Маската на смъртта

Първа глава

Почти привършваха закуската. Учителят, който започваше медитацията и молитвите си при изгрев-слънце, никога не присъстваше на масата по това време; щом чакрите му се прочистеха и заредяха отново, той пиеше билков чай и хапваше кимионови бисквити още в солариума. Колкото и всички да го обичаха и обожаваха (макар той най-енергично да отхвърляше такова преувеличаване), отсъствието му несъмнено предизвикваше известно облекчение в атмосферата. Малката група около дългата маса в трапезарията бе на ръба на веселието.

— Какво смятате да правите двамата следобед, Хедър? — попита Арно, докато избърсваше с ръчно тъкана салфетка капка кисело мляко от брадата си. Имаше предвид малкото свободно време, което им оставаше, след като приключат със задълженията и молитвите си.

— Ще отидем до Моригънс Ридж. — Въпреки дългите си посивели коси Хедър Бийвърс говореше с ентусиазма на малко момиче. — Там открихме скала с изумителни вибрации. Надяваме се да отключим космическа енергия.

— Все пак внимавайте — побърза да вметне Арно. — Не забравяйте да си вземете амулетите.

— Разбира се. — Хедър и Кен едновременно посегнаха към кристалите от пирит, които висяха на кожени връзки върху челата им подобно на трето око.

— Последния път станахме свидетели на заредена с невероятно мощна информация енергийна вълна, която освободи Хиларион. Той просто разцъфтя. Нали, Кен?

— Ъхъ. — Кен издаде нещо подобно на потвърждение, защото устата му беше пълна с пшеничените трици, залети със сок от диви плодове. — Описа следващите ни хиляда живота и очерта плановете на междугалактическа война, започнала от Марс. С настъпването на новото хилядолетие тук на земята щяло да стане доста напечено.

— А ти, Джанет, имаш ли някакви планове?

— Времето е толкова хубаво. Ще ми се да взема автобуса и да отскоча до Костън. Мей има нужда от още някакви игли за гоблена си. Искаш ли да дойдеш с мен, Трикси? — Погледна към момичето до Арно, но то не я удостои с отговор. Джанет се смути, ала продължи: — После ще отидем в парка и ще хапнем сладолед.

Дългото кокалесто лице на Джанет бе бледо и изглеждаше някак изгладняло. Иначе бе или напълно безизразно, или пламтящо от емоции — сякаш не бе способно на нещо средно. Джанет бе с измити светли очи и почти безцветни зеници, а косата й — груба и твърда — удивително приличаше на козината на ирландска хрътка. Арно извърна очи от изпълненото с копнеж лице. Сам подчиняващ се като роб пред разтопяващия поглед на едрогърдестата госпожица Кътл, той умееше да цени обожанието у другите, а горката Джанет представляваше съвършен пример на покорство.

Не получила отговор, Джанет стана и се залови да прибира грубите купи с остатъци от овесени ядки. Съдовете бяха злополучен опит да се научи да прави полезни неща от глина в началото на пребиваването си в комуната. Не ги харесваше твърде и често нарочно ги удряше един в друг или ги пренасяше небрежно с надеждата да намали техния брой, но те упорито не се чупеха. Дори Кристофър, който буквално унищожи цял сервиз от скъп английски порцелан на Мей, ги миеше, без да ги чупи.

— Днес е рожденият ден на Суами. Сигурно си приготвил някаква изненада — усмихна се Арно на младия мъж, седнал срещу него, защото за никого не беше тайна колко нежни чувства изпитва Крис към младата жена.

— Б… — Обикновено с открито лице и дружелюбен, този път Кристофър имаше неспокоен вид. — Изглежда, вече са направени доста неща.

— Но ще искаш да я изведеш поне на разходка. До реката например?

Кристофър предпочете да замълчи, а Джанет се засмя — смехът й прозвуча злобно и грубо. Тя започна да събира с кокалестите си пръсти трохи в малка лопатка. Като дете често й бяха казвали, че има пръсти на пианист, но тя така и не успя да подложи твърдението на проверка.

— Не вярваш ли в романтиката, Джан? — засмя се весело Трикси и тръсна русата си къдрава коса. Лъскавите розови устни и черните като сажди мигли придаваха на лицето й вид на скъпа порцеланова кукла.

Джанет се изправи и започна да избутва към ръба на масата нападалите зрънца овесени ядки. По твърде стария, вече плот тук-там зееха пукнатини. Няколко зрънца изчезнаха в процепите и се изтърколиха върху дървения под. Джанет реши да е несръчна (в комуната използваха думата, за да определят поведение, което води до нарушаване на покоя) и ги остави да си лежат там. Трикси се облегна назад и се загледа надолу — стиснатите й устни заприличаха на розова пъпчица.

Джанет отнесе купите, върна се с метла и лопата и пролази под масата. Твърдата повърхност на дървения под се заби в коленете й. Пред очите й се разкриха десет крака. Мъжки: те бяха обути в груби сандали, два — в плътни чорапи, поизлинели от дългото пране и миришещи леко на камфоров спирт, два — в бели чорапи, и два — в бежови хавлиени чорапи. Единият чифт женски крака бяха с червени мрежести глезенки, избродирани с кабалистични знаци, а от леки платнени обувки с гумени подметки и щампа на Мики Маус се подаваха толкова къси чорапки, че едва стигаха до кокалчетата на тънки деликатни глезени. Крачолите на панталона бяха навити под коляното и по наскоро обръснатите прасци току-що наболите косъмчета проблясваха като златисти жички.

Сърцето на Джанет се разтуптя, когато погледът й попадна върху бледите, почти синкави крака с изключително крехки кости. Изглеждаха така, сякаш, стига да поискаш, ще ги прекършиш като суха клонка. Тя бързо отмести очи. Неочаквано изпотената й ръка започна припряно да замита трохите. За част от секундата момичето почти докосна прозрачната кожа и едва тогава се насочи към десенираните с Мики Маус гуменки.

— Пазете си краката — глухо прозвуча гласът й.

— А ти, Арно? — попита Кристофър.

— Ще продължа заниманията си с Тим — отговори мъжът. Изправи се и взе от масата квадратната солница и няколко лъжици. — Започнали сме сламен покрив за един от пчелните кошери. — Всеки от членовете на комуната правеше опити в някакъв занаят.

— Твърде много се стараеш — отбеляза Хедър. Думите й прозвучаха пискливо като свирчица.

— Е… Не чак толкова. — Арно очевидно се смути.

— Снощи проведохме с него астроцеремония, нали Хедър? — обади се Кен.

— Правим опити да го просветлим.

— Сетне предложихме центъра на неговата аура на Лейди Порша — златната господарка на спокойствието.

Всички се държаха изключително позитивно. Арно им благодари, но не знаеше какво повече да каже. Нито двамата Бийвър с цялото им проявление на ведро поведение, нито Лейди Порша, нито който и да било не бе способен да помогне на Тим. Можеха само да го обичат. Не беше малко, разбира се, но и не беше достатъчно, за да го изведат от света на сенките.

Усилията бяха напразни. Арно го знаеше. Но щеше да е жестоко спрямо Хедър и Кен, изпълнени с позитивно мислене и добри намерения. Те не изпитваха мрачни колебания. Появеше ли се нещо подобно, натикваха го в килера. Категоричният им отказ да видят сивата, да не говорим за мрачната страна на живота бе причина за изключителното им благодушие. На едва загатнатия проблем те имаха готов отговор. Допускаха какво би станало. Опростяваха нещата. Разрешаваха въпроса. Всеки от тези етапи бе свързан по някакъв начин със съчувствието — деликатно насочено, обвито в ласка и съвсем естествено. Трикси отдръпна стола си от масата.

— Радвам се, че тази вечер, когато ще имаме тържество, не съм дежурна в кухнята. Спокойно ще си изпия питието в „Блек Хорс“. Всички ще се нуждаят от питие, сигурна съм.

Кен и Хедър се усмихнаха добродушно на дръзко изразената прищявка. Досега никой от групата не бе влизал в селската кръчма. Джанет се измъкна изпод масата, разтривайки натъртените си колене.

— Какво значи това, че искаш едно питие? — попита Арно.

— Господин Гамлин. Не ми казвай, че си забравил за посещението му.

— Не, разбира се. — Арно вдигна пластмасовата купа, от която всички си сипваха мюсли. Едно от правилата в комуната бе никой да не става от масата с празни ръце. Макар често да отнасяха по нещо, от което никой не е успял да си сипе или възползва, системата работеше добре. — Ще приготвиш ли прочутото си суфле, Хедър?

— Ако той закъснее, няма да успея. Знаеш ги богаташите. — Гласът й звучеше сякаш съвсем скоро е пристигнала от Стоковата борса.

— Мислехме да приготвим лазаня „Трите бобени зърна“ — обади се Кен, поглаждайки тънките си мустачки.

— Доста хранително ще бъде.

— Тогава опитай суфлето с компот от круши. Сложи и малко мляко от Калипсо, ако не е твърде престояло.

— Чудесно. — Лицето на Арно просветна, все едно точно това е имал предвид.

— Сигурно ще й купи умопомрачителен подарък — обади се Трикси.

— Знам, че безмилостните богаташи най-много обичат да забият вилица и нож в голяма сочна пържола — намеси се и Джанет.

— Страхотен тъст си си избрал, Кристофър. — Кен намигна на младежа.

— Да не прекаляваме — въздъхна Кристофър и започна да вдига приборите от масата.

— Тук явно няма да получи пържола — потрепери Хедър. — А ти как разбра, че е безмилостен, Джен? — Тя чудесно знаеше колко много Джанет мразеше да я наричат Джен. Тази привилегия имаше единствено Трикси.

— Виждала съм го преди много време на екрана на мърдащата кутия. Участваше в някаква телевизионна дискусия в предаването „Пари“. Дадоха го първо как излапва няколко пържоли и едва тогава започна да говори.

— Стига, стига — сгълча ги Арно. Не беше гледал предаването, защото в къщата нямаха телевизор. Смятаха вибрациите за зловредни.

Джанет обаче добре помнеше предаването, фигурата на мъжа, за когото ставаше дума, й се бе сторила агресивна и могъща — сякаш всеки миг щеше да сцепи кутията на телевизора. Държеше главата си леко наведена и малко настрани, подобно на бик, готов за нападение.

— Щеше ми се да не идва тук.

— Дръж се добродушно. — Кен размаха драматично ръка. — Не забравяй. Той е един, а ние — десет, при това сме под закрилата на светлината на божествения океан. А и знаем, че не съществува такова нещо като гняв.

— Не бихме го поканили — обясни Арно, понеже Джанет очевидно не се успокояваше, — ако според Учителя не е разумно.

— Учителят е доста откъснат от света.

— Гамлин не си дава сметка в каква ситуация ще попадне — тихо се изкиска Кен. — Предоставя му се златната възможност да промени своята карма. Ако е наполовина толкова умен, колкото го представяш, Джанет, няма да пропусне този шанс.

— Не разбирам защо до онзи ден Суами не ни каза коя е — намеси се Трикси.

— Сериозно? — засмя се мрачно Джанет. — Аз пък разбирам.

— Изчака Крис да покаже ясно намеренията си, сякаш се е страхувала да не би той да се интересува от парите й — продължаваше Трикси.

След тези думи в трапезарията настъпи неловко мълчание. Кристофър стисна устни и се изправи, събра вилиците и ножовете, извини се и излезе.

— Трикси, ама и ти си една…

— Само се пошегувах. Какво толкова… — Изниза се, понесла само лъжичка за яйце. — Тук никой няма чувство за хумор.

Кен също стана, но лицето му се изкриви в болезнена гримаса. Имаше проблеми с крака, което пречеше на любимите му занимания из къщата и в градината. В някои дни, особено дъждовните, болките се засилваха. Днес обаче почти не куцаше. Взе от масата дъската за хляб и пое към кухнята.

— Никакво спокойствие за лошите — въздъхна той.

— Те и без това няма да знаят какво да правят с него, ако го постигнат — отбеляза Джанет, а Хедър си надяна маската на търпението.

По-възрастната Хедър гледаше на Джанет като на свой кръст и приемаше голямото предизвикателство. Смяташе, че лявата част от мозъка на момичето е по-силно развита, с две думи — имаше склонност да разсъждава. Докато един ден, воден от Хиларион, духът на Кен обясни, че Джанет е физическото изражение на собствените пристрастия на Хедър. Хедър бе много благодарна да го научи! Това не само обясни някои неща, но стана причина да прояви още по-голяма ангажираност и преданост. Ето защо, с преувеличено спокойствие в гласа, тя попита:

— Не е ли време да се размърдаме?

Арно остана сам с Джанет и я погледна загрижено. Бе забелязал напрегнатото изражение на необикновено пребледнялото й лице, когато се наведе под масата да събира трохите. Щеше му се да направи необходимото. Всички в къщата съзнаваха колко е добре ден и нощ да са на разположение на всеки нуждаещ се от съвет или изслушване и понеже Арно нямаше склонност да пилее емоциите си, се стараеше да бъде отзивчив към потребностите на другите. В случая с Джанет обаче долавяше някакъв непонятен отклик, който го тревожеше. И въпреки всичко…

— Случило ли се е нещо, Джанет? Искаш ли да го споделиш?

— Какво имаш предвид? — Тонът й бе остър и отбранителен, сякаш някой я беше раздразнил. — Нищо няма. Абсолютно нищо. — Най-много я бе подразнила думата „споделиш“, сякаш човекът насреща бе готов да приеме изповедта й.

— Извинявай. — Арно мигом се отдръпна, без нито за миг да се почувства засегнат. Покритото му с лунички лице изразяваше искрено облекчение.

— Тук винаги трябва да си ухилен, за да не те питат непрестанно има ли ти нещо.

— Имах най-добри намерения.

Джанет вече излизаше, кокалестите й рамене изразяваха красноречиво раздразнението й. Арно също се надигна и бавно се отправи към салона. Там се огледа и извика:

— Тим…

Почака и после отново повика момчето. Напоследък то доста често се уединяваше и Арно, уважавайки желанието му да търси сигурност в скривалищата си, не упорстваше в търсенето си. Щом Учителя се появеше след сутрешните си занимания навън, Тим непременно щеше да се покаже. Следваше обожаваната фигура като сянка. Спреше ли Учителя, той мигом клекваше до краката му като вярно куче.

Ето защо Арно отложи направата на покрива за пчелния кошер за друг ден. Тръгна към мястото, където семейство Уелингтън оставяли галошите и чадърите си, взе от закачалката панамената си шапка и старото яке и излезе в градината.

Всички вече бяха навън. Едва тогава Тим се промъкна в преддверието на притихналата къща.

Когато слънчевите лъчи минеха през великолепния осмоъгълен витраж от цветни стъкла на тавана на помещението, по дървения под заиграваха наситени розови, кехлибарени, боровинкови, индиговосини и млечнозелени багри. При всяко появяване и скриване на слънцето иззад облаците цветовете ту се насищаха, ту избледняваха и създаваха илюзия за непрестанно движение. Вълшебното сияние на цветовете оказваше магическо въздействие върху Тим. Готов бе да стои тук с часове, да се усмихва, загледан в играта на багрите върху дрехите и по кожата на ръцете и краката си. Сега го обливаха наситени с прах лъчи. Танцуващите прашинки му приличаха на дребни насекоми — кротки мънички създания с лъскави крила.

Случваше се да сънува витража. По време на съня винаги беше в движение — плуваше нагоре с разтворени ръце и пръсти, разпръсквайки светлината. Много по-често летеше — тогава безтегловното му тяло се рееше и издигаше, носеше се и се виеше, гмуркаше се, играеше си с лентата на многоцветната дъга. Веднъж към него се присъедини и ято птици с ярки криле, нежни очи и напълно безопасни човки. След всеки сън го обземаше смразяващ страх, че пъстрите стъкла са изчезнали. Скачаше от леглото и изтичваше до стълбищната площадка, за да се увери, че витражът е още там.

Когато за първи път доведоха Тим в Господарската къща и с нищо не успяха да го прилъжат да хапне малко, Учителя, забелязал магическото въздействие на танцуващите багри, взе две възглавници и двамата се настаниха на пода в преддверието. Само така го убеди да хапне няколко лъжици на принципа „една за теб, една за мен“. И така продължи близо две седмици. Сега, естествено, Тим бе много по-добре. Сядаше на масата като всички останали и според възможностите си участваше в живота на комуната, полагайки усилия да изпълнява възложените му малки задачи.

Но така и не спря да се плаши. Една от вратите на горния етаж се хлопна и макар това да бе Трикси, която отиваше до тоалетната, той се стрелна към първата ниша, попаднала пред погледа му.

В солариума Учителя седеше с чаша току-що приготвен чай от мента с лимон. Суами бе поискала спешно да го види, ала очевидно не бързаше да говори. В негово присъствие хората винаги се смущаваха, все едно какво ги бе накарало да го потърсят за съвет. Край него проблемът им изведнъж ставаше някак маловажен.

От друга страна, мислеше си тя, елегантно подвила крака на меката възглавница, беше твърде късно за думи. Злото беше сторено. Тя вдигна очи към своя духовен водач, огледа деликатните му ръце, унесеното му изражение, крехките му рамене. Трудно можеше да се разсърдиш на този човек. Беше толкова чистосърдечен, тревожеха го единствено проблемите на духа. Както бе отбелязала веднъж Джанет, бе влюбен в идеала за чистота и виждаше доброта в абсолютно всичко. Суами си представи своя груб и безцеремонен баща, който щеше се да появи всеки момент, и предишните й остри терзания я връхлетяха отново.

Гай Гамлин имаше с духовните неща толкова общо, колкото и разярен носорог, а и бе известно какви бъркотии оставя зад гърба си. Учителят едва ли си представяше колко безцеремонен и агресивен е той, колко тревога предизвиква, когато се развихри, колко е стръвна алчността му. А Учителя вярваше, че у всеки човек има нещо божествено и винаги има начин да го достигнеш, стига да си достатъчно търпелив и изпълнен с обич.

— Не бих предложил това посещение, ако не бях убеден, че моментът е подходящ. — Суами вече бе свикнала с умението на Учителя да чете мислите й и продължаваше да мълчи. — Време е цялата натрупана горчивина да започне да се лекува, дете. Тя само ще ти навреди — продължи той.

— Наистина се опитвам — промълви момичето, действително провело мъчителна борба със себе си през последната седмица. — Но така и не разбирам защо той трябва да идва тук. Няма да променя решението относно парите, ако това е причината.

— Да не подхващаме тази тема отново. — Мъжът се усмихна. — Знам кога съм стигнал до задънена улица.

— Не ги ли приемеш, ще отидат за благотворителност. Нямаш представа какво причиняват парите на хората, Учителю. Всички те гледат особено. Мислят за теб по съвсем друг начин. Те вече… — лицето й се промени: стана угрижено, чертите й се размазаха, устните й потрепнаха.

— Вече какво?

— Нали не си казал на никого за попечителския фонд?

— Не, разбира се. Нали ти пожела така? Но дали родителите ти ще…

— Майка ми няма да дойде. Той ми писа, че била болна.

— Сигурно е така.

— Не. — Тя поклати енергично глава. — Тя няма желание да се видим. Дори не си прави труда да се преструва, че иска.

— Такова посещение е безсмислено. Трябва да си смела, Суами, не търси фалшиви удовлетворения. Не разчитай другите да те утешават или подкрепят. Няма да е честно към тях, а и към теб. Тук имаш всичко, от което се нуждаеш. — Той отпусна ръка върху сърцето си. — Колко пъти трябва да ти го казвам.

— За теб е лесно.

— За никого не е лесно.

Беше прав. Само веднъж по време на медитация беше стигнала близо до прозрението за истинския смисъл на думите „всичко, от което имаш нужда“. Седя повече от час и за първи път изпита колко наситена може да е тишината. Последва изключително усещане за концентрация на внимание, което тя почувства като мощен енергиен тласък. Беше момент на покой, толкова върховен, че цялото й същество, всичките й преживени надежди, болка, обърквания и загуби изчезнаха за миг, а после се концентрираха във вътрешна точка от светлина. След едно мигване на клепачите всичко това изчезна. Единствено с Учителя сподели преживяването, а той я предупреди да се пази от изкушението да се пристрасти към търсене на други подобни преживявания. Естествено, не можеше да се въздържи, но мигът така и не се появи отново.

Само преди година тя и не подозираше за съществуването на този човек и от време на време цялата потръпваше при мисълта, че случайната им среща можеше и да не се състои. Чиста случайност е понякога, че завиваш надясно, а не наляво…

С десетина познати седяха в бар на Ред Лайън Скуеър. Беше онзи час на здрачаване, когато самотните, обърканите и търсещите се отпускат и се потапят в забравата на виното. Настроението на всички беше доста смачкано и те се опитваха да се развеселят — замеряха се с пюре от патладжан, което гребяха със солети от обща купа. Помолиха ги да напуснат, но те отказаха шумно. Предупреждението, че ще дойде полиция, не ги стресна. Напротив, още по-развеселени, те се разбесняха — хванати за ръце, скачаха, викаха, бутаха се в минувачите навън.

Пръв Пери забеляза плаката на една стена. Думите „Любов“, „Светлина“ и „Покой“ изпъкваха на преден план успоредно със снимката на мъж на средна възраст с дълга бяла коса. Без никаква видима причина плакатът ги развесели още повече. Заблъскаха се пред вратата на залата и нахълтаха вътре. Озоваха се в малко помещение с нисък подиум в отсрещния край. Слушателите бяха предимно възрастни жени, но имаше и неколцина сериозни на вид мъже с раници и по-големи чанти. На главата на един от тях се мъдреше шапка с прозрачно дъно. Той цупеше устни, давайки да се разбере, че трудно ще му направят впечатление с умни слова. Всички в малката зала обърнаха глави към новодошлите и някои дори се опитаха да изшъткат.

Младежите се настаниха шумно на празните места и вдигнаха крака върху облегалките на съседните столове. Запазиха приличие за не повече от пет минути, после Пери се огледа предупредително и дълго и шумно се оригна. Останалите избухнаха в кикот, безуспешно затискайки уста с длан като непослушни деца. Хората се обърнаха възмутени към малката група и младежите започнаха да сочат Пери и да викат:

— Той беше. Той го направи.

