Мечокът и Славеят

- Но е - отвърна тя. - Ела. Трябва да защитим къщата.

Премръзнали и изтощени, те загладиха снега и се прибраха у дома.

Жените нарязаха жребчето, за да сварят месото му в печките си и да го

изядат със спаружени моркови, и Вася се скри и повръща, докато в

стомаха й не остана нищо. Беше началото на нощта и Дуня щеше да

дойде отново, за да ги тормози с риданията си. Баща им все още го

нямаше и Вася се беше поболяла от страх.

Тя неохотно отиде до мястото, където седеше Ана. До нея имаше

малка дървена ракла, обкована с бронз.

- Отвори я - подкани я Ана.

Вася погледна въпросително брат си. Альоша сви рамене. Тя

коленичи пред раклата и повдигна капака. Вътре имаше... плат. Голям

сгънат топ хубаво, небоядисано ленено платно.

- Ленено платно - объркано каза Вася. - Достатъчно е за дузина ризи.

Да не би да искате да шия цяла зима, Ана Ивановна?

Въпреки желанието си Ана се усмихна:

- Разбира се, че не. Това е олтарен плат - ще го подгънеш и ще го

дариш на игуменката си. - Когато видя, че Вася все още е объркана, тя добави с още по-широка усмивка: - Сутринта заминаваш на юг, за

да влезеш в манастир.

За момент главата на Вася се замая и пред очите й причерня. Тя се

олюля.

- Баща ми знае ли?

- О, да - отвърна Ана. - Трябваше да те изпратим със стоката за данъка, но ни дойде до гуша да призоваваш дяволи. Тръгваш призори.

Мъжете са готови и една жена ще се грижи за целомъдрието ти. - Ана

се усмихна самодоволно. - Пьотър Владимирович би искал да е така.

Може би светите сестри ще те научат на подчинение, което аз не

успях да сторя.

Ирина изглеждаше разтревожена и не каза нищо.

Вася отстъпи назад като пришпорен кон. Цялата трепереше.

- Мащехо, не го прави.

- Противоречиш ли ми? - усмивката на Ана изчезна. - Вече е решено и

ще те вържат с въжета, ако не искаш да вървиш.

- Хайде стига - намеси се Альоша. - Каква е тая лудост? Татко го няма

у дома, а той никога не би одобрил...

- Дали не би го направил? - попита Константин. Сега повече от всякога

мекият му, дълбок глас улови и задържа вниманието на всеки в

стаята. Той изпълни стените и тъмното пространство под покривните

греди. Всички млъкнаха. Вася видя как домовоят трепери уплашено

навътре във фурната. - Той даде одобрението си. Животът сред

светите сестри може да спаси душата й. Тя не е в безопасност в това

село, където е навредила на толкова много хора. Те ви наричат

вещица, Василиса Петровна, не знаете ли? Наричат ви демон. Ще ви

пребият с камъни, преди тази зла зима да е свършила, ако не

заминете.

Дори и Альоша мълчеше.

Но Вася заговори с дрезгав глас, като че грачеше гарван.

- He - отсече. - Нито сега, нито когато и да било. На никого не съм

навредила. Кракът ми никога няма да стъпи в манастир. Никога!

Дори ако трябва да живея в гората и да моля Баба Яга за работа.

- Това не ти е някоя приказка, Вася - пискливо се намеси Ана. - Никой

не ти иска мнението. За твое добро е.

Вася си помисли за треперещия домовой, за мъртвите създания, които пълзят около къщата, за нещастието, което бяха избегнали на

косъм.

- Но какво съм сторила? - попита тя и с ужас усети сълзи в очите си. -

Никого не съм наранила. Опитах се да ви спася! Отче... - тя се обърна

към Константин - спасих ви от русалката, когато щеше да ви хване

край езерото. Прогоних мъртвите или поне се опитах...

Тя спря задавено, мъчейки се да си поеме въздух.

- Ти? - прошепна Ана. - Да ги прогониш? Ти покани своята кохорта от

демони да влязат вътре! Ти си причина за всичките ни нещастия.

Мислиш ли, че не съм го видяла?

Альоша отвори уста, но Вася го изпревари:

- Ако тази зима ме отпратите, всички ще умрете.

Ана с труд си пое дъх:

- Как смееш да ни заплашваш?

- Не ви заплашвам - отчаяно възрази Вася. - Това е истината.

- Истината? Истината, малка лъжкиньо, е, че в теб няма нищо

истинско!

- Няма да замина - повтори Вася и в гласа й имаше такова

ожесточение, че дори и огънят сякаш спря да пропуква.

- Няма ли? - попита Ана. Погледът й беше обезумял, но нещо в

държанието й напомни на Вася, че бащата на тази жена е Великият

княз. - Много добре, Василиса Петровна. Ще ти дам право на избор -

очите й се плъзнаха по стаята и се спряха върху белите цветя, украсяващи забрадката на Ирина. - Моята дъщеря, истинската ми, красива и послушна дъщеря, се умори от целия този сняг и жадува за

гледката на нещо зелено. Ти, грозно като вещица момиче, ще й

направиш услуга. Ще отидеш в гората и ще й донесеш една кошница

с кокичета. Ако го направиш, след това ще си свободна да постъпиш

както желаеш.

Ирина зяпна. Разтревожен, Константин отвори уста да протестира.

- Ана Ивановна, сега е средата на зимата - Вася погледна безизразно

мащехата си.

- Върви! - изкрещя пронизително Ана и се разсмя като обезумяла. -

Махай се от очите ми! Донеси ми цветя или отиваш в манастира!

Сега се махай!

Погледът на Вася се местеше от лице на лице: Ана тържествуваше, Ирина беше уплашена, Альоша беше вбесен, а лицето на Константин

остана непроницаемо. Стените сякаш се смалиха отново, огънят

изсмукваше всичкия въздух и независимо колко напрягаше дробовете

си, тя не можеше да си поеме дъх. Завладя я ужас - ужасът на диво

животно, попаднало в капан. Тя се обърна и побягна от кухнята.

Альоша я настигна при външната врата. Тя беше навлякла ботушите

и ръкавиците си, бе увила наметало около тялото си и шал около

главата си. Той я сграбчи с две ръце и я завъртя.

- Да не си се побъркала, Вася?

- Пусни ме! Чу Ана Ивановна. Бих предпочела да пробвам късмета си

в гората, отколкото да ме затворят завинаги. - Тя трепереше и очите й

бяха ужасени.

- Всичко това са глупости. Почакай, докато се върне баща ни.

- Татко се е съгласил с това! - Вася преглътна сълзите си, но те въпреки

това се затъркаляха надолу по бузите й. - Иначе Ана не би се

осмелила. Хората казват, че аз съм причината за нещастията ни. Да не

мислиш, че не съм ги чувала? Ще ме пребият с камъни като вещица, ако остана. Може би татко наистина се опитва да ме зашити. Но по-скоро бих умряла в гората, отколкото в манастир. - Гласът й се

пречупи. - Никога няма да бъда монахиня... чуваш ли ме? Никога!

Тя се опита да се измъкне от ръцете му, но Альоша я държеше

здраво.

- Ще те пазя, докато татко се върне. Ще го накарам да се вразуми.

- Няма да можеш да ме защитиш, ако всеки мъж от селото се обърне

срещу нас. Нима мислиш, че не съм чула какво си шепнат, братко?

- Значи имаш намерение да отидеш в гората и да умреш? - сопна се

Альоша. - Да се пожертваш благородно? Как това ще помогне на

когото и да било?

- Помогнах, колкото можах, и си спечелих омразата на хората - отвърна

Вася. - Дори и това да е последното решение, което някога ще взема, поне ще е моето решение. Пусни ме да отида, Альоша. Не се

страхувам.

- Но аз се страхувам, глупаво момиче! Да не мислиш, че искам да те

загубя заради това безумие? Няма да те пусна - там, където държеше

раменете й, със сигурност щяха да останат следи от пръстите му.

- И ти ли, братко? - разгневено го попита Вася. - Да не съм дете?

Винаги някой друг трябва да решава вместо мен. Но това ще го реша

сама.

- Ако татко или Коля полудеят, и на тях не бих позволил сами да

вземат решение.

- Пусни ме, Альоша.

Той поклати глава. Гласът й омекна:

- Може би в гората има магия, която ще е достатъчна, за да се

противопоставя на Ана Ивановна - не помисли ли за това?

- Твърде голяма си за историите от приказките - грубо се засмя

Альоша.

- Дали? - попита го Вася.

Тя му се усмихна, макар че устните й трепереха. Альоша внезапно

си спомни всичките пъти, когато очите й проследяваха неща, които той

не можеше да види. Той отпусна ръце. Двамата се гледаха.

- Вася... обещай ми, че ще те видя отново.

- Дай хляб на домовоя - напомни му Вася. - През нощта наблюдавай

край печката. Смелостта може да те спаси. Аз напра- бих каквото

можах. Сбогом, братко. Ще... ще се опитам да се върна.

- Вася... - но тя вече се беше измъкнала през вратата на кухнята.

Отец Константин я чакаше до входа на църквата:

- Да не сте полудели, Василиса Петровна?

Зелените й очи потърсиха неговите, този път в тях имаше

подигравка. Сълзите бяха изсъхнали, тя беше студена и спокойна.

- Но, батюшка, аз трябва да се подчиня на мащехата си.

- Тогава отиди и дай обет.

- За нея е важно да ме няма - засмя се Вася, - независимо дали ще

умра, или ще дам обет - това не я интересува. Е, ще доставя

удоволствие едновременно на нея и на себе си.

- Забрави за налудничавото си безразсъдство. Ще дадеш обет. Ще бъде

както Бог пожела, а той пожела да стане така.

