Мечокът и Славеят

известно задоволство.

Кирил се обърна към Вася, все така непринудено усмихнат.

Усмивката му угасна, когато я видя. Вася си каза, че вероятно

външният й вид не му харесва. Тя вдигна предизвикателно брадичка.

Още по-добре. Намери си друга съпруга, ако не ти харесвам. Но Альоша много

добре разбра потъмнелите му очи. Вася го гледаше право в очите. Тя

повече приличаше на необяздена млада кобилка, отколкото на

отгледано у дома момиче, и Кирил я гледаше омагьосан. Той й се

поклони и на устните му отново заигра усмивка, но тя не беше като

усмивката, с която се беше обърнал към Ирина.

- Василиса Петровна - каза той. - Брат ви ми каза, че сте красива. Това

не е вярно. - Тя настръхна и усмивката му стана още по-широка. -

Вие сте прекрасна.

Очите му се плъзнаха от диадемата й до обутите й в пантофки нозе.

До нея Альоша стисна ръката си в юмрук.

- Да не си луд? - изсъска Вася. - Той е в правото си - ние сме сгодени.

Альоша гледаше Кирил с леден поглед.

- Това е брат ми - побърза да го представи Вася, - Алексей Петрович.

- Добра среша - отвърна Кирил, който изглеждаше развеселен.

Беше близо десет години по-възрастен. Очите му отново бавно се

плъзнаха по Вася. Кожата под дрехите й настръхна. Можеше да чуе

как Альоша скърца със зъби.

В този момент се разнесе пръхтене, писък и плясък. Всички се

обърнаха. Серьожа, племенникът на Вася, беше пропълзял от другата

страна на червения жребец на Кирил и се беше опитал да се покатери

на седлото. Вася го разбираше - вече и на нея й се искаше да яхне

младия червен жребец, - но неочакваната тежест беше накарала

младия кон да се изправи уплашено на задните си крака. Кирил изтича

да хване юздата му. Пьотър вдигна внука си от калта и го шляпна зад

врата. В този момент Коля влезе в двора, препускайки в галоп, и

пристигането му сложи край на бъркотията. Майката на Серьожа

отнесе ревящото момче. Далече надолу по пътя се появи първата

каруца с останалите гости, която се очертаваше ярко на фона на сивата

есенна гора. Жените побързаха да влязат в къщата, за да сервират

обеда.

- Съвсем естествено е той да предпочете Ирина, Вася - увери я Ана, докато се бореха с едно огромно гърне. - Едно куче смесена порода

никога не би могло да се сравнява с чистокръвното. Поне майка ти е

мъртва - така е по-лесно злочестото ти потекло да бъде забравено. Ти

си силна като кон, това все би трябвало да има някакво значение.

Домовоят изпълзя от фурната треперещ, но решителен. Вася

скришом беше пръснала тук-там малко медовина.

- Погледни, мащехо - каза Вася. - Това котката ли е?

Ана погледна и лицето й стана с цвят на глина. Както беше

застанала, се олюля. Домовоят я погледна намръщен и тя припадна на

мига. Вася се извъртя и сграбчи горещото гърне. Успя да спаси

яхнията. Но същото не можеше да се каже за Ана Ивановна. Коленете

й поддадоха и тя се удари в каменните плочи на огнището с приятен

пукащ звук.

- Хареса ли го, Вася? - попита Ирина същата нощ в леглото.

Вася беше полузаспала - двете с Ирина бяха станали преди

изгрев-слънце, за да се приготвят, а празненството тази вечер беше

продължило до късно. Кирил Артамонович беше седнал до Вася и бе

пил от нейната чаша. Годеникът й имаше месести ръце и се смееше

така, сякаш стените се тресат. Тя харесваше ръста му, но не и

арогантността му.

- Привлекателен мъж е - отвърна Вася, но се молеше на всички светци

той да изчезне.

- Красив е - съгласи се Ирина. - Има мила усмивка.

Вася се обърна на другата страна и се намръщи. В Москва на

момичетата не беше позволено да общуват с кандидатите си, но на

север нещата бяха по-свободни.

- Усмивката му може и да е мила - отвърна тя, - но конят му се

страхува от него.

Когато празненството беше замряло, тя се беше промъкнала до

обора. Бяха настанили младия жребец на Кирил, Огон, в едно

отделение на конюшнята. Не можеха да му се доверят да го оставят на

пасбището.

- Откъде знаеш какво мисли един кон? - засмя се Ирина.

- Знам - отвърна Вася. - Между другото, той е стар, пиленце. Дуня

казва, че наближава трийсет.

- Но е богат - ще имаш бижута и месо всеки ден.

- Тогава ти се омъжи за него - толерантно й предложи Вася и смушка

сестра си в корема. - И ще станеш дебела като катерица, и ще седиш

по цял ден да шиеш върху печката.

Ирина се изкикоти:

- Може би ще се виждаме, когато се омъжим, ако съпрузите ни не

живеят далеч един от друг.

- Сигурна съм, че няма да са далеч - увери я Вася. - Можеш да запазиш

малко от твоите тлъсти меса за мен, когато дойда да прося, заедно с

моя съпруг просяк, докато ти си омъжена за велик благородник.

- Но ти си тази, която се омъжва за велик благородник, Вася - изкикоти

се отново Ирина.

Вася не отговори - не каза нищо повече. Накрая Ирина се предаде -

сгуши се до сестра си и заспа. Но Вася дълго лежа будна. Той омая

семейството ми, но конят му се страхува от ръката му. Пази се от мъртвите. Зимата ще бъде

тежка. Не трябва да напускаш гората. Мислите й течаха като вода и тя се

носеше по течението. Но Вася беше млада и изтощена, накрая и тя се

завъртя на другата страна и заспа.

Дните отминаваха в игри и празненства. На вечеря Кирил

Артамонович напълни паницата на Вася и я подкачи през кухненската

врата. Тялото му излъчваше животинска топлина. Вася се ядоса, когато осъзна, че се изчервява под погледа му. През нощта лежеше

будна и се чудеше какво ли би било усещането за тази топлина между

ръцете й. Но смехът не достигаше до очите му. Понякога, в най-неочаквания момент, в нея се надигаше страх, който я сграбчваше за

гърлото.

Дните отминаваха и Вася не можеше да разбере самата себе си.

Трябва да се омъжиш, хокаха я жените. Всички момичета се омъжват. Поне не е

стар и освен това е красив. Защо тогава те е страх? Но тя наистина се

страхуваше и избягваше своя годеник, когато можеше, крачеше

напред-назад като птица в смаляваш се кафез.

- Защо, татко? - В началото на поредната шумна вечеря Альоша за

пореден път попита Пьотър.

Дългата, слабо осветена стая вонеше на кожи, медовина, печени

меса, яхния и потни човешки същества. Една огромна купа с каша

минаваше от ръка на ръка в кръга, медовината беше разливана по

чашите и изпивана на един дъх. Съседите им се бяха натъпкали в

стаята. Къщата беше вече препълнена, а гостите бяха наблъскани в

хижите на селяните.

- Остават три дни, докато тя се омъжи - трябва да почетем госта си -

отвърна Пьотър.

- Защо се омъжва сега? - настоя синът му. - Не може ли да изчака още

една година? Защо след една тежка зима и тежко лято трябва да

хабим храна и пиене за тези хора? - Той направи широк жест към

дългата стая, където гостите им бяха заети да унищожават плодовете

на летния им труд.

- Защото така трябва да бъде - отсече Пьотър. - Ако искаш да бъдеш

полезен, убеди лудата си сестра да не скопи съпруга си в първата им

брачна нощ.

- Тоя Кирил е като бик - рязко отвърна Альоша. Има пет деца от селски

момичета и мисли, че няма нищо лошо да флиртува с жените на

фермерите, докато гостува в къщата ти. Ако сестра ми сметне, че

трябва да скопи съпруга си, татко, то тя ще има основание за това и

аз няма да я разубеждавам.

Сякаш по мълчаливо съгласие двамата погледнаха към мястото, където въпросните годеници седяха един до друг. Кирил разговаряше с

Вася, като размахваше хаотично ръце. Вася го гледаше с изражение, което накара и Пьотър, и Альоша да се почувстват неспокойни.

Изглежда, че Кирил не го забелязваше.

- И ето че аз се оказах сам - каза Кирил на Вася. Той напълни отново

чашата й и разля малко. Устните му оставиха мазен отпечатък по

ръба й. - Гърбът ми беше опрян в една скала и глиганът се готвеше да

ме нападне. Мъжете ми бяха разпръснати, като се изключи онзи, който беше мъртъв, с голяма червена дупка в тялото.

Това не беше първият разказ за героичните подвизи на Кирил

Артамонович. Вася беше започнала да губи интерес. Къде е свещеникът?

Отец Константин не беше дошъл на празненството, а за него не беше

типично да се уединява.

- Глиганът тръгна към мен - продължи Кирил. - Земята се тресеше под

краката му. Поверих душата си на Бога...

И умря на място с уста, пълна с кръв, отвратено си помисли Вася. Де да имах този

късмет.

Тя сложи ръка върху неговата и го погледна с изражение, което се

надяваше, че изразява страдание.

- Стига толкова... Не бих могла да го понеса.

Кирил я погледна озадачен. Вася потрепери цялата:

- Не бих могла да понеса да чуя останалото. Страхувам се, че иде ми

призлее, Кирил Артамонович.

Кирил изглеждаше объркан.

- Дуня има много по-здрави нерви от мен - продължи Вася. - Мисля, че

трябва да довършите историята в нейно присъствие.

С ушите на Дуня (а също така и с нервите на Вася) всичко си беше

наред. Старицата вдигна примирено очи към тавана и стрелна с

предупредителен поглед Вася. Но когато момичето си наумеше нещо, дори и гневният поглед на баща й от другия край на масата не можеше

да я спре.

- Сега... - Вася се изправи с театрално изящество и грабна един самун

от масата - а сега ви моля да ме извините, защото трябва да изпълня

един свой благочестив дълг.

