Митрофан и Дормидолски

VIII. глава

Между това в същото време Дакито спеше дълбоко. Ранобудните птици отдавна бяха свършили концерта си в чест на изгряването на слънцето; цветята бяха извърнали малките си главички към изток и гълтаха оживителната топлина на блестящето светило; всичко живо беше се разбудило и размърдало; мушиците фърчаха; ластовичките стреляха из въздуха своите крилца и своите чичикания; козарят беше изкарал вече козите към Клисурската река, говедарят пасеше вече говедата в Мътни дол; Донювото кафене беше пълно вече с дим от цигари и гърмеше от сърбанията на кафетата; Бейката беше вече на поста си, популярен; Иван Джакът, бръснарят, беше обръснал вече няколко турски глави; поп Кону Канджата беше изповядал две бабички, офицеринът Ч… свършваше вече пред огледалото тоалета си, като беше направил грациозно да се красуват над очите му две китчици косми, по модата разделени и прикривени, като търтата на патарока; вятърът вееше, гората шушнеше, птиците вилнееха, реката шумеше, дядо Иван интригуваше; всичко беше в движение, в живот.

Само Дакито спеше, спеше дълбоко.

Н ай-после и той се разбуди…

Понеже присъствувахме на разбудването на дяда Ивана, аз ще разкажа как ставаше обикновено ставането от сън и на приятеля му — Дакито.

Дакито обикновено не ставаше ни рано, ни късно; по кой час именно не се знаеше. Часовникът му, който почиваше в пет захлупци, от много години не беше мръднувал стрелките си. Но Дакито все го държеше, окачен със старомоден ланец на жилета си, и уверяваше, че откак умря полуслепият Дуду Ибраим, на когото даваше да му поправя часовника, той не смее да го даде на никой друг майстор.

— Антика е това — казваше той, — с пари се не купува.

Впрочем той никога не беше почувствувал нужда от показанията на часовника си. Той нямаше нищо общо с часовете и с времето, както главата му беше чужда за всякакви мисли и вълнения (с изключение обаче на приключението с дохождането на ревизора), мозъкът му стоеше затворен в повече захлупки от самия часовник. Ах, блаженни ония, които не питат за часовете!

Като станеше прочие, той се изкашлюваше няколко пъти и се намяташе със сетрето си и от леглото си поглеждаше през прозорците, да види где е слънцето или ако няма слънце, да види какво е времето.

После извикваше с тежък глас:

— До̀ди тука!

Това викане се отправяше на жена му, която отдавна биваше станала и издоила шестте кози и фърлила кукуруз на кокошките.

— До̀ди тука! — викваше Дакито. В противоположност на дяда Ивана, извънреден обожател на красивия пол, Дакито не си позволяваше да бъде любезен към жена си и не я зовеше никога по име. Това му идеше някак принуждено и неприлично. Откак се беше венчал с нея, сиреч от десет години и два месеца, той ни един път не беше й казал Петро? (Тя се викаше Петра.) Когато хоратуваше със Стойка за нея, той заместваше името й с местоимение.

— Стойко! Кажи й нека доде тука! — Кажи й да не пресолява чорбата!…

Но пред вънкашни хора той употребяваше други изражения.

— Пратих на „децата“ да сготвят малко рибица. Трябва да си ида веки… късно, знайш, „децата“ се плашат сами вечер… Да те пази бог!… (Забелязвам, че Дакито нямаше още чада.)

Пред началника той се изразяваше още по-уважително за съпругата си.

— Да, господине, фамилията е малко трескава…

И тъй жена му, на неговото повикване, се явяваше тоя си час на прага.

— Направ кафе! — казваше строго Дакито.

