Митрофан и Дормидолски

V. глава

Не помня кой философ беше казал не помня какво за приятелството.

И той имаше право.

Да, приятелството, това небесно утешение за человека, е чувство, което има сила да сближава най-отдалечените същества. То е свръзка, която прави да живеят с един живот, да страдат с едни страдания две същества, които случаят или природата са фърлили на най-разноположните стъпала на лестницата на человеческото общество; приятелството не знае ни богатство, ни звания, ни род, ни каста, ни политика даже. То оживява и разтреперва най-нежните струни на две души, били те принадлежали на две различни по форма, по облекло, по дебелина человечески тела. О, дружбо свята! О, чувство непритворно! О, чувство безкористно и вечно, твоето могъщество е непреодолимо! В твоето име Пилат се принася жертва на жертвеника на Таврида, наместо драгия си приятел Ореста! Ти направи Дамона да приеме с радост смъртта, която очакваше жаркия му другар Питиаса; ти унищожаваш степените и предразсъдките. Ти правиш пашата и кокошарят да приказват като равни; министерът да се черпи с безделника в кръчмата; в твоето пие, когато остана без пари, моите горещи приятели не намират вече най-пряка тая улица, из която аз минавам, а обикалят из друга, или ако ме срещнат случайно, изваждат кърпата си, да се секнат, без да чувствуват нужда, или някое писмо из джеба си, което четат наопъки, за да се присторят, че не могат да ме видят! О, приятелство! В твоето име Клит Клитич и Григорий Аркадич ми стискат ръцете тъй силно; ти правиш на дена двесте пъти да приемам поклоните на толковато си „приятели“, които, щом ме видят, наумяват си за мойто съществуване. А могат ли да се оплачат, че им не повръщам щедро и аз засвидетелствуванията на дружбата си? Предното крило на капелата ми, оваляно и почерняло, е един блестящ отговор. Ти ми служиш за средство, когато искам да бутна брата си по-сигурно в ямата или когато пожелая да падна в нея; в твоето име аз се възхищавам от най-плоските нелепости и даже ръкоплясках, бог да ме прости, на една незаконно родена сказка!

Ах, малко ли примери има за твоето благородно влияние върху съдбините на человечеството? Не напразно, не помня кой философ беше казал не помня какво за тебе, о, приятелство! Защо не съм класически поет, за да ти изпея една пиндарическа ода, или поне не знам езика на Виргилия, за да ти посветя един латински цитат? А какво по-чисто, по-трогателно, по-възвишено нещо от дружбата на Дакито с Ивана Аспазиевича Дормидолски? Такива две противоположни натури, такива две различни глави, едната покрита с такава разкошна растителност от косми, а другата — с такова богато количество лой, люде с такива коренни, силни, непримирими политически мнения, ти ги надви, ти ги сближи, ти ги сля, за удивление на всичките безбожници!…

Иван Аспазиевич Дормидолски скоро пристигна. Той беше се запъхтял. Той намери Дакито потънал до шията в размишления. Една малка забележка. Дядо Иван нито почука на вратата, преди да влезе, нито си свали шапката, като влезна. Не че не знаеше етикетите и правилата на благоприличието! Боже мой, в Бесарабия беше живял! Но защото слугата на Дакито беше го повикал така бързишката, така развълнуван, щото дядо Иван в мисълта, че някоя голяма беда застрашава приятеля му (приятелството е внимателно), нямаше време да мисли за етикети, нито даже да си направи тоалета. Това се виждаше твърде ясно от туй, дето в бързината си вместо жилет той беше облякъл шареното късо турско елече на жена си и вместо ежедневната си шапка беше нахлузил шапката, с която нощуваше и която по причина на своята почтена възраст имаше едно отверстие на върха, из което излазяха буйно нагоре няколко жедни за чист въздух косми от горната брада на дяда Ивана.

Не говоря за палтото му — възпоминание от Бесарабия, — от седемте копчета на което не липсваха освен шест. Те бяха паднали още преди две години и понеже дядо Иван не намираше в града подобни на останалото копче, то палтото беше остало и до днес тъй неглиже.

Като си поотдъхна малко, дядо Иван си обърна носа право към Дакито и каза:

— Ну что?

Дакито му разказа какво се е научил от Рача Бейката относително дохаждането на ревизора във Вакуфския хан.

Дълго време трая съвещанието на двамата приятели.

Най-после решиха, по предложение на дяда Ивана, да идат тозчас във Вакуфския хан и да се представят на пристигналия ревизор.

— Знайш, трябва… — каза дядо Иван в заключение… — изискват обстоятелствата… малко политика да му се направи… Без политика нищо не става в настояще време… Ну, ревизор! и той человек и ние человеци, все равно… Виждал съм какво не в Бесарабията! Всякая всячина! Ти не си срещал до днес такава птица, конечно, боиш са… а питай Дормидолски! Знаеш… доде в Комрат ревизорът например, гдето ревизира водките в кабаците, сиреч кръчмите по нашему; отивам: здравствуй, ваше високоблагородие, имеем чест представиться: Иван Аспазиевич Дормидолски, содержател кабака в город Камрат!… и друг… знаком… завърте работата… и после ничего!… Но това го прави само Дормидолски: много съм ходил, а още повече видял… Знаком съм с руским язиком, говоря влашки, приказвам молдовански, сръбски, румънски и от маджарски помня няколко псувни — маджарите са мерзавци: те не говорят, а само псуват: Еча баратум басс… пошевардум гегелок радом аджа!… Във возродителната Болгария народ простий!… Трябва да се учи… Всякой е должен да ползува своего народа… Не оценяват сега? — Няма нищо… Дормидолски може да занимае служба… Не дават? Дормидолски може да копае… все равно… Те ще го молят, той няма них… хъъ… Ти се не бой… Аз съм твой приятел… ти гледай на мене… Аз ще понюхам що за човек е тоя ревизор, добролюбивост каква, желание какво, партия каква: консерватор или либерал. Аз ще го усетя. Ако би да те попита какъв си — ревизорите питат, — ти погледни мене: ако си почеша брадата, ще кажеш консерватор, ако си мръдна носа е тъй е — либерал!

