Мечокът и Славеят

- Бихте ли желали малко медовина, батюшка? - попита тя.

Константин трепна изненадан. Вася се движеше безшумно, а

сивите й кожи се смесваха с падащата нощ. Но след известна пауза той

отвърна:

- Бих, Василиса Петровна. - Не беше останало много от красивия му

глас, трептящите нотки бяха изчезнали.

Тя му подаде със сериозен вид малък мях с медовина. Той го изгълта

с отчаяно нетърпение. Избърса уста с опакото на ръката си и й подаде

обратно меха само за да открие, че тя го изучава съсредоточено, а

между веждите й се е образувала бръчка.

- Ще останете ли на бдение тази нощ? - попита тя.

- Мястото ми е тук - отвърна той с високомерна нотка в гласа, намирайки въпроса за нахален.

Тя видя раздразнението му и се усмихна. Той се намръщи.

- Затова ви уважавам, батюшка - каза тя.

Обърна се към голямата къща и се сля със сенките. Константин я

наблюдаваше как се отдалечава, стиснал устни. Усещаше силния вкус

на медовината в устата си.

Тази нощ свещеникът остана да бди край тялото. Изпитото му лице

беше решително, а устните му помръдваха, докато се молеше. Вася, която се беше върнала в малките часове за своето собствено бдение, не

можеше да се сдържи да не се възхити на непоколебимата му воля, макар във въздуха никога преди да не бяха отеквали толкова ридания и

молитви, колкото след неговото пристигане.

Беше твърде студено, за да се застояват над малкия гроб на момчето, изсечен с голям труд в твърдата като желязо земя. Веднага щом

благоприличието го позволи, хората се пръснаха обратно по домовете

си, оставяйки бедното създание само в ледената люлка. Последен беше

отец Константин, който почти влачеше съкрушената майка.

Хората започнаха да се наблъскват заедно във все по-малко и по-малко изби, като големите семейства споделяха една печка, за да

пестят дървата за огрев. Но дървеният материал изчезваше толкова

бързо - сякаш зла магия ги изгаряше светкавично. И хората бяха

принудени да ходят в гората за още въпреки следите от лапи. Жените

не можеха да се отърсят от спомена за безжизненото лице на Тимофей

и ужасените очи на майка му. Беше неизбежно някой да не се върне.

Когато намериха сина на Олег, Данил, от него бяха останали само

кости, разпръснати върху широк периметър от утъпкан кървав сняг.

Баща му отнесе оглозганите остатъци от тялото на сина си на Пьотър и

безмълвно ги остави пред него.

Пьотър сведе поглед, без да каже нищо.

- Пьотър Владимирович... - започна Олег с дрезгав глас, но Пьотър

поклати глава.

- Погреби сина си - рече той и погледът му се задържа върху

собствените му деца. - Утре ще събера мъжете.

Альоша прекара дългата нощ в проверка на дръжката на копието си

за глигани и в острене на ловджийския си нож. По голобрадите му

бузи се появи малко цвят. Вася го наблюдаваше как работи. Част от нея

силно желаеше сама да грабне копие и да отиде да се изправи смело

срещу опасностите в зимната гора. Другата част искаше да счупи

главата на брат й, защото възбудата го правеше непредпазлив.

- Ще ти донеса вълча кожа, Вася - обеща й Альоша и остави оръжията

настрани.

- Задръж си вълчата кожа - отвърна Вася. - Само ми обещай, че ще

върнеш собствената си кожа обратно, без да ти измръзнат пръстите

на краката.

- Тревожиш ли се, сестричке? - ухили се брат й и очите му

проблеснаха.

Двамата седяха настрана от другите, близо до печката, но Вася

въпреки това сниши глас:

- Това не ми харесва. Да не мислиш, че искам да ми се наложи да

отрежа пръстите на краката ти? Или на ръцете?

- Но ние нищо не можем да сторим, Васочка - отвърна Альоша и свали

ботуша си. - Трябват ни дърва за огрев. По-добре да излезем навън и

да се борим, отколкото да измръзнем до смърт по домовете си.

Вася присви устни, но не отговори. Внезапно си спомни за вазилата, чиито очи бяха почернели от гняв. Спомни си за коричките, които му

беше носила, за да успокои пристъпите му. Дали още някой не е разгневен?

Той би могъл да е само и единствено в гората, където духаха студените

ветрове и виеха вълците.

Дори не си го и помисляй, Вася, каза гласът на здравия разум в главата й.

Но тя хвърли поглед на семейството си. Видя мрачното лице на баща

си и сдържаното вълнение на братята си.

Е, не ми остава нищо друго, освен да опитам. Ако Альоша утре бъде ранен, ще се

ненавиждам завинаги, че не съм опитала. Без да губи време, за да обмисли по-подробно нещата, Вася отиде да си вземе ботушите и зимното

наметало.

Никой не си направи труда да я попита къде отива. На никого не би

му минало през ума какво е намислила.

Вася се изкатери по оградата. Ръкавиците без пръсти й пречеха.

Звездите бяха малко и слаби. Луната хвърляше ярка светлина върху

твърдия замръзнал сняг. Тя навлезе в гората и лунната светлина бе

задушена от плътен мрак. Вървеше бързо. Беше ужасно студено.

Снегът скърцаше под краката й. Отнякъде се чу вой на вълк. Вася се

опита да не мисли за жълтите очи. Толкова силно трепереше, че със

сигурност тракащите й зъби щяха да изпаднат от главата й.

Внезапно Вася се препъна и спря. Стори й се, че дочу глас. Затаи

дъх и се ослуша. Не... чуваше се само вятърът.

Но какво беше онова там? Приличаше на огромно дърво - като

дървото, за което в паметта й ту се появяваше, ту изчезваше странен, потаен спомен. Не... беше само сянка, хвърляна от луната.

Смразяващ костите вятър свиреше в клоните високо над главата на

Вася.

Внезапно й се стори, че от свистенето и трополенето се оформят

думи.

- Топло лu ти е, дете? - попита вятърът през смях.

В действителност Вася имаше усещането, че костите й ще се

разцепят като покрити със скреж клони, но отвърна спокойно:

- Кой си ти? Ти ли изпращаш студа?

Настъпи много продължителна тишина. Вася се зачуди дали не си

беше въобразила гласа. Тогава й се стори, че чува подигравателен

отговор:

- И защо не? Аз също съм разгневен.

Гласът сякаш отекваше като ехо и цялата гора поде вика му.

- Това не е отговор - възрази момичето.

Здравомислещата част от нея изтъкна, че може би е редно да е малко

no-смирена, когато посред нощ си има работа с гласове, които хем се

чуват, хем не. Но от студа я обземаше сънливост. Тя се бореше с нея с

всяка частица от волята си и не й беше останала силица, за да бъде и

смирена.

- Aз докарвам студа - рече гласът.

Внезапно по лицето и гърлото й се плъзнаха извиващи се ледени и

нежни пръсти. Студеното докосване на върховете им се пъхна под

дрехите й и обви сърцето й.

- Тогава би ли спрял? - прошепна Вася, борейки се със страха. Сърцето

й сякаш биеше, докоснато от нечия друга ръка. - Говоря от името на

хората си - те са изплашени и съжаляват. Скоро всичко ще бъде

такова, каквото е било винаги. Нашите чорти и нашите църкви ще

бъдат заедно и няма да има повече страх и приказки за демони.

- Ще бъде твърде късно - отвърна вятърът и гората подхвана думите му: твърде

късно. . твърде късно. После той продължи: -

Освен това не от моя мраз трябва да те е страх, девушка. А от огньовете. Кажи ми,

огньовете ви горят ли твърде бързо?

- Просто студът ги кара да горят така.

- Не, заради наближаващата буря е. Първият признак е страхът. Вторият винаги е

огънят. Хората ти се страхуват и сега огньовете горят.

- Моля те, отклони бурята от тях - примоли се Вася. - Ето, донесох ти

подарък.

Тя бръкна с ръка в ръкава си.

Не беше кой знае какво - просто парче сух хляб и шипка сол, но

когато ги подаде, вятърът замря.

В тишината Вася отново чу вълчия вой. Сега той беше много близо

и му отвърна цял хор. Но в съшия миг една бяла кобила излезе

измежду две дървета и Вася забрави за вълците. Дългата грива на

кобилата се спускаше надолу като ледени висулки, а пръхтящият й дъх

се превръщаше в струйка пара в нощта.

Вася си пое въздух.

- О, колко си красива - възкликна и дори сама усети копнежа в гласа

си. - Ти ли докарваш студа?

Дали бялата кобила имаше ездач? Вася не можеше да разбере. В

един момент й се струваше, че има, а после кожата на кобилата

трепваше и формата върху гърба й се превръщаше просто в игра на

светлината.

Белият кон наведе малките си уши напред, към хляба и солта. Вася

протегна ръка. Усети топлия дъх на животното върху лицето си и се

вгледа в тъмното око на кобилата. Внезапно й стана по-топло. Дори

вятърът й се струваше по-топъл там, където се разделяше около

лицето й.

- A3 докарвам студа - повтори гласът. Вася не смяташе, че той принадлежи

на кобилата. - Той е моят гняв и моето предупреждение. Но ти си храбра, девушка,

и това ме kapa да омекна. Заради твоя дар - последва кратка пауза. - Но страхът

не е мой, нито огньовете. Бурята идва и студът ще бъде както никога досега.

Смелостта ще те спаси. Ако твоите хора се страхуват, то тогава са загубени.

- Каква буря? - прошепна Вася.

- Пази се от смяната на сезоните - стори й се, че вятърът въздъхна. - Пази се...

И гласът изчезна. Но вятърът остана. Безмълвен, той духаше все по-силно и по-силно, запращаше облаци към луната и слава богу -

миришеше на сняг. Дълбокият студ не можеше да продължи, докато

вали сняг.