- Наистина ли го е пожелал? - попита Вася. - И предполагам, че вие сте

Божият глас. Е, беше ми даден избор и аз ще се възползвам от това. -

Тя се обърна към гората.

- Няма да го направиш - отвърна Константин и нещо в гласа му накара

Вася да се завърти.

От сенките излязоха двама мъже.

- Тази нощ я оставете в църквата и й завържете ръцете - нареди

Константин, без да изпуска и за миг Вася от поглед. - Тя ще замине

призори.

Вася вече тичаше. Но имаше преднина от само три крачки, а те бяха

много силни. Единият от тях се протегна и ръката му докопа подгъва

на наметалото й. Тя се спъна, просна се на земята, претърколи се и

замахна паникьосано. Мъжът се хвърли върху нея и я натисна. Снегът

под врата й беше студен. Тя усети жулещо леденостудено въже върху

китките си.

Насили се да се отпусне, сякаш е припаднала от страх. Мъжът бе

свикнал повече да връзва мъртви животни, за да ги носи - хватката му

се отпусна, докато се занимаваше непохватно с въжето. Вася чу

стъпките от приближаването на свещеника и другия мъж.

Тогава скочи рязко, нададе остър писък и заби пръсти в очите на

похитителя си. Онзи отстъпи, тя се отскубна настрани,

претърколи се на крака и затича както никога през живота си. Зад себе

си чу викове, тежко дишане и стъпки. Но нямаше да я хванат пак.

Никога.

Продължи да тича и не спря, докато сенките на дърветата не я

погълнаха.

***

Ясната нощ осветяваше твърдия сняг под краката й. Вася тичаше

задъхана и покрита с натъртвания към гората. Развързаното й

наметало плющеше след нея. Чу викове откъм селото. Следите й се

виждаха ясно върху пресния сняг, така че единствената й надежда

беше бързината. Стрелваше се стремително от една сянка към друга, докато виковете не отслабнаха и накрая не заглъхнаха напълно. Няма да

се осмелят да ме последват - каза си. Страхуват се от гората, когато се стъмни. - И

после мрачно добави наум: - И са прави.

Дишането й се забави. Навлезе по-навътре в гората, като избута

чувството за загуба и страха по-назад в мислите си. Ослуша се. Извика

с висок глас. Но всичко беше тихо. Лешият не отговори. Русалката

спеше и сънуваше лятото. Вятърът не помръдваше дърветата.

Времето отминаваше - тя не беше сигурна колко дълго е прекарала

навън. Гората стана по-гъста и скри звездите. Луната се издигна по-високо и започна да хвърля сенки, после се появиха облаци и гората

потъна в мрак. Вася вървя, докато не започна дай се приспива, но

ужасът от съня я накара да се ококори.

Нощта напредваше и Вася трепереше и вървеше. Зъбите й тракаха.

Пръстите на краката й започваха да се вкочаняват въпреки тежките

ботуши. Малка част от нея беше мислила - бе се надявала, - че в гората

ще открие някаква помощ. Някаква съдба... някаква магия. Беше се

надявала, че ще дойде жар-птица или конят със златната грива, или

гарванът, който всъщност е принц... глупаво момиче, което вярва в приказките.

Зимната гора беше безразлична към мъжете и жените. Чортите спяха

през зимата и нямаше такова нещо като гарвана принц.

Е, тогава умри. По-добре смъртта, отколкото манастир.

Но Вася някак не можеше да повярва, че това ще се случи. Беше

млада, кръвта й беше гореща. Не можеше да се насили да легне в

снега.

Тя продължи да се препъва напред, но ставаше все по-слаба.

Намаляващите й сили я караха да се страхува - страхуваше се от това, че ръцете й се вкочаняват, а устните й са студени.

В тъмната част от нощта Вася спря и погледна назад. Ана Ивановна

щеше да й се подиграва, ако се върне. Щяха да я вържат като елен, да я

заключат в църквата и да я изпратят в манастир. Но тя не искаше да

умре, а й беше много студено.

Тогава Вася огледа дърветата от двете си страни и осъзна, че не знае

къде се намира.

Нямаше значение. Можеше да се върне по собствените си следи.

Обърна се и погледна назад.

Следите от стъпките й бяха изчезнали.

Вася потисна обхваналата я паника. Не може да се е изгубила. Зави

на север. Уморените й крака стъпваха с глух звук върху скърцащия

сняг. Земята отново започна да й изглежда привлекателна. Със

сигурност може да полегне. Само за момент...

Пред нея се изправи тъмна фигура - разкривено дърво, по-голямо от

всяко дърво, което Вася познаваше. Споменът се размърда вътре в нея

и разкъса мъглата в съзнанието й. Спомни си едно изгубено дете, голям дъб и спящ мъж с едно око. Спомни си стар кошмар. Дървото

изпълваше цялото й полезрение. Да се приближи ли? Или да избяга? Беше й

твърде студено, за да се върне.

Тогава чу някой да плаче.

Вася се закова на място и притаи дъх. Когато спря, звукът също

спря. Но тръгна ли пак, звукът я последва. Бледата луна се появи и

оформи странни шарки по снега.

Ето там - бял проблясък между две дървета. Вася започна да върви

по-бързо и тромаво върху вкочанените си крака. Нямаше дом, към

който да побегне, нито вазила, който да й даде сила. Смелостта й

потрепна като угасваща свещ. Дървото сякаш изпълваше целия свят.

- Ела тук - прошепна mux, ръмжащ глас. - По-близо.

Зад гърба й се разнесе хрущене от стъпка, която не беше нейна.

Вася се завъртя. Нищо. Но когато започна да върви, другите крака

вървяха в крак с нея.

Беше на двайсет крачки от разкривения дъб. Стъпките се

приближаваха. Започна да й става трудно да разсъждава. Дървото

сякаш изпълваше целия свят. По-близо. Като дете в някакъв кошмар, Вася

не се осмеляваше да погледне назад.

Краката зад нея започнаха да тичат и отекна пронизителен, безжизнен писък. Вася също се затича, изчерпвайки последните си

сили. Пред нея се появи дрипава фигура, застанала под дървото с

протегната ръка. Единственото око на лицето блестеше лакомо и

тържествуващо.

- Аз те намерих пръв.

Тогава Вася чу нов звук - тропот на галопиращи копита, фигурата

край дървото й изкрещя гневно:

- По-бързо!

Дървото беше пред нея, а съществото - зад гърба й, но от лявата й

страна се появи галопираща бяла кобила, бърза като огън. Заслепена и

ужасена, Вася се обърна към коня. С крайчеца на окото си видя упира

да се хвърля напред с проблясващи зъби върху старото мъртво лице.

В този миг бялата кобила застана до нея. Ездачът на коня протегна

ръка. Вася я хвана и беше метната върху врата на коня. Упирът се

приземи в снега, на мястото, където беше стояло момичето. Кобилата

се втурна напред. Зад тях се разнесоха два крясъка: един на болка и

втори на ярост.

Ездачът на кобилата не говореше. Задъхана, Вася разполагаше само

с миг, за да бъде благодарна за краткия отдих. Тя висеше с главата

надолу върху плешките на коня и известно време яздиха така. При

всеки удар на копитата в земята момичето имаше чувството, че

вътрешностите й ще изпаднат през кожата й, въпреки това те не

спираха да препускат в галоп. Тя не усещаше лицето и краката си.

Силната ръка, която я беше вдигнала от снега, я държеше неподвижна, но ездачът не говореше. Кобилата не миришеше като никой друг кон, който Вася някога беше виждала - на странни цветя и топъл камък, което беше нелепо в ужасно студената нощ.

Препускаха, докато накрая Вася вече не можеше да търпи болката и

студа.

- Моля те - задъхано промълви тя. - Моля те.

Внезапно спряха рязко и това разтърси костите й. Вася се плъзна

назад от коня, падна, вкочанена в снега, преви се на две и започна да

повръща, като притисна натъртените си ребра. Кобилата стоеше

неподвижна. Вася не чу ездача да слиза от седлото, но изведнъж той

вече стоеше върху снега. Олюля се и се изправи на краката си, които

вече не усещаше. Главата й беше непокрита в нощта. Валеше сняг.

Снежинките се заплитаха в плитката й. Вече не трепереше, усещаше

тялото си натежало и безчувствено.

Мъжът погледна надолу към нея, а тя - нагоре към него.

Очите му бяха светли като водата или зимния лед.

- Моля те - прошепна Вася, - студено ми е.

- Тук всичко е студено - отвърна той.

- Къде съм?

- Зад северния вятър - сви рамене той. - В края на света. Никъде.

Внезапно Вася се олюля и щеше да падне, но мъжът я подхвана.

- Кажи ми името си, девушка. - Гласът му отекваше със странно ехо в

гората наоколо им.

Вася поклати глава. Плътта му беше леденостудена. Тя се отдръпна

и се препъна:

- Кой си ти?

Снежинките залепваха за тъмните му къдрици. Беше гологлав като

нея. Той се усмихна и не отвърна нищо.

- Виждала съм те и преди - каза тя.

- Идвам със снега - отвърна той. - Идвам, когато хората умират.

Тя го познаваше. Беше го познала в мига, в който ръката му сграбчи

нейната:

- Умирам ли?

- Може би. - Той сложи студената си ръка под челюстта й.

Вася усети как сърцето й пулсира под пръстите му. После изведнъж

я проряза болка. Не й достигаше въздух. Падна на колене. Сякаш в

кръвта й се образуваха късчета кристал. Той коленичи до нея.

Карачун - помисли си Вася. - Морозко, демонът на студа. Смъртта - това е

смъртта. Ще ме намерят замръзнала в снега като момичето от приказката.

Тя си пое дъх и усети, че студът се е разпрострял до дробовете й.

