Мишка

II

Той остана като стреснат.

Такова писмо съвсем не очакваше! Той мислеше, че ще го наругае, ще го изобличи — ще му каже, че е подлец, мръсник… И като да се готвеше, като да събираше сили да отстои на нейния удар, да й отговори и да се оправдае пред себе си… А то излезе? — Тя дори му прощава и още го… люби.

Кръстев се почувства изведнъж отпаднал, слаб, победен. В туй писмо имаше нещо дълбоко, велико, към което той не смее да издигне очи. Той е слаб да го понесе, даже да помисли за него… Той само чувства нещо силно, нещо необикновено, което неговият ум не може да обхване. И в душата му сякаш се сблъскаха две чувства. Той се замая. Сърцето му се преви, започна дълбоко да подема.

Стана — зави му се свят. Полетя, тръшна се на леглото, стисна с две ръце главата си…

„… Мишка, Мишка — в безсъзнание мисли той, — моята бедна Мишка. Защо?… Какво струваше ти… нали?… Мишка…“ И страшно ставаше в душата му. Пред него като да стои тя, невисока, с мило, почти детинско лице, над което се е завила копринената й коса… Нейните малки, но живи очи светят, блещат… И той е до това лице, до туй нежно, румено лице, което толкози пъти е милвал…

Той открива очи — треперлива светлина мъждука наоколо, душата му като да начева да се проясня, умът му се събуди.

„… И сега… сега тя вече е умряла…“ — помисли си той и мигом пак се изправи пред него онзи чуден образ — пребледнял, очите изгаснали, но устните догорял розовият пурпур… Простряна е тя на кревата, вцепенена, няма… Никого не вижда, нищо не чувства… И никога тя вече няма да стане, да се усмихне… всичко е хладно — тя е един труп, безчувствен труп, който…

И Кръстев потреперва. Нервите му не могат да изтърпят тия мисли. Мъчително се гърчи душата му — вред го боли.

… А вчера тя бе мила, здрава — нейният детински, но смел поглед, който тъй го побеждаваше, нейният кръшен смях… Ах, всичко той още чувства, сякаш че е пред него… Нему още се не вярва… Как, нима? — И тъй скоро… от нищо… те да се разделят?…

„И всичко — замисли той, — всичко стана, защото не отидох… Не изпълних един неин каприз… Защото й показах, че и аз съм човек… човек със самостоятелност…“ — И като да посегна да я обвинява; но нещо му препречи; той няма сила. Закрачи назад-напред из стаята с увиснала на гърди глава и сякаш мислите му тръгнаха с него.

Кръстев си спомни как вчера крои, обмисля дълго — да отиде и да й каже, че те вече тряба да… да се вразумят… Но изведнъж мислите му го отнисат в недавнашни дни; той е до нея, страстно притиснал до гърди нежното й тяло, със сладострастни влажни очи я гледа и несъзнателно бъбри — повдигнат, отнесен от света нейде… далеч; упоен от нея, той й говори, обещава, че всичко ще стори за нея и… искрено говори — без да има на ум умисъл да лъже… Ала в такива минути неговият ум като да се променяше. Защото той някак инак мислеше. Наистина той я обичаше, обичал я е винаги — обича я и сега; но що можеше да стори?… Той й се кълнеше, той мислеше да се съберат, да заживеят наедно. Но — той е още млад, с положение, неженен. Нему се иска да си вземе някоя млада, свенлива девойка и тихо, спокойно да прекара живота си като всички хора. Вижда му се глупаво и някак лудешко да се поведе по ума на една „лека“ рускиня. Той не можеше да се отдели от света, не можеше да слезе от положението си… И как тъй? Мислимо ли е? — Какво ще кажат роднини, приятели? Да рекат хората: „Инженер Кръстев взел чужда жена“…

Той се мъчи да се оправдае пред себе си, да каже, че той не е виновен; но при това и сам пак чувства, че и тя… не е виновна. Тя не е „развалена“, „лека“ жена… Тя е… необикновена, силна — велика. Пред нейното лице той е ничтожен, дребнав — дребен е и целият свят… Тя стои високо, недостигаема. — Тя искаше да го издигне и него нейде високо, дето нищо се не чува. И той нема толкози сили… той е слаб… И вместо това… той я уби, бездушно я уби. Той е престъпник, убийца й… Ще отговаря, той ще тряба да търпи своето… наказание.