Кирил отвори уста да протестира, но Вася побърза да направи

реверанс, пъхна самуна в ръкава си и избяга. Извън претъпканата зала

къщата беше прохладна и тиха. Тя дълго стоя на двора, дишайки

тежко.

После отиде и почука едва доловимо на вратата на свещеника.

- Влез - обади се Константин след сдържана пауза.

Сякаш цялата стая потрепваше на светлината на свещите. Той

рисуваше на пламъка им. Плъх беше нагризал коричката, която

лежеше недокосната до него. Свещеникът не се обърна, когато Вася

отвори вратата.

- Благословете ме, отче - каза тя. - Донесох ви хляб.

- Василиса Петровна - сковано отвърна Константин, остави четката и

направи кръстен знак. - Нека Бог да ви благослови.

- Да не сте болен, та не празнувате с нас? - попита Вася.

- Постя.

- По-добре е да се храните. Цяла зима няма да има такава храна.

Константин не отвърна нищо. Вася подмени нахапаната коричка с

новия самун. Мълчанието се проточи, но тя не си тръгна.

- Защо ми дадохте кръста си? - внезапно попита Вася. - След като се

срещнахме при езерото?

Той стисна челюсти, но не отговори веднага. В действителност и

той самият не беше съвсем сигурен. Защото тя го беше развълнувала.

Защото се надяваше, че символът ще й повлияе, когато той самият не

може. Защото искаше да докосне ръката й и да я погледне в очите, да я

разтревожи, може би да я види притеснена и с престорена усмивка на

лицето, като останалите момичета. Искаше тя да му помогне да

забрави своя порочен интерес към нея.

Защото никога повече нямаше да може да погледне кръста си, без да

вижда ръката й, обвита около него.

- Светият кръст ще ви помогне да следвате правия път - отвърна

Константин накрая.

- Дали?

Свещеникът мълчеше. През нощта бе сънувал жената от езерото.

Никога не можеше да различи лицето й. Но в сънищата му косата й

беше черна - тя плющеше и се плъзгаше върху голата й плът. Когато се

събудеше, Константин прекарваше дълги часове в опити да изтрие

тази картина от ума си. Но не можеше да го направи, защото всеки

път, когато видеше Вася, той знаеше, че жената от съня му има

нейните очи. Този образ го преследваше и го караше да се срамува.

Нейната вина беше, че го изкушава. Но само още три дни и нея

нямаше да я има.

- Защо сте тук, Василиса Петровна? - Гласът му прозвуча силен и

дрезгав и той се ядоса на себе си.

Бурята идва, помисли си Вася. Пази се от мъртвите. Първо ще е страхът, после

огънят, а накрая гладът. Вината е твоя. Ние вярвахте в Бога, преди да дойдеш ти, вярвахте и в

домашните си духове и всичко беше наред.

Ако свещеникът си тръгнеше, може би нейните хора щяха отново да

са в безопасност.

- Защо стоите тук? - попита Вася. - Вие мразите полята, гората и

тишината. Мразите нашата груба и проста черквица. Въпреки това

сте още тук. Никой няма да ви обвини, ако си тръгнете.

По скулите на Константин запълзя слаба червенина. Той заровичка с

една ръка между боите.

- Имам задача, Василиса Петровна. Трябва да ви спася от вас самите.

Бог наказва онези, които се отклонят от пътя.

- Сам сте си измислили тази задача - отвърна Вася, - в служба на

собствената си гордост. Защо смятате, че вие трябва да сте този, който да казва какво иска Бог? Хората никога не биха ви почитали

толкова, ако не ги карахте да се страхуват.

- Ти си една невежа селска девойка - какво знаеш изобщо? - сопна се

Константин.

- Аз вярвам на очите си - отвърна Вася. - Виждала съм ви да говорите.

Виждала съм как хората ми се страхуват. И вие знаете, че онова, което

казвам, е истина. Треперите.

Константин беше взел една купичка с полусмесена боя. Стопеният

восък в нея потрепваше. Той рязко я остави.

Василиса се приближаваше все повече и повече. Светлината на

свещите разкриваше златистите точици в очите й. Погледът

му се насочи към устата й. Махни се, демон. Но гласът й беше глас на

младо момиче с мека, умолителна нотка в него:

- Защо не се върнете обратно? В Москва, Владимир или Суздал?

Светът е широк, а нашето ъгълче от него - толкова малко.

- Бог ми възложи задача. - Той сякаш отхапваше и почти изплюваше

всяка дума.

- Ние сме мъже и жени - възрази тя. - Не сме задача. Върнете се в

Москва и спасявайте хората там.

Тя стоеше твърде близо. Той замахна с ръка и я удари през лицето.

Тя залитна назад и хвана бузата си. Той направи две бързи крачки

напред, така че да я гледа отвисоко, но тя не отстъпи. Беше вдигнал

ръка да я удари отново, но си пое дъх и се въздържа. Беше под

достойнството му да я удари. Искаше да я сграбчи, да я целуне, да я

нарани и той не знаеше какво още. Демон.

- Махайте се, Василиса Петровна - процеди през зъби. - Не си

позволявайте да ме поучавате. И недейте да идвате тук втори път.

Тя отстъпи към вратата. Но се обърна, сложила ръка на мандалото.

Плитката й следваше линията на гърлото й. Сиво-лилавият отпечатък

от ръката му се открояваше върху бузата й.

- Както желаете - отвърна тя. - Да плашиш хората в името на Бога, е

мъчителна задача. Оставам я на вас. - Тя се поколеба и много тихо

добави: - Обаче аз не се страхувам, батюшка.

***

След като тя си тръгна, Константин закрачи напред-назад. Сянката

му подскачаше пред него, а ръката, с която я беше ударил, гореше.

Гърлото му се беше свило от ярост. Тя ще замине преди падането на снега. Ще

замине задълго - моят срам и моят провал. Но така е по-добре, отколкото да остане

тук.

Свещта пред иконите му се беше разтекла и пламъкът й хвърляше

неравни сенки.

Тя ще замине. Трябва да замине.

Гласът дойде от земята, от светлината на свещите, от собствените

му гърди. Беше тих, ясен и съвършен.

- Мир тебе - рече. - Макар да виждам, че си разтревожен.

Константин се закова на място.

- Кой е?

- ... въпреки себе си изпитваш желание и мразиш онова, което обичаш - въздъхна

гласът. - О , бива си те.

- Кой говори? - рязко извика Константин. - Подиграваш ли ми се?

- Не се подигравам - дойде бързият отговор. - Аз съм приятел. Спасител.

Гласът излъчваше съчувствие.

Свещеникът се завъртя, търсейки откъде идват думите.

- Излез - извика и се насили да остане неподвижен. - Покажи се.

- Какво има? - Сега в гласа имаше нотка на гняв. - Съмнения ли имаш,

служителю мой? Не знаеш ли кой съм?

Стаята беше празна, като се изключат леглото и сенките, насъбрали

се в ъглите. Константин се вгледа в тях, докато очите му не започнаха

да смъдят. Ето там - какво е това? Сянка, която не помръдва на

светлината на огъня. Не, това е просто неговата собствена сянка, хвърляна от свещта. Отвън няма никой, зад вратата също. Тогава

кой...?

Погледът на Константин се насочи към иконите му. Вгледа се в

странните им, тържествени лица. Собствената му физиономия се

промени.

- Татко - прошепна. - Господи! Ангели. След всичкото ви мълчание

нима решихте най-сетне да ми проговорите?

Всяка частица от тялото му трепереше. Напрегна всичките си

сетива, желаейки гласът да му заговори отново.

- Нима се съмняваш, дете мое? - отново меко отвърна гласът. - Ти винаги си бил

мой верен слуга.

Изненадан, свещеникът започна да плаче беззвучно. Падна на

колене.

- Дълго те наблюдавах, Константин Никонович - продължи гласът. -Ти се трудеше

храбро от мое име. Но сега се появява това момиче, което те изкушава и предизвиква.

Константин сключи ръце.

- Това е моят срам - възбудено рече той. - Сам не мога да я спася. Тя е

обладана, тя е дявол в женско тяло. Моля се в твоята мъдрост да й

покажеш светлината.

- Тя ще научи много уроци - отвърна гласът. - Много... много. Не се страхувай. Ад

съм до теб и ти никога повече няма да бъдеш сам. Светът ще падне в краката ти и ще

познае чудесата ми пред твоята уста, защото ми беше верен.

Когато този глас заговореше, сякаш засвирваха фанфари.

Константин потрепери от удоволствие, сълзите му все още се стичаха.

- Само никога не ме изоставяй, Господи - примоли се той. - Винаги

съм ти бил верен.

Стисна юмруци толкова силно, че ноктите му оставиха вдлъбнатини

в кожата на ръцете му.

- Бъди верен - каза гласът - и ад никога няма да те изоставя.

*** 17 ****

КОН, НАРЕЧЕН „ОГЪН“

Кирил Артамонович повече от всичко друго обичаше да ловува

северни глигани с дълги бивни, които бяха по-бързи от конете. В деня

преди сватбата си той обяви лов на глигани.

- Така иде убием времето и ще се позабавляваме - каза той на Пьотър и

смигна на Вася, която не отрони нито дума.

Но Пьотър не възрази. Кирил Артамонович беше известен ловец.

Месото от глиган през есента беше вкусно, след като дивите прасета

се бяха угоявали с кестени. Един хубав бут щеше да направи

сватбеното празненство по-изтънчено и щеше да придаде малко цвят

на бледото лице на дъщеря му.

Цялото домакинство беше на крака преди зазоряване. Копията за

глигани вече лежаха на лъскава купчина. Кучетата бяха чули звука от

остренето им и цяла нощ се въртяха възбудено в колибите си и виеха.

Вася стана преди всички. Не взе храна, а отиде в обора, където

конете риеха неспокойно, смутени от кучешкия вой. Младият жребец

на Кирил трепваше при всеки нов шум. Вася отиде при него и завари

там вазилата, качен върху гърба на животното. Вася се усмихна на

малкото създание. Жребецът изпръхтя и сви уши.

