Мечокът и Славеят

МЕЧОКЪТ И СЛАВЕЯТ

КАТРИН АРДЕН

Превод от английски

АНГЕЛ АНГЕЛОВ

София, 2017 0range books

THE BEAR AND THE NIGHTINGALE Copyright © 2016 by

Katherine Arden All rights reserved.

© Ангел Ангелов, превод, 2017

© Orange Books, 2017

Jacket design: David G. Stevenson

Jacket illustration: © Robert Hunt

Author photograph: © Deverie Crystal Photography

На майка ми, с любов

Край залив морски - дъб столетен с верига златна се виши; по

нея котарак начетен край него ден и нощ кръжи; надясно

тръгне ли - запява; наляво - приказва реди.

А. С. Пушкин1

ПЪРВА

ЧАСТ

МРАЗ

Късна зима в Северната Рус, въздухът бе натежал от влага - ни дъжд, ни сняг. Ослепителният февруарски пейзаж беше отстъпил пред

мрачното мартенско сиво и всички в семейството на Пьотър

Владимирович подсмърчаха заради кишавото време, отслабнали след

шестте седмици пост на черен хляб и кисело зеле. Но точно в момента

никой не мислеше за премръзнали крака и сополиви носове, не се

разсейваше с копнежи за овесена каша и печено месо, защото Дуня

щеше да разказва приказка.

Тази вечер старицата седна на най-доброто място за разказване - в

кухнята, на дървената пейка до пещта. Тази пещ беше огромна, от

огнеупорна глина, по-висока от човешки ръст и толкова широка, че и

четирите деца на Пьотър Владимирович можеха спокойно да се

поберат вътре. Отгоре беше равна и ставаше за спане, а вътрешността

й се използваше за готвене, за отопление на кухнята и за парна баня, ако някой се разболее.

- Коя приказка искате да ви разкажа? - попита Дуня.

Децата на Пьотър се бяха настанили на столчета пред нея. Всички

обичаха приказки, дори и вторият син, Саша, който беше стеснително

и набожно дете и ако някой го попиташе, би настоял, че предпочита да

прекара вечерта в молитви. Но църквата беше студена, а суграшицата

отвън не намаляваше. Саша бе подал глава през вратата навън и след

като цялото му

лице се беше намокрило, се бе усамотил, победен, на едно столче

малко встрани от останалите, с изражение на благочестиво

безразличие.

Когато другите деца чуха въпроса на Дуня, настана врява:

- Финист - ясният сокол!

- Иван царският син и Сивия вълк!

- Жар-птица! Жар-птица!

Малкият Альоша седеше на столчето и размахваше ръце, за да чуят

него, а не по-големите деца, и цялата тая суматоха накара едрата

хрътка на Пьотър да надигне голямата си, покрита с белези глава.

Но преди Дуня да успее да отговори, външната врата се отвори с

трясък и вътре нахлу грохотът на бурята. На прага се появи жена, която изтръска влагата от дългата си коса. Лицето й беше румено от

студа, но беше по-слаба дори от децата си. Огънят хвърли сенки върху

изпитите й страни, гърлото и слепоочията й. Хлътналите й очи

отразиха светлината на пламъците. Тя се наведе и сграбчи Альоша в

прегръдките си.

Детето нададе радостен писък.

- Мамо! - извика. - Матюшка!

Марина Ивановна се отпусна на стола и го придърпа по-близо до

огъня. Альоша, когото тя не пускаше, хвана плитката й в двете си

юмручета. Майката трепна, макар че това не пролича под дебелите

дрехи.

- Молете се онази нещастна овца да роди тази нощ - каза тя. - Иначе се

опасявам, че скоро няма да видим баща ви. Приказки ли разказваш, Дуня?

- Ако вземат че млъкнат - тросна се старицата.

Някога, преди много години, тя беше отгледала и Марина.

- И аз искам приказка - внезапно рече новодошлата.

Тонът й беше весел, но очите тъмнееха. Дуня й хвърли остър поглед.

Вятърът отвън нададе вой.

- Разкажи ни приказката за Мраз, Дуняшка. Разкажи ни за мразовития

демон, царя на зимата Карачун. Тази нощ той броди надлъж и шир, разгневен от топящия се сняг.

Дуня се поколеба. По-големите деца се спогледаха. На руски

наричаха Мраз Морозко - демона на зимата. Но някога, отдавна, хората

го наричали Карачун, бога на смъртта. Под това име го познавали като

царя на черната среда на зимата, който идва за лошите деца и ги

замразява през нощта. Тази дума беше зловеща и носеше нещастие да

се изрича, докато демонът все още държи земята в хватката си.

Марина стискаше сина си много здраво. Альоша се въртеше и

дърпаше плитката на майка си.

- Много добре - отвърна Дуня след момент колебание. - Ще ви разкажа

приказката за Морозко, за неговата добрина и жестокост.

Тя леко наблегна на името на сина си. Никое от останалите деца не

изпротестира, макар че историята за Мраз беше стара и я бяха чували

много пъти. Разказана с великолепния мелодичен глас на Дуня, тя

винаги им доставяше удоволствие.

- В едно царство... - започна Дуня, след което спря и погледна строго

Альоша, който пискаше като прилеп и подскачаше в ръцете на майка

си.

- Шът! - скара му се Марина и му подаде края на плитката, за да си

играе с нея.

- В едно царство - с достойнство повтори възрастната жена - живеел

селянин, той имал красива дъщеря.

- Тя как се казвала? - смънка Альоша.

Беше достатъчно голям, за да проверява достоверността на

приказките, като разпитва разказвача за подробности.

- Името й било Марфа - отвърна старицата. - Малката Марфа. И била

красива като слънцето през юни, а освен това и храбра, и с добро

сърце. Но Марфа си нямала майка. Майка й умряла, когато била

невръстно дете. Макар че баща й се оженил повторно, Марфа

продължавала да си няма майка, сякаш била сираче. Защото макар

всички да казвали, че мащехата й е доста красива жена, която прави

вкусни сладкиши, тъче фино платно и приготвя гъст квас, сърцето й

било студено и жестоко. Тя мразела Марфа заради нейната красота и

доброта и във всичко предпочитала своята грозна и мързелива

дъщеря пред момичето. В началото жената опитала да накара Марфа

да погрознее, като й давала най-тежката къщна работа, така че ръцете

й да се изкривят, гърбът й да се прегърби и лицето й да се сбръчка.

Но Марфа била силно момиче, а може и да владеела малко магия, защото свършвала цялата работа, без да се оплаква, и с годините

ставала от прекрасна по-прекрасна. Когато мащехата - името й било

Даря Николаевна - добави Дуня, като видя, че Альоша понечва да

отвори уста, - разбрала, че не може да направи Марфа груба или

грозна, решила да се отърве от момичето веднъж завинаги. Така един

ден, било посред зима, Даря се обърнала към съпруга си и му казала:

„Съпруже, мисля, че е време нашата Марфа да се омъжи - Марфа

била в избата и правела палачинки. Погледнала мащехата си с

учудване и радост, защото госпожата никога не се интересувала от

нея, освен когато трябвало да й намери някакъв недостатък. Но

радостта й бързо се превърнала в ужас -... а аз имам точно

подходящия съпруг за нея. Натовари я на шейната и я закарай в

гората. Ще я омъжим за Морозко, господаря на зимата. Коя девойка

не би искала такъв добър и богат младоженец? Та той е господарят на

белия сняг, на черните ели и на сребърния Мраз! “. Съпругът й -

името му било Борис Борисович - погледнал жена си ужасен.

Въпреки всичко Борис обичал дъщеря си, а студената прегръдка на

бога на зимата не е подходяща за смъртните девойки. Но може би

Даря също владеела някаква магия, защото съпругът й не можел да й

откаже нищо. Разплакан, той натоварил дъщеря си в шейната, закарал

я в гората и я оставил под една ела. Марфа дълго седяла самичка, тресяла се и треперила, докато й ставало все по-студено и по-студено. Накрая чула страшен тропот и щракане. Вдигнала поглед и

съзряла самия Мраз да идва към нея, подскачал между дърветата и

щракал с пръсти.

- Ама той как изглеждал? - поиска да узнае Олга.

- По този въпрос няма двама разказвачи на едно мнение - сви рамене

Дуня. - Някои казват, че той не е нищо друго, освен студен, пронизващ вятър, шепнещ между елите. Други твърдят, че е старец

върху шейна, с блестящи очи и студени ръце. Трети го

описваш като войн в разцвета на силите си, но облечен изцяло в бяло и

с оръжия от лед. Никой не знае. Но докато Марфа седяла там, до нея

достигнало нещо - сякаш силен леден порив шибнал лицето й и й

станало по-студено от всякога. И тогава Мраз й заговорил с гласа на

зимния вятър и падащия сняг:" Достатъчно топло ли ти е, красавице

моя? “. Марфа била добре възпитано момиче, навикнала търпеливо да

понася трудностите, затова отвърнала: "Достатъчно ми е топло, благодаря ви, драги господарю Мраз“. При тези думи демонът се

засмял, а в това време вятърът задухал по-силно от всякога. Над

главите им всички дървета застенали. „А сега? Достатъчно топло ли

ти е, скъпа? “ - попитал отново Мраз. Макар че едва можела да говори

от студа, Марфа пак отвърнала: „Топло ми е, благодаря ви“. Тогава над

главата й забушувала буря - вятърът завил и заскърцал със зъби, а

бедната Марфа имала чувството, че виелицата ще откъсне месото от

костите й. Но Мраз вече не се смеел и когато попитал за трети път:

„Топло ли ти е, скъпа? “, тя отвърнала, изговаряйки с мъка думите с

премръзналите си устни, докато пред очите й танцувал мрак: " Да...

топло ми е. Топло ми е, господарю Мраз“. Тогава той, изпълнен с

възхищение към нейния кураж, се смилил над тежкото й положение.