Когато Вася, препъвайки се, влезе през вратата на собствения си

дом, снежинките, които покриваха качулката и миглите й, успешно

накараха врявата, която цареше в семейството й, да утихне. Альоша я

сграбчи, онемял от радост, а Ирина излезе навън, за да хване шепа от

сипещатата се белота.

Тази нощ студът наистина спря. Валя сняг в продължение на

седмици. Когато снегът накрая спря, бяха им нужни още три дни, за да

се изровят от него. Дотогава вълците се бяха възползвали от

сравнително топлото време, за да се угощават с жилави зайци и да се

преместят по-навътре в гората. Никой не ги видя повече. Само Альоша

изглеждаше разочарован.

***

Дуня спеше лошо през онези нощи в края на зимата и причината не

беше само в студа и болежките в костите й, нито пък тревогите с

кашлицата на Ирина или бледото лице на Вася.

- Време е - каза й демонът Мраз.

Този път в съня на Дуня нямаше шейна, нито слънце или хладен

зимен въздух. Тя стоеше в тъмната, шепнеща гора. Сякаш някаква по-голяма сянка се таеше някъде в мрака. И чакаше. Бледите черти на

лицето на демона на зимата бяха ясно очертани, като на гравюра, а

очите му бяха лишени от цвят.

- Трябва да стане сега - отсече той. - Тя е жена и е по-силна дори

отколкото тя самата може да си представи. Може би ще мога да

държа злото настрана от вас, но трябва да получа това момиче.

- Тя е дете - протестира Дуня. Демон, помисли си тя. Изкусител. Лъжец. -

Все още е дете, досажда ми за медени питки дори

и когато знае, че няма никакви, а и тази зима стана толкова бледа -

само кожа и кости е, и едни големи очи. Как да ти я дам точно сега?

Лицето на демона беше студено:

- Моят брат вече се събужда - с всеки ден затворът му отслабва. Без да

го осъзнава, това дете направи каквото може, за да ви защити с

корички хляб, смелост и добра преценка. Но брат ми се присмива на

такива неща - тя трябва да получи бижуто.

Тъмнината сякаш започна да се приближава със съскане. Демонът

Мраз заговори рязко с думи, които Дуня не знаеше. Около поляната се

появи сияен вятър и сенките се отдръпнаха. Луната изплува и накара

снегът да заблести.

- Моля те, кралю на зимата - смирено го замоли Дуня, сключила ръце.

- Още една година. Още един слънчев сезон. Дъждът и слънчевата

светлина ще я направят силна. Аз няма - не мога - да дам сега своето

момиче на Зимата.

Внезапно изпод шубрака прогърмя смях - древен, бавен смях. На

Дуня изведнъж й се стори, че лунната светлина преминава през

демона Мраз и че той не е нищо повече от игра на светлините и

сенките.

Но тогава той отново се превърна в истински мъж с тегло, облик и

форма. Главата му беше извърната настрани и оглеждаше храсталака.

Когато се обърна отново към Дуня, лицето му беше сурово.

- Ти я познаваш най-добре - отвърна той. - Не мога да я взема

неподготвена - тя ще умре. Тогава нека да е още една година.

Противно на моето собствено убеждение.

** 14 **

МИШКАТА И ДЕВИЦАТА

Тази зима Ана Ивановна страдаше заедно с останалите. Ръцете й се

подуха и сковаха, боляха я зъбите. Сънуваше сирене, яйца и кресон, докато през цялото време ядеше кисело зеле, черен хляб и пушена

риба. Ирина, която и бездруго не беше особено здрава, се бе

превърнала в апатична сянка на самата себе си, затова, уплашена за

детето си, Ана откри странна близост с Дуня, докато увещаваха

малката да яде бульони и мед и се опитваха да я държат затоплена.

Но поне не виждаше демони. Малкото брадато същество не пълзеше

из къщата, клонестият кафяв просяк не се тътреше из двора. Ана

виждаше само мъже и жени и трябваше да изтърпява само обичайните

неприятности на една многолюдна къща по време на люта зима. А и

отец Константин беше там - мъж като ангел, такъв, какъвто никога не

си беше представяла, че може да бъде някой мъж - с неговия

възхитителен глас и нежна уста, и благословените икони, които

постепенно придобиваха форма под силните му ръце. Тази зима тя го

виждаше всеки ден, когато всички бяха наблъскани вътре. За нея беше

истинско удоволствие да бъде в неговото присъствие и тя не искаше

нищо повече. Умът й беше спокоен. Дори можеше да се насили да се

усмихва на доведените си синове и да изтърпява Василиса.

Но когато дойде снегът и спря да е студено, спокойствието на Ана

беше съсипано.

Сивото обедно време с малки снежни вихрушки в оловносивото

небе завари Ана да тича, за да намери Константин в килията му.

- Демоните са още тук, батюшка - изплака тя. - Те се върнаха, преди

просто са се криели. Те са лукави, те са лъжци. Как съгреших? Отче, какво да сторя? - плачеше и трепереше тя.

Само преди малко тази сутрин домовоят беше изпълзял, упорит и

тлеещ, от фурната и беше взел кошницата на Дуня с неща за кърпене.

Константин не отговори веднага. Пръстите му бяха сини и бели там, където държаха четката - беше се оттеглил в стаята си, за да рисува.

Ана му беше донесла супа, която се плискаше в треперещите й ръце.

Зеле, с отвращение отбеляза Константин. Ана остави паницата до него, но не си тръгна.

- Търпение, Ана Ивановна - отвърна свещеникът, когато стана ясно, че

тя очаква отговора му. Той не се обърна, нито забави бързите

мацвания на четката си. Бяха минали седмици, откак рисува за

последно. - Това е отдавнашна зараза, подхранвана от заблудите на

мнозина. Само почакайте и аз ще ги върна обратно при Господ.

- Да, батюшка - каза Ана. - Но днес видях...

Той изсъска между зъбите си.

- Ана Ивановна, никога няма да се отървете от тези дяволи, ако

обикаляте наоколо да ги търсите. Що за поведение на добра

християнка? По-добре да имате страх от Бога и да прекарвате

времето си в молитви. Много молитви - той многозначително

погледна към вратата.

Но Ана не си тръгна.

- Вече сътворихте чудеса. Аз съм... не мислете, че съм неблагодарна, батюшка. - Тя се наклони към него, трепереща.

Ръката й се отпусна върху рамото му.

Константин я стрелна с нетърпелив поглед. Тя се дръпна рязко назад

като попарена и по лицето й запълзя слаба руменина.

- Благодарете на Бог, Ана Ивановна - посъветва я Константин. -

Оставете ме да работя.

За момент тя остана безмълвна и след това побягна.

Константин грабна супата и я изгълта наведнъж. Избърса уста и

опита отново да намери спокойствието, нужно за рисуването. Но

думите на господарката го бяха докоснали. Демони. Дяволи. Как съгреших?

Мислите на Константин се отнесоха. Беше всял в тези хора страх от

Бога и те бяха поели по пътя на спасението. Нуждаеха се от него -

едновременно го обичаха и се страхуваха от отеца. С право, защото

той беше пратеник на Бога. Прекланяха се пред иконите му. Беше

сторил с думи и свирепи погледи всичко, което му беше дошло наум, за да ги подчини на волята Божия и да създаде у тях дух на смирение.

Резултатът се усещаше.

И въпреки това.

Против волята си Константин се замисли за втората дъщеря на

Пьотър. Беше я наблюдавал тази зима - детинската й грациозност, смеха й, безгрижната й дързост, скритата тъга, която понякога

преминаваше по лицето й. Спомни си как веднъж се беше прибрала у

дома от полумрака на студената падаща нощ. Той самият беше вземал

медовина от ръката й, без да се замисля за нещо повече от

благодарността, че може да утоли жаждата си.

Тя не се страхува, мрачно си помисли Константин. Тя няма страх от Бога. Тя

не се страхува от нищо. Виждаше го в начините, по които мълчеше

девойката, в проницателния й поглед, в дългите часове, които

прекарваше в гората. Във всеки случай никоя добра християнска

девица нямаше такива очи, нито се движеше с такава грация в мрака.

Константин си каза, че заради нейната душа и заради душите на

всички в това пусто място той трябва да я научи на смирение. Тя

трябваше да види какво представлява и да се уплаши от това. Ако

спасеше нея, щеше да спаси всички тях. Ако се провали... Константин

не обръщаше внимание на пръстите си. Рисуваше сякаш в мъгла, докато умът му се тревожеше от проблема. Накрая дойде на себе си и

насочи поглед към нарисуваното.

Гледаха го диви, зелени очи, които беше имал намерение да направи

нежносини. Дългият воал на жената можеше спокойно да бъде и

завеса от червеникавочерна коса. Тя сякаш му се присмиваше, уловена

в гората и завинаги свободна. Константин изкрещя и захвърли дъската.

Тя тупна глухо на пода и го опръска с боя.

****

Тази пролет беше твърде влажна и твърде студена. Ирина, която

обичаше цветя, се разплака, защото кокичетата така и не цъфнаха.

Нивите бяха изорани под поройния и неотговарящ на сезона дъжд и в

продължение на седмици нищо не можеше да изсъхне, нито вътре, нито навън. В отчаянието си Вася опита да сложи дългите чорапи на

всички в печката, като преди това избута огъня в ъгъла. Извади ги

значително по-топли, но не и no-сухи. Половината село кашляше и тя

огледа брат си намръщено, когато той дойде да се облече.

- Както вървят експериментите ти, следващият може да се окаже и още

по-зле - отбеляза Альоша, докато оглеждаше леко изгорените си

чорапи.

Очите му бяха червени, а гласът - дрезгав. Той направи физиономия, докато навличаше топлата, влажна вълна върху крака си.

- Да - съгласи се Вася и обу своите чорапи. - Можеше да изпека цялата

партида. - Тя го погледна пак. - Тази вечер ще има нещо топло за

вечеря. Недей да умираш, преди да спре дъждът, малък братко.

- Не мога да ти обещая, малка сестричке - мрачно отвърна Альоша, докато кашляше.

