Мистерията на изчезналия амулет

Дванадесет

–Един следобед – настоях аз. – Прекарах може би шест часа там, Баронс.

Бях изгубила месец от живота си на плаж под слънцето с Алина. Беше неразбираемо. Бях ли се състарила с месец, или бях останала същата? Ами ако бях избрала да стоя с Алина цяла седмица? Щях ли да съм изгубила година? Десет? Какво се бе променило, откакто ме нямаше? Погледнах през прозореца. Едно нещо не беше се променило – все още валеше.

– В света на Фае, глупачке! – изръмжа той. – Знаеш, че времето не се движи по същия начин там. Говорихме за това.

– В’лане обеща, че ще бъде само един час от моето време. Изиграл ме е – казах разгорещено.

– „В’лане обеща. Изиграл ме е“ – присмя ми се той с фалцет. – Ти какво очакваше? Той е проклет Фае, госпожице Лейн, и един от... как ги наричаш? Секс-до-смърт. Той те е прелъстил и ти си се хванала. На какво друго се хвана? Защо се съгласи да му дадеш един час във Фае?

– Не се съгласих да му дам един час във Фае. Съгласих се да прекарам един час с него, когато той избере. Не каза нищо за това къде ще го прекараме.

– Защо изобщо се съгласи да прекараш един час с него?

– Защото ми помогна да прочистя Сенките от книжарницата.

– Аз щях да ти помогна да прочистиш Сенките.

– Ти не беше там! – Вече си крещяхме.

– Сделките с дявола, госпожице Лейн, никога не вървят добре. Това е факт. Няма да сключваш друга. Разбираш ли ме? Ако трябва да те окова във вериги за някоя шибана стена, за да те предпазя от собствената ти глупост, ще го направя! – Той ме загледа гневно.

Издрънчах с веригите си.

– Китки. Греда. Окована съм вече, Баронс. Измисли нова заплаха! – Аз също го загледах гневно.

Той се опита да ме накара да се свия и да погледна встрани. Не го направих. Нито дори с оковани зад гърба ми ръце, облечена само с бански. Губех способността си да се свивам и повече никога нямаше да бъда от типа момичета, които поглеждат встрани.

– Кой разби книжарницата, Баронс? – настоях. Исках да задам много въпроси, но до момента нямах възможност да го сторя. В мига, в който ме бе видял, той ме беше грабнал, грубо ме беше метнал на рамо, беше ме завлякъл в гаража, беше свалил колана ми и ме беше оковал към една поддържаща греда. Дори не се бях опитала да се боря с него. В Баронс имаше повече стомана, отколкото в гредата зад мен.

Един мускул на челюстта му заигра. Той се обърна, отиде до малка метална работна маса на колелца и я избута до мен. После взе дълга, плоска дървена кутия от един от многото рафтове за инструменти.

– Какво правиш? – попитах предпазливо. Той извади неща от кутията и започна да ги поставя на масата до мен. Най-напред се появиха две мънички шишенца, които съдържаха течности, едната кървавочервена, другата черна. Отрови ли бяха? Наркотици? След тях се появи нож, много остър, с дълъг, смъртоносен връх. – Ще ме измъчваш ли? – попитах невярващо. Той извади опушена свещ с дълъг, черен фитил. – Или ще ми направиш магия? – Можеше ли да направи това?

– Това, което ще направя, госпожице Лейн, е да те татуирам – отвърна. Отвори шишенцата, разви комплект игли, увити в щампована кожа, и запали свещта. Започна да нагрява една игла в пламъка.

Ахнах.

– Не, няма! Мама ще ме убие! – Течностите бяха мастило, не наркотици. Не бях сигурна дали беше по-добре, или по-зле. Наркотиците изчезват. Мастилата остават.

Той ме изгледа сурово.

– Порасни!

Аз наистина пораствах и доста добре се справях, независимо дали той мислеше така или не. Не беше незряло, че мислех за чувствата на мама. По моите сметки бе точно обратното. Освен това мислех като нея. Наследница на поколение, което се татуираше, дупчеше и правеше козметични операции върху себе си толкова небрежно, колкото си бръснеше главата, аз бях дала обет преди години, че ще вляза в гроба така, както съм родена, само че малко по-сбръчкана.