Дакито гледаше слисан и замаян в лицето на дяда Ивана, който изявяваше такова небивало красноречие и остроумие. Той слушаше с благоговейно внимание тия мъдри наставления и фана да гледа на дяда Ивана не като на приятел само, но и като на избавител.

Той не видя нито продупчената му шапка, нито кадънското му елече.

Той видя само своя избавител.

Той бърже си облече сетрето, обу си кундурите и си поглади косата пред иконата, която зе за огледало, а се прекръсти пред мусандрата и излезе подир дяда Ивана, който бързо отвори дворската порта, изскокна на улицата и зафана да върви с твърдостта и величието на един генерал, който повежда войската си на пристъп върху една твърдина. Войската му, сиреч Дакито, смутена и развълнувана, го следваше по стъпките му и понеже генералът в ожесточението си бързаше много силно към твърдината, сиреч Вакуфския хан, тя, войската му, за да не го изпуска, подприпкваше твърде грациозно; а когато си пробиваха път из навалицата на пазаря и минутно войската биваше разделена от полководеца, единствената пътеводна звезда за нея беше китката косми, които като пряпорец се развяваха на озобената шапка на дяда Ивана Песоглавеца.

Ненадейно дядо Иван съгледа един куп селяни, които смеешком гледаха как един бакалин биеше по гърба едно улично хлапе, което беше му откраднало и скрило в пояса си една кожа за цървул. Като зачу крясъка на уплашеното момче, дядо Иван се облада от някакво доблестно чувство и с наострена брада и мустаци си проби път из навалицата и се изправи във всичкото си космато величие пред сърдития бакалин.

— Спри ти! — извика той с тържествен тон и с негодующ поглед. Той имаше позата на знаменития хидалго Дон Кихота, когато застигна на полето бръснаря, който беше турил на главата си чародейния шлем на великия император Мамбрина.

— Спри ти, грубий! Как смееш? Във возродителната Болгария… гдето има свободно слово!… Как дерзаеш… Ти! Конституцията!… Аз, който съм служил в Бесарабия и участвувал в Сръбската война… неуже ли за тебе вършихме и жертвувахме, та да можеш свободно да биеш честните хора на улицата! А кой ти даде право? А суд няма ли? По кой закон дерзаеш, о ти, грубий?

Дакито, който стоеше зад Дон Кихота и поглеждаше през рамото му, било че се зарази от благородното негодувание на другаря си, било че пожела да си оварди правото на съдия, което Иван Аспазиевич Дормидолски тъй неоправдано му го присвояваше, излезе пред бакалина, избърса си челото и като посочи себе си, каза сепнато:

— А суд няма ли? Как смееш ти? — Но в туй време навалицата, която се беше удвоила вече, фана да шуми и да киска по един неприличен начин. Бакалинът, който най-напред се готвеше да възразява на Ивана Аспазиевича Дормидолски, се изкикоти тоже с глас; навалицата и тя по-силно се изкикоти: дигна се общ смях! Всички гледаха към шапката на дяда Ивана… Дядо Иван, който съвсем противоположен ефект очакваше да произведат словата му, помисли, че тоя смях причиниха думите на Дакито, и той бързо го потегли из тълпата и му каза тихо:

— Като не знаеш, защо се мешаеш?… Когато си там в судо̀, приказвай каквито щеш дурачества, там се не смеят… Ну, при ревизора нем с немите!…

Дакито, който намери разсъжденията на дяда Ивана основателни, кимна с глава в знак на съгласие.

Подир тоя малък епизод двамата другари продължиха пътуването си.

Най-подир след много кривуления из тесните и кални улици те пристигнаха до Вакуфския хан, който беше накрай градеца.

Като дойдоха под портата на двора, те се поспряха, за да си поотдъхнат от уморяването на похода и да размислят за начина, по който да се представят пред ревизора.

Тогава чак дядо Иван съгледа на себе си присъствието на коварното елече, което тоже бе пожелало да се яви на ауденцията. Той го изпсува полугласно и за да го скрие от погледите, закопча палтото си на едното копче отпред.

Силно тупаше сърцето на Дакито. Той пръв път излизаше пред голям човек. Наистина в София в градината той бе си палил цигарото от един министър, но това беше станало случайно и без да подозира важността на лицето, с което стоеше на едно и също столче.

Всеки може да си въобрази вълнението, което непременно ще обладае ученика, който вижда за пръв път новия си учител; разсилния, който ще проси служба от един началник на отделение; един провинциален член на градски съвет пред министъра на вероизповеданието; един мирови съдия, който не отбира нищо, пред един ревизор, който има кокарда още на шапката си.

За успокоение на читателите спеша да им явя, че ревизорът, който заоблачи тъй неприятно хоризонта на Дакито и внуши на дяда Ивана такава отважност и готовност за самопожертвуване към приятеля си, не беше ревизор, а един беден жалбописец, дошъл от ближния град с цел да се установи тука и да се занимава с писане прошения.

Ето защо го чул Рачо Бейката да пита: „има ли судията много работа?“

Но нека ние да продължаваме да го наричаме пак ревизор, защото такъв го мислят нашите приятели.