После оправи шапката си и се измъкна навън.

Когато заваля дъжд и стана влажно, отец Константин започна да

подготвя четките си и да стрива камъните в зимната кухня. Тя беше

значително по-топла и донякъде no-суха от неговата стая, макар да

беше много no-шумна с всичките деца, кучета и най-слабите козлета, мотаещи се между краката. Вася съжаляваше за тази промяна. Той

нито веднъж не я заговори, макар че достатъчно често хвалеше Ирина

и наставляваше Ана Ивановна. Но дори и в тази бъркотия, Вася

можеше да почувства очите му върху себе си. Докато се шегуваше с

Дуня, месеше лошия тънък хляб и се занимаваше с женската работа, Вася винаги усещаше постоянния му втренчен поглед.

По-добре ми кажете в очите какъв е грехът ми, батюшка.

Когато можеше, тя се криеше в конюшнята. Престоят й в

претъпканата къща означаваше непрекъсната работа, по време на

която Ана ту крещеше пронизително, ту се молеше. И винаги

мълчаливият свещеник със своя сериозен поглед.

Вася никога не каза на никого къде беше отишла в онази ужасно

студена нощ през януари. След случилото се тогава понякога си

мислеше, че е сънувала гласа на вятъра и белия кон. Константин я

наблюдаваше, тя внимаваше да не заговаря домовоя. Но въпреки това

свещеникът я наблюдаваше. Вася си каза, че това е отчайващо - че е

само въпрос на време, преди тя да се забърка в неприятности и той да

й се нахвърли. Но дните отминаваха един след друг, а свещеникът

продължаваше да мълчи.

Дойде април и Вася се озова на пасището за конете, където

трябваше да зашие Миш, старата кобила на Саша, която сега беше

оставена за разплод и беше родила седем кончета. Макар вече да не

беше млада, кобилата бе все още силна и здрава и мъдрите й стари очи

не пропускаха нищо. Най-ценните коне - и Миш измежду тях -

прекараха зимата в конюшнята и излязоха на паша с останалите

веднага щом тревата се показа през снега. В резултат на това винаги

възникваха някакви разногласия и сега Миш имаше дълбока рана с

формата на копито върху хълбока. Вася по-сръчно забиваше иглата си

в плът, отколкото в плат. Алената рана ставаше все по-малка. Конят

стоеше неподвижен и само потреперваше от време на време.

- Лято, лято, лято - пееше Вася.

Слънцето отново грееше, а дъждът беше спрял за достатъчно дълго

време, за да даде шанс на ечемика. Когато се премери спрямо коня, Вася откри, че през зимата е пораснала още по-висока.

Е, мрачно си каза тя, не можем всички да бъдем малки като Ирина.

Дребничката Ирина вече беше обявена за красавица. Вася се

опитваше да не мисли за това.

Миш изтръгна момичето от унеса му.

- Искаме да ти направим подарък - каза кобилата и сведе глава, за да хрупа от

свежата трева.

Вася отдръпна ръце:

- Подарък ли?

- Тази дима ни носеше хляб. Задължени сме ти.

- На нас ли? Но вазилата...

- Е, всички ни взети заедно - прекъсна я кобилата. - Освен това е и още нещо, но

най-вече той - това сме ние.

- О - озадачи се Вася. - Е, благодаря ти.

- По-добре да не благодариш да тревата, преди да си я изяла - изпръхтя кобилата. -

Нашият подарък е следният - искаме да те научим да яздиш.

Този път Вася наистина замръзна, като се изключи кръвта, нахлуваща в сърцето й. Тя можеше да язди - върху дебелото, сиво

пони, което делеше с Ирина - но...

- Наистина ли? - прошепна тя.

- Д а - отвърна кобилата, - макар това да може да се окаже нож с две остриета.

Такъв подарък може да те отдалечи от твоя народ.

Моят народ, помисли си Вася. Те плачеха пред иконите, докато домовоят

умираше от глад. Не мога да ги позная. Те се промениха, а ад не. На глас тя каза:

- Това не ме плаши.

- Добре - рече кобилата. - Ще започнем, когато калта изсъхне.

****

Вася почти беше забравила за обещанието на кобилата в седмиците, които последваха. Пролетта означаваше дни наред изнурителен труд и

всяка вечер Вася ядеше лошия хляб от миналогодишния ечемик с меко

бяло сирене и свежи подправки, след което се мяташе върху печката и

заспиваше като новородено.

Но внезапно дойде май и калта изчезна под новата трева.

Глухарчетата блестяха като звезди сред гъстата зеленина. Конете

хвърляха дълги сенки и сърпът на луната стоеше самотен в небето в

деня, когато изпотената, издраскана и изтощена Вася спря на

пасището на конете на връщане от полето с ечемик.

- Ела тук - подкани я Миш. - Качи се върху гърба ми.

Вася сякаш беше твърде уморена, за да отговори. Тя погледна

глуповато коня и отвърна:

- Нямам седло.

- Няма и да имаш - изпръхтя Миш. - Трябва да се научиш да се справяш без него. Ау

ще те нося, но не съм ти слугиня.

Вася срещна погледа на кобилата. В кафявите дълбини на очите й се

мярна нотка хумор.

- Боли ли те кракът? - вяло попита тя и кимна към полуизлекуваната

рана на хълбока на кобилата.

-Не - отвърна Миш. - Качвай се.

Вася помисли за горещата вечеря и стола край печката. После

скръцна със зъби, затича се и се метна по корем върху гърба на

кобилата. Размърда се леко насам-натам и се настани неудобно точно

зад твърдата холка.

Драскащите й ръце накараха кобилата да отпусне уши назад.

- Ще ти трябва практика.

Вася така и не можа да си спомни къде ходиха в онзи ден. По

необходимост отидоха да яздят дълбоко в гората. Но ездата беше

болезнена - това Вася никога нямаше да забрави. Движеха се в бавен

тръс, докато гърбът и краката на Вася затрепериха.

- Не мърдай - смъмри я кобилата. - Сякаш на гърба ми има трима, не един.

Вася опита, като се плъзгаше ту на едната страна, ту на другата.

Накрая, раздразнена, Миш рязко спря. Вася се претърколи през

плешката на коня и се приземи, премигвайки, върху глинестата горска

почва.

- Стани - подкани я кобилата. - Бъди по-внимателна.

Когато се върнаха на пасбището, Вася беше мръсна, натъртена и

сигурна, че вече не знае как да ходи. Освен това беше пропуснала

вечерята и си спечели мъмрене. Но следващата вечер го направи

отново. И отново. Невинаги беше с Миш - конете се редуваха да я учат

да язди. Не можеше да ходи всеки ден. През пролетта работеше

непрестанно - всички го правеха, - за да засадят посевите в земята.

Но Вася ходеше да язди достатъчно често и постепенно гърбът, бедрата и коремът започнаха да я болят по-малко. Накрая дойде денят,

когато не изпита никаква болка. Междувременно се научи да пази

равновесие, да се мята върху гърба на коня, да се върти, да тръгва и

спира, и да подскача, докато вече не можеше да разбере къде свършва

конят и къде започва тя самата.

Тази година в средата на лятото небето изглеждаше по-голямо, облаците се носеха плавно по него, подобно на лебеди. Зелени

вълнички къдреха полята с ечемик, макар растежът му да беше спрял и

Пьотър да клатеше глава, когато го гледаше. С кошница в ръката Вася

всеки ден изчезваше в гората. Понякога Дуня хвърляше подозрителен

поглед към даровете на момичето - най-вече брезова кора или

зърнастец за правене на боя, които рядко бяха в достатъчни

количества. Обаче Вася беше прекрасна и сияеше от щастие, затова

Дуня просто се прокашляше и не казваше нищо.

Но през цялото време горещината се засилваше, докато накрая не

стана гъста като мед - беше твърде горещо. Въпреки всичките хорски

молитви избухнаха пожари в сухата като прахан гора, а ечемикът

растеше, но твърде бавно.

В един нажежен до бяло августовски ден Вася се беше отправила

към езерото, като се опитваше да не накуцва. Метел беше взел Вася да

поязди. Сивият жребец - който вече беше бял - все още беше най-едрият от ездитните коне и имаше най-противното чувство за хумор.

Вася имаше синини за доказателство.

Езерото блестеше на слънчевата светлина. Когато Вася се приближи, й се стори, че чува шумоленето сред дърветата, които бяха най-близо

до водата. Но когато вдигна поглед, не видя проблясък на зелена кожа.

След няколко мига на безплодно търсене Вася се отказа и се плъзна в

езерото. Водата беше най-чистата възможна - от разтопен сняг - и

беше студена дори и посред лято. Тя изкара въздуха от дробовете й и

Вася сподави писъка си. Тутакси се гмурна и ледената вода събуди

живота в изморените й крайници. Тя полудува под водата наоколо, като надничаше тук и там. Но русалката я нямаше. Леко разтревожена, Вася заплува към брега, свали си дрехите във водата и ги заблъска

върху камъните, за да ги изпере. Накрая ги провеси, капещи, върху

един близък клон и се покатери на дървото, след което като котка се

изпъна върху друг клон, за да изсъхне на слънцето.

Може би около час по-късно Вася се надигна от изтощения си унес

и погледна полусухите си дрехи. Слънцето беше подминало зенита и

започваше да се наклонява на запад, което в дългите дни в средата на

лятото означаваше, че е доста късен следобед. Ана сигурно вече

беснееше и дори и Дуня щеше да я погледне със стисната уста, когато

Вася се промъкне през вратата. Без съмнение Ирина беше клекнала

върху горещата печка или си уморяваше пръстите с кърпене.

Почувствала се виновна, Вася запълзя надолу към един по-нисък

клон... и замръзна.

Отец Константин седеше в тревата. Никак не приличаше на

свещеник, а на някой красив фермер. Беше заменил расото си с ленена

риза и широки панталони, обсипани с парчета от ечемичени стъбла, а

непокритата му коса пламтеше на следобедното слънце. Гледаше към

езерото.