Когато излязъл от гората и оставил момичето пред входната врата на

собствения й дом, тя все още била облечена във великолепна рокля и

носела ковчеже със скъпоценни камъни и златни и сребърни

орнаменти. Бащата на Марфа заплакал от радост, че отново вижда

момичето си, но Даря и нейната дъщеря били бесни да видят Марфа

толкова богато облечена и сияеща и с такова приказно богатство в

ръцете. Тогава Даря се обърнала към съпруга си и казала: „Съпруже, бързо! Вземи дъщеря ми Лиза в шейната си. Даровете, които Мраз е

дал на Марфа, са нищо в сравнение с онова, което ще даде на моето

момиче! “. Макар в сърцето си Борис да се противял на цялото това

безразсъдство, качил Лиза на шейната. Девойката носела най-хубавата

си рокля и била увита в тежка кожена мантия. Бащата я откарал

дълбоко в гората и я оставил под същата ела. Дошъл редът на Лиза

дълго да седи и да чака. Започнало да й става много студено въпреки

кожите, но в един момент между дърветата най-сетне се появил Мраз, смеел си се сам и щракал с пръсти. Затанцувал току пред Лиза и

духнал в лицето й, а дъхът му бил северният вятър, който смразява

плътта чак до костите. Усмихнал се той и попитал: „Достатъчно топло

ли ти е, скъпа? “. Лиза потреперила и отвърнала: „Разбира се, че не, глупако! Не виждаш ли, че почти съм умряла от студ? “. Вятърът

задухал по-силно от всякога, виейки наоколо им със силни, пронизващи пориви. Сред грохота му Мраз попитал: „А сега?

Достатъчно топло ли ти е? “. В отговор момичето изкрещяло: „Разбира

се, че не, идиот такъв! Замръзнах! Никога в живота ми не ми е било

по-студено! Чакам своя младоженец Мраз, но глупака никакъв го

няма“. Като чул това, очите на Мраз станали твърди като диамант, той

сложил пръсти върху гърлото й, навел се напред и прошепнал в ухото

й: „А сега топло ли ти е, гълъбице моя? “. Но девойката не можела да

отговори, защото била умряла в мига, в който той я докоснал, и

паднала замръзнала в снега. В дома им Даря чакала и сновяла напред-назад. „Поне две ковчежета злато - казала тя и потрила ръце. -

Сватбена рокля от копринено кадифе и сватбени одеяла от най-фина

вълна. “ Съпругът й не отвърнал нищо. Сенките започнали да се

удължават, а от дъщеря й все още нямало следа. Накрая Даря

изпратила мъжа си да прибере момичето, като му напомнила да се

погрижи за ковчежетата със съкровища. Но когато Борис стигнал до

дървото, където сутринта бил оставил дъщеря си, там нямало никакво

съкровище, само момичето, което лежало мъртво в снега. Мъжът я

вдигнал с натежало сърце и я понесъл обратно у дома. Майката

изтичала да ги посрещне. „Лиза - повикала я тя, - любов моя. “ После

видяла тялото на детето си, свито на дъното на шейната. В този миг

пръстът на Мраз докоснал сърцето и на Даря и тя също паднала

мъртва на място.

Настъпи кратко, одобрително мълчание.

След това Олга жално попита:

- Но какво се случило с Марфа? Тя омъжила ли се за него? За цар

Мраз?

- Наистина студена прегръдка - промърмори с широка усмивка Коля, без да се обръща към никого конкретно.

Дуня го изгледа строго, но не благоволи да отговори.

- Ами не, Оля - отвърна на момичето. - Не мисля. Каква полза би имал

Зима от една смъртна девойка? По-вероятно се е омъжила за някой

богат селянин, комуто е отнесла най-голямата зестра в цялата Рус.

Олга изглеждаше готова да възрази срещу този лишен от романтика

финал, но Дуня вече беше надигнала скърцащите си кости, нетърпелива да се оттегли. Горната част на печката беше широка

колкото голямо легло и възрастните, младите и болните спяха върху

нея. Дуня оправи леглото си там, заедно с Альоша.

Останалите целунаха майка си и се измъкнаха. Накрая и самата

Марина се изправи. Въпреки зимните й дрехи Дуня отново видя колко

е отслабнала и това накара сърцето на старицата да се свие. Успокои

се с мисълта, че скоро ще дойде пролетта.

Гората ckopo ще стане зелена - самоуспокояваше се тя. - И добитъкът ще

започне да дава мляко в изобилие. А аз ще и направя пирог с яйца, извара и фазанско и

слънцето отново ще я накара да се почувства добре.

Но видяното в очите на Марина изпълни старата бавачка с лошо

предчувствие.

ВНУЧКАТА НА ВЕЩИЦАТА

Агнето най-сетне излезе, изцапано и слабичко, черно като мъртво

дърво в дъжда. Овцата се зае усърдно да ближе малкото същество и не

след дълго дребосъчето се закрепи на колебливите си мънички копита.

- Молодец - похвали родилката Пьотър Владимирович и на свой ред

се изправи. Гърбът му запротестира от болка при изпъването. - Но

можеше да избереш и по-подходяща нощ за раждане.

Вятърът отвън скърцаше със зъби. Овцата равнодушно размаха

опашка. Пьотър се ухили и си тръгна. Хубаво мъжко агънце, родено в

хватката на буря по време на късната зима - добра поличба.

Пьотър Владимирович беше велик господар - боярин с богати земи

и много мъже, които да изпълняват заповедите му. Това, че прекарваше

нощите при добитъка в очакване на раждането, беше единствено

защото той самият така беше решил. Но Пьотър винаги присъстваше

на появата на някое ново създание, дошло да обогати стадата му, и

често го изваждаше на белия свят със собствените си окървавени ръце.

Суграшицата беше спряла и нощта се проясняваше. Няколко храбри

звезди се показваха през облаците, когато Пьотър излезе в предния

двор и затвори вратата на обора след себе си. Въпреки влагата къщата

му беше затрупана почти до стряхата от снега, валял през цялата зима.

Само стръмният покрив и комините се бяха измъкнали от бялата

пелена, наред с пространството около вратата, което мъжете от

домакинството на Пьотър усърдно поддържаха чисто.

Лятната половина на голямата къща имаше широки прозорци и

отворена камина. Но още в началото на зимата това крило беше

затворено и сега изглеждаше изоставено, погребано в сняг и

запечатано със скреж. Зимната половина на къщата можеше да се

похвали с огромни печки и високи прозорчета. От комините й винаги

излизаха струйки дим, а при първото сериозно застудяване Пьотър

покри прозорците с ледени плочи, които да спират студа, но да

пропускат светлината. Сега огънят в камината на стаята на жена му

хвърляше трептящ златист сноп лъчи върху снега.

Мисълта за Марина накара Пьотър да се разбърза. Щеше да се

зарадва на новината за агнето.

Пътеките между допълнителните постройки бяха защитени с покрив

и под от трупи срещу дъжда, снега и калта. Но на зазоряване се изсипа

суграшица и падащата под ъгъл влага се просмука в дървото и

замръзна. Настилката стана хлъзгава, а влажните, надупчени от

ледените топчета преспи се издигаха на височината на човешки ръст.

Пьотър обаче крачеше уверено по хлъзгавата пътека с топлите си

валенки. Спря за момент в утихналата кухня, за да облее с вода

покритите си със слуз ръце. Върху печката Альоша се обърна на

другата страна и изхленчи насън.

Стаята на съпругата му беше малка - заради студа, - но светла и

луксозна по стандартите на Севера. Дървените стени бяха покрити с

драперии от тъкан плат. Красивият килим - част от зестрата на Марина

- беше дошъл по дълги и заобиколни пътища чак от самия Цариград.

Дървените столове бяха украсени с фантастични дърворезби и

навсякъде лежаха пръснати купища пухкави одеяла от вълчи и заешки

кожи.

Малката печка в ъгъла хвърляше огнени отблясъци. Марина не си

беше легнала. Седеше близо до огъня, увита в бяла вълнена роба, и си

решеше косата. Дори след четири деца косата й все още беше гъста и

тъмна и стигаше почти до коленете. На щадящата

светлина от огъня приличаше много на булката, която Пьотър доведе в

дома си преди толкова години.

- Свърши ли се? - попита Марина.

Остави гребена настрани и започна да сплита косата си. Очите й не

се отделяха от печката.

- Да - разсеяно отвърна Пьотър. Събличаше кафтана си под приятната

топлина. - Хубаво мъжко агънце. И майка му също е добре... което е

добра поличба.

Марина се усмихна.

- Това ме радва, защото ще ни е нужна - каза тя. - Бременна съм.

Пьотър, сварен неподготвен, с наполовина свалена риза, трепна.

Отвори уста, после пак я затвори. Разбира се, възможно беше. Макар

че Марина вече не беше млада, а и през зимата доста отслабна...

- Още едно? - попита той.

Изправи се и остави ризата си настрани.

Марина долови тревогата в гласа му и на устните й се появи тъжна

усмивка. Привърза косата си с кожен ремък, преди да отговори.

- Да - отвърна и преметна плитката през рамото си. - Момиче. Ще се

роди през есента.

- Марина...

Жена му долови неизречения въпрос.

- Исках я - каза тя. - Все още я искам. - След това добави по-тихо: -

Искам такава дъщеря, каквато е била майка ми.

Пьотър се намръщи. Марина никога не говореше за майка си. Дуня, която беше отгледала Марина в Москва, рядко говореше за нея.

По време на царуването на Иван I, или поне така твърдяха

хрониките, едно парцаливо момиче преминало самичко през портите

на Кремъл, яхнало високия си сив жребец. Въпреки мръсотията, глада

и изтощението слуховете я следвали по петите. Описвали я грациозна, с очи като на девойката от приказките, която се превръща в лебед.

Накрая мълвата стигнала до ушите на Великия княз.

- Доведете ми я - леко развеселен наредил Иван. - Никога не съм

виждал девица, която може да се превръща в лебед.

Иван Калита бил суров княз, разяждан от амбиция, студен, находчив

и алчен. Иначе не би оцелял - Москва бързо убивала князете си. И

въпреки това после боярините разказвали, че когато Иван за пръв път

видял това момиче, не помръднал в продължение на цели десет

минути. Някои измежду тях, надарени с по-голямо въображение, се

кълнели, че очите му се навлажнили, когато отишъл при нея и я хванал

за ръката.