- Пусни ме - прошепна. Устните и езикът й бяха твърде студени, за да й

се подчинят. - Нямаше да ме спасиш при дървото, ако си смятал да

ме убиеш.

Демонът отпусна ръка. Вася падна отново в снега, задъхана и се

преви о две.

Той се изправи.

- Откъде знаеш, че не бих го направил, глупачке? - попита с изтънял от

гняв глас. - Що за лудост те доведе в гората посред нощ?

Вася се насили да се изправи.

- Не съм тук по собствен избор. - Бялата кобила дойде зад нея и

топлият й дъх докосна бузата на момичето. Вася зарови студените си

пръсти в дългата й грива. - Мащехата ми се готвеше да ме изпрати в

манастир.

- И затова ти избяга? - Гласът му беше изпълнен с презрение. - По-лесно е да избягаш от манастир, отколкото от Мечока.

Вася срещна погледа му.

- Не избягах. Е, избягах, но само...

Не успя да довърши. Притисна се към коня, останала на края на

силите си. Кобилата изви врат. Мирисът на камък и цветя съживи

малко Вася. Тя се изправи и стисна уста.

Демонът Мраз се приближи още. Вася инстинктивно протегна

едната си ръка, за да го задържи на разстояние. Но той стисна в здрава

хватка облечената й в ръкавица ръка.

- Тогава ела - рече й. - Погледни ме.

Свали ръкавицата й и сложи дланта си върху нейната.

Цялото й тяло се напрегна в очакване на болката, но болка не дойде.

Ръката му беше твърда и хладна като речен лед - дори нежна - върху

замръзналите й пръсти.

- Кажи ми коя си - гласът му изпрати полъх от леденостуден въздух в

лицето й.

- Казвам... се Василиса Петровна - отвърна тя.

Очите му сякаш бяха способни да пробият дупки в черепа й. Тя

прехапа езика си и не извърна поглед.

- Добра среща тогава - рече демонът.

Той я пусна и отстъпи назад. Сините му очи хвърляха искри. Вася си

каза, че сигурно си е въобразила, че вижда изражение на триумф на

лицето му.

- Сега ми кажи отново, Василиса Петровна - добави той почти

подигравателно, - защо се скиташ сама в черната гора? Това е моето

време и то принадлежи само и единствено на мен.

- Призори трябваше да бъда изпратена в манастир - отвърна Вася. - Но

мащехата ми каза, че имам право да не замина, ако й донеса белите

цветя на пролетта - кокичетата.

Демонът Мраз я погледна втренчено, после се разсмя. Вася го зяпна

учудено, след това продължи:

- Мъжете се опитаха да ме спрат, но аз се измъкнах. Избягах в гората.

Бях толкова уплашена, че не можех да разсъждавам. Исках да се

върна обратно, но се изгубих. Видях разкривения дъб. И после чух

стъпки.

- Това е безразсъдно - сухо каза демонът Мраз. - Аз не съм

единствената сила в тези гори. Не е трябвало да напускаш дома си.

- Трябваше - отвърна Вася. Внезапно й причерня пред очите. Краткият

прилив на сили бързо се изчерпваше. - Готвеха се да ме изпратят в

манастир. Реших, че по-скоро бих измръзнала в някоя преспа - цялата

кожа по тялото й трепереше. - Е, това беше, преди наистина да

започна да измръзвам в една преспа. Болезнено е.

- Да - съгласи се Морозко. - Така е.

- Мъртвите бродят - прошепна Вася. - Домовоят ще изчезне, ако

замина. Семейството ми ще умре, ако ме отпратят. Не знам какво да

правя.

Демонът Мраз не каза нищо.

- Веднага трябва да се върна у дома - успя да изрече Вася. - Но не знам

къде е той.

Бялата кобила започна да тъпче с крака и разтърси гривата си.

Краката на Вася внезапно поддадоха, сякаш беше новородено конче.

- На изток от слънцето и на запад от луната - рече Морозко. - Отвъд

следващото дърво.

Вася не отговори. Клепачите й трепнаха и се затвориха.

- Да вървим тогава - добави Морозко. - Студено е.

Той подхвана Вася, докато тя падаше. До тях се издигаше горичка от

стари ели с преплетени клони. Той повдигна момичето. Главата и

ръката й висяха отпуснато. Сърцето й притупваше едва-едва.

- Размина й се на косъм - каза кобилата на ездача си и издиша облак пара в

лицето на момичето.

- Да - отвърна Морозко. - По-силна е, отколкото се осмелявах да се

надявам. Друга на нейното място щеше да умре.

- Не беше нужно да я изпитваш - изпръхтя кобилата. - Мечокът вече го стори. Още миг,

и той щеше да я докопа пръв

- Е, не успя да го направи и трябва да сме благодарни.

- Ще й кажеш ли? - попита кобилата.

- Всичко ли? - отвърна демонът. - За мечки и магьосници, магии, направени от сапфир, и за морския цар? Не, разбира се, че не. Ще й

кажа възможно най-малко. И се надявам, че това ще е достатъчно.

Кобилата разтърси грива и ушите й се отпуснаха назад, но демонът

Мраз не видя това. Той се отправи към елите с момичето в ръце.

Кобилата въздъхна и го последва.

ТРЕТА

ЧАСТ

***23***

КЪЩАТА, КОЯТО НЕ БЕШЕ ТАМ

Няколко часа по-късно Вася отвори очи и откри, че лежи в най-възхитителното легло, за което някой би могъл да мечтае. Покривката

му беше от бяла вълна, тежка и мека като сняг. В тъканта имаше

нюанси на бледосиньо и бледожълто, като слънчев ден през януари.

Рамката и стълбовете на леглото бяха изваяни така, че да приличат на

стволовете на живи дървета, а над тях висеше огромен балдахин от

клони.

Вася се помъчи да се ориентира. Последното, което си спомняше, бяха цветя - тя търсеше цветя. Защо? През декември. Но трябваше да

намери цветя.

Задъхано се надигна, като се заплете в гънките на одеялото.

Видя стаята и се отпусна трепереща назад.

Стаята... е, ако леглото беше великолепно, то стаята беше просто

странна. В началото имаше чувството, че лежи в гора от огромни

дървета. Високо над нея беше увиснал сводът на светло небе. Но в

следващия момент сякаш се намираше в дървена къща, чийто таван

беше боядисан в бледо небесносиньо. Нямаше представа кое от двете е

истина и опитите да установи това накараха главата й да се замае.

Накрая зарови лице в одеялото и реши да продължи да спи. Със

сигурност щеше да се събуди у дома с надвесена над нея Дуня, която

щеше да я пита дали е сънувала кошмар. Не, няма как да стане - Дуня

беше мъртва. Скиташе се в гората, увита в савана, с който я бяха

погребали.

Мозъкът на Вася блуждаеше. Не можеше да си спомни... И в този

момент се сети... за мъжете, свещеника и манастира. За снега, демона

Мраз, за пръстите му върху гърлото й, за студа и белия кон. Той имаше

намерение да я убие. Но беше спасил живота й.

Тя се помъчи отново да седне изправена, но успя само да коленичи

сред одеялата. Отчаяно присви очи, но не можа да накара стаята да

остане неподвижна. Накрая стисна клепачи, напипа ръба на леглото и

се претърколи през него. Рамото й се удари в пода. Стори й се, че

усеща влажно докосване, сякаш беше паднала в снежна преспа. Не...

сега земята беше гладка и топла като добре полирано дърво близо до

огнището. Стори й се, че чува пропукването на огън. Изправи се

несигурно. Някой беше свалил ботушите и чорапите й. Краката й бяха

премръзнали - видя, че пръстите й са бели и останали без кръв.

Тя не можеше да погледне към каквото и да е в къщата. Беше в стая, беше в елова горичка под открито небе и не можеше да реши кое кое е.

Стисна силно очи и се олюля върху наранените си крака.

- Какво виждаш? - попита един ясен и странен глас.

Вася се обърна по посока на гласа, без да смее да отвори очи.

- Къща - дрезгаво отвърна тя. - Елова горичка. И двете едновременно.

- Много добре - рече гласът. - Отвори очи.

Треперейки, Вася го направи. Човекът на студа - демонът Мраз -

стоеше в средата на стаята и тя поне можеше да гледа него. Тъмната

му, буйна коса висеше до раменете му. Язвителното му лице можеше

да принадлежи на двайсетгодишен младеж или на петдесетгодишен

войн. За разлика от всеки друг мъж, когото Вася някога беше виждала,

- той беше гладко избръснат, може би точно това придаваше на лицето

му странно младежки вид. Очите му със сигурност бяха стари. Когато

погледна в тях, тя си помисли: Не знаех, че нещо толкова старо може да е живо.

Тази мисъл я уплаши.

Но решителността й беше по-силна от страха.

- Моля те - каза тя. - Трябва да си отида у дома.

Светлите му очи я изгледаха от главата до петите.

- Те те прокудиха - отвърна той. - Ще те изпратят в манастир. И

въпреки това ще си отидеш у дома?

Тя силно прехапа устната си:

- Домовоят ще изчезне, ако не съм там. Може би баща ми вече се е

върнал и аз ще мога да го накарам да разбере.

Демонът Мраз я изучава известно време.

- Може би - най-сетне отвърна той. - Но ти си ранена. Изтощена си.

Присъствието ти няма да помогне много на домовоя.

- Трябва да опитам. Семейството ми е в опасност. Колко дълго съм

спала?

Той поклати глава.

- Тук има само днес. - Устата му се изви в лека усмивка. - Няма вчера и

утре. Можеш да останеш цяла година и да се прибереш у дома точно

след като си го напуснала. Няма значение колко дълго си спала.

Вася остана мълчалива, докато се опитваше да проумее думите му.

Накрая попита с по-тих глас:

- Къде се намирам?