Какво прави тук? Вася все още беше скрита от листата на дървото. Тя

обви крака около клона, отпусна се надолу и грабна дрехите си, бърза

като катерица. Застанала тромаво върху един по-висок клон и като се

опитваше да не падне и да не си счупи някоя ръка, тя се напъха в

ризата и гамашите - откраднати от Альоша - и пооправи косата си с

пръсти. Накрая преметна края на тежката си плитка назад, хвана се за

клона, увисна на него и се спусна на земята. Може би ако се измъкна много

тихо...

Тогава Вася видя русалката. Във водата. Косата й плуваше около нея

и скриваше до половина големите й гърди. Тя се усмихна съвсем леко

на отец Константин. Омаян, свещеникът се изправи и с олюляване

запристъпва към нея. Без да се замисля, Вася се втурна към него и го

хвана за ръката. Но той я бутна настрани почти небрежно - беше по-силен, отколкото изглеждаше.

- Остави го на мира! - обърна се Вася към русалката.

- Той ще убие всички ни - отвърна русалката с тих глас, без да изпуска

от поглед плячката си. - Вече се започна. Ако продължава както

досега, всички пазители на дълбоката гора ще изчезнат, бурята ще

дойде и земята ще остане незащитена. Не го ли виждаш? Първо е

страхът, после огънят, след това гладът. Той накара хората ти да се

страхуват. След това пламнаха огньовете, а сега слънцето прогаря

всичко. Ще бъдете гладни, когато дойде студът. Царят на зимата е

слаб, а брат му е много близо. Той ще дойде, ако стражите се

провалят. Всичко друго е по-добро от това. - Гласът й трепереше от

страст. - По-добре веднага да взема този.

Отец Константин направи още една стъпка. Водата се надигаше

около ботушите му. Намираше се на самия край на езерото.

Вася поклати глава и се опита да я прочисти:

- Не трябва да го правиш.

- Защо не? Неговият живот струва ли колкото живота на всички

останали? А аз те уверявам, че ако той сега остане жив, мнозина ще

умрат.

Вася се колеба дълго. Против волята си тя си спомни как

свещеникът се молеше до вкочаняващото се тяло на Тимофей и

устните му мърдаха беззвучно дълго след като беше изгубил гласа си.

Припомни си как ръцете му придържаха майката на момчето

изправена, когато тя беше готова да се строполи в снега и да ридае.

Момичето стисна зъби и поклати глава.

Русалката отметна глава назад и изпищя. В следващия момент вече я

нямаше - там бяха само слънцето над водата, водораслите и сенките на

дърветата. Вася хвана свещеника за ръката и го издърпа далеч от ръба.

Той погледна надолу към нея и съзнанието се върна в очите му.

***

Краката на Константин бяха студени и имаше странното усещане, че

е изгубил нещо. Беше му студено, защото беше нагазил над глезените

във водата току до брега на езерото, но внезапното болезнено усещане

за самота го учуди. Никога не се беше чувствал самотен. Едно лице

пред него изплува на фокус. Преди да успее да свърже лицето с име, непознатият го хвана и го издърпа на брега, докато отецът се

препъваше. Светлината, отразена от черната плитка, придобиваше

червеникав оттенък и той внезапно я позна:

- Василиса Петровна.

Тя пусна ръката му, обърна се и го погледна:

- Батюшка.

Той усети мокрите си крака, спомни си жената в езерото и усети как

в него пропълзява страх.

- Какво правите? - попита той.

- Спасявам ви живота - отвърна тя. - Езерото е опасно за вас.

- Демони...

- Или пазителят на езерото - сви рамене Вася. - Наречете я както

желаете.

Той понечи да се обърне отново към водата, като заопипва с една

ръка за кръста си.

Вася се протегна, сграбчи кръста и скъса ремъка, на който той

висеше около врата на свещеника.

- Остави го, и нея също - ожесточено извика тя, докато държеше

кръста, така че той да не може да го стигне. - Нанесе достатъчно

вреда, не можеш ли да ги оставиш на мира?

- Искам да ви спася, Василиса Петровна - отвърна той. - Ще спася

всички ви. Има тъмни сили, които не разбирате.

За негово учудване, а може би и за нейно, тя се засмя. Веселието

изглади чертите на лицето й. Изненадан, той я загледа втренчено с

неволно възхищение.

- Батюшка, струва ми се, че вие сте този, който не разбира... все пак се

наложи да спасявам вашия живот. Върнете се към работата в

ечемичените ниви и оставете езерото на мира. - Тя се обърна, без да

чака да види дали той ще я последва, и закрачи безшумно по мъха и

боровите иглички.

Константин вървеше до нея. Тя все още държеше дървения му кръст

между двата си пръста.

- Василиса Петровна - опита се да я заговори той пак, проклинайки се

за непохватността си. Винаги знаеше какво да каже, но това момиче

обърна ясния си поглед към него и цялата му увереност придоби

съмнителен и глупав вид. - Трябва да изоставиme варварските си

традиции. Трябва да се върнете към Бога със страх и искрено

покаяние. Вие сте дъщерята на добър християнски господар. Майка

ви ще се побърка, ако не прогоним демоните от нейния дом.

Променете се, Василиса Петровна. Покайте се.

- Аз ходя на църква, отче - отвърна тя. - Ана Ивановна не е моя майка, нито пък нейната лудост е моя работа. Точно както и моята душа не е

ваша. Освен това ми се струва, че се справяхме много добре, преди

вие да дойдете - макар да се молехме по-малко, също така и плачехме

по-малко.

Вася вървеше бързо. Константин вече виждаше оградата на селото

между стволовете на дърветата.

- Запомнете думите ми, батюшка - каза му. - Молете се за мъртвите и за

мащехата ми. Но мен оставете на мира, защото следващия път, когато

някой от тях дойде за вас, аз няма и пръста си да мръдна, за да го

спра.

Без да изчака отговор, тя пъхна кръста обратно в ръката му и се

отправи към селото.

Кръстът беше топъл от дланта й и пръстите му неохотно се обвиха

около него.

*** 15 ***

ТЕ ИДВАТ САМО ЗА ДИВАТА ДЕВИЦА

Ослепителната следобедна слънчева светлина беше заменена от

жълт блясък с цвета на пчелен мед, а после на кехлибар и ръжда.

Слабият лунен полумесец се появи точно над линията на

бледожълтото небе. Горещината на деня си отиде заедно със

светлината и мъжете из ечемичените ниви потрепериха, облени в

хладната си пот. Константин метна косата върху рамото си. Под

загрубялата кожа на дланите му бяха разцъфнали кървави мехури. Той

балансираше косата с върховете на пръстите си и избягваше Пьотър

Владимирович. Гърлото му беше свито от копнеж, а гневът го остави

без глас. Това беше демон. Беше въображението ти. Тя не я прогони - ти пълзеше към

нея.

Господи, искаше му се да се върне в Москва - или в Киев - или

някъде още по-далеч. Да яде до насита топъл хляб, вместо да гладува

половин година, да остави орането на фермерите, да говори пред

хиляди хора и никога да не лежи буден и да се чуди.

Не. Господ му беше дал задача. Не можеше да я остави

недовършена.

О , само да можех да я довърша.

Стисна челюсти. Щеше да го направи. Трябваше да го направи. И

преди да умре, щеше да живее отново в свят, където момичетата не се

държат предизвикателно и демоните не вървят посред християнската

дневна светлина.

Константин мина през окосения ечемик и заобиколи пасището на

конете. Краят на гората хвърляше гладни сенки. Той извърна лице към

стадата на Пьотър, които пасяха на продължителния здрач. Сред

сивото и червеникавокафявото се мярна ярък проблясък. Константин

присви очи. Един кон - бойният жребец на Пьотър - стоеше

неподвижен, вдигнал глава. До рамото на животното беше застанала

една стройна фигура, чийто силует се очертаваше на фона на залеза.

Константин веднага я позна. Жребецът изви противната си глава, за да

захапе плитката й, а тя се разсмя като малко дете.

Константин никога не беше виждал Вася такава. У дома тя беше ту

сериозна и предпазлива, ту лекомислена и очарователна. Беше слаба, с

огромни очи, и се движеше безшумно. Но останала сама под небето, тя

беше красива като млада кобила или като току-що полетял ястреб.

Константин насила си придаде студено изражение. Хората й му

предлагаха пчелен восък и мед, молеха го за съвет и молитви.

Целуваха ръката му. Лицата им засияваха, когато го видеха. Но това

момиче избягваше да го погледне и да се доближава до него. Въпреки

това някакъв си кон - глупаво животно - можеше така да я очарова, че

тя да засияе. Нейното сияние трябваше да е за него - за Бог - и за него, като Божи пратеник. Тя беше такава, каквато я беше описала Ана

Ивановна - коравосърдечна, непокорна и се държеше неподобаващо за

девойка. Разговаряше с демони и се осмеляваше да се хвали, че е

спасила живота му.

Но пръстите го сърбяха за дърво, восък и четки, да улови любовта и

самотата, гордостта и полуразцъфналата женственост в очертанията на

тялото на момичето. Тя спаси живота ти, Константин Никонович.

Той яростно потисна мисълта и порива. Рисуването беше за

прослава на Господа, не за възхвала на слабата, тленна плът. Тя призова

дявол - Божията десница беше тази, която спаси живота ми. Но дори когато успя

да се отърси от тези мисли, картината остана като прогорена от

вътрешната страна на клепачите му.

***

Беше виолетов здрач, когато Вася дойде в кухнята, все още

поруменяла от слънцето през деня. Грабна паницата и лъжицата си, поиска си една порция и я отнесе на прозореца. Полумракът

оцветяваше очите й в зелено. Нахвърли се върху храната, като от време

на време спираше, за да отправи поглед към продължителния летен

здрач. Константин се приближи бавно и сковано и застана до нея.

