Маската на смъртта

Девета глава

Към осем и половина сутринта Барнаби, вече на бюрото си, разглеждаше неспокойно показанията и скиците. В повечето от тях имаше пропуски, но в крайна сметка всички участници в събитията бяха уточнили местата си и кой е седял близо до тях. Той ги обедини, състави голяма скица и я закачи на стената.

Тъкмо я разглеждаше, когато вратата се отвори и бледо гърчаво създание с огромни като на панда очи влезе с поднос в ръка.

— Чаят ми? Крайно време беше.

Тази нощ инспекторът спа само пет часа. Обикновено не му бяха нужни повече от шест. Трой обаче си легна едва към три след полунощ, в четири бебето го събуди и не спря да плаче оглушително до седем и половина. Изтощеният баща стана за работа, а дъщерята заспа спокойно. Вече цяла седмица правеше този номер. Такава упоритост на тази крехка възраст е сериозен повод за размисъл. Трой подаде чашата на шефа си и сложи в своята три бучки захар. Разбърка го и го изпи. Барнаби също отпи, но смръщи нос.

— Няма захар.

— Нали искате да я намалите?

— Да я намаля, а не да я откажа.

Трой му подаде захарницата и инспекторът си сипа, без да се стеснява. След това забеляза пребледнялото лице на своя подчинен и се ухили злорадо:

— Радостите на бащинството, а?

— Прекрасна е. Красива е и много… Но…

— Но не и посред нощ, нали? Спомням си тези епизоди. — Двамата с Джойс се редуваха, когато Къли имаше колики. Питаше се каква помощ може да се окаже на Морийн.

— Предполагам, че ще се науча да спя, докато тя плаче.

— Не се съмнявам, Гавин.

Окуражен от разбирането на шефа и посъвзел се от силно подсладения чай, Трой приближи до скицата на таблото.

— Това ли е крайният резултат?

— Да. Но не съм много сигурен доколко местата им имат значение. Отново ще ги прегледаме, когато дойдат и другите резултати. Ще огледаме и ъгъла на ножа.

— Мислех си за този нож. Твърде дълъг и остър е. Дори да го скриеш близо до тялото си, едва ли се чувстваш достатъчно спокоен. Питам се дали не са го внесли в солариума предварително. Мястото не е много удобно за подобно нещо. При това остава проблемът с изваждането му в подходящия момент.

— Какво ще кажете за възглавниците.

— Рисковано е. Може да се окаже неподходящо.

— Но пък и седиш върху него.

— Но никой не е седял на възглавница.

— Вярно. — На Трой не му беше приятно, че отхвърлиха хипотезата му. Разходи се до прозореца, мислейки колко много му се пуши, и потърси с какво да се разсее. — Гамлин, естествено, няма как да знае къде ще се проведе регресивната сесия. Ще го разберем, когато поговорим с него.

Барнаби, зачел се в показанията, не отговори. Трой се запъти да върне чашата си на подноса, спря за миг пред прозореца.

— Долу на паркинга е спряла цяла бала стотачки.

Барнаби използва възможността да се разтъпче и също приближи прозореца. Великолепно бентли с цвят на горчив шоколад бе паркирано пред участъка. Отвътре малко трудно се измъкна мъж и се отправи към сградата. Наблюдавайки го, Барнаби си помисли, че трябва наистина да си голям майстор шивач, за да успееш да превърнеш това кюфте в приличен на вид човек.

— Кой според теб е този?

— Нямам никаква представа.

След малко на тяхната врата се появи полицай от централната, сграда и им подаде изключително семпла визитна картичка: „Сър Уилоуби Сейнт Джон Грийторекс“.

— Добре, Трой. По-добре го докарай тук.

Между крилото, където се помещаваше техният отдел, и централната сграда имаше остъклена топла връзка. Трой поудължи и без това дългия път на посетителя им, така че той пристигна в кабинета на Барнаби задъхан и потен. Главният инспектор го покани да седне и предложи кафе. Сър Уилоуби отказа, попивайки влагата по челото и лицето си.

— Много е добро — препоръча го Барнаби.

— Не се съмнявам, инспекторе. За съжаление са ми забранили да пия повече от едно на ден, а днес вече изпих три. И понеже много скоро вероятно ще се наложи да проведа неприятен разговор, по-добре да спрем да нарушаваме правилата.

Няма никаква дисциплина за тези хора, мислеше си Трой.

— Бихте ли ми обяснили каква е ситуацията около господин Гамлин. Разговорът, който проведохме снощи, бе, меко казано, несвързан.

Каква деликатност! Барнаби си представи потокът от ругатни, изсипал се в слушалката на Грийторекс. Банковата сметката на Грийторекс несъмнено бе съизмерима с обидите. Барнаби направи точен отчет на ситуацията.

Посетителят отпусна изненадващо дългите си пръсти върху скъпия си панталон и помоли за чаша вода.

— Останах с впечатлението, че снощи господин Гамлин е бил официално обвинен.

— Няма такова нещо. Възнамеряваме днес да го разпитаме отново. Като адвокат на господин Гамлин…

— Моля ви. — Ръката на сър Уилоуби се вдигна в знак на възражение. — Мои клиенти са семейство Макфадънс и съм тук със задачата да браня интересите на госпожа Гамлин.

Неочаквано за себе си Барнаби изпита вълна на съчувствие към Гай. Нещастникът трябва да е изтъркал поне чифт обувки да снове до прага на богаташите, за да се докопа до място в семейството. Водата за госта пристигна. Трой остави чашата в ъгъла на бюрото и се оттегли.

— Вие сте добре дошъл на разпита.

Предложението не беше отхвърлено недвусмислено. Присъствието на адвокат на разпитвания винаги държи нещата в по-строен ред. Спестяват се доста лутания. Сър Уилоуби се усмихна и без да бърза, посегна към водата.

Ясно бе, че ще хвърлят нещастника на вълците. Главният инспектор реши да поиска някаква информация за снощния разговор на посетителя им — безумна идея, защото да искаш сведения от адвокат на заподозрян, е все едно да се опитваш да доиш мишка, но сър Уилоуби погледна на въпроса му неочаквано сериозно.

— Какво да ви кажа. Чух за някаква ръкавица, чух картинно описание на сервираната храна, както и на компанията, за която става дума. Естествено, и за убийството, но най-вече нескончаеми оплаквания за положението на дъщеря му.

— А какво каза за убийството?

— Единствено, че няма нищо общо с него.

— Спомена ли за попечителския фонд?

Сър Уилоуби се изправи в стола. Изправи се, естествено, толкова, колкото наднорменото му тегло позволяваше.

— Не.

— Разбрах, че госпожица Гамлии възнамерява да го дари.

— Ами… — Човекът светкавично се овладя. — Парите са нейни и е навършила възрастта, която й позволява да разполага с тях. Моля да ме извините, но днес следобед трябва да бъда в съда, ето защо…

— Ще доведете ли с колата си господин Гамлин, или ние да изпратим кола?

— Не знам кога ще се видя с него. Сега отивам в Господарската къща да се видя със Силви и майка й. Така че не разчитайте на мен.

Нямаше никакво съмнение. Хвърляха нещастния грубиянин на вълците.

Трой обясни на полицайката пред вратата как да изпрати сър Уилоуби и застана до прозореца, за да проследи отпътуването на бентлито.

Тази нощ никой не спа много. Поднесената храна едва ли заслужаваше да се нарече закуска. Събраха се по-рано от обикновено за зареждане с енергия, но този път — в преддверието. На никой не му мина през ума да отидат в солариума. Оказа се, че дори десетте минути дълбоко дишане за настройване на вълните на Универсалното съзнание не дадоха желания ефект. Скръбта ги беше разединила и всеки скърбеше сам, свит в своята клетка. Дори Джанет, която изпитваше известни резерви към Учителя, бе тъжна.

Кристофър наливаше плодов сок. Арно разсеяно ронеше парче ечемичен сладкиш. Хедър си бе отрязала пестил с цвят на карамелизиран сироп от меласа и го бе оставила върху препечена до черно филия хляб. Кен, воден от инструкциите на Хедър, се готвеше да излезе в градината с изправена телена закачалка за дрехи, за да се опита да намери следи от душата на Учителя — нарекоха го „Операция Кармична светлина“.

Мей седеше начело на масата. Гордите й рамене бяха отпуснати, прекрасната й коса бе в пълен безпорядък. След продължителния плач очите й още блестяха, пълни със сълзи. Без обичайния грим лицето й изглеждаше измършавяло. Изглеждаше поне с десет години по-възрастна. Сърцето на Арно се късаше от гледката, но чувстваше, че такава я обича десет пъти повече. Тя прекара по-голяма част от нощта с Тим. Едва към четири сутринта Арно я смени. Когато слезе при момчето, го завари в леглото му свито на кълбо, с колене, притиснати до гърдите, и здраво стиснати очи. Очевидно отказваше да види действителността.

— Да направя ли още чай? — обади се Джанет.

Не получи отговор. Само Хедър попита дали някой е виждал Суами.

— Няма да слезе — отговори Кристофър. — Продължава да се самообвинява, задето той е пристигнал тук, и не иска да ви погледне в очите.

— Горкото дете — въздъхна Мей и се изправи бавно. — Някой трябва да отиде при нея.

— Заключила се е. Говори с мен през затворената врата.

— Господи! — Мей се отпусна отново на стола и отправи въпросителен поглед към Джанет. — И Трикси я няма.

— Така е — отговори Джанет, чийто пулс се ускори, защото очакваха тя да обясни поради каква причина момичето не е тук. — Когато слизах тази сутрин, видях, че спи.

— Разбира се, всеки сам преживява скръбта си. — Лицето на Мей потрепна при споменаването на общия им проблем. — За него всичко свърши. Сега е в редиците на просветлените.

— И вече се е родил отново — усмихна се Хедър през сълзи.

Всички бяха убедени в това, но на никой не му олекна. Беше твърде рано.

Единствена Мей бе убедена, че мощна сила е отвела техния Учител заради достойнствата му.

— Време е да прочистим съзнанието си — обади се Хедър. — Ще се опитам да направя усилие, той би искал точно това.

— Права си — подкрепи я Кен. Подскочи, доколкото болните му крака позволяваха. — Тук има пространно поле за обич. Предлагам да започнем с голяма обща прегръдка. Хедър?

— Готово. — Жена му се изправи и двамата застанаха един срещу друг, всеки сложил ръце на кръста на другия.

— Директен контакт с очи.

— Събери глави.

— Плътно един до друг.

— Дишай бавно и леко.

— Б-а-в-н-о и л-е-к-о.

— Приток на състрадание.

— П-р-и-т-о-к.

— Притисни.

— Отпусни.

Разделиха се усмихнати. Панталоните на Кен изглеждаха по-добре. Никой не се присъедини към тяхната прегръдка. Арно отпи плодов сок и отчупи поредно парче ечемичен сладкиш.

— Според мен би помогнало, ако си намерим занимание. След всичко, което се случи… — Имаше предвид, че ги чака организацията на много неща. Знаеше го от погребението на майка си. Приятели и роднини се нижеха един след друг. Имаше да се отговаря на писма, да помислят за чая след погребението.

— Ще правят аутопсия, предполагам — обади се Кристофър. — Почти нищо не можем да предприемем, преди да са освободили тялото.

Тази тривиална забележка предизвика нов порой от сълзи от страна на Мей. Арно посегна да улови ръката й, но смелостта му изневери в последния момент и покритата с лунички длан остана да лежи върху масата.

— Все пак, редно е да се заемем със задълженията си. Учителят би държал на това. Защото в далечен план…

— Какво имаш предвид с този далечен план? — разтревожи с Кен.

— Вероятно, че никой от нас не знае какво ще стане с къщата например.

— Не разбирам — объркано погледна Мей.

— Да предположим, че къщата е на негово име. Възможно е да не я е завещал на комуната.

Всички замлъкнаха, докато асимилират новата информация. Първа наруши мълчанието Мей.

— Изключено е да не я е оставил на комуната. Ние бяхме неговото семейство. Най-близките му хора. Неведнъж ми го е казвал.

— На мен също — добави Арно.

— Знае ли някой как е придобита къщата? — попита Кристофър. — Вие двамата сте най-дълго тук.

Арно само поклати глава.

— Обсъждали сме почти всичко друго: административни проблеми, организация на курсове, набиране на средства.

— Нищо не е налагало да говорим по този въпрос — обясни Мей.

— Имаше ли адвокат?

— И това не знаем. Неговата банка… По-скоро банката на Ложата е „Нешънъл Уестимнстър“ в Костън.

— Когато отидеш следващия път в банката, Мей — предложи Кен, — попитай ги. Нали ти се занимаваш със сметките? Познават те.

— Моят подпис наистина важи, но най-вече по въпроси, свързани с комуната. Не виждам защо ще ми дават информация за личните дела на Учителя.

— Поне да кажат дали има ипотека.

— Ипотека ли? — възкликна Кен. — И през ум не ми е минавало такова нещо.

— Беше наистина много непрактичен — въздъхна Хедър. — За него е типично да не подготви завещание.

— Не съм съгласен — възрази Арно. — Грижеше се за нас и не може да не е обмислил нещата.

— Със сигурност е предвидил нещо за Тим — допълни Мей.

— Нашето оставане тук — намеси се Кристофър — с положителност не зависи единствено от това кой е собственик на тухлите и мазилката. Всички общности и комуни, все едно светски или духовни, имат ръководен дух, по който се равняват. Нашият се заключаваше в неговата личност. Има ли друг, достатъчно подготвен, да заеме неговото място — презареждане с енергия, да даде духовно напътствие?

— Аз съм квалифициран специалист — обади се Хедър. Личеше колко е засегната. На стената в нейната стая висяха пет дипломи в рамка, включително и една за завършен подготвителен курс за служене в храм на Венера.

— Кристофър е прав — съгласи се Джанет, добре запозната с идеята на Хедър да дава консултации. Процедурата обикновено се състоеше в следното: Хедър изслушваше проблемите на човека; после — независимо дали проблемът беше душевен или физически — тя заявяваше, че причините са в духовното невежество на човека, и бързо му предлагаше астрално ориентирано решение. След като клиентът платеше таксата и си отидеше, Хедър се оплакваше, че е напълно изцедена. — Нашето присъствие тук — продължаваше Джанет — е, най-общо казано, на лаици. Ние сме нещо като технически персонал.

— Говори за себе си — прекъсна я Кен.

Арно наруши настъпилото мълчание.

— Някой да е виждал госпожа Гамлин тази сутрин?

— Реших, че е по-добре да я оставя да си почине — обади се Мей. — Все още е само осем часът. Дадох й чай от ранилист, според мен трябва да спи още известно време.

В крайна сметка за Фелисити се погрижи Мей. След девет часа тя отвори предпазливо вратата на стаята й, надникна и видя по пода облак от сиви воали и тънки материи, а малко по-нататък на леглото бе кацнала крехка фигура, само по копринено бельо. Жената бе отправила празен поглед към стената.

В главата на Фелисити цареше пълен хаос. Напразно се мъчеше да сложи ред в мислите си. Моментът на пристигането й в тази къща й се струваше неизмеримо далечен. Успя да заспи едва призори, няколко пъти се буди и всичко това само я обърка още повече.

Необикновените и плашещи събития от предишната вечер в началото почти не стигаха до съзнанието й. Всичко случило се й се виждаше забавно и интересно, но някак далечно. Все едно стоеше зад стъклена стена. (Преди да я заведат в солариума, тя бе смръкнала третата линия за деня.) А когато полицията пристигна, ефектът от кокаина започна да избледнява; страхът и бъркотията все повече я завладяваха. Започна да осъзнава, че е замесена в страшни събития, че изглежда като карикатура. Остави се Дантон да я превърне в нещо напълно нелепо, за което, естествено, плати тлъста сума. Щракването на бравата я накара да подскочи. На вратата се появи Мей, но тя изобщо не я помнеше.

