Мистерията на изчезналия амулет

Десет

–Защо лорд Господар още не е дошъл за мен? Минаха две седмици – дадох глас на тревогата, която ангажираше ума ми цял ден, когато Баронс влезе в книжарницата в понеделник вечер, час преди обичайното.

Отново валеше. За разлика от улиците, притокът от клиенти бе пресъхнал. Въпреки липсата на клиенти се чувствах гузна да затварям рано толкова често, откакто бях започнала новата си работа, и бях решена тази вечер да не заключвам вратата преди седем. Намерих си занимание да презаредя рафтовете и да избърша праха от поставките.

– Подозирам, госпожице Лейн – каза той, затваряйки вратата след себе си, – че нашата отсрочка е въпрос на удобство. Забележи „нашата“ в това изречение, в случай че безразсъдно обмисляш да удариш отново съвсем сама.

Никога нямаше да ме остави да забравя, че щях да умра онзи ден, когато отидох в Мрачната зона съвсем сама, ако не бе дошъл след мен. Не ми пукаше. Можеше да ми натяква колкото иска. Неговата тирания вече почти не ми действаше.

– Удобство ли? – попитах. Определено беше удобно за мен, но мисля, че Баронс нямаше предвид това.

– Неговото. Вероятно е зает с нещо друго в момента. Може би е заминал за света на Фае, когато изчезна през портала, а времето там тече различно.

– Така каза и В’лане – рекох. Изпразних касата, преброих банкнотите на купчини, после започнах да вкарвам цифри в сметачната машина. Магазинът не беше компютъризиран, поради което счетоводството бе истинска досада.

Той ме изгледа.

– Двамата ставате съвсем приказливи, така ли, госпожице Лейн? Кога го видя за последен път? Какво още ти каза той?

– Аз задавам въпросите тази вечер – заявих. Някой ден щях да напиша книга „Как да диктуваш на диктатор и да се изплъзваш на изплъзвач“, с подзаглавие „Как да се справяш с Джерико Баронс“.

Той изсумтя.

– Ако илюзията за контрол те утешава, госпожице Лейн, тогава на всяка цена се дръж за нея!

– Задник! – хвърлих му поглед – точно копие на неговия.

Той се засмя, аз зяпнах, после мигнах и погледнах настрани. Стегнах с ластик парите, сложих ги в кожена кесия и въведох крайните цифри на сбора за деня. За момент Баронс не изглеждаше мрачен, заплашителен и студен, а мрачен, заплашителен и... топъл. Всъщност, когато се засмя, изглеждаше... ами... дори секси.

Направих гримаса. Очевидно бях изяла нещо лошо на обяд. Записах дневния оборот в счетоводната книга, прибрах кесията в сейфа зад мен, после заобиколих гишето и сложих табелата „затворено“ на вратата. Помахах на инспектор Джейни, докато заключвах. Не виждах смисъл да се преструвам, че не е там. Надявах се да е мокър, да му е студено и да е отегчен до сълзи. Наистина нямах нужда напомнянето за смъртта на О’Дъфи да се взира в лицето ми цял ден.

– Ами Малуш? – попитах. – Сигурно ли е, че е мъртъв? – Толкова много се тревожех за враговете, които виждах редовно, че забравих да се тревожа за тези, които не бях виждала от известно време.

Малуш – роден Джон Джонстън Джуниър, син на богат британски финансист – удобно изгуби и двамата си родители в автомобилна катастрофа, която не бе разкрита за съжаление на застрахователната компания, и придоби състояние от почти един милиард долара по същото време – всичко това на крехката възраст двайсет и четири години. Бързо се отърва от досадно повтарящото се име, прие единичното Малуш и влезе отново в обществото като един от последните немъртви. Това стана преди осем или девет години. Оттогава той придоби световен култ от последователи, които пътуваха на тълпи до готическото имение в южната част на Дъблин, където вампирът с лимонени очи и дрехи в стил стиймпънк поддържаше собствен двор.