Косата й миришеше на пръст, слънце и езерна вода. Тя не извърна

поглед от прозореца. Селото беше осеяно със звездите на добре

поддържаните огньове. Слабият полумесец се издигаше в обсипаното

с облаци небе. Мълчанието помежду им се проточи сред суматохата на

претъпканата кухня. Свещеникът беше този, който го наруши.

- Аз съм Божи човек - тихо каза Константин, - но щеше да е жалко да

умра.

Вася му хвърли бърз и стреснат поглед. В ъгълчето на устата й се

появи едва забележима усмивка.

- Не мога да повярвам, батюшка - отвърна тя. - Нима аз не бях тази, която ви лиши от бързото възнасяне в рая?

- Благодаря ви за живота си - сковано продължи Константин, - но не

можете да се подигравате на Господ - внезапно той сложи топлата си

ръка върху нейните. Усмивката изчезна от лицето й и той добави: -

Запомнете го.

Той пъхна някакъв предмет между пръстите й. Загрубялата му от

косата ръка се плъзна върху кокалчетата й. Той не каза нищо, но я

погледна в очите. Изведнъж Вася разбра защо всички жени го

умоляваха да се моли за тях. Разбра също и че топлата му ръка и

изразените му скули бяха оръжие, което използваше, когато оръжието

на думите се беше провалило. По този начин щеше да получи

покорството й, с грубата си ръка и красивите си очи.

Толкова глупава ли съм, колкото Ана Ивановна? Вася отметна глава и се

отдръпна. Той я пусна. Тя не видя как ръката му потрепери. Сянката

му върху стената се поколеба, когато той се отдалечи.

Ана шиеше долни дрехи на стола до огнището. Платът се изплъзна

върху коленете й и когато тя се изправи, той падна пренебрегнат на

пода.

- Какво mu gage той? - изсъска тя. - Какво беше?

Всяко петънце и бръчка на лицето й се открояваше.

Вася нямаше представа, но вдигна нещото, за да може мащехата й да

го види. Беше дървеният му кръст, с двете протегнати ръце, издялан от

меко чамово дърво. Вася го гледаше с известно учудване.

Какво е това, свещенико? Предупреждение. Извинение? Предизвикателство?

- Кръст - отвърна тя.

Но Ана го сграбчи.

- Той е мой - отсече тя. - Искаше да го даде на мен. Махай се!

Вася можеше да отвърне няколко неща, но тя се задоволи с

най-безопасното:

- Сигурна съм, че е искал.

Но тя не си тръгна. Отнесе паницата си до огнището, за да изпроси с

чара си още яхния от Дуня и да открадне краешщник хляб от

лековерната си сестра. След няколко минути Вася отопяваше паницата

с коричката и се смееше на обърканото лице на Ирина.

Ана не проговори повече, но и не вдигна ръкоделието си. Въпреки

че се смееше, Вася можеше да усети изгарящия, втренчен поглед на

мащехата си.

***

Тази нощ Ана не спа и отиде от леглото си до църквата. Когато

дълбоката, ясна зора замени синия среднощен полумрак, тя отиде при

съпруга си и го разтърси, за да го събуди.

Нито веднъж за девет години Ана не беше идвала при Пьотър по

собствена воля. Пьотър сграбчи жена си и започна много делово да я

души, преди да осъзнае, че е тя. Сиво-кафявата коса на Ана се разпиля

по лицето й и забрадката й се килна на една страна. Очите й бяха като

два камъка.

- Любов моя - започна тя задъхано, докато масажираше гърлото си.

- Какво не е наред? - попита Пьотър. Той се измъкна от топлото легло

и бързо навлече дрехите си. - Нещо с Ирина ли?

Ана приглади косата си и оправи забрадката:

- Не... не.

Пьотър навлече една риза през главата си и закопча широкия си

платнен колан.

- Тогава какво? - каза той с не особено любезен тон.

Тя здравата го беше стреснала.

Ана потрепери и сведе клепачи надолу.

- Забелязахте ли, че дъщеря ви Василиса е пораснала много от

миналото лято?

Движенията на Пьотър станаха колебливи. Ранният ден очертаваше

бледи златисти линии по пода. Ана никога не се беше интересувала от

Вася.

- Така ли? - отвърна той, вече озадачен.

- И че е станала задоволително привлекателна?

Пьотър премигна и се намръщи:

- Тя е дете.

- Жена - отсече Ана. Пьотър се изненада - тя никога преди не му беше

противоречила. - Слаба мъжкарана, само очите й се виждат. Но има

добра зестра. По-добре да се погрижим да се омъжи веднага, съпруже. Ако изгуби външността, която има сега, може изобщо да не

се омъжи.

- Няма да изгуби външността си за следващата една година - рязко

отвърна Пьотър. - И със сигурност няма да я изгуби за следващия

един час. Защо ме събуди, жено?

Той излезе от стаята.

Вкусното ухание на печащия се хляб създаваше добро настроение в

къщата, а той беше гладен.

- Дъщеря ви Олга се омъжи на четиринайсет. - Ана го последва

задъхана.

Олга беше преуспяла, след като се омъжи - бе се превърнала в

пищна дама, дебела матрона с три деца. Съпругът й се ползваше с

голямото благоволение на Великия княз.

Пьотър грабна един самун и го разчупи на две.

- Ще помисля по въпроса - отвърна той, за да я накара да млъкне.

Той откъсна голяма топка от димящата вътрешност на хляба и я

напъха в устата си. Зъбите го боляха понякога и меката среда беше

добре дошла.

Ти си старец, каза си Пьотър.

Затвори очи и се опита да удави гласа на жена си в звука от

дъвченето.

****

Мъжете се отправиха към ечемичените ниви в ранни зори. Цяла

сутрин косиха полюшващата се трева с широки, свистящи замахвания, а след това разпръснаха стъблата, за да съхнат. Греблата им се движеха

напред-назад с монотонно съскане. Слънцето беше като живо

същество, което протягаше горещите си ръце към вратовете им.

Неясните им сенки се криеха в краката им, а лицата им лъщяха от пот

и от слънчевите изгаряния. Пьотър и синовете му работеха рамо до

рамо със селяните - по време на жътва се трудеха всички. На Пьотър

му се свидеше за всяко зрънце. Ечемикът не беше пораснал колкото

трябва и класовете му бяха тънки и лоши.

Альоша изправи гърба си, който го болеше, и заслони очи с

мръсната си длан. Лицето му просветна. Откъм селото приближаваше

в галоп ездач върху кафяв кон.

- Най-сетне - каза Альоша.

Пъхна два пръста в устата си. Обедната тишина беше нарушена от

продължителното му изсвирване. Мъжете по цялото поле оставиха

греблата си, изтъркаха стръковете трева от лицата си и се отправиха

към реката. Тъмнозелените й брегове и ромолящата вода донасяха

известно облекчение от горещината.

Пьотър се облегна върху греблото и отметна влажната посивяла коса

от веждите си. Но не напусна ечемичената нива. Ездачът се

приближаваше все повече, кобилата със стройни крака се носеше в

галоп. Пьотър присви очи. Успя да различи развятата черна плитка на

втората си дъщеря. Но Вася не яздеше своето кротко пони. Белите

крака на Миш проблясваха в прахоляка. Момичето видя баща си и

размаха ръка за поздрав. Пьотър зачака

намръщен, готов да смъмри дъщеря си още с пристигането й. Тази

лудетина ще си счупи врата някой ден.

Но колко добре седеше на коня Василиса. Кобилата прескочи един

ров и се приближи в галоп. Ездачката беше неподвижна, като се

изключи веещата й се коса. Двете спряха в началото на гората. Вася

крепеше отпреде си кошница от тръстика. На ярката слънчева

светлина Пьотър не можеше да различи чертите на лицето й, но го

порази колко висока е станала.

- Не си ли гладен, татко? - извика тя.

Кобилата остана неподвижна и в готовност. И без юзда - всъщност

по нея нямаше нищо, дори и въже около шията. Вася яздеше с двете

ръце върху кошницата.

- Идвам, Вася - отвърна той и необяснимо защо, изпита мрачно

усещане.

Метна греблото върху рамото си. Слънцето се отрази от нечия

златиста глава - Константин Никонович не беше напуснал полето, а

стоеше и наблюдаваше стройната ездачка, докато дърветата не я

скриха. Дъщеря ти язди като някое момче от степите. Какво ли си е помислил за нея

нашият добродетелен свещеник?

Мъжете плискаха студена вода върху главите си и я пиеха с пълни

шепи. Когато Пьотър стигна до рекичката, Вася беше слязла от коня си

и сновеше между тях, предавайки от един на друг мях, пълен с квас.

Дуня беше изпекла в пещта огромен пирог с пълнеж от жито, сирене и

зеленчуци. Мъжете се събраха в кръг и си отрязаха триъгълни парчета.

Мазнината се смеси с потта по лицата им.

Пьотър беше поразен колко странно изглежда Вася сред едрите

груби мъже със своите дълги кости, стройно тяло и големите си

раздалечени очи.

Искам такава дъщеря, каквато е била майка ми, беше казала Марина. Е, ето я

и нея - сокол сред крави.

Мъжете не говореха с нея - бързо изядоха своите парчета пирог, свели глави, и се върнаха обратно на знойните поля. Альоша дръпна

плитката на сестра си, когато тя минаваше покрай него. Но Пьотър

видя, че мъжете й хвърляха неодобрителни погледи, докато си

тръгваха.

- Вещица - прошепна един от тях, макар Пьотър да не го чу. - Тя е

омагьосала коня. Свещеникът каза...

Пирогът изчезна, а заедно с него и мъжете, но Вася не си тръгваше.

Тя остави меха с квас и отиде да потопи ръцете си в потока. Вървеше

като дете. Е, разбира се, че така ще върви. Тя все още е момиче - моето малко жабче. И

въпреки това тя притежаваше небрежната грациозност на диво

създание. Вася се отдалечи от потока и се приближи към баща си, като

по пътя взе кошницата. Изражението на лицето й го шокира. Вероятно

затова се намръщи толкова ядосан. Усмивката й угасна.

