Мегре и сянката върху пердето

Глава пета Лудата

С чашата си в ръка, Мегре каза, като наблюдаваше госпожа Мартен:

— Само ако бяхте погледнали през прозореца вчера вечерта! Следствието ми щеше да завърши начаса! Понеже не е възможно оттук да не се вижда всичко, което става в канцеларията на Куше.

Щеше да бъде напразно някой да търси някаква преднамереност в гласа му или в поведението му. Той просто посръбваше от вермута, докато си приказваше.

— Бих казал дори, че това следствие щеше да се превърне в най-любопитния случай на свидетелски показания в цялата криминалистика. Някой отдалече да стане свидетел на убийството! Какво говоря? С бинокъл оттук ще се види съвсем ясно дори как се движат устните на събеседниците и би могъл да се възстанови техният разговор…

Госпожа Мартен не знаеше какво да си мисли и стоеше твърде резервирана, със замръзнала усмивка върху бледите устни.

— Но пък и какви емоции са били за вас! Стоите си на прозореца съвсем спокойно и внезапно виждате, че някой заплашва бившия ви съпруг! Дори нещо още по-лошо! Понеже сцената вероятно е била по-сложна. Представям си го Куше съвсем сам, потънал в своите сметки… Става и тръгва към тоалетните. Когато се връща, някой е бъркал в касата и не е имал време да избяга… И въпреки всичко в този случай има една интересна подробност. Това е фактът, че Куше е седнал отново на стола си. Вярно е, че може да е познавал крадеца! Говори с него… Упреква го, казва му да върне парите…

— Да, само че трябваше аз да стоя на прозореца! — изрече бавно госпожа Мартен.

— А може би и от други прозорци на същия етаж може да се хвърли също такъв поглед натам?… Кой живее от дясната ви страна?

— Две млади момичета с майка им. Онези двете, които си пускат всяка вечер грамофона…

В този момент се разнесе вик, който Мегре вече беше чувал. За миг замълча, а после промърмори:

— Лудата е, нали?

— Тихо! — каза госпожа Мартен, като направи няколко крадливи стъпки към вратата.

После внезапно я отвори. В слабо осветения коридор забелязаха женски силует, който се отдалечаваше бързо.

— Стара клюкарка!… — промърмори госпожа Мартен достатъчно силно, за да може другата да я чуе.

Като се върна обратно, вбесена, тя обясни на комисаря:

— Това е старата Матилда! Тя е бивша готвачка! Видяхте ли я? Прилича на голяма жаба! Тя живее в съседната стая заедно със сестра й, която е луда. И двете са еднакво стари и еднакво грозни! Лудата не е напускала нито веднъж стаята си, откакто ние живеем в този апартамент.

— Но защо вика така?

— Там е работата! Прихваща я, когато я оставят сама на тъмно. Страхува се като децата. И затова крещи… Най-накрая разбрах каква е работата. Старата Матилда броди по коридорите от сутрин до вечер. Сигурен си, че винаги ще я откриеш зад някоя врата, но когато наистина я изненадаш, тя почти не се притеснява от това… Просто се отдалечава с невъзмутимата си грозна физиономия!… Човек направо не може да се почувства у дома си и трябва да понижава глас, ако иска да говори за семейните си работи с някого… Току-що я хванах на местопрестъплението, нали така? Е, ловя се на бас, че тя вече пак се е върнала…

— Да, не е много приятно! — съгласи се Мегре. — Но собственикът на сградата не се ли намесва?

— Той направи всичко възможно, за да ги изгони оттук… За нещастие съществуват такива закони… А да не говорим, че не е нито здравословно, нито много приятно, когато тези две стари жени живеят в една малка стаичка!… Ловя се на бас, че никога не се къпят.

Комисарят вече беше грабнал шапката си.

— Извинете ме за безпокойството. Вече е време да тръгвам…

В главата си Мегре вече имаше точната картина за жилището, като се започне от покривчиците върху мебелите и се стигне до календарите, украсяващи стените.

— Не вдигайте шум! Ще изплашите старата.

Не беше точно така. Тя не стоеше в коридора, а зад полуотворената си врата. Приличаше на голям дебнещ паяк. Сигурно се обърка, като видя как комисарят на минаване любезно я поздравява.

Когато дойде времето за аперитив, Мегре вече седеше в „Селект“, недалече от американския бар, в който всички говореха само за надбягвания. Когато келнерът се доближи до него, му показа снимката на Роже Куше, която беше взел сутринта от улица „Пигал“.

