Седем


–Хубаво местенце имате тук – каза последният ми клиент, докато вратата се хлопваше зад него. – Отвън не си личи, че вътрешността е толкова голяма.

Помислих си същото първия път, когато влязох в „Книги и дреболии „Баронс“. Сградата просто не изглеждаше достатъчно голяма отвън, за да побере всичко, което беше отвътре.

– Здравейте! – казах. – Добре дошли в „Баронс“! Нещо специално ли търсите?

– Всъщност, да, търся.

– Тогава сте дошли на точното място – му казах. – Ако нямаме книгата, която търсите, на склад, можем да я поръчаме и имаме страхотни неща за колекционери на втория и на третия етаж.

Той беше красив мъж в края на двайсетте, може би в началото на трийсетте, тъмнокос и добре сложен. Напоследък, изглежда, бях заобиколена от привлекателни мъже.

Когато излязох иззад гишето, той ме огледа оценяващо и бях доволна, че се бях облякла хубаво. Не исках татко да си иде у дома със спомена за раздърпана, натъртена и лошо облечена дъщеря, затова сутринта избрах тоалета си грижливо. Изрових бухнала прасковена пола, която се диплеше кокетно, като вървях, красив потник и златни сандали с каишки около прасците. Вплетох ярък копринен шал през късите си черни къдрици и го вързах на тила, оставяйки краищата да се влачат по голите ми рамене. Отделих време на грима си, скривайки синините, и напудрих носа, бузите и деколтето си с блещукаща пудра. Висящи кристални обици забърсваха врата ми, като се движех, голяма висулка почиваше в цепката между гърдите. Лъскавата Мак се чувстваше фантастично.

Дивата Мак беше доволна единствено от копието, прикрепено от вътрешната страна на дясното бедро. И от късия кортик, който намерих в кабинета на Баронс и който вързах на лявото си бедро. И от малкото фенерче, скрито в джоба ми. И от четирите чифта ножици зад гишето. И от проучването, което правех в свободното си време днес, за закона за огнестрелни оръжия в Ирландия и как да се сдобия с едно. Мислех, че полуавтоматичните изглеждат добре.

– Американка? – попита той.

Започвах да свиквам да съм турист в Дъблин. В колежа въпросът беше: „Каква специалност си?“. Зад граница всеки познава каква националност си. Кимнах.

– А вие определено сте ирландец – усмихнах се. Той имаше дълбок глас, ритмичен акцент и изглеждаше така, сякаш бе роден да носи дебел кремав ирландски пуловер, избелели дънки и здрави ботуши. Движеше се със спокойно изящество, родено от мускули и мъжественост. Беше му отдясно. Не можах да не забележа. Изчервих се и се заех да подреждам вечерните вестници по гишето.

През следващите няколко минути се отдадохме на леката задявка на мъж и жена, които смятат другия за привлекателен и се наслаждават на вечния ритуал на флирта. Не всеки го прави и честно, мисля, че е изгубена форма на изкуството. Флиртът няма нужда да води някъде. И няма нужда да свършва в леглото. Обичам да мисля за него като за нещо малко по-приятелско от ръкостискане и малко по-малко интимно от целувка. Той е начин да кажеш „Здравей, изглеждаш страхотно, приятен ден!“. Един изискан флирт, игран от хора, които разбират правилата, оставя всички с добро усещане и може да повиши и най-тъжното настроение.

Определено се чувствах наперена по времето, когато върнах разговора обратно към работата.

– И какво да ви помогна да намерите, господин... – пробутах деликатно за име.

– О’Баниън – той протегна ръка. – Дерек О’Баниън. Надявам се да ми помогнете да намеря брат си – Роки.

Преживявали ли сте един от онези моменти, в които времето просто замръзва? Когато светът внезапно става мъртвешки неподвижен и можете да чуете как пада игла, а шляпащият звук, който издава сърцето ви, е толкова силен в ушите ви, че се чувствате, сякаш се давите в кръв, стоите там в този разтегнат момент и умирате хиляди пъти, но не съвсем. И моментът отминава и ви захвърля от другата страна с увиснала уста и изтрита черна дъска там, където преди е бил умът ви.

