Мегре и сянката върху пердето

Глава трета Двойката от хотел „Пигал“

Когато излизаше от къщи към осем часа сутринта, Мегре имаше избор между три неща, които трябваше да направи през този ден: да отиде отново в помещенията на площад „Де Вож“ и да разпита персонала; да посети госпожа Куше, която вероятно вече е била въведена в течение на събитията от кварталната полиция; и най-сетне отново да разпита Нина.

Още със събуждането си беше съобщил по телефона на Съдебната полиция списъка на наемателите на въпросната сграда, както и имената на всички лица, замесени отблизо или отдалеч в разигралата се драма, така че, когато минеше през канцеларията си, там щяха да го очакват подробни сведения.

Пазарът на булевард „Ришар Льоноар“ беше в своя разгар. Беше толкова студено, че комисарят вдигна кадифената яка на палтото си. Площад „Де Вож“ беше близо, но трябваше да отиде пеш дотам.

Мина един трамвай по посока на площад „Питал“ и Мегре най-накрая взе решение. Първо щеше да посети Нина.

Разбира се, тя още не беше станала. На рецепцията на хотела го познаха и се разтревожиха.

— Нали не е замесена в някоя неприятна история? Толкова спокойно момиче!

— Има ли много посетители?

— Не, само приятелят й.

— Старият или младият?

— Тя има само един. Нито млад, нито стар…

Хотелът беше комфортен, с асансьор и телефон в стаите. Мегре се качи на третия етаж и почука на № 27. Чу някой да помръдва в леглото, а после глас, който едва измънка:

— Какво има?

— Отворете, Нина!

Нечия ръка сигурно се измъкна изпод одеялата и успя да стигне до резето на вратата. Мегре влезе във влажния полумрак, видя разтревоженото лице на младата жена и отиде да дръпне пердетата.

— Колко е часът?

— Още няма девет… Не се притеснявайте заради мен…

Тя премигна заради силната светлина. В този вид не беше хубава и приличаше по-скоро на малко момиче от село, отколкото на градска хубавица. Два-три пъти прокара ръка по лицето си, после седна на леглото, като се подпря на възглавницата. Накрая взе телефонната слушалка.

— Донесете ми закуската, ако обичате!

После се обърна към Мегре:

— Ама че история! Нали не ми се сърдите, че вчера вечерта ви поисках тези пари назаем? Беше глупаво! Ще трябва да отида да си продам бижутата…

— Много ли имате?

Тя посочи тоалетната масичка, на която в рекламен пепелник бяха сложени пръстен, гривна и часовник. Всички неща, взети заедно, струваха приблизително пет хиляди франка.

Почука се на съседната врата. Нина напрегна слух и на лицето й се появи неопределена усмивка, когато отново чу упоритото почукване.

— Кой живее там? — попита Мегре.

— В съседната стая ли? Не знам! Обаче ако успеят да ги събудят по това време…

— Какво искате да кажете?

— Нищо! Те никога не стават преди четири часа следобед, ако изобщо станат от леглото!

— Дрогират ли се?

Тя премигна в знак на потвърждение, но побърза да прибави:

— Нали няма да се възползвате от това, което ви казвам?

Обаче най-накрая съседната врата се отвори, както и тази на Нина. Камериерката внесе поднос, на който имаше кафе с мляко и кроасани.

— Ще ме извините ли?

Край очите й имаше тъмни кръгове, а нощницата разкриваше слабите рамене и неоформените й гърди на неразвита хлапачка. Докато слагаше парченца от кроасана в кафето си с мляко, тя продължи да напряга слух, като че все пак й беше интересно какво става в съседната стая.

— Аз ще бъда ли замесена в тази история? — въпреки това каза тя. — Би било неприятно, ако пишат за мен във вестниците! Особено за госпожа Куше…

И тъй като на вратата се почука слабо, но настойчиво, тя извика:

— Влезте!

Беше жена на около трийсет, наметнала кожено палто върху нощницата си. Беше боса. Понечи да се върне обратно, след като видя широкия гръб на Мегре, но после събра смелост и смотолеви:

— Не знаех, че не сте сама!

Комисарят трепна, като чу този провлечен глас, който като че излизаше с мъка от устата с преплитащ се език. Втренчи поглед в жената, която затваряше вратата. Лицето й беше бледо, а клепачите — подпухнали. Погледът, който му хвърли Нина, потвърди неговото предположение. Наистина беше съседката с наркотиците.

— Какво ви се е случило?