Дали наистина беше вампир, или не (Баронс, изглежда, не вярваше), всички можеха само да предполагат. Аз знам със сигурност, че беше нещо повече от човек. Леденоблед, висок, със стройно мускулесто тяло на танцьор; видях как подхвърля един висок над два метра, набит телохранител през стаята с един-единствен удар с опакото на ръката си. Телохранителят умря. Все още не бях сигурна как аз оцелях след удара, който поех онзи ден в Мрачната зона, след като го намушках с копието си.

– Имаше паметна служба в неговия двор миналата седмица – отвърна Баронс.

Да! Точно това чаках – неговите последователи да го оплакват.

– Значи е мъртъв – насърчих го да каже думите. Въпреки че новината ми вдъхна увереност, исках словесно потвърждение от Баронс, че по петите ми има един лош по-малко.

Той не каза нищо.

– О, защо просто не го кажеш? Ако изнасяш паметна служба за някого, който е немъртъв, тогава той вече не е „не“, което значи, че е мъртъв. Нали? Иначе щяха да изнасят зловеща служба „добре дошъл обратно към живота“, а не плачливата „винаги ще те помним“.

– Казах ти, госпожице Лейн, никога не вярвай, че нещо е мъртво...

– Знам, знам! „Докато не го изгориш, не разръчкаш пепелта му, а после не изчакаш ден или два, за да видиш дали нещо няма да се надигне от нея.“

Погледнах го студено и завъртях очи. Според Баронс някои неща не можеха да бъдат убити. Сериозно намекна, че вампирите спадат в тази категория. Очевидно Баронс не беше чел „Вампири за глупаци“. Според слуховете авторите ù, които интервюираха стотици немъртви в търсене на истината, която дори глупаците можеха да проследят (Малуш бе толкова известен, че му посветиха цяла глава), вампирите лесно можеха да бъдат набучени с кол и убивани, и бяха обект на всякакви земни ограничения и страдания.

– Адвокатът му беше на търга, госпожице Лейн, наддаваше упорито за няколко предмета, включително за амулета.

Надеждите ми се спукаха като гума на пирони.

– Той е жив?

– Няма да е мъдро да спекулираме. Възможно е някой друг да преследва интересите му, като използва неговото име и неговите представители за прикритие. Може би лорд Господар е поел контрол върху финансите и последователите на Малуш. Няма какво да го спре.

Плашеща мисъл. Каквито и фанатични последователи да беше успял да събере Малуш, не се съмнявах, че лорд Господар би могъл да ги увеличи десеторно. Видях го само веднъж, но лицето му бе трайно запечатано в паметта ми с подробности. Изучавах с часове снимките, които бяха правили със сестра ми във и около Дъблин. Той беше нечовешки красив. Като Фае, но не Фае. Възприятието ми на Шийте зрящ за него беше объркано, както и за Малуш. Човек... но... не съвсем човек.

Бях сигурна в едно – по скалата за чар от едно до десет бившият приятел на сестра ми бе на единайсето място. Последователите на Малуш нямаше да имат шанс. Щяха да паднат на колене в молитва за един удар на сърцето. В нощта, когато откраднах онзи ОС, който Малуш криеше от лорд Господар, видях достатъчно негови почитатели, за да знам, че толкова отчаяно търсят нещо, за което да живеят, че биха умрели, за да го получат. Това бе по-голям оксиморон от всичко, за което можех да се сетя. Да не споменаваме, че беше просто тъпо.

– Иди и облечи това! – каза Баронс и ми хвърли един пакет.

Разгледах го тревожно. Вкусът за дрехи на Баронс никога не ми бе допадал. С него бихме могли да вървим из един и същ магазин цял ден и аз да не харесам тоалет, който да е сред тези, които той би избрал. Той предпочиташе изчистеното пред аксесоарите, тъмното вместо яркото, наситените тонове вместо пастелните, чувственото вместо кокетното. Рядко мога да се позная, когато той ме облича. Дълбоко в себе си аз още съм татковото момиче в розово и в цветовете на дъгата.