– Няма да ме татуираш – повторих.

– Спри ме! – Усмивката му беше толкова котешка, че усетих трепкащи миши уши да поникват от темето ми. Той беше сериозен. Беше ме оковал, а сега щеше да ме татуира. Щеше да стои близо до мен, да работи бавно и методично по голата ми кожа може би с часове в зависимост от сложността на татуировката. От мисълта главата ми се замая, чувствах се слаба.

Казах си да се успокоя. Щях да стигна докрай. Щях да го уговоря.

– Защо ще ме татуираш, Баронс? – попитах с най-разумния, най-успокояващия глас, който можах да докарам.

– Моделът съдържа заклинание, така ще мога да те намеря следващия път, когато решиш да се отдадеш на детинска прищявка.

– Прищявка? – раздрънках ядосано веригите си. – Не беше прищявка. Ти не беше тук, за да ми помогнеш със Сенките, затова сключих най-добрата сделка, която можах, с този, който беше на разположение.

– Не говорех за В’лане. Говорех за това, че избра да останеш във Фае.

Гневът ми се нажежи до бяло.

– Нямаш представа какво беше. Сестра ми умря без предупреждение и внезапно беше там, стоеше право пред мен. Трябваше да я видя, да я докосна, да чуя гласа ù отново. Знаеш ли какво е да изгубиш някого? Всъщност правилният въпрос може би е дали някога си обичал друг освен себе си? Да го обичаш толкова, че да не можеш да понесеш да живееш без него? Имаш ли представа какво е любовта? Не съм се отдала на прищявка. Беше слабост – и я превъзмогнах. Накарах илюзията да изчезне с волята си. Бях горда със себе си заради това. Хора, които имат чувства, понякога имат слабости, но ти няма как да знаеш, нали? – казах горчиво. – Единствените неща, които изпитваш, са алчност и подигравка. Е, понякога вероятно се възбуждаш, но се обзалагам, че не е от жена, а от пари или от някой артефакт, или от книга. Не си по-различен от другите играчи в тази игра. Не си по-различен от В’лане. Ти просто си студен наемник...

Бе сложил ръка върху шията ми и ме притискаше с тялото си върху студената стоманена греда зад мен.

– Да, обичал съм, госпожице Лейн. И въпреки че не е твоя работа, съм губил. Много неща. И не, не съм като другите играчи в тази игра и никога няма да съм като В’лане. И се надървям много по-често от понякога – той се облегна изцяло върху мен и аз ахнах. – Понякога и от едно разглезено момиченце. И да, аз разбих книжарницата, когато не можах да те намеря. Ще трябва да си избереш и нова стая. И съжалявам, че малкият ти свят се преобърна, но това се случва със света на всички. Налага се да продължиш. Начинът, по който се справяш, те определя. – Отпусна шията ми. – И ще те татуирам, госпожице Лейн, както и където ми харесва.

Погледът му падна върху моята целуната от слънцето, леко намазана, много гола кожа. Нежно вързаните триъгълници в розово покриваха съвсем малко и докато нямах нищо против на плажа да съм почти гола, около Баронс сякаш бях на конгрес на акули, полята леко с кръв.

Това беше линия, която не можех да му позволя да пресече. Трябваше да притежавам себе си. Трябваше да спечеля.

– Ако го направиш, Баронс, ще напусна това място още щом свършиш и повече никога няма да ти намеря ОС. Ако го направиш против волята ми, смятай познанството ни за приключено. Не се шегувам. Ще намеря друг да ми помага. – Взрях се в тези черни очи. Не го замерих с името на В’лане, защото нямах желание да развявам червено наметало пред бика. Спокойствието от непоколебимото решение потъна в мен и аз го инжектирах в гласа си. – Не го прави! Оставям те да ме притискаш доста понякога, но не и този път. Няма да позволя да поставиш твоята – отне ми миг да открия точните думи – магьосническа дамга върху мен, за да можеш да ме откриваш, когато и където ти харесва. И това, Джерико Баронс, не подлежи на преговори.

