Маската на смъртта

Седма глава

Главен инспектор детектив Барнаби приготвяше „Мул а ла индиен“ и чукаше зърна кардамон в желязно хаванче. Беше си сложил дълга памучна престилка, каквито носят келнерите във второкласни ресторантчета, а в ръка държеше чаша шардоне.

През годините Том стигна до болезнения извод, че няма изгледи възлюбената му опора Джойс (наистина не виждаше причина) да стане по-добра в готвенето. „Или ти харесва, или не ти харесва“ беше нейният принцип и макар като цяло на него да не му харесваше, това не беше достатъчно основателна причина да наложи промяна. Както отбеляза някога, мушкайки го игриво в шкембето, човек не става осемдесет килограма, ако се лишава. Нито го предизвикваше, нито проявяваше агресия, просто не разбираше неговата гледна точка. Джойс с удоволствие хапваше приготвената от нея храна и също толкова доволно излапваше сготвените от съпруга й ястия, когато имаше време да се занимава, но никога не даваше да се разбере, че качеството на неговите гозби са по-вкусни от нейните. Барнаби отдавна стигна до заключението, че тя страда от гастрономичния еквивалент на болестта пълна глухота.

— Какво е предястието?

— Яйца с естрагон.

— С кафяв сос ли? — Джойс отпи голяма глътка вино и засия окуражително. — Харесвам ги.

— Този път ще сложа повече желатин.

Рецептата за желирано месо с яйца бе включена в седмото занимание — „Видове пай с набухватели и желирано месо“ — от курса „Дванайсет кулинарни урока за абсолютно начинаещи“, което Барнаби пропусна, защото беше дежурен. Това изкуство го увлече тутакси и той с нетърпение очакваше вечерите във вторник, за да се заеме с теглилки, ножове, тенджери и тигани. Беше единственият мъж сред шестнайсет жени. Съкурсистките му го оставиха на мира едва когато привикнаха с тромавото му присъствие и се умориха да си правят шеги с него. Само една дама, царицата Бърншафт, не преставаше дяволито да го пита къде крие жезъла си и коя от тях той избира за главно ястие на деня. Когато Джойс ставаше особено невъздържана, Барнаби заплашваше, че ще избяга с госпожа Бърншафт.

Ястието беше в чест на годежа на дъщеря му. И двамата родители се зарадваха, но същевременно се изненадаха от емоционалния начин, по който Къли поднесе новината преди няколко седмици. Когато Барнаби видя пръстена — красиво бижу от бяло злато с викториански орнаменти, — подхвърли доста язвително:

— Помислих си, че той просто се е преместил само с една четка за бръснене и кутия ментови бонбони.

Къли се усмихна замечтано. Изглеждаше сдържана. Сдържана! За първи път, откакто престана да носи пелени, както отбеляза по-късно Джойс. Николас изглеждаше стъписан, сякаш не вярваше на късмета си, което си беше самата истина.

— Студенти — измънка Джойс, когато престанаха да танцуват. Холивудска павана, изпълнена със сух лед и струнен акомпанимент.

— Няма да е задълго.

— Те нямат пари.

— И ние нямахме.

— Ти поне имаше сносна работа. Театърът, Том… ако не друго…

— Те са само сгодени, не са женени с пет деца. Така или иначе, тя е достатъчно уверена.

— Нямаш представа какво е това. — Джойс изпразни чашата си и посегна към купата със стърготини от кокосови орехи.

— Остави това. Всичко съм премислил.

— Не се опитвай да ми пробутваш мислите си. Не си в участъка. — Джойс лапна малко бели стърготини. — Всичко ще е наред в неделя, нали, Том?

— Стискам палци.

В момента нямаше особени събития. Не липсваха престъпления (кога ли са липсвали?), но през последните няколко дни животът течеше вяло и тривиално. Настъпваха и такива моменти, не често и не за дълго обаче. През останалото време едно след друго следваха погроми, грабежи, писъци, свистящи гуми, счупени ребра и понякога Барнаби се виждаше заклещен във вечната мелница на бруталността. По някакъв начин предпочиташе това време. Тази мисъл не му доставяше удоволствие, нито утеха, но същевременно не го принуждаваше да заобикаля фактите.

Телефонът в коридора иззвъня.

— О, не — Джойс стана простенвайки.

— Може да е Къли…

— Не е, обзалагам се.

Барнаби се зае да кълца люти чушки, но с едно ухо слухтеше към вратата. Джойс се появи с безизразно лице. Барнаби свали готварската престилка и изключи газта. Пет минути по-късно тя му помагаше да облече сакото си.

— Съжалявам, скъпа.

— Не разбирам защо не се откажеш от това „съжалявам“, Том. Казваш го от почти трийсет години и не можеш да заблудиш дори дете. Изглеждаш два пъти по-елегантен, отколкото с престилката в кухнята. — Барнаби се закопча и я целуна. — Къде е инцидентът?

— По пътя за Айвър. Ще закъснееш ли?

— Има малка вероятност — добави той в отговор на неизменния й въпрос. — Няма да се бавя.

Тя извика след него на пътеката:

— Да се обадя ли на Къли да отложа празненството?

— Не още. Ще видя какво става.

Трой беше започнал да носи очила, когато шофира. Бляскавите квадратни метални рамки му придаваха вид, подобен на Химлер. Бяха стигнали почти средата на лъкатушещия път към Господарската къща.

— Този тип да не развали нещо специално, шефе?

— Не съвсем.

Само дето провали специалното ястие „мул а ла индиен“ за официалната вечеря по случай годежа на дъщеря ми. Барнаби се усмихна, като си представи реакцията на сержанта. Прикрито презрение зад учтивата реплика: „О, така ли, сър?“, и шаржираният образ на готвач в столовата, когато той щеше да е на съвсем друго място.

Трой смяташе, че готвенето, фризьорството и шивачеството прилягат само на жените. Или на обратните. Гордееше се, че в живота си стигна само дотам да препече филийка хляб или да изпере някой и друг чорап. Започнеш ли да правиш нещо повече, казваше той, оставяш на жените много свободно време. А такива жени навличат неприятности. Всеизвестен факт.

Бебето, разбира се, решаваше до голяма степен проблема. Неговото беше почти на годинка. Невероятно умно дете. Трой си помисли дали точно сега не е моментът да сподели какво каза дъщеря му на закуска. Толкова умно и зряло дете. Беше разказал на всички в участъка, на някои дори два пъти. Но с шефа е различно. Друг път си мислиш, че те слуша, а после изведнъж разбираш, че не е чул нито дума. Понякога ти се нахвърля като звяр. Е, струва си да опита.

— Няма да познаеш какво каза тази сутрин, шефе.

— Кой?

Кой ли?… Кой? За миг Трой изгуби ума и дума. После отвърна:

— Талиса Лиан.

— Хм.

Прозвуча като сумтене или като кашлица. Можеше да бъде и въздишка. Само най-заслепеният родител би го приел насърчително.

— Тъкмо се хранеше… е, казвам хранеше, но по-правилно е да се каже разхвърляше кашата насам-натам. — Трой се засмя, поклащайки глава. — По биберона си, по стената, дори на…

— Карай по-накратко, сержант.

— Моля?

— Та какво каза тя?

— О, да, ами, каза „топка“.

— Какво?

— Топка.

— Топка ли?

— Да не мръдна, ако лъжа.

— Боже Господи!

Небето притъмня. Хоризонтът беше белязан от аленочервена нишка, когато колата триумфално влезе в селото. Барнаби очакваше да види линейка на улица „Манор“, но там имаше само две полицейски коли и волвото на Джордж Булард.

Щом слезе от колата, Барнаби чу воя. Ужасяващи агонизиращи крясъци, подобно на животно, хванато в капан. Усети как кожата му настръхва.

— Исусе! — Трой пристъпи до него на входната площадка. — Какво, по дяволите, е това?

Полицаят в коридора израпортува отривисто:

— Всички са на горния етаж, сър. По коридора вляво. В другия край.

Докато се изкачваха, Трой се оглеждаше. Умопомрачаващите викове го разстроиха и той изгуби обичайното си негодувание, щом влезе сред, както предположи той, цвета на обществото. Подсмръкна и каза:

— Каква воня.

— Китайски пръчици.

— Мирише на котешки изпражнения.

В дълга стая с много оскъдна мебелировка откриха сцената на престъплението. Сдържани делови хора се движеха енергично, за да си свършат работата. Един фотограф седеше на някакви стъпала, а на шията му висеше „Пентакс“ с прикрепена светкавица. На вратата имаше още един полицай. Барнаби попита кой вдига врявата.

— Едип от обитателите, сър. Очевидно не е с всичкия си.

— Би трябвало да разведри обстановката. — Барнаби прекоси помещението, отиде до подиума и коленичи до тялото в бели одежди. Раната на гърдите беше прокървяла и кръвта в гънката блестеше като пресен конфитюр от сливи. — С какво разполагаме, Джордж?

— Както виждате — рече доктор Булард, — майстор на острието.

— Изкусно. — Барнаби погледна отблизо, а после обърна глава в посока на воя, който заглъхна в серия мъчителни хлипания. — Не можете ли да му дадете нещо? Достатъчно е да пийне нещо.

Лекарят поклати глава.

— Доколкото разбирам, той взима доста лекарства и не е разумно да ги смесваме. Предложих да се обадят на техния лекар, но нямали такъв. Лекуват се сами с билки и лунна светлина.

— Сигурно е така. Той откъде си набавя материала?

— От Хилингтон в Ъксбридж.

Изправи се, ненужно изтупвайки колене.

— Когато си е лягал, нали, доктор Булард? — попита Трой, примигвайки. — По пижама.

— Колко време е минало, Джордж?

— Най-много час. Но този път не е нужно аз да ти го казвам. Очевидно всички те са били тук, когато се е случило.

— Какво? Искащ да кажеш, че са се навъртали наоколо? Да не е инцидент?