– Нека позная! – казах сухо. – Черно?

Той сви рамене.

– Тясно?

Той се засмя. Втори път за една вечер. Баронс рядко се смееше. Присвих очи.

– Какво ти е? – попитах подозрително.

– Какво имаш предвид, госпожице Лейн? – попита и пристъпи по-близо. Твърде близо. Отново ли гледаше гърдите ми? Усещах топлината на едрото му тяло и енергията, която, изглежда, винаги излъчваше, странното електричество, от което настръхвах, струящо изпод златистата му кожа. Имаше нещо различно в него тази вечер. Контрол беше презимето на Баронс.

Защо тогава получавах усещането за... нещо диво... за емоция, която не можех да определя, но със сигурност близка до насилието. И имаше нещо повече...

Ако той беше който и да е друг мъж, а аз бях което и да е друго момиче, бих нарекла спускането на тежките му клепачи похот. Но той беше Баронс, а аз бях Мак и разцъфването на похот бе толкова вероятно, колкото цъфтежа на орхидеи в Антарктида.

– Ще отида да се преоблека – рекох и се обърнах.

Той хвана ръката ми и аз го погледнах. Осветен отзад от стенните аплици, той изобщо не приличаше на Баронс. Светлината се отразяваше от равните части и засенчваше очертанията на лицето му, събирайки формите му в свирепа, безмилостна маска. Въпреки че гледаше право в мен, сякаш се взираше от сто метра, и ако изобщо ме виждаше, това не бях аз, знаех го. За да прогоня голямото напрежение в момента, казах:

– Къде отиваме тази вечер, Джерико?

Той се разтърси, сякаш се пробуждаше от сън.

– Джерико? Шегуваш ли се, госпожице Лейн?

Прочистих гърло.

– Имах предвид Баронс и ти го знаеш – казах сърдито. Нямах представа защо го нарекох с първото му име. Единствения път, когато се опитах да насоча странната ни връзка, поради липса на по-добра дума, към обръщения на малко име (в моя защита ще кажа, че тогава той ми спаси живота и аз бях опиянена от благодарност и почти в безсъзнание), той ми се присмя и категорично ми отказа. – Забрави! – казах надуто. – Пусни ми ръката, Баронс! Ще бъда готова след двайсет минути.

Погледът му се спусна надолу по гърдите ми.

Аз се издърпах.

Ако той беше който и да е друг мъж, а аз бях което и да е друго момиче, щях да кажа, че Баронс очаква действие тази нощ. Може би, въпреки разликата във възрастта, той и Фиона са били любовници и сега, след като нея вече я нямаше, желанията му се усилваха. Това беше плашеща мисъл, която се оказа по-непокорна, отколкото би ми харесало, когато се опитах да я изхвърля от ума си.

Четирийсет и пет минути по-късно летяхме с частен самолет към Уелс и към извършването на още едно престъпление. Инспектор Джейни ни последва до летището, но когато разбра, че ще пътуваме със самолет, на който той не може да се качи, направо се вбеси.

Бях права за черното и тясното. Под дъждобран – нямах намерение да го свалям, докато не станеше абсолютно необходимо, носех прилепнал по тялото гащеризон, който така подчертаваше тялото ми, че спокойно можех да тръгна и гола. Баронс бе сложил на кръста ми работен колан с безчет джобове и торбички и бе натъпкал в тях копието, фенерчета и половин дузина други джаджи, които не можех да определя. Тежаха цял тон.

– Какъв е този амулет все пак? – попитах, щом се настаних на седалката си. Исках да знам защо рискувам живот, крайник и благоприличие, за да го открадна.

Той зае седалката срещу мен.

– Никога не знаеш каква всъщност е една реликва на Фае, докато не сложиш ръка на нея. Дори тогава ще трябва време, за да разбереш как да я използваш. Това включва Светините.

Вдигнах вежда и погледнах към копието. Не беше трудно да разбера предназначението му.

