведнъж изтощението, безрезултатното търсене и напрежението от предишния ден я връхлетяха като крила на голяма черна птица и единственото й желание беше да се върне у дома. Излезе от крепостта и тръгна обратно по пътя за селото. Чувстваше се обезсърчена и объркана. Не беше сигурна в смисъла на своето идване тук — и беше убедена, че не го е намерила.

Продължи по пътя, виещ се около хълма, осеян с останки от жилища на търговци от бронзовата епоха, подмина постепенно изпълващия се с превозни средства паркинг и се отправи към автобусната спирка, изпитвайки съжаление към себе си — когато забеляза група хора, събрали се на отсрещната страна на улицата. Там явно имаше някаква друга забележителност. Тя беше хвърлила бегъл поглед на пътеводителя, бе прочела справката за цитаделата и отново го беше прибрала в раницата. Беше й горещо и очакваше с нетърпение връщането в града, затова съзнанието й се възпротиви срещу мисълта да се отклони от маршрута си. Но групата туристи се разпръсна и Дебора забеляза стръмен тунел, чийто вход започваше в планинския склон и бе ограден с огромни каменни плочи. Отгоре имаше черен триъгълник, сочещ към небето. Образът на тази висока порта с внушителен подстъп и тъмен триъгълник отгоре й беше познат. Беше го виждала много отдавна, вероятно в гимназиален учебник по литература.

Глождеше я и нещо друго, смътен спомен, който изведнъж проблесна в паметта й. Тя отмести очи от вратата, свали раницата от гърба си, отвори я и извади пътеводителя. Бутилката с вода падна и се затъркаля на земята.

Дебора намери страницата, която търсеше, и бързо я прегледа. Лъвската врата. Крепостните стени. Гробницата на Клитемнестра. Къщата с колоните. Тя прелисти по-нататък. Шлиман. Древна история. Отгърна на следващата страница и видя снимка на входа в планината и отдолу онова, което се опитваше да си спомни от няколко дни. „Съкровищницата на Атрей“.

40.

Това несъмнено е поредната измишльотина, обслужваща по-скоро романтиците, израснали с древните митове и легенди, отколкото археологията — разсъждаваше Дебора, докато пресичаше улицата. Обаче ускори крачка, когато тръгна надолу в големия каменен тунел и отново надникна в пътеводителя, надявайки се да открие нещо полезно.

Там пишеше, че гробницата представлява толос или куполна гробна камера, за разлика от шахтите с гробове между крепостните стени на града. Наричаха я гробницата на Агамемнон и Дебора преглътна с усилие, когато прочете името.

Още митични измислици, предназначени за туристите, помисли тя. Нищо повече. Предположението, че всяка находка има нещо общо с Агамемнон, е като твърденията на някои хора, че са имали предишен живот, неизменно свързан с някоя известна личност — прислужница на Клеопатра или градинар на Мария Антоанета.

Да, но все пак… Мястото наистина имаше някакво излъчване. Дебора погледна към тъмния и хладен, висок четиринадесет-петнадесет метра вход, застрашително извисяващ се пред нея. Много е вероятно отвъд да се намира последното място за покой на някой цар. Тя отново погледна в пътеводителя. Толосът беше построен горе-долу по същото време като гробницата на Клитемнестра, съпругата убийца на Агамемнон. И тъй като датираше от тринадесети век преди Христа, приблизително съвпадаше с определената от археолозите дата на падането на Троя.

В края на краищата, може би Агамемнон наистина беше погребан там.

Наричаше се „Съкровищницата на Атрей“, защото народното предание свързваше гробницата с древния царски дворец в Микена, а също и поради натрапливата убеденост на Шлиман, че златото и ценните предмети са били съхранявани извън градските стени. Напоследък учените отхвърляха идеята, че постройката, изкопана от Шлиман, е нещо друго, освен гробница, и твърдяха, че по-старите шахти с гробове в града съвпадат по време с разграбването на Троя. Ако Атрей и синът му Агамемнон наистина са съществували, те може би бяха погребани именно тук, а не в гробовете, където Шлиман бе намерил погребалните маски и предмети.

Почти останала без дъх, Дебора влезе в тъмната гробница.

Помещението беше огромно, вероятно шестдесет квадратни метра и кръгло. Куполовидният таван се виждаше неясно и му придаваше формата на пчелен кошер. От едната страна имаше ниша, но камерата беше празна. Дебора седна в средата на пода и зачака очите й да привикнат със сумрака.

Трябваше да признае, че там няма нищо интересно и тя усети, че разочарованието я охлажда като студения въздух в гробницата. Таван, тъмна ниша отстрани, където вероятно са били погребани труповете и озарен от слънчевата светлина главен вход. Трегерът над огромната порта сигурно тежеше тонове, но тежестта на камъните върху него беше неизмерима. Нищо чудно, че бяха оставили триъгълното пространство над него празно. Може би първоначално е било запълнено с тънка каменна плоча, издялана от вътрешната страна, и направена така, че да изглежда масивна и в същото време да спестява допълнителната тежест върху трегера. Всичко това беше много внушително, но нямаше никаква връзка с нейния собствен живот и със смъртта на Ричард.

Отново задънена улица.

Дебора се усмихна мрачно на безрадостния и точен за случая израз, а сетне затвори очи и подпря с ръце брадичката си. Тя седя в хладната, тъмна и тиха гробница почти минута — но изведнъж усети, че не е сама. Обърна се по посока на звука от движението и видя, че някой се приближава към нея.

— Знаех, че все някога ще дойдеш тук — чу се глас.

Тя го позна и онемя от почуда.

Не може да бъде.

В следващия миг обаче видя насочен към нея пистолет и всички други мисли напуснаха съзнанието й.

41.

— Тоня? Какво правиш тук? — попита Дебора. Пистолетът се вдигна няколко сантиметра и се прицели в гърлото й. — Махни това нещо от мен.

— Не ми говори като на чистачка — с дрезгав глас отвърна Тоня.

Но ти наистина си чистачка — помисли Дебора, но премълча.

— Не разбирам. Защо си тук? Не…

— Тогава млъкни и слушай. След минута и нещо ще пристигне следващият автобус с туристи и искам да бъда сигурна, че няма да направиш някоя глупост. Ясно ли е?

— Да — отговори Дебора, забравила за Атрей и Агамемнон и приковала очи в тъмното дуло на оръжието.

— Да започнем с няколко основни правила. Направиш ли крачка към мен, ще те застрелям на място.

Дебора, която разсеяно беше тръгнала към Тоня, спря и застана неподвижно.

— Второ, ако се опиташ да говориш с някого, ще те…

— Застреляш на място? — Дебора се опитваше да се държи безгрижно, дори игриво, сякаш се опитваше да пробие абсурдността на ситуацията. Отмести поглед от пистолета и се втренчи в очите на жената отсреща. — Не, няма да го направиш. Забеляза ли процента на чернокожото население в Гърция? Ще те хванат за броени минути.

Не трябваше да го казва.

Държането на Тоня стана ледено.

— Може би. Но не ми пука.

Тя го произнесе без драматична превзетост, но така категорично, че Дебора отстъпи назад, убедена, че Тоня говори сериозно. Освен това разбра, че намеквайки за черната й кожа, ще я направи още по-решителна. Двете изпитваха особена предпазливост една към друга. Смътно и без да има представа за логиката, Дебора почувства, че присъствието на Тоня там и причината за пистолета в ръката й имат нещо общо с расовата омраза.

Расова омраза?

— Дойдох да взема онова, което никога не ти е принадлежало — рече Тоня. — Или ако не успея, да те убия. Няма значение кое. Очаквам да направя и двете. Все ми е едно дали ще умра или ще изгния в някой гръцки затвор.

Тя говореше с огорчение и примирение, очевидно произлизащи от дълго потискан гняв. Думите й бяха смразяващи и Дебора разбра, че е безсмислено да възразява срещу абсурдното й поведение и че Тоня презира проявите на слабост.

— Защо?

Чернокожата жена се ухили самодоволно и многозначително. Гримасата й обаче не беше весела, а обидена, смутена и тъжна.

— Защо? — повтори тя.

— Да — отвърна Дебора. — Ако ще ме застрелваш, искам да знам защо. Мисля, че е справедливо.

— Заради бащата, когото не познавам.

Дебора се вторачи стъписано в нея.

— Звучи ли ти справедливо? — добави Тоня и вдигна пистолета.

42.

— Ричард е твой баща? Как е възможно?

— Не, тъпа кучко — отвърна Тоня. — Не се прави на глупачка, защото, кълна се в Бога…

— Ще ме застреляш на място — довърши мисълта й Дебора. Думите не прозвучаха нито като въпрос, нито като шега. Тя забеляза едва сдържания гняв в очите й и разбра, че другата не се шегува.

— Точно така.

— И работиш заедно с Маркъс?

— Кой, по дяволите, е Маркъс?

— Тогава със Сернига.

— Сернига? Ченгето?

— Той не е ченге. Не и според Кийн.

Настъпи дълго мълчание, но беше твърде тъмно, за да разгадае правилно изражението на Тоня. Когато чернокожата отново заговори, гласът й прозвуча леко несигурно.

— Не работя за никого.

— Но определено не си чистачка.

„Би трябвало да се страхуваш“ — разсеяно помисли Дебора. Тоня изглеждаше готова да я застреля веднага, вместо да търси оправдания. Не беше ясно защо думите на Тоня за баща й изглеждаха лишени от логика, но нямаше съмнение, че жената, която доскоро мислеше за чистачка, откровено я мрази. И че погрешният избор на думи ще я накара да натисне спусъка и да пробие дупка в сърцето й — независимо от това колко свидетели щяха да видят убийството.

На Дебора обаче й беше омръзнало да се страхува. „Което не стане сега, все пак ще стане после — казваше Хамлет. — Готовността е всичко.“9 Тя не беше сигурна дали е готова да умре, но определено нямаше намерение да се моли да пощадят живота й.

— Правилно — рече Тоня. — Не съм чистачка.

В гласа й имаше присмех.

— Тогава каква си?

— Няма значение. Доколкото това засяга теб, аз съм човек, дошъл да открие истината. Ти би трябвало да свържеш фактите, нали, археоложке? — презрително каза Тоня.

— Истината за какво?