Дотогава Иван овдовял вече два пъти и най-големият му син бил по-възрастен от младата му любовница, но въпреки това година по-късно

той се оженил за тайнствената девойка. Обаче дори и Великият княз

на Москва не можел да спре мълвата. Княгинята така и не казала

откъде е дошла - нито тогава, нито когато и да било. Слугините

мърморели, че умее да укротява животни, сънува бъдещето и

призовава дъжда.

***

Пьотър събра връхните си дрехи и ги провеси близо до печката.

Беше практичен мъж и винаги се беше отнасял с пренебрежение към

слуховете. Но жена му стоеше толкова неподвижна, загледана в огъня.

Само пламъците се движеха и позлатяваха ръката и гърлото й. Видът й

изпълваше Пьотър с тревога. Той закрачи напред-назад по дървения

под.

Рус беше християнска страна още от времето, когато Владимир бе

покръстил всички киевчани край Днепър и бе накарал да влачат

старите божества по улиците. Въпреки това земята му била обширна и

се променяла бавно. Петстотин години след като монасите дошли в

Киев, Рус все още изобилствала от непознати сили и някои от тях се

отразявали в умните очи на странната княгиня. Това не се нравело на

Църквата. По настояване на митрополитите единственото й дете

Марина била омъжена за незнаен боярин в пущинака, на много дни

път от Москва.

Пьотър често благославяше добрия си късмет. Съпругата му беше

колкото мъдра, толкова и красива - той я обичаше, тя него

също. Но Марина никога не говореше за майка си. А Пьотър никога не

я питаше. Дъщеря им Олга беше обикновено, красиво и любезно дете.

Нямаха нужда от втора дъщеря, камо ли от наследница на

способностите на странната й баба, за които се носеха слухове.

- Сигурна ли си, че имаш сили за това? - попита я накрая Пьотър. -

Дори Альоша ни изненада, а това беше преди три години.

- Да - отвърна Марина и се обърна да го погледне. Ръката й бавно се

сви в юмрук, но той не видя това. - Ще се погрижа да се роди.

Настъпи пауза.

- Марина, силите на майка ти...

Съпругата му го хвана за ръката и се изправи. Той обгърна талията й

и усети сковаността, докато я докосваше.

- Не знам - прекъсна го Марина. - Тя имаше дарби, които аз нямам.

Спомням си как си шепнеха аристократките в Москва. Но силата й е

наследството на жените от нейния род. Олга е повече твоя дъщеря, отколкото моя, но тази... - Марина вдигна свободната си ръка и се

престори, че държи бебе - тази ще бъде различна.

Пьотър придърпа жена си по-близо. Внезапно тя се притисна

страстно към него. Сърцето й биеше до гърдите му. Усещаше

топлината й в ръцете си. Помириса уханието на косата й, която беше

измила в банята. Пьотър си каза, че вече е късно. Защо да се тревожи

излишно. Съпругата му вече го беше дарила с четири деца, но със

сигурност можеше да се справи и с още едно. Ако в бебето имаше

нещо странно - е, ще му мисли, когато му дойде времето.

- Тогава износи я в добро здраве, Марина Ивановна - отвърна той.

Жена му се усмихна. Тя беше с гръб към огъня и затова той не видя

как ресниците й се навлажниха. Вдигна брадичката й и я целуна.

Гърлото й пулсираше в ритъма на сърцето. Но бе толкова слаба и

крехка, същинско птиче под тежката роба.

- Ела в леглото - каза й. - Утре ще има мляко. Ще можем да заделим

малко от овцата. Дуня ще ти го свари. Трябва да мислиш за бебето.

Марина притисна тялото си към неговото. Той я повдигна както в

дните, когато я ухажваше, и я завъртя. Тя се разсмя и обви ръце около

врата му. Но за миг очите й погледнаха покрай него и се втренчиха в

огъня, сякаш можеше да прочете бъдещето в пламъците му.

***

- Отърви се от него - настоя Дуня на следващия ден. - Не ме е грижа

дали е момиче, княз или някой древен пророк.

Суграшицата се беше върнала на зазоряване и отново бучеше отвън.

Двете жени се бяха сгушили близо до печката заради топлината и

светлината, докато кърпеха дрехи. Дуня заби иглата особено

енергично.

- И колкото по-рано, толкова по-добре. Нито имаш теглото, нито

силата да износиш дете, а ако по някакво чудо все пак успееш, раждането ще те убие. Дарила си мъжа си с три момчета и си имаш

момиченце - защо ти е още едно?

Дуня беше бавачката на Марина в Москва и я бе последвала в дома

на съпруга й, а след това отгледа и четирите им деца. Можеше да

говори каквото пожелае.

Марина се усмихна с лека насмешка.

- Какви са тези приказки, Дуняшка - отвърна тя. - Какво би казал отец

Семьон?

- Няма голяма вероятност отец Семьон да умре при раждане, нали?

Докато ти, Марушка...

Марина сведе поглед към работата си и не отвърна. Но когато

срещна присвитите очи на бавачката, лицето й беше бледо като сняг

дотолкова, че Дуня сякаш видя как кръвта на младата жена се

отдръпва надолу през гърлото. През Дуня премина студена тръпка:

- Дете, какво видя?

- Няма значение - отвърна Марина.

- Отърви се от него - почти умолително проплака Дуня.

- Дуня, трябва да родя това дете, тя ще бъде като майка ми.

- Майка mu! Дрипавото момиче, което излезе от гората, яздейки кон?

Която се превърна в бледа сянка на себе си, защото не можеше да

понесе да изживее живота си зад византийските иконостаси? Забрави

ли в каква дърта вещица се превърна? Как се препъваше на път за

църквата, скрита зад воал. Как се криеше в покоите си и ядеше, докато не стана тлъста и дебела, с празен поглед. Майка ти. Би ли

пожелала това за което и да е от децата ти?

Гласът на Дуня беше стържеш като крясъка на гарван, защото - за

свое дълбоко съжаление - тя си спомняше момичето, дошло в палатите

на Иван Калита, онази изгубена, нежна и болезнено красива девойка, която докара чудесата със себе си. Иван беше лудо влюбен. Княгинята

- е, може би тя беше намерила спокойствие с него, поне за известно

време. Но я затвориха в женските покои, облякоха я в тежък брокат, дадоха й икони, слуги и обилна храна. Малко по малко онзи огнен

блясък - сиянието, спиращо дъха на всеки, който я види, започна да

повяхва. Дуня беше оплакала смъртта й много преди да я положат в

земята наистина.

Марина се усмихна горчиво и поклати глава:

- Не. Но спомняш ли си преди това? Някога ми разказваше истории.

- Многото добра магия и чудеса я довършиха - промъмри Дуня.

- Аз притежавам само малка част от дарбата й - продължи Марина, без

да обръща внимание на старата бавачка. Дуня познаваше своята

господарка достатъчно добре, за да долови съжалението в гласа й. -

Но дъщеря ми ще притежава повече.

- И това е достатъчна причина да оставиш останалите четири деца без

майка?

- Аз... не - Марина сведе поглед към скута си. - Да. Ако е необходимо -

гласът й едва се чуваше. - Но може и да оживея. - Вдигна глава. - Ще

ми дадеш ли дума, че ще се грижиш за тях?

- Марушка, аз съм стара. Мога да ти го обещая, но когато умра...

- Те ще се оправят. Те... те ще трябва да се оправят, Дуня. Не мога да

видя бъдещето, но мога да видя, че тя ще се роди.

Дуня се прекръсти и не каза нищо повече.

***3***

ПРОСЯКЪТ И СТРАННИКЪТ

Първите виещи ветрове на ноември караха голите дървета да тракат

в деня, в който дойдоха родилните болки на Марина и плачът на

детето се смеси с техния вой. Марина се засмя, когато видя, че

дъщеря й се е родила.

- Името й е Василиса - каза тя на Пьотър. - Моята Вася.

Призори вятърът намаля. В тишината Марина издиша веднъж едва

доловимо и умря.

Снегът заваля бързо, като сълзите в деня, в който Пьотър с каменно

лице спусна съпругата си в земята. Невръстната му дъщеря пищеше по

време на цялото погребение - демонично ридание, подобно на воя на

вятъра, който сега отсъстваше.

През цялата зима плачът на детето отекваше в къщата. Това

неведнъж довеждаше Дуня и Олга до отчаяние, защото бебето беше

мършаво, бледичко, с огромни очи и неспокойни крайници. Коля

заплашваше неведнъж - къде на шега, къде сериозно, - че ще я

изхвърли от къщата.

Но зимата отмина и детето оживя. Спря да пищи и заякна от

млякото на селянките.

Годините се изнизваха като падащи листа.

Един ден в суровото начало на зимата, досущ подобен на онзи, в

който се беше появила на белия свят, чернокосата дъщеричка на

Марина пропълзя в зимната кухня. Сложи длани върху каменната

плоча на огнището и проточи вратле да надникне над ръба. Очите й

блестяха. Дуня вадеше сладки питки от пепелта. Цялата къща

миришеше на мед.

- Готови ли са питките, Дуняшка? - попита тя и мушна глава във

фурната.

- Почти - отвърна Дуня и издърпа детето обратно, преди да е успяло да

си запали косата. - Ако седиш тихо на столчето, Васочка, и си

закърпиш рубашката, ще ти дам една цяла само за теб.

Като продължаваше да мисли за питките, Вася покорно се отправи

към стола. Вече имаше една камара питки, които изстиваха върху

масата - кафяви от външната страна и покрити с точици пепел.

Ъгълчето на една питка се натроши, докато детето я гледаше.

Вътрешността й беше златиста като средата на лятото и от нея се

вдигаше малко облаче пара. Вася преглътна. Имаше чувството, че е

минала цяла година, откакто изяде сутрешната си овесена каша.

Дуня я стрелна с предупредителен поглед. Вася сви добродетелно

устни и се захвана с шиенето. Но скъсаното място на рубашката й

беше голямо, гладът й - силен, а търпението й незначително - дори и

при по-добри обстоятелства. Бодовете й ставаха все по-големи и по-големи - като дупките между зъбите на някой старец. Накрая Вася не

издържа повече. Остави рубашката настрани и пропълзя под онази

димяща чиния върху масата, която за малко не можеше да достигне.