Мисля, че гледах твърде много стари филми напоследък посред нощ, когато не можех да спя, защото безтелесният глас, който ми предложи съвет в този момент, звучеше много като Джон Уейн.

„Раздвижи се, малък каубой!“ – каза той със сух и гробовно провлачен глас. Няма да повярвате през колко неща ме е прекарал този съвет оттогава. Когато всичко друго изчезне, топките са единственото, което ти е останало. Въпросът е дали твоите са направени от плът и кръв, или от стомана.

Докато разтърсвах ръката на Дерек О’Баниън, копието, което бях откраднала от брат му, преди да го доведа до непреднамерената му смърт, прогори вътрешната част на бедрото ми като дамга от ада. Не обърнах внимание.

– Боже, брат ви изчезнал ли е? – примигнах към него.

– Да.

– Откога?

– За последен път е бил видян преди две седмици.

– Колко ужасно! – възкликнах. – Какво ви води в нашата книжарница?

Той се вгледа в мен и внезапно се почудих как съм могла да пропусна приликата. Същите студени очи, които ме гледаха преди две седмици в бърлогата на мафиота, облепена с кръстове и религиозна иконография, сега гледаха към мен. Някои биха отбелязали, че Роки и брат му Дерек са черни ирландци, но научих от Баронс, който знаеше всичко за всеки, че тази свирепа, безмилостна кръв, която тече във вените на О’Баниън, е на далечни саудитски предшевственици.

– Спирах във всеки магазин по тази улица. Има три коли на уличката зад тази книжарница. Знаете ли нещо за тях?

Поклатих глава.

– Не. Защо?

– Те принадлежат на... сътрудници на брат ми. Чудех се дали не знаете кога са били оставени там и защо. Дали не сте чули или видели нещо. Може би четвърта черна кола? Много скъпа?

Поклатих отново глава.

– Наистина изобщо не ходя отзад и не обръщам внимание на колите. Шефът ми изхвърля боклука. Аз просто работя тук. Опитвам се да стоя вътре през повечето време. Уличките ме плашат – бях започнала да дърдоря. Захапах леко вътрешната страна на бузата си, за да се спра. – Говорихте ли с полицията? – насърчих го. Върви там, махни се оттук, тихо си пожелавах.

Усмивката на Дерек О’Баниън беше остра като нож.

– Ние, О’Баниън, не тревожим полицията с нашите проблеми. Сами се грижим за тях – рече и ме проучи с клинично безразличие. Целият флирт си бе отишъл. – Откога работите тук?

– Три дни – казах правдиво.

– Нова сте в града.

– Хм.

– Как се казвате?

– Мак.

Той се засмя.

– Не приличате на шотландка.

Дали не ми се предоставяше по-безопасна тема?

– А как изглеждам? – попитах леко, подпирайки хълбок на гишето и леко извивайки гръб. Върни се на флирта с мен, подканваше позата на тялото ми.

Той ме огледа от глава до пети.

– Проблем – каза след миг с лека, сексуално заредена усмивка.

Засмях се.

– Не съм, наистина.

– Жалко – парира той. Но можех да позная, че умът му не бе изцяло във флирта, а бе насочен към брат му. И нещо друго можех напълно да разбера. Беше насочен към лова на истината, към възмездие. Що за прищявка на съдбата ни бе направила сродни души? Мен и този мъж? О, извинете! Не беше прищявка на съдбата. Бях аз.

Той извади визитка от портфейла си, писалка от джоба и надраска нещо на гърба.

– Ако видите или чуете нещо, ще ми кажете, нали, Мак? – той взе ръката ми, обърна я с дланта нагоре и постави върху нея усмивка преди визитката. – По всяко време. Ден или нощ. Каквото и да е. Без значение колко незначително ви се струва.

Кимнах.

– Мисля, че е мъртъв – ми каза Дерек О’Баниън. – И ще убия копелето, което го е направило.

Кимнах отново.

– Той ми беше брат.

Кимнах за трети път.

– Сестра ми беше убита – изтърсих.

Погледът му се изостри с нов интерес. Внезапно станах нещо повече в очите му, от поредното флиртуващо красиво момиче.