– Повечето хора биха сметнали разпознаването на копието за лесна задача, госпожице Лейн. И не мога да гарантирам, че то няма някаква друга функция – единствено за Фае. Тяхната история е повърхностна, пълна с неточности и лъжи.

– Защо?

– По много причини. Първо – илюзията ги развеселява. Второ – те често се пресъздават и всеки път, когато го правят, се лишават от спомени.

– Моля? – попитах изумена. Лишават се от спомени? Може ли и аз да се включа? Имах няколко, с които бих искала да се разделя, а не всички бяха свързани със смъртта на сестра ми.

– Едно Фае не умира от естествена смърт. Някои живеят по-дълго, отколкото можеш да проумееш. Изключителното дълголетие има злощастен и неизбежен страничен ефект – лудост. Когато усетят, че приближава, повечето предпочитат да пият от Сийли Светинята – Котела, и да изтрият спомените си, за да започнат отново на чисто. Не запазват нищо от предишното си съществуване и вярват, че са родени в деня, в който пият. Има Пазител на архива, който записва имената на превъплъщенията, които е понесло всяко Фае, и поддържа истинската история на тяхната раса.

– Пазителят на архива не полудява ли също накрая?

– Той или тя пие, преди това да се случи, и дългът преминава в други ръце.

Намръщих се.

– Откъде знаеш всичко това, Баронс?

– Проучвам Фае от години, госпожице Лейн.

– Защо?

– Амулетът – каза той, пренебрегвайки въпроса ми – е един от даровете, които кралят Ънсийли изработил за привилегированата си наложница. Тя не била от неговата раса и не притежавала магия. Той искал тя да може да плете илюзии за свое забавление като останалите от вида му.

– Но водещият на търга го представи така, сякаш прави повече от това да плете илюзии, Баронс – възразих. Исках да действа. Исках го. – От думите му стана ясно, че може да влияе на реалността. Само погледни списъка с предишните собственици! Независимо дали са били добри или лоши, всички са били невероятно могъщи.

– Друг проблем с реликвите на Фае е, че те често променят същността си с времето, особено ако са използвани близо до друга магия и са покварени от нея. Те могат да заживеят свой собствен живот и да се превърнат в нещо друго, различно от това, за което са били създадени. Например, когато Пресяващите сребра били създадени, пораждали възхита – също като отблясъците на целунато от слънце море. В онези свещени зали те били неописуемо красиви. Били чисти, величествени. А сега са...

– Черни по краищата – възкликнах, развълнувана, че имам късче знание, за да допринеса към разговора, – сякаш се покваряват отвън навътре.

Той ме изгледа остро.

– Откъде знаеш това?

– Видях ги. Просто не знаех какво са.

– Къде? – настоя той.

– В къщата на лорд Господар.

Той се опули.

– Не влезе ли в къщата? – попитах.

– Малко бързах онзи ден, госпожице Лейн. Отидох направо в склада. Значи така е влизал и излизал от Фае. Чудех се.

– Не разбирам – казах.

– Чрез Сребрата човек може да влезе в света на Фае, без да бъде засечен. Колко имаше той?

– Не знам. Видях поне половин дузина – отвърнах. – Имаше някакви неща в тези огледала, Баронс – неща, които понякога виждам в кошмарите си.

За моя изненада Баронс не попита какви.

– Бяха ли отворени?

– Какво имаш предвид?

– Трябваше ли да разкриеш огледалата, за да погледнеш в тях, госпожице Лейн?

Поклатих глава.

– Видя ли някакви руни или символи в огледалата, на повърхността?

– Не, но не ги оглеждах – отвърнах. След като надзърнах в първите няколко, не удостоих другите с нещо повече от периферното си зрение. – Значи казваш, че тези огледала са портали към Фае? Могла съм да вляза в някое?