Дуня беше с гръб към нея, наведена над фурната.

Момиченцето пълзеше все по-близо, потайно, като коте, което

преследва скакалци. След това тя нападна. Три питки изчезнаха в

ленения й ръкав. Дуня се завъртя и съзря лицето на детето.

- Вася... - започна тя със строг глас, но Вася, която едновременно беше

уплашена и се смееше, вече беше избягала през прага към навъсения

ден отвън.

Смяната на сезона тъкмо беше започнала. Мрачните полета бяха

пълни с голи стърнища и поръсени със сняг. Вася претича през двора, между колибите на селяните и след това през вратата на оградата, като

не спираше да дъвче медена питка и да се оглежда за някое скришно

място. Беше студено, но тя не мислеше за това. Беше родена сред

студа.

Василиса Петровна беше грозновато малко момиченце - мършава

като стебло тръстика, с ръчички с дълги пръсти и огромни стъпала.

Очите и устата й също бяха несъразмерно големи за тялото. Веднъж, без да се замисли, Олга я нарече жаба. Но очите на детето бяха с цвета

на гората по време на лятна гръмотевична буря, а широката й уста

беше сладка. Можеше да е чувствителна - и изобретателна - когато

пожелае, дотолкова, че останалите от семейството й се споглеждаха

объркани всеки път, когато тя изоставяше здравия разум и се

вкопчваше за поредната щура идея, зародила се в главата й.

На фона на рехавия сняг, точно в края на ожънатото поле с ръж, се

издигаше купчина прясна пръст. Предишния ден я нямаше. Вася отиде

да я проучи. Докато тичаше, помириса вятъра и разбра, че през нощта

ще вали. Облаците бяха увиснали на дърветата като мокра вълна.

Мъничко деветгодишно момче, на вид миниатюрно копие на Пьотър

Владимирович, стоеше на дъното на доста голяма яма и копаеше

замръзналата земя. Вася застана на ръба и надникна надолу.

- Какво е това, Аьошка? - попита с пълна уста.

Брат й се облегна на лопатата и погледна с присвити очи нагоре към

нея.

- Теб какво те интересува? - Альоша доста харесваше Вася, която беше

готова на всичко - почти като по-малък брат, - но бе почти три години

по-голям от нея и трябваше да я научи да си знае мястото.

- Не знам - отвърна Вася, дъвчейки. - Искаш ли медена питка?

Тя му подаде половината от последната си питка с известно

съжаление - беше най-дебелата и с най-малко пепел.

- Дай насам - съгласи се Альоша, пусна лопатата и протегна мръсната

си ръка.

Но Вася дръпна своята, така че той да не може да стигне хляба.

- Кажи ми какво правиш - настоя.

Альоша я погледна гневно, но Вася присви очи и поднесе питката

към устата си. Брат й омекна.

- Това е крепост, в която ще живея - обясни, - когато дойдат татарите.

Така че да мога да се скрия вътре и да изстрелям по тях много

стрели.

Вася никога не беше виждала татарин и нямаше много ясна

представа колко голяма крепост ще е необходима, за да може да се

защити човек от тях. Въпреки това погледна към дупката със

съмнение:

- Не е много голяма.

Альоша вдигна очи към небето.

- Нали затова копая, заек - сопна се той. - За да я направя по-голяма.

Сега ще ми дадеш ли питка?

Вася понечи да му подаде медената питка, но след това се поколеба:

-И аз искам да копая дупката и да стрелям по татарите.

- Е, да, ама не може. Нямаш нито лък, нито лопата.

Вася се намръщи. Альоша беше получил свой собствен нож и лък за

седмия си имен ден, но въпреки че цяла година се беше молила, тя

така и не получи оръжия.

- Няма значение - отвърна Вася. - Мога да копая с пръчка, а татко ще

ми даде лък по-късно.

- Не, няма. - Но Альоша не се възпротиви, когато Вася му подаде

половината питка и отиде да намери пръчка.

Няколко минути работиха в приятелско мълчание.

Но копаенето с пръчка скоро омръзва, дори и когато скачаш на всеки

няколко секунди, за да се огледаш за злите татари. Вася започваше да

се чуди дали не може да убеди Альоша да зареже строенето на

крепости и да отидат да се катерят по дърветата, когато внезапно

върху тях падна сянка - сестра им Олга, задъхана и вбесена, беше

напуснала мястото си край огъня, за да открие избягалите си брат и

сестра. Изгледа ги ядосано:

- Изцапали сте се с кал до ушите - какво ще каже Дуня? А татко... -

Олга не довърши, за да сграбчи внезапно по-тромавия Альоша за

задната част на куртката точно когато децата побягнаха от

скривалището си като двойка подплашени пъдпъдъци.

Василиса имаше дълги крайници за момиче, движенията й бяха

бързи и тя реши, че си заслужава да я нахокат, ако така ще може да

изяде на спокойствие последните си трохи. Така че побягна като заек

през празното поле, без да се обръща назад, като избягваше дънерите с

ликуващи викове, докато следобедната гора не я погълна. Олга остана

назад задъхана, хванала Альоша за яката.

- Защо никога не хващаш нея? - с известно възмущение попита

Альоша, докато Олга го влачеше обратно към дома. - Тя е само на

шест.

- Защото не съм Кашчей Безсмъртни - малко рязко отвърна Олга. - И

нямам кон, с който да надбягам вятъра.

Влязоха в кухнята. Олга остави Альоша до печката.

- Не можах да хвана Вася - оплака се тя на Дуня.

Старицата вдигна очи към тавана. Вася беше изключително трудна

за хващане. Само Саша успяваше да го прави сравнително редовно.

Дуня насочи гнева си към плахия Альоша. Съблече детето до печката, изтри го с гъба, за която момчето реши, че вероятно е направена от

коприва, и му облече чиста риза.

- Как може да се държиш така - мърмореше Дуня, докато търкаше. - Да

знаеш, че следващия път ще кажа на баща ти. Той ще те накара до

края на зимата да караш каруцата, да цепиш дърва и да събираш

оборския тор. Какво поведение. Мръсен и копае дупки... Но тирадата

й беше прекъсната. Двамата високи братя на Альоша влязоха с тежки

стъпки в зимната кухня, вмирисани на дим и добитък. За разлика от

Вася, те не прибягнаха към хитрост - насочиха се право към

медените питки и всеки от двамата пъхна по една цяла в устата си.

- Вятърът духа от юг - обърна се към сестра си най-големият брат

Николай Петрович (викаха му Коля). Олга беше възвърнала

обичайното си спокойствие и седеше до печката и плетеше. - Ще

вали сняг цяла нощ. Добре че добитъкът е прибран и покривът е

довършен. Коля остави зимните си ботуши близо до огъня и се

отпусна на един стол, като пътьом грабна още една питка.

Олга и Дуня погледнаха ботушите с еднакво неодобрително

изражение. По чистата каменна плоча пред огнището се беше

пръснала замръзнала кал. Олга се прекръсти.

- Ако времето се променя, значи утре половината село ще бъде болно -

рече тя. - Надявам се татко да се върне, преди да завали снегът.

Тя се намръщи, докато броеше бодовете.

Вторият младеж не каза нищо, но остави наръча дърва, който

носеше, преглътна своята питка и коленичи пред иконите в

противоположния на вратата ъгъл. След това се прекръсти, изправи се

и целуна изображението на Богородица.

- Пак ли се молиш, Саша? - попита Коля с развеселен глас. - Моли се

снегът да вали кротко и татко да не настине.

Младежът сви слабите си рамене. Имаше големи, сериозни очи с

гъсти като на момиче мигли.

- Наистина се моля, Коля - отвърна той. - Ти самият също може да

опиташ.

Коля отиде до печката и свали влажните си чорапи. Острата воня на

мокра вълна се смеси с общата миризма на зеле и обор. Саша беше

прекарал деня си с конете. Олга сбърчи нос.

Коля не отвърна на упрека. Оглеждаше единия от подгизналите си

зимни ботуши, където шевът на кожата се беше разшил. Младежът

изсумтя с отвращение и го пусна до другия. И от двата ботуша се

заиздига пара. Печката беше по-висока и от четиримата. Дуня вече

беше сложила в нея яхнията за вечерята и Альоша гледаше гърнето

както котка следи миша дупка.

- За какво поведение става дума, Дуня? - поинтересува се Саша, който

беше дошъл в кухнята точно навреме, за да чуе тирадата й.

- Вася - кратко отвърна Олга и разказа историята за медените питки и

как сестра й избягала в гората.

Докато говореше, тя продължаваше да плете. На устните й се появи

лека печална усмивка. След лятното изобилие тя беше все още

пълничка, очарователна и със закръглено лице.

Саша се засмя.

- Е, Вася ще се върне, когато огладнее - успокои я той и насочи

разговора към по-важни неща. - Това в яхнията щука ли е, Дуня?

- Лин - рязко отвърна Дуня. - Олег донесе четири призори. Но тази

твоя странна сестра е твърде малка, за да се мотае в гората.

Саша и Олга се спогледаха, свиха рамене и не отвърнаха нищо. Вася

изчезваше в гората още откакто проходи. Както винаги, щеше да се

върне по котешки тихо за вечеря, да пристъпва с малките ботушки, награбила, поруменяла и разкаяна, шепа шишарки за извинение.

Но този път грешаха. Крехкото слънце се носеше по небето и

сенките на дърветата се издължиха исполински дълги. Най-сетне

самият Пьотър Владимирович се върна у дома, стиснал женски фазан

за счупения врат. Вася все още не се беше прибрала.

Гората беше притихнала в началото на зимата и снегът между

дърветата беше станал по-дебел. Василиса Петровна, която хем се

срамуваше от себе си, хем беше доволна от свободата си, ядеше

последната си половинка медена питка, изтегната върху студения клон

на едно дърво и слушаше тихите шумове на заспалата гора.

- Знам, че спиш, когато дойде снегът - каза тя на глас. - Но не можеш

ли да се събудиш? Знаеш ли, че имам питки?

Тя протегна за доказателство парчето, от което бяха останали почти

само трохи, и зачака, сякаш очакваше отговор. Но такъв нямаше, като

се изключи тихият звук на силния вятър, който раздвижваше

едновременно всички дървета.