— Познавате ли този млад човек?

Келнерът се учуди.

— Много странно…

— Кое е странното?

— Няма и четвърт час, откакто той си тръгна… Беше седнал хей на онази маса! Нямаше да го забележа, ако вместо да ми поръча нещо за пиене, той не ми каза: Същото като вчера! А пък аз изобщо не си спомнях някога да съм го виждал… Казах му: Може ли да ми припомните какво беше то? Ами че джин-фис! Точно това ми се видя най-забавното! Защото съм сигурен, че изобщо не съм сервирал джин-фис вчера вечерта! Остана няколко минути, а после си тръгна… Странното е, че точно сега идвате с неговата снимка.

Не беше никак странно. Роже бе решил да покаже, че предната вечер е бил в „Селект“, както беше заявил и на Мегре. Беше използвал доста хитър номер, а грешката му беше единствено в това, че не избра често употребявана напитка.

Няколко минути по-късно влезе Нина и седна навъсено на най-близката до бара маса. Но като забеляза комисаря, стана колебливо и се приближи до него.

— Искате да говорите с мен ли? — попита го тя.

— Не, нищо особено. Всъщност, да! Бих искал да ви задам един въпрос. Вие идвате тук почти всяка вечер, нали?

— Реймон винаги ми определяше среща тук!

— Имате ли си постоянно място?

— Да. Там, където седнах, след като влязох…

— А вчера бяхте ли там?

— Да, защо?

— А дали ще си спомните мъжа от тази снимка?

Тя погледна снимката на Роже и промърмори:

— Но това е моят съсед от хотела!

— Да! Това е синът на Куше…

Тя ококори очи, разтревожена от това съвпадение. Чудеше се какво може да се крие зад него.

— Той дойде при мен малко след като вие си тръгнахте тази сутрин… Тъкмо се връщах от „Муден Бльо“…

— И какво искаше от вас?

— Попита ме дали мога да му дам един аспирин за Селина, на която не й било добре.

— Ами там, в театъра, ангажираха ли ви?

— Трябва да отида пак тази вечер. Една от танцьорките се е наранила. Ако не се почувства по-добре, ще я замествам и може би ще ме ангажират за по-продължително.

После продължи по-тихо:

— Нося онези сто франка. Подайте ми ръката си.

Самият жест разкриваше до голяма степен нейната психика. Тя не искаше да даде стоте франка на Мегре пред хората! Опасяваше се да не би да го притесни! Затова му подаде банкнотата, сгъната на четири, в дланта на ръката си! Подаде му я като на жиголо!

Чувстваше се обезсърчението й. Оглеждаше се, без да изпитва и най-малък интерес към хората, които ходеха насам-натам. Но при все това, като изобрази нещо като усмивка, тя отбеляза:

— Метрдотелът ни наблюдава. Сигурно се чуди защо съм с вас. Вероятно си мисли, че вече съм забравила Реймон и съм си намерила друг.

— Ще се компрометирате!

— Не, благодаря! — каза тя сдържано. — Ако случайно имате отново нужда от мен… В „Мулен Бльо“ ме знаят като Елиана… Нали знаете служебния вход за артистите, на улица „Фонтен“?

Не беше чак толкова трудно. Мегре позвъни на вратата на апартамента на булевард „Осман“ само няколко минути преди часа за вечеря. Още от антрето го лъхна тежък мирис на хризантеми. Прислужникът, който дойде да му отвори, вървеше на пръсти.

Тя си помисли, че комисарят иска просто да остави визитната си картичка и, без да каже нито дума, го поведе към стаята на покойника, цялата драпирана в черно. На входа, върху поднос в стил Луи Шестнайсети, бяха поставени много визитни картички.

Тялото вече беше положено в ковчега, който почти не се виждаше под цветята. В един ъгъл на стаята висок, много изискан младеж в траурно облекло поздрави Мегре с леко кимване. Точно пред него беше коленичила жена на петдесетина години с простовато лице, в празнични дрехи, каквито селянките обикновено обличат в неделни дни.

Комисарят се приближи към младежа.

— Ще мога ли да поговоря с госпожа Куше?

— Ще попитам сестра ми дали ще може да ви приеме… За кого да предам?

— Мегре! Комисарят, който води разследването.

