Мишка

V

Небето се продираше. Мъгливият ден вече проясняваше запустелите улици. Тук-таме се мерне някой ранобуден работник, стъпките на когото сурово заглъхват из околната глушина. А нейде шумно затракат кепенци — отварят дюгените…

Кръстев бягаше. Той искаше да върви, да побегне, да отпътува надалеч-надалеч — да се спаси.

Като да го гонеше нещо.

И незабелязано той се изстъпи на брега на морето. Денят като да се огледваше плахо в морските вълни, които светнали игриво се гонеха към брега. На Кръстева му се струва, че там, далеч, на воля, всред ширините на морето, което се губи из хоризонта, е спасението, там той може да отдъхне свободно, да се отърве…

Параходният рев, който изтрещява наоколо, сякаш го пробужда и той машинално се приближава до лодките на пристанището.

— Хайде, качвай се, че тръгва — не можем го стигна… — каза каикчията, като го погледна повелително.

Той, без да знае защо, се покорява и влиза в лодката. Завъртяват лопатите.

Стигват. Ето парахода. Той се подема по стълбата нагоре. Изправен на кувертата, вятърът го брули, а той сякаш се е отпуснал — и иска да лети, да плува…

Той чувства, че заминава, и някакво странно чувство облада душата му.

Параходът изсвири още веднъж, обърна нос напред и бодро зацепи сините води. Градът се губеше зад леките му кълба дим.