— Нищо! Роже има посетител. Затова… Позволих си…

Тя седна в долната част на леглото, като гледаше тъпо, и въздъхна също както беше направила Нина преди малко:

— Колко е часът?

— Девет! — каза Мегре. — Вие май сте пристрастени към кокаина!

— Не е кокаин… Етер е… Роже казва, че е по-добър и че…

Студено й беше. Стана и отиде до радиатора, за да се прилепи плътно до него, после погледна навън.

— Сигурно пак ще вали…

Всичко изглеждаше някак сиво и обезсърчително. Върху тоалетката имаше гребен, целият в косми. Чорапите на Нина се въргаляха по пода.

— Сигурно ви преча… Но, изглежда, е нещо важно… Става дума за бащата на Роже, който е починал…

Мегре погледна към Нина и забеляза, че тя внезапно смръщва вежди, като че й е дошло нещо наум. В същото време жената, която беше почнала да говори, изведнъж хвана брадичката си с ръка, като се замисли, а после промърмори:

— Ама че работа!…

А комисарят я запита:

— Познавахте ли бащата на Роже?

— Не, никога не съм го виждала… Обаче… Чакайте малко!… Слушайте, Нина, да не би да се е случило нещо с вашия приятел?

Нина и комисарят се спогледаха.

— Защо ме питате?

— Ами не знам… Всичко е някак объркано… Внезапно си спомних, че един ден Роже ми каза, че като че ли баща му идва тук при някого. Това му се виждаше забавно. Обаче предпочиташе да не го среща. Веднъж, като чу, че някой се качва по стълбите, бързо се прибра в стаята. На мен ми се струва обаче, че въпросният човек влезе точно в тази стая.

Нина беше престанала да се храни. Подносът върху коленете й пречеше да стане, а лицето изразяваше безпокойство.

— Неговият син?… — произнесе тя бавно, втренчила поглед в синеещия се правоъгълник на прозореца.

— Ами тогава!… — извика другата жена. — Значи е починал вашият приятел!… Изглежда, става дума за някакво престъпление…

— Как се казва Роже по фамилия? Куше ли? — попита Мегре.

— Да, Роже Куше!

И тримата замълчаха разтревожено.

— Той какво работи? — продължи комисарят след дългата минута, през която се чуваха тихите гласове от съседната стая.

— Моля?

— Каква е неговата професия?

Младата жена попита внезапно:

— Вие сте от полицията, нали?

Беше притеснена. Може би се канеше да обвини Нина заради това, че я беше вкарала в тази клопка.

— Комисарят е много мил човек! — каза Нина, като подаде единия си крак от леглото и се наведе, за да вземе чорапите си от пода.

— Трябваше да се досетя! Значи вие вече сте знаели преди… преди аз да дойда тук…

— Никога не бях чувал за Роже! — каза Мегре. — Сега ще трябва да ми кажете какво знаете за него.

— Ами аз нищо не знам… Ние с него сме заедно само от три седмици…

— А преди това?

— Преди това ходел с някакво високо червенокосо момиче, което се представя като маникюристка.

— Той работи ли?

Този въпрос беше достатъчен, за да засили още повече притеснението й.

— Ами не знам…

— С една дума, той не работи. А има ли пари? Харчи ли много?

— Не! Ние се храним почти винаги в ресторант на самообслужване.

— А често ли говори за баща си?

— Нали вече ви казах, че само веднъж го бе споменал.

— Можете ли да ми опишете неговия посетител? Срещали ли сте го по-рано?

— Не, не съм! Някакъв мъж, който… как да кажа? Стори ми се, че е съдия-изпълнител. Когато дойдох тук, си мислех, че е точно така и сигурно Роже има дългове…

— Добре ли е облечен?

— Чакайте малко… Беше с мека шапка, бежово палто, ръкавици…

Между двете стаи имаше врата, закрита с перде. Вероятно беше зазидана. Мегре би могъл просто да долепи ухото си до нея и да чуе всичко, но му беше неприятно да направи това пред двете жени.

Нина се обличаше. Вместо да се изкъпе, тя се задоволи просто да изтрие с влажна кърпа лицето си. Очевидно беше нервна. Всички нейни движения бяха резки. Личеше, че събитията се развиват прекалено бързо за нея, че сега тя очаква да й се случат всички нещастия на света и че вече няма сила нито да реагира, нито дори да се помъчи да разбере какво става.

Другата жена бе по-спокойна, може би защото беше все още под въздействието на етера, а може би просто защото имаше повече опит с този род неща.

— Как се казвате?

— Селина.

— Работите ли нещо?