Има някои граници, които не можеш да позволиш на друг човек да пресече. Те невинаги имат смисъл, може би невинаги изглеждат важни, но само ти можеш да знаеш какви са те и кога да се запънеш заради някоя, която трябва да защитиш. Освен това, кой знае какво още би могла да прави подобна татуировка?

Загледахме се един друг в мълчание.

Този път, ако бяхме водили един от нашите безсловесни разговори, не можах да чуя нищо, което той каза, защото бях твърде заета да излъчвам една-единствена, оглушаваща мисъл: „Не!“. Като добавка потърсих онова странно място в черепа си, накладох го в пещ от пламъци и се опитах да насоча всичко, което щеше да ми даде, в непреклонния отказ, който хвърлях към Баронс. Опитах да омагьосам моето „не“, така да се каже, да го усиля.

Бях удивена, когато Баронс внезапно се усмихна.

Още повече, когато започна да се смее, тихо в началото, но после тътенът нарасна. Усещах как се заражда дълбоко в гърдите му и как расте. Премести ръцете си от гърлото върху раменете ми, зъбите му проблеснаха на мургавото му лице. Той беше наелектризиран – жив ток срещу тялото ми, бръмчащ от жизненост, изгарящ от енергия.

– Много добре, госпожице Лейн. Точно когато реша, че си цялата безполезен пух и нокти, ти показваш зъби.

Не знаех дали говори за моя гласен отказ, или усилието ми на новак да използвам онова място на Шийте зрящ в главата си, за да го отблъсна, е подействало, но той се пресегна през мен и отключи веригите, които ме държаха за гредата. След няколко мига те паднаха на бетона с дрънчене на стомана.

– Печелиш. Този път. Няма да те татуирам. Не днес. Но вместо това ти ще направиш нещо за мен. Ако откажеш, ще те татуирам. И, госпожице Лейн, ако отново те окова тази вечер, няма да има повече приказки. Ще ти запуша устата.

Той откопча ръкава си, нави го нагоре, свали широка сребърна гривна от китката си и ми я подаде. Имах дежа вю. Спомних си В’лане и Гривната на Круз, въпреки че тази гривна беше различна. Приех я и я завъртях в ръката си. Пазеше топлината на кожата му. Изкована от тежко сребро, богато украсена с фигури на келтски плетеници, руни и символи и леко почерняла, тя изглеждаше древна като вещ от музей.

– Сложи я! И никога не я сваляй!

Погледнах нагоре. Той беше твърде близо. Имах нужда от разстояние. Пристъпих между него и гредата, забърсвайки купчината с вериги.

– Какво прави? – попитах.

– Ще ми позволи да те открия, ако отново изчезнеш.

– Можеше ли наистина да ме откриеш във Фае, ако бях татуирана?

Той погледна настрани и не каза нищо. После:

– Щях да знам поне дали си жива. Не знаех дори това.

– Защо не ми предложи първо гривната, вместо да се опитваш да ме татуираш?

– Защото, госпожице Лейн, една гривна може да бъде свалена или забравена. Татуировката не може. Все още предпочитам татуировката. Гривната е отстъпка, която правя само защото ти най-накрая използва главата си и започна да изучаваш своите... таланти – той се усмихна леко.

Аха! Значи това, което се бях опитала да направя със странното място в черепа си, беше имало някакъв ефект върху него! Това беше нещо. Не беше точно като да огъвам лъжици с мисъл, но бе начало.

– Не би ли могъл някой да отреже татуировката от мен? – Мастилото не отиваше ли едва на няколко пласта кожа в дълбочина?

– Би било рисковано и изключително болезнено. Възнамерявах да я скрия.

Погледнах надолу към себе си.

– И къде точно щеше да скриеш една... – Не искам да знам – огледах гривната. – Прави ли нещо друго?

– Нищо, за което да се тревожиш. Сложи я! Сега!

Видях в очите му твърдо намерение, неподлежащо на преговори, и разбрах, че ще ме татуира, ако се наложи, и тогава аз ще трябва да си замина, но въпреки перченето, не бях готова да остана сама в този мрачен свят.

Плъзнах гривната на китката си. Беше огромна. Избутах я нагоре по ръката си, но тя просто се плъзна обратно надолу и падна. Той я хвана, преди да стигне до пода, и разтвори краищата ù. Постави я над бицепса ми и я стисна, докато се затвори. Едва се задържа дори там.