— Тайното скривалище зад библиотеката на Ричард.

Дебора не отговори. Не искаше отново да обсъжда всичко това.

— Ако ще ме застреляш, защо да го правя?

— Наистина ще те застрелям! — неуверено каза чернокожата жена.

— Вчера стреляха по мен — мрачно се усмихна Дебора, сякаш повтаряше кошмарен разказ. — Защо не излезем навън? Не мога да разговарям в тъмнината.

Тоня се обърна към входа. Идваха хора и се чуваше гласът на екскурзоводката.

— Добре. Но ще вървиш близо до мен, докато стигнем до колата.

— Наела си кола? Съобразителна си. А аз разчитам на автобуси и таксита. И си прекарала пистолет през охраната на границата. И за това се изисква хитрост.

— Млъкни и върви.

Дебора сви рамене и бавно тръгна към голямата светла правоъгълна порта.

Разбира се, че не беше безразлична, на каквато се правеше, но депресията все още я стягаше и изпитваше по-скоро любопитство, отколкото страх. Беше се освободила от всичко, освен от сдържан интерес — какво ще стане по-нататък и каква е ролята на Тоня в цялата история. Нищо повече.

Излезе на слънчевата светлина и си проправи път през групата туристи, които се нижеха към гробницата. Тоня бързо я настигна и направи многозначителен жест с чантичката, в която криеше дясната си ръка, за да й покаже, че пистолетът все още е насочен към нея. Дебора се усмихна безгрижно и разбиращо.

Не ме е грижа — каза вътрешният й глас. — Искаш да ме застреляш? Гръмни себе си.

Двете стигнаха до паркинга в пълно мълчание. Тоня я поведе към малко червено рено и я тикна да седне на предната седалка. Дебора се подчини, убедена, че чернокожата жена импровизира, че никога през живота си не е правила такива неща и съвсем не й е ясно какво ще трябва да се случи по-нататък. Гневът в очите й обаче не беше изчезнал и Дебора разбра, че все още е в опасност.

В колата беше непоносимо горещо и миришеше на разтопена пластмаса. Тоня включи двигателя и смъкна стъклата.

— Няма климатик — почти с извинителен тон каза тя.

— Всичко е наред — отвърна Дебора.

Ако това беше отвличане, обстоятелствата бяха пределно странни.

— Ще карам към селото и ще говорим — добави Тоня.

— Добре, но може ли да пийнем нещо? Жадна съм.

Тоня я погледна така, сякаш искаше да каже: „Въпросите задавам аз“ или нещо също толкова нелепо, но после кимна и отново се съсредоточи в пътя.

— Кога за пръв път видя колекцията на Ричард? — попита Дебора.

— В нощта, когато той умря, докато ти се криеше в банята.

— Но си знаела, че е там — каза Дебора, спомняйки си маратонките й, докато лежеше под леглото.

— В известен смисъл. Знаех, че там има нещо и че е онова, което търся.

— Какво означава това?

— Не знаех какво точно търся, но знаех, че търся нещо. Ясно ли е?

Дебора не отговори. Древната цитадела остана зад тях. Минаваха покрай ресторантите и магазините за сувенири, наредени от двете страни на пътя. Реното зави наляво на разклона, влезе в селото и спря пред едно по-представително кафене.

— Слез — заповяда Тоня.

Дебора се измъкна от колата и се настани на една от трите маси навън. Заведението изглеждаше пусто. Огледа улицата — имаше само един сувенирен магазин с гръмката реклама „Най-хубавите репродукции на антики в Гърция“. Собственикът вероятно изкарваше пари само от туристическите автобуси, чиито екскурзоводи работеха с комисионна от магазина, тъй като в селото се отбиваха малцина индивидуални туристи.

Двете жени дълго се гледаха мълчаливо, опитвайки се да преценят накъде ще се насочат събитията. Появи се сервитьорът и Дебора си поръча вода и узо и разклати кубчетата лед в чашата, докато питието стана млечнобяло.

— Какво е това, по дяволите? — попита Тоня.

Дебора побутна приканващо чашата си към нея. Тоня погледна подозрително питието, извади ръката си от чантичката с пистолета, помириса го и отпи малка глътка.

— Ликьор? — учуди се тя. — Нещо като абсент?

— Но по-силно и остро.

— Прави ли те луд като абсента?

— Не мисля.

— Отбележи една точка за Ню Орлиънс — каза Тоня. Нюансът на удоволствие придаде малко самонадеяност и арогантност на забележката й.

— От Луизиана ли си?

Чернокожата жена кимна, с някаква неприкрита гордост в очите си. Дебора също кимна и вдигна чашата си за наздравица. Ню Орлиънс? Това обясняваше странния, нехарактерен за Юга акцент на Тоня. Дебора познаваше хора, които в Джорджия мислеха за нюйоркчани. Вероятно заради пристанището.

Пристанище…

Според Маркъс забавилият се гръцки товарен кораб беше в пристанището на Ню Орлиънс. Случайно съвпадение?

— Е, какво е онова нещо? — попита Тоня.

— Кое?

— Онова, което липсва от колекцията.

— Не знаеш ли?

— Ти ще ми кажеш — заяви Тоня с предишния си неумолим тон.

— Зависи на кого вярваш. Ричард и англичанинът Маркъс мислят, че е трупът на Агамемнон.

Тоня не реагира, но на Дебора й се стори, че не защото името не й говори нищо.

— Погребална маска — добави Дебора. — И други предмети от антично погребение. Оръжия. Накити. Може би керамични съдове. Но маската и трупът са най-значимите.

— Маската ценна ли е?

— Ако е автентична, е безценна.

— В теб ли е?

— Дори не съм я виждала — отвърна Дебора. Тоня я погледна изпитателно и тя тресна чашата на масата. — Виж какво, много ми се събра през последните няколко дни. Ричард беше мой… приятел. Ако искаш да знаеш истината, той ми беше като баща. Дойдох тук, защото се почувствах в опасност и реших, че мога… да помогна по някакъв начин. Вчера някой се опита да ме убие. Сериозно. Не беше неволно сблъскване на автобусна спирка, а целенасочено преследване, което продължи повече от два часа.

— Кой? — Тоня изглеждаше заинтригувана и изненадана.

— Нямам представа, но ще ти кажа едно: не съм в настроение за игрички. Онова, което търсиш, не е у мен и не знам у кого е. Очевидно много неща не са ми ясни и ако не ми пръснеш черепа с това пльокало, смятам утре сутринта да отида с автобус до Атина и да се кача на самолета за Атланта.

Чернокожата жена се замисли, без да откъсва очи от лицето й, сякаш търсеше следа от лицемерие. След минута отмести поглед, въздъхна и се облегна назад.

— Полицията ще те чака.

— Знам — отвърна Дебора. — Мисля, че е време да поема отговорността си за последиците. В края на краищата, не могат да ме осъдят за нещо друго, освен за глупост и мания за преследване.

— Каза, че Сернига не е ченге. Сигурна ли си?

Дебора й разказа историята.

— Имам доверие на Кийн — добави тя. — Не го харесвам, но му вярвам. Той може да се опита да ме подведе под отговорност, но с него ще се оправя и ако възникнат неприятности, ще отида в съседния щат и ще се предам на първото ченге, което видя. Може би отдавна трябваше да го направя.

Тя сви рамене, сякаш признаваше грешката си и Тоня кимна бегло, дори съчувствено. И двете се отпуснаха малко. Чантата с пистолета все още беше до нея, но ръката й не беше пъхната вътре.

— Дошла си тук, за да намериш нещо, което не си виждала, и си мислиш, че е у мен, така ли? — попита Дебора. — Щеше да ми го вземеш и после да го продадеш?

Тоня поклати глава и се намръщи.

— Не — отвърна тя, сякаш беше погнусена от идеята. — Интересувам се от предмета само защото означава много за семейството ми.

— Баща ти?

— Да.

— Не разбирам.

Тоня печално разтегли устни и направи знак на сервитьора, който седеше на сянка вътре.

— Донеси ни още две от тези ликьорчета — каза тя и вдигна чашата на Дебора, а после отново насочи вниманието си към нея, погледна я критично и решително сви рамене. — Е, добре, ето какво знам.

43.

Тоня отпи от узото и се загледа в чашата, сякаш не знаеше дали го харесва или не. После се наведе напред и с делови вид сложи ръцете си на масата.

— Баща ми беше убит по време на втората световна война. Служил е в 761-ви танков батальон, командир на танк „М4А3Е8 Шърман“. Наричали са ги „лесната осмица“, защото са возели меко.

— Бил е командир на танк? — Дебора не можа да сдържи изненадата си. Не знаеше, че чернокожи войници са били назначавани на такива длъжности.

— Точно така. — Тоня беше горда. — 761-ви батальон се е състоял само от чернокожи. Закарали са ги от Англия в Нормандия през октомври 1944 година като част от Трета армия на генерал Патън. Сражавали са се в битката при Бълдж и в Южна Германия. Дори са освобождавали хора от лагерите на смъртта.

Дебора примига. Лагерите на смъртта.

Семейството й се беше преместило от Германия в Щатите през двадесетте години на двадесети век, в краткотрайния период на стабилност между гибелните условия на Версайския мирен договор, сложил край на Първата световна война, и депресията, довела до падането на Ваймарската република, изтласквайки националсоциалистите на гребена на събитията в Германия. Навремето дядо й е бил млад ерген, търсещ късмета си, и бе избрал Съединените щати, макар и без никаква представа какво ще донесе нацизмът по време на управлението на Хитлер. Баба й беше имигрирала от Полша в Бостън три години по-късно. На европейския хоризонт се задавало по-мрачно бъдеще, въпреки че мнозина бяха останали там. Дебора имаше роднини евреи и в Германия, и в Полша. Мнозина бяха станали жертва на нацистката „философия“ и не бяха доживели да видят края на войната. Тя ги познаваше само като млади, нищо неподозиращи лица от стари избелели фотографии, но не и по име — за неин срам, какъвто изведнъж изпита. Родителите й бяха преуспяващи хора с нетипична за евреите липса на интерес към миналото.

Нека живите да погребват мъртвите — казваше баща й. — Традицията се създава от хората, които продължават напред. Мнозина обвиняват миналото за настоящето си. Преодолейте го. Извисете се над него. Продължете напред.