- Заповядай, татко - каза тя и му подаде меха с квас.

О, Спасителю, помисли си той, може би онова, което Ана Ивановна каза, не е

толкова погрешно. Ако тя не е жена, то ckopo ще бъде.

Пьотър видя, че погледът на отец Константин отново се задържа

върху дъщеря му.

- Вася - започна Пьотър по-грубо, отколкото възнамеряваше. - Какво

означава това - да вземеш кобилата и да яздиш така - без седло и

юзда? Ще си счупиш я ръка, я глупавата си глава.

- Дуня ми заръча да взема кошницата и да побързам - изчерви се Вася.

- Миш беше най-близо, а и разстоянието е малко, твърде късо, за да

си правя труда да търся седло.

- Или повод, дочка? - доста рязко попита Пьотър.

- Не исках да причинявам неприятности, татко. - Вася се изчерви още

повече.

Пьотър я погледна мълчаливо. Ако беше момче, щеше да одобри

тази демонстрация на умението й да язди. Но тя беше момиче -

мъжкарана, на ръба да се превърне в зряла жена. Пьотър си спомни

отново погледа на младия свещеник.

- Ще говорим за това по-късно - каза той. - Върни се у дома при Дуня.

И недей да яздиш толкова бързо.

- Да, татко - покорно отвърна Вася.

Но в начина, по който скочи върху гърба на коня, имаше гордост, а

също и в умението, с което обърна кобилата и я подкара в лек галоп и с

извита шия обратно по посока на къщата.

***

Денят беше заменен от здрач, а после остана само бледото зарево на

лятото, което озаряваше нощите като утрото.

- Дуня - рече Пьотър. - Откога Вася е жена?

Седяха сами в лятната кухня. Около тях всички от семейството

спяха. Но Пьотър не можеше да спи през белите нощи, а и въпросът с

дъщеря му го измъчваше. Крайниците на Дуня я боляха и тя не

бързаше да легне върху твърдия сламеник. Завъртя хурката, но бавно.

Пьотър остана поразен, като видя колко е слаба.

Дуня хвърли на Пьотър остър поглед:

- Половин година. Дойде й по Великден.

- Тя е хубаво момиче - продължи Пьотър, - макар и диваче. Трябва й

съпруг - това ще я вразуми.

Но докато говореше, пред очите му изплува въображаема картина: дивото му момиче, вече омъжено и в нечия постеля, се потеше над

огнището. Тази мисъл го изпълни със странно съжаление и той се

отърси от нея.

Дуня остави хурката и бавно каза:

- Тя още не е мислила за любов, Пьотър Владимирович.

- И какво от това? Ще направи каквото й се каже.

- Така ли? - засмя се Дуня. - Нима забравихте майката на Вася?

Пьотър мълчеше.

- Бих ви посъветвала да изчакате - продължи Дуня. - Само дето...

През цялото лято Дуня беше наблюдавала Вася да изчезва на

зазоряване и да се връща по здрач. Тя беше наблюдавала как дъщерята

на Марина става все no-дива и някак отдалечена - това беше нещо

ново, сякаш само част от живота на момичето беше свързана със света

на семейството й, свеждаш се до реколтата, добитъка и кърпенето на

дрехи. Това караше Дуня да се тревожи и да се разкъсва от вътрешна

борба. Сега тя взе решение. Бръкна в джоба си. Когато я извади

обратно, върху дланта й лежеше синьото бижу, което изглеждаше не на

място върху Съсухрената й кожа.

- Спомняте ли си това, Пьотър Владимирович?

- Беше подарък за Вася - рязко отвърна Пьотър. - Нима си ме предала?

Заповядах ти да й го дадеш.

Той погледна втренчено медальона, сякаш беше змия.

- Пазих й го - обясни Дуня. - След като го помолих, царят на зимата ми

разреши да го сторя. Товарът е твърде голям за едно дете.

- Царят на зимата ли? - гневно се сопна Пьотър. - Да не си дете, че да

вярваш на приказките? Няма никакъв цар на зимата.

- Приказки ли? - отвърна Дуня и в гласа й също отекна нотка на гняв. -

Нима съм толкова коварна, че да измисля такава лъжа? Аз също съм

християнка, Пьотър Владимирович, но вярвам на очите си. Откъде се

появи това достойно за хан бижу, което вие донесохте на малката си

дъщеря?

Думите заседнаха в гърлото на Пьотър и той замълча.

- Кой ви го даде? - продължи Дуня. - Донесохте го от Москва, но

никога не съм ви разпитвала за подробности.

- Това е огърлица - отвърна Пьотър, но гневът беше изчезнал от гласа

му.

Пьотър беше опитал да забрави мъжа със светлите очи, кръвта върху

гърлото на Коля и как хората му стояха равнодушно. Дали това е бил той -

царят на зимата? Сега си спомни колко бързо се беше съгласил да даде

дрънкулката от странника на дъщеря си.

Древна магия, сякаш чуваше да казва Марина. Дъщеря от рода на майка ми.

И след това с по-тих глас: Пази я, Петя. Аз я избрах - тя е важна. Обещай ми.

- Не е просто огърлица - отсече рязко Дуня. - Това е талисман, нека

Господ ми прости. Видях царя на зимата. Огърлицата е негова и той

ще дойде за Вася.

- Видяла си го? - скочи на крака Пьотър.

Дуня кимна.

- Къде го видя? Къде?

- Насън - отвърна Дуня. - Само го сънувах. Но той изпраща сънищата

и те са истински. Каза ми, че трябва да й дам огърлицата. Ще дойде

за нея в средата на зимата. Тя вече не е дете.

Но той е лъжлив. Всички от неговия вид са такива - думите се лееха от

устата й. - Обичам Вася като своя дъщеря. Тя е прекалено смела, излага самата себе си на опасност. Страхувам се за нея.

Пьотър закрачи към големия прозорец и се обърна към Дуня.

- Истината ли ми казващ, Авдотя Михаиловна? В името на жена ми, не

ме лъжи!

- Видях го - повтори отново Дуня. - А мисля, че и вие сте го видели.

Има къдрава черна коса. Светли очи - по-светли от небето в средата

на зимата. Няма брада и е облечен изцяло в синьо.

- Няма да дам дъщеря си на демон. Тя е християнска девица -

откритият страх в гласа на Пьотър беше нов, роден от проповедите на

Константин.

- Тогава тя трябва да има съпруг - простичко отвърна Дуня. - Колкото

по-рано, толкова по-добре. Демоните на студа не се интересуват от

смъртни девойки, омъжени за смъртни мъже. В историите князът

птица и лукавият магьосник идват само за дивите девици.

- Вася? - не повярва Альоша. - Да се омъжи? Тоя заек?

Той се засмя. Сухите стебла на ечемика шумоляха. Той работеше с

греблото до баща си. В кафявите му къдрици се бяха оплели сламки.

Досега беше пял, за да наруши следобедната тишина.

- Тя е още момиче, татко. Проснах на земята един селянин, който я

гледаше твърде дълго, но тя не забеляза нищо. Дори и когато

глупакът цяла седмица ходи с насинено лице.

Беше ступал и един селянин, който я беше нарекъл вещица, но не

каза това на баща си.

- Не е срещнала мъж, който да й хареса, това е всичко - отбеляза

Пьотър. - Но имам намерение това да се промени - Пьотър се оживи, беше взел решение. - Кирил Артамонович е син на мой приятел - той

има голямо наследство и баща му е мъртъв. Вася е млада и здрава и

зестрата й е много добра. Ще ни напусне още преди да падне снегът -

Пьотър се наведе отново и се зае с гребането.

Альоша не се присъедини към него:

- Тя няма да приеме това добре, татко.

- Дали ще го приеме или не - ще направи това, което й се казва - отсече

Пьотър.

Альоша изсумтя.

- Вася? - усъмни се той. - Бих искал да видя това.

***

- Ще се омъжваш - завистливо каза Ирина на Вася. - Ще имаш хубава

зестра и ще отидеш да живееш в голяма дървена къща, и ще имаш

много деца.

Тя стоеше до грубата ограда от колове и дъски, но не се облягаше на

нея, за да не изцапа сарафана си. Дългата й кестенява плитка беше

увита в ярка забрадка, а малката й ръка лежеше деликатно върху

дървото. Вася почистваше копитото на Метел и мърмореше люти

закани на жребеца, ако само реши да помръдне. Конят изглеждаше

така, сякаш се чуди коя част от нея да ухапе. Ирина беше доста

уплашена.

Вася отпусна копитото и хвърли поглед на по-малката си сестра.

- Няма да се омъжвам - каза тя.

Ирина сви уста с донякъде завистливо неодобрение, когато Вася

прескочи оградата.

- Да, ще се омъжваш - настоя тя. - Ще дойде един благородник - Коля

отиде да го доведе. Чух татко да го казва на майка ми.

Вася смръщи вежди.

- Е... предполагам, че ще трябва да се омъжа... някой ден - обърна се тя

към сестра си с крива усмивка. - Но как да хвана окото на някой мъж, когато ти си наоколо, пиленце?

Ирина се усмихна срамежливо. Вече се говореше за красотата й из

селата от владенията на баща й. Но все пак...

- Нали няма да ходиш в гората, Вася? Вече почти е време за вечеря.

Цялата си мръсна.

Русалката седеше над тях - зелена сянка, върху един дъбов клон. Тя

й махна с ръка. От развяващата й се коса капеше вода.

- Ще дойда след малко - увери я Вася.

- Но татко каза...

Опряла единия си крак върху ствола, Вася скочи и се хвана със

силните си ръце за клона над главата си. Закачи се с коляното си за

него и се провеси с главата надолу:

- Няма да закъснея за вечеря. Не се тревожи, Иринка.

В следващия миг тя изчезна между листата.

***

Русалката беше измършавяла и трепереше.

- Какво правиш? - попита я Вася. - Какво не е наред? - Русалката се

разтрепери още по-силно. - Студено ли ти е?

