Маската на смъртта

Епилог

Силви Гамлин напусна Господарската къща няколко дни след разрешаването на случая, отказвайки на майка си да вземе ключовете от къщата им в Лондон, и се нанесе да живее в малък хотел във Виктория. Там прекара повече от месец — излизаше само за да хапне нещо.

Разкритията за Артър Крейги, както продължаваше да го нарича в мислите си, я потресоха. Вече не можеше да гледа на наученото от него по онзи безкритичен начин, затова изпитваше двойно по-голяма загуба. С течение на времето нещата започнаха да се наместват в съзнанието й и тя прозря простата истина, че невинаги личността на проповедника е свързана с идеите, които проповядва. Стигна до заключението, че Учителя бе прав в едно: за нея е добре да потърси изява в някоя духовна дисциплина.

Тъкмо тогава получи писмо от Уилоуби Грийторекс — молеше я да го посети, за да поговорят. Откликна с известна неохота, защото никак не й се слушаше лекция на тема как най-разумно да оползотвори парите от попечителския си фонд. Оказа се, че я викат, за да й прочетат завещанието на баща й. Както беше повтарял многократно, Гай бе оставил всичко на дъщеря си. Неизвестно защо, тя се изненада, но много по-голям сюрприз за нея представляваше пликът, връчен й от адвокат, преди да напусне кабинета му. Баща й бе поръчал да й го предадат само ако нещо се случи с него.

Разгледа съдържанието му едва когато се прибра в хотела си. Изумиха я снимките и билетите от посещения на различни представления с нея, една къдрица от времето, когато косата й стигаше до кръста, нейни рисунки. Не беше допускала, че този груб и нетърпим човек, какъвто беше нейният баща, е имал сетива за такива малки сантиментални спомени. В големия кафяв плик намери и друг — малък запечатан плик с нейното име. Съдържаше писмо, с което той й искаше прошка. Не само това, беше си дал ясна сметка, че когато го няма на този свят, тя ще погледне по-спокойно на неговите несръчни опити да се доближи до нея и ще му прости, задето я е дразнел толкова много. Защото, както сам признаваше, го водело единствено желанието да е щастлива. Тя била едничката му, макар и незаслужена радост в живота му, а той ще остане завинаги нейният предан баща.

Силви дълго гледа листа. Как успя да затвори така плътно сърцето си за този човек? Какво толкова по-различно от другите родители бе направил той? И защо така категорично тя бе отхвърлила мисълта, че е нормален човек като всички останали? Собствените й заключения я накараха да се почувства двойно по-нещастна.

Реши да излезе да се разходи по улиците. Спря в обществена градинка и поседя на една пейка, упражнявайки дишането си, както я бяха учили. Този път резултат нямаше.

Отново тръгна по улиците. По едно време си даде сметка, че доста дълго се върти в кръг, и спря, но едва сега се сети да прочете: „Еклестън Скуеър“ 58. На вратата имаше табела „Будистко общество“. След кратко колебание натисна звънеца. От този ден нататък започна да посещава редовно сградата, четеше в библиотеката, но в повечето случаи си почиваше, потънала в мълчание.

Постепенно се включи в часовете по обща медитация, които се провеждаха в събота, после започна да помага като доброволка в работата на една монахиня — сестра Танисара; дори посети с нея будисткия манастир „Амаравати“, недалеч от Грейт Гадестен. След няколко такива посещения си купи малка къща в съседство с манастира. Участваше в дейностите с посетителите, работеше в градината и при всяка възможност разговаряше със сестра Танисара. Не след дълго започна да усеща как се освобождава от чувството си на вина. На мястото на раната, в която се бе превърнал мозъкът й, постепенно се появиха спокойствие и бистрота. Дори й хрумна мисълта да посети майка си. Почти не се сещаше за Андрю Картър.

След една безсънна нощ, прекарана в дълги разговори и обсъждания, Хедър и Кен се появиха на закуска в Господарската къща и заявиха, че напускат. Съмишлениците им ги изпратиха: странната двойка — Кедър и куцукащият с гипсирания си крак Кей — се изгуби надолу по пътя.

Още на следващата седмица двамата дадоха ексклузивно интервю за неделния брой на „Дейли Питч“ относно драматичните събития, на които бяха станали непосредствени свидетели. Не само не пропуснаха нищо, но добавиха и доста от себе си. Значително място бе отделено и на посещението на Хедър до Венера, за всекидневната помощ, която тя получавала от елохимите и останалите представители на космическите светове.

Две седмици по-късно ги поканиха да участват в известно телевизионно предаване с очевидното намерение да ги направят за смях. Идеята се провали, защото изпадналият в транс Кен влезе в бърз контакт с Хиларион и получи отговор от починалия архиепископ на Кентърбъри, който поиска да се извини за изготвения от него доклад, заклеймяващ спиритуализма и контактьорството. Телефоните на студиото прегряха от обажданията на слушатели, желаещи да се срещнат час по-скоро с двойката.

От този момент нататък всичко беше само въпрос на време. Семейство Бийвър получи телевизионно време за собствено шоу. Двамата развиха активна дейност и извън студиото, включително и лечителски сеанси, провеждани от Хедър. Много скоро се замогнаха достатъчно — купиха си четиристаен апартамент в доста добър квартал, секретарка и икономка движеха делата им, а Хедър и Кей отдаваха цялото си свободно време на връзка с Космоса и космическия разум.