Родителите на Дебора не говореха за семейството, което беше останало в Европа, и макар че кимаше сериозно, когато по телевизията говореха за Холокоста, баща й не споменаваше нито дума на тази тема.

„Не е хубаво да се обръщаш назад — рече веднъж той. — Това ти пречи да видиш какво бъдеще ще изградиш за себе си.“

Дебора вярваше, че това е полезно и здравословно отношение към света, въпреки избора й на професия. Археологията се занимаваше с разкриване на мъртвото минало, с живелите отдавна хора, а не с настоящето или с бъдещето.

Споменаването за лагерите на смъртта я разстрои и я накара да се почувства малко несигурна и разколебана, сякаш земната опора неочаквано се размести под нея. Тоня я наблюдаваше замислено.

— Съжалявам. Продължавай.

— Баща ми почина в началото на май 1945 година — мрачно се усмихна Тоня. — Официално войната беше свършила, но предполагам, че в края й е имало още сражения и престрелки. Така е на война, нали?

Тя млъкна и се облегна назад. Дебора отърси съзнанието си от собствените си грижи и видя Тоня в нова светлина. Чернокожата жена не изглеждаше достатъчно възрастна, за да има баща, участвал във Втората световна война, но може би беше възможно. Косите й наистина бяха побелели в корените, затова може би ги боядисваше черни, но очите й определено не бяха на възрастна жена. Дебора се изненада и малко се засрами, че не е забелязала това.

Странно е като си помислиш, че хората, родени тогава, сега са едва на шестдесет години — мина й през ума. — И някои сражавали се в онази война, все още са живи и помнят какво е било.

— Аз не съм го виждала — продължи Тоня. — Майка ми е била бременна, когато той е отишъл на учение. Родила съм се, докато е бил в Англия, очаквайки разпределение. Израснах с историята, която семейството ми разказа, че е бил убит в Южна Германия в последния ден на войната. Нямаше причина да се съмнявам в официалната версия, така че… пораснах, тръгнах на училище, намерих си работа като журналист и писател на свободна практика в Луизиана и преди осем години постъпих в „Атланта Джърнъл Конститюшън“. Когато се преместих в Атланта, започнах да се интересувам от историята на баща ми. Прерових военните архиви и се опитах да открия оцелели войници от частта, в която той е служил. Намерих човек на име Томас Морис. Той беше жив и живееше в Колидж Парк. Беше служил в същия взвод заедно с татко, но едва когато се свързах с него, разбрах, че всъщност е карал танка, на който баща ми е бил командир известно време. Мислех, че ако командирът на танка загине на бойното поле, това означава, че танкът му е унищожен, затова се изненадах, като намерих жив член на екипажа. Оказа се, че не ставало така. Когато улучат танка, снарядът може да го пробие или да рикошира вътре, като убива някои, осакатява други и оставя един-двама невредими. Разбира се, докато не се запали, а танковете „Шърман“ са били уязвими на огън. — Тоня взе чашата си, но не отпи. — Обадих се на Морис и успях да го склоня да се срещнем. Той се държа като на тръни. Беше дружелюбен, но сдържан и предпазлив, сякаш криеше нещо. Разказа ми за баща ми, кога са се запознали, как е изглеждал, какви писма е пишел на мама… Стана ясно, че го е харесвал и му е бил приятел. Когато обаче попитах как е загинал татко, спомените му станаха неясни. Изведнъж се оказа, че не може да си спомни нищо повече от онова, което военните вече ми бяха съобщили официално. Намирали се на север от Мюнхен, взводът им се бил отделил от ротата и попаднали на германски конвой, който се опитал да се измъкне и да продължи на юг, за да се добере до Швейцария. Започнала престрелка и те успели да спрат конвоя, но баща ми бил убит. — Тоня примирено сви рамене. — Но не се отказах от разследването си. Реших, че може да излезе хубава статия за „Атланта Джърнъл Конститюшън“, дори сюжет за книга, и открих още някои подробности, но нищо конкретно за обстоятелствата около смъртта му. След известно време свикнах с мисълта, че паметта на Морис е променлива, защото е блокирал някакво болезнено и травматично преживяване. По-късно излезе книгата на Карийн Абдул Джабар за 761-ви танков батальон и аз престанах да се ровя. Реших, че няма какво да добавя и се отдадох на работата си.

— За коя рубрика пишеш?

— За кулинарната — тъжно се усмихна Тоня, — но това е минало. Напуснах и станах чистачка в музея „Хълма на друидите“.

— Защо?

— Ще стигна и дотам. Преди три месеца неочаквано ми се обади Томас Морис. Трябвало да ми каже нещо и нямал много време. Отидох при него. Той не беше добре със здравето. Беше прехвърлил осемдесетте и беше болен от рак на белите дробове, защото е пушил шестдесет години. Морис ми съобщи, че баща ми не е умрял в танка. Нападнали германците, както пишеше във военните доклади, но конвоят бил странен и не бил подходящо въоръжен за мисията. Това бяха думите му. Не знам какво имаше предвид, но същината беше, че задачата на конвоя била да брани един камион. Германците загинали до един, за да го опазят. Взводът на татко понесъл тежки загуби, но успял да унищожи вражеските танкове и да плени камиона непокътнат. Баща ми се качил пръв. Морис и още двама били с него, когато го отворили. Вътре имало сандък, маркиран с номер за транспортиране. Обадили се в щаба и им докладвали. Известно време останали на място, превързвали раните си и отдавали почит на загиналите си другари. Съвсем забравили за сандъка. Минали няколко часа и татко бил обзет от любопитство да види какво толкова бранели нацистите. Обявил, че ще го отвори да погледне. Някои от другите възразили, че трябва да изчака военната полиция, но той отвърнал, че е загубил приятели заради дървената кутия и има право да разбере защо са умрели. Взел кирката от танка, за да разбие сандъка. Морис и останалите стояли зад него и гледали. Отворил го точно когато пристигнали военните полицаи. Морис не видял много, само една голяма, издялана от дърво зелена фигура, наполовина жена, наполовина…

— Змия — каза Дебора. — Или дракон.

— Да. Два дни преди да ми се обади, Морис видял снимката й в рубриката „Оцелели“ във вестника, за който работех, и статия за новите експонати в музея „Хълма на друидите“.

— И ти си намери работа там, за да разбереш какво е видял баща ти.

— Донякъде. Но има и още. Онова, което татко е видял в сандъка, е довело до убийството му. Военните полицаи пристигнали и незабавно заповядали на войниците да се върнат в танковете. Командирът им, разбира се, бил млад бял офицер. Спомни́ си какви бяха отношенията между чернокожите и белите. На белите офицери не им харесвало равенството с черните военни. По време на обучението на бойните части, съставени от чернокожи, в Съединените щати се говорело, че всяка събота и неделя има най-малко един чернокож войник, убит от тълпи бели по време на градски отпуск. Често била замесена и военната полиция и ако самата тя не извършела убийство, както понякога ставало, никой не си правел труда да съди виновниците, независимо дали били военни или цивилни. Мнозина чернокожи мислели, че няма да доживеят истински сражения и едва след огромната загуба на танкови екипажи по време на десанта на 6 юни 1944 година, ги транспортирали във Франция, ако не за друго, то като доставчици и обслужващ персонал. Повечето бели командири продължавали да ги смятат за страхливци и негодни за военна служба — огорчено каза Тоня, — въпреки че белите, които работели близо до 761-ви танков батальон, ги хвалели за доблестта и решителността им по време на сражение. И макар че умирали в името на родината си, родината не искала да знае за тях.

Тя се облегна назад и пое дълбоко въздух, за да се успокои.

Дебора не каза нищо. Гледаше и слушаше, като се боеше да не наруши крехкото примирие.

— Свалили всичко от камиона — продължи след малко Тоня. — Сандъкът бил охраняван от онзи военен полицай. Морис не знаеше името му, но каза, че бил южняк и открито ругаел взвода, като го наричал „негърска сган“, която ще открадне всичко ценно от камиона. Когато попитали какво има вътре, той извадил оръжието си и отвърнал, че ще пръсне черепа на всеки, който се приближи до камиона. Танкистите се оттеглили в машините си, но баща ми се върнал. Две минути по-късно Морис чул изстрел и после още два. Военният полицай после обяснил, че един от германците още бил жив и застрелял баща ми. Всички знаели, че това е лъжа, но никой не възразил, защото щели да ги арестуват или да им се случи нещо по-лошо. Артилеристът на танка на Морис станал командир, а на неговото място назначили някакъв новобранец. Морис бил единственият оцелял от екипажа. Новият командир бил убит от мина три дни след инцидента с конвоя, а останалите постепенно измрели през годините. Морис се предаде на рака преди четири седмици.

Дебора усети, че Тоня ще продължи, и зачака.

— Морис каза, че баща ми е видял нещо „откачено“ в сандъка. Не искал да го обсъжда с никого, докато не го разгледал по-добре. Морис беше убеден, че не са убили татко само заради обтегнатите отношения между чернокожи и бели, а и заради онова нещо в сандъка. Ето защо зарязах работата си — за да разбера какво е било. И сега съм тук с теб.

Дебора дълго мълча и после кимна.

— Спомняш ли си, че близо до музея в нощта, когато Ричард умря беше убит един бездомник?

— Да. Казаха, че убийството му няма връзка със смъртта на Ричард.

— Може би няма, но аз говорих с дъщеря му. Той е бил руснак и служител на КГБ.

— Какво е правил в Атланта?

— Не съм сигурна, но започвам да мисля, че е търсел сандъка, който баща ти е видял в германския камион.

Очите на Тоня се разшириха и после отново се присвиха.

— Носел е писмо — продължи Дебора. — По-голямата част е повредена и не се чете, но пише нещо за „останки“. Авторът смята, че въпросните останки не са стигнали до целта си — град Магдебург в Германия. Все още не съм погледнала картата, но няма да се изненадам, ако се намира близо до границата с Швейцария. Каквито и да са били „останките“, а може да са били човешки — вероятно трупът на Агамемнон, убедена съм, че баща ти е осуетил изнасянето им от страната. Руснаците са заграбили множество древни антики от Берлин. Те все още са у тях. Най-голямото, най-ценното и най-легендарното съкровище от всички обаче, се измъкнало от ръцете им.