– Не е толкова просто, но при определени обстоятелства, да. Сребрата са една от Ънсийли Светините. Повечето вярват, че първата Мрачна светиня, която кралят създал, е огледало. Неколцина от нас знаят, че всъщност е била голяма система от огледала, съединяваща измерения и светове. Сребрата били първият метод за придвижване между измеренията на Туата Де, преди да се развият до такава степен, че да пътуват единствено със силата на мисълта, макар че някои казват, че са създадени с по-лична цел от Мрачния крал, отколкото историята е успяла да запише. В някакъв момент от съществуването на Фае този Круз, за когото не преставаме да чуваме, проклел Сребрата.

Когато го изгледах очаквателно, той поклати глава.

– Не знам с какво проклятие, нито знам кой е бил Круз или защо ги е проклел. Знам само, че Фае не се осмелявали да влязат в Сребрата дори при най-бедствени обстоятелства, след като го е направил. Когато започнали да потъмняват, кралицата на Сийли пропъдила огледалата от света на Фае, защото не искала да ги задържи в техния свят, тъй като се страхувала от това, в което те се превръщали.

Чувствах същото за себе си напоследък. Ставах мрачна и се боях от това, в което се превръщах. В този момент нямах представа колко светлина оставаше. Но ние толкова рядко разбираме цената на това, което притежаваме, преди да го изгубим.

Отърсих се от магията на историята на Баронс. Нуждаех се от слънчева светлина в живота си, и то скоро. Междувременно една по-лека тема на разговор щеше да свърши работа.

– Да се върнем на амулета!

– Накратко, госпожице Лейн, говори се, че увеличава човешката воля.

– Ако си го представиш, ще се случи – казах.

– Нещо такова.

– Е, изглежда, че действа. Видя списъка.

– Видях също така дългите паузи между притежанията. Подозирам, че едва шепа хора имат достатъчно силна воля, за да го накарат да действа.

– Имаш предвид, че вече трябва да си велик, за да те направи още по-велик? – попитах. – Предполага се, че аз съм велика, нали?

– Може би. Ще знаем съвсем скоро.

– Той умира, знаеш го – имах предвид стария мъж. Той искаше амулета, за да живее. А щом му го отнемех, щях да запиша още една непреднамерена смърт на съвестта си.

– Браво на него!

Невинаги схващам чувството за хумор на Баронс и понякога дори не се опитвам. След като беше така добър да споделя информация, подхванах нова линия на проучване.

– С кого се биеше, когато ти се обадих?

– С Риодан.

– Защо?

– Защото говори за мен с хора, с които не би трябвало да говори.

– Кой е Риодан?

– Мъжът, с когото се биех.

Заобиколих задънената улица.

– Ти ли уби инспектора?

– Ако бях способен да убия О’Дъфи, щях да съм способен и да излъжа за това.

– Е, уби ли го, или не?

– Отговорът би бил „не“ и в двата случая. Задаваш абсурдни въпроси. Послушай инстинкта си, госпожице Лейн! Може да ти спаси живота някой ден.

– Чух, че няма мъже Шийте зрящи.

– Къде чу това?

– Наоколо.

– И в кое от тези неща се съмняваш, госпожице Лейн?

– Кое от кои неща?

– Дали виждам Фае, или дали съм мъж. Вярвам, че съм успокоил ума ти за първото, да го облекча ли и за второто? – рече и се пресегна към колана си.

– О, моля те! – извъртях очи. – Държиш го вляво, Баронс.

– Туш, госпожице Лейн – промърмори той.

Тази вечер не знаех името на неволната ни жертва и не исках да го научавам. Ако не го знаех, нямаше да мога да го запиша в списъка с греховете си и може би един ден старият уелсец, на когото щях да открадна последната надежда за живот, щеше да изчезне от паметта ми и да спре да тревожи съвестта ми.

На летището наехме кола, минахме през ниски хълмове и паркирахме на горски път. Разделих се неохотно с дъждобрана и тръгнахме пеша. Когато превалихме билото на един хълм и за първи път зърнах мястото, което възнамерявахме да оберем, аз зяпнах. Знаех, че старецът е богат, но да знам е едно, да го видя съвсем друго.