Трой долови леко разочарование в гласа на шефа си. С две думи, Барнаби имаше вид на предаден. Усмихвайки се мислено, сержантът се обърна към мъртвия мъж и огледа безизразните черти и прозрачната му кожа. И каква коса. Напомняше на сюжет от десетте Божи заповеди. Човек си го представяше като Мойсей, който върви през пустинята и крещи: „Позволи на хората ми да си тръгнат“, а дали не беше „да дойдат“? Трой не познаваше Библията много добре. Барнаби разговаряше с Греъм Аркрайт, сцена на престъплението. Сержантът се заслуша.

— … много неща са се случили, опасявам се. Намерихме това зад завесата ей там. — Той посочи малка амбразура и вдигна найлонова торбичка със светложълта ръкавица. — Може да намериш нещо по ножа. Има някакъв конец. Знаеш ли нещо за това място, Том? — Барнаби поклати глава.

— Съпругата ми идваше тук на курс по тъкачество. Забрани ми да нося повече шалчето. Продадох го на битпазар. По-късно се появи, на витрината на „Оксфам“. Тя не ми говори цяла седмица.

— Ама че работа — промърмори Трой.

Барнаби взе торбичката с ръкавицата и торбичката с ножа и каза:

— По-късно ще ги оставя в лабораторията, става ли?

Някаква крушка–светкавица се включи и двамата полицаи се запътиха към мъжа на вратата.

— Ти ли беше пръв тук, сержант?

— Да, сър. Пристигнах почти едновременно с линейката. Бяхме дежурни, патрулирахме с колежката ми полицай Линли. Уведомихме отдел „Разследване на престъпления“ и останахме при тялото. Полицай Линли е при другите на долния етаж. В голямата стая в дъното на коридора.

— Какво ти направи впечатление в обстановката?

— Ами… Това, което очаквах. Всички стояха наоколо и гледаха обезумели. Освен онова момче идиот, което крещи до Бога. Попитах ги дали са пипали мъртвеца, но те отрекоха. Не успях да измъкна нищо повече от тях.

— Ясно. — Барнаби бавно заслиза надолу. Слаб като вейка в износеното си кожено яке и тесни сиви панталони, Трой се завтече напред и отвори две врати, преди да намери нужната стая. Беше доста голяма. Дърворезба с формата на пера покриваше целия таван и стените. Човек изпитваше усещането, че се намира в огромна кутия с дърворезба. Имаше много пластмасови столове с тънки метални крака и недобре избърсана черна дъска. Явно беше място за лекции и семинари. Членовете на комуната се бяха скупчили и само един мъж стоеше настрана до френските прозорци. Нервно мърдаше из джобовете си свитите в юмруци длани; изглеждаше стъписан и гневен. По лявата му буза се спускаше дълга драскотина със засъхнала кръв. Барнаби си помисли, че лицето му е смътно познато.

Трой отбеляза часа и огледа всички присъстващи. Мъж с дънки успокояваше обвито в сари разплакано момиче. Момчето виеше, отпуснало глава в скута на жена, облечена в синьо, с дръзко изражение. До руса кукличка стоеше грубовата мъжка фигура в джинси. По-нататък видя две дебели разчувствани хипита с камъчета в средата на челата и жена с невъобразимо наметало, която изглеждаше също толкова жива, колкото и скования мъртвец на горния етаж. Погледът му спря върху закръглен мъж, попрехвърлил средна възраст, с доматеночервена брада.

Барнаби се представи и попита дали някой би му разказал какво точно се е случило. Настъпи дълга тишина. На Трой му се стори, че момичето в сари се опитва да овладее хлипанията си, приготвяйки се да говори, ала в този момент всички (включително мъжът до прозореца) се обърнаха към жената в синьо. Тя продължаваше да милва главата на плачещото момче. Неохотно наведе глава и се опита да се изправи, но момчето така силно я притискаше, че не й позволяваше да мръдне. Когато проговори, гласът й прозвуча стегнато. Беше някак неестествено нисък и спокоен, сякаш напрегнато сдържаше лавина от емоции.

— Учителя ни напусна. Изпълни тялото си със светлина и сега е едно цяло с Висшия дух.

О, Боже, мислеше си главният инспектор. Това ли било? Трой се чудеше как да се измъкне за една бърза цигара, преди нещата да станат сериозни. Беше ги намалил до пет на ден. Преди закуска изпуши първите четири и потребността от дълга хладна глътка никотин го побъркваше. Две мъчително дълги минути минаха, но никой не отрони и дума. Тогава проститутката с широки ботуши взе да ридае, като разтвори ръце широко настрани, след което ги кръстоса пред гърдите си, сякаш да се стопли.

Сержантът наблюдаваше този зрелищен погребален ритуал с раздразнение и неприязън. Като ги гледа как се раздвижиха, човек би си помислил, че са група чужденци. Италианци, да речем. Или словоохотливи туристи от Карибите. Мушна ръка в джоба си и тъжно стисна запалката и пакета „Честърфийлд“.

Барнаби бързо съобрази, че ако ги разпитва заедно, няма да стигне доникъде. До момента беше сигурен единствено за името на мъртвия мъж. Сякаш говореше на военнопленници. Помоли да му осигурят отделна стая, а на тях предложи да влязат в канцеларията.

Приличаше на работен кабинет — кутии, пълни с канцеларски материали, пликове, папки и стара копирна машина. На стената висеше плакат за прераждането: „Ако сте подписвали чек «Уилям Шекспир», сигурно се чудите защо?“ Стаята, вътрешна, без прозорци, от полицейска гледна точка беше особено подходяща. Съчетанието от непознато лице, провеждащо разпита, и пълното отсъствие на външния свят означаваше, че си наполовина вътре.

Барнаби седна до малка кръгла маса с купчина хартия за чернова и няколко молива пред себе си. Сложи найлоновите торбички до краката си. Трой се разхождаше напред-назад. Пристигна още една патрулна кола и освободиха полицая на вратата. Сега той седеше с химикалка и бележник в ръка на стол, разположен така, че разпитваните да не го виждат. Групата ставаше неспокойна и главният инспектор се принуди да наруши обичайната процедура — тоест да разпита първо най-полезния свидетел. Започна с говорителя. Вече съжаляваше за пропиляния ден. Смяташе, че след трийсет години работа в полицията вече е попадал едва ли не на всякакъв тип, цвят, сексуална нагласа и разнообразие от политически и религиозни амбиции хора, които страната му предлагаше. Но след минути разбра колко се е заблуждавал. Жената срещу него каза и кръщелното си, и астралното си име (Пасифика) и посъветва Барнаби да пише върху жълта, а не върху бяла хартия, за да изглади смущението и да хармонизира меланхолията. Барнаби си драскаше нещо, но като чу това, престана и остави химикалката.

Когато я попитаха за смъртта в солариума, тя обясни, че екипът не бил подходящ. Учителят бил магнетично видоизменен и сега е небесна следа в междупланетното пространство; господар на всички елохими и частичка от огромното поле на космическото съзнание.

— Така да бъде, госпожице Кътл… — (О, Трой, доста духовита фраза.) — Опитвам се да разбера кой носи отговорността, че го е изпратил там.

— Не, не. Не беше така. — Тя му се усмихна мило и някак покровителствено. Барнаби очакваше всеки момент да го посъветват да не се тревожи за главата си.

— Как се случи тогава? — попита сержант Трой.

— Ами — Мей се настани по-удобно и сложи чантата в скута си като в торбата на кенгуру. — Всичко започна с моя регресивен сеанс. — Забелязала напрежението в суровите черти на Барнаби, тя възкликна отчаяно: — О, Боже! Толкова е трудно да се обясни на непосветени. Достатъчно е да кажа, че сме били на земята много пъти преди, под ръководството на Учителите, и аз преживявам отново разни случки от един или друг минал живот всеки трети петък в месеца, с изключение на февруари, когато имаше семинар за психо самозащита. В моменти на регресия енергията винаги се усилва, но днес беше наистина необичайно. Днес следобед например имах произшествие, но сега разбирам, че не е било произшествие, а метафора. От покрива падна железен къс.

— Да се придържаме към събитията тази вечер, госпожице Кътл.

— О, добре. Това, което се случи, е символ на Астарте, богинята на луната. После, по време на същинската регресия, се сблъскват мъглявини и звезди, вали сребърен и златен дъжд, луните се въртят… Преминаването на Арахат е изключително съществено от астрална гледна точка и не може да се постигне чрез обикновена динамика. Това нещо не е нито проста, нито случайна работа.

— Със сигурност не е случайно.

— Разбирам, че тук търсите човешка намеса.

— Разследването ще следва тази логика, да.

— Когато излязохте от този транс или как го казахте — попита Трой, — какво точно видяхте?

— Вече обясних. Луни, които свистят…

— Имам предвид в действителността.

— Това е действителността.

Барнаби реши да продължи с по-щекотливи въпроси, за да не оставя вратичка за други астрологически приумици.

— Госпожице Кътл…

— Дегустатор на Всемогъщия.

— Моля?

— Снощи бях Дегустатор на Всемогъщия. В Британия през римско време.

— Нима? — Барнаби не си падаше по култа към предците. — Кажете ми или по-добре ми покажете къде седяха той и останалите, преди да започне всичко. — Бутна към нея лист хартия и молив и бързо добави, когато тя понечи да отвори уста да отговори.

— Ето тук.

— Музиката е силата ми — обясни Мей. — Не рисуването.

— Една груба схема върши работа. Ако искате, използвайте кръстчета. Но не се опитвайте да импровизирате. Ако не сте сигурна, не пишете нищо.

Обсебена от заниманието си, тя рисуваше като дете, с изплезен език. Барнаби погледна рисунката.

— Промениха ли се местата, когато… отново бяхте себе си?

— О, да. Всички се скупчиха около мен. Арно плачеше, милият.

— Защо?

— Бях отровена. Докато пробвах някакви гъби. Всички толкова се тревожеха. Трябваше да знае, че нищо няма да ми стане. Веднъж щом съм предопределена да водя…

— Казвате всички — намеси се Трой. — И Крейги ли беше там?