Човек трудно би отминал четириетажната сграда на „Боклерк Гардънс“ 76, чиито балкони с красиви перила от ковано желязо досущ приличаха на онези, които ще срещнете, ако се разходите по улиците на Ню Орлийнс. Сградата е боядисана в тъмносиньо, а под самия покрив яркожълто слънце се усмихва на минувачите. Това е собственост на Ложата на Златния ветрогон, организация, посветила се на медитация и лечителска дейност. Селцето Комптън Дандо въздъхна с искрено облекчение, когато се разчу, че комуната ще се изнесе оттам.

Новата къща бе разделена на четири части. На приземния етаж отделиха две големи стаи за срещи, консултации и групови занимания. На партера разположиха още приемна, щанд за продажба на книги и библиотека; на първия етаж се намираха помещенията за най-общо лечение; най-горният етаж бе оставен за жилище на обитателката: просторна и удобна дневна, скромна по размери спалня с малка баня и кухня.

Джанет живееше безплатно в специално преустроения за нея апартамент, с условието да осигурява двайсет и пет часа на седмица административно обслужване на дейностите на Ложата. В интерес на истината тя правеше далеч повече от това. Откри в себе си талант за ръководене на канцелария. Седеше в удобната приемна зад тежко бюро с компютър и три телефона. Навсякъде се виждаха цвета. По стените висяха плакати и обяви за предстоящи лекции и семинари, организирани от Ложата. Джанет остана силно изненадана от собствената си способност да посреща хора, да им дава информация, да предлага различни варианти на лечение. Играеше като на сцена. Истинската Джанет стоеше отстрани и наблюдаваше, изпълнена със скептицизъм. Гледаше с насмешка дори новия начин на обличане на своето второ аз. Фелисити й намекна, че увисналите кадифени панталони и дългата права коса, често пъти не твърде прилежно вчесана, едва ли са подходяща гледка за една приемна. Ето защо сега тя носеше права тясна пола и елегантни блузи, а що се отнася до подстригването…

С течение на времето между Фелисити и Джанет възникна спокойно, но здраво приятелство. Дълго обсъждаха въпроси, неясни както за едната, така и за другата, но в самия акт на дискусията и двете намираха утеха. Към края на пролетта отидоха на градински концерт. Джанет избра по-лека програма. След време Фелисити сподели, че от плочите и дисковете, които Джанет й дава да слуша, най-много харесва Палестрина. Джанет изпадна в искрен възторг. Една вечер дори я покани на вечеря на терасата в жилището си, минала под звуците на „Миса Бревис“.

Външният вид на Фелисити се промени значително. Наддаде няколко килограма, остави косата си да расте спокойно и я прибираше на френска плитка на тила. Духовното й преобразуване вървеше бавно и с колебливи стъпки. Мей обаче винаги беше наблизо, за да подаде ръка при всяко спъване, а то се случваше често.

Мей и Арно живееха в сграда, недалеч от номер седемдесет и шест. И нея закупиха с част от парите, получени от продажбата на Господарската къща. Продадоха я за повече от един милион лири — четиристотин хиляди вложиха в сигурни инвестиции, а с лихвите покриваха всекидневните си разходи, плащаха скромни заплати, финансираха проекти и благотворителна дейност. И четиримата членове на организацията бяха единодушни, че макар пръскането на светлина да е от жизнено значение, в редица случаи не е за пренебрегване и чисто практическата помощ.

Арно обитаваше малък апартамент с изглед към съседната градина. Бе приютил и елегантна котка, наречена Калипсо Две в чест на козата от провинцията. Често си мислеше какъв късметлия излезе всъщност. Обеща да не повдига онзи въпрос, който доведе до твърде нещастното стечение на обстоятелствата, но дамата на сърцето му само усмихнато се бе заканила с пръст. Реши, че тя не го е отрязала категорично само защото при едно разминаване с челото й острият шиш се заби в крака му. Болката наистина беше непоносима. След няколко разговора месеци по-късно стана ясно, че от известно време Мей таи нежни чувства към него.

Почти година по-късно и по една случайност на датата, в която започна нашият разказ, четирима души се събраха в общината на Челси. Фелисити бе облякла дълга до земята рокля в цветовете на дъгата, Джанет бе в светлолилаво, с красиво цвете на ревера на костюма, Арно — с най-официалния си костюм, даден преди това на парно гладене. Не след дълго към тях се присъедини и младоженката, която държеше огромен букет, направен от цветя във всички нюанси на синьото.

Когато внушителната фигура от бял сатен и дантела, увенчана с венец от портокалови цветчета, застана до него на килима, Арно вирна току-що подстриганата си брадичка под най-дръзкия ъгъл, на който бе способен.

Пет минути и церемонията по бракосъчетанието приключи. Размениха си целувки и младоженецът, щастлив до безпаметност, поведе своята законна съпруга към света. Мей Кътл (с астрално име Пасифика) бе станала сега и завинаги Мей Гибс, кралица на сърцето на Арно.