Мей носеше чаша топъл ароматен чай. В шкафа за гости винаги държаха резерви от „Ърлсгрей“, кафе на зърна и други упадъчни лакомства. Мей беше сложила и няколко капки от специалната си тонизираща напитка, за да подпомогне възстановяването на гостенката. Остави чашата върху нощното шкафче и седна до жената.

Фелисити изглеждаше кошмарно. Лицето й приличаше на лист хартия, по който дете е драскало хаотично с пастели. Обилните количества пяна, гел и лак бяха превърнали косата й в кошмарна топка от безжизнени нишки. Мей помилва ръката й и след кратки увещания успя да я накара да отпие от топлата течност.

Фелисити се подчини, но зъбите й тракаха така неудържимо по ръба на чашата, че чаят започна да се разплисква. Мей отдалечи леко чашата, след което й я подаде отново за малко. Бавно и полека. Аурата на Фелисити бе направо разбита. Мей не помнеше да е срещала толкова тежък случай.

След известно време посегна към кожената чанта с тоалетни принадлежности на гостенката. Порови да види какво би й послужило и извади голям буркан крем. С бавни ритмични движения започна да почиства лицето на Фелисити с крема. Много скоро кошчето за отпадъци в стаята се напълни с разноцветни хартиени кърпички. Постепенно естествената бледност на кожата се появи на бял свят.

Мей отиде за малко в стаята си. Измъкна от гардероба си тъмносиня копринена роба. (Никой друг цвят да освежава така добре духа.) По пътя към вратата взе шише мек шампоан и пухкав пешкир и се върна в стаята на Фелисити.

Миенето на косата се оказа далеч по-сложно от почистването на лицето, Фелисити не се противеше, само стискаше здраво очи. Мей имаше чувството, че се бори с лъвска грива. Отчасти обяснението дойде, когато за неин ужас в ръката й остана повечето от косата на крехката жена пред умивалника. Мей се изплаши да не би жената да страда от някаква ужасна алергия. След кратък миг на стъписване се сети, че вероятно е изкуствена коса. Изстиска я, метна я да се отцеди върху гърба на стола и продължи с шампоана. Как хората позволяват да наплескат косата им с толкова лепило? Най-сетне водата потече чиста и бистра. Обви главата на Фелисити с хавлиената кърпа. Когато косата поизсъхна, Мей я вчеса и я привърза на тила.

— Така е по-добре, нали — тихичко попита тя и Фелисити й се усмихна.

Жената изскимтя като гладно коте.

— Предлагам сега да си легнете и да се опитате да поспите, докато стане време за обяд. Тогава ще се окъпете и ще хапнете нещо съвсем леко.

Фелисити седеше на леглото като истукана, с пълни с болка очи.

— Няма да се тревожите за нищо — продължаваше Мей. — Ние ще се погрижим за вас. — Наведе се и леко целуна жената по бузата.

През това време Джанет миеше изработените на ръка от нея съдове и както обикновено ги блъскаше в каменния умивалник. Докато водата се плискаше обилно, тя се замисли какво ли ще обядват. Ред беше Суами да се погрижи за храната на групата, но тя още не се беше появила, а вече наближаваше десет. Очертаваше се доста объркан ден. След смъртта на Учителя всичко щеше да е объркано, независимо колко им се иска нещата да продължат постарому. Какво ли ги очаква? Ами ако се окажеше, че къщата вече не е на тяхно разположение? Дали ще се опитат да си намерят друг общ дом? Тя самата иска ли го?

Джанет съзнаваше, че не притежава таланта да се бърка в живота на хората — тук го наричаха „приятелски интерес“. От време на време мърмореше — не виждаше защо трябва да се бори с този си навик, макар тук да му се мръщеха. Онзи ден например си позволи да изрази недоволство от времето и Хедър тутакси й изнесе лекция колко трябва да е благодарна, че не е сляпа и не страда от множествена склероза.

Разгневена от всичките правила и ограничения, тя реши да ги наруши и да си направи истинско кафе. Изпитваше неустоима нужда да повдигне духа си. Да върви по дяволите ракът на панкреаса. Може да беше и нещо на черния дроб. Ще занесе малко и на Трикси.

В шкафа за гости откри порочно истинско кафе. Смля малко и вдъхна с наслада аромата. Извади и пакет неотваряни бисквити. За угощението на духа избра чиния на сини цветчета. Нареди в кръг сладкишите и изчака кафето да кипне. От градината откъсна розов цвят, който според нея подхождаше на аранжировката.

Натоварена с подноса, влезе в преддверието, за да се качи на горния етаж. В подножието на стълбите видя Мей и Арно да разговарят с непознат мъж в лекедисан костюм. Докато Джанет се колебаеше дали да продължи, или да се върне, Мей и мъжът тръгнаха нагоре.

— Кой е този, Арно?

— Адвокат на семейство Гамлин. — Очите на Арно с мъка се откъснаха от гърба на обожаваната от него жена и се насочиха към Джанет. — Случило се е нещо ужасно. Струва ми се, хората така наричат такива събития. Не съм в състояние да определя дали за нас това е благословия или проклятие. Тази сутрин са го намерили мъртъв.

— Кого? Да не би Гай?

Арно кимна.

— Очевидно е поискал да го събудят в девет и когато прислужничката се качила с чая, го заварила да лежи на пода. Дори не си е лягал. Предполагат, че е получил инфаркт.

— Наистина е ужасно! — Още докато отговаряше както се очакваше от нея, Джанет изпита истинско задоволство. Онзи беше наистина отвратителен. Алчен и груб. Светът се отърва от него: А и каква чудесна новина за Трикси! Истински подарък! Далеч по-добър от ароматното кафе, което носеше.

— Според Мей е по-добре да съобщят на Суами — продължаваше Арно. — Майка й е все още някак… — замълча тактично, но Джанет вече се качваше нагоре по стълбите.

Трикси беше будна, но все още в леглото, и пушеше.

— Пристигна ли пощата? — попита тя без заобикалки.

— Пристигна — отговори Джанет, докато оставяше подноса на скрина в стаята. Дали Трикси не чакаше някое от писмата, които пристигаха за нея в сиви пликове? — Чакаш ли нещо?

— Не точно. — Трикси беше облякла ябълковозелена копринена дреха. Нямаше грим по лицето и то изглеждаше гладко и млечно на цвят. Джанет забеляза, че вчерашните натъртвания от вътрешната страна на ръцете й вече придобиваха синкав цвят.

— Направила съм ти истинско кафе.

— Ще си изпатиш. Нали знаеш, че сме в безкофеинова зона.

— Отворих и пакет бисквити. — Джанет остави своята чаша и отиде с чинията със сладкиши до прозореца. Нейната роза изведнъж се оказа не на място. Беше забравила колко много цветя има в стаята на Трикси. — Изпий го, докато е топло.

— Прекрасно е — въздъхна Трикси. — Тъкмо ще ме стопли.

Как е възможно да й е студено в тази обляна в слънце стая?

— Някакви новини от полицията?

— Тук са. Заедно с адвоката на Гамлин. — Джанет замълча. Червендалестото й лице бе напрегнато. Моментът настъпи, а тя се колебаеше. — Гай Гамлин е починал. Получил е инфаркт.

Никога нямаше да забрави какво последва. Трикси подскочи, сякаш е на маса за електрошокове. Кафето се изплиска върху бледозелената коприна и голите й крака. Чашата шумно се изтърколи на пода. Трикси нададе силен вик, който бързо заглуши с длани.

— Господи, какво да правя сега! — простена тя и започна да пищи.

Около половин час след това драматично и напълно неочаквано изпълнение полицията пристигна, за да разпита Тим. Обзет от нежелание, Арно ги поведе бавно по коридора към стаята на момчето. Пред самата врата спря и постави ръка върху ръкава на Барнаби.

— Няма да ви бъде от полза.

— Моля ви, господин Гибс. Вече говорихме по въпроса.

— Щом така твърдо сте решени… — Арно отстъпи крачка назад. — Налага се да ви кажа нещо от миналото му. Тук никой не го знае, но вероятно ще ви бъде от полза, за да разберете… Срещнах се с него, по-скоро го намерих преди около шест месеца. — Отново млъкна, очевидно събираше мислите си. — Возех Учителя до болницата в Ъксбридж за едни процедури. Ходехме там всеки четвъртък. Обикновено го чаках на паркинга пред задния вход. Онзи четвъртък отидох до тоалетната. Докато слизах по стълбите, срещнах трима мъже. — Едни такива едри, единият с червено-синя татуировка на ръката. Разказваха си нещо и се смееха шумно. Смехът им беше някак грозен и циничен. Докато използвах писоара, в една от кабинките чух хленч. И го открих там — със смъкнати до глезените панталони, с разкървавен анус. Те… бяха го използвали за… — Гласът на Арно секна от вълнение.

Барнаби се наведе напред, за да чува по-добре.

— Освен това там… искам да кажа, на онова място беше пъхната банкнота от пет лири. Направо отвратително.

Арно извади от джоба си носна кърпа и се извърна, за да избърше бликналите сълзи. Барнаби и Трой изпитаха искрено съчувствие към момчето.

„Животът наистина е гаден към някои хора“, помисли си Трой.

След няколко минути Арно се извини за прекъсването и продължи:

— Когато ме видя, момчето започна да пищи. Опитах се да го измъкна от кабинката, но той беше впил пръсти в касата и не искаше да излезе за нищо на света. Изтичах до колата. Учителят вече ме чакаше. Разказах му всичко. Той дойде с мен в тоалетната. Междувременно Тим се беше затворил и отказваше да се покаже. Учителят започна да му говори, да го увещава да излезе — за изумление на посетителите, които влизаха и излизаха. Така мина близо час, докато го измъкнахме оттам. Никога няма да имате щастието да чуете Учителя, инспекторе, но той имаше удивителен глас. Не само мелодичен. От него се излъчваше невероятна доброта и дори обещание за щастие. Когато го слушаш, нито за миг не се съмняваш в истинността на думите му. Облякохме го и го заведохме до колата. Доведохме го тук. Мей го сложи да легне и започнахме да се грижим за него. До ден-днешен.

Наложи се да се разберем със социалните служби, естествено. Процедурата се оказа доста трудна, особено като се има предвид, че никой не го беше поглеждал преди. Изписали го от болница, настанили го в приют и го посещавали веднъж седмично. Успяхме да намерим книжката му за социални помощи и медицинския му картон. В общи линии май това е всичко. Нашата организация е в известен смисъл, струва ми се, религиозна и помогна донякъде? Казаха, че от време на време ще идват на проверка, но никой не се е появявал. Според мен са доволни, защото имат един по-малко в списъците си.

Изражението на дребничкия мъж навеждаше на мисълта, че е смятал да отклони Барнаби от намерението му да разпитва Тим, но не се оказа така.

— Сега да вървим — подкани той.

Въведе ги в полутъмна стая. Кадифени завеси спираха дневната светлина. Арно отиде до прозореца и леко ги дръпна. Купчината под завивките на леглото тутакси се размърда. Въздухът беше толкова тежък, че на Барнаби му се прииска да отвори малко прозореца.

Арно приближи леглото и започна да говори тихо, преди да дръпне юргана. Отдолу се показа удивително красиво лице, разчорлена мека руса коса и огромни кротки очи, които се въртяха некоординирано и изплашено.

— Тим, господин Барнаби иска да поговори с теб.

Момчето се дърпаше, по гладкото му като алабастър чело пулсираше вена.

— Ще остана тук — продължи Арно.

За да не гледа момчето отвисоко, Барнаби приближи стол и седна до леглото недалеч от Арно. Кимна на Трой и той се оттегли в тъмния ъгъл на стаята; извади бележника си, без да храни особени надежди, че от този разпит ще излезе нещо.

— Сигурно си много нещастен, Тим, но се надявам да ни помогнеш. — Гласът на главния инспектор прозвуча нежно и галещо. Трой се запита дали някой в управлението би повярвал, че шефът му е способен на такова нещо. Въпреки това момчето панически стисна ръката на Арно. Още снощи той ги предупреди, че това е обичайното състояние на младежа.

— Разбра ли какво се случи, Тим? Разбра ли, че някой е умрял?

Последва дълга пауза.

Момчето започна да мърмори нечленоразделно. Всеки от тримата мъже си го обясняваше по свой начин. И така, в продължение на повече от половин час Барнаби упорито се мъчеше да измъкне нещо повече от болното съзнание на младежа. Възмущението на Арно растеше; Тим се отпусна в дрямка — очевидно форма на самозащита.

Барнаби не изпитваше никакво чувство за вина. От една страна, бе убеден, че макар момчето да е душевноболно, не е лишено от способността да забелязва какво става около него, а от друга — беше сигурен, че взимаше показания по най-толерантния и човешки начин. Главният инспектор хвърли поглед към сержанта, а той, както правеше в подобни случаи, побърза да сведе клепачи, та началникът му да не прочете в погледа му насмешката и нетърпението, което изпитваше. И както обикновено, Трой закъсня с части от секундата. Барнаби прочете в очите му: „Само си губим времето“. Главният инспектор обаче не беше убеден в това. Нямаше никакво съмнение, че след като бе толкова близо до своя Учител на подиума, Тим бе видял нещо, а и в поведението на Арно се долавяше и някаква друга тревога, освен желанието да предпази момчето от допълнително вълнение.

Не. За нищо на света не си бяха загубили времето. Барнаби се изправи и тръгна към вратата.

Щом научи за смъртта на Гамлин, Кристофър се втурна да търси Суами. Стаята й беше празна. Накрая я откри в градината с билки. Мей се опита да го възпре с твърдението, че момичето трябва да остане за малко само, за да асимилира нещата.

Той приближи, ала Суами не се обърна. Стоеше неподвижна като каменен стълб. Известно време Кристофър гледа мълчаливо профила й. Стори му се потънала в мисли.

— Как се чувстваш?

— Не знам. — Едва тогава обърна лице към него и той забеляза, че съвсем не е толкова спокойна, колкото му се стори първоначално. — Явно съм загубила нещо, а не знам какво. С положителност не него… Не. — В гласа й звучеше и объркване, и задоволство.

Кристофър се смути. Нейната неподвижност му се стори неестествена.

— Хайде да се поразходим — предложи той.

Тръгнаха надолу по стълбите, скоро навлязоха в истинската градина. Беше станало доста топло. Из въздуха се носеше жуженето на пчели, стрелящи се между розовите цветове на лавандула и пореч.

За Кристофър бъдещето му със Суами имаше първостепенно значение. Ако не бе възникнал проблемът със смъртта на баща й, той възнамеряваше да я убеди да напуснат комуната. Неясно защо имаше усещането, че тук я задържа единствено присъствието на Йън Крейги. Може би въпреки всичко тя щеше да предпочете да остане. В такъв случай той също щеше да остане, защото твърдо беше решил да не се разделя с нея. Седнаха на малката овална морава.

— Майка ти как го прие?

— Тя не знае. Уил съобщи първо на мен. Смята, че аз ще го приема по-лесно. Ще й кажа, когато се приберем в къщата. Или днес следобед. Няма причина да бързам…

— Наистина ли не са били щастливи заедно?

— Убедена съм. Не си представям кой би могъл да живее с него. — Извърна лице. — Вероятно и с нас ще стане така.

— Не. Никога. — Кристофър се усмихна, силно окуражен от това „нас“. — Става дума за мен и теб. — Сложи длан на тила й я целуна нежно.

Разтревожи се, защото тя не отговори на целувката му. Вчера танцуваше в ръцете му, беше толкова възторжена. Бръкна в джоба си и извади плоска кутийка, обвита в черна хартия.

— Купих това за рождения ти ден. Още не знаех коя си всъщност. После ми се стори, че не бива да ти го подаря.

— Грешиш.

— Да, така е.

— А коя съм в действителност? — Кутийката лежеше на коленете й, а тя си играеше с тънката панделка. — Точно на това ни учеше Учителя — да открием себе си. Няма нищо по-важно.

— На пределна възраст е лесно да си философ. Трудно се намира отговор на сериозните въпроси. Отвори подаръка си.