След десетина минути, отегчени от играта, станаха и тръгнаха да излизат от залата: подритваха столовете по пътя и подхвърляха подигравателни забележки по адрес на човека на подиума. Вече пред вратата, Силви се обърна и погледна назад. — Нещо сред хаоса (както призна по-късно) я накара да се извърне. Седна кротко на първия попаднал й стол и остана глуха за подвикванията на приятелите си.

Думите на говорещия на подиума проникнаха в нея и й подействаха като сладък успокояващ балсам. Странно, колко малко подробности си спомняше от тази вечер, преобърнала напълно живота й. Запомни едно-единствено завършено изречение: „Всички стоим в своя собствена светлина.“ Без да й е ясно към кого са адресирани думите и какво точно означават, те я бяха поразили (както все още я поразяваха) с удивителната си дълбочина и спокойствие. Дори в онези първи моменти изпита копнеж да се дистанцира от безсмисленото си съществуване по онова време, да загърби запълнените с омраза дни на пиянство и нощите, наситени с копнеж.

Ораторът завърши лекцията и облече палто върху дългата до петите синя роба. Помогна му дребен мъж с брада. Пийна малко вода, погледна над празните столове към мястото, където седеше момичето, и й се усмихна. Тя се изправи като по команда и започна да се приближава, доловила чистата, неподправена доброта на тази усмивка (по онова време не можеше да обясни защо е пристъпила напред). Момичето почувства завладяваща загриженост. Съвършено новото преживяване се оказа непоносимо за нея и тя се разплака.

Учителят я наблюдаваше как пристъпва. Виждаше слабо, високо момиче в оскъдно облекло. Сребриста пола от намачкан плат, а наместо блуза — само две презрамки. Русолявата й коса стърчеше на всички страни, тежък грим и ярко червило очертаваха очите и устните. От нея се носеше миризма на джин, тежък парфюм и пълни с горчивина сънища. С всяка следваща стъпка по посока на Учителя тя плачеше все по-неудържимо — накрая вече почти виеше. Стъпвайки неуверено на високите си сребристи обувки, притискаше ръце до едва покритите си гърди.

Сега всичко й се струваше толкова отдавнашно, че тя трудно си спомняше колко дълбоко бе отчаянието й тогава. Пресегна се и взе чашата на своя събеседник.

— Искаш ли още чай, Учителю?

— Не. Благодаря ти.

Дълбока бръчка прорязваше челото между веждите му. Стори й се много уморен. Нещо по-лошо — Суами забеляза и торбичките под очите му, — изведнъж й се видя остарял. Мисълта, че той също е подвластен на времето, й се стори абсурдна и ужасяваща. Нима този човек не е изворът на цялата мъдрост, на всеопрощаващата благословия? Той е там, за да обича и пази всички тях. Ако нещо се случи с него…

Крачейки към изхода на солариума, Суами си даде сметка колко е различно да знаеш, че някой е смъртен, и действително да го проумееш. До момента си беше въобразявала, че този човек винаги ще е там за тях. Сети се за Тим. Какво щеше да прави той без своя любим покровител и приятел? Какво щяха да правят всички те? Връхлетя я внезапен пристъп на страх и тя се спусна обратно, грабна ръката на Учителя и я притисна до лицето си.

— Какво има?

— Не искам да умираш.

Очакваше да се усмихне и да се пошегува с тревогата й, но за нейна изненада той само промълви:

— Неизбежно е. Всички ще умрем.

— Не се ли страхуваш?

— Не. Вече не. — Мъжът изтегли бавно ръката си. — Вероятно преди време… щях да се страхувам, но сега — не.

„Аз обаче се боя“, помисли си Суами и докато се отдалечаваше от него, по лицето й се изписа дълбоко безпокойство.

През един от отворените прозорци на приземния етаж се разнасяше възторжена музика. Мей свиреше на чело „Соната“ от Бокерини. Лъкът бягаше напред-назад по струните с буен възторг. Две дълбоки бръчки разделяха дебелите й вежди, очите бяха плътно затворени. Тя отмяташе глава с такава страст, че от време на време из топлия въздух отскачаха кристални капчици влага от челото й, а фибите на една от навитите около ушите й плитки се бяха изхлузили и тя подскачаше енергично напред-назад в три четвърти такт.

Носеше широка роба с изрисувани по нея с природни бои пирамиди и погребални процесии. Десенаторът нещо не бе дообмислил щампата и на места фигурите се сблъскваха, образувайки комични струпвания на камили, опечалени близки, покойник.

Над деколтето-лодка на тази обемиста дреха се показваше прекрасният профил на Мей. Ясно очертан, ведър, благороден, недвусмислено излъчващ здраве и щастие. Лицето й бе едно от най-впечатляващите неща в нея не само защото го украсяваше така, както се грижеше за стаята си и за всеки свой предмет. Цветовата й палитра бе извънредно богата, а четката — смела и дръзка. Страните й грееха със сочно червено, а устните — с цвят на разпукан нар. Върху клепачите й бе положено яркозелено, което преливаше в синьо, често пъти посипано със сребрист прах. Кожата й с цвят на чайна роза често пъти бе покрита с плътен слой грим, защото, често отвлечена от размисли за други светове, Мей забравяше, че вече се е гримирала и полагаше нов щедър слой.

След финалните няколко удара с лъка челистката опря длан в струните, за да укроти последните вибрации. Дали под слънцето има друг инструмент или друго създание, което да ръмжи елегантно, помисли си тя. Отпусна за миг буза върху хладната повърхност на лакираното дърво, оставяйки петно пудра с цвят на праскова, след което опря инструмента о ръба на стола и се отправи към прозореца, последвана от издутата като корабно платно тънка памучна материя на цветната дреха.

Загледа се към кедровото дърво навън; толкова й се искаше да задържи възможно по-дълго този миг на радостно спокойствие, което я обземаше винаги когато свиреше. Тя въздъхна и съвсем целенасочено отправи мислите си към своята идея за цветно ателие „Дъга обвива твоите рамене“, приета много добре. Записаха се доста хора. Но дори и тази хитринка се оказа само отчасти успешна. Образите на ентусиазираните участници, мислещи в цветове, постепенно избледняха, колкото и да се мъчеше да ги задържи, изместени от тревога.

Толкова й се искаше да изтича при Учителя и да поговори с него, макар да нямаха обичай да го занимават с дребни проблеми от временно естество. Мей се опасяваше, че няма да получи от този източник на топлина и светлина, какъвто той винаги е бил за тях, необходимото разбиране. По някаква причина се чувстваше отхвърлена, без да има каквото и да било обективно основание. Трудността произтичаше от обстоятелството, че именно нейният обичан и обожаван гуру — съвсем неволно, разбира се — бе в известен смисъл причина за безпокойството й.

Ето какво се беше случило. Два дни след смъртта на Джим Мей мина край стаята на Учителя на път за пералното помещение. Красивият параван оризова хартия със знаците, на зодиака закриваше видимостта към вътрешността на помещението, макар вратата да беше открехната. Отвътре се долавяше оживен, но приглушен разговор и Мей реши, че в стаята се провежда сеанс за прочистване на чакрите; Тогава внезапно някой възкликна:

— Господи, защо не остави нещата такива, каквито са? Ако решат да направят аутопсия на трупа…

Енергично шъткане прекъсна развълнувания глас.

Настъпи стъписваща, ненарушавана от нищо тишина. След малко едва доловим шум от движение на дреха подсказа, че някой приближава до паравана. Мей отскочи от вратата й залепи гръб до стената на коридора, тъкмо навреме, за да не я забележат. Миг по-късно вратата се затвори.

Разтреперана от изненада и тревога, Мей продължаваше да стои неподвижно. Беше сигурна, че в гласа на Учителя е различила тревога. Не можеше да определи от гняв или страх. Вероятно и от двете. Опитваше се да се убеди, че не е разбрала правилно — та нали, извадени от контекста, думите винаги звучат застрашително. Но за какво друго би се отнасяла дума като „аутопсия“ освен за смъртта на Джим?

Вече в пералното помещение, докато изсипваше екологично чистия прах за пране, продължи да разсъждава как така й хрумна да пере точно в този момент. Като всички от комуната тя твърдо вярваше, че някаква сила извън нея или звездите предначертават деня и действията й. Не можеше да се каже, че през цялата тази седмица не беше получавала предупреждения от Зурба, лупата на Марс.

Дойде време да извади дрехите си от пералнята и Мей някак неволно забеляза контраста между току-що изплакнатото безупречно чисто пране и мрачните си мисли.

След около месец се случи друго, също толкова тревожно събитие. Събуди се посред нощ от приглушено тропване в стаята на Джим, съседна на нейната. Последваха още две — приличаха на затваряне на чекмеджета. През деня беше чула шум от движение из стаята, но сметна, че някой се е заел с тъжната задача да подреди вещите на покойния им приятел. Нощното раздвижване обаче бе нещо съвсем друго. Очевидно беше крадец, затова Мей грабна най-тежката си книга — Атлас на планетите — и излезе безшумно в коридора. Със затаен дъх натисна бравата на съседната врата, но тя се оказа заключена.

Колкото и предпазлива да беше, приближаването й явно разтревожи човека вътре, защото Мей долови бързи стъпки от другата страна на вратата. Макар и изплашена до смърт, не мръдна от поста си, вдигнала високо Атласа над главата си. Вратата беше все така заключена. Заслушана внимателно в звуците вътре, тя долови стържене на метал в метал и се досети, че човекът вдига резето на прозореца. Изтича обратно в стаята си, но докато остави тежката книга и отвори прозореца, вече беше късно. Крилата на съседния прозорец зееха широко отворени и тя бе сигурна, че забеляза как някаква сянка се движи бързо към отсрещния край на терасата.

Веднага й хрумна да вдигне тревога, но осъзнавайки, че човекът не се отправя към улицата — най-естественият път за бягство, ако е външен, — се отказа. Преди време имаше опит да ги оберат и затова инсталираха на стената на сградата специална халогенна лампа, която, мръкнеше ли, се запалваше автоматично при приближаването на човек или превозно средство. Този път лампата не светна.

Още по-разтревожена от този факт, Мей се облегна на перваза на своя прозорец и се загледа към градината, потънала в уханията на нощта. Изпитваше дълбока и безнадеждна самота. Бе открила, че в нейния рай — защото за нея „Златният ветрогон“ представляваше именно това — има змия. Двулика, с двойствено сърце и раздвоен език.

Умът й не побираше кой може да е, но човекът, който се измъкна от стаята на Джим, несъмнено влезе в къщата. Мислите й от само себе си се насочиха към дочутия през отворената врата разговор. Колкото й да се упрекваше за своята склонност да драматизира, двете случки явно бяха свързани. Насилваше се да не им обърне внимание, да продължи живота си както досега, все едно нищо особено не е станало. Подобно поведение обаче влизаше в пълно противоречие с етиката на комуната. Има договореност всеки по всяко време да е ангажиран с проблемите на другите. Така разбираха те понятието „загриженост един за друг“.

Мей не спираше да си блъска главата с въпроса и за тайнствения посетител, и за дочутия откъслечен разговор. Разтревожена и нервна, бе започнала да нагъва плата на дрехата си. В един момент я пусна и камилите от шарките подскочиха, създавайки впечатление на движещ се керван.

Ако бе разбрала с какъв човек бе разговарял Учителя — с мъж или с жена, — възможностите щяха да се ограничат.

Ядосано се отдръпна от прозореца с гневно изръмжаване. Не понасяше нещо да й се опре — да не може да го реши или да го сложи в ред. Закрачи нервно напред-назад и започна да призовава мълчаливо, но настойчиво могъщата сила на Куан Ин — бледоликата прасковена жена, — в служба, на която Мей се посвети след трогателна церемония, включваща поднасянето на кошница плодове, нагънато парче снежнобял лен и чек за впечатляваща сума. След този ден Куан Ин никога не се бе скъпила да й дава съвети и насоки, да разпръсква с майчинска загриженост светлина в ума и душата й, но днес тя оставаше недостъпна.

Арно грижливо прекопаваше лехите със зелен фасул, а в душата си се бореше със своя коан1, измислен от дзен-учителя Бак Ан. Бак Ан бе прочут с въпроса си: „Какъв е звукът от една ръка?“

От учениците се изискваше всеки миг и всеки ден по време на всяко занимание, независимо колко е елементарно, да са стопроцентово проникнати физически, мисловно и духовно от своя коан. Арно си бе изработил десетки начини как да насочва съзнанието си към коана. А съзнанието му се отклоняваше непрестанно от правия път. Сега той се ощипа по ръката, за да прогони занесеността си, и насочи внимание към плевелите в лехата. Улови здраво гладката дръжка на мотиката, впи поглед в ръждясалото острие и в ситните бели цветенца на звездицата, избуяла между стръковете фасул.

Арно работеше в градината с огромно неудоволствие. Идеята на Декарт, че човекът е господар и владетел на природата, не предизвикваше тръпка в сърцето му. Нито се радваше, нито разбираше градината. Гледаше на работата си там като на тегоба. Трябваше да оплеви толкова много оплетени бурени, да внимава с невидими дупки, да не говорим за буболечките и червеите. Последните растяха и дебелееха благодарение на усилията на Арно да отгледа поне малко зеленчуци — наистина не бяха кой знае колко. Понеже нямаше нужните знания, се случваше да засади моркови в глинеста почва, фасул на прекалено влажни места, а картофите — всяка година на един и същи парцел.

За да се справи с невежеството си, купи книга — дебела и със страшно много черно-бели рисунки, илюстриращи чудесно сечивата и мъките на Арно. Още при първия поглед върху гъсто напечатаните редове го обзе огромно отегчение и книгата бързо-бързо се озова зад кълбета връв и пожълтели пакетчета семена в дъното на бараката за градински сечива.

Беше се опитал да възрази и да увери комисията по номинации, удостоила го с длъжността градинар, че няма никакъв талант в тази област. Съвършено спокойно му обясниха, че тъкмо това е целта на техния избор. Неговите желания не били за пренебрегване, но в случая нямали значение. В комуната не се поощрявала изявата на собственото его (заробващо, алчно чудовище). Никакво подбиране или избиране. За да израснеш духовно, трябва да забравиш собствените си желания и стремежи. Толкова. Арно прие решението с тежка въздишка.

Миг по-късно вълната звуци, понесли се над моравите, езерцето и пътеката с рододендрони, прогони обзелото го раздразнение. Арно пусна мотиката на земята, сякаш искаше да попие възможно повече от музиката, изпълнявана от скъпата на сърцето му жена. Едно от най-страшните опасения на Арно бе, че ако по някакво чудо егото му изчезне, то и любовта му към Мей ще се изпари и тогава ще се лиши от надеждите за бъдещи радости. Цялото му същество копнееше да се повети в служба и обожание на тази жена.

И като си помислиш, че ако не беше огромната случайност, благодарение на която се бе присъединил към групата в „Златния ветрогон“, той като нищо щеше да се размине с нея! Беше останал сам-самичък на света. Преди повече от трийсет години баща му напусна майка му, а тя почина наскоро. Проточилата се незаслужено мъчителна болест отне живота на тази изключително деликатна жена и той остана сам, огорчен и в пълно отчаяние. След погребението се затвори като ранено животно в малкия им дом в Елтам. Имаше сили само за най-необходимото, хранеше се колкото да не умре от глад, а за да отиде да напазарува, мяташе нещо на гърба си, за да не плаши хората. С изключение на продавачите в магазина, в продължение на седмици не виждаше жива душа, защото, за да се грижи за майка си, напусна и работата си в администрацията на водоснабдителната компания в града.

Прекарваше по-голяма част от деня свит в леглото — стегната топка от болка. Сълзи се стичаха неспирно по бузите му. Солената течност пълнеше ушите, носът му се запушваше, гърлото го болеше от спазмите. Понякога приятелка на майка му — а тя имаше много — чукваше на прозореца, спираше го на улицата или го канеше да го нахрани. Някои оставяха кутия с храна или буркан със супа на прага на малката къща. Случваше се със седмици да не се покаже навън.

И тогава най-неочаквано един следобед отново започна да чете. Беше си направил кафе, но наместо както обикновено да се мушне веднага в леглото, за да го изпие, той се подпря на кухненската маса и извади „Малката Дорит“. С майка му много обичаха писателите от времето на кралица Виктория. По-късно през деня, след пазаруването, се отби в малка антикварна книжарница и известно време остана при философската литература. Когато сега се връщаше понякога към онова време, си даваше сметка, че се е опитвал да прозре причината за проточилото се страдание на майка му. Тогава купи десетина книги, но те се оказаха или прекалено специализирани и той не можа да разбере нищо, или толкова глупави и наивни, че ако имаше сили, щеше да се разсмее.

Скоро след това присъства на няколко спиритически сеанса. Майка му — наистина — не се яви, но той изпита известно облекчение, виждайки страданието на другите. Някои от присъстващите бяха загубили децата си и гледката на изтерзаните родители, стиснали по някоя играчка с надежда да привлекат вниманието на духа на починалото си дете, помогна на Арно да види своята скръб от друг ъгъл. В края на краищата майка му почина на близо осемдесет години и ако се вярваше на думите й, беше твърде изморена от живота.

Полека-лека острата болка се притъпи и скръбта му стана по-поносима. Самотата обаче не изчезна. Копнееше за запознанства, макар да недоумяваше как точно ще ги осъществи. Към единственото му хоби — четенето — се добавиха предложенията на доброжелатели да започне да посещава някой клуб за хора с неговите интереси. Макар и далечен, вариантът беше добър. След дълги колебания се записа в курс за литературна критика, организиран в техническия колеж в града.

След една от поредните сбирки той се отби в магазинчето „Дарове на природата“ да си купи мед. На таблото за съобщения прочете необикновена обява със заглавие: „Среща с любимите ви хора“. Заради така скъпите му думи „любими хора“ или защото предлагаха двудневно прекарване вън от града и от потискащата обстановка на дома му Арно реши да отиде. Трябваше да внесе доста голяма сума. С тези пари би могъл да прекара цяла седмица в Испания, но прецени, че това е шанс да се запознае с нови хора и си заслужава да ги даде. Освен това темата „Човекът — многопластово космическо създание“ събуди любопитството му.

При откриването първо говори Йън Крейги — почетен основател на комуната. Идеята, че всеки човек, включително и той самият, е многопластово създание също като Всевишния, допадна на Арно и дори му се стори забавна. Хареса му и компанията на присъстващите, и разнообразието на курсове за помощ: Цветотерапия, Хармонизираща терапия, Да разкъсаш негативната си предразположеност, Грижа и прочистване на астралното ти тяло. Щеше да получи и основна консултация, за да разбере коя е най-подходящата за него терапия. За себе си беше решил, че е хармонизиращата. Точно в този момент вратата към просторното помещение, наричано от всички солариум, се отвори и се появи Мей Кътл. Ярко оцветената тафта на полата й издаваше тихо шумолене. Хармонично съчетаните черти на лицето й поразиха Арно. Леко удълженият й нос се открояваше на фона на деликатна и нежна кожа, покрита с нежен мъх. Високите скули и блестящите очи създаваха впечатлението, че във вените й тече унгарска кръв.

След вечеря тя свири на чело. Омагьосан от бързата игра на лъка и от чувствените звуци, Арно разбра не само, че я обиква, но че и винаги е обичал тази жена. Понеже тя се беше включила в групата за цветотерапия, и той се записа там и при всяка възможност се потапяше в емоционалността и щедростта на богатата й натура. Благодарение на нейното присъствие много скоро и напълно неусетно настъпи ред в аурата му, в гардероба, в навиците му за сън и хранене, в отношението му към Космоса. Арно посети още три такива двудневни сбирки, после продаде къщата си и се засели завинаги в Господарската къща.

Всичко това се случи преди осемнайсет месеца, а щастието, което изпита в началото на живота си тук, ставаше все по-голямо и всепоглъщащо. Постепенно се отърси от самотата, сякаш е стара кожа.

От членовете на комуната, които завари в къщата, останаха само Мей и Учителя. Другите, както често се случва на такива места, се присъединиха към други общности или се върнаха в света на обикновените хора. Междувременно пристигаха нови попълнения и можеше да се каже, че в момента комуната е в разцвет. Добрият им финансов баланс позволи да изпратят малко пари в Еритрея или където имаше нужда от тях.

Усетил се, че пак се е отклонил от плевенето, Арно се ощипа по ръката. За кой ли път си зададе въпроса дали не сбърка, като избра курса по дзен-философия. Стисна зъби и решително се зае да изпълни препоръките на Учителя — да си повтаря гласно позитивно окуражаване.

— Колко чудесно е наистина. Истинска магия — провикна се той и заби мотиката в корените на поредния плевел. — Почиствам репичките, а след малко ще продължа и към зеления фасул. Какво удоволствие!

Никакъв резултат. Само след няколко минути си представяше Мей и го обзе копнеж да е край нея. Да й служи, да я обожава. Да обръща страниците на партитурите й например, да й приготви лимонов чай на малкия спиртник в стаята й. Или само да седи и да се къпе в очарованието, което излъчват греещите й грижовни очи.

Всеки ден към десет сутринта Кен в ролята си на Задкиел — планетарният служител на светлината — слизаше, за да се заеме със сериозно настройване на подходящи вълни. Сядаше в поза „Лотос“ с притворени в покорство очи, а ноздрите му потрепваха от вълнение. Ведно със свръхсъзнанието си той правеше опит да проникне отвъд външните предели на живота и същевременно да се потопи във Вътрешната матрица на реалността. За изпълнение на тези задачи щеше да му помага ядреният му прихващач — малък медальон със златно покритие, обсипан с дребни пирамиди, които улавяха токсичните енергии (от микровълни, киселинни дъждове, канцерогенна радиация, негативното отношение на Джанет и т.н.), след това обработваха вибрациите на ДНК, докато токсичността се разсее и състоянието се хармонизира.

Хедър (или Тетис, както бе астрално известна) се настани до съпруга си. Тя дишаше шумно през носа, изключила се за малко от своята космическа задача — като се започне от енергийно презареждане, мине се през среща с великите богове на кристалната решетка и се стигне до пътешествие до Венера за освежаване на приятелските връзки с духовете на прародители, които също като нея са избегнали потъването на континента Атлантида.

