Мистерията на изчезналия амулет

Две

Нe само сетивата ми на Шийте зрящ крещяха, че някакво Фае е много близо. Подът в стаята ми е дървен и няма праг под вратата. Обикновено набутвам кърпа в процепа (добре де, няколко), натъпквам книги, укрепявам всичко това със стол, върху който слагам лампа, така че, ако някое странно ново чудовище се плъзне през процепа, счупването на лампата да ме стресне и да ми даде достатъчно време, за да съм почти в съзнание, когато ме убива.

Снощи забравих.

Щом се събудех сутрин, поглеждах към купчината. Това е моят начин да се уверя, че нищо не ме е намерило през нощта и ще живея, за да видя още един ден в Дъблин независимо дали си струва. Тази сутрин наблюдението ми, че съм забравила да натъпча процепа, беше придружено от друго, което накара сърцето ми да спре – процепът под вратата бе тъмен.

Черен. Като катран.

Оставях всички лампи запалени през нощта. Не само в стаята ми, но и в цялата книжарница и извън сградата също. Външната страна на „Книги и дреболии „Баронс“ е огряна от ярки прожектори отпред, отстрани и отзад, за да държат настрана Сенките от съседната Мрачна зона. Единствения път, когато Баронс изключи светлините след залез, шестнайсет мъже бяха убити точно пред задната врата.

Вътрешността също е педантично осветена с вградени лампи на тавана и десетки лампи на поставки на пода, осветяващи всяко кътче. След свадата с лорд Господар оставях всички да светят по двайсет и четири часа на ден. Досега Баронс не каза и дума за предстоящата астрономична сметка за електричество и ако решеше да го направи, щях да му кажа да я приспадне от сметката ми – тази, която би трябвало да заведе за мен, затова че бях негов личен ОС детектор. Да използвам таланта си на Шийте зрящ, за да откривам древни реликви на Фае (Обекти на Силата, или ОС за кратко), не бе моята представа за мечтана работа. Облеклото клонеше към черно и обувки с тънки остри токчета. Стил, който не харесвах. Предпочитах пастелни цветове и перли. И работните часове не струваха. Обикновено бях будна цяла нощ, правех се на психопрахосмукачка на тъмни и страшни места, крадях неща от страшни хора. Можеше да извади разходите за храна и телефон от тази сметка и бих могла също така да се възползвам от пари за дрехи – моите бяха съсипани. Кръвта и зелените гадости не са приятели с перилните препарати.

Погледнах през прозореца. Все още валеше силно. Стъклата бяха тъмни и доколкото можех да позная от топлия пашкул на леглото ми, външните прожектори не светеха, което ме цапардоса така, сякаш бях пусната кървяща в аквариум с гладни акули.

Мразя мрака.

Скочих от леглото като камък от прашка. В един миг лежах там, в следващия бях приклекнала, готова за битка насред стаята, с фенерче във всяка ръка.

Тъмно извън магазина, тъмно вътре, зад вратата на стаята ми.

– Какво… по дяволите? – възкликнах, после измърморих: – Съжалявам, мамо! Отгледани по библейски благовъзпитано от майка, която строго спазваше широко разпространената южняшка поговорка, че „красивите момичета не говорят грозни неща“, с Алина от малки си бяхме създали наш собствен език за ругатните. Задник беше петуния, лайната бяха маргаритки, мамка му – жаба. За съжаление, когато пораснеш, казвайки тези думи вместо истинските ругатни, това се оказва толкова труден за премахване навик, колкото и ругаенето. Обикновено те изскачат в неподходящ момент, подривайки ужасно достоверността ти. „Жаба, ще ти изритам петунията“ някак не впечатлява хората, които срещам напоследък, пък и изтънчените ми южняшки обноски не интересуват никого освен мен. Превъзпитавам се, но процесът е бавен.

Дали един от най-дълбоките ми страхове не бе станал реалност, докато спях? Дали електричеството не беше спряло? Още щом си го помислих, осъзнах, че не само часовникът мигаше на 4:01 весело и оранжево, както винаги, но и лампата на тавана светеше, както всяка нощ, когато си лягах.

