Митрофан и Дормидолски

III. глава

Беше хубав майски ден. (Тъй се почнуват романите.) Слънцето весело и сияеще като лицето на един новоизбран депутатин беше излязло вече доволно високо над хоризонта и разливаше своите златни лучи върху всички гори и поляни, върху птиците, които пееха, человеците, които мислеха. Казвам, мислеха, защото на тая минута Дакито мислеше. Той беше седнал на дворския си одър по турски, единият крак бос, гологлав, с наметнато сетре и с отворени гърди. Той държеше в ръцете си цигаро и от време на време дърпаше силно, като примижаваше и като подигаше чудновалчестата си глава, изфърляше шумно дима от устата си и гледаше през него на облаците. После пак навождаше дълбокозамисленото си чело и гледаше в един вехтък, мазен тефтер, дето бяха писани с паче перо разни груби числа и имена. Това бе тефтерът, старият тефтер, в който той бе записвал вересиите си едно време, преди 16 години, когато дюкянът му беше само бакалница, а не кръчма както сега. Той прелистваше тия пожълтели листове с вниманието на един антиквар, който е намерил един пергамент от времето на Навуходоносора, и преглеждаше имената на забавните длъжници, на които тоя тефтер тъй безцеремонно изваждаше наяве старите дългове. Намерението на Дакито беше да ги вика на съд при себе си и да ги осъди най-късно в тридневен срок да платят парите. Това важно занятие го поглъщаше цял. На челото му се изобразяваха ясно разните мисли, които зрелището на тоя паметник на миналото пробуждаше в душата му. Понякога излазяха вертикални резки по челото му, понякога хоризонтални или просто две вертикални и една хоризонтална, които образуваха буква П (покой). Тяхното умножаване или намаляване беше в пряка зависимост от цифрите, които бяха пред очите му. Той преобръщаше всяко листо бавно и внимателно, като си плюнчеше постоянно пръстите. Всичката тая операция той я придружаваше с полугласни избъбряния, отнасящи се към личността, която му дължеше.

— Петър Драганов… Хъ… и той не е заплатил; двадесет и два и руп, за шарлаган, съчи-къбръс и прочия. Мазник! — Давидко Пумпалов: 102 гроша, броил 41… хъ… остават 61 гроша пари… Той имаше пари, магарето недно, от Влашко се е върнал… Дядо Райко Паяджият! Бог да го прости… остави ни здраве; — Нистор лигата! Пияницата! 120 гроша. Ху, у, у! Ще видим, ще видим и него. — Доко Рангелов, махни го това псе!… На жена си носи два пъти в годината по торба брашно… — Никола Стефата… Хей, брайно! тебе няма да ги простя. 32 гроша пари са това, да ти кажа аз кому викаш „прасе!“ В дупката! — Петкана Нешовичина, три гроша… завчера купи едно турско лозе, хъ… Морска сол, фурда и прочие, три гроша…

Нено Петкана… крива шия… 13 и руп за сол, рожкове, бяла къклица и свещи… да е просто: едно прасе ми донесе оня четвъртък… нему няма да диря. — Иван Доро… Дорум, Дорими… Доромидолски, хъ това е наш дядо Иван, песоглавеца, майки, какво поганско име!… Не мога да слушам неговото консерваторство… Разбира много какво ще каже консерватор… на свиня звънец. И тъй, моят песоглавец не си е платил борча: 72 гроша тъкмо! Но стар хесап достлук разваля, казваше баща ми, бог да го прости, зарежи го и късо!… Ама и той свиня човек! Консерватор!… Не си остригва косата по една година!

Ненадейно врата прискърца и се полуотвори, Дакито, пробуден от дълбоките си разсъждения, вдигна бързо глава, погледна към вратата и щеше да извика:

— Хей! Ти ли си там? Остаф онуй на момчето… — но той стисна уста, като видя, че се подаде из вратнята Рачо Бейката.