– Тогава разбирате желанието за мъст – каза той меко.

– Разбирам го – съгласих се.

– Обадете ми се по всяко време, Мак! – каза той. – Мисля, че ви харесвам.

Гледах как излиза в мълчание.

Когато вратата се затвори зад него, изтичах в банята, заключих се и се облегнах на вратата, където стоях и се взирах в огледалото, опитвайки се да се примиря с двойните отражения.

Аз търсех чудовището, което бе убило сестра ми. Но аз бях чудовището, което бе убило брат му.

Когато излязох от банята, се огледах наоколо и с облекчение открих, че не са влизали други клиенти. Бях забравила да сложа надписа „Ще се върна след пет минути“, който направих вчера, за да покривам отскачането ми до тоалетната.

Побързах да обърна табелата. Отново затворих рано. Баронс просто трябваше да го приеме. Не беше много рано, пък и не му трябваха пари.

Докато нагласях табелката, направих грешката да погледна през прозореца.

Беше почти тъмно. Хората по тези места наричат времето от денонощието, когато денят леко преминава в нощ, сумрак или здрач.

Бях неспособна да реша кое е по-лошо: инспектор Джейни, който седеше на пейка няколко врати вдясно и дори не се преструваше, че чете вестника в ръката си, загърнатото в черно привидение, което стоеше точно отсреща през улицата и ме гледаше изпод пепелявите сенки на мъждивата улична лампа или Дерек О’Баниън, който излезе от магазин през две врати, обърна се наляво и се отправи право към Мрачната зона.

– Къде, по дяволите, беше? – Баронс отвори вратата на таксито и ме изтегли навън с ръка под мишницата ми. Стъпалата ми се отделиха от земята за миг.

– Не започвай! – изръмжах. Издърпах се от ръката му и минах покрай него. Таксито на инспектор Джейни точно отбиваше зад мен. Чудех се дали вече не му липсва семейството. Надявах се скоро да се умори от мен и да се прибере у дома.

– Ще ти взема мобилен телефон, госпожице Лейн – излая Баронс зад гърба ми. – Ще го носиш през цялото време като копието. Няма да правиш нищо без него. Трябва ли да ти напомням всички неща, които няма да правиш без него?

Казах му къде може да сложи още непоръчания мобилен телефон – слънцето не огрява там и при това не нарекох мястото с цветното му име – и нахлух в магазина.

Той нахлу след мен.

– Забрави ли опасностите навън в дъблинската нощ, госпожице Лейн? Да излезем ли на малка разходка? – попита. Веднъж, когато ме сметна за неподатлива, ме заплаши да ме завлече в Мрачната зона през нощта. Тази вечер бях твърде скована, за да ми пука. Резетата зазвъняха като куршуми, докато ги пускаше. – Забрави ли целта си тук, госпожице Лейн?

– Как бих могла? – казах горчиво. – Всеки път, щом опитам, се случва нещо още по-лошо.

Бях на половината път към междинната врата, когато ме хвана и ме завъртя. Огледа ме със свиреп поглед, който, изглежда, се задържа за момент върху кристалната висулка между гърдите ми. Или върху гърдите ми?

– И ето те, облечена като евтина фльорца, излизаш за едно питие. Какво си мислила? Мислеше ли изобщо?

– Евтина фльорца? Влез в крак с времето, Баронс. Изобщо не изглеждам евтино. Всъщност със сигурност съм твърде наконтена по стандартите на много хора напоследък и определено нося повече дрехи от онази глупава малка черна рокля, която ме накара да облека, когато ние... – прекъснах. Бях отишла с тази оскъдна рокля на място, за което точно сега не исках да мисля. – И за протокола – казах остро – не излязох за едно питие.

– Не ме лъжи, госпожице Лейн! Надушвам го по теб. И други неща. Кой беше мъжът? – мургавото му, екзотично лице беше студено. Ноздрите му се разширяваха и свиваха като на животно, усетило плячка.

Баронс има изключителни сетива. Не бях сръбнала дори глътка алкохол.

– Казах, че не съм пила – повторих. Вечерта бе ужасна, една от най-лошите в живота ми.