- Имаш лоши маниери - смъмри го Вася. - Но предполагам, че Кирил

Артамонович те дърпа насам-натам за устата.

Жребецът насочи ушите си напред. Не приличаш на кон.

- Слава богу - ухили се Вася. - Не искаш ли да отидеш на лов?

Конят се замисли. Харесва ми да тичам. Но свинята мирише противно и мъжът

ще те удари, ако се уплаша. Бих предпочел да паса на полето. Вася сложи

успокоително ръка върху врата на коня. Кирил щеше да съсипе един

прекрасен жребец - по-скоро все още жребче, - ако продължаваше

така. Конят побутна гърдите й с носа си. Олигави роклята й с вода и

зеленикава слуз.

- Сега съм по-голямо плашило от обикновено - отбеляза Вася, без да се

обръща към някого конкретно. - Ана Ивановна ще бъде много

доволна. Прасето няма да те нарани, ако си бърз - добави тя към

Огон. - А по-бързо същество от теб не съм виждала. Не трябва да се

страхуваш.

Жребчето не каза нищо, но сложи глава в ръцете й. Вася потърка

копринените му уши и въздъхна. Най-много от всичко й се искаше да

язди лудо през есенната гора, за предпочитане върху дългокракия

Огон, който изглеждаше така, сякаш в откритото поле може да надбяга

и заек. Вместо това трябваше да отиде в кухнята, да меси хляб и да

слуша клюките на гостенките. През цялото време Ирина

демонстрираше своето съвършенство, а Вася се опитваше да не изгори

нещо.

- Обикновено бих нарекъл глупачка девойката, дръзнала да се

приближи толкова до коня ми - каза глас зад нея. Огон вдигна рязко

глава и за малко не счупи носа на Вася. - Но вие имате подход към

животните, Василиса Петровна.

Кирил Артамонович се приближи към тях усмихнат. Хвана младия

жребец за преметнатото около шията въже.

- Тихо, диваче - извика.

Жребецът вдигна очи, но остана на място, треперейки.

- Рано сте излезли от къщи, господарю - отбеляза Вася, след като се

съвзе.

- Както и вие, Василиса Петровна.

От дъха им се вдигаха облаци пара - конюшнята беше смразяващо

студена.

- Има много неща за вършене - отвърна Вася. - Жените ще яздят, за да

ви посрещнат след успешния лов, ако денят е хубав. А тази нощ ще

празнуваме.

- Няма нужда да се извиняваш, девушка - ухили се той. - Мисля, че е

хубаво едно момиче да стане рано и да се интересува от добитъка на

един мъж. - Имаше трапчинка от едната страна на устата. - Няма да

кажа на баща ти, че съм те заварил тук.

Вася възвърна хладнокръвието си.

- Кажете му, ако желаете - отвърна тя.

- Харесва ми духът ти - усмихна се той.

Тя сви рамене.

- Сестра ти е по-красива от теб - добави той замислено. - След няколко

години ще бъде приятна съпруга - като малко цвете. Тя не е момиче, което да накара един мъж да се тревожи през нощта. Но ти...

Кирил се протегна към нея, придърпа я към себе си и прокара

изпитателно ръка по гърба й.

- Много си кокалеста - каза, - но аз харесвам силните момичета. Освен

това няма да умреш при раждане. - Той се отнасяше с нея

самоуверено, с очакването, че трябва да му се подчиняват. - Ще ти

хареса ли да ми родиш синове?

Той я целуна, преди тя да се осъзнае, докато все още беше смутена

от силата на ръцете му. Целувката беше като докосването му - уверена, с насладата на познавач. Вася го блъсна с не особено голям ефект. Той

повдигна брадичката й нагоре и заби пръсти в мекото място зад

челюстта й. Главата й се замая. Той миришеше на мускус, медовина и

коне. Ръката му, разперена върху гърба й, беше много голяма. Другата

му ръка се плъзна по рамото, гърдата и ханша й.

Онова, което откри, изглежда му хареса. Когато я пусна, гърдите му

се повдигаха и спускаха тежко, а ноздрите му бяха издути като на

жребец. Вася стоеше неподвижна и преглъщаше погнусата си. Вдигна

поглед към лицето му. За него съм като кобила, помисли си тя с внезапна

яснота. И ако кобилата не приеме хамута му, е, тогава той ще я обязди.

Усмивката на Кирил изчезна за момент. Тя не можеше да знае колко

от гордостта и презрението й беше забелязал. Очите му отново се

отклониха към устата й и формата на тялото й и тя разбра, че той е

видял и страха й. Краткото безпокойство изчезна от лицето му.

Протегна ръка към нея за втори път, но Вася беше по-бърза. Отблъсна

ръката му настрани и избяга от конюшнята, без да поглежда назад.

Когато стигна до кухнята, беше толкова бледа, че Дуня я накара да

седне до огъня и да пие горещо вино, докато на лицето й не се върна

малко цвят.

През целия този ден от земята се надигаше студена мъгла, която се

виеше около дърветата. Ловците успяха да убият плячка към обяд.

Вася, която с мрачна решителност работеше с лопата за хляб, чу

съвсем слабо писъка на умиращото животно. Звукът отговаряше на

настроението й.

Жените напуснаха къщата в часа на сивкавото пладне, съпровождани от мъже, повели натоварените с провизии коне.

Константин яхна коня си и тръгна заедно с тях. На есенната светлина

лицето му изглеждаше бледо и екзалтирано. Мъжете и жените го

наблюдаваха с благоговение и скрито възхищение. Вася, която

избягваше свещеника, остана с Ирина в задната част на кавалкадата, като скъсяваше дългите крачки на кобилата, за да може да върви редом

с понито на Ирина.

Мъглата пълзеше над земята. Жените се оплакваха от студа и

придърпваха наметалата по-близо около себе си.

Внезапно Миш се изправи на задните си крака. Дори кроткото

животно на Ирина се подплаши и детето нададе сподавен вик и стисна

юздата. Вася побърза да свали кобилата на четирите й крака и хвана

поводите на понито. Проследи с поглед ушите на Миш. Някакво

същество с бяла кожа стоеше между стволовете на две брези, фигурата

изглеждаше като на човек, очите му светеха. Косата му беше

сплетеният храсталак на гората. Не хвърляше сянка.

- Всичко е наред - успокои кобилата си Вася. - Този не яде коне, а само

глупави пътници.

Кобилата завъртя уши, но запристъпва колебливо напред.

- Леший, лесовик - прошепна Вася, докато яздеха покрай него.

Поклони се дълбоко чак от кръста. Беше пазителят на гората -

леший - който рядко се доближаваше толкова до хората.

- Искам да говоря с теб, Василиса Петровна. - Гласът на пазителя беше

шепотът на клоните призори.

- По-късно - отвърна тя, като овладя изненадата си.

- С кого говориш, Вася? - изписка до нея Ирина.

- С никого - отвърна Вася. - Говоря си сама.

Ирина замълча. Вася скрито въздъхна - Ирина идеше да каже на

майка си.

Откриха ловците малко по-нататък в гората да си почиват под едно

голямо дърво. Вече бяха окачили прасето - женско - за задните му

крака на един масивен клон. Кръвта от прерязаното гърло се стичаше в

едно ведро. В гората отекваха смях и хвалби.

С труд бяха убедили Серьожа, който се смяташе за доста пораснал, да язди с жените. Сега той скочи от понито си и се втурна да разгледа с

ококорени очи висящата свиня. Вася слезе от седлото и предаде

поводите на един слуга.

- Добър звяр убихме, нали, Василиса Петровна? - Гласът дойде откъм

лакътя й.

Тя се завъртя. Кръвта върху дланите на Кирил се беше спекла, но

блясъкът на момчешката му усмивка беше все така ослепителен.

- Месото ще е добре дошло - отвърна Вася.

- Ще запазя черния дроб за вас. - Погледът му беше изпълнен с

любопитство. - Ще ви е от полза малко да надебелеете.

- Много сте щедър.

Тя склони глава и се отдалечи като девица, която е твърде скромна, за да каже повече. Жените вадеха студена храна от натоварените

вързопи. Вася предпазливо се приближаваше все повече и повече до

брезовата горичка, след това се промъкна между дърветата и изчезна.

Тя не видя как Кирил се подсмихна и я последва.

***

Лешиите бяха опасни. Когато пожелаеха, можеха да карат пътниците

да се въртят в кръг до припадък. Понякога - не често -

пътниците проявяваха достатъчно съобразителност, за да облекат

дрехите си наопаки като защита, но в повечето случаи загиваха.

Вася го откри насред брезова горичка. Лешият погледна надолу към

нея с блестящите си очи.

- Какви са новините? - попита Вася.

Чу се стържещ звук на неудоволствие.

- Твоите хора идват тук и вдигат врява, за да плашат горите ми и

убиват моите създания. Някога народът ми искаше позволение.

- Отново искаме позволението ти - побърза да отвърне Вася.

Имаха си достатъчно неприятности и без да разгневяват пазителя на

гората. Тя развърза украсения си накит за глава и го сложи в ръката му.

Той го повъртя в дългите си, разклонени пръсти.

- Прости ни - примоли му се Вася. - И... не ме забравяй.

- И аз ще поискам същото - отвърна успокоеният горски пазител. - Ние

вехнем, Василиса Петровна. Дори аз, който съм гледал как тези

дървета растат от фиданки. Твоите хора са неуверени и така чортите

губят силите си. Ако Мечокът дойде сега, сте незащитени. Ще дойде

време за разплата. Пази се от мъртвите.

- Какво означава това „пази се от мъртвите“?

Лешият сведе побелялата си глава.

- Има три знамения, а мъртвите са четвъртото - обясни той.

След това изчезна и всичко, което тя можеше да чуе, бяха

птиците, запели в шумолящата гора.

- Стига толкова - промърмори Вася, без наистина да очаква отговор. -

Защо никой от вас не може да говори направо? От какво се

страхувате?

