Мишка

III

Запъхтян, с широко отворени плахи очи, той върви бърже-бърже по пустата улица. Из загърнатите в мъгливата плащ на нощта домове злокобно се е спотаил животът. Всичко глухо. Тук-таме се мерне свещ или фенер, светлината на които незабелязано се дави в мрака. Жива душа се не среща тъдява.

А инженер Кръстев все върви. Той като че ли се бои да го не застигне нещо — какво, и сам не знае, само чувства, че нещо ужасно, страшно го гони. Нещо тайнствено, могъщо, което се провира и в самата му душа, нещо необикновено. Той бяга. И всичко, което досега го мъчеше, като да влезе минутно в него, той го заключи в себе си… Де е тръгнал, де отива, той не знае.

Далече нейде в ъгъла на улицата му се мярва светлина — отворена врата; пристъпва още няколко крачки — вижда кръчма. И неволно краката му го понисат нататък.

В тая малка бедна кръчма, си мисли той, никой няма да го познае — не могат го намери в нея… Тя е тъй затънтена…

Кръстев се приближи и прескочи прага, като инстинктивно се наведе: кръчмата бе ниска, опушена. Покрай изцапаните маси бяха насядали няколко дрипави хора. Едни играят, други знаменателно погледват пред себе си шишето с вино. Замъглявени от тютюневия дим, на Кръстева се показаха някак таинствени, чужди… Те го изгледаха въпросително, той почувства техните погледи, но правеше усилие над себе си да се покаже, че уж не обръща никакво внимание. Приближи се до една свободна маса, седна и се изви към кръчмаря — възвисок, с мазни, засукани черни мустаци човек, с бели фланелени ръкави, по жилетка, на която виси дълъг сребърен кордон.

— Какво обичате? — запита кръчмарят, изправен пред високата камина, гдето вреше голямо кафениче.

— Дай… донес конят — нехайно отговори Кръстев, като се мъчеше да се съвземе, да се опомни.

И още по-странно става в душата му. Като да живее в други мир, отдалечен, отчужден отвред… Тия, които го заобикалят, струват му се някак странни — като че ли са мъртъвци… Те със своите бледави, необръснати лица и съдрани дрехи, като да са сенки, привидения… Като че ли сънува някакъв лош сън…

— Заповядайте… — се доближава до него кръчмаринът, слагайки отпреде му табличка с вода и коняк.

Инженерът машинално издига чашата, гаврътва я в гърлото си и конякът изведнъж сякаш го пробужда; той отваря още по-широко очи.

„… Добър коняк“ — му минава през ума, като се мъчи да не съгледа другата мисъл: „Напий се — по-леко ще ти е“… Иска да излъже сам себе си. — „Добър конякът… оживява те…“

И като че ли забравя що е ставало с него: само му тежи нещо, някакво смътно чувство като че го завладява и него го боли, страшно му е…

— Ей… — вдига глава той към кръчмаря, — дай ми де… дай ми повече… дай ми едно шише.

Кръчмарят го погледва малко с недоумение, но покорно изпълнява заповедта му.

Кръстев обръща и втора чаша, и третя… и сякаш почва да се окопитва, да оживява. Това, що му тежи, като да се разтопява и той по-свободно взе да отдъхва.

„Добър коняк…“ — си казва той машинално.

И инстинктивно гаврътва още една чаша, която сякаш се разлива ей тъй, и в душата му става леко-леко…

Без да знае защо, той изкриви уста, като да се усмихне, потегли мустаците си да ги изцеди от коняка и погледна доволен около себе си. Па нещо сякаш повдига ръката му към шишето и той налива, пие…

Стана му леко, душата му се подема и всичко що беше се по-преди сгъстило в нея, неусетно се изпарява. Мозъкът сякаш го обви мрак и туй, което по-напред се обаждаше в него, незабелязано замлъкна. Само там, на дъното, в гърдите му, нещо има да гори, та той го гаси с коняка.

Кръстев издигна очи и — стори му се, че навред всичко е поръсено с коняк, неговите капки блестят като елмази, техният блясък премрежва очите му ослепително. Упоен, той начева и да се смее…

Той пак навири шишето, та сипа, но чашката едвам се подига. Усмихна се победоносно, па завъртя и последнята глътка.

„Трябва да се върви… в къщи“ — му хрумна инстинктивно в главата и сякаш че страх го изби, но неясно някак: той нищо не разбра. Засуква си мустака, погледва изпод вежди кръчмарина и изтежко вика:

— Хей, кръчмар, ела тука…

Кръчмаринът се приближава до него.

— Колко струва?…

— Имате — каза той, като го погледна — три лева за едно шише коняк…

Кръстев бръкна в долния си джеб, извади три лева и небрежно ги хвърли на масата. Стана и полека се измъкна из кръчмата.

Нещо като че ли е разбурмило краката му, ръцете му — всичките му кости, та те се огъват ту насам, ту нататък — разхлабацани; очите му се замъглевили. Политайки ту въз тази, ту въз онази страна, той едвам върви; струва му се, че къщите се местят, клатучкат, сякаш ще паднат: фенерите, прозорците и всичко из улицата като че ли върви наспоред с него…

Но той не искаше да съзнае в себе си, че е пиян, та се мъчеше да се крепи.