трева. Той сви уста. Сигурен беше, че никой друг и в десет села

наоколо не би могъл да му се пречка толкова в краката, колкото Вася.

- Не трябва ли да си в кухнята, Вася? - попита я с остра нотка в гласа.

Денят беше горещ и жена му, плувнала в пот, бе раздразнителна.

Новороденият му син пищеше непрекъснато заради никнещиme зъбки.

Накрая, скърцайки със зъби, Коля беше грабнал рибарско влакно и

кошница и се бе отправил към реката. Но ето че цъфна сестра му, за да

му наруши спокойствието.

Вася подаде още малко главица измежду бурените, но не напусна

изцяло скривалището си.

- Нищо не мога да направя, братко - заумилква се тя. - Ана Ивановна и

Дуня си крещят една на друга, а Ирина nak плаче. - Ирина беше

новата им природена сестричка, появила се на този свят малко преди

сина на Коля. И без това не мога да шия, когато Ана Ивановна е

наоколо. Забравям как се прави.

Коля изсумтя.

Вася се размърда в скривалището си.

- Мога ли да ти помагам да ловиш риба? - с надежда попита тя.

-Не.

- Мога ли да гледам. как ти ловиш риба?

Коля отвори уста да откаже, но размисли. Ако сестра му седеше на

брега на реката, нямаше да се забърква в неприятности някъде

другаде.

- Добре - отвърна й. - Ако седиш ей там. Тихо. Без да хвърляш сянка

върху водата.

Вася покорно изпълзя до посоченото й място. Коля повече не й

обърна внимание и се съсредоточи върху водата и усещането за

влакното между пръстите си.

Един час по-късно Вася все още седеше, както беше инструктирана, а Коля имаше шест хубави риби в кошницата си. Мина му през ум, че

така жена му ще е по-склонна да оправдае отсъствието му, след което

хвърли поглед към сестра си и се зачуди как малката успя да стои

мирно толкова дълго. Тя гледаше водата с такова съсредоточено

изражение, че той чак се разтревожи. Какво ли вижда там, че да я кара

да се втренчва така? Водата ромолеше в коритото си както винаги, върху двата бряга, по течението, се полюшваха лехи с кресон.

Коля усети рязко подръпване на влакното и забрави за Вася, докато

теглеше. Но преди рибата да се озове на брега, дървената кука се

счупи. Коля изруга. Припряно намота влакното и смени куката. Докато

се готвеше да я заметне отново, се огледа. Кошницата я нямаше.

Изруга втори път, по-силно, и погледна Вася. Но тя седеше на един

камък на десет крачки разстояние.

- Какво стана? - попита го тя.

- Рибата ми я няма! Сигурно някой дурак от селото е дошъл и...

Но Вася не го слушаше. Тя беше изтичала до самия ръб на реката.

- Тя не е твоя! - извика. - Върни я обратно!

На Коля му се стори, че сякаш в отговор долавя странна извивка в

ромоленето на водата.

- Веднага! - тропна с крак Вася. - Хвани си твоя риба!

От дълбините се разнесе дълбок стържеш звук като от камъни, които

се триеха един в друг, и след това кошницата излетя сякаш отникъде, удари Вася в гърдите и я събори назад. Тя инстинктивно я сграбчи и се

обърна ухилена към брат си.

- Ето ги! - каза тя. - Онова лакомо старо нещо просто искаше...

Но когато видя лицето на Коля, Вася не довърши. Безмълвно му

подаде кошницата.

На Коля му се прииска да се отправи към селото и да зареже и

кошницата, и странната си сестра. Но беше мъж и син на боярин, затова със скована и наперена крачка отиде да вземе улова си. Може би

му се искаше да каже нещо, защото един-два пъти отвори уста - Вася

си каза, че той самият прилича на риба, - но после се завъртя кръгом и

се отдалечи, без да каже и дума.

Есента най-сетне дойде, за да докосне с хладните си пръсти

изсушената от лятото трева. Златистата доскоро светлина посивя, облаците станаха влажни и пухкави. Ако Вася все още плачеше за брат

си и сестра си, то го правеше скришом, а не когато семейството й

можеше да я види. Освен това спря да пита всеки ден баща си дали е

достатъчно голяма, за да отиде в Москва. Но ядеше овесената си каша

с вълчо настървение и често питаше Дуня дали не е пораснала още.

Избягваше шиенето, както и мащехата си. Ана тропаше с крак и

даваше пискливи заповеди, но Вася не им се подчиняваше.

Онова лято се скиташе из гората и денем, и нощем. Сега го нямаше

Саша, за да я хване, когато избяга, а тя бягаше често, въпреки че Дуня

й се караше. Но дните станаха по-къси, времето се влоши и в кратките

ветровити следобеди Вася понякога оставаше да седи вътре на стола.

Там ядеше хляб и разговаряше с домовоя.

Домовоят беше дребен, дундест и кафяв. Имаше дълга брада и

блестящи очи. През нощта изпълзяваше от фурната, за да избърше

чиниите и да изчисти саждите. Преди той кърпеше и дрехи, когато

хората ги оставеха незакърпени, но Ана крещеше, ако видеше

оставена риза, и малцина от прислужниците биха рискували да си

навлекат гнева й. Преди пристигането на мащехата на Вася те му

оставяха дарове - купа с мляко или парче хляб. Но Ана крещеше и за

това. Дуня и слугините бяха започнали да крият даровете си в някои

странни ъгълчета, където Ана рядко идваше.

Вася говореше между хапките и риташе крачетата на стола си.

Домовоят шиеше - Вася тайно му беше дала нещата, които тя

трябваше да закърпи. Малките му пръстчета се движеха бързо, като

комари в летен ден. Както винаги, разговорът им беше по-скоро

едностранен.

- Откъде идваш? - попита го Вася с пълна уста.

Тя му беше задавала този въпрос и преди, но понякога отговорът му

се променяше.

Домовоят не вдигна поглед, нито спря да работи.

- Оттук - отвърна.

- Искаш да кажеш, че има още такива като теб? - попита момиченцето

и се огледа.

Това сякаш смути домовоя:

-Не.

- Но ако ти си единственият, то тогава откъде идваш?

философските разговори не бяха силната страна на домовоя.

Той сбърчи съединените си в едно вежди и в движенията на ръцете му

се появи нотка на колебание:

- Тук съм, защото къщата е тук. Ако къщата не беше тук, и аз нямаше

да бъда.

Василиса не можа да разбере нищо от отговора му.

- Значи - опита тя отново, - ако къщата бъде изгорена от татарите, ти

ще умреш?

Домовоят изглеждаше така, сякаш се мъчеше да осмисли

необяснимо за него понятие:

- Не.

- Но нали току-що каза, че...

В този момент в движенията на ръцете на домовоя се появи известна

рязкост, която даваше да се разбере, че не иска да разговаря повече.

Вася и без това беше довършила хляба си. Донякъде озадачена, тя се

смъкна от стола сред облак от трохи. Домовоят я изгледа ядосано и

стисна уста. Тя изтупа трохите с виновен вид и така ги разпиля още

повече. Накрая се отказа и побягна, само за да се спъне в една

разхлабена дъска и да се блъсне в Ана Ивановна, която стоеше на

вратата и я зяпаше с полуотворена уста.

В нейна защита трябва да се каже, че Вася нямаше намерение да

бутне мащехата си така, че да се удари в касата на вратата, но

момиченцето беше силно за възрастта си и кокалесто и можеше да

тича много бързо. Вася хвърли бърз извинителен поглед нагоре, но

беше заловена. Ана стоеше на място, бяла като платно, само по

страните й бе останал малко цвят. Гърдите й се надигаха и спускаха

бързо. Вася отстъпи крачка назад.

- Вася - започна Ана със задавен глас, - с кого говореше?

Сварена неподготвена, Вася мълчеше.

- Отговори ми, дете! С кого говореше?

Смутена, Вася избра най-безопасния отговор:

- С никого.

Погледът на Ана се стрелна от Вася към стаята зад нея. Внезапно

протегна ръка и зашлеви детето.

Момичето сложи ръка върху бузата си, пребледняло от удивление и

гняв. Миг по-късно от очите й бликнаха сълзи. Баща й я биеше доста

често, но го правеше от чувство за справедливост. Никога в живота й

не я бяха удряли от гняв.

- Няма ga me питам пак - предупреди я Ана.

- Това е просто домовой - прошепна Вася. Очите й бяха огромни. -

Просто домовой.

- И що за дяволско изчадие - попита Ана с писклив глас - е този

домовой?

Обърканата Вася, която се опитваше да не се разплаче, не отговори.

Ана вдигна ръка, за да я зашлеви пак.

- Той помага за почистването на къщата - заекна бързичко Вася. - Не

вреди никому.

Пламналите от гняв очи на Ана се стрелнаха към стаята и лицето й

се зачерви.

- Ти се махай! - изпищя тя.

Домовоят вдигна поглед объркан и обиден. Ана се обърна отново

към Василиса.

- Домовой ли? - изсъска Ана и тръгна към доведената си дъщеря. -

Домовой? Такова нещо като домовой не съществува!

Разгневена и объркана, Вася понечи да възрази, но като видя

изражението на мащехата си, тутакси я затвори. Никога не беше

виждала толкова уплашен човек.

- Махай се оттук! - изкрещя Ана. - Махай се, махай cel

Последната дума беше писък и Вася се обърна и побягна.


***

Топлината от животните се издигаше отдолу и затопляше приятно

миришещия таван. Вася се зарови в купчина слама, премръзнала, насинена и объркана.

Не съществувало такова нещо като домовой? Разбира се, че

съществува. Виждаха го всеки ден. Той си беше точно там.