Жената, подобна на селянка, не се помръдна от мястото си. След няколко минути младежът се върна отново и преведе своя гостенин през целия апартамент.

С изключение на мириса на цветя, който цареше навсякъде, останалите помещения изглеждаха както обикновено. Беше хубав апартамент от края на миналия век като повечето апартаменти на булевард „Осман“ — просторни стаи, където таваните и вратите имаха прекалено пищна украса.

Мебелите бяха подчертано стилни. Монументалният кристален полилей в салона започваше да звънти веднага щом като някой минеше край него.

Госпожа Куше беше тук, заобиколена от трима мъже, които веднага му представи. Най-напред младежът в траур:

— Моят брат, Анри Дормой, адвокат в съда.

След това един възрастен господин:

— Моят чичо, полковник Дормой.

И най-накрая една дама с красиви, макар и посребрени коси:

— Майка ми…

Всички те, облечени в траурни дрехи, бяха твърде изискани. Чашите за чай на масата още не бяха раздигнати. Бяха останали и още филийки с масло и сладкиши.

— Седнете, ако обичате…

— Позволете да ви задам един въпрос. Онази дама в стаята на покойника…

— Това е сестрата на съпруга ми… — каза госпожа Куше. Пристигна тази сутрин от Сент Аманд…

Мегре не се усмихна. Но разбра. Беше съвършено ясно, че на тях не им е особено приятно цялото семейство Куше да се появи — всички облечени като обикновени селяни или като хора от дребната буржоазия.

От едната страна бяха роднините на съпруга, а от другата — роднините на семейство Дормой. От страна на фамилията Дормой всички бяха елегантни и изискани. И всички бяха облечени в черно. От страна на фамилия Куше засега беше дошла само тази лелка, облечена в копринена рокля, прекалено тясна под мишниците.

— Госпожо, ще мога ли да ви кажа няколко думи на четири очи?

Тя се извини пред семейството си, което понечи да се оттегли от салона.

— Моля ви, останете тук… Ние ще отидем в жълтия будоар…

Очевидно беше плакала. После беше напудрила лицето си и сега вече почти не се забелязваше, че клепачите й са леко подпухнали. Гласът й беше приглушен от непресторена умора.

— Не сте ли имали днес неочаквано посещение?

Вдигна лице раздразнено:

— Откъде знаете?… Да, още в ранния следобед дойде завареният ми син…

— Познавахте ли се двамата с него?

— Много бегло… Обикновено се виждаше със съпруга ми в неговата канцелария. Но веднъж го срещнахме в театъра и тогава Реймон ни представи един на друг.

— Каква беше целта на посещението му?

Вдовицата отклони поглед.

— Искаше да знае дали сме намерили някакво завещание. Попита ме също за името на моето доверено лице, за да се обърне към него за формалностите.

Тя въздъхна и се опита да намери някакво извинение за цялата тази цигания.

— Това е негово право. Струва ми се, че половината от богатството му се полага по закон, и нямам намерение да го лишавам от него.

— Мога ли да ви задам няколко недискретни въпроса? Когато се омъжихте за Куше, той беше ли вече богат?

— Да… Не толкова, колкото сега, обаче работите му започваха да набират скорост.

— Брак по любов? Последва прикрита усмивка.

— Би могло да се каже… Срещнахме се за пръв път в Динар. След три седмици той ме попита дали съм съгласна да стана негова съпруга. Родителите ми се осведомиха…

— Бяхте ли щастлива?

Гледаше я право в очите, така че нямаше нужда от отговор. Предпочете сам да промърмори в отговор:

— Имало е известна разлика във възрастта… Куше е имал своята работа… С една дума, между вас не е съществувала голяма близост… Вярно ли е?… Вие сте се грижили за къщата му… Водили сте свой собствен живот, а той — негов.

— Никога не съм го упреквала за нищо! — каза тя. — Той беше твърде витален човек и имаше нужда от повече движение… Не исках да му преча…

— Не го ли ревнувахте?

— Да, в самото начало… Но после свикнах… Струва ми се, че той ме обичаше…

Тя беше доста хубавичка, но нямаше блясък, не притежаваше енергия. Чертите на лицето й бяха неопределени, а тялото — изнежено. Притежаваше сдържана елегантност. Сигурно предлагаше доста грациозно чай на своите приятелки в прохладния си комфортен салон.

— Съпругът ви споменаваше ли често за своята първа съпруга?