Суами закачи обеците, които получи. В деликатен сребърен обков потрепваше малка перла. Тя завъртя глава насам-натам.

— Приличаш на прелестна танцьорка в храм. Колко си красива, Сузи!

Тя наведе глава, изпълнена със съмнение. Не запротестира като красивите момичета.

— Какво да ти кажа? — попита той отчаяно. — Знаеш, че никога няма да те изоставя.

— Като всички живи същества и хората се променят, а не искам вечно да се страхувам.

— А какво ще кажеш за надеждата и вярата?

— Не съм сигурна дали имат връзка с въпроса.

— Само невротиците се страхуват да се впуснат, в каквато и да е връзка от страх да не би нещо да не бъде както трябва. Завършват живота си самотни, не преживели почти нищо…

Настъпи продължителна тишина. Само пчелите продължаваха да жужат. Подухна лек ветрец.

— Не искам да свърша като майка си.

— Извинявай.

— Сърдит си.

— Сърдит съм, разбира се. Виждам как бъдещето ни изчезва в канала.

— Не ме разбра.

— Не съм убеден, че знаеш какво искаш.

— Искам… — Тя си спомни разговора, който проведе само преди двайсет и четири часа в солариума с Учителя. Спомни си неговата убеденост, че под неспокойствието и напрегнатостта лежи всичко, което й е потребно, за да е спокойна и уравновесена. — Искам нещо, което да не свършва.

— Рано или късно всичко има край. Първи урок от Книгата на стоика.

— Не, има нещо такова. Може да бъде открито и призовано. Има такова нещо, знам Учителя го наричаше „перла с огромна стойност“.

— Тогава да го търсим заедно. Тези неща интересуват и мен. Защо мислиш, че съм тук? — Привлече я по-близо до себе си. — Ще продължим да го правим и по време на медения си месец, ако искаш.

— Меден месец, казваш. — Зад думите й прозираше копнеж и младежът се окуражи.

— Не е задължително да живееш в религиозна общност, за да си вярващ. Десетки обикновени хора отделят време за вярата си или за медитация.

Думите му й напомниха за словата на Учителя и тя се усмихна. Той отговори на тази усмивка, зареден с ентусиазма на младостта и обещанието за бъдещето.

Върнаха се в къщата. Завариха цялата група в кухнята — наливаха си от истинското кафе и вдишваха аромата на напитката. Те също си наляха и си разделиха последната бисквита. Разговорът се въртеше около състоянието на Трикси и бе негласно насочен към Джанет, седнала малко по-встрани с нещастна физиономия.

— Тя наистина ли не каза нещо смислено? — питаше я Арно.

— Все нещо трябва да е казала — настояваше Хедър.

— Хората, изпаднали в хистеричен припадък, трудно сглобяват нещо смислено.

Вече близо час обсъждаха случилото се и на Джанет й се повдигаше от тях. Когато Трикси започна да крещи, тя се спусна към нея — първо я умоляваше да спре, после я уверяваше, че всичко ще се оправи. Посегна да я улови за раменете, но момичето се изскубна и мятайки ръце, я перна по врата, като продължи да крещи. Устата й се отваряше и затваряше все едно е риба на сухо, широко отворените очи гледаха втренчено в пространството. Тъкмо тези очи — мислеше си Джанет по-късно — я тласнаха към действие: в тях нямаше и следа от истинската Трикси.

Не възнамеряваше да я удари толкова силно, но от плесницата й Трикси залитна и се блъсна в стената. Все пак резултат имаше: писъкът престана; погледът й отново стана смислен, но на бузата изби голяма червенина. В този момент останалите влетяха в стаята и изтикаха Джанет навън.

Вече в коридора, тя се улови разтреперана за парапета, преживявайки отново случилото се. Само преди минути бе убедена, че постъпва правилно (налагаше се да спре някак тези писъци), но сега в съзнанието й изплуваха и други мотиви. А и бе редно да признае, че дълбоко в сърцето си изпита известно задоволство. Когато всички излязоха от стаята, Джанет почувства настойчивия поглед на Арно. Не знаеше какво друго да каже и му се усмихна.

Той искрено се изненада от бурната реакция на Трикси при вестта за смъртта на Гай. Та тя почти не го познаваше. Думите на Хедър, която говореше в момента, привлякоха вниманието му.

— Ако знаехме какво се е случило между двамата вчера следобед, положително щяхме да сме наясно защо тя реагира така.

— Да знаеш, според Конфуций, означава да знаеш, че знаеш, че не знаеш — намеси се Кен и дръпна с пръсти ъгълчетата на очите си настрани.

— Стана ли вече дванайсет? — попита Мей. — Трябва да приготвя банята за Фелисити. Ще се справиш ли сама с обяда, Джанет?

— Разбира се.

— Не е зле всички да се заемем със задачите си — обърна се Арно към Кен. — Наш ред е, струва ми се, да бъдем в градината, нали?

— Днес краката нещо не ме държат, Арно.

— Плеви тогава.

— От навеждането ме боли гърбът. Освен това очаквам масова инкарнация на божествени създания от Плутон. След това може да подкастря гигантския бонзай.

Десета глава

От „Съдебна медицина“ освободиха вещите на Йън Крейги и Трой отиде да ги вземе. Скоро щяха да получат и доклада на полицаите, пристигнали първи на местопрестъплението. Барнаби силно се надяваше данните от лабораторията по съдебна медицина да подкрепят поне в някаква степен косвените доказателства против Гамлин. В противен случай щеше да се наложи главният инспектор да решава един от най-сложните и интересни случаи от много време насам.

Когато чу за смъртта на своя главен заподозрян, най-напред изпита огромно облекчение. Предишната вечер бе на крачка от решението да го задържи. Всяка смърт на задържан водеше, с право, разбира се, до тежки и подробни разследвания, за да се отхвърли подозрението за „полицейска бруталност“. Като си представи какво количество хора щяха да се изсипят на главата му — елегантни адвокати, всички репортери и фотографи, които се държат на краката си, възможно бе да изпратят и комисия от министерството… Вълна на благодарност заля Барнаби за навременната намеса на Всевишния.

Вратата на кабинета се отвори и Трой се появи с голяма сива пластмасова торба.

— Шефе, нося ви странни доказателства. — В очите му проблясваха хитри пламъчета. С бавни театрални движения той извади сандали, окървавена роба и памучни боксерки. След това спря драматично.

— Ако очакваш барабанен туш, дълго ще чакаш. Хайде, давай.

Трой бръкна в торбата и извади искряща, красива бяла перука. Барнаби посегна и я взе. Беше направена от истинска коса, монтирана върху тънка мрежа.

— Много е хубава. И скъпа, доколкото разбирам.

— Поражда някои мисли, нали?

— Определено.

Пулсът на Барнаби се ускори. За пръв път техният покойник разкри нещо за себе си. Досега информацията бе все от втора ръка — какво помнят, мислят или вярват другите. Едва сега разполагаха с недвусмислено доказателство. И то направо от източника. Барнаби остави настрани тази част от театралната дегизировка на убития.

— Питам се колко души знаят, че е носел перука.

— Никой не е знаел, бас държа — разпали се Трой. — В известен смисъл това подкрепя теорията на Гамлин, че Крейги е мошеник.

„И съвсем не е лишена от основание. Да не говорим колко е изкусителна. Защо един искрен вярващ ще се нуждае от подобни номера“, попита се мислено Барнаби. И в същия миг си спомни какви украшения и одежди носят свещениците от далеч по-ортодоксалните религии. В сравнение с тях една перука изглежда съвсем скромен атрибут.

Явно, Крейги е виждал необходимост да създаде определена представа за себе си, за да е по-убедителен пред своите последователи. Не означава, че не е бил убеден в проповядваното от него учение или е замислял мошеничество. И все пак…

Гамлин изглеждаше толкова сигурен. Дали причината се криеше единствено в попечителския фонд? Или, както Трой предположи, човекът наистина е имал нюх за измамниците?

— Имам нова идея и за ръкавицата, шефе — обади се Трой. — Хрумна ми от една реплика на Мора тази сутрин. — В гласа му се прокрадна известна горчивина, защото си спомни своята закуска. Закуска, която се предполага да засити до обяд човека, който храни семейството. Тази сутрин седна пред овесени ядки и чай, при това не току-що приготвен. Достатъчно бе да се появи едно малко бебе и вече да спрат да му забъркат няколко яйца с бекон и гъби и да пъхнат две-три филийки в тостера. Наложи се да се отбие в кафенето за бургер с чипс. Случваше се за втори път тази седмица, а беше едва четвъртък.

— Проблем ли има, шефе?

— Кажи най-сетне за ръкавицата.

— А, да. Докато миеше, тя не спираше да мърмори колко нетрайни са ръкавиците. Не давах ухо на мърморенето й, но една реплика ме накара да се заслушам. „И винаги лявата се скапва първа.“ Дадох ухо, защото и в нашия случай ръкавицата е лява, нали? „Бях натрупала цяла купчина, докато се сетих, че всяка от тях може да служи и за лява, и за дясна ръка.“ Та си помислих дали и при нас не е така?

— Нищо чудно. Не виждам какво би спряло един левак да използва и ръкавица за дясната ръка. Или обратното.

— Не е много удобно да държиш ножа по този начин.

— Няма да е зле да започне проверка на Крейги. Първо: това ли е истинското му име? Човек обикновено се придържа към първоначалното си име. А и инициалите остават същите.

— На колко години беше? На петдесет и пет? Или шейсет?

— Може би и по-възрастен. Ще отида до лабораторията, за да видя докъде са стигнали. После ще пробваме да поговорим отново с Фелисити Гамлин. Да видим ще изкопчим ли нещо смислено. — На вратата Барнаби се обърна. — Дотогава си подготви аурата. — Трой завъртя показалец около слепоочието си. Барнаби се засмя. Тогава си виж хороскопа. Кой е твоят знак? Кучето Сириус ли?

Арно, чийто постижения в градината този ден бяха повече от скромни, реши да изяде парче плод, за да проясни съзнанието си. И така, в момента бе отдаден на хайку. Мислите му бяха заети с Мей, естествено. И стиховете щяха да са посветени на нея. Смачкани листове след доста неуспешни опити лежаха около стола му в стаята.

Въздъхна тежко. Сърдеше се не само на Талия — музата на поезията, — но и на английския език, тъй неподходящ за такива стихове.

Не можеше да й даде това. Струваше му се незавършено. Освен това не харесваше и думите. Ставаше твърде ясно какви са чувствата му. Сърдито отиде до умивалника да измие изцапаните си с мастило пръсти. Беше си купил пергамент от най-добро качество, мастило от сепия и калиграфска четчица, защото беше убеден, че жената, на която пише, заслужава най-доброто. Като повечето хора използваше предимно химикалка и сега целият се наплеска с мастило.

Търкаше пръстите и дланите си, но в един момент се погледна в огледалото. Никога нямаше да хареса това, което виждаше там всеки ден. Ако беше висок и хубав, би я качил на бял кон с посипана със скъпоценни камъни златна юзда, за да я отведе далеч, далеч. Пробва да си пусне дълга брада, но му се стори, че прилича на ниско тантуресто джудже, и се отказа. Остави си малка къса брадичка, която периодично мажеше с къна, за да й придаде блясък. Чудеше се дали ако я обръсне, няма да изглежда по-млад. Преди да се обърне, Арно си изми лицето със специална зеленикава течност — Хедър му я даде с уверението, че билките в нея чистят петна и лунички. Вече цял месец я употребяваше, но не виждаше кой знае какъв резултат. Попи лицето си и сгъна старателно хавлиената си кърпа. Беше време за обяд.

Вече десет минути Джанет се мъчеше да открие в шкафа с провизии нещо, наподобяващо обяд. Така и не успя да свикне с перверзната практика производителите на вегетариански храни да назовават своите продукти с имена като месните им аналози: котлети от ядки, вегетариански бургер, печено от кашу. Сиренето тофу например се продаваше под формата на птичи крилца.

Джанет заля с вода гранулите, които бе избрала, но очевидно обърка пропорциите и наместо да се получи стегната маса, в съда се оказа противна каша. Опита се да отлее излишната течност, ала заедно с водата в канала се озова и част от хранителната съставка. Вбесена, Джанет тръшна купата върху плота и отиде да поговори с Трикси.

След като отказа да общува с когото и да било от групата, Трикси се бе заключила. Често правеше така, но поне отговаряше, ако някой почука. Дори само за да попита няма ли да я оставят на мира. А днес — никакъв звук.

— Трикси, обядът е готов.

Никакъв отговор и странна, някак много плътна тишина. Все едно вътре наистина нямаше никого. Джанет се огледа да не би някой да я види, коленичи и надникна през ключалката. Успя да зърне само ъгълче от неоправеното легло на Трикси. Изчервена от неудобство, се изправи.

Върна се в кухнята, където завари Кристофър. Той бе отскочил до селото и бе донесъл неприлично голям шоколадов сладкиш, „за да разведри малко настроението“, както се изрази.

— Но Хедър е изпекла руло с тапиока и глазура от фурми — предупреди го тя.

— Тъкмо за това — уточни младежът.

Джанет се засмя. Оказа се, че гранулите в купата, които преди малко остави така сърдита, са попили остатъка от водата; вече можеше да оформи сместа на топки и да ги изпържи. Запали газта и каза на Кристофър да викне останалите за обяд.

На терасата Хедър декламираше възторжено, люлеейки плътните си телеса:

— Всяка мъничка клетка на тялото ми е щастливаааа… Всяка мъничка клетка на тялото ми е добре…

Кристофър познаваше страстта на жената към позитивно мислене, както и опитите й да го внуши на своите клиенти, независимо от колко тежка болест страдат. Застана пред нея и отчетливо произнесе: „Храна.“

— Кени… В офиса е… — припряно рече тя и с танцова стъпка и леки подскоци се скри зад ъгъла на сградата.

Кен подготвяше плакати за следващия семинар на тяхното семейство.

— Обядът е готов — задъхано съобщи съпругата му, надничайки през вратата.

— Крайно време беше — изсумтя Кен. — Умирам от глад.

— В ден като този, нещата наистина са малко объркани. — Тя пристъпи, за да види как напредва работата. На бледосин фон Кен бе нарисувал два гълъба: единият, с дълги мигли, носеше в човката си клонка; другият, с ясно очертани пера, протягаше криле, за да прегърне партньора си. Отдолу стояха имената на Хедър и Кен, а след името на Кен пишеше: Интуитивен диагностик, писател, специалист по астрална настройка. Хедър бе представена като лечителка, писателка, проповедничка.

— Това трябва да ги доведе при нас. Дано след всичко, което се случи, интересът не спадне.

— Надявам се, Хед. — Той спусна крака на пода. — Докато работех върху плаката, мислено се опитвах да вляза в контакт с Хиларион, за да го попитам за нашето бъдеще.

— Чудесно. Какво ти отговори?

— Този нещастник не каза нищо… О, какво изрекох!? — Кен покри главата си с ръце, сякаш очакваше скален къс да се стовари отгоре му. — Прости ми, Хиларион. Само се пошегувах. По-интересно беше, че ми предаде информация за дупките в озоновия слой, за някаква промяна в парадигмите — няма за какво да се тревожите.

— Сериозно? Не мога да повярвам — лицето на съпругата се озари от надежда.

— Но е самата истина. Съобщението дойде направо от Първата четирислойна колона на мълчанието. Нали знаеш как бликват водите, когато се роди бебе? Процесът е абсолютно същият. Всички знаем, че в такъв момент започва силен духовен излив от ангелските селения.

— Нямаше да се сетя — плесна с ръце Хедър. — Трябва да го споделим с другите.

— А после и с целия свят.

На минаване през преддверието Кен надникна в купата с надпис „Виновен ли се чувстваш“. Този ден вътре нямаше пари. И все пак купата не беше празна. На дъното лежеше ключ с етикетче „25“. Беше ключът от стаята на Трикси.