— Да, фризьорка съм, на надомна работа.

— Записана ли сте в регистъра на Нравствената полиция?

Тя поклати глава в знак на отрицание, без дори да се възмути. От съседната стая продължаваха да долитат тихи гласове.

Нина беше облякла рокля. Огледа стаята край себе си и внезапно избухна в плач, като смотолеви:

— О, Господи, о, Господи!

— Тази история е много странна! — произнесе бавно Селина. — Ако наистина става дума за престъпление, всички ние ще си имаме доста големи неприятности.

— А вие къде бяхте вчера към осем часа вечерта?

Тя се замисли.

— Чакайте малко… Към осем часа… А, да! Бях в „Сирано“…

— Роже с вас ли беше?

— Не… Все пак не можем непрекъснато да сме заедно… Срещнахме се в полунощ, в будката за цигари на улица „Фонтен“…

— Той каза ли ви къде е бил?

— Изобщо не съм го питала…

Мегре виждаше от прозореца площад „Пигал“, мъничката му градинка и светещите надписи на нощните барове. Внезапно стана и тръгна към вратата.

— Чакайте ме тук и двете!

И излезе. Почука на съседната врата, а после завъртя веднага дръжката й.

Някакъв мъж в пижама седеше в единствения фотьойл в стаята, където въпреки отворения прозорец се усещаше силната миризма на етер. Друг мъж ходеше назад-напред по стаята, като жестикулираше. Беше господин Мартен, когото Мегре беше срещнал два пъти предната вечер в онзи двор на площад „Пигал“.

— О, виждам, че сте си намерили ръкавицата!

И Мегре погледна двете ръце на служителя на Службата за регистрация. Онзи пребледня толкова силно, че на комисаря му се стори за миг, че ще припадне. Устните му трепереха. Напразно се опитваше да говори, но не успяваше.

— Аз… аз…

Младежът не беше бръснат. Цветът на лицето му наподобяваше хартия, около очите имаше червеникави кръгове, а меките отпуснати устни издаваха безволие. В момента жадно пиеше вода от една чаша за миене на зъби.

— Успокойте се, господин Мартен! Не съм очаквал да ви срещна тук, особено по това време, когато отдавна би трябвало да са започнали работа във вашата канцелария.

Измери с поглед от глава до пети клетника. Трябваше да положи усилие над себе си, за да не изпита съжаление към него, толкова голямо беше неговото смущение.

От обувките до вратовръзката, която беше закрепена с помощта на пластмасова закопчалка, господин Мартен наистина беше карикатурен прототип на служителя. Един чистичък и почтен служител, с лъскави мустаци, без нито една прашинка по дрехите, който сигурно щеше да се почувства посрамен, ако излезеше от къщи без ръкавици.

А сега не знаеше какво да прави с ръцете си и погледът му шареше по всички ъгли на разхвърляната стая, като че искаше да намери вдъхновение в нея.

— Ще ми позволите ли един въпрос, господин Мартен? От колко време познавате Роже Куше?

Въпросът му не предизвика вече ужас, а смайване.

— Аз ли?

— Да, вие!

— Ами… от… откакто се ожених!

Той каза това, като че беше нещо очевидно.

— Не ви разбирам!

— Роже е завареният ми син… Синът на моята жена…

— И на Реймон Куше, така ли?

— Ами да… след като…

Той започваше да си възвръща самоувереността.

— Моята жена е първата жена на Куше… Тя има от него син, Роже… След като се бе развела, аз се ожених за нея…

Все едно че бе преминала вихрушка, която прочисти небето от облаците. В резултат на това къщата на площад „Де Вож“ се бе променила напълно. Характерът на самите събития се променяше. Някои неща ставаха по-ясни. А други, напротив, ставаха по-неясни и по-тревожни.

До такава степен, че Мегре дори не смееше вече да говори. Имаше нужда да сложи ред в мислите си. С растящо безпокойство гледаше ту единия, ту другия от двамата мъже.

През онази нощ портиерката го беше запитала, докато гледаше всички прозорци на къщата, които се виждаха от двора:

— Мислите ли, че е някой от къщата?

И погледът й се беше спрял най-накрая на свода на портала. Тя се надяваше, че убиецът беше дошъл оттам, че беше някой външен човек.

Обаче не беше така! Драмата наистина беше в къщата! Мегре не беше в състояние да каже защо, но беше сигурен в това.

Каква драма? Той изобщо не знаеше.