Къщата беше великолепна, обкръжена от елегантни допълнителни постройки и осветени градини. Извисяваше се като град от слонова кост и позлата над тъмната уелска природа, озарена от всички страни. В средата се намираше висок, куполовиден вход, а останалата част на къщата се разкриваше оттам нататък – крило до куличка, тераса до тераса. На покрива имаше плувен басейн с великолепна мозайка, обграден от скулптури, поставени на пиедестали от мрамор. Четириетажни прозорци ограждаха блестящи полилеи в сложни рамки. Сред тучната зеленина на поддържаните градини, фонтани плискаха вода от изящно инкрустирана купа към друга, а басейните блестяха с цвета на тропическа пяна, оросявайки хладния нощен въздух. За момент се отдадох на фантазията, че съм разглезената принцеса, която се излежава на слънце в този приказен свят. Бързо смених фантазията с друга – че съм принцесата, която пазарува с кредитната карта на стареца.

– Продажна цена сто трийсет и два милиона долара, госпожице Лейн – каза Баронс. – Имението е било построено за арабски петролен принц, който умрял, преди да бъде завършено. Разположено на четири хиляди и петстотин квадратни метра площ, е по-голямо от частната резиденция на Бъкингамския дворец. Има тринайсет спални, фитнес център, четири къщи за гости, пет басейна, инкрустиран със злато под, подземен гараж и площадка за хеликоптер.

– Колко души живеят тук?

– Един.

Колко тъжно! Да няма с кого да споделиш всичко това! Какъв беше смисълът?

– Охранителната система е последна дума на техниката, има две дузини пазачи и паникстая, в случай на атака от терористи – продължи той. Бе перверзно доволен от тези факти, сякаш се наслаждаваше на предизвикателството.

– И точно как смяташ да ни вкараш там? – попитах студено.

– Поисках да ми върнат услуга. Пазачите няма да са проблем. Но не прави грешката да се отпуснеш, госпожице Лейн! Въпреки това няма да е лесно. Охранителната система трябва да бъде обезвредена, а между нас и него има половин дузина защити, които трябва да бъдат разбити. Подозирам, че старецът ще носи амулета. Може да се забавим тук известно време.

Спуснахме се по хълма и почти стигнахме до къщата, когато забелязах първото тяло, отчасти скрито от купчина гъсти храсталаци. За момент не можах да разбера какво е. После не можах да повярвам какво съм видяла. Обърнах се, като се опитвах да не повърна.

Беше един от пазачите, не просто мъртъв, а ужасно осакатен.

– Мамка му! – изруга Баронс. После пъхна ръка зад коленете ми, аз се озовах на рамото му и той побягна с мен надалеч от къщата. Спря едва когато стигнахме една от отдалечените постройки за гости. Пусна ме на земята и ме избута назад в сенките под стряхата.

– Не мърдай, докато не се върна за теб, госпожице Лейн!

– Кажи ми, че това не е услугата, която си поискал, Баронс! – казах внимателно и тихо. Ако беше това, с нас бе свършено. Знаех, че Баронс не е съвсем чист, но трябваше да вярвам, че такава касапница не е в стила му.

– Трябваше да са в безсъзнание, това е всичко – отвърна. Лицето му беше зловещо на лунната светлина. Когато се опитах отново да проговоря, той сложи пръст на устните ми, после се отдалечи в нощта.

Седях сгушена в сенките на къщата за гости една малка вечност, докато той се върне, въпреки че според часовника ми бяха минали едва десет минути.

Гласът му го изпревари.

– Който и да е направил това, вече не е тук, госпожице Лейн. – Появи се и аз задуших въздишка на облекчение. Единственото, което мразя повече от тъмното, е да съм сама на тъмно. Навремето мракът не ме плашеше, но сега ме плаши и, изглежда, става все по-лошо. – Пазачите са мъртви от часове – каза ми той. – Охранителната система е обезвредена и къщата е широко отворена. Ела!