– Имала си нещо. Какво беше? – настоя той.

– Гарнирана с алкохол целувка – казах напрегнато. – Две, ако трябва да съм точна, но само защото не се отместих достатъчно бързо, за да избегна втората. Обърнах се. Мразех се, мразех избора, който правех.

Стрелна ръка и стисна рамото ми. Извъртя ме обратно към него с такава жар, че можех да се завъртя в главозамайващи кръгове, ако не ме бе хванал за раменете. Изглежда, осъзна, че ме държи твърде силно, и точно в момента, когато щях да му се сопна, отпусна пръсти, но тялото му явно поглъщаше двойно напрежението. Погледът му падна отново върху колието ми, към меката му възглавница между гърдите ми.

– От кой?

– От кого, смятам, че е правилният израз.

– Добре. От кого, мамка му, госпожице Лейн?

– Дерек О’Баниън. Други въпроси?

Той ме изгледа за момент, после изви устни в бавна полуусмивка. Точно както с О’Баниън по-рано, внезапно се оказах много по-интересна за него.

– Виж ти! – възкликна и избърса устата ми с палеца си, после хвана с ръка брадичката ми и обърна лицето ми към светлината, проучвайки очите ми. За момент помислих, че ще ме целуне, за да вкуси моята сложност и съучастничество. Или беше двуличие? – Целувала си брата на мъжа, когото уби. Защо? – промърмори той копринено.

Аз не съм го убила – казах горчиво. – Ти го уби без моето разрешение.

– Глупости, госпожице Лейн – каза той. – Ако те бях попитал онази нощ дали го искаш мъртъв, за да си в безопасност, ти щеше да кажеш „да“.

Спомних си онази нощ. Щях да я помня завинаги. Плашех се от скоростта, с която се разплиташе живота ми, бях ужасена от Роки О’Баниън, но също така бях съвсем наясно, че ако ние не му сторим нещо, той ще ми причини нещо много лошо и без съмнение неописуемо болезнено. Не се заблуждавам относно способността си да издържам на мъчения. Баронс беше прав. Щях да кажа: „Направи каквото трябва, за да ме държиш в безопасност!“. Но не беше задължително това да ми харесва. И не трябваше да го признавам.

Обърнах се и тръгнах.

– Искам утре сутринта да отидеш до Факултета по древни езици в колежа Тринити, госпожице Лейн.

Свих се, сякаш ми бе дръпнал рязко каишката, и погледнах намръщена към тавана. Дали нещо космическо не ми правеше номера тук? Цялата вселена ли се бе наговорила да си прави шеги с Мак? Факултетът по древни езици беше единственото място в Дъблин, което си бях отбелязала никога да не посещавам.

– Шегуваш се, нали?

– Не. Защо?

– Забрави! – промърморих. – Какво искаш да правя там?

– Питай за жена на име Ел Мастърс! Тя ще ти даде един плик.

– Защо не идеш сам да си го вземеш? – попитах. Какво правеше той по цял ден?

– Утре съм зает.

– Ами иди го вземи тази вечер!

– Няма да е у нея преди сутринта.

– Тогава нека го прати по куриер!

– Кой е работодателят тук, госпожице Лейн?

– Кой е детекторът на ОС?

– Има ли причина да не искаш да отидеш в университета?

– Не – отвърнах. Не бях в настроение да говоря за замечтани очи и срещи, които не можех да имам.

– Тогава какъв е проблемът ти, госпожице Лейн?

– Не трябва ли да ме е страх, че лорд Господар може да ме хване, докато съм навън?

– Тревожеше ли се за това, когато позволи на Дерек О’Баниън да натика езика си в гърлото ти?

Сковах се.

– Той отиваше в Мрачната зона, Баронс?

– И? Един проблем по-малко за нас.

Поклатих глава.

– Аз не съм като теб, Баронс. Не съм мъртва отвътре.

Усмивката му стана с десет оттенъка по-ледена.

– И какво направи? Изтича след него и му се предложи на сребърен поднос, за да го върнеш?