— Не. Но аз го разбрах едва когато Кристофър включи осветлението.

— Той къде се намира на скицата? — Барнаби взе рисунката.

— Никъде. Беше с мен.

— Искате да кажете, че беше тъмно? — попита Барнаби.

— Сумрак.

— Много удобно — рече Трой.

— Не разбирам — намръщи се Мей.

— Кой предложи да изключите лампите?

— Никой. Винаги гасим светлината по време на медитация.

— Та какво видяхте, когато отново стана светло?

— Учителят стоеше пред стола си…

— Все още на подиума ли? — Барнаби погледна скицата.

— Да. Тогава той някак си се строполи по стъпалата. — Гласът й трепна, устните й потрепериха при спомена. — Гърдите му бяха приели небесното копие.

Главният инспектор губеше търпение. Рязко вдигна полиетиленовата торбичка и я сложи върху масата.

— Вашето копие, госпожице Кътл. Познавате ли го?

— Моето… — Тя вдигна торбичката. Петната бяха придобили ръждив оттенък. — Но това е нож от кухнята. — Тя го върна на масата. — Как е възможно…? — Дълго се взира в него. По челото й беше изписано дълбоко недоумение, очите й гледаха изненадано. После погледът й се проясни.

— Разбира се. — Желязната й увереност се възвърна. — Ние сме слепи хора тук, инспекторе. Полагаме усилия, молим се, борим се за съвършенство, но процесът е дълъг и труден. Очевидно никой от нас не е готов за откровението на божествената мъдрост. Знаейки това, боговете с тяхното велико благоволение превърнаха върховно тайнственото си оръжие в невзрачен домакински инструмент. Това е нещо, което ние, аколитите, членове на низшия орден, разбираме. Не се съмнявам, че вие ще откриете пръста на съдбата.

Трой изсумтя. Чувствайки, че гореизложеният анализ не е съвсем прецизен, Барнаби измъкна и втората торбичка.

— И това ли е от вашата кухня?

— Да. Джанет ги слага. Има леко заболяване на кожата и използва моя мехлем от слез и пчелинок. Какво прави ръкавицата при вас?

— Беше намерена зад една от завесите в солариума.

— Странно. Там няма мивка.

Като се има предвид убеждението й, че става въпрос за мистично убийство, нямаше почти никакъв смисъл да се набляга на очевидната връзка между нещата.

— Видяхте ли някой да отива до прозореца в даден момент?

Мей поклати глава.

— А тези регресии винаги ли придобиват такова драматично измерение?

— Различно е. Веднъж се подчиних на Черната смърт и едва не срутих сградата с писъците си. Следващата седмица настъпва магическият момент с Хенри Осми. Човек не може да предскаже.

Добър отговор, помисли си Трой. Много проницателен. Защото, ако хората знаеха, вероятно щяха да се опитат да предотвратят нещо…

— Присъстваше ли някой, за когото тези ритуали са непознати? — попита той.

— Да. Господин и госпожа Гамлин са непознати за нас. (Гамлин, помисли си Барнаби. Значи той беше.) Дойдоха за рождения ден на дъщеря си. Бедното дете.

Акцентът й порази Трой. Доста мелодичен. Британско звучене. Подходящ да издава заповеди. Ако гласът ти звучи естествено, може и да не те вземат за ненормален. Но от убийство няма как да се отървеш току-така. Шефът питаше за структурата на комуната и кой ще поеме управлението сега.

— Тук всички сме равни, инспектор Барнаби, въпреки че, както в повечето общества, има естествена йерархия.

Барнаби кимна и си помисли колко рядко хората, които го твърдят, поставят себе си на най-ниското стъпало на пирамидата.

— Тук аз съм най-отдавна. Можете да ме наричате Касиер. Правя всички поръчки от соята до сламата на Калипсо. И банковите операции. Имам пълномощно да подписвам чекове. — Тя продължи да изброява останалите членове на организацията: кога са пристигнали и колко време са останали.

— А момчето? — Барнаби кимна към вратата. Хлипанията бяха заглъхнали напълно.

— Тим ли? О, намерихме го. — Тя се смути. — Не знам как точно. Арно така и не ми обясни. Доста се разстрои, когато го попитах втори път. Един ден той и Учителя просто доведоха Тим у дома. Как ще понесе това, бедното момче. Учителят беше неговият живот, цялото му съществуване. Страхувам се за него, наистина се страхувам. — Тя се изправи. — Ако това е всичко, мога ли да си вървя? Бих искала да видя…

— Още един въпрос — прекъсна я Барнаби. — Някой преобличал ли се е след регресията?

Тя отрече и я пуснаха да излезе. Тогава тримата мъже си размениха слисани погледи. Барнаби каза:

— Сламата на Калипсо?

— Сигурно всички са вегетарианци, сър — обади се младият полицай.

— Ти разбра ли всичко, слънчице? — попита Трой.

— Не, разбира се, сержант — отвърна полицаят и се изчерви. Имаше абсурдно тънки мустаци, наподобяващи патешки пера. — Просто необходимите подробности.

— Имали са достатъчно време да се договорят за случилото се, преди да пристигне патрулната кола, шефе. Може би свръхестествената тъпотия е официалната им версия.

— Съмнявам се. Не е възможно всички да са толкова чалнати като тая.

На вратата се почука и влезе жената с дългата сива коса, последвана от мъжа с мустаците тип „Хей, вива“. Бяха свалили от главите си превръзките, а по лицата им беше изписана дълбока, скръб. В погледите им прозираше острота и заинтригуваност. Тя носеше поднос с три чаши, а той чиния, понеже на подноса нямаше място за нея.

— Помислихме си, че може да пожелаете да пийнете нещо освежаващо.

— Чаша аркона.

— Чудесен заместител на кафето.

— И малко торта.

Барнаби взе една чаша и ги попита как се казват. После добави:

— Така и така сте тук, вероятно няма да имате нищо против да отговорите на няколко въпроса, свързани с убийството на господин Крейги. — Наблегна на думата „убийство“, та на всички да стане ясно къде се намират. Това беше и целта на упражнението. Те седнаха тутакси. Кен подхвана:

— Не го наричайте убийство. — После любезно добави. — Не и в смисъла, който един зидар влага в думата.

— Има само един начин да се тълкува тази дума, господин Бийвър. Безсмислено разрушаване на човешкия живот. Можете да го наричате както си искате на вашия си език. Това не е нищо друго, освен убийство. — В отговор на скръбното им поклащане с глава той бутна към тях по един лист хартия и моливите и поиска да начертаят скица. После добави:

— Без да се съветвате. — Внимателно ги наблюдаваше, докато рисуваха.

Диаграмите, както дрехите и прическите им, бяха еднакви. Той си ги представи през зимата с еднакви пуловери, еднакви шапки върху еднаквите заострени глави. Трой се мъчеше с освежителната напитка и тортата.

Кен върна листа с думите:

— Позволявате ли да коментирам последните ви думи?

— Разбира се. Говорете обаче ясно, ако обичате. Нямам време — отвърна Барнаби, но се опасяваше, че нощта е пред него.

— Ножът беше движен от човешка ръка. — В гласа се долавяше яд. — Ала ръката беше водена от боговете. Право да си кажа, ние двамата бяхме малко разочаровани, че не ни избраха…

— Можеха да ни окажат тази чест…

— Няма други по-предани последователи.

— Но — въздъхна Кен, — не било писано.

— Трябва да сте благодарни, че не ви е било писано, господин Бийвър. Освен ако не искате да прекарате следващите десет години в затворническа килия.

— Откъде ви хрумна това? — извика Хедър и тръсна назад глава, при което движение се показа своенравното подобие на брадичка, придобило вида си след продължителни интензивни упражнения и множество скъпи пластични операции.

— В живота на духа няма такова нещо като килия — обади се Кен.

В същия този миг Барнаби показа двете торбички. Кен напрегнато разгледа торбичката с ножа, мърморейки нещо под носа си. „Вибрациите са все още тук… едва доловими, но пълноценни…“.

— Той може доста да ви помогне, инспекторе — каза Хедър. — Опитайте се да мислите за него като за ваша космическа музикална совалка.

Що за псевдоартисти, помисли си Трой. Направо от улицата. После попита под каква форма да очаква помощта.

— Съпругът ми е чувствителен.

— Към какво?

— Това е термин за душата, която е в хармония не само с безмерните дълбини на собственото си същество, но и с всички вибриращи течения в скритата вселена.

— Така ли?

— Страничният ефект от това — вметна Кен тъжно и някак свенливо вдигна рамене — е, че бях избран да служа като проводник на Хиларион. Един от най-великите умове, които светът познава. Той има много превъплъщения. Сигурно го познавате като Самюел Божия пророк. Или Мерлин. А може като Франсис Бейкън. Син на Елизабет Първа и Робърт Дъдли.

— Бих искал… — Барнаби решително се опита да овладее вълната от обзелото ги театралничене.

— … истинският автор на така наречените Шекспирови пиеси.

— Бих искал… — Той умееше да извади най-опасния си поглед, когато обстоятелствата го изискват, и сега ги погледна точно с него. Те седяха с изправени гърбове. — … да ви попитам дали някой от вас има представа защо е извършено убийството.

— Не е точно така.

— Да предположим — Трой се облегна напред и заговори високо в лицата им, — че е било убийство.

— Невъзможно. Всички го обичаха.

— Очевидно поне един не го е обичал, госпожо Бийвър — апострофира я Барнаби. — Не е било достатъчно светло, но все пак някой от вас двамата забеляза ли някакво внезапно движение по време на регресията? — Погледна към рисунките. — Някой седеше ли на стъпалата например?

— Ами, разбира се, всички станахме заради Мей. И се втурнахме към нея.

— Едновременно ли?

— Бих казал, да. Нали, Хедър?