Настъпи продължително мълчание. Някъде зад масата изсвири клаксон на кола и някой извика някому нещо на гръцки. В отговор друг се изсмя високо, но двете жени не чуха нищо. Те седяха неподвижно и се гледаха в очите.

44.

Дебора и Тоня си поръчаха обяд. Според Дебора всичко имаше привкус на нереалност — предвид естеството на взаимоотношенията им в Щатите, както и че час по-рано Тоня беше насочила пистолет срещу нея. Между тях обаче се беше създал негласен и неочакван съюз, който не се дължеше само на факта, че и двете са американки в една чужда страна. И двете разсъждаваха трезво и се опитваха да намерят смисъл в личните си трагедии.

Дебора й разказа всичко за Ричард, за Маркъс, писмата й по електронната поща до Калвин, с изключение, разбира се, на предпазливите им опити да флиртуват, и за загадъчното предупреждение, което беше получила, преди да се опитат да я убият на Акрокоринта. Разказа й всичко, което знаеше за трупа на Агамемнон, за противоречивата слава на Шлиман като археолог, за МВД и дори за проклетия корабен нос, чиято внезапна поява беше задвижила последвалите събития.

— И Маркъс е изчезнал? — попита Тоня.

— Така ми се струва. Не можах да се свържа с него нито в Коринт, нито в Атина. Може да е напуснал страната.

— Мислиш ли, че той се е опитал да те убие вчера?

— Не беше Маркъс — отвърна Дебора и присви очи, — но не знам дали той не го е организирал. Макар че не виждам какво би спечелил от това. Всъщност нямам представа какво би спечелил който и да е, ето защо всичките тези разсъждения не ме довеждат доникъде.

Отново настъпи мълчание и после Тоня зададе въпроса, който беше надвиснал над тях от самото начало на новите им взаимоотношения.

— И сега какво?

Дебора поклати глава. Нямаше идея.

— Готова съм да се върна у дома. Не виждам какво друго може да се направи. А ти?

— Ами, аз щях да те застрелям — ухили се Тоня. — Всъщност тази мисъл още ме изкушава. Не знам кой ще стане уредник на музея, но не вярвам да е властен маниак като теб.

— Благодаря — усмихна се Дебора.

— Искаш ли да пазаруваме? — Лицето на Тоня отново се разтегли в усмивка, която я подмлади с десетина години. Тя присви очи и погледна към туристическия магазин на отсрещната страна на улицата. — Пазаруването и ходенето на църква подобрява настроението ми. Как си със сувенирите?

— Не съм купила нищо. Но добре. Защо не?

Те платиха сметката, тръгнаха към магазина „Най-хубавите репродукции на антики в Гърция“ и се спогледаха унило. Колкото и да се мъчеха да не падат духом, това беше жалък и безславен начин да сложат край на разследването си.

На прага спряха стъписани. Помещението беше огромно, с размерите на хангар за самолети, и всеки сантиметър беше отрупан с лавици, витрини и окачени на стените предмети. Дебора отвори уста от почуда. Мраморни и гипсови статуи във всевъзможни размери, миниатюри, вази, купи и амфори, геометрични форми и микенски скулптури, напомнящи за творбите на Мур и Пикасо, като онези в Националния археологически музей, червени и черни съдове, украсени със сцени от митологията, бронзови сфинксове и колесници, направени по оригинали от Делфи, глави на бикове и брадви по критски модели, предмети от бронзовата епоха, от класическия период и от римско време… Някои бяха безвкусни, евтини туристически боклуци, но други — копия, достойни да бъдат музейни експонати. Тоня взе малък бронзов Приап10 и се засмя.

— Гърците имат страхотно самочувствие.

Дебора обаче не я слушаше. Мислите й запрепускаха в главата и очите й се мъчеха да ги настигнат. Краката й ги последваха и тя забрави за пулсиращата болка в глезена си.

Подмина евтините предмети. Дори относително по-скъпите, идеално изработени сувенири, които би могла да си купи, не привлякоха интереса й. На най-горните лавици имаше заключени витрини, съдържащи артефакти, които можеха да намерят място в Националния археологически музей. Тя реши, че не са автентични само заради цените на етикетите им. И не прецизната изработка ги правеше уникални. Предметите изглеждаха старинни, сякаш току-що бяха извадени от земята. Делви, чинии, бронзови фигури — всички имаха вид на хилядагодишни. Нещо повече, Дебора беше убедена, че някои от тях не са копия, а авторски произведения, вдъхновени от древни артефакти. Не беше виждала такива неща в множеството туристически магазини нито в Атина, нито в Коринт. Всъщност единственото място, където имаше подобни предмети, беше стаичката зад библиотеката в спалнята на Ричард.

— Извинете — попита тя и хвана за ръката младата продавачка, която се изненада от настойчивостта й. — Откъде имате тези неща?

— От различни места. Някои са изработени в чужбина.

Момичето очевидно не я разбра правилно.

— Не говоря за всичко. Само тези неща. Скъпите.

Девойката вероятно надуши значителна комисионна, демонстрира малко повече внимание и поведението й изведнъж стана учтиво и дори раболепно.

— Местни са. Специални предмети, изработени от семейство, което от няколко поколения прави най-висококачествените неща. Това не са копия, а авторско изкуство.

Дебора положи усилия да се успокои.

— Интересувам се и искам да купя някои неща — каза тя и неопределено посочи към лавица с бронзови фигури, които разбира се, че не можеше да пренесе в Щатите, освен ако драстично не увеличаха килограмите на позволения багаж в самолетите. — И бих желала да се запозная с твореца.

Тоня се беше приближила и с любопитство слушаше разговора.

— Съжалявам, госпожо — отговори момичето, — но творците държат на уединението си. От време на време носят предмети в магазина, но обикновено си стоят вкъщи, където имат собствена… Как беше думата? Където се правят метални неща…

— Ковачница? — подсказа Тоня.

— Точно така, ковачница.

— Къде живеят? — попита Дебора.

— Съжалявам, госпожо, не бих могла да ви кажа. Домът си е техен.

— Добре, но…

— Съжалявам, не мога.

Дебора започна трескаво да разсъждава.

— Вижте какво, искам нещо много специфично, което трябва да бъде направено по поръчка. На едно място видях такова нещо и реших, че искам да ми направят един екземпляр специално за мен.

— Тези тук са уникални.

— Да, но предметът, който искам, трябва да бъде изработен по мои указания. Ако ме свържете с майстора, с удоволствие ще се погрижа да получите комисионна, тъй като ще купим предмета чрез магазина ви.

Девойката се поколеба и сетне поклати глава.

— Съжалявам. Наистина не може.

— Все още ли я искаш изработена от злато? — обърна се Тоня към Дебора.

Момичето стрелна с поглед Дебора, която запази хладнокръвие.

— Не знам дали могат да направят нещо толкова голямо.

Девойката примига.

— Елате с мен, моля.

45.

Къщата, незабележима, невзрачна, измазана с хоросан постройка, се намираше в другия край на селото. Трите жени вървяха бързо и не разговаряха, сякаш се страхуваха, че ако проронят дума, това ще провали невероятна възможност, каквато се среща веднъж в живота. Момичето се бе обадило на семейството и ги бе предупредило, че ще имат гости. На вратата ги посрещна босоного, десетинагодишно момче, което галеше мършава бяла котка.

Детето ги поведе по празен тесен коридор. Минаха през кухня, която ухаеше на риган и влязоха във всекидневна, където седяха възрастни мъж и жена — и двамата облечени в дебели черни дрехи. Стаята беше почти без мебели. Няколко черно-бели снимки, поставени в рамки представляваха единствената украса.

Продавачката заговори на гръцки и кимна към Дебора. Мъжът, който имаше големи прошарени мустаци, измърмори нещо неразбираемо. Накрая зашепна на съпругата си и тя кимна, а сетне критично огледа Тоня.

— Какво търсите? — попита мъжът.

Дебора се изненада, че говори английски.

— Ами, всъщност не знам точно… — Тя погледна Тоня, за да спечели време, и после неочаквано заяви: — Погребална маска. Златна погребална маска като намерените в Микена.

Тя беше намерила вълшебните думи. Лицето на стареца се озари от усмивка. Той заговори бързо на жена си, която също засия и започна да бъбри на гръцки на двете американки, стиснала ръце пред себе си, сякаш аплодираше някакво изпълнение. След това мъжът стана и накуцвайки излезе от стаята, като им направи знак да го последват.

— Като маските, които е открил хер Шлиман, нали?

— Да.

Той ги поведе към двор с бараки от двете страни. Няколко имаха метални комини.

— Варница — каза старецът и посочи едната. — Ковачница — добави той и ги поведе към друга. — Хер Шлиман живееше в селото. В третата къща по-нататък по улицата. И не само Шлиман. Множество известни личности. Химлер и Гьобелс също са нощували тук.

Дебора го погледна, очаквайки да поясни, че се шегува.

— Нацистите? — попита тя.

— Разбира се — отвърна той и сви рамене. — Микена беше много важна за тях. Самият Шлиман беше… Как се казваше… Тевтонски супермен.

Гъркът се изсмя дрезгаво и Дебора и Тоня се спогледаха иронично.

Той отвори масивната врата и запали осветлението. Подът на помещението беше бетонен. В единия ъгъл имаше няколко големи метални казана, а в средата — различни по големина наковални. На стената бяха наредени всевъзможни инструменти с дълги дръжки, почернели от огъня щипци, синкави клещи и чукове с излъскани от употреба глави. До другата стена имаше работен тезгях, отрупан с восъчни статуи.

— Използваме древната техника — обясни мъжът. — Дори за бронзовите отливки. От всяка восъчна фигура излиза един калъп, а от него само една статуя. Процесът е много бавен и скъп. Единствено ние ги изработваме по този начин.

— А маските? — попита Дебора. — Можете ли да ги правите?

— Разбира се.

— Изработвали ли сте такива маски?

— Една-две. Малки, ей толкова. — Той сви в шепи ръцете си и показа въображаема фигура, плоска около петнадесет сантиметра.

— Можете ли да направите по-големи, в естествен размер?