Почти. А после трябваше да прекарам следващите три часа и половина в клуб в центъра, да танцувам и да флиртувам с него, стараейки се да държа ръцете му далеч от мен, докато инспектор Джейни гледаше от маса в ъгъла. Опитвах се да използвам достатъчно много от времето му, че да отклоня желанието му да се върне и да търси в Мрачната зона през нощта. А накрая пробвах да се извиня учтиво и се провалих.

Също като брат си Дерек О’Баниън бе свикнал да става неговото, а ако не станеше, да притиска по-силно. В сляпата ми решителност да отклоня вината за още една смърт, бях забравила, че той има кръвна връзка с човека, който брутално бе убил двайсет и седем души за една нощ, за да получи това, което иска.

До единайсет и половина вече не можех да поемам повече. С всяко питие, което гаврътваше, той пускаше все по-смело ръцете си и демонстрираше по-лошо отношение. Тъй като не успях да се измъкна елегантно, в пристъп на отчаяние се извиних с тоалетната и се опитах да се измъкна през една странична врата. Реших да му се обадя утре, да се престоря, че ми е прилошало, и ако ме поканеше отново, да се изплъзвам, да отлагам и да лъжа. Наистина не исках още един О’Баниън да ми е ядосан в този град. Един бе достатъчен.

Хвана ме пред тоалетната, блъсна ме до стената и ме целуна толкова грубо, че не бях в състояние да дишам. Притисната между тялото му и тухлената стена, се замаях от липсата на кислород. Устата ми още бе подута и натъртена. Съзрях вълнението в очите му и разбрах, че е мъж, който се възбужда от безпомощността на жената. Припомних си ресторанта на брат му – внимателно сресаните и строго контролирани жени, това, че на сервитьорите бе забранено да сервират на жена ястие или питие, освен ако мъж не го е поръчал за нея. О’Баниън не бяха приятни мъже.

Когато най-после се отскубнах, направих сцена, шумно обвинявайки го, че ми натрапва вниманието си, след като вече му бях казала десет пъти, че не ме интересува. Ако това беше някой друг, биячите щяха да са го изхвърлили от клуба, но в Дъблин никой не изхвърля един О’Баниън. Вместо това изхвърлиха мен. Лепенката на задните ми части – инспекторът, гледаше със свити очи и скръстени ръце, без да вдигне пръст, за да ми помогне.

Тази вечер си създадох още един враг, сякаш вече нямах достатъчно.

Все пак обаче осъществих целта си, а не беше никак лесно.

Когато погледнах през прозореца и видях, че Дерек О’Баниън се отправя към смъртоносното си рандеву със Сенките, ме обзе желание да сложа табелата, да заключа вратата, да се свия с някоя добра книга и да се престоря, че навън няма нищо и нищо лошо не е на път да стане. Изглежда, в мен има везни, които никога не съм имала, или поне не бях наясно, че имам, и не мога да се отърва от чувството, че ако не се опитвам да ги държа балансирани, ще загубя нещо, което няма да мога да си върна.

Затова се принудих да изляза от книжарницата в бързо сгъстяващия се мрак. Погледнах инспектора и стиснах зъби срещу тягостното чувство на страх, което ме обгръщаше всеки път, когато видех ужасяващото черно привидение да наблюдава, да чака. Вдигнах високо брадичка и се накарах да мина точно покрай него, сякаш не съществуваше. А доколкото можех да кажа, то не съществуваше, защото Джейни изобщо не му обърна внимание, а О’Баниън със сигурност не го бе погледнал на връщане, но пък тогава аз дръпнах потника си надолу, за да разкрия шокиращо количество пазва в опита си да го върна. Направих за единия О’Баниън това, което не бях успяла да направя за другия, и везните в мен се уравновесиха малко.

Надявах се да продължи търсенето си утре на дневна светлина и да не спре тук по пътя си. Но ако въпреки усилията ми се върнеше в изоставения квартал тази нощ, е, аз бях направила всичко по силите си и, честно казано, не бях сигурна, че е толкова важно някой О’Баниън да остане сред живите. Татко казва, че в ада има специално място за мъже, които насилват жени. Има Ънсийли чудовища, а има и такива хора.