Следобедът бе горещ. И двата прозореца в кабинета на Барнаби стояха отворени, ала въздухът не помръдваше. В съседство празнуваха двайсет и втория рожден ден на колежката Бриърли. Някой се беше сетил наред със сладкишите и тортата да донесе голяма торба с лед и друга с лимони. Главният инспектор държеше изпотена чаша с току-що приготвена лимонада и отхапваше предпазливо поничка. Внимаваше част от пълнежа да не капне на ризата или върху листовете, отрупали бюрото му. Най-отгоре лежеше току-що донесеният доклад от местопрестъплението.

От открехнатата врата долетяха нестройните звуци на „Честит рожден ден“. През процепа Барнаби виждаше своя сержант, кацнал върху бюрото на Одри: държеше лист принтерна хартия и пееше с пълен глас. Очите на младия мъж не се откъсваха от обутите в черни чорапи крака на колежката им.

През последните три години Одри порасна пред очите им. Плаха и срамежлива в началото, тя не знаеше как да се държи, когато флиртуват с нея или когато я пренебрегват само защото е жена. В този момент Трой се наведе напред и с хищническа усмивка зашепна нещо на момичето. В първия миг Одри примигна, после се наведе напред и прошепна нещо в отговор. Заобиколилите ги колеги избухнаха във весел смях и сержантът се оттегли.

— Едно време беше много мила — сподели Трой с началника си и размаха листа, който продължаваше да стиска в ръка. — Истинска жена. Не знам дали разбирате какво имам предвид.

— Според мен сега е далеч по-сладка.

— Правиш им комплимент и веднага те хващат за гушата.

— Представям си какъв е бил комплиментът ти. Там, където проверих, няма Крейг.

Трой се постара да изглежда делови.

— И аз прегледах някой файлове. Ето, тук има един Брайън Крейг. Занимавал се е със застрахователни измами. Починал в Бродмур. Чакам да получа резултати за имена като Кранлей и Крошу. — Гласът на Трой вече звучеше бодро и делово. — Убеден съм, че Гамлин беше прав. Чувствам го с костите си.

Предчувствията на Трой винаги намираха отзвук в костите му. На тях можеше да се разчита почти толкова, колкото и на Сейнт Бернард от етикета на прочутото бренди.

— Нещо излезе ли от доклада от местопрестъплението, сър?

— Почти нищо.

Трой изчете двете гъсто изписани страници. Не ставаше дори и дума за ръкавицата, което можеше и да се очаква. Имаше обаче снимка на намерения върху ножа конец — многократно увеличение.

— Този конец е голяма досада. Представа нямам от чия дреха може да е. А и кой ли би скрил такова оръжие в дрехата си. Мей Кътл има обичай да носи дрехи с широки дълги ръкави, но тя е вън от подозрение. Освен ако не е предала ножа на някой друг. На Уайнрайт например. Не виждам къде може да скрие оръжието, с неговите тесни панталони и прилепнали фланелки.

— Но той също не е приближавал подиума.

— Тогава кой остава? Онази, издокараната, носи панталони — възможно е тя да го е внесла. Русата сигурно не е била в състояние да го направи. Гибс може да го пъхне под якето си. Гамлин и Бийвърс са били в състояние да скрият ножа, както и онова момче, дето му хлопа дъската. То се облича с размъкнати дрехи. Или пък жената на Гамлин — под нейните фусти и воали има място да се скрият няколко дузини прибори. Същото се отнася и за сарито на дъщеря й.

Устата на Трой се сви в погнуса. Нищо не го отвращаваше повече от това бяла жена да се облича като цветнокожа.

— Ако това момиче беше моя дъщеря, досега хиляда пъти да съм я завлякъл вкъщи и да измия червената боя от главата й.

— Само че хората не са наши, сержант. Не са кола или перална машина. А и забрави някого.

— Не, не съм. — Барнаби му посочи скицата. — Кой Крейги? — Трой се разсмя недоверчиво. — Да не искате да кажете, че е помогнал на убиеца, като вкара ножа със собствените си ръце?

— Нищо не искам кажа. Той обаче е бил там. Не можем да го изключим. Кое е най-важното в нашата работа, Трой?

— Да сме с отворено съзнание за всичко — въздъхна Трой. Познаваше някои хора, които държаха съзнанието си толкова отворено, че много неща бяха изпаднали от него.

— Я иди да видиш дали не са останали още малко от онези понички.

Джанет претърсваше стаята на Трикси. Знаеше колко е безсмислено и въпреки това не се отказваше. Вече два пъти бе преровила всички кътчета. Първия път — трескаво, изпълнена с недоумение, а втория — бавно и системно. Обърна матрака и постелките на пода, разлисти всяка книга, в отчаянието си дори обърна кошчето за смет в огнището на камината. Не откри обаче нищо, което да я ориентира накъде се е отправила Трикси.

Всъщност Джанет търсеше писмо. Нищо. Дори накъсан плик с остатъци от думи или печат. Не намери нищо и в канцеларията. За първи път Трикси се бе свързала с комуната по телефона, после прекара тук един уикенд, който прерасна в постоянен престой веднага щом й намери стипендия.

Джанет се разстрои най-вече защото се оказа крайно зависима от присъствието на момичето. В началото дори не я одобряваше. Стори й се плоска и дори глупава. Нищо не ги свързваше. Постепенно обаче започна да я харесва и дори да завижда на по-младата жена, понеже е трудно управляема, често изпада в бунтовни настроения, отговаря веднага и на място. Отгледана в традиционно семейство, където хората се държат възпитано и сдържано, Джанет често се чувстваше безпомощна, като с вързан език и не знаеше как да каже какво мисли.

Доста бързо схвана, че Трикси не е истински последовател на вярванията в комуната. Посещаваше сеансите по медитация, разговаряше с Учителя, по време на религиозни дискусии изразяваше становище на правоверна, но Джанет беше уверена, че дълбоко в сърцето си Трикси не вярва. Много пъти, й се беше искало да я попита защо продължава да стои в Ложата на „Златния ветрогон“, но така и не се престраши да го направи.

Седеше на столчето пред тоалетката и за неизвестно кой път отвори най-горното чекмедже, за да види какво е останало от Трикси. Разпечатана кутия тампони „Тампакс“, розова дантелена блузка, очевидно непрана, защото от нея се носеше миризма на пот, няколко романа–еднодневки. Розите все още грееха във ваза.

Джанет беше сигурна, че Трикси бе изчезнала, защото е изплашена и това бе свързано с Гай Гамлин. Дори в смъртта си този човек причиняваше зло. Джанет си представи Трикси — сама, изплашена и тичаща. Дали имаше някакви пари? С положителност няма да посмее да се качи на автостоп. Не и след ужасяващите истории, на които се наслушаха напоследък. Изглежда, е излязла от къщата някъде между единайсет и половина и дванайсет. Представи си как се е промъквала през преддверието, влачейки синия си куфар на колелцата, а в същото време Джанет е била само на няколко метра от нея в кухнята.

Джанет се изправи отривисто. Загърна лекото си яке. Точно в момент като този Трикси се нуждаеше от нейното приятелство. А Джанет имаше какво да даде. Погледът й падна върху отражението в огледалото. Косата на жената отсреща стърчеше във всички посоки, кожата върху дългия орлов нос бе опъната. Даде си ясна сметка, че сигурно никога повече нямаше да види Трикси. Това я ужаси. Връхлетя я вълна на безвъзвратна загуба.

„Аз ще се погрижа“ — казваше майка й в такива случаи. Все едно дали ставаше дума за парче месо или за домашно по ръкоделие в училище. Джанет знаеше, че зад тези думи стои: „Не ми се занимава с това, но все пак е по-добре от нищо.“

Когато си даде сметка, че току-що е решила да се погрижи не за нещо друго, а за най-просто човешко общуване, за проблясък на човешка топлина, която да освети пътя й, тя зарови лице в ароматните рози и заплака отчаяно.

Кристофър и Суами бяха в кабинета. Тя гледаше замислено през прозореца, а той стоеше до малката маса от преплетени сухи ечемични стъбла — тук Барнаби бе провел разговорите с членовете на комуната. До краката на Кристофър бе оставена малка тоалетна чанта, а върху масата лежеше голям кафяв плик. Три дни почти никой не бе влизал в стаята и дебел слой прах вече покриваше повърхността на предметите.

Двамата млади си говореха за смъртта.

— Трудно, направо невъзможно е да си представиш какво е да си умрял, нали? Представи си, че наблюдаваш собственото си погребение. Хората плачат, цветя. Но за да го видиш, трябва да си жив.

— Вероятно. Не може ли да си говорим за нещо друго? — Той остави тоалетната чантичка върху стол с дървена облегалка. — И да подредим поне част от вещите на баща ти.

— Какво има да се подрежда? Това са само дрехи. Когато следващия път някой отиде до Костън, най-добре да ги остави на някоя благотворителна организация.

— А този плик?

— Знам, знам. Нали се подписах, за да го приема.

— Успокой се. Разбрах. — Той изсипа съдържанието върху масата. Портофейл, ключове, носна кърпа, ножче за пури и запалка. Празно кафяво шишенце. Малко картонче — на, едната му страна пишеше Йън и Фиона, а на другата — „Единственото ни желание е да се чувствате добре“. На дъното на плика имаше още нещо.

Кристофър бръкна и напипа часовника. Извади ослепително красивата вещ. Обсипан със скъпоценни камъни, целият искреше. Младият мъж зяпна от възторг. Вдигна очи и видя, че Суами го наблюдава. По изражението й не разбра какво изпитва.

— Не е ли редно да предадем тези неща на майка ти?

— Не мисля. Сега най-малко има нужда нещо да й напомня за случилото се. Тя е в това състоянието благодарение на него.

— Шишенцето е празно.

— Там държеше хапчетата си за сърце.

— Значи е имал време да стигне до тях и да ги вземе?

— Така излиза.

— В портфейла му е натъпкано нещо. — От вътрешността на скъпата вещ от кремава крокодилска кожа се изсипаха ситни като конфети парченца хартия. Младежът улови едно и го разгледа отблизо. — Това са пари.

— Тук има нещо гротескно — приближи Суами. Неясно защо, тя се изплаши. — Той никога не би направил подобно нещо. Освен ако… — За няколко минути тя си представи как Гай, осъзнал безсмислието да трупа пари, е накъсал символично банкнота. Много бързо отхвърли мисълта като абсурдна.

— Освен ако какво?

— Не знам. Беше много… напрегнат. Емоционално, искам да кажа. Когато говорих с него онзи следобед, дори ми дожаля. Не му го показах, естествено.

— Защо?

— Презира всяка проява на чувства. Според него това означава слабост.

— Изглеждаше ми някак тъжен.

— Не се хаби в съчувствие. Точно тогава е взел онзи нож. По-добре прибери нещата в плика. Не, чакай… — Тя взе часовника и му го подаде. Ето, вземи го.

— Моля?

— Вземи го.

Младежът преглътна смутено — не вярваше на ушите си. Очите му не можеха да се откъснат от красивата вещ.

— На кого би се паднал?

— На мен. Твърдеше, че всичко оставя на мен.

— Но не можеш да ми го дадеш просто така. — Сам не разбра как ръката му се вдигна и пое часовника.

— Напротив, мога — и тя го целуна небрежно. — Ако искаш, го продай. Само не го носи, когато си с мен.

Кристофър пусна скъпата вещ в джоба си. Не го усети да тежи. Беше развълнуван до дъното на душата си от огромния подарък, но и малко смутен от пренебрежението, с което му беше предложен. Дали пък тя не се опитваше да му даде някаква утешителна награда, защото е решила да поеме сама пътя си. Предположението го ядоса, и то не само заради намека за разчистване на сметки. Предпочиташе да има Суами, а не някакви утешителни премии, независимо колко са скъпи.

Малко след три Барнаби и Трой спряха колата пред входа на Господарската къща. На вратата се появи Мей, сякаш ги бе чакала. Носеше една от своите ярки дрехи от лека материя, препасана с колан от кована мед.

— Ето ви и вас — започна направо тя. — Много се радвам да ви видя. Искам да ви кажа нещо.

— Радвам се, госпожице Кътл. — Барнаби я последва в преддверието. Къщата изглеждаше спокойна и тиха, като се изключи лекото потропване на съдове от кухнята. Инспекторът не пропусна да отбележи на глас колко красиви са слънчевите лъчи, преминаващи през многобройните цветни стъкла на витража.

— Често заставаме под тях, защото красотата на цветовете зарежда духа ни със светлина. Всеки от нас стои, тук поне веднъж на ден. Никога не бива да се подценява изцелителното въздействие на цветовете. Вероятно няма да имате нищо против да…

— Някой друг път. Та какво искахте да споделите?…

— Не тук… — Тя се отдалечи с бързи стъпки, кимвайки им да я последват. Жестът беше придружен с високо вдигане на ръката и помахване с длан напред-назад, фигурата й му напомни за перископ на подводница.

Днес жената бе вдигнала косата си нагоре. Красивата корона от букли, масури и вълни влизаше в стила на Рубенсовата й фигура. Без никакво затруднение я следваха в сумрака на къщата, защото ярките й дрехи трудно биха останали незабележими. Въведе ги в стая и бързо затвори вратата след тях.

След такова припряно посрещане Барнаби очакваше с щракването на бравата да се излее поток от думи, ала жената мълчеше, обърнала към тях римския си профил.

Най-сетне, очевидно събрала мислите си, подхвана:

— Усещам изключително силни негативни, за да не кажа трънливи вибрации. — Погледът й скачаше напрегнато ту към единия, ту към другия мъж. — И дори си мисля, че вие сте източникът — тя кимна към Трой. Той вдигна изумено вежди. — Нуждая се от няколко минути, за да възстановя позитивните йони в своя жизнен индекс.

Мей се настани до малка кръгла маса, покрита с оранжева плетена покривка, опря лакти в ръба и затвори очи. Нужните й минути се оказаха повече от няколко. По едно време нежните й ноздри се разшириха, пое няколко пъти дълбоко въздух, издиша, отвори очи и им се усмихна дружелюбно.

— Сега вече е по-добре, нали? — попита Барнаби.

Трой продължаваше да стои до прозореца и да излъчва бодливите си вълни.

— Надявам се да ми влезете в положението. Снощи не можах да спя. Малко преди обяд дремнах за малко и великият учител Ракоуски ми се яви насън, за да ме посъветва да се видя с вас. Сигурно знаете, че той се занимава с правните проблеми, затова нямаше как да не го послушам.

— Разбирам — излъга откровено Барнаби.

— Това, което ще ви кажа, не е свързано с пътуването на Учителя в отвъдното. Мъчи ме от известно време и дори се канех да го споделя с Кристофър, но метеорът се сгромоляса на главите ни и аз съвсем забравих. — Тя вдигна очи към прозореца, където Трой вече бе залепил чело о стъклото. — На вашия сержант да не му е зле?

— Не, нищо му няма.

— Повече не съм в състояние да стоя с глава, заровена в пясъка, все едно нищо не се е случило. Тук действително става нещо.

„Мили Боже, рече си Барнаби. Не стига убийството, ами сега и друго“.

— Всичко започна, след като Джим Картър ни напусна.

— За първи път, струва ми се, чувам това име, госпожице Кътл.

— Почина, преди вие да се появите.

— И кой беше той?

— Много мил човек. Един от първите хора тук, в комуната. С него се случи инцидент, фатален, за съжаление. Изненадана съм, че не сте чули нищо.

— Смърт при случаен инцидент не в нашил обсег на действие.

— Проведе се разследване. — Мей погледна Барнаби някак критично, все едно го е заловила да пуши на забранено място. — Ден или два след нещастието бях тръгнала към пералнята, когато чух спор. Или поне част от него. Вратата към стаята на Учителя не беше затворена плътно. Някой вътре каза: „Какво си направил? Ами ако решат да направят аутоп…?“ После затвориха вратата.

— Видяхте ли кой беше вътре?

— Параванът скриваше вътрешността.

