9.

А сега моля, всички аплодирайте Спенсър Хейстингс

Вторник следобед, докато повечето ученици от долните класове на „Роузууд дей“ обядваха, Спенсър седеше върху конферентната маса в стаята, където се подготвяше годишника. Заобикаляха я осем блещукащи компютъра Мак 05, цяла камара камери Никон, шест нетърпеливи второкурснички и първокурснички, и един смотан, леко женствен първокурсник.

Тя потупа по кориците на последните няколко годишника. Те всяка година биваха кръщавани Мулето, заради някаква апокрифна шега от 1920-та година, която дори най-възрастните учители вече бяха забравили.

— Според мен в тазгодишното Муле трябва да се опитаме да предадем реалистично изображение на ежедневието на настоящите ученици в „Роузууд дей“.

Екипът по изработването на годишника чинно записа реалистично изображение на ежедневието в тетрадките си.

— Например… можем да включим няколко кратки интервюта със случайно подбрани ученици — продължи Спенсър. — Или да ги разпитаме кои са любимите им песни, включени в плейлистата на айподовете им, и после да ги впишем в малки карета до снимките им. А как вървят натюрмортите? — При последната им среща бяха решили да помолят няколко деца да изпразнят съдържанието на чантите си, за да се документира какво разнасят със себе си момчетата и момичетата от „Роузууд дей“.

— Имам страхотни снимки на нещата от футболната раница на Брет Уийвър и от чантата на Мона Вандерваал — каза Брена Ричардсън.

— Фантастично — рече Спенсър. — Продължавайте в този дух.

Спенсър затвори бележника си, подвързан с тревистозелена кожа, и разпусна екипа си. Щом излязоха от стаята, тя грабна черната си платнена „Кейт Спейд“ чанта и измъкна от нея телефона си.

То си стоеше там. Съобщението от А. Спенсър някак си се беше надявала, че то щеше да е изчезнало.

Докато прибираше телефона в чантата си, пръстите й усетиха нещо във вътрешното джобче: визитката на полицай Уайлдън. Той не бе първото ченге, което бе разпитвало Спенсър за нощта, в която Али изчезна, но бе първият, който се отнасяше с нея толкова… подозрително.

Споменът за онази нощ бе едновременно кристално ясен и невероятно размътен. Тя си спомняше букета от емоции: вълнение от това, че им бяха позволили да пренощуват в хамбара, раздразнение, че Мелиса беше там, замайване от близостта на Иън. Той я бе целунал няколко седмици по-рано. Но след това Али започна да говори каква хубава двойка са Мелиса и Иън и чувствата на Спенсър отново се объркаха. Али вече я бе заплашила, че ще разкаже на Мелиса за целувката. Щом Мелиса и Иън си тръгнаха, Али се опита да ги хипнотизира, и двете със Спенсър се скараха. Али си тръгна, Спенсър хукна след нея и след това… нищо. Но онова, което така и не разказа на ченгетата — нито на майка си или на приятелките си — бе, че понякога, когато се сещаше за онази нощ, тя чувстваше някаква огромна черна дупка насред цялата тази история. Сякаш нещо се беше случило, което тя изобщо не можеше да си спомни.

За миг пред очите й се появи следната картина: Али се смее гадно, после се врътва и изчезва.

Спенсър се спря по средата на претъпкания коридор и някой се блъсна в гърба й.

— Би ли се мръднала? — извика момичето зад гърба й. — Някои от нас искат да влязат в час.

Спенсър колебливо отстъпи встрани. Каквото й да си беше спомнила, вече го нямаше, но се почувства така, сякаш бе ударило земетресение. Тя се огледа за натрошено стъкло и тичащи ученици, убедена, че и останалите са го усетили, но всичко изглеждаше напълно нормално. На няколко крачки от нея Наоми Циглър се любуваше на отражението си в огледалото на вратата на шкафчето й. Двама ученици, които стояха до плаката „Учител на годината“, се присмиваха на острата дяволска брадичка и рогца, които бяха изрисувани върху усмихнатата снимка на господин Крафт. Прозорците, които гледаха към двора, дори не бяха напукани, и нито една от вазите, изложени в стъклените витрини, не беше паднала. Какво й се бе привидяло? Защо се чувстваше толкова… хлъзгава?