— Разбира се — повтори гъркът и отново сви рамене в смисъл на „без никакво съмнение“. — Но златото е скъпо. И в днешно време се намира много трудно в Гърция. В епохата на Агамемнон златото е имало много примеси. Калай. Цинк.

— Можете ли да направите маска от същата сплав?

Той събра вежди.

— Почти. Автентичните маски са много различни помежду си. Всяка е изработвана от различни сплави. Затова няма една-единствена сплав. На коя от маските искате копие? На Агамемнон?

— Не — отвърна Дебора. — Искам маска като другите, но да бъде и различна. Можете ли да направите такова нещо?

Старецът кимна и вдигна пръст, за да им направи знак да почакат и излезе за няколко минути. Двете жени се усмихнаха и заразглеждаха творбите му. Възрастният мъж се върна, носейки две от черно-белите снимки от всекидневната.

— Вижте — каза той и им показа първата фотография.

Сърцето на Дебора заблъска в гърдите и после сякаш спря. На снимката се виждаше мъж, наведен над наковалня. Държеше голяма погребална маска. Не беше като онази в Националния археологически музей. Дебора беше видяла тази маска в компютъра на Ричард.

— Моят дядо — гордо каза гъркът. — Вижте.

Той й показа другата снимка. Пред обектива се усмихваха двама мъже, единият с големи мустаци и добродушно изражение, а другият с тънки мустачки и интелигентен вид на учен и очила с телени рамки. И двамата бяха облечени в старомодни черни костюми с чудновати малки яки.

— Пак дядо ми — рече старецът.

— Кой е другият човек? — попита Тоня.

Ковачът почука по стъклото на фотографията, сякаш беше диригент, който призовава музикантите за внимание.

— Хайнрих Шлиман.

46.

Но Дебора знаеше отговора още от мига, в който видя снимката. Беше разпознала обичайното позьорство на Шлиман, този малко откачен учен и наперен самохвалко — и сърцето й се сви. Няколко минути по-късно двете с Тоня набързо излязоха от работилницата, като купиха два-три сувенира от тайната изложбена стая, за да направят бягството си не толкова очевидно. През цялото това време Дебора не беше в състояние да разсъждава. Все едно новина за нещастие в семейството беше прекъснала един обичаен ден и тя бе изгубила способността си да мисли нормално и да се държи учтиво. Трябваше да се махне от ковачницата, от селото и от страната. Това беше краят.

Снимката означаваше само едно. Маската и всичко покрай нея, всички предмети, заради които беше убит Ричард, бяха фалшификати. Фалшификати, изработени от даровит гръцки занаятчия в края на деветнадесети век. Фактът, че Ричард и Маркъс — и вероятно още много други хора от гръцкото и руското правителство — също бяха подведени да мислят, че предметите са автентични, не беше утеха. Всичките й усилия, самодейното й разследване, излагането на риск на свободата й, на авторитета й на учен и делова жена в Щатите, се основаваха на лъжа.

Нямаше значение по какъв начин маската и другите предмети се бяха озовали в Америка. Нито че има някакъв труп. Нямаше значение, че руснаците го търсеха от петдесет години, нито пък кой го притежаваше в момента. Всичко беше боклук и не струваше повече от добре изработените туристически сувенири. Затова бяха убити бащата на Тоня и Ричард. Цялата история беше горчива и безвкусна игра на съдбата — без чувство за хумор. Дебора излезе на обляната в слънце селска улица и изпита непреодолимо желание да повърне.

Тоня не я попита нищо. Беше й отнело малко повече време, за да прозре истината, но от сълзите на унижение, стичащи се от очите й още преди да излязат от ковачницата, беше ясно, че и тя е направила същите изводи от гордо показаните фотографии. Беше ли замесен Шлиман? Малка лудория, за да събере средства за жилището си в Атина? Вероятно не. Нямаше значение. Бащата на Тоня беше умрял напразно. Щеше да бъде по-добре, ако наистина бе станал жертва на откровен и груб расизъм. Тогава поне гневът й щеше да бъде справедлив и морално оправдан. А така все едно баща й бе загинал в нелеп нещастен случай…

Те оставиха адресите си на продавачката, за да им изпрати покупките, и без да се замислят, й дадоха всичките си пари в евро. И без това вече нямаше да им трябват, връщаха се вкъщи. Докато вървяха към малкото червено рено, Дебора се опита да си спомни какво е купила, но не можа да се сети.

— Искаш ли да те закарам до Атина? — попита Тоня.

— Ще отида в хотела в Коринт да си взема нещата и да проверя дали Маркъс или Калвин са се обаждали. Ще замина утре сутринта.

Тоня кимна, извади ключовете от чантата си и импулсивно сложи ръка на рамото й. Двете отново се погледнаха в очите и се усмихнаха, като преглътнаха сълзите и не пророниха дума. Тоня се качи в колата и потегли. Дебора не й махна за довиждане.

Тя тръгна към автобусната спирка. Някакъв автомобил изсвири зад нея и Дебора се дръпна към стената на къщата, за да не пречи на пътя му. Клаксонът отново изсвири. Тя се обърна ядосано и видя такси. Шофьорът може би беше помислил, че иска да я качи.

— Искате ли да видите стария град?

Дебора нямаше желание да го вижда отново, но някак искаше по особен начин да се сбогува завинаги с Ричард. Вероятно той вече беше погребан. Щеше да му каже сбогом там, в крепостта, която го беше привличала и интригувала толкова дълги години, макар и измамно и погрешно. Дебора отвори задната врата на таксито и се качи, без да пророни дума.

Всичко, случило се през последните няколко дни, изглеждаше далечно и неуместно, размазано от съдбоносните разкрития в селото. Един последен замах върху платното и тя можеше да се върне у дома.

Билетът от сутринта все още беше в нея, затова на входа я пуснаха, без да плаща. Микена беше същата като преди, освен че сега беше включена в съдбовния пъзел и изглеждаше нелепо самодоволна от себе си. Дебора мина през Лъвската врата, видя същия кръг от некрополи, откъдето беше започнало всичко, и се качи на височината. Вече беше късно и повечето туристи се бяха прибрали в хотелите или по-вероятно бяха окупирали ресторантите и магазините за сувенири. Някои пътуваха към Атина, други към Делфи. Те бяха вън от сцената, в която Дебора бе насила въвлечена.

Стигна до най-високата точка на цитаделата и се обърна да огледа стените с циклопските очи, кръговете с грозни шахти и толосите, после къщите на търговците, пътя и прашните шубраци по хълмовете.

— Дойдох тук заради теб, Ричард. Опитах се да помогна. Иска ми се да не го бях правила, но може би е трябвало — прошепна тя и загреба шепа пръст и камъчета. — Сбогом, Ричард. Ти беше добър човек. Лош историк и уредник, но добър човек. Обичах те много.

Дебора хвърли пръстта и камъчетата. Някои паднаха в шахтите с гробове.

Стоя там около минута и се огледа. Слънцето беше започнало бавно да се спуска зад възвишенията и последните туристи се изнизваха от цитаделата, за да минат набързо през съкровищницата на Атрей. Освен нея на руините остана само още един човек — слаб младеж на осемнадесет-двадесет години. Той седеше и пушеше на стъпалата, когато Дебора се качи, като я наблюдаваше изпитателно. Младежът видя, че тя го гледа, изправи се бавно и се усмихна накриво. И тогава Дебора забеляза, че той седи не на стъпалата, а върху лимоненозелена мотористка каска.

47.

Дебора се вцепени. Младежът се намираше само на тридесет метра от нея и тя ясно видя как той небрежно дърпа от цигарата и я наблюдава с леко развеселено изражение, а сетне хвърля димящия фас. Тя все още стърчеше неподвижна, вторачена в него, когато хлапакът бавно стана, с някаква крива, нагла и самонадеяна усмивка, сякаш се забавляваше на някаква шега, известна само на него. Беше жилав и слаб, бял като тебешир, с изключение на синкавата, едва набола коса върху обръснатия му череп. Очите му бяха малки и разположени близо едно до друго и сякаш се фокусираха, без да виждат някъде в празното пространство, като старателно я отбягваха, но усещаха и изпитваха удоволствие от паниката й. Младият мъж най-после реши да я погледне със самодоволната увереност на шоумен, сякаш наоколо имаше многолюдна публика, която чакаше да аплодира неминуемия му триумф.

Дошъл е да те убие, този път от упор или с голи ръце — обади се вътрешният й глас.

Дебора бързо се огледа, отмествайки очи от хипнотизиращия му змийски поглед. Акрополът не беше много висок, но ако трябваше да се прехвърли през зида, вероятно щеше да се изпотроши, докато се търкаляше надолу сред руините към следващата крепостна стена и той щеше да я настигне за секунди. Цитаделата беше направена, за да отблъсква набезите на нападателите и само един път водеше надолу — стъпалата, на които стоеше хлапакът. Дебора нямаше къде да отиде, освен нагоре или назад, и само можеше да се надява, че някакво чудо ще я измъкне незабелязано.

Той изчака, докато очите й отново се насочиха към него, и после небрежно разкопча ризата си. Действието му я обезпокои. В колана му беше затъкнат нож — не с какъвто вероятно беше убит Ричард, а голяма ловджийска кама с дълго острие, изтъняващо в застрашителен връх. Обаче не ножът беше толкова заплашителен, колкото татуировките — богато украсена погребална маска, нарисувана на гърдите му, и стилизирана птица, може би орел. Очертанията му бяха ъгловати, имперски. Да, римски орел. Върху маската беше написано нещо на гръцки. Дебора не можеше да го прочете от това разстояние, но знаеше какво е.

Стори й се, че измина цяла вечност, преди младежът да помръдне, и когато го направи, движението му имаше за цел да я уплаши. Той разтвори пръстите на едната си ръка, а с другата хвана дръжката на ножа, като насочи надолу острието. Дебора се стресна и хлапакът се изкикоти гърлено като малко момче — това беше по-страшно, отколкото камата или татуировките. Тя се обърна и побягна към върха на хълма, като в ужас се опитваше да си припомни картата в пътеводителя.

Онзи не я последва веднага. Дебора погледна през рамо и видя, че той взима каската си и бавно тръгва след нея, продължавайки да се усмихва, доволен, че ще има преследване. Изглеждаше обучен, и в стихията си сякаш разиграваше позната сцена от филм. Може би си представяше, че е Терминатора — бавен, тържествуващ, хладнокръвен и брутален. Дебора продължи да тича, като се насочи към северната стена.