Кирил Артамонович се появи между дърветата.

Вася усети как кожата по гърба й настръхна.

- Изгубихте ли се, господарю?

- Не повече от вас, Василиса Петровна - изсумтя той. - Никога не съм

виждал момиче да се движи с такава лекота в гората. Но не трябва да

вървите из нея беззащитна. - Тя не отвърна. - Повървете с мен -

продължи той.

Нямаше как да му откаже. Вървяха един до друг по влажната и

дебела глинеста почва, докато около тях се носеха падащите листа.

- Земите ми ще ви харесат, Василиса Петровна - увери я Кирил. -

Конете препускат през поля, ширнали се докъдето стига поглед, а

търговците ни носят бижута от Владимир, града на Божията майка.

В този момент една картина завладя съзнанието на Вася - видя не

хубавата къща на господаря, а самата себе си върху галопиращ кон в

необятна земя, неограничавана от гората. Спря за момент и застина, замечтана. Кирил повдигна и приглади дългата й плитка на мястото, където лежеше върху гърдите й. Стресната, Вася дойде на себе си и я

издърпа от ръката му. Той улови косата й и стисна юмрук около нея, усмихна се и я придърпа по-близо.

- Стига, не го правете. - Тя отстъпи, но той я последва, увил плитката й

около ръката си.

- Ще те науча да ме искаш. - Устата му потърси нейната.

Пронизващ писък разцепи тишината на следобеда.

Кирил я пусна. Между дърветата се мярна кафяв силует и Вася се

затича, като проклинаше полите си. Но въпреки че й пречеха, тя пак

беше no-чевръста от едрия мъж зад нея. Стрелна се покрай един храст

бодлива зеленика и в ужас се закова на място. Серьожа се беше

прилепил към врата на Миш, а кафявата кобила подскачаше и се

въртеше като младо жребче. Около обезумелите й очи се беше появил

бял пръстен.

Вася не можеше да разбере какво се случва - момчето и преди беше

яздило кобилата, а и Миш беше много разумна. Но сега тя подскачаше, сякаш върху гърба й бяха седнали трима дяволи. Ирина се беше

притиснала към едно дърво в края на поляната, вдигнала и двете си

ръце към устата.

- Казах му! - ридаеше тя. - Казах му, че е непослушен, но той отвърна, че е пораснал и може да прави каквото си поиска. Искаше да язди

конете. Не ме слушаше.

Заобиколената с елши поляна беше изпълнена със сенки, твърде

големи за обедната светлина. Една от тях сякаш се наклони напред. За

секунда Вася можеше да се закълне, че вижда налудничава усмивка и

едно-единствено премигващо око.

- Миш, мирно - каза й.

Кобилата се закова на място, наострила уши. За миг настъпи

тишина.

- Серьожа - започна Вася, - сега...

Кирил се появи шумно от храсталака. В съшия момент сенките

сякаш скочиха от три места едновременно. Кобилата отново изгуби

самообладание, започна да се върти и скача. Дългите й крака изравяха

горската пътека и за малко не събори ездача си, докато препускаше

бясно между стволовете на дърветата. Серьожа изпищя, но беше все

още на седлото, вкопчен във врата на коня.

Някой някъде се смееше.

Вася се затича към останалите коне и сграбчи ножа на колана си.

Кирил беше зад нея, но тя беше по-бърза. Профуча покрай удивения

си баща и стигна първа до Огон.

- Какво правиш? - изкрещя Кирил.

Вася не отговори. Жребецът беше вързан, но тя преряза въжето с

един удар и се озова със скок върху голия му гръб, омотала пръсти в

червената му грива.

Конят се втурна в преследване. Кирил остана с отворена уста. Вася

се наведе напред и улови ритъма на жребеца, сключила крака около

тялото му. Искаше й се да беше имала време да разплете полите на

фустата си. Понесоха се през дърветата като гръмотевична буря. Вася

се наведе ниско над врата на коня. На пътя им се изпречи паднал

дънер. Вася си пое дълбоко дъх. Огон прескочи преградата с

увереността на елен.

Излязоха от гората и се озоваха в едно кално поле на по-малко от

десет конски дължини зад беглеца. Като по чудо Серьожа все още се

притискаше към врата на Миш. Нямаше голям избор - едно падане при

тази скорост щеше да е фатално. Пътят беше коварен заради стотиците

полускрити пънове. Огон неотклонно скъсяваше разстоянието - беше

много по-бърз, а и кобилата препускаше в панически зигзаг, като

завиваше в опит да хвърли детето от гърба си. Вася изкрещя на Миш

да спре, но кобилата не я чу или пък не й обърна внимание. Вася

извика окуражително на Серьожа, но вятърът отнесе думите й.

Двамата с Огон бавно скъсяваха разстоянието. От устата на конете

хвърчеше пяна. Приближаваха се до един ров в далечния край на

нивата, изкопан, за да отвежда дъждовната вода от ечемика. Дори и

Миш да можеше да го прескочи, Серьожа никога нямаше да се

задържи на гърба й. Вася извика на Огон. Поредица от мощни скокове

го изравниха с беглеца. Ровът се приближаваше бързо. Вася протегна

едната си ръка към племенника си.

- Пусни се, пусни се! - изкрещя тя и го сграбчи за ризата.

Серьожа успя да й хвърли един паникьосан поглед, след това

Вася го издърпа и го метна с ничком върху червеникавите плешки на

Огон. Във всеки от юмруците си момчето стискаше шепа косми от

черната грива. Едновременно с това Вася премести тежестта си и

пришпори жребеца да завие преди задаващия се ръб на рова.

Животното някак успя да се справи, като стегна задните си части и

скочи настрани така, че да се извърти успоредно на рова. Започна да се

пързаля и спря с приплъзване няколко крачки по-нататък, целият

треперещ. Миш нямаше такъв късмет - в паниката си тя попадна в

рова и сега лежеше на дъното му и се мяташе.

Вася слезе от гърба на Огон и се олюля, когато краката й опитаха да

поддадат под тялото. Свали хлипащия си племенник и го огледа

набързо. Носът и устната му бяха разкървавени от твърдото като

желязо рамо на жребеца.

- Серьожа - каза тя. - Сергей Николаевич. Нищо ти няма. Млъкни.

Племенникът й едновременно хлипаше, трепереше и се смееше.

Вася го зашлеви през окървавеното лице. Той трепна и млъкна и тя го

прегърна. Зад тях се разнесе звукът на едва удържан на място кон.

- Огон - рече Вася. Жребецът беше зад гърба й, опръскан с пяна. -

Остани тук.

Конят помръдна с ухо в знак на съгласие. Вася пусна племенника си

да се прибира и се заспуска към дъното на рова, като ту

тичаше, ту се плъзгаше. Миш лежеше в трийсет сантиметра вода, но

Вася не обърна внимание на това. Коленичи до набраздената й от пяна

глава. Като по чудо краката на кобилата не бяха счупени.

- Ти си добре - прошепна Вася. - Добре си.

Настрои дишането си така, че да съвпадне с това на кобилата - пое

си дъх веднъж, после пак. Внезапно Миш легна кротко под горещата й

ръка.

Кобилата се съвзе и тромаво, като малко жребче, се изправи на

разперените си крака. Вася, затреперила със закъснение, обви ръце

около шията на коня.

- Глупаче - прошепна тя. - Какво те прихвана?

Видях сянка, отвърна кобилата. И тя имаше зъби. Нямаше време да й каже

нищо повече. От горната част на рова се разнесе глъчка от гласове.

Малка лавина от камъни извести за появата на Кирил Артамонович.

Миш се подплаши. Кирил гледаше втренчено.

Лицето на Вася гореше.

- Кобилата се подплаши - побърза да обясни момичето и хвана

оглавника на Миш. - Миришете на кръв, Кирил Артамонович, по-добре да останете там горе.

Кирил нямаше намерение да се спусне до калта и водата долу, но

въпреки това думите на Вася не го успокоиха:

- Ти открадна коня ми.

Вася прояви благоразумието да си придаде засрамен вид.

- Кой те научи да яздиш така?

Вася преглътна, докато преценяваше ужасеното му изражение.

- Баща ми - отвърна.

Годеникът й изглеждаше шокиран, но като че ли му стана приятно.

Вася се изкатери от рова. Кобилата я последва, хрисима като коте.

Момичето спря на ръба. Кирил я изгледа втренчено.

- Може би ще мога да яздя всичките ви коне, когато се оженим -

невинно предложи Вася.

Кирил не отговори.

Вася сви рамене - и едва тогава осъзна колко е изморена. Краката й

бяха немощни като тръстикови стъбла, а лявото й рамо - на ръката, която беше използвала, за да издърпа Серьожа върху гърба на Огон - я

болеше.

Група ездачи препускаше през неравното поле. Водеше ги Пьотър

върху уверения Метел. Братята на Вася яздеха непосредствено след

него. Коля пръв слезе от коня си - скочи и се затича към сина си, който

все още плачеше.

- Серьожа, добре ли си? - попита. - Синок, какво се случи? Серьожа!

Детето не отговори. Коля се обърна към Вася:

- Какво се случи?

Вася не знаеше какво да каже. Смотолеви нещо. Баща й и Альоша

слязоха от конете веднага след Коля. Настойчивият поглед на Пьотър

се местеше между нея, Серьожа, Огон и Миш.

- Добре ли си, Вася? - попита той.

- Да - успя да отвърне Вася.

Поруменя. Всичките им съседи - все мъже - прииждаха в галоп.

Зяпаха я. Вася се сепна, като осъзна, че главата й е непокрита, полите

й са разкъсани, а лицето - мръсно. Баща й пристъпи напред, за да

прошепне нещо на Коля, който държеше плачещия си син.

Вася беше оставила наметалото си да падне по време на лудото

препускане. Сега Альоша слезе от коня и я покри със своето наметало.

- Хайде, глупаче - подкани я той, докато тя с благодарност закопчаваше

дрехата. - По-добре да те махнем от погледите им.