„Но законите не преследват такива престъпления — минава през ума му. — За тях… наказания няма…“

И той повдигна глава. Всичко сякаш е замъглевено окол него. Докривява му — и той наново се тръшва разплакан в леглото. „Няма, няма — безсъзнателно шепти инженерът, — няма кой да те защити теб, моя бедна, мила Мишка, няма в тоя свят закон, който да защити правата на твоето искрено сърце… Защото всички… всички ние сме злодеи…“

И със стиснати ръце, свит, той си заравя главата във възглавницата. Нещо сякаш хвучи над главата му, умът му се вдървява. Той премалял, той се униса в страданията си.

Буден ли е или спи — и той сам не знае. Като да е потънал, да е увиснал всред пространството, без да разбира, без да чувства нищо наоколо.

„И утре — минава неволно през ума му — ще удари първият камбан.“ Представя му се как тежкият звън ще се разнесе над замрелия от тъга град, как ще затупат сърцата, ще се разплачат всички-всички — за хубавата руса Мишка… А него ще гледат с презрение — той не ще може лице да покаже вън от къщи… Ще го презират… И тя умряла, а той не ще може да я види… да я види за последен път… Ще я погребат и него няма да пуснат дори до нейния гроб… да поплаче над гроба й, защото я обича… защото тя го е обичала и за него… за него е умряла… И потопен в адски мъки, той ужасно страдае за нея… Боли го — като да го гризе нещо… нещо като въглен гори сърцето му.

Незабелязано Кръстев заклюмва, унася се. Всичко се смутолява из душата му — той сякаш е безсилен да чувства и като че ли заспива…

„… Ах, Мишка, Мишка — като да бълнува той, — ако сега би ме видяла… ако би ме разбрала…“

И той като да вижда, че е сам, чужд в тоя свят… Притиснат от мъчителен сън, той не може да се опомни.

… Но той, убиецът, няма право да тъжи… защото злодейците не плачат над жертвите си… Тя ако би го видяла сега, би се хвърлила върху му — и с нокти би му извадила очите… да не плаче.

И Кръстев се още повече сви.

В туй време над вратите зачовърка и застърга — мишка. Нейното скърцане все повече и повече се усилва.

Като насън инженерът вижда, сякаш че тя — облечена в бяло облекло, иде, приближава се към неговите врата… „Тя, Мишката… иде…“ Той се разтреперва и колкото по се пробужда, толкова по-ясно чува човърканията на мишката…

Нещо се преобръща в него, той се забравя.

„… Иде — мисли си — и какво ще иска сега тя от мен?… Аз… нали… защо?… Какво… Аз затворих…“

И той вече чувства как всеки миг тя се приближава към него… Ето сега ще влезе…

Мишката продължава да човърка в тавана.

В съня си той скача, открива очи: в полутъмната стая трептят лъчите на ламбата. Наоколо глушина, като да се е спотаило всичко от страх. Само мишката по-силно и по-силно загризва.

Инженерът почувства мигом нещо ужасно. Като че ли идат при него мъртви, костеливи хора… Още малко — и ще го нападнат… и тогава…

„… Ами сега?…“ — той не знае сам що да стори… Завъртя плахо очи насам-натам — вратите са затворени.

„… Мишките ще прегризят и ще влязат“ — сякаш помисли той нечаяно…

Помери да скочи из прозореца, но не се реши. И той дръпна шапката си и замаян изхвръкна из вратата.