Но дали наистина го виждаха? Вася не можеше да си спомни някой

друг - освен нея самата - да е говорил с домовоя. Но разбира се, Ана

Ивановна го беше видяла - нали му бе казала да се маха? Може би... може

би наистина не съществуваше такова нещо като домовоя. Може би беше

луда. Може би съдбата й беше да стане юродива и да се скита сред

селяните и да проси. Но не,

юродивume бяха пазени от Христос - те изобщо не биха могли да са

толкова лоши като нея.

От много мислене я заболя главата. Ако домовоят не беше истински, то тогава какви бяха останалите? Водяной в реката, човекът клонка в

дърветата? Русалката, полевикът, дворникът? Нима си ги е измислила

всичките? Луда ли е? Ами Ана Ивановна? Искаше й се да може да

попита Оля или Саша. Те щяха да знаят и никой от двамата никога не

би я ударил. Но те бяха далеч.

Вася зарови глава в шепи. Не беше сигурна колко дълго лежа там.

Сенките се носеха през слабо осветената конюшня. Задряма, както

правят уморените деца, а когато се събуди, светлината в плевнята беше

сива и тя беше ужасно гладна.

Вася сковано се протегна, отвори очи... и установи, че гледа право в

очите на мъничко човече. Момичето изстена ужасено, сви се обратно и

притисна юмруци към очите си.

Но когато погледна отново, очите все още бяха там - все така големи, кафяви, спокойни, върху широко лице с червен нос и поклащаща се

бяла брада. Създанието беше доста дребно, не по-голямо от самата

Вася. Седеше върху купчина сено и я наблюдаваше с любопитство и

симпатия. За разлика от домовоя с неговата спретната роба, това

същество беше облечено в парцаливи остатъци от дрехи и краката му

бяха боси.

Това видя Вася, преди отново да стисне силно очи. Но не можеше да

остане заровена в сеното завинаги. Накрая събра смелост, погледна и

попита несигурно:

- Ти дявол ли си?

Последва кратка пауза.

- Не знам. Може би. Какво е дявол? - Малкото създание имаше глас, подобен на цвиленето на някой кротък кон.

Вася се замисли:

- Голямо черно същество с брада от пламъци и раздвоена опашка, което иска да притежава душата ми и да ме отвлече и измъчва в

огнен кладенец.

Тя отново се вгледа в малкото човече.

Каквото u да беше то, изглежда, че не отговаряше на това описание.

Брадата му беше успокоително бяла и гъста и той се въртеше и

оглеждаше дъното на панталоните си, сякаш за да потвърди

отсъствието на опашка.

- Не - най-сетне отвърна той. - Не мисля, че съм дявол.

- Наистина ли си тук? - попита Вася.

- Понякога - спокойно отвърна малкото човече.

Вася не се успокои много, но след като се замисли за момент, реши, че „понякога“ е за предпочитане пред „никога“.

- О! - възкликна поуспокоена. - Тогава какво си?

- Грижа се за конете.

Вася кимна компетентно. Щом имаше малко създание, което се

грижи за къщата, е, тогава значи има и друго, което се грижи за

конюшните. Но момичето се беше научило да бъде предпазливо.

- Може... може ли всеки да те види? Знаят ли, че си тук?

- Конярите знаят, поне ми оставят дарове в студените нощи. Но не, никой не може да ме види. С изключение на теб. И другата, но тя

никога не идва. - Той направи лек поклон към нея.

Вася го гледаше с нарастващо смайване:

- А домовоят? И него никой не може да го види, нали?

- Не знам какво е домовой - спокойно отвърна малкото същество. - Аз

принадлежа на конюшните и на животните, които живеят тук. Не се

осмелявам да излизам навън, освен за да обучавам конете.

Вася отвори уста, за да попита как го прави. Той не беше по-висок

от нея, а гърбовете на всички коне бяха на няколко педи над главата й.

Но в този момент чу дрезгавия глас на Дуня, която я викаше.

Момичето скочи.

- Трябва да тръгвам - каза. - Ще те видя ли пак?

- Ако искаш - отвърна създанието. - Никога преди не съм говорил с

никого.

- Казвам се Василиса Петровна. Твоето име как е?

Малкото същество се замисли за момент.

- Никога преди не ми се е налагало да си измислям име - отвърна, но

замлъкна. След известно време продължи: - Аз съм... вазила, духът на конете - рече най-сетне. - Предполагам, че може да ме

наричаш така.

Вася кимна веднъж почтително.

- Благодаря ти - каза.

След което се претърколи и се затича към стълбата на плевнята.

След нея от косата й оставаше следа от сламки.

***

Дните отминаваха, както и сезоните. Вася порасна и се научи да

бъде предпазлива. Внимаваше да разговаря само с други човешки

същества, освен когато оставаше сама. Реши да не вика и да не тича

толкова, по-малко да тревожи Дуня и преди всичко да избягва Ана

Ивановна.

Дори донякъде успяваше да го прави, защото почти седем години

преминаха мирно и тихо. Когато Вася чуваше гласове във вятъра или

виждаше лица в листата, не им обръщаше внимание. В повечето

случаи. С изключение на вазилата.

Той беше просто създание. Каза, че както всички домашни духове се

е появил, когато били построени конюшните, и не си спомня нищо от

времето преди това. Но той притежаваше благородната естественост

на конете, а под палавостта на Василиса се криеше постоянство, което

- макар тя да не го знаеше - се нравеше на малкия дух на конюшнята.

Когато можеше, Вася изчезваше в обора. Тя можеше да наблюдава

вазилата с часове. Движенията му бяха нечовешки леки и пъргави и се

катереше върху гърбовете на конете като катерица. Когато духчето го

правеше, дори Метел стоеше неподвижен като камък. След известно

време на Вася започна да й се струва съвсем естествено да вземе ножа

и гребена и да му помага.

В началото уроците на вазилата бяха свързани само със занаята му -

почистването и лекуването на конете и разни поправки. Но Вася беше

много ентусиазирана и той скоро започна да я учи на no-странни неща.

Научи я да разговаря с конете.

Това беше език на очите и тялото, на звуци и жестове. Вася беше

достатъчно млада, за да учи бързо. Скоро тя започна да се промъква в

обора не само заради удобството на сеното и топлите тела, но и за да

си говори с конете. Седеше в конюшнята с часове и слушаше.

Ако я хванеха конярите, може би щяха да я изгонят, но те я

откриваха някак изненадващо рядко. Понякога Вася се тревожеше, че

никога не я намират. Всичко, което трябваше да стори, беше да се

прилепи до стената на отделението в конюшнята, след това да

заобиколи приклекнала коня и да избяга, а конярят никога дори не

вдигаше поглед.


ВТОРА

ЧАСТ


СВЕЩЕНИКЪТ СЪС ЗЛАТИСТАТА КОСА

В годината, в която Василиса Петровна стана на четиринайсет, митрополит Алексей планираше възкачването на престола на княз

Дмитрий Иванович. От седем години митрополитът беше регент на

Москва. Той интригантстваше, влизаше в схватки, създаваше съюзи и

ги нарушаваше, призоваваше мъже в битка и след това ги изпращаше

обратно у дома. Но когато Дмитрий достигна пълнолетие и Алексей

видя, че той е самоуверен, енергичен и има трезва преценка, каза:

„Е, доброто жребче не трябва да бъде оставено само да пасе“, и

започна да прави планове за коронация. Бяха ушити роби, бяха купени

кожи и бижута и бяха изпратени пратеници до Сарай, за да молят

снизхождението на Хана.

А Алексей, както винаги, продължи тихо да се оглежда за онези, които можеха да се противопоставят на наследственото право на княза.

Точно така той научи за един свещеник, който се наричаше отец

Константин Никонович.

Наистина Константин беше съвсем млад мъж, но за негово щастие

(или нещастие), беше и ужасно красив - коса с цвят на старо злато и

очи като синя вода. Беше известен в цяла Московия със своето

благочестие и въпреки младостта си беше пътувал надалеч - на юг чак

до Цариград и на запад до Елада. Четеше гръцки и можеше да спори

по неясните въпроси на теологията.

Освен това пееше с ангелски глас, така че хората плачеха, като го

слушаха, и обръщаха очи към Бога.

Но преди всичко Константин Никонович рисуваше икони. Хората

казваха, че иконите му са такива, каквито никога не са виждали в

Московия. Сякаш бяха направени от Божията ръка, за да благословят

грешния свят. Иконите му вече бяха прерисувани във всички

манастири в Северната Рус и шпионите на Алексей му разказаха за

възторжени, разюздани тълпи, за жени, които плачат, когато целунат

изрисуваните лица.

Тези слухове тревожеха митрополита.

- Е, аз ще отърва Москва от този златокос свещеник - каза си той. -

Щом като е толкова обичан, ако реши, гласът му може да обърне

народа срещу княза.

Той се зае да обмисля към какви средства да прибегне. Докато

умуваше, дойде пратеник от дома на Пьотър Владимирович.

Митрополитът веднага изпрати да доведат мъжа. Пратеникът

пристигна начаса, както беше потънал в прах, изтощен и благоговееш

пред лъскавото си обкръжение. Но когато каза „Благословете ме, отче“, гласът му само леко заекваше и той стоеше достатъчно

стабилно на краката си.

- Бог да е с теб - отвърна Алексей и направи кръстния знак. - Кажи ми

какво те води толкова далеч, синко.

- Свещеникът на Лесная Земля умря - обясни пратеникът и преглътна с

усилие. Беше очаквал да предаде съобщението на някоя не чак

толкова високопоставена личност. - Добрият дебел отец Семьон

отиде при Господ и господарката каза, че сега сме изоставени на

произвола на съдбата. Тя ви моли да ни изпратите друг свещеник, който да ни помогне да не изгубим пътя.

- Е - веднага отвърна митрополитът, - благодарете се, че вашето

спасение ми е под ръка.