Нощта, прекарана в снега, беше размътила паметта й, но й се стори, че си спомня безразличието на лицето му, примесено с известна злоба

и тъга. Сега й изглеждаше просто развеселен.

- В дома ми - отвърна той. - Доколкото имам такъв.

Това не ти помага особено. Вася преглътна думите, преди да са излезли от

устата й, но те сигурно бяха проличали на лицето й.

- Опасявам се - сериозно добави той, макар и с блясък в очите, - че

притежаваш дарбата - или проклятието - на това, което хората ти

биха нарекли „ясновидство“. Домът ми е елова горичка и тази елова

горичка е моят дом, и ти виждаш и двете едновременно.

- И какво да направя по този въпрос? - процеди Вася между стиснатите

си зъби, неспособна да полага усилия да се държи учтиво - само след

миг можеше да припадне на пода в краката му.

- Погледни ме - нареди й той. Гласът му я завладя, той сякаш отекваше

в главата й. - Гледай само мен. - Тя вдигна очи към неговите. - Ти си в

моя дом. Повярвай, че е така.

Вася колебливо си повтори това. Стените сякаш се втвърдиха, докато

ги гледаше. Намираше се в грубо просторно жилище с изтъркана

дърворезба по напречните греди и таван с цвета на небето по обед. От

голямата печка в единия край се излъчваше топлина. По стените бяха

окачени гоблени, изобразяващи вълци в снега, мечка, спяща зимен

сън, тъмнокос войн, управляваш шейна.

Тя откъсна поглед от тях:

- Защо ме доведе тук?

- Конят ми настоя.

- Подиграваш ми се.

- Така ли? Беше се скитала в гората твърде дълго, краката и ръцете ти

бяха премръзнали. Може би трябва да си поласкана - не приемам

често гости.

- Тогава за мен е чест - отвърна Вася.

Не се сети какво друго да каже.

Той я изучава още известно време:

- Гладна ли си?

Вася долови колебанието в гласа му.

- И това ли го предложи кобилата? - попита тя, преди да успее да спре.

Мъжът се засмя и тя си помисли, че той изглежда леко изненадан.

- Да, разбира се. Тя е отгледала много кончета, доверявам се на

преценката й.

Той внезапно наклони глава. Сините му очи горяха.

- Слугите ми ще се погрижат за теб - рязко добави. - Трябва да замина

за известно време.

В лицето му нямаше нищо човешко и за момент Вася изобщо не

виждаше човешко същество, а само вятър, който шибаше клоните на

древните дървета и виеше триумфално, докато се усилваше. Тя

премигна, за да пропъди видението.

- Сбогом - каза демонът Мраз и изчезна.

Изненадана от заминаването му, Вася се огледа предпазливо

наоколо. Гоблените привлякоха вниманието й. Бяха като живи -

вълците, мъжът и конете сякаш бяха готови да скочат на пода сред

вихрушка от студен въздух. Тя обиколи стаята, като ги разглеждаше, докато вървеше. Накрая спря пред печката и протегна измръзналите си

пръсти.

Стърженето на копита я накара да се обърне. Бялата кобила се

приближаваше към нея. По животното нямаше никаква сбруя. Дългата

й грива се пенеше като пролетен водопад. Тя сякаш се беше появила от

една врата в отсрещната стена, но вратата беше затворена. Вася я

зяпна. Кобилата отметна глава. Вася си спомни за добрите обноски и

се поклони.

- Благодаря ви, госпожо. Вие ми спасихте живота.

Кобилата трепна с уши.

- Не беше кой знае какво.

- Не и за мен - възрази Вася с известна рязкост.

- Не исках да кажа това - каза кобилата. - Имах предвид, че и ти си създание като

нас, сътворено кървящо от силите на света. Щеше сама да се спасиш. Не си родена за

манастири, нито да живееш като създание на Мечока.

- Дали наистина щях да се спася? - попита Вася, припомнила си

бягството, ужаса и стъпките в мрака. - Не се справях особено добре.

Но какви са тези сили на света? Всички ние сме създадени от Бог.

- Предполагам, че този Бог те е научил на нашия език ?

- Разбира се, че не - отвърна Вася. - Беше вазилата. Аз му оставях

дарове.

Кобилата риеше с копито по пода.

- Помня повече и виждам повече от теб - каза тя. - И още дълго време ще е така. Ние

не говорим с много хора и духът на конете не се разкрива пред никого. В костите ти

има магия. Трябва да го имаш предвид.

- Значи съм прокълната? - прошепна уплашено Вася.

- Не разбирам какво е „прокълната“. Ти си. И защото си, можеш да се отправиш

накъдето пожелаеш - към мир, забрава или кладенци, пълни с огън, но винаги ще

можеш да избираш.

Настъпи пауза. Лицето на Вася я болеше, а зрението й започваше да

се влошава. Снежният пейзаж се отдръпна в краищата на зрителното й

поле.

- На масата има медовина - добави кобилата, когато видя как раменете на

момичето се отпуснаха. - Трябва да пиеш и след това отново да си починеш. Когато се

събудиш, ще има храна.

Вася не беше яла от вечерята, преди да избяга в гората. Стомахът й

се възползва от момента, за да й напомни енергично за това. От

другата страна на печката стоеше дървена маса, потъмняла от времето

и богато декорирана с дърворезба. Сребърната гарафа върху нея беше

украсена със сребърни цветя. Чашата беше направена от ковано сребро

и обсипана с огненочервени скъпоценни камъни. За момент момичето

забрави за глада си. Тя вдигна чашата и я наклони на светлината. Беше

красива. Вася погледна въпросително кобилата.

- Той харесва предмети - рече тя, - макар че не разбирам защо. Освен това много обича да

прави подаръци.

В гарафата наистина имаше медовина - разредена, силна и някак

режеща, като зимното слънце. Когато отпи от нея, на Вася изведнъж й

се приспа. Очите й натежаха и единственото, което можеше да стори, беше да остави сребърната чаша. Тя се поклони мълчаливо на бялата

кобила и се отправи обратно към огромното легло, олюлявайки се.

***

През целия този ден в замръзналите земи на Северната Рус

вилнееше буря. Жителите й побързаха да се приберат по домовете си и

да залостят вратите си. Дори пламъците в печките на дървения палат

на Дмитрий в Москва танцуваха и трепереха. Старите и болните

знаеха, че времето им е дошло, и умряха кротко на фона на виещия

вятър. Живите се кръстеха, когато усетеха, че сянката ги е подминала.

Но щом падна нощта, вятърът утихна и небето се изпълни с

обещанието за сняг. Онези, които бяха устояли и не бяха призовани, се

усмихнаха, защото знаеха, че ще живеят.

Един мъж c тъмна коса се появи между две дървета и вдигна лице

към покритото с разкъсани облаци небе. Очите му блестяха с неземно

син цвят, докато той оглеждаше увеличаващите се сенки. Робата му

беше от кожа и тъмен брокат, макар да беше дошъл в сумрачната

гранична област, където зимата отстъпваше пред обещанието за

пролет. Земята беше покрита с кокичета.

Новородената нощ беше пронизана от висока, нежна и сладка песен.

Още докато се обръщаше към звука, Морозко усети вкуса на no-тъмната страна на магията, която беше задействал, защото му

напомняше за нещо тъжно - за бавните часове, натежали от

съжаление. Такава тъга не беше изпитвал - беше неспособен да

изпитва - в продължение на хиляда години.

Въпреки това той продължи, докато не стигна до дървото, където

славеят пееше в мрака.

- Мъниче, ще се върнеш ли с мен? - попита той.

Малкото създание скочи на един по-нисък клон и вдигна

матовокафявата си главица.

- За да живееш така, както са живели братята и сестрите ти - продължи

Морозко. - Намерих ти другар.

Птичето изчурулика, но тихо.

- Иначе няма да успееш да събереш силата си, а този другар е щедър и

храбър.

Птичето изписука и вдигна кафявите си криле.

- Да, в това има смърт, но не и преди радостта или славата. Нима

вместо това ще останеш тук и ще пееш цяла вечност?

Птицата се поколеба, после с писък скочи от клона. Морозко я

наблюдаваше как си отива.

- Тогава ме следвай - тихо каза той, докато около него вятърът отново

се усилваше.

Вася все още спеше, когато демонът Мраз се върна. Кобилата

дремеше близо до печката.

- Какво мислиш? - попита той коня с тих глас.

Кобилата се готвеше да отговори, но беше прекъсната от цвилене и

тропот. В стаята нахлу един червеникавокафяв жребец със звезда

между очите. Той изпръхтя и затъпка на място, за да отърси снега от

покритите си с черни петна задни части.

Кобилата наклони уши назад.

- Мисия - отвърна тя, - че синът ти дойде на място, където не трябваше да идва.

Макар да беше грациозен като елен, у жребеца все още се

забелязваха следите от дългокракото малко конче. Той погледна

внимателно майка си.

- Чух, че тук имало защитник - каза той.

- Кой ти каза това? - размаха опашка кобилата.

- Аз - обади се Морозко. - Аз го върнах обратно със себе си.

Кобилата погледна втренчено ездача си с наострени уши и

треперещи ноздри:

- Довел си го заради нея?

- Нуждая се от това момиче - отвърна Морозко и изгледа сурово

кобилата. - Както сама знаеш. Щом тя е достатъчно глупава, за да се

скита в гората на Мечока през нощта, значи й трябва другар.

Може би щеше да каже още нещо, но беше прекъснат от трополене.

Вася се беше събудила и беше паднала от леглото, несвикнала с

постеля, която едновременно с това беше и снежна преспа.

Едрият кон, чиято тъмна червеникавокафява козина изглеждаше

черна на светлината на огъня, се приближи със ситни крачки, наострил

уши. Вася, която все още не се беше събудила напълно и разтриваше

рамото си, което много я болеше, вдигна поглед и се озова с нос, опрян

в носа на огромния млад жребец. Тя застина неподвижно.