Като повечето замъци, Микена имаше и страничен изход, тайна порта, през която по време на обсада можеше да се вкарват провизии или войска. Намираше се далеч от главния вход на крепостта и в сравнение с масивната Лъвска врата, вероятно представляваше само дупка в стената. Дебора го беше видяла сутринта и беше сигурна, че изходът е в северната страна, без да знае точно къде. Прекоси пространството зад царския дворец, като крачеше бързо, покатери се горе и огледа крепостните стени, които се простираха много по-надалеч, отколкото си спомняше.

Тайният изход трябва да е натам.

Дебора зави надясно и хукна. Ако успееше да мине през тайната порта и да се спусне надолу, младежът пак можеше да я настигне, като я пресрещне отпред, но там вероятно щеше да има и други закъснели туристи и пазачи. Тя се обърна и видя, че хлапакът е на тридесетина метра от нея. Устата му беше леко отворена, а главата наведена като на ловджийска хрътка.

Не, по-скоро като на хиена.

Движейки се вляво от къщата с колоните, Дебора стигна до широката пътека на върха на крепостните зидове. Тя отново свърна надясно и тръгна по назъбените парапети на бойните кули, отправяйки се към задната част на цитаделата. Побягна, съзнавайки, че преследвачът е ускорил крачка и вероятно се досеща за намеренията й. Чувстваше постоянното пулсиране в глезена си, но не можеше да спре нито за миг. Чу, че мъжът се прехвърли на стената и я последва, и тръгна още по-бързо. Мислеше си, че когато беше с мотоциклетистката каска изглеждаше страшен, защото не виждаше очите му — беше като някакво нечовешко същество и следователно по-опасен. След като обаче видя очите му, страхът й нарасна. Те бяха изпълнени със сляпа и безумна, безсмислена злоба. А татуировките…

Нещо в татуировките й изглеждаше познато. Нещо в маската. Но… нямаше логика… Дебора знаеше как изглежда маската и от няколко дни гледаше различни нейни разновидности. Разбира се, че й беше позната. Въпреки това, в татуировката имаше нещо, което й напомняше… какво…

Тя направи още пет-шест крачки и рухна пред съмнението, започнало да се прокрадва в съзнанието й: крепостните стени не изглеждаха познати. Сутринта беше видяла тайния изход отгоре, но сега беше навлязла доста навътре в руините.

— Не — прошепна тя. — Не. Моля те, Господи, не.

Истината обаче ставаше все по-неумолима с всяка измината крачка: Дебора беше преценила погрешно позицията си. Тайният изход се намираше в друга посока. Тя продължи да тича покрай стените, но само се отдалечаваше все повече от хората долу. Преброи още пет крачки и реши да не продължава по-нататък.

Обърна се. Стената правеше лек завой и младежът временно бе скрит от погледа й.

Сега е моментът.

Дебора протегна ръце и започна да се катери към най-горната част на зида. Може би й трябваше точно това. Ако не я беше забелязал, той вероятно щеше да мине покрай нея, и после тя щеше да се върне, да прекоси билото на цитаделата, да слезе, да избяга през Лъвската врата и да бъде в безопасност. Тя се катереше отчаяно и разрани пръстите си. Най-после успя да се прехвърли на зида, погледна надолу и си пое дъх. Младежът го нямаше. Беше успяла.

Едва когато понечи да се изправи, тя го видя. Хлапакът стоеше отгоре и я наблюдаваше. Сигурно и той се беше покатерил, само че преди няколко минути, и възнамеряваше да я нападне отвисоко.

48.

Имаше само един изход — надолу. В далечния западен ъгъл на руините Дебора съзря триъгълен вход в скалата. Върхът му беше заострен като на красивите прозорци на храма „Охабей Шалом“ в Бруклин, където като малко момиче беше присъствала на Шабат и празнично богослужение. Това беше отворът на тайното водохранилище, за което бе прочела в пътеводителя. Вътре имаше дълбока пропаст. Дебора се колеба само секунда.

Няма къде другаде да отида…

Хукна надолу към дупката. Входът беше широк един и висок три-четири метра. Камъните на земята бяха излъскани от столетия на употреба. Тунелът беше тъмен и хладен, зловещ, сякаш с влизането вътре се обричаш на… нещо.

Дебора влезе вътре и спря, за да погледне назад. Ако младежът не я беше видял да отива натам, тя все още можеше да избяга. Тя обаче го видя насреща си. Хлапакът беше по-близо до нея от всякога и тя успя да прочете думата, татуирана върху маската и орела. Атрей.

Дебора се вцепени и се вторачи в него, като отвори уста от изумление, макар че не думата беше изненадата. Тя се втрещи от срутващата се върху нея неизбежност и ужасяваща реалност. Онзи напредваше и Дебора нямаше друг избор, освен да тръгне към дъното на тунела, без да знае къде ще стигне.

Първите няколко крачки не бяха страшни, но след един остър завой дневната светлина помръкна. Стените бяха учудващо гладки, сякаш бяха измазани. Нямаше парапет или въже, за което да се хване. Забави крачка, като опипваше с крак земята пред себе си. След втория завой настана непрогледен мрак. Направи още две крачки и се спъна. Падна, претърколи се две-три стъпала и спря, подпирайки се с ръце. Остра болка прониза наранената й китка. Стана и опипом слезе с още две стъпала. Гробовен мрак.

Чу, че младежът върви след нея. Стъпките му отекваха в тунела. Той също се движеше бавно, нямаше причина да бърза. Беше я хванал натясно точно там, където я искаше. Дебора нямаше къде да се скрие, никаква ниша, в която да се долепи, докато той мине. Оставаше й само внезапния край на прохода, седемдесетметровата пропаст в мрака към студените бездънни води долу.

Тя разкопча раницата си и отвори един от страничните джобове. Там беше мобилният телефон, който не бе използвала, откакто пристигна в Гърция. Знаеше, че не може да работи извън Щатите, пък и в тунела нямаше сигнал, но вероятно телефонът беше достатъчно зареден, за да й осигури…

Светлина!

Дебора го отвори и малкият дигитален екран засвети в зелено. Беше слабо сияние, но в неосветената пещера беше спасително. Тя го доближи до земята и видя, че стъпалата отразяват мека, фосфоресцираща светлина, сякаш подът е застлан с онези микроскопични растения, от които вълните в тропическите морета светят в мрака. Продължи предпазливо.

Беше загубила представа колко стъпала е слязла, но предполагаше, че са най-малко петдесет. Тунелът бе завил няколко пъти, лъкатушейки спираловидно в каменистата земя като заешка дупка в ада.

Аз съм Алиса в Страната на чудесата — помисли тя. — Но Белия заек преследва мен, а не обратното, и има нож вместо джобен часовник.

Придвижваше се все по-надолу с протегнати напред ръце и се опитваше да си спомни какво друго бе прочела в пътеводителя. Там пишеше, че тунелът е дълъг, зигзагообразен и труднодостъпен, но не можеше да си припомни никакви цифри. Колко стъпала беше слязла? Шестдесет? Осемдесет? От пътеводителя си спомняше само това — как свършва тунелът: внезапна бездна в празното пространство към дълбоки води и към смърт.

В книжката това звучеше екзотично, но в тъмния и студен като гробница тунел беше ужасяващо. Дори със слабата светлина на телефона Дебора можеше да не забележи навреме ръба и нямаше да дойде спасителен екип да я извади.

Падането ще те убие при всички случаи — обади се вътрешният й глас, — дори ако тупнеш върху вода. Седемдесет метра? Това са сто и двадесет фута. Все едно ще се сгромолясаш върху бетон.

— Млъкни — каза Дебора. — Просто млъкни.

Тя преброи следващите десет стъпала само за да се разсее, и в съзнанието й започна да се оформя нова мисъл.

Над водохранилището, там, където тунелът свършваше, би трябвало да има въже. Да, разбира се. Ако действаше бързо, особено след като имаше светлина, можеше да се хване за въжето и да се спусне по скалата във водохранилището. Мъжът нямаше да види ръба, щеше да го прекрачи и крещейки да падне в тъмните води долу.

Господи — помисли тя, когато осъзна ужаса на идеята: как той се опитва да се хване за скалата, дори за дрехите й, докато се премята надолу в черната бездна. — Господи.

Ако имаше въже, щеше ли да успее да го хване навреме? Можеше ли да увисне в мрака, очаквайки приближаването на хлапака, обградена от празното пространство на смъртоносното водохранилище, и надявайки се, че той ще направи грешката, избегната от нея? Ами ако младежът разбереше намеренията й и останеше горе, подсмихвайки се, докато тя виси на въжето и ръцете й отмалеят, като я чака да се пусне и падне… Или ако той отвържеше другия край на въжето…

Ще изгорим моста, когато преминем през него — помисли тя. Това беше един от любимите изрази на Ричард.

— Дебора — извика глас от тунела, жизнерадостен, напевен и малко напрегнат. — Дебора.

Хлапакът.

Тя се поколеба и сетне продължи. Сърцето й биеше безумно и й прилоша.

— Ще те спипам, Дебора — провлечено я настигна гласът.

Със сигурност не беше грък. Американец? От Юга? Може би.

— Какво е усещането? — извика преследвачът. — Да ти предстои да умреш, без да имаш представа защо?

Той се изсмя, но Дебора просто беше изключила.

Тунелът отново зави рязко, после още веднъж и накрая свърши.

Тя освети скалите наоколо и видя, че няма измъкване от страшния капан.

Пред пропастта нямаше въже. Не бяха преградили водохранилището. Бяха го напълнили с камъни. Пътеводителят беше стар.

49.

Имаше малка преднина пред преследвача си. Оставаха й няколко секунди и тя се вкопчи в някаква неясна надежда. Ако я причакваше навън, щеше да бъде по-добре, отколкото да бъде хваната в теснината като плъх.

Нещо й вдъхна сили за съпротива.

Не аз, а той е плъхът — помисли тя. — Самодоволна, смъртоносна невестулка…

Мъжът се приближаваше и освен стъпките му, Дебора чу и нещо друго, малко по-силно от задъханото му дишане.

Подсвирква си.