– Добре ли се целува той, госпожице Лейн? – попита Баронс, гледайки ме внимателно.

Изтрих уста с опакото на ръката си при спомена.

– Беше като да съм притежавана.

– На някои жени това им харесва.

– Не и на мен.

– Може би зависи от мъжа, който те притежава.

– Съмнявам се. Не можех да дишам, докато ме целуваше.

– Някой ден може да целунеш мъж, без когото не можеш да дишаш, и да решиш, че дишането е маловажно.

– Да. И някой ден моят принц може да дойде.

– Съмнявам се, че ще бъде принц, госпожице Лейн. Мъжете рядко са принцове.

– Ще взема плика, Баронс. После какво? – попитах. Какъв луд зиг-заг щеше да направи животът ми след това?

– Позволих си да оставя дрехи в стаята ти. Утре вечер тръгваме за Уелс.

Оказа се, че Ел Мастърс не е там на следващия ден, нито, за мое облекчение, момчето със замечтаните очи.

Вместо това се срещнах с четвъртокурсник, който работеше за Ел и пазеше плика за мен. Беше висок, тъмнокос, имаше страхотен шотландски акцент, огромно любопитство към Баронс, за когото бе чувал от работодателката си, предполагам, и доста замечтани очи с необичаен оттенък на кехлибарено, като очи на тигър, оградени от гъсти, черни мигли.

Скоти (така и не стигнахме до представяне, аз бързах твърде много да се махна оттам и да продължа деня си) ми каза, че шестгодишната дъщеря на Ал била болна и Ел трябвало да я гледа, затова той се отбил на път за работа да вземе плика.

Взех плика и забързах към вратата. Скоти ме последва до средата на коридора, водейки необвързващ разговор с очарователния си шотландски гърлен говор, и аз останах с явното впечатление, че ще се опита да ме покани на среща. Две страхотни момчета в един и същ факултет, две нормални момчета! Само щях да се измъчвам, ако мислех отново за някое от тях. Факултетът по древни езици в Тринити беше забранена зона за мен за в бъдеще. Баронс можеше сам да си изпълнява задачките или да си наеме куриерска служба, която да го прави вместо него.

На връщане към книжарницата се престорих, че не виждам почти дузина Ънсийли Момчета носорози, придружаващи новите си протежета по улиците, оформяйки ги за човешкото общество. Те сочеха и говореха, поверениците им кимаха и бе очевидно, че ги внедряват в новия им свят – в моя свят. Исках да ги намушкам с копието си, докато ги подминавах, но се въздържах. Не бях там за малките битки. Бях там за войната.

Всички създаваха Фае обаяние, за да приличат на красиви хора, но или опитите им бяха елементарни, или бях станала по-добра в пробиването на прикритието на Фае, защото освен моментни замъглявания и кратки колебания в цветове и контури, аз ги виждах в истинските им форми. Никое не беше толкова противно, колкото отвратителния Сив мъж, който ловуваше жени и крадеше красотата им през отворените спори в плътта и в ръцете си, но въпреки това от всички тях ми се гадеше. Това беше просто ефектът на всяко Фае върху моите сетива на Шийте зрящ, моята система за ранно предупреждение. Прихванах десет с моя „радар“ на две преки, преди да срещна малката им чудовищна хайка. Преброих три нови типа Ънсийли, които щях да опиша по-късно в дневника си – може би в самолета за Уелс довечера.

Когато се върнах в книжарницата, отворих плика на пара. Лепкавият ръб се нагъна бързо – лепилото бе нарядко, така че се почудих дали съм първата, която го прави.

В плика имаше специална покана, отправена от домакин, който се бе обозначил само с един символ, без адрес. На гърба бе надраскан частичен списък, замислен да възбуди интерес. Включваше обект, за който се смяташе, че е митичен, две религиозни икони, за които се говореше, че са търсени от Ватикана, и картина на един от Майсторите, за която се твърдеше, че е изгубена преди пет века.

С Баронс отивахме на търг тази вечер, съвсем частен, от типа продажби на черния пазар, за хващането на които агентите от Интерпол и ФБР хранят сладки мечти.


Загрузка...