— Мислите, че господин Крейги е казал тези думи? — От напрежение Барнаби чак се наведе напред. Трой, спрял да масажира прозореца, извърна лице към двамата. Очите му внимателно следяха разговора.

— Не мога да кажа. Гласът бе много приглушен. След като бяхме при следователя и той излезе със заключение, реших, че придавам прекалено голямо значение на чутото. Ала няколко седмици по-късно, през нощта, ме събуди шум в съседната стая. Долових шумове, сякаш някой внимателно мести мебели или отваря и затваря чекмеджета. Стаята на Джим никога не се заключваше, затова не разбирах кому е нужно да се промъква там посред нощ.

— Да не би да е бил външен човек? — предположи Барнаби.

— Едва ли. Сянката му изчезна към вътрешността на сградата.

— Не ви ли хрумна да повикате полиция?

— Ние тук рядко прибягваме към услугите на полицията. — Мей дари Трой с утешителна усмивка. — Вие положително сте много добри, но понякога намесата ви може да причини сериозни психологически вреди.

— Допускате ли, че докато е бягал, човекът е чул как отваряте и затваряте прозореца?

— Определено. — Тя очакваше коментара му с широко отворени невинни очи. — Защо? Важно ли е?

Трой направо не вярваше на ушите си. Жената пред него шофираше, грижеше се за финансите на комуната и за доста голям брой посетители; успоредно с това се занимаваше и проявяваше интерес към архангели, извънземни с познания в юриспруденцията и какво ли още не. И същата тази жена в момента деликатно докосваше ръкава на неговия шеф.

— Да не ви е зле, инспектор Барнаби?

Инспекторът се изкашля някак дрезгаво.

— Стегнатият ларинкс води до сериозни проблеми с бъбреците — загрижено обясни Мей. — Диагнозата й беше приета напълно хладнокръвно и тя продължи: — Веднага ще ви донеса моя аромат за такива случаи.

Предложението й, явно, не се прие и тя изглеждаше разочарована.

— Ще може ли да огледаме стаята на господин Картър?

— Там няма абсолютно нищо. Всичко беше изнесено.

— И въпреки това…

— Само още нещо, инспекторе. В петък при пълнолуние изскубнете стрък амарант с корените, иначе няма нужния ефект, увийте го в парче чист плат, за предпочитане лен, и го носете под ризата си, до кожата. Така ще бъдете недосегаем за куршумите.

— Полицията ни осигурява необходимите средства срещу куршуми, госпожице Кътл.

— Наистина ли? — Очите й светнаха любопитно. — Сега носите ли такова нещо? Ще позволите ли да го видя? — След кратък размисъл тя попита: — Може ли да се каже, че „оказвам съдействие на следствието“, инспекторе? Често съм се питала какво точно означава тази фраза.

Тримата излязоха от стаята на Мей и спряха пред съседната врата. Само след миг Барнаби и Трой се озоваха вътре. В стаята цареше идеален ред. Мебелите се свеждаха до два обикновени букови стола, единично легло, ниска масичка, неголям гардероб с празна кутия, от обувки и скрин. На отсрещната стена, върху небоядисана дъска вместо закачалки бяха завинтени три куки. Проста памучна кувертюра покриваше леглото с тънък твърд дюшек. От цялата стая лъхаше на аскетизъм и въздържание. На иначе голите стени бе изрисуван надпис: „Бог е безгранична окръжност, чийто център е навсякъде.“

Трой се зае да провери чекмеджетата на скрина. До едно се оказаха празни. Барнаби се огледа, питайки се дали наистина за духовното извисяване е необходимо такова ограничаване на удобствата. Мислеше си за самобичуването, за годините, които йогите прекарват на дъното на тъмни и влажни пещери — със сплъстени коси, покрити с прахоляк, вмирисани. Главният инспектор не виждаше смисъл в това. Той харесваше удобствата. Не кой знае какви, но поне едно приело формата ти кресло след дългия работен ден. Или пък хамак на двора с чаша вино в лятна вечер, докато музиката се лее през отворения френски прозорец. Обичаше, наистина много обичаше, да си легне вечер с Джойс. Харесваше му да скицира ясните очертания на нейния профил.

Не изпитваше желание да размишлява обстойно върху философски проблеми, и не само защото нямаше време, но и защото не виждаше голям смисъл. Предпочиташе да живее почтено, държеше на жена си и дъщеря си, имаше работа, полезна на хората, а със заплатата си, освен за семейството си успяваше да се грижи и за половин дузина благотворителни каузи. Имаше няколко приятели, с които се виждаше от време на време, но те знаеха, че могат да разчитат на приятелството и вниманието му, когато се наложи. Общо взето, не се справяше зле.

— Не е кой знае колко за един цял живот, нали, сър? — обади се Трой, застанал до полиците с книги. — Ето, има и книга за живота сред вълци — и той се изкиска.

Барнаби винаги се изненадваше от радостта, с която неговият сержант посрещаше собствените си плоски шеги. Автор на въпросната книга бе Улф Месинг — един от известните лечители на душата в Русия, както се твърдеше в анотацията на гърба. Барнаби посегна и взе друга книга — „Умирането. Разумна алтернатива на последните моменти от живота“ от Аня фус-Грабер. Поуспокоен от вестта, че в този важен момент от живота си човек има избор, главният инспектор изпита съжаление, задето горкият Джим не бе успял да се възползва от възможностите, описани в книгата.

— Най-добре да проверим всичките. — Човек никога не знае какво може да изскочи между страниците.

Двамата — започнаха да вадят томовете един по един; разтърсваха ги и ги преглеждаха. Барнаби се изненада приятно от факта, че тук бяха събирани не само книги, доказващи величието на източните философии, но и такива посветени на софизма, на обичаите на друидите, митове и легенди на други народи, изкуството на руните, на Розенкройцерите и на масоните. Имаше книги и за летящи чинии, и речник на Новата перспектива, и Книга на промените — И Дзин. Най-скъпата струваше три лири и седемдесет и пет, а най-евтината — двайсет и пет пенса; всичките купени от антикварни магазини.

— Положително е имал и лични вещи, шефе — промърмори Трой, докато прелистваше последната книга. Повечето хора имат кръщелно свидетелство, някакви снимки. Възможно ли е да съществуваш единствено с дрехите на гърба си и с няколко книги.

— За монасите е възможно.

— Аха — лаконично се съгласи Трой, сякаш ставаше дума за някакви далечни създания, живеещи най-малко на Марс.

Барнаби взе „Смисълът на щастието“. Кой не би избрал такава книга?

— Ако няма какво друго да правиш тук, защо не отидеш да разпиташ госпожа Гамлин, Трой? — попита главният инспектор.

— Вярно. Къде ли е тя?

Така му се искаше да се измъкне и да изпуши една цигара. Трой отвори вратата със замах и едва не настъпи Мей, която тутакси предложи да го заведе при Фелисити. По пътя към стаята тя на няколко пъти му хвърли окуражителни погледи, посъветва го да не се подстригва толкова късо, защото именно косата е антена за контакт с космическите сили.

— Храмът на победата на Венера е отворен за нашето съзнание на седемнайсети този месец. Защо не ни посетите тогава и да се присъедините към нашата церемония?

Трой изглеждаше недосегаем.

— Имате нужда от лечение. И то спешно. — Решила, че мълчанието му е признак за нерешителност, тя продължи: — Лекуваме личността цялостно. Когато някой орган заболее, лекарят ви предписва хапчета. Понякога се налага да постъпите в болница, за да ви оперират. Грижат се за конкретния орган, но не и за личността.

— Да… Да. В последно време съм малко зает. Вкъщи имаме бебе и изобщо…

Мей го остави пред вратата на Фелисити и хлътна вътре, за да подготви жената. Върна се след малко и преди да го пусне да влезе, го предупреди:

— Будна е, но енергийното й поле е все още доста слабо, така че ще ви помоля да…

— Няма страшно, госпожице Кътл.

Трой едва позна Фелисити. Седеше в леглото, подпряна на възглавници, правата й коса бе опъната назад и привързана с някаква връзка. Беше облечена в синя роба. Най-хубавото бе, че по време на разговора си с нея можеше да пуши, без да й иска разрешение. Според него тя дори не забеляза този факт.

Доколкото успя да прецени, тя не беше кой знае колко по-спокойна от вчера. Едва ли си спомняше дали се е намирала на подиума, камо ли да се сети кой е стоял встрани от нея. Трой дори се съмняваше, че е разбрала за убийството.

Попита я за попечителския фонд на Макфадън и тя изведнъж се разстрои.

— Най-добре питайте съпруга ми. На него можете да му вярвате.

— Все пак става дума за наследството на дъщеря ви, госпожо Гамлин. Вероятно и тя е наясно.

— Няма никакво значение чии са парите. — Тя нервно люшкаше глава във всички посоки. Трой тръгна към вратата. Преди да стигне до нея, зад гърба му се изля порой от коментари — все обидни, — засягащи физическите и моралните достойнства на съпруга й. Той се изпълни с уважение към цветистите квалификации, но изобщо не обърна внимание, че тя използва сегашно време. Най-после, изтощена от дългата реч, жената се отпусна върху възглавниците.

— В момент като този не го намирам за много подходящо, госпожо Гамлин — отбеляза той. — Та човекът почина съвсем скоро.

В следващия миг Фелисити изпищя пронизително и се свлече от леглото на пода — главата й увисна, а краката й останаха горе. Мей тутакси връхлетя в стаята.

— Голям тъпанар излезе, Гавин — отбеляза Барнаби по пътя към управлението.

— Откъде да знам? Лежеше там с вид на затоплен мъртвец. Предполагах, че все някой й е казал. Пък и добре, че съм ви подръка, та има кого да обвините за всяко нещо.

Използват ме като „шамара на султана“, мислеше печално младият мъж. Открай време искаше да е полицай. Харесваше му да е полицай, но на моменти — когато пишеше доклади, когато ставаше свидетел на политически игри, когато трябваше да си затваря устата и да търпи несправедливи обвинения като сега — се дразнеше до такава степен, че му идваше да захвърли всичко.

Единствено по ярките като ягоди петна по бузите и стиснатите устни на своя сержант Барнаби разбра, че не е бил справедлив. В предположението, че са съобщили на Фелисити за смъртта на съпруга й, имаше логика, макар Трой очевидно да не бе подходил по възможно най-тактичния начин. Да наречеш Трой „тъп“, означаваше да го удариш по най-болното място. Не беше редно.

— Всеки бърка понякога, сержант — рече той примирително.

— Сър.

И нито дума повече по темата. Много скоро на Трой му мина и той се впусна в доста преувеличени и извънредно подробни описания на постиженията на бебето: красота, таланти, скорост на растежа — височина, зъби, коса, нокти; речеви умения — отговори и въпроси; музикални постижения — упражнения на тимпани — с капаците от кухнята, и не на последно място художническите. Последната рисунка дори закачили на вратата на хладилника. Представлявала умело пресъздаден образ на пудела на баба й.

За Барнаби не беше проблем да се изключи. В мислите си се върна към аскетично обзаведената стая на Джим Картър. Човек, напълно сериозно отдаден на вярванията си и в същото време симпатичен. Както и на дочутия от Мей разговор.

„Какво си направил? Ами ако решат да правят аутоп…“?

Аутопсия. Какво друго след два дни от смърт при съмнителни обстоятелства. Неслучайно Крейги (по всяка вероятност) и още някой друг са се бояли от такава процедура. И ето, сега Крейги също е мъртъв. Дали двете събития не са свързани?

Изграждането на хипотези на този етап беше напълно безсмислено. Загуба на енергия и най-вече — отвличане на вниманието. И без това си има достатъчно грижи. Новата информация си седи дълбоко в съзнанието и когато му дойде времето, излиза преработена.

Не се наложи да чака дълго. Събития още на следващия ден хвърлиха нова, по-тревожна светлина върху смъртта на Джим Картър.

Единадесета глава

Семейство Барнаби закусваха. Къли и Джойс си бяха разделили сутрешния брой на „Индипендънт“. Том се занимаваше с някаква течност — млечнорозова и доста рядка.

— Бих искала беконът да е както трябва. Не може ли поне веднъж да бъде хрупкав?

— Миналия път го направих хрупкав, а ти каза, че съм го прегорил.

— Защото беше прегорял.

— Като стана дума за храна — намеси се Къли, докато сгъваше вестника, а после го остави върху коленете си, за да си вземе поредната питка френски хляб, — как вървят кулинарните ти занимания, татко?

— Тази седмица ще се наложи да пропусна курса.

— Имах предвид подготовката за утре вечер. — Тя намаза почти бялото масло върху хрупкавия хляб и сложи отгоре лъжичка боровинково сладко. Без да дочака отговор, се върна към вестника.

— Приготвих първото блюдо, но няма да е зле да отскочим до „Сейнсбъри“ за останалото.

— Хубава работа.

— Не говори с пълна уста — обади се Джойс.

— Все пак става дума за вечерята на моя годеж, а и за рождения ми ден.

— Когато приключи разследването по този случай, ще заведа всички ви в наистина изискан ресторант.

— Не е същото.

— Гледай ти, твоят богаташ е заел цялата първа страница — обади се Джойс. — Вътре, предполагам, има и некролог. Какво ли са написали?

— Че с радост е причинявал болка на близките си — отговори съпругът й.

— Сериозно?

— Дали ще го сметнете за голяма дързост, ако поискам част от вестника? — Главният инспектор протегна ръка, но тя увисна безответно. — Защо никога не получавам онова, което искам, в тази къща?

— Всички тук те обичаме, татко.

— Тогава ми дайте да прегледам поне част от вестника. — Барнаби се питаше колко ли време ще мине, преди репортерите да надушат, че милионерът се е появил в Господарската къща няколко часа преди пред очите му да се е извършило убийство. Искрено се надяваше последователите на Ложата на Златния ветрогон да са готови за това разкритие.

Къли се разсмя на нещо прочетено и страниците се разлюляха между нежните пръсти, завършващи с бадемовидни нокти. Над вестника се виждаше горната част на издължената й глава, увенчана с къдрава тъмнокестенява коса, небрежно захваната с щипка. Немирна къдрица се спусна над челото й и тя я отметна с елегантно отработено движение. Дали бе отработено, или просто й идваше отвътре? Той никога не знаеше къде свършва дъщеря му и откъде започва актрисата. Наблюдавайки нежната извивка на лицето й, той често си напомняше, че това е неговото малко момиче. Бе започнала да взима противозачатъчни на шестнайсет, не бе пропуснала и меките наркотици през периода на пънк рока, за което си призна, когато ги отказа. Ето я сега, свежа като току-що разтворена розова пъпка, след неясно колко любовни истории. Младост!

— Какво става, Том?

— Ммм?

— Киселини ли имаш?

— Надявам се да не получа киселини след този бекон. Щом не искаш да ми дадеш поне част от вестника, разкажи ми на какво се смееш? — обърна се той сърдито към дъщеря си.

— Някакъв мъж получил несправедлива присъда и един ден по време на почивката на съдията връхлетял в кабинета и полял перуката му с вряла вода.

— Не може да е вярно.

— Напротив. Вярно е.

— Покажи ми. — Момичето почти се хвана и подаде вестника, но баща й едва докосна страниците и тя го дръпна обратно.

Джойс се засмя и започна да чете на глас от своята част: прогнозата за времето, рецепти, подробно описание на човек, стоял продължително на едно дърво, за да наблюдава придвижването на китовете.

— От върха на дървото едва ли ще види много китове — отбеляза Барнаби.

— Поредно взривяване на кола. А ето и едно убийство в Комптън Дандо. Ти не ли работиш по този случай?

— Да.

— А защо не казваш нищо.

— Казах ти.

— Спомена само Айвър Уей.

— Ама какво повече да…

— Защо ли се учудвам? Съвсем типично за теб. — Джойс сгъна вестника и шумно го удари върху масата, при което солницата се разклати. Ръката на Барнаби плахо посегна към вестника. — Да не си посмял! — изсъска жена му.

— Какво й става на майка ти тази сутрин?