Звукът беше монотонен и без определена мелодия — по-скоро свистящи и неопределени тонове, сякаш изпускаше въздуха през зъбите си, дръпнал устни назад като хиена. Безразличието, с което щеше да я убие, и насмешливо пренебрежителният му тон изведнъж я изпълниха с енергия. Дебора остави светещия телефон на стъпалото на последния завой и се сви до последната чупка на тунела.

Нападателят я настигаше. Без зеленикавата светлина, тя го усещаше още по-наблизо. Подпря се на стените на водохранилището, където през годините несъмнено множество безразсъдни туристи бяха падали и срещали смъртта си, стегна мускули и се приготви.

Очите й различиха силуета му едва когато подсвиркването спря, но го видяха ясно, когато той се наведе към светещия мобилен телефон. Лицето му изглеждаше сатанинско на зеленикавото сияние.

Белият заек…

Младежът присви очи за миг, заслепен от блясъка в тъмнината, когато Дебора скочи и го ритна в лицето.

— Изненада — извика тя и го удари по бузата с изопната длан.

Той падна по гръб, претърколи се, блъсна се в стъпалата и изохка, но изчезна в мрака. Тя отново замахна с крак, но не го улучи и едва не загуби равновесие. Направи крачка напред и твърде късно осъзна, че силуетът й е очертан на зеленикавото сияние под нея. Ножът му я улучи между рамото и врата.

Тя трепна, отстъпи назад и се хвана за раната, първо инстинктивно, а после търсейки отвора, за да го запуши. Нямаше представа как й хрумна да го направи, но хладнокръвно изследва с пръсти разреза, за да провери дали няма пробита артерия. Не откри нищо и реши да не губи време. Ритна телефона, хвърли се надясно и се озова зад младежа. Главата й беше наведена като на атакуващ бик.

Рамото й се заби в него и го запрати с всичка сила към стената. Главата му изкънтя в камъка и ножът изтрака на земята. Дебора блъсна с лакът свличащото се тяло и хукна обратно по стъпалата.

Препъна се на два пъти, но докато се качваше, усети, че въздухът се затопля. Все още беше тъмно, но отпред се усещаше светлината, топлината и животът. Продължи да бяга, като скачаше слепешката и се блъскаше на завоите, но не спираше нито за миг. Тъмнината постепенно започна да се разсейва и скалите около нея придобиха очертания. Зад последния завой стана още по-светло. Още няколко крачки и тя излезе навън. Ярката дневна светлина я заслепи. Изведнъж почувства, че се облива в пот и отмалява, усети пареща болка в рамото, но нищо не можеше да я спре — изтърча обратно по руините на двореца и надолу покрай кръга от гробове, през Лъвската врата. Тя си спомни мита за Орфей, който се опитвал да спаси жена си от подземния свят — и не се обърна.

50.

Съобщи за случилото се на пазачите, които на свой ред се обадиха на полицията. Попитаха я дали мъжът е мъртъв и тя отговори, че вероятно е в безсъзнание. Полицейската кола пристигна след двадесет минути и докато ченгетата извадиха фенерчета и стигнаха до тунела към водохранилището, мина още време. Дебора чакаше на слънцето. Двама полицаи влязоха вътре, единият с изваден пистолет. Бръмченето на малък мотоциклет й подсказа, че няма да намерят никого в тунела. Младежът несъмнено се беше измъкнал от заешката си дупка, докато тя се обясняваше с полицията, и безшумно и незабелязано беше минал през тайния изход и бе отишъл до мотопеда си, оставен в подножието на крепостните стени.

Ченгетата записаха името й и хотела, където беше отседнала, но когато Дебора им каза, че смята да се качи на първия самолет за Америка, прибраха тефтерчетата си и погледнаха часовниците си. Закараха я обаче до Коринт и хотел „Ефир“ и й спестиха пътуването с автобус и мъчителното ходене пеша, с което не беше сигурна, че ще може да се справи.

В хотела нямаше съобщения за нея и макар че се изкушаваше да отиде в интернет кафенето, за да провери електронната си поща, реши да не рискува. Предупреди на рецепцията, че ще напусне рано сутринта, купи си сандвич от бара във фоайето и се заключи в стаята си. Изяде го бързо, пи вода, резервира по телефона място в самолета и без да мисли, си поръча храна, приготвена по еврейските религиозни изисквания — нещо, което дотогава не беше правила.

Вярваш в Бога пред лицето на белите зайчета убийци? — иронично подхвърли вътрешният й глас.

Едва ли.

С някакъв несъзнателен импулс реши да се обади на Калвин Бауърс. Набра номера бързо, за да няма време да мисли какви ги върши, нито какво ще каже.

— Ало? — чу отсреща. Гласът му прозвуча уморено и леко раздразнено.

Дебора трябваше да се сети за часовата разлика, преди да му позвъни. Известно време тя мълчеше, сякаш отново беше четиринадесетгодишна и неочаквано бе решила да се обади на защитника на футболния отбор, разкъсвайки тънките като паяжина нишки, изграждащи йерархията в училищната култура. Мълчеше, подобно на онова позвъняване, блажено несъзнаваща глупостта си, докато футболният защитник Тим Андрюс бе започнал да се смее.

— Дебора? — попита Калвин Бауърс. — Ти ли си?

Внимателният, нежен и дори изпълнен с надежда глас, съвсем различен от злорадото презрение на Тим Андрюс, я накара да се оживи.

— Да. Извинявай, че те безпокоя. Много съм нетактична…

— Няма проблем. Къде си?

— Утре се връщам. Днес някой се опита да ме убие. Отново. Но инак съм добре.

Онова „отново“ прозвуча като на шега. Дебора слушаше и само се чудеше на равнодушния си, спокоен глас, докато отговаряше на загрижените му въпроси, и се питаше защо е толкова безучастна. Паниката, напрежението, бруталното, смазващо разочарование, чувството за пълен провал, ужасът и изтощението се бяха изпарили като утринна роса, изсушена от силно обедно слънце, и тя се чувстваше различна и необяснимо доволна.

— В колко часа пристигаш? — попита Калвин. — Ще дойда да те посрещна.

Дебора смътно се запита защо това го интересува и защо й е толкова приятно от този факт.

— Ще бъде хубаво да те видя — рече той.

Дебора се усмихна при тази мисъл.

— Да.

Сутринта тя се качи на първия автобус за Атина, обади се на летището, за да провери дали самолетът ще излети навреме и взе такси до Археологическия музей. Попадреус вече беше в кабинета си. Беше облечен в същия безупречен черен костюм, но косата му беше разрошена и изглеждаше разтревожен. Когато разбра кой го търси, добродушната му изразителна усмивка засия на лицето му миг по-късно от обикновено.

— Госпожице Милър, радвам се да ви видя. За съжаление днес съм много зает.

— Дойдох само да се сбогувам. Самолетът ми излита след три часа.

Той видимо се отпусна и усмивката му стана по-сърдечна.

— Съжалявам да го чуя — отвърна Попадреус. Очевидно говореше сериозно. — Моля ви, седнете. Ще пиете ли кафе? Не е…

— Нескафе — усмихна се тя. — Да, с удоволствие. Ще ми бъде приятно.

Той поръча кафето по телефона, без да откъсва очи от нея, и след като затвори, Дебора реши да премине направо към въпроса.

— Няма да ви отнема много време. Искам само да ви кажа причината да дойда тук.

Попадреус усети преднамереност в държането й и се изправи на стола, сякаш се подготвяше да чуе лоша новина.

— Не дойдох само като турист. Човекът, за когото работя и който създаде и финансира музея, беше убит преди няколко нощи. Намерих го в стая с малка, но очевидно богата колекция от гръцки антики. Мисля, че е възнамерявал да я подари на музея. Не видях всичко, но смятам, че е имало труп с погребална маска и други погребални предмети на микенски цар от бронзовата епоха. Мисля, че според убития Ричард Диксън тези предмети са били открити от Шлиман и нелегално пренесени в частна колекция в Германия. В края на Втората световна война германците са се опитали тайно да транспортират в град Магдебург или в Швейцария, но американска танкова част им е отрязала пътя и им е попречила. Сбирката е била продадена на черния пазар, изплъзвайки се от ръцете най-малко на един заинтересуван колекционер, както и на руското правителство, което е искало да я прибере в Москва, така както вече е било присвоило колекцията, известна като „съкровището на Приам“. Ричард вероятно е смятал, че тленните останки са мумията на Агамемнон.

Настъпи мълчание.

— А какво е вашето мнение? — попита директорът на музея. Гласът му беше тих, монотонен и някак особено внимателен.

— Ако наистина има труп или части от него — отвърна тя, — убедена съм, че не е на Агамемнон, нито пък е особено стар. Освен това съм сигурна, че погребалната маска и другите предмети са изработени от местен гръцки занаятчия в края на деветнадесети век. Нямам представа как са се озовали в Германия и под чие покровителство, но сега знам какво се е случило с тях в края на войната, и че са били в тайна стая до малък музей в Атланта, Джорджия.

Кафето пристигна. Двамата мълчаха, докато им го поднасяха и предпазливо се наблюдаваха.

— Всичко това е много интересно — равно отбеляза Попадреус, — но съм любопитен защо искахте да го споделите с мен, преди да заминете.

Това беше първият му погрешен ход. Отбягвайки погледа й, той се съсредоточи да слага захар в кафето си.

— Мисля, че знаете защо.

— Нима? И защо?

— Гръцкото правителство е научило, вероятно чрез вашата институция, че трупът е изнесен тайно от разкопките на Шлиман и е изчезнал някъде в Германия за петдесет години, и после на друго място за още петдесет. Появил се е в Атланта, но е трябвало да убедите собственика му да го върне в родината му. Можело дори да му се предложи другите артефакти да останат в Съединените щати в замяна на трупа и погребалните предмети. Министърът на културата и антиките, с когото случайно се запознах тук чрез вас, може би е предложил въпросът да бъде уреден и е отпуснал значителна сума, за да вземе липсващите ценности в интерес на гръцката национална култура.

Попадреус дълго мълча, после въздъхна и се усмихна.

— Интересен разказ, въпреки че се основава единствено на предположения и догадки.

— Благодаря — отвърна Дебора и отпи от кафето.