Митрополитът Алексей освободи пратеника и изпрати да повикат

Константин Никонович.

Младият мъж дойде при прелата. Той беше висок, блед и пламенен.

Расото му от черна вълна подчертаваше красотата на косата и очите

му.

- Отец Константин - започна Алексей, - призован сте в служба на Бога.

Отец Константин не отвърна.

- Една жена - продължи митрополитът, - собствената сестра на

Великия княз, проводи пратеник, с когото моли за нашата помощ.

Паството на нейното село е останало без пастир.

Лицето на младия мъж не се промени.

- Ти си точният човек, който да отиде и да служи на тази дама и

семейството й - завърши Алексей и се усмихна с престорена

доброжелателност.

- Батюшка - отвърна отец Константин с толкова дълбок глас, че чак

беше стряскащ. Слугата до лакътя на Алексей изскимтя.

Митрополитът присви очи. - За мен е чест. Но аз вече имам работа

сред хората на Москва. И моите икони, които съм изрисувал за слава

на Бога - и те са тук.

- Мнозина от нас се грижат за хората на Москва - отбеляза

митрополитът. Гласът на младия свещеник беше едновременно

успокояващ и изнервяш и Алексей го наблюдаваше предпазливо. - А

онези бедни, изгубени души в пущинака си нямат никого. Не, не, наистина трябва да си ти. Заминаваш след три седмици.

Пьотър Владимирович е разумен мъж, помисли си Алексей. Три сезона на север

ще убият това парвеню) ши поне ще накарат толкова опасния му чар да повехне. По-

добре, omкoлкoтo да го убия веднага и хората да започнат да вземат плътта му като

реликва и да го направят мъченик.

Отец Константин отвори уста, но улови погледа на митрополита, който беше твърд като кремък. Стражите чакаха от двете му страни, а в

преддверието имаше още от тях с дълги алени пики. Константин

преглътна онова, което искаше да каже.

- Сигурен съм - меко добави Алексей, - че имаш да свършиш много

неща преди заминаването си. Бог да е с теб, синко.

С пребледняло лице, прехапал червените си устни, Константин

сковано склони глава, завъртя се кръгом и си тръгна. Тежкото му расо

се вееше и плющеше след него, докато напускаше стаята.

- Прав mu път - промърмори Алексей, макар все още да се чувстваше

неспокоен.

Той сипа квас в една чаша и го изля още студен в гърлото си.


***

В средата на лятото пътищата бяха сухи и обрасли с трева.

Умереното слънце се любуваше на сладко ухаещата земя и леки

дъждове разпръсваха цветя в гората. Но отец Константин не

забелязваше нищо от това. Той яздеше до пратеника на Ана с побелели

от гняв устни. Пръстите му тъгуваха за четките, боите и дървените

дъски за рисуване, за спокойната му и тиха килия. Най-вече тъгуваше

за хората, за любовта и копнежа им, за полууплашения им възторг, за

начина, по който ръцете им се протягаха към неговите. Да го вземат

дяволите този митрополит, който се бърка там, където не му е работа!

А сега беше заточен не по друга причина, а защото хората

предпочитаха него.

Е, щеше да обучи някое селско момче, да се погрижи да го

ръкоположат и след това щеше да бъде свободен да се върне в Москва.

Или може би да отиде по на юг, до Киев, или на запад, до Новгород.

Светът беше широк и Константин Никонович нямаше да остане да

гние в някакво стопанство в гората.

Константин прекара цяла седмица изпълнен с гняв и накрая

естественото му любопитство взе връх. Дърветата ставаха все по-големи, докато яздеха все по-навътре в дивите земи - огромни, дебели

дъбове и борове, високи колкото куполите на църкви. Слънчевите

поляни ставаха все по-редки, докато гората от двете страни се

приближаваше. Светлината беше зелена, сива и пурпурна, а сенките

падаха тежко като кадифе.

- Каква е земята на Пьотър Владимирович? - една сутрин попита

спътника си Константин.

Пратеникът се стресна. Яздеха от цяла седмица и красивият

свещеник почти не беше отворил уста, освен за да се нахрани.

- Много красива, батюшка - почтително отвърна мъжът. - Дърветата са

красиви като катедрали и от всички страни има искрящи потоци.

През лятото има цветя, а през есента - плодове. През зимата обаче е

студено.

- А господарят и господарката ти? - попита Константин, изпълнен с

любопитство въпреки желанието си.

- Пьотър Владимирович е добър човек - отвърна мъжът и в гласа му се

промъкна топла нотка. - Понякога е суров, но справедлив и хората му

никога не страдат от недоимък.

- А господарката ти?

- О, тя е добра жена. Добра жена. Не е като предишната господарка, но

въпреки това е добра жена. Не съм видял лошо от нея - докато

говореше, погледна крадешком Константин и отецът се зачуди какво

премълчава пратеникът.

-

***

В деня, в който пристигна свещеникът, Вася седеше на едно дърво и

разговаряше с една русалка. Някога тя беше смятала тези разговори за

смущаващи, но вече свикна с голата зелена кожа на жената и с

капките, които постоянно капеха от светлата й коса от водорасли, феята седеше върху един дебел клон с безгрижието на котка и

постоянно решеше дългите си кичури. Гребенът й беше най-голямото

съкровище на русалката, защото ако косата й изсъхнеше, тя щеше да

умре. Но където и да се намираше, гребенът беше способен да призове

водата. При по-внимателно вглеждане Вася можеше да види водата, стичаща се от зъбите на гребена. Русалката обичаше вкуса на плътта.

Тя сграбчваше младите елени, които пиеха от нейното езеро на

зазоряване, а понякога и младите мъже, които плуваха там в разгара на

лятото. Но харесваше Василиса.

Беше късен следобед и светлината на дългите северни дни блестеше

над двете и караше косата на Вася да сияе, а русалката избледняваше

до зеленикав дух с формата на жена. Водният дух беше стар като

самото езеро и тя понякога поглеждаше с учудване и възхищение към

Вася - нахалното дете от един по-нов свят.

Бяха станали приятелки при странни обстоятелства. Русалката беше

откраднала едно селско момче. Когато Вася видя младежът да изчезва

с бълбукане сред проблясъка на зелени пръсти, се гмурна в езерото

след него. Макар да беше дете, тя гореше със силата на собствената си

тленност и можеше да се изправи срещу всяка русалка. Сграбчи

момчето и го издърпа обратно към дневната светлина. Стигнаха

безопасно до брега. Момчето беше насинено, плюеше вода и гледаше

втренчено Вася едновременно с благодарност и ужас. Отскубна се от

нея и побягна към селото веднага щом почувства твърда почва под

краката си.

Вася сви рамене и го последва, като изстискваше водата от плитката

си. Искаше си супата. Но по-късно в дългия пролетен здрач, когато

всеки лист и стръкче трева изглеждат черни на фона на оцветения в

синьо въздух, тя се върна при езерото. Седна на ръба на брега и

потопи пръстите на краката си във водата.

- Да го изядеш ли искаше? - разговорливо попита тя водата. - Не

можеш ли да си намериш друга храна?

Настъпи кратка тишина, изпълнена с шумоленето на листата.

После...

- Не - отвърна звънлив глас.

Вася скочи на крака и започна да се озърта сред листака. Беше чист

късмет, че погледът й попадна върху гъвкавите очертания на гола

жена. Русалката беше приседнала на една страна, стиснала в ръка

нещо проблясващо и бяло.

- Не месо - каза съществото и потрепери, а косата му се понесе на

вълнички над кожата. - Страх и желание - не че знаеш нещо за което

и да е от двете. Те придават вкус на водата и ме хранят. Когато

умират, те ме познават такава, каквато съм. Иначе няма да съм нищо

повече от езеро, дърво и водорасли.

- Но ти ги убиваш! - възпротиви се Вася.

- Всичко умира.

- Няма да ти позволя да избиваш моите хора.

- Тогава ще изчезна - отвърна русалката с равен глас.

Вася се замисли за момент:

- Знам, че си тук. Мога да те видя. Не умирам и не съм уплашена...

но... мога да те виждам. Мога да бъда твоя приятелка. Това

достатъчно ли е?

Русалката я погледна с любопитство:

- Може би.

Вярна на думата си, Вася идваше да потърси водния дух, а през

пролетта хвърляше цветя в езерото и русалката не умря.

В замяна русалката научи Вася да плува така, както малцина могат, и да се катери по дърветата като котка. Точно така двете се бяха

озовали заедно, излегнати на един клон, надвесен над пътя, докато

отец Константин се приближаваше към Лесная Земля.

Русалката първа видя свещеника. Очите й проблеснаха:

- Ето че идва един, който би бил подходящ, за храна.

Вася надникна надолу към пътя и видя мъжа с прашасала златиста

коса и тъмното расо на свещеник:

- Защо?

- Той е изпълнен с желание. Желание и страх. Не знае какво желае и не

признава страха си. Но изпитва и двете с такава сила, че тя го

задушава.

Мъжът се приближаваше. Лицето му наистина беше жадно.

Високите му, изпъкнали скули хвърляха сиви сенки върху хлътналите

му бузи. Имаше дълбоки сини очи и меки пълни устни, които беше

свил сурово, сякаш за да скрие слабостта си. Един от мъжете на баща

й яздеше до него и двата коня бяха прашни и уморени.

Лицето на Вася светна.

- Прибирам се у дома - каза. - Ако идва от Москва, ще носи новини за

брат ми и сестра ми.

Русалката не гледаше към нея, а надолу към пътя, по който беше

поел мъжът, и в очите й блестеше глад.

- Обеща ми, че няма да го правиш - остро й напомни Вася.

Русалката се усмихна и острите й зъби проблеснаха между

зеленикавите устни.

- Може би той желае смъртта - каза. - Ако е така... не мога да му

помогна.