Тръгнахме направо към главния вход, без да си даваме труда да се крием. Подминахме още четири тела по пътя. Предните врати бяха отворени, а зад тях видях кръгло фоайе с двойно стълбище, което се разгъваше елегантно нагоре от двете страни, за да се събере в площадка, висяща под куполовиден прозорец на тавана, от който висяха блестящи полилеи. Взрях се право напред. Мраморният под някога е бил полиран до перлен блясък. Сега бе опръскан с кървавочервено, осеян с тела, някои от които на жени. Поддържащият персонал не бе пощаден.

– Усещаш ли амулета, госпожице Лейн? Прихващаш ли нещо?

Затворих очи, за да прогоня касапницата, и протегнах сетивата си на Шийте зрящ, но внимателно, много внимателно. Вече смятам, че способността ми да усещам ОС не е благоприятен талант. Снощи, след като довърших още една книга за паранормалното („ЕСВ⁶: Факти или измислици?“), не можах да заспя, затова лежах и мислих за това какво съм, какво е предназначението ми, чудех се откъде е дошла способността, защо някои хора я имаха, а други не. Питах се какво е различното в мен, какво бе различно в Алина. Авторите твърдяха, че хората с екстрасензорни способности използват части от мозъка си, които при другите са латентни.

Чудех се дали е истина и отегчена до смърт (късната нощна телевизия е скапана във всяка страна), започнах да опипвам копието си и да ръчкам в собствения си череп.

Не беше трудно да открия частта в мен, която беше различна, и след като вече знаех, че е там, не можех да повярвам, че не съм била наясно с нея двайсет и две години. Имаше място в главата ми, което се усещаше старо като земята, древно като времето, винаги будно, винаги наблюдателно. Когато се съсредоточих върху него, то запулсира ярко, като жарава в мозъка ми. Обзета от любопитство, си поиграх с него малко. Можех да го раздухам до огън, да го накарам да се разшири навън, да погълне черепа ми и да мине отвъд него. Като стихията, на която приличаше, то не познаваше морал, не разбираше думата. Земята, огънят, вятърът и водата са това, което са. Сила. В най-добрия случай безпристрастна. В най-лошия – разрушителна. Аз го оформих. Контролирах го. Или не.

Огънят не е добър или лош. Просто гори.

Сега го докоснах леко, камък, отскачащ от повърхността на спокойно море, дълбоко, тъмно море, което възнамерявах да задържа спокойно. Нямаше да има вълнение на спокойните води в моето бдение.

Отворих очи.

– Ако е тук, не мога да го усетя.

– Може ли да е някъде в къщата, а ти просто да не си достатъчно близо?

Свих рамене.

– Не знам, Баронс – казах нещастно. – Имението е голямо. Колко стаи има? Колко дебели са стените?

– Сто и девет и много – един мускул трепна на челюстта му. – Трябва да знам дали е още тук, госпожице Лейн.

– Какви са шансовете за това?

– Ставали са и по-странни неща. Може би клането е резултат от осуетен опит за обир.

Определено изглеждаше като израз на ярост. Свиреп, нечовешки бяс.

Казах му истината, макар да знаех, че ще затвърди съдбата ми, а последното нещо, което исках, беше да мина през тези врати.

– Не можах да усетя камъка на Малуш, докато не се озовах в същата стая с него. Не долових копието, докато не бях над него, и усетих амулета едва щом се озовах в бомбоубежището – затворих очи.

– Съжалявам, госпожице Лейн, но...

– Знам, трябва да мина през къщата – довърших вместо него. Отворих очи и вирнах брадичка. Ако имаше и най-малка възможност амулетът да е все още тук, трябваше да огледаме.

А аз мислех, че обикалянето на гробище е лошо. Поне онези тела бяха безкръвни, балсамирани и спретнато погребани.