Само усещаше как невидими конци се протягат, свързвайки толкова различни точки от пространството: от площад „Де Вож“ до онзи хотел на улица „Пигал“, от апартамента на семейство Мартен до канцеларията за серуми на доктор Ривиер, от стаята на Нина до тази на затъпялата от етера двойка.

Най-странен бе може би фактът, че господин Мартен бе захвърлен в този лабиринт като някакъв безумен пумпал. Той винаги носеше ръкавици. Дори самото му бежово палто само по себе си беше като знак за достоен и подреден живот. А неспокойният му поглед напразно се опитваше да се задържи на някаква точка.

— Дойдох да съобщя на Роже… — запелтечи той.

— Да!

Мегре го гледаше право в очите, спокойно и съсредоточено и едва ли не очакваше събеседникът му да започне да се смалява от тревога.

— Жена ми съвсем правилно ми каза, че е по-добре ние да…

— Да, разбирам!

— Роже е много…

— Много впечатлителен! — довърши Мегре неговото изречение. — Просто е много нервно момчето!

Младежът, който вече пиеше третата си чаша вода, му хвърли изпълнен с омраза поглед. Сигурно беше на около двайсет и пет години, обаче чертите на лицето му вече изглеждаха уморени, а клепачите — посърнали.

Но въпреки това беше хубав, с онази красота, която обикновено привлича жените. Кожата му беше матова. И дори умореният и донякъде отвратен израз на лицето му придаваше известна романтичност.

— Я ми кажете, Роже Куше, често ли се виждахте с баща си?

— Понякога!

— И къде ставаше това?

Мегре го гледаше сурово.

— В неговата канцелария… Или пък в някой ресторант…

— Кога го видяхте за последен път?

— Не си спомням… Преди няколко седмици…

— И му поискахте пари, нали?

— Както обикновено!

— С една дума, той ви е издържал, така ли?

— Беше достатъчно богат, за да…

— Една секунда! Къде бяхте вчера, към осем часа вечерта?

Той изобщо не се поколеба.

— Бях в „Селект“! — каза той с иронична усмивка, която означаваше: „Ако си мислите, че не знам каква е целта на вашия въпрос!“

— Какво правехте в „Селект“?

— Чаках да дойде баща ми!

— Значи сте имали нужда от пари! И сте знаели, че той ще дойде в „Селект“…

— Той ходеше там почти всяка вечер заедно с гаджето си! Впрочем следобеда го чух да говори по телефона. Понеже през стената се чува всичко, което се говори в съседната стая.

— Когато установихте, че баща ви няма да дойде, не ви ли хрумна да отидете при него, в канцеларията му на площад „Де Вож“?

— Не!

Мегре взе от камината снимка на младежа, заобиколена от множество снимки на жени. Прибра я в джоба си, като промърмори:

— Ще разрешите ли?

— Щом ви прави удоволствие!

— Нали не мислите, че…? — започна господин Мартен, без да довърши изречението си.

— Не мисля абсолютно нищо. Това ме навежда на мисълта да ви задам няколко въпроса. Какви бяха отношенията на вашето семейство с Роже?

— Той не идваше често при нас.

— А когато идваше?

— Оставаше само за по няколко минути.

— Майка му в течение ли е относно неговия начин на живот?

— Какво искате да кажете?

— Не се правете на идиот, господин Мартен! Жена ви знае ли, че нейният син живее в Монмартър, без да работи абсолютно нищо?

Служителят заби притеснено поглед в земята.

— Често съм се опитвал да го накарам да започне да работи! — въздъхна най-сетне той.

Сега вече младежът започна с нетърпение да потропва с ръка по масата.

— Може би ще забележите най-сетне, че съм още по пижама и че…

— Ще бъдете ли така добър да ми кажете дали вчера вечерта сте видели в „Селект“ някоя позната личност?

— Видях Нина!

— А говорихте ли с нея?

— Моля?! Аз никога не съм разговарял с нея.

— На кое място седеше тя?

— На втората маса отдясно на бара.

— А вие къде намерихте втората си ръкавица, господин Мартен? Ако си спомням добре, я търсехте миналата нощ близо до кофите за боклук на двора…

Господин Мартен се засмя принудено.

— Тя си беше вкъщи!… Представете си, бях излязъл само с една ръкавица и изобщо не бях забелязал това…

— След като излязохте от дома си на площад „Де Вож“, къде отидохте?

— Ами… Разхождах се… Разхождах се по кея… Аз… Болеше ме главата…

— Често ли се разхождате така вечер, без жена си?

— Ами да, понякога!

Беше истинско мъчение за Мартен. А освен това не можеше да измисли къде да дене ръцете си, облечени в ръкавици.