– Какво правихте ти и В’лане във Фае? – попита той небрежно.

Вдигнах рамене. Нямах настроение да говоря за Алина, а подозирах, че ако му кажа, че съм изпитала най-страхотния оргазъм в живота си на плажа под слънцето на Фае, вероятно нямаше да е добре. Погледнах към пода. Хрумна ми, че гаражът тази вечер е тих. Чудех се дали чудовището му спеше. Баронс бе видял как се вмъквам в гаража на камерите си. Знаеше, че знам.

– Какво държиш под гаража си, Баронс? – контрирах го. Бях толкова сигурна в отговора му, че го произнесох с устни заедно с него.

– Нищо, за което да се тревожиш – той ме изгледа студено. – Ако вече знаеш отговора, госпожице Лейн, не ми губи времето! Вече ми изгуби месец.

– Добре, Баронс, запази тайните си, но знай това! Ще ти се доверявам единствено толкова, колкото ти ми се доверяваш. Ако ти ме държиш на тъмно и аз ще те държа на тъмно. И знаеш ли какво ще стане? И двамата ще се препъваме в мрака. Доста глупаво ми изглежда.

– Нощното ми зрение е доста силно. Изгори бикините, госпожице Лейн! Не вярвай на нищо, което той ти дава!

Изсумтях и вдигнах ръката с гривната към него.

– Но мога да вярвам на това, което ти ми даваш? Стига, моля те!

– Ако мислиш да стоиш между В’лане и мен и да ни настройваш един срещу друг, ще бъдеш разкъсана на парчета. Ако бях на твое място, госпожице Лейн, щях да избера страна. И то скоро.

Започнах да подреждам още на следващата сутрин. Метях, бършех прах, хвърлях счупените дреболии в боклука и подреждах книгите. Баронс предложи да не отварям, но аз имах нужда от работата. Илюзията е един мехлем, целта и рутината са друг.

Не беше счупил айпода и усилвателя. Слава богу, бях ги прибрала на сигурно място в едно шкафче под касата. Сега слушах стари песни на „Бийч Бойс“, докато чистех. Пях заедно с тях „Корабът Джон Б.“ колкото глас имах: „Искам да се върна у дома. Това е най-лошото пътешествие, на което съм бил.“.

Непрекъснато поглеждах през прозореца към бурното есенно небе и се опитвах да приема факта, че докато събирах тен с псевдосестра ми, лятото се бе превърнало в есен буквално за една нощ и вече беше октомври.

Утешавах се с мисълта, че шест часа хубаво слънце бе вероятно всичко, което щях да получа за месец в Дъблин.

Магазинът изглеждаше почти представително до обяд, след което обърнах внимание на купчината вестници, които се бяха натрупали в мое отсъствие – доставени, но не продадени. Събрах няколко от кашоните за опаковане и започнах да хвърлям ежедневниците в тях, за да ги завлека до боклука по-късно. След малко спрях да ги хвърлям, привлечена от заглавията им.

Докато ме нямаше, Дъблин бе претърпял безпрецедентен скок в престъпленията и медиите разпъваха на кръст Гарда за това. (Лично аз се надявах това да значи, че инспектор Джейни ще бъде твърде зает с други случаи, за да продължи да ме тормози.) Ръстът на обирите и изнасилванията се бе вдигнал с шестдесет и четири процента, а на убийствата – с близо сто четирийсет и два процента за една година. Но това, което вестниците разказваха, беше едва половината от историята. Бруталността на престъпленията също се бе усилила.

Четях вестник след вестник, смилах една тревожна новинарска история след друга. Това не бяха просто убийства. Това бяха злобни, садистични убийства, сякаш най-тъмната, най-неуравновесената част от човечеството изплуваше на повърхността и се разливаше.

На всеки няколко дни заглавията обявяваха ново, шокиращо жестоко масово убийство, преминало в самоубийство.

Беше ли възможно хората да се променят заради това, че макар да оставаха невидими, Ънсийли бяха сред тях? Дали присъствието им отключваше някакви инстинктивни импулси? Дали пускаше на свобода най-поквареното у всички нас?