Баронс направи стаите по-поносими за мен, докато минавахме, като вървеше напред, влизаше пръв, покриваше телата с чаршафи или одеяла, а когато нямаше нищо подходящо на разположение, просто ги скатаваше зад мебелите. Едва след като „подсигуреше“ стаята, той излизаше и ме пращаше вътре сама, за да се концентрирам по-добре в търсенето.

Оценявах усилията му, но вече бях видяла твърде много, и, честно казано, бе трудно да не надзъртам зад диван или стол към телата, които не бе покрил. Те имаха същата страховита власт над мен, както и обвивките, оставени от Сенките, сякаш някаква напълно нерационална част от мен мислеше, че ако се взирам достатъчно дълго и достатъчно силно в тях, потапяйки се в ужаса, ще да науча нещо, което да ми помогне да избегна същата съдба.

– Нямат рани от самозащита, Баронс – казах, докато излизах от друга стая.

Той се бе облегнал на стената няколко врати по-нататък със скръстени на гърдите ръце. Беше окървавен от местенето на телата. Насочих поглед върху лицето му, не върху следите по ръцете му или върху тъмните, мокри петна по дрехите му. Очите му бяха наситеноярки. Изглеждаше по-твърд, по-голям, по-наелектризиран отвсякога. Можех да подуша кръвта по него, металния вкус на стари монети. Когато погледите ни се срещнаха, аз извърнах глава. Ако зад тези очи имаше човек, аз бях Фае. Черни, бездънни езера се взираха в мен. Върху тази лъскава обсидианена повърхност мънички Мак се взираха обратно в мен. Погледът му падна надолу, обхвана прилепналия ми гащеризон, после се върна нагоре много бавно.

– Били са в безсъзнание, когато са били убити – каза той накрая.

– Тогава защо са ги убили?

– Изглежда, заради удоволствието, госпожице Лейн.

– Що за чудовища правят това?

– Всякакви, госпожице Лейн. Всякакви.

Продължихме търсенето. Каквото и очарование да бе имала къщата за мен преди, вече го нямаше. Бързах през художествена галерия, която би накарала всеки куратор на голям градски музей да припадне от завист, и не изпитвах нищо повече, освен горчивина за мъжа, който бе събрал тази грандиозна колекция, само за да я окачи в подобна на хранилище стая без прозорци, където никой, освен него, не можеше да я види. Крачех по солиден хладен под и виждах единствено кръвта.

Баронс намери стареца, който бе платил повече от един милиард долара за амулета, блажено несъзнаващ, че не просто не беше отложил смъртта си, а беше похарчил неприлична сума пари, за да я ускори. Лежеше мъртъв в леглото си, главата му бе наполовина откъсната от силата, с която амулетът бе изтръгнат от врата му. Следите от верижката се бяха отбелязали върху разкъсаната кожа на врата му. Дотук с дълголетието. В опита си да измами смъртта, той бе успял единствено да я ускори.

Търсенето ни беше безплодно. Каквото и да е било складирано там – амулетът, а може би и други ОС – бе изчезнало. Някой ни беше изпреварил. Ънсийли светинята беше някъде навън, усилвайки волята на новия си собственик, а ние се оказахме в началото. Наистина исках този амулет. Ако можеше да влияе на реалността и успеех да разбера как да го използвам... е, възможностите бяха безкрайни. Най-малкото можеше да ме предпази, а в най-добрия случай щеше да ми помогне да отмъстя за Алина.

– Свършихме ли тук, Баронс? – попитах, докато слизахме по задните стълби. Внезапно се почувствах така, сякаш не можех да се измъкна от мраморния мавзолей достатъчно бързо.

– Има мазе, госпожице Лейн.

Обърнахме се в края на последния ред стъпала и тръгнахме към няколко врати в стената след основата на стълбището.

Точно в този момент те започнаха да се отварят.

Внезапно вече изобщо не бях в къщата, а стоях на бял плаж, топъл, солен бриз разбъркваше косата ми.

Слънцето блестеше. Алабастрови птици се спускаха ниско и се плъзгаха по лазурносините вълни.

И бях гола.