Мона Лиза Овърдрайв

23. ОГЛЕДАЛО В ОГЛЕДАЛО

Тя изскочи от нищото, като че ли някой беше щракнал ключ.

Не отвори очи. Чуваше ги как говорят в съседна стая. Болеше я къде ли не, но не по-лошо, отколкото след мага. Гадостта от него беше изчезнала, или поне беше приглушена от каквото там й бяха дали, оня спрей.

Усещаше груба хартия върху гръдните си зърна; усещаше ги големи и леко болезнени, и в гърдите си имаше чувство за пълнота. Тънки линийки болка пресичаха лицето й, двойно тъпо наболяване в очниците, усещане на груба сухота в устата и вкус на кръв.

— Не се опитвам да те уча на твоята работа — говореше Джералд, заглушавайки течаща чешма и дрънчене на метал, като че ли миеше тенджери или нещо подобно. — Само че се самозалъгваш, ако си мислиш, че тя ще метне някой, който не иска да го метнат. Всъщност това е много повърхностна работа. — Приор каза нещо, което тя не можа да разбере. — Казах повърхностна, не надве-натри. Работата е качествена, цялата докрай. Двайсет и четири часа на дермален стимулатор, и няма да можеш да познаеш, че е била тук. Дръж я на антибиотици и без стимуланти; имунната й система не е в най-цветущо положение. — След това отново Приор, но тя не можа да схване нищо.

Отвори очи, но виждаше само тавана, бели квадратчета шумоизолиращи плочки. Завъртя глава наляво. Бяла пластмасова стена с един от онези фалшиви прозорци, високоразделителна анимация на бряг с палмови дървета и вълни; гледай водата достатъчно дълго, и ще видиш как вълните започват да се повтарят, зациклени вечно. Освен че нещо беше повреден или износен, във вълните имаше някакво колебание, и червеното на залеза пулсираше като повредена флуоресцентна тръба.

Пробвай надясно. Отново се обръща, усеща потната хартиена калъфка върху твърдата дунапренена възглавница под шията й…

И лицето с насинени очи, което я гледа от другото легло, носът покрит с прозрачна пластмаса и микропорова лента, някакво кафяво желе все още размазано по скулите и назад…

Анджи. Това беше лицето на Анджи, оградено от отразения премигващ залез на дефектния прозорец.

— Нямаше костна работа — каза Джералд, внимателно освобождавайки лентата, която придържаше на място мъничката пластмасова шина върху горната част на носа й. — Това му е красивото. Имплантирахме малко хрущял в носа, направихме го през ноздрите, след това се заехме със зъбите. Усмихни се. Красиво е. Направихме увеличаване на гърдите, подсилихме зърната с еректилна тъкан от биована, след това оцветихме очите… — Той махна шината. — Не трябва да пипаш тук поне двайсет и четири часа.

— Така ли станаха синините?

— Не. Това е вторична травма от работата с хрущяла. — Пръстите на Джералд бяха студени и прецизни върху лицето й. — Трябва да изчезне до утре.

Джералд беше окей. Беше й дал три дерма, два сини и един розов, гладки и успокояващи. Приор определено не беше окей, но се беше махнал нанякъде извън полезрението. И беше направо приятно да слуша как Джералд обяснява нещата със спокойния си глас. И виж ти какво можел той.

— Бръчките — каза тя, забелязала, че са изчезнали.

— Абразия и още тъкан от биована. Ще се появят отново, по-бързо, ако се печеш на слънце прекалено.

— Тя е толкова красива… — Тя завъртя глава.

— Ти, Мона. Това си ти.

Тя погледна към лицето в огледалото и опита прочутата усмивка.

Може би Джералд не беше окей.

Отново на тясното бяло легло, където той я беше оставил да почива, тя вдигна ръка и погледна трите дерма. Транквил. Плуване.

Тя пъхна нокът под розовия дерм и го отлепи, лепна го на бялата стена и го натисна силно с палец. Самотна капка сламеножълта течност потече надолу. Тя внимателно го отлепи и го постави отново на ръката си. Течността в сините беше млечнобяла. Постави обратно и тях. Може би той щеше да забележи, но тя искаше да знае какво става.

Погледна в огледалото. Джералд казваше, че може да върне нещата обратно както са си били, някой ден, ако тя го поиска, но тя се чудеше как ли той ще си спомни как е изглеждала тя. Може да беше направил снимка или нещо подобно. Като си помислеше за това, всъщност може би нямаше никой, който да си спомня как е изглеждала тя преди. Предполагаше, че стим-декът на Майкъл е най-близо до това, но не знаеше адреса му, или дори фамилията му. Това я караше да се усеща странно, като че ли това, което беше била тя, се беше отдалечило за минута надолу по улицата и никога не се беше появило обратно. Но след това затвори очи и усети, че си е Мона, че винаги е била, и че не се е променило нищо особено, поне зад клепачите й.

Ланет казваше, че няма значение как ще се промениш. Беше й казала веднъж, че не са й останали и 10 процента от собственото й лице, това, с което е била родена. Не че можеше да го разбереш по нещо, освен по черното около клепачите й, така че никога не й се налагаше да се цапоти с гримове. Мона си беше мислила, че Ланет не са я направили особено добре, и това веднъж сигурно си беше проличало по очите й, защото тогава Ланет каза: Да ме беше видяла преди, сладурче…

Но сега Мона беше тук, опъната на това тясно легло в Балтимор, и всичко, което знаеше за Балтимор, беше звукът на сирена отдолу от улицата и моторът, задвижващ ер-кондишъна на Джералд.