- Здравей - каза Вася.

Конят беше доволен.

- Здравей - отвърна той. - Ти ще те яздиш.

Вася се изправи на крака и се почувства много по-малко замаяна, отколкото при последното събуждане. Но бузата я болеше и й се

наложи да насили уморените си очи, за да вижда само жребеца, но не

и сенките, които пърхаха около него като пера. Когато зрението й се

успокои, тя погледна с известен скептицизъм гърба му на двайсет

сантиметра над главата й.

- За мен ще бъде чест да те яздя - учтиво отвърна тя, но Морозко

долови сухата нотка в гласа й и прехапа уста. - Но може би ще отложа

това за по-късно. Бих искала да получа още някои дрехи.

Тя огледа стаята, но не видя никъде наметалото, ботушите и

ръкавиците си. Беше облечена единствено в смачканата си долна дреха

със студения медальона на Дуня, лежащ върху гърдите й. Плитката й

се беше разплела, докато беше спала, и дебелата завеса на

червеникавочерната й коса падаше свободно до кръста й. Тя я отметна

от лицето си и се отправи леко наперено към огъня.

Бялата кобила стоеше край печката, а демонът Мраз беше застанал

до главата й. Вася беше поразена от това колко си приличат

израженията им - очите на мъжа бяха притворени, а ушите на кобилата

- наострени. Червеникавокафявият жребец пръхтеше и тя усещаше

топлия му дъх в косата си. Той я следваше толкова отблизо, че носът

му се удряше в рамото й. Без да се замисля, Вася сложи ръка върху

врата му. Конят леко завъртя уши със задоволство и тя се усмихна.

Пред огъня имаше предостатъчно място въпреки неуместното

присъствие на два високи и стройни коня. Вася се намръщи. Когато се

събуди предишния път, стаята не й се беше сторила толкова голяма.

На масата бяха сложени две сребърни чаши и тънкостенна кана. В

стаята се носеше ухание на топъл мед. До чиния със свежи подправки

лежеше самун черен хляб, който миришеше на ръж и анасон. От

едната му страна имаше купа с круши, а от другата - с ябълки. Зад

всички тях стоеше кошница с бели цветя със скромно сведени

главички. Подснежники. Кокичета.

Вася спря и зяпна.

- Нали за това дойде? - попита Морозко.

- Не мислех, че наистина ще намеря дори и едно!

- Значи имаш късмет.

Вася погледна цветята и не отвърна.

- Ела да ядеш - повика я Морозко. - Ще говорим по-късно.

Вася отвори уста да възрази, но празният й стомах изкъркори. Тя

преглътна любопитството си и седна. Той се настани на стол срещу

нея и се облегна на кобилата. Тя огледа храната и когато видя

изражението й, устните му потрепнаха:

- Не е отрова.

- Предполагам, че не е - колебливо се съгласи Вася.

Той откъсна парче хляб и го даде на Соловей. Жребецът го грабна

ентусиазирано.

- Хайде - подкани я Морозко, - или конят ти ще изяде всичко.

Вася предпазливо взе една ябълка и я захапа. Ледената сладост, която усети върху езика си, беше поразителна. Протегна ръка към

хляба. Преди да се усети, купата й беше празна, половината самун

беше изчезнал, а тя седеше заситена и даваше парчета хляб и плодове

на двата коня. Морозко не докосна храната. След като тя приключи с

яденето, той й сипа медовина. Вася отпи от гравираната сребърна

чаша и усети вкуса на студено слънце и зимни цветя.

Чашата му беше същата като нейната, само дето камъните по ръба й

бяха сини. Вася не проговори, докато пиеше. Но накрая остави чашата

на масата и вдигна очи към неговите.

Сила - леко разтревожен си каза Морозко, виждайки я да плува в

зелените дълбини. - Старият Черномор щеше да я познае веднага. Но тя е толкова

млада.

- Какво следва сега? - попита го тя.

- Това зависи от теб, Василиса Петровна.

- Трябва да се прибера у дома - каза тя. - Семейството ми е в опасност.

- Ранена си - отвърна Морозко. - По-лошо, отколкото мислиш. Ще

останеш, докато се излекуваш. Със семейството ти няма да се случи

нищо лошо. - Той добави по-меко: - Ще се върнеш у дома призори в

нощта, когато си заминала. Мога да ти обещая това.

Вася не отвърна. Това, че не възрази, показваше колко е изтощена.

Отново погледна кокичетата.

- Защо ми го донесе?

- Била си изправена пред избор: да отнесеш тези цветя на мащехата си

или да отидеш в манастир. - Вася кимна. - Е, вече имаш кокичетата.

Постъпи както желаеш.

Вася колебливо протегна показалеца си и погали един от влажните

копринени цветове:

- Откъде идват?

- От края на земите ми.

- И къде е това?

- Там, където снегът се топи.

- Но това не е някое определено място.

- Не е ли? То е много неща. Точно както аз и ти сме много неща и

къщата ми е много неща, и дори този кон, сложил носа си в скута ти, е много неща. Цветята ти са тук. Бъди доволна.

- Не харесвам половинчатите отговори. - Зелените й очи отново

проблеснаха, когато се вдигнаха към неговите.

- Тогава спри да задаваш половинчати въпроси - предложи й той и се

усмихна внезапно очарователно.

Тя се изчерви. Жребецът приближи още голямата си глава. Тя

трепна, когато конят докосна с устни наранените й пръсти.

-А - рече Морозко, - забравих. Боли ли те?

- Само малко. - Но тя не го погледна в очите.

Той заобиколи масата и коленичи, така че лицата им да са на едно

ниво:

- Може ли да видя?

Тя преглътна. Той хвана брадичката й с една ръка и обърна лицето й

към светлината на огъня. По бузата й имаше черни следи, - там където

я беше докоснал в гората. Върховете на пръстите на ръцете и краката й

бяха бели. Той огледа ръцете й и прокара пръст по измръзналия й крак.

- Не мърдай - каза й демонът.

- Защо би...

Но тогава той положи длан върху челюстта й. Пръстите му

изведнъж станаха горещи, невъзможно горещи - дотолкова, че тя

очакваше да усети мириса на изгарящата си плът. Опита се да се

отдръпне, но той сложи другата си ръка зад главата

й, зароби пръсти в косата й и я задържа. Дъхът й трепереше и

стържеше в гърлото й. Ръката му се плъзна към шията й и

единственото, което се промени, беше, че започна да пари още повече.

Тя бе твърде шокирана, за да изкрещи. Точно когато мислеше, че няма

да може да изтърпи и миг повече, той я пусна. Тя се отпусна върху

червеникавокафявият жребец. Конят дишаше успокояващо в косата й.

- Прости ми - каза Морозко.

Въздухът около него беше студен въпреки горещите му ръце. Вася

осъзна, че трепери. Тя докосна увредената си кожа. Беше гладка, топла

и без белези.

- Вече не ме боли. - Тя се помъчи гласът й да остане спокоен.

- Не - отвърна той. - Някои неща мога да излекувам. Но не мога да

лекувам нежно.

Тя погледна надолу към съсипаните върхове на пръстите на краката

и ръцете си:

- По-добре, отколкото да остана саката.

- Както кажеш.

Но когато докосна краката й, тя не можа да сдържи сълзите в очите

си.

- Ще ми дадеш ли ръцете си? - попита той.

Тя се поколеба. Върховете на пръстите й бяха измръзнали, а едната й

ръка беше грубо увита в парче ленено платно, за да предпази

неравната дупка в дланта й от нощта, когато упирът беше дошъл за

Константин. Споменът за болката я заля. Той не изчака отговора й.

Беше й нужна цялата й сила, но тя преглътна плача си, докато плътта

на пръстите й се затопляше и започваше да порозовява.

Накрая той взе лявата й ръка и започна да развива платното.

- Ти беше този, който ме нарани - каза Вася в опит да се разсее, - в

нощта, когато дойде упирът.

- Така е.

- Защо?

- За да ме видиш - отвърна той. - За да си спомниш.

- Виждала съм те и преди. Не съм забравила.

Той наведе глава и продължи със заниманието си. Но тя видя

киселата и леко огорчена извивка на устата му.

- Но ти се съмняваше. Нямаше да повярваш на собствените си сетива, след като си отидех. Сега съм немного повече от сянка в хорските

къщи. Някога бях гост.

- Кой е едноокият?

- Брат ми - рязко отвърна той. - Моят враг. Но това е дълга история и не

е за тази вечер. - Отмести настрани превръзката от ленено платно.

Вася потисна желанието да свие ръката си в юмрук. - Това ще е по-трудно за излекуване от измръзването.

- Непрекъснато отварях раната - обясни Вася. - Това сякаш ми

помагаше да пазя къщата.

- Помага - потвърди Морозко. - В кръвта ти има добродетелност. - Той

докосна нараненото място и Вася трепна. - Но само малко, защото си

млада. Вася, мога да излекувам това, но ще ти остане белег.

- Направи го тогава - подкани го тя, като не успя да скрие треперенето

на гласа си.

- Много добре. - Той протегна ръка към пода и загреба шепа сняг.

За момент Вася се почувства дезориентирана - видя еловата горичка, снега на земята, обагрен в синьо от здрача и в червено от светлината

на огъня. Но после къщата отново придоби форма около нея и

Морозко притисна снега към раната върху дланта й. Цялото й тяло се

скова и тогава дойде болката, по-лоша отпреди. Тя потисна вика си и

успя да остане неподвижна. Болката стана нетърпима и тя изхлипа

веднъж, преди да си наложи да млъкне.