Какво друго се бе случило, докато ме нямаше? Погледнах неспокойно надясно, сякаш някак бих могла да видя през стената и да разбера дали злокачествената Мрачна зона се бе разраснала в мое отсъствие. Ако потърсех в картите, щях ли да открия още липсващи части от града?

– Това е ужасно! – казах на Баронс по-късно същата вечер, докато се качвахме в единствената безлична кола, която той притежаваше – тъмния седан, който използвахме в нощта, когато обрахме Роки О’Баниън. – Гледал ли си новини наскоро?

Той кимна.

– И?

– Много неща станаха, докато те нямаше, госпожице Лейн. Може би това ще те накара да помислиш два пъти, преди да прекараш още време с В’лане.

Не обърнах внимание на присмеха.

– Обадих се на татко днес. Той се държеше така, сякаш сме говорили преди няколко дни.

– Пратих му няколко имейла от твоя лаптоп. Той се обади веднъж. Покрих те.

– Хакнал си лаптопа ми? Това е лично! – бях вбесена. Също така се радвах, че не бе оставил татко да се тревожи в мое отсъствие и бях любопитна как бе преминал през мерките ми за сигурност. – Как?

Той ме изгледа сухо.

– Основната ти парола, госпожице Лейн, е „Алина“. Паролата на имейла ти е „дъга“.

Изпухтях на седалката. Беше корава и студена. Нямаше отопление в нея. Предпочитах вайпъра или поршето, или ламборгинито, или всичко останало, но, изглежда, тази вечер името на играта беше анонимност.

– Къде отиваме, Баронс? – попитах раздразнено. За първи път не беше уточнил облеклото ми и тъй като трябваше да реша сама, бях избрала дънки, пуловер, ботуши и яке.

– В един стар манастир, госпожице Лейн. Просто ще минем покрай него. Няма нужда да го обхождаме. Няма да отнеме много време, но е на часове от града.

– Какво според теб може да има там? Нещо специално ли търсим?

– Просто гледаме.

– Манастирът също ли е построен върху древно място на Шийте зрящи като гробището? – Баронс не правеше нищо без сериозна причина. Нещо в манастира го караше да мисли, че може да има ОС там. Исках да знам какво е.

Той сви рамене.

– Защо няма да се разходим в него?

– Зает е, госпожице Лейн. Едва ли ще ни посрещнат с добре дошли.

– Монаси? – попитах. Знаех, че манастирите често имат строги правила, забраняващи достъпа на жени. – Или монахини? – Те щяха да погледнат веднъж Баронс и да решат, че самият дявол е дошъл да почука на вратата им. Баронс не само изглеждаше опасен, той излъчваше нещо, което караше дори мен да искам да се прекръстя понякога, а аз не съм религиозна. Виждам Бог в изгрева, не в досадно повтарящ се ритуал. Веднъж посетих католическа църква – седни, стани, коленичи, коленичи, стани, седни – и толкова се шашнах, опитвайки се да предвидя каква ще бъде следващата ми поза, че пропуснах по-голямата част от казаното.

Той измърмори уклончиво по онзи начин, който означаваше, че е приключил с отговарянето на въпроси и че мога да си спестя дъха. Чудех се какво смяташе, че ще постигнем, като само минем покрай този тайнствен манастир, имайки предвид колко близо трябва да съм, за да усетя някой ОС. Тази мисъл породи друга, съвсем закъсняла, и аз се плеснах по челото. Не можех да повярвам, че съм забравила досега.

– Кой дойде през вратата на мазето онази нощ в Уелс, Баронс? – Той не бе споменал нищо по въпроса.

От непосредственото напрягане на тялото му разбрах, че споменът не е приятен.

– Още скапани крадци.

– Шегуваш ли се? Имаш предвид освен нас и тези, които бяха взели амулета? Имало е три групи тази нощ?

– Скапан проклет конгрес.

– Е, кои бяха те? Някой друг от търга?

– Нямам никаква скапана представа, госпожице Лейн. Не бях ги виждал преди. Не бях чувал за тях. Доколкото знаех, нямаше никакви скапани шотландци в играта. Сякаш бяха паднали от скапаното проклето небе – той замълча, после каза мрачно: – И знаеха твърде скапано много, за да ми хареса.