— Всъщност е толкова интересен, че ми е любопитно да чуя края.

Тя остави чашата и го погледна. Попадреус не я провокираше, нито отричаше казаното от нея. В очите му имаше нещо друго — изражение, че знае за какво става дума, и тъга, въпрос, покана и дори молба, намерение да разкрие толкова, колкото поискат от него.

— Добре — каза Дебора. — Двама експерти по микенски антики, наети от музея или негови служители, са били изпратени в Атланта, за да се срещнат с притежателя на трупа и да преговарят за връщането му в Гърция, след като получат доказателство за автентичността му. Горе-долу по същото време един руснак също отива в Атланта, за да се опита да вземе реликвата, макар че не знам дали е действал самостоятелно или от името на страната си.

Дотук тя беше сигурна в историята. Но имаше два възможни финала, и се колебаеше с кой да започне.

Гърците виждат артефактите, остават доволни и искат незабавно да ги вземат, но собственикът има претенции и възниква спор, завършил с насилие…

Директорът на музея вдигна ръка, за да я спре. На лицето му се изписа обидено изражение. Дебора предположи, че е забелязал нейната неубеденост в тази хипотеза за финала.

— Да опитаме втория вариант — каза той.

— Двамата агенти или културни аташета остават смаяни от видяното и искат да вземат трупа за по-задълбочени изследвания. Ричард се съгласява и им позволява да изнесат сандъка с мумията и другите ценности. Радва се, че антиките ще се върнат в Гърция, но все още възнамерява да задържи за музея останалата част от колекцията. След като гърците заминават с трупа, влиза някой друг, разбира, че е пропуснал сделката и убива Ричард и руснака, който междувременно се е представял за бездомник, за да може да следи какво става в музея. В това време гръцките агенти изследват трупа, установяват, че не е автентичен, и решават да не пренасят предметите в Гърция и да се скрият, опасявайки се, че ще ги обвинят в убийството на Ричард.

— И че ще поставят в неудобно положение своето правителство — бавно, сякаш обременен от някаква тежест, вметна Попадреус. — В края на краищата за държавата би било изключително неловко да предприема такива мерки, за да си върне нещо, което се е оказало без каквато и да било историческа и културна стойност.

Дебора реши, че думите му са равностойни на признание.

— Тогава някой друг е убил Ричард? — попита тя.

— Гърците много се гордеят с миналото си. И имат основание, особено що се отнася до древното им наследство. Това им е необходимо. Помага им осезаемо да чувстват кои са. Но не вярвам, че грък би одобрил убийство на човек, за да занесе в родината си мъртвец. — Той замълча за миг, изведнъж изгърбен, с вид на смачкан, претърпял поражение човек. — Ричард Диксън беше принципен човек и приятел на гръцкия народ. Разкритието, че онова, което предложи, не е автентично, беше горчив хап и за него, и за нас. Приемете най-искрените ми съболезнования.

Дебора наведе глава. Не беше сигурна какво има предвид Попадреус под „нас“, но изглежда включваше и нея. Тя неочаквано се трогна и не можа да намери думи.

— Ще изпуснете самолета си — каза директорът на музея и стана.

Тя примига два пъти, успя да се усмихне и се изправи.

— Благодаря за кафето. Беше много хубаво.

— Винаги сте добре дошла.

Интермедия

Франция, 1997 година

Преди два дни Рандолф Фиц-Стивънс навърши осемдесет години. Лекарите го предупредиха, че пътуването е нежелателно, вероятно дори опасно, но той пренебрежително махна с ръка. Отдавна чакаше този момент и нямаше намерение нещо да му попречи. Беше чакал повече от половин век, бе преравял архиви, регистри, финансови документи и бе настоявал за международни разследвания. Половин столетие и никаква награда за усилията му, освен присмеха на онези, на които се довери. Всички, с изключение на сина му. Маркъс може би щеше да се опита да го разубеди да не пътува в сегашното си състояние, а после щеше да похвали решението му.

Само след няколко дни Фиц-Стивънс щеше да докара в Англия Агамемнон, царят на Микена! И едва тогава щяха да започнат да преговарят с Британския музей. Ако не доживееше да види героя от Троянската война да лежи в цялото си величие под мраморните статуи от Партенона, спасени от разруха от лорд Елджин, той вярваше, че Маркъс ще се погрижи всичко да бъде доведено до край.

Знаеше, че в документите има объркване. Хаосът в последните дни на войната и непосредствено след края й бяха кошмар за администрацията. Не беше изненадан, че безскрупулните американци бяха успели да се измъкнат с товара, който трябваше да бъде доставен на съвсем друго място, нито че в никакви документи не бе отбелязано къде точно е закаран. Не му мина през ума обаче, че някакъв безименен кораб може да е отнесъл безценното съкровище на дъното на морето, нито че петдесет години по-късно движещ се пясъчен нанос ще изхвърли останките на кораба до скалите по крайбрежието на Бретан.

Дванадесетгодишно момче първо бе забелязало особения сандък, почти разпаднал се на парчета от морската вода. Детето беше извадило няколко накита, които продаде на местните антикварни магазини. Едва когато случайно бе чул спор за възрастта на една амфора, Маркъс бе осъзнал, че вижда част от безценните антични предмети, за които семейството му отдавна е платило. Дали трупът на Агамемнон се беше запазил по време на пътуването и особено през годините, прекарани във водата? Зависеше от много неизвестни фактори. Но ако беше останала непокътната дори само част от кост, всичко щеше да си струва парите, годините, търпението и упорството.

Търговецът твърдеше, че съдържанието на сандъка е непокътнато, макар че нямаше с какво друго да го докаже, освен че дървената кутия изглежда пълна. Той не беше много разговорлив по въпроса дали има и други купувачи, но Рандолф беше готов да плати повече от всеки друг. Все още носеше снимките, избелели и измачкани. Беше му ги изпратил онзи измамник, първият му партньор, преди онези пет десетилетия. Фиц-Стивънс беше притежателят. Морално останките бяха негови.

Той седеше с изправен гръб до малката метална масичка в уговореното кафене и чакаше. Продавачът закъсняваше вече час. Фиц-Стивънс пиеше чая си на малки глътки и се опитваше да не мисли за пътуването обратно, без поне да види търговеца и трупа.

Един мъж прекоси селския площад, взирайки се в кафенето.

Продавачът?

Раздразнението на Рандолф, че са го накарали да чака, се разсея като мъгла.

— Господин Фиц-Стивънс? — попита мъжът и седна срещу него. — Опасявам се, че мосю Тибодо е възпрепятстван, но аз мога да помогна.

— Няма да дойде при мен? — учуди се Рандолф и пред очите му отново падна мъгла, по-гъста отпреди. Имаше чувството, че се задушава.

— Вие обаче можете да отидете при него. Имате ли нещо против да се поразходите? Колата ми е в другия край на площада.

— Къде отиваме? — попита Фиц-Стивънс и бавно се изправи.

— На плажа — безгрижно отвърна другият мъж. Нямаше френски акцент.

Двамата тръгнаха, качиха се в колата и известно време караха по твърдия черен пясък, докато стигнаха до уединено място, само на неколкостотин метра от брега, където вълните бяха изхвърлили останките на потъналия „Сен Ло“ — с пробит корпус и пълен с вода. Беше облачно и ставаше все по-тъмно с всяка изминала минута, небето заплашваше с проливен дъжд. Рандолф беше забравил чадъра си в кафенето. Краката го боляха, и вече беше вървял повече от обичайната си разходка в другите дни на седмицата.

— Любопитен съм — каза младият мъж, — какво по-точно мислите, че представляват останките в сандъка?

— Трупът на Агамемнон, цар на Гърция, съхранен от Хайнрих Шлиман, заедно с предметите, погребани с него. — Фиц-Стивънс произнесе думите напевно като църковна литургия — почтително, с някакъв почти религиозен унес и вяра. — Както и носът на галеона — добави той, — макар че не се интересувам от него.

— Нещо друго? — Непознатият се усмихваше суховато.

Въпреки че Рандолф беше виждал какви ли не варианти на подобна усмивка, когато говореше за товара на „Сен Ло“, сега в нея имаше нещо различно и хладно. Той потърси признаци на живот на плажа и изпита безпокойство, когато не видя никого.

— Какво друго би могло да има? — каза Фиц-Стивънс, събирайки малко горчиво учудване, за да прикрие тревогата си. — Какво още би могъл да иска човек?

Мъжът се изсмя — беззвучно сумтене, изпълнено с презрително задоволство.

Бяха заобиколили голяма назъбена скала, която рязко се подаваше от блестящия мокър пясък, и се врязваше в прибоя. Скалата беше висока три-четири метра и изтъняваше, там където брегът се сливаше със сивата вода.

— Забавно ли ви звучи? — попита Рандолф. Мъжът не му харесваше.

— Минаха петдесет и три години — с неприкрита ненавист отвърна непознатият, — а вие все още нямате представа с какво си имате работа! Кълна се в Бога, убийството ви е милост към вас. Между другото, това е мосю Тибодо.

Трупът лежеше по лице зад скалата, потопен до половината в надигащия се прилив. Вълните усукваха косите му и ги надипляха.

— Кой сте вие? — попита Фиц-Стивънс, без да е в състояние да откъсне очи от мъртвеца отпред.

— Поредният горчиво разочарован клиент, който не обмисли добре твърденията на заинтересуваните страни — усмихна се мъжът.

— Моят син ще ви намери — заяви Фиц-Стивънс. — Ще намери и Агамемнон.

— Неприятно ми е, че ще умрете толкова самоуверен. Искате ли да ви кажа какво има в сандъка и после да ви убия? Повярвайте, това ще изтрие надменната усмивка от лицето ви. Какво ще кажете? Желаете ли да умрете в неведение или искате да разберете какво сте търсили толкова много години, без да имате представа какво представлява?

Рандолф се поколеба. Приемайки мълчанието му за съгласие, непознатият извади странен нож с дълго право острие и произнесе едно име.

Възрастният човек падна бавно с широко отворени, вторачени очи, поразен не толкова от острието в гърдите, колкото от образа, който се втълпи в съзнанието му. Този образ го понесе на вълните на ужаса, така както водите на Атлантическия океан скоро щяха да понесат трупа му към белезникавите пясъци пред дюните.