Имаше случаи, когато Хиларион, партньорът на Кен от другата страна, се появяваше при първото най-просто повикване, но често се налагаше да го зове продължително и да го моли да се появи. Днес партньорът заяви присъствието си още преди Кен да е отворил уста, за да поеме първата глътка от атмосферата на Висшите селения.

— Тук съм, землянино. Приемаш ли Наситения пламък на Присъствието на свещения огън?

— Приветствам те, уважаеми Хиларион. Приемам Властта на огъня и обещавам да работя за усъвършенстването, за запазването и разгласяването на Космическата идея и единствено да се посветя да се установи духът на любовта сред човечеството.

— Добре тогава. Знай, че обитателите на Висшите селения имат желание да окажат помощ за разпространяването на Божието съвършенство в света на формата и нека бъдат благословени усилията ти.

— Моля те, предай сърдечната ми благодарност на всемогъщите висши създания, велики Хиларион.

Двамата продължиха така още известно време. При подобни сеанси се случваше старият дух да им съобщи някое пророчество, което даваше на Задкиел и Тетис нови доказателства за величието на Космическия пулс. Миналата седмица например ги удостои с информацията, че ако поискат и са в подходящо състояние на духа, проследят ли всяка изоставена железопътна линия в Англия до първоначалния й изходен пункт, ще получат доказателство, че Иисус — Космическият Христос — е посещавал държавата им през последната половина на XX век.

— Имам предсказание за теб, Задкиел. — Кен приседна от изненада, а Хедър, тъкмо изправила се да си ходи, също седна. — Тази нощ при изгрева на лупата богиня Астарте ще се преобрази в жена от плът и кръв и ще се появи сред земните жители, за да разпръсне лунна мъдрост.

— Божичко! — не се сдържа Хедър.

— Предлагам да обмислиш възможността да се обгърнеш в светлина, за да си готов. Може да призовеш и подкрепата на многочислените легиони на Всевишния. Визуализирай се в електронни модели. Поддържай ритъма на призоваване. И не предлагай на жената освежителни напитки.

— Не, разбира се, че няма, велики Хиларион. — Сякаш бе възможно да са толкова глупави. — Имаш ли някаква представа как точно ще…

Ала астралният му партньор вече се беше оттеглил в своята галактика. За съвсем кратко думите „Аз съм“ останаха като огнени очертания, после бързо изчезнаха. Кен изпусна дълбока въздишка, връщайки се обратно към своя свят. Обърна очи към Хедър.

— Какво ще кажеш?

— Оо…! Каква чест да сподели с теб пророчеството.

Кен се изчерви смутен и се загледа в стъпалото на обърнатия си нагоре ляв крак.

— Дали е редно да кажем на другите?

— Разбира се — отвърна Кен. — Няма да е честно да го скрием. Представи си само колко ще се изненадат, ако не го направим. А трябва да браним и Учителя. Вече е толкова възрастен и крехък. Подобна изненада може да му дойде много.

Суами доеше Калипсо, опряла буза в бедрото на животното. Подръпваше внимателно тъмните набръчкани цицки на вимето и следеше как струйките мляко се стрелкат в пластмасовата кофа.

Когато не я дояха, Калипсо живееше на свобода навън. Тук помещението бе чисто варосано и се затваряше с широка врата. На рафтовете покрай стените грижливо бяха подредени ябълки. Макар и леко поизсъхнали, плодовете миришеха приятно. Същото се отнасяше и за сеното на Калипсо, което се сменяше всеки ден.

Суами обичаше това място. Беше толкова тихо. Слънцето го огряваше подобно на солариума, където се събираха за медитация. Току-що хрумналото й сравнение я накара да се усмихне. В стария обор нямаше нищо духовно, но Учителя твърдеше, че Бог можеше да се открие навсякъде, стига сърцето ти да е отворено и покорно, така че какво пречеше мястото да е точно това.

— Защо не наистина? — изрече Суами на глас. Изцеди и последните капки мляко и поглади с ръка топлото козе виме. Животното изви глава назад. Изражението му никога не се променяше. Беше съзерцателно и самодоволно, сякаш пазеше някаква много важна тайна. Копитото на единия заден крак се размърда и Суами побърза да дръпне ведрото настрани; звънчето на Калипсо дрънна неспокойно. Козата много обичаше да ритне млякото.

Всеки момент Кристофър щеше да дойде, за да я заведе на паша. След единодушното решение, че моторната косачка не е природосъобразна, въведоха практиката да водят Калипсо да пасе по местата, където тревата е най-избуяла. Въздържа се единствено алергичният към млякото Кен.

Суами нахлузи кожената каишка на врата на козата и й даде ябълка, друга пъхна в красива торба, която бе получила като подарък за рождения си ден от Мей. Избродираните слънчогледи и яркочервени ириси на фона на листа в землисто и червено-кафяво много приличаха на фигурите по чантата на самата Мей, която Суами отдавна харесваше. Вярно, слънчогледите бяха по-бледи, но в магазина не намериха по-подходящи конци. Суами се трогна от цялото си сърце. Представяше си как Мей, затворена в стаята си, тайно бродира и шие, водена единствено от желанието да зарадва някого. Откакто пристигна в Господарската къща, освен възвишената благодат от насоките на Учителя Суами получаваше много внимание и доброта: десетки прояви на ненатрапчива загриженост, готовност да я изслушват, желание да я утешат, да споделят задълженията й. А сега вече всички знаеха коя е всъщност и вероятно отношението им към нея щеше да се промени. Щяха, разбира се, да се опитат да се държат както преди, но нямаше да е възможно. В крайна сметка парите щяха да издигнат преграда между нея и останалите. Беше неизбежно.

Устните на Суами се извиха иронично — спомни си с колко вълнение и надежди прегърна идеята да си смени името и да остави в Лондон старата си самоличност. Съвсем наивно и детинско от нейна страна. Защото не е възможно двайсет години да си една личност, а после, само като смениш името си, да изчезнеш. Този ход й беше помогнал донякъде. Сега дните й бяха изпълнени с тиха благодарност. Смяташе, че това е щастието.

Точно тогава в комуната пристигна Кристофър. Почти веднага между двамата се установи шеговито приятелство. Обичаше да я дразни, но никога грубо; притиснал длани до сърцето си в комичен любовен копнеж, се кълнеше, че ако тя не го приеме, той ще загине. Всичко се разиграваше само пред очите на групата. Останеха ли насаме, младият мъж се променяше. Товореше за миналото си, споделяше надеждите си за бъдещето: вместо да стои зад камерата, искаше да започне да пише и да режисира. Понякога я целуваше, но нежно и деликатно, за разлика от предишните й приятели, които мачкаха и дъвчеха устните й.

Когато се замислеше за неизбежното заминаване на Кристофър, Суами трябваше да си повтаря многократно максимата на Учителя: всичко, което й е необходимо, за да поддържа духа си, не е в небесния простор или в нечия чужда психика, а единствено и само в собственото й сърце. Това й се виждаше твърде самотно занимание, а тя вече достатъчно време се бе чувствала безнадеждно самотна. Докато размишляваше, слухът й долови нечии стъпки да приближават по чакълената пътека и пръстите на младата жена затрепериха по повърхността на дървената стоика.

Кристофър надникна през вратата на обора и попита:

— Как е моето момиче?

— Хрупа ябълка.

Както обикновено при среща с него Суами беше едновременно вдъхновена и разтревожена. Смущаваше я и чупливата му черна коса, и бледата кожа, и блестящите коси сиво-зелени очи. Очакваше той да попита: „А как е и другото ми момиче?“ — това беше вече обичайна размяна на реплики между тях.

Този път обаче само бутна вратата на обора, пристъпи до Калипсо и пое кожената й каишка.

— Да вървим, космата дебеланке — едва продума той. Още миг и щеше да тръгне.

— Няма ли да ме поздравиш за рождения ден? — престраши се да попита Суами.

— Разбира се, скъпа, извинявай. — Нави повода на козата около ръката си. — Честит рожден ден!

— Пък и от близо седмица не си декларирал неувяхващата си любов. Засрами се. — Суами полагаше неимоверни усилия гласът й да звучи спокойно, както бе звучал в десетки подобни случаи: „Ще влезеш ли за малко? Ще те видя ли отново? Не искаш ли да останеш тази нощ? Ще ми се обадиш ли? Трябва ли да тръгваш? Обичаш ли ме? Обичаш ли ме…“ След това си помисли, че никак не се е променила. А трябва. Наложително е. Не може да продължава така. — Знам, че го правиш само на шега… — Тя долови нотката на молба в гласа си и това никак не й хареса.

— Никога не с било шега. — Думите прозвучаха дрезгаво и остро. Смутен, подръпна повода на Калипсо. — Хайде, тръгвай…

— Така ли? — Недоумяваща и някак безтегловна, Суами се изправи. Гледаше го, без да разбира нищо. — Не е ли било шега? А какво тогава?

— Какво значение има?

— Кристофър! — Разтреперана се затича към него и застана на пътя му към изхода. — Какво искаш да кажеш? Трябва да ми кажеш.

— Няма смисъл.

— Всички неща, които ми казваше досега… — развълнувана, хвана с една ръка повода, а с другата изви лицето му към себе си. — Истина ли бяха?

— Трябваше да ми кажеш коя си наистина.

— Аз съм си аз. — Протегна умолително длани. — Същият човек, който беше и вчера…

— Наистина ли не схващаш? Влюбих се в човек, а сега разбирам, че е съвсем друг. Не те обвинявам в нищо Суз… Силви…

— Не ме наричай така.

— Чувствам се отвратително. Ти знаеш кой съм.

Нямам абсолютно нищо. Поне в сравнение със семейство Гамлин.

— О, Господи! — проплака Суами и отметна глава, сякаш някой я беше зашлевил. — Цял живот ли ще нося този кръст?! Гамлин! Гамлин!… Мразя това име. Ако можех, щях да го изчегъртам от себе си с нож. Знаеш ли какво означава то за мен? Студ, отхвърляне, липса на обич. Никога не си виждал родителите ми, уверявам те, че са отвратителни. Интересуват ги единствено парите. Как да ги печелят, как да ги харчат. Дишат и съществуват чрез тях. Къщата им е противна. Баща ми е чудовище, майка ми — натруфено чучело, неспособно да съществува без хапчета и алкохол. Така е, името ми е Силвия Гамлин и е истинското ми проклятие… — Избухна в неудържими ридания.

Кристофър я гледаше онемял. Все пак се съвзе, пристъпи напред и я прегърна. Избърса сълзите й и промълви:

— Никога, никога повече не бива да плачеш така.

Втора глава

Гай и Фелисити Гамлин стояха на входа на своя дом, недалеч от Итън Скуеър, често сниман и показван във всевъзможни издания. По краищата на предната площадка, покрита с бели и черни теракотени плочки, имаше кашпи с красиви цветя.

Фелисити изпращаше Гай на работа. С две думи казано, тя стоеше пред огледалото от мексиканско стъкло, мърморейки си нещо, а Гай без никакво притеснение ругаеше шумно и грубо своя шофьор Фурно, който се бе обадил, че е заклещен в улично задръстване съвсем наблизо до дома им. Никой от двамата не обръщаше внимание на другия. Всичко важно вече беше казано — изкрещяно, извикано. Бяха стигнали до етап в отношенията си, когато Фелисити внимаваше, а Гай просто не я забелязваше. Не разбираше защо тя продължава да го изпраща всяка сутрин. От години не му беше вече нито приятел, нито враг.

Останала сама, Фелисити се понесе към дневната. През първите минути, след като мъжът й излезете, тя предвкусваше началото на освобождението. Възникна обаче затруднение. Какво да прави през останалата част от деня. Когато я изписаха от клиниката, изрично подчертаха необходимостта да запълва деня си възможно повече: „Защото не желаете да се връщате повече тук, нали?“ Фразата звучеше почти като заплаха. Премълча естествено факта, че редките моменти на спокойствие и душевен мир от живота си на възрастна е изпитала тъкмо там.

В началото я натъпкаха с лекарства, но дозите постепенно намаляха, пристигаха кошници с цветя и деликатеси. Усмихнати хора я къпеха, вчесваха косите й с бавни, внимателни движения. Лекарите изслушваха търпеливо тревогите й, все едно какво мислеха за тях. Жестокостта на външния свят се разбиваше в стените на клиниката. Беше се чувствала като принцеса, затворена във вълшебна висока кула. Астрономическата цена ни най-малко не се отрази на богатството й.

Бяха нарекли състоянието й „нервен срив“ — с него обясняваха редица нейни асоциални постъпки: от безпричинната истерия в „Хародс“ до издраното до кръв лице на нейна позната в пристъп на самоотвращение. Преди да постъпи в клиниката, тънеше в изумително по мащабите си усещане за изоставеност и отчаяние. Всичко това обаче бе вече далеч в миналото.

Тръгна към кухнята, откъдето се носеше божествен аромат на сладкиш с шоколадов крем. На закуска Гай изяде четири парчета. Теглото се отразява добре на мъжете. Когато се запозна с него, той приличаше на изгладняло улично псе. Движеше се плавно и леко, а стомахът му бе залепен за гърба.

Тя грабна няколко парчета сладкиш и ги натъпка в устата си, с наслада изсмука масления сок, а другото изплю в умивалника. Ако искаше да остане в сегашната си форма и размери, не биваше да гълта.

Едва след това запали цигара и се загледа навън през бронираните прозорци. Някакъв минувач надникна и тя побърза да се изнесе към спалнята на третия етаж. Бързо заключи вратата и се просна върху леглото на Гай. Той държеше да спят в една стая. От чиста злоба, според нея. Беше неудобно и за двамата. Гай спеше неспокойно, бълнуваше, мяташе се, смееше се. Беше убедена, че се смее на нея. Върху нощната му масичка в седефена рамка бе поставена снимката на дъщеря им. Фелисити никога не гледаше към нея. Знаеше я отлично. Или поне щеше да я знае, ако имаше сили за това. Сълзи на самосъжаление опариха очите й.

Спомни си първите несръчни стъпки на малкото момиченце в школата по балет; тъгата на детето, когато разбра, че ще трябва да ходи на училище; колко много плака, когато любимото й пони умря. Захлупи със замах снимката и стъклото се счупи. Потънала в самосъжаление, жената реши, че има нужда от питие.

Питие и няколко хапчета за ободряване. Все още вършеха работа. В клиниката я предупредиха, че може да посяга към тях само в краен случай. А нима това не е краен случай — в ясен слънчев ден в сърцето на Белгревия да си самотен и ужасно нещастен в девет часа сутринта. Една вана също щеше да свърши работа. Пусна елегантните кранове, сипа ароматни соли и отиде за нова цигара. Когато се върна, погледът й попадна на огледалото: мършаво лице с вече ясно очертани бръчици около очите. Напразно беше отишъл животът на десетки неродени агнета, от чиито ембриони бе приготвен специалният козметичен препарат против бръчки. Тя ядосано заби нокти в тънката кожа и остави дълбоки следи в нея.

Излизайки от банята, шум от компресор я накара да изтръпне. Работници ремонтираха настилката на улицата, но й се струваше, че машините са едва ли не в нейния череп.

Най-неочаквано спряха и до нея стигна глас ​от площадката пред входа:

— Госпожо Гамлии?

Фелисити надникна навън. Непознат младеж оглеждаше със страхопочитание внушителната сграда. Изтича надолу по стълбите и отвори. Очевидно не беше очаквал някой да му отвори, ​защото отскочи сепнато назад. На платното пред дома им бе спряла камионетка с реклама на фирма за химическо чистене и дребни шивашки поправки.

Младежът й подаде една бележка и лаконично съобщи:

— От офиса на господин Гамлин, госпожо.

Тя едва не се изсмя на неговото надуто държане. Все пак прочете бележката — съдържаше списък на костюмите и саката, които да предаде на момчето от химическото чистене. Отдолу седеше подписът на Джина Ломбарди.

— Почакай — нареди Фелисити. Остави го на площадката, но знаеше, че след минута той ще е вътре.

Извади от дрешника описаните дрехи и на един от реверите забеляза следа от червило. Очевидно това бе и целта на поръчката. Излезе на стълбищната площадка и извика към момчето в преддверието:

— Дръж. — Хвърли саката и панталоните и с поглед проследи как се издуват и кацат бавно на най-различни места.

Младежът се изчерви и започна да ги събира, Фелисити се засрами от своята, грубост. Бяха я учили, че човек винаги трябва да се държи възпитано с обслужващия персонал.

Младежът започна да проверява един по един джобовете: изваждаше хастара и пак го пъхаше в процепа. Държането й явно не го смути. Знаеше, че богатите могат да си позволят всичко. Тъкмо щеше да има какво да разказва на Хейзъл тази вечер. В един от джобовете напипа плик. Извади го и надлежно го постави върху масичката до външната врата. Необяснимо защо се почувства задължен да обясни какво прави:

— Трябва да проверяваме всички джобове, госпожо.

— Ясно, още дълго ли ще трае? — попита Фелисити. Наведена над перилата, търпеливо го чакаше да свърши.

Младежът излезе, затръшвайки вратата след себе си, и тя бързо изтича долу, за да види какво беше сложил на масата. Обикновено Гай не оставяше улики в джобовете си. В офиса си разполагаше с машинка за унищожаване на хартия. В последно време се държеше разсеяно, но това не беше обяснение.

С разтреперани пръсти Фелисити отвори плика, адресиран до двамата. Вбеси се, че не й го е показал. Извади писмото и го прочете. След това го зачете отново. Най-сетне асимилира информацията. Приседна и дълго остана така. Когато се съвзе, отиде в дневната. Вдигна слушалката на телефона и набра един номер.

— Дантон? Искам да дойдеш. Веднага! Не… Сега, веднага. Случи се нещо невероятно.

Най-силният звук по луксозния булевард, по който пътуваше Гай, бе звукът на собственото му сърце. Неговият лекар от Харли Стрийт се опитваше да го научи на техниката за регулиране на пулса: дълбоко дишане и отпускане на мускулите. Опита и двете, не защото даваха резултат, а защото не понасяше да плаща за съвет и да не го спазва. Попила с ръка вътрешния джоб на сакото си, за да се увери, че кафявото шишенце с хапчетата, без което му бяха казали да не отива дори от спалнята до тоалетната, е там. Наля си щедра чаша коктейл „Том Колинс“ и постави една таблетка под езика. Направи опит да се отпусне — усилие, почти винаги обречено на неуспех. Никога не се отпускаше. Вечно беше опънат като струна.

Гай не можеше да търпи загуби. Винаги трябваше да е пръв. Неговият кон трябва да е пръв на финала, яхтата му да е най-красива. И макар да купуваше и продаваше хората като фъстъци, да умееше да подчинява стотици жени и цели компании, в една област не успя — не си позволяваше да използва думата „провал“. Това бе любовта и най-вече отношенията му с дъщеря им Силви.

Когато Фелисити забременя, той, естествено, не се съмняваше, че ще роди момче. Изпита огромно разочарование, защото го възприе като удар по мъжествеността. Бурната му реакция изплаши не на шега съпругата му, родителите й, персонала в болницата и дори току-що роденото бебе.

Незабавно нае специалист да проучи всички техники, които щяха да осигурят при следващо раждане да се появи момче. Консултира се със световни светила, вложи страшно много пари, но се оказа, че Фелисити никога повече няма да зачене.

Родителите й прозряха истинската му същност от самото начало. Проучиха семейството му и останаха направо потресени. Около дъщеря им, току-що завършила скъпото училище в Женева, се тълпяха цяла гвардия млади и не толкова млади мъже. На техния фон той изпъкваше ярко и ти взимаше дъха. От друга страна, — имаше твърде ниско социално положение и всички вярваха, че много лесно ще бъде опитомен. Фелисити сгреши в тази си преценка и той я унищожи.

И все пак семейният им живот, ако тяхното въобще можеше да се нарече семейство, продължи. Никой не бе в състояние да му отнеме нещо, което си е негово. Не че не се опитаха.

Дълго време дъщеря му изобщо не го интересуваше. За нея се грижеха безчет бавачки и гувернантки. Едва на дванайсетия й рожден ден настъпи повратен момент. Той добре помнеше този ден. Гостите помолиха детето да изсвири нещо на пиано. Малката се подчини. Определено й липсваше талант, но бе придобила добра техника. Гай погледна лицето на малката Силви и за първи път си даде сметка, че никога не я е виждал усмихната. Над белия скъп роял се виждаше бледо, напрегнато и изострено от тревога детско лице. Тънките й ръце се движеха уверено по клавишите, а голяма панделка придържаше лъскавата кестенява коса на тила й. Той чудесно помнеше каква вълна от чувства го заля. Усещането беше толкова силно, че се наложи да се хване за полицата над камината, за да не се олюлее. Силно изненадан, дори реши, че е болен. Сякаш някой стискаше сърцето му, стомахът му се свиваше и разпускаше. Постепенно емоциите се поукротиха и той си даде сметка, че е осъзнал нещо много важно.

Детето му, обзето от безнадеждна тъга и отчаяние, изпитваше неистова потребност от любов. Болката, пробождаща го като с нож, представлявайте съвсем ново чувство за Гай. Как не го е забелязал досега? От този момент той щеше да направи всичко възможно, за да навакса загубеното. Закле се да й даде всичко, на което бе способен.

Щом изпълнението свърши, той изръкопляска буйно и заглуши всички останали. Помнеше изумлението на Фелисити от тази проява на възторг.

— Браво, Силви. Чудесно, скъпа. Започнала си да свириш отлично. — Изненада се колко непринудено изрече думите — той, който никога не беше произнасял добра оценка за когото и да било. Дъщеря му го изгледа с каменно лице, затвори капака на пианото и излезе от салона. Фелисити се разсмя високо.

От този ден Гай започна да обсажда детето с внимание. Прибираше я от училище, за да я вижда. В края на всяка седмица измисляше програма, която според него щеше да я зарадва. Обсипваше я с подаръци — оставяше ги в стаята й, криеше ги в салфетката на масата за хранене. Всеки път стомахът му се свиваше в очакване да види някаква — каквато и да е — реакция. Усилията му обаче срещаха стена от безразличие. Гай не губеше надежда. Не се съмняваше, че рано или късно ще намери процеп в този щит, зад който детето се бе барикадирало.