Това не изглеждаше много вероятно - земята отдаваше обратно

дневната топлина, а ветрецът беше слаб.

- Не - отвърна русалката, провисналата й коса скриваше лицето й. - На

малките момичета им става студено, а не на чортите. Какво казваше

това дете, Василиса Петровна? Ще напуснеш ли гората?

Вася осъзна, че русалката е уплашена, макар че това не беше лесно

да се разбере - интонацията на гласа й не беше като на обикновена

жена.

Вася никога преди не се беше замисляла за това.

- Един ден ще го направя - бавно отвърна тя. - Някой ден ще трябва да

се омъжа и да отида в къщата на съпруга си. Но не мислех, че ще е

толкова скоро.

Колко изтощена беше русалката. Шумолящите листа се виждаха

през изпитото й лице.

- Не можеш да го направиш - възрази русалката. Устните й разкриха

зелените й зъби. Ръката, с която решеше косата си, трепна и капещата

вода започна да пада от носа и брадичката й. - Ние няма да оцелеем

през зимата. Ти не ми позволи да убия жадния мъж и стражите ти

отслабват. Ти си само дете - твоите късчета хляб и капки медовина не

могат да поддържат домашните духове. Не и завинаги. Мечокът е

буден.

- Какъв мечок?

- Сянката на стената - отвърна русалката, като дишаше учестено.

Гласът в мрака - лицето й не се движеше като човешко лице, но

зениците на очите й се увеличаваха и ставаха черни. - Пази се от

мъртвите. Трябва да ме послушаш, Вася, зашото няма да дойда

повече. Не и като самата себе си. Той ще ме повика и аз ще отвърна.

Той ще получи моята вярност и аз ще се обърна срещу вас. Не мога

да постъпя другояче. Листата падат. Не напускай гората.

- Какво искаш да кажеш с това да се пазя от мъртвите? Как ще се

обърнеш срещу нас?

Но русалката само протегна ръка с такава сила, че когато сключи

влажните си, мъгливи пръсти около ръката на Вася, момичето ги усети

като от плът и кръв.

- Царят на зимата ще ти помогне, колкото можеш да си помогнеш и ти

самата. Обеща. Всички го чухме. Той е много стар и е враг на вашия

враг. Но не трябва да му се доверяваш.

Въпросите напираха на устните на Вася толкова бързо, че я

задушаваха и тя остана мълчалива. Блестящата коса на водния дух

падаше около голото й тяло.

- Доверявам се на теб - успя да каже Вася. - Ти си моя приятелка.

- Бъди с добро сърце, Василиса Петровна - тъжно каза русалката и

след това остана само дървото с бурно шумолящите си сребристи

листа. Сякаш никога не я беше имало.

Може би наистина съм луда, помисли си Вася. Тя се хвана за клона под нея

и скочи на земята. Затича се тихо към дома през прекрасния полумрак

на късното лято. Навсякъде около нея гората сякаш шепнеше. Сянката на

стената. Не можеш да ту се довериш. Пази се от мъртвите. Пази се от мъртвите.

***

- Да се омъжа, татко?

От прозрачния зеленикав полумрак върху засъхналата и задъхана

земя лъхаше хлад, така че огънят в пещта действаше успокояващо и не

ги измъчваше. По обяд бяха яли само хляб с извара или мариновани

гъби, защото не им беше останало време от кърската работа. Но тази

вечер имаше яхния и пирог, печена кокошка и зеленчуци, топени в

малко от ценната сол.

- Ако изобщо успеем да накараме някой да те вземе - не особено

любезно отвърна Пьотър и остави настрани паницата си.

В главата му цареше неприятна бъркотия от сапфири, светли очи, заплахи и недоразбрани обещания. Вася беше дошла в кухнята с

мокро лице и имаше ясни признаци, че е опитвала да изчисти

мръсотията под ноктите си. Но водата само беше размазала

мръсотията. Тя беше облечена като селянка, в тънка рокля от

небоядисан лен, а къдравата й черна коса беше непокрита. Очите й

бяха огромни, диви и разтревожени.

Щеше да ти е много по-лесно да я омъжа, раздразнено си каза Пьотър, ако тя

съумяваше да изглежда повече като жена и no- малко като някое селско дете... или

горски дух.

Пьотър наблюдаваше как тя на няколко пъти понечваше да възрази, но бързо се отказваше. Всички момичета се омъжваха, освен ако не

станеха монахини. Тя го знаеше не по-зле от всеки друг.

- Да се омъжа - повтори тя за пореден път, търсейки подходящите

думи. - Веднага ли?

Пьотър пак усети остра болка. Представи си я бременна с дете, приведена над печката, седяща зад тъкачен стан, изгубила цялата си

грациозност...

Не ставайте глупав, Пьотър Владимирович. Такава е съдбата на жените. Пьотър

си спомни топлото и гъвкаво тяло на Марина в ръцете си. Но също

така си спомняше и как се измъква в гората, безшумна като призрак, със същото това диво изражение в очите.

- За кого трябва да се омъжа, татко?

Синът ти беше прав, помисли си Пьотър. Вася наистина беше гневна.

Зениците й бяха разширени и главата, отметната назад като на млада

кобила, която не иска да захапе юздата. Той разтри лицето си.

Момичетата бяха щастливи, когато се омъжваха. Олга сияеше, когато

съпругът й беше сложил бижу върху пръста й и я беше отвел със себе

си. Може би Вася ревнуваше по-голямата си сестра. Но тази дъщеря

никога нямаше да си намери съпруг в Москва - все едно да се опитваш

да сложиш ястреб в гълъбарник.

- Кирил Артамонович - отвърна Пьотър. - Приятелят ми Артамон беше

богат, а единственият му син го наследи. Много са добри в

развъждането на коне.

Очите й толкова се разшириха, че заеха половината й лице. Пьотър

се намръщи. Беше добра партия - тя не трябваше да изглежда толкова

покрусена.

- Къде? - прошепна тя. - Кога?

- Една седмица езда с добър кон на изток - отвърна Пьотър. - Той ще

дойде след жътвата.

Лицето на Вася застина и придоби решително изражение.

- Той самият ще дойде - заувещава я Пьотър. - Изпратих Коля да го

доведе. Ще бъде добър съпруг и ще те дари с деца.

- Защо тази припряност? - сопна се Вася.

Горчивината в гласа й го ядоса.

- Достатъчно, Вася - отсече студено. - Ти си жена, а той е богат мъж.

Ако си искала княз като Олга, е, те предпочитат жените им да са по-пълни и не така дръзки.

Той видя как лицето й за миг се скова от болка, преди бързата й

реакция да я прикрие.

- Оля ми обеща, че ще ме повика, когато порасна - каза тя. - Ще

живеем заедно в двореца.

- По-добре да се омъжиш веднага, Вася - отвърна Пьотър. - Можеш да

отидеш при сестра си, след като се роди първият ти син.

Вася прехапа устни и се отдалечи с вдигната глава. Пьотър осъзна, че с тревога се чуди какво ли ще си помисли Кирил Артамонович за

дъщеря му.

- Той не е стар, Вася - каза Дуня, когато момичето се отпусна тежко до

огнището. - Известен е с умението си да ловува. Ще те дари със

здрави деца.

- Какво е онова, което татко не ми казва? - отвърна Вася. - Всичко е

толкова внезапно. Можеше да изчакам една година. Оля обеща да ме

повика.

- Глупости, Вася - може би прекалено рязко я сряза Дуня. - Ти си жена.

Ще ти е по-добре със съпруг. Сигурна съм, че Кирил Артамонович

ще ти позволи да отидеш да посетиш сестра си.

- Ти знаеш каква е причината татко да го прави - вдигна зелените си

очи Василиса и ги присви. - Защо е това бързане?

- Не... Не мога да кажа, Вася - запелтечи Дуня. Внезапно започна да

изглежда някак дребна и смалена.

Вася не каза нищо.

- Така е най-добре - увери я бавачката. - Опитай се да разбереш.

Възрастната жена се отпусна тежко на пейката до печката, сякаш силите я бяха напуснали, при което Вася внезапно я загризаха

угризения.

- Да - каза. - Съжалявам, Дуняшка.

Покри с длан ръката на бавачката. Но не каза нищо повече. Когато

изгълта овесената си каша, се измъкна през вратата като призрак и се

изгуби в нощта.

***

Луната представляваше по-плътен полумесец и светеше със синкав

отблясък. Вася тичаше, обзета от паника, която не можеше да разбере.

Животът, който водеше, я беше направил силна. Втурна се напред и

остави хладния вятър да отмие вкуса на страха от устата й. Но не беше

стигнала далеч - светлината от огъня на семейното й огнище все още

обливаше гърба й, когато чу някой да я вика по име:

- Василиса Петровна.

Мина й през ум да продължи да тича, за да остави нощта да я

погълне. Но къде можеше да отиде? Спря. Свещеникът стоеше в

сянката на църквата. Беше тъмно, тя не можеше да различи лицето му.

Но гласа му разпозна безпогрешно. Не му отвърна. Усети вкуса на сол

и осъзна, че по устните й има засъхнали сълзи.

Константин тъкмо излизаше от църквата. Не беше видял Вася да

напуска къщата, но нямаше как да сбърка летящата й сянка. Извика я, преди да осъзнае какво прави, и изруга под мустак, когато тя спря. Но

видът на лицето й го разтърси.

- Какво има? - грубо я попита. - Защо плачете?

Ако гласът му беше спокоен и заповеднически, Вася нямаше да

отговори, но сега отрони:

- Ще се омъжвам.

Константин се намръщи. Както и Пьотър, той веднага си представи

как това диво създание е затворено в клетка, отрупано с работа и

останало без дъх - жена като всички други. Както и Пьотър, отецът

почувства странна тъга и се отърси от нея. Без да се замисля, пристъпи

по-близо, така че да може да прочете лицето й, и видя с удивление, че

тя е изплашена.