Тогава Вася сви рамене, изтупа трохите от медената питка и

известно време тича през гората, оглеждайки се за борови ядки. Обаче

катеричките ги бяха изяли всичките, а гората беше студена, дори и за

момиченце, родено в нея. Накрая Вася изтупа леда и кората от

дърветата и се отправи към дома, най-сетне усетила угризения на

съвестта. Гората беше гъста и сенчеста, късият ден бързо се

превръщаше в нощ и тя бързаше. Щяха да й се карат ужасно, но Дуня

щеше да я чака за вечеря.

Тя вървеше и вървеше, после спря и се намръщи. Наляво при сивата

елша, около противния стар бряст и после щеше да види нивите на

баща си. Беше минавала по този път хиляди пъти. Но сега нямаше

елша, нито бряст, а само група смърчове с черни иглички и малка

снежна поляна. Вася се завъртя и опита друга посока. Не, тук имаше

стройни букове, които се възправяха, покрити в бяло, като девици, оголени от зимата и треперещи. Вася внезапно се разтревожи. Не може

да се е загубила - тя никога не се губеше. Да се изгуби в гората, беше

все едно да се изгуби в собствения си дом. Вятърът се усили и накара

всички дървета да се залюлеят, но сега това бяха дървета, които й бяха

непознати.

Изгубих се, каза си Вася. Беше се изгубила на смрачаване в началото на

зимата, а щеше да завали сняг. Отново се завъртя и опита друга

посока. Но в тази олюляваща се гора нямаше и едно дърво, което да й

е познато. Очите й внезапно се напълниха със сълзи.

Изгубих се, изгубих се. Искаше Оля или Дуня да са тук, искаше баща си и

Саша. Искаше си супата и одеялото и дори да закърпи дрехите си.

На пътя й се изправи дъб. Детето спря. Това дърво не беше като

останалите. Беше по-голямо, по-черно и разкривено, като противна

старица. Вятърът люлееше големите му черни клони.

Вася, която започваше да трепери, се затътри към него. Сложи длан

върху кората му. Беше като всяко друго дърво - грубо и студено, дори и

през кожата на ръкавиците й с един пръст. Вася започна да го обикаля, като проточваше врат към клоните. После погледна надолу и за малко

не се спъна.

В основата на дървото, свит като животно, лежеше дълбоко заспал

мъж. Не можеше да види лицето му - беше го скрил между дланите си.

През дупките в дрехите му се провиждаше студена бяла кожа. Не се

размърда при приближаването й.

Е, не може просто да лежи ида спи - не и при положение че откъм

юг приближава сняг. Така ще умре. А може да знае как се стига до

къщата на баща й. Вася протегна ръка да го разтърси, но после

размисли. Вместо това каза:

- Дядо, събуди се! Преди да изгрее луната, ще завали сняг. Събуди се!

Дълго време мъжът не помръдваше. Но точно когато Вася събираше

кураж да сложи ръка върху рамото му, се разнесе подсмърчане,

последвано от сумтене, мъжът вдигна лице и премигна с едно око към

нея.

Детето отстъпи. Едната половина от лицето му беше някак

недодялано хубава. Отсамното му око беше сиво. Другото обаче

липсваше - очната орбита беше зашита и затворена и тази половина от

лицето представляваше безформена маса от синкави белези.

Здравото око премигна намръщено към момичето и мъжът

приклекна, сякаш да я разгледа по-добре. Беше мършав, дрипав и

мръсен. Вася можеше да види ребрата му през дупките в ризата му. Но

щом заговори, гласът му беше силен и дълбок.

- Е - рече той, - отдавна не съм виждал руско момиче.

Вася не разбираше.

- Знаеш ли къде сме? - попита тя. - Изгубих се. Баща ми е Пьотър

Владимирович. Ако можеш да ме отведеш у дома, той ще се погрижи

да те нахранят и ще ти даде място до печката. Скоро ще завали сняг.

Едноокият мъж внезапно се усмихна. Имаше два кучешки зъба, които стърчаха по-дълги от останалите и образуваха вдлъбнатини в

устната му, когато се усмихнеше. Изправи се на крака и Вася

установи, че е висок мъж с едри, груби кости.

- Дали знам къде сме? - повтори той. - Ами разбира се, девочка. Ще те

отведа у дома. Но трябва да дойдеш тук и да ми помогнеш.

Вася, която гледаха като писано яйце, откак се помни, нямаше

особена причина да бъде недоверчива. Въпреки това не помръдна.

Сивото око се присви.

- Какво прави сам - самичко тук едно момиченце? - И след това добави

по-тихо: - Какви очи. Почти си спомням... Е, ела тук. - Гласът му

стана изкусителен. - Баща ти ще се тревожи.

Насочи сивото си око надолу към нея. Вася се намръщи и направи

една крачка към него. После още една. Той протегна ръка.

Изведнъж се разнесе скърцане на копита в снега и пръхтене на кон.

Едноокият отстъпи. Детето се дръпна назад от протегнатата му ръка и

се препъна, а мъжът падна на земята и се сви от страх. На поляната се

появиха кон и ездач. Конят беше бял и силен. Когато ездачът се спусна

на земята, Вася видя, че е строен и с едър кокал. Кожата на бузите и

шията му беше опъната. Беше облечен в скъпа роба от тежка кожа, а

сините му очи проблясваха.

- Какво става тук? - попита.

Дрипавият мъж се сви.

- Не е твоя работа - отвърна. - Тя дойде при мен... моя е.

Новодошлият впи в него ясните си студени очи.

- Така ли? - отекна гласът му над поляната. - Заспивай, Медвед, защото

зимата дойде.

И още докато протестираше, спящият мъж отново се отпусна на

мястото си между корените на дъба. Сивото му око се затвори.

Ездачът се обърна към Вася. Детето отстъпи назад, готово да

побегне.

- Как се озова тук, девочка? - попита мъжът с неочаквано властен глас.

По бузите на смутената Вася се застичаха сълзи. Алчното лице на

едноокия, както и напрегнатата настойчивост на този мъж я бяха

уплашили. Но нещо в погледа му я накара да спре да плаче. Вдигна

очи към лицето му.

- Аз съм Василиса Петровна - рече. - Баща ми е господарят на Лесная

Земля.

Известно време се гледаха един друг. И тогава кратката смелост на

Вася се стопи. Тя се завъртя и побягна. Странникът не се опита да я

последва, но се обърна към кобилата си, когато тя застана до него.

Двамата си размениха продължителен поглед.

- Той става все по-силен - отбеляза мъжът.

Кобилата помръдна ухо.

Ездачът й не каза нищо повече, но погледна отново в посоката, в

която беше поело детето.

***

Когато излезе от сянката на дъба, Вася се стресна колко бързо беше

паднала нощта. Под дървото цареше неопределен сумрак, но сега вече

беше мъглива нощ, в очакване на снега, от който въздухът беше

натежал. Гората беше изпълнена с факли и отчаяните викове на мъже.

Вася не я беше грижа за тях - дърветата отново й бяха познати и

единственото, което искаше, бе да се озове в прегръдките на Олга и

Дуня.

От нощта връхлетя галопираш кон, чийто ездач не носеше факла.

Кобилата видя детето миг преди ездача и се закова на място, вдигайки

се на задните си крака. Вася се претърколи на една страна и ожули

ръката си. Захапа юмрук, за да потисне плача. Ездачът промърмори

проклятие с глас, който й беше познат, и в следващия миг я вдигнаха

ръцете на брат й.

- Сашка - изхлипа Вася и зарови лице във врата му. - Бях се изгубила.

В гората имаше един мъж. Двама мъже. И един бял кон, и едно черно

дърво, и аз се уплаших.

- Какви мъже? - попита я Саша. - Къде са, дете? Наранена ли си?

Той я отдръпна от себе си и я опипа.

- Не - с разтреперан глас каза Вася. - Не... Само ми е студено.

Саша не каза нищо. Тя разбра, че той е ядосан, макар че я постави

внимателно върху кобилата си. Метна се зад нея и я уви в една гънка

на наметалото си. Вече в безопасност и опряла буза в добре

поддържаната кожа на колана, на който беше окачен мечът му, Вася

постепенно спря да плаче.

Обикновено Саша търпеше това, че малката му сестричка го следва

по петите и се опитва да вдигне меча му или да дръпне тетивата на

лъка му. Разрешаваше й го, дори й даваше парче свещ или шепа

лешници. Но сега страхът го беше изпълнил с гняв и той не й

проговори, докато яздеха.

Саша крещеше наляво и надясно и мълвата за спасяването на Вася

бавно се разнесе сред мъжете. Ако не я бяха намерили, преди да

завали сняг, тя щеше да умре през нощта и щяха да я открият едва

напролет, когато леденият саван над нея се разтопи - ако изобщо я

откриеха.

- Глупачка - най-сетне изръмжа Саша, когато спря да крещи. - Малка

глупачка, какво те прихвана? Да избягаш от Олга и да се скриеш в

гората? Да не се мислиш за горска фея... или забрави кой сезон сме?

Вася поклати глава. Сега тя трепереше на пристъпи. Зъбите й

тракаха.

- Исках да си изям питката - отвърна тя. - Но се изгубих. Не можах да

открия дънера на бряста. Срещнах един мъж при дъба. Двама мъже.

И един кон. И после се стъмни.

Саша се намръщи над главата й.

- Разкажи ми за този дъб - подкани я той.

- Беше стар - обясни Вася, - с корени до коленете. И беше едноок -

мъжът, не дървото.

Тя започна да трепери по-силно от всякога.

- Е, сега недей да мислиш за това - каза Саша и пришпори уморения си

кон.

Олга и Дуня го посрещнаха на прага. Лицето на добрата старица

беше обляно в сълзи, а Олга беше бяла като някоя ледена девица от

приказките. Бяха изгребали всички въглени от фурната и бяха излели

вода върху нагорещените камъни, за да направят пара. Вася беше

съблечена безцеремонно и напъхана в гърлото на фурната, за да се

сгрее.

Караницата започна веднага щом я извадиха оттам.

- Ще ми крадеш питки - нареждаше Дуня. - Ще бягаш от сестра си.