— Я подай табакерата и донеси един о̀ген! Кажи на оня обесник да упира хубаво гебрето и да ми занесе кундурата да я закърпят, ако той няма време… Козето месо тлъсто ли е? Направ ми днес попска яхния… чесън повече… чесънът държи хладно… За оногова сготви коприва… Малко шарлаган… копривата е тлъста таз година… Димо Церовченино доходо̀ ли тая заран? Кога доде, зъмни от него, каквото носи, и му кажи да чака при оборо!…

И Дакито се изкашляше пак и дърпаше с неизразимо услаждане цигарото. После ставаше из леглото си, бос, гологлав, по бели гащи и наметнат, отиваше да седне на одърчето, що е на двора, за да си пие кафето, като гледа към облаците.

Защото Митрофан Дакито обичаше природата.

Но тая заран той не следва правилото си. Мисълта за ревизора изведнъж пак му доде на ума. Той се смути и зафана да си мърда лявото ухо, дълбоко замислен; той мислеше, това не беше ли сън? Истина ли е, че ревизорът е дошъл? Истина ли е, че вчера ходиха с дяда Ивана на Вакуфския хан и се представиха на ревизора? Той си припомни всичките подробности, брадата, шапката, кокардата на ревизора. Припомни си всичко това и две капки пот се проточиха по челото му. Ах, да би било сън! Какво ще го прави ревизорът? Как ще го изпита той? Как ще му отговаря Дакито? Дали е лош тоя ревизор? Вчера той така приятно му се усмихваше… И как сладко казваше: „Господин Дякович!“ Какъв добър човек… Ами ако ревизорът бъде някой проклет?… Ако го изпъди от служба? Боже мой, какво ще каже тогава Бейката? Ще му каже: Кир Митрофане! Мястото ти в Донювото кафене стои още празно, заповядай, пак е твое!… А какъв е поразен тоя Бейка! Особено когато се напие! Ами Иванчо Добрутрото? Когато му каже: Господин Даки, заповядайте, починете си малко тука… при кромида… не бързайте за судо!… Как ще ги разправи тогава! Па, освен туй, как ще се среща вече с хората? Всички ще викат: Прасето го пратиха да пасе!… А той имаше толкова завистници! Той забрави в тия дълбоки размишления да допуши цигарата си и никак не излезе навън, за да си пие кафето на одъра. Той се оми надве-натри и когато жена му влезе в стаята, за да му даде изстиналото кафе, той я изгледа грозно и извика:

— Остав ме!

— Ами изпий си кафето!

— Остав ме ти, мари! Тебе казвам…

— Ами че кафето… тъй ще изстине… Какво да го правя? — викаше нежната съпруга.

— Омий си очите с него!

— Ами!

— Остав ме!… Сега само твойто кафе ще мисля!… Дошъл е ревизор, а тя иска разговор… — Дакито я по-гледна внимателно, за да види какво впечатление ще й направи римата. — Пхюй! Остав ме! Стойко! Стойко бре!… Викни го, мари! Где е той? — разрева се раздразнен Дакито.

Съпругата му се уплаши. Лицето на Дакито земаше повече и повече застрашително изражение. Бръчките му се увеличаваха, изправяха по челото и лицето му, обикновено кръгло, като пълна месечина, зе да става длъгнесто. Такова то беше, когато преди две години я би с точилката, защото беше си подала ръката на Христя Петровича, който им беше дошъл на гости. Съпругата, за да предвари повторението на всяко стълкновение между нейния гръб и мишците на мъжа си, благоразумно се оттегли в килера, като остави чашата с кафето на прозорчето, за да го изпие Стойко, когато найде време.

Стойко се яви.

— Тичай! Иди викай дяда Ивана — викна Дакито, като си обуваше десния крачол на панталона.

Мисълта, че ще може да се разговори с Ивана Аспазиевича Дормидолски, го поуспокои малко. Той имаше кому да изкаже страховете си и да иска помощ и съвет. Пръв път в живота си негли Дакито чувствуваше тъй добре всичкото величие на приятелството.

Уви! А в туй същото време Иван Аспазиевич Дормидолски се качваше по стълбите на Вакуфския хан с поразителния рапорт в пазвата си.