15.

Никога не се доверявай на нещо толкова просто като факсова машина

В сряда следобед Хана бе седнала да обядва на дървената маса на тераската в кафенето, която се издигаше над игрището на „Роузууд дей“ и езерото с патенцата. В далечината се забелязваше планината Кейл. Кристалночисто синьо небе, никаква влажност, аромат на листа и чист въздух навсякъде. Идеална обстановка за идеалния подарък от Хана за Мона — сега оставаше само Мона да се появи. Предишния ден Хана не можа да размени нито дума с нея докато пробваха роклите с цвят на шампанско на Зак Позен в „Сакс“ — не и когато Наоми и Райли се мотаят край тях. Предишната вечер се бе опитала да се обади на Мона, за да поговорят, но тя й бе казала, че учи сериозно за контролното по немски. Ако се издънеше на него, с купона за рождения ден бе свършено.

Както и да е. Мона щеше да пристигне всеки момент и двете щяха да си наваксат всяка изпусната минута. Ами вчерашното съобщение на А., че на Мона не трябва да се вярва? Какъв блъф! Мона сигурно все още й е ядосана заради недоразумението с Приятелницата, но едва ли би развалила другарството им заради това. Нищо, подаръкът на Хана щеше да оправи всичко. Така че няма да е зле Мона да побърза, преди да е изпуснала всичко.

Докато Хана чакаше, тя прегледа входящата си поща. Беше програмирала телефона си да пази всички съобщения, докато не бъдат изтрити ръчно, така че есемесите, разменяни някога с Алисън, все още стояха там. В повечето случаи Хана не обичаше да ги чете — натъжаваше се твърде много, — но днес, незнайно по каква причина, тя реши да ги прегледа. Откри едно съобщение от първи юни, няколко дни преди Али да изчезне.

Опитвам се да уча за изпита по здравеопазване, беше написала Али. Цялата съм нерви.

Защо? — бе отговорът на Хана.

Али: Не знам. Може би съм влюбена. Ха-ха.

Хана: Ти влюбена? В кого?

Али: Шегичка. Мамка му, дойде Спенсър. Иска да тренираме хокей. ОТНОВО.

Откажи й, бе отговорила Хана. Кого обичаш?

На Спенсър не може да се откаже, бе възразила Али. Тя може да те нарани.

Хана се втренчи в яркия екран на своя блекбъри. Навремето сигурно щеше да се засмее. Но сега гледаше на старите съобщения с друго око. Есемесът на А. — че някоя от приятелките на Хана крие нещо — я беше изплашил. Възможно ли бе Спенсър да крие нещо?

Внезапно Хана си припомни нещо, за което не се беше сещала много отдавна: няколко дни преди Али да изчезне, петте бяха отишли на организираното от училището колективно посещение на театър — да гледат „Ромео и Жулиета“. Седмокласниците, които бяха пожелали да отидат, не бяха много — всичките останали бяха гимназисти. Всъщност почти всички от по-големите класове на „Роузууд дей“ бяха там — по-големият брат на Али, Джейсън, сестрата на Спенсър Мелиса, Иън Томас, Кейти Хафтън, приятелката и Али от отбора по хокей на трева, и Престън Кан, един от братята Кан. След края на пиесата Ариа и Емили се скриха в тоалетната, Хана и Али седнаха на каменната ограда и започнаха да си ядат сандвичите, а Спенсър изтича при госпожа Диланси, учителката по английски, която стоеше при учениците си.

— Отиде при нея само защото иска да е с по-големите момчета — промърмори Али, като гледаше Спенсър.

— Ако искаш, и ние можем да отидем там — предложи Хана.

Али й отказа.

— Просто се ядосвам на Спенсър — заяви тя.

— Защо? — попита Хана.

Али въздъхна.

— Това е една дълга и отегчителна история.

Хана не разпитва повече — Али и Спенсър често се ядосваха една на друга без очевидна причина. Тя започна да си мечтае за красивия актьор в ролята на Тибалд, който я бе гледал през цялото време, докато траеше сцената със смъртта му. Дали Тибалд смяташе, че Хана е сладка… или дебела? Или може би изобщо не я беше гледал — може би просто бе изиграл мъртвец с отворени очи. Когато отново вдигна поглед, Али плачеше.

— Али — прошепна Хана. Тя никога не я беше виждала да плаче. — Какво има?

Сълзите тихо се стичаха по бузите на Али. Тя дори не си направи труда да ги избърше. Просто се взираше в Спенсър и госпожа Диланси.

— Забрави.

— Мамка му! Я вижте! — изкрещя Мейсън Байърс, като откъсна Хана от спомените й за седми клас. Високо в небето един биплан проряза облаците. Той премина над „Роузууд дей“, направи едно кръгче и след това отново се устреми нагоре. Хана се завъртя нервно на мястото си и се огледа. Къде, по дяволите, беше Мона?

— Това стария Къртис ли беше? — попита Джеймс Фрийд.

— Май не — отговори Ридли Мейфийлд. — Според мен е „Тревъл Еър“

— Точно така — потвърди Джеймс с такъв тон, сякаш го е знаел през цялото време.