Тогава очите й придобиха по-суров израз. Опита се да прикрие своя гняв, но веднага разбра, че не може да излъже Мегре.

— Не е моя работа да… — започна тя.

— Извинете ме. Но като се имат предвид обстоятелствата на неговата смърт, не може да става и дума за деликатност…

— Да не би да подозирате…?

— Не подозирам никого. Опитвам се да пресъздам живота на вашия съпруг, неговото обкръжение, неговите действия и жестове през последната вечер. Знаехте ли, че тази жена живее в същата сграда, където се намират помещенията на фирмата „Куше“?

— Да, той ми беше казал…

— По какъв начин споменаваше за нея?

— Изпитваше гняв към нея… А после се срамуваше от това свое чувство и твърдеше, че всъщност тя е една нещастна жена…

— Но защо нещастна?

— Защото нищо не може да я удовлетвори… А освен това…

— Освен това какво?

— Досещате се какво искам да кажа… Тя е твърде користна… С една дума, напуснала е Реймон, защото не е печелел достатъчно пари… Така че, когато го среща отново, вече богат… А самата тя е съпруга на дребен служител…

— Но тя не се ли опита да…

— Не! Не мисля, че изобщо някога му е искала пари. Вярно е, че съпругът ми нямаше да ми каже за това. Но единственото нещо, което зная, е, че за него е било истинско мъчение да я среща на площад „Де Вож“. Струва ми се, че тя нарочно е нагласявала нещата така, че често да се срещат случайно. Не е разговаряла с него, но го е гледала презрително.

Комисарят не можа да сдържи усмивката си, като си представи тези срещи под свода на портала: Куше, който слиза от колата си свеж и розов, и госпожа Мартен, надута, с черните ръкавици, чадъра и чантичката си и с онази нейна злъчна физиономия…

— Това ли е всичко, което знаете?

— Той искаше да премести фирмата си другаде, обаче в днешно време в Париж трудно се намират лаборатории…

— И вероятно не познавате човек, който да се е отнасял враждебно към вашия съпруг?

— Не! Всички го обичаха! Той беше прекалено добър, дори до такава степен, че ставаше смешен… Той не харчеше парите, а просто ги хвърляше на вятъра… А когато някой го упрекнеше за това, той отвръщаше, че достатъчно дълго е броял в миналото си всяко су и сега най-сетне може да прояви щедрост…

— Често ли се срещаше с вашето семейство?

— Не, рядко!… Те са с друг манталитет, нали разбирате?… Пък и имат други вкусове…

Наистина, Мегре трудно можеше да си представи Куше в салона заедно с младия адвокат, полковника и майката с нейните обноски, изпълнени с достойнство.

Всичко това беше разбираемо.

Едно темпераментно, силно, простовато момче, започнало всичко от нулата, което беше прекарало трийсет години от своя живот в тичане след късмета си и постоянно беше живяло в мизерия.

И изведнъж бе станал богат. В Динар най-сетне беше получил достъп до онзи свят, в който преди никога не е бил допускан. Истинско младо момиче… Истинско буржоазно семейство. Чай със сладкиши, тенис и излети извън града.

Той се жени! За да докаже на самия себе си, че отсега нататък всичко вече му е позволено! За да има жилище, което отвътре да изглежда като всички онези жилища, които винаги е виждал само отвън!

Той се жени и защото е впечатлен от това благоразумно и добре възпитано младо момиче.

Животът му започва отначало в апартамента на булевард „Осман“.

Само че е имал нужда да ходи и другаде, за да се раздвижи, да се вижда с други хора, да говори с тях, без да внимава как се държи. Бирариите, баровете.

А после и други жени! Наистина е обичал собствената! Възхищавал й се е! Уважавал я е! Бил е впечатлен от нея!

Но именно защото е бил впечатлен от нея, е имал нужда от невъзпитани хлапачки като Нина, за да може да се отпусне.

Един въпрос беше на езика на госпожа Куше, но тя се колебаеше дали да го зададе. Най-накрая все пак се реши и попита, като гледаше встрани.

— Бих искала да ви попитам, дали… Много е деликатно… Извинете ме… Той имаше приятелки, зная това. Почти не се криеше или се криеше само от дискретност. Бих искала да зная дали от тази страна няма да възникнат неприятности, няма ли опасност от скандал?

Разбира се, тя си представяше любовниците на своя съпруг като проститутките от романите или пък като жените вамп от филмите!