Всичко приключи изведнъж. Той пусна ръката й и тя за малко не

падна от стола. Червеникавокафявият жребец я спаси - тя се удари в

топлото му тяло и се хвана за гривата му. Жребецът завъртя глава, за

да докосне с устна треперещата й ръка.

Вася го избута настрани и погледна. Раната беше изчезнала. В

средата на дланта й личеше студен, бял и съвършено кръгъл белег.

Когато го обърна към светлината на огъня, й се стори, че улавя

светлината, сякаш nog кожата й беше скрито парче лед. Не, въобразяваше си.

- Благодаря ти. - Тя притисна двете си ръце към скута си, за да скрие

треперенето им.

Морозко се изправи, отдръпна се и погледна надолу към нея.

- Ще се излекуваш - увери я той. - Почивай си. Ти си моя гостенка. Що

се касае до въпросите ти, ще получиш отговори. С времето.

Вася кимна, като продължаваше да гледа втренчено ръката си.

Когато отново вдигна поглед, той беше изчезнал.

***

24

ВИДЯХ КАКВО СЪРЦЕТО ТИ ЖЕЛАЕ

- Намерете я! - отсече Константин. - Върнете я обратно!

Но мъжете не искаха да отидат в гората. Те последваха Вася до

първите дървета и отказаха да продължат, мърморейки за вълци и

демони, и за ужасния студ.

- Сега Бог ще я съди, батюшка - каза бащата на Тимофей и Олег кимна

в знак на съгласие.

Константин се поколеба, сварен неподготвен. Под дърветата сякаш

цареше пълен мрак.

- Както кажете, деца мои - с усилие отвърна той. - Господ ще я съди.

Бог да е с вас.

Той направи кръстния знак.

Мъжете се отдалечиха с тежка стъпка през селото, като мърмореха, сближили глави. Константин отиде в голата си, студена килия.

Овесената каша от вечерята му тежеше на стомаха. Запали свещ пред

Богородица и по стените яростно заподскачаха стотици оживели

сенки.

- Ти, грешен слуга мой - изръмжа гласът. - Защо момичето вещица е на свобода в

гората? Кога ти казах, че трябва да бъде хваната? И че трябва да отиде в манастир?

Не съм доволен, служителю мой. Никак не съм доволен.

Константин падна на колене и се сви от страх.

- Опитахме всичко по възможностите си - отвърна той с умоляващ

глас. - Тя е демон.

- Този демон е при брат ми и ако той е достатьчно умен, да да види силата й...

Пламъкът на свещта потрепери. Свитият на пода свещеник застина

напълно неподвижно.

- Брат ти ли? - прошепна Константин. - Но ти... - в този момент свещта

угасна и остана само дишащият мрак. - Кой си ти?

Настъпи дълга, протяжна пауза и после гласът се засмя. Константин

не беше сигурен, че го чу, може би само го беше видял в потрепването

на сенките по стената.

- Онзи , КОЙТО докарва бурите - прошепна гласът с известно задоволство. -

Защото веднъж така ме призова. Но някога отдавна хората ме наричаха Мечока -

Медвед.

- Ти си дявол! - прошепна Константин и сключи ръце.

Всичките сенки се разсмяха.

- Както ти харесва. Но каква е разликата между мен и онзи, когото

наричаш Бог? Аз също се наслаждавам на делата, извършени в мое

име. Мога да ти даря слава, ако изпълняваш заповедите ми.

- Ти - прошепна Константин. - Но аз мислех...

Той беше помислил, че е въздигнат и отличен. А се беше оказал само

нещастен лековерник, изпълняващ заповедите на един демон. Вася...

Гърлото му се сви. Някъде в душата му имаше едно гордо момиче, яздещо кон под дневната светлина на лятото. Смеещо се с брат си на

столчето край печката.

- Тя ще умре. - Той притисна юмруци към очите си. - Направих го в

твоя услуга.

Още докато изричаше тези думи, той си мислеше: Те никога не трябва да

научат.

- Тя трябваше да отиде в манастир. Или да да дойде при мен - сухо каза гласът, със

съвсем лека нотка на кипящ под повърхността гняв. - Но сега тя е с брат

ми. Със Смъртта, но не е мъртва.

- Със Смъртта ли? - промълви Константин. - Не е мъртва?

Искаше му се тя да е мъртва. Искаше му се да е жива. Искаше

му се той самият да беше умрял. Щеше да полудее, ако гласът

продължава да говори.

Мълчанието се проточи и когато вече не можеше да го търпи, гласът

се появи отново:

- Какво искаш повече от всичко, Константин Никонович?

- Нищо - отвърна Константин. - Нищо не искам. Махай се.

- Като някоя истерична девица си - кисело отбеляза гласът и после се

смекчи. - Няма значение, аз знам какво искаш - и после през смях добави: -

Искаш ли да пречистиш душата си, божи човече? Искаш ли да си върнеш невинното

момиче? Е, знай тогава, че аз мога да я отнема от ръцете на самата Смърт.

- По-добре да умре и да напусне този свят - дрезгаво отвърна

Константин.

-Тя ще живее в страдание, преди да умре. Аз, само аз мога да я спася.

- Докажи го тогава - предизвика го Константин. - Върни я.

- Много бързаш, божи човече - изсумтя сянката.

- Какво искаш? - думите заседнаха в гърлото на Константин.

Гласът на сянката се изпълни със задоволство:

- О , Константин Никонович, толкова е хубаво, когато децата човешки ме питат какво

искам.

- Тогава какво е то? - сопна се Константин.

Как мога да бъда праведен с този глас в ушите ми? Ако той я върне обратно, отново

ще бъда чист.

- Нещо дребно - отвърна гласът. - Съвсем дребно. За живота трябва да бъде платено

с живот. Ако искаш малката вещица да се върне, аз трябва да получа своя вещица.

Доведи ми такава и аз ще ти дам онова, което искаш. И след това ще те оставя на

мира.

- Какво искаш да кажеш?

- Доведи ми вещица в гората призори, на границата, при дъба. Ще познаеш мястото,

когато го видиш.

- И какво ще стане - попита Константин почти шепнешком - с тази...

вещица, която ще ти доведа?

- Е, тя няма да умре - отвърна гласът и се засмя. - Каква ми е ползата от

смъртта? Смъртта е брат ми, когото мразя.

- Но няма други вещици, освен Вася.

- Вещиците трябва да виждат, божи човече. Само малката девица ли вижда?

Константин остана мълчалив. В съзнанието си той видя една пълна, безформена фигура, коленичила в основата на иконостаса и хванала

ръката му със своята влажна ръка. Гласът й прозвуча в ушите му: батюшка , виждам демони. Навсякъде. През цялото време.

- Помисли върху това, Константин Никонович - продължи гласът. - Но трябва да я

получа преди изгрев-слънце.

- А как ще те намеря? - думите му бяха по-тихи от сипещ се сняг.

Смъртен не би ги чул, но сянката ги чу.

- Отиди в гората - изсъска сянката. - Потърси кокичета. Тогава ще разбереш. Дай ми

вещица и вземи своята. Дай ми вещица и ще бъдеш свободен.

25

ПТИЧКАТА, КОЯТО ОБИЧАШЕ ЕДНА

ДЕВИЦА

Вася се събуди от докосването на слънчевата светлина по лицето

си. Отвори очи и видя бледосин таван... не, свода на откритото небе.

Сетивата й бяха замаяни и не можеше да си спомни... после изведнъж

споменът се върна. Ад съм в къщата в еловата горичка. Една мустаката

брадичка се опря в нейната. Тя отвори очи и отново се озова, опряла

нос в носа на червеникавокафявия жребец.

- Спиш твърде много - каза конят.

- Мислех, че си сън - рече Вася с известно учудване.

Беше забравила колко едър е конят и пламтящия поглед на тъмните

му очи. Отблъсна носа му настрани и седна изправена.

- Обикновено не съм - отвърна конят.

Споменът за предишната вечер връхлетя Вася. Кокичетата посред

зима, хлябът и ябълките, и тежкият вкус на медовина върху езика й.

Дългите бели пръсти върху лицето й. Болката. Тя извади ръката си

изпод одеялото. В средата на дланта й имаше светъл белег.

- И това не е било сън - прошепна тя.

Конят я гледаше с известна загриженост.

- По-добре повярвай, че всичко е истинско - каза й той така, сякаш говореше на

смахнат. - А ад ще ти кажа, ако сънуваш.

Вася се засмя.

- Съгласна съм. Сега съм будна.

Тя се измъкна от леглото - не беше толкова мъчително, колкото

преди. Главата й се проясняваше. Къщата все още изглеждаше като

гората по обяд, като се изключи пропукването на хубавия огън. От

малкото гърне върху огнището се вдигаше пара. Внезапно почувствала

се гладна, Вася отиде при огъня и откри глезотии: овесена каша, мляко

и мед. Започна да се храни, докато конят обикаляше около нея.

- Как е името ти? - попита го тя, когато приключи.

Жребецът беше зает с довършването на онова, което беше останало

в купата й. Той наклони уши към нея, преди да отговори:

- Наричат ме Соловей.

- Славей - усмихна се Вася. - Малко име за толкова голям кон. Как го

получи?

- Родил съм се по здрач - сериозно отвърна той. - Май може би съм се излюпил - не

мога да си спомня. Беше отдавна. Понякога препускам, а понякога си спомням да летя.

И затова са ме нарекли така.

- Но ти не си птица - зяпна го Вася.

- Не знаеш самата ти какво си - откъде знаеш какво съм аз? - отвърна конят. -

Наричат ме Славей - какво значение има защо?

Вася нямаше отговор. Соловей беше довършил кашата й и вдигна

глава, за да я погледне. Беше най-възхитителният кон, който някога

беше виждала. Миш, Метел, Огон - пред него те бяха като врабчета

пред сокол.