- И какво от това? - попита. - Той жесток човек ли е?

- Не - отвърна Вася. - Не, не мисля.

Taka е най-добре, тези думи бяха на върха на езика на свещеника. Но се

сети пак за годините износване и раждане на деца, за изтощението.

Непокорството е изчезнало и грациозността на ястреба е окована...

Преглътна. Taka е най-добре. Непокорството е греховно.

Макар да знаеше отговора, установи, че задава въпроса:

- Защо сте изплашена, Василиса Петровна?

- Не знаете ли, батюшка? - попита тя. Смехът й беше тих и отчаян. - И

вие бяхте изплашен, когато ви изпратиха тук. Имахте усещането, че

гората се затваря около вас като юмрук - можех да го видя в очите ви.

Но вие можете да си тръгнете, ако пожелаете. Целият широк свят

очаква един Божи човек, а вие вече сте пили от водата на Цариград и

сте видели слънцето над морето. Докато аз...

Той видя как паниката се надига отново в нея и затова направи

крачка напред и сграбчи ръката й.

- Замълчете. Не бъдете глупава. Вие сама плашите себе си.

Тя се засмя отново.

- Прав сте - съгласи се тя. - Аз съм глупава. В края на краищата съм

родена, за да бъда в клетка - манастир или къща, - нима има някаква

друга възможност?

- Вие сте жена - напомни й Константин.

Все още държеше ръката й - тя отстъпи и той я пусна.

- С времето ще го приемете - увери я той. - Ще бъдете щастлива.

Тя едва виждаше лицето му, но в гласа му имаше нотка, която не

разбираше. Звучеше така, сякаш се опитваше да убеди сам себе си.

- Не - дрезгаво отвърна Вася. - Ако желаете, се молете за мен, батюшка, но аз трябва...

И след това тя отново се затича между къщите. На Константин не му

остана нищо друго, освен да преглътне порива си да я повика обратно.

Дланта му гореше там, където тя я беше докоснала.

Taka е най-добре, каза си той. Taka е най-добре.

***16***

ДЯВОЛЪТ ПО ЗДРАЧ

Беше есен на сиво небе и жълти листа, на внезапен дъжд и неочаквани

снопове синкава слънчева светлина. Синът на бояра дойде с Коля, след

като реколтата беше прибрана на сигурно място - в зимниците и

плевните. Коля изпроводи пратеник по калния път пред тях и в деня на

пристигането на господаря Вася и Ирина прекараха сутринта в банята.

Банникът - духът на банята - беше създание с голямо шкембе и очи

като стафиди. Хвърляше похотливо-добродушни погледи на

момичетата.

- Не можеш ли да се скриеш под някоя пейка? - тихо го попита Вася, когато Ирина беше във външната стая. - Мащехата ми ще те види и

ще се разкрещи.

Банникът се ухили. Между зъбите му излизаше пара. Стигаше й

едва до над коляното:

- Както желаеш. Но не ме забравяй тази зима, Василиса Петровна.

Всеки сезон ставам все по-малък. Не искам да изчезна. Старият

лакомник се събужда - няма да е добре точно тази зима да изгубиш

своя стар банник.

Вася се поколеба, сварена неподготвена. Но аз ще се омъжвам. Заминавам.

Пази се от мъртвите. Тя стисна уста:

- Няма да забравя.

Усмивката му стана по-широка. Парата обви тялото му, докато

накрая тя не можеше да различи плътта му от нея. В

дъната на очите му искреше червена светлина с цвета на нагорещени

камъни.

- Такова е пророчеството, морска девице.

- Защо ме наричаш така? - прошепна тя.

Банникът се понесе към пейката до нея. Брадата му беше от виеща

се пара.

- Защото имаш очите на прадядо си. Сега ме чуй - ще яздиш до

мястото, където земята се среща с небето. Ще се родиш три пъти: веднъж от халюцинации, веднъж от плът и кръв и веднъж като дух.

Ще набереш кокичета посред зима, ще плачеш за славей и ще умреш

по свой собствен избор.

Вася усети, че й става студено въпреки парата:

- Защо бих избрала да умра?

- Три раждания. Една смърт - повтори банникът. - Не е ли

справедливо? Не ме забравяй, Василиса Петровна.

И там, където беше стоял той, остана само пара. Света Богородице,

помисли си Вася. Омръзнаха ми тези техни налудничави предупреждения.

Двете момичета седяха и се потиха, докато не се зачервиха и не

светнаха от чистота, като се налагаха една друга с брезови клонки и

поливаха студена вода върху главите си, от които се вдигаше пара.

Когато вече бяха чисти, Дуня дойде заедно с Ана да нарешат и сплетат

дългите им коси.

- Жалко, че толкова приличаш на момче, Вася - рече Ана, докато

прокарваше гребен от благоуханно дърво през дългата кестенява коса

на Ирина. - Надявам се съпругът ти да не е твърде разочарован.

Тя хвърли кос поглед на доведената си дъщеря. Вася се изчерви и си

прехапа езика.

- Но пък има такава коса - язвително отбеляза Дуня. - Най- хубавата

коса в цялата Рус, Васочка.

И наистина косата й беше по-дълга и по-гъста от тази на Ирина, тъмночерна с мек червеникав оттенък. Вася успя да се усмихне на

бавачката си. Още от най-ранно детство казваха на Ирина, че е

очарователна като принцеса. Вася беше грозно дете и често я

сравняваха в неин ущърб с деликатната й природена сестра. Отскоро

обаче - откакто прекарваше дълги часове на кон, където дългите й

крайници бяха полезни - Вася започна да се отнася по-снизходително

към самата себе си. Така или иначе тя нямаше възможност много да

съзерцава собственото си отражение. Единственото огледало в къщата

беше от бронз и принадлежеше на мащехата й.

Сега обаче сякаш всяка жена в къщата я зяпаше, все едно беше коза, угоявана за пазара. Вася изведнъж се зачуди дали има нещо в това да

бъдеш красива.

Най-сетне двете момичета бяха облечени. Главата на Вася беше

обгърната от девическо украшение за глава. Сребърната тел висеше

надолу и обрамчваше лицето й. Ана никога не би позволила Вася да

засенчи собствената й дъщеря, въпреки че Вася беше тази, която се

омъжваше. Затова накитът за глава и ръкавите на Ирина бяха украсени

с дребни бисери, а мъничката й бледосиня рокля сарафан беше

украсена с бяло. Вася беше в зелено и тъмносиньо, без перли и със

съвсем деликатна бяла бродерия. Тя сама беше виновна за

обикновения си вид - остави по-голямата част от шиенето на Дуня. Но

семплата одежда й отиваше. Изражението на Ана стана кисело, когато

видя доведената си дъщеря облечена.

Двете момичета излязоха на двора. Пред къщата имаше кал до

глезените, ръмеше лек дъждец. Ирина стоеше близо до майка си.

Пьотър вече чакаше на двора. И изглеждаше скован в хубавата си

кожена дреха и бродирани ботуши. Жената на Коля беше дошла с

децата си. Серьожа, малкият племенник на Вася, тичаше наоколо.

Ленената му риза вече беше загрозена от едно голямо петно. Отец

Константин стоеше мълчаливо със скръстени ръце.

- Странно време за сватба - тихо каза Альоша на Вася, когато застана

до нея. - Сухо лято и слаба реколта - кафявата му коса беше чиста, а

късата му брада - сресана с благоуханно масло. Бродираната му със

синьо риза беше със същия цвят като пояса около кръста му. - Вася, много си очарователна.

- Не ме карай да се смея - отвърна сестра му и после добави по-сериозно: - Да... и татко мисли така. - Наистина, макар

Пьотър да изглеждаше весел, бръчката между веждите му се виждаше

ясно. - Прилича на човек, принуден да изпълни неприятно

задължение. Сигурно е доста отчаян, щом ме отпраща.

Тя се постара да обърне всичко на шега, но Альоша й хвърли бърз и

изпълнен с разбиране поглед.

- Татко иска да се погрижи да си в безопасност.

- Татко е обичал майка ни, а аз я убих.

Альоша мълча известно време:

- Както кажеш. Но, Васочка, той наистина иска да се погрижи да си в

безопасност. Конете имат козина като гъши пух, а катеричките са все

още навън и се хранят така, сякаш животът им зависи от това. Зимата

ще бъде тежка.

Един ездач влетя през портата на двора и се отправи в галоп към

къщата. Калта летеше на широки дъги изпод краката на коня.

Животното се плъзна и спря, ездачът скочи от седлото. Мъж на средна

възраст. Не беше висок, но имаше широки плещи, загоряло лице и

кафява брада. В устата му имаше нещо неудържимо младежко.

Всичките му зъби си бяха на мястото и усмивката му беше блестяща, като на някое момче. Той се поклони на Пьотър.

- Надявам се, че не съм закъснял, Пьотър Владимирович? - попита

през смях.

Двамата мъже стиснаха десниците си.

Нищо чудно, че е изпреварил Коля, помисли си Вася. Кирил Артамонович

яздеше най-великолепния млад кон, който някога беше виждала. Дори

и Метел, който беше княз между конете, изглеждаше недодялан до

мускулестото съвършенство на дорестия жребец. Тя искаше да

прокара ръце по краката на животното и да усети класата на костите и

мускулите му.

- Казах на татко, че идеята е лоша - прошепна Альоша в ухото й.

- Какво? И защо? - попита Вася, чието внимание беше погълнато от

коня.

- Да те омъжи толкова скоро. Защото би трябвало румените девици да

гледат жадно благородниците, които се съревновават за ръката им, а

не хубавите им коне.

Вася се засмя. Кирил се покланяше на малката Ирина с подчертана

вежливост.

- Да откриеш такова бижу на това сурово място, Пьотър

Владимирович - възхити се той. - Малко кокиче, трябва да дойдеш на

Юг и да разцъфнеш сред нашите цветя.

Той се усмихна и Ирина поруменя. Ана погледна дъщеря си с