-

***

В обления от златистата следобедна светлина двор пред къщата

цареше суматоха като в мравуняк. Един мъж разседлаваше уморените

коне, но свещеникът не се виждаше никъде. Вася се затича към

вратата на кухнята. Дуня, която я посрещна на прага, й изсъска, като

видя клонките в косата й и петната по късата й рокля.

- Вася, къде...? - започна тя и после добави: - Няма значение. Хайде, побързай.

Тя бързо изпрати момичето да се среше и да смени мръсните си

дрехи с блуза и бродиран сарафан.

Вася излезе от стаята, която споделяше с Ирина, зачервена и

недоволна, но горе-долу в по-приличен вид. Альоша я чакаше. Ухили

се, като я видя:

- Може би в крайна сметка ще успеят да те омъжат, Васочка.

- Ана Ивановна каза, че няма - сдържано отвърна Вася. - Твърде съм

висока, мършава като невестулка и краката и лицето ми са като на

жаба. - Тя сключи ръце и вдигна очи. - Уви, само принцовете в

приказките си вземат жаби за съпруги. И те могат да правят магии и

като по команда да стават красиви. Боя се, че аз няма да намеря своя

принц, Льошка.

- Жал ми е за тоя принц - изсумтя Альоша. - Но не вземай думите на

Ана Ивановна присърце - тя не иска да си красива.

Вася не каза нищо и на лицето й бързо се появи мрачна сянка.

- Е, ето го новия свещеник - побърза да добави Альоша. - Не може да

не си любопитна, нали, малка сестричке?

Двамата се измъкнаха навън и заобиколиха къщата.

Тя го погледна с ясните очи на малко дете.

- А ти? - попита Вася. - Той идва от Москва, може би носи новини.

-

***

Пьотър и свещеникът седяха един до друг на хладната лятна трева и

пиеха квас. Пьотър се обърна, когато чу децата да се приближават, и

присви очи при вида на втората си дъщеря.

Тя вече е почти жена, помисли си. Отдавна не съм се вглеждал истински в нея.

Толкова прилича на майка си и е толкова различна от нея.

Наистина Вася все още беше тромава, но лицето й беше започнало

да се издължава. Костите й бяха все така недодялани и прекалено

едри, а устата й - твърде широка и пълна в сравнение с останалата част

от тялото. Но беше неустоима. Настроенията й преминаваха като

облаци през прозрачната зелена вода на погледа й и нещо в

движенията й и в линията на шията и плитките улавяше и задържаше

погледа. Когато светлината падаше върху черната й коса, тя не

блестеше като бронза на Марина, а ставаше тъмночервена като гранат, уловен в копринени нишки.

Отец Константин гледаше Вася с повдигнати вежди и леко

намръщен.

И това не ме учудва, каза си Пьотър. В нея имаше нещо диво въпреки

спретнатата рокля и прилежно сплетената коса. Изглеждаше като току-що уловено диво животинче, едва-едва опитомено.

- Това е синът ми, Алексей Петрович - побърза да го представи

Пьотър. - А това е дъщеря ми, Василиса Петровна.

Альоша се поклони и на свещеника, и на баща си. Вася гледаше

Константин с очевидно нетърпение. Альоша я сръчка здраво с лакът.

- О! - възкликна Вася. - Добре дошъл сте тук, батюшка. - След това

побърза да добави: - Имате ли новини от нашите брат и сестра? Брат

ми замина преди седем години, за да даде обет в лаврата на Светата

Троица. А сестра ми е княгинята на Серпухов. Кажете ми, че сте ги

видели!

Майка и трябва да се заеме с нея, мрачно си помисли Константин. Тихият глас

и склонена глава бяха по-подходящи, когато жена се обръща към

свещеник. Това момиче го гледаше безсрамно в очите с

проницателните си зелени очи.

- Достатъчно, Вася - строго я смъмри Пьотър. - Той идва от дълъг път.

На Константин не му се наложи да отговаря. Разнесе се шумолене

на стъпки по лятната трева. Ана Ивановна се появи задъхана, облечена

в най-хубавите си дрехи. Малката й дъщеря Ирина я следваше, безупречна както винаги и красива като кукла.

Ана се поклони. Ирина смучеше пръста си и гледаше ококорена

новодошлия.

- Батюшка, добре сте дошли - поздрави го Ана.

Свещеникът кимна в отговор. Поне тези двете бяха благо-възпитани. Майката беше увила шал около косата си, а малкото

момиче беше спретнато и почтително. Но въпреки желанието си

Константин погледна настрани и улови заинтересования и втренчен

поглед на другата дъщеря.

- Цветове ли? - намръщи се Пьотър.

- Цветове, Пьотър Владимирович - потвърди отец Константин, като се

опитваше да не издава нетърпението си.

Пьотър не беше сигурен, че е чул правилно свещеника.

Вечерята в лятната кухня беше шумна. През летните месеци гората

беше добра с тях и зеленчуковата градина изобилстваше с реколта.

Дуня беше надминала себе си с изтънчени яхнии.

- И после ще бягаме като зайци - каза Альоша от другата страна на

камината. До него Вася се изчерви и закри лицето си. В кухнята

проехтя смях.

- Искате да кажете бои? - попита Пьотър и лицето му се проясни. - Е, по този въпрос не трябва да имате опасения - жените ще боядисат

каквато пожелаете.

Той се ухили, почувствал се великодушен. Пьотър беше доволен от

живота си. Посевите му растяха високи и зелени под ясното хубаво

слънце. Откакто беше дошъл свещеникът с хубавата коса, жена му по-малко плачеше, пищеше и се криеше.

- Можем да го направим - намеси се задъхано Ана, която не обръщаше

внимание на яхнията. - Всичко, което пожелаете. Гладен ли сте още, батюшка?

- Цветове - повтори Константин, - не за боядисване. Аз искам да

рисувам.

Пьотър беше обиден. Под стрехите къщата беше боядисана в алено

и синьо. Но боята беше ярка и добре поддържана и ако този мъж

мислеше, че трябва да се бърка където не му е работата...

Константин посочи иконата в ъгъла срещу вратата.

- За да рисувам икони - много отчетливо изрече той. - За да прославям

Господ. Знам какво ми е нужно. Но не знам къде да го намеря тук, във вашата гора.

За да рисувам икони. Пьотър се вгледа в Константин с подновено

уважение.

- Като нашите ли? - попита той.

Той хвърли поглед на опушената и безразлично нарисувана

Богородица в ъгъла, с парчето свещ, поставено пред нея. Беше донесъл

семейните икони от Москва, но никога не беше виждал иконописец.

Монасите рисуваха иконите.

Константин отвори уста, затвори я, после си придаде любезен вид и

каза:

- Да, почти като тях. Но ми трябват бои. Цветове. Донесох някои със

себе си, но...

Иконите бяха святи. Мъжете щяха да почитат дома му, като знаеха, че той приютява иконописец.

- Разбира се, батюшка - отвърна Пьотър. - Икони... рисуване на икони...

Е, ще ви намерим вашите бои - Пьотър повиши глас. - Вася!

От другата страна на камината Альоша каза нещо и се засмя. Вася

също се смееше. Слънчевата светлина блестеше през косата й и

осветяваше луничките, красящи горната част на носа й.

Недодялана е, помисли си Константин. Нетактична и недорасла. Но

половината къща я наблюдава, за да види какво ще е следващото нещо, което ще направи.

- Вася! - извика отново Пьотър, този път по-остро.

Тя спря да шепне и се приближи към тях. Беше облечена в зелена

рокля. Косата й се беше развързала на слепоочията и леко се къдреше

около веждите й, под червено-жълтата забрадка.

Грозна е, каза си Константин и след това се зачуди сам на себе си.

Какво значение имаше за него дали едно момиче е грозно?

- Татко? - попита Вася.

- Отец Константин желае да отиде в гората - обясни Пьотър. - Търси

цветове. Ще отидеш с него. Ще му покажеш къде растат растенията, които се използват за багрила.

Погледът, който тя хвърли на свещеника, не беше превзетият и

срамежлив поглед на девойка, а бе ясен като слънчевата светлина, блестящ и любопитен.

- Да, татко - отвърна тя, след което се обърна към Константин: -

Мисля, че ще е добре да тръгнем утре призори, батюшка. Най-хубаво

е да бъдат откъснати преди силната дневна светлина.

Ана Ивановна се възползва от момента, за да сипе още яхния в

паницата на Константин.

- С ваше позволение - каза тя.

Той не сваляше поглед от Вася. Нима не може някой мъж от селото

да му помогне с багрилата? Защо трябва да е зеленооката вещица?

Внезапно осъзна, че я гледа гневно. Оживлението на лицето на

момичето беше помръкнало. Константин се опомни.

- Моите благодарности, девушка. - Той направи кръстния знак във

въздуха помежду им.

Вася внезапно се усмихна.

- До утре тогава - каза.

- Сега си върви, Вася - малко пискливо я подкани Ана. - Светият отец

не се нуждае повече от теб.

***

На следващата сутрин над земята се стелеше мъгла. Светлината на

залязващото слънце я превръщаше в огън и дим, осеян с райетата на

сенките на дърветата. Момичето поздрави Константин предпазливо, с

поруменяло лице. Тя беше като някой дух в мъглата.

Гората на Лесная Земля не беше като гората около Москва. Беше no-дива, жестока и по-хубава. Големите дървета шепнеха заедно над

главите им и навсякъде около тях Константин сякаш усещаше да ги

следят очи. Очи... глупости.

- Знам къде расте див джоджен - каза Вася, докато следваха тесния

черен път.

Дърветата образуваха над главите им арки, подобни на тези в

катедралите. Босите крака на момичето изглеждаха деликатни в

прахоляка. През гърба й беше преметната торба от кожа.

- И ако имаме късмет, ще има и бъз, и къпини. Елша за жълтия цвят.