Вася си спомни за гордостта си и упорито повдигна брадичка.

- Не се срамувам. Беше по-добре да сторя нещо, отколкото да видя

Серьожа мъртъв, с пукнат череп.

Пьотър я чу.

- Върви с брат си - изръмжа той и неочаквано се завъртя към нея. -

Веднага, Вася.

Вася погледна втренчено баща си и след това, без да каже и дума, остави Альоша да я вдигне на седлото. Сред съседите им

се разнесе нарастващо мърморене. Те всички я зяпаха с жадни

погледи. Вася стисна юмруци и отказа да сведе очи.

Но съседите им нямаха много време да я зяпат. Альоша се метна зад

нея, пришпори животното и препусна в галоп.

- Ти срамуваш ли се, Льошка? - попита Вася с глас, натежал от

презрение. - Сега в избата ли ще ме заключиш? По-добре беше

племенникът ни да умре, отколкото аз да донеса срам на

семейството, така ли?

- Не се дръж като идиот - кратко отвърна Альоша. - Това ще се забрави

по-бързо, ако нямат възможност да зяпат разкъсаната ти рокля.

Вася не каза нищо.

Брат й добави по-меко:

- Ще те отведа при Дуня. Изглеждаше готова да припаднеш, така както

си стоеше.

- Не мога да го отрека - смекчи се гласът й.

Альоша се поколеба:

- Васочка, какво направи? Знаех, че можеш да яздиш, но... по този

начин? Върху тоя луд червен жребец?

- Конете ме научиха - отвърна Вася след кратка пауза. - Яздех ги, когато излизаха на паша.

Тя не му каза повече подробности. Брат й мълча дълго време.

- Щяхме да върнем племенника си мъртъв или с изпочупени кости, ако

ти не го беше спасила - бавно призна той. - Знам го и съм благодарен

за това. Сигурно и татко също.

- Благодаря ти - прошепна Вася

- Но - добави той с лека ирония - се страхувам, че ще трябва да

живееш в някоя колиба в гората, ако не искаш да станеш монахиня

или да се омъжиш за фермер. Войнственото ти поведение доста

смути нашия съсед. Кирил се почувства унижен, когато му взе коня.

Вася се засмя, но в смеха й имаше твърда нотка.

- Това ме радва - каза. - Така няма да ми се наложи да избягам преди

сватбата. Бих предпочела да се омъжа за селянин вместо за този

Кирил Артамонович. Но татко е ядосан.

Точно когато къщата се появи пред погледите им, Пьотър ги

настигна и препусна редом до тях. Изглеждаше благодарен, раздразнен

и гневен. Имаше и още нещо, по-мрачно. Може би беше безпокойство.

Той се прокашля:

- Нали не си ранена, Васочка?

Вася не беше чувала такива нежни думи от него, откакто беше

малка.

- Не - отвърна тя. - Но съжалявам, че те посрамих, татко.

Пьотър поклати глава, но не каза нищо. Настъпи дълга пауза.

- Благодаря ти - каза Пьотър накрая - за внука ми.

- Трябва да сме благодарни на Огон - усмихна се Вася, почувствала се

по-бодра. - И на това, че Серьожа запази присъствие на духа да се

задържи достатъчно дълго.

Продължиха да яздят мълчаливо към дома. Вася побърза да се скрие

в банята, за да напари болезнените си крайници.

Но тази вечер, по време на вечерята, Кирил отиде при Пьотър:

- Мислех, че ще взема добре възпитана девойка, а не някакво диво

създание.

- Вася е добро момиче - възрази Пьотър. - Малко вироглава, но това

може да...

- Може черна магия да е задържала това момиче върху гърба на коня

ми, но не и уменията на смъртен човек - изсумтя Кирил.

- Това е само сила и буйност - възпротиви се малко отчаяно Пьотър. -

Тя ще ти роди здрави синове.

- На каква цена? - мрачно попита Кирил Артамонович. - Искам жена в

дома си, а не вещица или горски дух. Освен това тя ме посрами пред

цялата ти компания.

И макар Пьотър да се опита да го вразуми, той остана непоколебим.

Пьотър рядко биеше децата си. Но когато Кирил развали годежа, въпреки това напердаши Вася, най-вече за да уталожи страха си за нея.

Не може ли поне веднъж в живота си тя да направи онова, което и се казва?

Те идват само да дивата девица.

Вася изтърпя боя, без да заплаче, и само погледна с упрек баща си, преди сковано да се отдалечи. Той не я видя как плаче след това, сгушена между предните крака на Миш.

Но сватба нямаше. На зазоряване Кирил Артамонович си тръгна.

***18***

ГОСТ ЗА ОТМИНАВАЩАТА ГОДИНА

Когато Кирил замина, Ана Ивановна отново отиде при съпруга си.

Дългите нощи вече започваха да скъсяват есенните дни. Семейството

ставаше по тъмно и вечеряше на светлината на огъня. Онази нощ

Пьотър седеше буден пред печката. Децата му си бяха легнали, но той

не можеше да заспи. Въглените на засипания огън изпълваха стаята с

червена светлина. Пьотър гледаше втренчено в блещукащия отвор на

печката и мислеше за дъщеря си.

Ръкоделието на Ана беше в скута й, но тя не шиеше. Пьотър така и

не вдигна поглед и затова не видя неумолимото и бледо лице на жена

си.

- Значи Василиса няма да се омъжи - каза тя.

Пьотър се стресна. Съпругата му говореше властно и за първи път

му напомни за баща си. А думите й бяха като ехо на собствените му

мисли.

- Никой мъж с добро потекло няма да я вземе - продължи тя. - На

някой селянин ли ще я дадеш?

Пьотър мълчеше. Този въпрос се въртеше в съзнанието му пак и пак.

Гордостта не му позволяваше да даде дъщеря си на мъж от

простолюдието. Но в ушите му не спираше да отеква

предупреждението на Дуня: Всичко е по-добро от демона Мраз.

Марина, каза си Пьотър, остави ми това диво момиче и аз много я обичам. Тя е по-

смела и луда от всеки от синовете ми. Но каква е

ползата, от това за една жена? Заклех се да я пазя, но как мога да я спася от самата

нея?

- Тя трябва да отиде в манастир - каза Ана. - Колкото по- скоро, толкова по-добре. Какъв друг избор имаме? Никой мъж с добро

потекло няма да я иска. Тя е обладана. Краде коне, накара един кон да

обезумее и рискува живота на племенника си за забавление.

Пьотър погледна изненадано жена си и я намери за почти красива с

това изражение на непоколебима решителност.

- В манастир ли? - не повярва Пьотър. - Вася?

За момент се зачуди сам на себе си защо е толкова изненадан. В

манастир всеки ден отиваха дъщери, които не можеха да се омъжат. Но

той никога не беше виждал някоя, която да е по-малко подходяща за

монахиня от Вася.

Ана стисна ръцете си в юмруци. Впери очи в неговите и издържа

погледа му:

- Животът сред светите сестри може да спаси безсмъртната й душа.

Пьотър си спомни отново лицето на странника в Москва. С

талисман или без, един демон на студа не може да дойде за момиче, което се е врекло на Бога.

Но той все още се колебаеше. Вася никога нямаше да отиде

доброволно.

Отец Константин седеше в сенките, до Ана. Лицето му беше

изопнато, а очите - тъмни като трънки.

- Вие какво ще кажете, батюшка? - попита Пьотър. - Дъщеря ми

уплаши кандидатите си. Трябва ли да я изпратя в манастир?

- Нямате голям избор, Пьотър Владимирович - отвърна Константин с

бавен и дрезгав глас. - Тя не се страхува от Бог и не се вслушва в

гласа на разума. „Възнесение“ е манастир зад стените на московския

Кремъл за девици с благороден произход. Сестрите там ще я приемат.

Ана стисна уста. Някога, отдавна, тя мечтаеше да влезе в този

манастир.

Пьотър се поколеба.

- Стените на Кремъл са здрави - добави Константин. - Тя ще бъде в

безопасност и няма да гладува.

- Е, ще си помисля за това - отвърна Пьотър, вътрешно разкъсван.

Тя можеше да замине с шейните, когато той изпращаше данъка си.

Но кой мъж може да изпрати, за да предупреди за идването й? Дъщеря

му не можеше да бъде изпратена като някакъв пакет, а беше твърде

късно през годината за пратеници.

Оля! Можеше да я изпрати при Оля и тя щеше да уреди нещата. Но

не... Вася трябваше да се омъжи или да е зад стените на манастир

преди средата на зимата. В средата на зимата той ще дойде за нея.

Вася в манастир? Със забрадка върху черната коса, девствена до

смъртта си?

Но душата й - душата й беше по-важна от всичко друго. Щеше да

намери покой и изобилие. Щеше да се моли за семейството си. И

щеше да е в безопасност от демоните.

Но тя няма да отиде доброволно. Това ще я огорчи.

Константин наблюдаваше вътрешната борба на Пьотър и мълчеше.

Той знаеше, че Бог е на негова страна. Пьотър можеше да бъде убеден

и можеха да бъдат открити средства това да стане. И наистина

свещеникът беше прав.

Три нощи по-късно Вася доведе у дома мокър и кихащ монах, когото

беше открила изгубен в гората.

***

Тя го довлече в къщата малко преди залез-слънце, насред проливния

дъжд. Дуня разказваше приказка.

- Баща им се поболял от желание - тъкмо казваше. - Тогава княз

Алексей и княз Дмитрий се отправили да открият огнената птица с

ярки криле. Яздили дълго, повече от три пъти по девет царства, докато не стигнали до място, където пътят се разделял. Край пътя

лежал камък с издълбани на него думи.

Външната врата се отвори с трясък и Вася влетя, стиснала за ръкава

едър, млад и измокрен монах.

- Това е брат Родион - представи го тя. - Беше се изгубил в гората.

Идва от Москва, от двора на Великия княз. Саша го е изпратил при

нас.