Хедър кимна. Барнаби подозираше, че му предстои да изслуша все еднакви мнения. Затъмнена стая. Хората се концентрират във фигурата, заела хоризонтално положение. Всички гледат в една посока, докато една умела ръка действа в противоположната. Често срещан номер. Въпреки това, е бил дързък удар. Защо е избрал такъв опасен момент? На този етап нямаше отговор на въпроса, затова той промени тактиката и се опита да събере повече информация за обстоятелствата и подробностите.

— Колко човека живеят тук?

— Десет постоянни обитатели, но разполагаме с възможности да подслоним още доста. Понякога по време на семинари броят ни стига четирийсет-петдесет души.

— Не е лесно — изкоментира Трой — да живеете толкова близо един до друг. Сигурно се карате. — Две дяволити усмивки и кимване с глава. — Сблъсък на личности? Кавги за пари?

— Не се интересуваме от материални неща.

— Какво са парите, ако не конкретизиран израз на етерични сили?

След малко Барнаби ги освободи. Преди още да се затвори вратата, двамата с Трой станаха обект на враждебен коментар.

— Тези… са от друга планета.

— Изобщо не се вслушват. Чуват само думите.

— Трябва да разкажа за това на Морин следващия път, когато се опита да преустрои домакинството — рече Трой. — Как го казаха, парите са конкретно…? Като стана дума за конкретност, опитахте ли тортата?

— Поех достатъчно рискове за една нощ — отвърна Барнаби. — Изпих напитката.

— Не напредваме, а, шефе? — Трой седна върху масата и отвърна с вяла усмивка на киселия поглед на Барнаби. — Какво ще кажете за теорията за конспирацията? Старият глупак нарочно залага на театралниченето, за да отклони вниманието от подиума. Всички се втурнали, като оставили другата половина…

— Точно така. Всички се втурнали.

— Ей, погледнете… — Трой обърна скицата на Мей. — Те са… те са девет. Тъмно е, сумрак. Девет човека не се движат като един. Очевидно някой изостава. Дали това в дъното не е старият Оуби Хаф Кеноуби? Колко време ще му трябва? Секунда? Две? И докато тя пищи и крещи, никой не би чул дори той да изкрещи.

— Хм. Има смисъл в тази теория. — Трой измърка от удоволствие. — Не съм сигурен дали разбирам от конспирация обаче. Да говорим с… — Той обърна скицата в първоначалното й положение — с Кристофър Уейнрайт. Бил е до госпожица Кътл по време на регресията и като нея има цялостни впечатления. Може и да е видял…

На вратата се почука и трийсетинагодишната полицайка пъхна глава в стаята.

— Какво има?

— Навън е някаква госпожица Макендрик, сър. Разполагала със спешна информация за инцидента на втория етаж.

Преди полицайката да завърши изречението, Джанет нахлу в стаята. Спря и нервно примигна. Кокалестетите й рамене се снижиха, сякаш се готвеше да се отприщи. Думите й ги засипаха.

— Съжалявам, но не мога да чакам да ме извикате. Съжалявам, просто видях нещо. Сигурна съм, че е важно и вие бихте искали да го знаете, преди да си губите времето с другите. Съжалявам…

Всичко в нея излъчваше разкаяние. Сякаш търсеше опрощение за височината си, за неугледните си дрехи, за изкривеното си тяло, за това, че съществува. И все пак нахлу в стаята без разрешение. Представи се и заговори от позицията на авторитет. Сигурно й е струвало усилия.

Барнаби я покани да седне. Тя седна и веднага започна:

— Знам кой го направи. Носил е ръкавица, нали? Ръкавица за миене на съдове?

— Какво ви кара да си мислите, че е така?

— Зад завесите, нали? — Тя млъкна и Барнаби се обади:

— Продължавайте…

Забеляза, че в интелигентните й раздалечени очи и потръпващите от нервност страни няма скръб.

— Извади го от джоба си. Аз го наблюдавах. Огледа се из стаята, сякаш изчакваше, докато остане извън полезрението на другите. Погледнах настрани и се престорих, че говоря с някого. Но го видях.

— Кого видяхте, госпожице Макендрик?

— Ами, Гай Гамлин, разбира се. — Тя всячески се опитваше да говори с равен тон, но в гласа й се долови триумф, който не бе в състояние да прикрие.

Разбира се? Това е личен въпрос, помисли си Барнаби и се зачуди защо. Вероятно, подобно на сержанта, тя просто е от хората, обзети от завист в присъствието на някой много богат. Но главният инспектор не мислеше така. Той я попита за мнението й относно господин Гамлин.

— Моето мнение? — Тя почервеня неприятно. — Нямам мнение. Запознах се с него едва днес.

— Вечеряли сте заедно.

— Не заедно. Бяхме девет човека.

Барнаби кимна окуражително. Никой не наруши тишината, но изражението на загриженост и интерес не го напусна. Само грубиянин не би го отчел.

— Ако наистина се интересувате от мнението ми, смятам Гамлин за доста противен. Зает само със себе си, като всички мъже. Командваше ни и ни унижаваше. Надсмиваше се над идеалите ни и над усилията ни да живеем както искаме. Разбира се, някои хора лесно се впечатляват от властта. И от парите.

— Вероятно повечето хора са такива.

— Повечето глупаци.

Барнаби поиска и тя да направи скица и й предложи хартия и молив, но Джанет възрази:

— Защо? Аз нямам нищо общо с това.

— Разпитваме всички.

— Но всичко не свърши ли вече? Искам да кажа, защо не отидете и не го арестувате?

— Имате ли някаква особена причина да искате това да се случи? — Трой се изправи зад стола.

— Не. — Думата се отскубна от устата й. Джанет изкриви шия, за да види кой зададе въпроса. Забеляза лъскавата червена коса и тънките устни и долови хладина и враждебност, които я разтревожиха.

Едва ли не с облекчение, се обърна напред към по-възрастния от двамата мъже.

— Просто си помислих, че който е използвал ножа, сигурно е сложил ръкавицата да не остават отпечатъци. Когато го видях да я крие…

— … събрахте две и две — продължи Трой.

Джанет започна да рисува. Барнаби наблюдаваше приведената й глава. Забеляза тънкия път в прилежно сресаните коси, сивите метални шноли, опъващи косата й. Представи си как тя сресва пищната си коса сутрин и вечер без изключение. Петдесет сериозни сресвания. Нямаше нищо общо с красотата, по-скоро с бичуване. Желание да изгони демона от себе си. А дали не фантазира прекалено много? Зачуди се кой ли е демонът? Ревността, отчаянието, леността, сладострастието? Обърнаха скицата и тя започна да наподобява много на останалите рисунки. Той подскочи в тъмнината.

— Харесва ли ви да живеете тук, госпожице Макендрик? Добре ли се разбирате с хората? — Тя гледаше разтревожено. Той надуши отстъпление.

— Да, така мисля.

— Имате ли приятел?

— Не! — Със светкавично движение тя стана от стола и се отправи към вратата. Отвори я и обърна измъченото си лице към Барнаби. — Ще ви кажа и още нещо за Гай Гамлин. Учителя го посочи, когато умираше. Посочи го на всички ни. Ето затова той има голяма вина. Попитайте него… попитайте, когото и да е.

Осма глава

— Навремето учителката ми по физкултура беше като нея — сподели Трой, когато Джанет излезе. — Възлести колене, без цици, със свирка на врата. Гади ми се от такива. Всички лекета стигат дотам. Не съм ли прав? — Питаше полицая, който водеше бележки.

Младият мъж погледна Барнаби, който, навел глава, продължаваше да пише усърдно, и реши да играе на сигурно.

— Никога не съм мислил по въпроса, сержант.

— Ще задържим ли Гамлин, сър? — попита Трой.

— Предпочитам да чуя и останалите. За да видим каква картинка ще се получи. — Изпрати полицая да доведе Кристофър Уейнрайт.

— Едва ли е свикнал да чака.

— Е, ще внесем малко разнообразие в живота му.

Трой се възхити от тази мисъл. Познаваше офицери (някои дори с доста по-висок ранг от Барнаби), които не биха оставили Гамлин на свобода нито секунда повече. Когато стана главен инспектор, ще бъда като шефа, закле се Трой. Никой няма да ми се подиграва. Хич няма да ме е грижа кой кой е. Но на Трой не му хрумна, че шефът действа от позицията на психологическата слабост, а не на силата.

Кристофър Уейнрайт изглеждаше на двайсет и няколко, по-скоро към трийсет. Бледият тен на лицето му контрастираше с гарвановочерната коса. Носеше тесни джинси и фланелка с къси ръкави с емблема на малко зелено крокодилче. Дори и да беше съкрушен, не го показваше по никакъв начин. Въпреки че младият мъж гледаше двамата полицаи доста открито, Барнаби се озадачи от овладяната му предпазливост. От какво ли се притеснява това момче? Той е един от двамата в стаята, който не би могъл да отправи фаталния удар. Дали не се тревожи заради някого другиго? За плачещото момиче, което утешаваше в прегръдките си? Барнаби го попита дали е видял нещо от своята неповторима гледна точка. Кристофър поклати глава.

— През по-голямата част от времето наблюдавах Мей. А последните две минути държах ръката й. Така или иначе се намираме на около три метра от останалите. А и нямаше достатъчно светлина.

Когато го помолиха да направи скица, той предупреди:

— Няма да е много точна. Почти не си спомням кой къде беше. При подобно убийство човек не мисли за тези неща.

— Имате ли някаква представа защо убиха Крейги?

— Никаква. Беше толкова хрисим. По природа добър, за разлика от някои тук, които говорят за любов, но на практика вършат противното.

— Не споделяте ли основните виждания на комуната?

— Някои да, други не. Навярно ще ме вземете за любопитко. Миналата година бях на почивка в Тайланд и духът на хората ми направи изключително впечатление. Също и храмовете, и монасите. Когато се върнах, започнах да чета будистка литература и прелиствайки „Вижън“, попаднах на съобщение за тридневен курс за медитация върху Диамантената сутра. Записах се и шест седмици по-късно все още съм тук.

