Мишка

IV

След два часа окалян, измокрен, Кръстев се дотътра до в къщи. Влезе в стаята си. Всичко наоколо бе тъмно, а тъмно бе и в самата му душа.

Той смътно съзнава, че излъга себе си, примами се: усеща, че е пиян. Но все има в него нейде трезво, което му казва нещо, що той не дочува, ала все пак го чувства — казва му, че е виновен…

„Мишка, Мишка — като да се съвзема в ума му несъзнателно, — ах, ако ме видиш сега… напих се, Мишка… пиян съм…“

И всичко сякаш се завъртя край него. Той полетя, улови се о кревата и нещо като че го напъна, като че се повдигна от стомаха му: начена да бълва. Очите му се кокорят повече и той сякаш вижда наоколо само мишки… Събират се те да ядат това, което изригват устата му… И ето ги много, по целия под се разиграли мишки, мишки, мишки… малки, големи, прескачат се, извиват своите дълги опашки… гледат го…

Той изтръпва — пада в кревата. Да ги не гледа — затваря очи… Но ето че там отнейде из тъмнината излизат големи плъхове… Ето я… ето и Мина — Мишка — една такава голяма: хем бяла, хем руса и пепелява мишка. Тя разбутва всичките и бавно се доближава до него — очите й светят, страшно се кокори, па… издига се, хвърля се на краката му, на гърдите му: впива нокти в тях. И забива ги, все повече ги забива. Започва да тече кръв… той умира от болест Край него заобикаля с блеснали очи един плъх — туй е доктор Наумов — мисли си той, — чер плъх… до него други… трети, с дълги опашки, с блеснали очи, с продълговати муцунки, из които се подават малките им остри зъби… заядат го всички…

В туй време на тавана мишката пак загризва. Кръстев чува нейното стъргане като насън — и обръща глава; счува му се, че тук, там, на тази страна, на онази, навред човъркат мишки… хвърлят се към него и ето ги като мраве по столовете, по леглото, по масата — навред подскачат, гледат го — всички извили глави и все на него налитат… Те вече гризат тялото му, хрускат костите му: ще влязат в него, в самата му душа. Той се свива на кълбо от болки и страх. Ала мишките се провират, проядат му корема и наскачват из него, сякаш че ли е хралупа. Прегризват му ребрата и ето че една навожда малката си муцунка вече и към сърцето му… Заяда, дърпа едно по едно късче от него, ръфа го, сдъвкано го изплюва… другите го ръфат и също го изплюват… и той гледа тези парчета и всяко от тях захваща да го боли… Сърцето му е вече проядено и черна кръв бликва, излива се от него… и той вече слабее-слабее. А мишките се къпят в локвите на кръвта му. Той си стиска ръцете — гърчи се от болки. Цял е прояден — останал е само мозъкът… Но ето вече мишките се хвърлят и към главата му — една загризва при сляпото му око, иде и друга… Захващат да гризат черепа му и той чувства как прегризват вече костта — как тя отънява, пращи, сякаш че с трион я режат… Вече мишката издига предния си крак и бутва горнята част на главата му — тя пада на земята като кратуна… мишките подскачат към него… и ето на търкало се нареждат и захващат да ядат мозъка му. А мозъкът му е бял, смотан като надути черва, тлъст; те отварят колкото могат малките си уста и лапат мазния му мозък… Задавят се, раздърпват го — ей повличат го по пода… разцапва се… И вече черепът му е празен и в него наскачват мишки една върху друга…

„Аз вече съм умрял — му минава през ума, — аз нямам мозък, цялото ми тяло е продънено… и няма… не усещам вече нищо.“

А всъщност той чувства страшни болки. И обезумял от ужас, Кръстев вдига ръка да удари една мишка, но юмрукът му със сила хлътва в меката постеля, попръскана от нечистотиите на бълването. Мокротата го сепва.

„Попръсках се с мозъка си…“ — минава му през ума.

И той скача, отваря широко очите си, цял настръхнал.

Първите бледави лъчи на деня, които се премъкваха през черните дебели облаци, трептяха в прозорците. В стаята още неясно се очертават предметите.

Той още не може да се опомни.

Инстинктивно снема от стената висящия револвер и с натегнала глава се връща пак към леглото.

„Само да има смелост някой да се доближи! — И той се простира на креватя, като стиска револвера: — Всички като мухи ще пречукам…“

И уморен отпуща пак глава върху възглавницата. Иска му се да увери сам себе си, че той е подплашил вече мишките — те няма да посмеят вече да пристъпят. Но ослушва се — на тавана мишката пак продължава да гризе.

И запъхтян, настръхнал, с разтреперана ръка, той издига револвера, обтяга кондака.

Мигом огнен език се показа от устата на оръжието и се изгуби в облак миризлив пушек. Един силен гръм разтърси наоколо, а на тавана се зачу плачливо цвърчене.

Кръстев се сепна. Стори му се, че направи нещо решително, уби… „Престъпник… убийца…“ — му минава през ума. Скача от кревата, дръпва си шапката и тичешком, със силно разтупано сърце, избягва навън…