Но това не е достатъчно за лицето на светец. Ще ни нарисувате ли

икони, батюшка?

- Имам червена пръст, стрити на прах камъни и черен метал. Дори

имам лапис на прах, за да направя воала на Богородица. Но нямам

зелено, жълто или виолетово - обясни Константин и със закъснение

осъзна колко нетърпелив беше гласът му.

- Тях можем да ги намерим - увери го Вася. Подскачаше като дете. -

Никога не съм виждала как се рисува икона. Нито пък някой друг е

виждал. Всички ние ще дойдем да молим за молитвите ви и да можем

да гледаме как работите.

Той знаеше, че хората правят точно това. В Москва се тълпяха около

иконите му...

- В края на краищата вие сте просто човек - продължи Вася, докато

наблюдаваше как мислите прекосяват лицето му. - Понякога се чудя...

вие самият понякога приличате на икона.

Той не знаеше какво тя беше видяла върху лицето му и беше ядосан

на себе си.

- Твърде много се чудите, Василиса Петровна. По-добре да си седите

тихо у дома с по-малката ви сестра.

- Не сте първият, който ми го казва - призна без злоба Вася. - Но ако го

бях направила, кой щеше да дойде с вас на зазоряване, за да намерите

разни листа? Ето тук...

Те спряха за бреза и отново за див синап. Момичето беше сръчно с

малкия си нож. Слънцето се издигна по-високо и изпари мъглата.

- Вчера ви зададох въпрос, а не трябваше - продължи Вася, когато

тънките като дантела листа на синапа бяха напъхани в торбата й. - Но

днес ще ви попитам отново и ще ви моля да простите на едно момиче

за неговото нетърпение, батюшка. Обичам брат си и сестра си.

Отдавна не сме получавали новини и от двамата. Сега брат ми се

казва брат Александър.

Свещеникът сви уста.

- Познавам го - след кратко колебание отвърна той. - Имаше скандал, когато той даде обета си с рожденото си име.

На устните на Вася се появи полуусмивка:

- Майка ни му избра това име, а и брат ми винаги е бил инат.

Слуховете за неблагочестивата непреклонност на брат Александър

по този въпрос се бяха разпространили из цяла Московия. Но

Константин си напомни, че монашеските обети не бяха предмет на

разговор за девиците. Момичето беше вперило огромните си очи в

лицето му. Константин започна да се чувства неудобно.

- Брат Александър дойде в Москва за коронацията на Дмитрий

Иванович. Говори се, че си е спечелил определена известност със

службата си като свещеник в селата - сковано добави той.

- А сестра ми? - попита Вася.

- Княгинята на Серпухов е уважавана заради своята набожност и

заради здравите си деца - отвърна Константин, на когото му се

искаше да сложи край на разговора.

Вася се завъртя с вик на задоволство.

- Тревожа се за тях - обясни тя. - Татко също, макар да се преструва, че

не е така. Благодаря ви, батюшка.

И когато се обърна към него, лицето й беше така озарено от

вътрешна светлина, че Константин се стресна, неволно очарован.

Изражението му стана по-студено. Настъпи кратко мълчание. Пътеката

се разшири и те закрачиха по нея един до друг.

- Баща ми каза, че сте били по всички краища на земята - каза Вася. -

До Цариград и двореца на хилядата царе. До църквата на Светата

мъдрост.

- Да - отвърна Константин.

- Ще ми разкажете ли за нея? - помоли го тя. - Татко казва, че привечер

ангелите пеят. И че Царят царува над всички Божии люде, сякаш той

самият е Бог. Че има стаи, пълни със скъпоценни камъни и хиляда

слуги.

Въпросът й го изненада.

- Не са ангели - бавно отвърна Константин. - Те са просто хора, но с

гласове, които не биха посрамили и ангелите. На свечеряване

запалват стотици свещи и навсякъде има злато и музика...

Той внезапно спря.

- Сигурно е като в рая - възхити се Вася.

- Да - отвърна Константин.

Споменът накара гърлото му да се свие: злато и сребро, музика, ерудирани мъже и свобода. Гората сякаш го задушаваше.

- Това не е подходяща тема за момичета - добави той.

Вася повдигна вежди. Стигнаха до един къпинов храст. Вася набра

една шепа.

- Вие не сте искали да дойдете тук, нали? - предположи тя край

къпинака. - Ние нямаме музика или светлини и хората ни са твърде

малко. Не можете ли да си заминете обратно?

- Отивам там, където ме изпрати Бог - студено отвърна Константин. -

Ако работата ми е тук, то ще остана тук.

- И каква е работата ви, батюшка? - попита Вася.

Тя беше спряла да яде къпини. За момент очите й се стрелнаха към

дърветата над главата й.

Константин проследи погледа й, но там нямаше нищо. По гръбнака

му пропълзя странно усещане.

- Да спасявам души - отвърна той.

Можеше да преброи луничките по носа й. Ако изобщо някое момиче

се нуждаеше да бъде спасено, то определено беше това. Къпините бяха

изцапали устните и ръцете й.

На устните на Вася заигра лека усмивка:

- Тогава ще спасите ли и нас?

- Ако Господ ми даде сила, ще ви спася.

- Аз съм само едно селско момиче - каза Вася и отново се протегна

към къпиновия храст, като се пазеше от тръните. - Никога не съм

виждала Цариград или ангели, нито съм чувала Божия глас. Но

мисля, че трябва да внимавате, батюшка, защото Бог не говори с

гласа на нашите собствени желания. Ние никога преди не сме се

нуждаели от спасяване.

Константин я погледна втренчено. Тя само му се усмихна. Повече

приличаше на дете, отколкото на жена - висока, слаба и изцапана с

къпинов сок.

- Побързайте - подкани го тя. - Скоро ще бъде съвсем светло.

-


***

В онази нощ отец Константин лежеше на тясното си легло, трепереше и не можеше да заспи. На север вятърът имаше зъби, които

хапеха след залез, дори и през лятото.

Беше поставил иконите си, както беше правилно - в ъгъла срещу

вратата. Божията майка висеше на централно място, а Светата Троица

беше точно под нея. Привечер господарката на дома срамежливо и

услужливо му беше дала дебела свещ от пчелен восък, която да сложи

пред иконите си.

Константин я запали и се радваше на златистите й искри. Но на

лунната светлина свещта хвърляше злокобни сенки върху лицето на

Богородица и караше странни фигури да танцуват лудешки между

трите лица на Всевишния. В нощната къща имаше нещо враждебно.

Едва ли не дишаше...

Каква глупост, помисли си Константин. Ядосан на себе си, той се

изправи с намерението да духне свещта. Но докато пресичаше стаята, чу ясно хлопването на врата. Без да се замисля, се обърна към

прозореца.

Една жена се стрелна през пространството пред къщата, увита в

тежък шал. Под него изглеждаше пълничка и безформена. Отец

Константин не можеше да каже коя е тя. фигурата отиде до вратата на

църквата и спря. Ръката й хвана бронзовата халка и дръпна вратата, за

да я отвори, след това потъна вътре.

Константин се взираше в мястото, където изчезна жената. Разбира

се, нищо не можеше да попречи на някого да отиде да се моли посред

нощ, но в къщата също имаше икони. Човек спокойно можеше да се

моли пред тях, без да му се излиза в мрака на влажния нощен въздух.

Освен това в поведението на жената имаше нещо потайно, почти

виновно.

Все по-любопитен, раздразнен - и разбуден, - Константин се извърна

от прозореца и навлече расото си. Стаята му имаше собствена външна

врата. Той се измъкна безшумно през нея, без да си прави труда да

обува обувки, и се отправи по тревата към църквата.


***


Ана Ивановна коленичи в мрака пред иконостаса и се опита да не

мисли за нищо. Мирисът на прах, боя, пчелен восък и старо дърво я

обгръщаше като балсам, докато потта от поредния кошмар изсъхваше

в хладината. Този път беше сънувала как върви посред нощ в гората и

от всички страни я обграждаха черни сенки. Около нея се надигаха

странни гласове.

- Господарке - плачеха те. - Господарке, моля ви. Вижте ни. Познайте

ни, за да не остане домът ви незащитен. Моля ви, господарке.

Но тя не поглеждаше. Продължаваше да върви напред и все напред, докато гласовете се нахвърляха върху нея. Накрая, отчаяна, тя започна

да тича, но разрани краката си върху камъните и корените. Надигна се

силен вопъл. Внезапно пътеката свърши. Тя затича към нищото и се

събуди, задъхана и плувнала в пот.

Просто един сън, нищо повече. Но лицето и краката й смъдяха и

дори будна, Ана дочуваше онези гласове. Накрая побягна към

църквата и се сгуши в полите на иконостаса. Можеше да остане в

църквата и да се промъкне обратно на зазоряване. Беше го правила и

преди. Съпругът й беше толерантен мъж, макар изчезванията за по

цяла нощ да бяха трудни за обясняване.

Тихото скърцане на пантите се промъкна като крадец до слуха й.

Ана скочи на крака и се завъртя. През вратата тихо премина облечена в

черно расо фигура, чийто силует се очерта на светлината на изгрялата

луна. Ана бе твърде уплашена, за да помръдне. Стоеше вцепенена, докато сянката не дойде достатъчно близо, за да може тя да зърне

блясъка на коса с цвят на старо злато.

- Ана Ивановна - изненада се Константин. - Всичко наред ли е с вас?

Тя зяпна изумено свещеника. През целия й живот хората й бяха

задавали гневни и дразнещи въпроси. Питаха я: „Какво ти става? “,

„Какво не ти е наред? “. Но никой никога не я питал как се чувства, при това с такъв благ тон. Лунната светлина играеше със сенките по

лицето му.

- Аз... Разбира се, батюшка - запелтечи Ана. - Добре съм, просто...