В отговор на дългите му опити за сближаване тя изрази чувствата си един-единствен път. Тръгвайки си от зоологическата градина, той се опита да сподели колко съжалява за предишното си държане. Едва произнесъл първите си думи, дъщеря му се разкрещя:

— Спри! Стига! Не те интересува!

Никога повече не направи опит да подхване такъв разговор, но не спря да настоява да са заедно.

Преди пет години всичко се промени. На своя шестнайсети рожден ден Силви изчезна от къщи. Отиде на училище, ала не се прибра. Обезумял от тревога, Гай реши, че е отвлечена, но понеже не постъпи искане за откуп, логично бе да заключи, че е загинала при катастрофа или улична престрелка. Обади се в полицията. Когато чуха на колко години е, проявиха дразнещо спокойствие. Увериха го, че е решила да преспи при приятели или просто иска да остане малко сама.

Гай пусна думите им край ушите си и лично отиде в училището да потърси някой от нейните приятели. Име не знаеше, защото Силви никога не обсъждаше личния си живот у дома.

Най-накрая въведоха в кабинета на директора високо момиче с неприкрито презрение в погледа. Без да трепне, тя заяви, че Силви горяла от нетърпение да навърши шестнайсет години, за да се махне от къщи.

— Сподели с мен — завърши момичето, — че винаги е мразела родителите си.

Същата нощ Фелисити, току-що прибрала се след трети курс на лечение и поради това с доста бистър ум, трябваше да изслуша наситените с болка признания на съпруга си.

— Твърде си зает със себе си и си прекалено обсебен от стремежа да правиш пари, затова не си забелязал, че тя ни ненавижда от години.

Гай откри тогава дъщеря си доста бързо. Беше отишла да живее с група младежи в Излингтън. Квартирата му се видя прилична за онова, което бе чувал за такива места. Имаше вода, ток, парчета от килим по пода. Тръгна да я търси, въоръжен с документи, според които тя получаваше като подарък за рождения си ден тригодишен състезателен кон. Щом го видя, Силви започна да крещи, да го обижда, едва не го заплю в лицето. След дългите години на пълно безразличие и каквато и да било реакция спрямо неговия интерес, тази нейна постъпка го разтърси като електрошок. Отстъпи стъписан, но дълбоко в душата си изпита и радост. Тя захвърли документите и му затръшна вратата. Приятелите й очевидно ги бяха събрали обаче, защото научи, че след месец конят е продаден почти наполовина по-евтино.

Следващите няколко години представляваха низ от прибирания и изчезвания. Гай нае детективската фирма „Джаспър“ — така знаеше винаги къде живее и какво прави. Никога не живееше сама, в групата винаги имаше по някой мъж. Връзките, ако бе имало такива, никога не траеха дълго. Гай често пишеше писма на дъщеря си и в плика обикновено поставяше и чек. По-солидни за Коледа и за рождения й ден. Никога не получи отговор на писмата си, но чековете винаги биваха осребрявани — знак, че все го бива за нещо. Навършеше ли двайсет и една години, и това малко удоволствие щеше да му бъде отнето.

Колко много прилича на мен, често си мислеше той: търпеливо чака да дойде нейното време, когато ще може да ме унижи така, както аз съм я унижавал години наред. В един такъв момент му хрумна и ужасяващата мисъл, че на нейно място той никога не би простил. Дали пък не чакаше да се изравнят — дванайсет години я беше пренебрегвал, значи и тя ще се държи настрани от него толкова. Нямаше ли да му е по-лесно да преодолее мъката си, ако Силви бе умряла?

И тогава тя изчезна окончателно. Когато Джаспър получи информацията, здраво се залови за работа; наеха и допълнителна следователка. През това време Гай се мяташе на дъното на отчаянието. Преди да загуби всякаква връзка с местонахождението на дъщеря си, не си беше давал сметка от какво голямо значение е това за него. Мислеше за нея през всеки миг от деня или нощта. Тревогите му взимаха застрашителни размери — имаше опасност да загуби разсъдъка си. Дори му хрумна идеята да пусне съобщение в пресата от рода „Изчезна наследничката на империята Гамлин“. Ако предоставеше и снимка, все някой някъде щеше да я зърне. Даде си сметка обаче, че и без това съсипаните отношения баща — дъщеря няма да спечелят нищо — напротив: по този начин щеше да отреже завинаги всяка възможност за, макар и минимално сближаване. Ето защо се отказа.

И точно тогава при него се появи Джаспър с вестта за някакъв незначителен пробив. Бе успял да изкопчи от фризьора на дъщеря му трохи информация.

Очевидно на Силви й бе дошло до гуша от Хемърсмит (а и на кого не би му омръзнало това място, скъпи?) и се бе изнесла някъде на тихо, чисто и спокойно място.

— Каза само „някъде в провинцията“. А всички знаем колко обширно е това понятие, нали? Спомена още, че е срещнала някакъв удивителен човек, но дали двете неща са свързани… Нямам представа.

Откъслечната информация ни най-малко не успокои Гай, по той се впи в сведенията и поръча на хората от „Джаспърс“ да удвоят усилията си. Нищо друго не откриха обаче и нови шест месеца отминаха в безплодни усилия. Гай се изнерви неимоверно. Предишният му хъс да замисля и придобива имущество и пари се трансформира в страстно желание да причинява болка. Освен всичко друго, преценките му съвсем се замъглиха. Загуби трезвото си мислене. Стана небрежен в работата си и за първи път от двайсет години започна да губи пари. И точно тогава пристигна писмото.

След първоначалния шок и отказа да повярва на очите си — неизбежна реакция на всеки, дочакал отдавна мечтано събитие, — неудържимо вълнение обзе Гай. Наистина не Силви бе написала съобщението, но то бе свързано с нея и нещо по-важно — съдържаше покана. Гай протегна ръка да пипне през дрехата писмото, превърнало се в талисман за него, но не го откри, където очакваше. Провери всички джобове, дърпаше и потупваше дрехите си, обзет от все по-голяма паника, но изведнъж си спомни как го извади от вътрешния джоб, понеже си смени костюма. Все едно, знаеше наизуст адреса и всяка чертичка на този лист.

Цялата предишна нощ Гай лежа буден. Развълнуван и любопитен, той се спираше на всяка фраза и дума в кратката бележка, черпеше успокоение, доколкото бе възможно. Особено голям кураж му вдъхваше думата „нас“. Като начало нямаше усещането, че дъщеря му е напуснала Лондон именно с Крейги. В думите „вашата дъщеря“ виждаше стремеж към официалност и сякаш човекът бе на средна възраст.

Гай, разбира се, не спомена на Фелисити нищо за писмото. Враждебността на жена му към дъщеря им, видимото й облекчение от това, че в отсъствието на Силви не й се налага да крие отношението си, безразличието си към съдбата на единственото им дете — никога не спомена името на Силви, — го наведе на мисълта, че е много по-добре тя да не го придружи. Реши да каже, че е болна. Така му се стори най-просто.

Дантон Морел беше сред най-добре пазените тайни в Лондон. Никой, ползващ се от неговите услуги, не споменаваше пред когото и да било за това. Толкова ревниви бяха всички към преимуществата, които им даваше общуването с него. Въпреки всичко, винаги когато богатите и бляскавите, прочутите и не толкова прочутите се съберяха, поне неколцина от тях носеха белезите на неговото магьосничество.

Визитната му картичка го представяше като „Коафьор и специалист по макиаж“, но изумителните трансформации, плод на уменията му, далеч надхвърляха обикновения грим и фризура, широко рекламирани по телевизията и в списанията. Този човек бе в състояние да направи чудеса не само с драматично деформирана плът, но и със също толкова деформираната личност на притежателите й.

Освен с тези способности Дантон бе надарен и с най-мекия и благороден глас. А когато не говореше, мълчанието му излъчваше топлина, подкрепа и съпричастие. В резултат хората — неясно как за самите тях — му разказваха проблемите си до най-малките подробности. Дантон слушаше, усмихваше се, кимаше и продължаваше да прави магиите си.

Започнал кариерата си като майстор на маски и кукли марионетки, той често с ирония си мислеше, че не се е разделил напълно с този свой занаят — нещо, което, ако почитателите му разберяха, биха предпочели да умрат. Водеше изключително прост личен живот. Душата му се хранеше най-вече от информацията, получена при емоционалните излияния и изповедите на клиентите си. Истината е, че той не се занимаваше с клюки и всички вярваха в неговата дискретност. Никой обаче не допускаше, че записва всичко чуто в дневника си и се надяваше след години това да го направи неимоверно богат.

Когато Фелисити му отвори вратата, той видя пред себе си една луда жена. Косата й стърчеше на всички посоки, сякаш нарочно е дърпала кичурите, а погледът й беше напълно празен. Качиха се горе. Тя започна да крачи напред-назад и да нарежда. Дългите й, леко потъмнели от слънцето крака се подаваха от време на време от халата и напомняха движението на ножица. Тикна писмото в ръката му още щом прекрачи прага на къщата. Дантон го прочете, преди да седне, но не проронваше и дума.

— Измамата… Измамата не ми дава мира, Дантон. Моята собствена дъщеря! Като че ли нямам нищо общо с нея… — сякаш обвиняваше Дантон, за скритото писмо. В интерес на истината самата тя доста се изненада колко силни емоции я завладяха във връзка с дъщеря й. Смяташе любовта си към момичето за отдавна угаснала.

Силви никога не бе искала майка си. От бебе се дърпаше, когато тя се опитваше да я хване или прегърне. Първите си стъпки правеше към бавачката, гувернантката или дори към някой случаен посетител. Готова бе да отиде при когото и да било друг, но не и към тази, която я обичаше най-много от всички. След време стана ясно, че Силви не само не обича майка си, но дори не я харесва. Тогава Фелисити започна постепенно да се оттегля и спря опитите си да я приласкае. Истината е, че това й коства много болка и много разбити надежди. Сега, след толкова години, не вярваше на собствената си реакция.

— Според мен става дума за тъпа шега — изтърси тя.

— Защо мислите така, госпожо Джи?

Клиентите на Дантон настояваха да се обръща към тях на малки имена, но той неизменно отказваше. Най-голямата интимност, която той си позволяваше в случая, бе да използва умалително за нейната фамилия. На нея никак не й харесваше, защото се чувстваше като евтино момиче от крайните квартали, но не смееше да му направи забележка.

— От пет години нямаме вест от нея.

— Не споменахте ли веднъж, че когато навърши двайсет и една, ще получи някакви пари? Не е изключено писмото да е от адвокат, който ще иска подписите ви.

— Няма такова нещо. Родителите ми уредиха всичко още когато беше съвсем малка. Освен това сме поканени на вечеря.

— Голямо ли е наследството?

— Петстотин.

Дантон добави наум липсващите нули и потръпна от завист, Фелисити се стовари на един от тапицираните столове и нервно покри коленете си с прохладната коприна на халата.

— Ще отида. — Сама се стъписа от дързостта на решението си.

— Ще отидете, естествено — обади се Дантон. — Какво ще облечете? Не може да тръгнете просто така.

Жената се обърка. Повика Дантон съвсем спонтанно, защото имаше нужда от неговото внимание и присъствие, а сега той й задаваше съвсем логичен въпрос.

— Така ли? — Взимането на решението й бе коствало достатъчно усилие. Какво ще облече и кои хора ще присъстват, се оказаха жизненоважни въпроси. Даде си сметка, че обстановката ще е враждебна. От друга страна… — Нищо шокиращо, Дантон.

— Доверете ми се за избора.

Беше го засегнала, Фелисити бързо се извини.

— По-добре да се залавяме за работа. — Той се изправи. — Всички знаем максимата — добре облечен и с трезва преценка.

Забележката би била доста жестока, ако бе изречена преднамерено. Едва ли. Никой не обижда клиенти, от които печели по сто лири на час. Фелисити го последва по стълбата към нейните стаи. Много й се искаше да пийне глътка алкохол, но се боеше да не се изложи пред Дантон. Той не близваше нито силни напитки, нито кафе; ограничаваше се само с минерална вода. Белотата на зъбите и бистротата на топлите му кафяви очи бяха сред най-сериозните му амбиции.

Дрехите на Фелисити изпълваха три стаи: за вечерни тоалети, за дневни и за всички останали случаи: спорт, езда, бански костюми; принадлежности за ски, голф, тенис. Щендери, натежали от закачалки с дрехи, опасваха стените и на трите помещения.

Дантон и Фелисити ги обходиха, отмествайки и побутвайки марковите тоалети. После започнаха отново. След дълго обсъждане избраха рокля от „Павароти“ — според тях съвсем подходяща за вечеря в извънградско имение с дълги стълбища и кавалери с цилиндри.

Прозрачен шифон във всички нюанси на сивото — от най-нежно до тъмно, почти черно — се диплеше пласт след пласт. Коприненият корсаж и ръкавите бяха обточени с панделка в подходящ нюанс.

— Облечете я.

Без никакво притеснение Фелисити смъкна халата и навлече роклята.

— Е… Какво мислиш?

— Господи! — Дантон отстъпи със затаен дъх. — Кога тръгвате?

— Привечер, предполагам.

— Ще обядвате ли?

— Не мога да преглътна абсолютно нищо.

— Да започваме тогава.

Трета глава

Скоро след обяда Суами и Кристофър излязоха, за да преместят Калипсо. Налагаше се да го правят често, защото козата яростно хрупаше тревата до корен. Това животно умираше за трева! В имението не използваха никакви химикали за борба с плевелите, ето защо бе пълно със сочни глухарчета, разваленка и какви ли не други, очевидно вкусни растения. Кристофър отиде да извади металното колче и да го премести на друго място, но на Калипсо не й се искаше да се разделя точно с тази паша, та се наложи да я дръпне доста по-категорично от обичайното. Животното безпогрешно преценяваше силите на пастира си. Усетеше ли и най-малкото колебание или отслабване на хватката, бе готово да побегне. Преди няколко дни изскубне колчето и стигна чак до центъра на градчето. Откриха я пред магазин за риба на главната улица.

Докато я прибираше към къщи, Мей се опита да говори с нея.

— Много глупаво момиче се оказа. Та ти дори не обичаш риба.

Докато Кристофър забиваше колчето, за което бе закачена каишката, упоритото животно риташе със задните си крака, разгневено, че са го откъснали от предишното място. Но като разбра, че няма да се пребори, заби нос в тревата пред себе си. Само от време на време вдигаше очи и удостояваше света с един от характерните си многозначителни погледи.

— Налага се да поговорим, Суз. Какво ще кажеш?

— Не знам. — Тя извърна глава.

— Обичам те. — Застана пред нея, за да улови погледа й. — Интересува ме едно: искаш ли ме?

— Искам те. Наистина. Само че…

Младежът изчака, но тя не продължи. Тогава преплете пръсти с нейните и я поведе към гигантския кедър.

— Да поседнем и…

— Знам, че звучи глупаво, а и мина доста време, но там разпръснахме праха на Джим. Не ме напуска мисълта, че мястото е нещо като негов гроб.

— Арно ми разказа историята. Тъжна работа.

— Така беше. Още по-тъжно е колко бързо забравя човек.

— В повечето случаи. Стига, разбира се, човекът да не ти е много близък.

— Джим беше чудесен. Тих и вярващ. Щом си изпълнеше задълженията, отиваше в стаята си да чете или да медитира. Много се различаваше от всички нас. Често си мислех дали няма да е по-щастлив в някой манастир.

— Сигурна ли си, че не е пиел тайно? Някой ми спомена…

— Нямаше такова нещо. Точно за това цялата история е толкова необяснима. В интерес на истината…

— Хей! — разнесе се вик откъм терасата. Мей им помаха енергично и без да се колебае, тръгна към тях.

В сърцето й се бе възцарил покой. Намери отговор на онзи мъчителен въпрос. Помогна й, естествено, Куан Ин. Щом получи решението от нея, Мей за пореден път се изненада колко сляпа е всъщност понякога. Трябваше да говори очевидно с Кристофър. Той пристигна в комуната след смъртта на Джим, следователно нямаше как да е замесен. Оставаше да разбере отговора му. Не изключваше той да предложи да отидат в полицията и Мей знаеше, че в такъв случай ще се почувства виновна, все едно тя го е решила.

Надяваше се да поговорят насаме, но Суами й направи знак да се приближи.

— Какво искаш, Мей?

Мей махна неопределено с ръка, сякаш вече е забравила какво е щяла да каже, но го направи толкова несръчно, че тутакси пролича колко не я бива в преструвките — беше непосредствена като коте.

— Исках да разменя две думи с теб, Кристофър.

— Ето ме, твой съм.

— Как да кажа… В края на седмицата ще обработваме меда, а стерилизаторът нещо не е наред. — Мей стисна очи от напрежение. Усещаше лъжата като накриво поникнал зъб в устата й. — Последния път нищо му нямаше. — Тримата крачеха вече към къщата. — Но беше доста отдавна.

Вече в къщата, Мей се чудеше как да разкара Суами. Хрумнаха й няколко идеи, но знаейки колко несръчни са всичките й подобни опити, съобрази, че само ще събуди подозренията на Суами.

— Ще го погледна след чая.

— Какво ще погледнеш? — Мей погледна неразбиращо Кристофър.

— Това, което току-що ме помоли, Мей. Стерилизатора. След чая.

— Да, разбира се! — възкликна тя. — Трябва да изпия и дозата си женшен, а съм го забравила на нощната си масичка. Суами, бъди добро момиче и ми го донеси…

Без никакво колебание Суами тръгна към стълбите. Мей мигом сграбчи ръката на младежа и го поведе към центъра на преддверието, точно под многоцветния витраж на тавана.

— Трябва да поговоря с теб — прошепна тя развълнувано.

Кристофър се озърна и прошепна съзаклятнически:

— Според мен те вече ни подозират.

— Дръж се сериозно.

— Извинявай — засмя се той. — Ако искаш, ще погледна стерилизатора сега, ще поговорим в кухнята — На стерилизатора му няма нищо. Просто не успях да измисля друго извинение, за да поговорим насаме. Много съм разтревожена. Тук става нещо… Нещо не е наред. И съм сигурна, че е свързано със смъртта на Джим, защото… — млъкна и погледна към площадката на горния етаж. Стори й се пуста. — Какво беше това?

— Нищо не чух. — Кристофър проследи погледа й.

— Сякаш някой затвори врата.

— Възможно е. Защо е всичко това, Мей?

— Най-добре да излезем навън.

Младежът се остави да го избутат по коридора към кухнята.

— Все едно сме от МИ 5. Да не набираш нови сътрудници? — Стояха пред задния изход на къщата — остъклена врата към терасата. — Отсега те предупреждавам, Мей, че няма да гълтам микрофилми. Няма да го направя дори заради теб.

Излязоха навън и Кристофър се обърна да затвори вратата. В това време Мей, вече на няколко крачки от него, стъпи върху широките каменни плочи, с поникнали между тях жълти калдъръмчета. Той се отправи към нея и в същия момент се разнесе силно дрънкане от търкалянето на нещо тежко. Приличаше на гръмотевица. Двамата погледнаха нагоре, но небето беше ясно. По водосточната тръба се чу тежко тупуркаше и след миг се изтърколи обемиста черна топка.

Кристофър извика разтревожено и силно блъсна Мей настрани. Тя отскочи, разпаряйки подгъва на полата си, и тупна сред цветята по края на терасата. Тежката топка падна между двамата и разчупи каменната плоча, върху която се стовари. Във всички посоки мигом плъзнаха пукнатини.

Всичко стана толкова бързо, че двамата останаха известно време на терасата вцепенени. Постепенно до съзнанието на Кристофър стигнаха виковете на някой зад него. Беше Суами.

— Ти ли ме викаш? Какво става? Мей!…

С издраскано лице и полепнали по него лаврови листа, Мей се надигна бавно. Докато Суами тичаше, за да й помогне да стъпи на крака, Кристофър се втурна в къщата. Стълбището и площадката на горния етаж бяха пусти. Той бързо се качи горе и започна да обикаля стаите от двете страни на коридора. Първо чукаше, не получеше ли отговор, отваряше вратата. Всички стаи се оказаха празни. В дъното на десния коридор зад кадифена завеса имаше арка, а после стръмно нагоре към покрива се виеше каменно стълбище. Личеше, че някой скоро е минал оттук — прахта по пода не беше равномерна и по стъпалата бяха нападали зелени късчета от патината на металните рамки горе, Кристофър си спомни, че преди няколко дни видя Арно да почиства птичите изпражнения от стъклата на витража. Приклекна на последното стъпало в непосредствена близост до първото стъкло и го отмести с ръждясал прът, който намери там. Предпазливо промуши глава през отвора, облян от слънчева светлина, и се огледа. Не се виждаше жива душа. Продължи нагоре, но — вече на покрива — се обърка: загуби всякакъв ориентир. Започна да се оглежда. Видя зеленчуковата градина — значи частта на покрива над задния вход е в най-отдалечения край.

Докато се чудеше какво да предприеме, облак закри за малко слънцето и цветовете на тухлите и керемидите тутакси избледняха. По кожата на Кристофър пробягаха тръпки, без да му е студено. Някой тъпче тоя гроб. Запита се как ли е възникнала тази фраза, след като покойниците, затворени в дървените си пашкули, последни биха имали претенции към стъпките над главите им — спокойни или подскачащи.

Комините по покрива му се видяха твърде много, макар да ставаше дума за три групи от по четири опушени тухлени тръби. Върху всеки имаше капаче и при най-лекия полъх на вятъра то мърдаше и проскърцваше — създаваше се впечатлението, че вътре се крият същества, които те наблюдават.

Повтаряйки си, че това са глупости, Кристофър внимателно запристъпя към отсрещния край на покрива. Поради особената архитектура на сградата се наложи да криволичи по извънредно тясна пътечка — нямаше дори място да поставя стъпалата си едно до друго. Стигна до ръба отсреща и установи на кое място бе стояла топката дълги години — на около половин метър навътре върху съвършено плоска повърхност. Очевидно някой беше помогнал на тежкия предмет да се търкулне, а нищо чудно и да са били двама. В такъв случай как този някой успя да изчезне толкова бързо? Да прекоси целия покрив, да се спусне надолу и да се скрие така умело?

Капачетата на комините проскърцаха и Кристофър пак изпита усещането, че е наблюдавай. Ами ако убиецът (как иначе да наречеш някой, който цели хората долу с толкова тежък предмет?) не е слязъл от покрива, а все още се крие някъде тук?