Стиснала две фенерчета в ръка, хванах слушалката на телефона непохватно. Опитах се да измисля на кого да се обадя, но ударих на камък. Нямах никакви приятели в Дъблин и въпреки че Баронс, изглежда, поддържаше жилище в магазина, рядко беше наоколо и не знаех как да се свържа с него. Нямаше начин да звънна на полицията.

Бях сама. Върнах слушалката и се ослушах. Тишината в магазина бе оглушителна, изпълнена с ужасни възможности – чудовища, спотайващи се с убийствено веселие точно зад вратата на стаята ми.

Нахлузих дънките си, смених едно от фенерчетата с копието, натъпках още фенерчета на кръста си и пропълзях към вратата.

Можех да усетя, че има Фае зад нея, но само толкова. Не какво, колко или дори колко близо, само ужасно неразположение в стомаха ми, придружено от сърбеж в ума, който ме караше да се чувствам като котка с извит гръб, извадени нокти и настръхнала козина. Баронс ме уверяваше, че сетивата на Шийте зрящ се подобряват с опита. Трябваше моите да се подобрят бързо или нямаше да доживея до следващата седмица. Взрях се във вратата. Сигурно съм стояла там пет минути, опитвайки се да се накарам да я отворя. Неизвестността е нещо голямо и парализиращо. Иска ми се да ви кажа, че чудовището под леглото рядко е толкова лошо, колкото се боите, че е, но според моя опит почти винаги е по-лошо.

Дръпнах леко резето, отделих вратата от касата възможно най-малко и насочих острия бял лъч на фенерчето през процепа.

Дузина Сенки се свиха назад, оттегляйки се с мазна бързина до ръба на светлината и нито сантиметър повече. Адреналинът ме удари в зъбите. Затръшнах вратата и върнах резето.

Имаше сенки в Книги и дреболии Баронс!

Как изобщо се бе случило това? Проверих светлините, преди да си легна – всички бяха запалени.

Облегнах се на вратата трепереща и се чудех дали наистина бях будна, или още сънувах. Напоследък имах лоши сънища, а това определено беше от типа на кошмарите. Може да съм Шийте зрящ и митичен Нул, може да имам едно от най-смъртоносните оръжия на Фае в ръцете си, но дори аз съм беззащитна срещу най-низшата каста на Ънсийли. Каква ирония!

– Баронс! – изкрещях. По причини, които моят сдържан домакин отказваше да разкрие, Сенките не го закачаха. Фактът, че смъртоносните и най-долните от мрачните Фае отбягваха Джерико Баронс, ме тревожеше извънредно много, но бях готова да се закълна никога повече да не го питам за това, ако прокараше просека през тях точно сега и ме спасеше.

Крещях името му, докато не ме заболя гърлото, но никакъв странстващ рицар не дойде да ме спаси.

При нормални обстоятелства, ако Сенките бяха извън магазина, зората щеше да отпрати безформените вампири обратно там, където се криеха денем, но времето беше бурно и се съмнявах, че през прозорците на книжарницата може да проникне достатъчно светлина, за да ги прогони. Дори плътните облаци да се разсееха и слънцето да се покажеше, ярка светлина нямаше да влезе на основния етаж на книжарницата преди ранния следобед.

Изстенах. Но Фиона щеше да дойде много преди това. През изминалата седмица започна да работи допълнително. Засилено клиентско търсене, каза. Много клиенти рано сутрин. Взе да идва в магазина в девет без петнайсет сутрин, за да отвори книжарницата точно в девет.

Трябваше да я предупредя, преди да влезе в дебнещата засада от Сенки.

И когато се замислих за това, бях почти сигурна, че знае как да се свърже с Баронс. Грабнах телефона и позвъних на оператор.

– Окръг? – запита той.

– Целият Дъблин – казах бързо. Със сигурност Фиона живееше наблизо. Ако не, щях да опитам в предградията.

– Име?