— Защо, господин Уейнрайт?

— Запознах се… с един човек.

Барнаби забеляза как раменете на момчето се отпуснаха, а напрегнатостта в погледа му изчезна. Значи не е загрижен за момичето, помисли си той. Очевидно е нещо друго. Явно му се искаше да говори за нея и инспекторът му даде тази възможност.

— В началото направо не повярвах — по лицето му се изписа смущение, сякаш си признаваше грях или слабост, — че се влюбвам. — Опитваше се да звучи иронично, но не му се отдаде. — Човек има разни връзки, разбира се… — повдигна рамене. — Но истинско преживяване… твърде рядко. Честно казано, първият ми импулс беше да избягам. Харесвах живота си такъв, какъвто си беше. Имах уютен малък апартамент, не страдах от липса на женска компания. Но се задържах малко повече от секунда и ето ме тук — в капан. — Бледите му страни порозовяха. Нямаше вид на човек, вкаран в капан. Изглеждаше щастлив и изпълнен с надежда. — Тогава не знаех коя е тя. Взех си полагаемия ми се месечен отпуск. Аз съм оператор в Би Би Си. Месецът свърши и помолих за още три, които скоро изтичат. Дотогава се надявам да убедя Сузи да се омъжи за мен. Тя се страхува от такава крачка. Така си мисля. Семейство Гамлин са в разпра от години. Сигурно е имала кошмарно детство.

— И така, излиза, че смъртта на Крейги работи във ваша полза — обобщи Барнаби. — Сега тя е изгубила част от сигурността си.

— Да. Тъжно е и естествено съжалявам за случилото се, но наистина се надявам да наклони везните в моя полза.

Малък дявол, помисли си Трой. Говори за падане на колене. Не знаел коя била тя. Сигурно смята хората за наивници. За всеки с поне малко мозък в главата е ясно какво се е случило. Вижда по телевизията лозята, където бедното малко богато момиченце се крие. Той се появява, играе театър и я спечелва. Веднъж щом са обвързани с обща банкова сметка, тя няма да види и праха от ферарито му.

Тези мисли и виждането на Барнаби за мотивите провокираха у Трой една идея.

— Къде точно се намира ключът за осветлението, господин Уейнрайт? — Трой посочи скицата и Кристофър прилежно отбеляза кръстче. Трой погледна през рамото му. — Разбирам. За да го достигнете, е трябвало да минете много близо до подиума.

— Не съвсем. Трябва да се мине от тук до там. — Той начерта линия по диагонал. — Това е най-бързият начин.

— По този път ли минахте?

— Да, разбира се. — Кристофър се взря в сержанта. — Какво намеквате? — После, като се сети, се засмя. — О, я стига…

Сержантът грабна скицата и я погледна отблизо, присвивайки очи, за да прикрие яростта си. Трой можеше да понесе всичко, но не и да му се присмиват (без причина при това).

— Говори се — обади се Барнаби, — че умиращият е посочил към някого, преди да падне.

— Да, стоеше, протегнал ръка. Но не знам дали е искал да посочи конкретно някого.

— Иначе няма смисъл.

— Някой подхвърли — Трой премести листа, — че е посочил Гамлин.

— Кой?

Но Кристофър, не получил отговор, продължи:

— Разбираемо е. Той е външен. Никой не може да понесе мисълта, че е един от нас.

Показаха му ножа и ръкавицата и той потвърди, че са от кухнята, после добави:

— Сузи има предположение за случилото се. Честно казано, все още никой не е дошъл на себе си. Всъщност, исках да попитам мога ли да остана, когато разговаряте с нея? Тя е много разстроена.

— При условие че не се намесвате. — Барнаби посочи вратата.

— Разумно ли е, шефе? — попита Трой, след като Кристофър излезе.

— Според мен да. Колкото е по-спокойна, толкова по-скоро ще приключим с нея и ще се захванем със следващия.

— Ще ти кажа нещо за това момче — боядисва си косата. — Трой поднесе заключението си доста драматично, също както някое куче би домъкнало кокал с абсурдна форма. Барнаби го беше забелязал, но предпочете да замълчи. — Не е от тия, дето се пробват по улиците. А е твърде млад, за да има побеляла коса. Защо ще го прави тогава?

Момичето, на Гамлин сигурно беше чакало пред вратата, защото бързо го доведоха. По лицето му имаше пресни сълзи и все още преживяваше дълбока скръб. Барнаби не обичаше да разпитва опечалени, но без съмнение тези разпити бяха доста ползотворни. Последното нещо, за което мислеха, беше предпазливостта. Така се оказа и в този случай. Едва-що седна, и момичето се впусна в мъчителна тирада, белязана от вина.

— Вината е моя. Той е тук само заради мен… И сега е мъртъв… Най-прекрасният човек. Беше светец… Обичаше ни всички… Толкова много даваше на света… Нямате представа какво беше разрушено днес тук… Ужасно е… Толкова ужасно е… О, не трябваше да идвам тук.

Тя продължи да говори. Уейнрайт държеше ръката й, а Барнаби се опитваше да разпознае лицата зад множеството „той е“. Най-после тя се успокои малко и избърса очи със сарито си, по което вече личаха много мокри петна.

— Значи смятате, че за всичко сте виновна вие, госпожице Гамлин?

— Иначе баща ми нямаше да дойде.

— Според вас той е отговорен за смъртта на господин Крейги?

— Знам, че е той… Сигурна съм. — Тя скочи на крака. — Никой друг не би го направил. Никой нямаше причина да го прави. Ние всички боготворяхме Учителя. Той беше в центъра на нашия свят.

— Значи, вашето предположение се основава единствено на емоции?

— Основава се на доказателства. Когато умираше, Учителя посочи директно към баща ми. Няма грешка.

— В този момент край госпожица Кътл нямаше ли доста хора? Може да е сочил всеки от тях.

— Не.

— А оръжието? — Барнаби бутна напред ножа.

Тя го погледна и потрепери.

— Стоеше на една полица в кухнята. Днес следобед той влиза там. И за това съм виновна аз. Всъщност, оставих го сам, за да занеса чай на горния етаж. Сигурно го е планирал доста отдавна.

— С какъв мотив?

— Ха! Мотивът, заради който прави всичко. Пари. От днес влизам във владение на ценни книжа и пари в един фонд… На двайсет и първия си рожден ден. Половин милион лири.

— Не си ми казала… — възкликна Кристофър.

— Господин Уейнрайт… — Барнаби вдигна ръка и й кимна да продължи.

— Не ги исках. Те са само бреме.

„Боже мой, богаташи, помисли си Трой, мръсни богаташи. Лениви проклети богаташи. Бреме ли?“

— Затова се огледах на кого да ги даря.

„Няма нужда да търсиш, госпожице. Аз съм тук.“

— Исках да останат за комуната. Учителят мислеше, че не е разумно. Че ще съжалявам. Предложи ми да говоря с родителите си. Освен за парите, той си надяваше да заличи различията между нас. — Тя отново се засмя. — Беше толкова наивен. Не разбираше колко ужасни могат да са хората.

— Кажете ми, госпожице Гамлин…

— Не ме наричайте така! Това не е моето име.

— Вашите родители запознаха ли се с господин Крейги?

— Баща ми се запозна. Разговаряха в продължение на половин час в седем часа. Майка ми пристигна по-късно.

— Знаете ли нещо за разговора?

— Само това, че имаха намерение да продължат разговора по-късно. На Учителя трудно можеше да се повлияе. По време на вечерята баща ми се държа направо отвратително.

— Как реагира, когато му съобщихте за решението си относно фонда?

— Не съм му казвала нищо. Оставих тази задача на Учителя.

Барнаби погледна към скицата.

— Значи си спомняте, че баща ви е седял точно зад стола на господин Крейги?

— Да. Сега можете да разберете защо. Той непрекъснато се облягаше напред и… и…

— Не е бил чак толкова напорист, нали? Току-що казахте например че преди да говори с Крейги, баща ви не е знаел нищо за решението ви да дадете парите.

— Точно така.

— В седем часа.

— Да.

— Защо тогава ще взима ножа в пет?

— Ами…

Трой се зачуди как ли момичето ще се справи с този въпрос. Винаги му доставяше удоволствие да наблюдава някой объркан и мина зад Барнаби, за да я вижда по-добре.

— Е… не е необходимо парите да са единствената причина. Говорех за това място. Разказах му колко съм доволна тук.

— Никой не би се обидил от такова нещо.

— Не го познавате. Той не може да понася да съм щастлива с когото и да било. След като се изнесох от къщи, не преставаше да виси по вратите и да ме шпионира. — Тя посегна и вдигна торбичката с ръкавицата. — И това ли е слагал?

— Предполагаме, че който е използвал ножа, е сложил и ръкавицата.

— Това е ръкавица за лява ръка. Той е левак. И ръкавиците бяха в кухнята. Какво още търсите? А неразположението на Мей се оказа чудесен повод да отклони вниманието на всички.

— Проблемът тук, госпожице Гамлин — намеси се Трой, седнал върху масата, като произнесе името й с известно задоволство, — е, че доказателствата не подкрепят теорията за предумишлено престъпление. Той не е идвал тук преди това. Как е могъл да знае, че събитията ще се развият толкова драматично?

— Ще го оставите да се измъкне, така ли? — Тя погледна Трой гневно, изпълнена с презрение и отвращение, сякаш е най-подкупният полицай. — Трябваше да се сетя. Парите винаги спасяват от примката.

Трой беше бесен. Имаше доста недостатъци, но не беше корумпиран, нито някога щеше да стане.

— Запазете си мръсните обиди за…

— Добре, достатъчно. — Думите бяха изречени тихо, но Трой срещна погледа на главния инспектор, слезе от масата и се извърна.