От напрежение започнаха да го болят краката. Отправи се бързо към най-близката група комини. Никой не се криеше там. Нито зад втората. Сърцето му биеше вече до пръсване, но той тихо приближи и последната група. Пристъпвайки едва-едва, за да не вдига шум, му хрумна, че погледнат отстрани, прилича много на герой от анимационен филм: на пръсти обикаля голямо дърво, следван от облечен в костюм на горила преследвач. И при последната група не откри никой. Трябва да са се спуснали през капандурата, докато съм оглеждал водосточните тръби в отсрещния край, помисли си младият мъж.

Вече се готвеше да слезе от покрива, но забеляза нещо стърчащо в процеп между два комина. Приличаше на метална пръчка. Подръпна я и в ръката му се оказа метален лост.

Междувременно в стаята на Мей се бяха събрали всички обитатели на дома. Кристофър влезе и бързо ги преброи — никой не липсваше. Пред очите му се разкри картина, много напомняща събиране на опечалена фамилия от времето на кралица Виктория — не липсваше дори кучето.

Мей лежеше на шезлонг — за разлика от обикновено беше доста бледа. Някой бе завил коленете й с копринен шал на пауни. Изправен зад нея с проблясваща бяла коса, стоеше Учителя, едната му ръка бе отпусната върху челото й. Пред нея бе коленичила Суами. Тим се бе отпуснал на седалката на близкия стол. Арно се суетеше напред-назад, кършейки пръсти (извиваше ги досущ като пране). Джанет и Трикси стояха леко встрани. Семейство Бийвър седяха в единия край на канапето. Хедър, донесла и китарата си, подрънкваше доста меланхолични акорди.

— Тук ни чака сериозна лечебна работа — отбеляза Кен, докосвайки с изключително сериозно изражение първо магнетичния си кристал, а после и крака на Мей.

— Добре съм — успокои го пострадалата. — Случват се такива неща. Не се тревожете излишно.

В следващия миг всички подскочиха от внезапно разнеслите се звуци на песента на Хедър. Щом тя свърши, Кен отново се взря в кристала, изгледа строго присъстващите и отмести очи към завесата в ъгъла, сякаш я обвиняваше, че укрива жизненоважна информация.

— Сега си обвита в дълбините на Юпитеровото изпитание на психиката и се къпеш в неговото вълшебно изцелително влияние.

— Известно ми е — отговори Мей, докато усукваше около пръстите ресните на копринения шал. — Всички непрестанно сме обгърнати в лековити лъчи, независимо от техния източник. А сега имам нужда от моя специален еликсир и малко арника. Те са в малка кутийка. Някой ще ми ги…

Арно тръгна пръв да донесе кутийката.

— А чаша сироп от мед с няколко капки оцет?

— Разбира се. Малко мед никога не вреди. Благодаря ти, Арно.

Окрилен, че е получил инструкции от кралицата на своето сърце, Арно се спусна към кухнята. Така му се искаше да намери най-красивата чаша. Дали да не откъсне и няколко цветя? При подобна ситуация правилата едва ли ще са толкова строги.

Тъкмо се канеше да влезе в кухнята и видя, че вратата към терасата е открехната. Отиде до прага и се загледа в разбитата каменна настилка. При мисълта колко близо е била Мей до смъртта го полазиха тръпки на ужас. Само за миг си представи какво би бил светът без нея — без цвят, без топлина, без светлина, без смисъл и музика…

— Все пак не се случи — категорично си каза той. Мей страшно щеше да се разсърди, ако разбере колко песимистични са мислите му. Тя винаги виждаше само добрата страна на нещата — сребристото сияние, не и облаците; цветната дъга, не и дъжда.

Донесе приготвената от него напитка, за съжаление в една от грубите купи. Мей, вече далеч с по-ведър вид, втриваше капки от своя лечебен еликсир в кожата по вътрешната страна на китките си. Цялата стая се изпълни с аромат на лавандула. Арно пристъпи с купата. Поемайки я, Мей неволно докосна пръстите му и обсипаното с лунички лице на мъжа пламна развълнувано.

— Нищо сериозно не ме заплашваше — обади се по едно време пострадалата. — Както винаги досега, моят ангел хранител бдеше над мен. Кой според вас нареди нещата така, че Кристофър да е зад мен в този момент?

Кристофър мълчаливо прие благодарните усмивки на околните. Все още трескаво разсъждаваше дали постъпи правилно, докато беше на покрива. След като стъписването му от откритието на железния лост попремина, трябваше да реши какво да прави с него. Дали да го върне там, откъдето го измъкна? Тогава нападателят, убеден, че никой не го е разкрил, можеше да повтори опита. От друга страна, ако отнесе лоста от скривалището, имаше вероятност злодеят да сметне, че го грози опасност, и да стане още по-агресивен. За момента на Кристофър му се стори най-сигурно да увие желязото в одеяло и да го скрие под леглото си. Смяташе по-късно да го занесе тайно в обора при козата.

Постепенно разговорът се прехвърли от състоянието на Мей към желязната топка и как се е откъснала от мястото си. Хедър, единствена запозната, макар и бегло, с историята на къщата, благодарение на тънка книжка, открита в кухнята, обясни, че за първи път за такава желязна топка се говори по времето на Гражданската война — било парче от артилерийско гюле. Някой изрази предположението за къс от метеор. Така или иначе, парчето бе издържало всички капризи на природата и цялата Втора световна война, без да се поклати от мястото си. Ето защо според Хедър бе съвсем необяснимо защо се е сгромолясало от покрива тъкмо в този ден.

Последва продължително мълчание. Дори Мей, която твърдеше, че се чувства винаги предпазена, изглеждаше някак смутена. Трикси завъртя очи зад гърба на другите. Кен изглеждаше доста развълнуван, а Хедър изтълкува състоянието му като силно нетърпение да се настрои на кълните, за да чуе мнението на Хиларион. Почувствал напрежение от неизказаното, Тим се сви на седалката на стола.

След продължилото необичайно дълго мълчание присъстващите обърнаха лице към Учителя. Стаята се изпълни с очакване. Само той можеше да даде смислено обяснение на събитията. Той и никой друг. Учителят се усмихна някак неопределено. Наведе се, за да погали златистите коси на Тим, който бе започнал да трепери видимо.

— Много неща тревожат вакуума на енергийното поле. Ниският слой на динамичната сила съвсем не е стабилен. Частиците на атома са в непрестанно движение. Не забравяйте — няма такова нещо като неподвижен електрон.

За всички беше ясно. Падналият предмет представляваше доказателство за непрестанното движение на материята. Лицата се отпуснаха и те започнаха да се усмихват, леко смутени от своето невежество. Кен се плесна с длан по челото и се попита как е възможно да е такъв идиот.

Учителят предложи да оставят Мей да си почива.

— Трябва подобаващо да благодарим на нейния агнел хранител. — И тръгна към вратата, следван плътно от Тим, който от страх да не го оставят почти настъпваше полите на синята роба. Вече на прага Учителя се извърна и каза на Мей: — Тревожа се за регресивното пътешествие, което замисляш тази вечер, Мей. Подобни пътувания са доста изтощителни. Защо не го отложиш?

— За нищо на света, Учителю — категорично възрази Мей. — Тази вечер изгрява новата луна, а и получихме от Хиларион недвусмислено потвърждение. Как бих се чувствала, ако се появи знак от Астарте, а аз не се възползвам от притока на допълнителна енергия?

Тя се облегна назад и се усмихна на останалите.

— Ето, чувствам се съвсем добре.

Четвърта глава

Беше пет и половина. По време на вечерята щяха да присъстват всички от семейство Крейги и едва ли би се отворила възможност да поговори насаме със Силви. Ето защо Гай пристигна в Комптън Дандо по-рано. Опасяваше се да не би преждевременното му появяване да предизвика смут, но наистина изпитваше голямо нетърпение. След дълъг размисъл вече възприемаше писмото единствено като знак за готовността на Силви да му прости. Даваше си сметка колко трудно би седнала лично тя да му пише. Но за него нямаше и сянка от съмнение, че писмото е написано с нейно знание. Наближаваше краят на болезнената му самота. Застанал на прага на Господарската къща с букет красиви ароматни цветя, сред които бе втикната картичка с надпис „С обич“, той почувства как го връхлита вълна на щастие.

Огледа се за някакви признаци на живот. В ключалката бе пъхнат голям готически ключ, а дълъг, доста разяден метален прът водеше до изтънял от ръжда звънец. Дръпна устройството. Звукът се оказа неочаквано силен, но никой не се появи. Почака малко. Беше смутен. До вратата видя две изтъркани и позагубили цвета си дървени пейки — такива често стоят до входа на не една провинциална църква. Гай остави букета върху едната и отстъпи назад, за да огледа по-добре красивата архитектура на сградата.

И през ум не му беше минавало, че дъщеря му може и да не е тук. Дали да не се върне в хотела и да дойде пак по-късно? Джина му резервира стая в „Чартуел Грейндж“ — единственото прилично място на мили разстояние. Гай не възнамеряваше да се прибира вкъщи, каквато и посока да поемат събитията тази вечер. Искаше да е сам, за да премисли и прецени случилото се и най-вече да го отпразнува. Макар Фелисити да не знаеше нищо за поканата, каквото и да бе останало от мозъка й, до довечера със сигурност щеше да е достатъчно дрогирано. Не си представяше как би се озовал в компанията на жена си непосредствено след срещата с дъщеря си.

Нямаше намерение да се отказва и реши да заобиколи къщата. Изненада го бъркотията в цветната леха покрай бордюра. Цветята бяха полегнали. Стигна до опърпан жив плет от тисови храсти, насадени успоредно на дясната стена на сградата. На едно място клоните бяха подкастрени във форма на тунел. Гай мина през него. Озова се на просторна поляна, обсипана със ситни маргарити и бяла детелина. На много места растителността бе буквално изгризана от едра дебела коза. В центъра се издигаше гигантски кедър; изглеждаше стар колкото къщата. В малкия басейн съвсем близо до него се движеха множество риби. В отдалечения край на поляната се виждаше редица от нещо подобно на бамбукови вигвами, а встрани от тях — множество зелени растения, подредени в лехи. С малко фантазия човек би предположил, че е зеленчукова градина. Тъкмо там Гай видя първия признак на човешко присъствие. Някакъв човек прекопаваше или плевеше. Дали пък не беше Крейги?

Гай се отправи натам, но преди да направи и десетина крачки, човекът спря заниманието си, отметна глава назад и започна да декламира. Мъжът жестикулираше, а гласът му — висок и силен — енергично редеше нещо, подобно на бял стих. Гай неволно отстъпи назад, обзет от тревога. Отново застана пред вратата. Понечи да дръпне звънеца, но му хрумна да натисне дръжката. Вратата се отвори и той влезе.

Озова се в огромно преддверие с висок таван, покрит с красиво оцветени куполи. Великолепно широко стълбище, чийто парапет бе украсен с пищна дърворезба, водеше до площадка на горния етаж, която се разклоняваше в три посоки. Мебелировката бе оскъдна и твърде обикновена. Два големи дървени сандъка, единият с разцепен капак. Няколко изтърбушени стола, кръгла маса с неустановен стил и висок шкаф за съдове. Само един предмет привличаше вниманието — едрата фигура на каменен Буда, висока около метър и половина, стъпила на пиедестал. Черепът на скулптурата бе покрит с къдри, така силно прилепнали, че приличаха на пъпки. На издадената част на пиедестала имаше купа с бобени зърна и малка купчина плодове.

Във въздуха се носеше неприятна миризма — смес от препарат за лъскане на под, на готвено и на влажни, не доизпрани дрехи. Познаваше тази миризма на евтино здравно заведение. Трябваше да се сети. Над всички аромати доминираше сладникав тежък дъх, който за негов ужас много му напомняше на тамян.

Пред две големи купи върху масата бяха поставени картички с красиво изписан текст. „Виновен ли се чувстваш?“, „Молба за обич“. На дъното на купата за вина блестеше монета от пет пенса. Имаше и множество бележки, отрупани с препинателни знаци, много от които напълно ненужни. Зад вратата, през която току-що мина, висеше голямо табло за съобщения, подплатено със зелено сукно. Гай приближи, за да прочете бележките. Стъпките му отекваха по-шумно от необходимото.

Това, което видя, го смути. График за чистене, за готвене, за хранене, за доене на Калипсо. Бързо плъзна поглед по имената, но никъде не срещна името на дъщеря си. Не знаеше да се радва или да се тревожи. Зачете се в голям плакат: „Марс срещу Венера: Искаме да помогнем, но готови ли сме? Събеседване. 27 август, Библиотеката на Костън. Местата са ограничени, затова се запишете навреме“.

Дали пък не е попаднал в псевдорелигиозно обиталище? По имената — и мъжки, и женски — личеше, че това не е нито женски, нито мъжки манастир. Вероятно е някакво убежище. Мисълта, че Силви живее на такова място, направо го ужаси. Къде се вмества обаче семейство Крейги? „Да вечеряте с нас.“ С тези хора, чиито имена висяха на таблото, ли щеше да вечеря?

Дори представата за това не му се нравеше. Нямаше намерение да споделя този момент на одобряване с тълпа откачени. Огледа се за други особени неща.

От преддверието тръгваха два коридора; в единия — видя надпис „Канцелария“. Гай отвори вратата и надникна: стая без прозорци, задръстена с кантонерки, канцеларски принадлежности, купчини папки по пода и по рафтове. Висок стол с кожен гръб бе обърнат с гръб към вратата. Още един признак на живот.

Дълги крака в сини джинси, пищна кехлибарена на цвят коса със златист оттенък около бледото чело. Под тежестта на Гай проскърца дъска и фигурата се извърна към входа. Гай успя да зърне лицето на момичето, преди то да скочи и да се спусне към прашна завеса в дъното на стаята, да я сграбчи и да се увие с нея, сякаш да прикрие въображаемата си голота.

Гай отдавна не беше виждал толкова красиво създание. Истинско съвършенство. От изумление зяпна глупаво. Мина повече от минута, докато осъзнае, че момичето се плаши от него. Притиснало гръб до стената, дишаше тежко като уловено в капан животно.

— Много се извинявам… — измънка Гай. — Не исках да ви… Няма нищо. Аз съм посетител. Тук съм, за да се срещна с дъщеря си.

Никакъв резултат. Момичето продължаваше да диша тежко и цялото излъчваше уплаха. Гай отстъпи назад и се усмихна възможно по-дружелюбно, за да покаже добрите си намерения. В тревогата си момичето изпусна завесата и нов шок връхлетя Гай. Стомахът му се сви, студена пот покри челото му. Изви очи, обзет от отвращение и разочарование. Момичето беше душевноболно. Тъмносините очи се въртяха неконтролируемо, от прелестните устни се точеше лига, движенията бяха конвулсивни и некоординирани. Едва сега мъжът на прага се загледа в линията на челюстта и в големите длани и си даде сметка, че пред него стои момче, а не момиче. Обзет от отвращение, избяга от стаята, затръшвайки вратата зад себе си. Сърцето му се изпълни с тревога за дъщеря му. Нима тя живее тук?

Върна се в центъра на преддверието с надеждата все някой да мине и да забележат присъствието му. Така и стана. От площадката на втория етаж се разнесе потропване — иззад нанизи дървени топчета пред една от вратите се появи момиче и бързо тръгна надолу по стълбите.

Беше с дълга тъмна коса, сплетена на плитка, а цветната материя на широките й панталони бе толкова тънка, че се издуваше при движението й. Момичето приличаше на пеперуда. Крачолите при глезените бяха стегнати и от връзките висяха малки звънчета, които подрънкваха едва чуто. Босите крака едва докосваха стъпалата. Когато приближи достатъчно близо, той видя преплетените бели цветчета в косите й и ярката червена точка в центъра на челото. Тя спря пред него, доближи длани и го поздрави по източен обичай:

— Добре дошъл в „Златния ветрогон“. — Момичето наведе глава.

Гай пое дълбоко дъх, осъзнал значението на момента, наситен с опасности и възможности за бъдещето. Сведе очи към пътя по средата на главата й, посипан с яркочервен прах, вдигна ръка и докосна леко рамото й.

— Здравей, Силви.

— Сега името ми е Суами. — Дори гласът й прозвуча различно. Плах, лишен от тембър, приглушен, сякаш излизаше иззад пластове памук. — Означава „Лек танцуващ бриз“.

През ума на Гай се стрелнаха няколко остроумни забележки, но той бързо прецени риска да, бъдат изтълкувани превратно и предпочете да замълчи. Само кимна и поизкриви лице в подобие на усмивка.

— Подранил си — отбеляза тя.

— Надявах се да поговорим преди вечерята.

— Няма да е възможно. — Само при мисълта за такъв разговор душата й потрепери. Под червената точка на челото й се появи дълбока бръчка.

Гай стоеше нерешително, погледът му издаваше пълна безпомощност.

Суами се извърна и тръгна, без да отрони дума. Дрехите й прошумоляха през преддверието и тя се скри в един от коридорите. Сигурно е искала да му каже да я последва. Тръгна след нея и видя, че коридорът завършва с остъклена врата към тераса. На лявата стена пред самата врата имаше няколко дървени куки с окачени по тях стара мушама и торба с градински колчета, а под тях бяха подредени няколко чифта високи гумени ботуши и газен фенер. Точно срещу закачалката три ниски каменни стъпала водеха към врата, зад която се чуваше тропане на съдове и дрънкане на прибори.

Гай натисна дръжката и се озова в кухня — квадратно помещение с нисък таван, с напукани и извехтели плочки по пода и умивалника. Единствено газовата печка изглеждаше по-нова. Силви приготвяше чай. В този момент тя взимаше няколко зрънца мента от плоска чиния. Пусна ги в чайника и ги заля с вряла вода. В първия миг Гай се изплаши, че той ще трябва да пие този чай, но в следващия искрено пожела да е за него.

Дъщеря му отиде до стойка с различни по големина ножове, избра един и започна ща реже филия от голяма лъскава, твърда буца. Баща й, наскоро осведомен за някакви наркотични вещества, взе буцата за вид пресован канабис.

— Какво е това?

— Пестил от рамбутан.

— Аха.

Тя вече подреждаше нещата върху поднос. Очевидно чаят не беше нито за него, нито за нея. Всяка минута щеше да вдигне таблата и да я понесе вън от кухнята. Гай изучаваше спокойния й профил, очаквайки да открие и най-слаба реакция към неговото присъствие. Как е възможно да е толкова спокойна? Наистина ли не разбираше значението на този момент? Всичко бе очаквал, но не и такова отношение. Тя се държеше като съвършено чужд човек. Дали пък не са промили мозъка й? Нищо чудно да се намират в обиталище на откачен култ… Това обясняваше необикновената й дреха, звънчетата на краката и тази нелепа червена боя. Той малко се интересуваше от нещата, които не го засягат, но по принцип не приемаше промяната в момичето — така би отхвърлил и всяка промяна без негово съгласие в дневния ред на заседание.

Забеляза с какво почитание носи таблата тя. Свръхконцентрирана и внимателна, накланяше глава при всяка стъпка. Както при всички ритуали, свидетелите бяха напълно игнорирани. И както при всички ритуали, тъкмо това бе целта. Цялата тази процедура започна, да лази по нервите на Гай. Изпита потребност да я раздруса, за да предизвика по-нормална реакция. И през ум не му минаваше, че тя просто се плаши до смърт от присъствието му.

— Красива къща, Си… Суз…

— Така е, тук съм щастлива.

— Радвам се! Радвам се, че си доволна. — Усети как тя се отдръпна при внезапния изблик на чувствата му. Веднага сниши тона и добави: — Какво те прави щастлива тук?

— Спокойна съм. — С елегантен жест посочи овехтялата обстановка. — Тук хората наистина ме забелязват.

Гай пое удара.

Виждаше, че е искрена. Гай мразеше смирението. Убеден бе, че то е едно от нещата, които човек трябва да си натика в задника. Тя отново подхвана с кротък безполов тон.

— … И когато Учителят предложи да те поканим на днешния ден, ние го обсъдихме и решихме, че случаят е подходящ.

Този удар, макар и невинен, засегна мъжа по-силно. Значи идеята да го поканят не е била нейна. Предложението идваше от тълпа откачени звездобройци. Намираше се тук по тяхно благоговение. Гордостта му бе толкова наранена, че усети как стомахът му се надига. Изпита и парлива ревност. Поиска му се да направи нещо грубо. Да я нарани по някакъв начин заради това, което го кара да изпитва.

— Че ще дойде време, когато това ще ти омръзне, предполагам.

— Кое по-точно?

— Спокойствието и изолираният живот.

— Не, няма.

— Много си млада, Силви.

— По-възрастна съм, отколкото изглеждам.

В думите й прозираше горчивина. Погледна я и между двамата веднага се възцари добре познатото напрежение. Проявяха ли откровеност, неизменно стигаха дотам. Той усети пропуснатата възможност — толкова неща останаха недоизказани. Пристъпи напред, но тя отскочи като опарена.

— Извинявай, Силви. Моля те… Повярвай ми… Много съжалявам.

— Защо изобщо дойде? — Спокойствието й се бе изпарило. Очите й се напълниха със сълзи.

— Получих писмо…

— Защо дойде точно сега? Защо не се появи в седем и половина, както те бяха помолили?

— Казах ти, че исках да…

— Ти искаше… Само ти искаш. Не може ли поне веднъж в живота си да направиш това, което иска някой друг? Толкова ли е трудно? — Обърна се и зарови лице в дланите си.

Настъпи продължителна тишина. Гай искрено се разстрои от тази рязка проява на враждебност и наведе глава. Даде си сметка, че е сбъркал. Какво значение имаше, че чужди хора му дадоха възможност да се види с дъщеря си? Единствено това имаше значение. Беше се наежил само защото обстановката му бе непозната и се страхуваше да не му измъкнат контрола. Провалих всичко, помисли си той, но бързо отхвърли идеята за подобно нещо. Една грешна стъпка не означава провал.

Погледна гърба на дъщеря си. Дебелата плитка с вплетените ситни цветя бе паднала отпред и сега ясно се виждаше трапчинката в основата на тила й. Стори му се нежна и крехка, както когато беше съвсем малка. Мястото на палача, бе чул да го наричат някога. Почувствал се самият той като палач, изтръпна и заеквайки, се опита да наруши мълчанието.