Къли насочи поглед към жасмина пред прозореца. Както в повечето подобни случаи, тя отказваше да вземе страна.

— Не говори за мен, сякаш не съм в стаята, Том. Това ме влудява.

— Добре. Кое по-точно е типично за мен?

— Че не разговаряш с мен.

— Господи, Джойси, разговарям с теб за работата си вече двайсет години. Мислех, че искаш да си починеш.

— И което е най-лошото, не слушаш какво ти говоря. — Барнаби въздъхна. — Бас държа, че не си спомняш Ан Къзънс.

— Кой?

— Така си и знаех. Моята приятелка от Комптън Дандо.

— Да, разбира се.

— Когато миналата година Алън почина, в Господарската къща проведоха курс „Нови хоризонти“ и тя се надяваше там да й помогнат. Страхотно се разочарова. Само номера, без никакво съдържание. Двете ходихме на курса.

— Моля? Защо не си ми казала?

— Казах ти, естествено. — Джойс се усмихна с мрачно задоволство. — И то с най-големи подробности. Дори тялото ти да е у дома, често пъти умът ти изобщо го няма. Изобщо не се интересуваш какво правя аз.

— Колко си несправедлива. Винаги присъствам на сесиите ти по рисуване.

— На последната те нямаше…

— Две деца бяха отвлечени. Сигурно не си спомняш, но…

— Попи Ливайн се жени. — Гласът на Къли наруши задълбочаващия се конфликт между родителите й. И двамата предпочетоха да насочат вниманието си към нея. — С пола, дълга две педи, и чорапи с пайети.

— Вече закъснявам — изправи се главният инспектор. — Когато се върна довечера, ще продължим разговора за твоята визита в имението миналата година.

— Изведнъж станах интересна — горчиво заключи съпругата. Стана и докато минаваше зад гърба на дъщеря си, наведе посребрената си глава, за да разгледа по-добре снимката във вестника. — Вече е имала шестима съпрузи и въпреки това изглежда на двайсет и една. Как го прави?

— Разправят, че продала епидермиса си на дявола. — Къли чукна с нокът вестника. — Никога не пропускат да уточнят на колко години е жената. Попи Ливайн, на трийсет и девет, се омъжва за оператора Кристофър Уайнрайт. Нито дума за неговата възраст… Татко! — Вестникът бе издърпан от ръцете й.

Барнаби прегледа набързо страниците, намери каквото търсеше и го прибра.

— На гърба на страницата има интервю с Ник Хитнър… Татко…

— Какво става? — намеси се Джойс. — Свързано ли е със случая ти?

— Много е дълго за обяснение, извинявай — и той грабна сакото си.

— Ето пак. Точно това имах предвид. — Вратата се затръшна. Джойс извърна лице към дъщеря си и повтори: — Точно това имах предвид.

Трой натискаше газта и се носеше стремително по шосе А 40. Чувстваше се на мястото си, спокоен и в благоприятна позиция спрямо своя спътник, който потропваше неспокойно с пръсти по коленете си под джинсите. Допреди малко пръстите му си играеха с пакет цигари от жабката, после — с колана на седалката, но Трой го скастри строго да престане.

— Не разбирам защо иска да ме види?

— Не знам, господине.

— Сто на сто знаете, но не искате да кажете.

Човек трудно успяваше да провокира Трой.

Сержантът беше и достатъчно предвидлив, за да покаже удоволствието си от възможността да е охрана на една от известните публични личности. И то когато въпросната личност се поти и тревожи. Особено му бе приятно, че от цялата група в Господарската къща извикаха тъкмо Уайнрайт, защото от самото начало го класира като „самодоволно копеле“.

— Заради убийството, предполагам?

— Вероятно, господин Уайнрайт. — Трой стисна още по-здраво устни, за да не даде воля на усмивката си. Удоволствие му достави произнасянето на привидно почтителното обръщение, с което да присипи подозренията му. Толкова му хареса, че след завоя към Ъксбридж повтори репликата си:

— Съвсем близо сме, господин Уайнрайт. Най-много още пет минути.

Барнаби седеше зад бюрото и препрочиташе показанията, когато синият орион мина край прозореца на кабинета му, насочи се към свободно място на паркинга и с демонстративно висока скорост спря на сантиметри от оградата на двора.

Главният инспектор поръча по интеркома три кафета и те пристигнаха почти едновременно със сержант Трой и неговия спътник. Мъжът се отпусна на предложения стол, чувствително по-блед от обикновено, убеден, че току-що се е отървал на косъм от сблъсък със стената на паркинга.

— За какво искате да говорим? — попита той направо. Прие кафето и го изпи почти на една глътка. — Имате ли нещо против да запуша? Хората от „Златния ветрогон“ цупят устни.

Трой тъжно въздъхна, защото знакът „Пушенето забранено“ бе достатъчно красноречив. Барнаби обаче даде разрешение и свидетелят им извади кутия „Житан“ и предложи на останалите. И двамата мъже отказаха. Трой — с уста пълна със слюнки.

Предполагам, не сте чели днешните вестници — попита Барнаби.

— Не ми е разрешено. Прекомерната информация от живота тук, на. Земята, пречи на пътуването към по-висши нива.

Барнаби бе готов да се закълне, че долови саркастични нотки в отговора.

— Попи Ливайн се е омъжила вчера.

— Пак ли? — усмихна се Кристофър. — Много любезно от ваша страна да ми го съобщите, но щеше да е достатъчно да вдигнете телефона.

— Просто съвпадение. — Барнаби сгъна вестника на съответната колона и го побутна към младия мъж. — Младоженецът е известен оператор.

— Защо не? Ние не сме застрашен от изчезване вид.

Барнаби прибра вестника и зачете на глас:

— Младоженецът, приятел на брата на бъдещата съпруга, наскоро се е върнал от снимки в Афганистан. След вихрен романс и сватбена церемония в кметството на Челси щастливата двойка ще се установи да живее в къщата на Попи Ливайн в Онслу Гардънс. Следващия месец те ще предприемат малко закъснял меден месец в Санта Крус. — Той пусна вестника в кошчето до бюрото. — Разкажете ни за Кристофър Уайнрайт. Онова, което наистина искаме да знаем, е кой сте?

Мъжът насреща загаси нервно цигарата в чинийката от кафето и започна да рови по джобовете на памучното си яке. Откри пакета с цигари и извади нова.

— Може ли да получа още едно кафе?

Очевидно се опитваше да печели време. Нямаше да му помогне. Трой излезе и завари Одри да говори по телефона, а единствената друга полицайка в момента утешаваше разплакалата чистачка на управлението. С огромно нежелание се зае сам да приготви кафето. Докато чакаше, успя да придаде на лицето си подходящо недоволна физиономия, за да покаже, че това изобщо не му е работа.

В кабинета Уайнрайт прие чашата, отпи и после разбърка захарта. С химикалка в ръка Барнаби изчака течността да бъде изпита и го подкани.

— Отговорете на въпроса ми, ако обичате.

— Просто малшанс — гласеше отговорът. Кимна към вестника. — Срещнаха се за първи път, докато двамата обядвахме. После, естествено, историята им продължи.

— Този ваш обяд, предполагам, се е състоял, преди да се настаните в Господарската къща.

— Съвсем скоро преди това. Случайно срещнах Крис на улица „Джърмайн“. Купуваше си ризи от „Хърби фрог“, а аз се бях запътил да си взема малко наденици от близкия магазин. Споменавам го само за да покажа разликата в доходите ни. Трябва да отбележа, че той е гадничко завистливо копеле. Не спира да се вре в живота и в леглата на хората.

— Моля, придържайте се към темата. — Барнаби придаде на гласа си далеч по-сърдит тон, отколкото всъщност беше.

— Влязохме да пийнем по едно в „Кавендиш“, после той предложи да обядваме в „Симпсънс“. Там ми разказа за стремителния си възход в Би Би Си и за пътуването си до „Покрива на света“, както се изрази той. Доколкото знам, така наричат Тибет. Точно тогава забеляза Попи и се залепи за нея. Нито исках да се меся, нито успях да взема думата от него. Съсредоточих се върху протеиновата инжекция в чинията си. Когато сметката дойде, той бръкна в джоба на сакото си, но не откри портфейла си. Реши, че го е забравил в магазина за ризи. Наложи се аз да платя огромната за мен сума от четирийсет и осем лири. Страшно се ядосах, защото в този момент се намирах на ръба на финансова криза. Не се съмнявах, че ме излъга, защото знаех колко е стиснат.

Барнаби едва сдържаше нетърпението си.

— Налагаше се да посетя Ложата на Златния ветрогон. Исках да огледам къщата, да се запозная с обитателите, да претърся стаите и вещите им, ако е нужно. Не можех да го направя със собственото си име.

— И какво е то?

— Андрю Картър.

Трой хвърли светкавичен поглед към стола на своя началник. В този момент той се облягаше назад, за да поеме и асимилира новината.

— Джим Картър е мой чичо. Не знам дали името ви говори нещо.

— Да, името ми е известно.

— Убеден съм, че е бил убит. И това е причината да съм в Господарската къща. Да разбера защо. И кой го е направил.

— Доста безумна идея.

— Не и ако сте на мое място. — Мъжът извади от джоба на якето си плик, от който измъкна снимка, и я подаде на Том Барнаби.

На нея се виждаше десетинагодишно усмихнато русо момче, яхнало магаре. Мъж на средна възраст, също рус, държеше юздите. Хлапето гледаше право в обектива, а мъжът, очевидно изпълнен с желание да вдъхне смелост на момчето, следеше изражението му.

— Е, виждам известна прилика, но твърде далечна — обади се Барнаби, държейки снимката пред себе си.

— Затова ли си боядисахте косата? — зададе Трой въпроса, който отдавна искаше да постави. Пресегна се и взе снимката.

— Толкова ли си личи? — Мъжът прокара длан през тъмната си коса. — Надявах се приликата да не е така очебийна. След смъртта на родителите ми ме отгледа чичо. Не ми осигури разкош, но и нищо не ми е липсвало. Никога не съм си давал, сметка обаче от колко много неща се е лишил заради мен. Децата обикновено не забелязват тези неща. — Посегна да прибере фотографията. — Много го обичах.

— Ще направим копие, господин Картър.

— Нямам друга — поколеба се Андрю.

— Ще ви я върнем, преди да си тръгнете оттук. — Главният инспектор подаде слушалката на Трой и той бързо излезе от кабинета. — Кога за последен път се видяхте с чичо си?

— Не беше скоро. Много се обичахме, но не се срещахме често, особено след като напуснах дома. Бях на осемнайсет. Скарахме се. Имах връзка с чувствително по-възрастна от мен жена, при това омъжена. Това беше първият ни сериозен конфликт. Намираше го за неморално. Имаше старомодни убеждения. Много се ядоса. Виждах колко е разочарован от мен и това ме караше да се чувствам виновен. Бях бесен. Разривът ни не трая дълго, нито пък моята връзка, но така и не се върнах да живея при него. Не обичах да се застоявам на едно място. Пътувах много, понякога и в чужбина. Брал съм грозде във франция и Италия, живях известно време в ски курорт в Алпите. Работих и в цирк в Испания — бях укротител на лъвове. В интерес на истината зъбите на нещастните животни бяха извадени. Помотах се и из Щатите, но не успях да получа разрешение за работа. Работил съм и в увеселителни паркове. Доста живописна картина, от моя гледна точка поне. От ваша — едва ли.

— Но доколкото разбирам, не сте прекъсвали връзка с чичо си.

— Никога. Пишех му редовно. Щом се приберях, отивах да го видя. Той ме поохранваше, никога не ми четеше лекции. Приемаше ме такъв, какъвто съм. — Последните думи мъжът промълви едва чуто. Едва ли играеше, защото мускулите на лицето му очевидно бяха напрегнати в старание устните му да престанат да треперят.

В този момент на вратата се появи Трой с нова чаша кафе и снимката, но погледът на шефа му го спря и той остана в стаята, но извън полезрението на посетителя.

— Чичо ви кога се присъедини към Ложата на Златния ветрогон?

Картър пое дълбоко дъх, минаха няколко дълги минути, преди да проговори.

— Писа ми, че смята да заживее с комуната, когато бях в Щатите. Трябва да призная, че никак не се изненадах. Той никога не се ожени. Докато бях дете, това ме радваше — не се налагаше да го деля с когото и да било. В интерес на истината, той винаги е бил доста затворен. Почти всеки ден прекарваше часове насаме и не желаеше да го безпокоя. Твърдеше, че има нужда от време да размишлява. Почти всичките му книги бяха на философска и на религиозна тематика. Бхагавадгита, Тагор, Паскал. Цялото ми детство мина с тези книги. Повечето от тях са все още в стаята му в Господарската къща. Страшно се разстроих, когато ги видях наредени там.

Отново замълча, притиснал свитата си длан до устните, сякаш да спре изблик на емоция. След малко си дръпна ръката — устните му бяха побелели. Трой дискретно плъзна снимката на бюрото пред него.

— Близо година и половина след писмото се върнах в Англия. Отседнах в малък пансион в Ърлс Корт и веднага писах на чичо, за да му съобщя адреса и телефонния си номер. Обещах, щом си намеря работа, да го посетя през почивните дни. Отговори ми, с нетърпение очаквал да се видим. Не се чувствал много добре — стомашни проблеми. Няколко дни по-късно пристигна това писмо — той взе отново плика, извади разчертан лист за писма и го подаде на Барнаби.

Последното изречение бе подчертано два пъти.

— Обаждане обаче нямаше. Не се отделих от телефона до обяд на следващия ден — петък. Накрая не издържах и позвъних в къщата. Направо не повярвах на ушите си, когато ми съобщиха, че е починал. Цялото ми семейство — вече нямах никого. Стоях така часове наред, за да осмисля вестта. Освен това не можех да не направя връзка между писмото и неговата смърт.

— Искате да кажете, че е бил убит, за да не проговори?

— Точно така.

— Не е ли прекалено драматично, господин Картър? Може да има десетки причини за неговата смърт. Медицински например.

— Джим нямаше още шейсет. А и здравето му, с изключение на стомашните проблеми, винаги е било добро. Обясниха ми, че било нещастен случай. — Фразата прозвуча направо презрително. — Заинтересувах се кога ще се проведе изслушването на свидетелите в съда и отидох. Седях на последните редове. Там вече се убедих, че подозренията ми не са напразни.

Кафето на Барнаби бе вече съвсем, студено, а и чашата на Трой стоеше недопита.

— До онзи момент нямах нищо конкретно, на което да базирам в подозренията си. Но след показанията на лекаря, че Джим бил пиян, и последните ми съмнения се изпариха. В залата лекарят заяви, че от Джим се носела миризма на уиски, дори дрехите му били подгизнали от течността. Това е абсурд. В предишно писмо чичо беше споделил как лекува чревната си инфекция: по лекарско предписание пиел таблетки, изискващи специална диета, и изрично го били предупредили да не употребява алкохол под никаква форма. Напълно излишно предупреждение, защото чичо никога не е бил любител на чашката.

— Намеквате, че някой го е накарал да пие против волята му и това го е убило?

— Не е много сигурно. По-скоро са го убили и после са налели уиски в гърлото му, за да изглежда като пиянско падане.

— Не е толкова просто, господин Картър. Гълтането, както и всички други функции на тялото, се прекратява с момента на смъртта. Така че, ако ме извините за думата, изключено е да принудиш труп да преглътне.

— Всичко това трябваше да се изясни по време на изслушването на свидетелите в съдебната зала. — Андрю Картър вече видимо не бе в състояние да сдържа гнева си. — И през ум не ми мина, че не са направили аутопсия.

— Патолозите са заети хора, както знаете. Сигурно е имал други неотложни задачи. Огледът започва от главата. — Барнаби доста картинно си представи процедурата и усети как стомахът му се свива. — Установил, че вратът е счупен, и е спрял дотам.

— Не се ли прави анализ на стомашното съдържание? И всичко останало?