Всички тези „скапани“ бяха същински рог на изобилието от емоции за Баронс. Които и да бяха крадците, каквото и да се бе случило, след като В’лане ме бе пресял във Фае, го беше разтревожило много.

– Сигурен ли си, че не са били тези, които са го откраднали?

– Ако те бяха отговорни за убийствата, нямаше да е такова клане.

– Какво имаш предвид?

– Въпреки че единият от мъжете беше опитен в черните изкуства, и двамата бяха обучени от друиди. Освен ако кръвта не се изисква за специфична цел, един друид убива чисто. Който или каквото и да беше убило пазачите и персонала онази нощ, го бе направило или с безпристрастния садизъм на чист социопат, или с безмерна ярост.

Съсредоточих се върху на темата за крадците, за да избегна спомена за онези осакатени тела.

– Още ли има друиди наоколо? Мислех, че са измрели преди много време.

– Така мисли светът и за Шийте зрящите – каза той сухо. – Трябва да се избавиш от предубежденията си.

– Откъде знаеш, че един от тях е владеел черна магия?

Той ми хвърли кос поглед и знаех, че възнамерява да не отговаря на въпросите ми. Бях изненадана, че отговори на толкова много.

– Беше силно татуиран. Черната магия има цена, госпожице Лейн, която може да бъде... намалена, като изработиш предпазни руни по кожата си.

Помислих за това за миг и последвах логичния му извод.

– Накрая не ти ли свършва кожата?

– Именно. Някои плащания могат само да бъдат отсрочени, не отхвърлени. Със сигурност повечето си казват, че ще направят само „още едно малко заклинание“. Това е наркотик като всеки друг.

Огледах го, чудейки се какво ли биха могли да крият този елегантен италиански костюм и яркобялата риза. Той имаше всички инструменти за татуиране. Как ли изглеждаше Баронс без дрехи?

– Е, ако тези крадци не са били на търга – бързо прогоних този образ, – откъде са научили за амулета?

– Мислиш, че сме се спрели да си побъбрим ли, госпожице Лейн? Ти току-що беше изчезнала и аз нямах представа къде си. Занимавахме се за кратко един с друг и продължихме.

Чудейки се какво означаваше „занимавахме се за кратко“ според Баронс, погледнах през прозореца. Минавахме през Темпъл Бар. Повишението на престъпността още не беше оказало влияние върху изпълнената с крек купонджийска зона. Беше оживена, както обикновено.

И гъмжеше от Ънсийли.

Имаше поне по един на всеки двайсет души. Надявах се това да значи, че предпочитат туристическата зона, не че цял Дъблин беше заразен в същата степен. Ънсийли бяха значително повече, отколкото преди няколко дни... не, преди месец, когато за последен път бях вървяла по тези шумни, павирани улици.

– О, Боже! Лорд Господар е вкарал още, докато ме нямаше, нали? Много повече.

Баронс кимна.

– Някак. Не през ЛаРу. Трябва да е построил нов портал някъде. Мислех да ти кажа, че долменът и складът са унищожени. Изглеждаше сякаш някой бе пуснал бомба върху тях.

Присвих очи. Забелязах изящното, прозрачно Фае, което видях да се припича на фонтана в деня, когато срещнах Дани. Стоеше пред един бар сред група млади хора. Докато гледах, то стана още по-прозрачно и направи трепкаща стъпка към една добре оформена, усмихваща се брюнетка, обърна се – и се настани право в нейната кожа – сякаш се пъхаше в палто.

Очите на брюнетката се разшириха за част от секундата и тя поклати глава, сякаш се опитваше да измъкне нещо от ухото си. Фае не излезе от тялото ù. Обърнах се, докато преминавахме, и гледах през задното стъкло. Нищо не излезе. Протегнах сетивото си на Шийте зрящ, опитах се да надзърна през човешката черупка и да видя Фае отвъд нея.

Не можах. Нито да го видя, нито да го усетя. Бях способна да пробия тяхното Обаяние, но не можех да открия Фае в човешка кожа. До този момент не знаех, че е възможно Фае да направи такова нещо.