Сърцето на Хана биеше лудо. Самолетът направи няколко маневри във въздуха и изпусна от опашката си облак дим, който оформи идеална буква В.

— Той изписва нещо! — извика момичето, което стоеше до вратата.

Самолетът продължи с едно С, после И, Ч, К, а след кратка пауза още едно И. Хана направо не можеше да стои на едно място. Това бе възможно най-готиния подарък за рожден ден.

Мейсън се бе вторачил в самолета, който правеше фигури в небето.

— Всички… да — четеше той.

Точно в този момент Мона се плъзна в стола до нея и окачи сивата си ватирана чанта „Луи Вуитон“ на облегалката.

— Здрасти, Хан — каза тя, като измъкна кутия за обяд с китайска храна и разопакова дървените пръчици. — Няма да повярваш кого са поканили Наоми и Райли да пее на купона за рождения ми ден. Това е най-хубавият ми подарък!

— Забрави за това — изписка Хана. — Аз съм ти приготвила нещо по-яко.

Хана се опита да насочи вниманието й към самолета във въздуха, но Мона вече беше загряла здраво.

— Поканили са Лекси — извика тя. — Лекси. За мен! На моя купон! Можеш ли да повярваш?

Лъжицата на Хана падна от ръката й. Лекси бе хип-хоп изпълнителка от Филаделфия. Една голяма звукозаписна компания бе подписала договор с нея и тя щеше да стане мегазвезда. Как бяха успели Наоми и Райли да постигнат това?

— Няма значение — бързо каза тя, хвана Мона за брадичката и я насочи към облаците. — Виж аз какво съм ти приготвила.

Мона се загледа в небето. Самолетът вече бе изписал съобщението и правеше кръгчета над него. Когато Хана прочете цялото съобщение, очите й се разшириха от ужас.

— Всички да… — Мона отвори изненадано уста. — …пърдим с Мона?

— Всички да пърдим с Мона! — изкрещя Менсън. Всички, които го бяха видели, също започнаха да го повтарят. Един първокурсник, който се бе изправил до оградата, сви ръце край устата си и издаде пърдящ звук.

Мона се обърна към Хана. Лицето й бе позеленяло.

— Какво става тук, по дяволите?

— Не, направо са объркали нещата! — изкрещя Хана. — Трябваше да изпишат „Всички на парти с Мона!“ П-А-Р-Т-И! Объркали са буквите!

Повечето хора вече издаваха пърдящи звуци.

— Гадост! — извика едно момиче до тях. — Защо му е притрябвало да пише това?

— Това е ужасно! — извика Мона. Тя наметна сако върху главата си, точно както постъпваха знаменитостите, когато се опитваха да се скрият от папараците.

— Веднага ще им се обадя и ще подам оплакване — възкликна Хана, като измъкна телефона от чантата си и започна да търси телефона на компанията. Не беше честно! Тя бе написала поздрава с възможно най-четливия си почерк и после го бе изпратила по факса на компанията, която изпълняваше поръчките.

— Ужасно съжалявам, Мон. Просто не знам как се е получило това.

Лицето на Мона все още бе скрито под сакото.

— Съжаляваш, значи — каза тя с нисък глас. — Обзалагам се, че е така. — Тя свали сакото от главата си, облече го и избяга толкова бързо, колкото й позволяваха обувките на високи платформи.

— Мона! — Хана хукна след нея. Тя успя да я хване за ръката и Мона се обърна към нея. — Станала е грешка! Никога не бих ти причинила това!

Мона пристъпи към нея. Хана можеше да усети миризмата на френски лавандулов сапун за пране.

— Провалът на Приятелницата е едно, но никога не бих си помислила, че ще се опиташ да съсипеш купона за рождения ми ден — изрева тя достатъчно силно, за да чуят всички. — Така ли искаш да играем? Добре. Не искам да идваш. Ти си официално непоканена.

Мона блъсна вратата на кафенето и буквално отнесе двамата първокурсници, които стояха от другата страна.

— Мона, почакай! — проплака Хана, останала без сили.

— Върви по дяволите — извика Мона през рамо.

Хана отстъпи назад. Цялото й тяло трепереше.

Когато се огледа забеляза, че всички я гледат.

— О, какъв шамар — чу да казва Дездемона Лий на своите приятелки от отбора по софтбол.

— Мяу — дочу се злобно измяукване от групичката по-малки момчета, събрани край хранилките за птици.

— Загубенячка — промърмори някой зад нея.

При миризмата на клисавата, покрита с твърде много сосове пица, която предлагаха в кафенето, Хана отново усети онова познато чувство на ужасно гадене и същевременно изпита адски апетит. Тя се върна при чантата си и започна разсеяно да рови из нея в търсене на пакетчето със сиренки, което бе скътала за спешни случаи. Тя започна да ги пъха една след друга в устата си, без дори да усеща вкуса им. След това погледна към небето, където буквите, които трябваше да анонсират партито на Мона, вече бяха изчезнали.

Единствената буква, която все още се рееше там, бе последната, която самолетът бе изпуснал. Една крехка, ъгловата буква.

Загрузка...