Барнаби прецени, че решимостта на настоящата свидетелка няма да доведе до нищо повече и следващите въпроси биха били безсмислени. Загърбвайки реалните факти и доказателства, тя рискуваше да започне да си въобразява разни неща. Той освободи и двамата и се обърна към Трой.

— Какво си мислиш, че правиш? Оставяш се едно момиченце да те провокира?

— Да, ама…

— Ама какво?

— Нищо, сър.

Барнаби провери списъка си и изпрати младия полицай да доведе господин Гибс. Трой стоеше сковано и се взираше във възрастния човек. На фланелката му имаше надпис, който заклеймява ядрената енергия, и едно учтиво „Не, благодаря“. Умереният тон на Барнаби, докато го мъмреше, по никакъв начин няма да уталожи болката във времето, помисли си Трой. Непростимо беше да го изложат пред полицай, който едва сега започва кариерата си, и пред други двама граждани. Престъпно неделикатен към емоциите на околните, Трой демонстрираше поразителна чувствителност към вината. Веднага се наостряше, доловеше ли и най-малък намек за критика.

— Виж дали ще намериш малко вода отнякъде. Изгарям от жажда.

— Добре. — Трой се отправи към вратата.

— Искам само вода, в никакъв случай нещо друго, особено онзи неповторим заместител на кафето. Няма да прочисти организма ми.

Трой отвори вратата и видя Гай Гамлин. Мъжът пристъпи и сержантът тутакси отстъпи няколко крачки назад.

— Връщам се в хотела. Ще остана там до утре сутринта. „Чартуел Грейндж“, край Денъм.

Барнаби се изправи.

— Господин Гамлин. — И посочи празния стол. — Бих искал да ви задам няколко въпроса, преди да си тръгнете.

Погледите на двамата се кръстосаха. Гай остана прав. Освен това не прояви желание за съдействие. На първите въпроси на Барнаби отговаряше с „Не мога да кажа“ или „Нямам представа“. Отказа да рисува скица.

— Не си спомням къде стоях аз, да не говорим за останалите. С изключение на тази глупава крава, която мучеше и се търкаляше по пода.

— Значи нямате много време за тази организация?

— Група самозалъгващи се слабоумни позьори.

— Следователно не сте били особено доволен, че дъщеря ви живее тук. — При тази забележка огромната челюст на Гай се помръдна леко и дишането му се учести. Въздържа се обаче от отговор. — Разбирам — продължи Барнаби, — че двамата с нея сте отчуждени от години.

— Ако предпочитате да вярвате на жълтата преса.

— Не е ли вярно?

— Донякъде. Но не ви влиза в шибаната работа.

Прилагателното не беше на място. Главният инспектор остана поразен от липсата на такт у Гамлин. Проявяваше склонност да скача от едната в другата крайност на емоциите си.

— Кажете ми, срещали ли сте се с Крейги преди тази вечер?

— Не.

— Какво е мнението ви за него?

— Мошеник, злоупотребяваше с доверието на хората.

Стъпка по стъпка човек се разкрива. Трой завистливо се взираше в часовника на ръката на Гамлин. Лъскав, овален, от злато и кристали, с изящен циферблат с римски цифри и всичко това закачено за платинена верижка. Сержантът прецени, че подобно нещо би му струвало няколко годишни заплати.

— Опитваше се да завлече Силви с половин милион. Положително вече сте разбрали за това. — Барнаби се изкашля двусмислено. И направи пауза. — Попадал съм на няколко нечестни адвокати, градът е пълен с такива, но той беше по-различен. Не само че се бе опитал да придума Силви да даде парите си, но ме помоли да й въздействам да не го прави.

— Не е ли малко рисковано?

— Нищо подобно. Вие не разбирате как работят тези мошеници. Това е последният им ход. Като разпродажба на пазара. Купувачът излиза, но знае, че ще се опитат да го върнат, защото той държи парите. Този имидж на чирак, който Крейги си е създал, изглежда лицеприятен. Засилва внушението за святост.

Нещо в гласа и свинските му очички издаваше, че не говори истината. Не използва думите по предназначение. Какво беше това? Завист? Разочарование? Недоверие? Можеше да е дори самота, помисли си Барнаби. Гамлин отново заговори, като отмъстително подкрепяше убийството на героя.

— Крейги търсеше това, което всички гуру търсят — пари и власт. По този начин завземат духовни пространства. — Във всяка дума звучеше дълбока мъка.

— Значи не сте забелязали осветлението, господин Гамлин? — попита Трой.

— Забелязах тъмнината — уточни Гамлин. — Повярвайте ми, за предпочитане е. В тъмнината знаете къде се намирате.

— Затова ли го убихте, господин Гамлин? Заради парите?

— Затова ли какво…? — думите прозвучаха съвсем тихо и въпреки че не съдържаха съскащи звуци, се получи нещо като свистене. Гамлин се наведе напред и сграбчи ръба на масата. Доближи лицето си, прилично на кълбо от сбита плът, на сантиметър от лицето на главния инспектор. — Чуйте ме. Гледайте си шибаната работа. Изяждал съм хора, два пъти по-големи от вас. Точа зъбите си с такива като вас.

Яростното му изражение се засили и по брадичката му полепнаха пръски слюнка. В малкото пространство между двамата се появиха искрите на гнева. Барнаби стоеше неподвижен. По вратовръзката му имаше слюнка. Не го впечатли долнопробният разговор, но го поразиха мащабите на демонстрираната от Гамлин свирепост. В лицето му никога не беше избухвал бойлер, но сега усещаше, че този момент може би е наближил. Масата под ръката му се размърда.

Трой, готов да се спусне незабавно напред, си остана на мястото и наблюдаваше ситуацията. Приличаха на двойка бикове в началото на сезона. Стегнати рамене и снижени чела. Трой разглеждаше невъзмутимия и непоколебим профил на шефа си с колегиална гордост. Насочвайки вниманието си към Гамлин, си помисли, че онзи е попаднал не на когото трябва. Барнаби извади ръкавицата.

— Човекът, използвал ножа, най-вероятно си е послужил с ръкавицата. Видели са ви да я скривате.

— Кой ви го каза?

— Отричате ли, господин Гамлин?

— Не. — Яростта му отстъпваше. Барнаби забеляза синя следа по долната му устна. Гамлин седна, като дишаше внимателно, равно. Ръката му за миг се спря на джоба върху гърдите му. После я извади оттам.

— Искате ли да пийнете нещо, господине? Чаша вода?

— Не, не искам нищо. — Известно време поседя мълчаливо и каза: — За ръкавицата. След като брадатото джудже с глупаво име отиде до телефона, за да извика линейка, а останалите се споглеждаха, без да знаят какво да правят, посегнах да извадя салфетка и ръкавицата се показа.

— Сигурно някой е забелязал точно това — отбеляза Трой.

— Тогава не си мислех, че е така. Бях сам, в другия край на стаята. Персона нон грата. Цялата вечер прекарах така. Те дори не ми позволиха да седна до нея на вечерята. Винаги били сядали на едни и същи места. — Посегна към бузата си. — Веднага разбрах. Ясно беше какво се е случило. Убиецът на онзи мъж очевидно възнамеряваше да ликвидира и мен. Отидох до прозореца, изчаках, докато реших, че съм извън полезрението им, и мушнах ръкавицата зад завесата.

— Вие левак ли сте?

— Да, така се оказва.

— Възможно е всичко да се е случило, както го разказвате, господин Гамлин. Но още едно нещо остава необяснимо. Защо умиращият е посочил към вас.

За изненада на Барнаби Гамлин не направи никакво усилие да отрече или да обясни. Нито да се защити.

— Да, не го разбирам. Върши чудесна работа на убиеца, разбира се. И историята с ръкавицата пасва идеално.

— Може би… — Барнаби отпи от чашата, давайки му време. — Ако бяхте част от групата…?

— Не. Обикновено предпочитам да съм сам. Стоя малко настрана от останалите. Смешно е, но в онзи момент си помислих, че той се опитва да ми каже нещо. — Изглеждаше малко смутен. — Нещо неясно.

Дяволски неясно, помисли си главният инспектор. Проблемът беше, че видът на Гамлин не даваше основание да го разграничи от останалите. Просто не беше толкова проклет, колкото го изкарваха. Залагаше на крайната сила или на крайната арогантност — въпрос на гледна точка. Главният инспектор, сам поел по този път, предпочиташе, естествено, първото. Попита Гай дали има своя версия за евентуалния убиец.

— Няма такъв. Не знам много за организацията тук. Дори през ум няма да ми мине, че някой от тях би имал смелостта да убие муха. — Замълча за миг и продължи: — Аз съм идеалната жертва, нали? Външен човек, който внася гадните порядки на порочния свят отвън. Всички тук са посвети и от Бога. Но аз съм черен като дявол. Трябва да го кажете и на изкусните лекета. — От гърлото му се изтръгна шумно възклицание:

— Хр-хр-хр.

С малко закъснение Барнаби осъзна, че той се изсмя.

— Смятате ли, че ви поканиха точно с тази цел?

— Не, разбира се. Самият Крейги ме покани. Едва ли е бил склонен да заговорничи преди смъртта си. Освен ако… — Погледна към Барнаби. Надигащата се преди минута ярост очевидно бе уталожена, — освен ако някой друг не му е подсказал да ме покани, което означава, че всичко е било планирано предварително. Може би… в последната минута… е разбрал. Може би затова е сочил мен… за да ме предупреди.

Трой беше срещал чудесни примери за начин на мислене, но безусловната елегантност на мисълта изисква усилие. Виновен до мозъка на костите си и въпреки това се опитва да хвърля прах в очите им. Трой недоумяваше защо шефът му дори се преструва, че му вярва. Двамата мъже се надигнаха.

— Искам да поговорим отново, господин Гамлин — рече Барнаби. — Утре.

Гамлин не отговори. Отиде до вратата и излезе много по-сдържано, отколкото влезе. Масивните му рамене бяха увиснали, а в походката му се долавяше умора. След като вратата се затвори, Трой рече:

— Защо не го арестувахте?