Как можа да ни изплашиш така, Васочка? - нареждаше тя през плач.

Разкаяната Вася я погледна със сънливи очи и промърмори:

- Съжалявам, Дуня. Съжалявам, съжалявам.

Натъркаха я с противното синапено семе и я нашибаха с жилави

метлички от брезови клонки, за да съживят кръвообращението й.

Увиха я във вълна, превързаха ожулената й ръка и сипаха супа направо

в гърлото й.

- Това беше много лошо, Вася - присъедини се Олга.

Тя приглади косата на сестричката си и я залюля в скута си. Вася

вече беше заспала.

- Стига за тази вечер, Дуня - добави Олга. - Утре ще имаме време за

повече разговори.

Сложиха Вася да легне върху печката и Дуня се сгуши до нея.

Когато най-сетне сестричката й заспа, Олга се отпусна изтощена до

огъня. Баща й и братята й седяха в ъгъла и кусаха с лъжици от яхнията

с еднакво гневно изражение на лицето.

- Тя ще се оправи - увери ги Олга. - Не мисля, че ще се простуди.

- Но това може да се случи на някого от мъжете, които извикахме от

домовете им, за да я търсят - сопна се Пьотър.

- Или може на мен - обади се Коля. - Човек иска да хапне нещо за

вечеря, след като цял ден е поправял покрива на баща си, а не да язди

през нощта на светлината на факлите. Утре ще я наложа с каиша.

- И с какво ще помогне това? - хладно попита Саша. - Вече е яла бой с

каиша. Не е работа на мъжете да се занимават с малките момичета.

За това е нужна жена. Дуня е стара. Оля ще се омъжи скоро и тогава

старицата ще трябва сама да отглежда детето.

Пьотър не отвърна. Бяха минали шест години, откак спусна жена си

в земята и не искаше и да помисли за друга, макар да имаше много, готови да отвърнат на ухажването му. Сега обаче дъщеря му истински

го уплаши.

Когато Коля си легна и двамата със Саша останаха да седят заедно в

мрака, загледани в догарящата свещ, Пьотър попита:

- Би ли искал майка ти да остане забравена?

- Вася никога не я е познавала - отвърна Саша. - Но една разумна жена

- не сестра или блага стара бавачка - ще й е от полза. Тя скоро ще

стане неконтролируема, татко.

Настъпи дълга пауза.

- Вася не е виновна, че мама умря - с по-тих глас добави Саша.

Пьотър не каза нищо и Саша стана, поклони се на баща си и духна

свещта.

*** 4 ***

ВЕЛИКИЯТ КНЯЗ HA МОСКОВИЯ2

На следващия ден Пьотър напердаши дъщеря си и тя плака, макар че

боят не беше жесток. Получи забрана да напуска селото, но този път

ограничението не я затрудни. И бездруго настина, както се опасяваха, и сънуваше кошмари, в които отново виждаше едноокия, коня и

непознатия на една поляна в гората.

Макар че не каза на никого, Саша преброди западната част на гората

в търсене на едноокия и на дъба с корени до коленете. Така и не откри

нито мъжа, нито дървото, а после валя силен сняг в продължение на

три дни без прекъсване и никой не посмя да стъпи навън.

Ежедневието им стана по-сбито, както винаги през зимата - хранене, сън и скучна домакинска работа. Снегът отвън трупаше ли трупаше в

поредната ужасно студена вечер, докато Пьотър седеше на своя стол и

заглаждаше право парче ясен за дръжка на брадва. Лицето му беше

каменно, защото го връхлетя споменът за онова, което бе предпочел да

забрави.

Грижи се за нея, беше му казала Марина преди толкова много години, докато оттенъкът на смъртоносната болест се разпростираше върху

очарователното й лице. Избирам нея, тя е важна. Петя, обещай аги.

Опечаленият Пьотър й обеща. Но после жена му пусна ръката му, облегна се назад в леглото и очите й се загледаха в нещо някъде отвъд

него. На лицето й грейна нежна и щастлива усмивка, но Пьотър

знаеше, че този поглед и това изражение не са предназначени за него.

От устата на Марина не се чу нито думичка повече, издъхна в онзи

здрачен час преди зазоряване.

После подготвихте gynka, за да я положим вътре, припомни си Пьотър, и аз

крещях на жените, които се опитваха да те спрат да не вляза в погребалната камера.

Лично увих студената и плът, още воняща на кръв, и със собствените си две ръце я

спуснах в земята.

През цялата онази зима невръстната му дъщеря беше пищяла и той

не можеше да понесе да погледне бебето в лицето, защото майка й

беше избрала детето, а не него.

Е, сега трябваше да изкупи вината си.

Пьотър погледна с присвити очи дръжката на брадвата.

- Когато реките замръзнат, ще замина за Москва - каза той в тишината.

В стаята избухнаха възклицания. Вася, която дремеше с очи, натежали от треската и горещата медовина, изписка и подаде глава над

едната страна на печката.

- За Москва ли, татко? - попита Коля. - Пак?

Пьотър стисна уста. Беше отишъл в Москва в онази първа студена

зима след смъртта на Марина. Иван Иванович, доведеният брат на

Марина, беше Велик княз и в името на семейството Пьотър беше

запазил връзката с него, доколкото можеше. Но не си взе жена нито

тогава, нито после.

- Този път имаш намерение да се ожениш - каза Саша.

Пьотър кимна отривисто, почувствал тежестта на погледите на

цялото си семейство. В провинциите имаше достатъчно жени, но една

дама от Москва би му донесла връзки и пари. Привилегиите, които

получаваше от Иван заради мъртвата му сестра, нямаше да траят

вечно. А и заради доброто на малката си дъщеря се нуждаеше от нова

съпруга.

Марина, какъв глупак съм да си мисля, че не мога да го понеса.

- Саша и Коля, ще дойдете с мен - нареди Пьотър.

Неодобрението върху лицата на синовете му беше заменено от

подобие на задоволство.

- До Москва ли, татко? - попита Коля.

- Ако всичко върви добре, са две седмици езда - отвърна Пьотър. - Ще

се нуждая от вас по пътя. А и вие никога не сте били в двора.

Великият княз трябва да знае лицата ви.

Тогава в кухнята настъпи хаос, докато момчетата надаваха радостни

възгласи. Вася и Альоша запротестираха настойчиво, че и те искат да

отидат в Москва. Олга започна да мрънка за бижута и хубави дрехи.

По-големите момчета злорадстваха и вечерта премина в спорове, молби и предположения.

***

След средата на зимата валя три пъти и снегът беше дълбок и

плътен, а след последния валеж дойде големият син студ, когато

мъжете усещаха как дъхът им замръзва в ноздрите и по-слабите

създания умираха през нощта. Това означаваше, че пътищата за

шейните са отворени. Те минаваха по покритите със сняг и гладки като

стъкло реки и сега блещукаха вместо черните пътища, които през

лятото бяха истинско изпитание от коловози и счупени оси. Момчетата

наблюдаваха небето, предусещайки студа, крачеха напред-назад в

къщата, мажеха ботушите си с мас и чистеха тънките като косъм

върхове на копията си.

Най-сетне денят дойде. Пьотър и синовете му станаха по тъмно и се

изнизаха на двора веднага щом се развидели. Мъжете вече се бяха

събрали. Нетърпеливата зора обагряше лицата им в червено, а

животните им тъпчеха земята и пръхтяха, вдигайки облаци пара. Един

мъж беше оседлал Метел, злонравния монголски жребец на Пьотър, и

стискаше до побеляване оглавника на животното. Пьотър потупа

нетърпеливия оседлан кон, избегна опита му да го захапе и се метна

върху седлото. Благодарният слуга отстъпи назад, задъхан.

Пьотър държеше под око непредсказуемия си жребец, а останалата

част от вниманието му беше насочена към привидния хаос наоколо.

В двора на конюшнята кипеше суматоха от тела, животни и шейни.

До сандъците с пчелен восък и свещи лежаха купчини кожи.

Бурканите с медовина и мед бяха наблъскани сред вързопи с изсушени

провизии. Коля ръководеше товаренето на последната шейна с нос, почервенял от сутрешния студ. Имаше черните очи на майка си.

Младите слугини се кикотеха, когато минаваше край тях.

Една кошница падна с глух звук и вдигна облаче сух сняг почти под

краката на един впрегнат в шейна кон. Животното се подплаши и

побягна напред и настрани. Коля се дръпна от пътя му, а Пьотър се

втурна напред, но Саша се оказа там преди тях. Той скочи от кобилата

си като котка и в следващия миг вече беше хванал коня за оглавника и

говореше в ухото му. Конят се усмири и изглеждаше някак засрамен.

Докато Пьотър наблюдаваше, Саша посочи с ръка и каза нещо.

Мъжете се затичаха да хванат поводите на коня и да вдигнат

кошницата, която го беше уплашила. Саша каза още нещо и се ухили и

всички се засмяха. Момчето възседна отново кобилата си. Стойката му

беше по-добра от тази на брат му - той имаше влечение към конете и

носеше меча си с грация.

Той е роден войн, каза си Пьотър, и водач на мъжете. Марина, късметлия съм, че имам

такива синове.

Олга изтича през вратата на кухнята, Вася подтичваше след нея.

Бродираните сарафани на момичетата се открояваха на фона на снега.

Олга придържаше с двете си ръце краищата на престилката си, която

беше пълна с тъмни, меки самуни хляб, още горещи от фурната. Коля

и Саша вече се приближаваха към нея. Вася дръпна наметалото на

втория си брат, докато той ядеше своя самун.

- Но защо аз не мога да дойда, Сашка? - попита тя. - Ще ви готвя

вечеря. Дуня ми показа как. Мога да яздя на твоя кон заедно с теб -

достатъчно малка съм.

Тя се притисна с две ръце към наметалото му.

- Не и тази година, жабче - възрази Саша. - Ти наистина си малка...

твърде малка - когато видя тъжните й очи, той коленичи go нея в

снега и сложи остатъка от хляба в ръката й. - Яж и стани силна, малка сестричке, така че да си годна за пътуванията. Бог да те пази.