И някак си това се превърна в сън, не знаеше за колко време, и след това Приор беше тук, с ръка върху нейната, и я питаше дали е гладна.

Тя гледаше как Приор си бръсне брадата. Правеше го на хирургичната мивка от неръждаема стомана, подрязвайки я с хромирани ножици. След това мина на бял пластмасов еднократен бръснач от кутия с бръсначи, която беше на Джералд. Беше странно да гледаш как се появява лицето му. Не беше лицето, което тя беше очаквала, беше по-младо. Но устата беше същата.

— Много ли още ще сме тука, Приор?

Той си беше свалил фланелката за докато се бръснеше; имаше татуировки по раменете и горната част на ръцете, дракони с лъвски глави.

— Не се тревожи за това.

— Скучно е.

— Ще ти намерим стимове. — Той се бръснеше под брадичката.

— Как изглежда Балтимор?

— Шибано гадно. Като останалата част.

— А как изглежда Англия?

— Шибано гадно. — Той избърса лицето си с дебела стиска синя абсорбентна хартия.

— Може ли да излезем навън и да си вземем някакви крабове? Джералд казва, че имало крабове.

— Има — каза той. — Ще ти донеса.

— Защо не ме изведеш навън?

Той хвърли охапката хартия в стоманен контейнер за боклуци.

— Защото може да се опиташ да избягаш.

Тя плъзна ръка между леглото и стената и намери разкъсания дунапрен, където беше скрила електрошока. Беше намерила дрехите си в бяла пластмасова торбичка. Джералд идваше на всеки няколко часа с нови дермове; тя ги изцеждаше моментално след като той излезеше. Предполагаше, че ако успее да накара Приор да я изведе да ядат, тя може да се опита да действа в ресторанта. Само че той не се навиваше.

В ресторанта може би щеше да може да намери дори ченге, защото сега смяташе, че разбира каква е работата.

Умирачка. Ланет й беше разправяла за това. Как има хора, които плащат, за да бъдат направени момичета като други хора, и след това ги убиват. Трябва да са богати, наистина богати. Не Приор, но някой, за когото той работи. Ланет казваше, че тези образи понякога поръчват момичетата да изглеждат като жените им. Мона тогава не го беше повярвала наистина; понякога Ланет й разправяше страшни работи защото беше весело да си изплашен когато знаеш, че си абсолютно на сигурно, и така или иначе Ланет беше пълна с истории за разни шантави типове. Казваше, че костюмарите са най-шантавите от всички тях, едрите костюмари нагоре по големите компании, защото не могат да си позволят да не се контролират докато работят. Но когато не работят, казваше Ланет, могат да си позволят да не се контролират както си им скимне. Що ли някой едър костюмар някъде да не иска Анджи по този начин? Добре де, напоследък един куп момичета се преправяха да изглеждат като нея, но резултатите бяха повечето жалки. Мераклийки — тя досега не беше виждала нито една, която наистина да изглежда като Анджи, или поне не достатъчно, за да обърка някой, който внимава. Но може би някъде имаше някой дето плаща всичкото това за да има момиче което наистина изглежда като Анджи. И все едно, ако не беше умирачка, какво беше тогава?

Приор в момента закопчаваше синята си риза. Дойде до леглото и дръпна чаршафа надолу, за да погледне гърдите й. Все едно зяпаше кола или нещо от сорта.

Тя дръпна чаршафа обратно.

— Ще донеса крабове. — Той нахлузи якето си и излезе. Тя го чу да казва нещо на Джералд.

Джералд показа глава през вратата.

— Как си, Мона?

— Гладна.

— Чувстваш ли се отпусната?

— Аха…

Когато отново беше сама, се претъркули и заразглежда лицето си, лицето на Анджи, в огледалната стена. Синините бяха почти изчезнали. Джералд беше залепил някакви неща като миниатюрни троди на лицето й и ги беше свързал към една машина. Казваше, че така ще оздравее адски бързо.

Сега вече не подскачаше при вида на лицето на Анджи в огледалото. Зъбите бяха хубави; зъби, които така или иначе ти се ще да си запазиш. Тя не беше сигурна за останалото, поне засега.

Може би трябваше сега просто да стане, да си вземе дрехите и да излезе през вратата. Ако Джералд се опиташе да я спре, тя можеше да използва шока. След това тя си спомни как Приор се беше появил при Майкъл, като че ли беше имал някой, който да я наблюдава цяла нощ, да я следва. Може би и сега някой наблюдаваше отвън. Мястото на Джералд като че ли нямаше никакви прозорци, поне истински, така че щеше да трябва да излезе през вратата.

И вече й се искаше маг наистина здраво, но ако дръпнеше дори малко, Джералд щеше да забележи. Тя знаеше, че несесерът й е там, в чантата с дрехите й под леглото. Може би ако дръпнеше малко, помисли си тя, просто щеше да направи нещо. Но можеше то да не е каквото трябва; трябваше да признае, че нещата, които правеше на маг, не винаги вършеха работа, въпреки че се чувстваше, че не може да направи грешка, ако пробва…

Както и да е, беше гладна, и кофти че Джералд нямаше някаква музика или там нещо, така че може би просто щеше да изчака онези крабове…