– Фиона... ъ-ъ... Фиона... – с вик на възмущение треснах телефона обратно. Обзета от паника, не осъзнах, че не знам фамилията на Фиона, но ето че ми потрябва.

Обратно на първи квадрат.

Имах две възможности. Да остана тук горе в безопасност с фенерчетата, докато след няколко часа Сенките погълнеха Фиона и неизвестен брой невинни, злочести клиенти, които щяха да влязат през отключената от нея врата. Или пък да овладея паниката си и да предотвратя това.

Но как?

Светлината бе единственото ми оръжие срещу Сенките. Подозирах, че Баронс със сигурност ще се настрои враждебно, ако подпаля магазина му, но имах кибрит, а това определено щеше да прогони Сенките. Все пак не исках да съм в сградата, когато пламне, и след като едва ли можех да скоча от четвъртия етаж, а нямаше авариен изход, нито удобен комплект чаршафи, които да завържа на въже, сложих тази възможност в категорията „В краен случай“. За жалост, виждах само още една възможност и тя не беше слънчево местенце на Бахамите. Зяпнах унило вратата.

Щеше да ми се наложи да мина през тях.

Как Сенките бяха влезли? Дали електричеството бе спряло в част от магазина и те бяха пропълзели през някоя цепнатина? Можеха ли да го направят? Или лампите някак бяха изключени? Ако беше така, можех да се промъкна от ключ на ключ, въоръжена с фенерчета, и да ги включа отново.

Не знам дали сте запознати с детската игра „Не докосвай алигатора“, но с Алина я играехме, когато мама беше твърде заета с нещо друго, за да забележи, че скачаме от дивана в неделната гостна върху любимите ù дантелени възглавници, оттам – върху ужасния стол, тапициран така, че да подхожда на пердетата, и прочее. Идеята е, че подът е пълен с алигатори и ако стъпиш на някой от тях, умираш. Трябва да минеш от стая в стая, без да докосваш пода.

Трябваше да стигна от най-горния етаж на книжарницата до първия, без да мина през мрак, а не бях сигурна как да го сторя. Баронс каза, че Сенките успяват да те хванат само в пълен мрак, но дали това значеше, че някоя Сянка може да ме изяде, или част от мен, ако за секунда стъпало или нещо толкова малко като пръст се подаде в мрака? Залозите в тази игра бяха значително по-високи от ожулено в килима коляно или мъмрене от мама. Бях виждала купчините дрехи и човешка кожа, които Сенките оставяха след хранене.

Треперейки, обух ботушите си, закопчах якето върху пижамата и напъхах шест от фенерчетата, насочени нагоре, отпред и отзад в колана на дънките. Затъкнах още две в ластичния долен ръб на якето, насочени надолу, за да огряват уязвимите ми палци. Бяха несигурни. Ако се движех твърде бързо, щяха да изпаднат, но имах само две ръце. С тях държах останалите две фенерчета. Пъхнах кутия кибрит в джоба и натъпках копието в ботуша. Не можех да го използвам срещу точно този враг, но можеше да има и други. Възможно беше Сенките да са единствено челен отряд и да идваха още по-лоши неща.

Поех дълбоко дъх, изпънах рамене и отворих вратата. Когато челната светлина обля коридора, Сенките повториха мазното си отдръпване.

Сенките съществуват във всевъзможни форми и размери. Някои са малки и слаби, други са високи и широки. Нямат истинска същност. Трудно се различават от мрака, но щом знаеш какво да търсиш, можеш да ги забележиш, ако си Шийте зрящ. Те са зони, по-тъмни и по-плътни, и излъчват злост. Движат се много наоколо, сякаш са гладни и неспокойни. Не издават шум. Баронс каза, че не са особено съзнателни, но когато веднъж размахах юмрук към една от тях, тя настръхна срещу мен. Това е достатъчно съзнателно, за да ме тревожи. Те ядат всичко живо – хора, животни, птици, та дори червеите в земята. Когато завземат някой квартал, го превръщат в пустош. Кръстих тези пустеещи пейзажи Мрачни зони.