Той сложи ръка върху главичката й, след което скочи обратно на

гърба на своя кафяв Миш.

- Сашка! - изплака Вася, но той вече се беше отдалечил и даваше

кратки заповеди на мъжете, които товареха последната шейна.

Олга хвана ръката на сестра си и я дръпна.

- Хайде, Васочка - подкани я тя, когато детето започна да влачи крака.

Момичетата се затичаха към Пьотър. Последният самун изстиваше в

ръката на Олга.

- Лек път, татко - каза Олга.

Koлko прилича моята малка Оля на майка си, помисли си Пьотър. Макар и само в

лицето. Което донякъде е добре... Марина беше като ястреб в клетка. Олга е no-kpomka.

Ще я омъжа добре.

Той се усмихна на дъщерите си.

- Бог да пази и двете ви - каза той. - Може да ти доведа съпруг, Оля.

Вася издаде звук, наподобяващ приглушено ръмжене. Олга се

изчерви и се засмя, като за малко не изпусна хляба. Пьотър се наведе

да го хване и се зарадва, че го направи - тя беше разрязала кората и бе

сипала вътре мед, който да се разтопи от топлината. Отхапа голям

комат - зъбите му бяха все още добри - и спря за момент, дъвчейки

блажено.

- А ти, Вася - строго добави Пьотър, - слушай сестра си и стой близо

до къщата.

- Да, татко - отвърна Вася, но погледна с копнеж към ездитните коне.

Пьотър избърса уста с опакото на ръката си. В тълпата се беше

установило някакво подобие на порядък.

- Сбогом, дъщери мои - рече Пьотър. - Тръгваме, пазете се от шейните.

Олга кимна малко тъжно. Вася изобщо не кимна - имаше непокорен

вид. Разнесе се хор от викове, заплющяха камшици и групата

потегли.

Олга и Василиса останаха сами в двора, заслушани в звънчетата на

отдалечаващия се керван, докато звуците не заглъхнаха в утрото.

***

Две седмици след като тръгнаха - с доста голямо закъснение, но без

инциденти, - Пьотър и синовете му преминаха през външните стени на

Москва, този кипящ от живот парвенюшки търговски център на

бреговете на река Москва. Помирисаха града много преди да го видят, тъй като беше обвит в пушека на хиляди огньове, а в един момент през

мъглявината започнаха да се провиждат ярките зелени, червени и сини

куполи. Най-сетне видяха и самия град - енергичен, но занемарен, като

хубава жена с крака, тънещи в мръсотия. Високите златни кули се

издигаха гордо над отчаяната беднотия, а украсените със златна

дърворезба икони гледаха непроницаемо, докато княгините и жените

на фермерите идваха да целунат скованите им лица и да се помолят.

Улиците бяха целите в киша, стъпкана от безброй крака. В

стремената на момчетата се вкопчваха просяци с почернели от зимата

носове. Коля ги риташе, но Саша стискаше мръсните им ръце.

Улиците завиваха ту в едната, ту в другата посока. Яздиха дълго и

бавно и червеното зимно слънце вече се спускаше на запад, когато

най-сетне стигнаха - уморени и опръскани с кал - до една масивна, обкована с бронз и завършваща с кули дървена порта. Дузина

копиеносци наблюдаваха пътя, а по стената имаше стрелци с лъкове.

Гледаха студено Пьотър, шейните и синовете му, но след буркан с

хубава медовина на капитана строгите лица мигновено омекнаха.

Пьотър се поклони първо на капитана, а после и на подчинените му, при което стражите ги поздравиха шумно и им махнаха да минават.

Кремъл беше истински град в града с палати, хижи, конюшни, ковачници и безброй недостроени църкви. Макар първоначалните

стени да бяха издялани от як дъб, с годините дървеният материал беше

прогнил и ставаше само за горене. Доведеният брат на Марина, Великият княз Иван Иванович, беше наредил стените да бъдат

заменени с още no-масивни. Вонеше на глината, с която измазваха

дървото, за да получи поне минимална зашита срещу огъня.

Навсякъде наоколо дърводелци си подвикваха един на друг и

изтупваха дървените стърготини от брадите си. Слуги, свещеници, боярини, гвардейци и търговии се суетяха насам- натам и вдигаха

врява. Татари, яхнали хубави коне, говореха с руски търговии, подкарали натоварени шейни. Бяха склонни да избухнат и при най-малкия повод и всеки се нахвърляше с крясъци върху другия. Коля

зяпаше навалицата, като прикриваше нервността си с високо вдигната

глава. Конят му се дърпаше, когато ездачът докоснеше юздата.

Пьотър беше идвал в Москва и преди. С няколко властни думи

осигури конюшня за конете и място за шейните.

- Погрижи се за конете - нареди той на Олег, най-верния му човек. - Не

се отделяй от тях.

Навсякъде се мотаеха слуги без работа, подозрителни търговии и

боярини във варварска премяна. Някой кон можеше да изчезне за нула

време и да го изгубят завинаги. Олег кимна и грубият му палец

докосна дръжката на дългия нож.

Бяха изпратили съобщение за пристигането си. Пратеникът им ги

посрещна пред конюшнята.

- Повикаха ви, господарю - каза той на Пьотър. - Великият княз е

седнал на трапезата и поздравява своя брат от Севера.

Пътят от Лесная Земля беше дълъг. Пьотър беше мръсен, натъртен, измръзнал и изтощен.

- Много добре - рязко отвърна той. - Ще дойдем. Зарежи това.

Последните му думи бяха отправени към Саша, който вадеше топче

лед от копитото на коня си.

Наплискаха с ледена вода мръсните си лица, сложиха си кафтани от

дебела вълна и шапки от лъскава самурена кожа и оставиха мечовете

си. Крепостният град представляваше лабиринт от църкви и дървени

палати. Земята беше стъпкана до кал, а въздухът смъдеше от дима.

Пьотър следваше пратеника с бърза крачка. Зад него Саша зяпаше с

подозрение позлатените куполи и боядисаните кули. Коля не беше чак

толкова предпазлив, макар че повече гледаше хубавите коне и

оръжията на мъжете, които ги яздеха.

Стигнаха до една двойна дъбова врата, която ги отведе до зала, натъпкана с мъже и кучета. Огромните маси стенеха под тежестта на

разни вкусни неща. В далечния край, върху висок стол с дърворезба, седеше мъж със светла коса и ядеше резени от голямото мазно парче

месо, което стоеше пред него.

Иван II беше наричан Иван Красни, или Иван Хубавия. Вече не беше

млад - може би около трийсетгодишен. По-големият му брат Семьон

беше управлявал преди него, но той и потомците му бяха измрели от

чума през едно мъчително лято.

Великият княз на Москва беше наистина много красив. Косата му

блестеше като най-светлия мед. Жените се тълпяха около златистата

му хубост. Наред с другото, той беше и умел ловец, господар на хрътки

и коне. Масата му скърцаше под тежестта на огромен печен глиган с

коричка от подправки и билки.

Синовете на Пьотър преглътнаха. Всички бяха изгладнели след

двете седмици по зимните пътища.

Пьотър закрачи през просторната зала, следван от синовете си.

Князът не вдигна очи от вечерята си, но новодошлите усетиха

преценяващите или просто любопитни погледи на всички останали в

залата. Зад подиума, където седеше князът, гореше камина, достатъчно

голяма, за да бъде изпечен в нея вол. Пламъците хвърляха сенки върху

лицето на Иван и позлатяваха физиономиите на гостите. Пьотър и

синовете му спряха току пред подиума и се поклониха.

Иван набучи парче глиганско с върха на ножа си. Жълтата му брада

беше омазана с кръв.

- Пьотър Владимирович, нали? - бавно изрече той, дъвчейки. -

Замъглените му очи ги огледаха от шапките до ботушите. - Онзи, дето се ожени за доведената ми сестра. - Той отпи глътка медовина и

добави: - Мир на праха й.

- Да, Иван Иванович - отвърна Пьотър.

- Добра среща, братко - рече князът и хвърли кокал на песа под стола. -

Какво те води толкова далеч?

- Исках да ви представя синовете си, государ - отвърна Пьотър. -

Вашите племенници. Те скоро ще са за женене. И ако Господ го

пожелае, аз също бих желал да намеря жена за себе си, така че най-малките ми деца вече да не са без майка.

- Достойно намерение - похвали го Иван. - Това ли са синовете ти? -

Погледът му се премести върху момчетата зад Пьотър.

- Да... Николай Петрович е най-големият, след него е Александър -

Коля и Саша пристъпиха напред.

Великият княз ги огледа по същия начин, по който беше огледал

Пьотър. Очите му се задържаха върху Саша. Брадата на момчето беше

набола едва-едва, щръкналите му кости говореха за момче, което има

още да расте. Но притежаваше вродена грация и сивите му очи не

трепнаха.

- Радвам се да се запознаем, роднини - поздрави ги Иван, без да сваля

очи от по-малкия син на Пьотър. - Ти, момче... Ти приличаш на майка

си. - Изненаданият Саша се поклони и не каза нищо. За момент

настъпи тишина. След това Иван добави с по-силен глас: - Пьотър

Владимирович, добре сте дошли в моя дом и на моята маса, докато

свършите онова, за което сте дошли.

Князът кимна отсечено и се върна към своето печено. След като

гостите бяха отпратени, набързо им освободиха места на главната

маса. Коля нямаше нужда от подканяне - по дивото прасе все още се

стичаше гореща мазнина. Пирогът беше с пълнеж от сирене и сушени

гъби. В средата на масата, до солницата с висококачествена морска

сол, имаше питка за гости. Коля се нахвърли лакомо на храната, докато

Саша не бързаше.

- Как само ме изгледа Великият княз, татко - отбеляза той. - Сякаш

знаеше мислите ми по-добре от мен самия.

- Всички живи князе са такива - обясни Пьотър. И си взе парче пирог, от което се вдигаше пара. - Всички имат твърде много братя и всички

са нетърпеливи да превземат следващия град и да получат по-богата

плячка. Те или трябва да умеят добре да преценяваш хората, или са

мъртви. Пази се от живите князе, синок, защото те са опасни.

След тези думи бащата насочи цялото си внимание към тестените

вкуснотии.