- Миналата нощ - колебливо започна Вася, - миналата нощ ми каза, че

ще ми позволиш да те яздя.

Жребецът изцвили. Копитата му изтракаха върху пода.

- Майка ми каза, че трябва да бъда търпелив - отвърна той. - Но обикновено не съм.

Ела да ме яздиш. Никога преди не са ме яздили.

Вася внезапно се разколеба, но сплете отново сплъстената си коса и

си сложи куртката, наметалото, ръкавиците и ботушите, които откри

да лежат близо до огъня. Последва коня под ослепителната светлина

на деня. Снегът под краката й беше дебел. Вася погледна високия гол

гръб на жребеца. Раздвижи крайниците си и почувства слабост в тях, все едно е във вода. Конят стоеше гордо и в готовност, като излязъл от

някоя приказка.

- Мисля - каза Вася, - че ще ми е нужен пън.

- Пън ли? - наострените му уши полегнаха.

- Пън - твърдо повтори Вася.

Тя се отправи към пъна на едно пречупило се и паднало дърво, който сметна за подходящ. Конят тръгна бавно с нея. Той сякаш

започваше да се колебае за избора си на ездач. Но застана до пъна с

обиден вид. Вася скочи леко от пъна върху гърба му.

Всичките мускули на жребеца се сковаха и той отметна глава нагоре.

Вася, която и преди беше яздила млади коне, очакваше нещо подобно

и седеше неподвижно.

Накрая едрият жребец изпръхтя.

- Много добре - каза той. - Поне си дребна.

Но когато закрачи, го направи с превзета походка настрани. На всеки

няколко секунди обръщаше глава, за да види момичето на гърба си.

***

Яздиха през целия ден.

- Не - каза Вася за десети път. Нощта в снежната гора я беше накарала

да осъзнае, че е по-слаба, отколкото очакваше, и това правеше

трудната й задача още no-трудна. - Трябва да наведеш глава и да

използваш гърба си. В момента да те яздя, е все едно да яздя някой

дънер. Голям хлъзгав дънер.

Жребецът завъртя глава, за да й хвърли гневен поглед:

- Знам как да ходя .

- Но не и как да носиш човек - възрази Вася. - Това е различно.

- Усещането е странно - оплака се конят.

- Мога само да си представя - съгласи се Вася. - Не е нужно да ме

носиш, ако не искаш.

Конят не отвърна и разтърси черната си грива. После каза:

- Ще те нося. Майка ми каза, че с времето става по-лесно - гласът му прозвуча

скептично. - Е, стига с това. Да видим какво можем да направим.

И той препусна в галоп. Хваната неподготвена, Вася премести

тежестта си напред и обви крака около корема му. Жребецът се втурна

между дърветата, като се накланяше ту на едната, ту на другата

страна. Вася осъзна, че подвиква на коня с висок глас. Той беше

грациозен като гепард и вдигаше също толкова шум. При тази скорост

ставаха едно цяло. Конят препускаше като планински бързей и целият

широк бял свят беше техен.

- Трябва да се върнем - каза накрая Вася, която беше поруменяла, задъхана и се смееше.

Соловей забави до тръс и вдигна глава - ноздрите му бяха

почервенели. Той подскачаше в добро настроение и прилепилата се за

него Вася се надяваше, че няма да я хвърли:

- Уморих се.

- Конят недоволно насочи едното си ухо към нея. Той почти не се беше

задъхал. Но въздъхна тежко и обърна. След учудващо кратко време

еловата горичка вече лежеше пред тях. Вася се свлече на земята.

Краката й се удариха в земята и раздрусването й причини силна

болка. Тя се отпусна задъхана на снега. Излекуваните пръсти на

краката й бяха изтръпнали и след няколкото часа езда усещането за

слабост не се беше подобрило.

- Но къде е къщата? - попита тя, скръцна със зъби и се изправи на

крака.

Всичко, което виждаше, бяха елите. Краят на деня покриваше гората

с ярковиолетовата си мантия.

- Не може да бъде открита с търсене - обясни Соловей. - Трябва да извърнеш съвсем леко

поглед настрани.

Вася го направи и там, между дърветата, като бързо проблясване в

края на полезрението й, беше хижата. Конят крачеше до нея и тя малко

се срамуваше, че се нуждае от подкрепата на топлото му рамо. Той я

побутна през вратата.

Морозко не се беше върнал. Но върху пламтящото огнище имаше

храна, поставена от невидими ръце, и нещо горещо и ароматно за

пиене. Тя подсуши Соловей с кърпи и среса дългата му грива. Никога

преди не се бяха грижили и за външния му вид също.

- Това е глупаво - рече конят. - Ти си уморена. Няма никакво значение дали съм сресан, или не.

Но въпреки това изглеждаше доста доволен от себе си, когато Вася

положи специални грижи за опашката му. Когато тя свърши, той

потърка муцуна в нея и прекара цялото време, докато се хранеше, в

това да оглежда косата, лицето и вечерята й, сякаш подозираше, че е

скрила нещо.

- Откъде идваш? - попита го Вася, когато вече се беше заситила и

даваше парчета хляб на ненаситния кон. - Къде си се родил?

Соловей не отговори. Протегна врат и схруска една ябълка с

жълтите си зъби.

- Кой е баща ти? - настояваше Вася.

Въпреки това Соловей не каза нищо. Открадна остатъка от хляба й и

се отдалечи бавно, дъвчейки. Вася въздъхна и се предаде.

***

Вася и Соловей излизаха навън да яздят заедно в продължение на

три дни. С всеки ден конят я носеше все по-лесно и силите на Вася

бавно се възстановяваха.

Когато се върнаха в къщата на третата вечер, Морозко и бялата

кобила ги чакаха. Вася закуцука през прага, доволна, че се справя да

ходи на собствените си два крака, и се закова на място, когато ги видя.

Кобилата стоеше край огъня и ближеше лениво парче сол. Морозко

седеше от другата страна на пламъците. Вася свали наметалото си и се

приближи до печката. Соловей отиде на обичайното си място и застана

там в очакване. Приспособяваше се много бързо за кон, за външния

вид на който никога не се бяха грижили.

- Добър вечер, Василиса Петровна - поздрави Морозко.

- Добър вечер - отвърна Вася.

За нейна изненада демонът Мраз държеше нож и дялкаше гладко

парче дърво. Под сръчните му пръсти се оформяше нещо като дървено

цвете. Той остави ножа настрани и сините му очи я огледаха. Тя се

зачуди какво ли е видял.

- Бяха ли слугите ми любезни с теб? - попита Морозко.

- Да - отвърна Вася. - Много. Благодаря за гостоприемството.

- Няма защо.

Той мълчеше, докато Вася се погрижи за Соловей, макар тя да

усещаше, че я наблюдава. Тя почисти коня и разреса сплетената му

грива. Когато изми лицето си и масата беше сложена, тя се нахвърли

върху храната като младо вълче. Масата беше отрупана с хубави неща: странни плодове и заострени ядки, сирене, хляб и извара. Когато Вася

най-сетне се изправи на стола си, тя забеляза язвителното изражение

на Морозко.

- Бях гладна - каза тя с извинителен тон. - У дома не се храним толкова

добре.

- Вярвам ти - дойде отговорът. - Приличаше на привидение посред

зима.

- Така ли? - кисело отвърна Вася.

- Повече или по-малко.

Вася остана мълчалива. Огънят се срути навътре и светлината в

стаята стана от златиста червеникава.

- Къде ходиш, когато не си тук? - попита тя.

- Където искам - отвърна той. - В света на хората е зима.

- Спиш ли?

- Не и по начина, по който ти мислиш за съня, не - поклати глава той.

Вася неволно хвърли поглед на голямото легло с неговата черна

рамка и натрупани като снежна преспа одеяла. Тя преглътна

следващия си въпрос, но Морозко долови за какво си мисли. Той

деликатно повдигна вежди.

Вася се изчерви и стана аленочервена. Наложи й се да си поеме

дълбоко дъх, за да прикрие пламтящото си лице. Когато погледна

отново към него, той се смееше.

- Няма нужда да ме гледаш с това изражение на превзета моралност, Василиса Петровна - рече той. - Това легло беше направено за теб от

моите слуги.

- И ти... - започна Вася и се изчерви още повече. - Ти никога...

Той отново се беше заел с дърворезбата си. Издяла още една

треска от дървеното цвете.

- Често, когато светът беше млад - кротко отвърна той. - Оставяха ми

девици в снега. - Вася потрепери и той добави: - Понякога те

умираха. Понякога бяха упорити или смели и... оставаха живи.

- Какво се случваше с тях? - попита Вася.

- Прибираха се у дома с голямо богатство - сухо отвърна Морозко. - Не

си ли чувала приказките?

Вася, която продължаваше да се изчервява, отвори уста и после я

затвори отново. През ума й бързо преминаха десетки неща, които би

могла да каже.

- Защо? - успя да изрече накрая. - Защо спаси живота ми?

- Беше ми забавно - отвърна Морозко, макар че не вдигна поглед от

резбата си. Цветето беше завършено в груб вид. Той остави настрани

ножа, взе малко стъкло - или лед - и започна да го заглажда.

- Така ли? - Вася крадешком вдигна ръка към мястото на лицето си, където беше измръзването.

Той не каза нищо, но очите му срещнаха нейните от другата страна

на огъня. Тя преглътна.

- Защо спаси живота ми и след това се опита да ме убиеш?

- Смелите оживяват - отвърна Морозко. - Страхливите умират в снега.

Не знаех ти от кои си.

Той остави цветето и протегна ръка. Дългите му пръсти докоснаха

местата на бузата й, челюстта й, където преди бяха нараняванията й.

Когато палецът му намери устата й, дъхът потрепери в гърлото й.

- Кръвта е едно. Това да имаш дарбата да виждаш - друго. Но най-рядкото от всичко е куражът, Василиса Петровна.