В изненаданата къща мигновено настана суматоха. Монахът

трябваше да бъде изсушен и нахранен, да му бъде намерено ново расо

и в ръката му да бъде сложена медовина. Въпреки цялото бързане

Дуня намери време да протестира, че Вася трябва да смени мокрите си

дрехи и да седне близо до огъня, за да изсуши подгизналата си коса.

През цялото време монахът беше обсипван с въпроси: за времето в

Москва, за бижутата, които придворните дами носят в църквата, за

конете на военачалниците на татарите. Най-вече го разпитваха за

княгинята на Серпухов и брат Александър. Въпросите бяха толкова

много, че монахът едва успяваше да им отговаря.

Накрая Пьотър се намеси и избута децата си настрани.

- Смирете се всички - смъмри ги той. - Оставете човека да се нахрани.

Кухнята бавно утихна. Дуня взе хурката, а Ирина - иглата. Брат

Родион отдаде цялото си внимание на вечерята. Вася взе хаван и

чукало и започна да стрива изсушени билки. Дуня продължи да

разказва приказката.

- Край пътя лежал камък, на който били издълбани думите:

Онзи, който язди право напред, ще срещне глад и студ.

Онзи, който язди надясно, ще оживее, макар че конят му ще умре.

Онзи, който язди наляво, ще умре, макар че конят му ще оживее. Нито една от

възможностите не им се сторила приятна. Затова двамата братя се

отклонили от пътя, разпънали палатките на тревата и започнали да си

убиват времето, забравяйки защо са дошли.

Княз Иван тръгнал надясно, продължи мислено Вася, която беше чувала

историята хиляда пъти. Сивият вълк убил коня му. Той заплакал, като го видял

мъртъв. Но приказките никога не казват какво би го сполетяло, ако бе поел направо. Или

наляво.

Пьотър седеше и разговаряше насаме с брат Родион в другия край на

кухнята. На Вася й се прииска да можеше да чуе какво си говорят, но

дъждът все още трополеше по покрива.

На зазоряване беше отишла да събира фураж. Беше готова дори да

се намокри, за да прекара няколко часа на чист въздух. Къщата я

потискаше. Ана Ивановна, Константин и дори баща й я наблюдаваха с

непроницаеми погледи. Селяните си шепнеха, когато минеше покрай

тях. Никой не беше забравил инцидента с коня на Кирил.

Тя беше открила младия монах да язди в кръг върху силното си бяло

муле.

Вася си помисли колко е странно, че го откри жив. По време на

скитанията си момичето беше попадало на кости, но никога на жив

човек. Гората беше опасна за пътниците. Лешият ги караше да се

движат в кръг, докато не припаднат или пък докато някой водяной не

ги погледне със студените си рибешки очи и не ги завлече в реката. Но

този едър, добродушен мъж се беше движил слепешката и въпреки

това бе жив.

В съзнанието на Вася изскочи предупреждението на русалката. От

какво се страхуват чортите?

- Имате късмет, че безразсъдната ми дъщеря е излязла навън да събира

фураж в това време и ви е открила - отбеляза Пьотър.

След като задоволи първоначалния си глад, брат Родион рискува да

хвърли бърз поглед към огнището. Въпросната дъщеря стриваше

билки. Светлината на огъня обагряше стройното й тяло в златисто. На

пръв поглед беше помислил, че е грозна и дори и сега не я смяташе за

красива. Но колкото повече я гледаше, толкова по-трудно му беше да

отклони погледа си.

- Радвам се, че го е направила, Пьотър Владимирович - побърза да

отвърне Родион, когато видя, че Пьотър повдигна вежди. - Имам

съобщение от брат Александър.

- От Саша? - рязко попита Пьотър. - Какви са новините?

- Брат Александър е съветник на Великия княз - с чувство на

достойнство отвърна послушникът. - Той си спечели слава с добри

дела и защита на бедните. Известен е с мъдрата си преценка.

- Бих предпочел Саша да беше използвал тези си умения, за да

управлява собствените си земи - рече Пьотър, но Родион долови

гордостта в гласа му. - Карайте направо. Едва ли сте дошли толкова

късно през годината, за да ми донесете тези новини.

Родион погледна Пьотър в очите:

- Изпратихте ли вече данъка си на Хана, Пьотър Владимирович?

- Ще замине, когато падне снегът - изръмжа Пьотър.

Реколтата се беше оказала слаба, дивечът - малоброен. На

Пьотър му се свидеше за всяко зрънце и всяка кожа. Щяха да заколят

всички овци, които можеха, а синовете му се бяха превърнали на сенки

от ловуването. Жените ходеха да събират фураж, независимо какво

беше времето.

- Пьотър Владимирович, какво бихте казали, ако не се налагаше да

плащате такъв данък? - продължи Родион.

Пьотър не обичаше подвеждащите въпроси и му го каза.

- Много добре - спокойно отвърна младият мъж. - Князът и неговите

съветници си зададоха въпроса защо да продължаваме да плащаме

данък или да скланяме глава пред един езически цар. Последният

Хан беше убит, а неговите наследници няма да изкарат и една година

на трона, преди също да бъдат убити. При тях цари безпорядък. Защо

трябва те да бъдат господари на добрите християни? Ще се бием

срещу Ордата и брат Александър моли за вашата помощ, защото

някога е бил ваш син.

Вася видя как лицето на баща й се промени и се запита какво ли му

е казал младият монах.

- Война - каза Пьотър.

- Свобода - отвърна Родион.

- Тук на север понасяме игото леко - отбеляза Пьотър.

- И все пак ви се налага да го търпите.

- По-добре иго, отколкото юмрукът на Златната орда - възрази Пьотър.

- Не е нужно да ни срещат в открита битка, а само да изпратят хора

през нощта. Десет огнени стрели ще изгорят Москва до основи, а и

моята къща също е направена от дърво.

- Пьотър Владимирович, брат Александър ми заръча да кажа...

- Простеше ми - прекъсна го Пьотър и рязко се изправи, - но чух

достатъчно. Надявам се да ме извините.

На Родион не му остана нищо друго, освен да кимне и да насочи

вниманието си към медовината.

***

- Защо не се бием, татко? - попита Коля.

От юмрука му висяха два мъртви заека, хванати за ушите. Бащата и

синът се възползваха от прекъсването на поройния дъжд, за да

обиколят една редица от заложени капани.

- Защото виждам малко полза и много вреда в това - за пореден път

отвърна Пьотър. Никой от синовете му не го оставяше на мира, след

като монахът беше объркал главите им с историите на прочутия им

брат. - Сестра ти живее в Москва - би ли искал да се озове в капана

на един обсаден град? Когато татарите обсадят някой град, не оставят

оцелели.

Коля отхвърли тази възможност с махване на ръка, при което

зайците, висящи на нея, помръднаха гротескно:

- Разбира се, ние ще ги срещнем в битка далеч преди портите на

Москва.

Пьотър се наведе, за да провери следващата примка, която беше

празна.

- И само си помисли, татко - продължи Коля, който се увлече по

темата, - може да изпращаме стоки на юг, за да търгуваме, а не като

данък. Братовчед ми не би коленичил пред никого - той е истински

княз. И твоите правнуци може да станат велики князе.

- Бих предпочел синовете ми да са живи, а дъщерите ми в безопасност, отколкото да се надявам на вероятността, че неродените ми потомци

ще се покрият със слава. - Когато видя, че синът му отваря уста за

поредното възражение, Пьотър добави по-меко: - Синок, знаеш, Саша

замина напълно против волята ми. Няма да се унижа дотам да вържа

собствения си син за кола на портата - ако искаш да се биеш, ти също

можеш да заминеш, но няма да ти дам благословията си за една

глупава война и няма да получиш дори и парче плат, сребро или коне.

Спомни си, че Саша може да е прочут, но трябва да моли за хляба си

и да се грижи сам за себе си.

Какъвто ида беше отговорът на Коля, той се загуби сред

възклицанието на задоволство, защото намериха поредния заек, уловен

в капан - шареният му есенен кожух беше набразден от мръсотия.

Докато синът му се наведе, за да измъкне плячката, Пьотър вдигна

глава и внезапно застина. Пьос, хрътката на Пьотър, се сви до краката

на стопанина си, скимтейки като малко кутре.

- Коля - каза Пьотър.

Нещо в тона на баща му накара младият мъж да скочи на крака с

блясък в черните очи.

- Подушвам го - рече той след моментна пауза. - Какво разтревожи

кучето?

Защото Пьос скимтеше и трепереше и гледаше нетърпеливо назад

към селото. Пьотър клатеше глава, после я завъртя наляво надясно, сякаш самият той беше хрътка, която души.

Не каза и дума, но посочи с ръка - петно кръв в шумата около

краката им, която не беше на заека. Пьотър направи властен жест към

кучето. Хрътката изскимтя и се запромъква напред. Коля зави леко

наляво, тих като баща си. Двамата заобиколиха предпазливо една

горичка и излязоха на малка, обрасла с шубрак поляна, която

изглеждаше неприветлива заради гниещите листа.

Мъжки елен. Бутът му лежеше почти в краката на Пьотър и след

него оставяше диря от кръв и сухожилия. Главната част на трупа

лежеше малко по-нататък. Вътрешностите бяха разпръснати наоколо и

воняха дори и на студа.

Съсирената кръв не накара нито един от двамата мъже да забави

ход, въпреки че рогатата глава на елена се валяше близо до краката им

с увиснал език. Но те си размениха красноречиви погледи, защото

нищо в тези гори не можеше да осакати живо същество по този начин.

И що за звяр би убил тлъст есенен елен, но би оставил месото?

Пьотър приклекна в калта и очите му се плъзнаха по земята.

- Еленът е тичал и ловецът го е преследвал. Еленът е бягал с всички

сили, като се е опирал повече на единия си преден крак.

Изскочил е на поляната - ето тук - Пьотър се движеше полуприведен, докато говореше. - Един скок, втори... И след това е бил повален от

страничен удар. Пьос лежеше по корем в самия край на поляната и не

изпускаше от поглед господаря си.