— Боя се, че отново сбърках, но това е само защото толкова много исках да те видя. И ето, за пореден път се оказвам неспособен да… — гласът му изневери и той млъкна разкаян.

Стегнатият като струна гръб на момичето се отпусна. Суами вече се срамуваше за избухването си. Не това се очакваше от нея в такъв момент. Какъв беше смисълът от дългите часове медитация, от опитите да се движи предимно в светлина и да изпраща лъчи на обич към всички създания, надарени със сетива, ако не е в състояние да се държи прилично с едно от тях. Баща й е достоен за омраза, но тя няма да го мрази. Беше й причинил непоправими злини, но тя няма да търси отмъщение. Учителят я насочи към този начин на мислене и тя го прие. Таиш ли злоба, вредиш на себе си. Баща й беше за съжаление. Имаше ли живо същество, което да го обича? А аз, въздъхна тя, познах любовта. От страна на Учителя, на приятелите тук, на Кристофър. Грижат се за мен, утешават ме. Не е ли редно да отговоря със същото на друг човек, изпаднал в подобно положение?

— Аз също се извинявам. Не бива да си мислиш, че… — Тя се опитваше да намери подходящите думи. — Всички тук са любопитни да те видят.

— И аз очаквам с нетърпение да се запозная със семейство Крейги — побърза да се обади Гай.

— Със семейство…? — За момент Суами придоби объркан вид, но после се разсмя, сякаш той е казал нещо наистина смешно. — Не, не е така. — Тя отметна плитката на гърба си. Едва тогава вдигна таблата. — Трябва да занеса това на Учителя.

— Чаят не изстина ли?

— Не мисля.

Гай си даде сметка, че са стояли задно в кухнята не повече от десет минути. Някакви си десет минути, които бе очаквал дни наред.

Вече на стъпалата, момичето се обърна и посочи с глава към остъклената врата:

— Може да отидеш на терасата. Ако искаш, разгледай градината. Или иди в библиотеката.

— По-добре да отскоча в хотела, за да си оставя багажа и да взема душ. Запазих си стая.

— Хотел ли?

— Реших да поостана. А не исках да ви притеснявам тук.

Известно време Суами го гледа втренчено и се усмихна. Беше приятно изненадана, че нейният баща не желае да създава проблеми. Гай изтълкува усмивката като проява на обич и привързаност. Цялата му самоувереност, разбита до преди малко от обзелия го гняв и тъга, се върна като мощна вълна. Всичко ще се нареди. Само трябва да възприеме нейните правила. Ще се справи. Ще се съгласява с всичко и с всеки. Ще лицемерничи. Докато наблюдаваше как дъщеря му излиза, Гай се почувства наистина горд, сякаш е постигнал нещо действително голямо.

Силви ще се увери, че той е способен да се промени, и вероятно дори ще се съгласи, че той истински я обича. Радостно оживен и изпълнен с надежда, мина край фенера и високите ботуши и излезе на огряната от слънце тераса.

Пета глава

— На терасата има непознат мъж. — Трикси отри буза в стъклото на прозореца и се чу мек скърцащ звук, но мъжът не вдигна глава. — Вероятно е бащата на Суами.

Джанет прекоси стаята и като положи леко ръка върху рамото на Трикси, погледна навън. Трикси се дръпна настрани.

— Прилича на разбойник — додаде тя.

Действително беше така. Набит, като сечен с брадва, Гай беше почти квадратен. Бузите му, лилаво-сиви след бръснене, сега имаха цвят на грозде от парник.

— Доста противен костюм. — Джанет копнееше да се хареса на Трикси. Направи й впечатление, че тъмните къдри покриваха плътно доста едрия череп на непознатия. — Бас държа, че носи тупе.

— Няма такова нещо. — Трикси се стовари в зеленото тапицирано кресло и провеси крака през страничната облегалка. Носеше тънък халат от изкуствена материя и почти нищо под него. — В интерес на истината ми се струва доста мъжествен. Напомня ми на онзи странен мъж в твоята книга — минатора.

— Минотавъра. — Твърде късно. Джанет горчиво съжали, че не спря навреме.

— Трябваше да станеш учителка. — В гласа на Трикси прозвучаха язвителни нотки: неизречен намек за прашни черни дъски, презиращи те или безразлични ученици, самотни нощи, прекарани в преглед на домашни работи. Дълга, неоценена от никого подготовка за следващия ден. Непрестанно поправяш хората.

— Извинявай.

— Какво искаш всъщност?

— Дойдох да взема малко памук.

Джанет наистина обичаше да стои в тази стая, дори когато Трикси не беше вътре. Понякога дори предпочиташе да е така. Тук повече от, където и да било другаде се чувстваше в собствената си кожа. Съумяваше да се отпусне напълно. С цялото си същество поемаше атмосферата — аромат на пудра, парфюм, евтин лак за коса, ваза с рози. Веднъж долови дори и мирис на цигари. Всички тези аромати създаваха атмосфера от преди войната с привкус на упадък. Наличието на рози например противоречеше на правилата на тяхното малко общество. Късаха градинските цветя само при специални случаи, а вазите стояха в общите помещения, та всички да им се наслаждават. Трикси обаче винаги правеше каквото си иска, единствено придържайки се към правилото в комуната да не се критикува.

Джанет отвори едно чекмедже, за да потърси памук, и вдигна няколко парчета деликатно бельо и чорапи. В следващото чекмедже имаше две кутии тампони и няколко сутиена с дантела.

— Там няма да намериш каквото търсиш.

— Така ли, жалко. — Дългото кокалесто лице на Джанет пламна от смущение и тя пусна дантелата, сякаш е жив въглен. — Все забравям да запиша памука в списъка за покупки на Арно.

„Някой ден, когато дойда за анкерпласт или аспирин, тя няма да се сдържи и ще ми каже, че идвам само за да подишам атмосферата на стаята й. Или да докосна предметите, които докосват нейната кожа.“

— Изключено е да забравя тези напращели от мускули рамене. — Искаше ли да е лоша, Трикси неизменно пускаше в гласа си нотка на познавач. Джанет го усети и се стегна. — Любопитна съм да го видя как е в леглото.

„Какво ли очаква да кажа? Какво мога да кажа? Да се изсмея? Или да подхвърля някоя женска забележка от рода на Има само един начин да се провери. Сигурна е, че няма да го направя и тъкмо за това прави подобни забележки.“

— Питам се какво е да се чукаш с милионер. Всички са единодушни, че най-силният афродизиак е властта.

— Кои са тези всички? — Трикси беше като Клеопатра — вечно копае за злато.

— Сигурно е вярно. А този ми изглежда все едно е създаден да върши зло.

Очевидно имаше опит, защото при пристигането си в комуната по нея се виждаха белези от насилие. Ръцете и вратът й бяха здравата наежени, едната й устна бе сцепена, а косата — сплъстена. Всички опити на Хедър тогава се разбиха в мълчанието на Трикси. Дали Джанет ще посмее да зададе подобен въпрос? Защото беше на крачка да го стори.

— Само недей да твърдиш, че обичаш мъжете да те ритат.

Неочаквано Трикси се разсмя, сякаш Джанет казва нещо много забавно. Изпъна напред млечнобелите си крака и се изправи.

— Ако знаеше само…

— Какво да знам? — При възможността да надникне в миналото на Трикси Джанет пристъпи напред. Дали пък няма да се изпусне да сподели нещо поне за сините пликове, които от време на време пристигаха за нея, или да обясни защо бърза да затвори телефона, ако някой влезеше в стаята.

Трикси само сви рамене и погледна през прозореца. Гай все още стоеше долу и се оглеждаше. Тръгна към края на терасата, където тя преминаваше плавно в тревна площ. Трикси вдигна резето на прозореца.

— Какво правиш?

— На какво ти прилича?

— Ама ти не си… Поне си облечи нещо… — Джанет гледаше безпомощно, докато Трикси се навеждаше през перваза на прозореца. Прихванат само с едно копче на кръста, халатът се отвори и се плъзна надолу по лявото й рамо.

— Хей, вие… — извика тя и уточни: — Ето ме тук, горе.

— Здравейте — отговори Гай и се усмихна, но по гласа му изобщо не личеше дали проявява интерес, или не.

— Някой грижи ли се за вас? — не спираше Трикси.

В това време Джанет яростно ровеше в чекмеджето с пуловери.

— Какво ще кажете за времето? — попита Трикси и кимна към клюмналите цветя и повехналите листа на храстите. Докато говореше, стягаше и отпускаше връзките на блузата си, при което прелестите й ту се скриваха, ту се появяваха.

— Твърде топло е за моя вкус — лаконично отговори Гай, но в края на изречението повиши интонацията, та можеше да мине и за въпрос.

— Трябваше да се сетя, че с този костюм сигурно ви е горещо — засмя се Трикси с подрезгавял глас. Стоеше една идея по-близо, отколкото възпитанието позволяваше.

— Едно питие ще ми се отрази добре.

— В хладилника сигурно има лимонов чай — с готовност предложи тя.

— Имам предвид истинско питие. Ще отида да се настаня в хотела. Там сигурно ще ни предложат.

— О! — учестеното дишане и потрепването на по детски извитите мигли вероятно означаваше: доста внезапно предложение. — Не знам.

Объркването на Трикси, което Гай възприе като покана за флирт, не беше съвсем престорено. Мятайки на гърба си някакви дрехи, тя изтича в градината, водена главно от наивното любопитство да види отблизо богат и известен човек. Но скоро след като се представи и поговориха — за Суами естествено, — тя усети как я обзема доста познато вълнение. Подхвърли забележката относно възбуждащото действие на парите отчасти за да подразни Джанет, но се оказа и съвсем вярно.

Двамата тръгнаха към колата. Трикси не сваляше очи от съвършената сивкава повърхност на купето. Онемя пред белите гуми, пред огромните фарове и гюрука, който й се стори като нагънато платно на яхта. И през ум не й мина да се престори на безразлична.

— Каква красота само! Сигурно сте много богат! — възкликна тя.

— Богат съм като Бог — отговори просто Гай.

Фурно, шофьорът на Гай, ги забеляза, че приближават по алеята. Сгъна броя на „Ивнинг Стандарт“, който четеше, сложи си бързо фуражката и слезе да отвори задната врата.

Трикси седна на ръба на седалката, сякаш е направена от стъкло. Постепенно се отпусна и докато влязат в очертанията на Костън, вече се беше отпуснала назад, удобно настанена в ъгъла.

Гай, верен на ръководния си принцип никога да не се ограничава с една дейност, ако може да свърши поне десетина, приплъзваше полека ръка към коляното на момичето, докато я разпитваше за живота в комуната.

— Какво представлява той? Имам предвид онзи, който пръска ръководна светлина.

— Учителят ли? Ами… Добър човек. — Изненада се колко малко може да каже. Гай продължаваше да я гледа с очакване. Трикси се опита да измисли още нещо. — Много е приятно да си говориш с него. — Всички го твърдяха, значи сигурно е вярно, макар че след няколкото разговора насаме с Учителя тя се почувства по-скоро изнервена, отколкото успокоена. — Прекарва много време в медитация.

Гай изсумтя. Презираше всеки, загърбили трескавия свят на бизнеса. Самият той, както не пропускаше да изтъкне, работеше по четирийсет и осем часа на ден, а Фелисити обичаше да подчертава, че според думите му все едно дяла камъни.

Трикси обаче предпочиташе да чуе нещо повече за неговия начин на живот, но преди да успее да обърне разговора, той попита:

— Сигурно знаеш повече неща за този човек.

— Не, честна дума.

— Хайде, хайде. Ти си умно момиче. Негова ли е къщата, например?

— Нямам представа. Всичко се ръководи от комитет. — Той вече галеше коляното й. — В него участват Мей, Арно. Все хора, които са в комуната от повече време. Недей така.

— Какво? — От едрото му тяло се носеше истински коктейл от аромати — на тютюн, алкохол, масло за коса, одеколон. Всички те обаче не потушаваха миризмата на пот. Гай скъси разстоянието между двамата на седалката и зашепна в ухото й.

Трикси зяпна от изненада.

— Звучи ужасно.

— Защото аз съм ужасен.

Ръката на Гай се движеше неотстъпно нагоре по крака й — опипваше и проучваше без никакво колебание. Сексът прочистваше съзнанието му, освобождаваше го от тревожни мисли, освежаваше го и го ободряваше, а всичко това му бе необходимо за предстоящата вечер, ето защо прие появата на Трикси като знак на съдбата. Взе ръката й и прокара нокът по нежната кожа.

С известно усилие момичето откъсна очи от лицето на едрия си спътник, очевидно жаден за секс, и погледна изправения гръб на Фурно. Мъжът следеше внимателно пътя, но тя бе убедена, че се подсмихва.

Колата пое по отклонението за Чартуел Грейндж и Трикси се изправи, за да поприглади косите си. Шофьорът паркира колата и свали багажа. Просторното фоайе на хотела бе малко попретрупано с мебели: дивани и кресла, покрити с цветна басма, ниски масички със списания по тях.

Ако Гай бе от хората, които се интересуват от реакцията на околните, щеше да забележи доста хладния прием на хотелските служители. Джил Мередит остана потресена от държанието на секретарката на бизнесмена, която направи резервацията. Джил я попита дали да настани гостите в апартамент за двама, а секретарката изсъска:

— Не бъдете толкова глупава! Настанете шофьора в някаква пристройка или там, с каквото разполагате.

Шефът на Джил, успокоявайки своята служителка с изстуден коктейл, я бе посъветвал да се държи любезно, но хладно с посетителите. Любезността не струваше нищо. Ето защо сега тя подаде ключовете, без да се усмихва. В този момент се появи и пиколото, втъкнал белите си ръкавици под еполетите на униформата.

— Нещо за пиене? — попита Гай своята спътничка. Ръката му не слизаше от кръста й.

Трикси само кимна. Следеше движенията му, изпълнена със страхопочитание. Беше сигурна, че тук всички съзнават колко изтъкнат е мъжът до нея, и се надяваше нейният статус да се повдигне съответно. Само че за Грейтдж бизнесмени на средна възраст в компанията на секретарки, лични асистентки, момичета за петък вечер или просто придружителки бяха нещо обичайно. Персоналът на хотела обичаше да нарича тези млади „приложения“ към гостите „допълнителен багаж“ и обикновено се отнасяше с презрение към тях. Не само от морални съображения, но и защото те никога не даваха бакшиш.

— Искам скоч… джин. Лед. Газирана вода.

— Кога ще искате да сервираме?

— Сега.

— Мога да ви предложа салона „Толи Хо“, сър — обади се жената на рецепцията.

— Само ако го изпиете на крак — вметна Джил Мередит и пламна.

Вратата на асансьора още не се беше затворила и ръцете на Гай шареха под полата на Трикси. Едва влезли в стаята, той се нахвърли върху нея. Дърпаше, късаше, хапеше. От устата му неспирно се сипеха неприлични думи. Напълно облечен, но със свален цип той проникна грубо в нея. След това натисна главата й към члена си.

— Не — изскимтя Трикси. — Няма да направя…

— Хайде… — Гай сграбчи косата й и тя изпищя от болка. — Започвай, упорита кучко!

Когато той свърши, момичето изтича в банята, с разтреперани ръце разкъса опаковката на оставената от хотела четка за зъби и започна да търка зъбите, венците, езика и дори устните си.

Направи си гаргара, няколко пъти изплакна устата си и изпи цяла чаша вода. Въпреки всичко неговият вкус остана.

Погледна се в огледалото. Видя насинените си и нахапани гърди, червените следи по ръцете си. Сковано се върна в стаята, вдигна разкъсаното си бельо и остатъците от блузата. Огледа се да намери полата.

Накрая приседна на ръба на леглото. Един по един мускулите по гърба й започваха да се втвърдяват. За да не гледа Гай, спря поглед върху купата с плодове. На картичка пред нея пишеше:

Гай бе внесъл вече напитките и си приготвяше голяма чаша скоч. Отпи няколко глътки, измъкна портфейла от джоба на сакото си и пусна една банкнота на леглото до нея.

— Вземи.

Винаги си плащаше за случаен секс. Само тогава нямаше усложнения. Никой на никого нищо не дължи. Отпадат глупости като: да се срещнем отново, да се чуем и т.н. Спестяваш си и сълзливите тиради за нещастно детство. Влизаш, излизаш. Нищо повече.

Трикси гледаше парите с широко отворени очи. Едва сега Гай си съблече сакото и го преметна на гърба на най-близкия стол. Отпи нова глътка и посочи с палец подноса.

— Налей си едно. — Не получи отговор и попита: — Какво има?

— Какво ли?

— Да не би петдесет да са ти малко?

— Не ти искам парите. — Момичето се бе свило и трепереше неудържимо. — Нищо не искам.

— Какво? — жабешката му уста се разтегна в нахална усмивка. — Да не би тази седмица да е обявена за безплатно чукане? Хайде, вземи ги. Купи си блуза, че от тази не остана нищо.

— Ти си… Ти си направо… — обгърна тялото си с ръце, сякаш за да се предпази. — Ти си отвратителен.

— Нищо не разбирам. — Гай я гледаше с искрено удивление. Сетне започна да разкопчава ризата си. — Все едно, омръзна ми. Налей си питие и започни да се държиш нормално или се разкарай.

Той влезе в банята, пусна душа и се върна да се съблече. Трикси следеше движенията му и с всяка изминала минута се отвращаваше все по-силно от себе си. Как допусна този човек да я докосва? Толкова е противен! Лъснал от пот, целият е покрит със сплескани черни косми. Дори оная му работа изглежда космата. Сякаш е покрита с кожа на плъх.

Потресена и погнусена, Трикси стисна очи и започна да мисли как да му го върне. Дали да не разбие бутилката с уиски в черепа му, а после да натъпче счупените стъкла в очите и устата му? После й дойде вдъхновение и извика силно, та той да я чуе:

— Забравих да ти кажа, че съм болна от СПИН.

Той се обърна и само се засмя:

— О, скъпа. Измислях ги по-добри още преди да се родя.

— Вярно е — настояваше тя, но и двамата добре долавяха хленчещите нотки в гласа й.

Мозъкът й продължаваше трескаво да търси с какво да го нарани — да го нарани убийствено и разрушително. Хрумна й нещо, което, докато го изричаше, не й се стори достатъчно язвително. Но по-късно, седнала на терасата в Господарската къща, си спомняше събитията от деня и едва тогава си даде сметка колко силно се промени лицето му, щом етапа дума за дъщеря му.

— Странно е как Суами е стигнала до Ложата на „Златния ветрогон“ — подхвърли тя. — С такова семейство. И с всичките тези пари. Като си помислиш, нищо не й е липсвало. — Промяната в израза на Гай стъписа Трикси, ала огромното й желание да му върне обидата я накара да продължи. — За нея Учителя е всичко на този свят. По някакъв начин той, предполагам, замества в душата й фигурата на бащата. Странно ми е все пак. Сякаш си няма свой баща.

Трикси почти преглътна последните думи, защото Гай вече се бе надвесил над нея. Тя отскочи назад в леглото. Мигом съжали, че се е поддала на уплахата, но вече беше късно. Виждаше разширените пори и спуканите капиляри по кожата на носа му и прорасналите косми вътре.

— Влизам да си взема душ. Искам да сваля мръсотията от себе си. Когато изляза, да те няма. Имаш на разположение пет минути — през стиснатите зъби думите се процеждаха с неприкрита омраза.

Вратата на банята се затръшна и целият кураж на Трикси се изпари. С треперещи крака тя се изправи и тръгна към нощната масичка. Видя в огледалото мокрото си от сълзи лице. Кога успя да се разплаче? Възможно ли е да не е забелязала? Да плачеш и да не знаеш, че го правиш. Искрен стон на самосъжаление се изтръгна от гърдите й.

Забеляза кутия с хартиени кърпички и избърса лицето си. Пак беше прекалила с грима. Нямаше как да коригира пораженията, защото не си бе взела чантичката. Едва сега до съзнанието й стигна фактът, че е и без никакви пари.

Как ще се прибере у дома? За нищо на света няма да търси шофьора на Гамлин, защото той положително я мисли за проститутка. Толкова се засрами, че извърна лице от огледалото.

Водата в банята още шуртеше, но вече бяха изминали цели две ценни минути. Какво ли ще направи, ако я завари в стаята? Ще я изхвърли навън, без да му мигне окото. Притежанието на пари те освобождава от необходимостта да се извиняваш.

Погледът й попадна на банкнотата върху чаршафите и й напомни колко отвратителен понякога е сексът. В главата й се прокрадва предателската мисъл да ги вземе. Като компенсация за насинените гърди, за болките в гърба и краката. Вероятно за да се предпази от изкушението, тя грабна парите и ги накъса на ситно. Понечи да ги хвърли във въздуха, но забеляза портфейла, който се подаваше от джоба на сакото. Измъкна го и натика парченцата вътре. С удоволствие си представи как той иска да плати сметката в скъп ресторант и от портфейла му се посипват нейните конфети.

Докато връщаше портфейла на мястото му, Трикси напипа малко тумбесто шишенце. Развъртя капачката. И без етикет позна съдържанието — глицерил тринитрат. Баща й носеше в джоба си същите таблетки, за да държи сянката на смъртта далеч от себе си. Никога не ги оставяше в стаята, когато влизаше да се къпе. Водата в банята спря да шуми.

Миг-два Трикси поседя с поглед, впит в бялата врата. Всеки момент той щеше да излезе и да я завари как стиска вече изпотените малки бели хапчета. Откъм затворената врата се чу силно жужене. Очевидно бе започнал да се бръсне. Тя си отдъхна, усетила внезапен прилив на сили, примесен със страх, защото започна да осъзнава колко сериозно е онова, което направи. Някои биха го нарекли престъпление. Трябва да си е загубила напълно ума. Ще ги върне обратно.

Ала едва направила крачка към стола и стаята се изпълни с оглушителния звън на телефона. Гай изключи самобръсначката. В този миг Трикси побягна навън.