Гледах, докато брюнетката не изчезна от погледа ми. Тя вече не се усмихваше. Чудех се на какво ужасно нещо станах свидетел, чудех се дали изобщо искам да знам. Едва ли можех да скоча от колата, да притичам две преки назад и да се опитам да прогоня злите духове от момичето. Цялата улица щеше да реши, че съм откачена, а Фае, което бе в нея, щеше да знае, че аз знам.

– Знам. В’лане го направи за мен – казах на Баронс разсеяно.

Настана мълчание. Погледнах към него и, кълна се, видях от ушите му да излиза пара.

– Твърде жалко, че не беше там да те спаси в деня, когато едва не умря, госпожице Лейн – каза той студено.

– Беше там, за да ме отърве от сенките. Къде беше ти?

– Той е настоял за цена. Аз не искам цена от теб. Нито се опитвам да те чукам всеки път, когато те видя.

– Напротив. Искаш цена, имам предвид. Ти ме караш да търся ОС. И двамата ме обличате с евтини дрехи, командвате ме и ми казвате само толкова, колкото е необходимо, за да направя каквото искате. И двамата се опитахте да ми сложите гривна. Ти успя. Не си по-различен от него. И двамата ме използвате, и двамата сте ми спасили живота по веднъж. Това ви прави равни по моите сметки.

Баронс натисна спирачките толкова рязко, че коланът се вряза в гърдите ми. Ако беше последен модел кола, щях да дъвча въздушната възглавница. Той се пресегна през мен и отвори вратата ми.

– Ако наистина вярваш в това, госпожице Лейн, слизай!

Погледнах навън в нощта. Отдавна бяхме подминали Темпъл Бар и бяхме навлезли в смесен квартал на търговски и жилищни сгради, който беше готов за нощта. Дори въоръжена с копието и фенерчетата, нямах желание да вървя през тези тъмни, безлюдни улици съвсем сама.

– О, не бъди толкова мелодра... ААХХХХ! – стиснах глава с двете си ръце, сякаш черепът ми бе прободен от хиляди нагорещени до червено ледени кирки.

Манастирът трябваше да почака.

Жлъчка изригна в гърлото ми. Чуждата част в главата ми стана крематориум за мозъка ми, адът се разпростря до всяка клетка в тялото ми, сякаш някой ме поливаше с бензин отвътре и отвън.

Усещах как кожата по тялото ми да се изприщва и се овъглява. Подушвах как горя.

Благословено, щастливо припаднах.

– Отново беше Шинсар Дъб, нали? – каза Баронс в момента, в който отворих очи.

Щях да кимна, но главата ме болеше твърде много, за да рискувам.

– Д-да – прошепнах. Внимателно вдигнах ръка към лицето си, опипах устните, бузите, косата си. Противно на очакванията ми, кожата ми не бе покрита със сърбящи мехури и въпреки че косата ми бе къса и в грешния цвят, поне все още беше там. – К-къде сме? – усещането под мен не беше на седалка на кола.

– В книжарницата. Този път не се върна в съзнание, госпожице Лейн. Допуснах, че книгата е в непосредствена близост до нас и не се движи, затова тръгнах на лов за нея – той замълча. – Но трябваше да спра. Не бях сигурен, че не те убива.

– Какво имаш предвид? – попитах. Припадането е толкова безпомощно нещо. Светът продължава да се движи около теб, а ти не го осъзнаваш.

– Ти... потрепваше. Доста възбудено.

Сепнах се.

– Какво си направил? Хвърлил си ме на рамо и си ме мъкнал наоколо като пръчка за откриване на вода, докато бях в безсъзнание?

– Какво очакваше да направя? Последния път, когато се срещна с Шинсар Дъб, тя те накара да припаднеш, но щом се махна надалеч, ти се върна в съзнание. Беше логично да заключа, че ако не се съвземаш този път, това значи, че сме върху проклетото нещо. Мислех, че физическото ти страдание може видимо да се усили, ако се приближим, дори да си в безсъзнание. Така стана и бях принуден да се оттегля. Каква е скапаната полза от теб, ако можеш да я усетиш, но не можеш да останеш в съзнание около нея?