— Няма от какво да се опасявате! — усмихна се Мегре, който си припомни разстроеното лице на дребничката Нина и онази шепа бижута, които още на другия ден беше отнесла в Общинската кредитна банка.

— Няма ли да е необходимо да…?

— Не! Няма да има никаква нужда от обезщетение!

Тя остана много учудена. А може би изпитваше и известна досада, понеже в края на краищата, щом като тези жени не искаха нищо, това означаваше, че са изпитвали известна привързаност към нейния съпруг! А и той — към тях…

— Определили ли сте вече датата на погребението?

— Брат ми се зае с това. Ще стане в четвъртък, в Сен Филип дьо Рул.

Дочуваше се шум от съдове в трапезарията по съседство. Вероятно слагаха масата за вечеря?

— Остава ми само да ви благодаря и да се сбогувам с вас, като още веднъж ви се извинявам.

Като крачеше после по булевард „Осман“, сам се изненада, че си мърмори под носа, докато пълнеше лулата си:

— Дявол да го вземе този Куше!

Беше го казал, без да се замисля, като че Куше му беше стар приятел. Това впечатление беше толкова силно, че самата мисъл, че никога не го е виждал жив, го изумяваше.

Струваше му се, че го познава в буквалния смисъл от глава до пети. Може би беше заради трите му жени?

Най-напред първата, дъщерята на сладкаря, в онова жилище в Нантер, която изпадаше в отчаяние от самата мисъл, че нейният съпруг никога няма да има сериозна професия.

После младото момиче от Динар и дребните удовлетворения на самолюбието на Куше, превърнал се в племенник на полковник…

И Нина… Срещите им в „Селект“… хотел „Пигал“…

Неговият син, който идваше да му иска пари! Госпожа Мартен, която нагласяваше всичко така, че да го среща под портала, може би надявайки се да предизвика у него угризения на съвестта.

Какъв странен край! Сам-самичък, в тази канцелария, където е идвал колкото се може по-рядко! Подпрян на полуотворената огнеупорна каса, сложил ръце на масата.

Никой не беше забелязал нищо… Докато минавала през двора, портиерката го виждала все на същото място зад матовите стъкла на прозорците… Но пък тя се тревожела най-вече за госпожа Дьо Сен Марк, която раждала в този момент!

Лудата почнала да вика там горе! С други думи, стъпвайки безшумно, старата Матилда отишла да дебне зад някоя от вратите по коридора.

Господин Мартен със своето светлобежово палто слязъл да търси загубената си ръкавица около кофите за боклук.

Едно нещо беше сигурно: откраднатите триста хиляди франка сега се намираха у някого! И някой беше извършил убийство!

— Всички мъже са егоисти! — беше казала с горчивина госпожа Мартен със своята скръбна усмивка.

Дали тези триста хиляди франка, изтеглени от „Креди Лионе“ в чисто нови банкноти, сега се намираха именно у нея? Значи тя може би най-сетне притежаваше пари, много пари, цяла купчина грамадни банкноти, които означаваха много години комфорт, без тревоги за утрешния ден, нито пък за пенсията, която щеше да й се полага след смъртта на Мартен?

Или пък бяха у този Роже с отпуснато, изпразнено от етера тяло и със Селина, която беше прибрал от улицата, за да я доведе заедно със себе си до затъпение сред мекотата на хотелското легло?

Може би бяха у Нина или у госпожа Куше?

Във всеки случай имаше едно място, откъдето е било възможно да се види всичко: жилището на семейство Мартен.

А освен това имаше и една жена, която бродеше из къщата, като влачеше пантофите си по коридора и долепваше ухо до всички врати.

— Ще трябва да отида да посетя старата Матилда! — каза си Мегре.

Когато на другата сутрин пристигна на площад „Де Вож“, портиерката, която сортираше пощата (една голяма купчина за „Серумите“ и само няколко писма за останалите наематели), го спря.

— Сигурно отивате у семейство Мартен? Не знам дали правите добре. Госпожа Мартен беше зле тази нощ. Трябваше да тичаме да викаме лекаря… Мъжът й беше като обезумял.

Служители на фирмата минаваха от време на време през двора, за да отидат на работното си място в лабораториите и канцелариите. Прислужникът изтупваше килимите от един прозорец на първия етаж.

Дочуваха се бебешки плач и монотонният припев на бавачката.