простете, аз...

Риданието, което напираше в гърлото й, я задуши. Трепереща и

неспособна да издържи погледа му, тя се извърна настрани, прекръсти

се и коленичи пак пред иконостаса. Отец Константин я наблюдава

безмълвно известно време, после се обърна, прекръсти се много

старателно и коленичи в другия край на иконостаса, пред спокойното

лице на Божията майка. Докато се молеше, гласът му едва достигаше

до ушите на Ана като бавен, кънтящ шепот, макар тя да не можеше да

различи самите думи. Най-сетне свистенето в дробовете й се успокои.

Тя целуна иконата на Христос и хвърли поглед настрани към отец

Константин. Той съзерцаваше със сключени ръце слабо осветените

изображения пред себе си. Гласът му, достигнал до нея, прозвуча

дълбок, тих и неочакван.

- Кажете ми - започна той, - какво ви води да търсите утеха тук в такъв

час?

- Не ви ли казаха, че съм луда? - горчиво попита Ана и сама се

изненада от думите си.

- Не - отвърна свещеникът, - луда ли сте?

Тя сведе брадичка и кимна едва-едва.

- Защо?

Очите й бързо се стрелнаха към неговите.

- Защо съм луда ли? - Гласът й прозвуча като дрезгав шепот.

- Не - търпеливо отвърна Константин. - Защо вие смятате, че сте?

- Виждам неща. Демони, дяволи. Навсякъде. През цялото време.

Имаше чувството, че се гледа отстрани. Нещо беше поело

контрол над езика й и оформяше отговорите й. Никога преди не беше

казвала това на никого. Половината време отказваше да го признае

пред себе си, дори когато мърмореше в ъглите, а жените си шепнеха, закрили уста с длан. Дори и любезният, пиян и недодялан отец

Семьон, който се беше молил с нея повече пъти, отколкото можеше да

преброи, никога не бе изтръгнал това признание от нея.

- Но защо това трябва да означава, че сте луда? Църквата ни учи, че

демоните крачат сред нас. Отричате ли учението на Църквата?

- Не! Но... - Ана почувства, че едновременно й е горещо и студено.

Искаше отново да погледне лицето му, но не се осмели. Вместо това

сведе очи към пода и видя слабата сянка на крака му, нелепо бос под

тежкото расо. Накрая успя да прошепне:

- Но те не са - не може да са - истински. Никой друг не ги вижда... Луда

съм, знам, че съм луда... - Тя не довърши, но след малко добави

бавно: - Само дето понякога мисля, че и доведената ми дъщеря

Василиса ги вижда. Но тя е само дете, което слуша твърде много

приказки.

Погледът на отец Константин стана по-остър.

- Тя говори за това, нали?

- Не... поне не наскоро. Но когато беше малка, понякога си мислех...

Очите й...

- И не сторихте нищо? - Гласът на Константин беше гъвкав като змия и

добре настроен, сякаш глас на певец Невярващият му и презрителен

тон накара Ана да се свие.

- Когато можех, я биех и й забраних да говори за това. Мислех си, че

може би ако хвана лудостта й достатъчно рано, тя няма да се развие.

- Това ли е всичко, за което се сетихте? Лудост? Никога ли не сте се

страхували за душата й?

Ана отвори уста, бързо стисна устни, после зяпна объркано

свещеника. Той се отправи с наперена походка към средата на

иконостаса, където втори Христос седеше на трон, заобиколен от

апостоли. Лунната светлина превръщаше златистия цвят на косата му в

сребристосив, а черната му сянка пълзеше по пода.

- Демоните могат да бъдат прогонени, Ана Ивановна - добави той, без

да сваля очи от иконата.

- Про... прогонени? - изписка тя.

- Разбира се.

- Как? - Имаше чувството, че мислите й се процеждат бавно като кал.

През целия си живот беше носила своето проклятие. Умът й не

можеше да възприеме мисълта, че то може да изчезне просто ей така.

- С църковен ритуал. И много молитви.

Настъпи кратко мълчание.

- О - пое си дъх Ана. - О, моля ви. Направете така, че да се махне.

Накарайте ги да се махнат.

Стори й се, че той се усмихва, но на лунната светлина не можеше да

бъде сигурна.

- Ще се помоля и ще помисля върху това. Прибирайте се да поспите, Ана Ивановна. - Тя го погледна втренчено с големите си смаяни очи,

после се завъртя и се отправи слепешката към вратата, като вървеше

тромаво по голото дърво.

Отец Константин се просна пред иконостаса. През останалата част

от нощта не мигна.

На следващия ден беше неделя. Константин се върна в стаята си, когато изгряха лъчите на зелено-сивата зора. С натежали очи той

плисна студена вода върху главата си и изми ръце. Скоро трябваше да

започне службата. Беше уморен, но спокоен. По време на дългите

часове на бдението му Бог му беше дал отговор. Той знаеше какво зло

е завладяло тази земя. То беше в символите на слънцето върху

престилката на бавачката, в ужаса на тази глупава жена, в странните

диви очи на по-голямата дъщеря на Пьотър. Мястото гъмжеше от

демони - чортите на древната религия. Тези глупави, диви хора

почитаха Господ през деня и старите богове - тайно. Опитваха се да

следват едновременно двата пътя и бяха презрени в очите на отеца.

Нищо чудно, че злото беше дошло да върши своите злини.

Във вените на Константин течеше възбуда. Беше мислил, че ще

изгние тук, в нищото. Но всъщност му предстоеше битка - битка за

владеенето на душите на мъже и жени, от едната страна на която беше

злото, а от другата - той, като пратеник на Бога.

Хората се събираха. Той едва ли не усещаше нетърпението и

любопитството им. Все още не беше като в Москва, където хората

приемаха жадно и с охота думите му и в изплашените им очи се

четеше любов към него. Още не.

Но и това предстоеше.


***

Вася помръдна с рамо - искаше й се да може да свали украшението

си за глава. Тъй като бяха в църквата, Дуня беше добавила и воал към

тежкото приспособление от плат, дърво и полускъпоценни камъни. От

него я сърбеше. Но това беше нищо в сравнение с Ана, която беше

облечена сякаш като за празник, с кръст със скъпоценни камъни около

врата и пръстени на всеки пръст. Дуня беше хвърлила един поглед на

господарката си и беше промърморила под носа си нещо за

благочестие и златиста коса. Дори и Пьотър повдигна вежди при вида

на жена си, но си замълча. Вася последва братята си към църквата, като си чешеше главата.

Жените стояха от лявата страна на нефа, пред Богородица, докато

мъжете стояха отдясно, пред Христос. На Вася винаги й се беше

искало да застане до Альоша, за да могат да се ръчкат и да си играят

по време на службата. Ирина беше толкова малка и сладка, че

ръчкането не беше забавно, а Ана и без това винаги забелязваше. Вася

сключи ръце зад гърба си.

Вратите в средата на иконостаса се отвориха и свещеникът излезе.

Шепотът на насъбралото се село постепенно се превърна в тишина, прекъсвана от време на време от момичешки кикот. Църквата беше

малка и отец Константин сякаш я изпълваше. Златистата му коса

привличаше погледите дори повече от бижутата на Ана. Сините му

очи пронизваха като ножове всеки един от насъбралото се множество.

Отецът не заговори веднага. Хората мълчаха със затаен дъх и Вася

откри, че се напряга да чуе тихото им и нетърпеливо дишане.

- Благословено да е царството - най-сетне започна Константин и

гласът му се понесе плавно над тях - на Отца и Сина, и Светаго Духа, сега и завинаги, и вовеки веков.

Вася си каза, че той не звучи като отец Семьон, макар думите на

литургията да бяха същите. Гласът му беше като гръмотевица и

въпреки това той поставяше всяка сричка на мястото й, така както

Дуня правеше бодовете си. При неговия маниер на говорене думите

оживяваха. Гласът му беше дълбок като реките през пролетта. Той им

говореше за живот и смърт, за Бог и за греха. Говореше им за неща, които те не познаваха, за дяволи, мъчения и изкушение. Искаше сами

да си го представят, да видят как са подложени на Божия съд и след

това са прокълнати и запратени долу в ада.

Пеенето на Константин караше тълпата да се приближава все повече

към него, докато накрая хората започнаха да повтарят думите му като

ехо, замаяни и хипнотизирани от ужас. Гъвкавият камшик на гласа му

ги принуждаваше да го повтарят пак и пак, докато покорните им

гласове не замлъкнаха и те не останаха заслушани, като уплашени

деца по време на гръмотевична буря. Точно когато вече бяха на ръба

на паниката - или на екстаза, - гласът му стана успокояваш:

- Смили се над нас и ни спаси, защото Той е добър и обича човешкия

род.

Настъпи тежко мълчание. В тишината Константин вдигна дясната си

ръка и благослови тълпата. Хората излизаха бавно от църквата, като

сомнамбули, вкопчени един в друг. На лицето на Ана беше изписано

изражение на екзалтиран ужас, което Вася не можеше да разбере.

Останалите изглеждаха замаяни, дори изтощени и в очите им се

четеше страх и възторг.

- Льошка! - извика Вася и хукна към брат си.

Но когато се обърна към нея, той беше пребледнял като останалите

и очите му срещнаха нейните сякаш от много голямо разстояние. Тя го

зашлеви, уплашена от празнотата в погледа му. Внезапно Альоша

дойде на себе си и я блъсна така, че тя за малко не падна в праха, но

Вася беше бърза като катерица и с нова рокля. Дръпна се назад, успя

да се задържи на крака и в следващия миг двамата се гледаха

кръвнишки, стиснали юмруци, а гърдите им се повдигаха и спускаха

тежко.