— Само ако са налице данни за съмнителни обстоятелства. Те обаче трябва да се изложат в прав текст. — Главният инспектор сгъна писмото и го затисна с пресата за писма на бюрото. — Жалко е наистина, че не сте изразили съмненията си пред полицейски служител.

— Нищо не можех да докажа. Направиха кремацията, преди да изслушат свидетелите. Бяха се погрижили за това. И всички доказателства бяха излетели заедно с дима. А и дори някой да беше обърнал внимание на думите ми, хората щяха да са нащрек и да прикрият възможно най-добре истината.

— Успяхте ли да научите нещо, докато бяхте в къщата?

— Нищо. — Изражението му вече беше мрачно. — Дори никакъв слух. При такава внезапна смърт хората стават подозрителни и всякакви въпроси, каквито биха били моите, щяха да са проява на нездраво любопитство. Разказваха ми само какъв човек бил Джим. Нещо, което аз знаех чудесно.

— Доловихте ли у някого от обитателите подчертана съпротива да говори за инцидента? Да сте усетили, че се опитва да скрие нещо?

— Не, по дяволите. По едно време започнах дори да се питам дали са знаели за лечението му.

— И на мен ми се стори така. Странно как никой в къщата не е чувал за проблемите му със стомаха. Да не говорим за таблетките и за тяхната несъвместимост с алкохол.

— Не се учудвам, защото в комуната има „сух режим“.

— „Сух режим ли“? — Думите излетяха от устата на сержанта. Трой се озърна, сякаш друг, скрит в шкафа с папките, ги е произнесъл.

— Претърсвали ли сте неговата стая?

— Откъде знаете? — Андрю Картър се изненада искрено.

— Чули са ви.

— Господи! Това не хубаво.

— Нещо конкретно ли търсехте?

Мъжът се изчерви. За първи път от началото на разговора се обърка. Безпомощно обърна длани нагоре, сякаш признаваше някаква вина.

— Сигурно ще ви прозвучи ужасно меркантилно да се говори за това толкова скоро след смъртта, но търсех завещание. При преместването в Ложата продаде къщата си. Не беше нещо грандиозно — три спални с тераса в Илингтън. Доста скромна сграда за този квартал. Получил сто и осемдесет хиляди за нея.

Трой подсвирна изненадано.

— Отидох в „Барклис“ — продължаваше племенникът, — банката, с която работеше, но там нямаше завещание, а и не ми казаха нищо повече за финансовите му дела.

— Вероятно е вложил парите в комуната — предположи Трой.

— Нямат такава практика. Хората плащат храната и квартирата си. А и не би било типично за него. Той не само ме отгледа, но и чудесно се разбирахме. Бях най-близкият му роднина и съм сигурен, че е оставил парите от продажбата на мое име. Не би предпочел някакви непознати. — Очевидно развълнуван, посегна за трета цигара.

— Защо не ми оставите адреса си в Ърлс Корт, господин Картър? — Барнаби отново взе химикалката.

— „Баруърт Гардънс“, двайсет и осем. Лесно помня номера, защото съм и на толкова години.

— Споменахте, че сутринта, когато е починал чичо ви, сте чакали на телефона. Сам ли бяхте?

— През по-голяма част от времето. Някъде около десет Нолийн, австралийката, която живее до мен, почука, за да пита искам ли кафе. Пихме го в нейния апартамент. Сложихме телефона на площадката между двете врати и оставихме нейната отворена. Защо питате?

Барнаби не отговори и продължи с въпросите:

— Какво ще правите сега, когато самоличността ви е разкрита?

— Не виждам защо трябва да я разкривам все още. — Наложи се да посрещне изненаданите погледи на двамата полицейски служители. — В къщата няма нито радио, нито телевизия.

— Всички таблоиди съобщават за сватбата, господин Картър — намеси се Трой. — Нищо чудно да го забележат по будките за вестници в селото. Не е нужно да си купуват вестник.

— Едва ли. Сутринта бях в селото. Не забелязах нищо необичайно. Така или иначе, до утре ще издържа. Ще стискам палци, и устата си също.

— А какво ще правите с разследването на смъртта на Гамлин? Всеки момент ще ви разпитат. Безсмислено е да твърдите, че сте Кристофър Уайнрайт?

— По дяволите. Прав сте. Значи и Трикси може да е прочела новината. Ако се върне дотогава, разбира се.

— Да се върне ли? Какво искате да кажете?

— Тя избяга.

— Моля?!

— Разбрахме го малко преди обяд.

— Защо не ни съобщихте?

— Не се е случило нищо необичайно. Отиде си по собствено желание. Прибрала си е и всички вещи.

— Не вие ще определите кое е обичайно и кое не! — викна Барнаби. — На всички ви беше ясно казано да не напускате мястото, без да уведомите полицията.

— Не вярвам да е въвлечена по някакъв начин…

— Тя е свидетел на убийство, господин Картър. И вероятна заподозряна.

— Как така заподозряна? Аз пък си мислех, че…

— Разследването не е приключило. — Главният инспектор изчака миг-два, та сериозността на информацията да проникне в съзнанието на младия мъж. С удовлетворение забеляза каква вълна от тревога се надигна у човека отсреща. — Поведението ви е изключително безотговорно и неразумно, господин Картър. Ако подозренията ви относно причините за смъртта на вашия чичо се окажат основателни, а, честно казано, никак няма да се изненадам, че сте прав, някой в Господарската къща вече е убил двама души. Защо да не станат трима?

— Не виждам защо някой ще иска да ме убие. Не съм открил нищо.

— Тогава няма да е зле да огласите този факт.

И да започнете да си пазите гърба — заключи Барнаби.

В кухнята семейство Бийвърс разчистваше съдовете от обяда. Хестър миеше и подсушаваше, а Кен, куцукайки и пъшкайки, ги подреждаше по местата.

— Как ме е яд за останалото тимбале. — Гласът й бе на истински раздразнен човек.

— Нали не си го изхвърлила? — попита Кен. Важно правило бе нищо да не се изхвърля в канала. Абсолютно всичко, дори торбичката на прахосмукачката, се изсипваше в специална яма за компост, която в Ложата на Златния ветрогон се тачеше почти като икона. Грижеха се за съдържанието на ямата — навлажняваха го периодично, събираха го към центъра, от време на време го поливаха с варов разтвор и го утъпкваха. Смятаха червеите за особено полезни при процеса на гниене и много често залавяха с пръчка някой хлъзгав техен представител, запътил се по свои важни дела, и го запращаха със замах върху купчина гниещи яйчени черупки.

— Не ставай смешен. Ще го претоплим за вечеря. — Хедър вдигна запушалката на умивалника и пусна мръсната вода да изтече в канала, от който тръгваше сложна система от тръби и маркучи, отвеждащи до градината за билки отпадната вода. Принципът за пълно използване на всички природни дадености важеше и тук.

Двамата приключиха със съдовете и седнаха край масата да пият билков чай. Хедър отново постави обсъждания до късно предишната нощ въпрос.

— Хрумна ли ти какво ще правим, в случай че…

Кен поклати отрицателно глава.

— Надявам се днес вече да изскочи нещо.

Излишно бе да уточняват какво е това очаквано „нещо“ — ставаше дума за завещание. Несигурността нахълта недвусмислено в живота им. Чувстваха се в безопасност под крилото на Ложата, бяха щастливи да имат покрив над главата си, течаща топла вода и отопление в студените дни. Добре помнеха годините, когато странстваха из страната в мръсни автобуси и пробити каравани, гонени от полицията и разгневени собственици на земя. Когато се местеха от бивак на бивак, клечаха около гаснещи огньове редом до мършави кучета и хленчещи деца, чупеха леда, за да гребнат вода от някое езеро, крадяха от магазините — Кен особено мразеше кражбите — или бягаха презглава от местните скитници, усетеха ли ги, че приближават. По онова време нито единият, нито другият не подозираше какъв подарък им готви съдбата. Ето, сега Кен бе представител тук, на Земята, на един от най-великите умове на Вселената, а Хедър беше посетила Венера и след завръщането си бе открила лечителските си заложби.

Най-важното за тях, разбира се, беше как ще изпълняват духовните ангажименти, за които бяха избрани. Ами ако къщата се окаже собственост на някой противен непознат или държавна собственост? Къде щяха да отидат Кен и Хедър?

Нямаха никакви спестявания, нямаха и деца, на които да разчитат.

Можеше да се окаже, че няма с какво да посрещнат най-елементарните си нужди. Социалните служби, към които се обърнаха миналата година, проявиха удивителна липса на въображение. Не приеха нищо от уверенията на Хедър, че със своята лечителска работа спестява хиляди лири на здравните органи. Социалните не проявиха разбиране и към претенциите на Кен за някаква степен на инвалидност; препоръчаха само да се отпуснат средства за рентгенова снимка и за преглед от специалист на осакатения му крак.

— Как ли пък не — бе възразил той. — Не е дошъл денят, когато ще се доверя на някакви химикали или канцерогенни лъчи.

— Защо не го изпратите направо в Чернобил — бе го подкрепила Хедър.

Добрата ми Хедър, помисли си Кен, наблюдавайки как тя отнася чашите до умивалника и ги изплаква.

— Как мислиш, дали сега, когато Учителя го няма, Суами ще продължи да настоява да дари парите си на комуната?

— Че как иначе? — възкликна Хедър. — Дори ти самият да не си покварен от парите, незаслуженото богатство е най-голямата пречка за хармоничното състояние на духа.

— Така си е — съгласи се Кен. Посегна към кутията за хляб. — Дали не е останал малко от пестила?

— Току-що го прибрах. — Тя стана и отиде до шкафа. — Защо не каза преди малко?

— Извинявай. Не искаш ли едно парче? — Кен си отряза две парчета. — Защо ли Трикси си тръгна по този начин? Точно след смъртта на Гай Гамлин. Как мислиш, дали не са били заедно в онзи следобед?

— Та те дори не се познаваха.

— Това каза и тя, но в деня, когато той се появи тук, Мей ги е видяла да тръгват за някъде с неговата кола. Преди да се е запознал с когото и да било тук.

— Нищо чудно да са се поизлупали.

— Кен, честно да ти кажа, понякога си доста груб за високия ранг планетарен служител на светлината, който имаш.

— Такава е човешката природа, Хед. Кои сме ние да съдим.

Телефонът иззвъня. Апаратите в къщата бяха три: един в канцеларията, един в кухнята и един на масата в преддверието.

— Сигурно е някакъв делови проблем. Мей сигурно е в канцеларията — прецени Хедър и не вдигна слушалката.

След второто и трето иззвъняване стана ясно, че Мей няма да вдигне, и Хедър се изправи с въздишка.

— Сякаш си нямам достатъчно друга работа.

Кен я слушаше и наблюдаваше. Колкото повече жена му се смущаваше и плетеше език, толкова по-интересно му ставаше.

— … Няма я тук. В момента, искам да кажа… Не, нямам представа. Не мога да ви кажа. Всъщност, присъствах… Хедър Бийвърс — писателка, лечителка и проповедничка. Да, проповедничка… Не съм убедена. Живеем в комуна, нали разбирате? Обсъждаме всичко предварително. Така ли? Нека да попитам. Обадете се след малко.

— Обаждат се от „Дейли Питч“.

— Простаци като всички останали — въздъхна Кен.

— Прав си. Искат да говорят с госпожица Гамлин… Със Суами. Казах им, че не е тук.

— Добре си направила. Дано следващия път някой друг да вдигне слушалката.

Трябва да я предпазим. Жизненоважно е. Освен това жената каза, че много скоро ще бъдем обсадени от репортери.

— Лакеи на торите.

— Абсолютно. — Хедър се огледа в празната кухня и вече по-тихо продължи: — Много са хитри. След като успя да ме накара да си призная, че съм била на местопроизшествието, започна да говори за изключителни права и плащания с нули.

— Господи! — Гласът на Кен пресекна от вълнение.

— Знам — Хедър сплете пръсти, за да спре треперенето им.

— Никога вече няма да се чувстваш чиста…

— Прав си. Трябваше да им откажа. От друга страна… Като си помислиш само, Кен, на какъв хал сме ние с теб. — Посочи домашно приготвения калъп пестил.

— Най-добре да поохладиш егото си — хладно я посъветва Кен.

— Преди всичко интересите на другите. Ето, сега ни се отдава възможност да предпазим една своя сестра от неприятности. Ще поемем нейния товар на плещите си.

— Права си — простена съпругът. — Как не се сетих. Права си. Горката Сузи. Хет, за пореден път ти ми посочваш пътя.

— Така ще помогнем и на кармата си.

Кен се засмя и поклати глава.

— Значи не си способна да се отървеш напълно от егото си. Какво ще кажеш да поискаме съвет от Хиларион?

— Всеки момент ще се обадят.

— Няма да отнеме повече от минута. — Той изпъна тяло и затвори очи. Очевидно започна да се настройва на вълните на Междугалактическия световен мозък.

Мей не вдигна телефона, защото се намираше на горния етаж. Предстоеше й да изпълни задача, която щеше да отнеме доста време: да започне работа с душата на Фелисити Гамлин. Зае се, естествено, първо с физическото укрепване на бедната жена.

Улови ръката й между дланите си и насочи цялата си енергия към бледата неподвижна фигура. Работеше съвсем сама, понеже Фелисити бе сякаш напълно лишена от собствена воля. Лежеше в леглото опъната, с поглед, впит в тавана.

Вече половин час Мей мърмореше с тих успокояващ глас. Изведнъж болната се обърна и я погледна. От изпитото лице гледаха две леденостудени очи.

— Мразех го.

— Шшшт.

— Мразех го. Защо да не се радвам сега?

— Защото не е типично за твоята природа.

Мей го забеляза още при първата им среща. Аурата на жената, макар и тежко увредена, беше добре балансирана. Видя в нея много розови и зелени цветове, дори малко синьо. За разлика от онзи млад полицай, който бе цял изтъкан от червено. През какво ли е минало горкото момче? Мей отпусна ръка върху челото на Фелисити и си представи как божествената любов се стича през ръката, после през пръстите й и се влива в тялото на Фелисити, за да я изцели и успокои.

— Дантон го наричаше Крез на средна възраст.

— Дантон приятел ли е?

— Не — едва чуто долетя от възглавницата. — Никакъв приятел не е. Просто познат.

Тези няколко думи очевидно изцедиха цялата й жизненост със сетни сили тя промърмори още нещо, напомнящо на „хаос“.

— Нашият Учител обичаше да казва, че във всяко безредие съществува своеобразен ред. Просто стой тихо и спокойно, мила. Само така цялата кал, цялото нещастие, в което тънеш, ще се утаи и в душата ти ще просветне. Загубила си своя път, Фелисити, но с общи усилия ще го намерим.

Болната се отпусна на възглавниците. Ръката й остана между дланите на Мей. Постепенно я обзе прекрасна летаргия. Гласът на жената до нея радваше и заглъхваше на талази, също като прилив и отлив на океанските вълни. Фелисити заспа.

Арно вадеше репички за салата. От време на време спираше, за да помаха окуражително на Кристофър, който привързваше стъблата фасул за колове в другия край на градината. Репичките, които излизаха от пръстта, нямаха нищо общо с кръглите яркочервени образци, отпечатани на пакетчето със семена. Той правеше сериозни усилия да отклони връхлитащите го мрачни мисли, като съчиняваше ново хайку, но все нещо не се получаваше. Непрестанните посещения на полицаите не само го разсейваха, но и го тревожеха. Предишния ден претърсиха цялата къща. Днес пристигнаха отново и отнесоха всички кърпи за чай. Арно се тревожеше особено за състоянието на Тим. Кой знае какво можеше да изтърси, когато е изплашен. Изглежда, главният инспектор не се бе отказал от намерението си да разпита още веднъж болното момче.