– И аз се чудех същото. Не съм избрала сама тази способност, нито глупавите параметри, които я придружават – потреперих. След като огънят в мен беше угаснал, се чувствах замръзнала до кости и зъбите ми започнаха да тракат. Последния път, когато се разминах наблизо с книгата, изпитах същото нещо – замръзнала до дъното на душата си от абсолютното ù зло.

Той пристъпи към камината, запали газовите пламъци и се върна с одеяло. Загърнах се с него и внимателно седнах.

– Кажи ми какво е усещането, когато се случи! – настоя той.

Погледнах го. Въпреки цялата му загриженост той беше студен, дистанциран, грижеше се професионално за нуждите ми. Чудех се до каква степен беше позволил моето „страдание“ да се увеличи, преди да се оттегли. Колко трудно трябва да е било за него, да е толкова близо до Шинсар Дъб, но да се е боял, че ако ме използва, за да я намери, би могъл да ме убие, преди да я е открил. Ако бе извадил завинаги своя детектор на ОС от строя, щеше да загуби предимството си в играта.

Ако имаше някаква гаранция, че ще ме задържи жива до последния ужасен момент, щеше ли да ме принесе в жертва заради книгата?

Нямах съмнения по този въпрос. В него имаше ярост тази вечер. Можех да я усетя. Нямах представа защо я искаше, но знаех това – Мрачната книга беше най-важното нещо за Баронс. Той бе обладан, а обладаните мъже са опасни.

– Никога не си бил толкова близо до нея, нали? – предположих.

– Не, доколкото знам – каза той напрегнато. Извъртя се внезапно и удари стената – един стегнат, внимателен удар, контролирано освобождаване на гнева. Частици мазилка и летви се раздробиха около юмрука му, оставяйки го заровен в стената до външната тухла. Той се облегна на нея, дишайки тежко. – Нямаш представа колко дълго търся прокълнатото нещо.

Застинах.

– Защо не ми кажеш? – Колко? Десет години?

Десет хиляди?

Смехът му бе груб като звука на вериги, провлачени през кости.

– Е, госпожице Лейн? – напомни той. – Какво става, когато я приближиш?

Поклатих глава и веднага съжалих. Беше ми писнало от измъкването на Баронс, но главоболието ми бе враждебен наемател, заел всеки сантиметър от главата ми, натрошаващ земята зад очите ми със заострена лопата. Отпуснах клепачи. Наближаваше денят, в който щях да получа нужните отговори по един или друг начин. Засега щях да отвръщам на въпросите му с надеждата, че може да хвърли светлина върху очебийния проблем – моята неспособност да приближа книгата, която сестра ми бе настояла да намеря в предсмъртното си съобщение.

– Удря ме толкова внезапно и с такава сила, че нямам време да мисля. Знам само, че в една секунда съм добре, а в следващата изпитвам такава невероятна болка, че бих направила всичко, за да я избегна. Ако продължи много дълго и не припадна, Баронс, мисля, че бих те умолявала да ме убиеш – отворих очи. – Но е много по-сложно. Сякаш това, което усещам, е абсолютна анатема за всичко, което съм. Сякаш сме пункт и контрапункт, пълна противоположност една на друга. Не можем да заемаме едно и също място. Сякаш сме два магнита, които се отблъскват, но тя ме отблъсква с такава сила, че едва не ме смазва.

– Полярни противоположности – промърмори той. – Чудя се...

– Чудиш се какво?

– Ако разредим противоположността, дали все още ще те отблъсква?

– Не виждам начин да разредим силата на книгата, Баронс, не виждам и начин как да стана толкова силна.

Той изчака мозъкът ми да схване.

Намръщих се.

– Имаш предвид да разредиш мен? Да ме направиш малко зло, та и книгата да ме допусне по-близо? Каква полза от това? Тогава аз бих била зло, бих взела зла книга и вероятно бих правила зли неща с нея. Бихме спечелили битката, за да загубим войната.

– Може би, госпожице Лейн, ти и аз се бием в различни войни.

Ако смяташе, че възможността да стана зла е решение, а не проблем, беше прав, биехме се в различни войни.