– Мога да го направя. Лесна работа! – рекох. Прегръщайки лъжата, насочих фенерчетата и пристъпих в коридора.

Беше лесна работа. Оказа се, че електричеството не е спряло, ключовете бяха натиснати. В началото си проправях внимателно път от копче на стена до лампа, но щом осъзнах, че Сенките твърдо стоят извън обхвата на пряката светлина, добих увереност. Дори в коридора без прозорци, тънещ в пълен мрак, фенерчетата къпеха тялото ми в бяло сияние, което ме предпазваше. С всеки натиснат ключ все повече Сенки се събираха накуп, петдесет или повече от тях, натъпкани в мрака, докато ги принуждавах да отстъпват, включвайки лампа след лампа.

Когато стигнах до площадката на първия етаж, се чувствах наистина самонадеяна с моите способности да прочистя магазина от нашествието на Ънсийли.

Пристъпих бързо в задния салон, отправяйки се към ключа на лампата на отсрещната страна. След три стъпки влажен бриз разроши косата ми. Обърнах фенерчето в тази посока. Един прозорец беше отворен към уличката зад „Книги и дреболии „Баронс“. Истината бе неизбежна – вътрешните и външните светлини бяха изключени и един прозорец беше отворен? Някой се опитваше да ме убие.

Закрачих към прозореца и се проснах с главата напред през една отоманка, която не трябваше да е там. Фенерчетата ми се разлетяха във всички посоки, хвърляйки замайващи кръгове светлина, докато се премятаха неконтролируемо по пода. Сенките изригнаха като паникьосани гълъби, тъпчейки се през отворения прозорец към убежището на нощта.

Ха! Прав им път! Сега трябваше само да тръшна прозореца след тях.

Изправих се с мъка на ръце и колене и замръзнах на място – с лице в... ъ-ъ... мрака, където нямаше лице, с една Сянка, която не беше избягала. А не беше и от малките. Беше се изкривила, за да заеме мрака между фенерчетата, усукана като змия около, под и над лъчите им. Не исках да мисля за ужасно бързите рефлекси, които трябваше да има, за да успее. На места беше висока до тавана, поне шест метра дълга и пулсираше като черен рак, притискайки границата между светлината и мрака.

Вдишах рязко. Веднъж видях една да изпробва светлината. Не се задържах достатъчно, за да науча крайния резултат от теста. Промърморих пламенна молба да е получила двойка. Фенерчетата ми бяха пръснати по пода. Две светеха към мен отляво и отдясно. Бях достатъчно далеч между двете, така че комбинираният басейн от светлина едва да къпе цялото ми тяло, но ако се придвижех към едно от тях, лъчът щеше да се свива колкото повече приближавах и щеше да остави големи части от мен в мрак. Не можех да поема такъв риск с тази ненормално агресивна, гигантска Сянка, надвесена над мен.

Докато се гушех там, тя протегна мастилени пипала напред – едно към косата ми, осветена слабо, другото към пръстите ми.

Дръпнах ръка назад, извадих кибрита от джоба си и запалих клечка. Острата миризма на сяра напои влажния въздух.

Пипалата се отдръпнаха.

Трудно е да се каже за нещо, което няма лице, но мога да се закълна, че ме изучаваше, търсейки слабостта ми. Кибритената клечка изгаряше между нас. Пуснах я на пода и запалих друга. Нямаше как да съблека якето си, за да го запаля, без ръцете ми и части от тялото ми да се окажат в опасния мрак. По същия начин отоманката, в която се бях препънала, беше твърде далеч зад мен, за да ми свърши работа.

Но... безценният персийски килим под мен бе започнал да тлее. Духнах нежно върху въгленчетата от изпуснатата кибритена клечка. Запали се.

Ако Сенките изобщо се кикотеха, тази го направи. Кълна се, усетих подигравката ù. Наистина се надявах да греша. Наистина се надявах да не са способни на сложна мисъл.

– Изглежда, имаш нужда от помощ, Шийте зрящ – долетя през прозореца музикален баритон, не от този свят, чувствен и подсилен от страховития тътен на гръмотевица.