Митрофан и Дормидолски

IV. глава

Рачо Бейката полека и замислено приближи към съдията. Против обикновеното, лицето му тоя път имаше сериозно изражение; види се, някаква беда бе го слетяла; види се, той имаше нещо да се плаче на съдията.

Рачо Бейката не беше пиян.

Дакито бързо намръщи чело.

— Добрутро ти, кир Митрофане! — каза Бейката, като си подигна шапката.

— Дал ти бог добро, Рачо! — избъбра Дакито, като се поизкашля машинално и си потегли сетрето въз рамото. — Какво те гони насам?

— Нищо, кир Митрофане — отговори добросъвестно Бейката, като си поотдигна шапката и смигна три пъти.

— Да не те е била пак невястата?

— Ба, сполай богу…

Дакито погледна лозата и изфърли към облаците един син облак дим.

— Какво има ново?… Как отива работата? Пазиш ли добре Донювото кафене да не бяга? — полуусмихнато попита Дакито.

— Че как не? Приятели се не оставят… Току рекли Бейката, па не могат без Бейката… па и аз не мога без тях… Господ дал любовта за хората, а не за добитъците.

— Влашките помниш ли още?… Пази се харно от началника, Рачо! — продължаваше да се шегува Дакито.

Ненадейно очите му паднаха върху тефтеря и лицето му стана пак сериозно. Той се сети, че на съдия не подобава да се подкача с един Бейка, и наведе главата си над тефтеря, зафана да го прелистя пак с прежното внимание. Две-три минути той остана замислен над него.

— Кир Митрофане — продума Бейката.

Дакито мълчеше.

— Кир Митрофане — продума пак Бейката.

Дакито мълчеше.

— Кир Митрофане! — продума по-силно Бейката и плюна.

Дакито не показа ни най-малкия знак, че слуша. Само лявото му ухо мръдна няколко пъти.

Рачо Бейката се изкашли гръмогласно. Тая внезапна гръмотевица стресна Дакито. Той повдигна челото си, претоварено с бръчки, и избъбра строго:

— Казвай, казвай, аз те слушам — и пак се наведе над тефтеря.

— Аз додох да ти се оплача… аз искам жалба да дам… Тоя кучи син Киро Айряна ми настъпи честта! Аз си искам честта… Човек за една чест живее, нали?

— Тъй, тъй, казвай по-нататък!

— Той ме настъпи на честта… аз го не приимам… Нямам ли право?

— Хе, още?… Да видим — каза Дакито.

— Ти знаеш ли неговата лоза?

— Зная.

— Гдето е срещу моя двор.

— Зная. Хе?

— Той ме е турил на лозата си за смях на хората!

— Как те е турил на лозата?… Ти тая заран трябва да си ходил пак при Доня.

— Вярвай бога! турил ме е за смях на хората и за страх на фтичките… и аз не съм ли човек? Който мине, казва: ето Бейката! Направил ме сущият от дрипи… А? Аз искам да дам жалба. Нямам ли право?…

— Дай жалба! — избъбра накъсо Дакито, като се приготви пак да се вдълбочи в тефтеря си.

Той мислеше, че даде край на ауденцията.

Но Бейката пое:

— Кир Митрофане, прощавай, но аз ще те попитам още две думи да ми кажеш. Когато един звяр ти влезе в двора, законът казва ли, че можеш да го утрепиш?

Тоя ненадеен въпрос озадачи Дакито; той не си наумяваше да е чел такова нещо нейде. Втори път подир знаменитото политическо прение с Ивана Аспазиевича Дормидолски Дакито дохождаше в такова силно смущение. Ако ти влезе някой звяр в двора, можеш ли да го утрепиш? Какъв звяр? Кой да го утрепи? Как да го утрепи? Защо да гоутрепи?… Какво проклето запитване! Да му го беше задал други, той би му отговорил в часа и без да мисли даже… Но Бейката да пита това!… Тук има нещо… Но Дакито пак употреби своята хитра стратагема и като един изкусен капитан той ловко прокара кораба на своето съдийско достолепие помежду скалите, що му препречиха пътя.

Вместо да отговори, той попита:

— А какъв звяр?

— Един звяр… какъвто и да е.

— Какъв например?

— Кажи го мечка… — каза Бейката и тупна с крак.

— Как може мечка? По нас мечки има ли?… Какъв звяр? — питам те.

— Но, да го речем… аслан! — каза Бейката, като смигна няколко пъти.

— Какъв аслан? Простако! Кажи го барем вълк! Вълци има по нас, колко щеш… Тая зима изядоха две овце и една болна крава на дърти хаджи Петка.

— Е, вълк! И той е звяр… Е, може ли?…

Дакито засука подстригания си мустак. Той направи да излязат няколко бръчки на челото му, погледна внимателно в тефтеря, именно дълга на Ивана Дормидолски, избъбра със зъбите си… свиня-човек и каза решително на Рача Бейката:

— Можеш!