- Но какво е нанесло удара? - промърмори той.

Онова, което Коля беше видял в калта, бе почти същото.

- Няма следи - каза той и дългият му нож изсъска, когато го извади от

ножницата. - Никакви. Нито признаци, че някой се е опитал да ги

заличи.

- Погледни кучето - рече Пьотър.

Пьос се беше изправил от легналото си положение и гледаше

втренчено една пролука между дърветата. Всеки косъм на рунтавия му

гръб се беше изправил и той ръмжеше тихо през оголените си зъби.

Двамата мъже се завъртяха като един и ножът на Пьотър се озова в

ръката му едва ли не преди мисълта да му е наредила. За момент му се

стори, че мярва движение - по-тъмна сянка в мрака, която после

изчезна.

Пьос излая веднъж, високо и остро, едновременно уплашено и

предизвикателно.

Пьотър щракна с пръсти на кучето. Коля се обърна заедно с него. Те

пресякоха изцапаната с кръв гнила шума и се отправиха към селото, без да изрекат и дума.

Един ден по-късно, когато Родион почука на вратата на Константин, свещеникът оглеждаше боите си на светлината на свещите.

Остатъците и капките смесена боя се бяха превърнали в плесен заради

влагата. Отвън беше ден, но прозорците на свещеника бяха малки, а

силният дъжд спираше слънцето. Стаята би била тъмна, ако не бяха

свещите. Твърде много свещи, помисли си Родион. Ужасно прахосничество.

- Благословете ме, отче - каза той на глас.

- Бог да е с теб - отвърна Константин.

Стаята беше студена, свещеникът беше наметнал раменете си с

одеяло. Не предложи завивка на Родион.

- Пьотър Владимирович и синовете му отидоха на лов - продължи

новодошлият. - Но не казват нищо за плячката си. Не сте ли чули да

споменават нещо?

- Не, не съм.

Валеше като из ведро.

- Не мога да си представя за какво са им копията за глигани, след като

не вземат кучетата - намръщи се Родион. - А и времето е

отвратително за езда.

Константин не отвърна.

- Е, дано Бог им помогне да постигнат успех, какъвто и да е той -

упорстваше гостът. - Трябва да замина след два дни и не ми се иска

да срещна онова, което е причината за изражението в очите на

Пьотър Владимирович.

- Ще се моля пътят ви да е безопасен - отсече Константин.

- Бог да ви пази - отвърна Родион, без да обръща внимание на опита да

го отпратят. - Знам, че не обичате да прекъсват размишленията ви. Но

искам да ви помоля за съвет, братко.

- Питайте.

- Пьотър Владимирович желае дъщеря му да даде обет. Поиска от мен

с думи и пари да отида в Москва, във „Възнесение“, и да ги подготвя

за нейното пристигане. Възнамерява да я изпроводи заедно със

стоките от данъка веднага щом има достатъчно сняг за шейните.

- Това е благочестиво задължение, братко - отбеляза Константин, но

вдигна поглед от боите си. - За какво ви е нужен съвет?

- Тя не е момиче, подходящо за манастир. И слепец може да види.

Константин стисна челюсти и Родион с изненада видя, че лицето на

свещеника е пламнало от гняв.

- Василиса Петровна не може да се омъжи - каза Константин. - Очаква

я само греховност. По-добре да се оттегли. Ще се моли за душата на

баща си. Пьотър Владимирович е възрастен, ще е доволен от

молитвите й, когато се яви пред Бог.

Звучеше много хубаво. Въпреки това Родион изпитваше угризения.

Втората дъщеря на Пьотър му напомняше за брат Александър. Макар

че Саша беше монах, никога не се задържаше твърде

дълго в лаврата. Яздеше надлъж и нашир по цялата Рус върху своя

боен кон, като му се налагаше да използва ту хитрост, ту чара си, ту да

се бие. На гърба си носеше меч и беше съветник на князете. Но такъв

живот не беше възможен за жена, която иде става монахиня.

- Е, иде го направя - неохотно каза Родион. - Пьотър Владимирович

беше мой домакин и мога да сторя поне това. Но, братко, би ми се

искало да се опиташ да промениш решението му. Сигурно някой

може да бъде убеден да се ожени за Василиса Петровна. Не мисля, че

тя иде изкара дълго в манастир. Дивите птици умират в клетки.

- И какво от това? - сопна се Константин. - Благословени са онези, които остават само за малко в това блато от порочност, преди да се

оправят към Бога. Само се надявам душата й да е подготвена, когато

дойде време за срещата. А сега, братко, бих искал да се моля.

Без да каже и дума, Родион се прекръсти и се измъкна през вратата, премигвайки под слабата дневна светлина. Е, съжалявам да момичето, каза

си той и после неспокойно си помисли. Колко гъсти бяха сенките в тази стая.

Пьотър и Коля отведоха своите хора на лов не веднъж, а няколко

пъти преди падането на снега. Дъждът не спираше, макар че

постепенно ставаше все по-студен и силите им изневеряваха в дългите

влажни дни. Но колкото и да опитваха, те не намериха нито следа от

съществото, разкъсало елена на парчета. Мъжете започнаха да

мърморят, а накрая и да протестират. Умората взе да надделява над

лоялността и никой не съжаляваше, когато студът сложи край на лова.

Но тогава изчезна първото куче.

Едра и плодовита кучка, която безстрашно се изправяше срещу

глиганите - откриха я обезглавена и окървавена в снега край оградата.

Единствените следи до замръзналото й тяло бяха отпечатъците от

собствените й лапи.

Хората започнаха да ходят в гората по двойки, със затъкнати в

коланите брадви.

Но после изчезна едно пони, завързано за шейна, превозваща дърва

за горене. Синът на собственика му, който се връщал с наръч дърва, видял празните следи и голяма алена ивица, опръскала калната земя.

Захвърлил цепениците и дори брадвата си и побягнал към дома.

В селото се настани страхът - упорит, мърморещ страх, лепкав като

паяжините.

***19***

КОШМАРИ

Ноември дойде с фучене, почернели листа и сив сняг. Една сутрин, която приличаше на мръсно стъкло, отец Константин стоеше до

прозореца и очертаваше с четката си стройния преден крак на белия

жребец на свети Георги. Беше погълнат от работата и всичко беше

тихо. Но тишината някак бе наострила слух. Константин установи, че

се ослушва напрегнато. Господи, няма ли да ми проговориш?

Когато някой тихо почука на вратата, ръката на Константин трепна и

за малко не размаза боята.

- Влез - изръмжа той и захвърли четката настрани.

Разбира се, щеше да е Ана Ивановна с печено мляко4 и онзи

изпълнен с благоговение досаден поглед.

Но не беше Ана Ивановна.

- Благословете ме, отче - каза Агафя, слугинята.

Константин направи кръстен знак:

- Бог да е с теб.

Но той беше ядосан.

- Не се сърдете, батюшка - прошепна момичето, като кършеше

загрубелите си от работа ръце. - Ако може да ми отделите само малко

време.

Свещеникът стисна устни. Пред него свети Георги беше възседнал

света върху дъбовата дъска за рисуване. Конят му имаше

само mpu крака. Четвъртият, който още не беше нарисуван, щеше да

бъде вдигнат в елегантна извивка, за да стъпче главата на змея.

- Какво искаш да ми кажеш? - Константин се опита гласът му да

прозвучи любезно.

Не успя съвсем - момичето пребледня и се сви. Но не си тръгна.

- Бяхме истински християни, батюшка - със заекване каза тя. -

Приемаме причастие и почитаме иконите. Но никога не ни е било

толкова трудно. Летният дъжд удави градините ни - ще започнем да

гладуваме преди края на сезона. - Тя спря за момент и облиза устните

си. - Чудех се - не ми остана нищо друго, освен да се чудя - дали не

сме обидили древните? Може би Чернобог, който обича кръв? Баба

ми винаги казваше, че ще е истинско бедствие, ако той някога се

обърне срещу нас. А сега се страхувам и за сина си.

Тя го погледна с безмълвна молба.

- По-добре да се страхуваш - изръмжа Константин. Пръстите го

сърбяха да вземе четката, мъчеше се да запази търпение. - Това

показва истинското ти покаяние. Това е времето на изпитания, когато

Бог ще познае верните си слуги. Трябва да продължаваш да вярваш и

скоро ще видиш царствата Му такива, каквито не можеш и да си

представиш. Нещата, за които говориш, са лъжливи - илюзии, които

изкушават лековерните. Придържайте се към истината и всичко ще

бъде наред.

Той се извърна настрани и протегна ръка към боите си. Но гласът й

се разнесе пак:

- Но аз нямам нужда от царство, батюшка, а само от достатъчно храна, за да изхраня сина си през зимата. Марина Ивановна спазваше

старите обичаи и нашите деца никога не гладуваха.

Лицето на Константин придоби изражение, което доста

наподобяваше това на размахващия копие светец пред него. Агафя се

спъна на прага на вратата.

- И сега Господ ще получи своята разплата - изсъска той. Гласът му се

носеше като черна вода, покрита с ледена кора. - Да не мислиш, че

само защото тя се е забавила с две или десет години,

Господ не е разгневен от такова богохулство? Воденичното колело

мели бавно.

Агафя потрепери като птица, хваната в мрежа.

- Моля ви - прошепна тя, сграбчи ръката му и целуна изцапаните му

пръсти, - тогава ще се помолите ли за нашето опрощение? Не заради

мен, а заради сина ми.

- Доколкото мога - по-меко отвърна той и сложи ръка върху склонената

й глава. - Но първо ти самата трябва да се помолиш.

- Да... да, батюшка - увери го тя и вдигна поглед с лице, изпълнено с

благодарност.

Когато най-сетне бързо излезе навън в сивия следобед и вратата се

затвори след нея, сенките на стената сякаш се протегнаха като

събуждащи се котки.