Джанет крачеше нервно напред-назад из буковата гора до нивите в задната част на къщата. От време на време изритваше купчина изгнили листа, нарочно счупваше изсъхнала клонка с крак. Приглушената светлина под високите дървета напълно хармонираше с настроението й. Върху обувките й капеха сълзи и на моменти тя прохълцваше. Спомни си забързаната Трикси: наплеска надве-натри червилото, обилно се напръска с дезодорант, дори не пропусна да пръсне в бикините си. Докато се приготвяше, си пееше и намигваше на Джанет.

Според Джанет всичко това беше унизително.

А онзи е такъв грубиян. Създаден да причинява зло, каза Трикси. А тя е толкова уязвима. Все се опитва да изглежда… Наперена като момичетата от улицата. Но всъщност е наивна като малко дете. Точно затова и Джанет се опитваше да я брани.

Нищо повече. Не си и помисляше дори, че чувствата й към момичето може да се нарекат любов. Иначе какво? Излиза, че самата тя е нещо като лесбийка. Джанет се ужасяваше от подобна квалификация. Нещо повече — повдигаше й се при тази мисъл.

Онези двамата сигурно са отишли някъде за по едно питие. Когато вечерята свърши, той ще си отиде и толкоз. Няма ги вече повече от час. Значи всеки миг Трикси ще се върне. Дали пък вече не си е у дома?

Скочи и с бързи крачки пое към края на гората. Влезе в територията на имението през старата врата към овощната градина. Неочаквано я връхлетя предчувствие за нещо лошо. Трикси има нужда от нея. Вика я да й помогне. Джанет се спусна напред, препъваше се в туфи трева, залиташе, падаше и пак се изправяше. Тичаше с лакти, долепени до тялото, все едно е на състезание.

Тъкмо стигна до отвора, изсечен в храстите от тисово дърво, и някакво такси приближи главния вход. От него слезе Трикси. Викайки името й, Джанет прекоси тичешком чакълената пътека и спря пред колата. Доста бледа, Трикси бе съвършено спокойна и стискаше някак особено блузата си.

— Ще уредиш ли таксито вместо мен, Джан? — попита тя и забърза към къщата. — Ще се разплатим по-късно — извика тя през рамо.

Джанет помоли човека да изчака, докато намери пари, след което той си отиде. Тя се качи и неколкократно почука на вратата на Трикси. Не получи никакъв отговор. Накрая се отказа и слезе в кухнята, за да помогне в приготовленията за вечерята.

Шеста глава

Напълно преобразена, Фелисити седеше неподвижно в будоара си и се гледаше в огледалото. Двамата с Дантон се намираха във вътрешната извивка на тоалетна маса във формата на подкова, чиито крака представляваха кариатиди със строги физиономии. Масата беше отрупана с всевъзможна стъклария — буркани, шишета, флакони и метал: гилзи за червило, аерозоли, кутии. Специално подредени огледала по стената умножаваха отражението им стократно.

Клиентката му се изправи и Дантон вдигна ръце възхитен. Дори той не повярва на съвършеното си постижение. Кожата на жената излъчваше мек розов цвят; виолетови и сребристи сенки обграждаха огромните очи, а раменете й проблясваха изпод седефена на цвят коприна. Устните с цвят на тежко вино бяха леко отворени от изненада.

— Приличам на ангела на смъртта.

— Госпожо Джи, госпожо Джи…

„Няма представа какъв комплимент е това за мен“, помисли си прочутият коафьор.

Фелисити вече изпитваше колебание дали наистина е необходимо да отиде на тази вечеря. И защо са всички тези приготовления? Защо поне веднъж не възрази на Дантон? Очевидно вече напълно е загубила способността да взима решения. Например, да беше се противопоставила на избора му на рокля. Представи си как изглежда на масата — истинско привидение. Гай сигурно ще й се изсмее. Както често го правеше насън. Силви ще се разстрои и засрами заради майка си. А когато всичко свърши, те двамата ще побързат да я скрият и да я отпратят да си върви.

Първоначално мислеше да си вземе малко дрехи и тоалетни принадлежности, за да прекара нощта там, но после реши да задържи наетата кола и да се върне. За всеки случай приготви най-необходимото.

Дантон застана зад нея за последен поглед и последни корекции на къдрите.

— Не гледайте така отчаяно, госпожо Джи. Ще прекарате вълшебно. Как бих искал и аз да съм там! — Отвън на улицата някой натисна клаксон на кола. — Това е за нас. — Той бързо прибра чека си и размаха кадифената наметка, сякаш бе тореадор. — Обадете ми се, щом се приберете. Ще стоя на нокти, докато ми звъннете.

Точно в седем без пет луксозната кола на Гамлин отново спря пред Господарската къща и Гай за пореден път дръпна ръждясалия звънец. Този път няма да прави грешки. Силви… Не, Суами — само да не забрави новото шантаво име — се обади в хотела, за да му предаде желанието на Учителя да се срещне с баща й в седем часа за кратък разговор преди вечеря.

Гай се почувства на върха на щастието само от звука на нейния глас. Жадуваше да поправи грешката си от този следобед. Но… Спокойно. Спокойно, повтаряше си той. Ще си мълча, няма да казвам какво мисля. Ще е дяволски трудно, но ще се постарая. Ще го направи, защото за нищо на света не би искал да я изгуби отново.

В този момент иззад ъгъла на сградата се появи фигура, силно наподобяваща огнен стълб — вееха се алени и оранжеви материи, проблясваха и се гънеха около тялото. Бяха прихванати на кръста с колан, посипан с лъскави камъчета, които грееха като въглени.

— Не носите индиго.

— Никога не пося индиго — отвърна той. — Какво всъщност е индиго?

— А трябва. Прекалено агресивен сте. Във вас има страшно много червено.

— И червено не нося. — Не се погледне как се е облякла, помисли си Гай. Обзе го усещането, че разговорът не върви в правилната посока.

— Говоря за аурата ти, човече. Позитивен кипеж. Плюс голям отвор с големина на пъпеш.

— Извинете, тук ли е…?

— Изтичането на етер не е шега работа. — Мей, със строго лице, отвори вратата. — Освен това се виждат множество мрачни точки. Да не би случайно да сте скъперник?

— Определено не — отвърна Гай смирено, докато я следваше в преддверието. Възможно ли бе да наречеш скъперник човек, който кара ролс-ройс корниш.

— Съзирам тежък дисбаланс, господин Гамлин. Дължи се, предполагам, на прекалената ви заетост. Нямам намерение да любопитствам излишно, но ако се стремите към успех…

— Аз имам успех. Не се стремя към нищо. — Освен към дъщеря си. Ах, Силви — най-тежък мой дисбаланс, живот мой.

— Тук съм, за да се срещна…

— Знам, всичко. Ще ви заведа. Оттук, моля. — Тя се устреми към вътрешността на къщата, следвана по петите от Гай. Отминаха вратата, зад която видя лудото момче.

— Ще останете ли да преспите тук? — попита жената.

Той измърмори нещо за хотел.

— Чудесно. Трябва да дойдете утре, за да изберете няколко шишенца и да ви съставя режим за корекция на проблемите.

Гай никак не беше убеден, че ще го направи. Все пак попита какво включва подобен режим.

— Обикновено започвам с чакрите. Прочиствам добре и тях, и енергийните канали. После търся връзка и се свързвам с една от великите Учителки. Моята лична Учителка е безценна. Тя е първият коан на седмия лъч, който можете да видите.

— Нали вече си имате Учител? — попита Гай, правейки усилие да запази сериозно изражение. — Защо не се обърнем към него?

Очакваше отговора на Мей със силно любопитство. Стори му се, че тя се смути и за част от секундата устремният й ход се наруши.

— Не мога да направя такова нещо. Той е… Малко е уморен напоследък.

— Дъщеря ми не спомена такова нещо.

— Така ли? — Мей спря пред тежка дървена резбована врата. Почука и зачака отговор. Очевидно долови някакъв знак, останал незабележим за спътника й. Натисна дръжката и каза към вътрешността на помещението: — Господин Гамлин е тук, Учителю. — И пусна посетителя да мине напред.

Първото впечатление бе, че е попаднал в много голяма стая. Бързо си даде сметка от какво произтича ефектът — вътре нямаше почти нищо. Обстановката му напомняше с нещо японски интериор — бледи цветове, съвсем малко мебели. На пода лежаха две възглавници, а недалеч от прозореца стоеше параван — на дървена рамка бе опънато парче коприна с вълшебни краски, каквито са перата на райските птици.

Мъжът седеше на една от възглавниците. Изправи се със завидна лекота и пристъпи напред, за да приветства госта. Мина известно време, преди Гай, прикован от израз на очите му, да забележи останалата част от лицето и външния вид. Подробностите му вдъхнаха неочаквано спокойствие: дълга бяла коса, синя роба, сандали на краката — очевидно се търсеше впечатление за духовност. Същевременно Гай го определи като доста банален прийом за внушение, че си пред Учителя на Вселената. Все пак стисна сърдечно подадената ръка.

Поканен да седне, той се стовари доста несръчно върху възглавницата, подпря длани на пода зад гърба си, а краката изпъна напред. Съобрази, че тази доста неудобна поза е част от стратегията на домакина. Крейги несъмнено разполагаше и с нормални места за сядане, защото кой живее по подобен неудобен начин, но нарочно ги е изнесъл, за да постави посетителя си в неблагоприятна позиция. Милионерът бе твърдо решен да му даде се разбере. Домакинът се усмихваше, без да говори.

Мълчанието продължи повече от очакваното. В началото Гай беше неспокоен — умът му се стрелкаше както обикновено, правеше планове, градеше стратегии за борба и за преодоляване на съпротива, но колкото повече минути минаваха, толкова повече неговата трескавост стихваше. Тътнещите в главата му въпроси не бяха изчезнали, но вече не звучаха така настойчиво.

Обикновено тишината го караше да се чувства на тръни. Твърдеше, че му е приятно наоколо винаги да има „малко живот“, което означаваше — шум. За първи път тишината го караше да се чувства като потънал в огромна, успокояваща прегръдка. Изкушаваше се да остане по-дълго така. Да си почине. От гърба му все едно се свлече тежък товар. Поиска му се да сподели това необичайно усещане, но незнайно защо му липсваха думи. Не изпитваше необходимост да бърза.

Стаята се изпълни с лъчите на залязващото слънце и някои ивици от коприната на паравана сякаш горяха. Гай не можеше да откъсне очи от необикновената им метаморфоза. Хрумна му дори, че вероятно се опитват да го хипнотизират.

— Радвам се, че успяхте да отделите време, за да ни посетите — обади се мъжът срещу него.

Гамлин направи усилие да се съсредоточи, но се оказа доста трудно.

— Аз трябва да ви благодари за доброто отношение към дъщеря ми.

— Суами е чудесно момиче и всички тук я обичаме.

— Много се тревожех за нея, особено след като изчезна. — Правило номер едно: никога не признавай слабостите си. — Не бих казал, че бяхме много близки. — Правило две: не признавай неуспех.

Какво му става? Виновен е този негов противник насреща, очевидно въплъщаващ фигурата на баща, за която Силви си бе въобразила какво ли не. Гай се опита да извади на преден план в съзнанието си чувството на ревност и желание за отмъщение. Не сваляше поглед от бистрите сини очи и спокойното изражение на мъжа. Направи му впечатление изостреният нос. Дръж се за това. Този човек е пътник. С единия крак е в гроба. Да, но тази челюст? Челюст на войн. Войн, предрешен като монах. Ама какво става тук? Отдавна не се бе чувствал толкова объркан.

— Дори в семейства, където хората са тясно свързани, в един момент децата се откъсват. А това винаги е болезнено.

У този човек имаше нещо. Вероятно способността му да внимава в това, което го заобикаля и което изисква ответ.

— Болезнено е меко казано.

— Тези пукнатини могат да бъдат излекувани.

— Мислите ли? Наистина ли смятате; че е възможно?

Гай се наведе напред и започна да говори. Потоци от думи, разказващи за обиди, се лееха от устата му. Потоци от извинения. Гай слушаше гласа си и се изпълваше с отвращение. И с каква лекота само признаваше толкова много свои грехове.

Най-сетне свърши и се почувства изтощен до смърт. Вдигна очи към Крейги, който разглеждаше пръстите на ръцете си. Гай с трепет очакваше да чуе нещо в отговор. Търпението му се изчерпа и той додаде:

— Дадох й всичко.

— Напълно разбираемо — Йън Крейги кимна с разбиране. — Но не е достатъчно.

— В смисъл че парите не могат да купят любов? Това е сигурно. Иначе нямаше да има толкова много самотни милионери.

— Имах предвид, че вещите не носят удовлетворение, господин Гамлии. В тях няма живот, нали разбирате?

— Ъхъ. — Гай не разбираше. Нали целта на всичките ти усилия е да придобиеш вещи и да ги използваш. Как иначе хората ще разберат що за човек си? А и за да съществуваш, са ти необходими някои основни неща — дом, храна, топлина и дрехи.

Крейги се съгласи по принцип, но изтъкна наличието и на друга съществена нужда, която хората игнорират съвсем неразумно. И това е опиянението.

Посетителят му го погледна недоумяващо.

— Добре ме чухте — усмихна се Учителя. — Става дума за емоционалното и духовното опиянение. Преживяваме го понякога по време на игра, когато слушаме музика.

— Разбирам. Но не виждам как вие тук успявате да… — махна неопределено с ръка.

— Ние тук сме влюбени в молитвата. В преследване на добротата.

Гай долови нюанс от ирония в гласа на домакина.

— Не ми се струва, че гледате много сериозно на това — отбеляза той.

— Напротив. Отнасяме се извънредно сериозно към молитвите, за разлика от повечето хора.

Гостът усети как го облъхва внезапен хлад, сякаш някой дръпна от него източника му на спокойствие. Натъжи се. Почувства се измамен.

— Не разбирам точно как преследвате добротата.

— Абстрактните думи винаги са трудни. И опасни. В общи линии, най-просто казано, щом идеята вече съществува… Най-добре е да се опитаме да я изпробваме, защото тя не те оставя на мира.

Гай направи паралел със своята отдаденост на дъщеря си и разбра своя събеседник.

— Дали точно това преследване търси Силви според вас?

— В момента тя е убедена, че иска точно това. Медитацията й носи голямо удовлетворение. Но тя е много млада. През живота си пробваме много маски. Докато изведнъж разберем, че една от тях не желаем да свалим.

— Никога не съм носил маска.

— Мислите ли? — Някой почука на вратата. — Един момент, Мей. — После се обърна отново към Гай. — Не успяхме да поговорим за наследството на дъщеря ви, а това е една от основните причини да ви поканя тук.

— Фондът на Макфадън?

— Тя иска да го дари на комуната.

Гай простена тежко и Учителя се наведе към него.

— Зле ли ви е, господин Гамлин?

Гай вдигна глава, по лицето му бе изписано огромно объркване, устата му бе леко отворена.

— Моля ви, не се разстройвайте. Няма да приемем тези пари. Поне не на първо време. Дъщеря ви ни е страшно благодарна, защото я обграждаме с грижи и любов. Така е с всички деца, непознали обичта. Това дарение й напомня за детството, когато не е била щастлива и вероятно заради това иска да се отърве от него. Ако не го предаде тук, сигурно ще го дари на друга организация.

Гай пребледня още повече. Дори яркочервеният му нос съвсем побеля.

— Точно за тази нейна уязвимост исках да поговорим. Мислех си дали няма начин да приемем формално дарението за една година. Ако след това продължава да държи то да остане при нас, добре, но опитът ми показва, че това няма да се случи.

На вратата отново се почука. Долепила устни до процепа във вратата, Мей предупреди:

— Учителю, всички вече са на масата.

— Отново ще поговорим, господин Гамлин. — Моля, не се тревожете предварително. Все ще измислим нещо.

Въпреки любезните слова на домакина, Гай усещаше, че той тайно му се присмива. Кой не би си глътнал езика при перспективата половин милион лири да излезе от семейното състояние. Колкото и противни да му бяха Макфадън, парите им бяха съвсем истински. Направи опит да се надигне от доста унизителната поза, в която го бяха принудили да седи. Крейги обаче не помръдна.

— Вие няма ли да дойдете?

— Храня се само в дванайсет.

— Така ли? Кой знае колко изгладнявате.

— Ни най-малко. — Мъжът се беше затворил в себе си. Усещането бе много осезателно. Гай имаше чувството, че е сам в стаята. — А сега моля да ме извините. Трябва да си почина.

На път Ем 4 наетата от Фелисити кола чакаше дългата колона от автомобили пред нея да се изтегли. По едно време нетърпеливата клиентка почука по стъклото, отделящо я от шофьора. Човекът отпред подскочи стреснато и се извърна. Свали преградното стъкло и я погледна въпросително.

— Казах на хората от фирмата ви, че трябва да съм там в седем и половина.

— В задръстване сме, госпожо Гамлин.

— Трябваше да дойдете по-рано.

— Дойдох веднага щом поръчахте кола.

— Не може ли да се измъкнете и да минем по друг път?

Мъжът само се усмихна и побърза да вдигне преградата, забелязал лекото потрепване на събутата обувка, която тя стискаше в ръка.

— Да си продължим разговора, господин Гамлин.

Гай вървеше след Мей по дългия коридор, но не чуваше и дума от приказките й. Опитваше се да събере мислите и душата си, тотално объркали се в онази тиха стая. Господи, да можех да постигна това, което умее този човек! Какво безценно оръжие би било.

— През септември започвам занимания на тема цветове. Останаха няколко свободни места.

Крейги положително е магьосник. Умее ги нещата. С всичките тези приказки за добротата и духовното опиянение, фигура на бащата! Ще му дам аз едно бащинство! Няма представа с кого се захваща. Когато стигнаха трапезарията, Гай вече се беше съвзел напълно.

Стори му се, че в просторната стая са се събрали страшно много хора. Седяха около голяма дървена маса. По лицата на един-двама забеляза изражение на сдържано страдание. Гай сметна за редно да се извини, макар да бе ясно, че вината за закъснението очевидно не беше само негова. Все пак, за да не дразни Силви, измърмори нещо подобно на извинение към всички.

— Предполагам, ще искате да пийнете нещо.

— Само да е по-силно.

— Сокът от трънкосливка гъмжи от минерали, а с няколко капки сок от ряпа се получава силна доза витамини и магнезий.

— Имах предвид по-силен алкохол.

— Господи! — вдигна ръце тя. — Сега разбирам защо аурата ви е така нестабилна. Но не се тревожете, никога не е късно. — Подаде му груба керамична чаша с избраната от нея напитка. — Преди няколко месеца се занимавах с друг алкохолик. Едва се държеше на краката си, когато пристигна. Приложих му сеанси с махало, работих върху него с виолетовите лъчи на Артур, промихме и изчистихме чакрите и го научих да посреща слънцето. И знаете ли къде е той сега?

Гай с тъга си помисли за джобната си бутилчица с уиски, останала в колата. Докато следваше домакинята към мястото му на масата, отпи от напитката. Вкусът не се оказа чак толкова отвратителен, колкото бе видът на течността. С радост забеляза празния стол до Силви и се запъти натам, но Мей умело го насочи встрани от тази част на масата и му посочи съвсем друго място. Понечи да възрази, обаче жената поясни:

— Винаги сядаме на едни и същи места. Това си е наш обичай и вид дисциплина. За вас е отредено място за посетител.

Гай я огледа с известно неодобрение. Дръпната назад брадичка, дълга посивяла коса, хваната на тила с голяма панделка, от очите й бликаше искреност. Фланелката й с надпис „Универсалният разум: твоят единствен избор“ бе издута от доста едри гърди, които стигаха почти до кръста, защото тя очевидно не носеше сутиен. Мъжът от другата му страна, облечен със странна риза, му подаде блюдо, наподобяващо кравешки тор.

— Ечемичена питка? — попита човекът.

— Защо не — Гай се усмихна пресилено и сложи в чинията си две парчета. Едва сега огледа храната, оставена по средата на масата. Гледката беше потискаща. В груби керамични съдове — малки и по-големи — бяха насипани странни на вид ястия; имаше и подобни на краставици франзели, посипани със ситни черно-кафяви зрънца. От една чиния, пълна с нещо като лепило, право нагоре стърчеше метална лъжица. Сякаш изпаднала в шок.

Гай мрачно си помисли за изисканото и вкусно меню, което биха му сервирали в хотела: пържена херинга върху канапе от продълговат ориз с гъби и пресни картофи, последвана от поне два вкусни десерта, Фурно положително вече забива нож в сочната си пържола. „Какво не правя за своята обич“, помисли си мъжът и погледна към дъщеря си с тайната надежда да го удостоят с усмивка.

Силви, в ябълковозелено сари на розови цветчета и с по детски сериозно лице, обрамчено от черната коса, удивително му приличаше на ученичка, облечена в костюм за училищна пиеса. Не допускаше, че тя вярва в тази псевдорелигиозна постановка. Седеше до младеж с дълга тъмна коса, който се обръщаше към нея с нежност и внимание. Вероятно това е „чудесният човек“, заради когото тя напусна Лондон. Направи му впечатление фалшивата усмивка на младия мъж. Очевидно е зестрогонец. Горкото му дете — заобиколено е с отвратителни хищници. Гай сякаш не си даваше сметка за парадокса, в който се бе озовала тя — отхвърля баща, който я обича заради самата нея, а предпочита хора, които я търсят заради парите й.

Не видя никъде следобедната си приятелка. Не знаеше да се радва или да съжалява. Изненада се от смущението, обзело го, след като установи, че тя си е тръгнала. Така и не разбра какъв е проблемът на момичето. Яви се пред него, предложи му се и той прие, като си плати веднага. Въпреки воя, който нададе за наранената си гордост, беше прибрала парите. Гай се тревожеше по-скоро от друго — да не би да споделеше със Силви някаква своя версия за преживяното в хотелската стая на баща й. Реши да се държи приятелски, ако се срещне с нея. Готов бе дори да се извини, макар да не му беше ясно точно за какво.

Сервирането на храната приключи и в продължение на няколко минути всички гледаха в чиниите си. Гай също впи поглед в кравешкия тор пред себе си, питайки се дали да рискува и да опита. Съседът му отдясно, сега вече само по фланелка с надпис „Зачитай моето пространство“, се обърна към него:

— Какво ще кажете да се представим? Аз съм Кен Задкиел Бийвърс. А това е моята божествена половинка Хедър, или Тетис. Това е астралното й име.