Саша сбърчи вежди, но позволи да напълнят чинията му.

Пътуването им се беше превърнало в безкрайна поредица от странно

на вкус варено месо и твърди плоски питки, нарушавана веднъж-дваж

от гостоприемството на някой съсед. Масата на Великия княз беше

отрупана с храни и хората се угощаваха до пръсване.

По-късно гостите бяха настанени в три стаи за лична употреба -

студени и пълни с паразити, но тримата бяха твърде уморени, за да ги

е грижа за такива подробности. Пьотър намери място за шейните и

хората си за през нощта. След това се стовари върху високия одър и

потъна в сън без сънища.

** 5 **

СВЕТИЯТ МЪЖ ОТ ХЪЛМА МАКОВЕЦ

- Татко - каза Саша с треперещ от вълнение глас. - Свещеникът каза, че

на север от Москва, на хълма Маковец, има един свят човек. Основал

манастир и вече има единайсет последователи. Казват, че говорел с

ангелите. Всеки ден мнозина отиват там, за да поискат благословията

му.

Пьотър изсумтя. Вече цяла седмица беше в Москва, принуден да се

подмазва. Последното му усилие, току-що приключило, беше да

посети пратеника на татарите - баскака. Никой от Сарай - този град

съкровищница, построен от Златната орда - не би се впечатлил от

мижавите дарчета на някакъв северен благородник, но Пьотър не се

отказваше и упорито го отрупваше с кожи. Под пресметливия поглед

на пратеника преминаха купища лисичи, хермелинови, заешки и

самурени кожи, докато накрая човекът започна да се държи не чак

толкова снизходително и поблагодари на Пьотър с видимо

благосклонен вид. Тези кожи щяха да донесат много злато в двора на

Хана и още пó на юг, сред принцовете на Византия.

Заслужаваше си усилията, каза си Пьотър. Някой ден може да съм доволен да

имам приятел сред завоевателите.

Пьотър беше уморен и се потеше в златотканата си премяна. Но не

можеше да си почине, защото вторият му син седеше до огъня, нетърпелив да му разкаже за някакви свети мъже и чудеса.

- Винаги е имало свети мъже - отвърна Пьотър на Саша.

Обзе го внезапен копнеж по спокойния живот и обикновената храна.

Московчани обичаха византийската кухня и в резултат на нейния

сблъсък с руските съставки стомахът му не се чувстваше добре. Тази

вечер щеше да има още пируване... и още интриги. Пьотър

продължаваше да търси съпруга за себе си и съпруг за Олга.

- Татко - продължи Саша, - ако мога, бих искал да отида до този

манастир.

- Сашка, в този град не можеш да хвърлиш и един камък, без да

удариш църква - отвърна Пьотър. - Защо да губиш три дни да яздиш

до поредната?

- В Москва свещениците се наслаждават на привилегиите си -

презрително сви устни Саша. - Ядат тлъсти меса, а проповядват

бедност сред несретниците.

Това беше вярно. Но макар да беше добър господар, Пьотър не

притежаваше абстрактно чувство за справедливост.

- Твоят свят човек може да е същият - сви рамене той.

- Въпреки това бих искал да го видя с очите си. Моля те, татко.

Саша имаше сиви очи, но по черните вежди и дълги ресници се

беше метнал на майка си. Миглите му се спуснаха надолу, някак

странно деликатни на фона на слабичкото му лице. Пьотър се замисли.

Пътищата бяха опасни, но оживеният маршрут на север от Москва - не

чак толкова. Нямаше намерение да отгледа боязлив син:

- Вземи петима мъже и две дузини свещи - това би трябвало да е

достатъчно, за да те приемат.

Лицето на момчето засия. Пьотър стисна уста. От Марина вече беше

останал само скелет в безпощадната земя, но някога, когато душата й

озаряваше лицето с огнен блясък, бе изглеждала досущ като Саша.

- Благодаря ти, татко - отвърна момчето.

Саша се втурна навън през вратата, подвижен като невестулка.

Пьотър го чу да вика мъжете и коня си на двора пред двореца.

- Марина - тихо промълви Пьотър, - благодаря ти за синовете.

Лаврата3 „Света Троица“ беше създадена насред нищото. Макар

краката на преминаващите поклонници да бяха отъпкали пътека през

снежната гора, дърветата от двете й страни бяха толкова нагъсто, че

сред тях камбанарията на обикновената дървена черквица изглеждаше

миниатюрна. Тя напомни на Саша за собственото му село в Лесная

Земля. Манастирът, състоящ се предимно от малки дървени

постройки, беше скрит зад здрава ограда. Миришеше на пушек и

прясно изпечен хляб.

Най-старшият сред придружаващите го мъже се казваше Олег и

яздеше редом с него.

- Не можем всички да влезем вътре - каза Саша и дръпна поводите на

коня си.

Олег кимна. Мъжете слязоха от седлата и металните части на

юздите иззвънтяха.

- Ти и ти - посочи Олег. - Наблюдавайте пътя.

Избраните мъже се установиха край пътеката и се заеха да

търсят дърва за горене. Останалите преминаха между двете колони на

тясна портичка без решетки. Високи дървета хвърляха тъмни сенки

върху малката черква с груби дъсчени стени.

От входа излезе слаб мъж и избърса покритите си с брашно длани.

Не беше много висок, нито твърде стар. Широкият му нос се подаваше

между големи, дълбоки очи със зеленикавокафявия цвят на горско

езеро. Беше облечен в грубо монашеско расо, изцапано с брашно.

Саша го позна. Би го познал всякак - в дрипи на просяк или в

одежди на митрополит. Момчето падна на колене в снега.

Монахът се закова на място:

- Какво те води насам, сине мой?

Саша едва успя да се насили да вдигне поглед.

- Искам да помоля за благословията ви, батюшка - успя да изрече.

Монахът повдигна вежди:

- Не трябва да ме наричаш така - не съм ръкоположен. Всички сме

деца на Бога.

- Донесохме свещи за олтара - запелтечи Саша, все още на колене.

Една слаба, кафява и загрубяла от работа ръка го подхвана под

лакътя и го изправи на крака. Двамата бяха почти еднакви на

височина, макар че момчето имаше по-широки рамене, все още не

беше напълно пораснало и изглеждаше дългуресто като младо жребче.

- Тук коленичим само пред Бог - обясни монахът. След като известно

време изучава лицето на Саша, внезапно добави: - Пека нафора за

службата тази вечер. Ела да ми помогнеш.

Саша кимна безмълвно и отпрати мъжете с ръка.

Кухнята беше примитивна и гореща от фурната. Брашното, водата и

солта бяха сложени на разположение, за да бъдат объркани, размесени

и изпечени в пепелта. Известно време двамата работиха мълчаливо, но

тишината беше приятна. На това място цареше покой. След известно

време монахът започна да задава въпроси, но толкова кротки и благи, че момчето почти нямаше усещането да е разпитван, продължаваше да

изпълнява - макар и малко несръчно - непривичната за него дейност, размесваше тестото и разказваше историята си: за общественото

положение на баща си, за смъртта на майка си и за пътуването до

Москва.

- И ето те тук - довърши монахът вместо него. - Какво търсиш, сине

мой?

Саша отвори уста, но я затвори обратно.

- Не... не знам - призна засрамено. - Нещо.

За негова изненада, монахът се засмя:

- В такъв случай искаш ли да останеш?

Саша успя само да се облещи насреща му.

- Животът тук е труден - продължи монахът с по-сериозен тон. - Ще си

построиш своя собствена килия, ще си насадиш градина, ще си

печеш сам хляба и ще помагаш на братята си, когато е необходимо.

Но тук има спокойствие, преди всичко спокойствие. Виждам, че си го

усетил. - Когато забеляза все още

смаяния вид на Саша, добави: - Да, да, много поклонници идват тук и

мнозина от тях молят да останат. Но ние можем да приемем само

онези от тях, които не знаят какво търсят.

- Да - най-сетне бавно отвърна Саша. - Да, аз много бих искал да

остана.

- Много добре - каза Сергей Радонежски и се върна към печенето на

хляб.

Групичката здраво пришпори конете по обратния път към Москва.

Олег не се доверяваше на изпълнения си с плам млад господар.

Яздеше току до стремето на Саша, твърдо решен да говори с Пьотър.

Но младият господар стигна пръв до баща си.

Влязоха в града насред краткия огнен залез, който очертаваше

силуетите на църковните камбанарии и кулите на двореца на фона на

виолетовото небе. Саша остави в двора коня си, от който се вдигаше

пара, и тутакси се затича нагоре по стълбите към покоите на баща си.

Завари ги двамата с брат му да се обличат.

- Добра среша, братко - поздрави го Коля, когато Саша влезе. -

Приключи ли вече с църквите? - Той хвърли на Саша бърз, изпълнен

с търпимост поглед, след което се съсредоточи обратно върху

дрехите си. Подаде езика си между зъбите, докато нагласяше върху

черната си коса шапката от черна самурена кожа, така че да му стои

елегантно. - Е, идваш навреме. Измий тая воня. Довечера ще

пируваме, а роднините може да ни покажат жената, за която ще се

ожени баща ни. Всичките й зъби са си на мястото - знам го от

достоверен източник - и симпатично... kakвo има, Саша?

- Сергей Радонежски ме покани да се присъединя към неговия

манастир на хълма Маковец - събра смелост да каже високо Саша.

Коля изглеждаше объркан.

- Искам да стана монах - обясни Саша.

Това привлече вниманието им. Пьотър навличаше червените си

ботуши. Той се обърна да погледне сина си и за малко не се спъна.

- Защо ? - извика Коля и в гласа му прозвуча неприкрит ужас.

Саша преглътна няколкото остри думи, които му бяха на

езика - брат му беше преминал през леглото на голяма част от

слугините в двореца.

- За да посветя живота си на Господ - обясни той на Коля с нотка на

превъзходство.

- Виждам, че твоят свят човек ти е направил доста голямо впечатление

- отбеляза Пьотър, преди удивеният Коля да успее да дойде на себе

си. Той беше възвърнал равновесието си и сега нахлузваше втория

ботуш може би малко по-енергично от необходимото.

- Аз... да, така е, татко.