- Добра работа. - Гласът отекна в костите на Константин. Свещеникът

замръзна и всеки нерв в тялото му пламна от възбуда. - Преди всичко те

трябва да се страхуват от тен, да да могат да бъдат спасени.

Константин захвърли четката и коленичи:

- Аз само искам да си доволен, Господи.

- Доволен съм - рече гласът.

- Опитах да вкарам тези хора в праведния път - продължи Константин.

- Само ще те помоля, Господи... По-точно бих искал да те помоля...

- Какво искаш да те помолиш? - Гласът беше безкрайно благ.

- Моля те - отвърна Константин, - позволи ми да приключа със

задачата си тук. Ще разнеса словото ти до всички краища на света, стига да го искаш. Но гората е толкова малка.

Той склони глава и зачака.

Но гласът се засмя с любящо задоволство и накара Константин да си

помисли, че от радост душата му ще напусне тялото.

- Разбира се, че ще заминеш - каза гласът. - Още една зима. Жертвай се и ти бъди верен.

После ще покажеш славата ти на света и ад завинаги ще бъда с теб.

- Само ми кажи какво трябва да сторя - рече Константин. - Ще ти бъда

верен.

- Желая да ме призоваваш да се явя, докато говориш - отвърна гласът. Друг човек

би доловил нетърпението в гласа му. - И когато се молиш. Призовавай те с

всеки свой дъх и ме призовавай по име. Аз съм онзи, който докарва бури. Ще присъствам

сред вас и ще ви даря с милостта си.

- Ще бъде сторено - пламенно обеща Константин. - Ще бъде сторено

точно каквото каза. Само никога повече не ме изоставяй.

Всички свещи потрепериха от нещо много наподобяващо на

продължителна въздишка на задоволство.

- Подчинявай ти се винаги - отвърна гласът - и аз никога няма да те изоставя.

На следващия ден слънцето беше удавено от натежалите от влага

облаци и хвърляше призрачната си светлина върху един лишен от

цветове свят. Снегът заваля на разсъмване. Хората от семейството на

Пьотър отидоха треперещи в малката църква и се наблъскаха вътре.

Беше тъмно, проблясваха само свещите. Вася имаше чувството, че

почти чува снега, който щеше да ги затрупва до пролетта. Белите

преспи спираха светлината, но свещеникът бе осветен от пламъка на

свещите. Скулите му хвърляха изящни сенки. Изглеждаше no-неземен

и от нарисуваните от самия него икони, no-красив от всякога.

Иконостасът беше завършен. Възкръсналият Христос на своя трон

беше поставен над вратата. Седеше над сполетяната от бури земя, готов да отсъди, с неразгадаемо за Вася изражение.

- Призовавам Те - започна Константин с нисък и ясен глас, - Господи, който пожела да бъда Твой слуга, който си гласът от мрака и

повелителят на бурите, да се явиш сред нас.

След което, вече по-гръмко, започна службата.

- Благословен да е Бог - занарежда Константин.

Очите му бяха като големи тъмни кухини, а гласът му сякаш

потрепваше заедно с пламъка. Службата продължаваше и

продължаваше. Когато той говореше, хората забравяха за ледената

влага и озъбения призрак на глада. Земните грижи не значеха нищо, когато този глас ги докосваше. Христос над вратите сякаш вдигаше

ръка да ги благослови.

- Чуйте ме - снижи глас Константин и множеството трябваше да се

напрегне, за да го чуе. - Сред нас има зло. - Богомолците се

спогледаха. - То пропълзява в душите ни през нощта, в тишината.

Чака лековерните.

Ирина се промъкна по-близо до Вася, която я прегърна.

- Само вярата - продължи Константин, - само молитвите, само Бог

могат да ви спасят. - Гласът му ставаше все по-силен с всяка дума. -

Страхувайте се от Бог и се покайте. Това е вашето единствено

спасение от вечните мъки. Иначе ще горите... ще горите в ада!

Ана изпищя. Писъкът й отекна по цялата дължина на малката

църква. Очите й щяха да изхвръкнат под синкавите клепачи.

- Не! - изкрещя тя. - О, Господи, не тук! He тук!

Гласът й сякаш разцепи стените и се умножи така, че все едно

пищяха стотици жени.

В мига преди в помещението да настане хаос, Вася проследи накъде

сочи пръстът на мащехата й. Възкръсналият Христос над вратата сега

им се усмихваше, докато преди малко изражението му беше

тържествено. Двата му кучешки зъба се отбелязваха върху долната му

устна. Но вместо две очи имаше само едно. Другата страна на лицето

му беше набраздена от синкави белези, а второто око представляваше

грубо пришита празна орбита.

Борейки се със страха, свил гърлото й, Вася си каза, че е виждала

някъде това лице.

Но нямаше време да мисли повече. Хората от двете й страни

запушиха с ръце ушите си и се хвърлиха ничком на пода, други си

запробиваха с лакти път до безопасното пространство на нартиката.

Ана остана сама. Тя се смееше, плачеше и се опитваше да хване нещо

във въздуха. Никой не дръзваше да я докосне. Писъците й отекваха от

стените. Константин си проби път до нея u я удари през лицето. Тя

утихна задавено, но шумът сякаш продължаваше да отеква отново и

отново, все едно самите икони пищяха.

Вася сграбчи Ирина след първата вълна на безредие, за да я

предпази да не я съборят. Миг по-късно Альоша се появи и обви със

силните си ръце Дуня, която беше дребничка като дете и крехка като

ноемврийски листа. Четиримата се притиснаха един към друг. Хората

се суетяха и крещяха.

- Трябва да отида при мама - опита да се отскубне Ирина.

- Почакай, пиле - спря я Вася. - Ще те стъпчат.

- Богородице! - възкликна Альоша. - Ако някой научи, че майката на

Ирина получава такива истерични припадъци, никой никога няма да

се ожени за нея.

- Никой няма да научи - отсече Вася.

Сестра й беше бяла като смъртник. Вася погледна ядосано брат си, докато тълпата ги буташе към стената. Двамата с Альоша пазеха Дуня

и Ирина с телата си.

Вася погледна обратно към иконостаса. Христос си бе възвърнал

обичайното изражение. Седеше на трона си над света с вдигната за

благословия ръка. Дали не си беше въобразила другото лице? Но ако

да, защо изпищя Ана?

- Тишина!

Гласът на Константин отекна като дузина камбани. Всички

замръзнаха. Той стоеше пред иконостаса, вдигнал ръка - оживяло ехо

от Христовата икона над главата му.

- Глупаци! - прогърмя гласът му. - Нима като деца ще се изплашите от

една пищяща жена? Станете всички и замълчете. Бог ще ни защити.

Хората се затътриха вкупом като смирени деца. Онова, което ревът

на Пьотър не можа да постигне, го направи гласът на свещеника. Те се

приближиха още по-плътно до него, като се олюляваха. Ана стоеше

права, трепереше и плачеше, мъртвешки бледа като небето на

зазоряване. Единственото лице, по-бледо от нейното в тази църква, принадлежеше на самия свещеник. Светлината на свещите изпълваше

нефа със странни сенки. Ето там отново... една от тях се плъзна по

иконостаса - тя не беше човешка сянка.

Господи, помисли си Вася, когато службата колебливо беше

възобновена. Тук? Чортите не могат да влизат в църквите -те са създания от този свят,

а църквата принадлежи на другия.

Въпреки това беше видяла сянката.

***

Пьотър отведе жена си у дома при първа възможност. Дъщеря й я

съблече и я сложи да си легне. Но Ана плачеше, повръщаше и

продължаваше да плаче, без да може да спре.

Накрая Ирина, отчаяна, се върна обратно в църквата. Завари отец

Константин коленичил сам пред иконостаса. След службата хората

бяха целували ръката му и го бяха молили да ги спаси. Тогава видът

му бе спокоен, дори триумфиращ. Но сега Ирина си помисли, че

вижда най-самотния човек на света.

- Бихте ли дошли при майка ми? - прошепна тя.

Константин трепна, както стоеше на колене, и се огледа.

- Тя плаче - обясни Ирина. - Не спира.

Константин не каза нищо, всичките му сетива бяха напрегнати. След

като хората напуснаха църквата, Бог беше дошъл при него сред дима

от угасените свещи.

- Прекрасно - шепотът накара дима да започне да се вие на малки

вихрушки по протежение на пода. - Те бяха толкова уплашени.

Гласът звучеше почти ликуващо. Константин остана мълчалив. За

момент се зачуди дали не е полудял и гласът не беше изпълзял от

собственото му сърце. Но... не, разбира се, че не. Единствено твоята греховност те

кара да се съмняваш, Константин Никонович.

- Радвам се, че дойде сред нас - прошепна Константин, - за да поведеш

народа си към праведността.

Но гласът не беше отговорил нищо и сега църквата беше тиха.

- Да, ще дойда - по-високо отвърна Константин на Ирина.

***

- Отец Константин е тук - каза Ирина и издърпа свещеника в стаята на

майка си. - Той ще те утеши. Аз ще донеса вечерята. Вася вече пече

млякото.

Тя изтича навън.

- Църквата, батюшка? - изхлипа Ана Ивановна, когато останаха

насаме. Тя лежеше, увита в кожи. - Църквата... никога църквата.

- Що за глупости говорите? - попита Константин. - Църквата е

защитена от Бог. Само Бог може да обитава църквата и неговите

светци и ангели.

- Но аз видях...

- Нищо не сте видели! - Константин сложи ръка върху бузата й.

Тя трепереше като подплашен кон. Гласът му стана по-тих, хипнотичен. Пръстът му докосна устните й:

- Нищо не сте видели, Ана Ивановна.

Тя вдигна треперещата си ръка и стисна неговата:

- Няма да виждам нищо, ако така ми кажете, батюшка. - Тя се изчерви

като момиче.

Косата й беше потъмняла от пот.

- Тогава не виждайте нищо - отвърна Константин и издърпа ръката си.

- Виждам вас - каза тя почти шепнешком. - Понякога вие сте всичко,

което виждам. В това ужасно място, сред студа, чудовищата и