И двамата се опомниха едновременно. Засмяха се и Альоша каза:

- Значи е вярно, Вася? Между нас има демони и ни очакват мъки, ако

не ги прогоним? Но чортите... той за чортите ли говори? Жените

винаги са оставяли хляб за домовоя. Какво го е грижа Господ за това?

- Независимо дали става дума за истории или не, защо трябва да

прогонваме домашните духове заради думите на някакъв стар

свещеник от Москва? - сопна се Вася. - Винаги сме им оставяли хляб, сол и вода и Господ не се е гневял на това.

- Не сме гладували - колебливо се съгласи Альоша. - И не е имало

пожари или болести. Но може би Господ ни чака да умрем, за да ни

подложи на наказания, които може никога да нямат край.

- За бога, Льошка! - започна Вася, но беше прекъсната от Дуня, която

ги викаше.

Ана беше обявила богато угощение и Вася трябваше да омеси

кнедли и да бърка супата.

Вечеряха отвън с яйца, каша, летни зеленчуци, хляб, сирене и мед.

Обичайната весела бъркотия беше укротена. Младите селянки стояха

на групички и си шепнеха.

Константин дъвчеше замислено с доволен вид. Пьотър беше

намръщен и въртеше глава насам-натам като бик, подушил опасност, но все още не бе забелязал вълците в тревата.

Татко разбира дивите зверове и нашествениците, каза си Вася, но не може да се

бори с греха и проклятието.

Останалите гледаха втренчено свещеника с ужас и жадно

възхищение. Ана Ивановна сияеше с някаква колеблива радост.

Техният плам сякаш издигаше Константин и го понасяше като

галопираш кон. Вася не го знаеше, но в тишината на нефа, след като

всички се бяха разотишли, свещеникът беше вложил цялото това

чувство в прогонването на злите духове, докато накрая дори и слепец

би се заклел, че чува как дяволите пищят и бягат, за да спасят живота

си вън от стените на Пьотър и надалеч.


***

Това лято Константин ходеше сред хората и слушаше за техните

неволи. Той благославяше умиращите и новородените.

Слушаше, когато му говореха, и когато дълбокият му глас отекнеше, хората се смълчаваха, за да го чуят.

- Покайте се - казваше им той, - за да не горите в ада. Огънят е

много близо. Той очаква вас и децата ви всеки път, когато легнете да

спите. Давайте плодовете си на Господ и само на него. Това е

единственото ви спасение.

Хората си шепнеха един на друг и техният шепот ставаше все по-уплашен и по-уплашен.

Константин се хранеше на масата на Пьотър всяка вечер. Гласът му

караше в медовината им да се образуват вълнички и дървените им

лъжици да тракат. На Ирина й стана навик да слага лъжицата си до

паницата и да се кикоти, когато ги чуе да тракат една в друга. Вася я

подстрекаваше да го прави. Приказките за проклятието не плашеха

Ирина - тя беше твърде малка.

Но Вася беше уплашена.

Не от свещеника и не от дяволите, нито от адските огньове. Тя беше

виждала техните дяволи. Виждаше ги всеки ден. Някои бяха лоши, някои добри, а други пакостливи. Посвоему всички те притежаваха не

по-малко човешки качества от хората, които пазеха. Не, Вася беше

изплашена от своите собствени хора. Те вече не се шегуваха по пътя

към църквата. Слушаха жадно отец Константин, потънали в тежко

мълчание. И дори когато не бяха в църквата, хората си намираха

извинения, за да посетят стаята му.

Константин си беше изпросил пчелен восък от Пьотър, който

топеше и смесваше с багрилата си. Когато слънчевата светлина

осветеше килията му, той вземаше четките си и отваряше шишенцата

със стрит прашец. И след това започваше да рисува. Под четката му се

оформяше свети Петър. Брадата на светеца беше къдрава, расото му -

жълто-кафяво, а странната му дългопръста ръка беше вдигната за

благословия.

В Лесная Земля не се говореше за нищо друго.

Една неделя отчаяната Вася внесе тайно шепа щурци в църквата и

ги пусна сред богомолците. Свиренето им контрастираше забавно с

дълбокия глас на отец Константин. Но никой не се засмя. Хората се

свиваха от страх и шепнеха за зли поличби. Ана Ивановна не я беше

видяла, но подозираше кой стои зад това. След службата тя извика

Вася при себе си.

Вася влезе неохотно в стаята на мащехата си. Ана стискаше върбова

пръчка. Свещеникът седеше до отворения прозорец и стриваше на

прах парче син камък. Той сякаш не слушаше, докато Ана разпитваше

доведената си дъщеря, но Вася знаеше, че въпросите са за пред

свещеника, за да покажат, че мащехата й е добродетелна и господарка

в собствения си дом.

Разпитът продължи дълго.

- Ще го направя отново - отсече Вася накрая, изкарана от търпение и

загубила всякаква предпазливост. - Нима Господ не е създал всички

същества? Защо само на нас да е позволено да издигнем гласове в

негова възхвала? Щурците го боготворят с песните си, както и ние с

нашите.

Сините очи на Константин се стрелнаха към нея, но тя не можа да

прочете изражението му.

- Каква наглост! - изпищя Ана. - Светотатство!

Вдигнала високо брадичка, Вася запази мълчание дори когато

върбовата пръчка на мащехата й изсвистя надолу. Константин

наблюдаваше със сериозно и непроницаемо лице. Вася срещна погледа

му и отказа да извърне очи.

Ана видя как момичето и свещеникът се гледат, без да отклоняват

поглед, и разгневеното й лице стана по-червено от всякога. Тя вложи

цялата сила на ръката си в тънката върбова пръчка. Вася издържа

ударите, без да помръдне, прехапвайки до кръв устната си. Но въпреки

усилията й очите й се напълниха със сълзи, които се затъркаляха

надолу по бузите.

Зад Ана Константин наблюдаваше безмълвно.

Вася извика веднъж към края колкото от унижение, толкова и от

болка. Но след това всичко свърши. Альоша беше изтичал с побелели

устни да намери баща им. Пьотър видя кръвта и пребледнялото лице

на дъщеря си и сграбчи ръката на Ана.

Вася не каза и дума на баща си или на когото и да било. Само избяга, препъвайки се, макар че брат й се опита да я извика да се върне, и се

скри в гората като ранено животинче. И да беше плакала, само

русалката я беше чула.

- Това ще я научи каква е цената на греха - гордо заяви Ана, когато

Пьотър я укори за жестокостта. - По-добре да го научи сега, отколкото да гори по-късно, Пьотър Владимирович.

Константин не каза нищо. Каквото и да си е мислел, не го изрече на

глас.

След като раните й се излекуваха, Вася започна да върви по-тихо и

да си държи езика зад зъбите. Прекарваше повече време с конете и

измисляше луди планове да се облече като момче и да отиде да се

присъедини към Саша в неговия манастир или да изпрати таен

пратеник до Олга.

Макар че не й го каза, Альоша започна да следи кога тя идва и си

отива, за да не остава никога сама с мащехата им.

През цялото време Константин осъждаше даровете - хляб или

медовина, - които хората оставяха на домашните си духове.

- Дайте ги на Господ - учеше ги той. - Забравете демоните си, за да не

горите в ада.

Хората слушаха. Дори и Дуня беше почти убедена. Промърмори си

нещо под носа, поклати побелялата си глава и свали символите на

слънцето от престилките и забрадките.

Вася не видя това. Тя се криеше в гората или в конюшнята. Но

домовоят съжаляваше за отсъствието й повече от всеки друг, защото за

него сега нямаше нищо друго, освен трохи.


*** 13 ***


ВЪЛЦИ


Есента дойде, изпълнена с великолепие, което бързо повехна и се

превърна в сивота. Тишината на отиващата си година увисна като

мъгла над земите на Пьотър Владимирович, докато иконите, излезли

изпод ръката на отец Константин, се множаха. Мъжете от селото се

трудеха над нов иконостас, където те да бъдат поставени: свети Петър

и свети Павел, Богородица и Христос. Хората се навъртаха край стаята

на Константин и гледаха с благоговение завършените икони, техните

форми и лъскавите им лица. Константин правеше цял иконостас, картина по картина.

- Дължите спасението си на Бог - обясняваше Константин. -

Погледнете лицето Му и бъдете спасени.

А хората никога не бяха виждали нищо наподобяващо огромните

очи, бледата плът и дългите тънки ръце на неговия Христос. Те

гледаха, коленичеха и понякога плачеха.

Какво друго е домовоят, питаха те, освен приказка за непослушните деца?

Съжаляваме, баткюшка, и се разкайваме.

Почти никой не оставяше дарове дори и по време на есенното

равноденствие. Домовоят стана немощен и апатичен. Вазилата

отслабна и измършавя, в очите му се четеше ужас, а сплъстената му

брада беше пълна със сламки. Той крадеше от запасите ръж и ечемик

за конете. Конете започнаха да тъпчат в отделенията си в конюшнята и

да се плашат от леките ветрове. Хората в селото станаха избухливи.

- Е, не съм бил аз, момче, нито е бил някой кон, котка или дух -

изръмжа Пьотър на конярчето една студена сутрин.

През нощта беше изчезнал още ечемик и вече изнервеният Пьотър

беше бесен.

- Не видях! - изплака момчето и подсмъркна. - Никога не бих...

През тези ноемврийски утрини въздухът направо причиняваше

болка, а земята под краката им сякаш звънтеше, станала крехка от

студа. Пьотър стоеше лице в лице с младежа и стисна юмрук, когато

момчето отрече. Чу се глух звук и болезнен стон.

- Никога повече недей да крадеш от мен - предупреди го Пьотър.

Вася, която току-що се беше промъкнала през вратата на

конюшнята, се намръщи. Баща й никога не избухваше. Той дори

никога не биеше Ана Ивановна. Какво става с нас? Вася приклекна, за да

не се вижда, и се качи в плевнята. Беше й нужен само миг, за да открие

вазилата, който се беше свил на кълбо и се беше заровил до половина

в сламата. Погледът му я накара да потрепери.