Барнаби позабави отговора си. Случаят беше приключен. Поднесен като на тепсия. Както обикновено, Трой остана сам.

— Можем да го задържим утре сутрин. Ще бъдем наясно докъде сме стигнали, след като приключим с разпитите. Дотук нещата изцяло зависят от обстоятелствата.

Зад гърба на шефа си Трой поклати глава невярващо. Колко по-просто би могло да бъде всичко? Очевидно Гамлин щеше да твърди, че работата с ръкавицата е нагласена. Кой не би го направил? Но той има мотив и възможност както да вземе ножа, така и да го използва, а най-злокобното е, че жертвата го сочи с пръст. Онзи беше изненадан. За един измамен миг Трой си помисли дали не греши, като смята, че шефът му не се поддава на съблазнителната власт на богатството.

Барнаби мърмореше нещо, явно на себе си. Трой се заслуша. Подвоуми се дали е чул правилно. Ставаше въпрос, че винаги съжалявал за Калибан. Спомни си, че го помолиха да намери вода, и се раздвижи.

Когато сержантът се върна, разпитваха Арно. Седеше нервно прегърбен и гледаше съсредоточено инспектора. И от него поискаха да начертае скица. Той нарисува няколко фигури, едната — легнала по гръб, с пръсти, сочещи нагоре, с кръстосани върху гърдите ръце и усмихнато лице. Барнаби, вече информиран за положението на Арно в комуната, забеляза извънредното му вълнение.

— Кажете ми, господин Гибс, какво според вас ще се случи тук? Например с Господарската къща.

— Не знам. Просто не знам. — Гласът на Арно прозвуча като на съкрушен човек. Дори пред себе си се срамуваше да признае, че след като Учителя го няма — колкото и трудно да му беше да приеме този факт, — мислеше единствено за собственото си бъдеще. Ще пропадне ли всичко, ако се разтури комуната? Кой ще се грижи за Тим? И най-вече как, по дяволите, ще оцелее той самият без силното и трезво присъствие на любимото му същество? Ако се отрече от яркия лъч, който осветява всяко пробуждане, и великодушно се отдаде на залеза на слънцето, едва ли си струва да живее.

— Нямате никаква представа как е разпределена собствеността, така ли?

— Да. Всъщност, мисля, че никой няма дял. Този въпрос никога не е бил обсъждан.

— Членовете бяха ли длъжни да купуват дялове от организацията? Или нещо подобно?

— Няма такова нещо. Плащахме само да живеем. Касиерът набираше средства от курсове и семинари. Възнамерявахме да кандидатстваме за статут на благотворителна организация. Да станем тръст, но… — Вдигна сломено рамене.

— Знаехте ли за дарението на госпожица Гамлин за комуната?

— Не. Сега разбрах. Само за това говорят.

— А тази вечер… — Арно се оживи. — Какво всъщност се случи?

— Господи, не знам. Беше толкова ужасно… и объркано… В един миг Учителя водеше Мей в нейната регресия…

— Искате да кажете чрез думи? — прекъсна го Барнаби.

— Да.

— Първо това чухме — сурово рече Трой и Арно се изчерви, сякаш лично той имаше вина. — Каква е процедурата?

— Той задава въпроси. „Какво виждаш сега?“ „Къде си?“ От този сорт. А Мей отговаря. Този път тя попадна в Британия от римско време. Учителят я помоли да опише нещо и тя започна да ни разказва за палатката. Тогава за последен път, струва ми се, той проговори. После тя започна да издава отвратителни звуци. Разбира се, всички се втурнахме да видим добре ли е.

— Защо „разбира се“, господин Гибс? — попита Трой. — Стана ясно, че подобни реакции не са необичайни.

— О, никога не е било толкова ужасяващо. Но тя не спираше. А има смело сърце и неутолима жажда за знание.

Трой долови лек тремор в гласа и потрепване на червената брада. „Май сме попаднали на две ужасни човечета, помисли си той. Ако влюбените на средна възраст знаят колко гротескно изглеждат, вероятно биха се захванали с нещо по-благопристойно. Да се разхождат в парка например.“

— Предупредиха ни, че днешният ден ще е по-специален. Кен, тоест Задкиел, каза, че освободената космическа енергия е огромна. И, разбира се, имаше знак за това. Трябваше да изпратят един човек, Кармичния стожер, ако великият Учител има намерение да се оттегли от физическото си измерение. За съжаление, прозряхме логиката твърде късно. Другите си мислеха, че са изпратили Астарте, богинята на луната, под формата на госпожа Гамлин. Аз лично смятам, че знакът на съдбата беше произшествието с Мей…

— Да, господин Гибс. Тя ни разказа — прекъсна го Барнаби.

— О, моля за извинение. — Арно погледна и двамата и отбеляза: — Вие, изглежда, не го приемате сериозно.

— Занимаваме се с убийство — напомни Трой. — А според вас Крейги посочи ли към Гай Гамлин, преди да умре?

— Ами… Знаете ли… — Арно се колебаеше неистово. — Тази вечер на човек не му се иска да казва каквото и да било… Но да. Да. С такова впечатление останах. Но не означава, че жестът е бил знак за обвинение.

— Според вас какво би направил умиращ човек в последните си минути? — попита Трой.

Арно имаше доста разстроен вид, когато Барнаби каза:

— Боя се, че се налага да поговорим и с онова момче със забавеното развитие. Доколкото разбирам, вие знаете някои неща за него.

— Недейте! Той е отписан. Просто ще си загубите времето.

— Все пак е свидетел, господин Гибс. — Барнаби погледна към скицата му. — Седял е в нозете на Крейги. От всички той е бил най-близо до него. Може да е видял нещо.

— Заспал е. Моля ви, оставете го да си почива. — По луничавата кожа на Арно проблеснаха капчици пот. — Неговият свят вече не съществува.

— Тогава утре сутрин. — Тревогата на Арно бе съвсем осезаема. Барнаби добави тихо: — Не сме чудовища.

— Разбира се, че не сте. Не исках да кажа това. О, Боже! Може ли да присъствам?

— В случаите с душевноболни е позволено, господин Гибс. И ако смятате, че вие сте най-подходящият, нямам нищо против.

После разговаряха с госпожа Гамлин и макар в разговора да не липсваше доза забавление, той протече сдържано във всяко отношение. Мей заведе полицаите във всекидневната на комуната и описа Фелисити като „по-скоро бедна и летаргична“.

Без да иска, Трой беше дочул, че тази жена е „голям пожар“. Докато вървяха, сподели:

— Блъснала колата. Намерили нещо за смъркане. Изгубила си шофьорската книжка. Пишеше го в „Сън“.

— Обзалагам се, че вече се е укротила.

Застанал лице в лице с Фелисити, Барнаби започна да се пита дали сержантът му няма право. Огромните й очи под клепките с размазан лилав грим се въртяха през цялото време. Тя деликатно „чупеше“ ръце, сякаш за да докосне лицето си, да пооправи роклята си или да нагласи разчорлената си коса. Лицето й се беше свило — беше малко и вдлъбнато като на женска мармозетка.

Фелисити осъзна, че са влезли хора. Един от тях говореше доста настоятелно и гласът му човъркаше мозъка й, но тя не разпознаваше звуците. Той бутна към нея лист хартия с приятен блед цвят. Фелисити я върна. Той отново й предложи листа с молив и настоя тя да опита да нарисува нещо. Усмихна се приятно на предложението, защото в детството си обичаше да рисува. Дълго стоя наведена над хартията и резултатът — Барнаби трябваше да признае — беше задоволителен. Няколко доста красиви коня, единият само с три крака, а на врата му — гирлянда от цветя с размер на зелки. Тогава Фелисити помоли да пийне нещо и Трой й донесе вода. Тя нямаше предвид вода, затова я изля върху панталоните му. Малко след това разговорът приключи.

Докато траеше разпитът на другите, Трикси се разхождаше нагоре-надолу. Пушеше цигара след цигара и въздухът беше натежал от миризмата.

— Защо се бавят толкова?

— Искат, явно, да говорят с всеки поотделно. Пристигнаха едва преди час и половина. Не е толкова зле.

— Ти не чакаш, нали?

— Не разбирам защо изпадаш в това състояние. Нямаш нищо общо с тази работа. — Отиде до прозореца и отмести завесата. Появи се сребърният рог на луната. Студен и остър като сърп.

— Не го прави. Знаеш, че не обичам нощта. — Джанет пусна завесата. — Що за хора са те?

Джанет яростно сви устни, опитвайки да си припомни.

— Нормални.

— Сигурна ли си, че им каза за ръкавицата?

— Казах го вече десетки пъти…

— И че си го видяла да я крие?

— Да. Колко още да го повтарям?

— Тогава трябва да го арестуват, нали? Не разбирам.

„И ти, и аз не разбираме“, помисли си Джанет тъжно. Но всичко, несъмнено, бе свързано с този следобед. Първоначално Трикси яростно отказа да сподели каквото и да било и тя не посмя да я пита втори път, но не беше трудно да се сети поради какви причини гримът й е размазан, лицето — бледо като платно, а дрехите — намачкани. След като Трикси й обясни, Джанет разбра какво трябва да направи.

— Работата е, Джан, че го видях да крие ръкавицата. Наистина го видях. Не бих те накарала да говориш лъжи. Проблемът е, че ако Гамлин разбере кой го е изпял, ще им каже, че съм си го измислила от злоба, и те ще му повярват.

— Защо?

— Защото е богат и властен, глупаче.

— Тогава защо и двете да не кажем, че сме го видели? Аз ще те подкрепя.

— Изобщо не искам да се забърквам.

Значи Джанет беше излъгала, без да е сигурна дали Трикси говори истината, но й съчувстваше и едва ли не като приятелката си изпитваше потребност да причини болка заради вече причинената болка.

На вратата се почука и една полицайка попита дали госпожица Кънинг би отделила няколко минути.