Кръвта нахлу под кожата на Вася, докато тя не започна да усеща и

най-малкото движение на въздуха.

- Задаваш твърде много въпроси - рязко каза Морозко и отпусна ръка.

Вася го погледна втренчено, очите й изглеждаха огромни на

светлината на огъня.

- Беше жестоко - отбеляза тя.

- Ще извървиш дълъг път - отвърна Морозко. - Ако нямаш куража да

се справиш с това, за теб е по-добре - много по-добре - да умреш

кротко в снега. Може би съм искал да ти направя услуга.

- Не беше кротко - възрази Вася. - И не беше никаква услуга. Ти ме

нарани.

Той поклати глава. Отново се беше заел с дърворезбата.

- Това е зашото ти се съпротивляваше - отвърна той. - Не би трябвало

да боли.

Тя се извърна настрани и се облегна на Соловей. Настъпи дълго

мълчание.

След това той много тихо каза:

- Прости ми, Вася. Не се страхувай.

Тя го погледна право в очите:

- Не се страхувам.

-

****

На петия ден Вася каза на Соловей:

- Тази вечер иде ти сплета гривата.

Жребецът не точно застина, но тя усети как мускулите му се

напрегнаха.

- Гривата ми няма нужда от сплитане - каза той, отмятайки въпросната

грива.

Тежката черна завеса се развя вълнообразно, като косите на жена, и

падна доста назад, зад врата му. Беше непрактична и абсурдно

красива.

- Но на теб ти харесва - опита се да го придума Вася. - Не искаш ли да

не ти влиза в очите?

- Не - много категорично отвърна Соловей.

- Ще изглеждаш като принца на всички коне - опита отново момичето.

- Вратът ти е толкова красив, не трябва да остава скрит.

При този въпрос за външния му вид Соловей отметна глава. Но той

беше малко суетен - като всички жребци. Тя усети колебанието му.

Въздъхна и сложи глава върху гърба му:

- Моля те.

- О , добре - съгласи се конят.

Тази вечер, веднага щом като той беше почистен и сресан, Вася си

присвои един стол и започна да сплита гривата му. Опасявайки се да

не оскърби чувствителността на жребеца, тя се отказа от плановете си

за сплетени една в друга плитки, къдрици или украси. Вместо това

събра дългата му грива в една голяма пухкава плитка по дължината на

врата му, така че той да изглежда no-извит и по-могъщ от всякога.

Беше много доволна. Тайно се опита да вземе няколко от кокичетата, които все още стояха неповехнали на масата, и да ги вплете в

плитката. Жребецът наостри уши:

- Какво правиш?

- Добавям цветя - виновно отвърна Вася.

Соловей тупна с копито.

- Без цветя.

След известна вътрешна борба Вася остави кокичетата с въздишка.

Тя върза последния висящ край, после спря и отстъпи назад.

Плитката подчертаваше гордата дъга на тъмния врат на жребеца и

грациозните кости на главата му. Окуражена, Вася издърпа стола от

другата страна, за да се захване с опашката.

- И опашката ми също ли? - конят въздъхна отчаяно.

- Когато свърша, ще изглеждаш като повелителя на конете - обеща

Вася.

Соловей се взря назад в напразен опит да види какво прави тя.

- Щом казваш.

Той сякаш започваше да размисля за ползите от грижите за външния

му вид. Вася не му обърна внимание и като си тананикаше под носа, се зае да сплита по-късите косми над опашната му кост.

Внезапно студен полъх размърда гоблените и огънят в печката се

разгоря. Соловей наостри уши. Вася се обърна точно когато вратата се

отвори. Морозко прекрачи през прага, а бялата кобила го побутна и

влезе след него. От топлината в стаята от козината й започна да се

вдига пара. Соловей измъкна опашката cu от ръцете на Вася и кимна

важно, като не обърна внимание на майка си. Тя насочи уши към

сплетената му грива.

- Добър вечер, Василиса Петровна - поздрави Морозко.

- Добър вечер - отвърна Вася.

Морозко свали синята си горна дреха. Тя се изплъзна от пръстите му

и изчезна сред облаче от прах. Той свали ботушите си, които се

изхлузиха, оставяйки влажно петно на пода. Останал бос, отиде до

печката. Бялата кобила го последва. Той вдигна една стиска слама и

започна да я разтрива. Само за един миг сламата се превърна в четка

от глигански косми. Кобилата стоеше с клепнали уши, отпуснала уста

от удоволствие.

Очарована, Вася се приближи по-близо:

- Ти ли промени сламата? Това магия ли беше?

- Както виждаш. - Той продължи с грижите за кобилата.

- Можеш ли да ми кажеш как го правиш? - Тя застана до него и се взря

нетърпеливо в четката в ръката му.

- Твърде привързана си към нещата такива, каквито са - отвърна

Морозко, докато решеше козината между плешките на кобилата. Той

хвърли ленив поглед надолу. - Трябва да позволиш на нашата да

бъдат такива, каквито са най-подходящи за целта ти. И те ще го

направят.

Объркана, Вася не отговори. Соловей изпръхтя - нямаше намерение

да позволи да го изоставят. На свой ред Вася взе слама и започна да

търка с нея врата на коня. Обаче колкото и да се взираше в нея, тя си

оставаше слама.

- Не можеш да я промениш в четка - обясни Морозко, когато я видя, -

зашото това би означавало да повярваш, че сега е слама. Просто сега

й позволи да бъде четка.

Раздразнена, Вася погледна намръщено към хълбока на Соловей:

- Не разбирам.

- Нищо не се променя, Вася. Нещата са или не са. Магията е да

забравиш, че нещо някога е било различно от онова, което ти искаш

да бъде.

- Все още на разбирам.

- Това не означава, че не можеш да се научиш.

- Мисля, че ми се подиграваш.

- Както искаш - отвърна Морозко, но се усмихна, когато го каза.

Вечерта, когато храната беше изчезнала и огънят гореше с

червеникава светлина, Вася каза:

- Веднъж ми обеща, че иде ми разкажеш една история.

Морозко отпи дълбока глътка от чашата си, преди да отговори:

- Коя история, Василиса Петровна? Аз знам много.

- Знаеш коя. Историята за твоя брат и враг.

- Наистина ти обещах да я разкажа - неохотно се съгласи Морозко.

- Виждала съм два пъти разкривения дъб - каза Вася. - От детството си

насам съм виждала четири пъти едноокия и видях мъртвите да

бродят. Наистина ли си мислеше, че ще поискам да ми разкажеш

която и да е друга история?

- Тогава пий, Василиса Петровна - тихият глас на Морозко се плъзна

по вените й заедно с виното. - И слушай.

Той наля медовина и тя отпи. Изглеждаше по-стар, чужд и много

далечен.

- Аз съм Смъртта - бавно рече Морозко. - Сега, както и в началото.

Някога, отдавна, бях роден от мислите на хората. Но не се родих сам.

Когато за пръв път погледнах нагоре към звездите, брат ми стоеше до

мен. Моят близнак. И когато за пръв път видях звездите, той също ги

видя.

Тихите, кристални думи докосваха съзнанието на Вася и тя видя как

небесата създават огнени колела в непознати за нея форми и една

снежна равнина целува студения син хоризонт върху чернотата.

- Имах лицето на човек - продължи Морозко. - Но брат ми имаше

лицето на мечок, защото за хората мечокът е много страховит. Това е

работата на брат ми - да кара хората да се страхуват. Той се храни от

страха им, натъпква се с него и заспива, докато не огладнее отново.

Повече от всичко обича безпорядъка, войната, чумата и огъня през

нощта. Но някога,

отдавна, аз го вързах. Аз съм Смъртта и съм пазачът на реда на

нещата. Всичко живо трябва да се изправи пред мен - така стоят

нещата.

- Щом си го вързал, тогава как...?

- Вързах брат си - прекъсна я Морозко, без да повишава тон. - Аз съм

неговият надзирател, неговият пазач и тъмничар. Понякога той се

събужда, а понякога спи. В края на краищата е мечок. Но сега е буден

и по-силен от всякога. Толкова силен, че започва да се освобождава.

Не може да напусне гората. Още не. Но вече е напуснал сянката на

дъба, което не е правил в продължение на сто човешки живота.

Хората ти започнаха да се страхуват, изоставиха чортите и сега домът

ти е незащитен. Той вече утолява глада си с вас. Убива хората ти през

нощта. Кара мъртвите да бродят.

Вася мълча известно време, обмисляйки думите му:

- Как може да бъде победен?

- Понякога с измама - отвърна Морозко. - Някога отдавна го победих

със сила, но тогава имаше и други, които ми помагаха. Сега съм сам

и отслабнал - настъпи кратко мълчание. - Но той все още не е

свободен. За да се освободи изцяло, се нуждае от животи - няколко

живота, - страха от измъчваните мъртъвци. Животите на онези, които

могат да го видят, са най-силните от всички. Ако той те беше отвел в

гората в нощта, когато се срещнахме, то тогава щеше да е свободен, въпреки че всички сили на света са обединени срещу него.

- Как може да бъде вързан отново? - попита Вася с нотка нетърпение.

Морозко се подсмихна.

- Имам една последна хитрост - дали беше въображението й, или

очите му се задържаха по-дълго върху лицето й? Талисманът тежеше

върху шията й. - Ще го вържа в средата на зимата, когато съм най-силен.

- Мога да ти помогна.

- Можеш ли наистина? - леко развеселен попита Морозко. - Едно

момиче със смесена кръв, което е още дете и не е обучено?

Не знаеш нищо за науката, битките или магията. Как точно можеш да

ми помогнеш, Василиса Петровна?

- Аз поддържах домовоя жив - запротестира Вася. - Запазих дома си от