- Защо ядеш ечемика? - когато събра кураж, попита тя.

- Защото нямаше дарове - смущаващо черните очи на вазилата

проблеснаха.

- Ти ли плашиш конете?

- Техните настроения влияят на моето, а моето на техните.

- Значи си много гневен? - прошепна момичето. - Но моите хора

всъщност не мислят така. Те просто са уплашени. Един ден

свещеникът ще си отиде. Нещата няма винаги да бъдат такива.

Очите на вазилата проблеснаха мрачно, но на Вася й се стори, че

освен гняв вижда в тях и тъга.

- Гладен съм - отвърна той.

Вася усети прилив на съчувствие. Тя често беше гладна.

- Мога да ти донеса хляб - смело му предложи тя. - не се страхувам.

Клепачите на вазилата потрепнаха.

- Малко ми трябва - отвърна той. - Хляб. Ябълки.

Вася се опита да не мисли много за това, че му предлага част от

храната си. След средата на зимата храната никога не беше в изобилие.

Скоро щеше да й се свиди за всяка троха. Но сега, вперила искрен

поглед в кръглите кафяви очи на демона, тя каза:

- Ще ти донеса. Кълна се.

- Моите благодарности - отвърна вазилата. - Ако удържиш обещанието

си, ще оставя зърното на мира.

Вася удържа обещанието си. Никога не беше кой знае какво -

изсъхнала ябълка, нагризана коричка, капка медовина, която беше

донесла върху пръстите си или в устата си. Но вазилата нетърпеливо

идваше да ги вземе и когато се хранеше, конете се успокояваха. Дните

станаха мрачни и къси. Снегът валеше така, сякаш иска да ги затрупа

отвсякъде с белотата си.

Но вазилата беше розов и доволен. Зимната конюшня стана

сънливото място, каквото беше в миналото.

Добре че бе така. Сезонът беше дълъг и през януари стана толкова

студено, че дори и Дуня не можеше да си спомни нищо подобно.

Безмилостният зимен мрак накара хората да си стоят у дома. На

Пьотър му се наложи дълго да се измъчва от гледката на изпитите

лица на хората от семейството си. Те се бяха сгушили край огъня, дъвчеха хляб и парчета сушено месо, като се редуваха да добавят

дърва в огъня. Не се осмеляваха да го оставят да гори слабо дори и

през нощта. По-възрастните мърмореха, че дървата за горене изгарят

твърде бързо и че са нужни три цепеници, за да запазят пламъците

високи, докато преди е била нужна само една. Пьотър и Коля

заклеймиха това като глупост. Но запасите им от дърва за огрев

намаляваха.

Средата на зимата дойде и превали. Дните отново започнаха да

растат, но студът само стана no-лют. Убиваше овците и зайците и

правеше черни пръстите на непредпазливите. Каквото и да ставаше, за

такъв студ им трябваха дърва за горене и затова, когато запасите им

намаляха, хората се осмелиха да отидат в смълчаната гора под блясъка

на зимното слънце. Вася и Альоша, които бяха излезли с едно пони, шейна и брадви с къси дръжки, бяха тези, които видяха отпечатъците

от лапи в снега.

- Трябва ли да тръгнем след тях, татко? - попита Коля същата нощ. - Да

убием няколко, да им вземем кожите и да прогоним останалите?

Той поправяше една коса, присвил очи на светлината на печката.

Синът му Серьожа се беше сгушил сковано и мълчаливо в майка си.

Вася беше хвърлила обезсърчен поглед на огромната кошница, пълна с неща за зашиване, след което грабна брадвата си и едно

точило. Альоша я погледна развеселен над дръжката на собствената си

брадва.

- Виждаш ли? - обърна се Константин към Ана. - Огледай се наоколо.

Твоето избавление зависи от Божията милост.

Очите на Ана бяха впити в лицето му и ръкоделието й лежеше

забравено в скута й.

Пьотър се зачуди на жена си. Тя никога не беше изглеждала толкова

спокойна, въпреки че това беше най-лютата зима, която помнеха.

- Мисля да не го правим - отвърна Пьотър на въпроса на сина си.

Бащата оглеждаше ботушите си - през зимата дупките можеха да

струват на човек крак. Той остави единия близо до огъня и вдигна

другия.

- Вълците от Далечния север са по-големи от хрътките за лов на

глигани. От двайсет години не са идвали толкова наблизо. - Пьотър

протегна ръка надолу и погали измършавялата глава на Пьос, кучето

го близна не особено ентусиазирано. - Това, че го правят сега, означава, че са отчаяни и ще ловуват и деца, ако могат, или ще

избиват овцете под носа ни. Заедно мъжете могат да се изправят

срещу глутница, но е твърде студено за лъкове - ще трябва да

използваме копия и не всички ще се върнат. Не, трябва да се грижим

за децата и добитъка си и да ходим в гората само през деня.

- Можем да сложим капани - вметна Вася, докато стържеше с точилото

си.

Ана я изгледа мрачно.

- He - възрази Пьотър. - Вълците не са зайци. Ще те подушат върху

капана и не разрешавам никой да рискува да ходи в гората при такъв

малък шанс за успех.

- Да, татко - покорно отвърна Вася.

Тази нощ беше ужасно студено. Всички се сгушиха заедно върху

печката, наблъскани като сардини и увити с всички налични одеяла.

Вася спа лошо - баща й хъркаше, а малките, остри колене на Ирина се

забиваха в гърба й. Тя се мяташе и въртеше, като внимаваше да не

рита Альоша, и най-сетне към полунощ се унесе в неспокоен сън.

Сънува виещи вълци, зимни звезди, погълнати от топли облаци, и слаб

като скелет старик с червени очи, а накрая - блед мъж с квадратна

челюст и жаден злостен поглед, който я гледаше похотливо и й

смигаше с единственото си здраво око. Тя се събуди задъхана в часа

преди зазоряване и видя стаята да пресича една фигура, очертана от

светлината на купчината жар в огнището.

Няма нищо, каза си, просто сън, котката в кухнята. Но после фигурата спря, сякаш усетила погледа й. Извърна се за частица от секундата. Вася не

притаи дъх, защото видя лицето й - бледи очертания на слабата

светлина. Очите бяха с цвета на зимен лед. Пое си въздух, готова да

заговори или да извика, но в следващия миг фигурата изчезна.

Дневната светлина се процеждаше около вратата на кухнята и откъм

селото се чу жаловит писък.

- Това е Тимофей - каза Пьотър, изричайки името на едно момче от

селото.

Пьотър беше станал преди зазоряване да нагледа добитъка. Сега

влезе рязко през вратата, изтупа снега от ботушите си и леда, образувал се по брадата му. Очите му бяха хлътнали от студа и

безсънието.

- Умря през нощта.

Кухнята се изпълни с възклицания. Върху печката полуразбудената

Вася си спомни фигурата, преминала в мрака. Дуня не каза нито дума, а се зае с печенето със стисната уста. Тя често стрелкаше с

разтревожен поглед Вася и Ирина. Зимата е жестока с младите.

Щом сутринта напредна, жените се събраха в къщата с банята, за да

убият мъртвото му тяло. Вася, която влезе в колибата след мащехата

си, зърна лицето на Тимофей - очите му бяха безжизнени и сълзите по

слабите му бузи бяха замръзнали. Майка му притискаше

вкочаняващото се телце към себе си и му шепнеше, без да обръща

внимание на съседите. Не успяха да измъкнат детето от нея нито с

търпение, нито с гласа на здравия разум, и когато накрая го изтръгнаха

насила от ръцете й, тя започна да пищи.

В стаята настъпи хаос.

Майката се нахвърли върху съседите си, плачейки за сина си.

Повечето от жените също имаха деца - те се свиваха под погледа й.

Майката дереше с нокти и драскаше слепешката. Стаята беше твърде

малка. Вася блъсна Ирина настрани, за да я предпази, и сграбчи

протегнатите ръце. Тя беше здрава, но слабичка, а майката беше

полудяла от мъка. Вася я държеше здраво и се опита да й заговори.

- Пусни ме, вещице! - изкрещя жената. - Пусни ме!

Смутена, Вася охлаби хватката си и лакътят на жената я удари в

лицето. Пред очите й причерня и тя отпусна ръце.

В този момент на вратата се появи отец Константин. Носът му беше

червен, а лицето - сурово като на всички останали, но той за миг

проумя случващото се, премина с две крачки миниатюрната стаичка и

хвана размахващата ръце майка. Жената направи един отчаян опит да

се измъкне и след това се укроти, трепереща.

- Той си отиде, Ясна - строго й каза Константин.

- Не - дрезгаво отвърна тя. - Държах го в ръцете си през цялата

изминала нощ, докато огънят гореше едва-едва... той не може, той

няма да си отиде, ако го държа. Върнете ми го!

- Той принадлежи на Господ - рече Константин. - Както и всички ние.

- Той е мой син! Моят единствен син! Моят...

- Успокой се - прекъсна я той. - Седни. Държиш се непристойно. Ела, жените ще го сложат пред огъня и ще стоплят вода, за да го измият.

Дълбокият му глас беше тих и равен. Ясна му позволи да я отведе до

печката и се отпусна до нея.

През цялата тази сутрин - всъщност през целия този ден -

Константин говореше, а Ясна го гледаше като плувец, хванат от мощно

течение, докато жените съблякоха тялото на Тимофей, измиха го и го

увиха в студено ленено платно. Свещеникът беше все още там, когато

Вася се върна от поредния мразовит ден в търсене на дърва за горене.

Тя го видя да стои пред вратата на банята, преглъщайки с усилие

студения въздух, сякаш беше вода.

Загрузка...