— Много са възпитани, а? — изкоментира Трикси. — Чудя се как ли ще реагират, ако ги накарам да направят скокове с препятствия.

— Не се противопоставяй на хората, щом не е необходимо. И не взимай цигарите. Вече изпуши…

— О, за Бога, спри да кудкудякаш. Приличаш на дърта кокошка.

Трой не възрази срещу цигарите. Кръгчета дим обвиха русите къдрици на Трикси и ноздрите му се разшириха, поглъщайки жадно миризмата. Поне не мислеше за мокрите си панталони. Тя седна с прибрани колене, стискайки в ръка златиста кутия „Бенсънс“ и запалка.

Барнаби виждаше колко е уплашена. Подушваше го. Усещане за раздразнителност и невъздържаност. Беше го срещал и преди; веднъж се опита да го опише и най-близкото сравнение, дошло му наум, беше миризмата, което се носи, когато се разровят стари обиди. Попита я откога живееш Господарската къща.

— От няколко седмици. Защо? Какво общо има това?

— Може ли да уточните?

— Не. Забравила съм точната дата.

— Харесва ли ви тук? — Тонът му беше учтив, но тя тутакси се обиди.

— Да не би да си мислите, че не съм за тук? Само защото не нося феерично расо и не пея „алилуя“?

Трой се засмя. Трикси го погледна учудено и погрешно изтълкува реакцията му като съчувствие, примесено с лек интерес. После увери Барнаби, че що се отнася до смъртта на „бедния ни Учител“, изобщо не е в състояние да им помогне, макар според скицата й да седеше много близо до него.

— Беше някак тъмно. Втурнахме се да помагаме на Мей, после включиха осветлението и всичко свърши. Той посочи Гай Гамлин. Но всички, вярвам, вече са ви го казали. — Погледна го изпитателно.

— Появяват се някои различия в мненията — излъга Барнаби.

— О, не, беше абсолютно ясно. И директно към него. — Тя се изчерви, осъзнавайки, че е проявила по-голяма настойчивост. — Освен това на горния етаж чух, че бил скрил някаква ръкавица. Сигурно с нея е държал ножа.

— Срещали ли сте Гамлин преди днешния ден, госпожице Чанинг?

— Бога ми, не се движа в тези кръгове. — После, сякаш спомняйки си за собствената си личност, добави: — Те са такива материалисти, нали?

— Вие, изглежда, сте доста сигурна, че той е виновен.

— Не виждам кой друг би могъл да бъде.

— Според Мей Кътл — уточни Барнаби — убийството е причинено от свръхестествени сили.

Трикси се засмя. Спонтанно и силно. Стана й дори забавно. Страхът й моментално се изпари.

— Значи вие не сте вярваща? — попита Трой.

— О! — По лицето й се изписа такова благочестиво изражение, че изглеждаше глупаво. — Да, последователка съм, разбира се, но от скоро.

„Ако си последователка, моето момиче, помисли си Барнаби, оглеждайки вирнатите й гърди, намазаните с гланц устни и яркия грим, аз съм Джоан Колинс.“ Тя отново заговори за Гамлин.

— Той… Още ли е тук? — Барнаби се зае с някакви листове и не отговори. Тя добави: — Трябва да знаем, нали разбирате…, ако той остава и тази нощ. — Последва пауза. — За да подготвим легло и храна…

Най-накрая главният инспектор я съжали.

— Господин Гамлин вероятно се е върнал в хотела.

— Пуснали сте го значи?!

— Не бих се тревожил — рече Трой. — Ние следим отблизо. Всеки един.

Като се оплакваше, че няма смисъл, Трикси нарисува скица и после Барнаби я пусна да си върви. Вратата се затвори.

— Момичето е притеснено, шефе — констатира Трой.

— Определено крие нещо. Също и Уейнрайт, и Гибс. Но заговоря ли за убийството, никой не подскача. Защо, според теб?

— Бих казал, че са си плюли в устата.

— Като заговори за Гамлин, се оживи. Твърди, че никога не го е срещала преди днешния ден, но няма търпение да го опече на бавен огън. Ако има нещо, което не понасям — той се изправи и сковано се размърда, — е да ме пързалят.

— Ще говориш ли с него утре сутрин?

— О, да. Мисля, да го доведем. Между другото, на път за дома остави тези неща за химически анализ.

Трой взе найлоновите торбички. Лабораторията не му беше на път. Всъщност, на никого не беше на път, но ако се намираше по-близо до нечия къща, то това беше по-скоро домът на главния инспектор, отколкото на сержанта.

Той каза само:

— Добре, сър — пробута ги на полицай Флъфи и с облекчение посегна към петата цигара.

Наполовина съблечен, преди да си вземе душ и да си измие зъбите, Гай се бе отпуснал в широко кресло пред светещия телевизионен екран по чорапи, боксерки и разкопчана риза — цялата на петна от пот, със свалени копчета на маншетите, висящи свободно над дланите му. Междувременно позвъни на адвоката си.

От време на време посягаше към купата с лед. Седеше неподвижен, но в главата му яростно бушуваха мрачни картини. Гадеше му се — дали от питието (поръчаната следобед бутилка уиски беше почти празна), или заради гнусния бълвоч от мисли в главата му, той нито знаеше, нито искаше да знае.

Мисълта за Силви. Не го напускаше. Бе обсебен от спомена, че когато всички стояха надвесени над Мей, именно тя беше най-близо до него — от лявата му страна, злокобната страна, където намериха ръкавицата. Широките поли на дрехата й спокойно можеха да прикрият и ръкавицата, и ножа. Това обстоятелство, съчетано с причината той да е там — а именно единствено заради нея, — го насочваше към мъчителния извод, че вероятно му бяха спретнали номер. Въпреки замайването от алкохола и мрачните си мисли Гай се опитваше да се бори, доколкото може, но не успяваше. Главата го болеше от това усилие, а мускулите по шията му бяха стегнати като стоманени възли. Колкото повече премисляше и претегляше фактите, толкова по-безпощадно логични изглеждаха изводите му.

Сега си обясняваше защо тя го примами в кухнята, а после го остави сам — само за да му даде възможност да се добере до ножа и ръкавицата. А най-ужасното беше, че тя го обвини на момента. В първите няколко адски секунди, след като включиха осветлението и всички вторачено и неподвижно наблюдаваха, без да вярват на очите си, как фигурата в бели одежди се строполява, Силви се обърна към баща си и изкрещя:

— Ти… Ти… — и го удари по бузата, разранявайки кожата му с нокти.

Някой я хвана и Гай отстъпи, приемайки ролята на парий. В това състояние го откри полицията. Тогава ли се появи първото подозрение? Злобен малък дявол. Гай простена, посегна за още лед и си наля още уиски. То се разплиска върху купата и върху подноса. В стаята вонеше на уиски, на пръст и прясно обработена хартия. Пресуши чашата на две глътки.

Объркан и уплашен от предателството на дъщеря си, той изпитваше раздразнение и отвращение към мъртвия човек. Уговориха се да продължат разговора. Гай настоя. Крейги не го осъди нито с дума, нито с поглед, но той преценяваше срещата им като неуспешна за себе си и тази мисъл го влудяваше; изпускаше контрола върху егото си. А имаше и още нещо. Животът сложи страхотен отпечатък върху личността му. Малцина знаеха какво му струваше да се измъкне от калта. Енергия, решителност и ужасна цена. Само миг проявена слабост и отново щеше да се окаже на дъното, където безжалостни ботуши те натискат по шията. Ако беше разказал на Крейги това…

Гай си спомни покоя в онази празна, тиха стая. Там се почувства освободен от бремето, че е Гай Гамлин — бреме, което дори не осъзнаваше, че носи на раменете си. Ако се върне назад — ако му позволят да се върне, — тишината ще излекува ли раните му?

Задавайки си този въпрос, се разгневи на наивните си фантазии. Дали Крейги беше играч? Точно така. Импресарио, който поставя шоу с малко коприна и слънчева светлина. „Не забравяй, Гай“ — рече си той, за да убеди сам себе си. Остави чашата до купата с лед и отвори бутилката с уиски.

За да се разсее, се загледа в екрана. Присви очи, та да разграничи мъглявите фигури. Някаква жена миеше съдове, а момиченце с лъскави коси стоеше до нея и двете обсъждаха сериозно как се отстраняват мазнините. Майката се засмя престорено покровителствено и лепна искряща пяна по нослето на дъщеря си. Гай превключваше каналите, но злото беше сторено.

Усещането, че нещо му е отнето, се върна и скова душата му, а заедно с това го връхлетя и страхът, че вече е твърде късно. Всъщност копнееше не за дъщеря си — тази висока двулична непозната, — а за някогашното момиченце — плът от плътта му. Тоталната безнадеждност на желанието му го смаза и лицето му се изкриви от мъка.

Видя образа си в огледалото отсреща: над ластичния колан на боксерките висеше отпусната плът, гърдите му бяха изпотени, лицето му имаше цвят на сурови макарони, а смачканата му риза бе цялата в петна. Докато се взираше в тази огромна и отблъскваща фигура, той почувства силно коварно гадене. После — непреодолима физическа топлина.

Стаята се завъртя и се залюля: първо в едната посока, после в другата. Понадигна се, като се подпираше на ръкохватките на креслото. Започваше да му става зле. С неистово усилие се изправи и се запъти към банята. По средата на пътя жестока болка разкъса гърдите му, сякаш някой се опитваше да го разпори. Той изкрещя, залюля се и се огледа.

Хапчетата бяха в сакото му. Гай бавно затътри натежалите си като олово нозе, ала го докоси втори пристъп. Легна по гръб, докато мине болката, и пак направи опит да стане; подпираше се на лакът, а с другата ръка се хвана за масата. Докопа ръба на фруктиерата. Върху него започнаха да се изсипват ябълки, портокали, круши и банани — удряха го по лицето и отскачаха.

Невъзможно беше да направи друг опит. Болката се върна и този път го хвана с железни клещи. Гай падна на килима и се предаде.