Тя се шмугна в стаята по икономика и се свлече върху стола си, който се намираше точно до изключително големия портрет на намръщения Джей Пи Морган. Когато всички останали влязоха в стаята и се настаниха по местата си, Сепията се изправи до черната дъска.

— Преди да ви пусна днешния филм, искам да ви съобщя нещо.

Той погледна към Спенсър. Стомахът й се сви. В момента умираше от желание никой да не я вижда.

— В своето първо есе Спенсър Хейстингс е представила много красноречиви и убедителни доказателства в полза на теорията за невидимата ръка — обяви Сепията, поправяйки вратовръзката си, която бе покрита с щампи на Бенджамин Франклин от банкнотата от сто долара. — И както може би вече сте чули, аз я номинирах за наградата „Златна орхидея“.

Сепията започна да ръкопляска и всички от класа го последваха. Аплодисментите продължиха петнайсет непоносими секунди.

— Но аз имам още една изненада за вас — продължи Сепията. — Току-що се чух по телефона с един от съдиите, и ти, Спенсър, си допусната до финала.

Стаята отново избухна в ръкопляскания. Някой отзад дори изсвири с пръсти. Спенсър седеше абсолютно неподвижно. За миг всичко й се размаза пред очите. Тя се опита да изобрази усмивка на лицето си.

Андрю Кембъл, който седеше до нея, я потупа по рамото.

— Добра работа.

Спенсър погледна към него. Двамата с Андрю почти не бяха разговаряли, след като тя бе негова дама на бала и го заряза на танците. В повечето случаи той и хвърляше мръснишки погледи.

— Благодаря — изграчи тя, щом успя да изкара някакъв глас от гърлото си.

— Сигурно сериозно си поработила върху него, а? Използва ли някаква странична литература?

— Аха — Спенсър трескаво започна да подрежда разпилените листи от папката си по икономика. Тя оглаждаше измачканите ъгли и се опитваше да ги нареди по дати. Всъщност есето на Мелиса бе единствената странична литература, която бе използвала. Когато се беше опитала да потърси някаква информация за есето, дори опростената дефиниция на невидимата ръка в Уикипедия я беше объркала тотално. Първите няколко изречения от есето на сестра й бяха достатъчно ясни — Концепцията за невидимата ръка на великия шотландски икономист Адам Смит може да бъде обобщена много лесно, независимо от това дали се отнася до пазарите от деветнайсети век или за тези от двайсет и първи: може и да си мислите, че хората правят разни неща, за да ви помогнат, но всъщност всеки работи само за себе си. Но след като прочете есето до края, мозъкът й се бе замъглил толкова много, колкото и семейната им оранжерия за евкалиптови дървета.

— Какви са тези източници? — попита Андрю. — Книги? Статии в списания? — Когато тя отново го погледна, на лицето му бе изписана крива усмивка и Спенсър усети, как главата й се замайва. Да не би той да знаеше?

— Ами книги… като тези, които Макадам бе дал в своя списък — заекна тя.

— Аха. Ами поздравления тогава. Надявам се, че ще спечелиш.

— Благодаря — отговори тя, решила, че Андрю няма откъде да разбере. Той просто й завиждаше. Те двамата винаги бяха номер едно и номер две в класа, като непрекъснато си сменяха позициите. Андрю сигурно наблюдаваше всичките постижения на Спенсър както борсовият посредник анализира движението на промишления индекс Дау Джоунс. Спенсър продължи да подрежда папката си, въпреки че това не я караше да се чувства по-добре.

Докато Сепията гасеше осветлението и пускаше филма — Микроикономиката и консуматорите — сайдкикът на Спенсър завибрира в чантата й. Тя бавно протегна ръка и го извади. Имаше ново съобщение.

Спенс, знам какво направи. Но няма да кажа ни дума, ако направиш ТОЧНО каквото ти казвам. Искаш ли да разбереш какво ще се случи, ако не го направиш? Върви на състезанието на Емили… и ще разбереш.

А.

Някой край Спенсър се прокашля. Тя се огледа и видя, че Андрю се е вторачил в нея. Очите му отразяваха блещукащата светлина от филма. Тя се обърна напред, но все още усещаше, че той продължава да я наблюдава в тъмнината.

Загрузка...