За пореден път Хедър улови погледа на Арно. През последния час тя няколко пъти излиза на алеята за коли. Зает със задълженията си в градината, той реши, че тя има някаква работа и не се замисли защо излиза толкова често навън и се оглежда неспокойно. Дали пък нещо не се беше случило вътре? Някакво ново развитие на събитията? Ако е така, беше длъжен да отиде при останалите. Тук, под светлината на слънчевите лъчи, нещата не му изглеждаха толкова мрачни и за първи път предпочиташе да остане сред противните растения. Обърна гръб, правейки се на неотложно зает, и така пропусна да види млечнобялата кола, която влезе през портата на Господарската къща.

В известен смисъл Хедър и Кен вече бяха готови за посещението на представителите на „Дейли Питч“. Очакваха да пристигне и фотограф, ето защо се постараха да изглеждат подобаващо. За щастие Хиларион изпрати позитивни вълни относно предстоящата им смела стъпка.

Обсъдиха надълго и нашироко положението, в което сами се накиснаха, и най-вече как съмишлениците им от комуната ще възприемат тази стъпка. Прецениха, че има опасност жертвата, която се готвеха да направят, като поемат товара на Суами, да не бъде разбрана правилно, затова е най-добре да не я изтъкват.

Хедър застана пред розовите тухли на оградната стена, залята вече от меките лъчи на следобедното слънце. Взираше се надясно, откъдето очакваше да пристигне колата. Неочаквано отляво се появи ситроен със стикер „Преса“ на предното стъкло и навлезе в парка от другата врата. Хедър се завъртя на пета и се затича с всички сили към входа на къщата. Гледката не беше много привлекателна, но при възможността нахалните журналисти да позвънят на вратата и друг да ги посрещне, тя забрави всичко.

Вече виждаше как някой наднича през прозореца на верандата. Призовавайки бързоходния Артемис на помощ, тя люлееше телеса и пухтеше от усилието.

Млада жена, очевидно репортерката, наблюдаваше приближаването на Хедър и стискаше устни, за да не се изсмее. По алеята се носеше фигура в бледозелено — Кен твърдеше, че цветът много подхожда на очите й, — косата бе вдигната нагоре (за да се очертае вратът), а върху пищния бюст подскачаше пирамида-прихващач на ядрена енергия. За да подчертае връзката си със света на звездите, Хедър си бе сложила златисти сенки и златист гланц за устни.

— Тери… Хей, Тери — извика младата жена. Беше облечена в джинсов костюм с минипола, бежови чорапи и носеше кожена чанта с размерите на малко куфарче. Беше обута с обувки на извънредно високи токчета. — Я щракни тук.

— Боже! — възкликна младежът (карирана риза с къси ръкави, джинси и маратонки). Пентаксът полетя към лицето му и той запечата за поколенията дебеличката жена, която махаше енергично ръце.

— Здравейте, вие ли сте Хедър Бийвърс? — Момичето излезе напред и протегна ръка.

Хедър кимна и останала без дъх и сили, се подпря на предния стълб на верандата — лицето й плуваше в пот, а разчорлената й коса беше полепнала по бузите. Тери се възползва от новата възможност. Този път кадрите бяха наистина злонамерени, защото ъгълът, под който ги направи, запечата жената като облята от вода морска крава.

Тери отстъпи няколко крачки и продължи да щрака.

— Казвам се Ави Рокъби — представи се момичето с миниполата. Имаше наистина приятен глас. Само дето в интонацията й се долавяха особени нотки. Изобщо не приличаше на агресивните журналисти. Беше протегнала ръка, завършваща с дълги, яркочервени нокти — пръстите й напомняха пръсти на вещица.

— Ние тук… — Хедър най-сетне успя да си поеме дъх — сме изправени пред доста проблеми.

(Значи не сме дошли напразно.)

— Комптън Дандо е истинска духовна пустиня. Нито една сродна душа.

(Нищо ново.)

— Естествено сме във връзка с извънземни сили за междупланетарно прочистване…

(Моля?)

— Но Хиларион ни уверява, че докато акашистките ни записи не бъдат прочистени, Земята ще остане заключена в стария смъртоносен план.

— Хиларион е ваш съпруг, така ли?

— О… Не. — Цялото тяло на Хедър се разлюля от смях. — Хиларион е умрял преди неколкостотин години.

(Господи!)

— Но вие въпреки това разговаряте с него, така ли?

— Кен разговаря. Той е медиум. Проводник на мъдростта на великите умове. Написал е и всички пиеси на Шекспир.

(Дали оставих телефонния номер на тези откачалки в редакцията?)

Ави приседна на стъпалото на верандата и извади от чантата си репортерския касетофон и микрофона.

— Имам нужда от кратко встъпление. Защо не ми разкажете колко души живеят тук например? Каква е в основни линии вярата ви?

Хедър започна да говори за очакваната среща с планетата Венера. Ави задаваше насочващи въпроси и най-неочаквано попита за навиците на убития мъж.

— Имаше ли в антуража си много млади момичета? — Хедър я погледна изумено. — Добре де, момчета може би? — По лицето на жената се изписа още по-голямо изумление. — Ще допълня информацията по-късно — успокои я журналистката.

Ави се изправи и приближи вратата на къщата. Вдигна дървеното резе и въздъхна.

— Ето затова харесвам живота извън града. Остави дома си в Лондон, само за две минути незаключен и после ще го намериш напълно изпразнен. Тери — повиши тя глас, — влизаме.

— Разбрано.

— Не може ли да не говорите толкова високо?

Едва поуспокоила полюса си след вихрения маратон, Хедър усети, че сърцето й отново ускорява ход. Къде ли се дяна Кен, точно сега, когато има толкова голяма нужда от него? В къщата живееха осем души и беше крайно време някой да се появи или да надникне през прозореца.

— Ави — дръпна тя ръкава на джинсовото яке. — Госпожице Рокъби…

— Казвайте ми Ави.

Тери избута Хедър встрани и минута по-късно и тримата се намериха вътре.

— Тук вони също като в моята квартира — отбеляза фотографът.

— Работата е там — подхвана Хедър, която ги следваше неохотно, — че с Кен искахме да разговаряме с вас навън. В селото например. Там има малка хубава кръчма…

— За нищо на света.

— Моля? — Вече в къщата, Хедър забеляза, че кожата на жената съвсем не е толкова свежа, а косата й е доста суха. И независимо от късата пола, тя очевидно не беше млада.

— Ще разговаряме тук, където са се случили събитията, разбрахме ли се? Освен това Тери ще трябва да направи няколко снимки и в стаята, където мъжът е убит.

— И дума да не става. — Хедър вече се оглеждаше трескаво, сякаш изненадана от факта, как така се е озовала сам-сама с тези непознати. — Солариумът е свято място и в него се влиза само за медитация или молитва.

— Нищо няма да му стане на светилището ви, мила. Само няколко снимки — обади се Тери, който неспирно обръщаше обектива на своя пентакс ту към разноцветните стъкла на витража, ту към фигурата на Буда. Хедър се чувстваше като в научнофантастичен филм. Побиха я тръпки. Неочаквано долови стъпки горе по коридора пред стаите.

Слава Богу, беше Кен. Куцукаше към стълбището. Лявата му длан с пръсти, насочени към дясното рамо, лежеше върху гърдите, а с другата си ръка държеше цвете. Кен беше облякъл снежнобяла, пусната до земята дреха, подобна риза, препасана със зелен пояс, на челото висеше неговият кристал — синьо тигрово око. Личеше, че мустаците му са наскоро подстригани.

— Къде се губиш? — възкликна жена му. — Остави ме да се оправям сама. — Забелязвайки по изражението на лицето му колко е недоволен от това, което вижда, тя се опита да се извини: — Нахълтаха сами, не съм ги пуснала.

— Не се тревожи. Аз ще се оправя. — Отстрани я деликатно, приближи журналистката и се поклони леко — кристалът на челото му увисна напред, а при изправянето на мъжа се върна на място. — Ще обсъждаме интересуващия ви въпрос вън от територията на къщата. Така че…, ако обичате… — Отиде до вратата, отвори я и зачака търпеливо.

Двамата натрапници не само не му обърнаха никакво внимание, но започнаха да тършуват и да надничат в преддверието. Тери коленичи пред Буда в опит да подбере подходящ кадър.

Кен се изкашля и повтори:

— Извинете…

— Къде е този ваш солариум? — Неполучил отговор, Тери ги подкани: — Хайде де, кажете. — Очевидно бе започнал да се ядосва, поради което лондонският му акцент пролича още повече. — Поканихте ни, нали?

— Поканиха ли ви?

Думите прокънтяха над главите им в преддверието. Ави се огледа объркано. На стълбищната площадка на горния етаж стоеше внушителна женска фигура в многоцветна роба. Върху гърдите й блестеше голям лунен сърп. Буйната кестенява коса, вдигната нагоре, придаваше на фигурата още по-импозантен вид.

— Ама че женище — промърмори Тери и насочи обектива към новопоявилата се. Едва тогава забеляза по-дребната фигура, очевидно придружаваща жената. Слабичко момиче със сари в зелени и златисти цветове стоеше на крачка за нея. При проблясването на светкавицата вдигна ръце и скри лицето си.

„Защо ли го прави“, запита се Ави.

— Бихте ли ми обяснили? — за пореден път се обади жената в цветната роба. Гласът й прокънтя с богати вибрации.

— Това е нашата свободна преса — поясни тихо Суами. — Упражняват свещеното си право да безчинстват.

— Намирате се на територията на частна собственост. — Мей тръгна надолу по стълбите, развяла великолепната лека материя на робата си. — Кои сте вие?

— Кои сте вие? — иронично подхвърли Ави, докато трескаво търсеше в чантата си бутона, за да включи касетофона на запис.

— Все едно кои сте. Престанете да снимате.

Тери спря за миг канонадата си. Къде е виждал лицето на това момиче? Все пак вдигна отново апарата, но момичето вече държеше в ръка чиния, взета от близкия шкаф, и след миг я запрати към главата му.

— Имаш ли ум бе, момиче? — провикна се Тери. — Опитвам се да направя малко снимки.

— Мило дете — обърна се високата жена в цветната роба изумено. — Не това е начинът. Какво би казал Той?

Суами избухна в сълзи.

— Вижте — подхвана Ави, оставяйки чантата и микрофона на пода, ала бе ясно, че е само за минута, колкото да се изкаже. — Не бих искала да поливам със студена вода благородното ви негодувание, но нас ни поканиха тук. Права ли съм, Тери? Така че, моля ви, престанете да плачете, сякаш сме тук, за да поругаем вашата светиня.

— Нещо сте се объркали. Това е невъзможно — хладнокръвно отсече Мей.

— Попитайте госпожа Бийвърс — отвърна Ави.

Главите на всички се извърнаха към съпрузите, които не знаеха накъде да гледат. Споглеждаха се като виновни ученици и по лицата им се четеше: „Ти кажи…“, „Не, ти кажи.“

Най-сетне Хедър се престраши:

— Вероятно е станало недоразумение. Тази жена позвъни по телефона и явно не съм разбрала намеренията им. Бях сигурна, че те вече имат уговорена среща за интервю и само се интересуват как да стигнат до мястото.

— Хей, мила — обади се Ави, — губиш си времето тук. Би трябвало да отидеш в парламента.

— Хедър е права — изскимтя Кен. — Стоях до телефона по време на разговора им.

— Направо им казах, че искаме ексклузивно право да отразяваме случая — продължаваше Ави, без да се смути от репликата на отчаяния съпруг. — Поискаха да се обадя след малко, за да се посъветват. Така и направих. При втория ни разговор дадоха съгласие и някой си Хиларион също е потвърдил.

— Вярно ли е, Хедър?

Настъпи продължително мълчание. Наруши го Ави.

— Искам да ви предупредя, че затегнат ли се нещата, мога да предоставя запис — всички разговори, които водя от редакцията, се записват.

— Жената несъмнено е права — не издържа Суами. Изгледа Хедър и Кен с искрено отвращение. — Просто са ни продали. Виж ги само.

— Не ми говори по този начин! — провикна се Хедър. — Лесно ти е на теб. Цял живот си се търкаляла в пари. И аз, ако имах половин милион на разположение, щях да съм… — Затисна уста с шепи, усетила се какъв голям гаф направи.

Тери, който до момента открито се забавляваше от разправията, изведнъж съобрази откъде познава лицето на момичето. Отстъпи няколко крачки, за да има добра видимост към лицето й и да използва мига, когато е така разстроена. Нужна му беше само малко височина. Стълбището не му вършеше работа. Огледа се и откри отлична позиция. Междувременно Ави също разпозна момичето.

— Какво правеше тук баща ти, Силвия? Смяташ ли, че той имаше нещо общо с убития?

— Как си позволявате? — болка замъгли погледа на момичето. — Не е ли достатъчно, че го загубихме? Най-прекрасният човек под слънцето!

— Любовници ли бяхте?

— Махайте се! За Бога, изчезвайте оттук!

— Това няма да реши проблема ви. След мен ще дойдат други. Престъпите ли прага навън, ще ви пресрещне тълпа репортери, десетки светкавици ще ви ослепят и въпросите им — бъдете сигурни — ще бъдат сто пъти по-неприятни. Дайте на „Питч“ ексклузивни права и всички други ще ви оставят на мира.

Тери вече се катереше по пиедестала на Буда, надявайки се лъжата на колежката му да свърши работа. Далеч по-интелигентни хора се хващаха на тази въдица. Най-вече от отчаяние. Жалко, че сарито скриваше толкова много от тялото на момичето. Сигурно и гърдите й си ги биваше.

Мей, обзета от чувството, че посетителите носят нещо демонично, мобилизира цялата си синя енергия и призова своя ангел хранител; вече го виждаше някъде под многоцветните стъкла на витража. Представи си как костите и плътта й се насищат с неговата небесна светлина. Изпитваше жизнена необходимост от неговата подкрепа. Как лесно и безпроблемно се бяха вмъкнали тези двамата тук. Отсъствието на защитната сила на Учителя очевидно си казваше думата.

— Отново повтарям: дадете ли ни ексклузивни права, ще си живеете спокойно.

— Подобно нещо противоречи на нашите принципи.

— Ще ви платим. Много.

— Точно това ни спира.

— Комуната, както и всички останали хора, безспорно има нужда от пари, нали?

— Как така комуната? Аз пък мислех, че… — промълви Кен. Хедър така гневно го сръга в ребрата, че той едва се задържа на краката си.

— Ще издадем чек на името на Ложата на Златния ветрогон, а вие ще разпределите сумата помежду си.

— Не сме такива хора, госпожице — с премерено достойнство отговори Мей.

— Всички сме такива, когато става дума за хляба.

В този момент Тери, вече успял да си намери място в гънките на дрехите на божеството, откъдето имаше пълна видимост към профила на госпожица Гамлин, тъкмо вдигаше апарата към лицето си. Тя го забеляза и почти изпищя:

— Вижте къде се качил! Това е… — Тери мигна няколко пъти и щракна неколкократно копчето на апарата. — Светотатство! Веднага слез оттам!

За няколко секунди всички гледаха изумени и объркани. Кен, видял подходяща възможност да поправи стореното преди часове, се спусна напред, но неволно ритна блюдото с цветя в краката на Буда — водата и цветята подскочиха и го обляха от главата до петите. Той се олюля, подхлъзна се, но все пак успя да се вкопчи в маратонката на фотографа.

За да се закрепи, Тери обгърна с ръце врата на Буда и започна да рита, за да отблъсне нападателя си. Кен получи два здрави ритника в рамото. При опита за трети той дръпна връзката на обувката и се вкопчи в глезена на Тери. Той от своя страна започна да се извива и гърчи. В резултат основата на статуята се напука и всички с ужас чуха острия стържещ звук. Усмихнатата фигура се килна напред и евентуално би се върнала на мястото си, ако двете човешки тела не висяха така драматично отпред.

— Тери, пусни се веднага! — изпищя остро Ави.

Оказа се не толкова лесно и тежестта на двамата мъже направи нещата невъзвратими. Статуята се наклони още повече, нищо вече не можеше да я върне на място. След секунди тя се сгромоляса шумно на пода — в последния миг Тери се извъртя и се размина на сантиметри с едрата каменна глава. Кен обаче нямаше този късмет.