— На работа ли отивате сега?

— Не! Обадих се по телефона, за да ми дадат малко отпуск. Не мога да оставя жена си сама в…

— Е, отивайте тогава при нея!…

Мегре обаче не помръдна. Клетият човечец търсеше някакъв начин да си тръгне с достойнство.

— Довиждане, Роже… — каза той, като преглътна мъчително. — Аз… мисля, че би било хубаво да отидеш да видиш майка си…

Обаче Роже само повдигна рамене, като гледаше нетърпеливо Мегре. Чуха се стъпките на господин Мартен, които се отдалечаваха по стълбището.

Младежът не продумваше. Ръката му машинално хвана един флакон с етер върху нощната масичка и го премести по-надалече.

— Значи няма нещо, което искате да ми кажете, така ли? — попита бавно комисарят.

— Не, абсолютно нищо.

— Защото, ако има нещо, което искате да ми кажете, по-добре ще бъде това да стане сега, а не по-късно…

— Нямам какво да ви казвам по-късно. Не, имам! Има едно нещо, което мога да ви кажа веднага. Страшно се лъжете…

— Впрочем, след като вчера вечерта не сте се видели с баща си, значи сега трябва да сте останали без пари?

— Съвършено сте прав!

— А откъде смятате да намерите?

— Не се безпокойте за мен, моля ви… Ще ми позволите ли?…

И той отиде да пусне чешмата, за да се измие.

Мегре направи още няколко крачки из стаята, после излезе и влезе в съседната стая, където го чакаха двете жени. Сега вече Селина беше по-разтревожената от двете. Колкото до Нина, седнала в дълбокото си кресло, тя замислено подръпваше със зъби носната си кърпичка, втренчила в празнотата зад прозореца големите си замечтани очи.

— Е, какво стана?… — попита любовницата на Роже.

— Нищо! Вече можете да се върнете в стаята си…

— Значи наистина неговият баща е бил…?

И внезапно добави много сериозен вид, като сбръчка чело:

— Тогава значи той ще го наследи?

Като излязоха на тротоара, Мегре попита спътницата си:

— Къде отивате?

Тя направи неопределен жест, изпълнен с безразличие, после каза:

— Ще отида да проверя дали ще се съгласят да ме вземат отново на работа в „Мулен Бльо“…

Той я наблюдаваше с интерес, изпълнен със симпатия:

— Наистина ли обичахте Куше?

— Още вчера ви казах: той беше готин човек… А такива не се срещат често, можете да ми повярвате! Като си помисля, че някакъв мръсник го е…

В очите й се появиха само две сълзи, нищо повече.

— Ето тук е! — каза тя, като бутна малка врата, вероятно служебния вход за артистите.

Мегре, който беше жаден, влезе в бара да изпие една бира. Трябваше да отиде до площад „Де Вож“. Но като видя телефонния апарат, се сети, че още не беше минал през „Ке дез’ Орфевр“ и може би там го чака спешна поща.

Свърза се с разсилния в управлението.

— Ти ли си, Жан?… Има ли нещо за мен?… Какво?… Някаква жена, която ме чака от един час ли?… В траур, така ли?… Да не би да е госпожа Куше?… Така ли?… Госпожа Мартен?… Добре, идвам!

Виж ти, госпожа Мартен, облечена в траур! И освен това седяла да го чака от един час в чакалнята на Съдебната полиция!

Мегре беше видял само нейната сянка. Онази забавна сянка от предната вечер върху завесите на първия етаж, когато жестикулираше, а устните й се кривяха, изричайки ужасно злъчни думи.

— Това се случва често! — беше казала портиерката.

Клетият човечец от Службата по регистрация, който си беше забравил ръкавицата, беше тръгнал да се разхожда сам по тъмните кейове.

Когато Мегре беше излязъл от двора в един часа през нощта, беше чул звук, като че от допир по стъкло!

Той се изкачи бавно по прашното стълбище на Съдебната полиция, стисна вървешком ръцете на неколцина свои колеги и провря глава през полуотворената врата на чакалнята.

Десет фотьойла, облицовани в зелено кадифе. Маса като за игра на билярд. На стената — почетната дъска: двеста портрета на инспектори, убити по време на служба.

В средния фотьойл седеше изпъната дама в черно, хванала с едната ръка чантата си със сребърна дръжка, а с другата — дръжката на чадъра си.

Устните й бяха тънки, а решителният поглед бе устремен право пред нея.

Не се и помръдна, след като усети, че някой я наблюдава.

Чакаше със застинало лице.