— Мога?… — каза със светнало от удоволствие лице Рачо Бейката. — Тогава чакай да разкажа каква е работата! Снощи късно… — ти знаеш, че моята къща е на края — моята булка иде уплашена, тича и вика: Рачо! Рачо! — Що? питам, тя трепери, на̀ тъй трепери ей, като листо… Питам що има? Тя ми казва: — Мечката! Мечката! Ето я в градината. Яде лука и марулите! — Аз грабвам топора и цап! Удрям я в главата!… Тя изрева като свиня и падна!

— Вай, мечката, а?… Уби я, а?… Ами кожата? Колко искаш?… — викаше прехласнат от удивление Дакито.

— Кожата не струва, кир Митрофане!

— Как не струва?… Да я видим!…

— Само чекиня има хубава.

— Чекиня? На мечка?… Будала ли си?

— Виж каква е работата… като я утрепах пущината, гледам, не щеш ли, мечката излезе свиня? Гледам… вай, аман! Свинята на Кирка Айряна. В тъмнината кой да я познае? Убих я и свършено. Крив ли съм?

— Не си крив, ама си клепоухо! Пак трябва да полежиш в Ранковия обор.

— Ами аз крив ли съм? Кажи ми сега?

— Още ли ще питаш? Крив си и прякрив?

— То е от старост… Но душата ми е права!… Вярвай бога… Искаш ли да ти се кълна!

— Махай се, прави каквото знаеш.

— Да дам прошение?

— Дай каквото щеш!

— Той защо да ме прави на плашило от дрипи? Аз нямам ли чест?

— Съди се с него!

— Той няма право за мечката. В двора ми влязла!

— За каква мечка? Свинята му ще платиш! Да! Хай, иди си, остави ме да дочета… законо.

— Нали казваш, че звярът се трепи? Свинята не е ли звяр?

— Какъв звяр? Звярът е звяр, а свинята е свиня, сиреч гадина… създание божие…

— И мечката, и вълкът нямат ли душа? Защо казваш тях да ги убиват!

— Свинята друго… то е божие създание… гадина…

— Гадина какво, звяр какво? — каза Рачо Бейката, който се усети силен по зоологическата част.

Но Дакито, който имаше преимущество във филологията, възрази:

— Звяр… означава диво!… А гадина, гадинка — добиче… създание божие… Ти още български не отбираш!…

— Аз ще дам прошение — каза най-после Рачо Бейката, убеден от необоримите езикословни доказателства на съдията.

— Дай, ти казах… па си отваряй очите други път!… Мечка и свиня не са едно нещо… Може ли да бъде? То е като да речат: Дакито и Бейката… от челяк до челяк разлика има — каза дълбокомислено Дакито.

— Аз ще ида да се допитам и до големеца — каза Бейката, като се готвеше да тръгне.

— Кой големец? — попита стреснато Дакито.

— Дето е дошъл сега от София.

— Как го викат?… Не видя ли го?… Де е слезнал? — питаше бързо Дакито, който беше слушал, че идел ревизор да преглежда съдилищата.

— Не го знам… големец, дето наглежда.

— Ревизор?

— Не отбирам… но види се, че е затуй — каза безучастно Бейката, който никак не догаждаше колко това интересуваше Дакито. — Когато слезна във Вакуфския хан, аз бях там, той попита Николича, сърбина? Има ли много работа тука судията? — И после се възкачи на чардака… Той имаше голяма брада, като на дяда Ивана, но не рошава, и с бяла казашка шапка със звезда, познава се, че е голям човек.

— Тъй, а?… Щом слезнал, попитал: има ли судията работа? — повтаряше Дакито, без да се труди да скрие смущението си. Той прехлупи бързо тефтеря, обу си калцуна и фана да си запетлява отпред ризата, като бъблеше, без да се сеща: Питал, а? Судията, а? Има ли, а? Работа, а?… — Хе! Не може ли да идеш при него и да го разпиташ да не заминува за други град, да не би да бърза?…

— Не, нели знаеш? По стълбата на Вакуфския хан не се качвам вече, да знам, че ще убия сто мечки още… Клетва съм дал — каза Рачо Бейката, като се озъби към Дакито, за да му покаже всичката окончателност на своето заричане. Дакито зафана да ходи назад-напред по одърчето, като си често мърдаше лявото ухо в знак на голямата борба в главата му. Той беше дълбоко замислен върху това грамадно произшествие:…идването на ревизора. Бейката си излезе, но Дакито го не видя. Дакито гледаше само къде лозата, като се правеше, че изпуща голям облак дим из устата си от цигарото, което отдавна беше загаснало. Изведнаж едно нечаяно вдъхновение осия кръглото лице на Дакито и той извика:

— Стойко! Иди викай скоро дяда Ивана. Скоро! Чуеш ли?…

И внесе тефтеря в стаята си.