— Гай Гамлин. — Стиснаха си ръце. Гай поразрови многозначително с вилица храната в чинията си и попита: — Какво се предполага да е това тук?

— Без съмнение — лазаня. Малката купчинка е пюре от нахут. — Той посочи нещо черно и усукано и добави: — А това е араме. — Произнесе думата с особено чувство. — Какво бихме правили без океана?

— Моля?

— Араме е морско водорасло. Въди се край бреговете на Япония. Ако го консумирате в достатъчни количества, никога няма да имате херпес зостер.

Гай никога не бе страдал от такова заболяване, но кимна разсеяно и пусна вилицата. Долови лека музика, наподобяваща птича песен и ромон на вода — вероятно се очакваше да създаде ведра атмосфера. Очевидно даваше резултат, защото всички говореха тихо и спокойно. Гай се запита къде ли дяват гнева си тези хора. Всеки човек има такива моменти. Все едно, беше крайно време да поведе разговор с хората тук. Обърна се към съседката си отляво:

— С какво се занимавате тук, в „Златния Ветрогон“?

Хедър отметна посребрените си коси.

— Смеем се… Плачем… — Събра дланите си като купа и после разпери ръце, сякаш пускаше гълъб. — Живеем.

— Всеки го прави.

— Но не и с цялата дълбочина, на която е способен. — Тя му подаде чиния с блатисто зелена смес. — Малко каракол? Чудесно балансиран с майорана и хемпентел.

Гай поклати тъжно глава.

— Хемпентелът е едно от малкото неща, които са ми забранени.

Хедър се впусна в подробни обяснения как в дебелото черво на всички месоядни създания във всеки момент се съдържат поне два килограма животински протеин, който ферментира.

— Цели два килограма?

— Най-малко.

Гай подсвирна и Кен, вероятно за да подчертае колко добре функционира стомашно-чревният му тракт, се изпърдя звучно. Гай сбърчи нос. Хедър реши да смени темата.

— А вие с какво се занимавате?

— Финансист съм. — Какво се правят, че не знаят.

— Всички ние тук сме милионери — намеси се отново Кен — на духа. Смятаме, че състезанията на плъховете са за плъхове.

— Не очаквах да ме коментирате по този начин, особено в момент, когато съм гост на малкото ви общество.

Кен пламна като божур.

На Гай му писна и от двамата. Наведе се напред и промърмори така, че никой друг на масата да не го чуе:

— Не хората напускат състезанието, а то се разделя с тях. С онези, които нямат кураж да го продължат. Те изпълзяват настрани и оставят някой друг да води кораба напред. Както между другото и вие се криете тук. Оставяте някой друг да движи прогреса, а вие само се възползвате от неговите плодове. — Гай усещаше, че е време да спре, но не можеше. — Да ви е хрумвало, че докато вие седите тук, на върха на измисления си връх на добродетелта, някой долу в мините си изплюва дробовете, за да изкопае въглищата, с които се отоплявате?

— Това е неговата карма — отбеляза Кен. — Вероятно трябва да мине пътя на своите прераждания от къртица.

В другия край на масата хората разговаряха тихо помежду си. Джанет се питаше дали да не направи — за кой ли път — опит да измъкне Трикси от стаята й. Мей разпитваше съседите си по маса как им се е сторило пюрето от нахут. Тим се тъпчеше лакомо и само от време на време спираше, за да поглади с ръка слънчогледа, избродиран върху чантата на Суами.

Самата Суами хапна съвсем малко. Поглеждаше от време на време баща си и ставаше все по-неспокойна. За страничен наблюдател той се държеше като съвършения гост — разговаряше, кимаше, усмихваше се. Но лицемерието бе негова запазена марка. По едно време забеляза как накланя глава по особен начин и изпита пристъп на паника. Така й се искаше да притежава магическата сила да го телепортира вън от това място. В момента Хедър завършваше някаква фраза:

— … вярваме, че единственото истинско щастие е да забравиш егото си. Ето защо се мъчим да заличим своята индивидуалност в служба на другите. В служба на болните или лишените от блага. Или бедните…

— Бедните ли казахте? — Гласът на Гай отекна в помещението. В душата му като вулкан избухнаха дълго потискани и крити чувства и образи: малко момче, коленичило пред електрически стълб, се опитва с джобно ножче да се предпази от ударите на верига, която се вие над раменете му. Същото момче подбира по-здрави плодове и зеленчуци, изпаднали от счупени касетки зад сергиите на пазара, и получава тежки удари по главата, щом го забележат. Споменът за свиващия се от болка празен стомах бе толкова дълбок, че в момента хранителният му режим включваше всички вредни за сърцето храни — планини шоколад, обилно полято със сос недопечено месо, бита сметана.

— … Кой от вас знае колко трябва да е силен човек… Да се измъкне от калта… Когато никой никъде… За каква бедност ми говорите. Какви бедни… Въшки…

— Не бива да говорите така — намеси се Арно с пребледняло лице. — Те са човешки същества. Нуждаят се от помощ, защото са безсилни. И в Библията е казано, че последните ще бъдат първи.

— Заслужават го. Накъдето и да погледнеш, има техни масови гробове.

Настъпи смразяваща тишина. Всички присъстващи започнаха да разменят погледи, сякаш не вярваха на току-що чутите думи.

Гай седеше неподвижно, вцепенен от ужас. Какво направи? Как така се остави две тлъсти повехнали хипита да го въвлекат в този глупав спор? И то в момент, когато предстоеше да се реши нещо толкова важно за него? Повдигна натежалата си като скален къс глава и се опита да промълви някакво извинение.

— Много съжалявам… Моля да ми простите. — Изправи се от нетърпение. — Силви, моля те, не помислих…

— Винаги трябва да се месиш във всичко, нали? — Лицето на Суами беше бяло като платно. Тя също се изправи. — Няма нещо добро и хубаво, което да не принизиш до себе си и да го отровиш, щом се докоснеш до него. Тук бях щастлива. А сега ти развали всичко. Мразя те! Мразя те!

Тим изпълзя от стола си и се сгуши в скута на Мей.

Кристофър улови ръката на Суами.

— Недей, скъпа! Моля те, недей!

Всички наскачаха от местата си, наобиколиха ги и започнаха да говорят в един глас. Суами вече хълцаше високо:

— Рожденият ми ден! Точно на рождения ми ден…

Кристофър галеше косата й, а Мей — главата на Тим. Кен и Хедър поклащаха глави и хвърляха укорителни погледи към Гай, оставен сам в отсрещния край на масата като прокажен.

Изведнъж глъчката утихна и всички отправиха погледи някак през него. С тила си усети, че въздухът отзад се раздвижва. Обърна се и видя някаква жена, застанала на прага.

В полумрака на стаята тя приличаше на привидение; впечатлението се засилваше още повече от сивите прозрачни драперии, които я обвиваха. Държеше увит в целофан букет. Жената пристъпи напред, придържайки с ръка облак от коприна и тафта. Шумът на тъканите придружаваше всяка стъпка. Цялата група в другия край на трапезарията сякаш бе хипнотизирана от огромните очи, от хлътналите бузи и посипалата се около лицето пепелявосива коса.

Кен мърмореше удивен и невярващ:

— Предсказанието на Хиларион. Вярно е…

Посетителката се озърна несигурно. От гърлото й се отрони хриптене, подобно на хрущене на сухи листа.

— Позвъних, но никой не ми отвори. Имам покана — и тя показа парче зелена хартия.

Гай позна писмото, което бе получил. От изненада и гняв към жена си само отвори уста. Гостенката се олюля, потърси опора в нисък тапициран стол и се отпусна безсилна. Пищната пола на роклята се изду като облак.

Кей и Хедър приближиха плахо с протегнати ръце. На няколко крачки от новопристигналата те се отпуснаха на колене и докоснаха пода с чело.

— Приеми поздравите ни, Астаре — богиньо на Луната.

— Кралице на лунното сияние…

— Най-покорно те приветстваме…

Фелисити само мигаше. Бледа като платно, към нея пристъпи Сауми.

— Мамо? — промълви тя. — Той каза, че няма да дойдеш.

Гай примигна, засегнат от небрежно-безличното напомняне за неговото присъствие. Тъмночервените устни на жена му потрепваха в немощни опити да промълвят нещо. Суами пое букета и прочете картичката, втъкната сред цветята.

— Прекрасно. Благодаря ти.

Едва сега Гай съобрази, че е забравил на верандата пред входа букета, който бе купил за случая. Ами да, Фелисити поднесе неговия букет. Какво да направи? Да се впусне напред и да каже, че това са неговите цветя? Сега Силви ще си помисли, че е дошъл с празни ръце.

— Каза ни, че си болна.

— Скъпа моя — обади се Мей, — вие наистина не сте добре.

„Как ли пък не, помисли си Гай. Дрогирана е или е пияна като талпа. Господи, каква вечер!“

— Суами, донеси на майка си нещо за пиене! — намеси се отново Мей.

— Да, ако обичате! — проговори Фелисити, неочаквано оживена.

Гай се разсмя развеселен.

Погледите им се срещнаха. Познаваха се чудесно.

— Само така ще се върнеш в света на живите, нали, Фелисити?

— Няма нужда. — Мей спря Суами. Извади малък пластмасов флакон от джоба си. — Жена ви е​ много разсеяна. А сега, протегнете напред ръце. — Тя капна няколко капки в дланите на Фелисити. — Вдишайте го.

Фелисити се подчини и тутакси започна да киха.

— Отлично — одобри Мей. — Някой ще ми даде ли носна кърпичка?

Кен и Хедър, все още на лунна вълна, се приближиха по-близо и попитаха новодошлата дали знае какъв ден е този. А Фелисити, която едва ли помнеше коя година е, се опита да кимне. Суами дойде с напитката. Майка й посегна няколко пъти, но все не уцелваше ръката на момичето.

— Астралното пространство и измерения са различни — поясни Хедър на незапознатите.

Мей пое чашата и постави пръстите на жената около нея. Най-сетне тя успя да координира сигналите от мозъка с действията си и отпи няколко глътки. Започна да обяснява с разтреперан глас защо се е забавила. Всички едновременно я успокояваха, че нищо лошо не се е случило, че такива неща са ежедневие.

По поведението на жена си Гай разбра, че преди да излезе от къщи, Фелисити е смръкнала една доза кокаин, след това в колата — още една. Обикновено реакцията от кокаина е точно такава. Чувстваш се като воден обитател, изхвърлен от вълните на пясъка — направо умираш. Тя имаше усещането, че силуетите около нея ту се приближават, ту се отдалечават. Непрестанно променяха размерите си. Някой посегна и я докосна, а тя изрева като изплашено животно.

— По дяволите! — изруга високо Гай и отново погледите се насочиха към него.

Около час след като поднесоха основното ядене, започнаха да разчистват масата, та да освободят място за яйчения сладкиш и тортата, която Джанет приготви от ябълков мус и соев марципан. Отгоре бе забита S-образна свещ, а отстрани бе украсена с нагъната зеленикава рециклирана тоалетна хартия.

За десерта на масата седнаха девет души. Мей се оттегли, за да се приготви за сеанса с нейната регресия, но междувременно убедиха Трикси да се присъедини към тържеството. Джанет успя да постигне този резултат с чести увещания през дупката на ключалката и най-вече като провокира любопитството й. Джанет, посветена в страстта на приятелката си към дрехите, дълго и картинно й описа как изглежда Фелисити. Не пропусна и разправията между Гай и Суами, усещайки, че ще достави удоволствие на Трикси.

Затворена в стаята си, Трикси истински се изплаши, задето не само задигна онези хапчета, но и ги изхвърли през прозореца на таксито. Сега обаче слезе при останалите и със завист оглеждаше великолепния тоалет на Фелисити. От време на време плъзгаше таен поглед към бащата на Суами. В един момент погледите им се срещнаха, той изкриви лице в подобие на усмивка и помаха неопределено с ръка.

Кристофър разказваше за последната си командировка в Афганистан, за безкрайните и изтощителни преходи в планините. Внезапно над главите на всички се разнесе глух вой.

— Раковината — обади се Хедър. — Трябва да вървим — обясни тя на Фелисити.

Съпрузите Бийвър, макар и неохотно, бяха приели факта, че гостенката не е очакваното божество, но продължаваха да се държат с уважение и страхопочитание. Сега, в отсъствието на Мей, Хедър пое ръководната роля: наливаше й питие — по равни части козе мляко и настойка от жълъди, — даваше й насочващи съвети как да чисти чакрите и аурата си. Жената я слушаше с напълно сериозно изражение на отнесената си физиономия.

— Да вървим — подкани я Хедър.

— Къде?

— Отиваме в солариума. Ще видите Учителя. Не е ли чудесно, че ще се срещнете с него?

— Да, разбира се — съгласи се Фелисити, присвивайки очи, за да не пропусне ръба на масата, на който разчиташе, за да се държи изправена. — Танци ли ще има?

— Пътешествие във времето — поясни Кен и пое другата й ръка.

Останалите вече бяха тръгнали. Суами с Кристофър, който носеше чантата й, Трикси с Джанет, която не можеше да прикрие радостта си, че нейната любимка в изблик на добро настроение я бе хванала под ръка. И Тим, разбира се, който не пропусна да спре в преддверието и да погледа известно време магическата игра на светлината, струяща през цветните стъкла на витража. Гай вървеше последен, сам и доста блед.

Арно го забеляза, преодоля неприязънта си и се присъедини към него, като преди това се представи. Дори подаде ръка, но в смущението си го направи така рязко и внезапно, че Гай отскочи. Направи се естествено, че не вижда подадената ръка, демонстративно извади пура и я запали.

Солариумът се намираше в другия край на къщата — продълговато помещение с асфалтова настилка и висок таван, подпрян на дебели колони. Двайсет и четири възглавници в груби избелели калъфи, наредени в две безупречни редици, насочваха погледа на посетителя към нисък подиум, до който водеха три стъпала. Върху подиума, постлан с бледожълт килим, имаше стол с дърворезба на гърба. Виждаха се и няколко предмета — голяма раковина, малък меден гонг и значително по-голяма дървена риба, чиито добре излъскани люспи приличаха на карамелени бонбони. Беше започнало да се стъмва и осветлението, скрито зад хартиен фенер, бе запалено.

Облечен в бяло, Учителят вече седеше на стола с дърворезба. Тим притича през стаята и се сви в краката му. Останалите се настаниха по стъпалата или зад него.

Гай с облекчение установи, че не очакват от него да се мъчи с възглавниците. Вдигна очи към Крейги в момента, в който той поздрави Фелисити с добре дошла. На лицето му грееше усмивка. Гай се загледа в развятата бяла коса и крехката фигура с увиснали рамене и се изуми на неочаквания си изблик на откровение само преди няколко часа. Как се бе поддал на номерата на този очевиден позьор? Крейги се, увери, че всички са се настанили, вдигна дървената риба, отвори челюстите й и ги затвори с шумно тракване.

На вратата на помещението се появи Мей, облечена в съвсем проста бледолилава роба; единственото й бижу бе медальон със сребрист козирог. Широките й стъпала бяха боси, а косата, разпусната и пригладена, се спускаше почти до кръста. Тя запристъпва бавно напред.

Легна върху меката материя, постлана на пода между най-отдалечените шест възглавници, и се изпъна по гръб, скръствайки ръце върху гърдите си.

Миг по-късно се изправи и попита:

— Миналия път в лодката на викингите ми стана много студено. Може ли да си взема пелерината от чантата?

Кристофър, в този момент на подиума, се наведе.

— Това е моята чанта — обади се неспокойно Суами.

— Разбира се, извинявай.

— Там, до вратата.

Младежът взе въпросната чанта и докато вървеше обратно към Мей, извади от нея кремава мека пелерина и я наметна около раменете на жената.

— Чудесно — благодари Мей, завърза връзките и отново легна на пода.

— Светлината — лаконично каза Учителя.

Арно се спусна, щастлив да свърши нещо в този вълнуващ момент на подготовка.

— Искаш ли да остана при теб? — попита Кристофър, приклекнал до лявото рамо на Мей. — Може да ти държа ръката, в случай че нещо се обърка.

— Както искаш, но човек обикновено се връща жив и здрав след подобно пътуване.

Светлината угасна и всичко в помещението доби по-различни измерения, фигурите на хората и предметите загубиха част от плътността си и придобиха призрачно-загадъчен вид. Очертанията им се загубиха, сякаш бяха скулптури в градина след залез-слънце. Ясно се чуваше дълбокото и равномерно дишане на Мей. Паузите между вдишване и издишване взеха да стават все по-дълги.

Учителят я попита готова ли е.

— Готова съм — отвърна тя.

Поискаха от нея да намери точния център на тялото си. След още няколко дълбоки вдишвания и издишвания тя постави ръка върху корема си.

— Как виждаш този център?

— Като топка… Златна топка.

— Можеш ли да преместиш топката надолу? Още по-надолу… А сега през пръстите на краката — навън? Точно така. Бутай, бутай. — Мей издаде едва чуто стенание. — А сега я върни назад и я избутай нагоре.

И така, няколко пъти поред Мей движеше центъра нагоре-надолу по тялото си и вън от него, докато то се превърна от малка топка в обемист златист предмет, който се залепи за стената подобно на балон, пълнен с хелий. После, очевидно освободена, топката полетя навън. За кратко Мей постоя над покрива, на Господарската къща, огледа околността и продължи нататък.

— Къде си, Мей?

Къде ли е наистина? Предметите под нея се нижеха много бързо. Гори, планини, каменисти местности. Ето и няколко палатки в кръг около високи каменни стени. Тя се спусна надолу и видя, че едната е значително по-голяма от другите.

— Какво има в нея?

Мей съзря мъже в туники. Очевидно пируваха — смееха се, наливаха се с вино и си подвикваха шумно. Кучетата в краката им се бореха за подхвърлени мръвки и кокали. В центъра на карето от маси певец, който си акомпанираше на малък барабан, се опитваше да надвика шума.

В палатката миришеше силно на препечена мазнина и изпотени мъже. Дегустаторът на Генерала тъкмо бе отхапал единия край от парче печено мечешко месо. Преглътна и върна останалата част в блюдото. Подадоха му да отпие от току-що отворен мех с вино. Прислужникът на Генерала поемаше блюдата от дегустатора и ги нареждаше в редица. Смяташе се, че има отрови, които действат след време, и трябва да се изчака.

В това време Генералът привършваше овчите бъбреци, оригваше се, пърдеше и бършеше пръсти в къдравата коса на малко негърче, приклекнало встрани от него.

Следваха гъбите. Дегустаторът мразеше това растение във всичките му разновидности. Известно бе колко видове от тях са отровни и макар да се знаеше кои именно са те, винаги имаше риск сред набраните да попадне и отровно парче. В такъв случай животът и на готвача, и на дегустатора бяха изложени на опасност. Генералът обаче винаги държеше в менюто му да има гъби, защото вярваше, че те са причина за мъжката му сила и непобедимостта му в битките.

Тази вечер ги бяха сложили да се задушават в малък съд върху триножник, под който гореше нисък пламък. Дегустаторът гребна с лъжица от противната течност и я изля в устата си. В същия миг усети спазъм в гърлото, езикът му изскочи навън. Преди да се строполи на земята, младежът блъсна неволно масата с блюдата и храната се разсипа върху него и на пръстения под. Преди да издъхне, зърна изплашени лица, надвесени над него.

— Мей… Мей… — Арно не издържа, виждайки как обожаваната от него жена се задушава. Спусна се по трите стъпала на подиума и коленичи до нея. Другите го последваха. Дори Фелисити бе тук, макар да не разбираше какво става, но послушно следваше останалите. — Направете нещо! — извика Арно, обезумял от тревога. Издърпа ръката й от дланите на Кристофър и започна да я разтрива енергично.

— Целунете я с целувката на живота.

— Тя не се дави.

— Откъде знаеш, че не се дави?

— Дали да не развържем колана й?

— Виж само лицето й.

— Махни възглавницата. Нека да лежи на равно.

— Така не може да диша спокойно.

— Кен е прав. Само ще се влоши.

— Трябва ни настойка от камшичеста билка.

— Мисля, че тази вечер се пи достатъчно от нея.

— Забележки от този род не помагат на никого, господин Гамлин.

— Извинете.

— Случаят е спешен, не виждате ли?

— Добре де, извиних се.

Устата на Мей се разтегна силно и от гърлото й се откъсна драматичен гъргорещ звук.

— Какво според вас би казала, ако можеше да говори?

— Мисли цветно според космическите закони.

— Правилно. Какъв ден сме днес?

— Петък.

— Значи лилаво. — Хедър се наведе и извика силно в ухото на задушаващата се жена: — Мей, чуваш ли ме? Мисли лилаво…

Мей разтърси глава и с огромно усилие пророни:

— Хъс… Хъс…

— Какво ще рече това „хъс… хъс…“?

Всички мълчаха объркани.

— Кучета — провикна се Арно пръв. — Мей призовава хъскитата от своя впряг. В Антарктика е. — Той трескаво започна да съблича якето си. — Студено й е, затова трепери. Умира от студ. Бързо давайте дрехи…

Започнаха да свалят от себе си кой каквото може. Фелисити подаде прозрачния си шал от лъскав воал. Натрупаха всичко върху Мей. Резултатът постепенно се прояви. Гъргоренето от гърлото на жената не спря, но утихна, дишането се поуспокои и стана по-равномерно.

— По-добре е. — Арно вдигна грейнало лице към надвесилите се над тях глави.

В този миг Мей отвори очи, прозя се продължително и седна.

— Божичко! Какво преживяване само! Какви са тези неща върху мен!

— Мислехме, че ти е студено.

— Как трепереше само.

— Глупости. В палатката беше адска жега. Някой да запали лампата и ще ви разкажа всичко.

Кристофър се запъти към ключа. Присъстващите започнаха да вдигат от земята дрехите си и да ги обличат.

Мей изви лице към Учителя.

— Учителю, този път беше… — тя спря и силно извика.

Всички погледнаха към подиума.

Крейги стоеше изправен пред стола. Много бавно и с огромно усилие вдигаше дясната си ръка с насочен показалец. Сетне много елегантно се отпусна на пода с плавно завъртане. Лицето му бе извърнато нагоре, а великолепната бяла коса се разпиля по бледия килим. Ръцете му лежаха разперени, а от гърдите му стърчеше нож. Забит до самата дръжка.